Ангелско нашествие

26

— Можеш ли да подкараш някоя от тези машини? — пита той, сочейки към пътя.

— Да — отговарям бавно.

— Да тръгваме. — Той се обръща към пътя в подножието на хълма.

— А няма ли да е опасно?

— Малко вероятно е два отряда да летят в една и съща посока през един-два часа. В движение ще бъдем по-малко застрашени от маймуните на пътя. Ще ни вземат за хората на Ави — твърде добре въоръжени и сити, за да си позволят да ни нападнат.

— Ние не сме маймуни.

Нали току-що си помислих колко умни маймуни сме? Тогава защо се засягам, че ме нарича така?

Той не ми обръща внимание и продължава напред.

Какво очаквах? Извинение? Забравям за случая и тръгвам след него към магистралата.

Със стъпването на асфалта Рафи ме хваща за ръката и заляга зад един ван. Клякам до него и се ослушвам да разбера какво го притеснява. След минута чувам към нас да се приближава кола. Още една? Каква е вероятността втори автомобил да се движи по същия път на десет минути след първия?

Този е черен камион с каросерия. Под платнището има нещо голямо, заоблено и някак плашещо. Много прилича на камиона, който вчера натовариха с експлозиви. Напредва тежко, бавно и целенасочено към града.

Колона. Доста е разпокъсана, но си залагам раницата, че отпред и отзад се движат още автомобили. Разтеглили са се, за да не бият на очи. Хората в джипа вероятно са научили от предните автомобили за летящите към тях ангели. Дори ако извадят от строя първия автомобил, останалите в колоната ще останат невредими. Уважението ми към групата на Ави продължава да расте.

Шумът от двигателя заглъхва и ние се изправяме зад вана, за да си потърсим возило. Предпочитам да карам обикновена евтина кола — да не вдига много шум и да има достатъчно гориво. Но това би бил последният избор на Ави и хората му, затова насочваме вниманието си към богатия асортимент от тежки джипове на пътя.

Повечето коли са без ключове. Дори когато настъпва краят на света и кутия солени бисквити струва повече от мерцедес, хората си прибират ключовете, преди да изоставят колите си. Сигурно е въпрос на навик.

След огледани шест коли се натъкваме на черен джип с тъмни стъкла и ключове на шофьорската седалка. Вероятно водачът е извадил ключа, без да се замисля, но е сметнал за глупаво да разнася безполезния метал със себе си. Една четвърт от резервоара е пълен. Би трябвало да ни стигне поне до Сан Франциско, при положение че пътят е разчистен чак до там. Не е достатъчно обаче, за да се върнем.

Да се върнем? Къде?

Успокоявам вътрешния си глас и се качвам. Рафи сяда на предната седалка. Джипът пали от първия път и започваме да криволичим на север по магистрала 280.

Никога не съм допускала, че карането с 30 километра в час може да бъде толкова вълнуващо. Стискам волана, а сърцето ми бие учестено, сякаш всеки момент ще изгубя контрол. Трудно ми е хем да се съобразявам с всички препятствия по пътя, хем да съм нащрек за нападатели. Хвърлям бърз поглед към Рафи. Той наблюдава околността, поглежда и в страничните огледала. Поуспокоявам се.

— Е, къде точно отиваме? — Не познавам града в детайли, но съм ходила там няколко пъти и имам обща представа за разположението му.

— Финансовият квартал.

Явно е съвсем наясно с района, щом различава кварталите на града. Учудвам се как е възможно, но не любопитствам.

Несъмнено е прекарал тук много по-дълго време, отколкото аз ще имам някога, за да опозная света.

— Доколкото си спомням, магистралата минава през него или поне наблизо. Стига пътят да е разчистен чак дотам, в което се съмнявам.

— Близо до гнездото действат строги правила. Очаквам пътищата да са чисти.

Поглеждам го остро.

— Какво разбираш под правила?

— Близо до гнездото има охрана на пътя. Трябва да се подготвим, преди да стигнем там.

— Да се подготвим ли? Как?

— В последната къща намерих дрехи. Ще ги облечеш. И аз ще се преоблека. Остави подробностите на мен. Преминаването покрай охраната ще бъде лесната част.

— Страхотно. А после?

— После ще се позабавляваме в гнездото.

— Направо ме засипваш с информация. Няма да дойда, ако не знам в какво се забърквам.

— Тогава не идвай. — Тонът му не е неучтив, но е ясно какво има предвид.

Както съм стиснала волана, се чудя защо не се огъва.

Ние сме само временни съюзници. Това не е тайна за никого. Нито той, нито аз се преструваме, че сътрудничеството ни е трайно. Аз му помагам да се прибере у дома с крилете си, той — да намеря сестра си. После ще остана сама. Знам го. Не съм го забравила нито за миг.

Но след като някой е пазил гърба ми два дни, при мисълта отново да остана сама, се чувствам… самотна.

Удрям отворената врата на един камион.

— Не се ли изфука с уменията си да управляваш това нещо?

Осъзнавам, че съм прекалила с педала на газта. Лъкатушим стремглаво с шейсет километра в час. Намалявам на трийсет и отпускам пръстите си.

— Аз ще се погрижа за шофирането, а ти се погрижи за планирането.

Все пак ми се налага да въздъхна, за да се успокоя, докато го изричам. Дълго се ядосвах на баща ми, задето ме оставяше сама да вземам всички трудни решения. А сега стомахът ми се свива при мисълта, че Рафи поема водачеството и настоява да го следвам сляпо.

От време на време отстрани на пътя виждаме опърпани хора, но не са много. Щом видят колата ни, се разбягват. Начинът, по който ни зяпат, по който се крият, по който лукавите им, мръсни лица поглеждат към нас с изгарящо любопитство, ми напомня за омразната дума: маймуна. Ето в какво ни превърнаха ангелите.

Приближаваме се до града и виждаме още хора. Шосето вече не прилича толкова на лабиринт.

Към края на магистралата почти не се забелязват коли, но не липсват хора. И тези поглеждат джипа, ала с по-малък интерес, сякаш редовно виждат движещи се превозни средства по пътищата. Колкото повече приближаваме града, толкова повече хора вървят по шосето. Оглеждат се предпазливо при всеки звук и всяко движение, но вървят на открито.

Навлизаме в самия град. Пораженията са навсякъде. Сан Франциско беше ударен редом с много други градове. Прилича на тлеещ, постапокалиптичен, претопен кошмар от холивудски хит.

Съзирам моста Бей Бридж. Наподобява пунктирана линия над водата, по средата липсват няколко основни сектора. Виждала съм снимки на града след голямото земетресение от 1906-а година. Унищоженията са били зашеметяващи, но винаги ми е било трудно да си ги представя наистина.

Вече не ми се налага да си представям.

Многобройни, застроени някога площи, са превърнати в обгорели останки. Първоначалните метеоритни дъждове, земетресения и цунами причиниха само част от щетите в Сан Франциско. На места сградите образуваха толкова гъсти редици, че между постройките не можеше да провреш лист хартия. Газовите тръби се спукаха, причиниха пожари и те се развилняха неконтролируемо. В продължение на дни в небето висеше дим с кървав оттенък.

Сега са останали само скелети на небостъргачи, някоя и друга тухлена църква и много колони, които не поддържат нищо.

Една табела твърди, че животът е бог. Трудно е да се каже какъв продукт е рекламирала, защото е обгоряла около думите и върху липсващите две букви. Вероятно е пишело „Животът е богат“. Порутената сграда отзад изглежда разтопена, сякаш все още понася ефектите на пожар, който отказва да загасне дори сега, под необичайно синьото небе.

— Как е възможно? — Дори не осъзнавам, че го произнасям, не чувам гласа си, задавен от сълзи. — Как можахте да го направите?

Въпросът ми звучи лично и навярно е такъв. Доколкото знам, не е изключено и спътникът ми да е отговорен за разрушението наоколо.

Рафи прекарва останалата част от пътуването в мълчание.

Във финансовия квартал, в средата на тази костница, се издигат на слънчевата светлина няколко сгради, високи и лъскави. Изглеждат почти невредими. За мое най-голямо учудване в района южно от пазара, точно до непокътнатата част от финансовия квартал, се е ширнал импровизиран лагер.

Понечвам да заобиколя поредната кола, защото не ми прилича да е в движение, но тя внезапно се изпречва на пътя ми. Удрям спирачки. Шофьорът мръснишки ме изпреварва, хвърляйки ми поглед. Да има, да няма десет години и главата му едва се подава над таблото.

Лагерът прилича повече на бедняшки квартал — навремето показваха такива по новините — подслон за хиляди бежанци след бедствие. Доколкото установявам, хората не са започнали да се ядат едни други, но са видимо гладни и отчаяни. Докосват прозорците на колата, сякаш вътре крием богатства, които е справедливо да си разделим с тях.

— Отбий там. — Рафи сочи една безформена камара коли, струпана на някогашен паркинг. Обръщам натам и паркирам. — Изключи двигателя. Заключи вратите и бъди нащрек, докато не забравят за нас.

— Ще забравят ли някога? — питам аз, докато двама улични хулигани се настаняват удобно върху капака ни над топлия двигател.

— Мнозина спят в колите си. Едва ли ще предприемат нещо, докато не решат, че сме заспали.

— Тук ли ще спим? — При целия адреналин, бушуващ във вените ми, последно бих заспала под стъкло, заобиколена от отчаяни хора.

— Не. Тук ще се преоблечем.

Протяга се към задната седалка за раницата си. Издърпва от нея аленочервена вечерна рокля. Толкова е малка, че първо я вземам за шал. Прилича на онази впита, миниатюрна рокля на приятелката ми Лиза, която веднъж ме склони да обикаляме заедно клубовете. Беше набавила фалшиви лични карти и за двете ни. Вечерта щеше да бъде забавна, ако не се беше напила. Тръгна си с някакъв колежанин и ме остави да се прибирам сама.

— Защо ми е това? — Поради някаква причина не вярвам да ме заведе на клуб.

— Облечи я. Постарай се да изглеждаш възможно най-добре. Това е входният ни билет.

Дали пък не възнамерява да ходим на клуб?

— Какво има? — Поглежда ме въпросително той.

— Няма значение.

Подава ми оскъдното парче плат заедно с изрязани обувки и, за моя изненада, чифт копринени чорапогащи. Рафи, дори и да не е наясно с много неща за хората, е добре запознат с дамското облекло. Удостоявам го с пронизващ поглед и се питам къде се е специализирал по темата. В отговор той мълчи хладнокръвно.

Няма скришно място, където да се преоблека далеч от любопитните очи на кварталните скитници. Странно, но все още приемам такива хора за бездомни, независимо че всички сме останали без дом. Вероятно в миналото са били хипита от Саут ъф Маркет. Под „миналото“ имам предвид времето само два месеца назад.

За щастие всяко момиче знае как да се преоблича на публични места. Провирам глава през деколтето и напъхвам роклята под фланелката. Изваждам ръце от ръкавите и, използвайки я като параван, нахлузвам червената миниатюра и я издърпвам до бедрата си. Събувам ботушите и джинсите — и готово!

Подгъвът се оказва доста по-високо от предпочитанията ми. Не спирам да го дърпам надолу в името на благоприличието. Бедрото ми е твърде оголено, а не изпитвам особено желание да привлека вниманието на мъже, които не спазват никакви правила и живеят в окаяни условия.

Поглеждам Рафи със страх в очите, а той свива рамене:

— Това е единственият начин.

Разбирам, че и на него не му харесва.

Чудя се как да отложа събличането на фланелката. Давам си сметка колко изрязана е роклята. Вероятно щях да се чувствам по-удобно в нея на купон в цивилизования свят. Сигурно дори щях да се зарадвам колко добре ми стои, но сега ми остава да гадая, защото няма къде да се огледам. Все пак се досещам, че ми е с един размер по-малка, защото е прекалено стегната. Едва ли е редно да е толкова впита — не ме напуска усещането, че съм гола сред диваци.

Рафи не се притеснява да се съблича пред непознати. Сваля фланелката си, събува докерските панталони и нахлузва официална бяла риза с копчета и черен панталон с ръб. Най-вече усещането, че някой ме наблюдава, ме спира да се втренча безочливо в него. Нямам братя и никога не съм виждала мъж да се преоблича. Естествено е да ми се прииска да гледам, нали?

Вместо това приковавам отчаян поглед в сандалите с каишки в абсолютно същия тон като роклята. Дали предишната им собственичка не си ги е правила по поръчка? Високите тънки токове имат за цел да подчертаят извивките на краката, когато са кръстосани.

— Не мога да тичам с тези обувки.

— Няма да ти се наложи, ако всичко върви по план.

— Чудесно. Защото винаги всичко върви по план.

— Ако нещата се объркат, бягането и бездруго няма да ти помогне.

— Добре, но няма да мога и да се бия.

— Аз те доведох тук. Ще те защитавам.

Изкушавам се да му напомня, че именно аз го прибрах от улицата като прегазено животно.

— Това ли е единственият начин?

— Да.

Въздишам. Нахлузвам негодните за нищо сандали с каишки и се надявам да не си счупя глезените, докато се опитвам да ходя с тях. Събличам фланелката и свалям сенника на колата, за да се огледам. Роклята е съвсем впита, както предполагах, но ми стои по-добре от очакваното.

Прическата и лицето ми обаче са по-подходящи за раздърпан халат. Прокарвам пръсти през косата си. Тя е мазна и сплъстена. Устните ми са напукани и се белят, а бузите ми са изгорели. Манговите нюанси по челюстта ми дължа на удара на Бодън по време на битката. Замразеният грах поне е спрял отока.

— Ето. Не знаех от какво ще имаш нужда, затова взех някои неща от шкафчето в банята.

Отваря раницата, издърпва един смокинг и ми я подава.

Наблюдавам как се взира в сакото и се чудя поради какви ли мисли изглежда толкова мрачен. Обръщам се и започвам да ровя из раницата.

Намирам гребен. Силно омазнената ми коса се оформя лесно, макар да не ми харесва как изглежда. Намирам лосион, който втривам в лицето, ръцете и краката си. Искам да обеля кожичките от изпръхналите си устни, но от опит знам, че ще ми потече кръв, затова не ги закачам.

Слагам си червило и спирала. Червилото е в неоново розово, а спиралата — синя. Това не са любимите ми цветове, а в комбинация с впитата рокля определено ми придават вид на уличница. Изглежда точно това целим. Няма сенки, затова размазвам малко спирала около очите си, подчертавайки сладострастния си поглед. Нанасям фон дьо тен върху челюстта си. Тя е болезнена, а участъците, най-много нуждаещи се от грим, са най-чувствителни. Дано да си струва.

Когато приключвам с грима, установявам, че мъжете върху капака са ме наблюдавали през цялото време. Поглеждам към Рафи. Той майстори някакво приспособление, включващо раницата му, крилете и няколко ремъка.

— Какво правиш?

— Опитвам се… — повдига глава и ме вижда.

Не знам дали е разбрал кога съм свалила фланелката си, но вероятно е бил зает, защото изглежда изненадан. Зениците му се разширяват, устните му леко се отварят и за миг забравя да контролира изражението си. Готова съм да се закълна, че дъхът му спира за няколко удара на сърцето.

— Опитвам се да изглеждам, сякаш имам криле — тихо изрича той. Тонът му е нисък и мек, сякаш ми съобщава нещо лично. Все едно ми прави мил комплимент.

Прехапвам устни и се съсредоточавам върху факта, че всъщност дава прост отговор на въпроса ми. Какво да прави, че гласът му е хипнотизиращо секси?

— Не мога да отида там, където искам, ако ме вземат за човек.

— Свежда глава и пристяга ремък в основата на едното си крило.

Нарамва празната раница с крилете, привързани към нея.

— Помогни ми да облека сакото.

Изрязал е два успоредни отвора в смокинга за крилете.

Точно така. Сакото. Крилете.

— Трябва ли да са навън? — питам аз.

— Не, просто се увери, че ремъците и раницата са покрити.

Крилете изглеждат здраво пристегнати за раницата.

Внимателно нагласям приспособлението така, че външните пера да покриват ремъците. Перата още са трептящи и жизнени на допир, но изглеждат малко отпуснати в сравнение с първия път, когато ги докоснах преди два дни. Устоявам на импулса да ги погаля, независимо че той няма да усети нищо.

Крилете, пристегнати към празната раница, изглеждат свързани с гърба му. За такъв огромен размах е удивително колко плътно прилепват към тялото му, когато са сгънати. Веднъж видях как двуметров спален чувал, пълен с пух, се сгъва на малък куб, но тази промяна в обема е по-впечатляваща.

Надиплям плата на сакото между крилете и отстрани. Снежнобелите пера се подават през две ивици от процепите в тъмния плат. Раницата и ремъците остават скрити. Смокингът е достатъчно широк и издатината почти не се забелязва. Не би привлякла вниманието, освен ако някой не е много добре запознат с физиката на Рафи.

Той се навежда напред, за да не притиска крилете си в облегалката.

— Как изглеждам? — Крилата подчертават пленително широките му рамене и заоблената линия на гърба му. Игривите червени завъртулки по сребристата му папийонка подхождат на роклята ми и са в тон с пояса около кръста му. Като изключим едно мръсно петънце на челюстта му, изглежда току-що излязъл от холивудско списание.

Формата на гърба му изглежда почти естествена за сако, което не е шито по поръчка за крилете му. За миг си ги спомням в снежнобялото им великолепие, разперени зад него. Тогава го видях за първи път, изправен пред враговете си.

Кимам:

— Всичко е наред. Изглеждаш добре.

Той надига очи и улавя погледа ми. В тях проблясва искрица благодарност, примесена с усещане за загуба и притеснение.

— Не че… не изглеждаше добре и преди. Имам предвид, ти винаги изглеждаш… великолепно. — Великолепно? Едва не забелвам очи. Колко глупаво. Не знам защо го изтърсих. Покашлям се. — Няма ли да тръгваме вече?

Той кима. Скрива шеговитата си усмивка, но виждам настроението в очите му.

— Карай край тълпата нагоре към пропускателния пункт — сочи наляво, където сякаш раздават безплатно храна. — Когато охранителите те спрат, кажи им, че отиваш в гнездото. Понякога пускали и жени, както си дочула.

Премества се на задната седалка и прикляка в сенките. Покрива се със старото одеяло — онова, в което бяха увити крилете му.

— Няма ме — подвиква той.

— Все пак… обясни ми защо се криеш, а не преминем заедно през портала.

— Ангелите не преминават през портала. Те отлитат право към гнездото.

— Защо не им кажеш, че си ранен?

— Държиш се като малко момиче, което задава тъпи въпроси по време на секретна операция. „Тате, защо небето е синьо? Мога ли да попитам онзи чичко с картечницата къде е тоалетната?“ Ако не млъкнеш, ще ми се наложи да те зарежа. Без въпроси и колебания прави каквото и когато ти казвам. Иначе си намери друг, на когото да досаждаш да ти помогне.

— Добре, добре. Разбрах. Боже, някой е много кисел.

Включвам двигателя и се изнизвам от мястото за паркиране. Бездомниците недоволстват и единият удря с юмрук по капака, преди да се отдалечи.