Ангелско нашествие

36

Със своите фини, мрежести криле на водни кончета, сгънати по очертанията на гърбовете им, наподобяват донякъде ангели, но не са. Не ми напомнят на нито един от ангелите, които съм виждала или бих искала да видя.

В тях има нещо странно. Носят се из цилиндрите с прозрачна течност и имам чувството, че надничам в безплътната утроба на животно, което не би трябвало да съществува.

Някои, макар и свити в ембрионална поза, са с ръст на едри мъже и са изтъкани от мускули. Други са по-дребни и като че ли едва оцеляват. Няколко изглежда смучат палците си. Човешкото в това действие е особено смущаващо.

Отпред приличат на хора, но в гръб и отстрани са напълно извънземни. От срасналите прешлени на таза излизат закръглени скорпионски опашки, които се извиват над главата. Завършват с тънки, заострени жила, готови да пронизват. Гледката ми напомня за моя кошмар и изтръпвам.

Крилете на повечето са прибрани, но при някои са частично разперени, прилепнали до стените на цилиндрите, и потрепват, все едно създанията летят в съня си. По-лесно ми е да гледам тези, отколкото другите с вибриращите опашки, които сякаш сънуват, че убиват.

Очите им са затворени с привидно недоразвити клепачи. Главите им са голи, а кожата им е почти прозрачна. Под нея се простира мрежа от вени и мускулатура. Каквито и да са, тези същества не са напълно развити.

Закривам възможно най-голяма част от гледката пред майка ми. Ще се побърка, ако види някое от създанията. Може би един-единствен път нейната реакция ще бъде адекватна.

Давам й знак с ръка да ме изчака. Решителният ми жест цели да покаже, че наистина настоявам да се подчини. Кой знае дали ще е от полза. Надявам се да остане тук. Точно сега не е подходящо да откача. Никога не съм допускала, че ще бъда благодарна за параноята й, но ето че се случва. Разчитам да се скрие в тъмното като заек в дупка и да стои там, докато се върна. Ако нещо се случи, поне е въоръжена с остена за добитък.

Стомахът ми се свива от вледеняващ страх при мисълта какво ми предстои. Пейдж обаче е някъде наоколо, не мога да я оставя.

Насилвам се да вляза в помещението, наподобяващо пещера.

Въздухът вътре е хладен, клиничен. Мирише на формалдехид. Свързвам миризмата с отдавна умрели създания, затворени в буркани върху някоя полица. Стъпвам предпазливо между стъклените цилиндри и се придвижвам по-навътре в помещението.

Докато вървя край колоните, забелязвам купчини от дрехи и водорасли по дъното на цилиндрите. Полазват ме тръпки. Рязко извръщам глава — не искам да се вглеждам за подробности.

Но когато се обръщам, страхът ми прераства в ужас.

Един от зверовете в цилиндър е сграбчил жена в любовна прегръдка. Извитата над главата му опашка е забила жилото си в тила й.

Едната презрамка на вечерната й рокля се е свлякла надолу по болезнено хилавото й рамо. Устата на ангела скорпион е заровена в увисналата й гръд. Кожата й се е набръчкала върху съсухрената й плът, сякаш всички течности са изцедени от тялото й.

Някой е поставил насила кислородна маска върху устата и носа й. Черните тръбички на маската се свързват с капака на цилиндъра като усукана пъпна връв. Само тъмната й коса се движи и се носи ефирно край тръбичките и жилото.

Независимо от маската, успявам да я разпозная. Тази жена се сбогува с децата и съпруга си край оградата на влизане в гнездото. Именно тя се обърна да изпрати въздушна целувка на семейството си. Изглежда остаряла с двайсет години, откакто я видях преди няколко часа. Лицето й е бледо, кожата — увиснала върху костите. Свалила е килограми. Много килограми.

Под плаващите й крака лежи купчина ярък плат и нещо, което сега осъзнавам, че е кожа върху кости. Подобията на водорасли всъщност са кичури коса, леко развяващи се по дъното на аквариума.

Чудовището бавно втечнява и изсмуква вътрешностите й.

Краката ми отказват да се движат. Чувствам се като плячка, застинала в очакване да ме сграбчи някой хищник. Инстинктите ми крещят да бягам.

Точно когато мисля, че няма как да стане по-лошо, виждам очите й — напрегнати и неестествени в огромните си орбити. В тях се чете отчаяние и мъка. Надявам се поне да е умряла бързо и безболезнено, въпреки че се съмнявам.

Понечвам да се обърна и в същия миг от маската й се изплъзва грозд мехурчета и се издига над косата й.

Застивам. Не е възможно да е жива, нали?

Но защо някой ще й поставя кислородна маска, ако е мъртва?

Изчаквам и се взирам за други признаци на живот. Единственото движение идва от скорпиона, който я изсмуква лакомо. Някога жизнената й кожа се сбръчква почти пред очите ми. Косата й се понася в бавен танц при всяко помръдване на скорпиона.

От маската й се отделя още един грозд въздушни мехурчета.

Тя диша. Изключително, невероятно бавно, но все пак диша.

Откъсвам поглед от нея и с мъка се озъртам из помещението за нещо, с което да я извадя от цилиндъра. Сега установявам, че в някои от другите аквариуми също има хора — всеки на различен етап от смъртоносната прегръдка. Някои изглеждат жизнени и свежи, други — изцедени и почти празни.

Един скорпион е взел в обятията си съвсем свежа на вид жена във вечерна рокля и я целува по устата, а кислородната маска се носи над нея. Друг разполага с мъж в хотелска униформа. Звярът скорпион е впил уста в окото му.

Храненето не е системно. По дъното на някои цилиндри има големи купчини, докато в други почти липсват останки. Това явно се отразява върху стадиите от развитието на скорпионите. Някои са едри и мускулести, други — недорасли и уродливи.

Докато стоя смаяна и ужасена, в отсрещния край на подземието се отваря врата и чувам как нещо започва да се търкаля по цимента.

Инстинктът ми подсказва да се скрия зад някой цилиндър, но силите ми не стигат да се поместя. Стоя в средата на строените епруветки и се опитвам да разбера какво се случва от другата страна. Взирам се през цилиндрите, но все едно се опитвам да прочета бележка през аквариум с акули. Всичко е изкривено и неузнаваемо.

Щом не виждам ангелите, и те не би трябвало да ме виждат. Промъквам се край една колона и обхващам с поглед помещението от друг ъгъл. Налагам си да спра да обръщам внимание на жертвите. Никой няма да има полза от мен, ако ме хванат.

От другата страна на цилиндрите един ангел хока слуга човек:

— Чакахме шкафовете да пристигнат миналата седмица. — Бяла лабораторна престилка покрива крилете му.

Човекът стои до количка с платформа, на която е натоварен огромен стоманен шкаф. Всяко от трите му чекмеджета е достатъчно голямо да побере човек. Не искам да мисля за предназначението им.

— Избра най-неподходящата вечер да ги доставиш. — Ангелът замахва небрежно. — Сложи го там, до стената. И го застопори добре да не се преобърне. Телата са там — сочи към съседната стена. — Заради твоето закъснение се наложи да ги струпам на пода. Нареди ги в чекмеджетата, като свършиш с монтажа.

Прислужникът изглежда ужасен, но ангелът нехае. Мъжът избутва шкафа до отсрещната стена, а лаборантът потегля в другата посока.

— Най-интересната нощ от векове, а идиотът избра точно този момент да доставя мебели — мърмори си той под нос, докато върви към стената от лявата ми страна.

Премествам се, за да остана скрита от погледа му. Той минава през една летяща врата и изчезва.

Пристъпвам напред и се оглеждам, за да разбера дали в помещението има още някой. Вътре е само мъжът — разтоварва шкафа за трупове. Чудя се дали да не се покажа и да го помоля за помощ. С подкрепа от вътрешен човек ще си спестя много време и неприятности.

От друга страна, защо пък да не се изкуши да получи червена точка, като предаде нарушител. Скована от несигурност, наблюдавам как изкарва празната количка през двойната врата в другия край на залата.

Щом си тръгва, празното пространство се изпълва с бълбукането на въздушните мехурчета в цилиндрите. Умът ми отново крещи: бързай, бързай, бързай. Трябва да открия Пейдж, преди Съпротивата да е ударила.

Въпреки това как да оставя тези чудовища да изсмучат хората?

Промъквам се между колоните от ембрионални цилиндри и започвам да търся с какво да освободя жертвите. На другия край виждам синя стълба. Чудесно. Ще отворя капаците на цилиндрите и ще се опитам да издърпам хората навън.

Пъхам меча обратно в ножницата, за да си освободя ръцете. Докато бягам към стълбата, отдясно се появява нарастваща цветна маса. Цилиндрите с течност деформират образа и оставам с впечатлението, че пред мен се намира безформена купчина плът със стотици стърчащи ръце, крака и противно разкривени лица.

Приближавам се предпазливо. Светлината си играе с обезобразените отражения и ме наляга чувството, че ме следят стотици очи.

Излизам от сектора с цилиндрите и виждам за какво наистина става въпрос.

Гърдите ми се свиват и дъхът ми спира за няколко удара на сърцето. Краката ми са приковани към пода и стоя на открито с ококорени очи.