Алената кампания

Глава четвърта

Много малко бяха нещата, по-скучни от това да чакаш водата да заври, разсъждаваше Нила, седнала на кухненския под, загледана в пламъците, обгърнали дъното на огромния казан. В господарските домове по това време обичайно цареше тишина, един от любимите периоди на Нила. Самата тишина и нощната прохлада приглушаваха хаотичната гълчава на слугинския живот, когато господарите си бяха у дома и в къщата цареше оживление. Само няколко месеца я деляха от този период от живота ѝ. Месеци, които понастоящем ѝ се струваха години. Сякаш цяла вечност беше изминала от времето на неизменното нощно пране в дома на херцог Елдаминз.

А ето че лорд Елдаминз вече не се намираше сред живите, слугите му се бяха разбягали, а самият дом беше опожарен. Всичко, което Нила бе познавала, беше изчезнало.

Тук, в градското имение на лорд Ветас, намиращо се на странична уличка в сърцевината на Адопещ, домът никога не спеше.

Някъде в огромната къща крещеше мъж. Нила не можеше да различи думите, но тонът беше гневен. Вероятно беше Дъфорд, Привилегированият. Той беше един от доверените хора на лорд Ветас и притежаваше невиждано избухлив характер. Имаше навика да бие готвачите. Всички в къщата се страхуваха от него. Дори и великанските телохранители на лорд Ветас, които го придружаваха, когато ходеше по задачи.

Всички се страхуваха от Дъфорд, освен Ветас, разбира се. Доколкото Нила можеше да прецени, лорд Ветас не се страхуваше от нищо.

— Яков — рече тя, поглеждайки към шестгодишното момче, приседнало редом с нея на кухненския под, — подай ми лугата.

Детето се изправи на крака и се поколеба за миг.

— А тя къде е?

— Под мивката — отвърна Нила. — Стъкления буркан.

Яков започна да тършува на указаното място. Намерил буркана, той го хвана за капака и дръпна.

— Внимавай! — извика Нила. За един миг тя се озовава до Яков и го хвана за рамената, докато бурканът падаше, а момчето отстъпваше назад. Тя постави ръка под съда. — Хванах те — каза и взе буркана. Не беше особено тежък, ала слабичкият Яков не можеше да претендира за голяма сила.

Тя отвинти капака и отсипа нужното за прането количество в лъжица.

— Не — рече тя, забелязала как момчето посяга към отворения буркан. — Не искаш да докосваш това. То е много опасно. Ще ти разяде пръстчетата като едното нищо! — тя сграбчи ръката му и игриво захапа пръстите му. — Като зло куче!

Кикотещият се Яков се отдръпна, а Нила остави съда на един от по-високите рафтове. Не биваше да оставят подобни вещества на достъпни за деца места — дори Яков да бе единственото дете в тази къща.

Как ли щеше да протича животът ѝ сега, ако все още се намираше в дома на лорд Елдаминз? Преди две седмици щеше да има празненство по случай шестия рожден ден на Яков. По този повод слугите щяха да получат премия и един допълнителен свободен следобед. Херцог Елдаминз вероятно щеше да направи пореден опит да привлече Нила в леглото си — или два, може би три — а съпругата му би имала пореден повод да обмисля прогонването ѝ.

На Нила определено ѝ липсваше онова спокойствие, което наставаше нощем в дома Елдаминз. Виж, за постоянните хапливости на останалия персонал и похотливите господарски опипвания изобщо не съжаляваше. Ала се оказваше, че ги е заменила за нещо по-лошо.

Имението на лорд Ветас.

Откъм мазето долетя приглушен писък. Там се намираше едно от специалните помещения на господаря.

Нила изруга тихо, втренчила поглед в пламъците на кухненския огън.

— Една дама не бива да си служи с подобни думи.

Гърбът на Нила се скова. Гласът беше тих и кротък. Измамно спокоен, като повърхността на океан, необезпокоявана от кръжащите отдолу акули.

— Лорд Ветас. — Нила се обърна и направи дълбок реверанс пред мъжа, стоящ в рамката на кухненската врата.

Ветас беше розвеланец с тъмножълтеникава кожа. Вървеше изправен, пъхнал ръка в джоба на жилетката си, а с другата небрежно държеше чаша с червено вино. Зърнеше ли го на улицата, човек би го взел за добре облечен чиновник или търговец — носеше бяла риза, тъмносиня жилетка и черни панталони, които самата тя прилежно бе изгладила.

Нила знаеше, че всякакви догадки за Ветас биха се оказали фатални. Този човек беше убиец. Тя самата беше усещала ръцете му около шията си. Беше погледнала в очите му — способни сякаш да съзрат всичко едновременно — и бе видяла безстрастното безразличие, с което се отнасяше към живите същества.

— Аз не съм дама, милорд.

Очите на Ветас я изучаваха в детайл. Нила се почувства гола под този поглед. Почувства се като парче месо, изложено за продан от кварталния месар. Това я плашеше.

И я караше да се гневи. Дали лорд Ветас би изглеждал толкова спокоен и уравновесен в ковчега си?

— Знаеш ли защо си тук? — попита Ветас.

— За да се грижа за Яков — отвърна Нила и хвърли поглед към момчето. Яков наблюдаваше Ветас с любопитство.

— Точно така. — Ненадейно лицето на Ветас бе разполовено от усмивка, а изражението му доби топлота, която не достигна очите му. — Ела тук, момче — подкани лордът, коленичейки. — Всичко е наред, Яков. Не се страхувай.

Класическото възпитание на Яков не му остави друг избор, освен да се приближи. Той пристъпи към Ветас, като подири с очи Нила за насока.

Сърцето на слугинята се сви. С усилие се сдържаше да не се хвърли между двамата, да вземе някой нагорещен ръжен от огъня и да отблъсне Ветас с удари. Изкуствената усмивка на лицето му я ужасяваше много повече от обичайното му безстрастие.

— Хайде, върви — чу се да казва с тънък глас.

— Донесъл съм ти нещо сладко. — Ветас подаде на момчето лакомство, обвито в лъскава опаковка.

— Яков, недей — изтърси Нила.

Ветас я прикова с поглед. В очите му нямаше заплаха, нямаше каквото и да било чувство. Имаше единствено студен поглед.

— Не и преди да си изял закуската си утре сутринта — продължи слугинята.

Ветас му даде лакомството и разроши косата му.

Не го докосвай, мислено крещеше Нила. Наложи си да се усмихне.

— Защо държите Яков тук, милорд? — осмели се да попита тя.

Ветас се изправи.

— Това не те касае. Знаеш ли как да се държиш като дама, Нила?

— Аз… предполагам. Аз съм просто една перачка.

— А аз мисля, че си нещо повече от това. Всеки притежава способността да се издигне. Ти си успяла да оцелееш на роялистките барикади, успяла си и да проникнеш в главната квартира на фелдмаршал Тамас, за да спасиш Яков. И освен това си хубава. Никой не си прави труда да се вглежда отвъд красотата, ако е подходящо облечена.

Откъде ли Ветас бе научил за барикадите? Тя му бе казала за главната квартира на Тамас, но… С каква цел ѝ говореше за красота?

— Не е изключено да ти намеря приложение за нещо повече от — той направи неопределено движение с ръка, целящо да обгърне прането и Яков — това.

Момчето беше прекалено заето да похапва скришом от подареното му лакомство, за да долови презрението в гласа на лорда. На Нила обаче не ѝ убягна. Тя се боеше какво имаше предвид той с „приложение за нещо повече“.

— Милорд. — Тя отново направи реверанс и се опита да не допусне омразата да се появи на лицето ѝ. Дали пък нямаше да успее да убие Ветас в банята? Както в онези книги, които синът на иконома понякога ѝ беше заемал.

— А междувременно… — Ветас пристъпи в коридора отвъд кухнята, като задържа вратата с крак. — Водете я — извика той.

Някой изруга. Последва гневен женски писък, яростен като рева на дива котка. Последва шум от боричкане, подир което двама от телохранителите довлякоха непознатата вътре. Тя изглеждаше на около четиридесет, с преждевременно състарено от твърде много раждания тяло, със сбръчкана от работа, но не и от слънцето кожа. Тъмната ѝ къдрава коса беше стегната на кок на тила, а торбичките под очите говореха за липса на сън.

При вида на Нила и Яков жената се закова на място.

— Къде е синът ми? — изплю тя към Ветас.

— В подземието — каза лордът. — И няма да бъде наранен, докато сътрудничиш.

— Лъжец!

Снизходителна усмивка изникна върху лицето на Ветас.

— Нила, Яков, това е Фая. Тя не е съвсем добре със здравето и трябва да бъде постоянно наглеждана, за да не се нарани. Ще я сложим да спи при теб, Яков. Ще помогнеш ли с наглеждането ѝ, момчето ми?

Яков кимна сериозно.

— Добро дете.

— Ще те убия — каза Фая на Ветас.

Той пристъпи към нея и ѝ прошепна нещо. Жената се вцепени, лицето ѝ пребледня.

— Така — каза Ветас. — Фая ще поеме твоите задължения, Нила. Тя ще пере и ще ти помага с Яков.

Нила и непознатата се спогледаха. Слугинята разпозна собствения си страх върху лицето на другата.

— А аз? — Нила знаеше за съдбата на онези, които не бяха полезни на лорд Ветас. Все още си спомняше мъртвата гледачка на Яков — онази, която беше отказала да сътрудничи в схемите на Ветас.

Той неочаквано прекоси стаята, хвана я за брадичката и започна да оглежда лицето ѝ. Пъхна палец в устата ѝ и Нила едва се сдържа да не го захапе, докато оглеждаше зъбите ѝ. Внезапно се отдръпна и обърса ръце в една от кухненските кърпи сякаш беше докосвал животно.

— Виждам, че прането почти не е напукало ръцете ти. Кожата е изненадващо запазена. Утре сутринта ще ти дам крем, ще го подновяваш на всеки час. За нула време ръцете ти ще станат нежни, като на благородничка. — Той я потупа по бузата.

Нила едва не го заплю в лицето.

Ветас се приведе към нея и ѝ каза съвсем тихо, така че Яков да не чуе:

— Тази жена — той леко кимна по посока на Фая — е твоя отговорност, Нила. Ако тя ме разочарова с нещо, ще пострадаш ти. Ще пострада и Яков. Мога да те уверя, че умея да карам хората да страдат.

Ветас се отдръпна и заговори по-високо, отправяйки усмивка към момчето:

— Струва ми се, че имаш нужда от нови дрехи, Яков. Какво ще кажеш?

— Много бих искал, сър.

— Ще се погрижим за това утре. Дрехи, а също и малко играчки.

Ветас погледна към Нила с безмълвно предупреждение, а след това излезе заедно с телохранителите си.

Фая приглади дрехата си и вдиша дълбоко. Погледът ѝ обходи стаята. Лицето ѝ изразяваше смесица от чувства: гняв, страх и паника. За момент Нила реши, че другата ще сграбчи някой тиган и ще се нахвърли отгоре ѝ.

Коя ли беше тази жена? И защо се намираше тук? Очевидно беше поредната затворничка. Поредната пионка в схемите на Ветас. Можеше ли Нила да ѝ се довери?

— Аз съм Нила — представи се слугинята. — А това е Яков.

Фая я погледна в очите и кимна навъсено.

— Аз съм Фая. И ще убия онзи негодник.