Алената кампания

Глава тринадесета

Тамас изникна от палатката си и довърши закопчаването на униформата си. Намести блестящите еполети на раменете си и се зачуди дали днес ще вали. На изток небето над планините едва започваше да избледнява, а останалата част от света все още спеше в мрак.

Тамас се взираше в леката светлина и се чудеше как ли се развиваха нещата отвъд планината. Будфил бе превзет. Кезианците несъмнено напредваха през Суркови проход. Тамас се надяваше, че неговите генерали ще успеят да организират отбраната. Той сгримасничи. След падането на Будфил битката щеше да се развие изцяло в полза на кезианците. Тамасовите войници се нуждаеха от него. Родината се нуждаеше от него. Синът му се нуждаеше от него. В името на всички тях той трябваше да успее да прекоси тези проклети планини.

Лагерът вече се разбуждаше — долитаха тихите подвиквания на сержантите, които изритваха хората си от леглата. Миризмата на дим се разнесе от огньовете с приготвящата се закуска, макар и оскъдна.

Олем седеше край палатката на Тамас. Фуражката му беше спусната ниско над очите, беше облегнал крака на един дънер, а ръцете си държеше пъхнати в джобовете. Позата му беше изкуствена. Чудатостта на Олем отстраняваше нуждата му от сън.

— Спокойно ли протече нощта? — попита Тамас, като приклекна край малкото, тлеещо огнище и разтри ръце. Толкова рано сутринта изобщо не личеше, че е лято, поне не и тук, сред хълмовете. Той разрови въглените с пръчка, която след миг захвърли вътре. Клонката гореше зле. В тукашната степ нямаше какво да се гори.

— Тук-таме мърморене, сър, и малко недоволстване. — Олем изсумтя сякаш недоволстването не представляваше нищо повече от лека досада.

Хората му бяха гладни. Тамас го знаеше и се измъчваше от това.

— Аз възстанових реда, сър — продължи Олем.

Тамас кимна. Долови нечии тихи стъпки. Олем се размърда и ръката му се подаде съвсем леко от палтото. Стискаше пистолет.

Трупа тупна право до Тамас. Той се сепна.

— Лос, сър — обяви Влора, докато приклякаше до него.

Тамас почувства леко облекчение. Месо…

— Има ли още? — попита той с надежда.

— Андрия също улови един. В момента раздава порции на барутните магове. Този е за офицерите.

Тамас задъвка вътрешността на устата си.

— Олем, нека да го почистят и да раздадат месото на хората. По един малък, суров къс на всеки. Нека войниците си го приготвят сами. Тръгваме след два часа.

Олем се изправи и се протегна. Прибра пистолета в кобура си и се отдалечи, извиквайки няколко имена.

— Утре по пладне ще сме достигнали Юндора, сър — каза Влора. Раменете ѝ тъмнееха от кръвта на лоса. Явно се намираше в барутен транс; в противен случай млада жена с нейния ръст не би могла да пренесе цял лос на раменете си.

— Разстояние?

— Около шестнадесет мили. Минах край него по време на лова.

— И?

— Малко градче, точно както каза Гаврил.

— С крепостни стени?

— Стената е развалина. Някъде осем крачки висока. Но не бих се тревожила за това, сър. Градът изглежда изоставен.

Изоставен? Лошо. На необитаваните места нямаше нито барут, нито храна.

— Има ли нещо друго нагоре в тази посока?

— Теренът става по-стръмен. Пътят се вие по склоновете. И има много мостове, поне доколкото можах да видя. Веднъж навлезем ли в гората, на драгуните няма да им е никак лесно да ни обкръжат.

— Точно на това се надявам.

— Лошата новина е, че пътят става значително по-тесен. Ще можем да вървим само по трима или четирима души в редица.

При това положение водената от Тамас колона щеше да се разтегли на почти четири мили дължина. За една войска, преследвана от драгуни, подобна подредба не беше никак подходяща. Фелдмаршалът изруга под нос.

Загледа се в небето за момент. Не, днес нямаше да вали.

— Онзи път те излъгах — каза Тамас.

Влора се намръщи, без да откъсва очи от тлеещия огън.

— Сър?

— В Будфил ме попита дали имало някакви новини за Таниел. Тогава излъгах.

Влора понечи да заговори, но Тамас продължи, преди да е успяла да каже каквото и да е.

— Няколко дни преди да преминем през подземията, пристигна съобщение от Адопещ. Таниеловата дивачка се е събудила.

— А Таниел?

— За него не пишеше нищо. Но щом единият от тях е дошъл в съзнание, логично е другият да го последва. И не мисля, че това дивашко момиче е по-издръжливо от сина ми. Той ще… — За момент гласът му се пречупи. — Той ще се оправи.

Тамас наблюдаваше Влора с крайчеца на окото си. Стори му се, че е видял сълза на лицето ѝ.

— Как е кракът ви, сър? — попита тя.

Тамас погледна към крака си. Михали го беше излекувал. Той можеше да ходи. Можеше да язди. По дяволите, можеше и да танцува, ако поискаше. Но вътрешността на прасеца все още го наболяваше. Болката пулсираше точно на онова място, откъдето бяха извадили проклетата златна звезда от плътта му. Въпреки целителната намеса на един бог, все още имаше нещо не наред с раната.

— Добре е. Сякаш нищо не е било.

— Все още накуцвате — отбеляза Влора.

— Нима? Навик.

Влора приседна на пети.

— Чувала съм, че разкъсваната тъкан не може да се възстанови сама. Нужни са ѝ упражнения и масажи. Ако желаете…

— Не са ми притрябвали мълвите, които ще плъзнат заради това, че ми разтриваш крака — каза Тамас. Той се изкиска и си отдъхна, щом Влора също се засмя.

— Щях да кажа да накарате Олем да го стори, сър.

— Ще се оправя. — Тамас задържа погледа си още малко върху нея. Тя вдигна очи към него, после отново се загледа в огъня. Все още не можеше да го погледне в очите.

Той откри, че копнее за предишната непринуденост между двамата. При други обстоятелства Влора щеше вече да е негова снаха. Преди да замине за университета, тя единствена от войниците дръзваше да се обръща към него на малко име. Не се смущаваше да ходи с него под ръка и дори да го прегръща пред всички.

Но това беше преди да преспи с онова илеманско леке и Таниел да развали годежа.

Тамас се изправи.

— Искам двамата с Андрия да продължите да ловувате. Трябва ни колкото се може повече месо.

— Рано или късно барутът ни ще свърши, сър — отвърна Влора.

— Ще поискаш от оръжейника на Седма бригада.

— Говорех за барута на хората ни.

Тамас забарабани с пръсти по колана си. Армия на поход без каквито и да било запаси. Всичко щеше да им свърши — и то по-скоро рано, отколкото късно. Единственото им предимство се състоеше в бързината. А ето че нуждата от събиране на храна и изтощението, предизвикано от глада, заплашваха да ги лишат от него.

— Ще се погрижа маговете да получават всичко необходимо — рече той. Всеки от барутните му магове струваше повече от дузина войници.

Влора кимна.

— Ще говоря с квартирмайстора. — Тя се надигна и с бързи крачки се отправи към лагера.

Тамас я изпроводи с поглед. В този момент той се чувстваше стар. Съжаляваше за толкова много неща…

През следващите няколко минути глъчката се усили, защото и последните спящи се надигнаха. Отекналото ликуване подсказваше, че Олем е започнал да раздава месото. Не беше много, ала дори и един неголям и тънък къс месо беше повече от нищо.

Тамас разпусна и стегна палатката си. Точно навиваше постелката си, когато Олем се завърна, понесъл нещо, увито в кърваво платнище.

— Аз щях да се погрижа за това, сър.

Фелдмаршалът погледна към кървавото платнище и почувства как устата му се пълни със слюнка.

— Ти се занимаваше с по-важни неща. Аз също някога съм бил войник, Олем. Известно ми е как се раздига лагер.

— Щом настоявате, сър. — Олем приклекна край огъня и извади приготвената заострена пръчка. Подир това разгъна кървавото платнище, за да разкрие къс месо.

Тамас се изправи и погледна на юг. Някъде в тази посока кезианската кавалерия приключваше с раздигането на лагера си. Навярно се надяваха да успеят да настигнат адранските бригади, преди последните да са успели да навлязат сред условната безопасност на гората.

Тамас по-скоро чу, отколкото видя галопиращия през лагера кон. Няколко мига по-късно от задържащия се все още утринен мрак изникна Гаврил, възседнал треперещ от изтощение кавалерийски кон.

Тамас улови животното за оглавника, докато Гаврил скачаше от седлото. По хълбоците на коня блестеше пяна, погледът му беше обезумял. Планинецът беше яздил здраво.

— Шестнадесет хиляди — каза Гаврил. — Над десет хиляди драгуни и повече от пет хиляди кирасири. Три пълни кавалерийски бригади.

Велики Крезимир. Как хората на Тамас щяха да надвият толкова голяма кавалерия?

— На какво разстояние са?

— Ще успеем да достигнем гората преди тях, ако тръгнем веднага. Но още не съм говорил с хората си, пратени на север.

— Влора преди малко се върна от север. Намираме се на шестнадесет мили от Юндора.

Гаврил прие подадената му от Олем манерка и отпи една глътка, а с остатъка обля главата си. Тялото му изпусна пара.

— Няма да ни остане време да плячкосваме града.

— Влора каза, че мястото е изоставено. Ще изпратя неколцина мъже да огледат, но вероятно направо ще го подминем.

— Изоставено, казваш? — Гаврил почеса обраслата си челюст. — Бихме могли да се укрепим вътре.

Тамас отново отправи тревожен поглед на юг. Нямаше как да види кезианската кавалерия, но му се струваше, че усеща близостта ѝ.

— Може би.

Олем му подаде плоска калаена чиния с димящо парче месо.

— Загоряло в краищата и сурово в средата, обаче пак е вкусно — с широка усмивка каза телохранителят.

Тамас чу как стомахът му изкъркори. Месото върху чинията трябваше да е почти един килограм.

— Вие с Гаврил яжте — каза Тамас. — Не съм гладен.

Олем повдигна вежда.

— Чак оттука чувам как стомахът ви ръмжи, сър. Трябва да пазите силите си.

— Наистина, добре съм.

Гаврил посегна към месото с голи ръце.

— Както искаш — рече той и разкъса печеното на две. Едната половина върна обратно в чинията, а другата започна да тъпче в устата си. Измежду хапките се провикна към друг, току-що пристигнал конник.

— Сър — каза Олем, докато Гаврил се отдалечаваше, — трябва да се храните.

— Вдигай хората на крак — каза Тамас. В него се надигна внезапно усещане за неотложност едновременно с надигналия се порив на вятъра, който едва не бе отвял шапката му. — Искам предната колона да е напуснала лагера до двадесет минути. — Продължи да гледа на юг, докато Олем не се отдалечи.

Шестнадесет хиляди вражески кавалеристи. Те щяха да смажат неговите две пехотни бригади. Хората му щяха да умрат гладни, изтощени и на чужда земя, докато врагът опожаряваше домовете им.

Той не можеше да допусне подобно нещо.

Той нямаше да допусне подобно нещо.

Тамас закрачи към най-близките палатки.

— Роти — провикна се фелдмаршалът. — Пригответе се за тръгване.

Сержант Олдрич и неговият взвод стрелци се бяха настанили в една огромна изоставена постройка на южния бряг на река Адра, недалеч от Гостанския фар. Сградата, някога служила за казарма, беше изоставена и празна, с изключение на едно особено, подивяло куче. Предният вход стоеше закован и преграден с вериги, но една от многобройните странични врати беше оставена отключена.

Именно през нея влезе Адамат, прекоси два опустели плаца и достигна малката столова, където Олдрич и войниците му наблюдаваха как четирите най-малки деца на Адамат разиграват пиеса.

Адамат се спря тихо на прага и не можа да сдържи усмивката си при вида на Астрит, която разсеяно играеше с тъмните си къдрици, докато се опитваше да си спомни репликите на пленената във висока кула принцеса. Ролята на злия неин похитител се изпълняваше от единия от близнаците — обвилите го стари чаршафи явно трябваше да представляват одеждата на Привилегирован.

— Тате! — извика зърналата го Астрит.

Инспекторът се оказа връхлетян от децата, които го обсипаха с прегръдки и целувки. Той се постара да целуне всяко едно от тях, като ги назоваваше по име — с изключение на близнаците. Така и не бе свикнал да ги различава и нямаше намерение да си признава.

Едва подир няколко минути боричкане на пода Адамат успя да се освободи. Той подкани малчуганите да подновят пиесата и се присъедини към сержант Олдрич на масата в ъгъла.

— Кафе? — предложи сержантът, докато разсеяно дъвчеше парче тютюн, закътано в бузата му.

— Бих предпочел чай, ако имате.

Олдрич повика един от хората си и му заръча да донесе чай. След това навъсено погледна Адамат.

— Изглеждате ужасно. Пипнаха ви, нали?

— Да. — Инспекторът установи, че наблюдава децата си. Те бяха прекрасни деца. Наистина бяха. Самата мисъл, че нещо можеше да ги сполети, караше кръвта му да кипне и затова той се насили да отмести поглед. — Но успях да се измъкна невредим. И освен това намерих леговището на Ветас.

— Не мислех, че ще успеете. — Олдрич повдигна чашата си с кафе в израз на почит. — Смятах, че подир онова, което спретнахте на хората му в Офендейл, негодникът ще се е изпарил.

Адамат изсумтя.

— Той не се бои от мен. Не мисля, че се бои от каквото и да било. Някога виждали ли сте парна машина? Днес с тях задвижват станове, чукове, печатни преси… — Адамат си припомни собствения си провал с печатницата, но успя да избута тази мисъл настрана.

— Аха — потвърди Олдрич. — Вече оборудват и кораби с тях.

— Именно. Е, Ветас е същият като тези машини. Не спира. Не мисли и не чувства. Каквато работа му възложиш, ще я свърши.

Олдрич сръбна от кафето си.

— Почти да ти стане жал за него.

— Не — каза Адамат. — Аз все още възнамерявам да му изтръгна сърцето с голи ръце.

— А аз се надявам, че ще имате тази възможност. Ще се заемаме ли с него?

— С колко хора разполагате? — попита Адамат, макар отлично да знаеше отговора.

— Петнадесет — отвърна Олдрич. — Двама да пазят децата…

— Петима.

— Петима да пазят децата, значи десет души. С нас двамата — дванадесет.

— Не стигат.

— С колко души разполага Ветас, че един взвод от най-добрите войници на фелдмаршала да не стига?

— Най-малко шестдесет главорези, сред които и Привилегирован.

Олдрич подсвирна.

— Ах. Не мисля, че можем да направим нещо по този въпрос.

— Да му се не види. Благодаря — добави Адамат, тъй като пред него бе поставена чаша с чай. Инспекторът пусна две бучки захар и започна да го разбърква, за да изстине по-бързо. — Четохте ли вече сутрешния вестник?

— Не съм. Искате ли го? Ехей, някой да донесе на детектива вестник!

Адамат мислено изруга. Той се надяваше да чуе, че Олдрич още не е видял заглавията. Нямаше никакво намерение да насочва вниманието му към тях. Е, какво да се прави.

— Спомняте ли си един Привилегирован на име Борбадор? — попита инспекторът с надеждата да смени темата.

Олдрич отговори утвърдително. При това изражението на лицето му, обичайно приветливо, неочаквано стана по-предпазливо.

— Струва ми се, че той може да ни помогне. Борбадор беше сред най-добрите магьосници от кабалата. Сам е отблъсквал атаките на кезианските магьосници при Рамензид. Зная, че Тамас го е оставил жив и го държи някъде в града. Ако успеем…

— Не — прекъсна го Олдрич.

— Какво не?

— Привилегированият Борбадор е омагьосан от повеля да убие фелдмаршала.

— Това ми е известно. Самият аз го съобщих на Тамас.

— Какво не ви е ясно тогава? Освобождаването на магьосника би изложило Тамас на опасност. Няма да го направя.

Адамат отпусна глава в ръцете си. Чувстваше, че напоследък го прави все по-често.

— Това е единственият ни шанс да отстраним Привилегирования на лорд Ветас.

— Можете да се обърнете към Таниел Двустрелни — каза Олдрич. — Той убива Привилегировани за развлечение. Пък и се носят слухове, че е в града.

— Във вестника пишеше, че тази сутрин е заминал за фронта. — Адамат осъзна грешката си още докато думите излизаха от устата му.

— Значи все пак сте чели вестника? — С ботуша си Олдрич придърпа плювалник изпод масата и се приведе над него. — Имаше ли нещо, което искахте да видя?

— Сър — провикна се един от войниците откъм прага. Беше съвсем млад, може би само с година или две по-голям от Адаматовия син Йосип. — Сър, трябва да видите това! — Той притича до Олдрич и хвърли в скута му вестник.

Сержантът го повдигна. Заглавието на първа страница гласеше: Будфил плячкосан, фелдмаршал Тамас мъртъв. Последваха няколко минути мълчание, през които Олдрич четеше статията. През цялото време младият войник остана да изчаква край масата. След като приключи, Олдрич сгъна вестника и го подаде обратно на войника.

— Нямаше ли да ми кажете?

Адамат се почувства като дете, заловено да тършува из килера.

— Щях. След като измислех начин да ви убедя да останете да ми помогнете. — Адамат преглътна мъчително. Ето че му предстоеше да изгуби и последната помощ, с която разполагаше, за да си върне Фая. Щом Олдрич отведеше хората си, Адамат щеше да остане сам с осем деца — а съпругата и синът му все още щяха да са в ръцете на врага.

— Няма какво да ме убеждавате — каза Олдрич. — Аз следвам заповед. Тамас е мой началник и стар приятел. Той ми възложи да изпълня тази задача, без значение дали самият той доживее до края на войната.

— И вие ще го сторите?

— Да.

Адамат не се стърпя да не въздъхне от облекчение. Едва сега осъзна, че по челото му е избила пот и побърза да я попие с носната си кърпичка.

— Благодаря ви. — Инспекторът замълча. — Понасяте новината изненадващо спокойно.

— На вестниците заглавия им дай — обясни Олдрич и посочи към вестника. — Той всъщност е „смятан за мъртъв“. Останал е в тила на врага заедно със Седма и Девета бригада и оттогава не е забелязван. Тези две бригади се състоят от най-коравите мъже в адранската армия. Докато не видя трупа, ще зная, че Тамас е някъде в Кез и пердаши врага.

— Да разбирам, че по никакъв начин не мога да ви убедя да освободите Привилегирования Борбадор?

— Съжалявам. Ще трябва да измислите нещо друго. И по-добре мислете бързо, защото ако вражеската армия достигне Адопещ, няма да можете да разчитате на помощта ми.

Адамат се изправи.

— Ще измисля нещо.

— И друго — каза Олдрич. — След като Тамас е смятан за мъртъв, бюрократите няма да проявяват същата склонност да ви отпускат пари. А на нас при всички положения ще ни трябват средства — я за припаси, я за подкупи. Така че ако имате някоя и друга скътана крана…

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Адамат. Той неохотно се сбогува с децата тръгна към вратата. Сержантът го последва в коридора.

— Исках да ви кажа още нещо — каза Олдрич със снижен до шепот глас. Погледна към столовата. — За да ви успокоя поне малко. Не искам да се тревожите за децата си. Момчетата истински се привързаха към тях. Ако някой ни намери и дойде да търси децата, хората ми здравата ще го подредят, без да пестят усилия.

Адамат се опита да възпре изникналите в краищата на очите му сълзи.

— Благодаря ви — успя да промълви той. — Това наистина… наистина означава много за мен. Благодаря ви.

Адамат се прибра в убежището си към един през нощта. Уморено изкачи стълбището към етажа над хазяйката, като се вслушваше в проскърцването на старите дървени стъпала под краката си. Наистина ли бяха минали пет дни, откакто се беше намирал тук за последно? Беше нощувал на пейка в парка, в приют за бедни и на стол в едно заведение през дните, след като се бе срещнал със Съдържателя. Същевременно плануваше следващия си ход относно лорд Ветас.

Страшно му се искаше да се изкъпе.

Сусмит седеше на дивана, до притворен фенер. Боксьорът вдигна поглед от пасианса пред него, сбърчил чело.

— Здравата се притесних — оповести той.

С въздишка Адамат затвори вратата. Надяваше се, че ще може да се наспи, преди да се занимава със Сусмит. Чувстваше се отвратително. Тялото го болеше, за изминалите десет дни не беше спал като хората нито веднъж и освен това беше гладен. Досега се беше чувствал така само веднъж или два пъти в живота си, във времето, когато Мануч дойде на власт — хората бяха неспокойни и полицейските служители работеха по осемнадесет часа на ден.

Никога не си беше помислял, че отново ще се почувства така. Мислеше, че е оставил това зад гърба си.

— Съжалявам — рече той.

Сусмит отново се върна към пасианса си. Премести една карта върху друга, а нови две махна от масата и ги остави на дивана до себе си.

— Изглеждаш ужасно — продължи боксьорът.

— Така се и чувствам.

— Къде си бил? — попита Сусмит. Свитите му очи оглеждаха лицето на Адамат.

— Съдържателя ме пипна. — Адамат докуца до едно кресло край канапето и се стовари в него. — Неговите хора ме обработваха цяла нощ, преди да ме отведат при него. Оказа се, че цялата работа била някаква проклета грешка. Изхвърлиха ме навън с едно голо извинение.

— Видял си Съдържателя?

Тревога ли беше това в гласа на Сусмит?

— По-скоро бях при него. Стоях в една стая с него. Той беше зад параван. Някаква плетачка ни служеше за посредник сякаш той самият е ням. — Адамат се навъси. Може би Съдържателя наистина беше ням. Може би жената не беше просто мярка за сигурност, а негова преводачка. — Имаме ли някаква храна?

Сусмит посочи с палец една захлупена чиния край дивана. Под похлупака се криеше сандвич. Месото и сиреното се бяха постоплили, но на Адамат му се сториха най-вкусното нещо, което някога беше опитвал. Със сандвич в ръка инспекторът се отпусна обратно в креслото.

Докато приключваше с яденето си, Адамат почувства как малка част от силата му се връща.

— Изглежда, той преследва същата цел като мен — каза той между последните си хапки. — Лорд Ветас му създавал неприятности. Хората на Съдържателя ме прибраха само защото се оказа, че сме следили една и съща жена. — Адамат облиза пръстите си. — След като Съдържателя разбра, че интересите ни съвпадат, той реши да се оттегли и да ме остави да свърша работата сам. Което е срамота, защото се нуждая от помощта му! — Адамат изрече последните думи с повишен глас. Грабна чинията, приютявала сандвича, и я запрати през стаята. Тя издрънча в един ъгъл.

Сусмит се облегна на дивана, пасиансът му беше забравен, и се загледа в Адамат.

— Никога през живота си не съм искал да убия човек толкова силно, колкото лорд Ветас — прошепна Адамат. — Знам къде е. Намерих леговището му. Отваря ми се възможност и с помощта на Съдържателя може и да успея. А онзи просто ме изхвърля на улицата. — Инспекторът пое разтреперано дъх. — Предстои ми да направя нещо много глупаво, Сусмит, и би било най-добре да не те свързват с мен. От този момент считай отношенията ни за приключени.

Сусмит повдигна вежди.

— Аз сам ще реша това.

— Имам намерение да изнудвам Съдържателя.

Боксьорът започна да събира картите в едната си ръка. Само след секунди беше приключил и се изправи на крака.

— Като никога — каза Сусмит — съм съгласен с теб.

Адамат затвори очи. Не винеше Сусмит, разбира се. Въпреки това обаче бе таил скрита надежда, че боксьорът отново ще откаже да си тръгне. Че ще остане до Адамат и ще му помогне да доведат нещата до край.

Сусмит взе сакото си от закачалката край вратата.

— Съжалявам, друже — рече той. — Знаеш, че бих умрял за теб, но Съдържателя не би се задоволил само с мене.

Разбира се. Сусмит трябваше да мисли за семейството на брат си.

Двамата стиснаха ръце. Тежките стъпки на Сусмит се спуснаха по стълбището и заглъхнаха отвъд входната врата.

Адамат се отпусна в креслото и сведе глава.

Сусмит беше едър и силен, и в битка струваше колкото петима, ала освен това беше и негов приятел. А Адамат не можеше да си позволи да има приятели. Не и с оглед на онова, което му предстоеше да направи.

Инспекторът се вдигна мъчно на крака, колкото да намери леглото си, а после се отпусна в него, без да си прави труда да сваля дрехите си.