Алената кампания

Глава трета

Таниел се взираше в тавана, намиращ се само на лакът над лицето му, като отброяваше полюшванията на хамака от конопено въже и слушаше гурланските флейти, чиято тиха музика изпълваше помещението.

Мразеше тази музика. Тя не спираше да отеква в ушите му, прекалено тиха, за да разкрие всичките си подробности, но в същото време достатъчно силна, че да го накара да заскърца със зъби. Изгуби бройката на полюшванията някъде около десетото и издиша. Измежду устните му се изплъзна топъл дим, който се задипли под ронещия се хоросан на тавана. Част от дима отбегна тавана на нишата му и се закъдри към средата на свърталището за пушене на мала.

Имаше около дузина подобни ниши. В момента две от тях бяха заети. По време на двуседмичния си престой Таниел нито веднъж не бе забелязал техните обитатели да се надигат, за да се нахранят или облекчат. Единствените им раздвижвания бяха свързани с употребата на издължените лули и сигнализирането на собственика да донесе нова доза.

Таниел се приведе встрани и заопипва, за да допълни собствената си лула. Върху масичката край хамака му почиваха чиния с няколко тъмни къса мала, празна кесия и пищов. Таниел не можеше да си спомни откъде се е взел пищовът.

Той смачка мазните късчета мала и напъха образувалата се топчица в чашката на лулата си. Наркотикът пламна веднага и Таниел дръпна силно.

— Иска още?

Собственикът на свърталището се присламчи до хамака му. Беше гурланец, със смугла кожа, макар не колкото на деливанец, по-светла под очите и на дланите. Беше висок, подобно на повечето гурланци, но мършав и прегърбен от годините привеждане към нишите, за да ги почисти или да запали лулата на някой пристрастен. Казваше се Кин.

Таниел се пресегна към кесията си, заопипва с пръсти вътре и си спомни, че е празна.

— Нямам пари — отвърна той. Дори собственият му слух можеше да различи хрипкавото звучене на гласа му.

Колко ли време бе прекарал тук? Две седмици, реши Таниел, след като напъна съзнанието си. Но по-важното беше как се бе озовал тук?

Не тук, в свърталището за пушене на мала, а в Адопещ. Спомни си сблъсъка на върха на Крезимировия дворец, където Ка-поел унищожи кезианските Привилегировани; помнеше и как дръпва спусъка на пушката си и проследява как куршумът пронизва окото на бог Крезимир.

Всичко след това беше мрак до момента, в който се беше събудил, облян в пот, възседнат от Ка-поел, чиито ръце бяха покрити с прясна кръв. Спомняше си телата в коридора на хотела — бащините му войници с непознат герб върху униформите си. Таниел беше напуснал хотела и бе дошъл тук, дирейки забрава.

Естествено, щом все още си спомняше всичко това, малата не си вършеше работата.

— Военна куртка — каза Кин и допря показалец до ревера му. — Копчетата.

Таниел сведе поглед към дрехата си. Беше в тъмносиньото на адранската армия, със сребърни копчета и ширити. Беше я взел от хотела. Не беше неговата — беше му твърде голяма. За ревера ѝ беше прикачена значката на барутен маг, представляваща сребърно буре барут. Може би все пак беше неговата. Беше ли отслабнал?

Преди два дена куртката беше чиста. Толкова Таниел си спомняше. А сега бе зацапана с лига, късчета храна и петънца обгорено. Кога беше ял, да му се не види?

Таниел изтегли ножа си, взе едно от копчетата в пръстите си и се спря, защото дъщерята на Кин влезе в помещението. Беше облечена в захабена бяла рокля, чиста въпреки околната мръсотия. Тя изглеждаше няколко години по-възрастна от Таниел, ала въпреки това иззад полите ѝ не надничаха детски личица.

— Харесва ли ти дъщеря ми? — попита Кин. — Тя ще танцува за теб. Две копчета! — Той повдигна два пръста, за да подчертае думите си. — Много по-красива от онази фатрастанска вещица.

Съпругата на Кин, която седеше в ъгъла и свиреше, отдели гурланската флейта от устните си, за да размени няколко думи с Кин. След кратката размяна на реплики, протекла на гурлански, собственикът отново се обърна към Таниел:

— Две копчета! — повтори той.

Таниел отряза едно копче и го пусна в ръката на Кин. Щяла да му потанцува… Интересно дали Кин владееше адранския език достатъчно добре, за да си служи с евфемизми, или предложението действително се ограничаваше само до танц.

— Може би по-късно. — Таниел се отпусна обратно в хамака, стиснал новополучената буца мала, голяма колкото детски юмрук. — А Ка-поел не е вещица. Тя е… — Той замълча, дирейки описание, което би било разбираемо за гурланец. Ала малата бе направила мислите му неповратливи. — Добре де — отстъпи Таниел. — Вещица е.

Той натъпка лулата си догоре. Дъщерята на Кин го наблюдаваше. Таниел отвърна на открития ѝ поглед с притворени очи. Някои биха я сметнали за красива. За него беше прекалено висока и прекалено кльощава — като повечето гурланки. Тя продължи да стои там, опряла леген с дрехи на бедрото си, докато баща ѝ не я прогони.

Кога за последно Таниел беше лягал с жена?

Жена? Той се засмя и изпусна дим през носа си. Смехът премина в кашлица, която му спечели бегъл поглед от страна на Кин. Не, не просто с жена, а с жената. Влора. Колко време беше минало? Две години и половина? Три?

Таниел се приповдигна и започна да опипва джобовете си в търсене на барутен заряд. Къде ли беше Влора сега? Най-вероятно беше все още с Тамас и останалите от барутната кабала.

Тамас несъмнено щеше да иска Таниел на фронтовата линия.

Какво пък, да върви по дяволите. Като иска, да дойде и да го потърси в Адопещ. Само дето и през ум нямаше да му мине да тръгне да дири из свърталищата за пушене на мала.

В джобовете му нямаше и прашинка барут. Ка-поел се беше погрижила за това. Таниел не беше помирисвал барут, откакто тя го беше измъкнала от онази проклета кома. Дори пистолетът му не беше зареден. Можеше да излезе и да си вземе малко. Да намери някоя казарма и да им покаже значката си на барутен маг…

Самата мисъл за надигане от хамака го замая.

Ка-поел слезе по стълбите и влезе в свърталището точно когато Таниел започваше да се унася. Той бе спуснал клепачите си почти изцяло, от устните му се виеше дим. Тя спря и го огледа.

Беше ниска, с приятна външност и хубава фигура. Кожата ѝ беше бяла, с лунички, а рижавата ѝ коса беше малко по-дълга от сантиметър. Той не я харесваше толкова къса, защото я караше да изглежда като момче. Но пък човек няма как да я сбърка с момче, помисли си Таниел, когато девойката свали дългото си тъмно палто. Под него носеше бяла риза без ръкави, кой знае откъде задигната, и тесни черни панталони.

Ка-поел го докосна по рамото. Таниел не реагира. Нека помисли, че е заспал или пък че е упоен от малата, за да я забележи. Още по-добре.

Тя се пресегна и защипа носа му с едната си ръка, а с другата запуши устата му.

Таниел се раздвижи рязко и остро си пое дъх, щом тя се отдръпна.

— По дяволите, Пола! Да не се опитваш да ме убиеш?

Тя се усмихна и не за първи път, под влиянието на малата, той се взря в зеленикавите като стъкло очи с неподобаващи мисли. Побърза да ги прогони. Тя беше негова повереничка. Той беше неин закрилник. Или пък беше обратното? В планината Ка-поел беше тази, която го бе защитила.

Таниел се отпусна обратно в хамака.

— Какво искаш?

Тя повдигна дебел куп хартия с кожена подвързия. Скицник. Който да замени изгубения по-рано в планината. При спомена за това го прониза болка. Заедно с онези страници бяха изчезнали осем години от живота му. Хора, много от които вече не бяха сред живите. Някои от тях негови приятели, други — врагове. Загубата на скицника бе почти толкова болезнена, колкото и загубата на оригиналната му пушка „Хруш“.

Почти колкото…

Таниел захапа мундщука и дръпна жадно. Потръпна от опарилия гърлото и дробовете му дим, разстилащ се из тялото му, притъпявайки спомените.

При протягането, за да вземе скицника, той видя, че ръката му трепери, и побърза да я дръпне обратно.

Ка-поел присви очи. Тя остави скицника върху корема му, последван от комплект въглени за рисуване. Много по-фини инструменти за скициране от нещата, с които бе разполагал във Фатраста. Тя посочи към принадлежностите и го изимитира как скицира.

Таниел сви дясната си ръка в юмрук. Не искаше тя да види треперенето му.

— Аз… Не сега, Пола.

Тя посочи отново, по-настойчиво.

Таниел дръпна от лулата за пореден път и затвори очи. Почувства как по бузите му се стичат сълзи.

Усети как Ка-поел взима скицника и моливите. Чу как масичката бива преместена. Очакваше да последва укор. Удар. Каквото и да е. Но когато отново отвори очи, видя единствено как босите ѝ крака изчезват нагоре по стълбището. Таниел отново напълни дробовете си с дим и обърса сълзите от лицето си.

Очертанията на помещението започнаха да избледняват заедно със спомените му — всички хора, които беше убил, всички приятели, на чиято гибел бе станал свидетел. Бога, когото бе зърнал със собствените си очи, а сетне бе прострелял с омагьосан куршум. Не искаше да си спомня нищо от това.

Само още няколко дни в свърталището и щеше да се оправи. Щеше отново да стане себе си, да се яви пред Тамас и да се върне към онова, в което го биваше: да убива кезианци.

Четиристотин метра и хиляди тонове скала деляха Тамас от земната повърхност. И то само часове след като бе напуснал стените на Будфил. Пламъкът на факлата му трептеше в мрака и хвърляше светлини и сенки сред редиците погребални ниши по стените на пещерите. От тавана се спускаха стотици черепи, окачени в страховит знак на почит към покойните. Може би пътят към отвъдното изглеждаше именно по този начин.

Само че с повече пламъци.

Той успя да прогони връхлетялата го в началото клаустрофобия, като си напомни, че тези катакомби се използваха от хиляда години. Не се очакваше срутване в близко бъдеще.

Широчината на проходите го изненада. Имаше участъци, които можеха да поберат стотици. През най-тесните проходи спокойно можеше да мине карета, и то без да остърже стените.

Двамата артилеристи, за които Хиланска бе споменал, вървяха най-отпред. Те носеха собствени факли и оживено разговаряха помежду си — гласовете им ехтяха, докато преминаваха през различните зали. Край фелдмаршала, с подозрителен поглед, вперен в двамата войници отпред, и отпусната върху пистолета ръка, крачеше Олем, неговият телохранител. Влора и Андрия, двама от най-добрите барутни магове на Тамас, завършваха процесията.

— Тези пещери — отбеляза Олем, докато прокарваше пръсти по стената — са били разширени с инструменти. Таваните обаче — той посочи нагоре — са непокътнати.

— За тях се е погрижила водата — каза Тамас. — Вероятно преди хиляди години.

Фелдмаршалът премести поглед от тавана към пода. Пътят им се спускаше леко надолу, на моменти прекъсван от стълби, изсечени в пода, и захабен от стъпките на хилядите поклонници, семейства и свещенослужители, минаващи оттук всяка година. Въпреки тези следи на употреба, катакомбите оставаха празни — жреците бяха преустановили погребенията по време на обсадата, защото се опасяваха от срутвания, предизвикани от артилерийски огън.

Като дете, Тамас си играеше в подобни пещери, защото баща му — аптекар, обхождаше планините всяка година в дирене на редки растения, гъби и плесен. Често се срещаха същински лабиринти, отвеждащи дълбоко към вътрешността на планините. Други пещери пък свършваха неочаквано, точно когато започнеха да стават интересни.

Тунелът, по който вървяха сега, ги изведе в обширна пещера. Светлината на факлите вече не танцуваше по тавана и далечните стени, а изчезваше в мрака отгоре. Те стояха на ръба на езеро, чиито води бяха по-тъмни и от безлунна нощ. Гласовете им ехтяха в голямото, празно пространство.

Тамас спря край двамата артилеристи. Разкъса фишек барут с пръстите си и го допря до езика си. Трансът се отзова още с първия вкус, едновременно донесъл замайване и яснота. Тъпата болка в крака изчезна, а светлината на факлите се оказа повече от достатъчна, за да може фелдмаршалът да огледа цялата пещера.

Край стените бяха подредени каменни саркофази, натрупани почти произволно един върху друг на около десетина метра във въздуха. Из залата отекваше звукът на капки: източникът на подземното езеро. Единственият път до тази пещера бе този, по който току-що бяха дошли.

— Сър? — обади се единият от артилеристите. Казваше се Людик и в момента държеше факлата си повдигната високо в опит да прецени дълбочината на езерото.

— Намираме се на хиляди метри под планината — каза Тамас. — Но не и по-близо до Кез. Трябва да знаеш, че не обичам да ме водят на непознати места.

Петлето на Олемовия пистолет разкъса тишината на пещерата. Влора и Андрия, застанали зад Тамас, бяха приготвили оръжията си. Людик нервно се спогледа с другаря си и преглътна тежко.

— На пръв поглед изглежда, че тук подземието свършва — каза Людик и посочи с факлата си. — Но не е така. Проходите продължават, право към Кез.

— Откъде знаеш? — попита Тамас.

Людик се поколеба, защото очакваше да бъде порицан за следващите си думи.

— Защото ние продължихме нататък, сър.

— Покажи ми.

Шестимата подминаха два саркофага от другата страна на езерото и се спуснаха под измамно дълбока скала. Миг по-късно Тамас вече се намираше от другата страна. Пещерата се разгръщаше отново и водеше надолу към мрака.

Тамас се обърна към телохранителя си.

— Постарай се да не застрелваш никого, освен ако аз не ти кажа.

Олем поглади прилежно оформената си брада, без да откъсва очи от артилеристите.

— Разбира се, сър.

Ръката му не се отделяше от дръжката на пистолета. Напоследък Олем не беше от особено доверчивите.

Час по-късно Тамас излезе от пещерата и сред светлината на деня, като се изкачи нагоре през храсталаци и сипеи. Слънцето бе преодоляло планините, оставяйки долината в сянка.

— Всичко е чисто, сър — каза Олем, докато му помагаше да стъпи на по-стабилна земя.

Тамас провери пистолета си, подир което разсеяно изсипа съдържанието на нов барутен фишек върху езика си. Намираха се в дъното на долина със стръмни стени върху южния склон на планините. Тамас предположи, че са на по-малко от три километра от Будфил. Ако преценката му бе правилна, те се намираха встрани от вражеската армия.

— Това е старо речно корито, сър — каза приближаващата се Влора. Тя внимателно подбираше пътя си сред дребните камъни. — Насочва се първо на запад, сетне завива на юг. Дъното на долината не се вижда от хълмовете. Намираме се на няма и километър от кезианската войска, а нищо не показва, че врагът си е направил труда да проучи тази долина.

— Сър! — долетя глас от пещерата.

Тамас се извъртя рязко. Влора, Олем и Андрия едновременно повдигнаха оръжия към тъмния отвор на пещерата.

От мрака изникна адрански войник. Под нашивката на рамото му личеше барутен рог. Една степен го делеше от ефрейторското звание в новосформираната рота на Олем — „Железните оси“.

— Тихо, глупако — просъска Олем. — Да не искаш цял Кез да те чуе?

Вестоносецът обърса чело и продължи да примигва заради дневната светлина.

— Простете, сър — обърна се той към Тамас. — Изгубих се в планината. Генерал Хиланска ме изпрати подире ви само минути след като тръгнахте.

— Изплюй камъчето, човече — нареди фелдмаршалът. Задъханите вестоносци не бяха добър знак. Те никога не бързаха, освен ако не ставаше дума за нещо изключително важно.

— Врагът, сър — отвърна войникът. — Шпионите ни докладват, че вражеските сили планират масирана атака за вдругиден. Генерал Хиланска изисква незабавно да се върнете на стената.

Тамас плъзна поглед по стръмната долина край себе си.

— Според вас колко души бихме могли да доведем тук за два дни?

— Хиляди — рече Влора.

— Десет хиляди — додаде Олем.

— Две бригади, които ще нанесат удара — каза Тамас. — А Будфил ще играе ролята на наковалня.

Влора не изглеждаше убедена.

— Това е прекалено малък чук, сър. В сравнение с вражеските пълчища…

— В такъв случай ще трябва да ударим бързо и силно. — Фелдмаршалът огледа долината още веднъж. — Да се връщаме. Нека инженерите започнат да разширяват тунела. И изпратете хора да укрепят тукашните сипеи, така че преходът ни да не предизвиква свличания. Когато кезианците нападнат, ние ще ги премажем върху стената на Будфил.