Алената кампания

Глава десета

Адамат прекара нощта в тъмнина, завързан за стол. В един момент мехурът му не бе могъл да издържи повече и той се бе подмокрил. Въздухът миришеше на пикня, влага и пръст. Мазето, в което се намираше, принадлежеше на оживена сграда и той можеше да чуе скърцането на дъските над главата си от движещите се по тях крака.

Първоначално бе закрещял, събудил се в пълен мрак. Някой се бе отзовал, за да му каже да млъкне. Адамат бе разпознал сипкавия глас на крадеца и го бе наругал.

Крадецът се беше оттеглил, развеселен.

Утрото беше настъпило преди часове — Адамат определи това по светлината, процеждаща се през дъсчените пролуки в тавана. Стомахът му къркореше. Гърлото му беше пресъхнало, езикът подут. Вратът, краката и гърбът го боляха от дългото време, прекарано завързан за стола — четиринадесет часа, ако не и повече.

Китовият балсам, придавал подмладен вид на кожата му, започваше да я възпалява. Веществото трябваше да се махне след по-малко от дванадесет часа от нанасянето му.

Почувствал как се унася, Адамат тръсна глава. В такава ситуация сънят беше смъртоносен. Трябваше да остане буден. Да остане нащрек. Беше ранен в главата. Щеше да му е необходима повече светлина, за да определи дали очите му се фокусират правилно.

Беше му трудно да определи къде се намира. Гласовете над него бяха приглушени, а не усещаше никакви специфични миризми — като се изключеха тези на собствената му урина и студената влага на мазето.

Той чу проскърцването на врата, сетне с периферното си зрение зърна проблясък. Извърна глава — болезнено движение — за да наблюдава как една лампа подскача надолу по стълбите. Можеше да чуе два гласа. Нито един от тях не принадлежеше на крадеца.

— Не е казал много, освен че е напсувал Тоук — каза единият. Гласът му звучеше носово и пискливо. — Носеше единствено банкнота от петдесет крана и изкуствен мустак. Нито чекова книжка, нито документи. Може да е фанте1.

Отговори му глас, твърде тих, че Адамат да може да чуе.

— Ами, да — отвърна първият глас. — Повечето фантета, дори да се опитват да окошарят някого, носят някакъв нишан. Може да е от онези, шпионите под прикритие. Фелдмаршалът ги използва, за да разобличи кезианските доносници.

Пореден прошепнат отговор.

Сега в първия глас звучеше нотка на паника:

— Не знаехме. Тоук каза да го хванем и ние го направихме. Този проследи дамата обратно до къщата.

Говорещият пристъпи пред Адамат заедно с лампата и я доближи до лицето му. Инспекторът неволно се отдръпна от трептящата светлина. Замига срещу ярката светлина и се опита да види лицата на говорещия и на шептящия мъж. Можеше да е Ветас. Той щеше да разпознае Адамат за секунди и тогава инспекторът го очакваше смърт… или по-лошо.

— Аз съм Тини — представи се първият глас. — Погледни нагоре, към началството. — Тини го сграбчи за брадичката и извъртя главата му към светлината. Адамат изстреля гъстата си храчка право в окото му. За награда получи рязък удар в лицето, който прекатури стола му.

Инспекторът падна назад, право върху вързаните си ръце. Пред очите му затанцуваха светли петна. От устните му неволно се изплъзна стенание. Зачуди се дали при падането не си беше счупил китките.

— Изправи го — каза тихият глас.

Тини окачи лампата на тавана и изправи стола на Адамат. Инспекторът се изкушаваше да удари с глава мъжа, но реши, че в последно време тя бе страдала достатъчно.

— Какво искате от мен? — Адамат се опита да изрече думите троснато, но заради пресъхналото му гърло те прозвучаха по-скоро като хриптене.

— Зависи — отвърна му тихият глас. — Защо следеше жената в червената рокля?

Защо…? Значи не беше Ветас. Или пък беше Ветас, но още не го беше познал.

— Никого не съм следил — каза Адамат. Опита се да имитира провлечения говор на човек от северозападната част. — Просто бях излязъл на пазар и на разходка.

— Без никакви документи? И с фалшив мустак? Тини, доближи светлината до лицето му.

Тини отново сграбчи Адамат за брадичката и натика фенера до лицето му.

Тихият глас леко се засмя.

— Ах ти, проклет глупак.

— Защо да съм глупак? Че излязох на разходка ли? — попита Адамат.

— Не говорех на теб.

Фенерът се отдръпна от лицето му и на светлината Адамат можа ясно да види Тини. Очите му бяха широко отворени, ликът му бе пребледнял.

— Не знаехме, началство… Кълна се!

— Остави ни — нареди тихият глас. — Почакай. Кажи на господаря, че инспектор Адамат е при нас.

Тини окачи отново лампата и излезе. Адамат не успя да потисне ледените тръпки страх, полазили по тила му. Той мижеше на слабата светлина в опит да различи притежателя на тихия глас.

— Адамат — неочаквано изрече гласът в ухото му.

Инспекторът се сепна. Не беше чул онзи да помръдва, а други хора в усойното подземие нямаше.

— Кой? — каза Адамат. Продължи преструвката. Прави се на глупак. Не им позволявай да те пречупят.

Гласът въздъхна край ухото му. Внезапно до гърлото му се допря острие. Усещането веднага му напомни за случилото се преди не повече от два месеца, когато едно бръснарско острие също бе заплашвало да прекъсне живота му. Той се дръпна инстинктивно назад, като изпусна рязко дъх, но ножът не го последва. Въжето около китките му трепна и те се оказаха свободни.

Адамат побърза да разтърка ръце, загледан право пред себе си. Не дръзваше да си помисли, че е бил освободен. Всеки момент можеше да почувства пробождаща болка в ребрата или шията си. Нямаше съмнение, че стоящият зад него е нащрек. Дори и инспекторът да успееше да го надвие, той все още се намираше в мазе под нечий щаб.

Адамат все още не знаеше къде е. Тихият глас принадлежеше на човек, който го бе познал дори под такава слаба светлина. Той запрехвърля в главата си стотиците имена на мъже, опитвайки се да намери съответстващо на гласа лице, но без успех.

По-скоро усети, отколкото чу как непознатият се премества пред него. Адамат различи очертанията на масивно тяло в дреха без ръкави. Под светлината на фенера проблесна гладко избръсната глава. Това определено не беше лорд Ветас.

Адамат се опита да прочисти насълзените си очи и вдиша дълбоко. Дъхът му секна заради познатата сладникава миризма. Същото ухание беше усетил в дома си онази нощ, при атаката на Бръснарите.

— Евнухът… — Думата се изтръгна от гърлото му със сдържана въздишка на облекчение. По опъна на въжетата, все още пристегнати около глезените му, той осъзна, че се е отпуснал на стола. В следващия миг обаче отново се скова. Бе осъзнал, че е напълно възможно Съдържателя и неговият евнух да си сътрудничат с лорд Ветас.

Евнухът се извърна към Адамат.

— Тъй, ето че престанахме с преструвките. Сега, защо следеше онази жена?

Адамат вдиша през носа. Сега, след като ръцете му бяха развързани, поради някаква причина миризмата на собствената му урина го дразнеше повече.

— Работех по случай — каза инспекторът.

— Какъв?

— Докладвам само и единствено на фелдмаршал Тамас. Ти би трябвало да го знаеш.

Евнухът потупа с показалец по челюстта си, преценявайки Адамат с присвити, безчувствени очи.

— Двамата сме на една и съща страна, нали? — попита Адамат. Не остана доволен от плахата обнадежденост на тона си.

— До няколко минути господарят ще е решил какво да прави с теб. Ако реши да те остави жив, съветвам те да запазиш тази среща в тайна.

— Ако?

Евнухът сви рамене.

— Бих искал да знам дали двамата се стремим към противоречиви цели. Носят се слухове за теб, Адамат. Твоето присъствие на онова място може да означава две неща.

Адамат изчакваше евнухът да му разясни какви са тези две неща. Той не го направи.

— Означава, че или съм с вас, или съм срещу вас — предположи инспекторът.

— Нещата рядко са толкова прости.

— Работех по една своя догадка — обясни Адамат. — Опитвах се да намеря един човек.

— Лорд Ветас?

Няколко дълги секунди инспекторът наблюдаваше евнуха. Нямаше потрепване. Нямаше намек. Нямаше нищо издайническо. Оставаше неразгадаем като мраморна статуя. Основателни ли бяха опасенията му, че Съдържателя заема на Ветас от хората си?

— Да.

— Защо?

Адамат сведе поглед към ръцете си. Под мъждивата светлина можеше да различи тъмните белези, където доскоро бяха вързани. Пръстите му все още се движеха, за което трябваше да е благодарен. Знаеше, че няма да почувства истинската болка, докато не се опиташе да ходи. Той отново погледна към евнуха.

Мъжът оставаше все така неразгадаем. В тази ситуация истината можеше да коства живота на Адамат. Съществуваха десетки лъжи, към които можеше да прибегне. Считаше се за добър лъжец. Ала погрешно избраната лъжа щеше да доведе до фатални последици, дори и ако бъдеше разказана добре. А ако евнухът го заподозреше в лъжа, пак щеше да свърши зле.

Налагаше му се да разчита на истината.

— Той отвлече близките ми — каза Адамат. — Изнудваше ме и все още държи съпругата ми и най-големия ми син. Искам да си ги върна и след това да го убия бавно.

— За семеен човек, това си е много насилие — отбеляза евнухът.

Адамат се приведе напред.

— Семеен — повтори той. — Запомни тази дума. Нищо не може да направи един човек по-отчаян или способен на насилие, както застрашаването на семейството му.

— Интересно. — Евнухът не изглеждаше особено трогнат.

Отвори се врата. В отсрещния край на подземието се очерта светло петно и нечии стъпки започнаха да слизат по стълбите.

— Господарят поръча да го доведем, началство — каза Тини.

Евнухът се навъси.

— Сега ли?

— Да. Иска да го види.

Адамат приглади наквасеното си сако. Не мислеше, че може да е по-изнервен от времето, когато бе стоял в мазето, завързан за стол, под милостта на кой знае кого, но ето че беше.

— Ще се срещна със Съдържателя?

— Така изглежда. — Евнухът му подаде ръка и му помогна да се изправи на крака. — Не се притеснявай. В Деветте държави има всичко на всичко трима души, които са виждали лицето му. Ти няма да си сред тях.

Въпреки това Адамат не се чувстваше спокоен. Погледна надолу към панталоните си и изстиналото, мокро петно, прилепило ги към краката му.

— Ами как…

Евнухът разбра. С жест той повика Тини и му заръча:

— Адамат вече е наш гост. Нека две от момичетата му помогнат да се почисти, след което го отведи при господаря след двадесет минути.

Тини неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Господарят изглеждаше много настоятелен.

— Виждал ли си новия му килим?

Тини кимна неуверено.

— Искаш ли да се вмирише като това мазе?

— Не, началство.

— Да го почистят и после го заведи при господаря.

Първата работа на Адамат бе да усвои колкото се може повече подробности за мястото, където го бяха отвели. Той разглеждаше украсата и архитектурата, но и двете не му бяха от особена полза. Под стъпките му проскърцваха лакирани дъски. Стените бяха облицовани донякъде с дърво, над което бяха измазани; светилниците бяха месингови. Беше просторно и в същото време практично.

Адамат бе отведен в къпалня, където имаше гореща течаща вода. Две прислужници безцеремонно го разсъблякоха, без дори да му оставят време да възрази. Когато евнухът бе заръчал да бъде изкъпан от две момичета, Адамат беше сметнал, че става дума за курви. Момичетата бяха две здрави перачки.

Те бързо изтъркаха гърба и косата му, обляха го с хладка вода и му предоставиха нов панталон. Същите две жени го сресаха на излизане от къпалнята и изправиха яката му.

Тини чакаше до вратата. На светло Адамат можеше да види, че е среден на ръст и има болнав вид. Носеше двуреден жакет с четвъртити пешове и колосана вратовръзка. Сакото, в съчетание с кремавите панталони и високите до коленете ботуши бяха толкова посредствени, че Адамат се съмняваше, че ще може да разпознае Тини сред редица мъже на улицата, въпреки че беше запомнил лицето му.

Именно в това се изразяваше Чудатостта на Адамат. Той никога не забравяше лице. Не би забравил и лика на Съдържателя. Стигаше му само един поглед.

Тини му върна портмонето.

Адамат го отвори. Банкнотата от петдесет крана все още беше вътре. Заедно с фалшивите му мустаци.

Инспекторът облече предложеното му от едно от момичетата сако и прибра портмонето в един от джобовете. Стори го, без да отделя поглед от Тини. Другият го наблюдаваше с известно презрение и го огледа от горе до долу.

— Мисля, че това е достатъчно — каза той. — Поне вече не миришеш на пикня. — Той отправи злостна усмивка към Адамат. — На лицето ти е останал белег.

От удара, който Тини му бе нанесъл. Прекрасно.

— Виждам, че си изчистил храчката от своето.

Усмивката на Тини увисна в ъгълчетата и той сграбчи Адамат за палтото. Със снижен глас каза:

— Стига господарят да заръча, ще те разпоря целия. Ще ми отнеме три дни да те убия. Разбрах какъв си. Фанте. Никак не ги обичам тия като тебе.

В облъхващия го дъх Адамат различи миризмата на вино. Одеве в мазето не беше надушил нищо. Нима Тини толкова се боеше от евнуха, че се беше напил? Интересно. По-значителен беше начинът, по който Тини стоеше: леко наклонен на лявата си страна, което издаваше, че или левият му крак бе по-къс, или десният е бил раняван.

Адамат грубо се освободи от ръцете му.

— След теб — каза Тини.

— Настоявам. — Адамат го подкани с жест.

Тини се поклони подигравателно и пое по коридора. Адамат наблюдаваше краката му. Другият определено накуцваше, за да щади десния си крак.

Адамат атакува внезапно, стоварвайки подметката на ботуша си върху уязвимия прасец. Тини залитна встрани, сепнатият му възклик потъна в дланта на Адамат. Инспекторът го притисна към пода с тежестта си и стегнато обви гърлото му с ръка.

— Никога не заплашвай да убиеш някого, освен ако не си сигурен, че ще ти се удаде такава възможност — прошепна Адамат. — Трябва да ти кажа, че прекарах цяло лято преследван от най-могъщите хора в Деветте. Мислиш ли, че ми пука за някакъв куц лакей? Мислиш ли, че имам време да се занимавам с теб?

— Отивам да говоря с господаря ти. Ако разговорът се развие зле за мен, не се съмнявам, че той ще ме убие. Но ти обещавам, че ако ме оставят в една стая с теб, без значение колко здраво съм завързан, ще се освободя и ще те убия.

Адамат освободи врата и устата на Тини.

Различните типове хора реагираха по различен начин на демонстрацията на сила. Някои се гневяха. Някои се примиряваха мълчаливо. Някои се ужасяваха до такава степен, че бяха готови да повярват на всичко, което им кажеш, без значение колко скалъпено.

Според погледа в очите на Тини, той спадаше към последната категория.

Адамат продължи по коридора. Цялото тяло го болеше от прекараната неподвижно нощ и той с усилие потисна собственото си накуцване. Подмина дузина мъже и жени. Всички бяха облечени по стандартен начин, досущ като Тини. Вероятно пратеници и други подобни.

През живота си Адамат бе посещавал леговищата на половин дузина престъпни босове. Всяко едно от тях беше представлявало луксозен дворец или бърлога на поквара. Средището на Съдържателя смайваше със своята непретенциозност. То по нищо не се отличаваше от седалището на някой влиятелен, но пестелив аристократ.

В залата, където го отведе коридорът, Адамат видя първите телохранители. Едри мъжаги, неизменно навъсени, с подпъхнати в коланите пистолети. Те стояха край прозорците и до вратата. Инспекторът зърна и познато лице: съдържателката на един от публичните домове в източната част на Адопещ, която веднъж му бе казала къде да намери някакъв убиец. Носеше най-хубавата си рокля и седеше на пейка недалеч от входа. Имаше вид на ученичка, изчакваща да влезе при директора.

Някой сграбчи Адамат за ръката. Инспекторът сам се изненада от спокойствието, с което се извърна. Насреща му се взираше едрото лице на един от гигантските телохранители.

Преди великанът да е успял да заговори, Адамат каза:

— Търся евнуха. Преди малко той заръча да ме изкъпят, а водачът ми, изглежда, се изгуби някъде. Съдържателя ме очаква.

Едрият мъж отвори уста, сетне я затвори. Навъси се. Очевидно не бе очаквал това.

— Адамат — долетя глас.

Евнухът се приближи плавно към тях и кимна на телохранителя. На дневната светлина Адамат видя, че евнухът е облечен в елегантен кафяв костюм с дълги краища отзад на сакото и с изумрудена вратовръзка. Телохранителят се отдръпна, а инспекторът се остави да бъде отведен в един страничен коридор.

— Къде е Тини? — попита евнухът.

— Спъна се и падна по едни стълби. Казах му, че и сам ще те намеря.

— Разбирам. — Изглежда евнухът не възнамеряваше да оспорва историята му. — Е, ако благоволиш да влезеш ето тук, господарят ще те приеме веднага.

Двамата бяха спрели пред една от вратите по протежение на коридора. Най-обикновена, без каквато и да било украса. Адамат се огледа.

— Тук?

— Да.

— Разбирам.

— Нещо по-различно ли очакваше? — попита евнухът. — Нещо по-грандиозно?

Адамат огледа коридора. Зърна жена, носеща купчина документи, която с дългата си, семпла рокля изглеждаше толкова обикновена, че чак му бъркаше в мозъка.

— Не, предполагам, че не.

Евнухът почука на вратата.

— Влез — дочу се кратката заповед.

Адамат прекрачи прага и затвори вратата след себе си.

За негова огромна изненада помещението се оказа добре осветено. Представляваше просторен кабинет с дървена облицовка по стените, високи прозорци с арки и богато украсена камина. Две захабени кресла стояха пред камината, недалеч от вратата. В отсрещния край на помещението имаше голямо бюро, отчасти закрито от параван. Адамат веднага забеляза, че с изключение на скъпия килим, в стаята нямаше друга украса.

До бюрото седеше жена със строго лице, волева брадичка и дълбоки бръчици в краищата на очите. Позата ѝ излъчваше работна дисциплина, полата ѝ беше грижливо пригладена. В скута ѝ почиваше недоплетен шал.

— Инспектор Адамат? — поинтересува се тя.

Адамат кимна, любопитно поглеждайки към паравана. Иззад него долиташе стърженето на писалка.

— Казвам се Амбър — продължи жената. Произнесе името като „Амба“. — Най-напред държа да ви кажа, че ако зърнете лицето на господаря, дори и неволно, ще трябва да умрете.

Адамат установи, че от предишното му любопитство не е останала и следа.

— Седнете — каза жената и посочи едно от креслата пред камината.

Адамат седна и Амбър продължи:

— Аз съм гласът на господаря. Говоря от негово име: обръщайки се към мен, вие се обръщате към него, както и аз ще ви говоря сякаш съм него. И така… Бих искал да се извиня за неудобството, което си изтърпял в подземието. Изключително неприятно стечение на обстоятелствата.

Писалката бе притихнала. Освен това Амбър вече не гледаше към Адамат, а държеше главата си извърната към паравана. Може би господарят си служеше със специални знаци?

— Наистина беше неприятно, уверявам ви — каза Адамат.

— Нека преминем към същината на въпроса — отвърна Амбър от името на господаря си. — Човекът на име лорд Ветас създава значителни затруднения в работата на моята организация.

— Това име не ми е познато — излъга Адамат, макар сам да не знаеше защо. Вече бе казал на евнуха за Ветас и семейството си.

— Хайде сега. Ветас е изключително предпазлив, но въпреки това името му се разнася сред най-висшите етажи на Тамасовия военен кабинет. Редом с твоето. Намирам за твърде огромно съвпадение обстоятелството, че моите хора са се натъкнали на теб, докато следваш един от шпионите на лорд Ветас.

— И по-странни неща са се случвали — каза Адамат.

— Като например Таниел Двустрелни — каза Съдържателя. — Знаменитият герой от войната, който прострелял бог на върха на Южната планина? Или пък фелдмаршал Тамас, един от най-благоразумните хора в цял Адро, който обяви някакъв си готвач за бог Адом?

Адамат започна да барабани по крака си. Той гледаше Амбър, а тя продължаваше да гледа зад паравана. Воден по този начин, разговорът бе объркващ, но алтернатива нямаше.

— Но вие не вярвате на тези глупости, нали?

— Не съм казвал, че вярвам — отвърна Съдържателя чрез своята посредница. — Склонен съм да вярвам само на неоспорими факти. Но ако действах единствено въз основа на тях, в момента нямаше да се намирам тук. Половината от дейността ми се опира на мълви и слухове. На информацията.

— Информацията е сила — съгласи се Адамат. — Определено сте развили дейността си добре.

— Не само сила, а и богатство. Все пак ми позволи да ти съобщя нещо безплатно: фелдмаршал Тамас е мъртъв.

Адамат хвана ръцете си една в друга, за да скрие треперенето им. Това истина ли беше? Можеше ли фелдмаршалът да е загинал? Ако беше така, тогава Адамат се оказваше без спонсор. Подкрепата, с която разполагаше, и сега му се струваше недостатъчна срещу толкова опасен човек като Ветас, но шестнадесет войници и отворена чекова книжка не бяха за пренебрегване. Адамат не беше сигурен, че е готов да се справи с Ветас сам.

— Откъде знаете? — попита инспекторът, когато се увери, че гласът му няма да потрепери. И все пак това се случи.

— Тази сутрин получих вести от генерал Хиланска от Втора бригада. — Иззад паравана се протегна ръка, която предаде бележка на Амбър. Тя на свой ред я протегна към Адамат. — Предполагам, че останалите членове на неговия революционен съвет — лейди Винцеслав, ректорът, председателят Ондраус и Рикар Тамблар — са получили същата вест.

Адамат избута копринената ивица и разгърна свития на руло лист. Буквите на посланието бяха адрански, но самият текст оставаше неразгадаем.

— Шифър? — каза Адамат.

— Точно така. В съобщението се казва, че…

Инспекторът го прекъсна:

— Крезимир се е завърнал, а фелдмаршал Тамас е останал отцепен зад редиците на врага, разполагайки само с две бригади. Смятан е за мъртъв.

Съдържателя мълчеше. Още няколко мига Амбър остана загледана към паравана. На лицето ѝ изникна лека изненада, преди да предаде отговора на господаря си:

— Това беше… впечатляващо.

Адамат ѝ върна съобщението.

— Съвършената памет улеснява разгадаването на шифри. Като малък прекарах две лета в разглеждането на повече от четиристотин шифъра, от най-разпространените до най-редките. Този е изключително необичаен, но аз не забравям нищо. Крезимир. Мислех, че Таниел Двустрелни го е застрелял в окото?

— Богове. Слухове. Изградих тази подземна империя, като се опирах на усета си, а в момента той ми подсказва, че генерал Хиланска не би говорил за подобно нещо, освен ако не е напълно убеден.

Адамат се облегна назад. Отново се загледа в паравана, този път някак без предишния страх. Кой ли седеше отвъд? Що за човек? Изникналата за момент ръка беше става, очевидно мъжка, с добре поддържани нокти. Съдържателя не прекарваше целия си живот зад този параван. Някъде другаде бе приел някаква самоличност. Такава, която да му позволява да се движи свободно из града.

— Само шепа хора в Адопещ разполагат с тази информация — каза Адамат. — Защо я споделяте с мен?

Съдържателя, изглежда, се колебаеше.

— Защото те освобождава от предишния ти работодател — Тамас.

— И вие искате да ме наемете? — Адамат настръхна. Никога не си беше и помислял, че един ден ще получи предложение за работа директно от Съдържателя.

— Рикар Тамблар ще те покани да му помогнеш в издигането на кандидатурата за ръководител на новото министерство. Ще ти предложи добри пари, но аз ще ти предложа повече. Като изключим тези два варианта, с какво друго би могъл да се занимаваш? Да се върнеш обратно в полицията? Не мисля, че гориш от желание да обикаляш по улиците в униформа през следващите няколко години.

— За каква работа ще ме наемете?

— Това ни връща към първоначалния ми въпрос. По каква причина се интересуваш от лорд Ветас?

Адамат наклони глава в размисъл. Съдържателя не знаеше за отвлечената му съпруга, което означаваше, че евнухът все още не му е казал. И освен това значеше, че или Ветас действително не е негов съдружник, или сътрудничеството между двамата не е укрепнало достатъчно, че Ветас да му каже за Адамат.

— Той държи съпругата ми. Искам да го открия, да я освободя и да го убия.

Инспекторът дочу тих смях иззад паравана. Не можа да не се смръщи.

— Идеално — предаде Амбър. — Просто идеално.

— А вие защо се интересувате от лорд Ветас?

— Както вече казах, той затруднява дейността на моята организация.

— Какви затруднения?

— От онези, които не бих могъл да разреша, без да вдигна твърде много шум. Той разполага с най-малко шестдесет души, сред които има и Привилегирован.

Сърцето на Адамат подскочи. Привилегирован? По дяволите, как се очакваше да преодолее подобно препятствие?

— Ще ми помогнете, ако бъдете по-конкретен относно типа на затрудненията.

— Нищо, което да те засяга.

Адамат отново приглади ризата си.

— Да не би да е започнал да експлоатира вашата територия и намалява печалбите ви? Или да създава неприятности в подземния свят? Да привлича хората ви към себе си? — Това би обяснило присъствието на Роя Лисугера сред главорезите, държали децата на Адамат за заложници — но ако Роя действително беше преминал на страната на лорд Ветас, без благословията на Съдържателя, това означаваше, че е преценил Ветас за по-силния от двамата.

Определено плашеща мисъл.

— Нищо — с донякъде хладен тон предаде Амбър, — което да те засяга. Тази среща приключи. Свободен си.

Адамат замига объркано при тази внезапност.

— Не искате да ме наемете?

— Вече не.

— И няма да ме убиете?

— Не. Върви.

При се изправи Адамат и се постара отново да обхване кабинета с поглед, като се стараеше да не поглежда твърде много към паравана. Цялата мебелировка се отличаваше с високо качество, но не изглеждаше да е изработена специално по поръчка. Дървените панели бяха от стандартните, фабрично произведени; свещниците изглеждаха втора употреба. Дори самото бюро изглеждаше досущ като десетките, които майсторите на мебели сглобяваха ежедневно. Нищо в това помещение не подлежеше на лесно проследяване.

Освен килима. Гурлански, според шарката му, и дори необиграното око можеше да различи, че нишките му са изкусно изтъкани.

Адамат заопипва сакото си за носна кърпичка. Издуха шумно носа си и я изтърва, сетне се наведе и я грабна от пода, като се увери, че гледа встрани от господарското бюро.

При изправянето си срещна погледа на Амбър, който недвусмислено показваше, че Адамат се е задържал по-дълго от полагащото се. Тя отмести поглед към вратата и той кимна.

Отвън го чакаше евнухът.

— Остани тук — каза той и влезе в кабинета.

Адамат се възползва, за да огледа няколкото нишки, които бе успял да откъсне. Бяха само няколко, изсъхнали и смачкани. За него по нищо не се отличаваха от всички останали конци. Но познаваше жена, която може би щеше да ги разпознае.

Евнухът се появи отново, като затвори вратата зад себе си с изщракване. Изглеждаше разтревожен.

— Свободен си да си вървиш — каза той. — Естествено, няма как да те изпратим през главния вход… Считай дрехите за подарък.

Адамат отвори уста, за да отвърне, но нечии ръце го сграбчиха. Към лицето му се притисна кърпа. Последното нещо, което помнеше, бе задушаващата миризма на етер.