Алената кампания

Глава двадесет и четвърта

Колона тежка кавалерия излезе сред равнината западно от лагера, надолу по течението на реката. Перата върху шлемовете на конниците леко се поклащаха на вятъра, а животните им пристъпваха уверено, въпреки ниската мъгла.

Тамас повдигна далекогледа си и огледа врага.

Командирите, с червените си еполети, стояха най-отпред, крещяха заповеди и размахваха саби.

Глупаци.

От другия бряг на реката отекна изстрел. Няколко мига по-късно кезиански офицер се свлече от седлото си.

Вражеската конница напредваше с бавно темпо, като че бяха на парадно учение. От отсрещния бряг се разнесоха още гърмежи и кирасирите започнаха да падат. Колоната продължи да напредва.

— Това време може да развали барута ни, сър — каза Олем, вдигнал поглед към облаците.

Тамас го успокои.

— Днес няма да вали.

— Адски е влажно, сър. Тази мъгла е твърде странна. Никога не съм виждал мъгла да се спуска така бързо от планините.

— Защото тя е отговор на молитва.

Чул звука на тръба, долетял от гората, Тамас погледна на юг. Сред дърветата се виждаше движение. На около половин миля от мястото, където само преди часове неговите войници бяха секли дървета, сега излизаха драгуни.

При вида им дъхът му секна. Толкова много конници на едно място.

Толкова многобройни кавалерийски части Тамас бе виждал не повече от три пъти в живота си и всеки път беше бил част от тях, а врагът биваше помитан. Конете, безстрашни и отлично дресирани, стъпваха с отмерени движения. Драгуните се оказваха по-предвидливи от кирасирите, тъй като някой сред тях се беше досетил да махне еполетите на офицерите и така да ги направи по-трудни за откриване от барутните магове на Тамас.

Паниката сред двете адрански бригади се изостри осезаемо и Тамас се разтревожи да не би преструвката да е прераснала в реалност. И преди бе ставал свидетел как калени пехотинци се разбягват при вида на страховита конница.

А кезианската конница определено беше страховита. Металните брони на кирасирските коне се сливаха в стена от жива стомана. Перата им трепкаха в синхрон с движението, а безупречните униформи на конниците само допълваше величествеността им.

Тамас плъзна поглед по редиците кирасири. Благодарение на барутния транс можеше да различи лицата им дори от подобно разстояние. Но да открие едно конкретно лице сред такова множество, беше почти невъзможно.

— Интересно… къде ли ще заеме позиция Беон — каза Тамас. Той посочи с острието си на югозапад. — Най-вероятно там, за да може да прелети с кирасирите си край препятствията ни и да се присъедини към драгуните в сечта. — Той се обърна към телохранителя си. — Кажи ми, че ще спечелим, Олем.

— Ще спечелим, Олем — отвърна телохранителят и захапа последната си цигара.

Тамас пристъпи върху една оголена скала, за да получи по-добър изглед над бойното поле.

— Заемете позиции! — провикна се той към хората си.

Един от войниците блъсна Нила във входа на някаква постройка.

Тя стисна клепачи с намерението да не допуска напиращите сълзи да прелеят. Толкова пъти бе успявала да се отърве от войниците само за да попадне в ръцете на лорд Ветас, а сега това… Кои бяха тези хора? Какво искаха?

Нечия ръка я сграбчи над лакътя и я забута нагоре по тясно стълбище. Изкачването трая два етажа, съпроводено с ругатни и боричкане. Нила се съпротивляваше по-скоро по инстинкт, отколкото поради някаква друга причина. Тя раздра лицето на един от войниците и те извиха ръката ѝ и я блъснаха в стената.

— Ама че е злобна — обяви одраният. Нила направи опит да се отскубне, но ръката ѝ се оказа извита още по-болезнено. Струваше ѝ се, че всеки момент ще се счупи.

Хвърлиха я в ъгъла на една малка, глуха стая с жълтеникава мазилка. Вътре нямаше нищо, освен ниска масичка с почти изгоряла свещ.

Тази сграда се намираше само на две пресечки от пазара. Нила нямаше представа дали довеждането им тук е било планирано, но изглежда, сред войниците имаше известно объркване.

Лорд Ветас беше бутнат на земята до нея. Нила погледна към него — единственото познато ѝ лице сред настъпилия хаос. Той изглеждаше спокоен, сдържан. Напълно невъзмутим. Ненавиждаше, че се обръща към него за някаква подкрепа. Отлично знаеше, че няма да получи подобно нещо от него.

— Наблюдавайте го — каза жената. Тя беше млада, най-много с десетилетие по-възрастна от Нила, ала в очите ѝ се четеше същата студенина като в погледа на Ветас. Нила бе чула някой да я нарича Фел. Войниците се поколебаха дали да изпълнят нареждането ѝ, но един продължителен взор от нейна страна ги убеди.

Фел бе извадила изпод палтото си чифт окови. Бяха много по-дебели и широки от обикновените и освен това ги съединяваше една-единствена брънка. Двамата войници грубо обърнаха Ветас по корем и щракнаха оковите около китките му. Той се превъртя по гръб и погледна Фел.

— Дровийски окови — каза Ветас. — Изключително професионално.

— Обърни се — нареди Фел на Нила.

— Няма.

Фел сграбчи Нила за ръката и я блъсна на колене. Жената пристъпи зад нея и Нила почувства как студеният метал на веригите обвива китките ѝ.

От долните етажи долетя вик. Фел се обърна към един от войниците:

— Не го изпускайте от очи — каза тя и изчезна надолу по стълбите.

Въпреки нареждането, двамата войници се отдръпнаха в коридора, където останаха да стоят край вратата, облегнали се на оръжията си.

— Какво става? — попита Нила.

Лицето на Ветас си оставаше безизразно. Той дори не благоволи да я погледне.

Без да отделя очи от войниците, лордът се залюля и умело провря ръце под краката си, досущ като акробат. Нила го изгледа смаяно. Оковите се впиваха болезнено в ръцете ѝ, а дори и да бяха съвсем хлабави, тя надали би успяла да прояви такава гъвкавост. А Ветас беше доста над четиридесетте…

Тя нервно погледна към войниците. Как можеше да не са забелязали раздвижването му? Или просто не ги интересуваше?

Лордът отдели нещо от подметката на обувката си — дървена дръжка. Приличаше на дръжката на пикелите, с които Нила бе виждала да се троши леда през зимата. Само че тази нямаше метален елемент.

От тока на другата си обувка Ветас се сдоби с още една дръжка, след което зарови из пригладените си коси, откъдето само след момент издърпа тънка жица. Той намота краищата ѝ около двете дръжки.

Нила беше прекарала достатъчно време с него, за да разпознае приспособлението: гарота.

С единствено плавно движение Ветас се изправи на крака, като надигаща се от тревата змия. Прекоси стаята с няколко тихи стъпки.

Единият от войниците вероятно го беше забелязал с крайчеца на окото си. Той се извъртя, повдигайки оръжието си, ала Ветас заби лакътя си в гърлото му. Войникът се свлече на една страна, хъхрейки болезнено за въздух. Другарят му успя да повдигне оръжието си навреме, но дългият щик беше безполезен в подобно тясно пространство. Ветас сграбчи дулото и удари с него войника в носа. Когато мъжът се олюля назад, лордът се плъзна зад гърба му и безпогрешно впи гаротата.

Нила разсъждаваше трескаво. Тя погледна падналото оръжие на войника — ако не бяха оковите, стегнали ръцете ѝ зад гърба, можеше да го използва, за да застреля Ветас. Скоро и двамата войници лежаха мъртви в коридора. Кръвта им се стичаше в пролуките между дъските.

А Ветас, с невъзмутимо и застинало като на статуя изражение, претърсваше телата им за ключове.

Проскърцалите дъски бяха единственото предупреждение. Ветас вдигна поглед и неочаквано отстъпи назад в коридора, извън полезрението на Нила. Фел прелетя край вратата на стаята, стиснала кинжал.

Последваха няколко глухи удара от юмруци. Изсумтявания, няколко тихи проклятия — последните принадлежаха на жената.

Двамата противници влетяха в стаята. Нила изпищя, тъй като се стовариха край краката ѝ.

Те се заборичкаха на пода в плетеница от крайници, притиснали ножа помежду си. Нила зарита, без да подбира. Искаше да се махнат от нея. Ножовете, гневът — и най-малкият инцидент можеше да се окаже фатален за нея.

Фел се изтърколи от Ветас и скочи на крака.

Веднага атакува, бърза като пепелянка. Ветас, все още на колене, пресрещна острието с метала на оковите си. Жената удари отново и отново — и всеки път лордът се задвижваше с невъзможна бързина и я блокираше. Между ударите той успя да се изправи на крака.

Двамата започнаха да се дебнат и Нила се присви колкото можеше повече в ъгъла.

Надяваше се, че ще се убият взаимно. Но тогава какво? Тя не можеше да махне оковите от ръцете си.

Фел и Ветас изглеждаха в патова ситуация. Те спряха да се дебнат. Фел прехвърли кинжала в другата си ръка, после го върна обратно в предишната.

Нила не се поколеба. Таените с месеци гняв и страх намериха израз в ритника, с който тя изрита Ветас в пищяла.

В същото време Фел нанесе удара си. Ритникът в крака накара лорда да залитне назад. Кинжалът се плъзна покрай окото му, разкъсвайки лошо бузата. Ветас улови китката на Фел с гаротата си и замахна.

Фел беше принудена да последва движението му, ако не искаше да изгуби ръката си. Ветас пристъпи по-близо до нея и тя се опита да отстъпи встрани. Приличаха на партньори в някакъв страховит танц.

Ветас заби глава в скулата ѝ. Фел залитна назад и се блъсна в прозореца.

Лордът бе освободил гаротата си. Замаяната Фел не можа да спре ритника, намерил гръдния ѝ кош, и тя се прекатури през прозореца.

Ветас се извърна към Нила. С тихо изщракване оковите му паднаха. Той повдигна ключа в едната си ръка.

Нила потръпна от мрака в очите му.

— Залагаш на погрешния човек, перачке — каза Ветас и хвърли ключа на пода. — Тази вечер ще си платиш за това. Обещавам ти. Ако не ти, то момчето ще си плати.

Той излезе, позволявайки на риданията да се изтръгнат от гърлото на Нила. Цялото ѝ тяло се тресеше. Тя допълзя до ключа. Заради треперенето на ръцете ѝ ѝ трябваха няколко минути, преди да го пъхне в ключалката и да се освободи.

Нила огледа пораженията. Двама мъртви войници, счупен прозорец, а лорд Ветас беше изчезнал. Тя си даде време да се успокои. С дълбоко, равномерно дишане успя да прогони риданията, след което попи сълзите си. Сега не беше време да се поддава на емоциите.

Можеше да избяга. Знаеше го.

Но ако го стореше, Ветас щеше да причини немислими неща на Яков. Това не беше гола заплаха. Той нямаше да се поколебае.

Нила предпазливо се спусна по стълбите, за да открие още двама мъртви войници в коридора на първия етаж. Главата на единия стоеше извита под невъзможен ъгъл. Другият бе намушкан със собствения си щик.

На улицата вече се събираха зяпачи, които се взираха в труповете през отворената врата. Някаква жена не спираше да крещи за полиция. Някой посочи към Нила.

Отне ѝ само миг, за да намери заден изход, през който да се измъкне. Тя тръгна надолу по уличката и се сля с тълпата.

Трябваше да се върне до дома на Ветас и да се опита да освободи Яков.

С приведена глава Адамат връхлетя през отвора, оставен от магията на Бо.

Той простреля първия главорез, понечил да вдигне оръжие, захвърли изпразнения пистолет и изтегли скритата в бастуна си сабя.

Войниците на Олдрич го последваха веднага — щиковете им бързо се погрижиха за останалите хора на Ветас. Мъжете, доведени от евнуха, влязоха последни. От задната част на къщата вече долитаха звуци от битка и пистолетни изстрели. Кордонът около къщата бе затворен. Сега оставаше само да го затегнат.

От вътрешността на къщата избликна хоризонтален огнен стълб, прогорил стената на една от стаите, като пропусна Адамат с не повече от метър. Горещината на стълба го блъсна встрани.

Един от хората на евнуха нямаше неговия късмет — полуобгорен, клетникът изскочи с крясъци на улицата. А пламъкът продължи да се протяга, докато не достигна Привилегирования Борбадор.

Сърцето на Адамат се качи в гърлото му. Ако Бо умреше, Привилегированата на Ветас щеше да убие всички им…

Пламъците се отдръпнаха встрани от Бо, без да го засегнат, срещнали някаква невидима преграда. Магьосникът пристъпи напред, поставил ръце пред себе си, а пръстите му подръпваха невидими нишки.

Неочакван порив на вятъра задърпа палтото на Адамат и безцеремонно влетя в постройката, събаряйки хора и от двете страни, преди да връхлети стената и да избута огнената колона. Бо вдигна ръце над главата си и внезапно се втурна напред, решително сключил челюсти.

Към Привилегирования полетя мълния. Той я изблъска от себе си с една ръка и с рев скочи във вътрешността на дома.

От сблъсъка между двамата магьосници къщата се разтърси. Адамат се закова на място при мисълта, че и най-малката грешка от страна на който и да е от Привилегированите може да убие всички им. Едно погрешно движение с ръка или дори с пръст заплашваше да сложи край на живота на всеки един от тях.

Пламъците на огнената струя бяха подпалили завесите в единия край на къщата. Огънят бързо се разпростря към масата и сградата се изпълни с черен дим.

Трябваше да намери Фая.

Някакъв човек с разсичащ устните му белег залитна към инспектора, полузаслепен от дима. Той бясно размахваше къса сабя, с която разсече стол. Адамат отскочи и отрази следващия удар със собственото си оръжие, сетне и трети. При всеки сблъсък дръжката на бастуна потреперваше в ръцете му — оръжието не бе проектирано да удържа толкова силни удари.

Адамат скочи в непосредствена близост до белязания мъж и заби острието си между ребрата му. Той изрева от болка и залитна назад. Инспекторът го подмина.

— Фая! — изкрещя той. — Фая!

Димът ставаше все по-гъст. Къде ли я държеше Ветас? В мазето? Дали тук имаше и други пленници? Момчето беше стояло на прозореца на втория етаж, когато го беше видял, но то не беше негова грижа.

Адамат чу женски писък. Идваше от горния етаж.

Сградата се опразваше бързо. Покрай инспектора притичваха мъже — някои се бореха с пламъците, други — помежду си. Адамат примигваше в опит да прогони сълзите, извикани от дима. Най-сетне видя стълбището.

Успя да се добере до него. Къщата започна да скърца. Сега вече пламъците се разгръщаха бързо, прехвърляйки се от мебел на мебел с обезпокояваща скорост. Из цялата къща имаше книги и документи, дори във фоайето. Сградата приличаше по-скоро на чиновническо учреждение, отколкото на място, където лорд Ветас да планира каквато там кампания водеше.

Ами ако Фая изобщо не беше тук? Ако Ветас я държеше другаде, а чутият преди малко писък принадлежеше на някой друг?

Димът се запрокрадва и по стълбището, докато Адамат се изкачваше нагоре по него. Той извади от джоба си носна кърпа и я притисна към лицето си. Спря на върха на стълбите и се втренчи отчаяно в дългия коридор с най-малко десетина врати. Горещината от долния етаж се усилваше. Всеки момент огънят щеше да плъзне по стълбището — ако димът не го убиеше, то щяха да го сторят пламъците. Нямаше да има време да претърси цялата къща. Как можеше да открие Фая навреме?

— Фая! Фая!

Опита първата врата. Заключена. Той я отвори с ритник. Малко помещение с две мръсни легла и нощно шкафче. Празно.

Адамат се канеше да изрита следващата врата, когато чу нов писък, идващ от по-нататък по коридора. Той се затича в тази посока. Една от вратите беше отворена. Инспекторът влетя вътре, повдигнал острие.

Фая стоеше над нечие тяло, стиснала окървавен свещник в едната си ръка. Заради скривилото лицето ѝ ожесточение Адамат едва я позна. Той зърна лицето на малко момче, надничащо иззад една от завесите в другия край на стаята.

— Фая!

Жената вдигна поглед и едва не припадна при вида му. Тя изтърва свещника и вероятно щеше да падне, ако Адамат не беше я прихванал.

За един проточил се миг двамата останаха загледани един в друг. Адамат не беше сигурен кой кого крепи, тъй като коленете му бяха омекнали.

— Къде е Йосип? — попита Адамат.

— Няма го. Те го отведоха.

— Ще го намеря — зарече се инспекторът и погледна към момчето. — Това е детето на Елдаминз, нали?

— Да — потвърди Фая. Тя се обърна към детето и протегна ръка.

— Хайде, ела. Не се бой, това е съпругът ми.

Адамат се втренчи в нея.

— Аз… — поде той.

— Шшт. — Тя притисна пръст до устните му. В очите ѝ имаше сълзи. — Трябва да вървим.

Адамат кимна.

— Бързо, да… — Той се спря в коридора. Димът беше твърде гъст, а огънят вече пълзеше по стълбището. Инспекторът свали сакото си.

— Притисни го към лицето си — заръча на Фая, а на момчето връчи носната си кърпа. Поведе ги надалеч от стълбището, към предната част на къщата. В най-лошия случай щеше да им се наложи да скочат на улицата, но счупеният крак беше за предпочитане пред това да бъдат опечени живи.

Адамат се вцепени, когато силен, стенещ звук се надигна над пукота на пламъците. Може би къщата скърцаше под напора на битката или на някаква магия?

— Насам — подкани Фая, изтръгвайки го от парализата му. Тя ги поведе по един страничен коридор, който свършваше в друго стълбище. Огънят не беше стигнал дотук все още, но въпреки това Адамат слизаше внимателно.

Страховит трясък разби стената на стълбището и някаква димяща купчина се затъркаля надолу по стълбите. Адамат избута Фая зад себе си и протегна оръжие към купчината.

С кашлица и сумтене нещото се изправи.

Беше Бо. Част от дрехите му все още тлееха, а бакенбардите му бяха опърлени. С няколко резки потупвания Привилегированият угаси пламъците и навъсено се загледа към димящата дупка в стената.

Той повдигна ръка над главата си. Тъпанчетата на Адамат изпукаха от пронизително изсвистяване. Пламъците мигновено угаснаха. Пръстите на Бо се извиха на една страна и из къщата се понесе вятър, засмукал дима като огромно духало, вдъхващо над огън.

Изведнъж стълбището се изпълни с прохладен, свеж въздух. Адамат пое дълбоко дъх, здраво обгърнал Фая. Тя, от своя страна, притискаше детето към полите си.

Над рамото на Бо се стрелна огън. Привилегированият се обърна като че ли леко смутен. Над главата му прелетяха ледени късове с големината на кинжали и потънаха в нещо извън полезрението на Адамат. Бо кимна удовлетворено.

— Вече може да слезете — каза той. — Мисля, че е безопасно.

— Мислите? — Адамат заслиза бавно по стълбите, докато не достигна основата им.

Четиримата подминаха кухнята и влязоха във всекидневната в задната част на дома. На близката стена, прикована от ледените висулки, капещи кръв, откриха другата Привилегирована. По тъмната ѝ кожа личеше, че е деливанка. Борбадор не я удостои с поглед, а Фая побърза да заслони очите на детето.

— Фая — каза Адамат, — това е Привилегированият Борбадор, последният член на адранската кралска кабала.

— Ще ме простите, че няма да се ръкувам с вас — рече тя. — Не бих искала да докосвам ръцете ви.

Черните ръкавици на Бо бяха изгорени от пламъците, ала магьосническите оставаха бели и чисти, като чисто нови. Той плесна с ръце и се залюля на пети.

— Разбираемо. Къде е Ветас? — попита той.

— Фел го залови — каза Адамат.

— Тази жена… Много бих искал да се запозная с нея. Както подобава, имам предвид.

Адамат се зачуди какво точно означаваше това.

— Не мисля, че бихте искали да си имате работа с нея — каза той.

— А пък аз мисля…

Долетелият откъм улицата писък не позволи на Бо да се доизкаже. Магьосникът наклони глава, досущ като вслушващо се куче.

— Хиляди ями — възнегодува той. — Не ми казахте, че са двама!

— Какво, още един Привилегирован? — Адамат започна да търси потенциални скривалища. Но какво би могло да ги предпази? Човек не можеше да се укрие от Привилегирован.

Бо изсумтя и запретна ръкави.

— Да. Залегнете!

Последвалата експлозия запрати парчета дърво и мазилка наоколо. Адамат не успя да се задържи на крака. Опитът му да се вкопчи във Фая — в каквото и да е — се оказа напразен. Силата на удара го повали на пода.

Настъпи оглушителна тишина. Дали Фая бе оцеляла? Ами Бо? Адамат се раздвижи предпазливо, защото не беше сигурен дали е все още цял. Някаква греда притискаше гърдите му, във въздуха се вихреха облаци дим и прах. Имаше чувството, че цялата къща се е стоварила отгоре му.

Тъй като нямаше нищо счупено, инспекторът съумя да отмести гредата достатъчно, за да изпълзи под нея. Подир това плахо опипа гръдния си кош. Нищо сериозно.

Адамат се изправи на крака. Детето на Елдаминзови стоеше наблизо, видимо невредимо. Инспекторът не беше сигурен дали да чувства облекчение или тревога заради това, че сред цялата суматоха то не бе издало нито звук.

— Върви — каза му Адамат, — скрий се в кухнята! — Привилегированият можеше да е все още наоколо. Момчето се затича, а Адамат тръсна глава в опит да проясни мислите си. Къде беше Фая?

В него се надигна паника. Фая. Беше изчезнала. Взривът ги бе разделил. Таванът се беше срутил, самия Адамат бе избегнал по-голямата част от него… Велики Крезимир, нима тя лежеше под отломките?

— Фая! Фая!

— Ето я — каза глас.

Адамат се извърна и видя евнуха, застанал на прага, подкрепящ съпругата му. Изглежда си беше наранила глезена. И тя, и евнухът бяха покрити с дебел слой прах.

Инспекторът се загледа в евнуха. Ето че бяха успели. Бяха пленили Ветас. Бяха спасили Фая. Но дали евнухът щеше да се обърне срещу него заради изнудването на господаря му? Бо не беше тук. Адамат дори не знаеше дали Привилегированият е жив. Не знаеше и къде е сержант Олдрич. Никой нямаше да задава въпроси, ако евнухът ги убиеше тихомълком и изчезнеше.

— Тя е в безопасност — продължи евнухът.

— Благодаря ти.

С изненадваща нежност той въведе Фая в стаята. Адамат пристъпи към тях, протегнал ръце.

Кинжалът, потънал до дръжката в шията на евнуха, изникна сякаш от нищото. Мъжът отвори уста и от нея рукна кръв. Той се свлече на колене, а Фая, изгубила опората си, залитна встрани. Лорд Ветас я задържа.