Алената кампания

Глава тридесет и седма

Тамас и Влора се промъкнаха в Алватион под прикритието на нощта.

Реката не ги затрудни особено — макар да беше хлъзгава и коварна, мразовита като нозете на Нови, тъй като се спускаше от планините, тя стигаше едва до коленете им.

Докато навлизаха сред жилищната част, оставили мелниците зад себе си, Тамас осъзна, че никога преди не е виждал тъй притихнали нощни улици. Стига да затвореше очи, можеше да си представи, че се намира сред платото, на открито. Единствено редките стъпки на кезианските патрули и някое друго глухо излайване нарушаваха илюзията. С изключение на караула, градът беше пуст. Липсваше дори обичайният плисък от изливани през прозореца нощни гърнета.

Никслаус бе въвел вечерен час, а телата, окачени на камбанарията на онази църква в центъра, показваха, че се отнася сериозно към наказването на провинилите се.

Тамас забеляза барута, за който Влора бе споменала. В града действително имаше огромни количества от него, и то не само в складовете за муниции. Съхраняваният тук барут спокойно щеше да стигне за двадесет бригади — което изглеждаше странно, защото наоколо нямаше деливански части, а самите кезианци нямаше как да пренесат толкова голямо количество.

Двамата прекосяваха пазара, когато недалеч от тях се разнесе крясък. Тамас спря и се ослуша; миг по-късно въздухът се изпълни с мускетен пукот.

Фелдмаршалът направи знак на Влора да го последва и се затича по посока на суматохата. Надали ги деляха повече от две или три пресечки. Тамас се покатери върху една от постройките и безшумно се приближи до ръба.

На улицата под него кипеше битка.

Върху плочките лежаха тела, едва различими в мрака, заобиколени от локви кръв.

Опитният поглед на Тамас веднага разгада ситуацията: местните бяха устроили капан на кезиански патрул. Първоначалният залп бе изпълнил предназначението си, поваляйки половината от патрулиращите, ала оцелелите бяха връхлетели върху деливанските партизани и много скоро щяха да ги сломят с щиковете си.

Тамас извади пистолетите си.

— Този сблъсък не ни касае — настойчиво прошепна Влора в ухото му.

Той се поколеба за момент, което даде достатъчно време на кезианския патрул да се справи с противниците си. Оцелелите деливанци побягнаха и потънаха в мрака, а патрулиращите войници се заеха с труповете и партизаните, заловени живи.

Тамас слезе от покрива и отново продължи в предишната посока. Когато двамата с Влора се бяха отдалечили достатъчно, той каза:

— Организирана съпротива. Местните се опитват да си върнат града.

Влора стоеше с напрегнато повдигната брадичка, наострила слух. Тя кимна бавно в отговор на думите му, без да престава да се оглежда. И тя, подобно на фелдмаршала, се намираше в барутен транс и напрягаше подсилените си сетива, за да придобие усет за града.

— Да, но колко организирана? — попита Влора. — Нашата цел е да освободим града в рамките на ден, а не да помагаме на малка група партизани.

Беше права, разбира се. Тамас трябваше да гледа на нещата в перспектива. Имаше си цел за тази нощ и трябваше да я изпълни.

Отвъд пазара навлязоха сред участък притиснати една до друга постройки, след което достигнаха по-състоятелната част на града. По пътя си дочуха още две схватки между деливанците и мнимите адранци. В този квартал къщите бяха разположени по-нарядко, повечето от тях обградени от собствени градини и високи стени. Самата улица бе достатъчно широка, за да могат да се разминат шест карети. Най-сетне Тамас навлизаше в познат за него участък.

Хаилона живееше в едно от тези имения.

Тамас чу внезапен мъжки вик. Втори глас се присъедини към него, последва мускетен изстрел. Гълчавата се усили — приближаваше от улицата зад тях. Той се огледа, дирейки скривалище, ала сред пустата улица и стените нямаше зад какво да се прикрият.

— Бързо — каза Тамас. Той се отпусна на едно коляно, сключи пръсти и с глава посочи към стената до тях. Влора стъпи върху ръцете му и фелдмаршалът я тласна нагоре. Озовала се върху стената, младата жена протегна ръка към него, но дори и със скок Тамас не можеше да я достигне. Той отново погледна към улицата.

Иззад завоя изникна малка група деливанци. Бяха осмина — не, деветима на брой. Болшинството от тях накуцваха отчаяно в опит да се отдалечат от преследвачите си, които все още се намираха отвъд завоя на булеварда. Те носеха шинели и шапки с широка периферия, спуснати ниско над лицата им. Един от тях спря и изпразни пистолета си зад ъгъла на стената, сетне побърза да отскочи, за да избегне ответния огън.

Тамас се просна на земята, присви нозе и премести шапката над лицето си. Единственото място, където му оставаше да се скрие, беше наяве, право пред погледите им. Ако имаше късмет, щяха да го помислят за скитник или пияница.

Изпод шапката си наблюдаваше как местните продължават да отстъпват, като непрекъснато се озъртаха.

Източникът на страха им се появи секунди по-късно. Иззад завоя на улицата изникна войник, насочи мускета си и стреля. Носеше познатата синя униформа, но не беше адранец. Подир него изникнаха и други униформени. Те прекосяваха улицата на прибежки, заемаха прикритие зад дърветата и стреляха наслуки към отстъпващите.

Един от деливанците се олюля и рухна. Махна на другарите си да продължат, като ги наруга, когато те спряха да му помогнат.

Тамас почувства как пръстите му обвиват дръжката на късата сабя. Сърцето му биеше оглушително. Нима той щеше просто да лежи и да бездейства, докато пред очите му умираха хора?

Деливанците бяха двойно по-малко от противниците си, а освен това повечето от тях бяха ранени. Към каквото и убежище да отстъпваха, нямаше да успеят да го достигнат.

Кезиански войник притича до един от декоративните дъбове, издигащи се по протежение на улицата. Намираше се на по-малко от десетина крачки от Тамас, но не забелязваше присвитата му фигура. Войникът почисти дулото на мускета си и го зареди. Тамас стисна до болка дръжката на сабята си. Изострените му от транса сетива доловиха шепота на лежащата върху стената Влора:

— Тази битка не ни касае.

Тамасовата сабя се вряза в шията на войника странично, точно между хранопровода и гръбнака. Онзи се свлече веднага, без дори да може да изхрипти. С мощни крачки Тамас се втурна по улицата, без да усеща болката в ранения си крак.

Един от войниците се извърна към него. Фелдмаршалът замахна нагоре, разсичайки лицето му, сетне заби острието между ребрата на следващия си противник.

Целият кезиански патрул вече знаеше за присъствието му. Отекнаха изплашени викове.

Времето сякаш забави ход. Тамас долови искрата на напълнен пистолет. В мига преди барутът да я улови и дулото да изхвърли куршума, Тамас насочи мисълта си и обгърна силата на взрива. Вложи я в силата на замаха си и без усилие обезглави изправящия се насреща му противник.

Един от кезианците — жена — точно изваждаше сабята си, когато в окото ѝ потъна куршум. Съзнанието на Тамас бегло отбеляза помощта на Влора, докато той пристъпваше към следващата си цел. Някакъв мъж със сребърните нашивки на капитан се втурваше насреща му, стиснал сабя.

Тамас го пресрещна също тъй устремно, съумявайки да атакува първи. Два мълниеносни замаха изкормиха противника. Фелдмаршалът се извърна, готов да посрещне следващия кезианец и…

Откри, че не са останали други противници. Улицата бе пуста. Единствените звуци, нарушаващи тишината, бяха стенанията на ранените и собственото учестено дишане на Тамас. Струваше му се, че и сърцето му бие не по-малко оглушително. Той извади барутен фишек, изсипа съдържанието върху езика си и пулсът му започна да се успокоява.

Деливанците все още бягаха. Един от тях дори се обърна към Тамас, повдигнал пистолет, и стреля. Тамас почувства как сърцето му трепва, когато куршумът рикошира в настилката, недалеч от краката му. Местният изруга звучно и захвърли пистолета. Сграбчи един от другарите си за рамото и посочи към Тамас.

Групичката спря. Всички се вторачиха в застаналия сред кезианските трупове Тамас.

Фелдмаршалът също се взираше в тях. Колко ли ясно го виждаха в тъмното?

Във всеки случай той нямаше време да се занимава с тях. Имаше си работа за довършване. Домът на Хали се намираше малко по-надолу по улицата. За съжаление, деливанците стояха на пътя му.

Тамас погледна към стената, от която се подаваше главата на залегналата Влора, и мислено прецени височината.

Сетне се затича. Един от деливанците му извика да спре.

Ботушът му се сблъска със стената на около метър височина. Тази опора му позволи да се оттласне; той успя да достигне ръба на стената и да го сграбчи. Влора хвана ръката му и го издърпа при себе си. Тамас се претърколи и шумно падна в градината.

Той се обърна по гръб и за момент остана да лежи, надявайки се, че не си е счупил някое ребро при падането. Пое си дъх. Почувства известна болка, но нищо сериозно.

— Добре ли сте? — попита Влора, като се приведе над него.

— Остарявам вече за подобни битки. — Фелдмаршалът се изправи на крака и потупа дръжката на сабята си. — Но пък ми се отрази добре. Много добре дори. Имах нужда от подобно нещо. — Той забеляза, че Влора го наблюдава странно. — Какво има?

— Сега разбирам откъде Таниел го е наследил — каза тя. Подир няколко секунди добави: — Вие сте единственият друг човек, когото съм виждала да се движи с такава бързина. Никой друг от барутните магове не е способен на подобно нещо. Всички сме по-силни и по-бързи от обикновените хора, но двамата с Таниел сте… да му се не види.

Сърцето на Тамас продължаваше да блъска в гърдите му твърде силно. Той не просто остаряваше, той си беше стар.

Двамата навлязоха навътре в градината, а стотина метра по-надолу отново прескочиха стената. Деливанските партизани все още стояха на улицата — проверяваха телата и доубиваха ранените кезианци. Тамас и Влора продължиха надолу по улицата необезпокоявани.

Два завоя по-късно булевардът ги отведе до имението на Хаилона.

Домът имаше внушителен вид — широка чакълена алея, изрядно поддържана градина и тухлена фасада с множество прозорци, над която се издигаше стръмен покрив с поне десетина комина.

Всички прозорци бяха мрачни, дворните фенери не бяха запалени. Тамас прекоси градината тичешком и пое към задната част на къщата. Подмина пристройката на слугите, където вероятно все още имаше някой буден, и попадна на верандата на обсерваторията.

Обсерваторията бе принадлежала на съпруга на Хаилона, починал преди двадесет години. От последното си идване тук Тамас помнеше, че Хаилона използва постройката за свой кабинет.

Той спря пред стъклената врата, споходен от неочаквана мисъл.

Не знаеше дали тя все още живееше тук.

Опита се да си спомни дали Сабон е споменавал, че Хаилона е продала градското си имение. Май не. Не изглеждаше вероятно. Обикновено Сабон бе крайно лаконичен, когато ставаше дума за сестра му.

Така беше по-добре.

Тамас насили вратата с рамо и трепна, когато тя поддаде шумно. Той застина, като се ослушваше за нечии стъпки или викове.

Нищо.

Пристъпи вътре. Миг по-късно Влора го последва.

Кабинетът изглеждаше различно от онова, което Тамас помнеше от последното си идване. Телескопът го нямаше. Друго бюро, при това на ново място. Нов беше и големият декоративен глобус в ъгъла.

Тамас почувства допира на зараждаща се паника. Ами ако тя действително не живееше тук? Хаилона бе единствената му връзка в този град. Как щеше да намери Гаврил без нейна помощ?

— Това — прошепна Тамас — може и да не е нейният дом.

Влора го докосна по ръката.

— Това тя ли е?

Над камината имаше портрет. Тамас не познаваше изобразения на него деливанец — облечен във военна униформа, с избръсната глава. Но зад непознатия офицер стоеше Хаилона.

Тамас си отдъхна. Значи все пак това беше правилното място.

— Ще трябва да я събудя — рече фелдмаршалът. Не гореше от нетърпение да го стори. Да нахлуеш посред нощ в нечия спалня, и то неканен, не попадаше сред най-добрите начини да посетиш нявгашна позната.

Особено когато не познаваш втория ѝ съпруг.

Влора му изсъска остро. Тя стоеше до прозореца, допряла пръсти до завесата.

Тамас пристъпи до нея. Навън имаше хора, насочили се право към портика на галерията. Тамас примигна. Беше същата група, която преди малко бе спасил от кезианските войници. Нима съпругът на Хаилона се намираше сред тях?

— Скрий се!

Тамас се стрелна към най-близката врата, пристъпи отвъд и я затвори след себе си, като остави само един тънък процеп. Огледа се. Намираше се в килер, макар и обширен. Влора почти не помръдна от мястото си, избрала да се скрие зад драперията. Фелдмаршалът изруга тихо. Никой от двама им не можеше да се измъкне, без да бъде забелязан от хората в помещението.

Той долепи око до процепа. Можеше да чуе приглушените гласове, долитащи отвън, но не и да различи отделни думи. След миг стъклената врата се отвори и бунтовниците влязоха вътре.

Повечето бяха ранени. Двама, пострадали особено тежко, биваха носени от другарите си. Тамас надушваше барут и кръв — но пък това може би идваше от него.

— Донесете светлина — заръча женски глас. — Рупър, отведи ги във всекидневната. Приготви кърпи. Запали огън. Трябва ни гореща вода.

Тамас познаваше този глас. Дори петнадесет години по-късно можа да го разпознае, което го изненада.

Хаилона.

Заотваряха се и се затваряха врати, крака затрополиха припряно из останалата част от имението. Със сумтене и ругатни ранените бяха отнесени в друго помещение.

На фона на нечии несигурни крачки в тъмнината заговори мъжки глас:

— Ще дойдат за нас.

— Зная — отвърна Хаилона. Звучеше измъчено.

Припламна фенер, окъпал помещението в светлина и сенки. Тамас присви очи, за да се приспособи. През пролуката виждаше деливанец с дълга коса, събрана в плитка над едното рамо. Мъжът плъзна рязко ръка по плота на бюрото, при което намиращите се отгоре документи, преспапиета и купчинка монети се озоваха на пода.

— Някой се е изкушил от наградата и ни е предал! — каза той. — Когато разбера кой е, ще го убия с голи ръце.

— Успокой се, Демасолин — каза Хаилона.

— Няма да се успокоя! Всичко е изгубено. Те ни очакваха. Ти самата видя това не по-зле от мен. Проклети адранци! Индиър отнесе куршум в окото в мига, в който пристъпи в онази стая! Имаше най-малко десетина стрелци, прикрити в сенките. Някой ни е предал.

— Те не са адранци — рече Хаилона. Звучеше несигурна. — Нали чу, че говореха на кезиански.

— Просто се опитват да ни измамят, нищо повече! Все пак говорим за цели две бригади в адранско синьо! Нима мислиш, че две кезиански бригади биха могли просто така да прекосят целия път от Будфил до нас незабелязано, без да разберем? Обиждаш шпионите ни.

— Ами шпионите в Адро?

— Там почти нямаме шпиони! Нали Адро се води наш съюзник.

— Тамас никога не би…

Демасолин настръхна.

— Да не си посмяла да го защитаваш! Този проклет касапин не би се спрял пред нищо и ти много добре го знаеш.

— Ами Сабон? — В гласа на Хаилона се долавяше твърдост. — Нима мислиш, че Сабон би му позволил да нападне Делив?

Дъхът на Тамас секна. Проклятие. Тя не знаеше, че Сабон е мъртъв. Фелдмаршалът ѝ бе изпратил съобщение, но изглежда, то не беше я достигнало.

Той стисна очи и си наложи да успокои дишането си.

— Не без причина родителите ви се отрекоха от него — рече Демасолин.

Чу се звучно изплющяване. Демасолин залитна назад и пред открехнатата врата, притиснал длан до бузата си. Хаилона също изникна в полезрението на Тамас, предоставяйки му възможност да я огледа добре.

Годините не бяха я щадили. Бръчки покриваха лицето ѝ, косата ѝ бе посивяла. Бръчиците около очите ѝ, зачервени от непролети сълзи, изглеждаха особено дълбоки. Тя бе стиснала зъби, повдигнала ръка за нов плесник.

— Само да си посмял да наскърбиш отново брат ми — процеди тихо тя с предизвикателен глас.

Демасолин вирна брадичка.

— Смееш да повдигаш ръка срещу един херцог?

Херцог, значи. Нищо чудно, че смяташе Тамас за касапин. Всички благородници от Деветте кралства мразеха Тамас и се бояха от него, дори и деливанските му съюзници. Само това му липсваше…

Хаилона се канеше да отвърне, но Демасолин рязко повдигна ръка и подуши въздуха. Погледът му започна да се стрелка из помещението.

— Тук има някого — прошепна той.

От собственото си скривалище Тамас виждаше укритието на Влора. Драпериите леко се раздвижиха. Тамас отпусна ръка върху дръжката на сабята и безшумно и бавно напълни гърдите си с въздух. Другата си длан опря върху вратата на килера, готов да изскочи при нужда.

Демасолин изтегли сабята си и започна да обикаля обсерваторията, като все така се оглеждаше и дишаше шумно. Тамас прогони напрежението и отвори третото си око. Отвъд, Демасолин излъчваше бледо сияние.

Той беше Чудак.

Подминал скривалището на Влора, Демасолин неочаквано се извъртя и с крясък забоде оръжието си в завесата.

Тамас едва успя да сподави собствения си вик на ужас.

Нищо не се случи. Демасолин дръпна пердето.

— Отворен прозорец — каза Хаилона. — Това ли било?

— Ето там! — възкликна Демасолин, вперил поглед към двора. — Някой бяга! — Той сам изтърча през вратата, вдигнал сабя в готовност, и потъна в мрака.

Хаилона остана сама в кабинета. Тамас видя как тя притича до вратата и остава на прага, загледана подир Демасолин. Миг по-късно се върна, прегърбена от изтощение, и се отпусна в един диван.

Тамас изпитваше неприятно усещане в стомаха си. Сърцето му биеше оглушително в ушите и той се спря за момент, за да се успокои. Да се хвърли сред кезианска бригада беше по-лесно от това.

Той пусна дръжката на сабята си и избута вратата на килера.

— Здравей, Хали — каза Тамас.

Когато Адамат пристигна в седалището на профсъюза, Рикар го нямаше. Всъщност там нямаше никого, с изключение на портиера и бармана. Последният наля на Адамат чаша гурланска бира от охладена бъчонка и го упъти да чака във фоайето.

Адамат предпочете да се самопокани в кабинета на Рикар.

Наложи му се да чака почти три часа, през което време ставаше все по-нервен и нетърпелив, докато наблюдаваше как светлината започва да избледнява и над Адморието се спуска мрак. Тогава откъм фоайето долетя звук от внезапното отваряне на вратите, който го накара да скочи на крака.

Адамат пристъпи до вратата и я открехна с крак. През цепнатината видя как Рикар прекосява фоайето и гневно хвърля връхната си дреха на пода. Оредялата коса на председателя стоеше като настръхнала четина, а ризата му бе пропита с пот.

— Донесете ми нещо за пиене! — провикна се той. Недалеч от него стоеше Фел в компанията на още неколцина помощници.

Не се виждаха никакви хора на лорд Кларемон. Адамат пристъпи в коридора. Чувстваше се малко засрамен от подозренията си.

Рикар го подмина и се тръшна в креслото си.

— Свършени сме, Адамат — каза той.

Вместо да се осведоми за причината, поради която е бил накаран да чака три часа, Адамат попита:

— Защо?

— Брудано-гурланската търговска компания е нахлула в страната ни.

— Какво откри? — попита инспекторът.

Портиерът донесе на Рикар бутилка тъмно уиски и чаша. Рикар запрати чашата в огнището, където тя се пръсна на късчета, сетне грабна бутилката, отпуши я и погълна една четвърт от съдържанието ѝ на няколко дълги глътки.

Адамат изтръгна шишето от ръцете му.

— На никого няма да помогнеш, като се натряскаш.

— Ти не разбираш — рече Рикар. — Кларемон пристига. Той е хвърлил всичките си сили в това начинание. — По погледа на Рикар личеше, че е не просто разгневен или разтревожен; той се страхуваше. Никога преди Адамат не бе виждал приятеля си в подобно състояние. Страхът в очите му бе истински.

— А Брудания участва ли в инвазията?

— Убий ме, ако зная. Не е пукнала нито една пушка. Никой не се опита да ме спре, когато отидох да разпитвам на шлюза. Кларемон просто е подкупил всички профсъюзни членове, отговарящи за канала, и е довел флота си. Това е. Корабите ще пристигнат утре.

— Утре? — Адамат пребледня. — Как е възможно да пристигнат толкова бързо?

Рикар посочи към прозореца, макар че той изобщо не гледаше към канала.

— Точно това е предназначението на канала: бързото пренасяне на стоки през планините. Проектирахме го с голям капацитет, разширихме и коритото на Адра. През последните пет години профсъюзът ни подмени всички градски мостове, за да можем да направим именно това, което Кларемон прави в момента. Нищо не може да го спре.

— Все трябва да има нещо, което да направим.

— Откакто се върнах, не съм спрял и за минутка да мисля по въпроса. Изгубих цял час при ковачите: имах идея да опънем огромна метална верига на пътя на корабите, само че не е възможно да стане готова толкова бързо.

Рикар имаше вид на удавник, който не успява да достигне хвърленото му въже. Лицето му се беше зачервило от напрежение, а единият крачол на панталоните му бе разкъсан на прасеца.

— Кървиш — изтъкна Адамат.

Рикар сведе поглед и въздъхна. Не направи нищо, за да се погрижи за раната.

Фел влезе в кабинета. Косата ѝ бе прибрана назад, униформата — изрядна. Никакво безредие.

— Той кърви — каза ѝ Адамат.

Младата жена коленичи край Рикар, повдигна крачола и се зае да почиства раната.

— Някакъв напредък? — попита я Рикар.

— Все още работим по въпроса.

— Трябва да организираме отбрана — рече Адамат.

Рикар изхълца и посегна към бутилката с уиски.

— Няма време.

— Имаме полицията — каза инспекторът и изтръгна бутилката от хватката на Рикар. — И войници. Призови народа. Нали разполагаш с вестниците. Използвай ги.

— Опълчение? — отвърна Рикар, като се изправи, наострил слух.

— Именно. — Адамат почувства как пулсът му започва да се ускорява. — Градът не е неотбраняем. Тук живеят един милион души. Използвай вестниците. Нали помниш тълпата на площада, когато главата на Мануч се търкулна в кошницата? Народът има воля. Ще се намерят хора да отбраняват Адопещ. Те ще се вдигнат, за да защитят домовете си.

Рикар скочи на крака, съумявайки да събори Фел по задник.

— Фел — поде той, докато ѝ помагаше да се изправи, — състави обръщението и го изпрати до вестниците. Още утре да го публикуват на първа страница на всички сутрешни издания. Пресите да работят цялата нощ! Събери и профсъюзните ръководители. Искам всички да се включат. Ще го направим. Ще защитим този град!

Адамат се усмихна. Това вече беше онзи Рикар, когото познаваше.

Рикар сграбчи ръката му.

— Благодаря ти, Адамат. Знаех си, че няма да ме разочароваш. Каквото и да ти плащам, удвои го.

— Но ти не ми пла… — поде инспекторът, ала Рикар вече изхвърчаше от кабинета. От смайване Адамат остана неподвижен. Рикар издаваше нареждания на лакеите и помощниците си като някой пълководец. Веднъж задвижен, той нямаше да спре, докато не организираше отбраната на столицата.

В кабинета настъпи тишина. Почувствал хлад, инспекторът се огледа за чаша, за да си налее малко уиски. Тъй като не намери такава, отпи направо от бутилката.

— Сър — каза Фел.

Адамат я погледна въпросително.

Тя стоеше със сключени зад гърба ръце, повдигнала брадичка.

— Аз така и не се извиних, сър. Бих искала да го сторя сега.

— За какво? — Адамат почувства как гневът му припламва. Той знаеше отговора: задето едва не бе причинила смъртта на съпругата му. Задето не бе успяла да се погрижи за лорд Ветас.

— За лорд Ветас — каза тя. — Той успя да ме надвие. Трябваше да взема повече хора със себе си.

Адамат полагаше усилия да овладее яда си и да остане спокоен. Нова глътка уиски му помогна.

— Той беше прекалено добър в начинанията си. Мен също ме е надвивал многократно. — Тези думи породиха една нова мисъл, накарала го да се навъси.

— Сър? — обади се Фел, забелязала необичайния му вид.

Инспекторът ѝ направи знак да мълчи. Нуждаеше се от тишина, за да помисли. Да, Ветас го бе надхитрявал многократно. Всички доказателства сочеха, че той е гениален стратег, необременен от угризения или загриженост за чуждия живот.

— Той мъртъв ли е? — попита накрая Адамат.

— Ветас ли? Да. Умря преди две седмици. Бо се погрижи за него.

— А Бо къде е?

— Изчезна — отвърна Фел. — Рикар дори му предложи работа, но той отказа да я приеме.

Адамат прокара длан по сакото си. Бе споделил с Бо подозренията си относно Ветас. Че Ветас не им е казал цялата истина и че дори е успял да ги изпрати по фалшива следа. Той дори…

— Проклятие! — изруга Адамат. — Ветас е знаел всичко. Успя да ни надхитри един последен път, преди да умре. Дори Бо не успя да изтръгне това от него.

— Откъде знаете?

— Кеят… — поклати глава той. Тъй като Фел нямаше как да знае за какво става въпрос, Адамат разясни: — Попитах Ветас как мога да намеря сина си и той ме изпрати при търговците на роби, на които Йосип е бил продаден. Каза ми кого да търся, с какви фрази да си послужа. Само че паролата не беше вярна! Търговците ме нападнаха. Едвам се измъкнах жив. Така се бях съсредоточил да си върна Йосип, че до този момент не ми беше хрумвало.

Той се облегна на стената. Вече нямаше какво да стори. Ветас не беше между живите. Нямаше да има възмездие. Предимството, което бяха извоювали пред Кларемон, ако изобщо имаше такова, вече не съществуваше. Флотът, приближаващ откъм Въгленда, го показваше достатъчно красноречиво.

— С какви сведения се сдобихте от Ветас? — попита Адамат.

Фел се навъси.

— Доклади. Плановете на господаря му.

— Какви планове?

— Относно кампанията за поста на министър-председател. Реформите, които подготвя.

— Всички тези сведения са боклук — рече инспекторът.

— Сред тях има и полезна информация. Намерихме още няколко убежища. Открихме и други от хората му в града…

— Целта му е да си мислим, че разполагаме с някакво предимство. А не е така. Всичко, което научихме от Ветас, подлежи на съмнение.

Адамат свали шапката си от закачалката на стената и взе бастуна си. Чувстваше се толкова изморен…

— Къде отивате? — попита Фел.

Единствената им надежда се криеше в способността на Рикар да вдигне града на оръжие. В противен случай утре по същото време столицата щеше да се намира в ръцете на Кларемон.

— Вкъщи. Прибирам се при жена си. С вас ще се срещнем утре сутринта при северната градска порта.