В преследване на смъртта

Глава първа

Екранът на Хелър беше празен. Знаех какво ставаше в момента. „Бибипаният“ Рат преместваше Ретранслатора 831 от Флорида във Вирджиния, което ми подсказа, че Хелър вероятно е на път.

Екранът на графиня Крек бе напълно замъглен от интерференцията.

Аз седях неспокойно. Нервите ми бяха в доста лошо състояние след убийството и изнасилването на ченгето. Чудех се защо тия неща ми действат така. Според теорията на психологията няма нито ограничаване, нито лично наказание за престъпленията, освен ако то не е извършено върху теб самия. На мен не ми се беше случило нищо все още. Защо реагирах така? Психологията и психиатрията със сигурност не можеха да грешат. Това беше немислимо. Човек е просто едно животно, което няма нито съвест, нито душа, всъщност е само един долен звяр. Така че това, разбира се, не трябваше да ми въздейства, без значение колко долни неща правя.

За да отклоня мисълта си от това, започнах да обмислям вероятността Торпедо да е толкова луд, че след като сме направили удара, просто да си отиде направо у дома. На него можеше да се разчита само да убива и изнасилва. Можеше да му мине мисълта, че ще дойдат ченгета и ще го чакат заради смъртта на моторизирания патрул.

Излязох и разгледах за коли и път за бягство. Да. Имаше една стара кола, която можех да използвам по спешност. Очевидно я използваха за превозване на тор, ако се съди по вида й, нещо като автомобил, превърнат в камион.

Взех и някои други предпазни мерки.

Като се чувствах по-сигурно, се върнах при екраните си.

Този на Крек бе все още замъглен.

Но какво беше това на екрана на Хелър? Електрически смущения? Гледах внимателно. Да! Замъгляваше се. Рат трябваше да е пристигнал предишната нощ със самолет на гражданската авиация или с автобус. Вероятно е поставил подслушвателен уред на Хелър или наблюдаваше къде отива.

Екранът внезапно стана целият на ивици, а после се възстанови много ясен. Рат трябва да беше изключил Ретранслатор 831.

Гледах към парче земя под приземителните плъзгачи на един товарен хеликоптер. Имаше парцел, покрит с асфалт, обграден от ниски дървета. Завиваше ми се свят да гледам надолу.

Една въжена стълба се развиваше под хеликоптера. Шумът от двигателя и перките влизаше през вратата, която Хелър държеше отворена.

Той погледна към небето: макар че облаците бяха все още светли от лъчите на залеза, над земята се спускаше здрач. Беше около 5,45 следобед. Хелър се придвижи към пилота и го потупа по рамото.

— Благодаря, че ме докарахте! — извика той.

— Винаги сте добре дошъл, мистър Флойд — отвърна пилотът. Хелър беше затворил вратата. Той се промъкна назад в ъгъла с въжетата на товара. Вдигна една малка кожена торбичка, която носеше със себе си, и я окачи на врата си. Подръпна маншетите на черните си работни ръкавици и погледна надолу.

Полюшващата се стълба изчезна по посока на асфалтовия квадрат. Хеликоптерът се спусна по-ниско.

Хелър не си направи труд да стъпва по стъпалата. С едната ръка върху въжето, което съставляваше едната част на стълбата, той се залюля в пространството. Като охлабваше и стягаше хватката си, той се спускаше по пет фута наведнъж надолу по стълбата. Това ме замая и ме накара да се почувствам още по-зле, отколкото вече бях.

Той стигна до края на люлеещата се стълба. Пилотът спусна хеликоптера с още няколко фута. Хелър просто се пусна и падна леко от последните два ярда.

Погледна нагоре към хеликоптера и помаха с ръка. Хеликоптерът се вдигна в небето.

Хелър се огледа. Беше тъмно като по здрач. Внезапно блеснаха светлини. Пластични, цветни и въртящи се. Редици коли по края на асфалта. Голям надпис:

О, за мен това беше добра новина. Хелър трябва да беше забравил, че в този град го издирват! Или може би си мислеше, че докладите на ФБР са потулили случая. Вероятно смяташе, че може да се довери на приятеля на починалата Мери Шмек — Харви Лий.

И същият се появи откъм търговския офис. Голям, по-дебел от всякога, Харви Лий застана на осветеното място, готов да каже какво по дяволите става с това спускане на хеликоптера. Не го каза. Видя Хелър. Вторачи се. Отпуснатото му лице сякаш стана бяло. Той за малко да избяга обратно в офиса.

— Здравей, Харви — каза Хелър. — Имаш ли някакви евтини коли?

Това спря Харви Лий. Той се приближи нервно.

— Мери… Мери с теб ли е?

— Няма никой с мен — отвърна Хелър.

— А, добре — каза Харви Лий. — Искаш кола ли? — Без съмнение си припомняше начина, по който Мери Шмек беше смъкнала цената на онзи двуместен закрит кадилак „Брогъм д’Елеганс“.

— Нещо евтино — каза Хелър, — нещо, което мога да използвам, а после да захвърля.

Лукав поглед се появи в очите на продавача на употребявани коли. Той посочи една странна на вид кола: покривът беше изкривен като главата на идиот. Беше доста очукана.

— Онази там. Особена е. Привлича твърде голямо внимание. Френска „Карин“. Можеш да я разпознаеш и от миля. Никой не я иска. Върви. Можеш да я вземеш евтино.

Хелър погледна вътре. Имаше много широка предна седалка и задоволително място зад нея.

— Французите са я направили като кола на сънищата си — каза Харви Лий. — Но хората от околността мислят, че повече прилича на кошмар. Обаче върви добре. Само дето изглежда толкова странно.

— Колко? — попита Хелър.

— Колко имаш? — попита Харви Лий с лукав поглед.

— Триста долара — отвърна Хелър.

— Ще ги взема — веднага каза Харви Лий. Премигнах от изумление. Френската „Карин“ може и да е куча марка — защото всички френски коли са такива, — но просто не можех да си представя, че Харви Лий се лишава от една чуждестранна луксозна кола за шепа центове. Той каза:

— За такава ниска цена обаче не мога да прибавя никаква регистрация или документ за продажба. Канцеларската работа струва пари.

— Трябва ми само за няколко часа — каза Хелър.

— Добре, тогава ще се радвам да я купя обратно, така че дай да я направим 275 — каза Лий, но в очите му се появи особен поглед. — Няма смисъл да вършим канцеларската работа два пъти.

— Добре — каза Хелър и му подаде три банкноти по сто долара.

Той влезе и разгледа странно разположените контролни уреди. Припали колата и я закара до колонката за бензин. Харви Лий напълни резервоара и провери маслото. Имаше нужда от около един литър.

Като му преброи четиридесет долара за обслужването, Хелър попита:

— Сега, къде мога да намеря Стоунуол Бигс?

Лий се замисли за момент. После извъртя очи някъде встрани и каза:

— Стоунуол Бигс е в съда.

— Не е ли малко късничко да е там? — попита Хелър. — Целият град изглежда така, сякаш бомба е паднала.

Лий малко се пооплете. После се опомни и каза:

— Ами откакто изгоря сградата, той ходи вечер и се опитва да върши някаква възстановителна работа. В момента просто има временен заслон. Така че е там.

След два опита Хелър отново запали колата и потегли към главната улица, подмина автобусното депо и после изкачи хълма към съда.

Беше останало много малко — само една мрачна, почистена черупка. Но зад нея беше направена една временна постройка, която да приюти може би жизненоважните служби на окръга и вероятно на града. Здрачът беше много плътен и сградата бе съвсем тъмна.

Хелър угаси двигателя, който вече се беше поизтормозил. Слезе.

От една купчина чакъл зад него незабавно се чу силен и смразяващ глас:

— Горе ръцете! Едно погрешно движение и си мъртъв!

Хелър се извъртя. Единственото, което се виждаше, бе един револвер, зареден и запънат, насочен право към него.

Друг глас откъм предната част на колата:

— Той е, спокойно! Дръж го на мушката, Джо! Арестуван си за кражба на кола от Харви Лий!

Изкисках се от радост. Хитрият Харви Лий! Трябва да е телефонирал бързо и да е вдигнал на крак ченгетата! Сега не само щеше да задържи тристате долара, ами щеше да си получи обратно и колата! А и с какъв съюзник само се сдобих изведнъж! Щяха да задържат Хелър и това щеше да остави графиня Крек напълно открита за Торпедо!

— Подпри се на колата! — каза ченгето отпред, излизайки на открито. — Наблюдавай го, Джо!

— Нямам време за това — каза Хелър. — Не може ли да го отложим за работно време?

— Значи се опитваш да се измъкнеш от цялата работа! Какво още си откраднал? — Първото ченге заплашително пристъпи напред.

— Предавам се — каза Хелър. — Всичко е на задната седалка!

Полицаят накара Хелър да мине напред и да се наведе над капака. След това отвори широко вратата на „Карин“ и надникна в колата.

Внезапно Хелър скочи!

Ритна отворената врата.

Тя полета навътре и блъсна ченгето в краката!

Вратата рикошира и пак се отвори.

Хелър беше зад нея.

Джо стреля иззад купчината чакъл!

Куршумът се удари във вратата!

Ченгето с контузените крака извика:

— Не стреляй, Джо!

Хелър го хвана за яката.

Хвърли го към Джо!

Чу се трясък върху купчината.

С един скок Хелър беше върху тях.

Посегна надолу, сграбчи яките им и блъсна главите им една в друга.

След тъпото кънтене на черепите ченгетата станаха вяли и тихи.

Хелър отвори вратата на временното съдилище. Намери един малък килер. Излезе и замъкна в него изпадналите в безсъзнание ченгета. Взе собствените им белезници и ги заключи с гръб един към друг.

Затръшна вратата на килера зад себе си. Огледа се из тъмния интериор.

— Е — каза той. — Предполагам, че Стоунуол не е тук.

Излезе навън и се качи в „Карин“. След като се помъчи известно време, успя да я запали отново.

Подкара по хълма, подмина автобусната гара и тръгна по щатското шосе към Харви Лий.

Когато „Карин“ влезе в паркинга, Харви Лий очевидно не можа да види кой е зад волана заради странната форма на предното стъкло. Изскочи от офиса, смеейки се. Дойде до колата:

— Е, Джон — каза, като се наведе напред, — виждам, че си взел колата обратно. Бързо стана!

Ръката на Хелър се изстреля навън и го сграбчи за яката на ризата:

— Това е по-бързо — каза той.

Харви Лий издаваше подобни на гаргара звуци.

Хелър отвори вратата, премести ръце върху гърлото му.

— Май не разбираш, че не съм тук, за да си играя на стражари и апаши. Къде има жици?

Като влачеше Харви Лий, той намери някаква жица. Омота я около китките и глезените на Лий. Откри и натисна бутона, който изгаси светлините на паркинга.

— Просто ще затворим заведението — каза той, — за да предотвратим друга мръсни сделки. — Замъкна Лий до „Карин“ и го хвърли отзад през предната седалка.

— Какво се случи с ченгетата? — изстена Лий.

— Някаква спешна работа ги върза в съда — отвърна Хелър. — Сега, преди известно време тази вечер ти зададох един учтив въпрос: къде е Стоунуол Бигс?

Мълчание.

— Ако ми съдействаш, ще забравим тази така наречена сделка. Сега си представи, че не си долен търговец на употребявани коли, представи си, че си екскурзовод. Започвай да водиш. Къде живее Стоунуол Бигс? Или да изляза и да щракна една клечка на тия коли?

Лий започна да бръщолеви напътствия.

Хелър отново мина покрай автобусната гара, сви по една странична улица и, следвайки указанията, спря пред една къща. На пощенската кутия беше изписано името на Стоунуол Бигс.

Хелър паркира колата, влезе през дворната врата и почука на боядисана в бяло врата. Чернокожа старица надникна предпазливо навън.

— Нек’ви млади бели мъжове — извика тя през рамо към вътрешността на къщата.

След това вратата се разтвори широко и там застана Стоунуол Бигс.

Премигнах. От онова, което бях чул, бях сигурен, че е пенсиониран и е в болница. А ето ти го него, макар и попрегърбен от възрастта, в добро здраве и силен.

— Охо, Младши! — извика той. — Боже, т’ва е аслъ голема изненада! — И той тупаше ръката на Хелър грейнал. — Влазай, влазай и отдъхни! Боже, радвам се да т’вида, момче!

Той поведе Хелър към кухнята и го сложи да седне на един стол до масата.

— Ние ядохме. Ти ял ли си? Марси, дай малко от насъщния. Малко от онова пържено свинско със зарзават.

— Я се ного радвам, че си добре — каза Хелър, като разкопча каишките на кожената си торбичка и я постави на един стол.

— А-а, не моат да затрият стара лисица кат мен — каза Стоунуол Бигс. — Мислеха, че с мен е свършено, след кат ме измъкна из оня пожар, обаче бех само поопърлен, само поопърлен. Марси, той верно изглежда малко изпосталял. Побързай с насъщния, та да моем да поговорим.

О-хо, добре, казах си. Задръж ги колкото можеш, Стоунуол Бигс. Не знам кой е в стая №13 на онази болница в Реднек, но графиня Крек ще отиде там и Торпедо ще има шанс.

Марси донесе храната и Хелър започна да яде под загрижения поглед на Стоунуол Бигс. Винаги учтив Имперски офицер, глупакът му, попита:

— При теб всичко наред ли е, мистър Бигс?

— О, не моа са оплача. Макар че съдът вече го нема. Какъв е ветрилник в оная временна сграда! Как е при теб, Младши?

— Не моа са оплача — отвърна Хелър.

Като видя, че гостенинът му е стигнал до кафето, Стоунуол Бигс попита:

— Има л’нещо дет’ моа да напраа за теб, младши?

— Е, налага се. Една млада дама да ти се е обаждала?

Стоунуол Бигс поклати глава:

— Не.

Бях доволен. Графиня Крек въобще не беше тръгнала по тази следа. Вероятно следваше друга линия. Торпедо щеше да има предостатъчно време и възможност.

Хелър поседя малко там. Довърши си кафето.

— Мистър Бигс, — каза той най-накрая, — оная нощ кат те видях, останах с впечатлението, че сигур знаеш повече за раждането, отколкото каза.

— Е, т’ва е така, младши. Но не много. Ако ж’тъ поуспокои, ж’ти каа. Ама са страхувам, че нема.

— Ж’съ радвам да го чуя — каза Хелър.

— Ами, е’на нощ преди има-нема петнаесе години, доктора беше бая пиян. Той се натрескваше мно’о пъти, та се зачудих и като окръжен съдия си казах, че и’ам право да знам. Така че полюб’питствах и той каза: „Много подли неща съм сторил в живота си, но поне не съм убивал ония двамата“. Т’ва е сичко, дет’ каза.

— Абе нали са носеа слухове за онова момиче Стайлс, което било на север в некакво шоу и се върнало омъжено за Делбърт Джон Роксентър. Тя целата са подула, а мъжът го немало. Но момичето изчезнало и приказките замлъкнали.

— Сигур си дошъл, ’щото мислиш, че баба ти и дедо ти са били убити. Но, Младши, никогаш нема да докажеш нищо. Началника тук е и окръжен шериф, а той ж’си продаде душата за порция бело прахче, той такова, боцка са де. Па и дори да е било странна автомобилна катастрофа, по-вероятно бомба, никогаш нема да намериш доказателство. Та т’ва е сичко дето знам, Младши. — Той поседя известно време така. После каза: — Вече требе да си пълнолетен. Мое да помогнеш да построим наново съда. Струва пари, щот си е работа. Даже на кучетата са плаща в днешно време.

— Как му беше името на оня лекар? — попита Хелър.

— Тремор Грейвз, доктора. Той беше местният фелдшер тука, имаше си собствена болница. Ама къркаше здраво. Беше в почивен дом известно време, обаче чувам, че тоя месец рематизма му ного го стегнал, та го закарали в болница.

— Къде? — попита Хелър.

— Нек’ъв негов приятел лекар на име Прайс. Има си частна болница, „Алтапрайс“, оттатък в Реднек. Местенце за милионери.

— Мистър Бигс, моа ли да та помола да м’ напрайш тая услуга и да м’ покажеш пътя дотам?

— Ама разбира се, Младши. Тя е само на окол’ петнаесе мили. — Той отиде и взе палтото и шапката си.

Хелър благодари на Марси за яденето и тя грейна.

Излязоха.

Хелър се ококори.

КОЛАТА Я НЯМАШЕ!

Хитрият Харви Лий очевидно се беше отвързал и вероятно с друг комплект ключове беше отмъкнал колата!

Бигс явно предполагаше, че някой просто е докарал Хелър, защото отвори гаража встрани до къщата и отключи вратата на един стар хубав „Буик“.

С поглед, вперен по посока на паркинга на Харви Лий и вероятно мислейки за бъдещо отмъщение, Хелър се пъхна в „Буика“. Бигс го изкара на заден ход и потеглиха.

Мислех напрегнато.

Все още имаше начин да бъде спрян Хелър, а Торпедо да има шанс.

Грабнах телефона. Като казах на операторката, че става въпрос за спешен случай на ФБР, тя бързо ме свърза с полицейския шеф на Феър Оукс. Той явно си беше вкъщи. Беше задъхан.

— Обажда се агент на ФБР — казах. — Току-що получихме данни по сателита, че синът ви, Джо, и един друг офицер са вързани в някакъв килер в съда. Харви Лий е свидетел на една кражба на кола. Мъжът, когото търсите, е в стар буик и е тръгнал към стая №13 на болницата „Алтапрайс“ в Реднек. Ако карате бързо, можете да го пресрещнете по пътя!

— Исусе! — възкликна шефът. — Това потвърждава току-що докладваното от Харви Лий. Тръгваме!

Затворих.

Грейнах. Хелър щеше да бъде спрян.

На Торпедо щеше да му се отвори възможност!

Глава втора

Реших, че е добре да проверя какво става с Крек. Придърпах екрана й, за да виждам по-добре.

Тя май просто се взираше в някаква зала. Беше неподвижна. Така че бързо превъртях записаното. Може би щях да забележа Торпедо.

Тя беше напуснала сухопътната яхта, съпроводена от Бум-Бум и беше стигнала до стъпалата на болницата.

— Сега, Бум-Бум — беше казала тя, — влизаш, казваш на лекаря, че имаш болки и някак накарваш администраторката да те заведе до кабинета му. Караш го да те прегледа, стенеш и го задържаш там.

Бум-Бум беше влязъл решително, беше привлякъл вниманието на администраторката и я беше накарал да информира лекаря, че той е там. Но тя се беше върнала и му беше казала да почака, независимо от жалванията му, че е сигурен, че ще погине всеки момент. Той беше седял там доста дълго време, превивайки се на стола и стенейки. И през цялото това време Крек беше останала отвън. Бях сигурен, че Торпедо си има свои планове за нея, след като тя се озове вътре.

Най-накрая, както Крек беше видяла през стъклото на входа, един висок рус мъж с черно сако, който трябва да е бил д-р Прайс, беше излязъл и с помощта на администраторката беше вкарал колабиращия Бум-Бум в кабинета си.

Крек се беше промъкнала и изчезнала в края на някакъв коридор.

След това, когато аз вече гледах, две сестри минаха наблизо. Веднага щом изчезнаха, Крек тръгна по коридора, намери стая №13 и се вмъкна вътре.

Стаята беше много простичка. На отсрещната стена имаше матов прозорец без завеси. Наоколо бяха наредени бели метални масички, столове и други болнични мебели.

В леглото някакъв старец стенеше, а лицето му се гърчеше от болка. Той спря погледа си върху графиня Крек. Тя се взираше в картона, който висеше на края на леглото. На него пишеше: „Д-р Тремор Грейвз“.

— Познавам ли ви? — попита д-р Грейвз.

— Аз съм новата терапевтка — отвърна графиня Крек.

Тя бръкна в пазарската си чанта. Извади един хипношлем. Пъхна записваща лента в отвора и натисна копче, на което пишеше „запис“. Метна шлема на главата му, включи го, а после и микрофона и седна.

Графиня Крек погледна тъмния прозорец, хвърли едно око на вратата, вслуша се за момент и след това се захвана за работа.

— Сън, сън, хубав сън.

Грейвз, който се мяташе, се поуспокои.

— Какво знаеш за съпругата и сина на Делбърт Джон Роксентър? — попита тя в микрофона.

Грейвз се вдърви. Изпод шлема излезе боязлив глас:

— Убийство. Убийство. Няма да допусна да ме изнудват.

— По-добре ми кажи какво точно се случи — каза графиня Крек. — И тогава няма да могат да те изнудват.

Старият лекар се загърчи неспокойно.

— Тоя артрит е по-лош и от изнудване.

— Слушай внимателно — каза графиня Крек. — Ако ми разкажеш, болките ти ще изчезнат и повече никога няма да ти се появят.

Доктор Грейвз започна да говори с неясен и приглушен глас, който сякаш идеше от някаква дълбока гробница.

— Голяма част от историята знам от момичето и от жената психиатър. Знам и абсолютно всичко, което им се случи при мен. — Той спря и отново стана неспокоен.

— Разкажи ми всичко — каза графиня Крек. — Започни с това кой си ти.

— Аз съм д-р Тремор Грейвз, дипломиран лекар, пенсионер от много години, жертва на собствените си алкохолизъм, наркомания и безразсъдство. Имах си собствена болница във Феър Оукс, но вече и нея я няма. — Той отново млъкна.

— Роксентър, жена му и синът му — подкани го графиня Крек.

— Делбърт Джон Роксентър пазеше в тайна брака си. Според момичето е било така, защото семейството му щяло да се разяри, ако научи, че се е оженил за някоя толкова бедна. Момичето бе Мери Стайлс, единственото дете на Бен и Шарлот Стайлс, които притежаваха ферма в близост до Феър Оукс. Беше полудяла да играе на сцена и замина на север преди около 19 години. Намери си работа в хора на Рокси Тиътър. Всичко това се знаеше в местното градче и никой не го одобряваше.

После на някоя запивка явно е срещнала Делбърт Джон Роксентър, който тогава е бил на около двайсет и пет. В момент на лудост те се оженили в някаква служба за бързо бракосъчетаване. За Роксентър всичко е било просто шега. За момичето това беше целият живот.

Срещали се тайно през задните врати на хотелите, защото той се страхувал, че някой, най-вече леля му Тиманта, може да разбере.

После Мери забременяла и повече не можела да пази тайната. Отказала да направи аборт и в паниката си той я изпратил при родителите й тук. И на това място аз влязох в конспирацията. — Той се умълча и загърчи.

— Какво се случи? — подкани го графиня Крек.

— Беше на първия или втория ден от идването й в града, когато се появи един психиатър, жена на име Агнес П. Морлей, д.ф.н., д.м.н., току-що завършило, навъсено чудовище. Не я обичах.

Тази психиатърка беше довела със себе си някакви мъже. Те грабнаха момичето на Стайлсови, а аз изведнъж се оказах на разговор с д-р Морлей. Тя караше родителите да мълчат — не зная как. А от мен искаше да убия момичето и да кажа, че е било самоубийство. Аз обаче отказах, защото се страхувах, че така ще имат възможност да ме изнудват за убийството. Тогава д-р Морлей поиска да направя аборт на момичето. Но Мери беше в твърде напреднала фаза и аз казах, че това също би било убийство.

И тогава обещах, срещу определена сума, да държа момичето в една стаичка с меко облицовани стени, която те бързо направиха в болницата ми, а след това, за още пари, да убия майката и детето при раждането. — Той млъкна много развълнуван.

— Продължавай — каза графиня Крек.

— Точно преди раждането пристигна новината, че родителите са загинали при автомобилна катастрофа. За момичето това беше ужасен шок. Но това не промени кой знае колко нещата. Раждането беше седалищно и тя почина от вътрешни кръвоизливи. И понеже не исках психиатърката да ме изнудва за убийството на детето, не го умъртвих, но казах на д-р Морлей, че съм го направил. През живота си съм вършил много лоши неща — и гласът премина в ридание, — но тях двамата не съм ги убил!

— Какво направи с детето? — попита графиня Крек.

— Направих така, че самоличността му да може да се установи, за да не бъда изнудван и да мога от своя страна да изнудвам, ако ми се наложи. Татуирах черен знак за долар върху ходилото на левия крак на момчето и го заведох в окръжното селско стопанство за бедняци под името Ричард Роу. Казах им, че е намерено на стълбите пред болницата. Сложих в архивите смъртния акт на майка му и никога повече не споменах за детето. Зная, че психиатрията служи на богатите да държат в подчинение бедните. Но ако д-р Морлей се опита да ме подчини, мога да я заплаша, че ще извадя детето наяве.

— Чух това — каза графиня Крек. — Но сега аз ще ти кажа какво още се е случило и ти ще го запомниш така. А след това вече няма да имаш никакви болки. Става ли?

— Да.

— Всичко, което каза, е вярно с едно допълнение: Мери Стайлс роди близнаци. Те не бяха еднакви! — Графинята измъкна някаква бележка от джоба си и я погледна. — На този, който се роди първи, ти постави знак за долар върху дясното ходило. Изпрати го при един приятел лекар в Джорджия, чието име не можеш да кажеш заради професионалната етика. Каза му да замени с него мъртвороденото дете на Агнес и Джерълд Уистър, да го нарече Джеръм Терънс Уистър и да запише, че е роден в болницата „Мейкън“, окръг Биб, Джорджия. Другият лекар се съгласи, но е умрял преди много години. И всяко несъответствие в датите е заради подробностите, които е трябвало да уредиш. Запомни добре всичко това.

— Да.

— След като вече изяснихме истината в главата ти, когато се събудиш, ще се почувстваш принуден да облекчиш грешната си душа, записвайки всичко под формата на официално признание. Само ако направиш това, болките ти ще изчезнат. И никога повече няма да се върнат.

Сега ще забравиш, че съм ти слагала шлем. Ще помниш само действителните събития така, както току-що ти ги разказах и ще усетиш непреодолим импулс да си признаеш всичко в писмена форма. Когато щракна с пръсти, ще се събудиш.

Тя свали шлема, изключи го и го пъхна в пазарската чанта.

Бум-Бум се вмъкна в стаята, правейки знаци на графинята.

Графиня Крек щракна с пръсти.

Грейвз отвори очи и се огледа уплашено.

Глава трета

Бум-Бум прошепна на графиня Крек:

— Лекарят каза, че не мога да бъда излекуван. Тръгнал е обаче на вечерната си визитация. По-добре да изчезваме!

Чуха се стъпки. Бум-Бум погледна разтревожено към прозореца, явно за да прецени дали от него може да се скочи навън.

Стъпките продължаваха.

Д-р Прайс влезе.

Погледна Бум-Бум много строго.

— Мислех, че сте си тръгнали. Може би трябва да ви прегледам отново за някакви други симптоми, например за навиране на носа в чужди работи. Опа, а какво прави тук тази млада дама?

— Не можахме да намерим изхода! — изстена Бум-Бум.

Д-р Прайс отиде от другата страна на леглото. Подръпна черното си сако с професионален жест. Махна русата си коса от очите. Наведе се и хвана китката на д-р Грейвз.

— Ако сте нарушили спокойствието на този пациент…

Вратата се отвори.

Влезе Стоунуол Бигс!

— Какво е това? — попита д-р Прайс. — Среща на два лагера?

— Бигс! — извика д-р Грейвз, като седна в леглото и освободи китката си. — Бигс! За бога, дай ми писалка и малко хартия! Тоя артрит ме убива!

Бигс изглеждаше стреснат. После погледна графиня Крек.

— Вие требе да сте младата дама…

— Ето — каза графиня Крек и пъхна няколко листа и писалка в ръката му.

— Не мога да позволя да тревожите този пациент! — излая д-р Прайс.

— Дай ми хартията! — изстена Грейвз.

Бигс веднага му я подаде. Графиня Крек бутна една креватна масичка към Грейвз. Той се наведе над нея и започна яростно да пише.

Бигс погледна първите думи, които Грейвз изписа и хукна навън. След няколко секунди се върна, довличайки две от болничните сестри.

— Какво е това? — извика д-р Прайс, като скубеше русата си коса.

— Млъквай — каза Стоунуол Бигс. — Изглежда стария Тремор е зает с некакво признание. А сички вие гледайте, щото ж’го подпишете като законно, истинско и автентично, направено по собствената му свободна воля и съгласие и без заплаха от насилие!

— Не можете да нарушавате тайната му! — извика д-р Прайс.

— Той сам я нарушава — отвърна Стоунуол Бигс. — Признанието е ужасно полезно за душата. А като окръжен съдия моа да нарушавам сичко, което си поискам. Тъй че стойте и гледайте.

Д-р Грейвз пишеше с лудешка скорост.

Внезапно си дадох сметка, че никой не отговаря за Хелър. Неговият екран бе захвърлен малко далеч от мен, а аз бях твърде погълнат, за да гледам какво става с неговата съдба, която считах за окончателно решена. На екрана се появи тъпата френска кола „Карин“, която се виждаше в далечния мрак, по което предположих, че са пресекли някъде пътя му и сега го държат прав, здраво хванат в белезници. Нямах време да превъртам лентите. Можех да им се насладя по-късно.

В момента въпросът бе дали графиня Крек ще се измъкне при това скандално нарушаване на всички юридически правила за даване на показания? Беше сигурно, че умни мъже като самите Прайс и Бигс щяха да прозрат истината: нетърпението на летящата писалка щеше да им се стори странно. Грейвз на практика се тресеше! А после си дадох сметка и за още нещо: за шанса, който имаше Торпедо сега. Графиня Крек стоеше право срещу прозореца на стаята. От другата страна на леглото д-р Прайс беше с гръб към него, но не го закриваше. Всичко, което Торпедо трябваше да направи, бе да стреля покрай д-р Прайс и така щеше да прониже графиня Крек! Нито едно тънко стъкло на прозорец не би могло да отклони куршума за слонове от „Холънд и Холънд, 0.375 Магнум“! Хайде, Торпедо!

Д-р Грейвз свърши. Той сложи под признанията един голям подпис, след което се отпусна назад. Красива усмивка заливаше старческото му лице.

— О — възкликна той, — какво облекчение! Никаква болка!

Бигс четеше признанията. Графиня Крек надничаше през рамото му.

— Значи така! — каза Бигс. — Били са двама по неговите думи!

Сестрите също се опитваха да зърнат нещичко от онова, което Грейвз беше написал.

— Не, не — каза Бигс. — Останалите не бива да го четат. Вие сте тук единствено като свидетели на туй, че той го е написал. Така че се подпишете, тука долу, секи от вас.

Д-р Прайс и двете сестри се подписаха, когато Бигс им го бутна под носовете.

— Сега, Тремор — каза Бигс, — дигни десната си ръка. Заклеваш ли се тържествено, че това е истината, целата истина и само истината, та Бог да е с теб?

— О, да — отвърна д-р Грейвз. — Това е единственото почтено нещо, което съм извършил през живота си.

— Добре — каза Бигс. — Сега с властта, дадена ми като нотариус на суверенния щат Вирджиния, мирови съдия и окръжен съдия на окръг Хамдън, обявявам тоя документ за валиден и обвързващ всички страни и Бог е с нас, амин!

Той извади марка и сложи нотариалния знак в края на документа. После го подписа и постави датата. Извади джобен релефен печат и го удари със скърцане върху подписите. Извади малък тефтер и записа датата и номера на документа, а после накара всички да се подпишат в книгата.

— Сега т’ва — каза Бигс, като го подаде на графиня Крек, — е най-най-легалният документ, който тоя окръг е виждал!

— Благодаря ви, мис — каза д-р Грейвз. — Чувствам се толкова добре сега, че мога да умра спокойно!

ТРЯС!

Прозорецът се разби!

Гърмеж от пушка!

Всичко се завъртя.

Нещо удари графиня Крек!

Тя беше на пода!

Бум-Бум я пусна и удари друг чифт крака.

— Долу! Долу! — крещеше той. — По очи, новобранци такива!

Нов залп от изстрели!

Из стаята полетя още стъкло!

Помислих, че вероятно Торпедо вече стреля с пистолета на убитото ченге.

Изстрелите спряха.

— Някой да е наранен? — изпищя Бум-Бум.

— Аз не съм — каза д-р Прайс, като пропълзя по-навътре под леглото. — Мина само през сакото ми.

Една от сестрите се вдигна. Тя изпищя!

Другата застана на колене и погледна. Извика:

— Д-р Грейвз е ранен.

Съвсем леко раздвижване на екрана на Хелър привлече погледа ми. Беше вдигнал поглед нагоре. Прозорец на болница! Той беше отвън! Пълзеше през храсталака!

Вбесих се! Мръсният подлец не беше заловен!

Вероятно от предпазливост беше останал отвън и беше пуснал Бигс да влезе сам!

Застанала на колене до края на леглото, едната сестра каза:

— Д-р Грейвз е мъртъв!

Бигс промърмори от пода:

— Надявам се Младши да е наред.

С очи на нивото на дъските графиня Крек погледна Бигс.

— Младши? Искате да кажете, че моят любим е отвън?

— Той виде некаква френска кола в храстите и помисли, че Харви Лий е дошъл насам — отговори Бигс. — Мен ме изпрати вътре.

Графиня Крек се вдигна на колене и тръгна към вратата.

Бум-Бум я сграбчи и натисна надолу.

— Не правете това, мис Джой. Отвън теренът може да гъмжи от скапани стрелци, а вие нямате каска.

— Господи — изстена Стоунуол Бигс, — след сичко това се надевам, че не са убили Младши! Още си немам ново съдилище!

Глава четвърта

От тъмнината на нощта през разбития прозорец прогърмя звукът на мегафон.

— Излизайте оттам с вдигнати ръце!

— Боже мой — каза Стоунуол Бигс, — началник Фог! — Той повиши гласа си до яростен крясък: — „Бибипан“ глупак такъв! Спрете стрелбата!

Мегафонът изрева:

— Мястото е обградено. Хвърлете оръжието си през прозореца и излезте бавно с вдигнати ръце!

Бигс изрева:

— „Бибипка“ му, Фог! Тука е Бигс! Тука нема никого! Току-що убихте д-р Грейвз!

Една сестра изпищя:

— Прав е!

Завъртях екрана на Хелър така, че да го виждам по-добре. Той беше в храсталака. Гледаше гърбовете на трите ченгета и Харви Лий! От другата им страна беше болницата. Хелър държеше в ръка онзи голям луксозен автоматичен пистолет „Лама 45“, насочен точно между плешките на началник Фог!

Отвътре Бигс крещеше:

— Какво, по дяволите, правите?

Началник Фог отмести пушката си и вдигна мегафона.

— Изпълняваме си дълга. Преследваме онзи престъпник, който беше с теб!

— Тука нема никакъв престъпник! — изкрещя Бигс.

— Не можеш да ни заблудиш, Стоунуол. Видяхме го точно там с гръб към прозореца!

— „Бибипан“ глупак такъв! — извика Бигс. — Това беше д-р Прайс и съсипахте сакото му! Измитайте се оттук!

— Недей така, Бигс. Укриваш престъпник и беглец там вътре. Миналата година той преби две ченгета. Тази вечер е направил същото и е откраднал още една кола от Харви Лий. Имаме свидетели и можеш да станеш съучастник! Прати го навън или пак ще започнем да стреляме!

Хелър се беше придвижил напред. Нямаше начин, по който можех да ги предупредя. Вече беше на по-малко от два фута от гърба на Харви Лий, който пък беше зад гърбовете на началника и двамата офицери.

Изведнъж ръката на Хелър се стрелна и сграбчи Лий. С един скок вече държеше Лий пред себе си като прикритие. Търговецът на употребявани коли извика, защото някаква нервна точка му беше натисната.

Ченгетата се извъртяха. Вдигнаха оръжията си.

Хелър каза:

— Давайте, застреляйте Лий. Той е крадец, нали, Лий?

— Крадец съм! — изпищя Лий. — Моля те, пусни ръката ми!

— Продължавай — каза Хелър, като явно натискаше още по-силно мястото, за което беше хванал търговеца на коли втора употреба.

Лий избръщолеви:

— Аз му продадох колата за триста долара и не му дадох разписка за покупката.

— Продължавай — каза Хелър.

Лий изпищя:

— Помислих си, че мога да си получа колата обратно и да задържа парите!

— Началник — каза Хелър с автоматичния пистолет, насочен към Фог под мишницата на Лий, — това е мексиканско оттегляне. Сега, ще хвърляме ли ези-тура, за да разберем дали аз ще застрелям тебе или ти ще застреляш Лий?

Началник Фог изглежда трепереше от нерешителност и ярост.

— Престъпник такъв! Това няма да ти оправи положението! Ние винаги хващаме който ни трябва!

Изведнъж Бигс застана зад началника.

— Остави го на мира, стрелец по болници такъв! Знаеш „бибипски“ добре, че ФБР обяви за мъртъв човека, който извърши престъпленията миналия септември! Никога не си го виждал отблизо. Ти сам си призна!

Началник Фог се беше обърнал, за да посрещне новата атака. Бигс така беше побеснял, че тропаше с крак. Запита:

— Знаеш ли кое е това момче?

Фог се подсмихна:

— Да, струва ми се.

— Не, сър! — извика Бигс. — По-важен! Онова момче там е Делбърт Джон Роксентър, Младши!

Началникът и двете ченгета погледнаха към Хелър, който държеше Харви Лий.

После началникът каза на Бигс:

— Стоунуол, хич не се опитвай да ме метнеш!

На мястото на действието внезапно се появи графиня Крек. Съвсем на открито, лесен изстрел за Торпедо!

Тя заклати пръста си под носа на началника:

— О, не, той не ви мами. Елате с мен, ако не вярвате!

Както се клатеше, пръстът изведнъж започна да сочи точно между очите на началника. Той тръгна след нея, когато тя го поведе.

Останалите от групата ги последваха, а Хелър, който все още държеше Лий, завърши шествието.

Там стоеше сухопътната яхта. Графинята се шмугна вътре и екранът се замъгли. След момент отново се стабилизира, а тя отново стоеше пред тях.

Държеше някаква картичка. Размаха я под носа на началника, а после и на двете ченгета. Те се вторачиха в картичката. После изведнъж се обърнаха и паднаха на колене пред Хелър.

Графиня Крек погледна картичката и я показа на Бигс, а по екрана на Хелър виждах, че на лицето й е изписана вампирска усмивка.

Беше регистрационната карта на сухопътната яхта. Отгоре беше изписано „Делбърт Джон Роксентър“ в графата за името на собственика!

Бигс се надвеси над коленичилия началник.

— Идиот такъв! Ти стреля по сина на човека, дето управлява света! — Бигс се обърна към Хелър: — Младши, к’во ще правим с тоя „бибипец“, дето уби горкия д-р Грейвз?

— К’во се прави обикновено по тия места? — попита Хелър, като свали пистолета си и освободи Лий.

— Присъда и линчуване при сички случаи — отвърна Бигс. — Като мирови съдия аз требе да прочета присъдата и с твоя помощ, Младши, ще използваме онова дърво там. Но само ако си съгласен, разбира се.

Началник Фог изстена:

— Моля ти се, мили Боже, НЕ! Моля Ви, мистър Младши.

Джо и другото ченге запълзяха на колене. Те вдигнаха стиснатите си молещи ръце към Хелър.

— Милост! — замоли се единият.

— Имам жена и деца — каза умолително Джо. — Не ме линчувайте, мистър Младши!

Хелър каза:

— Стоунуол, скъпи приятелю, да бъдем милостиви. Да ги накараме да подпомогнат построяването на новото съдилище с всичките си нечестно спечелени блага и с труда си на непълен работен ден.

— Добре, Младши — каза Бигс. Но посочи към Харви Лий: — Ами него?

— О, Боже Исусе! — възкликна Харви Лий. — Току-що разбрах, че съм се опитал да направя евтина сделка за кола със сина на най-богатия човек на света. Застреляйте ме!

Бигс погледна надолу към коленичилите ченгета.

— Фог — каза той, — ставай на крака и си отивай вкъщи, но помни, че мога да те изнудвам до края на света. Бедният д-р Грейвз.

Изведнъж си дадох сметка, че цялото онова стреляне вероятно е задържало ръката на Торпедо. Той все още беше някъде там. Все още имаше шанс. Само да оставят сега графиня Крек без охрана и Торпедо все още имаше шанс да получи плячката си. Същата тази нощ!

Глава пета

— Къде ще ходиш сега? — попита Стоунуол Бигс Хелър. — Щото имам да ти покажа още нещо тая вечер.

Хелър посочи с ръка графиня Крек.

— Изглежда заповедите наистина идват от Върховното командване. Какво ще правим сега, скъпа?

— Тръгваме към окръжната ферма за бедняци незабавно — каза графиня Крек.

Бигс каза:

— Мис капитан, ако моа да се намеса, т’ва сега е Окръжна селскостопанска ферма и нема да я намерите по задните пътища, ако не ви вода.

— Води, води, смели Стоунуол Бигс — каза Крек. — Ако това ще ни заведе при другия син.

Стоунуол се поклони галантно и забърза към колата си. Бум-Бум търчеше наляво-надясно, за да каже на шофьорите да се приготвят.

Графиня Крек издърпа Хелър към сухопътната яхта и екраните им се замъглиха. Почти се бях примирил, че ще остана сляп, когато внезапно за моя най-голяма почуда приемането се възстанови!

Не беше много добро и беше пълно със смущения и неясни петна, но все пак ги виждах. Трябва да бяха в най-отдалечения заден край на превозното средство, на значително разстояние от онзи генератор. Доколкото можех да определя, те се намираха в малка операционна стаичка.

Очевидно бяха свършили с целувките и поздравите веднага щом са влезли, защото сега Крек беше цялата погълната от работата.

— Седни там, скъпи — каза тя на Хелър, като посочи малката операционна маса, опряна до външната стена на сухопътната яхта. — Свали си дясната обувка и чорапа.

Сухопътната яхта летеше напред. Графиня Крек се беше подпряла, за да не се клатушка и ровеше из белите чекмеджета за инструменти.

Хелър се подчини, но я следеше с поглед.

— Сега пък какво си намислила, скъпа?

Тя намери каквото търсеше в чекмеджетата и сега отваряше сандъка с целологична екипировка и принадлежности от Занко, който беше натъпкала догоре в базата.

— Слагам знака на долара върху стъпалото на десния ти крак. Ако не стане и не прилича точно на другия, мога да го отстраня.

— За какво ми е доларов знак, скъпа? — попита той.

Тя му бутна листовете.

— Прочети ги и ще разбереш.

Тя се захвана с крака му, като използваше козметични и други средства. Подпирайки се при клатушканията на сухопътната яхта, Хелър прочете написаното от д-р Грейвз. После, както седеше, започна да я наблюдава и очевидно мислеше.

Тя си свърши работата и като вдигна крака, започна да му се възхищава. Сви го и го показа на Хелър.

— Това изглежда ли ти достатъчно старо?

— Скъпа — каза той, — Бери не е почтен човек. Той не държи на думата си. Не мисля, че е щял да ми даде името Уистър и свидетелството за раждане. Струва ми се, че ти си накарала Грейвз да промени нещо.

— Аз ли, Джетеро? — възкликна тя.

Сухопътната яхта спря. Гласът на Бум-Бум:

— Брегово укрепление отпред! Хвърляме котва!

Екраните им се замъглиха, но след няколко секунди се възстановиха. Вървяха по посока от колите нагоре по стъпалата на нещо като учреждение, чиито тухли изглеждаха изтъркано червени под лъчите на фаровете.

Бигс хлопаше на вратата.

— Тука си легат с кокошките. Аз обаче моа да ги измъкна навън.

И той продължи да хлопа.

Излезе сънен мъж, който още закопчаваше панталона си.

— Бигс! За к’во е тая гюрултия? Пак ли пожар в съда?

— Сийни — отвърна Бигс, — дръж си езика. Да укриваш момче на име Ричард Роу тук?

— Младия Дик ли? — попита Суийни. — Да не сте дошли, за да го завлечете обратно в Държавния селскостопански колеж? Още сега моа ти кажа, Бигс, че той нема да тръгне. Прасетата започват много да му липсват!

— Къде е той? — попита Бигс.

— Как къде, ама в свинарниците, разбира се.

— Води ни — каза Бигс.

Тръгнаха по една лъкатушеща пътека и стигнаха до някакви бетонни сгради. Суийни запали прожекторите, при което от закритите кочини се чуха множество изплашени грухтения, а след това и мощно недоволство.

Суийни ги поведе нагоре по някакви външни стъпала и отвори една врата. После запали лампата вътре.

— Дик — започна той, — все пак дойдоха да те завлекат обратно. Съжалявам, момче, но не моа се изправя срещу закона. Аз ще поема твойта работа.

Крек надникна покрай Суийни. Стаята беше малка. Стените бяха облепени с изрязани снимки на прасета във всякакви цветове и големини. На тесен дюшек, с всичките си дрехи без обущата, беше легнало да спи високо, русо момче. Сега се опитваше да седне в леглото, като прикриваше очите си от светлината. Изглеждаше на около осемнайсет земни години. Невероятно приличаше на Делбърт Джон.

— Няма да тръгна! — каза той. — Всеки път, когато си замина оттук даже за един семестър, като се върна, намирам прасетата ми напълно занемарени и вехнещи. Кажи на тия приятели просто да се махат.

— Имат оръжия, Дик — рече Суийни.

— Оръжия! — извика момчето и се изправи в цял ръст като стрела. — Махайте се оттук с оръжията! Можете да застреляте някое прасе!

Графиня Крек влезе внимателно в стаята.

— По-добре аз да се оправя с това — каза тя. — Никой няма да застреля прасетата ти.

— Олеле! — каза момчето и я погледна ококорено. — Ти пък коя си? Някой ангел или какво? Ей, коя е тя, Суийни? У-у, бива си я за прасе!

— Просто приятел — отвърна графиня Крек. Насочи пръста си към челото на момчето. Каза му нежно: — Сега седни на дюшека, моля те.

Момчето внезапно седна, все още вторачено.

Графиня Крек посегна надолу и свали левия му чорап. Вдигна крака му и погледна стъпалото.

Не се виждаше нищо. Беше твърде мръсно!

— Бум-Бум — извика графиня Крек. — Кофа вода и парцал, моля.

По стълбата се чу трополене и скоро с дрънчене и плискане се появи Бум-Бум. Графиня Крек взе кофата с вода, сложи я на земята и потопи един парцал в нея. После започна да мие стъпалото. Трябваше известно време, докато мине през всички пластове. Водата в кофата почерня от няколкократните потапяния на парцала. Момчето я гледаше с възхищение и следеше всяко движение.

Най-сетне графинята бе доволна и вдигна стъпалото на крака срещу светлината.

ДОЛАРОВ ЗНАК!

Малък и неясен, той стигаше до края на петата.

— Ето го и него — каза Бигс от вратата.

Момчето усети, че са видели нещо. То дръпна крака си от графинята и погледна стъпалото, като го изкриви малко.

— Я, божке — възкликна той. — Нивга не съм забелязвал това преди. Наистина прилича на доларов знак. Да не е няк’ва болест? Нещо като възпаление на копитото? Какво означава той? Кажете ми бързо!

— Означава — каза графиня Крек, — че не си безименно подхвърлено сираче. Означава, че си синът на най-богатия човек на света, Делбърт Джон Роксентър, намерен след дълго търсене.

Той я погледна с широко отворени очи. Разбра, че тя говори сериозно. После загря. Строполи се като мъртвец!

Глава шеста

Графинята даде знак на Хелър:

— Скъпи, свали си дясната обувка.

Хелър мина покрай Бигс и аз разбрах откъде се беше сетил Суийни за оръжията: декорираният 45-калибров блестеше на колана на Хелър. Надявах се, че ще се махне и ще остави на Торпедо открито поле за действие.

Хелър свали обувката и чорапа си. Графинята хвана крака му и го задържа до този на Земното момче. Всъщност те си пасваха доста добре: истинският на сина на Роксентър и фалшивият доларов знак върху крака на Хелър. Недоочистената мръсотия заличаваше всяко различие.

Бигс ги видя и двата.

— Я, ей го пак. Неидентични близнаци, събрани отново.

Той извади полицейски апарат за моментални снимки, който вероятно беше взел от началника. Направи снимка на двете стъпала едно до друго, после една на Хелър, а след това и една на момчето, без да обръща внимание на факта, че младежът все още лежи в безсъзнание.

— Сега, след като това събитие тука е напълно документирано — каза Бигс, — елате с мен, приятели. Искам да ви покажа още нещо. — И тръгна по стълбите, като им даде знак.

Графинята ги последва до последните две стъпала, а после спря.

— Ти върви, скъпи. Аз ще остана тук. Когато се свести, ще има нужда от някого, който да му държи ръката.

— Чакай малко — каза Хелър. — Не искам да те оставям тук.

— О всичко ще бъде наред. Сега слушайте всички, мистър Бигс и мистър Суийни. Не вдигайте шум около това откритие, чувате ли? На клетото момче ще му трябват седмици наред тренировка и обучение, за да заеме мястото, което му се полага в света. Така че никаква гласност. Вестниците винаги представят нещата изопачено.

— И без т’ва никой не ми верва — каза Суини.

— Да, госпожо — каза Бигс.

— Сега ти, Бум-Бум — каза графиня Крек, — ще се качиш с Джетеро в джипа само за да може той да се върне до циркаджийския фургон от другата страна на фермата.

— Да, госпожо — каза Бум-Бум. — Ще се справя с това.

Оставиха я в подножието на стълбата под всичката блестяща светлина от прожекторите. Щеше да бъде съвсем сама в една изолирана част от фермата. А ако Торпедо имаше някакъв усет, щеше да очисти и момчето! Ако съществуваше идеална възможност, тя беше тази! Достатъчно спокойно, за да бъде трупът даже изнасилен!

Мъжете изминаха немалкото разстояние до главната сграда. Шофьорите бяха изтеглили къщите на колела до пътя. Суийни влезе в сградата, за да си доспи. Хелър се покатери в „Буика“ и седна до Бигс. Те потеглиха и не след дълго се появиха и фарове, които ги следваха.

Бигс дълго време кара по неравни пътища. После свърна при една селска пощенска кутия и тръгна доста по-бавно. Фаровете му осветяваха пътя през някаква овощна градина, а когато входящият път се изви, заиграха напред-назад по някакви разнебитени селскостопански постройки. Той спря и пред тях се изправи старомодна двуетажна тухлена къща.

— Вероятно не помниш т’ва място, Младши. То вече премина в ръцете на семейство Ходжис чрез наследствените данъци и налози. Но тя е фермата на старите Стайлсови, на дядо ти по майчина линия. Преди малко в мен се роди едно подозрение, та нека видим дали е основателно.

Той слезе от колата, изкачи стъпалата на верандата и започна да хлопа със старото пиринчено чукче, доста корозирало с времето.

Мина доста време, докато накрая една жена с нощна шапчица и по нощница запали лампата на верандата, надзърна през прозореца и отвори вратата.

— К’во прайш тука по т’ва никое време, Стоунуол Бигс? — попита тя. — Не знайш ли, че е посред нощ?

— Миз Ходжис, — каза Бигс, — много се извинявам. Ама да сте почиствали тавана си наскоро?

— Бигс, знайш ’ного добре, че нема закон на Янките, задължаващ който и да било да си почиства тавана. Не ми казвай, че има такъв в окръга. Никой никога не почиства тавана! И ако си дошъл тука по т’ва време на нощта да ми казваш да си почистя тавана…

— Не, не — каза Бигс много очарователно. — Нивга не бих обидил по тоя начин най-добрата домакиня на мили оттук! Но данъците могат да бъдат намалени за неизползвано пространство. Та просто исках да разбера дали не плащате твърде големи данъци!

— А, добре, т’ва вече е друго.

— Та мога ли да фърля едно око на тавана ви?

— Заповядай, стига да ме оставиш да се върна в леглото!

— Очарован съм — каза Бигс.

Той влезе, а Хелър седна на верандата, за да почака. След доста време лампата на верандата угасна, Бигс излезе и затвори вратата на къщата след себе си. Носеше предмет, който приличаше на голяма кутия за шапки.

Качиха се в колата и потеглиха. Джипът при портата се отдръпна, за да им направи път. Тръгнаха по пътя и Бигс спря. Запали крушката на колата.

— Хора — каза той, — никога не фърляйте нищо. Т’ва беше забутано най-навътре под стрехата заедно с едно руло изборни плакати на Джеф Дейвис и една купчина записки на Конфедерацията8. Скрили са го, но аз си познавам хората в Хамдън. Сичко стискат здраво!

Той пусна кутията за шапки в скута на Хелър. Изригна прах. Лентичките вече бяха отвързани.

Хелър кихна и отвори капака. Там лежаха пакети с писма, всичките завързани, няколко отделни плика и фотоалбум.

Хелър разтвори албума. Първата снимка, малко пожълтяла, беше на едно много красиво русо момиче в танцьорско облекло.

— Т’ва е майчето ти — каза Бигс. — Тя просто беше най-красивото момиче по тия места. Истинска хубавица! Ти приличаш на ней. Разбрах още кат те видех за пръв път. Същата коса, същите очи.

Под снимката беше пъхната пожълтяла изрезка. Хелър я измъкна.

Статията продължаваше, но Хелър я плъзна обратно на мястото й. Разлисти още няколко страници от албума. Бяха снимки на хора и рекламни фотоси.

Няколко увеличени снимки от нощни клубове и моментални — бяха пъхнати свободно в албума. Първата беше на Делбърт Джон Роксентър, изглеждащ по-добре в средата на двадесетте си, който седи на някаква маса с Мери Стайлс, обградени от келнери и шампанско. На другата ги имаше двамата прегърнати в някакъв бар. Третата пак беше с тях: полуоблечени в някакъв морски курорт пият една кока-кола с две сламки.

— Момчето във фермата — каза Бигс, — повече прилича на баща си, но предполагам, че с разнояйчните става така.

Хелър затвори албума. Взе един пакет с писма и ги разгледа. Всичките бяха написани на ръка от „Дели“ за „Мери Хам-Хум“. Отнасяха се до уреждане на тайни рандевута по курорти и хотели и бяха пълни с предпазни мерки да не бъдат видени.

Отстрани в кутията имаше два смачкани, наполовина скъсани листа. Хелър ги разтвори. Имаше релефен воден знак. Датата беше отпреди повече от осемнайсет години. Там пишеше:

— Ето как значи са накарали родителите да мълчат — каза Хелър.

— Не е требвало да го праат много дълго — рече Бигс. — Загинаха при автомобилна катастрофа. Но мисла, че туй е, дето търсиш, та дойдох да го намеря.

Той бръкна вътре и издърпа официален на вид илик. Отвори го и даде съдържанието на Хелър.

В документа се казваше, че ДЕЛБЪРТ ДЖОН РОКСЕНТЪР и МЕРИ ШАРЛОТ СТАЙЛС са сключили брак в Елктън, Мериленд, център за спешни бракосъчетания, една година преди датата на свидетелството за раждане. Беше импозантен сертификат, целият в марки и печати.

Стоунуол Бигс каза:

— Значи дори не си копеле, Младши.

— Много ценно — отвърна Хелър.

— Сега требе да се връщам и да напиша свидетелството за раждане на другото момче — каза Бигс. — Просто ще го наречем Делбърт Джон Роксентър Втори, ако немаш нищо против, Младши.

— Бива — рече Хелър.

— А докато се занимавам с тая работа, ще направя дубликат на смъртния акт на майка ти и няколко допълнителни копия за теб. Мое да ти погребват. Ще ти ги донеса във фермата на сутринта, ако сте още там.

— Така поне каза капитанът — отговори Хелър.

— Сега за другите неща, Младши. Не мисла, че оня началник има много мускули по себе си. Ще получа ли субсидия за новия съд?

— Само ако гарантираш, че ще построиш абсолютния оригинал, в който е пренощувал Джордж Вашингтон.

— Ти си мое момче! — извика Стоунуол Бигс. — Най-умното, което некогаш съм правил, е, че оная нощ напих покойния Тремор Грейвз!

Глава седма

Понеже Хелър сега тръгваше обратно, бързо се обърнах към екрана на графиня Крек, за да видя дали Торпедо е използвал възможността и е успял да я застреля навреме.

Тя седеше в горната стая на свинарника с гръб към прозореца — идеална мишена за някой отвън.

Младежът се беше свестил. Той седеше на края на разхвърляното легло, русата му коса бе разрошена, а погледът му — замаян.

— Много мило от ваша страна да седите при мен. Твърде съм объркан, за да заспя. Кой би си помислил, че си имам истински мама и татко, както си имат прасетата!

— Добре, слушай — каза графиня Крек, — зная, че е късно през нощта, но ако трябва да поспиш, мога да направя нещо. Сещаш ли се за футбола?

— О, да, госпожо. Играех го в гадния колеж.

Тя посегна към пазарската си чанта и измъкна едно хипносъоръжение.

— Това е нов вид футболен шлем. Служи за обучение.

— А-а, майтапите се, госпожо.

— Пробвай го — и тя го постави на главата му и натисна копчето.

Гласът на Торпедо:

— ХВАНАХ ТЕ!

Вторачих се напрегнато в екрана. Не беше ли го чула Крек? Тя не се извърна.

После изведнъж осъзнах, че гласът не беше дошъл от спикъра.

ИДЕШЕ ОТ МОЙТА СТАЯ!

Извърнах се.

Торпедо стоеше до отворената врата!

Сивото му, затворническо бледо лице беше изкривено от ярост!

Голямата пушка беше заредена в ръката му!

От устата му излизаше пяна!

— Ти ме изигра, „бибипски“ сине! Знаеше, че фордът, с който бяхме, е откраднат! Подкупил си ченгетата! Причакваха ме в болницата! Ще си платиш за това! Трябваше да зарежа колата и да вървя пеша дотук цяла нощ! Ще ти надупча червата за това!

… Но ти, „бибипецо“, ти въобще не ми каза, че това е мадамата на оня, който ме гепи в Брюстър, блъсна ме от надлеза, прибра възнаграждението ми и осуети цялото ми бъдеще при Бери. Ти просто ме изпрати там, за да ме пречука! И заради това, след като те застрелям, ще изнасиля трупа ти и ще му предам сифилиса, гонореята и всичко останало!

Той вдигаше оръжието за стрелба.

Нещата, които по-рано бях нагласил, щяха да послужат в крайна сметка! Поставих ръка върху радиопредавателния пръстен на Апарата, който си бях сложил. Той задейства вибрационния говорител, който бях заложил на перилото на балкона от външната страна на вратата.

Зад Торпедо се чу писък!

Той се извърна!

Стоеше върху края на килимчето откъм вратата.

Посегнах надолу, сграбчих края откъм мен и дръпнах.

Той залитна напред като подкосен.

Олюля се.

Удари се в перилото на балкона.

С грохот падна през него от петнайсет фута на земята!

Не губих време.

Грабнах вещите си и ги натъпках в един куфар.

После грабнах и екраните.

Разрових се наоколо. Не можех да си намеря пистолета! Бибипецът трябва да го беше откраднал или пък го бях изръсил някъде през деня.

Нямах време за търсене.

Измъкнах се от стаята.

Полетях като луд към камиона за тор.

Хвърлих багажа си вътре. Скочих зад волана и завъртях стартера. Камионът запали.

Измъкнах се оттам, летейки, а зад мен вятърът разнасяше конски фъшкии!

Ако имах пистолета си, можех да го застрелям. За нищо на света обаче не бих докоснал нещо, до което той се е докосвал, така че не можех да използвам пушката му. Като си мислех за случилото се, докато карах, се сетих, че щеше да бъде по-умно, ако бях отишъл при него на паважа и му бях строшил главата. Но и за това трябваше да го докосна. Да, правилно постъпвах. Просто се махай бързо оттам!

Мислех, че съм в безопасност. Собственикът на мотела въобще нямаше да предположи, че някой ще му отмъкне камиона за превоз на тор. Той сигурно изобщо нямаше да забележи, че го няма до късно през деня, защото никога не се вясваше там.

А ако ме спреше полицията, можех да кажа, че е от транспортния реквизит на ФБР.

Тъй че се чувствах в безопасност, когато стигнах до една денонощна бензиностанция за камиони на север от Линчбърг и заредих бензин и масло.

Тъкмо се изтеглях от колонката, когато случайно погледнах назад.

Торпедо! С щръкнала от ярост коса и пълен с ярост поглед, полудял за отмъщение, той караше стара „Тойота субкомпакт“!

Дадох газ!

Със свирене на гуми полетях по път №29.

Увеличих разстоянието между нас!

Шарлътсвил, Кълпепър, Уорънтън, Арлингтън. Призори летях по столичния околовръстен път на Вашингтон D. C.

Когато напрегнато спрях да заредя пак, погледнах назад. Помислих, че съм се отървал от него. През следващия час карах по-разумно. Бях на мемориалното шосе „Джон Ф. Кенеди“ и тъкмо подминавах Елктън, Мериленд, когато — ФРАС! ФИУУУ! — един куршум за слонове се удари в покрива на колата и отлетя с рикошет!

О, как подкарах след това!

Перспективата не само да бъда убит, ами и изнасилен, и не само изнасилен, ами и тотално заразен, направи крака ми върху газта доста тежък.

Платеният път на Ню Джърси обикновено е бърз, но през този безумен ден той беше твърде бавен за мен.

Почти се бях изравнил със Стейтън Айлънд, когато ми хрумна ужасната мисъл, че няма къде да отида!

Торпедо знаеше телефонния ми номер у мис Пинч. Още повече че посрещането ми в онзи апартамент щеше да бъде доста буйно.

Докато карах вонящия камион, главата ми се въртеше от недоумение какво да правя. После школовката на Апарата си каза думата. Иди на най-неочакваното място. Иди там, където човек намира закрила.

МАЙКА МУ!

Тя щеше да ме защити — това беше сигурно! Тя мразеше сина си. Мостът „Гьотълс“ беше точно пред мен. Свърнах от платения път по него. Минах по транзитното шосе на Стейтън Айлънд като изстреляно гюлле. След това по замайващите височини на моста Веразано Нероуз и не след дълго летях по транзитния път на Куийнс.

Вземайки завоите на две колела, летях към безопасността. Пред къщата скочих върху спирачките и се изстрелях от пушещата кола. Хукнах нагоре по стълбите и заблъсках по вратата.

Тромавата жена чудовище ме разпозна. Набутах се покрай нея в антрето. С глас, който внимавах да не зазвучи истерично, й казах, че синът й е по петите ми с намерението да ме убие.

Тя кимна, сякаш разбираше. Качи се по стълбите и не се върна известно време. После се наведе над перилата и ми махна с ръка. Качих се.

Очевидно стаята в края на стълбите някога беше принадлежала на Торпедо. Беше изрисувал решетки на стъклото на прозореца. Креватът беше от железни пръчки. Една снимка портрет висеше на стената. Човекът на нея имаше подло лице с циничен поглед. Имаше автограф:

Психологът му в затвора!

Мисис Фиакола посочи килера и ми показа, че трябва да вляза в него.

ТРОПОТ ОТ СТЪПКИ ПО СТЪЛБАТА!

ТОРПЕДО!

— Къде е „бибипският“ му син? — крещеше той и осъзнах, че е видял колата.

— Торпедо! — каза тя. — Искаш убийство? Ще получиш едно!

Майка му го викаше с ръка да влезе в стаята. Дясната й ръка беше прикрита в гънките на полата й.

Той възбудено ръмжеше. Но се подчиняваше.

Тя строго го бутна в стаята и го накара да седне на леглото.

Сложи пръста, на лявата си ръка на устните си, а после посочи с него към килера.

— Той е там вътре — каза. Косата ми се изправи!

Майка му вдигна дясната си ръка. Държеше неговия леопард, пушката с рязана цев!

Бутна я вертикално към гърдите му, сякаш да го накара да я вземе.

Той посегна да сграбчи цевта!

С бързо движение майка му я наведе така, че цевта мина под брадичката му.

ТЯ ДРЪПНА И ДВАТА СПУСЪКА!

Гърмът беше оглушителен!

Главата заедно с челюстта на Торпедо полетяха към тавана!

Майка му изтри спусъците в подгъва на полата си. След това сви изстиващите му пръсти около предпазителя.

Отвори едно чекмедже и извади някакви материали за почистване на оръжие и ги сложи на леглото.

После отстъпи назад.

— Откакто излезе от федералния пандиз — каза тя на мъртвото тяло, — говориш само за психология, психология, психология. Та я попрочетох. Сега получи малко психология, безполезен, мръсен, долен флиртаджия с трупове такъв! Дано дяволът те накара да четеш психология до края на вечността!

Тя се обърна към мен и ми даде знак да изляза от килера.

— Ти беше свидетел. Той просто си чистеше пушката, а тя гръмна, нали?

Кимнах безсловесно.

— Та това е краят на безполезния ми „мършобибипащ“ „бибипски“ син. Какво удоволствие е само да го гледам как лежи там мъртъв, даже да ги нямаше 25-те хиляди за застраховка, които сега ще получа.

Едва тогава, точно в онзи момент ме порази жестоката истина!

Торпедо се беше провалил.

Сега лично аз трябваше да се справям с цялата ситуация.

Съдбата на Земята, на Роксентър, на Ломбар и на цялата Волтарианска конфедерация зависеше от един изтощен и износен като крехка тръстика офицер на Апарата Солтан Грис.

И сега беше по-жизненоважно от всякога да отстраня порочната графиня Крек.

Когато излязох в нощта, заклатих юмрук към небето.

— Кълна се във всички звезди, във всички богове и демони на небесната твърд! — извиках. — Независимо от онова, което ми причинявате, аз трябва да надделея! Правете каквото си искате, аз ще унищожа онази ужасна жена!

Смъртоносна клетва.

Говорех сериозно!