В преследване на смъртта

Глава първа

През следващите три дни Медисън остави шумотевицата около делото за бащинство да ври и кипи. Темата за секса и обявяването извън закона беше пусната в пълен ход. Фермерската дъщеря Мейзи Спред беше излъчвана по националната телевизия в най-гледаното време, рисуваше схеми на това къде, как и колко пъти и даже предлагаше да направи демонстрация. Цялата работа беше станала ПОПУЛЯРНА!

Хелър ходеше напред-назад като обезумял. Графиня Крек си стоеше в стаята. Мисия Земя беше СПРЯЛА!

Съществуваше опасност обаче от подновяване на действията от тяхна страна. Телефонирах на Медисън.

— Направихме удар — каза той. — Когато това дело влезе в съда, то може да продължи години наред. Кулминацията обаче ще настъпи, когато тя заяви, че Хелър има и други членове на бандата, които изнасилват добитък. Това обаче ще стане след няколко седмици.

— Забелязах, че днес историята е отишла на трета страница в един от вестниците.

— Да, знам — отвърна Мадисън, — използваме влиянието на Роксентър, за да бъде уволнен редакторът.

— Ами ако и другите вестници започнат да я слагат на трета страница? — попитах аз.

Учех се да разговарям с Медисън.

— Ще уволним и тях — каза той.

— Почакай, не можеш да уволниш всички редактори в страната.

— Напротив, мога! — отвърна той.

— Не можеш — казах аз.

— Мога! — отвърна той.

— Слушай — рекох, — ако го направиш, може да останеш без вестници.

— Е, и това е вярно — каза той.

— Тогава защо просто не направиш някой смъртоносен удар? — попитах.

— Смъртоносен удар? Отхвърлям това, Смит. Нашата главна цел е да помогнем на този човек да излезе от затруднението: да го направим безсмъртен. Не искаме да имаме нищо общо със СМЪРТОНОСНИ удари! Когато цялата работа свърши, той ще бъде най-известният престъпник, обявен извън закона, на всички времена. Ще живее вечно в песните и приказките. Така че хич не ми говори за нещо, което е смъртоносно. — Доста се беше ядосал.

— Ти позволи на редактора да го изпрати на страница трета — казах аз.

— Да, има го тоя момент — каза той. — Но, Смит, ти не си професионалист. Да не си помисли, че аз няма да доведа всичко до кулминационната точка?

— Като съдя по броя търкаляния в сламата, които видях описани в пресата и по телевизията, бях си помислил, че вече нямаш почти никакви кулминационни точки.

— О, пфу, пфу, тц, тц, Смит. Разбирам, че не само не си професионалист в тоя бизнес, ами освен това не познаваш дълбочините, до които може да се стигне в тази правна система. Мислех, че си идвал на сутрешната пресконференция. Не забелязах отсъствието ти. И сега разбирам защо ми губиш времето с телефонни обаждания, които биха могли да са с по-важни хора. Няма да обсъждам отново брифинга. Просто погледни в утрешната преса. Довиждане.

Никой не вдигна телефона, когато звъннах отново. Той вероятно просто си седеше, взираше се в телефона и го оставяше да звъни. Или пък говореше с някой съдия, за да му каже какво да реши в някое дело.

И двете ми предположения бяха грешни. Когато дойде следващата сутрин, се оказа, че Медисън наистина е довел нещата до кулминационна точка.

Заглавия по протежение на цялата страница! Печатното оформление караше делото за бащинство да изглежда като обява за църковна сбирка. Историята:

Толкова бях доволен, че извиках силно и започнах да скачам из апартамента. Бях сигурен, че това ще свърши работа. Наблюдавах екраните. Крек беше все още в стаята си.

Хелър се разхождаше печално из Сентръл Парк. Никой от двамата не показваше какъвто и да било знак, че е прочел историята или видял какъв невероятен обхват придобиваше тя по радиото и телевизията.

Следобедът дойде. А Медисън не си беше губил времето. Той наливаше масло в огъня. Изданията публикуваха пълни фоторазкази за историята на брака. Девойката Туутс Суич била племенница на един кондуктор. Тя пътувала в някакъв влак с чичо си, когато Гениалното хлапе и неговата обявена извън закона банда направили обир на влака. Когато минавали през вагоните и търсели богати мъже, които да оберат, за да дадат парите на бедните канзаски фермери, погледът на Гениалното хлапе попаднал върху Туутс Суич. Щом я видял, веднага я пожелал. Чичото го предупредил, че ще наруши акта „Ман“, ако изнасили бедното момиче, докато пресичат границата на щата, при което Гениалното хлапе извадил револверите си „Колт“, размахал ги и настоял веднага да се намери свещеник. Тъй като имало един в бара, бракосъчетанието било извършено веднага и на място под насочените пушки на бандата. Сексуалните подробности за консумацията на брака, докато минавали през границата на Мисури, ще бъдат отпечатани утре сутрин.

Това наистина беше шедьовър.

Но вероятно Медисън беше пренебрегнал едно нещо: истинския Уистър!

Тъй като все още нямаше никакъв признак, че Крек или Хелър, който сега беше в офиса си, са разбрали за новото развитие на нещата, позвъних на „Дингълинг, Чейс и Амбо“.

— Изпратихте ли призовка на истинския Уистър? — запитах.

Беше самият Дингълинг. Той отвърна:

— Нашият служител щял да си глътне езика. Последния път, когато занесъл призовка на Уистър, видял, че онзи носи оръжие и за малко да го извади. Така че сега чакаме полицейският инспектор Булдог Графърти да събере помощен отряд.

— Абе — казах аз, — мислех си, че това може да се свърши по пощата или нещо такова.

— Има много начини — отвърна Дингълинг. — Най-широко разпространеният е да се връчи призовката на член от домакинството. Това е напълно законно, а и понякога членът на домакинството забравя да даде документа на подсъдимия и делото се печели поради неявяване. Но цялото място изглежда заключено, икономът не отваря вратата, така че имахме намерение да накараме Графърти да ни помогне.

— Не ви трябва Графърти — казах аз. И му дадох някои стегнати и точни напътствия.

Залепен за екраните, гледах жадно.

Около един час по-късно на вратата на графиня Крек се почука.

Тя вдигна насълзеното си лице от покривката на леглото и каза:

— Махай се.

— Аз съм, госпожо — дойде гласът на иконома. — На вратата има един човек, който твърди, че трябва да ви види лично.

— Кажи му да се маха — отвърна графиня Крек.

Гласът на иконома:

— Вече му казах това по вътрешния телефон, госпожо, но той твърди, че вие ще пожелаете да го видите. Каза, че името му е Хист.

Графиня Крек скочи в леглото като ужилена.

— Ломбар Хист? — възкликна тя.

— Мисля, че така каза — дойде гласът на иконома. — Да го пусна ли да влезе, госпожо?

— Боже мой — каза графиня Крек и един Бог знае какво фучеше из главата й. Тогава тя каза нерешително, както си и знаех, че ще стане: — По-добре да го пуснеш.

После авторитетно почукване по вратата. Графиня Крек я отвори. Отпред стоеше дрипавият мъж с дрипавото палто и дрипавата шапка, дръпната над очите му. Той бутна някаква хартия към графиня Крек.

— Вие не сте Хист — каза тя.

— Госпожо, тъй като сте член на домакинството на Уистър, ви предавам това. Призовката му е връчена. — Той напъха хартията в ръцете й и избяга.

Вече объркана от фалшиво обявения посетител, тя разтвори хартията.

Пред взора й застана делото на Туутс Уистър, по баща Суич, с всичките си кървави подробности, предадени с правни термини.

Тя се хвана отстрани за вратата. Хартията започна да трепери.

Ранен вик се изтръгна от устните й. Тя отново прочете листчето.

Едва успя да влезе в стаята си.

За известно време просто си остана с увиснала надолу глава — жест на продадени и прокълнати надежди.

Остави хартията да падне на пода.

Отиде в банята и остана подпряна на вратата с ръка през очите.

После се обърна и отиде, залитайки, до телефона. Занатиска бутоните. Обърка ги и затова натисна отново.

— Тук е президентката Мейми Буумп — чу се от другата страна.

— Мейми? — каза графинята сломено. — Той вече е бил женен.

— О, Боже мой — възкликна Мейми. — Ах, ти, бедно мило създание! Е, Исусе Христе, така е с моряците.

— Мейми, какво мога да направя?

— Да направиш? — учуди се Мейми. — Е, скъпа, не ми казвай, че искаш да се замесваш в цялата тая работа. Те лъжат. Събери си нещата, мила, и идвай тук, където твоята приятелка Мейми ще се погрижи за теб. Мястото гъмжи от милионери. Освен това има и арабски принцове. Просто ела тук и си поплачи на рамото на Мами, а тя ще ти помогне да излезеш от това положение по някакъв начин.

— Добре — изхлипа графиня Крек.

Тя затвори. В стаята беше влязла млада жена, облечена като камериерка.

— Повикахте ли ме, госпожо?

Останалата част от персонала също се беше струпала на вратата.

— Не — отвърна графинята. — Да, съберете дрехите ми.

Тя дълго се взира в телефона.

О, това наистина беше смъртоносен удар. Не бях на себе си от радост. Знаех, че се двоуми дали да се обади на Хелър в офиса му, за да му каже сбогом.

Трябва да е решила да не го прави. Натисна съвсем апатично едно копче, което разтвори телефонен указател. После включи някакъв бутон за автоматично набиране на номера.

— Център за каталожна търговия „Бонбъкс“ — каза един глас.

Графиня Крек вяло даде номера на кредитната карта „Скуийза“. После каза:

— Трябва да отида до Атлантик Сити.

— Бързо или по-спокойно?

— Няма значение.

— Дълго ли ще останете? Билетът за отиване и връщане ли да е?

— Няма значение.

— С какво бихте искали да отидете — с автобус? С влак? С лимузина? С хеликоптер?

Графинята отвърна с гърлен, хлипащ глас:

— Ех да си имах мой кораб, щях да се прибера в къщи.

— Добре, госпожо, току-що проверих кредитния ви рейтинг тук и той е неограничен, както винаги. Тъкмо тази сутрин получих една бележка… А, да, ето я. Яхтата на Морган току-що е излязла на пазара. Дълга двеста фута, с две витла, напълно оборудвана и готова за океанско плаване. Има напречни и надлъжни стабилизатори, пет салона, два басейна и златни прибори в каютата на собственика. В Атлантик Сити може да бъде оставена в пристанищния басейн „Гарднърс“ на крайбрежния парк, доста близо до казината, или пък да обикаля до другите места за закотвяне из многобройните заливи. Ще ви спаси от умората да живеете в някой от хотелите с казино. Капитанът и екипажът са протестирали срещу това да бъдат уволнени. Моят чиновник тук, на другия телефон, казва, че „Златният залез“ — това е името на яхтата — може да бъде оставена до Хъдзън Харбър, в пристанището за лодки на 79-та улица след около час, ако това е удобно за вас.

— Няма значение — отвърна графиня Крек.

— Е, много добре, госпожо. Ще пусна нареждане нашият правен отдел да подготви документите за прехвърляне и всичко останало и ще определя съответната сума, покриваща разходите за сметка на вашата кредитна карта, след което яхтата ще ви чака. За мен е удоволствие да ви помогна, госпожо. И се надявам, че хубавото морско пътуване ще пропъди скуката ви. — Той затвори.

Бях на ръба на припадъка. Колко струваше една яхта? И не бях ли чул Морган веднъж да казва, че ако се чудиш колко са разходите за поддържане на такъв съд, въобще не е твоя работа да го притежаваш.

Бях сигурен, че току-що съм видял как гаранцията от половин милион долара за кредитната ми карта, която се държеше от „Скуийза“, се изпарява с едно пухване на параходен дим.

Разкъсвах се между радостта от гледката на сломената графиня Крек и предположенията за ужасиите, които сега можеха да хрумнат на Мудур Зенгин!

Наблюдавах екрана, но нямаше кой знае какво да се види. Графиня Крек просто си седеше там и се взираше в пода. Само в периферното й зрение виждах как нейната камериерка събира дрехите й и как фаталната правна хартийка лежи — в центъра на килимчето, като от време на време я настъпваха.

Но съдбата не беше спряла да си играе с мен през тоя ден. Да ме настъпва — ако трябва да бъдем точни. С течение на часовете съдбата се приготвяше да изиграе една жестока танцова стъпка.

Багажът на графиня Крек беше отнесен до пристанището за лодки на 79-а улица с таксита. Бялата, скъпа, блестяща яхта стоеше в реката в цялата си дължина, а две моторни лодки с развети флагчета се извиха към брега, като хвърляха ветрилообразни пръски, готови да вземат графинята, нейния багаж и камериерката й и да ги отведат.

Изведнъж се сетих, че много скоро графинята щеше да бъде извън обхвата на активатора-приемник. Тя щеше да бъде на яхта и можеше да й хрумне да отиде където и да било, а аз не разполагах с никакъв начин да я следя. Е, както и да е, може пък яхтата да избухне и да потъне. Трябваше да гледам нещата откъм по-светлата им страна.

Тъкмо когато посивелият стар капитан с всичките си златни ширити галантно помагаше на апатичната графиня да стъпи в моторната лодка, чух как се отваря вратата на апартамента.

Закрих екраните. Не излязох.

Откакто се бях върнал в апартамента, живеех с известно количество страх. Мис Пинч и Кенди не ми говореха, но бях сигурен, че техните шушукалия помежду им не предвещават нищо добро. И бях прав.

Мис Пинч и Кенди не си бяха свалили палтата.

Влязоха. Мис Пинч си сваляше ръкавиците.

И двете седнаха.

— Слушай — каза мис Пинч яростно, — трябва да поговорим.

— За какво? — попитах изплашен.

— За децата, когато се родят — отвърна тя.

— Не, почакайте — казах аз. — Роксентър изпраща всяка, която забременее, в клиниката за аборти. Няма причина вие двете да не можете да отидете. Ще ви уволнят, ако не го направите.

— Точно така — каза мис Пинч. — Психиатричният контрол на раждаемостта е за „бибипците“. Същото трябва да се отнася и за онова, което говорят за раждането на дете. Ние сме решени да опитаме радостите на майчинството. Има само един начин, по който няма да бъдем уволнени.

Косата по врата ми започна да се изправя. Винаги ставаше така, когато Пинч ме фиксираше с погледа си по този начин.

— Аз и Кенди сме съгласни — каза мис Пинч. — Няма друг начин.

— Освен? — запитах умоляващо, като очаквах най-лошото.

Получих го.

— Трябва да се ожениш за нас — каза мис Пинч.

Глава втора

Когато мис Пинч ме свести, лисвайки чаша вода в лицето ми, седнах закован на място с вперени невиждащи очи.

Опитах се да проговоря. Опитах се да кажа на себе си, че името ми не е Хелър. Опитах се да кажа на мис Пинч, че нейното име не е графиня Крек.

Очевидно не издавах никакви звуци.

Кенди каза на мис Пинч:

— Изглежда като онемял, Пинчи. Хайде да хапнем нещо за вечеря, да го оставим малко да се съвземе, а след това можеш да му кажеш останалото.

Те си отидоха.

Аз останах да седя.

След около половин час мис Пинч влезе. Очевидно бяха свършили вечерята, но тя все още държеше в ръка вилица. Имаше навик да ме ръчка с нея, за да вляза във всекидневната. Седнах отбранително на канапето. Краката ми не можеха да ме държат прав много дълго. Знаех, че ме очаква и още нещо.

Кенди каза:

— Я да му създадем подходящо настроение. — Тя отиде до стереото под форма на мидена черупка и сложи някаква плоча върху диска на грамофона. — Сигурна съм, че помниш тази песен — каза тя. — Пусна я, когато ни изнасили за първи път.

Песента започна — едно много емоционално тананикане:

Намерих гласа си.

— Изключи го! — примолих се. Усетих, че вече разбирам за какво става въпрос. Едно садистично и зло отмъщение за всичките услуга, които им бях направил.

Тя изключи плочата, но като направи това, включи УКВ-то на радиото. Там вървеше електронна попмузика. Думите не се разбираха, та беше по-добре.

— Ти вероятно си мислиш — каза Пинч, — че ние се опитваме да те изиграем, Инксуич. Обаче нещата не стоят така. Става въпрос за едно обикновено споразумение. Като се ожениш за нас няма да ни уволнят, ако родим бебетата. Можем да покажем, че в действителност сме омъжени. Бъди разумен, Инксуич.

Аз продължавах да седя като гръмнат.

— Сега ще ти кажа какво ще направим — каза мис Пинч. — Ти си подписал доста празни фактури. Така че твоите първоначални пари са почти непокътнати в онзи сейф. — Тя посочи към сейфа, който сега беше покрит така, че да изглежда като скала, окъпана в морска пяна. — Винаги блееш за пари.

Потръпнах при асоциацията с козите.

Мис Пинч се усмихна хитро.

— Ако ни дадеш думата си, че ще минеш през всичко това, без да ни създаваш неприятности, без значение какви, ще ти дам комбинацията на онзи сейф, а освен това ще можеш да теглиш дребни пари оттам, когато си поискаш. Просто ще ти го донеса на крака и ще ти го пусна в скута. Това са около шейсет и пет хиляди от сейфа и неограничени тегления след това. Какво губиш, Инксуич?

Инксуич! Това не беше истинското ми земно име. Хванах се за сламката, както и за средствата, които ми бяха необходими, за да успея да избягам при първа възможност. Но все пак — брак? Потреперих до дъното на душата си. Пуснах се от сламката.

Тя видя моето колебание. Каза:

— Не искаме да използваме възможността да те съдим.

Ужасът от описанието, което Изи беше дал на правната система, ме стисна за гърлото.

Думите заседнаха в гръкляна ми. В крайна сметка успях да ги накарам да излязат.

— Добре.

— Какво? — възкликна мис Пинч.

Дадох си сметка, че съм проговорил на волтариански, при това с флотски акцент. Задавих се и най-накрая успях да го кажа на английски:

— Добре.

Тя се усмихна ледено. А Кенди запляска с ръце.

Единственият проблем беше, че Кенди пляскаше с ръце в ритъм с — песента, която тъкмо беше започнала по радиото. Беше една от онези редки съвременни песни, чийто текст се разбираше. А той гласеше:

Болен и замаян излязох от предната стая и се върнах в задната. Затворих вратата, за да спра достъпа на ужасната електронна музика. Но ударите на барабана продължиха да минават през вратата като ударите на съдбата.

Глава трета

Повече случайно, отколкото с умисъл стана така, че видях какво се случи в апартамента на Хелър. Гласът на Хелър:

— Скъпа?

Одеялото се беше изхлузило от екрана и аз, както си седях там и се взирах с разширени зеници, забелязах, че Хелър гледа в стаята на Крек.

Наоколо се въргаляха кутии, но инак мястото беше почистено.

Икономът стоеше на вратата и изглеждаше много нещастен.

— Тя къде каза, че отива? — запита Хелър.

— Не каза, сър. Камериерката й събра багажа и отиде с нея. Но тя не взе колата. Обади се на цяла флота таксита, те натовариха багажа й и заминаха.

— Не остави ли някаква бележка? — попита Хелър.

— Не, сър. Тя не говореше на никого, сър. Камериерката даже сама извика такситата.

— Коя таксиметрова компания?

— Не зная, сър. Ужасно съжалявам, сър. Тя наистина се обади по телефона, но аз тогава си помислих, че вероятно звъни на вас. Иначе аз сам бих ви позвънил. Тя изглеждаше много разбита, сър. Помислих си, че е починал някой роднина.

— Тя се е обадила по телефона? — каза Хелър. После щракна с пръсти: — Мейми Бууми!

Той грабна телефона. Натисна бутона за автоматично избиране.

— Тук е президентката Мейми Бууми — каза гласът.

— Обажда се Уистър. Трябва да се свържа с Джой. Тя е изчезнала.

Гласът на Мейми беше презрителен.

— Не съм изненадана.

— Слушай — замоли се Хелър. — Моля те, кажи ми къде е или къде ще бъде по някое време. Много съм притеснен.

— Млади момко, до гуша са ми дошли твоите момичета за забавления. Можеш да излъжеш един-два пъти, но на третия ще те хванат. Мисля, че прекалено дълго прави за смях бедното момиче. Сега иди и си намери някоя уличница, която е достатъчно пропаднала за твоя вкус и остави добрите жени на мира!

— Не знам за какво говориш — каза Хелър.

— Те никога не знаят — възкликна Мейми. — Всички вземат от теб, но никой не дава. Някога да си й давал диамант?

— Не — отвърна Хелър. — Мис Б…

— Така си и помислих — каза Мейми. — Мислеше си, че ще минеш с обещанието за малкия златен пръстен. Даже когато знаеше, че няма да успееш да се впрегнеш в двойната игра и го знаеше „бибипски“ добре. Старата история!

— Мис Бууми, — каза Хелър. — Ако знаете къде е, моля ви, за бога, кажете ми. Загубил съм си ума от притеснение.

— Не си бил с ума си, когато си мислел, че можеш да направиш такъв мръснишки номер и да го замажеш, моряко. Тя се чувства по-добре без теб. И само за да те предпазя от натрупването на огромна телефонна сметка — още повече че не е никакво удоволствие да говоря с един лъжещ, мамещ ментърджия — не зная къде е, а само, че те е напуснала. И това е окончателно. Недей да звъниш повече, мним двуженец такъв! — Тя затвори.

Хелър остана така. Той се обърна към иконома.

— Нищо не разбирам от цялата работа. И най-малка представа ли нямаш за таксиметровата компания?

— Не, сър. Не мислех, че е важно. Всъщност, персоналът си помисли, че тя заминава някъде при семейството си. Напоследък много плачеше. Помислихме, че някой умира.

Хелър се обърна към телефона. Обади се на бюрото за резервации към централните авиолинии. Попита ги дали е правена някаква резервация по която и да е линия за мис Хевънли Джой Крекъл. Отговорът беше отрицателен. Обади се на агенция за чартърни полети. Нямаше такова име за никой от полетите.

Обади се на Втория в Ню Джърси. Не, Втория не знаеше нищо, освен това, че тя не се беше появявала за уроците напоследък, така че той да може да я научи на повече неща за прасетата.

Хелър се обади на Изи. Отрицателен. Накара Изи да попита Бум-Бум. Отрицателен.

Хелър каза на иконома:

— Тя не би и помислила за влак, защото ги мрази, а с всичкия онзи багаж не би могла да вземе автобус. Трябва да е отишла на хотел някъде в този град. Сега чуй ме, мисли бързо. Нещо случи ли се, преди тя да си тръгне?

— Ами да. Дойде един мъж, който настоя да я види. А после мъжът избяга. Онова там не е ли хартийката, сър, под онази кутия?

Икономът я вдигна и Хелър я сграбчи. Той се взря в правната хартийка. Прочете я. Взря се отново в нея. После я смачка с диво затваряне на ръката.

— Да вървят по дяволите! Сега разбирам — каза той. Той се тръшна на леглото. После каза: — Бедното дете. Хората, които поддържат тази гнила правна система, трябва да бъдат избити. О, бедното дете. — И той се разплака.

Глава четвърта

След една ужасна нощ се събудих за още по-ужасни неща.

През цялата нощ бях сънувал кошмар, в който съм Хелър, а Мийли — моята стара хазяйка на Волтар — ме съди за подправяне на брак с мъртвата любовница на полковника на Батальона на смъртта, който беше удушен от Торпедо.

Пред мен стоеше мис Пинч. Беше облечена в рокля от тънък муселин — нещо много нетипично за нея. Беше извадила един черен костюм като ония, с които погребват хората на тази планета. Старият евреин трябва да е бил предвидлив магазинер, за да включи такъв екип в гардероба ми.

Облякох се като автомат. Някъде надалече чух пукот: прозвуча като оръдеен залп, точно като последния салют, преди да те погребат. Мис Пинч каза, че Кенди току-що отворила и затворила хладилника. Не й повярвах.

Излязохме. До бордюра стоеше една кола под наем, „Датсун“. Мис Пинч седна зад волана. Кенди излезе, облечена в черна пелерина. Мис Пинч също беше с такава пелерина, макар че не я бях видял да я облича.

— О, много сме сериозни за сватбен ден — каза Кенди и включи радиото в колата. Пак вървеше онази песен за умирането.

Мис Пинч караше майсторски и с голяма скорост. Тя изглежда знаеше къде точно отива и очевидно беше ходила там и преди. Движехме се по транзитни пътища и много скоро излязохме на Мерит Паркуей, далеч от всички небостъргачи и фрашкани улици. Имах смътното усещане, че се возя в кола. Но един „Датсун“ не е дълга черна лимузина. Той подскача и се клатушка. Успокоявах се, защото подскачането ме подсещаше, че съм все още жив.

— Къде отиваме? — попитах тихо от задната седалка.

Те не отговориха.

Час и половина след като бяхме излезли от Ню Йорк, започнахме да търсим място за паркиране. Табелите показваха, че сме в:

Вече знаех защо сме дошли тук. Щяха да ме застрелят.

Не след дълго крачехме в градския съвет, следвайки знаци, като „Опасност отпред“ и „Брак“. Не се утеших кой знае колко като разбрах, че „опасност отпред“ се отнася за отдела по уличния трафик. Аз си знаех за какво се отнасят. Една купчина изплашени мъже и радостни жени стояха на опашка.

Със спокоен убийствен глас мис Пинч каза:

— Всичко е уредено предварително чрез частен детектив.

— Мислех си, че частните детективи идват след брака — вмъкнах аз.

— Мълчи. Всички документи са в ред. Всичко, което трябва да кажеш, е „да“.

— Да — казах аз.

— Не тук, глупако. Когато влезем при чиновника. Редицата от двойки се придвижваше напред с обезпокоителна скорост.

Кенди и мис Пинч свалиха черните си пелерини. Кенди беше в сватбена рокля. Мис Пинч беше облечена като шаферка.

С внезапността на природен катаклизъм влязохме в залата за бракосъчетаване. Един чиновник с посивяла коса не вдигна поглед. Мис Пинч пъхна документите под носа му.

Огледах се за път за бягство. Нямаше никакъв.

Служителят каза:

— ТиКендиЛикърисвземашлитозимъжзасвойразгоненсъпруг?

— Да — отвърна Кенди.

— ТиСултанБейвземашлитазиженазасвояразгоненасъпруга?

Някакъв остър инструмент в ръцете на мис Пинч ме ръгна.

— Ау! — отвърнах аз.

Служителя вдигна едно чукче и го приземи върху бюрото с остър звук. Каза с бързия си, тананикащ глас:

СвласттададенамиотщатаКънектикътазвиосъждамнабрак. Подпишетесевкнигата. Платетенакасата.

Кенди се подписа. Мис Пинч беше стиснала здраво китката ми. Всичко ми изглеждаше отдалечено и мъгливо. Подписах нещо.

Двамата свидетели, които изглежда бяха на постоянна служба, се подписаха в книгата. Загърмяха машини за удряне на печати. Изреваха копирни машини.

Мис Пинч затвори тефтерчето си.

Излязохме на улицата.

Те се качиха в „Датсуна“.

— Обърни се с гръб — каза Кенди.

— И не се опитвай да избягаш — каза Пинч.

В „Датсуна“ се чу боричкане.

— Влизай — каза мис Пинч.

Обърнах се. На средата на паркинга и пред очите на всички, освен моите, момичетата си бяха сменили роклите.

Мис Пинч, сега в сватбената рокля, караше навъсено на север.

Нещо ме притесняваше. Не можех да разбера точно какво. Имаше нещо странно в онази церемония.

Изминахме около трийсет и пет мили. Една табела указваше, че сме в:

На друга пишеше:

Сега вече бях сигурен, че ще ме застрелят.

Не след дълго стояхме в церемониалната зала на градския съвет. Погледът ми беше малко замъглен, но можех да се закълна, че пред нас стои същият мъж, който беше и в Хартфорд и се чудех как е могъл да измине разстоянието по-бързо от нас. Но датсуните не са много бързи коли.

Облечена в сватбената си рокля, мис Пинч ме стискаше здраво за ръката, макар и да държеше букет.

Служителят каза:

— ТиАдораПинчвземашлитозимъжзасвойразгоненсъпруг? ТиСултанБейвземашлитазиженазасвояразгоненасъпруга? Подпишетесевкнигата. Платетенакасата. Следващият.

Някой буташе ръката ми, за да подпиша. Изведнъж видях какво пиша:

Султан Бей!

Аз не пишех Инксуич. Пишех името, което наистина имах на Земята!

— Почакайте! — изкрещях.

Как можеше да се случи това? Пинч не знаеше това име. Тя мислеше, че се казвам Инксуич. Служителят и всички останали ме гледаха.

— Това е грешно име! — изкрещях аз.

Те се вторачиха в мен.

— Той си помисли, че е в Бостън — каза Пинч.

Всички се засмяха.

Изкараха ме на улицата с острите краища на тела от букета, впити в плътта ми отстрани.

— Мислех, че ще се оженя под името Инксуич! — изстенах.

— Ти имаш една лоша черта — каза Пинч. — Ако си искал да мислим, че кодовото име от ФБР е истинското ти, в съня си нямаше да дърдориш на някакъв чуждоземен език, който би могъл да е и турски, и нямаше да зарязваш най-използвания си паспорт и свидетелството за раждане насам-натам. За удобство ще продължим да те наричаме Инксуич. Но друг път не се опитвай да играеш подобни номера! Ти си съвсем законно женен, Султан Бей.

Нещо в мен прещрака. Започнах да дърдоря. Чух се да казвам:

— Истинското ми име е Джетеро Хелър.

— Глупости — каза Кенди, като се засмя. — Следващия път ще станеш „офицер Грис“ — другото име, което крещиш в съня си.

— Не, Султан Бей — каза мисис Бей, по баща Пинч. — Веднага вземи решение. За добро или за зло, ти си нашият законен съпруг и дори да не си кой знае колко добър, ще трябва да свикнем с това, а ти също. Трябва да се примириш с факта, че сега си може би най-жененият мъж на цялото Източно крайбрежие. Няма връщане назад. Хайде да изядем по един хамбургер и да си ходим в къщи.

Глава пета

В ранния пролетен здрач спряхме най-сетне пред апартамента, който същата сутрин бях напуснал като свободен мъж.

Влязохме вътре. Беше приготвена нова изненада. Вече шокиран, нямах сили да понеса нищо повече.

Целият апартамент беше окичен с гирлянди. Към символите на Афродита — гълъби, лебеди, мирта, нарове, мидени черупки и морска пяна — бяха прибавени дъги от портокалови цветове.

Освен това, имаше две нови персони: момиче на име Кърли с кафяви очи и кестенява коса, трийсетгодишна и с нелош вид, облечена във военна куртка; другата беше много бледо и грациозно същество с красиво лице и меки устни на име Сипи, облечена в абсолютно прозрачен газ.

Бяха пуснали на касетофона сватбения марш и ни обсипаха с ориз, а след това изиграха един доста префърцунен танц, целунаха всички и закрещяха: „Честито!“.

Беше объркващо. Какво правеха те там?

Бях изморен след дългото пътуване и показвах признаци на умора. Приближих се към мисис Бей, по баща Пинч.

— Дайте ми парите сега — казах аз.

— За бога, скъпи съпруже — каза мисис Бей, по баща Пинч. — Има торта и разни други неща.

— Вземи — каза Сипи, като ми подаде чаша. — Опитай малко от това шампанско.

Бившата Пинч и бившата мис Ликърис, сега мисис Кенди Бей, си свалиха пелерините. Кърли докара сватбена торта върху количка на колелца. С жестове, които доста напомняха за нещо сексуално, тя взе един нож.

Постави моята ръка върху дръжката. Сложи ръката на Кенди върху нея. После сложи пръстите на мисис Бей, по баща Пинч, около нашите ръце, и всички заедно отрязахме сватбената торта. Върху нея имаше ДВЕ булки! Мъжката фигурка падна още при първото мушване на ножа. Поличба?

После пуснаха някаква поп музика, всеки яде торта и всеки танцува с всеки. Бях жаден и изпих доста шампанско. Тортата постоянно засядаше в гърлото ми и трябваше да я прокарвам.

Неизбежно се появи и марихуаната. Ръчно свитите цигари се предаваха от ръка в ръка. Синкав дим започна да замъглява въздуха. Това въобще не помогна на гърлото ми.

Момичетата ставаха все по-пияни и дрогирани. Кърли представи интерпретация на последното посещение на Роксентър в „Личен състав“, за да се убеди, че Сипи е все още девствена, и когато Кърли изимитира накуцване, всички се търкулнаха на пода, превити от смях.

Дръпнах си отново от „джойнта“ и се намусих. Не бях разбрал шегата. Казах си обаче, философствайки, че пияниците биха се разкикотили на каквото и да било, особено когато са и силно дрогирани.

С радостен смях и доста замаяна, Кенди затършува в шкафа с плочите, пошегува се нещо с Кърли и Сипи, а после пусна „Сладка малка жено, моля те, вземи ме“. Беше истински тормоз да се слуша.

Издърпах мисис Бей, по баща Пинч, настрана. Казах й:

— Мис Пинч, дайте ми моите пари сега.

— Адора — каза тя пияно. — Трябва да се научиш да ме наричаш Адора вече, скъпи съпруже. Аз не съм повече мис Пинч.

— Каквото и да е името ви — казах аз, — дайте си ми парите сега.

— О, скъпи съпруже — възкликна тя. — Един брак не е законен, ако не е консумиран. Не искаш ли да консумираш брака си?

— Не — отвърнах аз.

— Аха! — извика мисис Бей, по баща Пинч. И видях, че е доста по-пияна, отколкото изглеждаше. — Опитваш се да се измъкнеш по законен път, а? — Тя пъхна лицето си в моето. — Знаеш много добре, че брак, който не е консумиран, може да бъде анулиран. — Тя се обърна: — Ей, момичета, слушайте го тоя „бибипец“! Опитва се да намери правни основания да унищожи нашите бракове!

Четири лица, съвсем близо, се взираха в мен.

— Не, не! — изкрещях аз доста изплашен. — Вие ми казахте, че ако правите секс, можете да пометнете!

— Мислиш, че не съм си помислила за това? — изръмжа мисис Бей, по баща Пинч. — Знаех, че ще се опиташ да шикалкавиш. Тук имаме две девственици. Тъкмо заради консумацията!

— Почакайте — примолих се аз. — Това е лудост!

— Сега пък се опитва да анулира брака, като ни обвинява в лудост! — изкрещя мисис Бей, по баща Пинч.

Кенди поклати глава:

— Съдът няма да потвърди това, скъпи съпруже — хлъцна тя.

— Тоя приятел не си знае правата — каза Кърли.

— Не, не — извиках аз отчаяно. — Не се опитвам да се измъкна от каквото и да било. Просто си искам парите.

— О! — каза Сипи шокирана и с премрежен поглед. — Да не би той да се е оженил за вас, момичета, само заради парите ви?

— Как ли ще изглежда ТОВА във вестниците? — извика мисис Бей, по баща Пинч.

— Той се е подиграл с техните добри чувства — изтананика Кърли. — Чудовище!

Една картина на целологичните изроди на Кроуб мина като вихър през главата ми.

— Аман от чудовища! — изкрещях аз.

— Да ни наричаш чудовища, а? — извика мисис Бей, по баща Пинч. — Ти, НЕЩАСТНИК такъв! — И тя плисна чаша шампанско в лицето ми.

— Не, не — извиках аз, плюейки. — Всичко това е просто недоразумение.

— Така ли? — възкликна мисис Бей, по баща Пинч. — Е, признаваш ли, че си женен или не?

Тя изглеждаше толкова разярена и така залиташе, че аз паднах на колене, събрах ръце пред лицето си и казах:

— Моля ви, моля ви. Моля ви, повярвайте ми, че се заклевам и се надявам да умра, че съм женен!

— Добре — каза мисис Бей, по баща Пинч. — Чухте го, момичета. Той вече знае, че е напълно бракосъчетан. Пийте, за да можем да преминем към консумацията!

Шампанското гълголеше в чаши и се разливаше. Четирите се изправиха, вдигнаха питиетата си и те дръпнаха задружно в пирамида от ръце.

— За щастлив семеен живот! — извика мисис Бей, по баща Пинч.

Те изпиха жадно чашите си на един дъх — гъл-гъл-гъл-гъл!

После запратиха чашите си към мен!

Приклекнах между разбиващите се трясъци!

Когато посмях да вдигна поглед от пода, където бях залегнал, за да защитавам главата си, ме удари куртката на Кърли.

Чифт панталони прелетяха покрай ушите ми.

Цапардоса ме обувка.

Аз пропълзях под капането, за да се защитавам по-сигурно.

Гърмеше някаква друга версия на сватбения марш.

Посмях да надникна навън. Видях дъното на леглото.

Крака се извиваха и гърчеха. Четири чифта.

— О, скъпа! — долетя гласът на Кенди.

— Какво става тук? — примолих се аз вторачен. — Аз съм съпругът!

— Я чупката, момченце — дойде пиянският глас на мисис Бей, по баща Пинч. — Това е НАШАТА консумация, а не твоята!

Една бутилка шампанско възпламени каскада от балончета.

Вторачих се в леглото. Един глас се понесе към мен:

— Целуни ме, целуни ме, ЦЕЛУНИ МЕ!

Друга бутилка шампанско си избухна съвсем сама.

Пяната накваси цялата опустошена торта. Падналият младоженец се завъртя встрани и после потъна напред с краката.

Смътно си дадох сметка, че нещо неразбираемо за мен беше дръпнало тези момичета обратно към лесбийството. Вероятно беше махмурлук на психиатрична основа.

Знаех, че нямам нищо общо с това.

Нещо ме тревожеше. Някак не усещах браковете ми да са консумирани. Чувствах се повече като пето колело.

Отидох в самотната си стая и заспах. Засънувах постоянни кошмари, в които бях Хелър в ролята на онзи служител в градските съвети, който пътуваше толкова чудодейно и оженваше всеки. Солтан Грис беше в ковчега, който Хелър-служителят използваше вместо церемониално бюро за бракосъчетаване. Дяволът от Манко даже се омъжи за Ломбар Хист, докато Роксентър в изблици на смях участваше като кум.

Но онова, което наистина ме събуди изпотен, стана, когато един дявол от Манко излезе от ковчега и посочи с пръст следата на челото ми. Той — или пък беше тя? — каза:

— Попитай себе си. Дали всичко това не ти се случва, защото го направи на Хелър?

Точно тогава разбрах, докато се взирах в клатещата се тъмнина, че нещата ще стават все ПО-ЗЛЕ!

Глава шеста

Никога не пийте алкохол и не вземайте наркотици по едно и също време. Резултатът може да бъде почти фатален, както открих, когато се събудих за един нов ужасен ден. Чух, че мисис Пинч-Бей и мисис Кенди-Бей се приготвят да заминават на работа. Успях да изпълзя тъкмо навреме, за да хвана Адора преди да излезе от вратата.

— Парите — изграчих аз.

Докато тя се взираше в мен, по очите й личеше колко ужасно изглеждам, изправен там със студения въздух по голата ми плът.

— Не можем да закъсняваме за работа, след като вчера се чупихме — каза тя. — Сега не е време да се занимаваме с това. — Тя пъхна ръка в портмонето си и извади от него няколко банкноти. Подхвърли ги на пода. — Просто за да не започнеш да обираш банки. С другите ще се оправим довечера. Замина.

Изнервено се вгледах след нея. После вдигнах седемте долара от пода и се върнах в стаята си.

Един студен душ не ми подобри много състоянието. Намерих някакъв аспирин. Изпих го. Накара ме да се чувствам мъгляво. След това отново започнах да се чувствам пиян: казват, че шампанското действа така, когато пиеш вода на следващата сутрин. Не биваше да вземам аспирина с вода.

Не можех да лежа. Виеше ми се свят и бях твърде нервен.

Включих екраните. Кроуб се мандахерцаше из някаква лаборатория и правеше нещо с една змия. Екранът на графиня Крек беше празен. За мен това беше добра новина, защото означаваше, че е извън рамките на двеста мили от мен. Хелър седеше и зяпаше недокоснатата си закуска. Поне го бях притеснил дотолкова, че да не му се яде.

Гласът на иконома:

— Някакви мъже, сър. Мисля, че са от съда.

— Ами изритай ги — каза Хелър.

— Не мога, сър. С тях има полиция и имат оръжия.

Опърпаният мъж с опърпаното палто и опърпаната шапка, смъкната над очите, неспособен да погледне към никого направо, беше последвал иконома. Постави заповед в ръката на Хелър.

— Връчена му е призовка! — извика той към вратата. — Можете да действате.

Хелър прочете документа. На него пишеше:

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Хелър.

Един тежък глас каза:

— Това е съдебна заповед и идвам, за да съм сигурен, че е изпълнена без неприятности. Миналия път сте извадили оръжие на човека, който е донесъл призовката. — Беше полицейският инспектор Графърти.

В апартамента прииждаха и други мъже, които събираха вещите и правеха списъци.

— И какво ще се случи, ако ви изхвърля навън, ненормалници такива? — попита Хелър.

— Ще получиш деветдесет дни за неуважение на съда — отвърна Графърти. — Я кажи, не съм ли те виждал някъде преди? Аз никога не забравям лицата.

— Какво да направя? — попита икономът.

— Следвай ги наоколо и се увери дали не са откраднали нещо — каза Хелър. — Но първо кажи на шофьора да извади колата.

— Не можеш да използваш никакви коли — каза Графърти. — Освен това губиш правото и да живееш тук. Ще заключим апартамента с катинари.

— А какво ще се случи с персонала? — попита Хелър.

— Ами и тях ще ги запечатаме — отвърна Графърти. — Сигурен ли си, че не сме се виждали преди?

Хелър взе шапката си.

Двама полицаи го спряха, взеха портфейла му и извадиха парите.

Хелър си прибра обратно изпразнения портфейл. Влезе в стаята си, за да вземе някакви дрехи.

— Нямаш право да се докосваш до тях — каза един съдия-изпълнител. — Имаш късмет, че няма да съблечем и тези, с които си. Единственото, което ни спира, са законите за непочтено излагане на показ.

Хелър излезе. Точно преди да се качи в асансьора, се блъсна в полицейския инспектор. Графърти каза:

— Знам къде беше това. Полицейска хайка за сексуални престъпници преди три години. Тогава се измъкна, но следващия път няма да успееш. Лично ще се заема с това.

Хелър излезе през главния вход на жилищния блок. Портиерът не го поздрави. Хелър отиде при него.

— Трябва да се обадя по телефона. Можеш ли да ми заемеш 25 цента?

— Съжалявам, сър — отвърна портиерът. — Но тия, които току-що влязоха, са съдебни пристави. Не знам какъв е проблемът, обаче никой не си тръгва от съда жив. Даже десет цента са подложени на риск. Приятен ден, сър.

Хелър тръгна към центъра на града пеша. Трябваше да извърви по-голямата част от дължината на Сентръл Парк.

Той измина разстоянието и влезе в Кълъмбъс Съркъл. Мина по Бродуей, по целия път от 59-а улица през Таймс Скуеър и продължи надолу до 34-а улица. После измина една дълга отсечка до Пето авеню и спря в сянката на Емпайър Стейт Билдинг.

Остана прав, извади късче хартия и след като се огледа наоколо, го залепи на стената на сградата и написа бележка. Пишеше толкова бързо, че не можех да следя.

Той започна да наблюдава входа на сградата. Остана така известно време. Един млад мъж излезе оттам, тичайки, вероятно куриерът на някой брокер. Хелър го последва. На ъгъла, където младият мъж чакаше светофара, Хелър застана близо до него и пъхна хартията в ръката му.

— Не ме поглеждай — каза Хелър. — Обърни се и веднага отнеси това на Изи.

Младият мъж трябва да беше от личния офис на Изи. Той изчака светофара. Хелър пресече. Погледна назад. Младежът не го следваше. Беше изчезнал.

Хелър мина по улицата и стигна до „Сакиаки бар и грил“. Влезе вътре. Появи се един японец.

— Дайте ми чаша вода — каза Хелър.

— Няма поръча храна? Няма поръча напитка?

— Дайте ми чаша вода — повтори Хелър.

— Най-много съжалявам, ние не сервира вода. Ако сте разорен, ходете в кухнята за супа към Армия на спасение.

— Харесва ли ти това място? — попита Хелър.

— Да.

— Не искаш да го видиш разрушено?

— НЕ, сър!

— Тогава ми донеси чаша вода.

— Не мога, сър. Можете да седнете ей там. Но няма пари — няма вода.

Хелър почака около половин час. Други служители от японския персонал минаваха покрай него и му се мръщеха. Ню Йорк не е място, където можеш да останеш без пари. Чух веднъж някой да казва, че градът бил безмилостен като сърцето на уличница. Вярно е, ако съдя по личния си опит.

Бях започнал да усещам някакво задоволство от тежкото положение на Хелър. О, нямаше съмнение, че с него е свършено. Това дори облекчаваше главоболието ми. Крек беше изчезнала. Колите ги нямаше. Апартаментите ги нямаше. Навсякъде около него нещастия. Започнах да се усмихвам. Това си струваше всичко, което бях изтърпял напоследък.

Неочаквано Изи се пъхна на мястото срещу него. Беше доста разтревожен. Косата му беше разрошена, очилата с рогови рамки — изкривени, а орловият нос — зачервен.

Хелър му подаде заповедта от съда:

— Не исках някой да ме последва до офиса. Може и да не знаят за неговото съществуване. И преди съм забелязал: хората очевидно имат информация къде съм и къде ходя.

Изи кимна, докато четеше заповедта от съда.

— Това не може да бъде много законно — каза Хелър.

— Е, легално е онова, което адвокатите смятат за такова. Те опитват всичко, мистър Джет. И обикновено се справят. Ще дам това на Филъп Блийдъм: ще му отнеме месеци да го разнищи и години, преди да оправи случая, а той е един от най-бързите адвокати в града.

— Сега за нещо важно — каза Хелър. — Какво каза детективската агенция?

— Ами, проверили са във всички хотели. Никой с такова име или описание не се е регистрирал. Обадили са се във всички болници и в моргите. Никъде няма и следа от нея.

— По дяволите! — каза Хелър. — Бедното дете трябва наистина да се крие. И то от нищо! Тия дела са просто един куп лъжи.

— Както повечето дела — каза Изи. — Цялото предназначение на правната система е да разрушава живота на хората, така че адвокатите да забогатяват. Проблемът е, че тази фалшива Туутс Суич няма и пукнат цент. Адвокатите просто приемат подобни случаи, за да получат петдесет процента от възнаграждението на съда. Не можеш да възстановиш щетите от такива за всичката вреда, която причиняват. Между другото, те вече бяха в офиса тази сутрин.

— Какво?

— Да. Съдебна заповед за налагане на запор върху заплатата ви. Но тъй като не получавате такава, заповедта няма никаква сила. Те опитват каквото и да е. Дори още не са взели решение. Но беше много мъдро от ваша страна да не влизате. Като идвах насам, взех това. Видели ли сте го?

Той подаде на Хелър един вестник. В историята на първата страница пишеше:

Хелър хвърли вестника обратно през масата.

— Има ли начин тя да бъде хвърлена в пандиза?

— С правна система като тази? — възкликна Изи. — Истината е, че ченгетата, които са дошли в апартамента ти, не може да са разполагали все още със съдебната заповед. Но или едното, или другото момиче преди края на деня ще предизвика заповед за арест заради твоето двуженство. Това е криминално престъпление. Аз няма да се вясвам.

— Слушай — каза Хелър. — Пет пари не давам за тия хора. Единственото, което ме интересува, е къде е графинята. Трябва да я намеря!

Изи заровичка в палтото си. Той извади доста дебела пачка банкноти. Плъзна я през масата към Хелър.

Незабавно японският сервитьор пристигна с две чаши вода. Отиде си. Хелър броеше парите.

— Съжалявам — каза Изи. — Единственото, което пазя в личния си сейф, е банкноти по хиляда долара. Надявам се, че не те притеснява да ги разваляш. Ако бях на твое място, не бих отишъл в нито една банка. „Дингълинг, Чейс и Амбо“ ще са обхванали всичко. Ето ти още нещо. — Той плъзна към Хелър един плик.

Хелър погледна вътре. Беше един от фалшивите му паспорти от ЦРУ и някакъв билет.

— Все още мисля, че трябва да заминете за Бразилия — каза Изи. — За там е билетът. Ще накарам детективите да търсят още по-упорито мис Джой и ще я изпратя при вас.

— Тя няма да дойде, освен ако аз не говоря с нея.

Изи изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— О, мистър Джет, вие не разбирате в какво сте въвлечен! Те са ви оплели напълно в правната система. Самият Дявол не би могъл да се измъкне от нея. И все още е там. Нито един човек, който някога е бил сграбчван от нея, не е успял да се измъкне свободен. Моля ви, отидете, мистър Джет.

— Трябва да намеря момичето си — каза Хелър.

Изи заклати глава.

Той стана и тъжен си тръгна.

Японецът се приближи.

— Вие поръчва сега?

— Ще поръчам някой да се изпари преди цялата история да е свършила — каза Хелър. Той излезе. Погледна нагоре и надолу по улицата, сякаш така можеше да разбере местонахождението на графиня Крек.

Бях разтърсен. Никога не го бях чувал да звучи толкова ядосан. Дали имаше предвид мен?

Изнервено хвърлих одеялото върху екрана. Несъзнателно си помислих, че може да се обърне и да ме види през него.

Главата отново ме заболя.

Нещастен, се опитах да поспя. Не успях. Усещах, че нещата не вървят добре. А трябваше да съм много щастлив. Бях сигурен, че Хелър беше започнал да буксува, както беше станало и с графиня Крек.

Нещо продължаваше да ме човърка.

Денят беше лош.

Бившата мис Пинч, сега мисис Бей, се върна в къщи около пет. Тя влезе, свали ръкавиците си.

— Искаше да говориш с мен — каза.

— Да — отвърнах аз. — Обеща ми да отвориш сейфа.

— Точно така — рече Адора. Тя, изглежда, чакаше нещо. Не след дълго вратата на апартамента се отвори и Кенди се прибра. — Тук сме — извика Адора.

Кенди влезе и донесе на Адора бира. Беше взела една и за себе си. На мен не даде. Тя седна, цялата в слух.

— Сега, като сме се събрали всички — каза Адора, — е добре да изложа половите въпроси.

— Вече чух достатъчно изложения — казах аз. — Всичко, което искам, са парите ми.

— Добре де, ще си получиш парите — отвърна Адора с лукав поглед. — Но има нещо, което трябва да знаеш преди това.

Кенди се засмя. Не ми хареса този смях. Адора се усмихна. Не ми хареса усмивката й.

— Не искам да знам каквото и да било — казах аз. — Просто си ми дайте парите ми.

Те и двете избухнаха в смях. Никак не ми хареса това.

— Няма да ти свършат никаква работа — каза Адора.

— Дай му парите, Пинчи, и после му кажи. Много обичам, когато крещи.

— Добре — отвърна Адора. Тя отиде в предната стая, отвори сейфа, започна да вади пачка след пачка от моите пари и да ги слага в един чувал за отпадъци.

— Дай му и празните фактури — каза Кенди през смях.

Адора измъкна и един куп фактури.

— Давай, подписвай колкото ти душа иска.

Помислих си, че ме будалкат. Очите ми бяха в чувала, който се люлееше в ръката й.

Реших да пробвам. Написах фактура за дребни пари за четиридесет хиляди долара! Подписах я с Джордж Вашингтон.

Тя я взе. Каза:

— Утре ги имаш.

Хвърли чувала с парите в скута ми. Зарових се в него. Красиви банкноти! Трябва да имаше около шейсет и пет хиляди долара или даже повече!

— Кажи му, Пинчи — насърчи я Кенди.

Спрях да броя разколебан. Не ми харесваше изгледа на Адора.

— Искаше парите, за да можеш да избягаш, нали? — каза бившата мис Пинч, мисис Бей. — Имаше намерения да си обереш крушите в момента, веднага щом сложиш ръце върху тия мангизи. О, така е било със сигурност. Но мангизите, скъпи ми съпруже, няма никак да ти помогнат, „бибипка“ му.

Тя се наведе напред, а очите й излъчваха студенина.

— Разбираш ли, „бибипски“ сине, току-що си извършил престъплението, наречено ДВУЖЕНСТВО!

Стаята започна да се върти. Пред очите ми затанцува историята от новините, които току-що бях видял: „Гениалното хлапе — двуженец“. Ето ТОВА ме е човъркало!

— Ако някоя от двете съпруги — каза бившата мис Пинч, мисис Бей, — реши да повдигне обвинение, можеш да бъдеш изпратен в затвора за останалата част от живота си. Екстрадицията между отделните щати е автоматична. Където и да отидеш, ще те проследят, ще те върнат и ще те хвърлят в пандиза. — Тя размаха свидетелствата за брак от чантичката си. — Разполагаме с тия. Така че — давай, бибипец такъв. Опитай се да избягаш. Тези пари няма да ти помогнат въобще. Правната система ще те върне у дома и ще те хвърли в дранголника. Която и да е от нас ще се направи, че другата не е знаела. Така че, харчи си мангизите, двуженец такъв. Никъде няма да отидеш, а ще си стоиш тук.

Те внезапно избутаха в смях. Трябва да съм изглеждал много обезнадежден.

Бившата мис Пинч, мисис Бей, стана.

— Сега, след като уредихме това, скъпи съпруже, вземи си душ.

— Защо? — попитах. Бях минал през достатъчно ужасни неща този ден.

— Защо? — изимитира ме тя. После очите й се стесниха и досущ като Ломбар тя пъхна лицето си много близо до моето. Гласът й стана наистина убийствен. — Можеш да спреш непочтените си шовинистични машинации! Като ни напи с шампанско и ни дрогира на първата ни брачна нощ, а после отказа да си изпълниш задължението, си мислеше, че можеш да ни върнеш обратно към лесбийството. Ти се опита да ме накараш да наруша свещения си обет да унищожа Психиатричния контрол на раждаемостта завинаги. Е, момченце, НЕ успя!

Тя ме тупна по страната, точно както правеше Ломбар.

— НЯМАШЕ смисъл! Ти само затвърди моята решимост! До половин час ще пристигнат две лесбийки, а когато свършат с теб, вече ще са две бивши лесбийки. И повече никакви трикове за проваляне на програмата! И престани да се жалваш, че били мъртви и не знам си какво още!

Тя отстъпи назад и ме изгледа отгоре до долу.

— Научи се да се придържаш към правилата, скъпи съпруже, или ще те изпортим на полицията. Измий се и се приготви!

Те излязоха. Когато беше на вратата, Адора се обърна към мен:

— Двуженец.

Напълно разбит, започнах да се измъквам от дрехите си. Чувствах се ужасно объркан. Продължавах да си мисля, че не искам да правя любов с товарното магаре на Долорес Уистър, по баща Пубиано де Копула. Но не можех да направя нищо.

С разбити надежди започнах да крещя:

— Мразя товарните магарета!