В преследване на смъртта

Глава първа

Следобедът си отиваше и когато Хелър погледна към морската карта, за да разбере къде се намира, разбрах, че вероятно се движи с не повече от десет възела и че ще минат часове, преди да се изравни с Атлантик Сити.

Това нямаше значение. Момичетата си бяха вкъщи, доколкото чувах. Голяма гюрултия. Не бяха сами.

В тоя момент Пинчи, или Адора, или мисис Султан Бей — или каквото по дяволите беше името й сега — дойде до вратата ми и надникна.

— Можеш да гледаш телевизия по-късно — каза тя. — Хайде, „бибипец“ такъв, ела да си свършиш съпружеските задължения!

Като помнех много добре, че могат да накарат да ме арестуват за двуженство и да ме хвърлят в пандиза, ако не пожелаех, облякох един халат, натиснах лепенките по лицето си, така че да не се вдигат, и излязох.

Там имаше две лесбийки. Майк, някаква жена на около трийсет и пет, някак нездраво бледа, облечена с много мъжки дрехи, пушеше цигара с марихуана в дълго цигаре и клатеше крака си, седнала на страничната облегалка на един стол. Тя всъщност не изглеждаше зле, макар че беше ужасно висока. Милдред, другата, може би беше на около двайсет и пет: имаше розов цвят на лицето, беше мека, заоблена и доста хубава. Гледаше ме със замислена усмивка. Нито една от тях не изглеждаше като човек, който ще загине по време на повторното обучение по секс и това ме накара да се почувствам по-добре.

И тогава видях третата! Тя стоеше зад гърба на Кенди в един ъгъл. ТИЙНИ! Какво, по дяволите, правеше отново тук?

Казах на Адора:

— КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИ ТЯ ПАК ТУК?

— О, пфу, пфу, тюф, тюф — каза Адора. Почувства, че не го е направила както трябва. — Хубаво е да разбереш, скъпи съпруже, че когато стане възрастен, човек има определени задължения. Те се състоят в това да си сигурен, че младите са правилно образовани. Как би се почувствал, ако я оставиш да порасне и да навлезе в зрелостта си като жена с напълно погрешни концепции и нагласи в областта на секса?

— Бих се почувствал страхотно! — казах аз, като гледах кокалестия мършав екземпляр с нейната склонност към забиване на нокти в лица при най-лекия „бибип“.

— Е, може и да е така, скъпи съпруже — каза Адора, — но Тийни е една възможност. Докато бездейства, ближейки марки в офиса на Роксентър, кой знае? Той може да й направи някое неприлично предложение и да я „избибипа“ на бюрото си, когато мис Пийс не гледа. А ако Тийни си знаеше работата и Роки има истински „бибип“, това може да го излекува от неговата „бибипана“ решимост да утвърждава Психиатричния контрол на раждаемостта. Така че е жизненоважно да образоваме младите, каквото и да си мислиш ти. Освен това, тя е тук просто за да гледа и да прави снимки, така че да развие уменията си.

— Считайте, че ме няма — каза Тийни, а големите й бадемови очи гледаха умоляващо. — Обещавам да бъда много тиха и много добра. Обичам зрелищните спортове, но даже няма да надавам възгласи. Обещавам.

Не можеше да се спори с пет жени. Разтворих халата си и Майк, високата, нещо пребледня.

— Исусе! — възкликна тя.

Другите веднага разбраха, че тя има намерение да се откаже от покупката в последната минута, казвайки, че в крайна сметка артикулът не й трябва.

Те я сграбчиха. Събуха й половинките с връзки, обърнаха я с главата надолу и я изтърсиха от панталона й. Ризата й полетя из въздуха, последвана от много мъжествените елементи на бельото й. Бюст-компресорът й падна в кошчето за отпадъци.

— След тази нощ — каза й Адора — никога няма да го поискаш повече.

Адора застана зад мен и ме ръгна мощно.

— Захващай се с нея, скъпи съпруже. Миденообразният връх на леглото завибрира и когато заплаши да се срути, Кенди бързо го сграбчи. Близо под мен лицето на Майк издаваше изненада, когато тя каза:

— О, в крайна сметка той не е фалшив! О, ти си чудесен!

Получих висока оценка! Тя беше…

БЛЯС!

За секунда си помислих, че ме застигна синя светлина от нагласен за приземяване космически кораб и веднага се приготвих да изпадна в безсъзнание. Обаче не. Огледах се наоколо.

Тийни! Това „бибипано“ дете имаше апарат със светкавица! Току-що беше направила снимка.

Да върви по дяволите. С голяма решителност се върнах към работата си. Адора се усмихваше опростително, а Майк тананикаше тихо и монотонно:

— О, ти, скъпи!

Милдред поклащаше глава в очакващ ритъм, когато Майк извика с треперещ от вълнение глас:

— Никога, никога, никога не съм изпитвала нещо толкова прекрасно. Истински МЪЖ!

Усмихнах се злорадо на комплимента и се концентрирах, докато тя стенеше.

БЛЯС!

Ето го пак! „Бибипка“ му, съвсем ми отне вниманието!

Скръцнах със зъби и отново се захванах.

Тийни се бореше с апарата си. Държах я под око. Трябваше да реагирам по-бързо от нея!

Цялото легло се разтърси и миденообразният връх се опита да падне, обаче Кенди го сграбчи и го задържа.

Починах си за секунда задъхан и тогава се усмихнах подигравателно на Тийни. Бях я изпреварил!

Адора застана на обичайното си място, веднага щом Майк дойде на себе си. А Майк възкликна: „Да, о, да, наистина, категорично! Това беше краят на хапането и драскането, както и на използването на полски колбаси вместо вибратор“.

Беше ред на Милдред, но честно да си кажа, малко се чувствах напрегнат. Нерви.

Кенди се държа чудесно. Тя ме отведе под душа, пусна го и това малко ми помогна. Няколко минути по-късно се върнах. Милдред лежеше на леглото с дръпнат до брадичката чаршаф и ме гледаше замислено.

Тийни имаше неприятности с апарата си. Адора й помагаше да го нагласи. Възвърнатата ми страст се изпари.

— Без такива неща повече! — казах ядосано. — Изпратете я в къщи веднага!

— Ами образованието й — каза Адора.

— И пукнат „бибип“ не давам дали ще стане двойкаджийка — казах аз. — Веднага я махнете оттук!

— О, пфу, пфу, уф, уф — каза Адора, — нямаш никакъв усет. Въобще не разбираш младите.

А аз имах проблем. Адора ми донесе една цигара с марихуана. Тя ми я пъхна в устата и я запали. Дръпнах си. Адора ме удари в стомаха и аз буйно издухах дима. Тя напъха „джойнта“ в устата ми и когато си поех дъх отново, влезе един цял покрит със смог град. Закашлях се, но димът беше влязъл в дробовете ми. Стените започнаха да се отдръпват и да се приближават.

Адора ме накара да седна и ме остави да пуша спокойно. Майк се приближи, залитайки, и седна до мен. Очите й бяха пълни с учудване, когато ме погали по рамото. Това доста повдигна духа ми и аз започнах да добивам увереност.

Адора ме дръпна към леглото някак убеждаващо.

Милдред ме наблюдаваше с очакване как приближавам.

Кенди провери дали черупката на върха на леглото е по-добре закачена към стената, но то вече беше започнало да се клати. Тя погледна преценяващо надолу към леглото.

Майк се усмихваше със замечтан поглед на познавач, когато започнаха стенанията.

БЛЯС!

Веднага скочих от леглото!

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера отново, че не става въпрос за приземяване на космически кораб.

Преголемите устни на Тийни се усмихваха сладко.

— Тази беше добра — каза тя. — Тя изглеждаше точно така, сякаш умира!

— Убийте това дете — казах ядно на Адора.

— Е, защо се разстройваш от такава дреболия? В края на краищата беше само артистичност от страна на момичето. Образованието и изкуството вървят ръка за ръка. Тя видя нещо, което искаше, и го засне.

— Ще я убия — казах аз.

Адора ме върна на канапето. Запали още една цигара с марихуана. Кенди намери малко шампанско. Изпих го между дръпванията и започнах да се успокоявам.

Милдред вършееше и стенеше в леглото.

— Нито една снимка повече! — казах аз.

— Няма повече да правя така — каза Тийни.

Адора ме поведе отново към леглото утешително.

Кенди застопоряваше върха на мидената черупка, тъй като отново беше започнала да се люлее. Майк, все още със замечтан поглед, започна да клати глава в ритъм, докато гледаше.

Скърцах със зъби от усилие.

Кенди бързо сграбчи върха на леглото, тъй като нещо подобно на земетресение заплаши да го срине.

Седнах триумфално с насмешлива усмивка към Тийни. Въпреки нея бях успял!

Когато Милдред се свести, Адора отново беше там в ролята си на продавач. Нямаше липса на купувачи.

— Мъже, мъже, мъже — прошепна Милдред — Винаги ми давайте мъже! — Това беше доста добър атестат. Тя лежеше със замечтан поглед и мъркаше като котка.

Кенди ми даде още една чаша шампанско и аз я вдигнах като тост за самия себе си. Гълтах мехурчестото питие и ми беше останала още половин чаша, когато чух глас:

— Сега Тийни иска още малко снимки.

Когато спрях да кашлям и да хриптя, опитвайки се да извадя шампанското от белите си дробове, изскърцах:

— Къде сте оставили пистолетите за дуел? Ще го убия това дете!

Адора каза:

— Погледни го клетото момиче. Уплашил си го до смърт! — След това приближи лицето си близо до ухото ми и каза със смъртоносен глас: — Ще направиш каквото ти казваме, двуженецо.

Отвърнах слабо:

— Но вече няма какво да се снима! Двете момичета са задоволени.

— Трябват ни демонстративни снимки — каза Тийни. — Как мога да си направя домашното без точни и подробни примери? Ако нямам какво да изучавам, въобще няма да се справя!

— Чуваш ли? — попита ме Адора. — Просто ни кажи какво искаш, Тийни.

— Ами състезателите по фигурно пързаляне трябва да снимат себе си, за да подобрят техниката си. Ти сама каза така, Пинчи. А пък аз още нямам такива снимки.

— Разбира се — каза Адора благосклонно.

— Можеш ли да работиш с апарата? — попита Тийни, като паркира дъвката си върху главата на една статуетка на Афродита.

— Разбира се — каза Адора. И го взе. — Сега какво точно искаш?

Роклята на Тийни незабавно хвръкна във въздуха.

Аз продължавах да седя върху канапето. Тя се приближи и застана пред мен. Погледна критично надолу и поклати глава.

— Така няма да стане — каза тя.

Обърна се към Адора.

— Онова, от което имаме нужда, е малко музика — каза Тийни. — Току-що купих най-новата плоча с неопънк рок, изпълнявана от „Непослушните момчета“. Ей тука е в чантичката ми. Имаш ли нещо против да я пусна?

Тя веднага щеше да постави 45-оборотната плоча върху стереото, но аз я взех от ръката й. Всичко, което имаше нещо общо с Тийни, беше смъртоносно. Човек трябваше да бъде предпазлив.

На етикета пишеше:

О, Боже, по дяволите! Това бяха само някакви детски измишльотини и щом психолозите я одобряваха, трябва да е добра.

— Давай — казах аз.

Тя изкусно нагласи стереото на 45 оборота и го нагласи така, че плочата да се повтаря отново и отново. Увеличи много звука и плочата тръгна. Иглата слезе надолу.

Шест разбиващи удара от там-тами, последвани от три бумтящи удара от тимпани. ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ! БУМ-БУМ-БУМ! И после се повтори. А след това продължи просто да повтаря! Енергична, властна, дива, примитивна!

Всички в стаята започнаха да се гърчат в ритъма на тези барабани. Тийни беше с широко отворени очи, тактуваше по бедрата си и с крака.

После хленчовете и стенанията на електронни инструменти. После някакъв хорал, подобен на племенна монотонна песен:

И тогава със съвсем нормален глас, в края се чу:

„Та това е поуката, малки дечица. Никога не «бибипайте» роботи“.

Жените в стаята почти бяха стигнали до „бибип“ от ритъма.

Помислих си, че съм прочел грешно етикета. Скочих и грабнах плочата от диска на грамофона, преди да успее да започне отново. Да, беше одобрена от Международната асоциация на психолозите и заглавието й беше „Поука“.

Тийни я измъкна от ръцете ми. Тя я постави обратно върху диска. Песничката започна отново: ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ, БУМ-БУМ-БУМ!

Тя влезе в ритъма й.

— Не е ли мечтателно? — каза тя с блажена усмивка, която караше преголямата й уста да изглежда като гладна пещера. Тя погледна, за да види дали Адора е готова. После се обърна към мен:

— Хайде, каубой, да заемаме първата поза!

Тя посегна и ме издърпа на крака толкова бързо, че халатът ми излетя назад.

Тя се облегна назад и ме погледна с изненадан израз на лицето си. Щракна с пръсти.

БЛЯС!

Адора беше направила снимката.

Тийни посегна да ме сграбчи. Бързо се опитах да й плесна ръцете и да се отскубна.

БЛЯС!

Беше странно: върху ретината ми се отпечата израз на страхопочитание от лицето й.

Но точно сега вече нямаше нищо подобно на страхопочитание у Тийни. Тя ритмуваше с крака музиката. Отново си вдъхнах увереност, защото си помислих, че музиката я разсейва.

Но не!

Тя внезапно ме сграбчи за реверите на халата и го разтвори.

Опитах се да я хвана за китките, за да я махна от себе си. Но тя беше поставила ръцете си с дланите върху гръдния ми кош и ме отблъскваше.

БЛЯС!

Върху ретината ми се отпечата израз на ужас. Но вече го нямаше.

Музиката продължаваше и бумтеше. Тялото й се уви около моето, като ме драскаше. Марихуаната и музиката се въртяха в главата ми.

Тийни внезапно се спусна на колене.

Бързо я сграбчих за раменете и се опитах да я вдигна.

БЛЯС!

Тогава тя стана, но аз бях изненадан! Тя ме шамароса право в лицето!

Смъртоносна обида!

Покана за дуел!

О, това беше вече твърде много от едно тийнейджърче!

Исках да я убия!

Тя се опита да избяга от мен, но задната част на коленете й се удари в леглото.

БЛЯС!

Изразът на лицето — страх, който за момент се отпечата върху ретината ми, вече го нямаше — за това бях сигурен.

Да я убия щеше да ми достави огромно удоволствие!

Тя се завъртя и се опита да избяга, като се покатери върху леглото.

Сграбчих я за плитката.

Тя се облегна! На мен!

БЛЯС!

Изпънах дланта си, за да я плесна с размазващ удар отзад.

— Ще те науча как ще ме обиждаш ти мен! — изръмжах аз.

Но Тийни се смееше!

Тя се обърна по гръб и се хвана за корема от смях.

Адора се смееше.

Кенди се смееше.

Майк и Милдред се смееха.

За нищо на света не можех да разбера на какво се смеят.

Прибрах се в стаята си, като тропах шумно с крака, и затръшнах вратата.

Легнах си и загледах кръвнишки в тъмнината.

Побъркано тийнейджърско чудовище!

Да върви ПО ДЯВОЛИТЕ образованието й!

Все още ги чувах как се кикотят в другата стая!

О, казах си, докато ръфах възглавницата, когато Ломбар най-сетне си свърши работата с тази планета и не се нуждае повече от нея, какво удоволствие ще бъде да я взривя. Особено ако Тийни е в средата на катаклизма. Това нямаше да бъде много скоро!

Глава втора

Изтощен от работата си тази вечер, както и от яростта, придружени с марихуана и шампанско, изпаднах в неспокойна дрямка само за да се разбудя от един кошмар, в който колкото и упорито да се опитвах, не можех да запаля фитила, който щеше да взриви Земята.

Когато се опитах да погледна часовника си, разбрах две неща: имах ужасна болка в черепа и беше осем часа вечерта.

От предната стая не идваха никакви звуци. Очевидно бяха отишли да вечерят, а след това и на някакво представление, както правеха често.

Взех си студен душ, като опитвах да се отърва от главоболието. Не свърши, работа. Но душът изведнъж ме накара да осъзная, че аз пренебрегвам истинската причина, заради която трябваше да понеса всички тия родилни мъки: Хелър!

Като кълнях човека, който сега даже беше насъскал тийнейджъри срещу мен, се избърсах бързо и открих екраните.

Екранът на Крек бе все още празен, а този на Кроуб не ме интересуваше. Но с екрана на Хелър нещата стояха другояче. Той беше доста замъглен, но не можеше да се сгреши. Хелър беше все още в морето.

Въздъхнах с облекчение. Бях станал навреме, за да видя как ще го взривят на парчета, докато се опитва да акостира в Атлантик сити. И каква радост щеше да бъде ТОВА след всичките неприятности, които той ми беше причинил!

Нощта беше тиха и спокойна. В небето се отразяваше някакво блещукане, което трябва да беше Атлантик сити. Патрулният катер стоеше като мъртъв във водата. Хелър се приготвяше да влезе!

О, знаех, че мога да разчитам на началника на пристанището: те не обичат взривени кораби да им задръстват каналите. Хелър, казах си, този път добре ще загазиш, и се надявам на Бога, че Ломбар е премахнал връзката ти с Великия съвет, защото тази вечер може да ти гръмне главата. Ах, какво удоволствие ще бъде да видя това!

Той провери дали оперативните светлини на патрулния плавателен съд светят ясно. После отиде до една маса за географски карти и разтвори една, която показваше Източното крайбрежие на САЩ и Атлантическия океан около Бермуда. Хелър погледна в един справочник и откри дяволския триъгълник. Пишеше, че е зона на юг от Бермуда, където се знае, че са изчезвали кораби поради никога неустановени причини. Той набеляза тази зона с моливче на картата и начерта една линия към нея, след което прочете курса, откъдето той беше встрани от Атлантик сити, до Дяволския триъгълник. Очевидно не успя да локализира много точно мястото, защото нарисува много питанки върху картата.

После отиде в лоцманската кабина при контролните устройства и отново включи на скорост моторите за бавен ход напред. Като използваше руля, той върна плавателното средство към курса, който току-що беше открил, и после заключи отвън автопилота.

Хелър се обърна към бордовия дневник и като имитираше почерка, написа: „20.12 часа морското чудовище ни каза къде да разрешим мистерията около Дяволския триъгълник. Следваме го със стандартната скорост, курс 152 градуса Т. Ще разкрие тайната, след като получи кафе.“

Хелър отиде в салона, провери всеки един от екипажа, който лежеше там, и подреди телата в безсъзнание така, че да се чувстват удобно.

Хелър се обърна към всички тях:

— Момчета, когато се събудите и се намерите там, където сте, се надявам, че ще се споразумеете между вас за удовлетворителен начин да обясните местонахождението си на вашите висшестоящи от бреговата охрана. Аз съм ви оставил един и кой знае, след трудното положение, в което са ви поставили, може даже и да ви повярват? Сега си тръгвам. Не си правете труда да ме изпращате със сигнал от свирка. — Той изключи светлината и затвори вратата.

Отиде до перилото, покатери се върху него и скочи в морския скиф, който се влачеше успоредно с кораба. Запали моторите му, провери захранването с охладителна вода, след което с един удар на ножа сряза изпънатото въже за теглене и почти веднага свърна по дирята на патрулиращото плавателно средство.

Той погледна по посока на светлините на Атлантик сити, един мъгляв купол в белезникаво синьо в тъмнината. Той каза:

— Сега ще се опитаме отново да акостираме на това враждебно крайбрежие и да видим какво са скалъпили местните тоя път. Няма канибали, надявам се.

Премигнах. Дали се беше досетил за капана, който му беше приготвен? След това се отпуснах. Типично за Хелър. Той се сещаше за гравираната плочка на Верацано, която беше прочел тази сутрин. Никога не можеше да се разбере кога той се шегува. Беше много объркваща черта, типична за един мръсник. Хвърляше прах в очите ти. На времето той беше притежавал мястото. Знаеше много добре това, че като се изключат федералните данъчни агенти, в Атлантик сити няма канибали.

Той даде газ на морския скиф и се насочи към една точка на север от сиянието в нощта. Когато набра скорост и морският скиф се зарея, ветрилообразните пръски пяна започнаха да блестят, със своя светлина — фосфоресцираща.

Грабнах една карта. Съдейки по разположението на светлините на Атлантик сити встрани от подпората на фордека му, той не се насочваше към входа на пристанището, пролива Абсекън. Вероятно отиваше към пролива Литъл Ег, който беше на десет мили северно. После си дадох сметка, че той нямаше да подходи фронтално към пристанището. Щеше да се присъедини към вътрешнокрайбрежния воден път, да слезе надолу към Литъл Бей и Лийдс Бей, зад Бригантин Бийч. Щеше да влезе в Абсекън Бей през задната врата!

Подло! Никога не можеше да се довериш на Хелър! „Бибипка“ му! С каква горчивина си припомних всичко, на което той ме беше подложил, когато се беше наложило да напусна Истанбул по море.

Обадих се на началника на пристанището в Атлантик сити.

— Обажда се агентът на ФБР. Човекът, който ви трябва, е в морски скиф, пътува с 42,3 възела. Ще се приближи по вътрешнокрайбрежния воден път и ще подходи откъм Абсекън Бей.

— Аха! — каза началникът на пристанището. Това означава, че ще дойде по канала Абсекън, за да се приближи до яхтата! Ще се струпаме на входа на пристанището откъм Фарли стейт.

— Направете всичко възможно да го хванете! — казах аз. — Той е много отчаян чернокож терорист, обучен от Организацията за освобождение на Палестина.

— Не се притеснявайте — каза началникът на пристанището. — Допълнихме редовния въоръжен отряд с един от Националната гвардия в Ню Джърси. Ще му дадем да се разбере, ще използваме картечници!

— Приведохте ли яхтата в бойна готовност?

— Обградихме я с противоударни плувки, в случай че този „бибипец“ се опита да направи камикадзе.

— Добре сте направили — казах аз. — По моя преценка ще бъде при вас след около половин час.

— След половин час — каза началника на пристанището — вашият човек ще бъде хвърлен във въздуха!

— Знаех, че мога да разчитам на вас — казах аз.

— На националните интереси трябва да се служи.

Затворих телефона. Хелър се носеше по черната огледална вода. Зад жирокомпаса имаше малък радароскоп и той очевидно направляваше с него. Формите на земята се виждаха много ясно върху него и той направо летеше в черната празнота. Трудна навигация, особено при такава висока скорост: вътрешните канали изглеждаха много сложни.

Той правеше и нещо друго! Не можех да разбера съвсем ясно заради смътното блещукане около него. Дали държеше бомба? Вгледах се.

Кутия бира!

Той пиеше бира!

Охо, помислих си. Ти нищо не подозираш. Много си сигурен в себе си, Хелър, много си отпуснат.

Видях как направи вираж в един стеснен канал, като отпрати на юг. Имаше някакви маркировъчни светлини. Той явно не им обръщаше много внимание. После си дадох сметка, че за морския скиф, който беше във водата единствено с витлата и рулите си вероятно не е кой знае колко важна дълбочината на канала. Той хващаше преки пътища! Минаваше покрай земни маси, а не покрай шамандури! Обърка ме!

Напрегнато разгледах моята карта. Щеше ми се да мога да разчитам данните на радароскоп. Видях едно стеснено място пред Хелър. Той се носеше с рев към него. Отпуснах се. Това можеше да бъде само откритото пространство, което го носеше към канала Абсекън — островите вдясно и вляво бяха толкова дълги, че той нямаше да може да ги заобиколи. Само след миля-две Хелър щеше да стигне до моста Бригантин. Ей там отпред бяха светлините му! Точно където невидимо го очакваха с картечници!

Хелър вече се занимаваше с друго. Прикрепяше нещо да стои изправено на седалката на лоцмана.

— Ти просто си седи тук — каза той — и хвърляй по едно око на нещата.

Някакъв овал. Форма! Боже мой, дали не беше взел някой от онези нещастници от охраната, за затворник? И го караше да движи лодката?

След това сложи ръцете му на кормилото и ги завърза с някаква връв. Ръцете бяха твърде сакати, за да са човешки.

Кукла! Работен костюм, напълнен с възглавници, лицето също от възглавници!

Хелър се върна към задната част на морския скиф. Взе един голям сак.

Смъкна нещо през лицето си. Направи завой с кърмата! Право в разпенената диря!

ПЛЯС!

Подскочи.

Държеше нещо в ръка — трудно беше да се каже какво точно — виждаше се само силуетът му на светлините на отдалечения град. Беше обвито в найлон.

Хелър го натисна.

Морският скиф направи вираж!

Той отново го натисна и загледа пръските, направени от ревящото плавателно средство.

Морският скиф направи вираж на другата страна!

Радиоуправляемо устройство! „Бибипка“ му! Беше свързал автопилота с радиосистемата на катера в момента, в който си бях обърнал гърба. Той държеше нещо като спусък в ръката си!

Морският скиф се приближаваше все повече към моста, вече много бързо. Направи зигзаг.

ТРАКАЩ ВЗРИВ ОТ КАРТЕЧЕН ОГЪН!

— Така си и помислих — измърмори Хелър.

Той натисна управляващото устройство. Морският скиф направи вираж при един остър завой.

Вече стреляха пушки!

Един рикоширал куршум полетя над водата към Хелър и мина със смъртоносно свистене покрай главата му.

Морският скиф тръгна надясно.

— Съжалявам — каза Хелър. — Ти беше добра лодка.

Морският скиф отново се обърна. Мина под моста и полетя към близкия вход на пристанището за яхти.

Остро отсечено чукане от картечници над рева на моторите.

Разбиване на ударено предно стъкло!

Многократно смъртоносно свистене на рикошети!

Още по-голям взрив от огън!

Като продължаваше да се носи по вълните между доковете на пристанището за яхти, морският скиф сякаш се заклати. После продължи да цепи водата!

Искри от пламък!

Синьо-бяло проблясване от експлодиращ бензин!

Вероятно всичките резервоари с допълнително гориво бяха избухнали наведнъж!

БУУУМ!

Останките от летящата моторна лодка се удариха в края на един пристан!

ТРЯЯЯЯС!

Дърво и парчета метал полетяха в раздрания от пламъци въздух!

Нещо като тяло се видя за секунда, а след това изчезна!

Пламтящи парчета от остатъци се разпръскваха навсякъде и съскаха при допира с водата.

Краят на дока гореше и осветяваше пространството.

Един прожектор заблестя и претърси водата.

Хелър се гмурна.

Веднага грабнах телефона. Поисках да говоря с началника на пристанището. Трябваше да почакам. Той се обади.

— Изпуснахте го! — изкрещях в слушалката. — Той избяга откъм задната част на лодката още преди да стреляте!

— Глупости — отвърна началникът на пристанището. — Някой управляваше лодката и се опитваше да ни избяга.

— Той имаше радиоуправляващо устройство! — изкрещях аз. — Все още е в пристанището.

— Сигурен съм, че е така — отвърна началникът на пристанището. — На парченца. Видях го с очите си как лети във въздуха и експлодира там!

— Това беше кукла!

— Мога да разпозная един жив човек от мъртвия! — каза началникът на пристанището. — Хванахме го! Абе вие, агентите от ФБР, да не би да искате да получите почестите?

— Не, не! Почестите са винаги за вас! Но чуйте ме какво ви казвам! Той все още е жив. Ще продължи да прави опити. Претърсете онова пристанище и ако го намерите, убийте го! Това е заповед на ФБР!

— Добре — отвърна той и затвори.

Беснеех. Как е могъл да знае Хелър? После си спомних, че беше прочел съобщението, изпратено от капитан Грампър от Бреговата охрана и може да е заподозрян, че съобщението е отишло до всички точки.

„Бибипка“ му на Хелър! На него и на кутията му бира!

Глава трета

Изтощено се взирах, за да разбера какво ще се случи по-нататък.

Всичко, което получих за два пълни часа, беше плискане на вода от време на време и гледката към пристанището през очи, пълни с мехурчета.

Бяха изпратили работна лодка, която възстановяваше отломките под претърсващите светлини. Но това не беше важно. Освен това имаха и патрулираща голяма моторна лодка, която се движеше наоколо, преглеждаше водата с дълги лъчи.

Въобще не можех да разбера къде е Хелър. Най-сетне, когато той вдигна ръка, видях, че е облечен във водолазен костюм. Изругах. Той беше имал един цял следобед и всички средства, които можеше да открадне от кораба на бреговата охрана, за да подготви влизането си. Действаше в добре упражняваната роля на флотски военен инженер, офицер с почетна значка на доброволец. Но се намираше в твърде вражески води и се съмнявах дали въобще някога преди е имал у себе си толкова точно шпионско устройство като онова, което аз му бях поставил: самата следяща система.

Обадих се още два пъти на началника на пристанището, като му казах, че знам със сигурност, че мъжът е във водата и ще тръгне към яхтата. Той ми отвърна, че взема всички предпазни мерки.

Тогава внезапно получих ясна картина на кораба. „Златният залез“ беше оставен на котва доста встрани от всичко останало. Божичко, изглеждаше голям като лайнер.

Целият беше обграден от плуващи площадки, които бяха свързани с него чрез въжета. От дясната му страна се къпеха в собствените му прожектори стълбата за слизане на сушата, както и бялата му страна.

Гледката изчезна и при мен отново настъпи тъмнина.

После изведнъж — друга гледка: носът на яхтата се изправи право нагоре. После изчезна.

Ако можех просто да определя точно къде ще бъде той, можех да ги предупредя!

Друга картина. Корабът изглеждаше отдалечен. Беше обърнат насам откъм широката си страна и плаващите площадки и прожекторите блещукаха отвъд черната широта.

Развълнувано се обадих на началника на пристанището.

— Той е на около сто ярда перпендикулярно на кила на кораба откъм дясната му страна!

— Разбрах — отвърна той и тръшна слушалката.

И той наистина беше разбрал! Почти веднага чух приближаващата пулсация на мотори. Началникът на пристанището, Бог да го поживи, трябва да беше в радиоконтакт с патрулиращата моторна лодка.

Кратка картина от моторницата, приближаваща се право отпред с голяма скорост, точно срещу Хелър!

Черен екран.

Чаках, останал без дъх. Минута, две, три…

Друга картина! Той беше право пред кърмата! На около петдесет ярда от яхтата! Надписът „Златен залез — Ню Йорк“ се виждаше ясно в трептящите светлини на пристанището.

Отново се свързах с началника на пристанището.

— Той е на петдесет ярда пред кърмата на яхтата! ХВАНЕТЕ ГО!

— Добре! — изръмжа началникът на пристанището.

Картината изчезна. Но в аудиовръзката започнаха да бълбукат мотори, които ставаха все по-силни.

Един промит от вода поглед към патрулиращата моторна лодка. Идваше право към него.

Тъмнина. Една минута, две минути, три минути. Бях задържал дъха си. Четири минути, пет минути… Какво, по дяволите, ставаше?

Разтърсих глава, за да я проясня, понеже беше олекнала и се беше замаяла от липсата на въздух. Екранът ми просто си оставаше черен!

Кислороден апарат! Той вероятно използваше кислороден апарат, взет от Номер 81! Да, имаше глух ритмичен звук, който бях пренебрегнал. Но къде беше той?

Времето минаваше.

Тогава си помислих, че виждам нещо. Не можех да бъда сигурен. Това беше просто тъмнина на черен фон.

Усилих приемането на екрана до край. Да! Множество от подводни колове! Хелър беше под някакъв док!

Картина!

Той гледаше към една платформа за снабдяване с бензин и дизелово гориво, върху която имаше огромен надпис. Пристанището за яхти!

Грабнах телефона.

— Сега вече го хванахте! — изкрещях аз. — Какъв е докът точно срещу вашата плаваща платформа за гориво?

— Това е офисът ми! — отвърна началникът на пристанището.

— Той е във водата под него! — казах аз. — ЗАСТРЕЛЯЙТЕ ГО!

Телефонът бързо беше затворен.

Гласове! Чувах гласове в аудиовръзката си.

— Тоя „бибипан“ агент от ФБР казва по телефона, че е точно под дока! — Беше гласът на началника на пристанището!

— Как може да знае тоя „бибипец“?

— По дяволите да върви това! Тръгвайте с пушки към онази платформа за гориво, бързо. Ти, Хайпер, слез по стълбата и почни да стреляш под него!

Тъмнина.

Страховит тъп звук и стон, който прави куршумът, минавайки под водата! Друг изстрел. Още един!

Бълбукането на мотора на патрулиращата моторница.

Картина!

Беше откъм средата на канала и гледаше назад към дока.

БУУУМ!

Пламъци избухнаха като гейзер в небето! Сътресение във водата!

Целият офис бавно тръгна нагоре към небето, преобърна се и се разби на горящи късове.

БУУМ!

Патрулиращата моторна лодка се разхвърча при един огнен проблясък.

БУУУУУУУУУМ!

Цялото депо за гориво хвръкна във въздуха! Една ревяща гъба от кипящ огън израсна в небето.

Парчета се удряха с трясък и съскаха наблизо.

Прочистване на гледката на нивото на водата.

Вече всичко беше в огън, който блестеше ярко.

— Е, не беше устройство за подводно търсене, тъй или иначе — измърмори Хелър.

Тогава погледът му попадна на едно отдалечено носещо се във водата тяло. Той каза:

— Съжалявам, момчета. Дано вашият Бог Исус Христос помилва душите ви. — Той звучеше много тъжно.

Аз ругаех. Нямаше никой, на когото можех да се обадя.

Но надеждата не беше умряла. Яхтата беше вдигната в бойна готовност, а той все още трябваше да мине между две редици хора. Осветената плаваща площадка не можеше да бъде приближена. Все още имаше вероятност да хванат Хелър!

Глава четвърта

Около десет минути по-късно получих друга картина. Виждаше се стоманено въже, светлочерно на фона на тъмночерното на нощта.

Той вдигна поглед, беше откъм тъмната страна на яхтата. Държеше се за края на една вързана площадка за сблъскване, която се носеше отстрани на яхтата. От мястото, където беше той, въжето, което придържаше площадката, се вдигаше на повече от двайсет фута до най-ниската видима палуба.

Отгоре се виждаха още две палуби, а също и един човек на фона на звездите и слабо луминесцентното небе.

Пазач. С пушка. Той гледаше към кърмовата част на кораба и над водата към мястото, на което преди малко бяха станали експлозиите. По бялата му униформа трептеше светлината от един новоизбухнал пламък.

Хелър посегна нагоре и се хвана за стоманеното въже. С другата си ръка той провери дали наполовина потопената във водата чанта е добре прикрепена към каишките на кислородния му резервоар.

После, като преместваше едната ръка над другата, той започна да се вдига по въжето.

— Ох! — изпъшка той с шепот. Гледаше към дясната си ръка, докато се държеше с другата. Очевидно си беше одраскал дланта на някое протрито място по въжето.

Това ме накара да се почувствам по-добре предвид всичките неприятности, които той ми причиняваше! Нямаше ръкавици на механик, а стоманените въжета винаги имат стърчащи като кукички жички, които са счупени и стърчат. Така му се пада, като ми се препречва!

Но това не го спря. След като погледна пазача горе, Хелър отново започна да се катери, премятайки едната ръка над другата нагоре по въжето.

Не можех да разбера защо пазачът не го вижда! Всичко, което трябваше да направи, бе да погледне надолу!

Хелър спря още на два пъти. Стоманеното въже нараняваше дланите му, разкъсвайки евтините памучни ръкавици на парчета!

Ръка над ръка, той се катереше. Погледна за последен път към пазача горе и се преметна през перилото на палубата.

Защо не го беше видял тоя идиот! Тогава си дадох сметка отчаяно, че пазачът, като поглеждаше от време на време към огъня на брега, оставаше сляп за тъмнината на нощта, тъпия му глупак! Той не можеше да види нещо черно на фона на черната вода.

Хелър намери някакъв сандък на палубата, вероятно за спасителните жилетки. Отвори го. Разрови встрани всичко, което сандъкът съдържаше, а после свали кислородния резервоар, маската, въжето с тежестите и плавниците и ги пъхна в сандъка.

Той взе сака си и отиде до една врата на палубата. Долепи ухо до нея и се вслуша. После я отвори и влезе в един коридор. Лампите бяха запалени, но бяха приглушени за през нощта.

Той се огледа, за да се ориентира. Чуха се стъпки, слизащи по някаква стълба. Хелър отвори една врата и влезе. Затвори я зад себе си. Той потърси ключ и светна лампите.

На едното легло спеше някакъв човек от екипажа. Той беше в секцията за екипажа на кораба!

Една шапка на готвач висеше на кукичка.

Хелър загаси светлината.

Готвачът се обърна, ръмжейки.

Хелър отвори вратата и се вслуша. Чуваше се само как работи някаква машина.

Той излезе, намери няколко стъпала и се качи на една палуба. Внезапно откри онова, което можеше да използва: схема за евакуация на кораба. Беше поставена в месингова рамка върху стена, облицована с орехово дърво. Беше дадена цялата схема на кораба, палуба по палуба, с всичките спасителни лодки, противопожарни кранове и отделения, маркирани съвсем ясно.

Не бях си дал сметка колко голяма е тази яхта! Но едно плавателно средство, дълго двеста фута, с голяма ширина, трябваше да тежи поне две хиляди тона. Салон за танци. Нощен клуб. Театър. Парни бани. Трапезария за закуска. Трапезария за обяд. Банкетна зала. Спортен салон. Закрит плувен басейн. Открит плувен басейн. Корт за скуош. Състезателна писта… Състезателна писта? Да, там беше маркирано, че има, а до нея — гараж за миниатюрни коли.

Каюти, каюти, каюти. На кораба вероятно имаше място за повече от петдесет гости. При това апартаменти! Каква яхта! Повече приличаше на лайнер. Освен това очевидно беше доста нова, ако се съдеше по модерния интериор. Трябва да е струвала цяло състояние да се построи, а поддръжката й сигурно струваше още толкова.

Хелър откри това, което знаеше, че му трябва: главен апартамент на собственика. Той проследи пътищата, по които можеше да стигне до него от мястото, на което се намираше.

Качи се още една палуба по-високо. Спря, вслуша се, преди да влезе в един коридор. Огледа се внимателно.

Полирано орехово дърво, махагон и месинг, палуби, покрити с цветни плочки.

Той се втурна, за да пресече друг пасаж, спря се и се вслуша. Чуха се стъпки на горната палуба. Той замръзна. Стъпките се отдалечиха.

Той извади нещо от сака си. Задържах дъха си. Дали щеше да стреля в този кораб? Да го взриви?

Той отново тръгна през коридора. Пред него имаше голяма и внушителна врата с месингови ръбове. Главен апартамент на собственика, стая за гости. Той я подмина. Следващата врата. Главен апартамент на собственика, баня. Той я подмина. Следващата врата. Главен апартамент на собственика, гардероб. Той я подмина. И тогава: главен апартамент на собственика, спалня. Хелър спря.

Той не пробва топката на вратата. Захвана се тихо на работа с един шперц.

Глава пета

Хелър влезе през вратата толкова бързо и я затвори толкова тихо след себе си, че изненадата беше абсолютна. Графиня Крек се беше облегнала в леглото, облечена в син халат. Копринена завивка покриваше сгънатите й колене, върху които лежеше пренебрегнато списание. Тя гледаше навън през един четвъртит илюминатор с месингова обковка към пожарите на брега. Но позата й показваше, че липсва каквато и да било заинтересуваност.

Нещо трябва да я беше накарало да усети, че в стаята има още някой.

Тя извъртя главата си встрани. Пребледня!

— ЧЕРНИЯТ! — изкрещя тя.

Тя запрати списанието през стаята с всичка сила! То удари Хелър по гърдите с глухо тупване.

— Не, не — каза той. — Аз съм. Съжалявам, че те уплаших!

Тя се взря в него, вече беше станала на колене в леглото. След това:

— Джетеро, махай се от мен! Греховете са почернили лицето ти.

— Скъпа — каза той. — Трябва да ме изслушаш.

— Няма какво да слушам! — избухна тя. — Ти ме излъга за другите жени! Оженил си се за някаква евтина блудница! А след това си се оженил и за друга! Разби всичките ми надежди и мечти! Махай се! Не искам повече никога да те виждам!

— Скъпа, ще ме изслушаш ли или трябва да те насиля физически?

— Не ме докосвай, ти, флиртуващ безпринципен звяр! — Ръцете й търсеха наоколо. Тя сграбчи шише с лосион против слънце и го захвърли към него с цялата си мощ!

Шишето закачи леко главата му и се разби в стената зад него!

Тя скочи от леглото, грабна един стол, за да го хвърли към него. Това повиши надеждите ми. Тя можеше да убива мъже!

Внезапно Хелър се спусна напред, приведен. Той удари краката й точно над коляното.

Тя тупна на персийския килим.

Незабавно скочи отново към него, като драскаше и се опитваше да хапе.

Той хвана ръцете й, а след това бързо смени хватката и вече държеше китките и с една ръка. Седна върху нея и с едно от бедрата си закова ритащите й крака към пода.

— Гад такъв! — изкрещя тя.

Опита се да ухапе ръката, която държеше китките й. Той я премести, а заедно с нея и китките над главата й и ги притисна към пода.

— Ти — каза той, — малко ще ме изслушаш!

— Няма!

Със свободната си ръка той придърпваше сака към себе си. Затършува вътре, извади един куп листа и ги сложи на пода.

Тя се бореше храбро да се освободи. После се отпусна назад, дишайки тежко, а очите й горяха.

— Сега предполагам, че ще ме изнасилиш, както си направил с другите жени!

Хелър беше взел един лист от купа. Той го отвори и го пъхна пред лицето й.

— Погледни това.

— Няма! — тя извърна главата си от него.

Безмилостно, използвайки лакътя на ръката, която държеше китките й, той насили главата й на другата страна към хартията, която държеше. Тя затвори очи здраво и свирепо.

Хелър каза:

— ПОГЛЕДНИ ТАЗИ ХАРТИЯ! Какво е това?

— Нищо не можеш да ми докажеш! — каза тя.

— Отговори ми. Каква е тази хартия?

— Нараняваш ме. Ох! — тя погледна. — Очите й пламнаха. — Това е отвратителното дело на онази отвратителна мексиканска „бибипка“! — Тя се бореше да се освободи.

Той попремести малко хартията в ръката си и отново я бутна към лицето й.

— Прочети този параграф! Каква е датата на него?

Тя съскаше и ръмжеше. А след това:

— Ох. Ще ми счупиш ръцете! ДОБРЕ! Тук пише, че си се оженил за нея преди двайсет и шест месеца!

Той махна хартията и взе друга. Графинята диво се опитваше да се отскубне.

— Погледни този лист! Какво е това?

— Дереш ми врата. Това е делото от онази уличница Туутс Суич!

Той попремести хартията.

— Прочети този параграф! Каква е заявената дата?

— Пише, че си се оженил за нея преди четиринадесет месеца! Защо ме измъчваш? Мразя ги. Мразя ги! Мразя ги!

Хелър беше взел първата страница от някакъв вестник.

— Погледни новинарската статия. За какво е?

— Ще ми счупиш краката! Това е онази ужасна Мейзи Спред.

— И какво пише на този ред?

— Че си дошъл във фермата на баща й преди една година. И, оу, гад такъв, обзалагам се, че си се забавлявал с нея. Мразя я!

Тогава той взе една малка книжка.

— Сега погледни ТОВА. Какво е то?

Тя отново се опита да се изскубне от него. Затвори очи. Той приложи натиск.

— Това е дневникът ти на флотски боен инженер! — изръмжа тя.

Той го отвори.

— Погледни това. Погледни тия страници. Виждаш ли планета Земя? Блито-3?

Тя се бореше, но прегледа страниците.

— Не!

— А сега погледни тази последна страница.

Внезапно тя освободи китките си и сграбчи дневника. Той трябва да беше разхлабил хватката си, защото сега тя успя да седне. Така и направи, а очите й бяха приковани към дневника.

Тя го обърна, за да се убеди, че това наистина е дневникът. После прелетя през страниците му отново. След това се взря в Хелър. Каза:

— Ти въобще не си виждал тази планета допреди една година! А тогава дори не си се бил и приземил! — Очите й бяха широко отворени от изумление.

Внезапно тя започна да плаче. Протегна ръце и обви врата на Хелър, като го стискаше конвулсивно и хлипаше.

На вратата се чу почукване. Един дрезгав глас попита:

— Госпожо, добре ли се чувствате там? Един часовой докладва, че нещо се е счупило някъде насам по кораба.

Тя вдигна глава, преглътна трудно и направи решителен опит да заговори.

— Не, вече нищо не е счупено! — извика тя. — Слава Богу, че току-що беше поправено!

Стъпките се отдалечиха.

Глава шеста

След известно време графиня Крек стана и започна да крачи по халат и на бос крак напред-назад из спалнята на яхтата. Изглеждаше много развълнувана.

Хелър седеше в средата на персийското килимче все още в черния си водолазен костюм и я наблюдаваше, а аз гледах екрана му. Нейният все още бе изключен.

Тя внезапно спря, кършейки ръце.

— О, колко съм била несправедлива с теб! — каза тя със стон.

— Не, не — каза Хелър. — Просто ще забравим това и ще започнем отначало, сякаш никога не се е случило.

— НЕ! Отказах да приема думите ти. Не ти се доверих. Казах ти в лицето, че си лъжец. О, КОЛКО ужасно! Дори опетних честната дума на един Имперски офицер от Флота! Ти никога няма да ми простиш.

— Но аз наистина ти прощавам.

— О, не! Това е толкова ужасно! — Тя падна на колене до него. — Никога не успявам да направя каквото трябва! Това, което направих, е абсолютно непростимо! — Тя отново скочи и започна да крачи. — О, скъпи! О, скъпи! Как ще мога въобще някога да те умилостивя!

— Просто като продължаваш да си бъдеш толкова красива — отвърна Хелър.

— О, не — каза тя, като поклати глава. — Аз повярвах на тези фалшиви дела. Повярвах на вестниците. Повярвах на онова, което казваха онези демони, но не повярвах на милия ми Джетеро!

Тя отново падна на колене до него.

— Бях абсолютно УЖАСНА! — Тя се взираше в лицето му. — О, Боже! Даже съм ти нарязала лицето на черти с онова шише, което хвърлих!

Хелър попипа лицето си, погледна пръстите си, за да види дали има някаква кръв. После докосна някаква лепенка.

— О, това ли имаш предвид. Това са просто порязвания, от бръснач. Нищо.

Тя нерешително докосваше с ръка гърдите му.

— Има ли нещо счупено тук? Някое ребро? О, скъпи — изстена тя, — премазах ти гръдния кош с онова списание!

— Списание? — възкликна Хелър. — А, онова ли. Не си струваше даже да приклякам.

Тя пипаше главата и раменете му притеснено. После погледна надолу и нададе вик.

— Ръцете ти! Нарязани са на парчета!

Тя вдигна дланите му и се вгледа в нарязаните ръкавици. Имаше няколко малки точици кръв.

— Нищо не е — каза Хелър. — Получих ги, когато се катерих по едно стоманено въже.

— Оу — изстена тя. — Ти просто се опитваш да пощадиш чувствата ми и да ме накараш да мисля, че не съм причинила тези УЖАСНИ наранявания. Но аз го направих! — Тя внезапно придърпа главата му върху гърдите си. — Аз нараних любимия ми Джетеро! О, трябва да ме линчуват! — Тя го бутна назад и погледна напрегнато лицето му. — Много ли те болят? После поклати глава: — Ти не би ми казал, даже и да те боляха. Чакай, ще бъда колкото може по-нежна. Можеш ли да стоиш прав?

— Разбира се, че мога да стоя! — отвърна Хелър, като стана на крака.

— Ето, облегни се на мен. Ще те заведа до кушетката. — Тя го разположи удобно на нея. — Седни тук — каза тя притеснено. — Ще донеса един леген с вода, за да накисна ръцете ти, така че да можем да свалим тия пропити с кръв ръкавици.

Тя изчезна бързо нанякъде и се върна с един леген вода. Сложи ръцете му в него. Опитваше се да свали памука от тях. Както се беше навела над легена, сълзите й падаха с плясък във водата.

— Аз нараних моя любим Джетеро. И през цялото време той е бил невинен!

— Слушай — каза той. — Всичко вече свърши.

Тя вдигна поглед към него.

— Не, не е. Защото през следващите сто и петдесет години всеки път, когато ме погледнеш, някаква мъничка частица от теб ще казва: тя не ми повярва и ме нападна и напълно по нейна вина останах сакат и инвалид.

— О, не — каза Хелър. — Няма да направя това.

— О, да. Но което е по-лошо — аз самата ще го знам. — Тя внезапно стана и закрачи напред-назад, като кършеше ръце. — Трябва да оправя нещата! Трябва да направя нещо, за да се поправя. Няма да понасям себе си, освен ако не го направя! — След това тя изстена. — Даже те напуснах, когато ти си имал нужда от мен. — Тя спря и коленичи пред него умоляващо. — Кажи, че ми прощаваш!

— Напълно ти прощавам — възкликна той.

Тя отново стана.

— Не. Това не е достатъчно. Не мога да ти позволя да ми простиш. Това е толкова ужасно! — После тя изведнъж се изправи в цял ръст. Каза с решителен глас: — Нямам право да ти натрапвам вайканията си, когато имаш толкова много болки. Ти нямаш нужда от такова емоционално женско същество, което да лежи на ръцете ти. Така че не се притеснявай. Ще бъда изпълнителна и ефикасна.

Тя падна на колене отново и обели ръкавиците от ръцете му. Накисна ръцете му в легена и го бутна встрани. После съблече мокрия му костюм. По негови указания извади специалното фенерче от сака и го насочи към лицето му, което явно възвърна цвета си.

Тя отиде и взе един медицински комплект от Занко, който беше събрала. След което с много, много, твърде много незабавно действащи церове и с много, много, твърде много вендузи и лепенки се погрижи за неговите повърхностни драскотини.

После тя отиде при телефона до леглото, обади се, а когато след малко донесоха един поднос, тя го внесе. Накара Хелър да се пъхне в леглото, да се облегне, постави подноса с бульон и сухари в скута му и започна да потапя сухарите в бульона, след което да ги пъха в устата му.

Когато това беше свършено, тя се увери, че Хелър се чувства много удобно, когато легна на възглавниците.

— Иска ли ти се да поговорим? — попита тя.

— Слушай — каза Хелър. — Аз не съм болен. Добре съм.

— Моля те, престани да се преструваш — помоли го тя. — Мога да посрещна онова, което съм направила и то е абсолютно отвратително УЖАСНО. Така че не се опитвай да щадиш чувствата ми. Просто сега ми кажи всичко, което се е случило, и не замазвай никакви подробности.

Така че той й каза за състезанието, за разгласяването, за делата, за морския скиф и бреговата охрана и при нейните въпроси за всичко друго, за което успя да си спомни, включително и факта, че бяха издадени заповеди за арестуването му.

Тя му благодари и се облегна назад:

— Заради жените — каза тя. — Те причиниха всички неприятности. И понеже моят Джетеро е толкова красив и толкова любим, аз бях такава ревнива глупачка. Да. Заради жените.

— Изи казва… — започна Хелър.

— Не, не. Изи е мъж. Той няма да разбере тия неща — прекъсна го графинята. — Една жена — която и да било жена — би преместила небесата и планетата, за да сложи ръцете си върху моя Джетеро. Разбирам това много добре. Логично е.

— Мисля, че нещата не са толкова прости…

Но тя не го слушаше. Стана и отиде в някоя от другите стаи. Нямаше я известно време. Появи се и изчезна няколко пъти, чуваха се и гласове.

Върна се. Държеше чаша вода и две капсули.

— Имаш болки и си бил под напрежение. Капитанът ми каза ако имам някакви проблеми със спането, да му кажа. Сега направих точно така. Тези се наричат „Нембутал“. Ще успееш да заспиш. Тук си на сигурно място. Никой не знае, че си тук, така че ги вземи и си почини.

— Не мисля, че имам нужда…

— Вземи ги — каза тя и ги постави в устата му. Даде му малко вода, за да ги глътне.

— Сега просто се отпусни назад и почивай — каза тя. — Всичко ще бъде наред. — Тя се пресегна и го целуна нежно между прекалено голямата маса превръзки. Загаси лампата.

Екранът ми стана тъмен. Аудиовръзката донасяше слабото жужене на някаква корабна машина. След което се чу равномерното дишане на Хелър.

Нагласих алармата на екрана за часа, в който той се събуди. Очевидно това щеше да стане след известно време.

Поне знаех точно къде е той. И че не представлява опасност за мен в този момент. Или поне така си мислех.

И аз си легнах.

Какъвто бях глупак, нямах каквато и да е проницателност за голямата буря нещастия, която щеше много скоро да се разрази! А аз — изправен срещу най-лошата серия катастрофи, която адът някога е отприщвал.

Оглупял от шока, шампанското и марихуаната, хич и не подозирах, че последните ми дни на Земята ще ме нападнат неочаквано.

Сега, като се сетя за онзи момент, не мога да повярвам, че съм могъл да бъда толкова заспал и спокоен.

Тъмно сатанинско нещастие беше тръгнало по опустошителния си път.