В преследване на смъртта

Глава първа

На следващата сутрин, изтощен и изтормозен както от физическо пренатоварване, така и от съня, който не беше сън, а парад на кошмари, се огледах в огледалото на банята.

Лицето ми беше изподраскано.

Една от кандидатките за сексуално преобучение снощи беше тънко същество, предимно от кокали. Като прибавка към незрялото тяло, гърдите й също не се бяха развили напълно. Поразмишлявах за възрастта й: трябва да бе на около четиринайсет или най-много петнайсет. Някой ден щеше да изглежда добре може би, но точно сега очите й бяха твърде големи и кръгли, а устата й — също прекалено голяма за лицето. Носеше светлокестенявата си коса на конска опашка. Дъвчеше дъвка с много шумно задоволство.

Името й беше Тийни, а работата — да ближе марки в Контролния отдел на Роксентъровата Медицинска асоциация. Бях разбрал, че не е от много време на това работно място, беше дошла направо от някаква психологическа група за сексуално образование в гимназията и още не беше напълно преобразувана според изискванията на Психиатричния контрол на раждаемостта. Така че според Адора беше много важно да си дадем зор за нея: моят зор, разбира се!

Предишната нощ Тийни много явно беше изразила ентусиазма си по отношение на преобразованието! Но „ентусиазъм“ е твърде мека дума. Тя търча из целия апартамент, както и връз мен.

АКТИВНА! А другите просто се усмихваха със снизхождение и не я усмиряваха! Може би нямаше да е толкова зле, ако многократно не беше изразила страстта си с нокти!

Но тя ме накара да осъзная, че моята лична образованост не е достатъчна. И представа си нямах какво означава „Яхни ги, каубой!“. Ние нямаме крави на Волтар, а ако имахме, нямаше да ги удряме с шапка! Или пък да ги дращим! Нечовешко!

Да, в крайна сметка онази много активна Тийни се оказа доста изтощително преживяване. Надявах се, че няма да има много като нея! Твърде пресушаващо е!

Сложих няколко лепенки по лицето си, за да скрия белезите от одраскванията. Надявах се да не бъда постоянно с белези.

Помислих си, че ще се развеселя като проверя, преброя и помилвам парите си. Бяха на най-горния рафт в килера. Смъкнах ги. После просто седнах и се вторачих в тях. Струваха ли си?

Когато ме споходи тази мисъл, веднага се разтревожих. Дали не ме ощетяваше с нещо любовта ми към парите? Ами какво щеше да стане, ако влезна в състояние на хиперотрицание?

Гледай до къде ме бяха докарали Хелър и графиня Крек!

Започнах да се притеснявам и за още нещо. Хелър можеше да ме заподозре. А графиня Крек, след като беше изчезнала, може би ме търсеше. Ами ако й беше влязла мухата да позволи на Кроуб да си разпаше пояса върху мен, след като полудея!

Не бях поглеждал много към екрана на Кроуб. Дали тя поддържаше връзка с него?

Нетърпеливо включих екрана му. Кроуб понякога правеше гледането много трудно заради едното си проникващо рентгеново око. Но днес екранът беше доста чист.

Кроуб стоеше пред група явни психиатри. Вероятно беше в амфитеатралната операционна зала на „Белвю“. Публиката беше много нетърпелива.

Пред него седеше завързан за един стол някакъв пациент. Изпъшках: Кроуб се беше захванал отново със старите си номера за присаждане.

Едно влечуго се извиваше от черепа на пациента! Главата на смъртоносната змия се движеше наляво-надясно.

Гласът на Кроуб прогърмя:

— Дова токазва деорията це цовек е продълзение на мозъка на влецугите. Бросто като давахме на бациента Медикамент 32, мозъцната гора на влецугото бесе отново зтимулирана та расте! И тя растя и растя. Е ф крайна зметка ето ко токазателството!

Събраните психиатри неспокойно водеха бележки. Един медицински фотограф правеше снимки със светкавица.

Мошеникът му! Винаги правеше маймунджилъци с присаждания. Точно така създаваше ненормални и затова беше осъден на смърт, преди Ломбар да го вземе и да го назначи на работа в Спитеос. Сега Кроуб оскверняваше свещената психиатрична наука!

— И дака! — извика той със замах — Госбода, вие зте млого брави! Едо един мосък на влецуго. Цовек е продълзение на мосъка на влецугите. Дова е ишточникът, който брави цовек долкова зъл! Бзихиатрицната наука е брава!

Събраните учени мъже изръкопляскаха. Чуха се и някои възгласи.

Един оратор се изправи.

— Доктор Кроуб. Бих искал да съобщя на това събрание сега, след като видяхме това със собствените си очи, че сте номиниран за наградата „Психиатричен гений на годината“.

— Не, не — извика Кроуб нетърпеливо. — Зеднете! Ас не зъм звърсил! Има и труго токазателство!

Залата се смълча.

— Дози бациент доде тук с тиагноса луост. Гато му давах Медикамент 32, исвадих прицината наяве. Сега, прет оците фи сте ИЗЛЕКУВАМ бациента!

Буквите от емоционалната скала на екрана бяха изписали:

Залата притихна. Кроуб взе един огромен нож от масата. Размаха го. Той изсвистя във въздуха.

ХРЯС!

Ножът отдели змията от черепа!

Наоколо шурна кръв!

Пациентът изпадна в предсмъртни гърчове.

Умря.

Буквите на екрана на Кроуб просветнаха:

Гласът на Кроуб проехтя триумфално.

— Витяхте ли? Трайният бродукт на бсихиатрията не достигнат. БАЦИЕНТЪТ Е ЗПОКОЕН!

Избухнаха бурни аплодисменти. Психиатрите бяха станали да го приветстват на крака!

Изведнъж от ликуващата тълпа се отдели една тумба хора от медиите. Най-отпред между тях имаше мъж с журналистическа карта на „Слайм мегъзин“, пъхната в лентата на шапката му. Гласът му едва се чуваше над врявата.

— Доктор Кроуб! Искаме да ви сложим на корицата на списанието! Учен на годината! — Някакъв телевизионен екип го блъскаше настрани. — Всичко сме приготвили, но ни трябват снимки в близък план.

Психиатрите изблъскваха новинарите назад в опитите си да стиснат ръката на Кроуб.

Каква бъркотия!

Аз извърнах очи и щракнах екрана.

Седях неподвижен. Психологията и психиатрията стимулираха Кроуб. Вината за това, че се наложи той да бъде изпратен на Земята, беше на Хелър.

Започна да ме обхваща мрачна ярост. Дали имаше някакъв начин, по който да използвам това? Може би все още имах шанс да пресека пътищата на Хелър и графиня Крек с този на Кроуб. Съдилищата изпращаха углавните престъпници в „Белвю“. Нещо повече: те изпращаха там някои хора, просто за да бъдат прегледани. Един преглед, направен от Кроуб, би се оказал фатален!

Развеселих се.

Реших, че е по-добре да следя движението на Хелър. Колкото беше нещастен, можеше да се появи възможност да го изпратим в „Белвю“ чрез съдебна заповед за преглед. Някак усещах, че мога да преодолея влиянието на Крек. Ако не видеше лицето на Хелър, Кроуб нямаше да избяга. Да, по-добре беше да наблюдавам Хелър и да разбера дали ще открие графиня Крек. После можех да измисля нещо. Разполагах с всички възможни източници. Влиянието на Роксентър проникваше навсякъде и винаги, когато се налагаше да го използвам, ми беше съвсем подръка.

Щях да отвърна на удара с удар!

Глава втора

Обадих се на „Дингълинг, Чейс и Амбо“. Вдигна Амбо.

— Обажда се Смит — казах. — Как вървят нещата?

— Чудесно — отвърна Амбо. — Имуществото му е обвързано с брак. Той все още е на свобода, но това няма да е задълго.

— Какво означава това?

— Вече разполагаме и със съдебно решение за двуженство. Делото се превърна от гражданско в криминално. Веднъж като го задържим в затвора по обвинение в престъпление, можем да го унищожим и да издоим всичко, което има, а после да заграбваме и онова, което въобще някога ще има. Чудесен правен случай. Той няма никакъв шанс.

— Можете да имате неприятности при арестуването му.

— О, не мисля така — отвърна Амбо. — Имаме връзки в полицията и ще направим така, че всяко летище, автобусна и жп гара да бъдат наблюдавани. Опитват се да бягат, когато им нанесеш голям удар. Така че ще го заловим, ще го хвърлим в пандиза и после ще го измъчваме. Стандартна правна процедура. Старото рутинно изнудване. Съди ги по гражданско дело, изфабрикувай нещо криминално и тогава им изсмучи кръвчицата. Рутина.

— Има още нещо, което можете да направите — казах аз.

— Какво? — попита той нетърпеливо. — Винаги сме отворени за нововъведения, които довеждат хората до още по-голяма мизерия.

— Искам да напишете и заведете съдебна заповед, според която след арестуването му трябва да бъде изпратен в „Белвю“ за преглед на душевното състояние.

— О, чудесно! То е ясно от само себе си, че щом е практикувал двуженство, трябва да е с безотговорен и нездрав разум. А ние можем да бъдем назначени като изпълнители на завещанието по имуществото му, да си го разделим между нас и да бъдем богати! Това е чудесно.

— В заповедта — казах аз, — уточнете, че лицето му е твърде привлекателно, може да разврати сестрите и заради това трябва да бъде почернено.

— Нищо по-лесно. В една съдебна заповед можеш да напишеш каквото си искаш. След това всичко, което трябва да направиш, е да накараш съдията да я подпише, а той никога не чете онова, което подписва. Абсолютно новаторска идея. Освен това ще вдигне добър шум в печата. Придава на целия случай зловещ ореол. Тия неща не могат да се спечелят, да знаеш, ако преди това не ги пробваш в печата.

— Има още една заповед, която можете да изготвите — казах аз. — Той си има наложница. Името й е Хевънли Джой Крекъл. Известно е, че тя му помага. Какво мога да направя с нея?

— О, няма нищо по-лесно. Просто трябва да заявите заговор и незаконно въздействие в ущърб на интересите на нашите клиенти. Издай заповед за задържане, която, ако я наруши, ще бъде хвърлена в затвора, издай друга заповед да бъде призована като особено важен свидетел и задържана докато започне да вижда нещата както ние искаме. Нали разбирате, обичайните неща. Можете ли да ми дадете описанието й?

— Пет фута и девет и половина инча висока, с руса коса и сиво-сини очи. Абсолютен демон на външен вид. Често се вбесява. Използва електрически камшик. Ръцете й са като нокти на граблива птица. Стъпква мъжете с алени пети, спечени от тяхната кръв.

— О, Боже мой — възкликна Амбо. — Тя е заплаха за случая. Да, веднага ще издам заповедите! О, много се радвам, че ни казахте всичко това!

— Трябва непременно да уточните в заповедта жената да бъде изпратена в „Белвю“ също маскирана. Знае се, че лицето й превръща мъжете в камък!

— Така и ще направя! — каза Амбо. — Голямо облекчение е да знам, че съдът и полицията винаги си вършат работата. Тоя Уистър и тая Крекъл трябва да бъдат затворени!

— В „Белвю“ — повторих аз.

— О, няма никакъв проблем за това. Всеки гражданин може да бъде взет и изпратен в „Белвю“ при съществуващите закони. Ще осигуря предварително да бъде сложен в заповедта лекарски подпис за изпращане в лудница.

Изведнъж ми се появи едно опасение. Ами ако ги изпратеха в „Белвю“ и въпреки всичките предпазни мерки Кроуб все пак ги разпознаеше? Това щеше да развали целия заговор. Не беше ли достатъчна и обикновената психиатрия? Тя щеше да ги извади от строя завинаги.

— Уточнете в заповедта — казах аз, — че на доктор Фийтъс П. Кроуб, главен психиатър там, му е категорично забранено да ги преглежда. Накарайте някой друг психиатър да подпише заповедта. В края на краищата става въпрос само за нещо рутинно и законно.

— Както кажете — съгласи се Амбо. — Просто една рутинна заповед. Боже мой, мистър Смит, чудесно е, че ни помагате. Вие разсъждавате точно като адвокат, с приятни заобикалки. Много подпомагате този случай.

Той затвори телефона.

Разцъфнах от комплимента. Колко не приличаше той на подигравките на Медисън. Геният ми беше оценен.

Облегнах се назад и се почувствах наистина страхотно. Изведнъж започнах да се кикотя. Даже ако Кроуб ги забележеше, нямаше да ги разпознае. Той не знаеше имената Уистър и Крекъл. Вероятно щяха да ги заведат там дрогирани, да ги сложат в апарати за електрошок и да съсипят останалата част от живота им. Обикновената психиатрия беше съвсем достатъчна за тях.

Съдилищата, законът и психиатрията бяха безценен екип. Защо си бях направил труда да наемам убиец, когато те изцяло бяха на моите разпореждания?

Как можех да пропусна? Ако не хванеха Хелър веднага, той можеше да намери Крек, а ако това станеше, той сигурно веднага щеше да я доведе в тресавището, което бяха направили адвокатите, за да станат богати. Беше бездънна яма, която щеше да ги погълне и двамата! Със злорада усмивка! Да бъде благословена връзката между земното право и психиатрия! Можеше да е съвсем шантава, но, слава Богу, вършеше работа на елита на власт!

Глава трета

Когато насочих вниманието си към Хелър, той стоеше на брега и гледаше парадно шествие на кораби, които пътуваха към морето. Водата пред него беше обагрена в синьо от изпъстреното с облаци небе, почти лишено от смог. Беше ясна сутрин през един пролетен ден. Вятър нямаше; когато той погледна надясно, тревата беше свежа и зелена. После погледът му се прехвърли върху един паметник.

Батъри! Хелър стоеше недалеч от статуята на откривателя на Манхатън Верацано, който както пишеше на табелата, се приземил през 1524 година в близост до тази точка, най-южното крайче на острова.

Хелър се обърна към статуята на волтариански:

— Дали местните са се опитвали да увеличат злото и чрез теб?

След това той прочете наскоро поставената гравирана метална табличка, която беше по-подробна. На нея пишеше, че четири години по-късно Верацано бил изяден от канибали.

— Въобще не съм изненадан — Явно това го правеше неспокоен и той оглеждаше внимателно алеите на парка. — Къде си, Изи?

Задействах се!

След като вече знаех със сигурност, че за Хелър е издадена съдебна заповед, ми беше и пределно ясно, че полицейски инспектор Графърти, онзи преследвач на слава, няма да има търпение, да тръгне след плячката.

Позвъних в офиса на Графърти:

— Дайте ми бързо инспектора. В момента набелязаната от него жертва е пред очите ми!

— Инспекторът излезе по един случай — отвърна неговият помощник.

— Сигурен съм, че става въпрос за случая Уистър — казах троснато аз. — Предайте му, че мъжът, когото търси, — е в самия Батъри Парк, до статуята на Верацано. Там чака свръзката си. ЗАЛОВЕТЕ ГО!

— Много добре, сър — той затвори.

Хелър се понесе на запад по една лъкатушеща пътека, а извисяващите се небостъргачи на промишления район се виждаха покрай неприветливите червени стени от пясъчник на Касъл Клинтън. Той гледаше нагоре към някакво оръжейно дуло, когато зад него се чу глас:

— Мистър Джет. — Беше Изи.

— Намери ли я? — попита Хелър, а в гласа му имаше напрежение.

— Не, мистър Джет. Пуснали сме трима частни детективи. Нищичко.

— По дяволите! — възкликна Хелър.

— Мистър Джет, изглеждате ужасно — каза Изи. — Трябва да сте спали в парка. О, не мога да ви кажа колко съжалявам, че сте поставен в тази ужасна правна система, която е като машина за изстискване на дрехи. Самият закон е престъпен, мистър Джет.

— Взе ли нещата, за които те помолих?

Изи му подаде издут сак.

— Това е последното, което успях да измъкна. Около минута, след като бях спрял да ги събирам, заключиха с катинар офиса ви. Двама полицаи ви чакат в коридора, в случай че се появите. Пусната е съдебна заповед, мистър Джет. Обвинения в престъпления. Двуженство. Чуйте, мистър Джет. Според Бум-Бум те ще наблюдават всички летища, автобусни и ЖП гари, но той може да открадне хеликоптер и да ви заведе където пожелаете. Можем да ви качим на някой товарен кораб за Бразилия. Трябва да отидете, мистър Джет. Не понасям мисълта, че можете да влезете в затвора и да останете там години наред заради някакво фалшиво обвинение.

— Трябва да намеря моето момиче.

Изи въздъхна дълбоко:

— Тогава вземете това — каза той и бутна още една дебела пачка от хилядадоларови банкноти в ръката му. — Моля ви, не стреляйте по никого. В края на краищата е по-лесно да ги купим.

— Благодаря — каза Хелър. — Ти си истински приятел, Изи.

— Та това всъщност са вашите пари — каза Изи. — Направих тая пачка тази сутрин с машината за предсказване на бъдещето. Вдигна се цената на памука. Бих искал да ви помогна повече.

— Поддържай проектите — каза Хелър. — Ще се измъкнем от всичко това.

— О, бих искал да имам вашата увереност. Тази правна система е създадена само за хора с лоши намерения. В такъв случай се страхувам, че нямаме шанс. Моля ви, пазете се, мистър Джет.

Изи бързо си тръгна.

Хелър пое към финансовия район. Не след дълго той се вля в тълпите. Започна да върви доста бързо.

Спря пред един мизерен на вид бар „Борсов агент“. Влезе. Мястото беше осеяно със стари издания на акции, а автоматичната маркировъчна каса приличаше на телеграфен апарат.

Той седна на барплота. Имаше някакви големи надписи:

Отражението му в огледалото беше ужасно: с хлътнали очи.

— Дайте ми един „Севън Ъп“ — каза Хелър.

— Пазарът спадна тази сутрин, сър — подметна барманът. — По-подходящ е един „Сюисайд Спешъл“.

— Можете ли да ми развалите хилядадоларова банкнота?

— „Севън Ъп“ ли искате, сър? Трябва да сте ги прецакал.

— Някой ще ми се моли само да съм го прецакал, когато свърша с него — каза Хелър. — Мога ли да ползвам умивалнята ви?

— Разбира се, сър. Всеки, който има банкнота от хиляда долара, би могъл да купи целия бар.

Хелър влезе в умивалнята. Всъщност си беше една изцапана тоалетна. От огледалата не бяха останали даже късчета. Хелър закачи палтото си на една кука. Отвори големия сак, който Изи му беше дал. Не можех да различа какво има в него.

Хелър измърмори:

— По дяволите, какво е това? — Държеше самобръсначка с тройно ножче, която Изи вероятно беше купил.

После погледна отново в сака и очевидно реши, че ще трябва да използва това нещо вместо личната си роторна самобръсначка.

Опита се да се избръсне. Поряза се. Опита отново и отново се поряза. Свърши криво-ляво.

Намери в торбата малко мускалче с волтариански одеколон. Наплеска го върху лицето си. После извади малко фенерче, което бях виждал да се използва в целологията. Той го насочи към лицето си. После извади няколко лепенки и ги сложи на лицето си.

Изми зъбите си с въртящата се четка.

Но това ми стигаше.

Отново телефонирах на Графърти.

— Мъжът, когото той търси, е в бар „Борсов агент“! — И дадох номера на улица „Чърч“.

— Предадох информацията на Графърти — каза неговият помощник. — А той работи по някакъв случай, но се грижи и за този. Съдействието на обществеността винаги се оценява високо в криминалните въпроси, сър.

Затворих доволен. Най-добрият спец в Ню Йорк се беше заел с работата.

Хелър сгъна палтото, си, сложи го в чантата, а после извади тъмносин работен комбинезон за механици. Облече го. После си сложи една синя работническа шапка дюс. Погледна по-надълбоко в чантата.

— По дяволите! — каза той на волтариански. — Няма ръкавици за механик. Само тия памучни истории. — Но той ги сложи. После откри един специален парцал за механици и го остави да стърчи от джоба на хълбока му.

Почисти и се върна обратно в бара. Мястото беше все още безлюдно, като изключим бармана. А тази особа беше оставила „Севън Ъп“-а на една странична маса заедно с един сандвич.

— Тоя „Севън Ъп“ е ужасно нещо — каза барманът. — Никакъв алкохол няма. Та ви дадох и един сандвич с пастърма. Какво още мога да направя за вас?

— Можеш да ми покажеш къде е телефонът. Барманът издърпа един телефон с дълъг кабел до масата.

— Виждам, че имате някаква система за промъкване на пазара. Ще направите още една хилядарка?

— Имам идея как да ударя един джакпот — каза Хелър.

— Да, СЪР! Обещавам да не слушам много.

Хелър набра номера. От другата страна се чу:

— Таксиметрова компания „Риъли Ред“.

— Чувате ли ме? — попита Хелър. — Морги Масакурович върна ли се вече на работа?

— О, не бих ви препоръчал, сър. Лекарят каза…

— Зная всичко за възпалението на очите му — каза Хелър. — За нищо друго не слушам напоследък! Можете ли да ме свържете?

— Не директно. Но той се върна на работа.

— Кажете му да разтовари каквито пътници има и да дойде до бар „Борсов агент“ на улица „Чърч“. Кажете му, че Клайд Бероу страшно се нуждае от него и то веднага!

Диспечерът каза, че ще направи това и затвори.

Клайд Бероу? Той беше един прословут гангстер през трийсетте! Тогава си спомних, че Морти Масакурович познаваше Хелър под това име.

— Разбирам — каза барманът. — Смятате да направите мръсен номер на някое брокерско бюро заради вътрешната информация. Умно.

— Да — каза Хелър. — Смятам да извърша убийство.

Замръзнах. Това вече беше третият път, в който той заплашваше с отмъщение. Въобще не беше типично за него да се държи по този начин. Знаех много добре какво ме глождеше през цялото време. Хелър щеше да тръгне да убива МЕН!

Побързай, Графърти!

Хелър изпи „Севън Ъп“-а си и изяде сандвича с пастърма.

Вратата се отвори с трясък и влезе Морти Масакурович. Удари една маса, отскочи от нея, удари се в барплота.

— Насам — каза Хелър.

Морти имаше превръзки през очите си и гледаше само през една пролука.

— Здрасти, приятел — каза той, като гледаше в друга посока.

Хелър си взе рестото и даде на бармана двайсет долара заради притеснението. Той насочи Морти навън. Таксито беше паркирано с двете гуми върху тротоара. Хелър го бутна на предната седалка до шофьорското място.

— Морти, загазил съм — каза Хелър, като се настани зад волана.

— Не е ли така с всички ни — попита Морти. — Аз се разорявам. Едип тъп мексиканец ме удари в лицето с някакъв тежък боздуган и вече цяла седмица съм извън строя.

— Зная. Опитвам се да те намеря от два дни.

— Изключили са телефона ми за неплатена сметка — каза Морти. — „Бибипаната“ компания даже не искаше да ми даде таксито тази сутрин, докато не посиних окото на диспечера. Никога не ослепявам толкова, че да не мога да ударя това, към което се целя. Та кого караш сега, приятел?

— Точно в момента тебе — отвърна Хелър.

Той изстреля червеното такси от бордюра.

Изругах. Не беше погледнал номера му, а градът гъмжеше от червени таксита. Слушах внимателно, за да разбера посоката им.

Хелър спря. Всичко, което виждах, бяха стълбове и калдъръми. Къде, по дяволите, се намираха?

— Сега, Морти — каза Хелър. — Преди време е била поръчана цяла върволица таксита. — И той му даде точната дата и място, откъдето бяха наети. — Трябва да разбера коя е компанията и къде са отишли такситата.

— А, по дяволите, приятел, лесна работа — Морти започна да бърника под арматурното табло. — Винаги си нося това малко средство. Включвам го към радиото на компанията. Мога да се свържа с всеки диспечер на всяка таксиметрова компания в Ню Йорк. Помага ми да вземам по-пикантните пътници за дълги пътувания, преди техните таксита да са пристигнали.

Той започна да разговаря с диспечери, като им даваше измислени номера на таксита от техните собствени автомобилни паркове. Историята се повтаряше през цялото време:

— При мен е една стара дама, която е била толкова доволна от обслужването, че иска то да бъде постоянно. Забравила е името на компанията. Дали беше нашата? — и той даваше времето и точката на потегляне, а диспечерите поглеждаха в бордовите дневници.

Внезапно, при петото позвъняване Морти застина и кимна към Хелър.

— Благодаря ви — каза той и затвори. Каза на Хелър: — Таксита „Смелър“. Страшно много багаж. Взела е пет таксита. Отишли са на 79-а улица до басейна за лодки в пристанище „Хъдзън“.

— Пристанище „Хъдзън“? — каза Хелър. — Нищо не тръгва оттам. Даже и фериботи.

— Не мога да чатна — възкликна Морти.

— Е, тръгваме — обяви Хелър.

След което настъпи газта на таксито по наскоро завършената магистрала Уестсайд Елевейтид и скоро летеше на север с пълна скорост.

Разбрах направлението.

Обадих се в офиса на Графърти.

— Мъжът, когото търсите, тръгна на север към басейна за лодки на 79-а улица.

— Е, искрено се надявам, че сте прав. Графърти току-що щеше да ми схруска „бибипа“. Обектът не е бил на онова място до статуята, не е бил и в бар „Борсов агент“, а „бибипаният“ барман не искал даже да каже колко е часът. Сигурен ли сте, че този път информацията е точна?

— Висок рус мъж, сини очи. Предайте на Графърти, че сте получили това сведение от агент на ФБР и му кажете да си размърда задника! Имате си работа със сателитно наблюдение на ФБР, момче!

— Това вече е различно — каза помощникът. — Да, сър. ВЕДНАГА! Но какъв е интересът на ФБР? Той ще иска да знае?

— Обвинение на тайните федерални Нюйоркски съдебни заседатели — излъгах аз. — Искаме Графърти да направи окошарването за пред обществеността, защото не ни се ще да си разкриваме картите.

— А, стандартна операция на ФБР! Хванете човека за каквото и да било на каквато и да била цена. А Графърти получава почестите?

— Кажете му ДА СЕ РАЗМЪРДА! — почти изкрещях аз. Затворих. Обърнах се неспокойно към екрана. Не биваше да позволим на Хелър да се измъкне, престъпникът му такъв. Той беше причината за всичките ми неприятности в крайна сметка! И трябваше да си плати за това!

Глава четвърта

Пристанището за лодки на 79-а улица беше в разгара на пролетта. Дългите редици от малки ваканционни плавателни съдове, оставени да презимуват на дока върху подпори, лежаха като гора от безлистни дървета. Други подбрани яхти подскачаха по плуващите площадки. Много работници щъкаха наоколо, очевидно приготвяйки играчките на милионерите за радостите на лятото.

Такава гледка посрещна Хелър, когато той плъзна червеното такси с ниска скорост покрай редиците, като избягваше различните купчини и хората.

На една табела пишеше „Началник док“ и Хелър спря. Влезе в къщурката. Дребен възкръгличък мъж вдигна поглед от едно бюро.

Хелър даде вероятното време и датата.

— Пет таксита „Смелър“ — завърши той. — Видяхте ли ги?

— Приятелче — каза началник дока, — те идват и си отиват, а аз не им обръщам голямо внимание.

— Много е важно — каза Хелър. — Трябва да открия накъде са отишли оттук.

— Почакай — каза началникът на пристанището. — Хубавицата! Не е ли една жена, дето е много сочна?

— Мисля, че може и така да се каже.

Началникът на пристанището погледна дневника.

— Да, сега се сещам. Те наеха и една сервизна лодка, за да отнесат багажа. Беше твърде голям за моторните им лодки. Използваха кредитна карта на „Скуийза“, някой си Султан Бей и наложницата. Спомням си как момчетата казаха: „Исусе, я виж онази «бибипана» наложница! Тия чуждестранни «бибипци» май наистина ни завземат“. Каква хубавица! Тя обаче наистина беше тъжна и аз предполагам, че всеки би се чувствал така, ако е продаден на някой „бибипан“ турчин.

Той стана от бюрото, излезе и погледна към реката. После се провикна към другия край на дока на някакъв мъж, който правеше нещо с въже на палубата на един миниатюрен влекач.

— Помниш ли оная хубавица оня ден? На коя яхта занесохте багажа й?

— На яхтата на Морган — извика в отговор мъжът. — „Златен залез“.

— А-а, добре, ясно значи — каза началникът на пристанището. — Онази яхта има твърде голяма тяга, за да влезе тук. Твърде е голяма.

— Как разбирате накъде отиват яхтите? — попита Хелър.

— О, не знам — отвърна началникът. — Никой не следи кой знае колко регистрираните яхти. Те не трябва да се отчитат при влизане и излизане от пристанището, освен ако не са чуждестранни. Можете да опитате при „Бойдс“ от Лондон, ония от застрахователната компания. Те следят корабите.

— Благодаря ви — отвърна Хелър.

— Радвам се да помогна. Това наистина беше много тъжна сочна жена.

Чуваше се далечно виене на полицейски сирени, което ставаше все по-силно. Аха! Булдог Графърти беше по следите!

Хелър отиде в една телефонна кабина в близост до офиса на началника. Обади са на Морти, който седеше в червеното такси:

— Мисля, че ги намерихме.

Той прелисти указателя и намери номера. Чу се английско „Здрасти“. Хелър каза:

— Искам да знам къде е яхтата на Морган „Златен залез“.

— Свързвам ви с Параходната информация, приятелю.

Обади се друг и Хелър повтори въпроса си.

— Яхтата на Морган? — възкликнаха от параходната информация. — Разполагаме със „Златен залез“ само в Американската яхтна регистратура, обаче е задраскана. О, да. Това беше яхтата на Морган, но се страхувам, стари приятелю, че вече не е.

— Искате да кажете, че е ИЗГУБЕНА?

— Я да сравня с Правната информация, стари приятелю. Просто задръжте за малко.

Полицейските сирени проникнаха през стъклото на телефонната кабина. Хелър погледна надолу по дока. Три полицейски коли летяха с пълна скорост към офиса на началника на пристанището. Прегърнах се от радост.

— Там ли сте? — попита английският глас. — Страхувам се, че почти ни хванахте по бели гащи, стари приятелю. Яхтата е попаднала между регистратурите. Сега би трябвало да е в Чуждестранната яхтна регистратура. Купена е от някакъв варварин турчин и е прехвърлена под турски флаг. Ние просто не сме я включили отново в списъците.

— Бихте ли могли да ми кажете къде е сега? — примоли се Хелър.

— О, това ли било. Не можем да даваме подобни сведения. Поверително е, нали разбирате.

— Опитвам се да събера информация за нещо — каза Хелър.

— О, данъчен агент. Това е друго. Един момент, моля. Ще проверя дали я имаме на таблото за обяви.

Хелър погледна навън. Половин дузина ченгета бяха наизскачали от колите и тичаха наоколо, хващаха хора и ги разпитваха.

Прелетяха край телефонната кабина.

Премигнах! Те даже не погледнаха вътре!

Хелър пооткрехна вратата. Едно ченге беше хванало натясно началника на пристанището.

— Търсим Гениалното хлапе! Ако си го виждал, „бибипски“ добре е да ни докладваш, или ще те сметнем за съучастник!

Началникът на пристанището поклати глава. Ченгето го ръгна, а след това хукна да сграбчва някой друг.

— Там ли сте? Да, имаме „Златен залез“. Тя е на котва в пристанището „Гарднърс“ в Атлантик сити.

Хелър му благодари и затвори. А аз премигнах!

Излезе от кабината и отиде при началника на пристанището. Той показа редиците от плавателни съдове, оставени на сухо върху подпорите си.

— Някоя от тях продава ли се?

— По принцип да — каза началникът на дока. — При цената на горивото се използват все по-малко. Обаче е пролет и според много собственици това е времето, в което може да се вземе висока цена. Разбирате ли от лодки?

— Е, не чак толкова — отвърна Хелър, — макар че бях във флотата.

— Да, добре. Значи тогава не искате платноходка. Ще загазите с нея, ако нямате опит. — Той тръгна надолу по линията от малки плавателни съдове. — Там има една като траулер, която със сигурност знам, че се продава. Дизелова. Добра морска лодка. Правена е по образец на риболовните кораби. — Гледаха някакъв кръстосвач — със закрита кабина, висок около четиридесет фута.

— Бърза ли е? — попита Хелър.

— О, не, за бога — отвърна началникът на пристанището. — Кой иска бърза лодка? Причината, поради която ги купувате, е да се махнете от ежедневието. Но вие не изглеждате като човек, който може да купи яхта. Заради някой друг ли се интересувате?

— Една компания — отвърна Хелър.

— А, ясно. И защо да е бърза?

Едно ченге прелетя наблизо.

— Ами, да кажем, че просто искам да се махна бързо от ежедневието — каза Хелър. — Каква е онази?

— А, онази е морски скиф.

— Скиф? — възкликна Хелър. — Мислех си, че „скиф“ е просто малка гребна лодка.

— О, по дяволите, не зная защо „Крискрафт“ ги нарича така. Повечето моторни лодки, нали разбирате, се справят много добре по езерата и по гладка вода. Но онази е моторна, за излизане в океана. Дълга е трийсет и шест фуга и е направена тежка, за да поема ударите на вълните. Но я погледнете. Няма кабина, само едно открито място за капитана. Леглата, ако можете да ги наречете така, са направо под фордека.

— Бърза ли е? — попита Хелър.

— О, за бога, да. Прави четиридесет възела при големи океански вълни, ако успеете да издържите на ударите. Но вашата компания едва ли би искала такова нещо.

Хелър гледаше към приземеното на сухо плавателно средство. Яхтата беше добре увита с насмолен брезент, но така или иначе се виждаха пригладените й, почти зловещи черти.

— Защо не? — възкликна Хелър точно когато едно ченге притича пред него.

— Защо не? Слушайте, тази яхта се задвижва от бензинови двигатели. Ей затова не. Два „Кристър Краунс“ — големи неща. Карат я да вдигне кил нагоре и да излети като ракета. Цяло състояние струва да я поддържаш.

— Мисля, че моята компания ще се заинтересува — каза Хелър.

— За всеки влак си има пътници — каза началникът на дока. — Хей, Барни! Тоя морски скиф продава ли се?

Един недодялан на вид опитен моряк се приближи.

— Оня морски скиф ли? По дяволите, разбира се, че се продава. Шайката на Фаустино се опитва да се отърве от нея от миналата година. Корлеоне ги избутаха от морето, нали разбирате. Имаха навик да я карат с пълна скорост отвъд шелфа и да прибират в нея наркотиците от товарните кораби. Има си радар, автопилот и даже радиоуправляващи механизми.

Едно ченге гледаше под насмолените брезенти, както и в лоцманските кабини на закотвените плавателни съдове.

— Колко? — попита Хелър.

— О, Исусе. Не знам — каза Барни. — В тетрадките си я пишат за около двайсет хиляди, по техните думи. Но мисля, че пет хиляди стигат.

— Можете ли да я свалите на вода, да я напълните с бензин и да я стартирате?

— Купувате я? — възкликна Барни невярващ.

Хелър прелистваше хилядадоларови банкноти.

— Исусе! — възкликна Барни. Той се обърна и викна към един работник: — Хей, Фитц! Докарай лифта насам и вкарай оня морски скиф във водата, преди тоя приятел да си е променил решението!

Хелър подаде пет хилядадоларови банкноти на Барни и още една хилядарка за обслужването, бензина и водата.

Съвсем спокойно отиде до телефонната кабина. Набра един номер. Обади се някакво момиче. Хелър нареди:

— Кажи на Изи, че тя е в Атлантик сити на борда на яхтата „Златен залез“. Аз се оправям. — Той затвори.

Тъкмо щеше да напусне кабината, когато спря вратата наполовина отворена. Той сложи ръката си обратно върху слушалката.

Едно ченге отиде до червеното такси. Вгледа се в Морти на предната седалка.

— Търсим Уистър — изръмжа ченгето. — А ти си водачът! Кажи ми кой беше пътникът ти дотук или ще ти взема разрешителното за колата само с едно кратичко обаждане в Градския съвет! Каза ни, че никой. Трябва да е бил някой!

— Добре, добре — отвърна Морти. — Ей оня приятел там днес кара вместо мен. Докара ни тук, като се надяваше да намерим по пътя някой клиент. Знам го от години. Всъщност аз го научих да кара.

— Как се казва? — изръмжа ченгето, като хвърли един поглед към кабината.

— Клайд Бероу.

Ченгето забърза към една полицейска кола и се обади. Върна се.

— Той е бил в списъка на най-издирваните, но имаш късмет, че в момента няма неуредени съдебни заповеди. А сега ме слушай внимателно: гоним Уистър. Дръж си очите широко отворени. Ако видиш нещичко от него, веднага ни докладваш!

— Искате да кажете Гениалното хлапе? — възкликна Морти. — Господи, сега пък какво е направил?

— Двуженство, ето какво! — отвърна ченгето. — Краде градове, обира влакове. Но сега наистина е загазил. Оженил се за ДВЕ жени!

— Исусе Христе! — възкликна Морти. — ТОВА Е да си търсиш белята. Това Гениално хлапе пет пари не дава с КАКВО се захваща!

— Това показва, че е луд — рече ченгето. — Освен това имаме и заповед за затваряне в лудницата. Така че си дръж очите на четири!

Графърти се появи.

— Ти и Слоун — каза той на ченгето, — останете тук, в случай че той се покаже. Може да сме пристигнали преди него. — Той тръгна и отиде в колата си.

Мислех си, че лудият е Графърти. Какво правеха тия ченгета, когато на практика МИНАВАХА през Хелър?

Телефонирах в офиса на Графърти:

— „Бибипани“ глупаци такива! — казах аз. — Той е точно в телефонната кабина!

Помощникът ми тръшна телефона.

Агонизирайки от напрежение, се лепнах на екрана.

Хелър гледаше спускането на морския скиф във водата. Лифтът беше една голяма измишльотина на колела, която вдигаше голямото плавателно средство в корема си, а после отиваше на колелца до края на дока и спускаше съда във водата.

Работници тичаха насам-натам из моторницата за излизане в океана. Те отвориха капаците на двигателя й и започнаха да правят разни неща. Спуснаха няколко нови акумулатора. Включиха двигателите и провериха дали охлаждащата вода помпа добре. После откараха яхтата до плаващия резервоар за гориво на „Октопус“-флотата и я напълниха с бензин, масло и вода.

Хелър се приближи до Морти.

— Колко дължиш?

— Два бона. Никога няма да мога да се разплатя.

— Ей ти два бона — каза Хелър, — и още една хилядарка за помощта ти днес.

— Исусе! Да не би да ограбваш банки?

— Те така си мислят — отвърна Хелър. — Сега си вземи малко отпуск и си оправи очите. Доскоро.

— Чакай малко. Виждам достатъчно добре, за да разбера, че във водата са ти приготвили една човекоубиваща лодка. Не тръгваш с нея, нали?

— Мисля, че тръгвам с нея — каза Хелър.

— Исусе! — възкликна Морти. — Чакай ме тук! — Той подкара с бясна скорост.

Барни се приближи.

— Проверих спасителния механизъм. Ако крайбрежната охрана ви спре, имате съответните сирени за мъгливо време и всичко останало.

Хелър попита:

— Имате ли някакви морски карти?

— А, има много стари морски карти в кабинката отпред, които са за цялото крайбрежие. Накъде ще ходите?

— Просто ще пообиколя за удоволствие — каза Хелър.

— Е, ако отивате на по-далече от хиляда мили, по-добре е да извикам на тия от плаващия резервоар да ви сложат допълнително гориво на борда.

— Направете го — каза Хелър.

Едно ченге се приближи, вгледа се в Хелър — същото, което беше говорило с Морти.

— Я ела насам — каза то, като направи знак.

Хелър се приближи към него.

— Знаеш ли, че има награда за Гениалното хлапе? — попита ченгето. — Десет хилядарки.

— Е, това не е много — каза Хелър.

— Съгласен съм — рече то, — като се има предвид какъв прословут обявен извън закона е, но все пак са пари. Слушай сега, тия „бибипци“ се правят на тъпаци. Я ми кажи честно. Ти беше тук, когато ние пристигнахме. Видял ли си някой да пристига или да тръгва нанякъде?

— Нямаше жива душа — отвърна Хелър.

Ченгето заклати глава слисано и погледна нагоре и надолу по дока.

Морти спря таксито си със скърцане на спирачки пред офиса на началник дока. Хелър отиде при него.

— Ето — каза Морти, — от мен за теб. Десет сандвича с пастърма и един специален морски, с много чесън. Освен това шест бутилки безалкохолна бира. Но не отидох заради това. Човече, ще имаш нужда от това! — Той пъхна някакъв пакет в ръцете на Хелър. — Драмамин. Хапчета против морска болест, приятел. Ти си шофьор и не знаеш в какво се въвличаш. Да ти кажа честно, това море е опасно. Вълните са високи колкото Емпайър Стейт Билдинг!

— Леле, благодаря! — възкликна Хелър.

— Доскоро, приятел. Но се върни към нещо здравословно, като шофирането. — Морти тръгна с голяма скорост, като междувременно се блъсна в една полицейска кола.

Барни отново се появи.

— За кого да напишем фактурата за продажба? Бреговата охрана ще иска да я види.

— „Клоуз Шейвс Инк.“ — отвърна Хелър.

Бях на път напълно да полудея! Тия тъпи ченгета го имаха в ръцете си! Цялата ситуация беше побъркана!

Хелър напъха документите в джоба си и слезе надолу в моторницата за излизане в океана, която подскокна, когато той стъпи на борда. Той изучи управляващите механизми. Някой отвърза въжето и му го хвърли.

Хелър стоеше зад предното стъкло, а слънцето блестеше по хромираните управляващи механизми. Едната му ръка беше върху руля. С другата махна на Барни и началника на дока и те му отговориха.

Хелър даде малко газ и морският скиф подскочи като пришпорен.

Като изхвърли две гигантски струи пяна, скифът полетя навътре по Хъдсън и направи вираж, когато зави на юг!

Мощният рев на работещите мотори вдигна съда високо над водата. Той ускоряваше, рееше се.

ХЕЛЪР СЕ ИЗМЪКВАШЕ!

Глава пета

Бреговата охрана!

Бяха я споменали два пъти. А, да! Вече знаех точно по какъв начин да го спра. Но ми трябваше още малко информация.

Когато небостъргачите се погледнеха от ускоряващия плавателен съд през белите пръски пяна, те минаваха като ограда от колове.

През този ясен пролетен ден нямаше вятър, като се изключи появяващия се от време на време лек полъх. Всъщност облаците се отразяваха в синия Хъдсън!

Хелър бърникаше някакво контролиращо устройство, прикрепено чрез връвчица към един жирокомпас. Той очевидно се чудеше какво е това и как работи. Не му отне дълго време.

Хелър се вгледа в една осева линия зад предното стъкло. Погледът му мина покрай подпората на фордека и фиксира Статуята на свободата няколко мили отпред. Той натисна превключвателя на контролиращото автопилота устройство и напълно пренебрегвайки гъмжилото от трафик по реката, отвори вратата на стълбата от палубата до кабината, която водеше надолу под фордека.

Там имаше две тесни легла, тоалетна масичка и дребна печка, както и мивка, място толкова малко, че не можеше да стоиш прав там. Той отвори едно чекмедже и намери куп морски карти. Бързо ги разгледа, взе две, които му трябваха, и се върна на лоцманското място. Провери автопилота. Морският скиф се носеше право напред към Статуята на свободата, която беше все още на няколко мили отпред. Яхтата мина близо под кърмата на един голям контейнеровоз без много да му мисли.

Верен на себе си, той се разположи странично на края на лоцманската седалка, пъхна крак под една подова греда и без ни най-малко да се тревожи за абсолютно натоварения трафик по реката, седна удобно на топлото слънце и започна да разглежда картата.

Той ми даваше информацията, от която имах нужда.

Пръстът му мина близо до брега на Джърси покрай Верацано Нероуз Бридж, промени курса към форт Ханкок и Санди Хуук, последва точките на вътрешнокрайбрежния воден път, когато те минаха през разширението, напълно открито към Атлантика, намери точката, където той се вливаше в закътаните води на тесния проток Манаскуан, слезе надолу покрай Силвър Бей, проследи на юг линията през широките и дълги води на Барнегът Бей, покрай Барнегът Лайт и после останалата част от отдалечения от брега воден път покрай тесния проток Бийч Хейвън, след което сви към Атлантик сити.

— Така, така — каза той. — Тръгваме. На около сто и осем морски мили плюс-минус няколко. Точно към пристанището „Гарднърс“. И, любима моя, щеш или не щеш, аз идвам!

— Да, ама не! — казах мрачно. Имах всичко, което исках да знам. Бях видял на картата — точно от другата страна на Статуята на свободата — Форд Джей, станцията на бреговата охрана! Той щеше да мине близо до нея!

Обадих се на бреговата охрана на Съединените щати. Изръмжах на приемащия телефонист, който вдигна:

— Дайте ми човека, който охранява Нюйоркското пристанище, бързо!

Зацъкаха превключватели. После някакъв жизнерадостен глас:

— Контролна кула на пристанищния трафик — Форт Джей. Моряк втора категория Дайси Бергсон от бреговата охрана на Съединените щати наблюдава. Та какво можем да направим за вас днес?

— Да заловите един престъпник! — казах остро, обиден от жизнерадостния му тон. — Виждате ли онази моторна лодка, която се приближава по Хъдсън?

— Ще погледна. О, да. Сега я виждам. Току-що малко промени курса си, мина под носа на един пътнически кораб за разходки. Да, сега виждам за какво говорите. Я да насоча един телескоп към нея… Пийти, там има една моторна лодка точно на 284 върху радара ти. Засечи скоростта. Опитвам се да прочета номера й, мистър. Движи се толкова бързо, че ми е трудно да я държа в обсега на телескопа… Хванах я! Морски скиф 329-478А? За нея ли говорите, мистър?

— Да, „бибипка му“!

— Исусе, вярно ли е това, Пийти? Мистър, Пий ги казва, че се движи с 42,3 възела. Леле, я виж как лети!… Ей, я чакай малко. Тоя номер ми е познат. Пийти, това не е ли старият морски скиф на Фаустино?… Да, така си и мислех. Човече, я погледни как се ДВИЖИ! Пийти, измъкни си носа от онзи радар и хвърли едно око на това… Някога виждал ли си по-красива гледка?

Друг глас:

— Леле! Да му се не види, ще ми се да съм в такова нещо през красив ден като днешния, а, Дайси?

— „Бибипка“ му! — изкрещях аз. — НАПРАВЕТЕ нещо!

Моряк втора категория Дайси каза:

— Съжалявам, мистър. Това просто е някой от шайката на Наркотичи, който отива да прибере пратката наркотици на някой чуждестранен товарен кораб близо до Санди Хуук. Защо бреговата охрана да се интересува от него?

— Арестувайте го! — изръмжах аз.

— Там, където е сега, няма ограничение на скоростта. Не може да бъде арестуван, освен ако е без клаксон за мъгла, а и аз не го видях да изхвърля през борда нещо, с което да замърси пристанището.

Взрях се изцъклен в екрана. Хелър минаваше с рев покрай Статуята на свободата. Той вдигна ръка към статуята така, сякаш отвръщаше на поздрава й с вдигнат факел. Той погледна няколко пъти към моста „Верацано“ и се приготви да обръсне най-западната точка на Бруклин, за да мине през Нероуз.

Дойде ми страхотна идея.

— Лодката е открадната!

— Задръжте така, моля — каза човекът от охраната на Нюйоркския пристанищен трафик.

Хелър пренастрои автопилота. Той погледна наляво точно към мястото, с което говорех — Форт Джей.

Моряк втора категория Дайси се върна на телефона.

— Съжалявам, сър, току-що се обадих на началника на дока на Хъдсънското пристанище и той каза, че току-що са я продали на „Клоуз Шейвс Инк“. Така че лодката не е открадната, сър.

— „Бибипка“ му! — изкрещях аз. — Дайте ми да говоря с командващия офицер!

По линията се чу дълга серия щракания. После някакъв много сърдит старчески глас:

— К’ва е цялата тая работа?

Казах застрашително:

— Един отчаян престъпник се измъква с морски скиф 329-478А.

— От ФБР ли сте?

— ДА!

— С кого разговарям?

Беше време да започна ожесточена борба, време да огъна фланга им и да се нахвърля върху тях. Бях помъдрял. Бях станал и смъртоносен.

— „Суиндъл и Крауч“, адвокатите на Роксентър.

— Исусе! — Аха, колко приятно шокиран глас! — Та какъв беше номерът, моля?

— Морски скиф 329-478А. Насочва се към Атлантик сити през Вътрешнобреговия морски път!

— Значи искате да го арестуваме?

— И да му сложите верига на краката. Освен това да го доведете в градската полиция на Ню Йорк!

— Ами няма да свърши работа, ако изпратим хеликоптер след него. Те нямат верига.

— Ще действате ли — изръмжах аз, — или да ви дам на военен съд?

— О, да, сър, да, сър, ще действаме. Само минута. Задръжте, моля! — Имаше пауза. А след това: — Бързият патрулиращ катер 81 тъкмо охранява в близост до Барнегът Лайт. Може да полети веднага на север и да пресече пътя му. Ще успее да направи контакт, доста преди той да е успял да е влязъл в тесния проток Манаскуан. Той все още ще бъде в Атлантическото разширение и няма да е навлязъл в защитените води навътре от брега.

— Този патрулиращ катер въоръжен ли е?

— О, да, сър. Отпред имат оръдие, което би могло да направи морския скиф на парчета. А номер 81 се движи малко по-бързо от бягащия съд. Сигурен съм, че ще се справи със задачата.

— Направете всичко „бибипано“ възможно, за да стане така! — скръцнах със зъби.

— О, да, сър! Можете да разчитате на бреговата охрана, когато се отнася до интересите на Роксентър. Името ми е Грампър. Капитан Джордж С. Грампър от Бреговата охрана на Съединените щати…

— Издайте заповедите!

— О, да, сър. Веднага сядам да напиша съобщението! Морски скиф 329-478А на южен курс от Ню Йорк, който пътува с 42,3 възела. Пресечете пътя преди да е успял да влезе в защитените води на тесния пролив Манаскуан. Арестувайте човека, който е на него. Оковете във вериги. Заведете в Нюйоркската полиция. Трябва да успеете на всяка цена. Не се проваляйте. Изпращам това на номер 81 веднага с най-голям приоритет за действие. Това достатъчно ли е?

— Да — отвърнах аз. — Но най-добре нанесете удар, капитан Грампър!

Затворих.

Едва тогава си позволих да се усмихна с една много апаратовска усмивка. Хелър тъкмо минаваше под моста „Верацано Нероуз“, бяла пяна, синя вода и ярко пролетно слънце. Той едва ли знаеше какъв капан съм му заложил.

Беше минал покрай полицията по някакъв начин, който не можех да проумея.

Но аз не бях споменал на бреговата охрана никакво име. Щяха да задържат когото и да било в онази лодка! А аз щях да се уверя чрез „Дингълинг, Чейс и Амбо“, че това ще е залавяне веднъж завинаги!

Хелър, наслаждавай се на чайките, докато се рееш. Това НЕ е денят, в който ще видиш своята любима!

Глава шеста

Около един час по-късно Хелър отдавна беше подминал Санди Хуук и се носеше надолу покрай брега на Ню Джърси, а широкият Атлантик му се падаше отляво. Имаше леки огледални ниши, в които се отразяваха разпръснатите бели облаци. Когато морето удряше скифа странично, той се издигаше и падаше по малко и ритмично, като продължаваше да се рее. Наистина изглеждаше така, сякаш се носи само на витлата и рулите си.

Скифът беше на автопилот, а Хелър беше взел в джоба си дистанционното устройство с дълъг кабел. Разхождаше се около лоцманската кабина, пиеше безалкохолна бира и ядеше сандвич с пастърма, докато се възхищаваше на отдалечения бряг и очевидно се наслаждаваше на слънцето.

Колко типично за Хелър, помислих си. На мен щеше да ми се повръща като на куче, да не говорим, че започваше да ми се гади само като го гледах как се наслаждава на деня и на обяда си.

Започнах да се чудя какво се е случило на бреговата охрана. И тогава, поглеждайки напред, Хелър улови с поглед малко петънце на няколко мили точно пред себе си.

Успоредно на крайбрежието се движеха и други плавателни съдове — големи товарни кораби и танкери. Хелър явно долови нещо различно в тази точка. Аз не можех да разбера по екрана му, но той очевидно го направи с невъоръженото си око.

Довърши бирата си и изхвърли кутията в едно кошче за боклук. Стъпи върху арматурното табло, мина над предното стъкло, после стъпи на фордека, за да се повдигне с още няколко фута. После се наведе срещу насрещния вятър, вгледа се внимателно.

— Здрасти, здрасти — каза той. — Приличаш на военен катер. Пък се и движиш с голяма скорост.

Той се върна през предното стъкло и скочи на лоцманското място. Разположи се на края на пилотския стол.

— А сега ще видим, мистър военен плавателен съд, дали се интересуваш от мен.

Той натисна дистанционното устройство на автопилота и направи вираж с океанската моторница право на изток, отдалечавайки се от брега и под прав ъгъл спрямо предишния си курс.

Наблюдаваше петънцето.

— Аха — възкликна. — Пресичане на пътя!

Озадачен се попитах как ли е разбрал и си дадох сметка, че катерът на бреговата охрана беше променил бързо курса си, когато Хелър изви.

— А я да видим сега колко си бърз — каза Хелър и започна да наблюдава внимателно. След като го беше изчислил по някакъв начин, добави: — Справя се с около три процента по-бързо от мен. Това е лошо.

Той промени курса си малко по на юг. Петънцето се превърна в мачта и мостик, видими дори и за мен. Плавателният съд имаше едно-единствено голямо оръдие на носа. Зад оръдието стоеше човек!

— Е, най-добре е да разбера за какво става въпрос — каза Хелър.

Той направи вираж с моторницата при едно остро завиване, и наоколо полетя бяла пяна. Хелър погледна през подпората на носа и започна да намалява дистанцията!

Той посегна надолу през люка на стълбата, водеща до кабината, и включи радиото. Завъртя някаква шайба.

— Морски скиф 329-478А! — пропукваше радиото над рева на мотора. — Остани неподвижен! Ние ще се приближим! — Съобщението се повтаряше постоянно.

Разстоянието между корабите намаляваше с главозамайваща бързина.

Хелър натисна дистанционното. При един завой на сто и осемдесет градуса морският скиф направи вираж, окъпан в пяна. Хелър подкара лодката по новия й курс, като се отдалечаваше от тази на бреговата охрана в точно противоположната посока.

Проблясване от носа!

ГЕЙЗЕР ОТ СОЛЕНА ВОДА ТОЧНО ПРЕД ХЕЛЪР!

БУМ!

Звукът от изстрела отекна като удар от тъпан.

Морският скиф прелетя през гейзера, оставен от снаряда.

— Това е всичко, което исках да знам — каза Хелър.

Той удари клапите и ги затвори. Морският скиф се снижи спрямо предишната си равнина.

Хелър бърникаше в чантата, която му беше донесъл Изи. Добра се до един волтариански пистолет!

Завъртя с палец контролната му шайба.

Боже мой, не знаех, че той е въоръжен!

Беше фокусирал погледа си отвъд мушката на пистолета. С пръст въртеше някаква друга шайба.

Катерът на бреговата охрана беше на около двеста ярда. Намаляваше скоростта си. Мушката мина над мостика, после се центрира върху черната кръгла дупка на оръдейното дуло на предната палуба. В момента, в който кръгчето мина покрай мушката, Хелър натисна друго копче. Пистолетът даде откат.

БУМ!

Хелър беше стрелял!

За няколко секунди си помислих с надежда, че е пропуснал. Нищо не се разхвърча от катера на бреговата охрана. Не се взриви. Просто сви на юг, намалявайки скоростта. Тогава двамата, които стояха до оръдието, внезапно скочиха с вик встрани от него!

ДУЛОТО НА ОРЪДИЕТО СЕ ТОПЕШЕ!

Хелър беше изпратил топлинен изстрел, насочен от пистолетния компютър към цевта на оръдието!

— Сега, когато неравенството е премахнато — каза Хелър, — можем да се захванем отново. — И той прасна клапите, за да ги отвори широко!

Морският скиф се насочи към брега, а Хелър погледна назад, за да види какво ще направи плавателният съд на бреговата охрана.

Радиото бе все още включено. То започна да пука. Бреговата охрана викаше базата си.

— Не мога да позволя такова нещо — каза Хелър.

Той вдигна и насочи пистолета. Завъртя едно копче.

БУМ!

Пистолетът стреля.

Големите прави антени на патрулиращото плавателно средство заблещукаха и се стопиха!

Хелър насочи пистолета към мостика на патрулиращото средство. Катерът на бреговата охрана се движеше фронтално към него.

— По дяволите! — възкликна Хелър. — Не искам да ви убивам, момчета. Вие сте от флотата.

Беше типичната ненормална галантност, която винаги можеше да се очаква от Хелър. Тогава усетих, че все още имаме шанс да го хванем. Той пъхна пистолета в колана си. Грабна сака, който му беше дал Изи и измъкна нещо от него. После посегна долу към фордека и сграбчи една сигнална лампа „Алдис“.

Плавателният съд на бреговата охрана се носеше след него. Хелър вдигна лампата. Насочи я към мостика на номер 81. После започна да изпраща на равни интервали една-единствена буква.

Точка и тире. Аха, международен код. Тази буква трябва да означава нещо като „излагате се на опасност“.

Катерът на бреговата охрана не намали скоростта на преследването. Той ревеше след Хелър в бели струи пяна. Но през сигналите на лампата се виждаха мъже, които излизат на мостика и насочват бинокли към Хелър, фокусирайки го. После на носа изскочиха двама мъже с пушки. Единият от тях стреля!

Хелър изпрати един отчетлив сигнал буква по буква: „М-О-Т-О-Р-И-Т-Е В-И Щ-Е Г-Р-Ъ-М-Н-А-Т В-С-Е-К-И М-О-М-Е-Н-Т“.

Внезапна паника на другия кораб! Трима мъже изскочиха иззад един люк и се втурнаха напред.

— Сега, като се виждате всичките… — измърмори Хелър. И постави някакво малко приспособление върху сигналната лампа, след което натисна спусъка.

Не се чу никакъв звук. Само нещо просветна.

ВСИЧКИ МЪЖЕ НА ПАЛУБАТА НА КОРАБА НА БРЕГОВАТА ОХРАНА СЕ СВЛЯКОХА!

Той беше казал, че няма да ги убива, а в крайна сметка го направи!

Хелър погледна приспособлението си и го изключи. Внезапно се сетих: радио-нервнопарализиращ лъч!

Той погледна напред.

Брегът на Ню Джърси беше точно отпред и приближаваше бързо!

— Ех, вие, тъпаци! — промърмори той. — Оставихте моторите си да работят! Ще ви се случи морско произшествие!

Той хвърли сигналната лампа. Измъкваше някакъв канап от джоба си. Нави го около клапите.

И двата кораба се носеха право към брега!

Движейки се много бързо, Хелър перна няколко фендера, които бяха завързани по защитната преграда около отвора на преградата, и те паднаха навън. Той сграбчи вървите, които беше омотал около клапите.

Пусна в действие автопилота. Моторницата направи вираж с широк завой.

Лодката на бреговата охрана летеше право към брега със скорост четиридесет възела!

Хелър избра подходящия момент. Той беше точно пред бързия патрулен катер, в близост до бакборда му. Лодката настигна Хелър.

Той изви съвсем леко морския скиф.

Всмукването, което се появи между двата кораба, ги сближи един до друг със скриптене. Хелър скочи и се улови за перилата на патрулиращия катер. Той натисна превключвателя на автопилота и издърпа вървите.

Морският скиф зави, отдалечавайки се, а моторите внезапно бяха млъкнали.

Хелър скочи през перилото. Започна да прескача наклонените тела.

Взря се в далечината.

Почти бяха стигнали брега!

Хелър скочи в кабината на лоцмана. Разгледа управляващите устройства. Издърпа два лоста назад.

Чу се надпреварващ се вой, а след това и скриптене.

Той завъртя руля.

Пусна витлата на заден ход с пълна скорост.

Пътят напред ги беше откарал до светлозелена вода.

Наоколо кипеше пясък.

Чу се туптене и стържене.

И тогава съдът на бреговата охрана тръгна назад към по-дълбоко море.

Хелър погледна навън към палубата, където един мъж с много нашивки върху сакото си лежеше провесен над един лост.

Хелър каза сърдито:

— От вас се очаква да СПАСЯВАТЕ хора, а не да ви СПАСЯВАТ.

Глава седма

Чудех се какво ще направи сега. Апаратът никога не би действал по този начин, така че бях в пълна в мъгла. Той би трябвало да остави Номер 81 да се блъсне в брега и да се разбие от само себе си на парчета, след което да си продължи щастливо по пътя. Не можеш да ги разбереш тия хора от флотата!

Следващото ми предположение беше, че ще я отведе в по-дълбока вода и ще я потопи с всичките хора на нея. Може би си мислеше, че това ще унищожи доказателствата. По протежението на брега на Джърси имаше къщи. Може би не искаше свидетели.

Веднага щом откриех какво има намерение да прави, можех да се обадя на капитан Грампър и да го оставя да организира други ефективни стъпки за справяне с положението.

Хелър отведе Номер 81 доста навътре, след което се върна с бавна скорост към носещия се морски скиф. Изравни патрулния катер успоредно с него. Взе едно въже и го прикрепи към подпората на фордека на морския скиф, а след това го хвърли около кърмата на кораба на бреговата охрана и го стегна към извисяващите се лостове за теглене. После се върна на предната палуба на Номер 81.

Той издърпа един по един в салона изпадналите в безсъзнание членове на екипажа. Върна се и събра пушките, а също и няколко шапки и после ги хвърли при телата.

Погледна към дулото на оръдието. То наистина беше разтопено. Беше все още горещо и пушеше. Той намери един пожарогасител с въглероден двуокис и напръска дулото, вероятно за да го изстуди. После вдигна брезентовото му покритие и го завърза здраво, вероятно за да прикрие странната повреда.

След това погледна към онова, което беше останало от антените: просто локвички разтопен метал. Той съвсем методично изтърка сребристите капчици и ги изхвърли зад борда.

Взе сака си и извади ножици, след което почисти остатъците от антените, така че те започнаха да изглеждат като срязани, а не разтопени.

След като беше направено и това, той прикрепи късо парче тел към един от остатъците и го остави да стърчи.

Отиде в един кабинет на кораба и започна да разглежда рафтовете с книга. Намери упътване, в което бяха показани униформите и пълния екипаж на бреговата охрана.

Той се върна отново в салона и се вгледа в полегналите на пода тела.

Очевидно доволен, той се наведе и започна да разглежда постовете и нашивките. Намери коя униформа беше на най-старшия на борда и взе дрехите му.

Върна се на мостика.

Нагласи клапите да работят в посока напред и много скоро, издигайки морския скиф, накара Номер 81 да се движи надолу по крайбрежието с бавна скорост. Остави го на автопилот.

Върна се при радиото и увеличи силата на звука му. Разбира се, чуваше се постоянно бърборене, доста неотчетливо заради липсата на кой знае колко антени, което викаше Номер 81 да се обади.

Хелър взе микрофона. Потвърди връзката.

Глас от високоговорителя:

— Какво става? Не можем да установим връзка с вас!

— Имахме един малък проблем — каза Хелър.

— Хващаме ви само на сигнал 3 тук. Едвам ви чувам.

Хелър извика в микрофона, като оставяше необходимото място между думите:

— Имахме малко произшествие с радиото и моторите. Нищо сериозно. Всички са малко гроги. Залавянето е успешно. Продължаваме надолу по крайбрежието с намалена скорост. — Той започна да имитира с гласа си постепенно замиране на звука. — Радиото е на път да откаже. Ще се видим утре следобед…

— Повторете последното изречение, моля.

Хелър остави микрофона и се върна, за да наблюдава красивия ден.

Имаше нещо в поведението му, може би в начина, по който подпря лакътя си на радара и обхвана с ръце брадичката си. Хелър може да докара някого до абсолютна лудост с подобни неща!

Полудях. Обадих се на капитан Грампър.

— Сега пък какво има? — попита той.

Беше ми на върха на езика да му изкрещя, че един извънземен току-що е превзел бързия му патрулен катер. Овладях се навреме. Щеше да прозвучи странно.

— Човекът — казах аз, — който се очакваше да заловите, току-що ПРЕВЗЕ НОМЕР 81!

— О, не мисля така — отвърна Грампър. — Току-що получихме съобщение тук, че след смела морска битка, напълно съответстваща на съществуващите строги изисквания на бреговата охрана, залавянето е било извършено.

— Не са ви казали всичко! — изръмжах аз.

— Е, наистина са имали някакви проблеми. В моторите и радиото. Но са се справили с положението.

— Вие не сте във връзка с това плавателно средство!

— Е, както ви казах, имат проблеми с радиото.

— А защо се насочва на юг, вместо на север?

— О, така ли? — възкликна Грампър. После след известно време: — Но базата му е на юг.

— Слушай, Грампър, ако ти е ценна възложената работа, по-добре изпрати кораби и самолети и си възстанови плавателното средство.

— Да, сър! Веднага, сър!

Затворих. Бях ги отърсил от самодоволството им. Каква паплач! Да позволят на един извънземен Имперски офицер да влезе съвсем безпроблемно и да отнеме един от корабите им!

Това ме ядоса не на шега, докато трябваше да седя и да наблюдавам екрана на Хелър.

Той явно намираше чайките доста интересни.

После се ПРОЗЯ!

Най-накрая се зае с нещо. Провери морската карта и някои ориентири. Щеше да мине направо през пролива Манаскуан, Нямаше намерение да минава през вътрешнокрайбрежния воден път, който се отдалечаваше от брега! Той просто продължаваше надолу по крайбрежието на широкия Атлантик! Той даже се отдалечаваше все повече от брега. Вече не се различаваха къщите.

Започна да се рови в радиоданните за пътуването. Откри съобщението, което насочваше екипажа да пресече пътя му.

— Хм — каза той. — Силни изрази.

Той надникна в корабния дневник, където беше отбелязано времето, в което най-напред го бяха забелязали, а след това кратките бележки по отношение на преследването. Те внезапно спираха с отметката за неговото послание със сигналната лампа към тях за моторите им.

Хелър взе сака и погледна в него. Извади малко мускалче. Изтри много внимателно всичките бележки от момента на първото му забелязване.

Взе парче хартия и упражни калиграфия на базата на по-раншните бележки в дневника.

После, вместо „забелязан морски скиф 329-478А“ той написа: „забелязано отвратително морско чудовище — оранжеви криле, пурпурни рогове, има огнен дъх, триста фута на дължина. Говори скандинавски“.

Той написа следващата бележка: „Започваме преследване. Морското чудовище пътува с 48 възела.“

После продължи: „Морското чудовище се нахвърли върху кораба. Иска кафе“. След това, като вкарваше подходящо време, изписа: „Вече се качи на носа. Разтапя оръдието с огнения си дъх. Изяде антените. Екипажът припадна, с изключение на мен. Сбогом, жесток свят“.

В небето се чу рев на мотори. Хелър погледна навън. Три хеликоптера бързо застигаха бавнодвижещия се патрулен плавателен съд.

Този, който водеше, се спусна съвсем наблизо.

Хелър извади ръка от кабината на лоцмана и помаха.

ТРИТЕ ХЕЛИКОПТЕРА СЕ ОТДАЛЕЧИХА!

Бесен, се свързах с Грампър.

— Изиграват ви! — изкрещях аз. — Онзи патрулен плавателен съд е в ръцете на врага!

— О, я стига вече — каза Грампър. — Нещата стоят така, както ви казах. Вече теглим морския скиф. А един от пилотите даже е разпознал главния морски старшина, който е капитан на катера. Старшина Джайв, един от най-способните чернокожи, които имаме. Моля ви, мистър Суиндъл и Крауч, не можете ли да ни оставите да се върнем към нормалните си задължения? Работата на бреговата охрана е ефикасна и безупречна.

Телефонът падна от ръката ми.

Седях като гръмнат.

В началото си бях помислил, че ченгетата не бяха разпознали Хелър на Хъдсънското пристанище, защото те всички бяха виждали Гениалното хлапе по телевизията и си мислеха, че търсят стърчащи зъби и очила. А сега истината излезе наяве. Той го беше направил в бара „Борсов агент“!

„Бибипан“ Спърк! С тази перука не можеш да различиш истинското лице на някого!

Хелър беше използвал същия трик, който беше изиграл в Кънектикът! Тъй като носеше черни памучни ръкавици, нито аз, нито който и да било друг беше успял да види ръцете му.

Наблюдавах много внимателно. И най-сетне се убедих като видях отражението в стъклото на лоцманската кабина. Хелър беше с черно лице! А всички чернокожи изглеждат по един и същи начин на белите. Не е чудно, че денят беше изглеждал толкова красиво безоблачен! Той носеше светлокафяви контактни лещи!

„Бибипан“ Хелър! Как можеш да следиш такъв човек!

Тогава направих единственото нещо, което можех да направя. Обадих се на началника на пристанището в Атлантик сити. Казах му:

— Аз съм агент на ФБР. Трябва да ви кажа, че по-късно днес или довечера ще бъде направен опит да бъде превзет или взривен „Златен залез“.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Ако се взриви кораб с такава големина, ще се задръсти цялото пристанище! — Той беше ужасен.

— Точно така — казах аз. — Така че пригответе кораба за нападение и го приведете в пълна бойна готовност. Не разрешавайте никакви съдове да се приближават до него, особено ако са на бреговата охрана.

— Бреговата охрана? — възкликна той. — Защо не?

— По-побъркани са, отколкото изглеждат — казах аз. — Прахосват си корабите наляво и надясно и няма да ви послушат. Но най-важното е: саботьорът е чернокож, най-злият и измамен „бибипец“, който някой някога е виждал. Ако го зърнете, дори не искайте паролата. Стреляйте без предупреждение.

Той обеща категорично да направи така.