В преследване на смъртта

Глава първа

В американския офис на лондонските „Бойдс“ на Уолстрийт представителят седеше в редингот с пърхот по раменете. Изрече:

— Но ти казвам, стари приятелю, че това е специална тарифа.

— Петдневен минимум при хиляда долара на ден за една келява полица от 25 000 долара не е специална тарифа — изръмжах аз.

Той размаха цигарето си някак безгрижно:

— Наемните убийци са си наемни убийци. И трябва да отбележа, че статистиката на застрахователните дружества показва, че те самите биват убивани. НЕ е като онова, което можеш да наречеш професия без рискове. Пушките ритат, съпрузите ги подлагат на репресивни мерки, а — и той ме фиксира с малките си лъскави очички — са известни и случаи, в които и наследниците по завещание са поубивали, а?

Поклатих глава.

Той опита друг подход:

— Не казвам, че твоят човек е неопитен. Според досието му тук, когато е работил за „Суиндъл и Крауч“, е изпълнил задълженията си по договора съвсем задоволително. Проблемът е, че тук пише за някаква негова порочна наклонност. Нека да я наречем личностна чудноватост. Но ето какво ще направим. Бизнесът днес нещо не върви. Дай пет хиляди долара за пет дни, а аз ще напиша полица за седем дни. Това е най-доброто, което можем да направим, стари приятелю.

Трябваше да приема. Това беше единственият начин, с който разполагах, за да убия Крек.

Написаха полицата с много завъртулки и направиха майка му наследница по завещание. Платих им от трудно заработените си спестявания и си тръгнах.

На път за д-р Финкелбаум спрях да обядвам в едно от ония местенца, където за маса служи страничната облегалка на стола. Извадих от джоба си лист и плик от саморазрушаваща се хартия на Апарата. Когато напишеш нещо върху нея, напръскаш я леко и я сгънеш, десет часа след като е била разгъната, тя се изпарява. Не остава никаква следа.

Като си преправих почерка, написах:

Добавих номера на мис Пинч.

Напръсках хартията. Извадих една петстотиндоларова банкнота, три стодоларови и една петдесетачка и ги завих в бележката: не исках да се изгубят, защото като изключим трийсетте долара, бяха единствените, които имах. Сложих ги в плика и го залепих.

Допих набързо горчивото си кафе и хукнах към д-р Финкелбаум.

При пристигането си надникнах вътре и, разбира се, там седеше Торпедо.

Влязох в приемната с добре изиграна незабележимост. Взех от масата едно списание отпреди две години. Седнах. Незабелязано пъхнах плика и полицата в списанието, докато се правех, че чета. След това съвсем неангажирано станах, поставих списанието на стола до Торпедо и си тръгнах. Много изпипано. Точно като по упътване.

Свих зад един ъгъл и фиксирах погледа си върху отразяващата витрина на един магазин от другата страна на улицата. Видях Торпедо да излиза, четейки писмото.

Великолепно! Графиня Крек скоро щеше да бъде мъртва!

Хукнах бързо към един подлез на път за в къщи с гордото съзнание за организаторските си способности.

Веднага щом се прибрах, се втурнах в задната стая и включих екрана.

Очаквах, че до това време вече ще са стигнали в Хеъритаун, защото е на по-малко от двайсет мили на север от Университета „Емпайър“, направо покрай Хъдзън и точно на улицата или шосето на име Бродуей.

Бях направил малка грешка в изчисленията. Още не бяха стигнали в града. Вероятно бяха направили малка пауза, за да похапнат някъде за обяд. Графинята гледаше потоците въздушен трафик в двете посоки над Хъдсън на около миля на запад от техния път.

Тя каза:

— Това такси наистина друса, когато го използваш като приземна кола, Бум-Бум. Защо не го вдигнеш от тоя бабунест каруцарски път и не го накараш да лети?

— Боже мой, мис Джой — отвърна той през рамо, докато подскачаше по пътя, — то не може да направи това.

— Да не е счупено или нещо такова? Виждам как други превозни средства летят нагоре-надолу ей там над реката.

— Това са хеликоптери, мис Джой. А това тук е такси: не е предназначено да се отлепя от земята.

— От полицията ли се страхуваш?

— Да, МАДАМ!

— Ужасена съм, Бум-Бум, от това колко свръхрегулирана е тази планета. Това обаче май не намалява нивото на престъпността. Слушай, Бум-Бум, мога да го уредя с което и да е ченге, ако ни спре. Омръзна ми да подскачам. Вдигни го във въздуха.

Бум-Бум каза безпомощно:

— Свидетелството ми за управление на хеликоптер не е актуализирано.

— Това вече е нещо — каза графиня Крек. — Трябваше да ми кажеш и аз щях да накарам офицера да го поднови. Бум-Бум, тук и сега трябва да разбереш, че можеш да ми имаш доверие.

— Да, мадам — отвърна Бум-Бум изтерзано.

Тя гледаше пътя с очакване. После очевидно разбра, че старото такси не излита от пътя, както би направил всеки обикновен аеробус. Тя каза:

— Хайде де, вдигай го във въздуха!

— Мадам — каза Бум-Бум с въздишка на облекчение, — пристигнахме. Ето ги табелите на Хеъритаун.

— Добре — каза графиня Крек. — Но когато си тръгваме, направи така, че на връщане пътуването да не е толкова убийствено. Там има един магазин. Спри, за да вляза.

— Няма да изключвам двигателя.

— О, това не е опасно. Само ще помоля да ми укажат посоката към къщата на мис Агнес.

Той спря и тя излезе. Там имаше надпис:

— И таз добра! — каза графиня Крек. — Това е мястото, където трябва да съм се родила според паспорта си.

Както си седеше зад волана, Бум-Бум премигна.

— В паспорта ви не пише ли истината?

— Правителствените документи никога не казват истината. Почакай ме ей там, няма да се бавя.

Тя влезе в магазина. Един много стар вретеновиден човек пробиваше дупки от червеи в един стол. Той вдигна поглед.

— Май съм от тоя край — каза графиня Крек, — но малко се позагубих. Бихте ли могли да ми посочите пътя към къщата на мис Агнес?

Той се вторачи в нея. Очите му станаха кръгли. После се извърна настрана и се изплю. Излезе през задната врата и повече не се върна.

Графинята отиде обратно в колата.

— Карай нататък.

Бум-Бум зави наляво по Мейн стрийт. Графиня Крек очевидно не виждаше нищо, което да я привлече. Минаха около три четвърти миля и Бум-Бум зави надясно по нещо, наречено Бийкман Авеню. Някакъв знак указваше посоката към Северен Хеъритаун. Когато го наближиха, тя забеляза сграда, на която пишеше:

Накара Бум-Бум да спре.

— Тук трябва да знаят — каза графинята и влезе в магазина.

Зад щанда стоеше жена на средна възраст. Вдигна поглед с типичната усмивка, предназначена за клиенти.

— Загубих се — каза графиня Крек. — Можете ли да ми покажете пътя към къщата на мис Агнес, моля?

Мигновена кисела гримаса замени гостоприемната. Жената се вгледа внимателно в графинята. После поклати глава.

— Скъпа моя — каза, — какво, по дяволите, може да иска красиво момиче като теб от една „бибипана“ психоаналитичка?

— Психоаналитичка? — възкликна графиня Крек.

— И особено от ТАЗИ „бибипана“ психоаналитичка! Сладурче, ако някой ти я е препоръчал, просто забрави за нея и се върни откъдето си дошла. Няма граници за онова, което „бибипаните“ лекари ще направят, за да спечелят мангизи, включително и да изпратят някого при ОНАЗИ „бибипка“.

— Значи я познавате. Можете ли да ми дадете адреса й, моля?

— И дума да не става — каза жената и излезе през задната врата, като я затръшна.

Графиня Крек се върна в таксито.

— Джетеро каза, че местните оказват съпротива на десантите. Карай нататък, карай, Бум-Бум. Все пак ще намерим мис Агнес.

Движеха се през Северен Хеъритаун. На една табела пишеше:

— Според паспорта ми — каза графинята — съм родена някъде на тази улица. Всички американски деца ли се губят?

— Мис Джой — отвърна Бум-Бум, — понеже сме въвлечени във всичко това и вероятно поизтощени, ей там има сервизна служба на „Октопус“. Ако сме по дирите на нещо, свързано с Роксентър, помнете, че той притежава „Октопус“.

— Виж — каза графинята. — Табела за „Покантикъл Хилс“. Значи сме на около две мили от двореца. Може би трябва да отидем направо там.

— НЕ, мадам. Тъй като щяхме да се срещаме с офицера по отпуските, не взех със себе си нищо за въоръжена борба. Ще спрем на сервизната станция.

Той спря на почетно разстояние от площадките. Слезе и хвърли кепето си на седалката. Тръгна към офиса. Графиня Крек го последва.

Мъжът вътре беше с вид на твърд и упорит, оплескан в смазка управител на сервизна станция. Вдигна поглед от сметките си.

— Идваме от цивилизовано място — каза Бум-Бум. — Търсим мис Агнес. Та къде е тя?

— О, имате предвид д-р Морлей — каза мъжът. — Трябва да сте хората, които идват да оправят проблема със сухопътната яхта. Време беше! Тя искаше да я паркира тук, но аз много се изплаших, че ще й се случи нещо. Тъкмо вчера ми казваше, че въобще не й се вярва да дойдете, така че ви съветвам да бъдете тактични. Трябва да внимавате с нея заради НЕГО. Сега да ви предупредя: не ставайте нагли с нея както вие, градските хора, умеете да бъдете. Тя има власт в този район и може да ви задържи по психиатричните закони само с едно щракване на пръсти. Не ми се ще да се разстройва и да крещи тук, като ме обвинява, че съм ви изпратил, а вие се държите неучтиво. Ясно ли е?

— Ще демонстрираме голямо уважение — каза Бум-Бум, който се опипваше нервно под мишницата, където очевидно нямаше оръжие.

— „Бибипски“ ще се радвам да се уреди цялата работа, така че елате навън, за да ви покажа как да стигнете дотам.

Като стоеше на площадката, сочейки и очертавайки с ръка, мъжът им каза как точно да стигнат до имението Морлей, както той го наричаше.

Върна се в офиса си, мърморейки:

— Добре, едно „бибипащо“ главоболие ми се махна от главата.

Те заминаха.

Местността беше идеална за снайперистка стрелба: за открити и безпрепятствени изстрели. Бум-Бум не беше въоръжен. Бях сигурен, че Торпедо скоро ще се появи на мястото за действие.

И това щеше да бъде краят на проклетата графиня Крек!

Глава втора

Те минаха по някакъв криволичещ път, а после и по улици, затворени между плетове и железни стени, нещо като лабиринт от зеленина и ограничителни стоманени шипове. Между две сиви каменни колони имаше портал, а на едната от тях пишеше:

През портала обаче не можеше да се мине.

Вътрешният път беше изцяло блокиран от най-гигантската къща на колела, която някога съм виждал.

— О-о-о-о-о-о-о-о! — възкликна графиня Крек. — Какво е това?

Бум-Бум включи на задна и паркира таксито до бордюра на доста голямо разстояние от портата, така че не се виждаше от нея. Той слезе.

Графиня Крек взе пазарската си чанта и също излезе. Върнаха се до портата покрай стената с шипове.

Графинята спря и се взря в огромното превозно средство.

— Бум-Бум, не знаех, че на тази планета има такива неща.

— О, да, мадам — каза той авторитетно, — това, което виждате, наистина е доста впечатляващо. За начало просто вземат купето на един от автобусите на компанията „Грейхаунд“ със специални размери, от онзи вид, който има панорамна платформа за пътешествия на запад. Един такъв автобус има по цялата си дължина под пода багажно отделение, високо около три фута. Те просто го махат и това им осигурява още много място. После разширяват горния панорамен етаж и се получава двуетажен автобус. След това пускат занаятчиите да се развихрят и те правят салони, трапезарии, церемониални зали и Бог знае още какво. Но този тук, както виждам, има и втора шофьорска кабина на покрива като на спортен риболовен кораб. Майк Мутационе ми разказа всичко за тях, в случай че трябва да взривя някой. Само мултимилионерите биха могли да си позволят нещо такова, щото мисля, че струват над триста бона. А тоя, като го гледам, е близо един милион!

Графиня Крек обикаляше около предната му част. Намери регистрационна табелка, на която пишеше:

После мина по цялата му дължина, като се вглеждаше в противослънчевите затъмнени стъкла и пробваше разните външни вратички. Всичко беше в бяло и хром.

— Бум-Бум, — каза тя, — тази прилича на панаирджийските приземни каравани, които използвахме, когато бях малка. Пропътувала съм цялата Аталанта в една такава.

— Не знаех, че сте работили към южняшки цирк.

— Бум-Бум, можеш ли да караш такова нещо?

— А, чакайте сега, мис Джой. Точно тук, на документите за условно пускане, пише, че ако ме хванат да крада кола, веднага се връщам обратно в „Осининг“, който е само на няколко мили на север оттук. А си и мисля, че вече имаме достатъчно неприятности. Ей го идва икономът или някакъв там друг.

С много типична външност на иконом, мъжът се приближаваше по алеята от разпрострялата се къща. Каза с доста суров тон:

— Управителят на сервизната станция ни телефонира, че идвате. Ако ме придружите, ще информирам д-р Морлей за пристигането ви.

— Бум-Бум, — каза графиня Крек, — ти остани тук отвън. — Тя пусна една таблетка в устата си. Вдигна пазарската си чанта и последва иконома.

Минаха през голяма метална входна врата и влязоха в обширен салон. Целият беше от вулканична скала и декориран с експозиции на дърварски брадви, бойни брадви и брадви на вождове. Икономът й даде знак да почака и минаха през някаква друга врата в края на салона.

Графиня Крек извади от чантичката си една съвършено празна картичка. Взе някакво мускалче и я напръска с невидима течност. После я постави обратно в чантичката си.

Икономът влезе през задната врата и застана до нея. Сякаш призовавайки някого на кралска аудиенция, обяви:

— Доктор Морлей ви очаква.

Графиня Крек мина покрай него и влезе в тъмната стая. Изглеждаше като нещо средно между стая за консултации и работен кабинет с атмосфера, потискаща от една страна с черните лъчове на тавана, и смъртоносна от друга, заради огромното количество апаратура за електрошокове наоколо.

Там стоеше една жена. Беше облечена като лекар от Харли Стрийт — черно сако, панталон и жилетка. Изглеждаше в средата на четиридесетте. Посивялата й коса беше силно опъната и хваната отзад. Очилата й имаха верижка от черна коприна. Тя ги сложи пред очите си и погледна графиня Крек с голямо отвращение.

Започна без каквото и да било встъпление.

— Ето ви и вас най-сетне! Преди това отлагате, отлагате, отлагате доставката! И през цялото време ми се казва, че пристига великолепният ми, специално построен подарък! Трябваше да бъде изненада, изненада, каквато не можех да си представя! И какво пристига в крайна сметка? Това ужасно чудовище под формата на сухопътна яхта! Открит нагъл намек да си обирам парцалите! Кой иска да се маха? Не и аз! Едно долно мерси за цял живот безрезервна служба! И какво става след това? Звъня и звъня и звъня! Казвам ли ви казвам да я махнете оттук и вместо това да ми дадете парите. Но всичко, което получавам, е тъпото извинение, че е специално построена, че е проектирана специално за мен и че даже има малка стая с облицовани стени като в психиатрия!

Тя пристъпи гордо напред. Изражението й беше смъртоносно.

— Шофьорът ви я заряза там, където е сега! Блокира алеята! Никой не може да влезе или излезе, защото няма да разреша на никого да я докосне, докато не ми дадете парите и не я разкарате! Така че ми дайте парите — и тя протегна лапоподобната си ръка.

Графиня Крек хвърли поглед зад гърба си, за да се увери, че вратите са затворени. Бръкна в чантичката си и измъкна празната картичка. Подаде я на д-р Морлей.

Жената я доближи до лицето си.

Графиня Крек каза:

— На картичката няма нищо, нали?

— Не.

— Значи нямате нищо против да поставя този шлем на главата ви, нали?

— Не.

Графиня Крек измъкна един хипношлем от пазарската си чанта, с плавно движение го нахлузи на главата на Агнес Морлей и го включи.

Поведе жената към кушетката за консултации и я разположи удобно на нея. Включи микрофона.

— Сън, сън, хубав сън. Чувате ли ме?

— Не.

Графиня Крек взе картичката от ръката й, занесе я до един пепелник и щракна клечка кибрит. Върна се и размаха като ветрило ръката си под визьора на шлема.

— Чувате ли ме?

— Да — отвърна д-р Морлей.

Едва в този момент си спомних парфюма от „Очи и уши на Волтар“, който графиня Крек беше взела от склада: той принуждаваше човек да отговаря с „не“ на всичко и беше предназначен да предпазва целомъдрието. Какво долно същество беше графиня Крек! А сега се осмеляваше да постави един заклет психолог и психиатър на собствената му кушетка! Каква низост!

Графиня Крек седна в консултантското кресло, постави микрофона удобно пред лицето си и каза:

— Изглеждате притеснена за нещо. Искате ли да ми разкажете за него?

— Недостатъчна отплата.

— Каква отплата трябва да има?

— Пари, пари, пари, пари!

— Какво сте направили, за да ги заслужите?

— Гьобелс е оставил на Роксентърови свещения завет да направят всички раси беззащитни срещу Хитлер. Германците може и да са загубили войната, но това не отмени силата на свещения завет. Като психиатър и психолог, със съзнанието за дълга си към Германия по отношение на тези жизненоважни въпроси, аз съм ги прокарвала с преданост. Поколения наред Роксентърови са защитавали намаляването на населението по целия свят. Това е свещен семеен завет и аз съм го следвала. С всеки възможен трик, който мога да измисля, съм карала Делбърт Джон Роксентър да изпълнява фамилните си задължения. Като използвах контрола на Роксентър върху Световната федерация на душевната потайност и националните асоциации за душевна потайност, съм разпространявала надлъж и нашир доктрината на Психиатричния контрол на раждаемостта. А що се отнася лично до Делбърт Джон Роксентър, аз го накарах да основе фондациите, които с операции на жлезите и наркотици го направиха безсмъртен.

— Има ли нещо друго, заради което заслужавате отплата?

Тялото на кушетката направи малък гърч. Гласът беше приглушен, но издаваше омраза.

— Слушам глупостите му, от които ми се драйфа, за това как наблюдава хористките, когато ходят до тоалетна и как кара мис Пийс да му се показва, докато пишка, когато просто ми иде да го удуша.

Графиня Крек наведе микрофона към рамото си. Измърмори на волтариански:

— Хм. Там, където има толкова много омраза, трябва да е имало любов. Я по-добре да се захващам на работа. — Тя вдигна микрофона и каза на английски: — Има ли син?

Тялото на кушетката се сгърчи още по-силно.

— Това би било БЕДСТВИЕ! Съществува десетмилиарден фонд към тръста, който би отишъл в ръцете на някой син. Това би разделило контрола на Делбърт Джон на части! НЯМА НИКАКЪВ СИН! НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА ИМА СИН! — После тя се поотпусна и изпод шлема се разнесе зловещ смях. — Вече не може да се появи син. Наркотиците, на които е той от дълги години, а и още нещо, което свърших, са го направили напълно импотентен! Мисля, че се справих много добре.

После тя отново изпадна в гърч. Изскърца със зъби:

— Долният, мръсен, изневеряващ „бибипец“!

Графиня Крек снижи микрофона.

— О, Боже — каза си тя, — тая омраза се препречва. — После каза на английски в микрофона: — Имало ли е момент, в който сте била влюбена в Делбърт Джон Роксентър?

Тялото на кушетката моментално се взриви. После потръпна и се сгърчи. Изпод шлема дойде сподавена жлъч:

— Той трябваше да бъде убит. Трябваше да бъде убит!

— Мисля, че е по-добре да ми разкажете това — каза графиня Крек.

Жената застина.

— Кажете ми — настоя графиня Крек строго.

— Бяхме деца. Аз живеех съвсем близо, в съседното имение. Присъствах на всяко парти. И всеки път, когато видех Делбърт Джон, си мислех, че някой ден ще се омъжа за всичките красиви Роксентърови пари. За това живеех, за да се омъжа за него. Захванах се с психиатрия, само за да се омъжа за него. Въздържах се „бибипски“ от всички други момченца само за да се омъжа за него. Даже не се „бибипах“ в колежа, за да мога да се омъжа за него. — Стон. — И какво направи той? Когато се върнах, гордо размахвайки дипломата си на психиатър и напълно готова за плячката, мръсният бибипец беше затънал до гуша в наркотици, беше забегнал и се беше оженил за някаква „бибипана“ хористка! — На кушетката се разрази агонизиращо развихряне, сякаш жената бе промушена. — Бях ПРЕНЕБРЕГНАТА! Бях ЗАБРАВЕНА! — Овладя дишането си. — Къде беше мис Агнес, любимата му от детството? НИКЪДЕ! — Тя лежеше задъхваща се.

— И какво направихте? — насърчи я графиня Крек.

— Преглътнах бибипаната си гордост! Служих му като роб! Семейството никога не научи за брака или пък го държаха в тайна. Но не това беше проблемът. Когато той научи, че „бибипката“ е бременна, не беше на себе си. Не знаеше какво да прави. Ако бебето беше момче, щеше да наследи десет милиарда долара от тръстовете! Това щеше да разклати контрола му. Той дойде при мен. Беше скрил жената в една виличка в Кетскилс. Не му стискаше да я убие, страхливецът! И какво направих аз? Помогнах му, каквато съм глупачка. А неблагодарният „бибипец“ никога не започна да изплаща дълга си! След като го бях избавила от нея, той пак не се ожени за мен.

Графиня Крек попита:

— Какво направихте с жената?

— Изпратих я на родителите й.

— Къде бяха те?

— В една ферма в окръг Хамдън, Вирджиния.

— Какво още направихте?

Приглушеният глас отвърна:

— С родителите беше лесно. Парите и една история, че никой не беше сигурен кой е бащата, свършиха работа. А и старомодните съседи ги накараха да си мълчат. И те, и момичето бяха изплашени. Трябваше да избират между парите и това да бъдат затрити и те взеха парите. Но аз използвах професионалните си връзки за лична изгода. Накарах местния лекар да изпълни дълга си.

— Как се казваше той?

— Тремор Грейвз, доктор на медицинските науки, един стар провинциален практикуващ лекар, който е можел да загуби разрешителното си много пъти преди това. Жената бе в твърде напреднала бременност, за да направи аборт. Аз обаче получих клетвата му да убие детето, а след това и майката при раждането, като обяви смъртта й за резултат от „естествени причини“. Създадени от шок, разбира се.

— Какъв шок?

— От това, че родителите й са загинали при автомобилна катастрофа, която ни струваше петнайсет хиляди.

— Къде се случи всичко това?

— Окръг Хамдън, Вирджиния.

— Кога?

— Преди осемнайсет години.

Внезапно разбрах гениалния план на Ломбар Хист. Някъде из всичките изследователски архивни материали за Земята, преровени и натрупани, благодарение на огромния му интерес, към великолепния факт, че човек като Делбърт Джон Роксентър без кралско потекло може да контролира една цяла планета — нещо, което заслужаваше ревностно подражание — шефът на Апарата беше надушил интригата. И той е знаел много добре, че като даде това име на Хелър, ще гарантира смъртта му. Разбрах защо беше използвал точно този окръг и определил точно тази възраст. Само едно прошушване на името от страна на Хелър щеше да доведе — и наистина беше довело. — Роксентъровите ангели на смъртта на рояци. Аха, точно тази беше причината да насъскат Медисън срещу Хелър! Хитрият, хитрият Ломбар!

Глава трета

— Но Делбърт Джон Роксентър никога не ми благодари — каза Агнес Морлей изпод хипношлема. — Не направи нищо повече от това да си почеше носа. Така че го накарах да си плати. Една малка операция, която може да се направи. Малък срез с ножа. Когато загуби съзнание при едно падане от кон, казах, че е наранил „бибипите“ си и направих „бибипеца“ стерилен. Фондацията е просто още една психиатрична медицинска измама. Роксентърови винаги са били побъркани, но аз използвах всички психиатрични техники, за да съм сигурна, че е хронично. Осемнайсет години го изнудвам да върши всичко, което поискам, но все още не мога да сложа ръце на парите му. Така че още не съм си получила отплатата, но ще го направя, да. „Бибипецът“! Професорите ми по психиатрия и всичките ми колеги ме потупват по рамото и ми казват колко много съм направила за професията. Така си е, но Делбърт Джон все още ми дължи Роксентъровите пари! Никоя отплата не е достатъчна за саможертвата и предаността на целия ми живот!

— Изслушах ви — каза графиня Крек. — Чуйте ме внимателно. Ще се почувствате възнаградена, когато направите предложение на някой добър млад мъж и мирясате. Разбрахте ли това?

— Ще бъда възнаградена, когато направя предложение на някой добър млад мъж и мирясам.

— Точно така. А сега, по въпроса за сухопътната яхта — когато се събудите, ще напишете писмо на ваша бланка, в което ще кажете, че сте я прехвърлили на агент с името Хевънли Джой Крекъл от Слийпи Холоу, Ню Йорк, да я кара наоколо и да я рекламира, за да се опита да я продаде вместо вас. Но ако след тримесечен период още не е продадена, споменатата Хевънли Джой Крекъл може да я купи за…

Тя снижи микрофона. Измърмори:

— Я да видим, един милион ще са много за стойността й… сега вече е на старо… петдесет хиляди на кредит би била добра цена на Манко. И тогава ще си получа обратно нашите имения. — Тя вдигна микрофона и продължи: — … Споменатата Хевънли Джой Крекъл може да я купи за петдесет хиляди на кредит. Разбрахте ли това?

— Да.

— А сега ще забравите всичко за шлема и за това, че сте ми разказвали. И когато напишете писмото, ще се събудите напълно с единствената мисъл, че сме дошли само за да вземем сухопътната яхта.

Тя изключи шлема, свали го и го сложи в пазарската си чанта. Доктор Агнес Морлей се вдигна от кушетката, отиде направо до бюрото си и взе малко хартия с нейните знаци отгоре. Крек я наблюдаваше. Психиатърката написа:

Крек взе писмото, премигна срещу него няколко пъти и го сложи в чантичката си.

— Сега — каза мис Агнес, — разкарайте „бибипаното“ нещо от алеята ми за автомобили!

Графиня Крек излезе. Мина по алеята към чудовищното превозно средство. Бум-Бум чакаше нетърпеливо, почти извън портала.

Крек каза:

— Разтоварвай багажа ни, Бум-Бум. И паркирай таксито някъде. Вземаме сухопътната яхта.

Бум-Бум погледна напрегнато към къщата, а след това към Крек.

— Ей, не може да сте купили това. Струва един милион долара.

— Крада го, Бум-Бум. Оправяй багажа.

— О, Исусе — възкликна Бум-Бум. — А „Осининг“ е само на няколко мили нагоре по пътя.

— Побързай — каза графиня Крек.

Той се завъртя няколко пъти. После се спусна към таксито и на три тура струпа багажа пред огромното превозно средство, така че да не се вижда от къщата. Втурна се назад, скочи в таксито и го откара в храстите надолу по пътя. Хукна обратно, като гледаше напрегнато към къщата.

— Дайте ключовете, бързо — извика.

— Ключове — каза графиня Крек. — О, Боже, забравих да й кажа да ми даде ключовете. Бум-Бум, тичай в къщата и помоли д-р Морлей да ти даде всичките ключове.

— О, Исусе, — възкликна Бум-Бум. — Аз дори нямам оръжие!

— Върви — рече графиня Крек. Тя гледаше след него, а той се движеше с доста криволици. — По-добре да се уверя, че с него всичко е наред — промърмори тя.

Отиде до багажа и бръкна в един куфар. Извади телескоп, същия като онзи, който аз бях използвал, за да виждам през стените и да подслушвам разговорите. Тя го включи и под прикритието на сухопътната яхта го фокусира върху входната врата.

Икономът пусна Бум-Бум да влезе. Каза:

— У д-р Морлей са, сър. Оттук, моля.

Преведе Бум-Бум през салона, вкара го в кабинета, затвори вратата и се омете.

Мис Агнес седеше на бюрото си и зяпаше в пространството.

— Ключовете, инструкциите и всичко останало — каза Бум-Бум.

Жената го погледна. Изведнъж сякаш се възвърна към живота. Стана от бюрото си, мина през кабинета и заключи вратата!

Отиде до Бум-Бум и попита:

— Ти добър млад мъж ли си?

— Исусе, да, мадам. Ние наистина не възнамерявахме нищо лошо. Всичко е нещо като…

Доктор Морлей не обръщаше и най-малко внимание на онова, което той й говореше сега. Посегна и разкопча сакото му. Той се вторачи надолу към онова, което психиатърката правеше. Тя започна да откопчава токата на колана му.

— Исусе Христе! — Бум-Бум сграбчи внезапно свлеклите се панталони. Хукна към единия ъгъл. Доктор Морлей го следваше по петите. Като газела Бум-Бум прескочи един тапициран стол. Мис Агнес го последва в прескачането. Бум-Бум ловко прелетя над бюрото. Психиатърката също мина отгоре.

За лош късмет кракът на Бум-Бум влезе в едно кошче за отпадъци. Той залитна.

Мис Агнес скочи.

Бум-Бум беше запратен назад към кушетката. Приземи се върху нея с трясък!

Мис Агнес беше върху него и го приковаваше с коленете си. Тя разкъсваше дрехите му.

Един от апаратите за електрошок просветна.

— Мирясай! — изкрещя д-р Морлей.

Една диплома се накриви на стената.

— Лежи мирно, добри млади човече! — изпищя Морлей. — Трябва да мирясам върху теб!

Графинята измърмори ядосано:

— И таз добра! Даваш на тия примитиви най-простото предложение и дори него схващат накриво!

Машината за електрошокове хвърляше искри.

Стъклото на дипломата се разби.

— Олеле, УАУ! — изрева д-р Морлей.

Машината за електрошокове задимя. Стоновете на Бум-Бум бяха повече стенания от ужас.

Дипломата изскочи през стъклото и се понесе плавно към пода.

Бум-Бум, се добра до средата на стаята, като се опитваше да пооправи дрехите си и още гледаше шокиран назад към кушетката.

— Бедният Бум-Бум — измърмори графиня Крек. — Колко ли е объркан. Сега ще трябва да се отбием някъде по пътя за през нощта, за да може да се съвземе. По дяволите! Исках да пътуваме, без да спираме!

Мис Агнес лежеше, хилейки се като вампир.

— О, Боже, това наистина беше хубаво! — възкликна тя. — Четиридесет и четири години пазех девствеността си за онзи долен бибипец. Но сега възмездието е истински сладко. Позволих си да бъда усмирена от добър млад мъж, вместо от него. И отмъщението бе наистина велико. То в края на краищата е най-добрата отплата. А аз си я получих най-накрая! Изпълнена съм с нея!

Тя се свлече от кушетката и вдигна панталона си. Отиде до бюрото си, отвори едно чекмедже и измъкна голям плик с ключове, инструкции и регистрационни документи. Струпа ги в ръцете на Бум-Бум. Отиде и отключи вратата.

— Добри млади човече — каза, — добре е да се захванеш с Психиатричния контрол на раждаемостта. Ако всички разберат, че неперверзният секс е толкова приятен, светът ще се пренасели!

Бум-Бум офейка, графиня Крек скри телескопа в една чанта.

Той пристигна на спринт по алеята. Погледна дрехите си припряно, когато видя графинята. После започна нервно да рови в плика за ключовете. Пробваше ги един след друг в ключалката на главната врата на сухопътната яхта.

Лицето му беше керемидено червено.

— За бога — каза той на себе си, — не губи тия ключове! Не мисля, че бих изтърпял да се сдобия с друг комплект!

Отвори вратата. После трябва да е забелязал нещо на лицето на Крек.

Попита я:

— Казахте ли нещо за мен на онази жена?

— Аз ли, Бум-Бум? — възкликна графиня Крек.

Една внезапна мисъл ме споходи като светкавичен гръм. До тази минута бях забравил, че старото такси, което бяха използвали, имаше противокуршумна облицовка. Сега те вече нямаше да се движат с него. Вместо това ще бъдат в сухопътната яхта, която май беше с алуминиеви страни: един куршум от пушка минаваше през тях като през хартия! О, дали късметът не ми се усмихваше сега? Графиня Крек бе още по-открита за удар!

Глава четвърта

Кълнейки и ръмжейки под нос, Бум-Бум успя да открие достатъчно контролни механизми по богато украсения и лъскав шофьорски пулт, за да запали главния дизелов двигател на сухопътната яхта. Като заобикаляше отдалеч стълбовете и бордюрите, я изкара през портала и я подкара надолу по пътя. Беше странно да се наблюдава как този пет фута и петинчов, стофунтов сицилианец опитва да се пребори с гигантското превозно средство.

Графиня Крек беше клекнала върху багажа и му показваше пътните знаци през широкото предно стъкло. Тя прочете един: „Парк Кингсланд Пойнт“; с очевидното нежелание да продължи, Бум-Бум свърна в него и почти веднага спря чудовището на паркинг, обърнат към Хъдсън. Слънцето залязваше и реката се беше опнала в целия си простор пред тях, широка две мили на това място и позлатена от слънцето.

— Защо паркираме тук? — попита графиня Крек.

За мен беше идеално, че паркираха там. Можех с точност да определя позицията за Торпедо. План.

Бум-Бум не й отговаряше. Беше заобиколен от множество хромирани бутони, разпределителни табла, копчета, лостове и управляващи механизми. А точно до седалката му имаше подвижен радиотелефон. Той го вдигна, вслуша се и лицето му светна доволно, когато чу сигнала.

Графиня Крек се придвижваше към една всекидневна отзад и се опитваше да подреди багажа.

— Междуградски? — попита Бум-Бум. — Дайте ми спешен личен разговор с Прити Бой Флойд, хотел „Очокийчокий“, Очокийчокий, Флорида.

Графиня Крек прекъсна заниманието си и се вторачи.

— Джет! — извика Бум-Бум. — Ти ли си? Слава Богу. Намираме се само на пет мили южно от Синг-Синг и мисля, че току-що откраднахме една сухопътна яхта на стойност един милион долара! — Послуша за секунда, а след това протегна телефона към графиня Крек. — Иска да говори с вас.

Тя пое слушалката:

— Как си, скъпи? Добре ли пътува?

Гласът на Хелър:

— Какво си замислила?

— Хубава ли е стаята ти? Надявам се, че в нея нямаше алигатори.

Хелър каза:

— Забрави това! Тук всичко е наред. Ти какво си замислила?

Тя отговори с много сладко гласче:

— Ами и тук всичко е наред.

— Слушай — каза Хелър. — Какво правите със сухопътна яхта за един милион? Къде отивате?

Тя каза:

— Тук е самотно без теб, скъпи.

— НАКЪДЕ сте тръгнали? — попита Хелър.

— Наистина искаш да знаеш, нали, скъпи?

— ДА!

— Е, няма да ти отговоря направо. Местният полицейски инспектор може да се намеси в линията, нали разбираш.

— Значи наистина ОТИВАТЕ някъде!

Тя попита:

— Спомняш ли си една каменна стена?

— НЕ! Не отивайте там! Не се приближавайте до него!

— Щом казваш, скъпи. Но трябва малко да поускоря нещата.

На другия край тишина. Най-накрая:

— Добре. Но само ако ми направиш една услуга.

— Каквото кажеш, скъпи. Знаеш, че никога не върша неща, които не одобряваш.

Хелър каза:

— Карайте бавно. Не бързайте. Дайте ми четири дни, за да ви посрещна там. И НЕ пристигайте преди мен.

— Добре, скъпи.

— През тези дни ще свърша своята част от проекта тук и ще се присъединя към вас.

— О, страхотно! Това означава, че ще имаме прекрасна ваканция.

— Очаквам я с нетърпение — отвърна Хелър. — Обичам те. Дай ми пак Бум-Бум.

Тя предаде слушалката. Бум-Бум заслуша внимателно. После каза:

— Тоя телефон е подвижен. — И даде на Хелър номера и паролата му. После каза: — Да, СЪР, мистър Джет. Това смъква голям товар от раменете ми. — Затвори.

— Какво каза той? — попита графинята.

Бум-Бум не отговори. Той упорито се опитваше да се свърже отново. Не бях на себе си от радост. Какъв късмет! Хелър неволно беше уредил забавянето, което можеше да ми свърши работа! Четири дни! Цели четири дни графиня Крек щеше да бъде изложена на пътя в превозно средство, което се забелязваше толкова лесно, че беше фасулска работа да го откриеш.

— Гаражът „Джифи-Спифи“? — попита Бум-Бум. — Мога ли да говоря с Майк Мутационе… Здрасти, Майк. Бум-Бум на телефона. Слушай, Майк, нали знаеш онова старо такси?… Да. Паркирано е в храстите тук в индианската провинция — той му даде точното местонахождение и каза, че ключовете са „на обичайното място“. После се обърна към графинята: — Това такси вече не принадлежи на фамилията. Иска да знае кой ще плати за превоза.

Графинята пъхна ръка в чантичката си и му подаде кредитната ми карта от „Скуийза“. Опа, помислих си. Да се превози с кораб едно такси около трийсет мили надолу до Нюарк няма да е толкова скъпо. Трябваше да помня, че половин милион ще бъде конфискуван, ако Крек надхвърлеше стойността на кредитната карта.

— Тук имам валидна кредитна карта — каза Бум-Бум в слушалката. И даде на Майк номера и името. — Окей, радвам се, че това ще се нареди. Още нещо, Майк. Таксито получи няколко вдлъбнатини напоследък, та докато е при теб, можеш да го пооправиш.

— Кажи му — намеси се Крек, — че трябва да го пооправи така, че да може да лети.

— Да, Майк — каза Бум-Бум. — Дамата иска и да го вдигнеш. Така че му постави нов двигател… Да, можеш да го преправиш цялото. Нова кожа на седалките. Ти знаеш… Страхотно. Има и още нещо, Майк. Опитвам се да карам нещо, което е пораснал, разширен автобус на „Грейхаунд“, та сега е двуетажна сухопътна яхта. Искам да ми наемеш някой пенсиониран шофьор от „Грейхаунд“… Добре. Освен това една възрастна жена да готви и още една да го почиства… Добре… Да, на всяка цена изпрати някой учтив стар механик, който може да поддържа машинарията в действие… Разбира се, готвачката може да донесе тонове храна и алкохол… Да, това е добре… Да, нови униформи. Би било чудесно… Разбирам какво имаш предвид, Майк. Втора, по-малка къща на колела и един шофьор за екипа. Добре, ей, голям късмет, че имаш при себе си един. Какво ще кажеш за това? Само петдесет бона! Добре, чудесно, изпрати екипажа в онази… Да, временно сме паркирали в парка „Кингсланд Пойнт“… Лесно е да се забележи, голямо е колкото къща… Да, ние ще чакаме тук екипажа… О, да, разбира се, Майк. Прехвърли всичко на кредитната карта от „Скуийза“ — надниците, втората къща на колела, всичкото… Чао засега.

Бях почти припаднал! Току-що беше навъртял сметка за около осемдесет хиляди долара! С всички други покупки на Крек, Мудур Зенгин можеше да закъса за пари и да ми вземе сертификата за депозит от половин милион!

Бум-Бум върна кредитната карта на графиня Крек.

— Какво каза Джетеро? — продължи да му досажда тя.

— Да съм сигурен, че ви е удобно и че сте в безопасност — отвърна Бум-Бум. — И аз се сетих, че пролетта дойде и ако имаме екипаж, бихте могли да прекарате тия четири дни в разходки из полята, докато се шляем на юг, да берете диви цветя и да се наслаждавате на гледките. Провинцията е красива по това време на годината. Ще ви хареса на открито.

Всичките ми тревога се изпариха. Бум-Бум неволно я беше нагласил като най-удобния прицел на света!

— Става ужасно тъмно — каза графиня Крек. — Тази машина няма ли светлинни плочи?

— Искате да кажете фарове? — попита Бум-Бум. — Генераторът не е задействан. Я да видим. Трябва да е едно от тия копчета тук. — Той разглеждаше множеството разпределителни табла в обсега на шофьорското място. Намери и натисна някакъв бутон.

Моят екран затрептя!

Ръмженето на стартера на двигателя.

КАРТИНАТА НА ЕКРАНА МИ ИЗЧЕЗНА!

Интерференция! Трябва да идваше от въглеродните четки на генератора! Може би беше редуцирана за радио от земен тип, но без съмнение пречеше на дължината на вълната, с което аз боравех!

Нито виждах, нито чувах каквото и да било!

Изругах. Но Торпедо можеше да ги открие и знаех, че дори ако се придвижваха, щеше да е лесно да се проследят, защото имах направлението им: „Каменна стена“ можеше да означава само Стоунуол Бигс5, главния съдия на окръг Хамдън, Вирджиния. А само едно главно шосе и след това няколко второстепенни можеше да ги отведат до Феър Оукс. Можеха да бъдат следвани или пресрещнати с лекота.

Трябваше да свърша нещо жизненоважно. Вдигнах телефона и се обадих в сервизния отдел на телефонната компания.

— Обажда се икономът на д-р Агнес Морлей — казах. — Имаме подвижен телефон — и им дадох номера му. — Д-р Морлей нареди този пост да бъде в режим на отпуск, защото не се използва.

— Веднага, сър — каза момичето. — Ще го изключим.

Усмихнах се. Хелър нямаше да може да им се обажда. Те нямаше да могат да му се обаждат. А даже сигурно нямаше и да разберат, че телефонът им сега не е свързан.

На Майк Мутационе щеше да му трябва доста време, за да ги приготви за тръгване. Бяха като неподвижни мишени.

Беше време за възложената ми вечерна работа. Хвърлих едно одеяло върху екраните. По всичко личеше, че проектът ми върви изключително добре!

Наслади се на последните си часове на Земята, графиньо Крек. Много скоро ще спреш да пречиш завинаги!

Глава пета

Надникнах в предната стая. Поредната лесбийска двойка беше пристигнала. Съпругът — слабо американо-индианско момиче — очевидно се казваше Чийф Малкоум6. Съпругата беше възпълничка и силно изрусена на име Бакит7.

Мис Пинч сваляше елегантното, подобно на одеяло палто на съпруга. Каза му:

— Ще бъдеш очарован, Малкоум. Психиатричният контрол на раждаемостта е за „бибипците“. И той е измама като самата психиатрия, а това вече значи нещо! Ти просто НЯМАШ представа колко великолепен може да бъде естественият секс!

Малкоум каза:

— Изплашен съм до смърт!

Само това ми трябваше! Втурнах се в стаята. Изкрещях:

— Не искам да виждам никакви мъртвешки, вторачени очи! Не ги понасям! Не ги понасям! НЕ ГИ ПОНАСЯМ!

Те ме погледнаха, малко притеснени. Но аз нямаше да позволя да ми се противоречи!

Знаех какво трябва да направя. Накарах мис Пинч незабавно да телефонира за електрокардиограф под наем. Само след като беше пристигнал и аз го бях захванал за китките на Малкоум, а портативният апарат бе поставен до леглото, за да мога да гледам как писецът цъка и чертае по хартията пулса на момичето, склоних да съблека дрехите си и започнах да си изпълнявам задължението.

Тогава обаче така бях фиксирал вниманието си върху писеца, за да съм сигурен, че под себе си нямам труп, че едва съзнавах какво върша.

На мис Пинч, която бе присвила устни, това хич не й хареса. Острието обаче се замята, когато момичето започна да пищи и аз го наблюдавах внимателно. Сърцето й все още биеше.

Най-накрая избърсах потта от веждите си и седнах на едната страна на леглото. Усетих, че бяхме близо. Може би трябваше да си сложа и на моята китка: сърцето ми биеше ужасно бързо!

При Бакит, лесбийката-съпруга, беше даже по-зле. Тя със сигурност не беше девствена, но дори при това положение трябваше да чукна няколко пъти по писеца, за да съм сигурен, че не е спрял.

Страшно!

Общо взето, трябва да им се е сторило доста незадоволително, макар след това да признаха, че преди не са изпитвали такова удоволствие.

След като си бяха отишли, мис Пинч ми изнесе лекция за задълженията ми и за това колко съм недостоен за голямото заплащане, което получавам.

— За малко да не успеем, Инксуич — каза тя укорително. — Не разбираш в каква критична ситуация е тази Бакит. Трябват ни двойни усилия, за да променим начина на мислене при бедното момиче. Тя имаше навик да го прави всеки ден с нейния голям датчанин, така че сексът означава много за нея. Ти си воин в едно трудно начинание и сега не е времето да се размекваш!

— С голям датчанин? — попитах аз. — Искаш да кажеш мъж от Дания?

— Не, не. Големият датчанин е куче, а кучетата имат особени „бибипове“: имат голямо анатомично разширение, страшно набъбват и се заклещват. Това е един от методите на психиатричния контрол на раждаемостта и представлява голяма конкуренция. Нямаш представа колко упорито работи онзи психиатър с нея. Беше толкова загрижен за състоянието й, че стигна до най-големи крайности. Даже й даде големия датчанин от една правителствена субсидия за Националния институт по душевната потайност — те помагат на нуждаещите се, нали, разбираш. И имахме големи проблеми: големият датчанин хапеше всеки, който се доближеше до нея, и трябваше да наемем една кола да го прегази. След това психиатърът се възползва от случая и я накара да се влюби в Малкоум с помощта на една полицейска палка вместо вибратор. И Малкоум трябваше да направи толкова тренировки по вдигане на тежести с език, че си изкълчи ченето. А слабото ти представяне тази вечер, което целеше да я върне към естествения секс, можеше да изпрати бедната жена отново при кучетата. Начинанието е трудно, Инксуич, ето защо трябва да се стегнеш и да запълниш пропуските!

Бях много разкаян. Но когато дойде време за лягане, настоях първо Мис Пинч, а после и Кенди да си сложат каишките от апарата. Те обаче ставаха все по-страстни и гърченето им изключваше връзката. Това, разбира се, спираше писеца на електрокардиографа и като си помислях ужасен, че го правя с труп, скачах.

Мис Пинч кисело обяви, че не съм си заслужил парите този ден и отказа да ми плати. Даже ме накараха да спя сам на едно канапе в задната стая.

Лежах там и се чудех какво може да ми е влязло в главата, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Торпедо — чух от другия край.

Като очаквах някаква чудесна, добра новина, го попитах:

— От Хеъритаун ли се обаждаш?

— Не. В Харлем съм.

— КАКВО? Слушай бе, идиот такъв. Обектът е в една огромна сухопътна яхта с тънки като хартия алуминиеви стени, които не биха могли да спрат и плюнка! — И му дадох номера и описанието на яхтата. — Точно сега е паркирана в парка „Кингсланд Пойнт“, на седемдесет мили право на запад от северен Хеъритаун с изглед към Хъдсън. Можеш направо да влезеш, да опреш пушката на слепоочието й и щрак! Работата ти е свършена. Хуквай веднага! За бога, какво те забави?

— Трябваше да си потърся оръжие и се сдобих с една красавица. Пушка за слонове с двойна цев на „Холънд и Холънд“, .375 „Н & Н“ Магнум. Сваля стена на обор! Има свръхмощен нощен телескоп „Бауш и Ломб“, удря всичко до хиляда ярда. Отне ми време да ги открадна, но действат отлично.

— Действат отлично? Откъде знаеш?

— Айде сега, не искаш да използвам непроверено оръжие за истински удар и да оплескам всичко, нали? Познавам занаята. Наистина залягам над работата си.

Казах с отровен сарказъм:

— Е, надявам се, че е показала добри резултати.

— И още как — отвърна той. — Пристигам в Харлем, след като се стъмни. И там има една тясна уличка, точно до оня вертеп, където свири най-шумният бенд на света. Та изчаках, докато мина едно черно момиче, и го надупчих. За малко да й изхвърли гръбнака. После я завлякох в мазето, свлякох дрехите от трупа и я оправих. Доста беше сочна. Лежеше си там и се взираше в мен с ония невиждащи очи, ама как се взираше само. Трябва да съм го направил около шест пъти. Тя изстина обаче, много се вдърви, та си помислих, че е по-добре да ти позвъня.

— Плаща ти се, за да вършиш работа! — изругах го.

— Естествено, естествено! Само се упражнявах. Освен това не исках да се хващам със същинската работа. Допреди един час ръцете ми все още трепереха от инжекциите.

— Трябваше да те застрелят — казах горчиво.

— О, да, по дяволите — отвърна той. — Трябва. Знайш ли, оня психолог в затвора имаше сифилис, предаде го на „бибипа“ и в устата ми и каза да го разпространявам. Така че трябва да ми бият инжекции с арсеник, за да не сълзят раните. Но това си беше загуба на време от негова страна, защото един труп не го е еня дали му предаваш сифилис: той просто си лежи и се взира в теб и не казва нито дума.

— МЛЪКНИ! — изкрещях му аз. — Хващай се на работа!

— И дума да няма. Въобще не стигнах до края с онова черно момиче. Знам точно къде е мишената сега. Гепвам една кола, отивам право там, застрелвам я, ще отдам дължимото на трупа и когато изстине твърде много за „бибипане“, ще ти се обадя отново, за да докладвам. Надявам се, че и ти се забавляваш! — затвори.

Опитах се да си доставя удоволствие с мисълта, че графиня Крек скоро ще бъде един осквернен труп.

Изведнъж обаче започнах да се притеснявам. Онова момиче от предишната нощ, Батър. Каза, че е имала коитус с козел.

Бях чел някъде, че когато дошли в Америка, испанците пипнали сифилис и го занесли обратно в Стария свят. А съвременните проучвания бяха открили, че болестта произхожда от един американски звяр, известен като лама, който е нещо като дългокрака коза.

Дали онзи козел й е предал сифилис?

Бях ли заразен сега?

Разрових съдраните книги от библиотеката. Намерих текст по медицина. Пишеше, че началото е много безобидно, а първият знак се появявал след десет до трийсет дни, когато се образувал малък оток, но после изчезвал. След това обаче се появявали поражения по кожата; човек напълно се раздробявал вътрешно и обикновено полудявал. Продължих да се ровя ужасен до умопомрачаване. Нищо подобно не съществуваше на Волтар. Тук вероятно нямаше лекар, който може да се справи със заболяването. Трябваше да науча всичко възможно за него, като си давах сметка, че ще чакам поне десет дни, преди да разбера. С известни усилия успях да се поуспокоя. Нямаше видимо доказателство, че съм загазил. Тогава погледът ми случайно се плъзна по един фатален параграф. Болестта беше взела името си от героя на едно стихотворение: Сифилус! Той бил ПАСТИР!

А пастирите пасат КОЗИ!

О, повярвайте, прекарах една неспокойна, ужасна нощ! Знаех, че съм обречен да се покрия с рани и да полудея.

Бледият ужас на зората промуши, заразените си пръсти през прозореца. Телефонът иззвъня!

Подскочих като ужилен.

Може би са добри новини, казах си, за да потуша малките викове, които се опитваха да се надигнат в болното ми тяло. Може би Крек е мъртва.

— Торпедо е на телефона — каза той. — Слушай, имам лоша новина за теб. Оная сухопътна яхта не беше там. Намерих много опаковъчен амбалаж в кофите за боклук наблизо — от магазини в Нюарк, при това съвсем пресен. На един етикет пишеше: „Пържоли за сухопътна яхта, поставете веднага в хладилник“, а на друга имаше номера на яхтата, който ти ми даде и върху който беше надраскано „кухненско облекло“. Значи наистина са били там само до преди няколко часа. Трябва да са се движили с голяма къща на колела, следвана от една по-малка, която видях да чака на опашката за такса на западната граница, за да мине по моста „Тапън Зий“ над Хъдсън. Това е само на около миля-две южно от Хеъритаун. Помня, че си казах: „Исусе, погледни я онази огромна къща на колела, заедно с всичкия хром“, когато излязох по Нюйоркския федерален транзитен път на държавно шосе №9, за да вляза в Хеъритаун. Така че вече знам как изглежда. Но не това е лошата новина.

О, Боже, сега пък какво?

— Сещаш ли се за плика, дето ми го даде с парите вътре? Ами, преди няколко часа бележката и хартията просто се изпариха. Нямаше да е кой знае какво, защото помнех телефона ти. Обаче и парите, които са били вътре, се изпариха! Нищо не остана от тях, освен малко зелен прах.

О, да го „бибипам“! Дезинтегриращият спрей се бе просмукал до парите в плика!

— Така че съм без пукнат грош.

О, идиот такъв! Беше минал точно покрай яхтата и я беше пропуснал! Моментално се сетих какво трябва да направя. Тоя беше твърде тъп, за да върши нещо друго, освен да убива.

Казах му рязко:

— Карай към Единадесето авеню и Петдесета улица. Тръгвай веднага. Ще те чакам на северозападния ъгъл!

Каза, че ще бъде там.

Промъкнах се в предната стая. Намерих портмонето на мис Пинч. В него имаше две хиляди долара! Взех ги.

Написах бележка, в която казах, че съм измъчен от притеснение за това, че не съм им доставил удоволствие предишната нощ, че ще отида на някой планински връх, ще седна на него и ще разбера какво не ми е наред, но до една седмица ще се върна, готов отново да действам.

Взех си документите от ФБР. Ако ме видеха с наемен убиец, щях да кажа, че изпълнявам правителствена задача и съм го наел да осъществи правителствен договор „в името на националните интереси“, като онези, които бяха осъществени спрямо Мартин Лутър Кинг, президента Кенеди и Линкълн и много други, които застават на пътя на правителството.

Въоръжих се.

Взех екраните и малко дрехи.

Измъкнах се от апартамента.

Щях лично да се погрижа Торпедо да намери вярната мишена и графиня Крек да умре!

Глава шеста

Следващите три дни претърсвах шосетата за графиня Крек със заредена пушка и наемен убиец, когото го сърбеше пръстът да натисне спусъка.

Имаше само ограничен брой пътища, по които тя можеше да тръгне на юг, и като се движехме напред-назад през целия окръг, разпитвайки по бензиностанциите и входовете на мостовете, патрулирахме по всеки един от тях.

През първия ден, около обяд, хвърлих едно око на екрана. Тя стоеше на нещо като планинско било и се взираше във върховете, обвити в синката мъгла. Не поглеждаше към никакви табели, а малко след това отново се появиха и смущенията. Следата не можеше да бъде сгрешена: графинята беше някъде във вътрешността на страната, където атлантическата крайбрежна равнина се възвишаваше към Апалачите. Това елиминираше всички пътища в близост до крайбрежието. Усетих, че се приближаваме към целта.

Лично аз прекарвах времето си ужасно и единствено чувството ми за отговорност като офицер от Апарата ме караше да продължавам търсенето. Не можех да понасям близостта на Торпедо Фиакола.

Мръсният му звяр, не само че вонеше, ами и не спираше да се жалва, че съм бавен. Искаше да се захване с убиването, гърчеше се и агонизираше за това колко е фрустриран и как трябва да го направи. През цялото време галеше дулото на пушката си, изпразваше я, плюеше по патроните и отново я зареждаше, тананикайки на куршумите да му доставят следващата оргия. Само като слушах, започваше да ми се повдига от отвращение.

На втория ден, встрани от един път, който наблюдавахме нащрек, си дадох минута почивка, за да хвърля едно око на Хелър.

Той бе все още във Флорида, напълно неосведомен за жестоката опасност, която дебнеше неговата любима.

Вървеше към някакъв порутен хотел, който стоеше между палмите на една пясъчна ивица. Силен вятър накланяше и извиваше дърветата. Един алигатор пробяга уплашено през пътя пред него.

Един предприемач, облечен в дрехи цвят хаки с черни петна от пот под мишниците, му каза:

— Мистър Флойд, как, ПО ДЯВОЛИТЕ, полагате ъглите на основата толкова точно? Повечето инженери използват теодолит. Никога не съм виждал някой да го прави с часовник.

— Определяне на точното време — каза Хелър, а умът му очевидно бе съсредоточен върху други неща.

Влязоха в хотела. Чернокожият барман видя Хелър да идва и приготви един „Севън Ъп“. Хелър го попита:

— Някой търсил ли ме е по телефона? Барманът се провикна към някого. В огледалото виждах строителни работници, наредени по бара. А долу в края кой беше това? Рат? Много невзрачен, облечен в потно хаки като останалите и с мустак, който не може да бъде сбъркан: поне беше на работното си място и вероятно не бе разпознат от Хелър.

Към Хелър се приближи едно момиче от телефонната централа, мексиканка, ако се съдеше по вида й, със слушалки на главата и един жак в ръка.

— Nada, nada, мистер Флойд — каза тя. — Аз опитва цял сутрин, докато вас няма, но те не отговаря. Norteamericano telefonista operador dice que — извинете, аз отскоро в страната — операторът казва те в отпуск. Те не вдига.

— Да — каза Хелър. — Зная, че са в отпуск. Но, моля, продължавайте да опитвате. — И й даде десетдоларова банкнота.

Тя се захили и го изгледа отгоре до долу замечтано. Той обаче я отпрати. За момент ми хрумна, че ако не бях изключил телефона им, поставяйки го в режим на „отпуск“, щях да мога да разбера координатите на графинята от сълзливите свързвания на Хелър с любимата му. Но беше твърде късно да се съжалява за стореното. Бях напълно уверен, че мога сам да я намеря.

На втория ден, докато претърсвахме планините на Пенсилвания, пак я зърнах на екрана. Седеше до някакво езеро и гледаше замислено отражението на едно островче върху спокойната вода. Наоколо имаше много храсти с бели, подобни на кадифе цветове и други, напъпили в тъмночервено. Не познавах тези растения, а и беше доста рано за подобна гледка, но времето през тази ранна пролет беше нетипично топло.

Потърсихме езера по пътя и докато Торпедо се лигавеше, хленчеше и галеше патроните и панталона си, проверихме три. Никаква сухопътна яхта. Никаква графиня Крек.

На третия ден, след една безплодна сутрин между Хегърстаун, Мериленд и Уинчестър, Вирджиния, карайки по държавно шосе №81, намерих следа. Забелязах, че навлизам в район, където цъфтяха същият тип храсти, които тя беше наблюдавала. Приближавахме се.

И тогава внезапен шанс! Веднага след като обядвахме, се прегърбих нетърпеливо на задната седалка на форда, с който бяхме, и включих екраните. И ето я нея! Зяпаше някаква плитка долина, в която течеше малко поточе. Навсякъде около нея имаше цъфтящи храсти. Каква мишена, само ако можехме да я открием!

Не обръщах внимание на Торпедо на предната седалка: той както обикновено си хленчеше, че повече не издържа забавянето, че го сърби и изгаря от желание да го вкара в прясно убитата мишена и дали не мога да побързам, преди да съм го докарал до лудост. Зад нея се чу рев на мотор. Тя се обърна. Бум-Бум изскочи от един джип и я приближи. Това ми даде още една следа: втората къща на колела вероятно дърпаше джип на теглич, както става често. Това щеше да улесни разпознаването им.

Бум-Бум изглеждаше развълнуван.

— Мис Джой, обадих се, както ми поръчахте. И мисля, че му хванах следите. След като пострадал, се е оттеглил в един почивен дом!

Тя възкликна:

— Страхотно! Тогава просто започвай да телефонираш във всички почивни домове!

Бум-Бум отвърна:

— Много съжалявам, мадам, но тридневното въртене на телефоните изгърмя мангизите! След като подвижният телефон изключи, сме похарчили хилядарка за автоматите.

— О, добре. Ще се върна с теб, за да изтегля още хиляда долара с кредитната карта.

Скръцнах със зъби. Бях забравил, че могат да се теглят пари в брой. Удостоверението ми за половин милион в лапите на „Скуийза Кредит“ се оказваше все по-застрашено.

Те се качиха в джипа и Бум-Бум подкара с голяма страст по една конска пътека. Втурна се в някакво сечище. На една табела пишеше:

Изглеждаше като ненаселено, гористо място.

Графиня Крек влезе и с кредитната карта получи пари от един усмихнат магазинер. Освен това купи тъмна, пушена шунка от Вирджиния, която висеше по рафтовете и каза на магазинера да я изпрати на готвача. Значи беше във Вирджиния! Бях на прав път! И аз бях във Вирджиния, а също и хленчещият, нетърпелив Торпедо.

Бум-Бум отиде до един външен телефонен автомат и затвори вратата на кабинката. Графиня Крек, да я „бибипам“, не го последва, така че не можах да видя номера, който щеше да ми даде абсолютно точно мястото на целта ни.

Тя мина по една пътека и пред нея се показаха превозните средства. Сухопътната яхта и другата по-малка къща на колела бяха паркирани под формата на буквата L. Навесите им бяха извадени. Много живописно. В центъра на L-то имаше голяма маса за пикник, която беше нагласена за постоянно. Превозните средства бяха скачени към водопровод: това трябва да бе нещо като национален парк, много чист и красив.

Една възрастна жена, вероятно италианка, с униформа на стюардеса слагаше обяда върху масата за пикник. Видя, че графинята идва, погледна я и се усмихна. После графинята влезе в зоната на интерференцията и екранът ми се опразни.

Нетърпеливо започнах да се ровя в струпаните карти и пътеводители. Намерих три различни места с името Бог! Нито едно от тях обаче не се наричаше Бог Холоу. Но ВСИЧКИ бяха на север от Линчбърг!

Станах много изобретателен. Единственият начин, по който се стигаше до Феър Оукс по главно шосе, бе през Линчбърг. Трябваше да действам на секундата.

Незабавно избутах настрана хленчещия, страдащ Торпедо, запалих колата и подкарах като луд към Линчбърг. Намерих един мотел точно на юг от града по държавно шосе №29.

Мястото беше опърпано и очукано, но стаята, която получих на втория етаж, беше идеална. Предоставяше толкова широка гледка към шосето, че не можех да пропусна нищо. А паркингът срещу стаята представляваше най-добрата стартова площадка, откъдето можеше да започне гонитбата!

Беше ужасно единствено, че споделям една стая с Торпедо. Хленченето му се увеличаваше все повече и повече и вече беше напълно неистово. Но трябваше да се грижа за парите си, а мотелите са скъпи.

Седнах, загледан в екраните и в шосето. Трябваше само да чакам. Действията на Хелър ме заинтригуваха. Той търчеше и забучваше в пясъка колове с някакви лентички по тях. Накрая припасите му свършиха и той се върна при една купчина с други. Наблизо стоеше мъж с пилотска униформа, който записваше нещо в една тетрадка и наблюдаваше как няколко багера правят изкопи. Видя, че Хелър се приближава.

— Мистър Флойд, какъв е тонажът в тия охладителни тръби? — попита пилотът.

— Тринайсет, двайсет и три — отвърна Хелър. — Все още ли смятате да ги вдигнете утре?

— Така е по план — каза пилотът. — Два товарни хеликоптера излитат за леярната в Скрантър, Пенсилвания, утре следобед.

— Имате ли нещо против да си изпрося едно возене? — попита Хелър. — Феър Оукс, Вирджиния, не е много встрани от пътя ви.

— Не съм чувал за това място — отвърна пилотът. — Вероятно е закътано между дърветата. Ако нямате нищо против да се спуснете по въжена стълба, заповядайте.

— Плашат ме до смърт — каза Хелър — нещо, което със сигурност знаех, че е открита, гнусна лъжа. Той висеше на зъбите си по обезопасителните въжета на космическите кораби просто ей така, за удоволствие.

Но пилотът усети лъжата.

— Сигурен съм. Радвам се, че ще си правим компания.

— До утре следобед — каза Хелър.

Напрегнах се. Това щеше да се случи скоро. Незабавно изпратих Торпедо със заредена пушка и очи, отворени на четири, да огледа всяко от местата Бог, които бях локализирал.

Торпедо се върна късно. Не беше се обадил. Крещеше от фрустрация.

— Трябва да си изпатиш като мен — изхленчи Торпедо, — за да разбереш от какво наистина имам нужда. От вчера знам, че имам гонорея.

— Какво? — креснах ужасен.

— Ъхъ, онзи „бибипан“ черен труп в Харлем. Тогава се зачудих защо е толкова сочна. Сега обаче знам. Имала е гонорея. Вече и аз имам. Но знам как да се оправя. Психологът в затвора винаги казваше на всичките осъдени, че единственото, което можеш да направиш с тази болест, е да я разпространиш бързо. Та, „бибипка“ му, къде е мишената? Къде, къде, къде? Трябва да я намеря и да го направя, след като вече имам гонореята. Трябва ми един копой!

Думите му бяха злочести. Изведнъж се притесних.

— Копой? — попитах. — Това нещо като голям датчанин ли е?

— Същия цвят. Само дето е малко по-дребен, това е всичко.

О, небеса, всичко, което това означаваше, ме фрасна като гръм. Онази жена, Бакит!

Ако медицинският съвет е да се търси копой, когато хванеш гонорея, то това включва и големите датчани!

Дали онзи голям датчанин е имал гонорея?

Дали Бакит имаше?

А аз дали вече имах гонорея?

Казах си колко съм глупав. Но не можах да се успокоя напълно и проседях нощта до прозореца в очакване да видя сухопътната яхта, като се опитвах сломено да приема факта, че вероятно не само ще полудея заради козите, ами и ще се сгърча, а костите ми ще се разложат от пренесената от куче гонорея. Беше ужасна необходимостта да се изправиш пред такова нещо. Знаех, че кариерата ми по всяка вероятност отива към края си. Но аз щях да бъда верен на дълга си и даже да полудея и да се разложа, щях да си остана офицер на Апарата. Понеже можех да сложа венец на блестящото си досие, като освободя Вселената от една напаст, известна под името графиня Крек. Но кой знае защо това успокоение не ми помогна. Дали някъде в кариерата си бях сгрешил нещо?

Имаше ли още някой, когото бях пропуснал да направя инвалид или да убия? Бях сигурен, че ме наказват за нещо. Но не защото не се бях опитвал да изпълнявам дълга си към Апарата сега и винаги. Бях сигурен в това. А просто защото боговете са предатели. Били са ми го приготвили.

Глава седма

Следобеда на фаталния четвърти ден, след едно безспирно и напрегнато бдение над шосето, докато Торпедо се гърчеше и хленчеше на леглото, отидох до екрана и ето ти я нея!

Гледаше към същите планини в синя мъгла, които беше наблюдавала първия ден по обед!

Не беше променяла местоположението си през цялото това време!

После се чу гласът на Бум-Бум:

— Мис Джой! Мис Джой! Намерих го!

Тя се обърна и се вслуша внимателно. Това беше съдбоносната следа, от която се нуждаех, за да стигна до нея и да я убия, преди да е пристигнал Хелър.

Бум-Бум лазеше с мъка нагоре по каменистата пътека. Беше останал съвсем без дъх. Тръшна се на един камък до нея, като се опитваше да си поеме дъх, за да може да говори.

— О, Бум-Бум! — каза графинята. — Това е чудесна новина. Може да приключим с това, преди да е пристигнал Джетеро. Той толкова ще се гордее с нас! Но хайде, кажи ми.

— Не мога да си поема дъх — изхриптя той. А после каза: — Не беше нито в почивен дом, нито в старчески. Нищо чудно, че бяха нужни петстотин телефонни разговора. Той е в частна болница, собственост на един негов приятел, лекар. Той се укрива — нещо такова. Но по-добре да побързаме, защото казват, че може би не му остава много.

Той направи пауза, за да си поеме дъх и да успокои болката в далака. Изскърцах със зъби заради протакането му. Графиня Крек беше тази, на която не й оставаше много живот, ако можех да разбера този адрес. Точно там щеше тя да направи срещата си със смъртта.

Той бръкна в джоба си за някакво парче хартия. Прочете й го:

— Намира се в стая 13, болницата „Алтапрайс“, Реднек, Вирджиния. Това е само на трийсет и пет мили западно от тук!

— Бързо! — извика графинята. — Тичай обратно и кажи на екипажа да събира багажа и да подкарва шоуто! Тръгваме!

Грабнах картите.

Гепих я!

Тя беше НА ЮГ от мен! Онези бибипани пенсионирани шофьори на „Грейхаунд“ я бяха дотъркаляли дотук в зоната й за действие, която трябва да беше на около осем часа път от Хеъритаун! Трябва да е в курортната зона „Смит Маунтин Лейк“ югоизточно от Роуноук, Вирджиния. И тя спокойно си е звъняла по телефона оттам, докато аз съм претърсвал всички средноатлантически щати! Как ли ми се присмива!

Заслужаваше да бъде убита и осквернена веднага! Нямаше да е трудно! Имаше предостатъчно време, преди да пристигне Хелър. Реднек беше само на двайсет мили югоизточно от мястото, където бях аз.

Обърнах се, за да дам нареждания на Торпедо. Нямаше да го придружавам при същинското убиване. А и сега вече беше много лесно.

Отворих уста, за да проговоря.

На вратата се почука!

Одеялото, с които покривах екраните, беше паднало на пода. Опитвах се да го размотая.

Торпедо скочи като вампир от леглото и отвори вратата.

Там стоеше едно ченге! Беше с черна пластмасова жилетка и бяла каска за мотоциклет. Взря се в Торпедо.

— Черният форд отпред ваш ли е? Неговият номер е регистриран за тази стая. Оставили сте го паркиран на тревната ивица до шосето. Това е нарушение! Преместете го, преди да съм ви връчил квитанция за глоба!

Той се обърна с гръб към Торпедо, за да покаже нарушението и пристъпи към перилата на терасата. Това се оказа фатално.

Преди да успея да помръдна или да извикам, дори да бях поискал, Торпедо задейства!

Наемният убиец измъкна нож от колана си!

Лявата му ръка посегна напред и обви гърлото на ченгето, за да задуши всякакъв вик.

Навря ножа до дръжката в гърба на ченгето!

Завлече го обратно в стаята. Пусна го. Затвори вратата.

Ченгето пририта един-два пъти и издъхна. Ножът трябва да беше разрязал сърцето му на две изотзад.

Торпедо обърна тялото по корем и пред ужасения ми взор разкопча колана си и започна да смъква панталона си.

— Не, не! — изкрещях аз.

Ръката на Торпедо се плъзна към кобура на мъртвото ченге и аз изведнъж се изправих пред зареден пистолет.

— Само се опитай да ме спреш! — изръмжа Торпедо.

Гледах с ужас какво прави. И изведнъж идиотщината на действията му ми дойде на помощ.

— „Бибипан“ глупак такъв! — изкрещях му аз. — Мишената ти е точно на юг оттук. В ръцете ти е! Застреляй я и го направи на нея! Махай се оттук! Ще пристигне в болницата „Алтапрайс“ в Реднек, Вирджиния само след час-два! Тръгвай!

— Трябва да изпробвам това — изръмжа той задъхано.

Довърши си заниманието.

Очаквах да чуя викове или сирени отвън.

— О, дали на оня психолог в затвора ще му се хареса това? — изкикоти се Торпедо. — Да „бибипаш“ ченге! С гонореята и всичко останало!

— Махай се оттук! — изкрещях му.

Той стана, като се хилеше вампирски.

— Това само събуди апетита ми. Сега вече мога да тръгна след истинска плячка!

Грабна куфарчето с пушката и мунициите.

Хукна навън.

След момент го чух да пали форда. Торпедо беше на път.

Погледнах мъртвото ченге на пода. Не исках да докосвам заразеното вече тяло.

Парализирах се от мисълта, че ще ме хванат тук с трупа. Открехнах вратата. На паркинга нямаше никого. Мотоциклетът на мъртвото ченге стоеше там.

Внимателно изтеглих трупа навън. Прикрит зад парапета и пълзящите по него растения, го завлякох няколко стъпала надолу и го пуснах. Вдигнах панталона му. Оставих ножа в гърба му.

Внимателно проверих дали няма кървава следа, изтривайки няколкото петна, които открих. Въведох ред в стаята.

Мъртвото ченге, което лежеше навън с невиждащите си очи, сякаш ме накара да обезумея.

Не разполагах с транспорт. Не можех да карам онзи мотоциклет. Нямаше как да си зарежа багажа.

Бибипка му! Да ти се случи такова нещо по средата на убийство!

Вдъхновение! Отидох до мотоциклета и взех радиото му. Обадих се на диспечера.

— Говори Инксуич. Агент от ФБР. Някой май е убил моторизираното ви ченге. По-добре елате да го приберете. Обаждам се от мотела „Маки“.

Няколко минути по-късно пристигнаха патрулните коли. Погледнаха документите ми.

— Вероятният извършител е чернокож мъж — казах аз.

— Така си и знаехме — отвърна командирът им.

— Намерих този нещастен приятел да лежи тук — казах. — Видях чернокожия да бяга през полето. Взел е пистолета на офицера. Знаех, че трябва да ви де обадя, за да предприемете издирване.

— Ще хванем „бибипеца“ — каза командирът.

— Аз самият съм тук по един таен случай на ФБР — казах. — Така че не ме намесвайте в тая работа.

Те всъщност не ме чуха. Вече препускаха през полето, заличавайки липсващите следи от стъпки.

Присъединих се към тях, за да направя добро впечатление. След един час взеха от мен описанието на чернокожия, внимателно снимаха трупа и почистиха района.

След като се бях оправил с това, се върнах към същинската точка от дневния ред: покушението над графиня Крек.