Катастрофа

Първа глава

През прозореца видях, че беше още ранно юнско утро, но ме събудиха и измъкнаха от леглото.

Никой нищо не ми казваше, затова прозрях, че не ми мислеха доброто.

И Хелър беше в стаята. Носеше елегантна панамена шапка, лек делови костюм от мек плат, синя копринена риза и тъмносиня вратовръзка на ситни бели точици. По кройката на сакото му веднага познах, че отзад на колана си е закачил кобур с пистолет. В ръката си стискаше дръжката на сиво куфарче. Стоеше и наблюдаваше.

Двама стражи и една сестра ме обличаха. Бяха донесли строг тъмносин костюм от моя гардероб. Аз протестирах.

— Това е жестоко. Ранен съм и имам нужда от почивка!

Казвах го за трети път, но те пак не ме чуха.

Щом свършиха, избутаха ме в коридора. Хелър ме хвана за ръката и ме повлече.

Във фоайето забелязах Фахт Бей, също облечен в европейски дрехи. Дори не ме поздрави.

Хелър ме тласна към изхода.

Щом излязох на площадката, спрях като прикован.

До стълбата беше паркиран моя „Даймлер-Бенц“ с червените орли на вратите!

— Значи ми отне и колата! — възкликнах.

Хелър мълчаливо ме накара да седна отзад.

Извъртях се и погледнах през задното стъкло. Двамата стражи и Фахт Бей се качиха в кола на базата, която не се набиваше в очи.

Хелър се настани до мен. Тогава се случи нещо, от което побеснях. Двамата мошеници Терс и Ахмед седяха отпред. Ахмед се обърна към нас и намигна на Хелър!

Този тип въобще не заслужава прошка! — рязко казах аз. — Моята вина за смутовете в района не може и да се сравнява с неговата! Той изнасилваше жените! Той дори внедри руския шпионин!

— Вече обсъдихме това — заяви Хелър. — Ти си издавал заповедите.

Тази несправедливост ми подейства като удар на камшик. Както и да е. Щях да разкажа всичко на Ломбар и той щеше да се погрижи за разстрела на Ахмед.

Излязохме на главния път. Другата кола ни следваше.

— Къде отиваме? — настойчиво попитах аз.

— Както научих, твърде много поразии си направил тук — каза Хелър. — Към доста села имаш дълг, който наричат „кафара“. Освен това им дължиш построяването на нова джамия. Подписал си разни документи, включително нареждане за изплащането на откуп, отхвърлено от „Пиастра Банкасъ“. Управителят на местния клон твърди, че никой не може да разнищи финансовото ти положение. Затова ще посетим човека, който вероятно ще се справи с това — Мудур Зенгин.

Свлякох се надолу по седалката. Най-малко от всичко бих искал да застана срещу Мудур Зенгин. Нали Тийни каза, че страшно ми е ядосан.

Настроението ми съвсем помръкна. Не можех да обмислям пътища за бягство, защото умът ми бе зает с главоблъсканицата какво да обясня на Зенгин. След всички плащания, свързани с мен, сигурно дължах на банката му цяло състояние.

Минавахме край огрените от слънцето поля на Турция, но аз не ги и поглеждах. Промъквахме се из претъпканите улици по азиатския бряг на Истанбул, но това не ме интересуваше. Прекосихме Босфора, а аз не исках и да знам за корабите в пролива под нас. С чести гръмки сигнали на клаксона напредвахме по улица „Кемералтъ“ в Бейоглу, докато аз се свивах от страх. Заобиколихме стотиците минарета и твърде скоро се озовахме пред централното управление на „Пиастра Банкасъ“. Чувствах се изтощен от триста мили непреодолим ужас.

Но денят продължи по-лошо, отколкото се опасявах.

Мудур Зенгин се съгласи да говори с Фахт Бей, но когато всички влязохме в кабинета му и той ме видя, помислих, че веднага ще ни изгони.

Хелър пое инициативата. Огледа богато обзаведената стая и придърпа три кресла към украсеното с дърворезба бюро.

— Може ли да седнем? — попита той.

— Не желая да имам нищо общо с този човек! — натърти Зенгин, впил неприязнен поглед в мен.

Хелър ме бутна в едно от креслата, после той и Фахт Бей се настаниха в другите две.

Мудур Зенгин остана прав. Трепереше от гняв.

— Опитваме се оправим хаоса, който е забъркал — обясни Хелър.

— Самият дявол не би успял! — заяви Зенгин.

Седна само за да опре лакът на бюрото и да насочи пръст към мен.

— Знаете ли какво направи този човек? — въобще не изчака някой да му отговори. — Имаше на разположение приказни суми за харчене от лихвите, но той ги прахоса и започна да пилее основния си капитал. Остави наложницата си да беснее с кредитна карта в ръка и дори не й се скара. Остави банката да урежда всички сметки, а накрая реши да си купи яхта. Весело си плаваше из океаните и се забавляваше чудесно. Ние покривахме всички разходи на яхтата, дори му помогнахме да я продаде пет пъти по-скъпо, отколкото струваше, а той избяга нанякъде и провали сделката.

— Според мен все има някаква възможност да поправим стореното — намеси се Хелър.

— Нима? — троснато каза Зенгин. — Не и стореното от него! Той извърши най-страшното престъпление! — Отпусна се назад в креслото, а устните му се свиха от погнуса. — Когато ипотекира собствеността си, ТОЙ ОТИДЕ В ДРУГА БАНКА!

Хелър се обади:

— Непременно има някакъв начин…

— След такова оскърбление? — възкликна Мудур Зенгин.

Изтри ръце, сякаш по тях бе полепнало нещо гадно.

— Предполагам — упорстваше Хелър, — че познавате Фахт Бей.

— Да, работим с фирмите, на които е представител. За мен е неприятна изненада, че може да има нещо общо с този тип!

— Той пак ме посочи.

— Ами Фахт Бей и аз сме съветници на неговото семейство — каза Хелър. — Малко късно се появихме.

— Несъмнено! — потвърди Зенгин.

— Бихте ли ми отговорил на един въпрос? Защо вашата банка продължаваше да плаща сметките му?

— Много е просто — отвърна Мудур Зенгин. — Долу, в личния си сейф този тъпак има купчина сертификати със златно покритие, зарязал ги е там и всеки ден губи пари от нищожните лихви. Но все някой ден ще трябва да дойде и да отвори сейфа си, тогава ще го чакаме с всички сметки в ръка. Ако пък умре, при изпълнението на завещанието ще си вземем своето.

Изпъшках. Надявах се Хелър да не научи за съдържанието на сейфа.

— Колко интересно — отбеляза той. — Боя се, че Султан Бей пропусна да ни уведоми за това. Споменахте за някаква ипотека. Какво ще стане, ако получим доказателства, че тя е фалшифицирана и представим самопризнанията на човека, който е извършил това?

Мудур Зенгин сви рамене.

— Би било типично за международните афери на „Греб-Манхатън Банк“. Ако ни представите тези доказателства, ипотеката ще бъде обявена за нищожна, а „Греб-Манхатън“ ще бъде подведена под отговорност за съучастие в измама.

Хелър си погледна часовника.

— Сега е единадесет и половина. Ще се съгласите ли пак да поговорим след обяда. Това е в интерес и на вашата банка.

— Само заради останалите директори — неохотно каза Мудур Зенгин.

Излязохме, а той не стана да ни изпрати до вратата.

— Солтан укори ме Хелър, — явно не си бил напълно откровен с нас.

Колата беше на паркинга. Хелър ме бутна вътре и нареди на Терс и Ахмед да се поразходят наоколо. Затвори вратата и измъкна отнякъде записващ видеофон. Натисна бутоните.

— Тук съм — обади се графиня Крек от екрана.

— Задвижихме всичко — увери я Хелър. — Сложи хипношлем на онзи руски шпионин и го накарай да признае, че е фалшифицирал ипотеката. Помоли неколцина от местните турци да подпишат самопризнанията като свидетели. Върни шпионина в килията, за да вземем от него още показания за престъпленията на Грис, след това ми изпрати самопризнанията във вид на официален документ. После сложи шлема на онзи чернобрадия, внуши му да забрави за съществуването на базата и му обещай, че „Греб-Манхатън“ ще бъде съдена за криминални престъпления, ако упорства. Всичко ли ти е ясно?

— Да, мили — отвърна графиня Крек.

Бях късметлия. Те също. Не бях в базата, иначе устройството в главата ми щеше да пречи на хипношлемовете. Пак ми се размина на косъм. Всички мои планове за бъдещето се опираха на тази тайна.

Фахт Бей бе намерил приличен ресторант и дойде да заведе Хелър на обяд. Оставиха ме със стражите в колата на базата да предъвквам купен от някоя сергия боклук.

Хелър и Фахт Бей се върнаха около един и половина. Хелър влезе в моя „Даймлер-Бенц“ и откъсна листовете с показанията, изпратени от Крек по видеофона, после поговори малко с нея.

Хелър пак ме поведе пред себе си към банката. Но не се качихме горе в офиса. Поехме към подземието с личните сейфове. Опитвах да се съпротивлявам. Нали имах намерение да се върна на тази планета, окъпан в блясъка на славата. Не исках пак да броя всеки цент!

Застанахме пред чиновника и пазача.

— Иска да си вземе кутията от сейфа — заяви Хелър.

Те ми подадоха регистрационната карта, за да подпиша.

Никога не съм усещал ръката си толкова вдървена. Сложех ли подписа си, щях да бъда разорен!

Хелър ме наблюдаваше с любопитство. Дали подозираше, че не бях засегнат от внушенията? Животът ми зависеше от запазването на тайната.

— Хайде, подписвай! — подкани ме Хелър.

Твърде болезнено преживяване. Налагаше се да подпиша картата.

Чиновникът набра банковата част от комбинацията и излезе. Пазачът застана до нас, следеше ни внимателно. Набрах своята част от комбинацията. Взех кутията и рязко вдигнах капака.

Ах, тези прекрасни златни сертификати!

Но Хелър ме избута и посегна. Взе хартията, оставена най-отгоре. Беше разписката за златото. Прочете я.

— Аха! — изрече той. — Контрабандно злато от Волтар! Отбелязано е, че липсват всякакви обозначения и печати за пробата. Също като онези кюлчета във влекача. Това ми дава право, като офицер от Флота, да конфискувам парите. А и тази разписка ще изглежда чудесно, когато те съдят.

Прибра листчето в джоба си. Прилоша ми.

Той изпразни кутията. Преброи сертификатите набързо. Подсвирна.

— Почти четвърт милиард долара! Значи затова офицерите от Апарата не мрънкат за жалките си заплати. Контрабанда на наркотици, нелегални пратки злато…

— Нали и ти се опитваше да въртиш пари! — изръмжах аз.

— Да, но точно в това е разликата — с каква цел ги въртях. Ако се съди по описанието на кюлчетата, произхождат от Промишления град на Волтар. Но не бива да се заяждам с тебе, Солтан. Ти току-що ни помогна да решим цял куп проблеми.

Обмислях дали да грабна сертификатите и да си плюя на петите. Но пазачът бе препречил пътя. А и навън двамата стражи биха ме простреляли в краката, при това възможно най-болезнено.

Хелър ме тласкаше, стиснал неумолимо лакътя ми.

Скоро отново влязохме в кабинета на Мудур Зенгин. Той не се отнесе по-дружелюбно към нас.

Хелър му подаде записаните самопризнания. Бяха два комплекта.

Седнахме и Зенгин зачете листовете с все по-явен интерес. Накрая погледна изумено Хелър.

— Но това е невероятно! — възкликна Зенгин. — Руски шпионин е получавал заповеди лично от Роксентър през централата в Москва, за да фалшифицира ипотека за най-добрата земя, на която се отглежда опиум в Афийон!

— Поне това казва — отвърна Хелър. — И Фахт Бей може по всяко време да представи въпросния полковник Борис Педалов с всичките му документи, ако се стигне до съдебен процес.

— Милостиви небеса! — промърмори Зенгин. Настани се удобно в креслото. — Разбирам защо е направил самопризнания. Русия вече не съществува и той няма къде да отиде. Е, това почти компенсира ураганите и земетресенията, които преживяхме онзи ден.

Взе другите листове и когато ги прочете, очите му се бяха изцъклили.

— О, небеса! Значи тук Форест Кложър, шеф на техния международен отдел по ипотеките, заявява, че е получил заповед лично от Роксентър да фалшифицира ипотека за тези първокласни опиумни полета. Той и руснакът са съчинили нелепата историйка за тамошната планина, в която се криели извънземни с техните летящи чинии, само за да привлекат вниманието на Роксентър. Божичко, ами ако това някога се разчуе, Роксентър ще стане посмешище сред всички банкери. Ох, че сладка работа!

— Е, какво да направим? — попита Хелър.

— Младежо, всичко зависи от моето желание да помогна.

Хелър остави сертификатите на бюрото му. Забелязах, че пазачът ни е последвал и сега стоеше до вратата, за да не излезем от банката с тази скъпоценност.

Мудур Зенгин вдигна рамене.

— И без това щяхме да получим полагащата ни се част от тях — каза той, без дори да посегне към сертификатите.

— Да, но този наш заблуден приятел е натрупал някои дългове.

Подаде на Зенгин цял списък. Банкерът го прегледа.

— Ами дори да инвестираме малка част от тези средства, с лихвите ще платим цялата „кафара“ и ще нахраним бедните в селата. Откупа ще изплатим в налични. Кампанията за борба с болестите можем да проведем чрез специален фонд под доверително управление. Въобще не се учудвам, че е взривил джамията. Сметките по кредитната карта от „Скуийза“ плащахме ние, значи и на нас той дължи общо около пет милиона долара.

— А колко пари ще останат? — попита Хелър.

Зенгин преброи моите скъпоценни златни сертификати. Надраска нещо с молив, помогна си и с калкулатор.

— Около 232 милиона.

— И ако ги оставя на доверително управление във вашата банка, ще можете ли да прехвърляте печалбите на Фахт Бей, за да си развива бизнеса?

— О, предложението ви е много привлекателно. С толкова пари под наш контрол ще завладеем банковото дело в Истанбул и дори ще изтласкаме от сферата на нашите интереси „Греб-Манхатън Банк“. Така Фахт Бей ще може да завърти всеки месец хубавички четири милиона, а това е значително повече, отколкото някога е имало в неговите сметки при нас. Обаче не знам какво да реша.

Мудур Зенгин се смръщи насреща ми.

— Господин Зенгин — подхвана Хелър, — Фахт Бей, когото добре познавате, ще получи неограничени пълномощия от този млад човек, за да се разпорежда с фондовете и да решава с вашата банка всички въпроси, свързани с тези пари.

Зенгин ме гледаше все така намусено.

— Пълномощията могат да бъдат оттеглени.

— Вероятно не съм бил достатъчно откровен с вас — заяви Хелър. — Не ви се представих.

— Точно така — натърти Зенгин.

— Аз съм Имперски офицер. Това е строго секретно. Но мога да ви уверя, че ще отведа Султан в една много далечна страна. Там ще бъде съден и при доказателствата, с които разполагаме, или ще получи доживотна присъда, или ще бъде екзекутиран. Обещавам ви, че никога повече няма да го видите.

— Сериозно?

Долната челюст на Мудур Зенгин увисна. Той се обърна към Фахт Бей.

— Точно такъв е, за какъвто се представя — потвърди Фахт Бей. — При това е много способен офицер, ползващ се с пълно доверие. Всъщност и в момента Султан Бей е арестуван. Не искаме да занимаваме турските власти с този въпрос, но след броени дни Султан ще напусне тази страна и никога няма да се върне.

Мудур Зенгин се усмихна. След това се разсмя гръмогласно. Наведе се през бюрото, стисна ръката на Хелър и въодушевено я раздруса. Стана и прегърна Хелър през рамото.

— Господине, — промълви той, — в мое лице имате приятел за цял живот!

Дори се задави от прилив на чувства.

Един час по-късно, Фахт Бей и Хелър стояха до колата, преситени от турско кафе и напълнили джобовете си с пури от най-висше качество. През това време адвокатите и чиновниците на банката съставяха всякакви документи, които Хелър ме принуди да подпиша. На мен въобще не предложиха кафе и хвалбите на Зенгин за Хелър отекваха дразнещо в ушите ми.

Хелър пожела да се увери, че Фахт Бей прибра всички документи в претъпканото куфарче.

— Ето, и при вас всичко е наред — каза му той. — Сега разполагате с десет пъти повече пари, без дори да докосвате онези мръсни наркотици.

Фахт Бей го гледаше с обожание. Отдаде чест със скръстени ръце пред гърдите. Гадно!

Хелър влезе в колата и преди да повика шофьорите, обади се на графиня Крек по видеофона. Лицето й веднага се появи на екрана.

— Бизнесът е уреден напълно — съобщи Хелър. — Самопризнанията повлияха решаващо.

— Но как смятат да ги използват? — попита графинята.

— Мудур Зенгин прибра в личния си сейф заверени копия. Ако някой пак започне да рови, той ще покаже само едно ъгълче и край. Повече никакви слухове за летящи чинии. — Той се засмя. — О, мила, ти наистина си върхът. Да замесиш самия Роксентър беше майсторски удар.

— Виж какво, Джетеро — рече графинята, — ти май намекваш, че бъдещата ти съпруга постъпва нечестно. Обаче факт е, че всяка дума в тези самопризнания е чиста истина. Дори вече имам тук написаните от Роксентър заповеди, както и екземпляри от всички досиета, които Форест Кложър е използвал, в случай че ни потрябват.

— Няма — увери я Хелър. — Моля те да ме извиниш, че се усъмних в тебе. Но ти винаги се справяш великолепно. Искаш ли нещо от Истанбул? Изумрудена огърлица или нещо подобно?

— Нищо не искам от тази планета — отсече графиня Крек.

— Добре — каза Хелър. — Прибираме се у дома.

Захвърлен на задната седалка, аз се побърквах от яд. Той ми отне базата, колата, златните сертификати. А преди да напуснем Истанбул, все пак й купи изумрудена огърлица. Не взе парите от моя портфейл, само защото не се сети да го направи.

По обратния път към Афийон едва сдържах нервите си. О да, той щеше да се прибере у дома.

Право при Ломбар Хист и при смъртта!

Втора глава

На следващия ден в базата те се отнасяха все по-жестоко към мен. По отношението на околните разбрах, че изпитваха садистично удоволствие да оскърбяват човек, който според тях не можеше да се защити. И аз преглъщах обидите, за да не заподозрат какво им бях приготвил.

На сутринта графиня Крек си беше наумила (или Хелър я помоли за това) да събере всички доказателства, с които да ме обеси без никакъв шанс за спасение.

— Когато те предадем на съда, искаме да сме сигурни, че съдията ще разполага с всички улики. Докато бях затворена в онази килия, имах предостатъчно време да изчета всички Кодекси на Волтар. Много предвидливо ги беше оставил на мое разположение. Волтарианските закони са изключително праволинейни и не търпят никакви глупости. Но ти си прекарал достатъчно време на Земята и моят скорошен опит ми подсказва, че всеки запознат с тяхното така наречено правосъдие може да намери хиляди пролуки и оправдания. Незнайно защо, Джетеро иска да бъдеш съден справедливо. Разбира се, ти ще твърдиш, че има всякакви несъответствия и смекчаващи вината обстоятелства. Най-често ще повтаряш „Не съм запазил това в архива си“ или „Обвинението се основава на голословни твърдения“. Фахт Бей е изпратил няколко групи да събират клетвени декларации за извършеното от тебе. Затова ще преровим онези прашни купчини, които наричаш свой архив, за да ги подредим. Ако въобще имаш нещо, което да свидетелства в твоя полза, съветвам те наистина да го намериш.

Бях съвсем сигурен, че няма да се състои никакъв съдебен процес срещу мен. А Ломбар щеше бързичко да се разправи с тях и без процес. Не се притеснявах и за онези клетвени декларации — имах твърдото намерение да се върна тук начело на цял Смъртен батальон и да смажа това гнездо на предатели.

Но за да не проникне острият й поглед в моите замисли, аз позволих двамата стражи да ме придружат до тайната стая на вилата и под зоркото им наблюдение се залових за работа.

Разни неща бяха покрити от купища други неща. Кутии със записи бяха изцапани с прах, боя и петна засъхнала шира. Дневниците ми бяха твърде небрежни, дори когато се насилвах да ги попълвам — така и не се усъвършенствах в умението да разчитам собствените си драсканици.

Въздухът се насити с прах и след малко графинята започна да обикаля из вилата, обзета от нетърпение.

Подслушвателното устройство в стаята на Утанч работеше чудесно и чувах с какво се занимаваше Крек там. Откри двете момченца, плачещи под леглото. Тя не разбираше нито дума турски, а те не знаеха друг език, затова нищо не проумя от бърборенето им. Тя отиде да повика Карагьоз и Мелахат — и двамата владееха английски. Заедно се опитаха да разберат какво не беше наред.

Началникът на прислугата и домакинята се смутиха и объркаха. А графиня Крек слушаше обясненията им с нарастващ ужас и погнуса.

Както се оказа, Педалов превърнал момченцата в свои пасивни партньори. Всяка нощ, а понякога и през деня, те се занимавали с най-различни сексуални извращения, за да задоволява той нагона си. През цялото време двете момченца знаели, че Утанч е мъж, но не го издали.

От всички тези приказки за педерасти доста ми прилоша и се налагаше стражите да ме побутват, за да се занимавам с архива си. И въобще не бях подготвен за следващото сътресение.

Графиня Крек не можеше да повярва на ушите си — момченцата бяха разстроени, защото нямало повече да имат такива забавления след изчезването на Утанч.

С неловката помощ на Карагьоз и Мелахат, графиня Крек се опита да ги разубеди, но само влоши положението. Момченцата казаха, че ако техните майки не им позволят да потърсят Утанч, ще избягат, за да си намерят други мъже, а ако и в това им попречат, ще се самоубият при първия сгоден случай.

По това време Карагьоз и Мелахат се обливаха в сълзи, момченцата пищяха истерично, а Крек побесня.

— Що за извратена планета! — извика тя. — Сякаш никога не са и чували за нормален секс!

Извлякоха насила момченцата от стаята и чувах как графиня Крек ровеше из принадлежностите на Утанч и заповядваше всичко да бъде опаковано, за да бъде под ръка при нужда.

След малко дойде и впи в мен гневен поглед.

— Тъкмо се занимаваш с това и най-добре ще е за тебе да изровиш всички свидетелства как си се забъркал с този Педалов. В наказателните кодекси имат точно тридесет и два параграфа за хомосексуализма.

— И в Конфедерацията има хомосексуализъм! — раздразнено отсякох аз.

— Но не и с деца, гад мръсен.

— Чакайте малко! — кипнах аз. — Нямам нищо общо с това! Мразя педерастите!

— Най-добре се подготви да го докажеш! — сопна ми се графинята и излезе.

Несправедливостта като че превръщаше кръвта ми в оцет. Започнах да ровя още по-усърдно и да подреждам записите и дневниците си. После спрях. По дяволите, как можеш да докажеш, че не си хомо? Та нали е почти невъзможно да доказваш, че НЕ СИ някакъв. Можеш да събереш само доказателства, че СИ това или онова. В съда не позволяват да се опираш на липсата на нещо. Нелепо е да се изправиш пред съдията и да му заявиш: „Ето ви списък на колите, които НЕ СЪМ откраднал“. Съдията трябва само да каже: „Значи си пропуснал в списъка онези, които СИ откраднал. Признавам те за виновен“. Правосъдието е твърде едностранчиво. То не признава отрицателните доказателства.

И точно в този миг очите ми се спряха на пачка снимки — бяхме аз и Тийни. Ето ме, проникнал в нея отзад — лъжливо доказателство за содомия! И още по-страшно — привидно изнасилвах малолетна!

Единият страж се ухили.

Припряно посегнах да скъсам снимките.

Другият ме спря.

— Грис, на твое място бих размислил. От нас се иска да потвърдим, че не си унищожил никакви улики и доказателства.

Изпотих се. Нали не аз превърнах момченцата в педерасти. А и снимките бяха абсолютна лъжа. Вече усещах във въображението си как мрежите на закона ме оплитат. Можех да увисна на въжето за неща, които НЕ СЪМ направил!

Успокоих се насила. Веднага съставих план да унищожа всичко подобно на тези снимки, крадешком и при първа възможност, а да подбера само нещата, които биха уличили други — за всеки случай. Това придаде смисъл на работата ми и скоро започнах да откривам полезни дреболии. Държах в ръка копие от договора, който таксиметровият шофьор Ахмед състави за покупката на Утанч. Ободрих се. В този случай Ахмед беше престъпникът, а не аз. А под договора бяха струпани касетите със записи от наблюдаващите устройства на Хелър и Крек. Бях уверен, че с тях ще покажа как двамата неуморно заговорничеха да нарушават грижливо съставените мои нареждания за тях, както и много други техни странни постъпки. В края на краищата, аз също изпълнявах заповеди тук. И ИМАХ доказателствата чудовищен заговор срещу мен.

Заех се да ги събера.

Но след още три часа усилия в мен се насъбра умора и раздразнение. Защо си губя времето с това? Само за да задоволят те жестокостта си към мен.

Нали не предстоеше никакъв процес срещу мен. Задачата ми беше да предам Хелър и Крек на Ломбар. Само един поглед към фалшифицираните имперски прокламации щеше да бъде последван от заповедта „Екзекутирайте тези двамата!“. При това незабавно, защото Ломбар лично мразеше Хелър и презираше аристократите като графиня Крек.

Но продължавах да се преструвам, че съм се примирил със смешната идея, че ще бъда съден.

Въпреки това никак не ми харесваше.

Трета глава

След обяд жестокостта им прехвърли всякакви граници.

Те ме изложиха за публично посмешище!

Графиня Крек се увери, че събраните от мен записи се побират в сак, затова го окачи на врата ми. Понеже трябваше да ходи насам-натам из базата и да събира клетвените декларации (сигурно и да злослови зад гърба ми), тя ме остави в хангара, вързан на стол до корпуса на влекача, по който работеше Хелър.

Чиновници и работници постоянно си намираха разни поводи да минават през хангара и макар двамата стражи до мен да ги подканяха да не спират, те въпреки това ме зяпаха. Шушукаха си и дочух един стар чиновник да казва:

— Лицето издава всичко — я го виж как се е озъбил!

Щях да му отговоря, че този белег не е признак на свирепост, а последица от падането ми върху скейтборд, но преди да изрека и две думи, стражите ми заповядаха да млъкна.

Беше много потискащо. Базата имаше персонал от около двеста души и мнозина сред тях не бях виждал досега. Питах се дали не са уредили специална екскурзия и за хората от нашия офис в Ню Йорк.

Не беше лесно да привлека вниманието на Хелър. Помагаше да довършат по-бързо ремонта на влекача. Намери време да похвали котарака, който довлече уловен плъх, за да се изфука, но нямаше и намерение да спаси един страдащ арестант от неприязнени погледи.

Накрая все пак убедих единия страж, че се налага спешно да говоря с Хелър.

Хелър дойде. Попитах го:

— Аз какво съм? Цирков изрод ли? Чувствам се като някое от чудовищата, създадени от Кроуб! Защо ме държиш тук пред очите на всички?

— Ами не е защото много се радвам да ми правиш компания — сопна ми се Хелър. — Но нали ти дадох дума, че ще заведа на Волтар, за да бъде съден. Обаче тук има няколкостотин турци и около двеста души от базата, които по един или друг начин вече изразиха желанието си да те убият. Затова хората, които те пазят, поискаха винаги да си пред очите на графинята или аз да съм наблизо.

— Какво?

Единият страж ми обясни:

— Те твърде много уважават офицера и неговата дама, за да те връхлетят в тяхно присъствие. А ние не искаме да се поддаваме на съблазънта да те пречукаме. И стига си губил времето на офицер Хелър. Можехме ние да ти кажем каквото те интересува.

Разбира се, бяха съчинили цялата историйка, за да ме сплашат. Отнасях се досега с хората наоколо, както заслужават едни отрепки. Все пак разбрах, че напразно съм се надявал на тяхното добродушие.

Прахд дойде да провери пред всички как заздравяваха раните ми и тълпата остана разочарована, когато обяви, че вече съм добре. Но отново се развеселиха, щом той потвърди пред Хелър, че мога да пътувам.

Към четири часа един от работещите във влекача електронни инженери излезе с видеофон в ръка.

— Сър — обърна се той към Хелър. — Това нещо звъни постоянно. Настроено е на една от земните честоти и на бележката до него пишеше „Само за Хелър“.

Хелър си взе видеофона и мъжът му отдаде чест със скръстени ръце пред гърдите. Тези „бибипани“ типове наистина се надуваха напоследък!

Хелър се насочи към най-близкия сандък, увери се, че зад него се вижда само черната повърхност на корпуса и седна. Натисна бутона за връзка.

— О, слава Богу, намерих ви, мистър Джет — каза Изи.

— Нещо да не се е объркало? — попита Хелър.

— Не, само исках да ви съобщя, че всичко върви добре. Но прекрасната новина, че мис Джой е жива и здрава може да е раздразнила апетита за нещастия на Съдбата. Как е тя? Още ли е добре?

— Чувства се великолепно, Изи, както винаги. Ще я помоля да ти се обади вечерта и сам ще се убедиш.

— О, би било превъзходно, но аз не заслужавам такава чест.

— Е, докъде стигна?

— Ами нека първо ви кажа лошите новини. Когато Русия се изпари от картата на света, това премахна всички възможности за глобална катастрофа, така че цената на златото падна. Исках да продам големите количества, които ми оставихте, но сега ще мога да взема за тях само около шест милиона долара. Как мислите, да изчакам ли?

— Ти решаваш — каза Хелър. — Толкова ли е лошо положението в Русия?

— Ой, мистър Джет, Русия я няма. И всички зависими от нея държави вече се отърваха от потисниците си. Това е знак, че все пак има Бог в небето.

Хелър побърза да попита:

— А какво става с опциите?

— Всичко е наред. Вече стигнахме до добрите новини. Цената на петролните акции рухна надолу като през Черния петък на 1929 година. И в момента можем да спечелим чисти пет милиарда от опциите за продажба. Телефоните ни вече димят от обажданията на брокерите — искат да осъществят сделките, но аз ги възпирам. А мис Симънс направи най-страхотното изпълнение на всички времена. Опитаха се да не й дадат достъп до масмедиите и нейните хора излязоха на улиците във всички държави, с високоговорители в ръце. Никой не иска и да доближи радиоактивен петрол или бензин, а Майсабонго се възползва от опциите си за покупка на петролните резерви, така че това е уредено. Нашите опции за покупка на петролните акции са налице, само чакаме момента да сложим ръка на всяка петролна компания в света.

— Каква е крайната дата за изпълнение на всички тези опции? — попита Хелър.

— Всички са за юли. И последния ден, когато можем да се възползваме от тях, е понеделникът преди първата събота, следваща третия петък през юли. Така е, защото брокерите приключват седмица по-рано с опциите, за да си изчистят баланса за месеца навреме.

— Малко е объркващо — отбеляза Хелър.

— Знам — съгласи се Изи. — Но ако не беше пълен хаос, как щяха да печелят хората, които разбират механизма?

Хелър си погледна часовника.

— Значи този понеделник е само след тринадесет дни. Изглежда няма никакви проблеми.

— Мистър Джет, движим се по график.

— Добре, владееш положението. Изи, известно време няма да се виждаме.

— О, не! Нима има причина да сте недоволен от мен?

— Няма, разбира се — увери го Хелър. — Обаче имам и други задължения, с които трябва да се заема.

— Ами ако нещо тръгне накриво?

— Вече всичко сме обсъдили. За прикритие разполагаш с Роксентър Младши. Освен това си напълно способен да се справиш с всеки трик в бизнеса, който някой може да си представи. Изи Ешцайн, ти така и не успя да ме заблудиш.

— Божичко! — промълви смутеният Изи.

— А, между другото — сети се Хелър, — можеш да се отървеш от апартамента.

— НЕ! Значи съм направил нещо лошо! Вие ми се сърдите!

— Не е вярно!

— Отказвам да продам апартамента!

— Поне освободи прислугата — предложи Хелър.

— Но нали ще имате нужда от тях, когато се върнете! — изскимтя Изи. — Напълниха всяка стая с цветя, за да отпразнуват щастливото избавление на мис Джой! НЕ НИ НАПУСКАЙТЕ, МИСТЪР ДЖЕТ!

Хелър ми се стори опечален. Понечи нещо да каже, но не успя. Накрая изтръгна от гърлото си:

— Изи, пак ще ти се обадя.

Хелър изключи видеофона. Отдалечи се с твърде нещастно изражение.

Фахт Бей тъкмо влизаше в хангара откъм тунела и пресрещна Хелър.

— Сър, не ми се виждате особено весел.

— Трудничко ми е да си тръгна — призна Хелър. — Но не мога да се мотая наоколо още тринадесет дни без причина.

— Заради дамата е, нали, сър? — попита Фахт Бей. — Тя гори от желание да се върне вкъщи и въобще не мога да я виня за това след всичко, което преживя.

— Не — каза Хелър, — не е само заради дамата. Изглежда вече си свърших работата тук и искам да предам отчета си възможно най-скоро. Негово Величество и Лордовете трябва да знаят какво става тук. Нещо ми намирисва на гнило.

— Напълно съм съгласен с вас, сър. От години си мисля за това. Шефът по ремонта Линк току-що ми съобщи, че до залез-слънце влекачът ще бъде готов за полет. Имате ли някакви последни заповеди за мен?

— Да, има още неща за вършене — потвърди Хелър. — Да започнем с онези три стари товарни кораба.

Посочи към отсрещната страна на хангара, където три очукани туловища с размерите на „Бликсо“ бяха отдавна зарязани да се покриват с прашни паяжини.

— Тази сутрин влязох да ги огледам и ако поработите малко по тях, пак ще летят. Приведете ги в пълна готовност.

— Няма да ни отнеме много време — съгласи се Фахт Бей.

— Така, всеки товарен кораб, пристигнал тук, трябва да бъде задържан. Не им позволявайте нито да товарят наркотици, нито да отлитат.

Забелязах как Фахт Бей трепна.

— Ще възразяват.

— Когато се върна у дома — каза Хелър, — ще докладвам за всичко това на Негово Величество или на други власти, ще им обясня какво съм направил и защо. В подобни случаи това е обикновена формалност — никой всъщност не го интересува какво става на още незавоюваните планети. Почти винаги одобряват действията на бойните инженери, ако са създали или превзели бази. Както и да е, имате писмените ми заповеди за прехвърлянето ви и обещавам най-сериозно, че ако нещо се обърка, ще ви измъкна.

— Сър, това ми стига — заяви Фахт Бей. — Нали разбирате, аз и повечето ми хора мразим наркотиците. Забелязахте ли, че никой в базата не ги употребява? Те са ужасни!

— Напълно съм съгласен с вас. Вече имат опит как съсипват хората.

— Трябва да решим още нещо — каза Фахт Бей. — Какво да правим с онези престъпници, на които променяме външните белези?

— Е, обещанието трябва да се спазва. Нямате нужда от излишни врагове. Свършете си работата с тях. Но не приемайте никой друг.

— Добре. Бихте ли поне намекнал по какъв начин да ръководя базата отсега нататък?

— Сприятелявайте се с тукашните хора — посъветва го Хелър. — Побързайте с обучението на земните лекари за премахването на заразните болести. Поискайте от Прахд да сподели с тях знанията си за лечението на наркоманите. Помогнете на околните стопани да преминат към отглеждането на нещо по-полезно.

Фахт Бей вече се смееше.

— Значи наистина да ги учим в селскостопанското училище?

— Че защо не? — учуди се Хелър. — Разбира се, Флотът на Негово Величество може да има и други заповеди за вас. Биха могли дори да заповядат евакуацията на цялата база. Кой знае? Но най-добре да оставим бъдещето само да се погрижи за себе си.

— Сър — промълви Фахт Бей, — на секундата ще се махнем от тази пустош, ако ни дадат шанс.

— Е, животът не е само сладкиши и розова искряща вода. Поне знаете, че някой ден ще можете да се приберете по домовете си.

— Благодарение на вас, офицер Хелър. Вие ни вдъхнахте нов живот. До последния си ден аз и моите хора ще ви благославяме.

Едва не повърнах, докато слушах хвалбите му за този „бибипец“ Хелър. Колкото до последния им ден, щях да им доведа един Смъртен батальон, за да го изживеят много скоро!

Замислих се за всички гадости на Хелър, които трябваше да премахна. Вече не беше достатъчно да пръсна на парчета неговия излъчвател на микровълнова енергия. Да, бих могъл да бомбардирам Детройт, Очокичоки и Емпайър Стейт Билдинг. Но май и това не стигаше. Освен Смъртния батальон, предназначен за тази база, сигурно щеше да се наложи и използването на нападателна ескадрила от космическите сили на Апарата, за да ликвидирам всички военни бази и правителствени центрове, които откажат да капитулират. Но нямаше защо да организирам мащабно нахлуване, имаше достатъчно хора тук, които да използвам като марионетки управници.

Лесно си представях как щеше да изглежда Роксентър. Ето го пред мен, изоставен и облечен в дрипи, свил се в задния двор до кофите за боклук, а аз вървя към него във великолепието на своята волтарианска униформа, заобиколен от чудесни помощници — престъпници от Апарата. Казвам му:

— Делбърт, помниш ли ме?

Той ме зяпва.

— Боже милостиви! Инксуич, моя семеен „шпеонин“!

— Ами да, Роки, кой друг? Дойдох да ти върна властта над Земята, която ти отнеха.

А той ще се задави от благодарност, докато един от помощниците ми му подава вода, а друг почиства раните му.

И тогава рамо до рамо ще тръгнем към славата, глухи за жалките писъци на осакатените и умиращите и ще подложим отрепките на такова изтребление, каквото никой досега не е виждал.

И от канавките, залети с кръв, мис Пинч ще надигне бледа ръка, за да извика последните си думи:

— Прости ми, Инксуич! Прости ми, аз не знаех…

Някой ме раздруса.

— Събуди се — Беше Хелър. — Влизай във влекача. Вече се здрачава и след час отлитаме към Волтар.

Усмихнах се. Точно от това имах нужда, за да осъществя мечтите си.

Четвърта глава

В понеслия се сред пространството влекач прекарах цели три дни, вързан за едно жироскопично легло.

Беше си чисто изтезание. Времевите двигатели „Бъдеще-Минало“ ревяха с цялата си мощ през първата половина от пътуването, ускорявайки ни до границата на унищожението, после ревяха с пълна мощ, за да намалят скоростта. Навсякъде прескачаха искри и сред пращенето и тътена не знаех дали следващият миг ще ме срещне със смъртта. Мразя космическите полети, особено пък в този „бибипски“ влекач.

Каютата, където ме оставиха, беше точно зад пилотската кабина и при всяко отваряне на вратата извивах шия, за да проверя дали някой седи пред контролното табло.

Графиня Крек, облечена в черен изолационен скафандър, идваше от време навреме да ме нахрани и да провери здраво ли съм завързан. Нито веднъж не видях някой да следи уредите за управление. Стигнах до извода, че попаднах в ръцете не само на вманиачени любители на високите скорости, но и на неизлечимо луди. Между звездите можеш да се натъкнеш на какво ли не, но тези двамата бяха оставили роботавлекач да се грижи за избягването на препятствията. През цялото време бях на ръба на нервната криза, от устата ми излизаше пяна.

Но сега двигателите „Бъдеще-Минало“ бяха замлъкнали и ни задвижваха помощните двигатели за планетарни маневри, като намалявахме скоростта и в тази последна част от пътя.

Графиня Крек влезе в каютата, облечена в обикновен бледосин работен комбинезон на Флота. Остави ми храната и понечи да излезе.

Спрях я.

— Тук ще полудея.

Тя сви рамене.

— Добре де, ще оставя вратата отворена.

Това беше съчувствието, което получих от нея, но все пак подпря вратата.

Точно сега, когато не ни заплашваше нищо, нито имаше нужда от внимание, Хелър седеше в креслото на планетарния пилот.

Графиня Крек се настани в празното кресло на звездния пилот.

— Колко мили ни остават?

— А, не са много. Само няколко хиляди. Скоро ще навлезем във външния отбранителен периметър на Волтар.

— Изглеждаш ми угрижен — отбеляза графинята.

— Да, така е. Мислех за твоята безопасност. Нали знаеш, че още не съществуваш според закона. Бих искал да те отведа на сигурно място, преди да представя официално отчета си.

— Необходимо ли е? — усъмни се Крек.

— Ще бъда откровен с тебе — каза Хелър. — Тази мисия започна твърде особено — затвориха ме в Спитеос. А след нападенията на пилотите-убийци цялата история ми се струва доста подозрителна. Офицер Бис от Флотското разузнаване и аз решихме да видим какво ще стане, за да разберем с какво се занимава Апаратът. И какво намирам — тайна база, за която никой нищо не знае извън Апарата. Но още не мога да си представя цялата схема. Току-виж започнат фойерверки и не искам ти да се озовеш насред бъркотията с твоето юридическо положение. Ами че аз дори не знам как вървят нещата на Волтар в момента.

— Дали вече сме в обсега на „Домашен екран“? — попита графиня Крек. — Вероятно ще научим нещо от новините.

Той нагласи един от екраните на гражданските канали и се чу музика от „Домашен екран“.

Цялото ми съзнание беше нащрек. Не знаех, че Хелър и Флотското разузнаване имат подозрения. Внезапно осъзнах, че броят на враговете ми се е умножил значително. Припомних си страховитите заплахи на офицерите в клуба на Флота какво биха направили с мен, ако нещо лошо сполети Джетеро Хелър. Тъпанарите издигаха в идол този човек, само защото беше състезателен пилот и добър атлет, а и защото беше участвал доброволно в повече от петдесет бойни операции. Значи си имах работа с герой на Флота.

Обаче Ломбар Хист беше разумен човек. Мразеше Флота, мразеше Хелър и нямаше да го спре някаква незаслужена слава. Бързичко щеше да се разправи с Хелър. Моята задача беше само да натикам Хелър в ръцете му.

Изведнъж водещият на предаването ме отвлече от размислите за моите проблеми.

— Имаме удоволствието да ви представим запис от популярен мюзикъл на Хайти Хелър, любимката на милиарди обожаващи я почитатели.

Хайти, сестрата на Хелър, се появи на екрана. Казваха, че била най-хубавата жена от сто и десетте планети на Волтарианската конфедерация.

Зад нея видях голяма танцова трупа и хор.

Тя изпя „Храбрият принц Кавкалсия“, всички се натовариха на някакво глупашко корабче и отплаваха в небето.

Нещастните идиоти Хелър и Крек ръкопляскаха, сякаш Хайти можеше да ги чуе.

— Е, поне още имам семейство — каза Хелър.

— Ще имаш още по-многобройно семейство, ако успеем всичко да наредим както трябва — отвърна графинята.

— Затова имам намерение да се приберем съвсем предпазливо — натърти Хелър. — Не искам да ти се случи нищо лошо. А, ето ги и новините.

Имаше кадри от освещаването на мемориален парк на някаква планета, после съобщиха за откриването на нов вид птица на Флистен, последваха още глупости.

На екрана се появиха танкове, превозвани през някаква невероятно широка река. Говорителят каза:

— Бунтовниците от планетата Калабар бяха подложени през последната седмица на силен натиск от новите подразделения на Апарата, наскоро стоварени в района.

Показаха един навъсен офицер.

— Армейският командир Зог е отстранен за неспособността му да постигне решителен успех в сраженията с бунтовниците.

Армейският командир заговори:

— Привържениците на разбунтувалия се принц Мортиуай имат на разположение неизвестен брой бази из планинските вериги на Калабар, на места достигащи височина сто хиляди фута. Тези планини са истински лабиринт от пещери. Винаги съм настоявал да не провеждаме фронтални атаки, които ни струват твърде скъпо. Ще представя оставката си на Лорда на Армейското управление.

Говорителят добави:

— Помощник на Лорда на Армейското управление заяви, че Зог сигурно ще бъде изправен пред военен съд. Великият съвет е възмутен от факта, че този бунт продължава вече пета година, затова прехвърли задачата по потушаването му от Армията на силите на Апарата към Външното управление.

Показаха Лорд Ендоу, който полека пускаше лиги и късогледо се взираше в предварително написаното изявление.

— Време е ние… ъъъ… да сложим край… аха… на тази недопустима… хъм… и неразумна подкрепа за принц Мортиай… ъъъ… ами… не бива да търпим… да, да търпим… населението на цяла една планета да поддържа… ъъъ… хъм… принц Мортиуай. Аз съм горд… не, щастлив… ей, каква е тази дума?

Изведнъж офицер от Апарата зае мястото му на екрана.

— Лорд Ендоу желае да заяви, че ще смаже привържениците на принц Мортиуай с огън и мълнии, за да ликвидира бързо и окончателно този бунт.

— Виж ти, виж ти — промърмори Хелър. — Значи изтеглят Армията от фронта, а Флотът въобще не участва. Онези „къркачи“ от Апарата ще започнат да разграбват всичко. Знаеш ли, Калабар е прелестна планета, с чудесна природа. Бях там веднъж, още като кадет и всички се чудехме колко грамадно е всичко. И колко красиво.

— И жените ли? — вметна графинята.

Хелър се засмя.

— Въобще не могат да се сравняват с тебе, мила.

Самодоволно си помислих, че никак нямаше да му е до смях, ако знаеше, че и неговият влиятелен приятел в двора на Императора — капитан Таре Роук, е отстранен от длъжност и изпратен на Калабар.

После мислите ми поеха в друга посока — изглежда Апаратът разширяваше влиянието си. Предназначен поначало да се занимава с проблеми извън границите на Конфедерацията, сега се заемаше с вътрешните дела повече от всякога. И понеже никога не е имал многоброен персонал, сега сигурно получаваше значителни попълнения от хора и техника. Да бъда Шеф на Апарата щеше да се окаже нелека задача.

Минаха още новини, после чух:

— Загрижеността за здравето на Негово Величество Клинг Надменни — пожелаваме му дълъг живот — беше разсеяна днес от оптимистичното съобщение на неговия личен говорител Ломбар Хист, според което след непродължителен отдих Негово Величество ще живее още дълги години.

— Чакай! — възкликна Хелър. — Какво беше това? Ломбар Хист — говорител на Клинг Надменни?

— Невъзможно! — заяви графиня Крек. — Та нали Хист е един измъкнал се от клоаките плъх! Той не е благородник! Това е нарушение на дворцовия протокол. Знам, защото имах достатъчно време да изчета всички закони. Този пост трябва да се заема от някой Лорд на Империята.

— Ето, има нещо нередно — отбеляза Хелър.

Беснеех безмълвно. Бях заложил всичко на надеждата да го подмамя към някоя от базите на Апарата. Проклети да са онези от „Домашен екран“ за подозренията, които му внушиха! Знаех, че Ломбар Хист и без друго контролира положението. Но защо им трябваше да ми съсипват плановете!

— Скъпа, — каза Хелър, — може би е уместно да поговориш с нашия арестант и да провериш дали може нещо да ни обясни.

Стреснах се. Нима той четеше мислите ми!

Крек веднага стана, отвори една кутия, влезе в моята каюта и без дори да ми се извини, нахлупи хипношлема на главата ми!

Включи го и каза:

— Какви заговори плете Ломбар Хист?

— О, няма такова нещо — отговорих с уж приглушения глас на хипнотизиран, обаче, без да усещам никакво влияние от шлема. — Ломбар просто е един много способен служител, който прикрива некадърността на Лорд Ендоу.

Тя помисли малко.

— Когато се опитваше да провалиш тази мисия, заповеди на Ломбар Хист ли изпълняваше?

— Не. И точно от това се страхувам. Че ще ме разкрият. Идеята беше само моя. Защото завиждам на Хелър.

— Знаеш ли дали има някакви промени в правителството?

— Няма. Не съм чувал за нищо извънредно. Последните изпратени до мен съобщения показваха, че всичко е както винаги.

Тя ми заповяда да не виждам и чувам нищо. Върна се в пилотската кабина, само на десетина крачки от мен.

— Мили, той твърди, че нямало нищо нередно. Според мен можем спокойно да кацнем. И да тръгнем право към Спитеос.

— Спитеос ли? — повтори Хелър като поразен от мълния. — Защо?

— Скъпи мой, оставих там документи. Те са ключът към нашето бъдеще.

— Госпожице, — заяви Хелър, — Спитеос е територия на Ломбар Хист. И тези намеци ги правиш месеци наред. Мисля, че е време да ми разкажеш всичко.

— Добре, вече мога да ти разкажа. Нали мисията приключи.

И тя започна да му обяснява за фалшивите прокламации, които й пробутах. Едната още не била подписана, но когато това стане, щяла да й върне гражданските права, титлите и именията. А другата трябвало да бъде представена за изпълнение след успешния край на мисията, за да бъде Хелър назначен като служител на Имперския двор, без повече самоубийствени бойни операции.

Хелър се стъписа.

— Ти видя ли ги?

— Да, истински са. Не бива да забравяш, че има и други хора, които те ценят! Само трябва да ги представим на Негово величество, за да бъдат подписани и изпълнени.

— И къде са сега? — попита Хелър.

— Скрих ги в Спитеос — отговори Крек.

— Ох, не знам — промърмори Хелър. — Нека видим фактите. Ти все още не съществуваш официално. Ако те заловят, преди да си взела документите, пак ще те тикнат в затвора. Рискът е твърде голям. Толкова се измъчих, когато мислех, че съм те загубил. Не желая дори да обсъждам предложението ти. Когато си на двеста години, побеляла и беззъба, а аз съм мъртъв от десетилетия, можеш пак да мислиш за това. Но дотогава — не. Точка. Край. Никакви спорове. Няма да припарваш до Спитеос! ТОВА Е!

— О, Джетеро!

— Сериозно ти говоря! НЯМА да те загубя отново!

— Джетеро, но нали винаги си ми казвал, че животът е скок от риск на риск с настръхнала от опасността коса.

— Никога не съм ти казвал това!

— Е, при твоя начин на живот сигурно си го мислиш. А тази възможност не е нещо, което да захвърлиш небрежно. Дава ти шанс за несравнимо по-добър живот и означава, че мога да се омъжа за тебе. Не, не бива да се отказваме. Ти стой тук.

Графиня Крек влезе в каютата. Взе микрофона на хипношлема.

— Има ли още копия на тези документи?

Бях затаил дъх. Но сега като ослепителна синя светкавица ми изскочи идея, която беше толкова вероятно да успее, че чак се уплаших от самия себе си. Целият план ми хрумна ей така, в миг! Можех не само да избягам, но и да уредя залавянето им.

С мъка прикрих възторга си. Пак приглуших гласа си. И излъгах:

— Да, има. Точно същите документи, заверени копия, оставени са под пода на моя кабинет в Отдел 451.

Когато тя махна шлема от главата ми, напрегнах всичките си сили, за да не си сцепя устните от хилене.

Хелър и Крек сами си подлагаха главите под брадвата!

Пета глава

Хелър прекара влекача през външния отбранителен периметър на Волтар, като даде номера на патрулен кораб. Очаквах да се възползва от моята електронна карта, но той дори не ми я поиска.

Питах се къде ли отивахме. Разбира се, представях си, че ще кацнем в хангара на Апарата, откъдето излетяхме. Но като извих врата си докрай, надзърнах през края на един илюминатор. Летяхме над високо плато. Това дори не беше главната база на Флота! Накъде ли се насочваше Хелър?

Долу като че беше късен следобед. Но не се бяхме спуснали достатъчно, за да различа подробности от местността.

Последва поредната налудничава постъпка на Хелър. Приехме от земята нареждане да се назовем и Хелър каза:

— „Небесен удар“, искам разрешение за кацане.

Какъв ти „Небесен удар“? Та това беше последният запазен междугалактически кораб отпреди 125000 години. Ставаше само за музеен експонат!

Втурнахме се надолу в обичайния за Хелър начин на кацане — устремно и внезапно.

Бяхме обърнати с опашката надолу. Това ме извъртя да увисна на ремъците. Жироскопичното ми легло се нагласи със закъснение и аз погледнах отдолу нагоре през илюминатора.

ОТВСЯКЪДЕ НИ БЯХА ОБКРЪЖИЛИ ЩУРМОВАЦИ НА ФЛОТА!

Стояха с готови за стрелба оръжия, дори бяха докарали самоходен излъчвател.

Без да се колебае, Хелър отвори въздушния шлюз.

Изрева високоговорител:

— Веднага назовете самоличността си!

Познавах този глас. Беше на командир Круп.

Намирахме се в базата с мобилизационния резерв на Флота.

Хелър му извика от височина шестдесет фута:

— Знаех си, че това ще те вбеси!

Смееше се.

— Горящи комети! — кресна командир Круп. — Че това е Джетеро Хелър! Хей, момче! Едва не ни уплаши до смърт! Чак до последните две секунди не разпознахме Влекач Едно! Ами ако те бяхме гръмнали!

— Не исках по комуникационните линии да се разнесе, че сме пристигнали. Освен това имах нужда от тези щурмоваци като охрана. Докарал съм арестант, на който обещах съдебен процес. Трябва да го прехвърля в Имперския затвор.

— Кой е той?

— Помниш ли Солтан Грис?

— Оня „къркач“ ли? Е, време беше някой да го арестува. А какво да правим с Влекач Едно? Сега нали е кораб на Апарата?

— Прехвърлям го за изпълнение на самостоятелна мисия на моя отговорност. До гуша ми дойде от „къркачите“.

— Кой ли ги понася — съгласи се командир Круп. — Ей сега ще допрем стълбичката, за да слезеш.

— Добре — извика Хелър. — И ако старият Ати е някъде тук, искам и с него да си поговоря.

Това не вещаеше нищо добро за мен. Щурмоваците ми се струваха твърде опасни. Напрегнато очаквах какво ще се случи.

Когато допряха стълбичката до външния люк, Хелър се плъзна право надолу по нея. Затича към командир Круп и двамата започнаха да се тупат по гърбовете. Щурмоваците зорко оглеждаха влекача и аз бях уверен, че се наслаждават на надеждите си да застрелят един „къркач“. По лицето ми се стичаха струйки пот.

Някогашният инженер по ремонта Ати, сега пазач в базата, изфуча към влекача, яхнал триколесник, раздруса, енергично ръката на Хелър и изтри сълзите си.

Среща на стари приятелчета от Флота! Наистина бях забравил колко приятели имаше Хелър. Вероятно обмисляше дали да не ме отведе в царските си покои в офицерския клуб и да позволи на младежите там да ме понатупат за забавление.

Всички се бяха скупчили около Хелър. После Круп се втурна нанякъде, Ати също, накрая и един от сержантите на щурмоваците, всички с много делови устрем. Какво ли кроеше Хелър?

Стресна ме мисълта, че никой друг не знаеше за пристигането ни. Молех се идеята ми да проработи. Всичко зависеше от това, дали ще успея да предам Хелър на Ломбар, но тук той беше заобиколен от Флота — смъртните врагове на Апарата.

Сержантът се върна и даде на Хелър един сак, който бързо се качи по стълбичката и предаде сака на графиня Крек.

После старият Ати се върна с камион, натоварен с горивни пръти, следван от камион за обслужване на въздушните и водните системи на кораба.

Накрая цивилен аерокар прелетя над оградата и кацна. Командир Круп излезе от него и заговори на Хелър.

Изведнъж чух стъпки пред вратата на каютата, бързо обърнах глава и ми се стори, че до мен стоеше щурмовак от Флота. Уплаших се. Значи дойдоха да се разправят с мен! Усетих разкопчаването на ремъците и вдигнах поглед.

ГЛЕДАХ В ЛИЦЕТО НА ГРАФИНЯ КРЕК, ОБЛЕЧЕНА КАТО ФЛОТСКИ ЩУРМОВАК!

Косата й бе прибрана под бойния шлем. Кафявата туника с висока яка беше малко по-тъмна от лекия загар на лицето й. Беше се гримирала така, че изглеждаше като млад космически войник, може би прекалено хубав за мъж.

Значи Хелър измисли начин да я скрие. Преодолях ужаса си от нейното присъствие и си казах, че може и да се възползвам от тази информация.