Катастрофа

Първа глава

Хелър ускоряваше Влекач Едно в пространството.

— Заради тебе ще ни убият! — писнах аз.

Трескаво се оглеждах за нещо, с което да откача веригата от тръбата и да освободя ръцете си.

Той се сближаваше с летящото оръдие с ужасяваща бързина. Вече виждах опасната точица и през илюминаторите. Нарастваше!

Огромното оръдие можеше да смачка като хартия дори бронята на боен кораб. А какво ли щеше да причини на този нищожен влекач?

Хелър започна да прави резки маневри. Ръцете му танцуваха по контролното табло, влекачът непредсказуемо се отклоняваше нагоре и надолу, наляво и надясно. В миг променяше скоростта от сто хиляди мили в час до само пет мили в час, после обратно!

Гравитационните компенсатори, които позволяваха такива дивотии, бяха по-бавни от реакциите на Хелър. Всеки път имаше забавяне с частица от секундата, което ме раздрусваше до премаляване!

Котаракът бе забил всички нокти в креслото на звездния пилот. По козината му играеха вълнички от рязкото ускорение и спиране.

— Уау! — оплака се зверчето.

— Не се притеснявай — каза му Хелър. — Този влекач се състои почти само от двигатели и може да прави такива неща. А за да се насочи онова летящо оръдие, трябва да се завърти целият кораб. Май са прекалено бавни, за да ни докопат.

— СИГУРЕН ЛИ СИ? — креснах му. — О, Богиньо на Седмата сфера, приеми ме в царството си, за да намеря покой.

— Млъквай! — заповяда ми Хелър. — Ако ще се молиш, по-вероятно е дяволите да те…

БУУМ!

Първият изстрел на кораба разрушител избухна вдясно от нас, зелено огнено кълбо, ослепително на фона на непрогледно черния космос. За малко да ни улучат.

Смъртоносният кораб беше на петнадесет мили от нас.

БУУМ!

Влекачът се разтърси, когато се размина на косъм от унищожението.

Пилотите-убийци вече бяха на осем мили от нас. БУУМ!

Нещо сякаш се стовари върху корпуса на влекача.

Летящото оръдие беше на две мили от нас.

Влекачът сякаш се завъртя около носа си. Проектиран да бута и дърпа чудовищни товари, без тях в ръцете на Хелър беше като понесен от ураган лист.

БУУМ!

Изстрелът избухна на петстотин ярда пред нас. В следващата секунда минахме през огнения облак.

Усещах се като попаднал в бясна въртележка. Нашите маневри доста надхвърляха възможностите на гравитационните компенсатори.

Черен мрак. Слънцето профуча като лента през илюминаторите. За миг зърнах Луната.

— ЙОУ! — оплака се котаракът, здраво вкопчен в креслото.

О, рогати дяволи от Шестнадесетия ад, приемете ме и нека никога повече през цялата вечност не помръдна от мястото си! Нищо, което съм направил, не можеше да се сравнява с наказанието да попадна в ръцете на волтариански боен инженер, решен да свърши със себе си!

Влекачът като че се плъзна настрани.

Движението му спря внезапно.

ТОЧНО ПРЕД НАС, НА НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ЯРДА, БЕШЕ ДЕСНИЯТ ИЛЮМИНАТОР НА ЛЕТЯЩОТО ОРЪДИЕ!

Хелър бутна напред един регулатор.

ТРЯС!

Тласкащият нос на влекача, изработен именно за избутване на кораби, се блъсна в корпуса на летящото оръдие.

Гледах, вцепенен от ужас.

Пилотската кабина на кораба разрушителя беше само на десетина фута от нашите илюминатори!

Ужасно скърцане на пренапрегнат метал — пилотите-убийци опитваха да се отдалечат от нас.

Ето ги, точно пред мен, с червените си ръкавици и всичко останало. Единият яростно се вглеждаше през нашите илюминатори!

Размаха юмрук към нас.

Другият пилот стреля с оръдието, за да се оттласне от влекача.

Но нашият малък кораб се притискаше към техния с упоритостта на пиявица.

Хелър блъсна грубо лостовете на двигателите.

Жестокото лице на пилота-убиец пребледня като тебешир.

Главата му се клатеше на всички страни. Не можеше да откъсне летящото оръдие от нас.

Хелър посегна към бутона за главните двигатели „Бъдеще-Минало“. Натисна го.

Влекачът сякаш скочи мощно!

Страховитият звук на разкъсан метал разтърси корпуса на нашия кораб.

Инерцията на масата на летящото оръдие се бореше с ускорението на влекача.

Скърцане! Трясък!

Корабът разрушител се разпадна.

Хелър извъртя влекача.

Виждах през илюминатора смазания корпус на летящото оръдие и откъсващите се от него парчета.

Две бледорозови облачета бяха всичко, останало от пилотите-убийци, разкъсани от вакуума.

— Добре ли си? — попита Хелър.

Помислих, че говореше на мен. Тъкмо отворих уста и се сетих, че въпросът беше отправен към котарака.

— Уау — отвърна той.

— Съжалявам — каза Хелър, — но щом вече си от Волтарианския флот, ще трябва да свикваш.

Втора глава

Носехме се в пространството сред останките от летящото оръдие. Земята беше течна топка на петдесет хиляди мили от нас.

Хелър включи робота.

— Корки, провери за повреди в корпуса.

— Не биваше да изключвате гласа ми. Можех да ви подсказвам.

Озърнах се. Така и не разбрах откъде се чуваше гласът на робота. Почти като призрак.

— Надлъжните шевове напълно разрушени, двигателите пропукани, боеприпасите…

— Корки, — намеси се Хелър, — не ти говоря за летящото оръдие. Провери собствените ни повреди.

— О, моля за извинение, сър. Въпросът ви не беше достатъчно конкретен… без да ви прозвучи като упрек, сър. Моля да ми посочите дали искате да получите данните устно или като разпечатка на бюрото си в салона отзад.

— О, небеса — въздъхна Хелър, — толкова значителни ли са повредите?

— Сър, още не съм се приспособил към съвместната работа с вас. По някои въпроси трябва да ме насочвате. Длъжен съм да се съобразявам с предпочитанията ви. Програмите ми недвусмислено изискват от мен да се грижа за доброто ви настроение, стига да е възможно. Моля ви, бихте ли ми отговорил? Моят двадесет и втори мозък очаква инструкции.

— Искам и устен отговор, и разпечатка — заповяда Хелър. — Само по-бързо ми съобщи данните.

— Сър, има две малки драскотини на бутащия нос. Едната е дълга 3.4 инча, широка 1/16 от инча. Другата е дълга 2.7 инча и широка 1/8 от инча. Цената на ремонта ще бъде 2.7 кредита.

— Това ли е всичко?

— Ами да, сър, но „Това ли е всичко?“ не изчерпва проблема докрай. Абсорбопокритието е надраскано и лъчите на вражески засичащи устройства могат да се отразят от него. Предлагам да се погрижим за възстановяването му при първа възможност, за да осъществявам целта си да ви опазя от опасности.

— Ти си дърдорко — заяви Хелър.

— Дърдорко… дърдорко… дърдорко… Не, сър. В мен няма такава част, сър. Аз съм робот с човекоподобно мислене, модел XIII, произведен в…

— Благодаря — прекъсна го Хелър. — Ако имаш други данни за моментното състояние на кораба, съобщи ми ги.

— Да, сър. Добре съм, сър. А вие?

— Чудесно — отвърна Хелър. — Това ли е краят на информацията за състоянието на кораба?

— Осемдесет и петата ми памет съдържа сведение в режим на изчакване. Сега ще ви го съобщя, сър. Когато бях изключен, в носа и кърмата ми са били инсталирани две излъчващи устройства, издаващи къде се намираме.

— Хо, хо — засмя се Хелър. — Значи така са ни открили пилотите-убийци. Забелязваш ли някъде второто летящо оръдие?

— Сър, не откривам никакви други кораби.

— Много добре. Поеми управлението. Бъди нащрек за появата на втория кораб. Продължавай да се движиш бавно към координатите на черната дупка, установени по-рано от телескопа. Не прави внезапни отклонения от курса. Ще работя и във влекача, и извън него.

— Да, сър. Вече поех управлението, сър.

Започнахме да се движим между пръснатите парчета от летящото оръдие.

Хелър ме посочи и каза на котарака:

— Наблюдавай го.

После отиде до един шкаф, извади скафандър и започна да го проверява внимателно, след което го облече.

Избра няколко инструмента, взе и вакуумна пръскачка за боя. Влезе във въздушния шлюз и люкът се затвори зад него.

Чувах магнитните плочки по подметките му, докато трополеше по корпуса на кораба.

Стреснах се ужасно. Лицето му се появи от другата страна на илюминатора и надникна в пилотската кабина.

В шлема на скафандъра всяко лице изглежда толкова необичайно, че все ме подсеща за чудовища. И без това смятах Хелър за ненормален. Винаги се опитваше да измисли как да ме съсипе, уби безмилостно екипажа от антиманкоси, след това едва не ме подлуди с побърканото си самоубийствено нападение на летящото оръдие и ето ме сега — вързан за една тръба като животно, напълно безпомощен.

Трябваше да измисля и направя нещо, за да му се изплъзна. Щеше да бъде напълно справедливо, ако ликвидирам Хелър. И все някак трябваше да постигна целта си. Преливах от увереност, че ще се справя.

Трета глава

След около половин час той се върна през въздушния шлюз и свали скафандъра си.

Влезе в пилотската кабина. Държеше две неща в ръка. Подхвърли ги към мен и предметите издрънчаха на пода.

— Сигурен съм, че си знаел за монтирането им — каза Хелър. — Желанието да ги запазиш в тайна можеше да ти струва живота.

— Не се сетих, че е толкова важно — отвърнах аз. — А и след като ги махна, с нищо няма да попречиш на другите пилоти-убийци да ни открият. Ще засекат нарушенията в пространството от двигателите на влекача. Щом отново доближиш планетата, другото летящо оръдие ще ни намери. — Изведнъж ми хрумна нова идея. — Защо просто не ме отведеш на Волтар?

Докато се взирах в него, не смеех да дишам. Ако го подлъжа да ме върне у дома, ще си бъда свободен и доволен. Ломбар Хист мразеше Хелър, който не знаеше, че Хист вече контролираше и самия Император.

— Ти си ми най-дребната грижа — отсече Хелър. — Имам да върша други неща. Трябва да се подготвя за тази черна дупка.

Потреперих. Това сигурно беше опасно.

— Какво те интересува съдбата на тази планета? — попитах. — Защо не я забравиш, нека се върнем в нашия свят.

— Планетата е хубава — каза Хелър. — И ако не изпълня мисията си, тя скоро ще стане необитаема. След по-малко от век ще бъде толкова похабена, че ще се превърне в безлюдна пустош. Нима не те е грижа какво ще се случи с тези пет милиарда души?

— Отрепки — промърморих аз.

Веждите на Хелър се вдигнаха учудено.

— Е, предполагам, че всеки съди по себе си — рече ми той.

Побеснях от обидата. Той не се ли досещаше, че говори с бъдещия Шеф на Апарата? О, ще му върна тъпкано за всичко!

Отвори люка към машинното отделение и го подпря. Можех да наблюдавам Хелър от мястото, където ме бе оставил. Правеше нещо много странно. Докато на Волтар преоборудваха влекача, вмъкнаха в тясното пространство на машинното отделение резервен преобразувател на времето. Дори се наложи да отворят влекача откъм носа. А сега Хелър отваряше с ключ капака на огромния цилиндър.

Надписът на табелата ясно предупреждаваше, че цилиндърът дори не бива да се пипа и че може да ти откъсне ръката, ако бръкнеш вътре. Обаче Хелър се канеше да вдигне капака.

— Заради тебе ще гръмнем! — креснах му.

Той въобще не ми обърна внимание. Вдигна тежкия капак и най-спокойно напъха ръцете си вътре!

Свих се в очакване ръцете му да се разпаднат.

Нищо не се случи.

Хелър извади голям увит предмет. Внесе го в пилотската кабина и го разопакова.

ЛАЗЕРНО ОРЪДИЕ!

Какъв подъл хитрец! Значи това въобще не беше резервен преобразувател на времето! Бе измислил как да вкара във влекача разни устройства и да ги скрие така, че никой да не ги пипне.

Хелър отвори няколко капака в тавана на кабината. Натика вътре лазерното оръдие и го нагласи върху предварително подготвената основа. Поискаше ли да стреля с него, носът на влекача щеше да се отвори и оръдието щеше да се насочи в открития космос.

Хелър извади от скривалището втори уред. Не знаех за какво служеше. Закрепи го на мястото му до лазерното оръдие.

— Защо не ги монтира, преди да се бием с пилотите-убийци? — изскимтях аз.

— А, не могат да се използват като оръжие — обясни той. — Не биха навредили с нищо на онзи кораб.

Примигнах. Все пак приличаха на оръжия. Хелър ги свърза с част от контролното табло, което според мен беше предназначено точно за прицелване и стрелба.

Затвори капаците на тавана и вече не виждах двете устройства.

Той се върна при цилиндъра и започна да вади неща, които като че бяха пръти от разглобена клетка. Занесе ги във въздушния шлюз и ги струпа там. Добави още предмети към купчината. Накрая затвори капака на цилиндъра.

Заключи люка към машинното отделение и седна пред визьора на телескопа.

— Ето една много приятна наглед първична черна дупка. Корки, ускори и насочи скенерите си към нашата цел. Използвай всички постъпващи данни за необходимите изчисления.

Влекачът стремително се понесе напред.

— Ти наистина ли ще стреляш по тази черна дупка? — попитах го. Явно Хелър се бе побъркал. — Нали ще погълне всичко безследно. Че и нас би могла да изстреля в някоя друга вселена!

— А, онези неща не са за черната дупка — увери ме Хелър. — Само си подготвям всичко предварително.

Какво ли бе намислил? Ако можех да науча плановете му, току-виж го накарам да направи нещо, което ще ме улесни да го проваля.

— Все пак за какво ти е притрябвала черната дупка? — попитах го.

— Ще послужи като евтин източник на енергия. Когато приключа всичко, хората на Земята въобще няма да се нуждаят от петрол.

О, Богове, той се канеше с един замах да довърши Роксентър! Нима не проумяваше, че всяко добро решение на енергийния проблем би съсипало монопола на Роксентър? Непременно трябваше да измисля някакъв спасителен ход!

— Гладен ли си? — небрежно попита Хелър.

Тъкмо реших, че говореше на мен, но се оказа, че се грижеше само за своя котарак.

— Мяу — отговори зверчето.

— Корки, наглеждай арестанта — заповяда Хелър.

Изругах безгласно. Първо ме пазеше някакъв си котарак, а сега ме предадоха за охрана на един роботизиран влекач! Нямаше ли край тази грижливо пресметната поредица от унижения?

Чувах гласа на Хелър от коридора.

— Виж, това е каютата на първия помощник-капитан — говореше той на котарака. — Значи вече си повишен. Ето ти една кутия да се облекчаваш в нея. Това ти е възглавницата. Тук ти е паничката за вода, тази чинийка също е твоя. Сега какво би предпочел — пилешка консерва или риба тон? Добре, значи риба.

Чувах как си приготвяше нещо за ядене в кухничката за екипажа. След малко се върна, отпиваше от кутия горещ главотръс. Котаракът също се върна, облизваше си лапичките. От това търпението ми се изчерпи.

— А мен няма ли да нахраниш? — попитах.

— А, не знаех, че отрепките заслужавали да ядат — отвърна Хелър.

— Пак ме обиждаш — оплаках се.

— Не ми се вярва да е възможно — спокойно възрази Хелър, докато си пиеше горещия главотръс.

Тресях се от ярост.

— Според уставите арестантите трябва да бъдат хранени!

Това подейства, Хелър ми подаде кутията.

Надигнах я.

Беше празна!

— Богове, как ме мразиш! — изръмжах аз.

— Да те мразя ли? Това е твърде силна дума, Грис. Човек не си хаби омразата за едно гнусно насекомо.

Така стиснах кутията, че се натроши.

— Нека си изясним нещо веднъж завинаги — продължи Хелър. — Ти подмами моето момиче към смъртта й. Дори нямам желание да вляза в кърмовите помещения на влекача, защото там всичко ще ми напомня за нея. А ти ми досаждаш с дрънканици за дълг и устави. Не прекалявай. Длъжен съм да те отведа, за да бъдеш съден. И уставите забраняват арестантите да бъдат убивани. Грис, само това са причините ти да си още жив. Но не те мразя. За да намразя някой, той трябва поне нещо да представлява. Сега млъквай, защото имам работа.

Студеното, безстрастно презрение в гласа му беше като нож, ровещ из вътрешностите ми. Хрумна ми нова, ужасяваща мисъл. Ако той узнаеше, че аз лично съм убил графиня Крек, дори чувството му за дълг нямаше да го възпре. Досега не бях осъзнал каква голяма опасност ме заплашваше. О, непременно трябваше да се измъкна от сегашното си положение. Смръщих вежди от усилията да се съсредоточа. Беше възможно да не доживея дори до съдебния процес!

Четвърта глава

Хелър заповяда на влекача:

— Наглеждай си часовниците, за да не се сблъскаме случайно с онова нещо навън.

— Да, сър.

Сякаш нещо ме прободе.

— Само по това ли ще следиш да не се сблъскаме? И как ще наблюдаваш Черната дупка с телескопа, щом изкривява пространството и времето?

— В този телескоп има миниатюрна времева камера, а освен това черните дупки излъчват гама-лъчи. Изглеждаш ми много изнервен.

— Така е.

— Добре — безсърдечно каза Хелър. — Може би ще разбереш най-после какво изпитват другите хора заради твоите мръсни номера.

Пренебрегнах поученията му. Другите хора да вървят по дяволите. Почнеш ли да се тревожиш за тях, мястото ти въобще не е в Апарата. А и трудно би живял в борба със съвестта си. Вдигнах глава, за да погледна през илюминаторите пред пилотските кресла. Нищо, освен черно небе и някъде много далеч дребен астероид.

— Сър — обади се влекачът, — според мен трябва да намаля скоростта.

— О, Богове — въздъхнах аз, — точно сега ли реши да се повреди това нещо.

— Сър, желаете ли да записвам забележките на враждебно настроения арестант Грис?

— Запази ги само в оперативната памет — заповяда Хелър. — Той няма да остане дълго с нас, нито пък изобщо в тази Вселена. Намали скоростта плавно.

— Да, сър. Според показанията на моите прибори може би остават само 203.4 мили до черната дупка.

— Добре. Сравнявай показанията с твоя универсален часовник за абсолютното време и спри в мига, когато пресечем времевия пояс.

— Да, сър. Има сигнал от моя 123 мозък относно арестанта Грис. Той предлага решение. Досега този мозък се занимаваше с проблема. Сър, може ли да ви съобщя предложението?

— Я да чуем.

— В съответствие с основната ми цел да ви осигуря безопасност, предложението е следното: Арестантът е извършил тежки престъпления, включително е заповядал да бъдете убит. Моят списък на волтарианските бази не включва база на Блито-3. Можем да се позовем на незнанието си за наличието на офицерско събрание на планетата. Решение на проблема: Щом стигнем до черната дупка, да използваме арестанта за проверка и да го пратим през нея в някоя друга вселена. Очаквам вашето одобрение.

Озъртах се гневно. Дори този влекач се обърна срещу мен! Що за садист! Истинско чудовище!

Идеята си има добри страни — съгласи се Хелър. — Обаче отговорът ми е отрицателен.

— Сър, моля ви да размислите. Излъчваните от него мозъчни вълни показват крайна враждебност. Ако, както сам казахте, на него му предстои да се премести в някоя друга Вселена, не виждам причина да се бавим. Отрицателният ви отговор противоречи на заложената в мен основна цел, следователно е нелогичен.

— Запази предложението, ще го разгледаме друг път. Сега на какво разстояние сме от черната дупка?

— Около тридесет мили, сър.

Секундите се изнизваха една след друга.

— Сър, пригответе се за изместване във времето. Спирам.

Внезапно усетих ужасно разтегляне в тялото си. В мозъка ми сякаш блесна светкавица, сърцето ми пропусна един удар. Същото усещане преживях и при влизането в Дворцовия град. Само как го мразех!

— Сър, черната дупка е на точно три мили от нас. Поддържам разстоянието.

Изправих се. Надничах през илюминаторите, но нищо не виждах.

— Там няма нищо — казах им.

Хелър затваряше предпазните капаци на илюминаторите.

— Щеше да е страхотно постижение, ако беше видял нещо. Тази черна дупка не е по-голяма от протон. И това е една от причините, че тукашните хора въобще не подозират за съществуването им. А другата причина е, че сега сме тринадесет минути в бъдещето. Ти нали си влизал и излизал от Дворцовия град?

— Ами да — отговорих предпазливо.

Не виждах защо трябваше да му казвам, че всеки път, когато моят курс от Академията отиваше там за участие в парада, аз за наказание марширувах сам по плаца. Единственият път, когато влязох в Дворцовия град беше през страшния ден, в който Ломбар Хист успя да докопа контрола над злокобната експедиция до Блито-3. Виновен беше Хелър с неговите наблюдения на планетата.

— Искам данни — каза Хелър.

— Да, сър. Освен това ще ви ги разпечатам. Маса — 7.93 милиарда тона. Предполагаем период преди крайната експлозия — 2.754 милиарда години. Излъчване — 5.49 милиарда мегавата. Радиус на изкривяване на пространството — 5.11 мили.

— Благодаря. А сега се обърни с кърмата към черната дупка. Включи теглещите лъчи. Поеми по курс към Блито-3. Включи главните двигатели „Бъдеще-Минало“. Когато си готов, започвай да теглиш. Съобщи ми с удар на гонга, когато сме на осемстотин мили над повърхността на планетата, за да ти помогна да нагласиш черната дупка в орбита.

— Да, сър.

Влекачът се зае да изпълнява заповедите.

Скоро приглушеният грохот на невероятно могъщите главни двигатели се разнесе из целия кораб. Хелър следеше по приборите дали всичко съответстваше на плановете му.

Аз се поуспокоих малко. Внезапно се сетих, че щом сме тринадесет минути в бъдещето, пилотите-убийци не могат да ни забележат. И тъкмо да се отпусна напълно, в мислите ми проблесна като мълния, че щом се освободим от товара си и се върнем в нормалното пространство, отново ще станем лесна мишена.

Хелър май беше забравил за това. Разгъна някакви чертежи и започна да ги разглежда.

Отиде до големия цилиндър на фалшивия преобразувател и извади още части. Струпа ги във въздушния шлюз.

После навлече аленочервен антирадиационен скафандър. С шлем на главата придоби твърде демоничен вид. Истински Дявол от Манко! Притиснах се уплашено към тръбата. О, Богове, защо не мога да измисля нещо умно, за да се отърва от него веднъж завинаги? Трябва! Трябва! Трябва!

След това Хелър облече още един скафандър за допълнителна защита. Нагласи шлема на главата си и огледалният купол отрази всичко наоколо съвсем разкривено. Котаракът изглеждаше дълъг, цели петдесет фута. Не можех да позная пилотските кресла. А аз приличах на мъничка точица, скрила се някъде в ъгъла. Картината напълно подхождаше на представите, гонещи се из моя нещастен, измъчен ум.

Хелър влезе във въздушния шлюз и затвори люка. После отвори външния. През илюминатора на вътрешния люк виждах какво правеше. Върза се с дълго осигурително въже. Приспособи нещо като работна маса, щръкнала навън в пустотата. Зае се да сглобява нещо.

Бе оставил чертежите вътре, залепени за предните илюминатори. Сториха ми се много любопитни.

Нещото приличаше на грамаден чадър. Точно под разпънатата повърхност се намираше подобие на клетка. Към средата на дръжката имаше широк пръстен, отбелязан с надпис „Конвертор“. И най-долу беше още по-голям пръстен — „Тежести“.

Надникнах през илюминатора на въздушния шлюз. Хелър сглобяваше купола на чадъра. Всъщност това беше обикновено огледало от секции, но в завършен вид щеше да се простира на голяма площ.

Хелър прибави следващата част — клетката, чиито пръти бяха насочени към средата. Прикрепи я с друг прът към центъра на купола.

След това сглоби пръстена-конвертор.

Накрая закрепи тежестите в края на основния прът.

Върза и устройството с осигурителни въжета. Прибра работната маса и инструментите си във въздушния шлюз. Увери се, че сглобената конструкция се рееше в космоса на подходящо разстояние от корпуса на влекача. Тогава затвори външния люк и се върна в пилотската кабина.

Свали скафандрите от себе си и ги прибра в шкафовете, после отиде в задните помещения.

Минаваха часове. Котаракът изглеждаше заспал в едното кресло, но при всяко мое движение ме стрелваше с примижало злобно око.

Удрях главата си с юмруци. Трябваше да измисля някакво спасение. Нима не разбирах, че ме чакаше смърт?

Котаракът изръмжа.

Пета глава

Хелър се върна в пилотската кабина. Бе се избръснал и изкъпал, бе се и преоблякъл. Все още изглеждаше мрачен и блед, но с възстановени сили.

— Корки, обърна се той към влекача, — не бива цялата маса, която влачим, да ни се изплъзне. Намаляваш ли скоростта?

— Да, сър. Сега задържам черната дупка с притискащ лъч, през последните три часа се движим с отрицателно ускорение.

— Добре — каза Хелър.

Извади от джоба си листче и прочете на влекача поредица от координати и скорости. В този миг с лек ужас осъзнах, че носеше не съвсем обикновени работни дрехи, а цял работен екип на Флота, аленочервеното подсказваше, че предпазва от радиация.

— Нима този кораб е вече просмукан от смъртоносна радиация? — заеквайки, попитах аз.

— Всички маневри ще извършим осемстотин мили над повърхността на планетата — отговори Хелър. — Радиационният пояс, който хората от Земята наричат пояс на Ван Алън, свършва шестстотин мили над повърхността. А ние ще се движим двеста мили по-нагоре, защото там няма никакви изведени в орбита апарати. Но в момента пространството около кораба е доста наситено с излъчване. Затова включих отразяващото покритие и закрих илюминаторите.

— Ей, я почакай — прекъснах го аз. — Сигурно предполагаш, че може да има пролуки, иначе нямаше да облечеш такава дреха. А аз не съм защитен от нищо! Да не искаш да ме направиш стерилен?

— Благодаря, че ми обърна внимание — каза Хелър.

Взе котарака и го отнесе в каютата на първия помощник и когато се върнаха, котаракът бе увит с алено покривало.

— Ти душа нямаш ли! — изръмжах.

— А, не знаех, че си толкова угрижен — отвърна Хелър.

Но все пак ме отвърза от тръбата, отведе ме в една от каютите за инженерите и ми позволи да вляза в тоалетната. Нахрани ме с някакви изсушени аварийни порции, като ги хвърли на масата, сякаш съм куче. Този жест ми подсказа по-ясно от всичко, че животът ми беше в опасност — всеки миг можеше да му хрумне, че е по-добре да ме заколи.

Даде ми еднократен гащеризон за предпазване от радиация. Облякох го, макар и да подозирах, че Хелър е пробил дупчици или е изтъркал защитния слой.

Върна ме в пилотската кабина и пак ме прикова към тръбата. Свих се и се напънах да съставя план за освобождението си.

Той се заприказва с Корки за някакви орбитални вектори, по някое време изключиха главните двигатели „Бъдеще-Минало“ и се чу тихият тътен на помощните.

Последваха още разговори с Корки, изведнъж спря шумът и от помощните двигатели. Настъпи тревожна тишина.

Хелър включи всички обзорни екрани. Земята ми изглеждаше страхотно голяма. Намирахме се над някакъв червеникавокафяв район. Но ми се стори, че картината беше необичайна, като че трептеше.

Хелър пак провери координатите и по появилата се на един от екраните карта намери Лос Анджилис, после Лас Вегас, накрая и Барстоу. Пръстът му се премести на изток до пустинна местност на име Дяволско игрище. Завъртя се към друг екран и го нагласи да показва отблизо мястото точно под нас. Що за нещастна пустиня! Само камъни и пясък. И никакви облаци над нея. Хелър нагласи екрана на още по-близък план. Забелязах скупчени сгради, изглеждаха току-що построени. В центъра на екрана се появи обширна черна плоскост.

Тогава Хелър започна да осъществява замисъла си. Като се ориентираше по екраните, той освободи „чадъра“ от осигурителните въжета. И сякаш вдяваше игла, той прокара притискащ лъч през клетката под купола.

Включи още притискащи и бутащи лъчи, цялата конструкция се измести зад кораба.

Изтласкваше я все по-далече зад кърмата на влекача.

Внезапно устройството трепна. Дръпна се рязко и всички насочени навътре пръти на клетката си застанаха на местата.

— Готово — облекчено въздъхна Хелър.

— Кое е готово? — попитах го.

Нищо не разбирах.

— Поставих черната дупка в средата на клетката, без да пръсна всичко на парчета. Дотук добре, сега да видим дали ще работи и като мотор.

Той придърпа към себе си контролен пулт и започна да натиска бутони по него. По външните краища на прътите се появяваха малките пламъчета на реактивни струи.

— Чудесно — отбеляза Хелър. — Позицията му може да се регулира.

— Как? — попитах го.

— Вграденият сензор се настройва автоматично за предварително зададените координати. Намира се в долния пръстен от тежести. Излишната енергия от черната дупка може да бъде насочвана през прътите и съвсем бавно да придвижва устройството във всяка посока. Трябва да остане в същата точка през следващите няколко милиона години, в стационарна орбита точно над Дяволско игрище.

— А това за какво служи?

— Това е фокусиращо огледало. Енергията от черната дупка се насочва надолу, минава през пръстена на конвертора и се съсредоточава върху енергийния приемник на земната повърхност. Пръстенът от тежести се ориентира по земното притегляне и задържа устройството в нужното положение. — Хелър огледа още веднъж „чадъра“. — Добре. С това приключихме.

Изключи всички лъчи от влекача.

— Корки, прехвърли ни в нормалното време, петстотин мили над повърхността.

— Така ли ще го оставиш тук? — попитах. — Някой може да се блъсне в това.

— Само че никой не се движи тринадесет минути в бъдещето — възрази Хелър. — Поне никой от тази планета. Дори и с телескоп не могат нищо да видят. А и ако някой спътник се натъкне на устройството, не видя ли табелата?

Той посочи екрана.

Наистина имаше табела! Голяма, покриваше цялата обратна страна на купола. Беше на английски:

Преживяхме внезапния блясък и сътресение при скока обратно в нормалното пространство. Винаги съм мразил това.

Сега изображенията на екраните ми се сториха съвсем обикновени. Под нас се простираше Тихият океан. Границата на нощта минаваше на запад от Хавайските острови, значи в Лос Анджелис беше сутрин.

Хелър включи видеофона. Появи се лицето на Изи.

— О, мистър Джет, слава на небесата. Вече се разтревожихме. Надявам се, че не е имало сериозна причина за забавянето.

— А, само се натъкнах на нещо — успокои го Хелър, — но го избутах, където му е мястото. При тебе ли е главният инженер на „Енергия за народа“?

— Да, доктор Фил Ментър е в приемната. Той дори спа там! Толкова се радвам, че сте добре, мистър Джет. Ей сега ще го извикам.

Скоро на екрана се появи мъж с клиновидна брадичка. Изведнъж го познах — присъстваше на курса, изнесен от графиня Крек.

— Феромагнитите на мястото си ли са? — попита го Хелър.

— Да, мистър Джет. Точно според вашия проект.

— Би трябвало вече да са доста горещи — каза Хелър.

Доктор Ментър посегна към телефона до себе си. Явно линията беше включена постоянно, защото не набра никакъв номер. Чуваше се възбуденият глас от слушалката:

— Дяволско игрище, първи наблюдателен пост.

— Горещи ли са феромагнитите? — попита Ментър.

— Исусе Христе, горещи са и още как, шефе. По-горещи не можеше и да бъдат. Цялата „бибипска“ измишльотина изчезна точно според графика. Някой тъпчо беше зарязал до нея камиона си, той също изчезна.

— Много добре — каза Ментор. — Работят ли времевите стъпкови кондензатори?

— Ей сега ще погледна. Толкова се зарадвахме, като изчезнаха феромагнитите…

— Проверете кондензаторите — настоя Ментор.

След малко гласът забърбори оживено:

— Да, сър. Направо потоци от микровълнова енергия! В момента са насочили лъча към небето.

Ментър пак погледна към Хелър.

— Сър, искате ли да проверим нещо друго?

— Не, всичко е наред засега. Нека пак говоря с Изи.

Изи зае мястото пред камерата.

— Много се радвам, че всичко работи, мистър Джет. Поздравявам ви.

— Благодаря. А ти докъде стигна с договорите?

— Е, някои от градските управи са настроени доста недоверчиво, но ще подпишат, щом насочим микровълновата енергия право в електрическите им системи. Мисля, че спокойно можем да започнем работата по изграждането на релейните станции.

— Енергийният поток няма да спре изведнъж, нали?

— Поне не през следващите няколко милиона години — успокои го Хелър. — Значи и в това нямаш проблеми?

— Обикновено делово ежедневие. Мисля, че потребителите ще се радват да плащат по един цент на киловатчас. Определих цена за промишлеността четвърт цент на киловатчас. Обаче има един проблем — как да реинвестираме всичките си печалби, защото енергията нищо не ни струва, имаме само разходи по поддръжката.

— Сигурен съм, че все нещо ще измислиш — каза Хелър.

— Ще опитам — обеща Изи. — Има и още нещо. Мистър Роксентър никак няма да се зарадва, когато всички започнат да прекратяват договорите си с него за доставка на петрол и въглища.

— И аз така предполагам — съгласи се Хелър. — А ти сдоби ли се с опции за продажба на акциите на петролните компании?

— Разполагаме с опции за продажба — потвърди Изи. — По своя инициатива включих и доста от националните и по-малките петролни компании. Имаме опции за продажба на практически всяка петролна акция в света.

— Добре — каза Хелър. — А със следващия ми проект ще им смъкнем цената.

— Ами разбира се, цената им ще падне заради нашата мрежа за евтина микровълнова енергия.

— Вярно е. Но когато казвам да я смъкнем, говоря за страшно падане.

— В момента средната цена на акция е осемдесет долара за номинал от сто — осведоми го Изи. — Според вас докъде трябва да се смъкне?

— С около петдесет цента на долар.

— Ой! — възкликна Изи. — Мистър Роксентър ще бъде направо разорен.

— Точно това е идеята — потвърди Хелър. — А после остава само една крачка до пълен банкрут. Затова сега искам да се сдобиеш с допълнителен комплект опции за покупка на всички петролни акции в света на цена един долар за акция.

— КАКВО?

— Вече чу какво казах. Твоите опции за продажба ще успееш да продадеш за цяло състояние. А когато цената на акциите падне на самото дъно, твоите опции за покупка ще ти позволят да контролираш всяка петролна компания в света.

— Ой — въздъхна Изи: — Значи ще се сбъдне нашата мечта за планета, управлявана от корпорациите! Надявам се, че Съдбата не ни подслушва в момента.

— Все някак ще успеем — ободри го Хелър.

— Мистър Джет, само с продажбата на евтина енергия на градовете няма да смъкнем акциите чак толкова.

— Знам. Но следващият ми проект ще ги довърши. Изи, имаш ли още нещо за мен?

— Да, мистър Джет. Не искам да се забърквате в нищо опасно. Тревожа се за вас.

— А, при мен всичко е съвсем спокойно — увери го Хелър. — До скоро.

Екранът на видеофона угасна.

А умът ми заприлича на ураган. Тази система за микровълнова енергия, изчерпвана от черната дупка, означаваше гибелта на „Октопус“! Евтина енергия за цялата Земя? Немислимо! Ах, каква съсипия за горкичкия мистър Роксентър!

Изведнъж се сетих, че руснаците отдавна усъвършенстваха своите спътници-разрушители. Започнах да умувам как да се измъкна, за да накарам руснаците да намерят устройството и да го пръснат.

О, ТОВА би решило всичките ми проблеми! Щях да се превърна в героя на деня!

Все някак бях длъжен да се освободя! Сегашното положение беше абсолютно нетърпимо за Роксентър, за Хист, за мен. Но можех да спася всичко, ако си напрегнех мисълта. Но как, как да направя това?

Шеста глава

Хелър попита влекача:

— Забелязваш ли някакви признаци за доближаване на второто летящо оръдие?

— Не, сър. Проверявам непрекъснато, откакто се върнахме в нормалното време. И все пак ви препоръчвам изключителна предпазливост, сър. Отново включих пълното поглъщане на всички дължини на вълните. Но искам да привлека вниманието ви към факта, че ако отново се движим с голяма скорост, ще оставим магнитна следа, по която да ни проследят. Аз натяквам… убеждавам… не, така не е правилно. Аз настоявам да си кротуваме и никъде да не отиваме.

— Предложението ти не се приема — каза Хелър. Взе някаква книга. — Вкарай тези координати в маршрутната си база данни и състави курс за последователно преминаване от една точка към следващата.

Той започна да чете на глас дълга поредица от точни географски координати по цялата Земя — Северна Америка, Карибско море, Южна Америка, Австралия, Азия, Близкия изток, Русия, Централна и Западна Европа, Аляска и Канада.

Сега пък какво бе намислил?

Накрая Хелър млъкна и влекачът каза:

— Запаметих всички в последователност, сър.

— Насочи се към Първа точка — заповяда Хелър.

— Това е Уотсън, щат Калифорния — отвърна влекачът. — Сега сме точно над нея.

— Насочи носа към точката — продължи Хелър.

Той махна предпазните капаци от илюминаторите. Зави ми се свят от завъртането на влекача. Петстотин мили под нас районът на Лос Анджелис се виждаше като голямо петно смог.

Хелър се ориентираше по данните от екраните. Увеличеното изображение на централния екран показваше, че сме се прицелили точно в петролна рафинерия!

— Остани в това положение — поиска Хелър от влекача.

После се пресегна и натисна бутон на видеофона. Появи се разтревоженото лице на Изи.

— Само проверявам — каза Хелър. — Вече имаш ли опции за покупка на всички петролни акции в света на цена един долар за акция?

— Дано небесата ни помогнат — изпъшка Изи. — Всички мислят, че сме се побъркали и си хвърляме парите за неизпълними опции. Иначе — да, брокерите ни продължават да звънят и в момента. Моля, почакайте малко.

Той бързо проведе разговор по другия телефон. Пак се обърна към камерата.

— Ами да, наистина ни смятат за луди, но имаме опциите. Мистър Джет, а как е възможно акциите да се обезценят толкова?

— Ще видиш — обеща Хелър. — До скоро.

Той пак впи поглед в увеличеното изображение на рафинерията под нас. Провери нещо на разгънат чертеж.

— Главни тръбопроводи — промърмори Хелър.

Леко промени положението на кораба. После ръцете му посегнаха към пулта за насочване на лазерното оръдие, което монтира само преди часове.

— НЕ! — отчаяно викнах аз. — Не взривявай рафинериите!

Показалецът му натисна бутона за стрелба. Над нас оръдието леко забръмча.

Гледах, вцепенен от ужас. Представях си, че показаната на екрана част от рафинерията ей сега ще потъне в море от пламъци.

Чаках и чаках.

Не избухна!

— Корки, към Втора точка — заповяда Хелър.

— Това е Уилмингтън, щат Калифорния — напомни влекачът.

Преместихме се. Хелър направи същото като преди.

Не забелязвах никакви промени в съоръженията под нас.

— Трета точка — заповяда Хелър.

— Лонг Бийч, Калифорния — потвърди влекачът.

Хелър повтори съвсем точно действията си. — Четвърта точка — подкани той.

— Ел Секундо, Калифорния — съгласи се влекачът.

Хелър неизменно повтаряше процедурата.

— Ей, какво става тук, по дяволите? — не издържах аз. — Нищо ли няма да взривиш?

— Ти май не знаеш какво искаш — отвърна Хелър. — Преди половин час ми хленчеше, че не бивало да ги взривявам.

— Моля те, обясни ми какво правиш.

Той ме изгледа с ъгълчето на окото.

— Ами аз просто поставям фалшив излъчвател на радиация в метала на тръбопроводите. Ако провериш с Гайгеров брояч, стрелката ще изскочи от уреда, но всъщност радиация няма. Ти и без това никъде няма да ходиш, така че мога да ти кажа — Изи разполага с устройството, което изключва фалшивия излъчвател.

Той ми обърна гръб и се зае с работата си. Двамата с влекача направиха съвсем същото на всяка друга скъпоценна петролна рафинерия в света.

Мина ден и половина, докато привършат.

Тогава Хелър отиде да поспи. Сега бяхме над Канада, след като обиколихме цялото земно кълбо.

Аз клечах до тръбата и размишлявах над странните постъпки на Хелър. Ами че той нищо не разрушаваше. Стори ми се твърде непрактично решение. Напълно противоречеше на указанията във всеки учебник на Апарата. Хелър може и да беше Имперски офицер, но въобще не беше подходящ за една истинска организация на действието като нашата. Никакви взривове! Каква небрежност!

Изкъпан, обръснат и с чисти дрехи, той се върна в пилотската кабина. Първо нахрани котарака, после мен. Пак ме прикова към тръбата и се настани в креслото на планетарния пилот. Обади се на Изи, продиктува му телефонен номер и помоли да го свържат, като приближат слушалката до видеофона.

Изи каза на човека отсреща, че някой иска да говори с него и постави слушалката до своя видеофон.

— Обажда се Уистър — каза Хелър.

— Ох! О, миличък Уистър, каква прекрасна изненада! Нали знаеш, че ще ти бъда вечно благодарна.

БЕШЕ МИС СИМЪНС!

— Аз също винаги ще си спомням за вас — увери я Хелър. — Слушайте ме внимателно, имам нещо твърде интересно за вас. Знаете ли, че всяка петролна рафинерия в света излъчва радиация, която може да бъде измерена с прибори?

— НЕ!

— Обаче това е факт. Според мен веднага трябва да изпратите екипите си, за да проверят. Щом доближите някоя рафинерия и Гайгеровите броячи се побъркват от излъчването!

— БОЖЕ МИЛОСТИВИ!

— Ще проверите ли, за да съм сигурен и аз? — помоли Хелър.

— О, Господи! Уистър, ако това е вярно, антиядрените протестни групи във всяка държава ще се надигнат като неукротим ураган!

— Надявах се да е така — сподели Хелър. — Да има демонстрации навсякъде.

— О, ще ги имаш тези демонстрации, Уистър. Благодаря, благодаря, благодаря, мило мое момче! АХ, ТЕЗИ „БИБИПЦИ“!

Тя прекъсна връзката.

— Ой! — промълви Изи.

— Да — потвърди Хелър. — „Ой“ и пак „ой“. Петролните акции ще паднат като неуправляема ракета. Когато се сринат почти до дъното, продавай. И използвай парите, които преведохме на Майсабонго, за да изкупиш до капка петролните резерви на Щатите. После през юли ще купиш всички петролни компании в света за броени центове.

— Ох, мистър Джет, всички наши мечти се сбъдват! Дано Съдбата не се намеси в наша вреда.

— Ще се погрижа Съдбата да си стои настрана — обеща Хелър. — До скоро.

— Сега да довърша последната дреболия и мисията ще приключи успешно — промърмори Хелър.

— Последната дреболия ли? — креснах аз. — О, Богове, та какво още би могъл да направиш?

— Наистина остана нещо незначително. Южният полюс има навика да се мотае насам-натам. Ще трябва леко да тупна планетата, за да й оправя въртенето. Корки, сега се насочи към планетата Сатурн.

Сатурн ли?

Всичко ми се въртеше в главата.

Но можех само да предъвквам отново и отново, че той задвижи заговор, който щеше окончателно да смаже „Октопус“ и останалите петролни компании. Дори пълният им контрол над новините нямаше да овладее неизбежната паника. Ако не успеех да се изплъзна на свобода, свършено беше с Роксентър!

Повторих си какво бих могъл да направя, за да спра катастрофата. Всъщност трябваше само да накарам Роксентър да изстреля спътник-убиец към устройството, приличащо на чадър, после да взриви Емпайър Стейт Билдинг, след това да пусне атомна бомба над държавицата Майсабонго, за да я изтрие от лицето на земята. Накрая можеше да съобщи на трепетно очакващия свят, че рафинериите НЕ СА радиоактивни. Да, напълно бях способен да се справя с това.

Обаче сега поради някаква загадъчна причина потеглихме към Сатурн.

КАК ДА СЕ ОСВОБОДЯ?

Седма глава

Хелър отново закриваше илюминаторите — предстоеше ни отново да минем през магнитосферата. Чувах все по-тънкия вой на планетарните двигатели. Те бяха зад стената точно до гърба ми и звукът вече дразнеше ушите ми.

— Не знаех, че спомагателните двигатели могат да работят с такова напрежение — страхливо се обадих аз.

— Стига си се тревожил. Те ускоряват кораба само до скоростта на светлината. Според мен си работят съвсем нормално.

Ами да, според тебе, казах си. Зъбите ми изскърцаха. О, Богове, защо трябваше да се забърквам с някой от най-смахнатите типове във Флота — бойните инженери? Нищо чудно, че при активни бойни действия средната продължителност на живота им беше само две години. На Хелър отдавна му бе дошъл редът да умре, защото бе изкарал три пъти по толкова на служба. Отгоре на всичко имаше маниакално влечение към високите скорости.

— Защо си се разбързал? — попитах го.

— Няма смисъл да се размотаваме. Ускорението и спирането и без това ще ни отнемат часове. — Той се озърна към датчик, където числата се сменяха толкова бързо, че нищо не различавах. — Сега Сатурн е отдалечен от нас на 782 617 819 мили. Това не е минималното възможно разстояние от Сатурн до Земята, което се равнява на 740 милиона мили.

— Но защо тъкмо Сатурн?

Хелър сви рамене. Махна към обзорните екрани.

— Случайно да виждаш някакви комети наоколо?

Комети? Сатурн? Сега бях сигурен, че Хелър е полудял. Опитах пак.

— Ако се движим с такова ускорение, другите пилоти-убийци ще забележат смущенията в пространството и дори да не засекат координатите ни, ще ни чакат на връщане.

— Вярно, не могат да ни проследят. Корабът им не е толкова бърз като нашия.

— Не, не, ти не ме разбра. Когато се върнем, те ще ни причакат. Ще ни намерят дори без локаторите си.

На върха на езика ми беше да добавя, че това означава веднага да се насочим за връщане на Волтар. Така щях да бъда в пълна безопасност, защото Ломбар щеше да арестува Хелър незабавно, а аз щях да си върна свободата. Тъкмо си отварях устата и ново хрумване сякаш ме удари с ковашки чук.

Направеното досега от злодея пред мен означаваше окончателния край на Роксентър.

Ако се върна у дома, зарязал тази бъркотия, Ломбар Хист щеше да ме екзекутира толкова бавно, че бих чакал месеци смъртта си. Е, друго щеше да е, ако нахълтам на Волтар с пяна на уста и с крясък „Дойдох да ви избавя от ужасна заплаха“ или нещо подобно. Но сега ми оставаше само слабичкото извинение, че Хелър ме е арестувал и съм искал да се спася от него. На Ломбар това не би му харесало.

Не, налагаше се да измисля някакъв начин да му се изплъзна и да премахна последиците от демоничните, зловещи дела на Хелър. Как да се върна на Волтар, щом на Земята ще има чист въздух, евтина енергия и щастливи отрепки, и то без никакъв Роксентър? Хелър да постигне пълен успех? Немислимо!

Свих се в моя ъгъл и се замислих усилено.

Хелър каза на влекача и котарака да ме наглеждат и отиде в задните помещения.

На екраните Земята се смаляваше като хвърлена надалеч топка. Изведнъж се сепнах от мисълта, че ни предстоеше да минем през пояса на астероидите, без пилот в кабината. Сякаш ледена кора скова мозъка ми.

После видях как регулаторите на времевата камера се завъртяха самостоятелно. Уплаших се. Нима този влекач наистина беше нещо като призрак? Така и не можах да разбера откъде се чуваше гласът му, а Хелър дори вече не използваше микрофона, за да говори с него.

Преливах от решимост да се измъкна от това чудовище.

Още по-наложително бе да предупредя Роксентър, преди да е станало прекалено късно. Ами ако онзи „пребибипан“ Фахт Бей точно в този миг пуска на свобода Черната брада. Представяте ли си как се връщам на Волтар и безгрижно съобщавам на Ломбар: „Приятелче, заради мен конфискуваха цялата ни база на Земята“. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че реакцията на Ломбар никак не би ми харесала.

Но как, ПО ДЯВОЛИТЕ, да се измъкна от тази бъркотия?

По някое време започна отрицателното ускорение и може би половин час по-късно Сатурн запълни екраните.

Никога преди не бях виждал отблизо планетата. Беше неимоверно грамадна. Доближавахме пръстените под ъгъл и аз се зазяпах в тези чудновати окръжности. Външните два блестяха много ярко, по-близкият до нас ми се стори по-тънък.

Хелър влезе в пилотската кабина. Влекачът бе намалил скоростта почти до нула.

— Корки, аз поемам управлението — каза Хелър.

— Сър, трябва да ви предупредя, че притеглянето на планетата е изключително силно. Освен това се намираме прекалено близо до един от нейните естествени спътници, а там като че ли всеки миг ще изригне нов вулкан.

Хелър се загледа в многоцветната картина на екраните. Самата планета беше жълтеникава, но близо до екватора имаше тревнозелени ивици, тук-там и червеникавокафяви петна. Но ми се струваше много опасна.

— Дано не смяташ да кацнеш долу — промърморих аз.

Хелър прихна.

— На повърхността има само газове. Би ли млъкнал, докато помисля.

Нямах представа за какво искаше да помисли.

Хелър оглеждаше с телескопа най-външния пръстен на Сатурн. Изглежда се състоеше от хиляди, милиони, милиарди внушителни парчета, въртящи се бавно в неспирно кръжащ парад.

Хелър доближи влекача прекалено много до пръстена и изравни скоростта с въртенето му, така че застанахме привидно неподвижно, ако не обръщахме внимание на едва доловимото преместване на звездите в черното небе. Изненадах се, че въобще го забелязах. Явно тази планета се въртеше по-бързо около оста си, отколкото Земята.

— Корки, включи теглещите си лъчи на пълна мощност. Ще отхапем наведнъж голям залък и ако не ни е по силите, ще се отървем отчасти от товара, докато имаме нужното количество.

— Какъв залък? — учудих се аз.

— Леден — отвърна Хелър. — Тези парчета са от лед. Пръстенът няма и да усети, че му липсват няколко милиарда тона.

— Дойдохме чак до тук, за да вземем лед? — продължавах да недоумявам аз.

— Разбира се. Можехме да приберем и някоя комета, ако ни попаднеше под ръка, но тук ледът е по-чист. Не бива да е примесен с прекалено много камъни.

— Но какво, в името на небесата, ще правиш с този лед? — попитах го.

— Ще го използвам, за да наместя земните полюси — обясни Хелър. — Нали не искаме те да се размотават из полярните морета. Иначе ще настъпи потоп.

— Искаш да кажеш, че ще добавиш още вода, за да предотвратиш потопа? — възкликнах аз.

О добри Богове, Хелър беше неизлечимо луд.

— Няколко милиарда тона вода са нищожно количество, защото водата има достатъчно високо относително тегло. С това количество не би могъл да затрупаш дори малка планина.

Трептенето на теглещите лъчи се прибави към тънкия вой на гравитационните компенсатори.

— Втора космическа скорост за Сатурн е равна на двадесет и две мили в секунда — съобщи Корки. — Препоръчвам да извършим маневрата по ускоряването в продължение на половин завъртане на планетата. Това ще ни отнеме пет часа и седем минути.

— Добре — съгласи се Хелър. — Действай.

Двигателите „Бъдеще-Минало“ затътнаха страховито в центъра на кораба.

Хелър гледаше един от екраните, показващ какво ставаше зад кърмата на влекача. Отначало в намиращия се съвсем близо до нас външен пръстен нямаше никакви видими промени. После забелязах пролука, тънка колкото косъм. Секундите се преливаха в минути, а пролуката се разширяваше.

Съвсем полека планетата под нас започна да се отдалечава. Около четвърт час по-късно казах на Хелър:

— Ей, така в пръстена ще остане дупка.

— Ще се запълни — увери ме той. — Относително погледнато, почти нищо не сме взели.

Ха, той само си мислеше, че е нищо. Но цялото небе зад нас сякаш бе запълнено от лед!

— Някой астроном от Земята непременно ще забележи това — подсетих Хелър.

— О, много се съмнявам. А дори и да види какво става, ще помисли, че е заради някоя нова комета.

— Е, поне двамата пилоти-убийци ще видят и ще се сетят каква е истината.

— Прекалено много се безпокоиш — отбеляза Хелър.

— Полумъртъв съм от притеснение — заявих му аз. — Защо не ме пуснеш да легна на някоя койка и да поспя?

Той се престори, че не ме е чул.

Времето се изнизваше. Огромната купчина лед пълзеше все по-надалеч от пръстена и планетата. Двигателите „Бъдеще-Минало“ боботеха.

Влекачът позна. Минаха повече от пет часа, докато изтеглим тази свръхтежест от гравитацията на Сатурн.

Но сега я дърпахме все по-бързо, ледът блестеше ослепително бял в светлината на далечното слънце, рязко очертан на фона на черния космос.

Хелър и влекачът изчисляваха курса към Земята.

Каквито и други грижи да имах, един факт ми беше ужасяващо ясен. Второто летящо оръдие нямаше как да ни пропусне. Пилотите-убийци ни чакаха.

Осма глава

Гигантските времеви двигатели „Бъдеще-Минало“ запълваха с грохота си дребния корпус на влекача, теглещите мотори виеха. Милиарди тонове сребрист лед прелитаха милиони мили през мастиленочерното пространство. В един момент от пътешествието достигнахме половината скорост на светлината. После влекачът се завъртя и започна да забавя. Сега отново бяхме обърнати с кърмата към ледените парчета, изминали почти цялото разстояние, но все още бяхме далеч извън орбитата на земната Луна.

Хелър усърдно изчисляваше разни неща като въртенето на Земята около оста й и координатите й спрямо Слънцето. Два-три пъти се наложи да променя по малко скоростта, накрая остана доволен от курса на сближаване с планетата.

Земята вече беше не само една от ярките светлинни точки в небето, а започваше да придобива форма. Ясно виждах границата между деня и нощта по повърхността й.

Хелър изчака, докато намалихме разстоянието до около четирикратния радиус на въртене на Луната, тогава остави настрани изчисленията си. Ние и ледът все още летяхме с твърде висока скорост, според мен.

— Корки, провери тези изчисления — Хелър му ги продиктува. — Как ти се струва?

— Сър, цялата тази маса ще удари по северния полюс на планетата под ъгъл тридесет и три градуса, в южна посока по меридиан 36.5 градуса. Чрез жироскопна прецесия ударът леко ще измести въртенето на вътрешното планетарно ядро и магнитните полюси ще се ориентират по-близо до оста на въртене.

— Какво е заключението ти за крайния резултат? — продължи Хелър.

— Ще бъде отстранено движението на южния полюс из моретата и предотвратено наводняването на цели континенти. Има и неприятна вероятност — да улучим някои бели мечки.

— Благодаря. Моля те отново да провериш последните маневри.

— Ами сър, според мен ще трябва още веднъж леко да натиснем леда надолу, точно преди да го пуснем при навлизането му в атмосферата. Иначе плътните въздушни слоеве може да смекчат нежелателно удара. Какво ще предприемем относно белите мечки, сър? Да излъча ли предупреждение?

— Те и без това са измрели — увери го Хелър. — На северния полюс няма никакви заслужаващи внимание форми на живот.

— Благодаря, сър. Ще нанеса поправка в наличните данни. Сър, моят 124-ти мозък подава алармен сигнал. Точно пред нас се наблюдават магнитни смущения, на около половин милион мили от планетата. Изображението е на тринадесети екран.

Точно така си беше! Смущенията личаха ясно.

ЛЕТЯЩОТО ОРЪДИЕ!

Бе се издигнало далеч над Земята, за да ни пресрещне.

— Да гръмнат дано — пожела им Хелър. — Не ги очаквах толкова скоро. — Взе микрофон и заговори в него: — Викам кораба на Апарата.

Никакъв отговор. Хелър провери дали наистина предава на вълната, използвана от корабите на Апарата.

— Тук е Влекач Едно, „Принц Кавкалсия“, зачислен към Външното управление. Тегля товар. Не желая да ми пречите.

Никакъв отговор. Хелър опита отново:

— Кораб на Апарата, тук е Джетеро Хелър, Ранг X, от Волтарианския флот, изпълнявам заповеди на Великия съвет. Нареждам ви да се отклоните от сегашния си курс и да не пречите на обработката на товара.

Никакъв отговор! А би трябвало да му се обадят. Ние се връщахме към планетата, а нали пилотите-убийци трябваше да предотвратят само нашето бягство.

Изведнъж в съзнанието ми изплува увереността, че пилотите-убийци също са получили заповед да ликвидират Хелър!

Летящото оръдие летеше неотклонно към нас.

— Ох, гръм и мълния! — възкликна Хелър. — Не мога точно сега да зарежа този товар! Двамата смахнати слабоумници ще предизвикат катастрофа!

Остави микрофона. Превключи всичко на ръчно управление. Очаквах да се освободи от ледената грамада, за да избягаме.

Но той не го направи! Този упорит кретен искаше да осъществи докрай проекта си!

И нямахме никакво оръжие!

Смъртоносният кораб много бързо нарастваше на нашите екрани. Хелър дръпна лоста за откриване на илюминаторите. Ето го и летящото оръдие! Леко вляво от носа на влекача. Виждаше се добре и с просто око — пилотите-убийци най-пренебрежително бяха забравили да изключат сребристото покритие на своя кораб.

За тях сигурно бяхме невидими, освен по предизвиканите магнитни смущения в пространството. Но теглените от влекача ледени парчета издаваха къде бяхме.

Хелър се пресегна към плочите на тавана, завъртя регулатор и натисна бутон. Не можех и да си представя какво правеше. Нямахме оръдия.

Внезапно на хиляда ярда пред нас се появи още един кораб!

Стъписах се.

Изглеждаше същински близнак на Влекач Едно!

Значи затова бе поставил второто устройство до лазерното оръдие!

Очевидно представляваше генератор на електронни илюзии, толкова често използван на Волтар при празненства и представления.

Но за пилотите-убийци влекачът просто бе включил сребристото си покритие.

Летящото оръдие се завъртя.

ИЗСТРЕЛ!

Високо над илюзията.

ВТОРИ ИЗСТРЕЛ!

Този път мина отдолу.

ТРЕТИ ИЗСТРЕЛ!

И точно в средата на несъществуващия влекач изригнаха пламъци!

Хелър натисна превключвател. Илюзията изчезна.

Затаил дъх, аз се вкопчих в надеждата, че се отървахме.

Ако късметът беше на наша страна, летящото оръдие щеше да се завърти към повърхността на планетата, а пилотите-убийци щяха да останат доволни от добре свършената работа.

Моля ви, махайте се, молех ги безгласно. Моля ви, позволете да бъдете измамени и ни оставете на мира.

Но в следващия миг долових какво не беше наред. Старшият пилот явно забеляза, че след изстрела не се разхвърчаха никакви парчета! Или сам се е сетил, или приборите са му подсказали, че не е стрелял по истинската мишена.

Сега завърташе кораба и макар да беше на десет мили от нас, струваше ми се, че можех да надникна в дулото на грамадното оръдие. Пак беше засякъл излъчваните от влекача смущения!

БЛЯСЪК!

Влекачът се разтресе.

УЛУЧИХА НИ!

Внезапно двигателите „Бъдеще-Мйнало“ запищяха пронизително.

Сякаш бяхме изхвърлено от прашка камъче!

Въртяхме се неспирно в пространството.

Обади се Корки:

— Повреда! Повреда! Нашите дърпащи мотори не работят! Загубихме контакт с товара!

Далечната повърхност на планетата сякаш ни връхлиташе.

Хелър рязко изключи главните двигатели и бутна докрай регулаторите на планетарните.

Спирахме с максимална мощност!

Земята остана на същото разстояние цели три секунди, после отново започна да се смалява.

Пръстите на Хелър трескаво шареха по контролното табло.

Сега носът на влекача се завъртя към огромната ледена маса.

Вдясно от нас се разтвори зеленото цвете на експлозията.

Летящото оръдие стреляше по нас. Сега виждах и него вдясно от леда.

Хелър отклони влекача към мястото на взрива. Поредният изстрел мина вляво от нас.

— Да се гръмне дано! — промърмори Хелър. — Този е по-добър стрелец!

Рязко зави вляво.

Вече знаех, че се борим с главния пилот-убиец. Да, той беше по-добър стрелец. Специалист по унищожението на кораби, опитващи се да избягат от битката. Този невъоръжен и беззащитен влекач за него беше истинско забавление.

Летящото оръдие все повече доближаваше устремно летящата купчина ледени парчета.

Хелър накара влекача да направи рязък скок вдясно. Взривът блесна там, където бяхме само преди частица от секундата.

Хелър ускори и спря рязко. Експлозията намери точката, където трябваше да бъдем!

— Твърде добър е! — призна Хелър. — При това се ориентира само по магнитните смущения!

Хелър светкавично отклони влекача в друга посока. Летящото оръдие беше само на една миля от нас.

Ръката на Хелър натисна бутона за стрелба.

Електронната илюзия на влекача се появи вдясно от оръдието, между него и крайните ледени буци.

Пилотът-убиец завъртя кораба си натам!

По другите екрани следях как се носим бясно надолу към северния полюс на Земята, битката се движеше с шеметната скорост на ледената грамада.

Оръдието стреля!

Лъчът мина безпрепятствено през илюзията и хиляди тонове лед се разхвърчаха във всички посоки.

Хелър направи няколко маневри с влекача.

Илюзията като че упорито опитваше да намали разстоянието до летящото оръдие.

Пилотът-убиец пак стреля. Още лед се пръсна навсякъде.

Илюзията сякаш опитваше да се долепи с летящото оръдие.

Пилотът-убиец явно си помисли, че вече трябва само да завие, да долепи дулото до влекача и да натисне спусъка.

Ускори към илюзията!

Хелър леко докосваше тук-там контролното табло.

Илюзията сигурно закриваше целия преден обзор на пилота-убиец! Но ние виждахме всичко отстрани.

Приборите на летящото оръдие се бяха вкопчили само в илюзията, а пилотът разчиташе само на тях, без да е открил илюминаторите си.

Неговият кораб вече догонваше илюзията!

Хелър я местеше така, че винаги да е пред носа на летящото оръдие.

Изведнъж осъзнах, че фалшивият влекач вече навлизаше сред ледените парчета.

А летящото оръдие връхлетя след него.

ОГРОМЕН ГЕЙЗЕР ОТ ОРАНЖЕВИ И ЗЕЛЕНИ ПЛАМЪЦИ!

Летящото оръдие се заби в леда и избухна.

Горящите отломки се рееха до неотклонно летящата към целта си замръзнала вода.

Прицелените в Земята милиарди тонове лед вече бяха неуправляеми.

Девета глава

— О, Богове — изрече Хелър, — ще падне, без да сме направили последното насочване!

Погледът му беше прикован в огромния леден снаряд. После се отклони към повърхността на планетата. През илюминаторите различавах части от Канада и Гренландия, а зад достъпния на очите ми хоризонт бяха Швеция, Финландия и северния край от европейската част на Русия.

— Побързай, Корки. Какви са повредите?

— Вътре в кораба — никакви. Обаче задните кабелни накрайници за теглещите лъчи са напълно стопени. Дори не бива да включваме моторите, защото ще избухнат.

— Колко време ще ни е необходимо за ремонта? — напрегнато попита Хелър.

— Не разполагате с нужните инструменти в кораба.

Хелър зарея поглед към неукротимата ледена маса. Знаех, че обмисля някоя идиотска идея, например да избута леда с предните тласкащи лъчи. Ха, и как ще избута милиони отделни парчета? Та те направо ще ни погребат.

Хелър пак се вглеждаше в Земята.

— Но така няма да удари точно северния полюс! Нима не можем някак да го отклоним леко надолу?

— С бомби — осведоми го Корки. — Само че не разполагаме с бомби. Тридесет и четвъртият ми мозък казва, че бихте могъл да избутате и самата планета. Но това влиза в противоречие с целта ми да осигурявам вашата безопасност. Ще се взривим напълно безполезно. Силата на нашия удар просто е несравнима с масата на цялата планета. Сър, вече сме близо до магнитосферата, а вие не сте спуснал предпазното покритие. Моля, направете това.

Хелър не помръдна. Гледаше полюса на Земята и устремно доближаващата го ледена грамада.

— О, Богове — въздъхна той.

Огромната, блестяща ледена маса сякаш изяждаше лакомо разстоянието. Оставаха й някакви си сто хиляди мили. Ние летяхме зад нея. Нашите прибори показваха скорост триста мили в секунда, значи ледът изминаваше всяка минута по осемнадесет хиляди мили. Един от часовниците отброяваше оставащото до сблъсъка време — 5.55 минути.

Хелър пак въздъхна дълбоко. Погледна леда. Погледна и повърхността на планетата. Изви очи към контролното табло.

— Е, добре поне, че го спряхме малко — каза той. — Повече нищо не мога да направя.

Той посегна към регулаторите и влекачът се отклони встрани.

Но ледът продължи към целта. Доближаваше под ъгъл точка, доста отдалечена от полюса.

Щеше да удари почти по допирателна линия, но ударът пак щеше да бъде страшен.

Секундите се влачеха, но все пак се събираха в минути.

Знаех, че всички телевизионни програми направо са побеснели. Искаше ми се Хелър да включи малкия телевизор. Непременно са забелязали връхлитащото бедствие през последния час. Сигурно всяка минута излъчваха съобщения за внезапно появилата се „комета“. Вече всеки можеше да я види в небето над Канада, вероятно дори и над северните райони на Англия.

Бесният устрем на милиардите тонове лед надвишаваше около петнадесет пъти скоростта на обикновените метеорити. И вече нямаше никакво съмнение, че не е насочен към северния полюс! Щеше да удари встрани и под ъгъл.

Швеция и Финландия? Не, оставаха малко вдясно.

Щеше да удари в осветената половина от земното кълбо. И то по сушата, а не в океана.

Хелър следваше отдалеч доскорошния ни товар.

Ледената маса нахлу в горните слоеве на атмосферата. Съпротивлението на въздуха започна да променя формата й. Но вече беше късно.

Прелетя над Финландия.

И като че започна да се разтваря във ветрило.

Точно пред ледения поток виждах голямо езеро — синьо петно в кафявата суша на Русия. Някои от парчетата щяха да паднат в езерото.

Както висяхме горе, струваше ми се, че последните мили бяха изминати мъчително бавно.

УДАР!

Невероятен блясък като от мълния!

Само секунда по-късно ледените парчета се пръснаха още по-нашироко, заедно с пометената от езерото вода.

И цялата ледена маса продължаваше напред като острието на коса!

Изравняваше всичко по пътя си.

МОСКВА!

В един миг виждах град долу.

В следващия имаше само хаос.

А острието фучеше напред.

Кипящи облаци продължаваха на юг и постепенно се укротяваха.

Прахът и парчетиите слягаха към земята.

Тогава забелязах още нещо.

Част от отскочилите парчета бяха смазали Ленинград.

Това, което преди малко представляваше европейската част на Русия, сега беше равна пустош!

Цял един народ вече не съществуваше!

Изстенах.

Край на печалбите от урана за Роксентър, сега вече нямаше никаква опасност от атомна война!

О, Богове, сега вече загазих!