Зона 51: Носферату

5.

Египет, 671 г.пр.Хр.

Вампир не сваляше поглед от кълбетата сивкав дим, които се издигаха в нощния въздух. Хоризонтът отвъд платото Гиза аленееше от стотиците пожарища, разпалени от нашествениците. Дори от такова разстояние се чуваха съвсем ясно виковете на ранените и молбите за пощада на пленниците преди масовата екзекуция, която готвеха асирийците.

Третата епоха на Египет бе към своя край.

Вампир знаеше, че в други райони на царството все още се водят сражения. Тахарка, третият фараон от двайсет и петата династия, все още държеше под свое командване известни сили, които отстъпваха на юг, продължавайки войната, бушуваща вече петдесет години и обхващаща всички земи между Палестина и Етиопия. Цареше хаос, изглежда за Вампир най-сетне бяха настъпили благоприятни времена.

Той пое тичешком през пясъчните дюни на изток към платото. От известно време следваше западния фланг на асирийската армия, стараейки се да се прикрива сред пясъците на пустинята и същевременно да е достатъчно близо до Гиза. Надяваше се сред цялата тази бъркотия да остане незабелязан от Сянката на Аспасия.

От върха на следващата дюна се разкри чудесна гледка към платото. Трите пирамиди се виждаха съвсем ясно — озарени от пожарите на подпалените колиби. Вампир се насочи право към реката, но къщата на Наблюдателя се оказа празна. Взе едно сиво наметало от закачалката до вратата и напусна къщата, като пътем се загърна. Изтича при брега на реката и тръгна покрай мътните й води, озъртайки се за дървения пристан. Веднага щом го зърна, спря и потърси достатъчно голям и тежък камък. Намери един, сграбчи го в прегръдките си и скочи в реката.

Тежестта веднага го повлече към дъното. Виждаше достатъчно добре дори в тъмните води на реката и скоро забеляза входа към Пътищата на Росту. Пусна камъка и заплува към отвора, но водата се вливаше в него с такава сила, че засмука и него. Продължи да следва течението, удряйки се от време на време в гладките каменни стени.

Малко по-нататък разпери ръце и крака и се запъна в тунела. Пръстите му напипаха някаква пукнатина и той се закрепи за нея. Трябваше да приложи цялата си сила, за да удържи на бясното течение на водата и да успее да се вмъкне в един страничен тунел. Когато най-сетне пропълзя в него, установи, че тук водата е почти неподвижна. Спря да си поеме дъх, сетне продължи навътре. След още известно време стигна до малка площадка, която вероятно бе на нивото на повърхността на реката. Изтегли се върху нея и се озърна. Цареше почти пълен мрак, но въпреки това изостреното му зрение долавяше и най-малката подробност. Намираше се в подземна камера с дължина двайсетина стъпки и тъмен отвор на врата на отсрещния край. Вампир закрачи към вратата, оставяйки след себе си мокра следа. Нататък следваше коридор. Долови миризмата на хора и неволно ускори крачка.

Наблюдателят и семейството му се бяха разположили в един от страничните входове на Голямата пирамида, затиснали изхода към повърхността с каменна плоча. Бяха се сгушили в мрака и не видяха, нито чуха, че се приближава. Той обаче ги забеляза отдалеч — старец, старица и двамата им големи синове. Нямаше никакво желание да преговаря. Пристъпи насред семейството, сграбчи стареца и му разкъса шията.

В коридора отекнаха писъци. Един от синовете се опита да запали факла, докато майката и другият син крещяха уплашено. Когато пламъците блеснаха, те озариха Вампир — с окървавени устни, стиснал в ръцете си още потръпващото тяло на стареца. Вампир захвърли тялото на пода и изгледа тримата му оцелели роднини.

— Ще ви избия всички до един, ако не ме отведете където искам.

Младият мъж с факлата извади кама и се нахвърли срещу Вампир. Движейки се далеч по-бързо, отколкото младежът предполагаше, Вампир изтръгна оръжието от ръцете му. Удари го с разтворена длан в гърдите, отпращайки го назад. Факлата изхвърча и тупна на пода. Другият син на Наблюдателя се наведе и я вдигна.

— Ти си едно от онези същества — промълви падналият младеж. — Неживите. — Той погледна окървавеното тяло на баща си. — Татко ни е разказвал за теб. — Младежът се надигна и се обърна към майка си и брат си. — Останете тук. Скоро ще се върна.

Старицата дори не го чу. Беше се проснала върху трупа на мъжа си и го оплакваше тихо.

— Как се казваш? — попита Вампир по-големия син, докато двамата бавно се отдалечаваха по коридора.

— Каджин от рода Каджи. Наблюдател.

— Твоите сънародници са като плъхове.

— А ти за какъв се мислиш?

Вампир не си направи труда да отговаря.

— Искам да зная къде спят боговете. И къде държат Граала.

— Не можеш да стигнеш до Граала. Ключът изчезна много отдавна. А мястото, където спят боговете, се охранява от едно ужасно създание. И там не можеш да влезеш.

— Нищо. Отведи ме първо при Граала.

Каджин сви рамене. Продължиха да вървят навътре в тунела, като Каджин тихо броеше крачките и напречните тунели. След известно време спря и се обърна към една от стените. Постави медальона, който носеше на шията си, в една почти незабележима цепнатина в стената. Миг по-късно пред тях се отвори скрита врата.

Каджин и Вампир влязоха през отвора. Вампир спря на тясната площадка, откъдето се виждаше грамадна подземна кухина. Светлина, толкова силна, че дразнеше болезнено очите, струеше от спуснатата от тавана сфера. До отсрещния край на кухината имаше повече от хиляда разкрача. Вампир веднага позна къде се намира. И друг път бе идвал тук, но тогава нямаше таван, а отгоре се виждаше черно небе, обсипано със звезди. На стотина стъпки под него лежеше онова, което тогава все още бе под открито небе: Черният сфинкс.

— Залата на познанието — обяви спокойно Каджин. — Граалът е вътре в нея. Кивотът и мечът обаче ги няма.

— Кивотът? И мечът? Кой ги е взел?

— Когато израилтяните се вдигнаха на бунт, тук дойдоха мъж и жена. Те знаеха за тунелите. Успяха да проникнат в Черния сфинкс, тъй като носеха ключ. Взеха кивота и Граала, а също и меча Екскалибур, после си тръгнаха, присъединявайки се към останалите израилтяни, в тяхното изгнаничество или както те го наричат — Изход. Четирийсет години по-късно тук се появи друг член на нашия орден, който носеше със себе си Граала. Постави го обратно в Сфинкса, но си замина, без да ни предаде ключа. Нищо повече не зная.

Вампир не бе чувал досега за кивота и меча Екскалибур. Предполагаше, че мъжът и жената, дошли тук, са същите, които го бяха освободили преди много години — Донхад и Гуалкмай. Вероятно отново се опитваха да разбунят духовете на хората, политика, която Вампир разбираше твърде добре. Жената бе споменала, че мрази аирлианските богове, а това съвпадаше с чувствата и мислите на Вампир.

Издялани в скалата стъпала водеха към площадката, на която се издигаше Сфинксът. Лапите му се простираха почти на шейсет стъпки пред главата, която пък се издигаше на седемдесет стъпки от пода. Дължината на тялото бе сто и осемдесет стъпки, което, заедно с лапите, правеше обща дължина от близо триста стъпки. Между предните лапи стърчеше статуя с височина около два метра, която Вампир познаваше добре — беше статуята на Хор, един от шестимата аирлиански богове.

— И нямаш никаква представа къде държи твоят орден ключа?

Да е толкова близо до Граала и да не може да го получи!

— Никаква. Този, който го взе, повече не се върна.

Вампир изруга.

— Отведи ме на мястото, където те спят.

— То се охранява.

— Отведи ме там.

— Няма да можеш…

— Веднага!

Каджин повдигна уморено рамене. Тръгна напред, крачейки бавно през тунела. На три пъти отваря различни скрити врати. Никога досега Вампир не бе слизал толкова надълбоко в Пътищата на Росту.

Каджин неочаквано спря.

— Тунелът нататък се охранява от златния паяк. Наметалата ще ни пазят от него, ако не се движим, но помръднем ли, ще тръгне към нас.

— На какво разстояние е мястото, където спят?

— Коридорът е с дължина двайсетина крачки, после се разделя на два клона. Боговете спят в десния. Вляво има друг дуат, който преминава точно под Голямата пирамида.

— И какво има там?

— Ужасяващо по сила оръжие, което, според баща ми, можело да разруши цялата планета.

— Има ли друга врата към камерата, в която спят боговете?

— Не. Това е последната врата.

— Отвори я, после тръгни вляво, към оръжието. Ако го направиш, ще оставя брат ти и майка ти живи.

— И защо да ти вярвам?

— Защото нямаш друг избор.

Каджин допря медальона до стената и отвори поредната тайна врата.

— Тръгвай — нареди Вампир.

Младежът си пое дъх, уви се плътно в сивото наметало и прекрачи вътре. Вампир го изпрати с поглед, докато се скри зад завоя. Продължи да стои на мястото си съвършено неподвижно и скоро търпението му бе възнаградено. От десния ръкав на тунела се показа странна златиста сфера със заострени черни крака.

Едва след като отмина, Вампир се затича надолу, към най-ниското ниво. Сви надясно — в тунела, откъдето се бе появил металният паяк, и зърна в дъното червеникаво сияние. Продължи нататък и скоро излезе в просторна подземна камера. Тук имаше шест платформи, с положени върху тях черни саркофази. Вампир се приближи към най-близкия. Светлините на контролното табло бяха угаснали. Вампир предположи, че е принадлежал на Изида или Озирис и сега е празен. Премести се към следващия. Също черен екран. Едва третият бе осветен. Вампир въведе командите, с които саркофагът се изключваше. Екранът угасна. Премести се към следващите три саркофага и повтори процедурата.

От коридора долетя приглушен вик.

Вампир забеляза стелаж с шест копия, същите, които навремето боговете бяха използвали срещу него и останалите. Сграбчи едно от тях и напусна камерата. Затича се нагоре, но преди да стигне пресечката с другия тунел, пътят му бе запречен от златистата сфера, от чиито предни крака се стичаше кръв. Вампир наведе копието и пъхна пръст в една вдлъбнатина на дръжката. Натисна я и от острието бликна златист лъч. Лъчът удари сферата и я отхвърли няколко крачки назад. Вампир стреля отново, приковавайки я към стената. Краката на металното чудовище поддадоха и то рухна на пода.

Вампир го прекрачи и излезе в по-широкия тунел. Тук спря и се замисли. Каджин бе споменал, че в другия дуат имало някакво могъщо оръжие. Вампир знаеше, че съществуват още богове, спящи на различни места. Жреците бяха сигурни в това, Сянката на Аспасия също го бе потвърдил. Значи можеше да има полза от оръжието.

Но можеше и да е опасно.

Времето напредваше. Вампир се отправи към повърхността и стигна мястото, където бе оставил семейството на Наблюдателя. Не беше учуден, когато откри, че двамата са избягали. Излезе след тях и се озова от едната страна на Голямата пирамида. Зазоряваше се и внезапно го споходи усещането, че Сянката на Аспасия не е далеч.

Обърна се на запад и пое към пустинята, насочвайки се право към мястото, където бе оставил саркофага.

Планината Синай, Арабският полуостров, 671 г.пр.Хр.

Не беше най-високият връх в района, тъй като една планина на югоизток се издигаше с още неколкостотин стъпки по-високо, но определено доминираше над целия околен терен. Местните го наричаха Джабал Моса, на името на израилтянския водач, довел тук народа си по време на скитанията им между Египет и Израил. Разбира се, ако някой опънеше права черта върху картата между Египет и Израил, Джабал Моса щеше да се окаже далеч встрани.

Но още преди да бъде изкатерен от израилтяните, върхът бе добре познат на хората от пустинята. Те се прекланяха пред Син, бога на Луната, на когото бе кръстен целият този полуостров, но се бояха от планината и я избягваха. Над върха винаги имаше облаци, дори в най-ясни дни, и това им се струваше повече от неестествено.

Носеха се слухове за някакво същество, което притежавало божествени сили, но приличало на човек, наричано Ал-Иблис — то обитавало планината и околностите и понякога се отправяло на път за Египет и други далечни страни.

Дълбоко в недрата на Джабал Моса, която след няколко века християните щяха да прекръстят на планината Синай, живееше Сянката на Аспасия, познат на тукашните жители като Ал-Иблис. В жилите му не течеше аирлианска кръв и заради това се налагаше да се връща през определено време, равняващо се на един човешки живот, в планината Синай, за да получи ново тяло, а умът му да бъде прехвърлен в него, „прераждайки“ се отново.

Сянката на Аспасия съхраняваше спомените си с помощта на един малък прибор, който висеше на шията му и носеше изображението на две протегнати за молитва ръце. Наричаше се ка-огърлица, чиято цел бе да записва всичко, на което става свидетел — до най-малката подробност. В случай че по някаква причина го застигнеше смърт, в планината Синай вече го очакваше следващото тяло, със спомени, съхранявани от стража-компютър и датиращи от последното му идване в подземията. Ако не се завърнеше до една година, новото тяло щеше да бъде „възкресено“ и да получи пълния комплект от спомени на Сянката на Аспасия, с изключение на събитията, станали след последното му идване в подземната лаборатория.

Малко след като се разнесе тревожният сигнал на алармата, стражът-компютър го информира за проблеми в Египет — някой бе проникнал в Пътищата на Росту. Но в момента Сянката на Аспасия имаше други, по-неотложни задачи. Току-що се бе завърнал от едно пътешествие из Средиземноморието, целящо да го запознае с постиженията на гръцката цивилизация. Беше дълбоко впечатлен от постиженията на хората, но знаеше, че ще минат много векове, преди да могат да мерят сили с аирлианците. За нещастие по време на пътуването, докато пресичаше някакъв проход в Анадола, бе паднал от гърба на едно муле, бе си ударил лошо гърба и сега го измъчваше постоянна болка.

Сянката на Аспасия се приближи към стража-компютър — златиста пирамида, положена в една от най-дълбоките камери на подземията — и седна на стола пред този странен предмет. Сиянието на пирамидата се усили и постепенно го обгърна. Болеше го цялото тяло, не само от падането, но и от артрита и другите изменения, станали с тялото му с напредването на възрастта. Въпреки това изслуша доклада за последните събития в Египет, както и данните от другите наблюдателни уреди на аирлианците.

Явно по време на краткото му отсъствие бяха настъпили големи промени.

Асирийците бяха свалили фараона и бяха завладели земите му. Вампир бе проникнал в Пътищата и бе изключил четирите саркофага с аирлианските богове. Сянката на Аспасия не беше никак изненадан от постъпката му. Вампир бе движен единствено от неистовото си желание за мъст и рано или късно това трябваше да се случи. Шестимата аирлианци бяха нарушили някои от дадените им навремето инструкции. Бяха оставени в Египет, за да построят пирамида, която да послужи като космически фар, а не да се представят за богове. Останалите четирима бяха потънали в продължителен сън след близо две хиляди години на властване малко след бунта на неживите и убийството на Изида и Озирис.

Планът с пирамидата се бе провалил. Вместо да изпратят сигнал на аирлианците, те бяха привлекли техния смъртен враг — една космическа раса, наричана Рояка. Аирлианците бяха наредили незабавно да бъде смъкната облицовката на пирамидата, която изпращаше мощен радарен сигнал в космоса. След това никой вече не се нуждаеше от четиримата аирлианци, спящи в недрата на платото Гиза и Сянката на Аспасия не изпитваше никакво съжаление заради смъртта им.

Сянката на Аспасия притежаваше спомените на самия Аспасия и отпечатъка на неговата личност, но върху тях бяха насложени хилядолетия трупан от самия него опит като човек. Отдавна не беше вече онзи, когото бяха създали аирлианците. Притежаваше собствено съзнание — опасен инструмент за някой, предназначен да бъде само сляпо оръдие. Даваше си сметка, че дължи съществуването си на една определена цел и че веднага щом тази цел бъде изпълнена и спящият на Марс Аспасия се пробуди — или се събуди спящият под хълма Циан Лин в Китай Артад, — войната ще бъде подновена, една от двете страни ще спечели и от него вече няма да има никаква нужда.

Сянката на Аспасия знаеше, че ако спечели Артад, той е обречен. Ала не се съмняваше, че съдбата му ще бъде предрешена и в случай, че победата е на страната на Аспасия. Каквото и да се случеше, перспективите пред него бяха мрачни. Още една причина да не се впуска в преследване на оцелелите неживи. Те бяха неизвестната величина, която не само щеше да направи играта по-интересна, но и добавяше потенциални съюзници, в зависимост от това как щяха да се развият събитията в бъдеще. Ако не на друго, винаги би могъл да разчита на омразата им към Артад.

Сянката на Аспасия въздъхна дълбоко и напусна камерата със стража. Спусна се по един каменен тунел към друга подземна зала. Вътре, в голям контейнер, пълен със зеленикава течност, се поклащаше човешко тяло със затъкната в устата тръба, през която му подаваха въздух. Главата бе обръсната и скрита от метална шапка, от която стърчаха десетина датчика, свързани с близкия терминал. Очите на непознатия бяха отворени, но в тях не блещукаше светлинката на разума. До контейнера имаше черен саркофаг с почти същите размери, досущ като тези, които използваха неживите.

Сянката на Аспасия се приближи към командното табло и положи ръце върху хексагоните на дисплея. Натисна няколко от тях в бърза последователност, както го бе правил стотици пъти преди това. Капакът на черния саркофаг се отмести, разкривайки вдлъбнато очертание, което напълно съответстваше на тялото му.

Сянката на Аспасия свали огърлицата и я пъхна в един процеп от дясната страна на пулта. Веднага щом огърлицата застана на мястото, до нея светнаха два жълти индикатора.

Сянката на Аспасия се приближи към черния саркофаг. Свали всичките си дрехи и легна вътре. Капакът се спусна върху него, затваряйки го в непрогледен мрак. Няколко сонди докоснаха едновременно темето му, инжектирайки обезболяващ разтвор. Последваха три-четири минути на бездействие, докато кожата на темето му постепенно губеше своята чувствителност. После в мозъка му проникнаха микроскопични сонди, свързвайки се със съответните области, където се съдържаше последната информация.

Спомените и натрупаният през изминалите месеци опит бяха прехвърлени в ка-огърлицата, след което микросондите се прибраха. Сянката на Аспасия въздъхна обезпокоено — все не можеше да свикне с мисълта за онова, което следваше, защото нито веднъж не бе присъствал на него. Това бе единственият спомен, който никога не се прехвърляше от едно тяло в друго.

През почти невидими отвори в стените на саркофага изпълзяха черни прашинки, които се разпръснаха върху голата му кожа.

Той закрещя безпомощно в мрака, докато прашинките поглъщаха плътта, мускулите и костите му, раздразвайки всички рецептори за болка. За щастие целият този процес продължи само пет секунди, след което тялото му изчезна.

Пултът забръмча едва доловимо, докато наместваше новополучената информация с матричната памет на Аспасия, след това я прехвърли в ума на положеното във ваната тяло. Въвеждането продължи не повече от минута. После микродатчиците се отдръпнаха от главата на младежа.

Очите премигнаха, но този път в тях сияеше разум. Зелената течност бързо се оттичаше, оставяйки новото тяло на Сянката на Аспасия да лежи на дъното на ваната. Тръбата се измъкна от устата му и се прибра назад, движена от механична ръка. Сянката на Аспасия стана, изтри се с кърпа, после навлече дрехите, оставени от неговия предшественик.

След като се облече, погледна към черния саркофаг, където лежеше старото му тяло. При мисълта, че и тялото, в което бе сега, един ден ще свърши по същия начин, по гърба му пробягнаха тръпки. Контейнерът вече бръмчеше и се изпълваше със зелена течност, подхващайки работа върху следващия клонинг. Въпреки че тялото, което обитаваше в момента, бе на двайсетгодишен младеж, Сянката на Аспасия се почувства уморен.

Върна се отново в камерата на стража и се свърза с огромната му база данни.

В Египет цареше истински хаос. Знаеше го още преди да се подложи на регенерация.

Аирлианската база в Сидония на Марс все още беше в безопасност и функционираше нормално, според информацията, предавана от компютъра на червената планета.

А Артад? Какво ставаше с него? Беше изминало известно време откакто Сянката на Аспасия бе проверявал състоянието на противниковия предводител в гражданската война. Там всичко изглеждаше спокойно, а и Сянката на Аспасия не се съмняваше, че Артад би нарушил примирието само ако се случи нещо наистина драматично.

Въпреки това нямаше да е зле да изпрати там някой на разузнаване. „Скоро“, помисли си той, а в неговите представи това се измерваше със столетия. В момента единственото, което искаше, бе да заспи.

Циан Лин, Китай, 634 г.пр.Хр.

Студен вятър духаше откъм западната пустиня, брулейки склоновете на високия три хиляди стъпки хълм. Нямаше никакво съмнение в изкуствения произход на странното земно съоръжение, тъй като склоновете му във всички посоки бяха подравнени и върху черната им повърхност не растеше нищо. Дори птици не кръжаха в небето над хълма, а местните жители предпочитаха да го избягват.

Наблизо все пак имаше един човек. Жена в доста напреднала бременност се превиваше срещу вятъра, загърнала наедрялото си тяло в грубо наметало. С една ръка придържаше увисналия си корем, а в другата стискаше съд за вода от черен метал, какъвто не можеше да се срещне на Земята. Зъбите й тракаха от студа, а кожата й бе посиняла и безчувствена.

Спускаше се надолу по склона, възползвайки се от силата на гравитацията. Нямаше определена цел, въпреки че имаше село на около петнайсетина мили на север. Знаеше, че там няма да я посрещнат радушно, а и в сегашното й състояние едва ли би могла да измине целия път. Беше прокълната и прокудена в пустинята, където да умре заедно с онова, което носеше в себе си. Когато стигна подножието на хълма, тя се огледа в мрака. Една черна линия отпред очертаваше тясната гора, следваща коритото на реката, и жената се отправи натам. Препъна се, падна и нещо я одраска по бузата. Ококори се изплашено, като видя в какво се е спънала. Купчина от кости.

Сигурно, помисли си, това са останките на някоя друга като нея, пратена да умре в пустинята.

Не искаше да умре. От устните й се отрони изплашен вик и тя се изправи. Беше само на седемнадесет, девственица преди девет месеца, когато бе избрана от селото да стане тазгодишната жертва на боговете от Циан Лин. Тогава не се изплаши, помнеше и други години, когато боговете не бяха проявявали никакъв интерес към избраниците. Обикновено отвеждаха жертвата на около половин миля от хълма и я завързваха за кол. Два дни по-късно свещениците се връщаха и отвързваха момичето, след което го връщаха обратно в селото с чувството за изпълнен дълг.

Никой не знаеше откога водеше началото си тази традиция. Така и момичето не се разтревожи, когато я избраха, нещо повече, заживя с мисълта, че й е оказана огромна чест, както на предишните избраннички. Поставиха я в центъра на процесията, която се отправи към Циан Лин, а когато я завързаха, постараха се въжетата да са отпуснати, за да не я стягат, после всички се оттеглиха към селото. Единственото, което я безпокоеше, бе, че ще трябва да прекара две нощи на открито.

Всичко се промени още първата нощ, когато до слуха й достигна тътен, последван от разтърсване на земята под краката й. Опита се да развърже въжето, но възелът се оказа твърде сложен. Малко след това от мрака излезе непознат мъж, въоръжен с дълго копие. Отряза въжето от кола и я задърпа след себе си, отвеждайки я в един подземен проход, който се затвори зад двамата.

Ужасите, които последваха, едва не я накараха да изгуби разсъдък. Тя притисна по-силно с едната си ръка издутия корем, а с другата докосна клапата, която бяха поставили на шията й.

Най-сетне стигна ивицата от дървета и спря, оглеждайки се в мрака. Брегът тук бе стръмен и жената се спусна внимателно, като на няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Между брега и водата имаше неголяма, покрита с камъчета ивица. Двата края на реката бяха сковани от лед и само по средата се виждаше тъмен отвор. Реката, по-скоро широк поток, не беше дълбока — не повече от десетина сантиметра в средата.

Момичето се облегна изтощено на стръмния бряг. Когато погледна нагоре, видя звездите и си спомни за дядо си, който й показваше изображенията на различни животни сред тях.

Извика уплашено, когато този спомен отключи видението на шестопръсто същество, докосващо тялото й, докато я разглеждаше внимателно с котешките си червени очи. Опита се да прогони това изображение от мислите си.

Болката разтърси тялото й и я върна към действителността. Коремът й се сви от мъчителна контракция. Въпреки студа по тялото й се стичаше пот.

Момичето извика името на майка си, но единственият отговор бе вопълът на вятъра.

Беше присъствала на множество раждания в селото, но там винаги имаше и знахарка, която да помага. Болката я изтощаваше и тя неусетно полегна върху калния склон.

Когато детето тръгна да излиза, то сякаш разкъсваше тялото й, пробивайки си път с неистово желание да се измъкне навън. Писъците й отекваха надалеч в нощта.

След около десет минути бебето най-сетне се роди и тя използва последните си сили, за да го увие в парцалите, които покриваха тялото й. Сетне се сви около него, за да запази поне неговата топлина.

Едва сега погледна към малкото същество, притиснато до корема й. Не плачеше, не издаваше никакви звуци, но гърдите му се повдигаха равномерно, което означаваше, че е живо. Очите му срещнаха нейните и тя забеляза с изненада, че зениците му са заобиколени от червени полукръгове.

Детето се притисна към нея, поемайки топлината й.

Тя дори не забеляза, когато устата му се разтвори и тънички зъбки се впиха в шията й.