Зона 51: Носферату

11.

Трансилвания, 1462 г.сл.Хр.

— Това е Сянката на Аспасия — произнесе Носферату, сочейки през полето към центъра на турската армия. Стоеше до Вампир, двамата бяха заобиколени от унгарски войници, които изчакваха спокойно приближаването на противника.

Вампир бе облечен от главата до петите в черна броня, а на лицето му бе спуснат наочникът на шлема. На колана му висеше спартански кситос. Самият Носферату бе загърнат в сиво наметало, а очите му бяха скрити от качулка. Беше ранна утрин, армията, командвана от Сянката на Аспасия, бе преминала в настъпление веднага след изгрев слънце.

Цели трийсет и седем години Носферату бе подхранвал своя гняв срещу Сянката на Аспасия. След като напуснаха планината Синай, двамата с Тиан Дао Лин се разделиха. Китайският му приятел се присъедини към останките от армията на Цин Хо, за да се прибере у дома. Носферату предприе опасно пътуване до вътрешността на Африка, за да изкачи Лунните планини и да отвори саркофага на Некхбет. Но всичко се оказа напразно. Когато стигна там, събуди я и й даде от кръвта, получена от Сянката на Аспасия, тя нямаше почти никакъв ефект и Некхбет си остана все така слаба и изтощена. Буквално гаснеше пред очите на Носферату и той се досети, че Сянката на Аспасия го е измамил и му е дал човешка кръв, вместо аирлианска. Двамата взеха нелекото решение Носферату отново да я приспи в саркофага и да я остави в планинската пещера.

Жаден за мъст, Носферату скоро чу за някакъв страховит владетел, който събирал войски в Унгария, и предположи, че това трябва да е работа на Вампир. Моряците от пристанищните градове разказваха за принц на име Влад Цепеш3, който създал силно царство в средата на разкъсваната от междуособици Източна Европа. Той обединил враждуващите народи и разширил властта си извън пределите на Трансилвания, чак до съседна Унгария. Носферату реши да поеме натам и да се остави на милостта на своя някогашен другар, предлагайки му да се съюзят срещу Сянката на Аспасия.

Измъчен от самота, Вампир го посрещна радушно в своя замък в Търговище. Както Носферату предполагаше, обединението на двамата неживи и съвместните им действия привлякоха вниманието на Сянката на Аспасия. За съжаление не бяха очаквали толкова бърз и мощен отговор. Турците, които държеше под свое командване Сянката на Аспасия, имаха далеч по-многочислена армия и Носферату можеше да долови безпокойството на унгарските войници.

— Господарю Влад Цепеш — обърна се към своя пълководец един от унгарските генерали, като коленичи пред него. В превод от трансилвански името му означаваше Влад Набивача на кол. Турците пък го наричаха Казиглу бей, което означаваше същото.

— Да?

Бяха се разгърнали от източната страна на Дунав, преграждайки пътя на турската армия към сърцето на Унгария. Първоначалните сведения не подсказваха, че армията на турците ще е толкова голяма, но Сянката на Аспасия притежаваше нечовешки способности да набира войници за своите цели. Двете армии бяха строени успоредно една на друга по протежение на три километра от речната равнина, опирайки с единия фланг в реката, а с другия — в невисок хълм на запад. Зад унгарската армия имаше тесен проход, с широчина около сто метра.

— Не можем да задържим тази позиция — докладва генералът със сведен поглед.

— Можете да я задържите, докато умрете — поправи го Вампир. Носферату забеляза някакво раздвижване в средата на турската армия, където неочаквано бе вдигнато бяло парламентьорско знаме.

— Погледни — рече и потупа Вампир по рамото. — Бихме могли да обсъдим този въпрос с моя стар приятел.

Вампир пришпори коня си и се спусна по склона на хълма, който бе избрал за свой команден център. Носферату го последва. Войниците отскачаха уплашено от пътя им. Отсреща се приближаваше Сянката на Аспасия, облечен с лъскава броня, каквато подхождаше на принц. Срещнаха се на средата между двете войски.

— Мъчи ли ви слънцето? — посрещна ги насмешливо Сянката на Аспасия, като вдигна наочника си и отдолу се показа бледото му лице.

— Само когато му позволяваме — отвърна Носферату. Двамата с Вампир не повдигнаха наочниците си.

Сянката на Аспасия погледна над тях, към унгарската армия.

— Няма да успеете да ме спрете.

— Колко от хората ти са Водачи? — попита Носферату. — Колко от тях си вербувал на своя страна?

Сянката на Аспасия се разсмя.

— Само моите заместници. Като стана дума за вербуване… — той погледна многозначително към Вампир. — Изборът ти е доста интересен.

— Аз управлявам чрез страх — призна Вампир. — Той има най-добър ефект.

Носферату бе чувал най-различни истории за управлението на Вампир, но тъй като бе пристигнал съвсем наскоро, все още не бе имал възможността да се убеди в правотата им.

— Зная какво целиш — продължи Вампир, втренчил поглед в Сянката на Аспасия. — Събираш сили за поход на запад.

— А знаеш ли, че Граалът вече не е в Залата на познанието? — попита го Сянката на Аспасия, променяйки неочаквано посоката на разговора.

Носферату вдигна рамене.

— Някои твърдят, че бил в Англия, където ти си се сражавал преди много години с Артад. Други казват, че са го скрили Наблюдателите. Чух дори мълвата, че някакви Наблюдатели го върнали обратно в Гиза. Според друга легенда магьосник на име Мерлин го отнесъл далеч на изток, във високите планини, които никой простосмъртен не може да изкачи.

— Според мен е в Англия — заяви Сянката на Аспасия. — Затова реших да стигна до там.

— С цялата тази армия? — оглеждаше се Вампир.

— По-добре, отколкото да съм сам.

— Ти ме измами — заяви направо Носферату.

— Изненада, изненада — засмя се Сянката на Аспасия. — Как е любимата ти Некхбет?

— Това, което ми даде, не беше аирлианска кръв. Сменил си я с човешка. Въобще не й повлия. Когато я събудих, беше все така слаба.

— За същество с твоя опит — погледна го усмихнато Сянката на Аспасия — си доста наивен.

Вампир побутна леко коня си напред.

— Носферату винаги е бил малко сантиментален. Но сега си имаш работа с мен.

— Няма да ме задържиш — Сянката на Аспасия отново измери с презрителен поглед унгарската армия.

— Може би — отвърна Вампир. — Ще видим.

— Ами тогава да се хващаме за оръжието — сви рамене Сянката на Аспасия. — Твърде дълго ви оставих да живуркате.

— Така да бъде — кимна Вампир. Той обърна коня си и даде знак на генерала. Носферату погледна през рамо и откри, че предната линия на унгарската армия се отдръпва към прохода, който вече бе зает от задните редици.

Очевидно турците не бяха очаквали подобен ход. Докато Сянката на Аспасия разбере какво става — че Вампир няма намерение да се сражава с него на това място — армията вече бе преминала оттатък. Вампир остави един отряд да охранява прохода със заповед да се държат до последния човек, в което бе уверен, тъй като бе взел за заложници в замъка си семействата на избраните рицари. Спря при отряда на обречените колкото да им обещае, че ще освободи всички заложници, ако рицарите се постараят да забавят турците, докато армията му отстъпи. Завладени от страх за близките и любимите си, рицарите изглеждаха готови на всичко.

Вампир поведе останалата част от армията си на север, изгаряйки всичко по пътя си и оставяйки след себе си опустошена земя. Когато стигнаха Търговище, Носферату бе изненадан от онова, което Вампир бе подготвил. За първи път си даде сметка, че всички ужасяващи истории за неговия приятел са верни.

Просторната равнина пред замъка бе превърната в изкуствена гора. Над двайсет хиляди заострени колове бяха забити в земята на равни разстояния. По знак на Вампир турските пленници, заловени в предишни битки, бяха изведени от кошарите, където ги държаха под стража. С помощта на специално построени за целта дървени кранове и екип от обучени войници турците бяха повдигани над коловете, със завързани на гърба ръце. След това им поставяха примки на краката и ги спускаха надолу, докато заострените колове проникнат дълбоко навътре в телата им. Процесът отнемаше около минута за всеки пленник, а Вампир бе подготвил двайсет такива екипи.

Разнесоха се писъци, които не секваха.

— Какво правиш? — възмути се Носферату.

— Ти наистина си сантиментален глупак — озъби се Вампир. — Сянката на Аспасия е прав. Учуден съм, че изкара толкова дълго. Как според теб мога да държа тези хора в подчинение? Само със страх. Това е първичната движеща сила на всички човеци. Тъкмо по този начин са управлявали аирлианците в Египет. — Той махна с ръка. — Набитият на кол издържа до шест дни, в зависимост от дълбочината, на която е проникнало острието, и ъгълът, под който стои тялото, докато земното притегляне продължава да го дърпа надолу. — Вампир се наведе към Носферату. — А мирисът на кръв! Толкова е сладък. Ще ти кажа, от време на време попадам на следи от аирлианска кръв. Много малки количества, но я изпивам до последната капка.

Носферату не знаеше дали старият му другар не си е изгубил ума от дългите години, прекарани в усамотение. Вампир не му бе разказал как е прекарал времето, след като се разделиха в Египет. Носферату бе наясно, че бремето на всичките тези години оказва своето влияние върху разсъдъка. Той също не бе споделил приключенията си в Циан Лин. Най-важното — не каза нито дума за това къде е скрил саркофага на Некхбет.

Изминаха двайсет и четири часа, докато и последният пленник бъде набучен на кол. Писъците на умиращите достигаха чак до подземията на замъка, където Носферату се опитваше да поспи през деня.

Турската армия пристигна на третия ден. Бяха чули писъците на жертвите още отвъд хълмовете, а когато ги прехвърлиха, спряха, стъписани от ужасяващата гледка.

Между редовете от набитите на кол вървеше Вампир и душеше за аирлианска кръв. През двайсетте години, откакто се занимаваше с тази безчовечна практика, бе попаднал на четирима души със следи от аирлианска кръв в жилите си. Във всеки от тези случаи бе нареждал жертвите незабавно да бъдат свалени от кола и отнесени в подземието.

Изправен на една от бойниците, Носферату разглеждаше тази зловеща картина, напълно забравил жаждата си за мъст. Сега вече не се съмняваше, че Вампир с нищо не е по-добър от Сянката на Аспасия или от Артад.

Дори Сянката на Аспасия и неговите водачи не можаха да се преборят с ужаса, завладял турските войници. Армията започна да се топи, страхът даваше на хората криле. Само след час по-голямата част от нашествениците бягаха право на юг, разнасяйки вестта за чудовищното деяние, на което бяха станали свидетели в Трансилвания. Името на Влад Цепеш отново бе символ на страх.

Но сред целия този хаос Носферату забеляза една самотна фигура, която остана на отсрещния хълм, загледана в гората от издъхващи пленници. Дори от такова разстояние не се съмняваше, че това е Сянката на Аспасия. Носферату знаеше, че няма да намери покой, докато Сянката на Аспасия и други като него крачат по земята. Съзнаваше също, че не би могъл да тръгне по пътя на Вампир и да се опита да използва хората като пионки в тази игра за власт и могъщество. Но реши, че ще остави на времето да избере между Артад и Сянката на Аспасия.

Метна се на коня и препусна право на юг. Имаше само едно място, където би могъл да се опита да заживее и да създаде своя малък рай — Брега на скелетите. Щеше да вземе и Некхбет там. Това бе най-доброто, което можеше да направи.

Москва, 1533 г.сл.Хр.

Човекът, когото някога наричаха Чингис хан и пред когото се прекланяха всички монголци, сега живееше в Москва и се подвизаваше под името Иван. И отново протягаше ръце към властта. Предишният цар, който също се казваше Иван, бе успял да разбие Златната орда и да отърве Московската държава от позорния данък, на който бе обречена дълги години. Затова го бяха нарекли Иван Велики.

След един чисто дворцов преврат новият Иван смени стария, но народът не добави Велики до името му, а го нарече Грозни, тъй като управляваше Москва и новосъздадената Руска империя с желязна ръка, опръскана с кръв. Всъщност най-големи ядове му създаваха болярите, тези руски благородници, които знаеха добре, че не бива да позволяват на царя да се сдобива с абсолютна власт. Това бе различна борба за надмощие от онази, която по-рано го бе издигнала до монголски хан, и тя налагаше различна тактика. За да се пребори с болярите, Иван назначи държавни чиновници, които дължаха службите, заплатите и съответно верността си само на него. Освен това отне земя от болярите и я раздаде на верните си пълководци.

С течение на годините могъществото на Русия нарастваше под негово управление. Границите й се изместиха далече на запад и изток, достигайки чак до Сибир. Той отвори търговски пътища към Англия през бурното и неспокойно Бяло море. Доведе чужденци за военни и научни съветници, нещо, което по-късни царе, между които и Петър Велики, щяха да копират от него.

Но нито една от тези постъпки не бе причина за ужасното прозвище Иван Грозни. Спечели си го заради невъздържания си характер. Беше наредил да му водят късно през нощта затворници от кремълските подземия, за да се храни с кръвта им. Често и по най-дребен повод нареждаше да се организират масови екзекуции. Създаде крепостничеството и обвърза селяните с помешчиците, нещо, което щеше да доведе до непредвидими последствия след няколко века.

С всяко от тези действия властта му нарастваше, а стената от омраза, която го заобикаляше, се втвърдяваше все повече. Нищо чудно, че една сутрин, след като царят напусна тронната зала, капитанът на дворцовата охрана поведе десетина от най-храбрите си мъже към стаята в подземията на Кремъл, където Иван Грозни прекарваше дните си. Носеха трепкащи факли, за да си осветяват пътя, саби, с които да посекат царя, и вериги, в които да го оковат, преди да го хвърлят в реката.

Когато разбиха вратата на стаята, в която смятаха, че ще го намерят, те откриха каменен ковчег, положен на пиедестал. Тъй като стаята нямаше втори изход, предположиха, че царят е в ковчега. Завързаха капака и целия ковчег с вериги и ги заключиха. Едва тогава капакът се размърда леко и отвътре се чуха виковете и заплахите на царя.

Стигнали дотук, войниците и техният капитан си даваха сметка, че връщане назад няма. Извлякоха ковчега от стаята под несекващите заплахи на царя. Понесоха го през тунелите под Кремъл, прокопани от него и от предишни царе като изход за бягство в случай на предателство или внезапно нашествие. Стигнаха един дълбок кладенец, който се спускаше на около стотина метра — останки от някакъв безуспешен опит да се открият подпочвени води.

Капитанът нареди на хората си да положат ковчега върху каменната чаша на кладенеца. Това ще е по-добре от реката, помисли си той. Повдигнаха единия край на ковчега и го изправиха почти вертикално. Ковчегът полетя надолу, триейки се шумно в стените на кладенеца, който бе само с няколко сантиметра по-широк. След десетина секунди тупна на дъното и кладенецът се разтърси до основи.