Зона 51: Носферату

13.

Еверест

Връх Еверест е най-високата точка на земната повърхност и една от най-труднодостъпните. Идеално място да се скрие Екскалибур — ключът за Главния страж, който контролираше всички аирлиански компютри, легендарният меч на крал Артур.

Надпреварата за неговото откриване бе свирепа. От една страна бяха Майк Търкот и професор Муалама. От друга, двама морски „тюлени“, превърнати във Водачи от стража-компютър и търсещи ключа по нареждане на Сянката на Аспасия. От трета — китайска военна част, водена от трима от Онези, които чакат, човешко-аирлиански клонинги, служещи на Артад. Но дори спътникът на Търкот се оказа не този, за когото се представяше — под въздействие на едно от пипалата на Рояка Муалама се бе опитал да унищожи меча, но бе възпрян в последния момент от Търкот.

В края на краищата победител бе излязъл Търкот и с негова помощ проникналият в последния кораб-майка под планината Арарат Яков бе успял да се сдобие с контрол над Главния страж, а чрез него и над останалите стражи, довеждайки до успешен завършек Третата световна война и принуждавайки силите на извънземните да се оттеглят.

Сега замръзналите трупове на участниците в тази надпревара — „тюлените“, китайците, Муалама и тримата Онези които чакат, се въргаляха по склоновете на планината. Костите им щяха да се смесят с останките на сто и шейсетте алпинисти, загинали през последните трийсетина години при неуспешни опити да достигнат или да се спуснат от върха. Повечето от тези трупове се намираха в мъртвата зона — над осем хиляди метра височина.

Всъщност Еверест не се смяташе за най-трудният връх в техническо отношение, но комбинацията от лавини, пукнатини, ветрове със скорост от 180 километра в час, бури, температури до минус 40 градуса и кислороден недостиг го превръщаше в едно от най-смъртоносните места на планетата. В мъртвата зона въздухът съдържаше едва една трета от кислорода, който бе в наличност на морско равнище. В резултат на това алпинистите често страдаха от планинска болест — оток на белите дробове, при който те се изпълваха с течност, както и от височинен мозъчен оток (когато гладуващият за кислород мозък се подува). Тези две усложнения нерядко завършваха фатално, освен ако пострадалият не бъде свален незабавно в низините — нещо, което бе практически невъзможно, тъй като спасителните хеликоптери не можеха да се издигат в разредения въздух.

Високо над планината се намираше шпионски спътник, изстрелян от руснаците. Задачата му бе да следи Югозападен Китай. По заповед, предадена пряко от Москва, една от високочувствителните му камери се извърна към Еверест и започна да заснема покритите със сняг склонове. Тъй като Търкот бе единственият оцелял, никой не знаеше каква е съдбата на останалите.

Точно след четири часа спътникът приключи огледа на Еверест и предаде дигитализираната информация в Москва, където тя попадна право в ръцете на онзи, който я бе поискал.

Настанен зад бюрото, Адрик разглеждаше извикания на екрана файл. Беше се сдобил с фотографиите след един-единствен телефонен разговор и прехвърлянето в чужда сметка на 1,6 милиона американски долара. Дори не си даде труда да отвори файла, а веднага го изпрати по електронен път в Хонконг. После го прати и на още едно място.

Околоземната орбита

Това бе най-големият обект в околоземна орбита, с размери, надхвърлящи многократно дори най-големите модули на Международната космическа станция. Корабът-майка бе дълъг над километър и половина и широк около четиристотин метра в средата, след което постепенно се стесняваше. В носа зееше грамадна пробойна — на мястото, където Майк Търкот бе взривил ядрения заряд, доставен в товарния отсек от една аирлианска сонда за гориво. Вътре в хангара се намираха и разрушените щурмови аирлиански кораби — така наречените „хищни нокти“ — аирлианският флот от Марс, пристигнал, за да превземе кораба-майка. С един-единствен неочакван ход Търкот бе съумял да обезвреди всички главни сили на противниците, които воюваха помежду си от хилядолетия насам, използвайки за целта планетата Земя.

Сега корабът-майка се носеше безжизнено из космоса — символ на човешката победа над аирлианците. Вътре в „хищните нокти“ се намираха десетина аирлиански трупа, идеално съхранени в космическия вакуум. В замръзналите им жили се намираше вирусът, който Носферату така отчаяно търсеше.

Хонконг

Нимха Намче не беше свикнал да носи костюм, нито да слиза в долината. Въпреки че прекара целия следобед в нетърпеливо очакване на четирийсет и четвъртия етаж на един небостъргач в самия център на Хонконг, той пак се намираше на седем-осем километра по-ниско, отколкото бе привикнало тялото му. Беше шерп от района на Кхумбуз в Хималаите и причината да пристигне чак в Хонконг бе само една и съвсем прозаична: парите.

Друг един шерп на име Тенсинг Норгей бе придружил сър Едмънд Хилари при легендарното първо изкачване на Еверест и оттогава шерпите неизменно участваха във всички експедиции до най-високия връх. Намче познаваше и такива, които изкачваха върха, движени не от желанието да го покорят, но сред шерпите никога не се говореше открито за тях.

Неотдавна към него се обърна един известен шерп, който се занимаваше с набиране на водачи за експедиции — само че този път предложението му бе невероятно. Намче щеше да получи сто хиляди долара, когато пристигне в Хонконг — наистина нечувана сума за шерп, — и още деветстотин хиляди след изкачването на върха — стига да приеме предложението да води експедиция. Кого щеше да води и кога щяха да поемат нагоре, бяха въпроси, на които се надяваше да получи отговор скоро.

До момента обаче отговорите ги нямаше. На летището го посрещнаха двама много бледи мъже, облечени в тъмни костюми и с черни очила, които взеха мълчаливо очукания му куфар и го настаниха в очакващата ги лимузина. Докато пътуваха с луксозната кола, мъжете не продумаха нито думичка, загледани в тапицерията, сякаш тя бе най-интересното нещо на света.

Отведоха го във фоайето на сградата, прекараха го покрай охраната и го качиха на частен асансьор. Когато вратата на кабината се отвори, единият от придружителите му даде знак да излезе и веднага щом Намче прекрачи прага, вратата се плъзна зад гърба му и той остана сам.

Точно отпред имаше лъскава стоманена врата и Намче спря пред нея, но не посмя да почука. Съмняваше се, че звукът ще премине през плътния метал. Ето защо се облегна на стената и зачака търпеливо, без да се тревожи от странното посрещане.

От унеса го извади едва доловимо свистене. Вратата се плъзгаше встрани без никакъв друг звук. Намче се отдръпна от стената и се приближи към отвора.

— Влизай — подвикна някой отвътре на английски с изразен китайски акцент.

Помещението, в което се озова, бе оскъдно осветено и Намче спря на прага, за да привикне с полумрака. Виждаше само обикновен дървен стол, към който бе насочен лъч светлина.

— Сядай там — нареди същият глас.

Намче доближи стола и приседна на крайчеца, опитвайки се да различи притежателя на гласа в мрака, но лампата му блестеше право в очите.

— Изкачвал си се шест пъти на Еверест.

— Да, сър.

— И всеки път си стигал до върха.

— Да.

— Не ми трябваш за върха. Искам да поемеш нагоре до четирийсет и осем часа и да вземеш някого с теб.

Намче поклати глава.

— Извън сезона сме. Времето не позволява катерене, ще е така поне още един месец, а и тогава може да се стигне само до базовия лагер. Пък и…

— Мълчи.

Намче се намести обезпокоено на стола. Вече се досещаше с кого си има работа — някой разглезен богаташ, който не разбира нищо от планини и алпинизъм. Такива обикновено очакваха водачът буквално да ги изнесе на върха. Мнозина приятели на Намче бяха загинали при подобни обстоятелства. Нито една сума не би си заслужавала подобен риск. Той винаги избираше внимателно онези, които щеше да води.

— Групата ще се състои само от двама души. Искам да отведеш моя клиент ето на тези места.

Намче погледна изненадано надясно, където неочаквано се бе появило обемно изображение на Еверест, увиснало насред въздуха. Виждаха се три мигащи червени точки. Намче веднага се ориентира какво обозначават. Първата беше на северния хребет, един от двата най-трудни подстъпа към върха. Другите две бяха разположени върху Каншун — място, където никой не ходеше, защото от там не бе удобно да се щурмува Еверест. Намче не можеше да си представи какво изобразяват мигащите точки, тъй като Каншун бе разположен почти отвесно в продължение на километър и половина. Шерпите го смятаха за свещено място, където не бива да стъпва човешки крак.

— Четирийсет и осем часа са крайно недостатъчни — говореше Намче, докато продължаваше да разглежда с почуда холографското изображение. Никога не бе виждал по-точна картина на върха и заобикалящите го склонове. — Аклиматизацията в базовия лагер отнема минимум две седмици…

— Няма нужда от аклиматизация — прекъсна го гласът. — Моят човек е готов да се катери. Ще ви бъде осигурен един от най-модерните хеликоптери в целия свят, който да ви изнесе на максимална височина. Хеликоптерът ще ви спусне на височина 5800 метра, точно тук. — На холографското изображение се появи още една точка. — След това ще отведеш моя клиент до двете мигащи точки.

— Но защо? — попита Намче, за когото цялата тази история започваше да придобива мистериозен оттенък.

— Защото ти плащаме един милион долара да го направиш.

Намче не знаеше какво да каже. Сумата надхвърляше и най-смелите му мечти, а той си даваше сметка, че няма да е още дълго в този бизнес. Твърде много пъти бе успявал да измами съдбата. Погледна към планината. Спомни си за една легенда, според която в далечното минало се появили странни хора и оставили нещо на Каншун. Нещо много ценно. Намче усещаше, че любопитството му започва да надделява над страха.

— И защото името ми е Тиан Дао Лин и ти нареждам да го направиш.

Намче едва не падна от стола. С това име майките плашеха малките дечица нощем в леглата. В помещението внезапно блесна ярка светлина. Намче премигна слепешката и се озърна. Точно пред него имаше масивно полирано бюро, върху което бяха разхвърляни пергаментови свитъци и чертежи. Зад бюрото, в кресло с висока облегалка седеше мъж с гола, обсипана с лунички глава и очи със странни, издължени и зачервени зеници. Никога досега Намче не бе виждал подобни очи. От тях струеше някаква страховита и зловеща светлина.

— Разбра ли ме?

Намче можа само да кимне.

Вляво от Тиан Дао Лин се отвори врата, през която влезе друг мъж. Имаше тясно мършаво лице и щръкнал клюноподобен нос. Кожата му бе необичайно бледа. Той се приближи до бюрото и застана мирно.

— Това е Тай — представи го Тиан Дао Лин. — Човекът, когото ще отведеш при трите тела.

Последната дума накара Намче да трепне.

— Изчакай отвън — нареди Тиан Дао Лин.

Намче се изправи на безчувствените си крака и излезе в коридорчето. Тай остана до бюрото, неподвижен като статуя. Тиан Дао Лин завъртя креслото си към него.

— Разбра ли какво трябва да направиш?

— Да, татко.

Тиан Дао Лин дръпна едно чекмедже и извади дървена манерка. Отвън бе изрисувана с китайски йероглифи, а стените й бяха подплатени с животински черва, за да я направят водонепроницаема.

— Дарявам ти част от своята кръв. Тя ще ти помогне да изкатериш планината, но трябва да побързаш.

— Да, татко.

Тиан Дао Лин подаде манерката на Тай.

— Не пий, докато не настъпи моментът на катеренето.

Корос, Френска Гвиана

След унищожаването на американската ескадрила от совалки най-оживеният космопорт на планетата вече не беше Кейп Канаверал в Щатите, а Корос във Френска Гвиана. Разположен на самия бряг на тази южноамериканска държава, Корос първоначално бе избран за площадка на Европейската космическа агенция.

Причините, поради които Европейската космическа агенция бе решила да разположи своя космодрум на друг континент, бяха няколко и съвсем практични. Плътността на заселването на европейския континент не оставяше много възможности за избор на подходящо място, дори ако се пренебрегнат политическите борби, които би предизвикало такова решение, както вън, така и вътре в конкретната страна. От инженерна гледна точка не биваше да се забравя и въпросът с географската ширина, тъй като всички европейски страни бяха разположени доста нависоко на земната повърхност и това правеше изстрелването рисковано начинание.

Корос бе на брега на океана, което означаваше, че стартовете щяха да се извършват над водата. Освен това бе близо до екватора, създавайки възможност да се използва центробежното ускорение на планетното въртене — така нареченият катапултов ефект, — който значително щеше да подпомогне излитането. Освен това Европейската космическа агенция управляваше Корос почти като частен обект, което й даваше възможност да извлича печалба от употребата му, преотстъпвайки го на други заинтересовани лица и организации срещу солидно заплащане. Дори руснаците бяха включени в сделката, осигурявайки космически кораби „Съюз“ като платформи за изстрелване на спътници.

В хода на същата тази програма бе проектиран и построен свръхмодерен комплекс за спътници, притежание на частната компания „Гостар“, която пък от своя страна бе финансирана тайно от Носферату. Разположен на площ от почти десет квадратни километра, този комплекс съдържаше двайсет и две свръхстерилни лаборатории, свързани помежду си с коридори с широчина осем метра и височина дванайсет. Размерите на коридорите бяха продиктувани от необходимостта през тях да минават компоненти от изработваните в лабораториите спътници.

За първи път в своята кратка история комплексът се използваше с една-единствена цел. В три от четирите сгради бяха построени модули, които току-що бяха преминали последните си изпитания. Те бяха част от една революционна, нова концепция на „Гостар“, която се разработваше почти осем години, преди най-сетне да бъде доведена до стадий на изпитание.

От Четвърти корпус бе изведен и натоварен на хеликоптер ракетен маневрен модул, който бе откаран в Първи корпус, за да бъде монтиран на централната платформа. След това докараха и монтираха завършения в Трети корпус жилищен модул и лаборатория, а до него бе прикрепено командното помещение за екипажа. Отделните части на пъзела бяха сглобени.

Корабът X бе готов за изстрелване.

Според техническите изисквания първото изстрелване, което щеше да е пробно, трябваше да се осъществи след два дни.

В действителност обаче нещата стояха съвсем различно.

Москва

На вратата се почука и Адрик вдигна глава от компютърния екран.

— Влезте — извика той.

Мъжът, който влезе в стаята, бе нисък и слаб, с безупречен костюм. Още преди шест години Петров бе заменил военната си униформа и синята барета на спецназовец — руските специални части — за скъп костюм и оттогава не бе поглеждал назад.

— Слушам.

Адрик се облегна назад и го погледна замислено.

— Били ли сте някога на „Лубянка“? — попита накрая.

— Много пъти.

— Кога?

— По времето, когато служех в Спецназ. Често се налагаше да се срещам с хора от Министерството на вътрешните работи и КГБ.

— А случвало ли се е да слизате в тунелите, които свързват подземията на „Лубянка“ с Кремъл?

— Никога.

— Ще ви се наложи. Там има нещо, което искам да ми донесете.

— Разбрано. Какво е то?

— Кръв.

Въздушното пространство над Северния полюс

Реактивният самолет на Вампир летеше по най-прекия курс между Сиатъл и Москва, който минаваше през Северния полюс. Настанен удобно в пасажерското помещение, той бе втренчил поглед в екрана на вградения в стената компютър. С помощта на една от своите компании, която разработваше оръжейни системи, Вампир бе проникнал в американската компютърна система за сигурност Интерлинк. Разполагаше с нужния код да получава информация от различни участъци на системата.

Вампир се включи към Космическото командване, чийто щаб се намираше в недрата на планината Чейене, в покрайнините на Колорадо спрингс, и поиска информация за местоположението на разрушения кораб-майка, който се намираше в околоземна орбита. Остана доволен, когато узна, че корабът-майка е на стабилна орбита.

В продължение на няколко секунди разглежда замислено изображението на Земята и маршрута на кораба-майка, който бе обозначен с мигаща червена точка. След това отново включи програмата и поиска да узнае дали в близко бъдеще орбитата на кораба-майка ще се пресече с орбитата на някой друг околоземен обект.

На екрана се появиха маршрутите на всички обекти, които се намираха в близост до гигантския космически кораб, след това започнаха да изчезват, докато остана само един зелен кръг. Зеленият цвят съответстваше на проектирана орбита на обект, който още не беше изстрелян.

Вампир изписа кода на тази орбита. Отговорът последва незабавно.

Точно според очакванията му. „Гостар“ бе компания, която се намираше под контрола на Носферату. Когато се опита да научи нещо повече за целите на подготвяния за изстрелване обект, откри, че в Космическото командване не разполагат с допълнителна информация. Тъй като Корос бе притежание на частна агенция, управата не намираше за уместно да разпространява информация за своите клиенти. Вампир и сам можеше да се досети за какво става въпрос, тъй като от години следеше проекта на Носферату за създаване на Кораба X. Дори бе успял да внедри неколцина свои агенти в научния екип.

Доволен, че всичко върви според предварителните му очаквания, Вампир насочи вниманието си в друга посока. Доверен човек в Хонконг му бе съобщил, че Тиан Дао Лин е повикал при себе си един от най-известните непалски шерпи, който по-късно бил откаран с личния самолет на китаеца, в компанията на негов наследник. Направление: базовият лагер за щурм към Еверест. Отново както следваше да се очаква.

И накрая, кодирано съобщение от Адрик. Най-младият нежив се бе явил на срещата при Носферату само благодарение насърчението на Вампир. Още един глупак, помисли си с усмивка Вампир, сещайки се как бе надхитрил руснака. Всъщност Адрик му дължеше живота си. В края на краищата тъкмо Вампир го бе спасил от онзи каменен ковчег в подземията на Кремъл преди много години, около седмица след като дворцовата охрана го бе спуснала там.

Това, за което Адрик не се бе сетил да попита, бе, как Вампир е успял да го открие. Руснакът бе приел с лека ръка обяснението, че случайно се намирал в града по същото време. В действителност както бунтът на охраната, така и последващото покушение срещу царя бяха организирани от самия Вампир, за да може да си осигури вечната му признателност.

През онази ужасна седмица, прекарана от Адрик в каменния ковчег, Вампир неведнъж бе слизал в подземията, за да се наслаждава на виковете му. След като изкова по този начин неговата преданост, Вампир се премести в Англия, а после и в Новия свят, за да трупа богатства, а през това време Адрик бе останал в Москва, изпълнявайки съвета на Вампир да не се стреми към властта, а да си създаде връзки в подземния свят.

Сега прегледа доклада на Адрик. Остана разочарован, но не и изненадан, когато узна, че Адрик бе пратил друг да вземе кръвта в подземията. Нищо чудно, че след преживяното преди толкова много години Адрик не искаше и да чуе за подземия.

Вампир прати на Адрик писмо с нови инструкции. След това се облегна уморено назад и затвори очи.

Брегът на скелетите

Носферату влезе в стаята за наблюдение и надзърна през еднопосочното огледало в стерилната кръвна лаборатория. Ставаше все по-трудно да се снабдява с чиста кръв от континента. Броят на заболелите от СПИН в Южна Африка надхвърляше петдесет процента и западният свят бързо се движеше в същата посока. На други места из Африка този процент все още беше между 25 и 40. Според изследванията на най-добрите специалисти в тази област до две поколения населението в Африка щеше да намалее драстично.

Носферату бе принуден да признае, че Адрик е прав. Оставени без надзор, хората бяха в състояние да се унищожават помежду си с невероятна изобретателност.

Фармацевтичните компании в Америка и Европа разполагаха с лекарства, които да помогнат на заразените хора в Африка да надмогнат болестта, но цената им бе такава, че малцина можеха да си ги позволят. Печалбата над живота. Това беше принцип, който Носферату бе виждал неведнъж в действие. Но от друга страна, нерядко бе ставал свидетел и на човешко поведение, което не се побираше в никакви рамки на логиката.

Вътре в лабораторията наетият от Носферату срещу солидно заплащане специалист проверяваше всяка банка с прясна кръв, пристигнала със самолет направо от Кейптаун. Литър от тази кръв струваше на Носферату над пет хиляди долара и макар че според договора трябваше да се изследва в болницата в Южна Африка, почти една трета се оказваше заразена със СПИН и негодна за употреба.

Оборудването на лабораторията бе най-модерното, което можеше да се намери по света, но Носферату знаеше, че не е достатъчно добро, за да се сдобие с аирлианския вирус.

Имаше обаче едно място, където съществуваше търсеното от него оборудване, при това базирано на аирлианска технология: в Дълси, Ню Мексико, където „Меджик-12“ бе създал таен център за разработка на биологични и химични проекти. Американците бяха започнали да разкопават срутената лаборатория, но дейността им бе прекратена след избухването на Третата световна война. Осведомителите на Носферату го бяха информирали, че разкопките са били преустановени, а усилията на американците са били насочени към подпомагане на пострадалите от войната страни, и най-вече на Южна Корея.

Носферату се опита да прогони безпокойството си. Трябваше да е готов за момента, когато другите двама изпълнят задачите си и му донесат кръвта. Изпитваше особена тревога, когато се сетеше за Вампир. Познаваше го много отдавна и от самото начало той бе в плен на своя гняв. Действията му през всичките тези години неизменно бяха свързани с жестокости. Носферату все още не можеше да забрави как бе постъпил с турските пленници. Беше чул и други истории, но междувременно Вампир се бе изгубил от погледа му, превръщайки се в легенда за хората, най-вече след като написаха книга за него. Носферату подозираше, че част от информацията за неживите е била разпространена от Наблюдателите, тъй като във всеки мит имаше и частица истина.

Включи обезопасената сателитна линия и проведе два разговора. Единият с Корос, за да потвърди времето и датата на старта. Вторият с Щатите, с негова свръзка, която бе използвал и по-рано.

Даваше си сметка, че се нуждае отчаяно от план, за да успее. Това бе единственият начин да си върне Некхбет.