Зона 51: Носферату

Епилог

Слънцето бавно се скриваше зад пустинния хоризонт. Въздухът над нагорещените пясъци продължаваше да трепти. Малко след като изчезнаха и последните златисти лъчи, от земята се надигнаха две тъмни фигури и отърсиха пясъка от черните си наметала.

— Накъде сега? — попита Некхбет. Намираха се на петстотин километра от Убежището, след като бяха летели над пустинята, докато им свърши горивото. После продължиха да вървят, докато изгря слънцето.

Никога досега Носферату не се бе чувствал толкова жив. Все още не беше сигурен дали е заради аирлианската кръв в жилите, или се дължеше на присъствието на Некхбет. Всъщност, това не го интересуваше. Най-сетне, след хиляди години, онова, което си бяха обещали на платото Гиза, щеше да се изпълни.

Носферату протегна ръце сякаш да обгърне звездите в небето и земята около тях.

— Има толкова много неща, които искам да ти покажа. Неща, които дори не сме си представяли през онези години, когато живеехме в мрака.

Некхбет се засмя и вятърът отнесе смеха й надалеч.

— Ами, в такъв случай да вървим да ги видим.

Тя се затича и краката й едва докосваха пясъка.

Носферату отметна назад качулката, разкривайки черните си очи и бледата си кожа, проследи с поглед стройното й тяло, после се втурна след нея.