Зона 51: Носферату

МИНАЛОТО 1.

Египет, 8000 г.пр.Хр.

Преди Третата епоха на Египет, известна като управлението на фараоните, била Втората епоха, през която властвали Сенките на боговете, създадени от самия бог Хор, а преди това, извън границите на познатата от хората история, се простира Първата епоха, когато същите тези богове, всъщност аирлианците, управлявали хората, обитаващи блатистите брегове на Нил.

Това било времето на боговете, дошли в Египет от легендарната страна Атлантида след края на Гражданската война на този митичен континент, петстотин и петдесет години преди издигането на Голямата пирамида по нареждане на фараон Хуфу и съгласно планове, дарени от боговете. В онези далечни времена само Черният сфинкс красял склоновете на платото Гиза със своето лъскаво тяло и сияещи червени очи. Черният сфинкс, положен на дъното на специално направена вдлъбнатина в склона на платото, охранявал главния вход към Пътищата на Росту — сложна плетеница от подземни тунели и камери, прокопана в недрата на платото, дълго време обитавана от самите богове, които осъществявали властта си над хората чрез избрани от тях жреци и излизали в изключителни случаи, за да погледнат онези, над които се разпростирала безграничната им власт. Но напоследък това ставало все по-рядко. Говорело се, че боговете остарявали, но нима това е възможно, след като са богове?

Дълбоко под повърхността на платото, успоредно на едно от големите разклонения на Пътищата на Росту, лежи задънен коридор с три помещения от едната страна. В първото от тях са положени два саркофага от черен метал, дълги близо три метра и широки един. Противно на вида им това не са ковчези, а по-скоро специални затворнически килии, всяка от които заключва по едно тяло. В горната част на саркофазите има малко светещо табло с поредица хексагонални секции, в които са нанесени знаците на староруническия език на боговете.

В най-близко разположения до вратата саркофаг лежеше получовек, полубожество, чието съществуване бе придружено от нестихваща болка и изтощение. Името му бе Носферату. В главата му се мяркаха спомени за ярка слънчева светлина и пясъчен морски бряг, където играе безгрижно, а една жена — неговата човешка майка — стои наблизо и го наглежда. Помнеше, че дори си е играл с човешки деца — децата на жреците, които един ден щяха да сменят родителите си и да продължат да служат на боговете. Съдбата бе отредила и на Носферату да бъде слуга, но по различен начин. Спомените му датираха от толкова отдавна и бяха тъй смътни, че понякога се питаше дали не са само сънища. Но нима е възможно да сънуваш нещо, което не си видял? Сигурно някога е живял на повърхността. Помнеше палмови дървета и ярки слънчеви лъчи, които се отразяват от дюните и дори от блестящата повърхност на реката Нил. Помнеше историите, които разказваха жреците на децата си — за Атлантида, за богове, наричани аирлианци, и за опустошителна война между същите тези богове, която разрушила материка им. Беше присъствал на уроците по езика на боговете, които вземаха тези деца, и се бе научил да чете и пише със старите руни.

Но всичко това беше напразно, защото, когато достигна зрелост, го лишиха от слънчевата светлина и го затвориха в подземията, за да служи на боговете. Вече триста години бе окован в металния саркофаг в тази каменна килия. Не за наказание, защото не бе сторил нищо нередно, освен че се бе родил такъв, какъвто е, а за да служи на целта, поради която бе създаден: да доставя удоволствие на боговете по странен и перверзен начин.

И макар че беше първият, Носферату не остана единственият. Имаше още четирима като него в саркофази, в това и в съседните помещения, с които понякога общуваше шепнешком. Най-близо до него бе Некхбет. Неговата любов, дъщеря на бог Озирис и момиче от царско потекло, тя бе донесена тук преди стотина години, когато Носферату бе започнал вече да си мисли, че светът е заселен само от глухонемите жреци, които отваряха капака на неговия саркофаг веднъж в месеца и му носеха човешка кръв, и от боговете, които идваха да точат неговата. Но сега, отново веднъж в месеца, той бе възнаграден с неземното щастие да сяда в саркофага, окован през кръста с тежки вериги, и да съзерцава своята любима, докато жрецът придържа купата с кръв до устните му. Дори в мъждивата светлина и в гробищната атмосфера всеки път по време на тези кратки срещи Носферату се дивеше на красотата на своята избраница. Снежнобяла кожа, изпъкнали скули, черни очи, висока и стройна снага, буйни червени коси, спускащи се като водопади върху голите й рамене. Още в първия миг реши, че тя е събрала в себе си най-доброто от хората и боговете.

Кожата на Носферату също бе бледа като сняг и косата му яркочервена. Очите му имаха червеникав оттенък покрай зениците, които бяха леко издължени. И той беше висок, близо метър и деветдесет, със стройно тяло. Беше толкова измършавял обаче, че приличаше на скелет. Макар да живееше вече триста години, приличаше на трийсетгодишен мъж благодарение на смесицата от човешка и божествена кръв в жилите си. Нямаше никаква представа, нито смееше да си мисли още колко ще живее.

В началото се бе опитал да брои дните, изключително трудна задача, след като в подземията не проникваше никаква светлина. Можеше да използва само моментите, в които повдигаха капака, за да му поднесат кръв. Но когато стигна до неколкостотин, реши да се откаже. Какъв смисъл имаше? Въпреки кръвта, с която го хранеха, знаеше, че остарява и че е обречен да прекара останалата част от съществуването си затворен тук.

Носферату чу щракането на резето, което държеше капака затворен, и замижа, готвейки се за блясъка на факлата. Усети полъха на малко по-свеж въздух, когато капакът бе отместен.

— Боговете трябва да умрат, за да се измъкнеш от тук. Инак ще издъхнеш в мъки след един дълъг и безцелен живот.

Думите отекнаха в каменните стени и стреснаха Носферату, който разтърка и отвори очи. Над него се бе навела непозната жена. Само мъже с отрязани езици и пробити уши бяха идвали досега да го хранят, никога жена. Тя беше човек, а не божество, бе облечена с дълго черно наметало със сребърни пискюли. Не носеше нито един от знаците на жреците. Имаше къса черна коса, черни очи и бледа кожа. Беше първият човек, когото Носферату виждаше от двеста години насам. Когато погледна над рамото й, зърна висок мъж в кожена ризница, въоръжен с меч. Мъжът също имаше черна коса, но кожата му бе мургава. Поглеждаше към коридора и очевидно бе поставен на пост.

Жената надникна право в очите на Носферату, после се пресегна и допря пръсти в шията му, опипвайки пулса. Накрая погледна клапата под брадата му, откъдето му точеха кръв, за да хранят боговете.

— От доста дълго време те използват, нали?

Носферату се надигна бавно. Веригата, която го обхващаше през кръста, бе здраво прикрепена за пода на саркофага. Около китките и прасците му бяха увити метални пластини. Всеки път преди да заспи и когато се събуждаше, от тези пластини го удряха болезнени заряди, които караха мускулите му да се гърчат. Нямаше представа колко дълго спи, но можеше да определи, че е повече, отколкото продължава една земна нощ. В горната част на саркофага имаше фуния, наподобяваща конусовидна корона, но Носферату никога не бе пъхал глава в нея, нито пък жреците бяха искали да го прави и не знаеше за какво е предназначена.

Той веднага потърси с очи втория саркофаг в криптата. Жената улови погледа му, отправи се натам, отмести капака и събуди обитателката му, като натисна съответния знак на пулта. Некхбет се изправи, премигвайки сънено. По изражението й си личеше, че тя също се пита коя е непознатата жена и какво става.

— Та както ти казах — продължи жената, като междувременно се върна при него, — няма да издържиш още дълго. Ако не направиш нещо, някой ден ще умреш. Всеки път, когато те източват, процентът на тяхната кръв в жилите ти намалява, а този на човешката расте. Скоро вече няма да си им нужен. Тогава ще вземат някой друг, ще те заменят. Може би вече отглеждат твоя заместник — много ги бива да планират нещата, свързани с техните нужди и удоволствия.

— Откъде знаеш всичко това? — проговори най-сетне Носферату.

— Зная всичко за тях. Те не са богове, а същества от… — жената посочи нагоре. — От звездите. Използват нас — хората, и такива като теб, мелези между хора и самите тях. Трудно ми е да определя кой е най-тежкият от всичките им грехове. Това, което правят с теб, поне е очевидно. Но действията им по отношение на човечеството са далеч по-коварни и същевременно лицемерни. Не е изключено в най-скоро време да решат да потънат в сън за няколко хиляди години и в такъв случай нуждата от теб ще отпадне и ще те убият.

Носферату се опитваше да следи мисълта й, но му беше трудно. От толкова време не бе излизал на повърхността и не бе виждал звездите. И как бе възможно да е един от тях? Щом аирлианците не са богове, какви са тогава? Какъв е той? Защо трябва да заспиват дълъг сън?

— Защо искаш да ни помогнеш? — попита я Некхбет. — Ти си човек. Ние не сме. Наполовина сме като тях.

— Защото съм сигурна, че ги ненавиждате не по-малко от мен — отвърна жената. — Повечето хора — тя поклати глава — са като овце. Радват се, като дойде време за паша, и оставят на боговете да вземат решенията вместо тях.

— Не можеш да убиеш боговете — долетя звънкият глас на Некхбет от другия край на криптата. — Те са безсмъртни.

Донхад разтвори полите на наметалото си и показа шестте кинжала, затъкнати в колана й.

— С тези ще можете. Изработени са от самите богове, за да се унищожават един друг.

Некхбет все още не изглеждаше убедена.

— Дори и да убием боговете, жреците ще ни погубят, нали?

— Не и ако си безсмъртна — погледна я жената.

Носферату най-сетне започна да схваща смисъла на онова, което им предлагаше посетителката.

— Граалът?

Жената кимна.

— Убивате боговете. Влизате в Черния сфинкс, взимате Граала, който е скрит там, и отпивате от него, както ви бяха обещали в самото начало същите тези богове. И тогава ще станете безсмъртни.

— Коя си ти? — попита Носферату.

— Името ми е Донхад. Двамата с моя помощник — тя погледна към мъжа, който стоеше в коридора — от доста време воюваме с боговете. Това трябва да ви бъде достатъчно. Вашите врагове са и мои.

— Нашите врагове са ни родители — възрази Носферату.

— Единият от вашите родители — поправи го Донхад. — Другият родител на всеки от вас е човек, отвлечен от боговете, за да си доставят удоволствие и да ви създадат. Боговете не заслужават нито обичта, нито уважението ви. Те ви точат кръвта, а накрая ви убиват без капчица съжаление.

— И как да извършим това, което ни предлагаш? — попита Носферату и разклати веригата, с която бе окован.

Донхад извади дълго половин метър желязо.

— Тази нощ. След церемонията, посветена на лятното слънцестоене. Ще последвате боговете, които ще присъстват на нея, до едно от скривалищата им в Пътищата на Росту. — Тя нагласи металния лост в една от брънките на веригата на дъното на саркофага. След това го погледна с вдигнати вежди. — Искаш ли да бъдеш свободен?

Носферату потърси с очи Некхбет. Дори тази жена да го лъжеше и всичко това да бе капан, нямаше никакво значение. Достатъчно му беше да може да подържи Некхбет в обятията си.

— Да.

Донхад натисна лоста и веригата се скъса с дрънчене. Тя продължи с другите окови и след минута Носферату бе свободен. Веднага щом смъкна металните пластини от китките си, над главата му светна червена светлина, но той не й обърна внимание. Сграбчи ръба на саркофага и се измъкна навън. Ала в мига, когато ходилата му тупнаха на прашния под, коленете му се подгънаха и той падна. Донхад вече работеше върху веригите на Некхбет. Пластините се бяха грижили за мускулите му, ала тялото му бе изгубило способността си да пази равновесие. Въпреки това, вдъхновяван от внезапно бликналата в него сила, той се изправи и пристъпи напред с разперени ръце. По това време Некхбет вече беше свободна и жената й помагаше да излезе от саркофага. Носферату се приближи до нея и я стисна в прегръдките си. Имаше чувството, че плътта на телата им се слива и става едно цяло.

— Уморен ли си? — попита го шепнешком Некхбет.

— Вече не.

— Но си много слаб.

Носферату я погледна стреснато, когато видя, че му предлага шията си, опирайки в устните му пулсиращата клапа. Знаеше, че има нужда от сила — но от Некхбет?

Гласът й бе съблазнителен шепот.

— Вземи, както взимаха те, моя любов. Имаш нужда от сили. Ти си най-възрастният сред нас и ти ще ни водиш. На теб мога да дам, дори искам да го направя. Така ще станем поне за малко едно.

Не можеше да се въздържи. Устните му разтвориха клапата. Първият допир с топлата кръв бе наелектризиращ, сякаш през цялото му тяло премина мощен заряд. Натрупаното от десетилетия изтощение изчезна. Кръвта й, или по-точно онази част от нея, която дължеше на чужденците, му даваше сили, каквито човешката кръв не можеше да му осигури.

— Церемонията вече е започнала — обади се жената. — Ще имате повече време един за друг, когато всичко приключи.

Носферату не пусна Некхбет. Кратката минута на тяхната прегръдка не можеше да се сравни с вековете на самота в мрака на саркофага. Всяка глътка от кръвта, която поглъщаше, му носеше неописуемо удоволствие. Това ли чувстват боговете? Почти можеше да ги оправдае, задето го бяха държали тук. Отвори очи, но като зърна бялата й кожа и пулсиращите вени, отново ги стисна. Най-сетне намери сили и успя да отдели устните си от шията й. Некхбет се олюля и щеше да падне, ако не я беше подхванал.

— Съжалявам — прошепна. — Май прекалих.

Некхбет поклати глава и бавно отвори очи.

— Всичко е наред. Имаш нужда от сила.

— Ако не направите нещо, скоро и двамата ще умрете — подкани ги Донхад.

Некхбет първа се освободи от прегръдката на Носферату.

— Любов моя, трябва да сторим каквото ни казва. Това е единствената ни възможност. Трябва да освободим и другите.

Носферату се отдръпна неохотно назад. Сетне последва Донхад в съседното помещение, където нейният помощник вече отваряше вратата.

— А ти кой си? — попита го Носферату.

— Името ми няма да ти говори нищо — отвърна войникът, след като го изгледа. — Преди много време ме наричаха Гуалкмай. Носил съм и други имена, както и ще ги нося в бъдещето.

Донхад влезе първа в криптата и Носферату и Некхбет я последваха, а войникът остана отвън. Тук държаха близнаците — Вампир и Лилит. Обитаваха двата саркофага от около седемдесет години, доколкото можа да определи Носферату. Жената се надвеси последователно над пултовете на саркофазите и натисна съответните хексагони. Близнаците бяха пълни с въпроси, но Носферату ги сгълча да мълчат, докато им сваляше оковите. Последни освободи най-младите — Мосеги и Чатха, които бяха оковани тук само преди двайсет и шест години. Бяха общо шестима на брой, по един за всеки от боговете.

Веднага щом пусна на свобода и последните двама, странната жена на име Донхад се отправи към изхода.

— Оставям на вас да свършите онова, което е нужно.

Носферату протегна ръка да я спре.

— Разкажи ми още за боговете. Защо им трябва това? — той докосна клапата на шията си.

— Както вече ти казах, правят го за собствено удоволствие. За тях кръвта ви е еликсир. Предпочитат я пред чистата човешка кръв.

— И това е всичко? — Носферату се бе надявал, че кръвта му поне им помага да живеят по-дълго.

— Не ти ли харесваше храната, която ти даваха? — попита Донхад.

Носферату кимна.

— А нейната кръв — не ти ли допадна още повече? — Донхад посочи Некхбет.

— Допадна ми.

— В такъв случай разбираш.

— Ние съществуваме само за да им доставяме удоволствие? — попита Вампир, уловил под ръка своята сестра близначка Лилит.

— Да — отвърна лаконично Донхад, на която този разговор очевидно започваше да омръзва.

— Казано е, че боговете са безсмъртни.

Гуалкмай подаде глава от коридора.

— Трябва да побързаме.

— В известен смисъл — рече Донхад — те са такива.

— Значи и аз съм безсмъртен? — попита Носферату.

Донхад поклати глава.

— Не. Но ако продължаваш да пиеш човешка кръв и не позволяваш да точат твоята, можеш да живееш много-много дълго. Би могъл също да се затвориш в саркофага — тогава времето ще минава, без да оставя следи върху теб. Виждала съм го и преди — очите й се вторачиха някъде надалеч. — Те постъпиха по този начин с моя народ. Много отдавна.

— Откъде си? — поинтересува се Носферату.

Донхад поклати глава.

— Няма да разбереш. — Сетне посочи дъното на късия коридор. — Ако тръгнете наляво, ще намерите скрита врата, която извежда близо до Нил. Церемонията започва съвсем скоро, ще се проведе в подножието на Сфинкса. Изчакайте, докато се появят боговете, сетне ги последвайте към главния Път на Росту.

— Но… — Носферату искаше да узнае още много неща, ала Донхад си тръгна, следвана от помощника си.

Останалите петима го гледаха очаквателно.

— Последвайте ме — нареди им.

Петдесет жреци се бяха проснали пред масивните лапи на Черния сфинкс, припявайки на чуждоземен език молитвите, останали им в наследство от техните предци в Атлантида.

— „Служим вярно заради обещанието за вечен живот, с който ще ни дари Граалът. Служим вярно заради обещанието да узнаем великата истина. Служим вярно, както бащите ни и както бащите на нашите бащи, още от първия ден на царството на боговете, което ни извади от мрака. Служим вярно, защото това е най-голямата добродетел.“

Напевите им отекваха в стените, заобикалящи от всички страни гладкото тяло на Черния сфинкс. До статуята, разположена на седемдесет метра под нивото на платото, се стигаше по издълбани в каменните стени стъпала. Точно под гърдите на чудовището и между лапите му, тъмнееше вход, през който се проникваше в свещените Пътища. Там можеха да влизат само избрани жреци.

Скрити в сенките в единия край на вдлъбнатината, в която лежеше Сфинксът, се спотайваха шест фигури — Носферату и петимата му другари. В ръцете си стискаха кинжалите, които им бе оставила непознатата. Наблюдаваха с трескави погледи церемонията на лятното слънцестоене — жреците благодаряха на боговете за богатата реколта и напоителните води на Нил. Шестимата чакаха търпеливо, защото наградата, която им бе обещана, надминаваше и най-смелите им мечти — същата, заради която служеха вярно поколения жреци. Вечният живот. Бяха напуснали Пътищата на Росту недалеч от коритото на реката и се бяха промъкнали дотук под прикритието на тъмнината.

— Ще дойдат ли боговете? — промърмори по-скоро на себе си Носферату.

— Изида и Озирис идват всяка година, за да дадат благословията си — прошепна в отговор Вампир. — Виждал съм ги на същата тази церемония, преди да ме свалят долу при сестра ми.

Изида и Озирис бяха двамата главни богове. Имаше още четирима аирлианци — Хор, Амон, Хонсу и Себек, — но те се появяваха по-рядко. Много години бяха изминали откакто и шестимата се бяха събрали заедно на повърхността. През всичкото това време обаче те не пропускаха да посещават редовно Носферату и събратята му по съдба. Майката на Носферату му бе признала, че е син на Хор, и той бе склонен да й вярва, защото само този бог не идваше да пие от кръвта му. По същия начин и бащата на Некхбет никога не навестяваше нейния саркофаг.

Песента секна, когато в тъмния отвор се показаха две фигури. Бяха високи и слаби, с неестествени пропорции. Съдейки по формите им, бяха мъж и жена, но веднага щом отметнаха качулките си, стана ясно, че не са човеци. Червени, издължени като при котките очи се вторачиха в коленичилите жреци. Снежнобялата им кожа блестеше на сиянието на факлите. Издължените им уши се спускаха почти до раменете. А когато мъжът вдигна ръка за поздрав, изпод ръкава на наметката му се подадоха шест пръста, украсени с големи, сияещи пръстени.

Носферату ги познаваше добре от безбройните пъти, когато бяха слизали в криптата, за да се хранят от него и Некхбет. Бяха Изида и Озирис, върховните божества на Египет, които управляваха изпод земята вече близо две хиляди години. Под тяхно владичество Египет се бе превърнал в процъфтяваща страна, разширявайки границите си надолу по поречието на Нил, на изток и на запад — до границите на пустинята. Беше се превърнал в люлка на цивилизацията, в място, където оцелелите от Атлантида бяха построили своя нов дом. Отвъд границите на техните владения хората водеха жалкото съществуване на животни, така поне твърдяха жреците.

Скрит от погледите на Носферату и събратята му, от жреците и боговете, край Сфинкса се спотайваше и още един човек, за когото никой не подозираше. Казваше се Хаджилил и бе загърнат в сиво наметало, което се сливаше с цвета на камъка на скалната цепнатина, в която се криеше. Той виждаше добре както двамата богове Озирис и Изида, така и шестимата, които ги дебнеха от другата страна. Лежеше неподвижно като скалата, приютила го в утробата си, и очакваше с безмерно търпение какво ще последва. Хаджилил беше един от уаджетите, Наблюдател, петдесет и вторият от неговия род, заклел се да пази платото Гиза и боговете още в онези далечни времена, когато бяха пристигнали тук от Атлантида.

Жреците се надигнаха бавно и заотстъпваха назад, към каменния храм близо до Нил, но Наблюдателят остана на мястото си, вперил очи в групата на шестимата. Само един от жреците остана на откритата площадка пред Черния сфинкс, изчаквайки другите да напуснат района. В мига, когато се извърна, за да последва Изида и Озирис във вътрешността на Сфинкса, шестимата се размърдаха, водени от Носферату.

Жрецът тъкмо посягаше към окачения на шията му медальон, с чиято помощ щеше да затвори вратата, когато Носферату се нахвърли върху него, с вдигнат за удар нож. Върхът на кинжала се заби в гърлото на свещенослужителя и Носферату завъртя рязко дръжката, за да пререже шийната артерия и да му попречи да нададе предупредителен вик.

Кръвта на все още дишащия жрец опръска лицето и дрехите на Носферату. Езикът му се стрелна навън, опитвайки вкуса й. Той премигна и се ококори, усещайки прилив на енергия. Наведе се напред с отворена уста и започна да пие жадно бликащата от раната кръв, докато жрецът издъхна. Кръвта на току-що убит човек се оказа далеч по-вкусна от онази, която му носеха в купа, но и тя не можеше да се сравни с кръвта на Некхбет.

Носферату смъкна медальона от шията на жреца. Върху едната му страна бе гравирано изображение на око в триъгълник. Той навлезе предпазливо в тунела, а останалите го последваха, като прекрачиха трупа на свещенослужителя.

А зад тях, като невидима сянка, се движеше Наблюдателят.

Босите крака на Носферату не издаваха почти никакъв звук, докато напредваше пъргаво в тунела. Чувстваше в тялото си сила, каквато не бе имал никога досега. Зърна малко по-напред високите фигури на Изида и Озирис и спря да си поеме дъх. Огледа се през рамо. Некхбет бе на две крачки зад него, тя се пресегна и го докосна леко по рамото. Допирът й му придаде нова увереност. Ако тази нощ успеят, ще бъдат заедно цяла вечност.

Носферату изчака да ги застигнат и другите и поднови преследването. Пред тях се дочу стържене и тропот, което му подсказваше, че боговете са отворили някоя тайна врата. В подземията тук вратите бяха така изкусно замаскирани, че по нищо не се отличаваха от стените.

Той се втурна към завоя на тунела. В другия край, на двайсетина стъпки от него, от тавана се спускаше каменна преграда. Носферату бе готов за това. Той се хвърли към стесняващия се отвор в стената, стиснал в ръка черния кинжал, който му бе дала странната жена. Пъхна го в процепа, обърнат с острието нагоре. Долният край на плочата опря във върха, тя потрепери за миг, сетне спря своето движение.

Носферату въздъхна облекчено. Надникна през процепа и забеляза сенките на Изида и Озирис на лявата стена. Миг по-късно те изчезнаха. Хвърли поглед през рамо. Некхбет вече бе до него, останалите се бяха скупчили зад нея.

Носферату знаеше, че не бива да губи нито секунда. Без да се двоуми, той се пъхна отдолу и се озова в леговището на боговете. Изправи се и се огледа. Отпред, зад завоя на тунела, мъждукаше светлина, която обясняваше трепкащите сенки преди малко. Единственият звук, който се чуваше, бе от влаченето на наметалото на Некхбет по пода, докато тя се промушваше след него. Изчака една минута, докато очите му привикнат със сумрака и докато останалите се прехвърлят при тях. После тръгна по коридора, вдигнал кинжала пред себе си. Опря гръб в лявата стена и надникна предпазливо зад ъгъла. Стената бе идеално шлифована, дело не на хора, а на богове.

Жреците твърдяха, че боговете са построили Пътищата на Росту още в самото начало, след пристигането си отвъд Средното море. И че има шест дуата (подземни камери), където боговете живеят и държат тайните си източници на сила. Говореше се, че там били скрити невероятни предмети от онази далечна епоха, когато само боговете са ходили по земята или са летели из небесата в своите овални златни колесници. Но сега боговете се криеха в подземия и управляваха с помощта на жреците, сякаш се бояха от нещо. От какво можеха да се страхуват самите богове? Имаше само едно обяснение — от други, по-могъщи богове. Като малък, той бе чувал разкази за кръвопролитна гражданска война, когато боговете се сражавали помежду си и когато била разрушена Атлантида. Това означаваше само едно — че боговете са уязвими.

Никой от шестимата не бе забелязал фигурата, която ги следваше безшумно. Наблюдателят се пъхна под преградата, но замръзна, когато в покрива на тунела се появи отвор. Прикрит под сивото наметало, той не сваляше облещени очи от онова, което се измъкна през тесния отвор и се насочи по коридора след шестимата нашественици.

Когато сви зад ъгъла, Носферату се сблъска с Озирис, Изида беше на няколко крачки пред него. Трудно беше да се определи кой от двамата бе по-изненадан, но Носферату реагира пръв. Замахна мигновено и заби кинжала до дръжката в гърдите на Озирис. Вложи цялата си сила и подкрепи с тежестта на тялото си удара.

Озирис го сграбчи за гърлото с шестопръстата си ръка, стисна го и го повдигна с нечовешка сила от пода. Носферату продължаваше да върти кинжала в раната, търсейки с острието сърцето. За миг червените очи на божеството се изцъклиха, сетне животът започна бавно да ги напуска и ръката му пусна гърлото на Носферату. Изида най-после се отърси от вцепенението си и се хвърли на помощ на своя другар, но бе пометена от другите петима нашественици, чиито кинжали се вдигаха и забиваха в тялото й със смъртоносна точност. Езиците на всички бяха изплезени и лочеха жадно кръвта на двете божества. Забравили всичко, нашествениците се бяха превърнали в кръвопиещи чудовища, натъкнали се на неочаквано пиршество. Чуваше се пукотът на разкъсвана плът и сухожилия. Дори изстиващият труп на Озирис не бе пожален от ножовете.

И в този момент зад тях се появи странното същество, което бе видял Хаджилил.

Само Носферату бе успял да запази ясно съзнание. Надигна се от трупа на Озирис тъкмо когато създанието се подаваше иззад ъгъла. Сияеща златиста сфера, висока около метър, снабдена с черни, заострени крака, които драскаха по каменния под. Мосеги стоеше най-отзад в групата и загина пръв — веднага щом лъскавата сфера се приближи към него. Два от металните крака, с остри като бръсначи ръбове, го пронизаха през гърдите и се показаха отзад. Сетне се кръстосаха за миг и тялото на Мосеги бе прерязано през средата, а останките му тупнаха на пода.

Бликнаха нови фонтани от кръв. Замириса на смърт. Носферату скочи на крака, вдигнал кинжала за удар, макар да се съмняваше, че оръжието може да му е от полза срещу металното чудовище.

Но колкото и да бе странно и необяснимо, чудовището замръзна неподвижно, тъкмо когато бе насочило остриетата на крайниците си към Некхбет. Внезапно блесна ярък сноп светлина и блъсна Чатха в гърдите, събаряйки я в несвяст на пода. Иззад ъгъла на коридора, зад металното чудовище, се появиха другите четирима богове, трима от тях въоръжени с дълги копия. Четвъртият държеше в ръце малка черна сфера, с чиято помощ управляваше чудовището. От върха на копието на Хор бликна нов сноп светлина и порази Лилит. Вампир протегна ръце към сестра си, но за малко и той да бъде повален от златистия лъч.

— Ела! — извика Носферату на Некхбет. Твърде късно, защото дойде нейният ред и тя също се строполи. Двамата с Вампир издърпаха тялото й назад, далеч от мястото на зловещото убийство. Двама от боговете спряха, за да огледат труповете, а другите двама продължиха преследването. Изведнъж пред краката на Носферату зейна кръгъл отвор и той едва не падна в него. От мрака се показа човешка ръка и го подкани да слезе. Вампир пръв се спусна в отвора без нито миг колебание.

— Насам! — извика някой отдолу, докато Носферату се двоумеше — нещо, за което щеше да съжалява през следващите няколко хиляди години. Хор и Амон се появиха с вдигнати за удар копия. Носферату се хвърли в отвора, дърпайки Некхбет със себе си, в мига, когато Хор метна своето копие. Острието прониза китката на Некхбет.

Носферату тупна долу, като се удари болезнено в пода, Претърколи се настрани и се свлече по наклонения страничен тунел, преди да осъзнае, че стиска само отсечената ръка на Некхбет.

— Насам! — подкани го същата фигура от мрака. До нея стоеше Вампир и също му махаше да побърза.

Носферату не помръдваше от мястото си, усещайки как късчето плът в ръката му изстива. Внезапно скочи на крака и протегна ръце нагоре, с идеята да се улови за ръба на отвора и да се покатери в коридора.

— Не! — просъска гласът. Вампир изтича и го хвана за ръцете.

Едва сега Носферату чу дрънкането на метал и стърженето на заострените крака и осъзна, че чудовището е тръгнало след тях.

— От тук — подкани го мъжът и Вампир го дръпна в същата посока. Носферату ги последва в един коридор, наполовина залят с мътна вода.

Зората завари Носферату и Вампир скрити на един от склоновете на платото Гиза, в компанията на странния непознат, който се бе представил като уаджет — дума, която на древния език означаваше око. Намираха се в южната част на падината с Черния сфинкс, сред купчина гигантски гранитни блокове, всеки от тях обозначен за съответното място в строежа на храма на Изида. След като се покатериха върху купчина от блокове и се скриха между два от тях, те извърнаха погледи към падината на Черния сфинкс. Още привечер към съседните села бяха разпратени глашатаи, за да наредят на населението да се събере в подножието на Сфинкса при изгрев слънце.

Носферату бе загърнал отсечената ръка на Некхбет в парче плат и я бе прибрал в малка торбичка на пояса си. За да се защити от ярката светлина на изгряващото слънце, бе омотал друго парче около челото си. Тримата с Вампир и уаджета бяха прекарали нощта в една колиба на брега на реката, близо до мястото, откъдето бяха напуснали Пътищата.

С наближаване на зората Носферату и Вампир започнаха да късат парчета от наметалата си и да ги увиват около оголените части на телата си, за да ги предпазят от слънцето.

Когато то най-сетне изгря, лъчите му озариха две X-образни подпори, върху които жреците бяха сковали платформа. Зад тях се виждаше един от черните саркофази с отворен похлупак. Цялата падина пред и около Сфинкса бе изпълнена с египтяни, които се струпваха така, че да могат да чуват гласовете на жреците. Всички гледаха в една и съща посока — към центъра на падината.

Докато оглеждаше тази, засега застинала, картина, Носферату неволно потрепери при мисълта какво може да е нейното предназначение. Беше преживял триста години затворничество и познаваше добре нравите на боговете. Всички техни идеи бяха извратени.

Вампир се обърна към уаджета.

— Каза ни само, че си уаджет, нищо повече. Как се казваш?

— Името ми е Хаджилил. — Беше дребен човечец с изгоряла и загрубяла от слънцето кожа. Носеше сиво наметало, плътно усукано около тялото му. Лицето му бе покрито със ситни бръчици.

— Какво е уаджет? — попита Вампир.

— Наблюдател.

— А какво е Наблюдател? — продължи да разпитва Вампир.

Хаджилил се почеса по брадата, докато обмисляше отговора си.

— Ние сме един много стар орден, създаден след унищожаването на Атлантида. Първите Наблюдатели са били бивши жреци на аирлианците. След като осъзнали, че са предадени, те се заклели да наблюдават двете враждуващи аирлиански фракции.

— Защо ни спаси? — намеси се Носферату.

— Заради Донхад. Опитвам се да подтиквам събитията в правилна посока, но винаги има неочаквани промени.

— Коя е тя?

— Не съм сигурен. Чух различни слухове. Тя и нейният помощник, войнът Гуалкмай, мразят боговете. Някои казват, че двамата крачат по земята още от времето, когато е съществувала Атлантида. Трудно ми е да го повярвам, защото са човеци или поне изглеждат като такива. Но пак според слуховете тъкмо те са предизвикали избухването на гражданската война между аирлианските богове, при която е унищожена Атлантида. — Хаджилил се усмихна сухо. — Какво ли не говорят хората. Ето защо е най-добре да се наблюдава и записва.

— Но ти ни спаси — не отстъпваше Носферату. Вампир се бе вторачил в Черния сфинкс, търсейки някъде там Лилит, но не изпускаше нито дума.

— Та, както казах — продължи Хаджилил, — опитвах се да възстановя равновесието. Но тя се намеси и реших, че е време и аз да се появя на сцената. Кой знае дали съм бил прав? Често се замислям върху този въпрос. Дали пък нейните действия не са част от предначертаното? Понякога си мисля, че не трябва само да наблюдавам, но и да помагам на такива като нея.

Носферату не разбираше за какво говори човекът до него. Измъчваше го въпросът какво са намислили да правят аирлианците богове със заловените им другари.

Хаджилил бръкна под наметалото и извади къса черна тръба, която допря до окото си.

— Какво е това? — полюбопитства Носферату.

— Имам го от Атлантида — обясни Хаджилил. — Аирлианците ги даваха на корабните капитани, които плаваха из океана.

Подаде прибора на Носферату, който го взе и го пъхна между гънките на усукания около главата му плат. Изненада се, че всичко изведнъж се приближи към него, и премигна, за да се увери, че не е станал жертва на илюзия. Отново опря тръбата в окото си и заразглежда околностите на Сфинкса. Можеше да види дори устните на жреците, които се молеха.

— Давали са ги на хората? — попита той.

Наблюдателят кимна.

— Дар от боговете. В старите времена, когато те управляваха открито.

Носферату имаше и други въпроси, но в този момент каменната врата между лапите на Черния сфинкс се отвори и отвътре излезе процесия от жреци, водещи завързаните пленници. Най-отпред бяха Чатха и Лилит, зад тях окованата във вериги Некхбет. С помощта на черната тръба Носферату видя, че пленниците са пребледнели — вероятно им бяха източили кръвта дотолкова, че да могат едва-едва да се държат на краката си. Отсечената китка на Некхбет бе увита в мръсен парцал.

Носферату понечи да се изправи, но Хаджилил го задържа.

— Безполезно е — прошепна. — Ще те покосят още преди да си се приближил.

— Какво ще правят? — попита Носферату, докато жреците тикаха пленниците нагоре към набързо скованата платформа.

— Гледай и ще видиш.

Вампир поиска прибора за наблюдение и Носферату му го отстъпи неохотно. Когато видя сестра си, окована и бледа като платно, Вампир изруга ядно.

При появата на четиримата богове из тълпата се разнесе шепот. Всички присъстващи, с изключение на жреците и пленниците, паднаха на колене. Боговете бяха загърнати в черни наметала и със спуснати напред качулки, за да не се виждат лицата им. Носферату едва сега осъзна, че целта на качулките не е да ги крият от погледите на хората, а от ярката слънчева светлина. Аирлианците се заизкачваха бавно към платформата.

Първият от четиримата се приближи към един от жреците и му кимна. Свещенослужителят подхвана на висок глас напев, който отекваше в далечния край на падината. После произнесе с ясен глас:

— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.

Жрецът млъкна и през това време Чатха и Лилит бяха избутани до двата дървени кръста. Скъсаха им дрехите и отдолу се показа бялата им кожа. След това ги разпънаха върху дървените греди, докато те въртяха уплашено глави и премигваха срещу ярката светлина на слънцето. Жреците се захванаха за работа. Извадиха кожени каиши, накиснаха ги във ведро с вода и започнаха да ги усукват около крайниците на нещастните жертви. Каишите бяха с широчина около три сантиметра, а разстоянието помежду им бе два сантиметра, през процепите се виждаше бялата им кожа. Жреците продължиха да работят методично, докато увиха в каиши ръцете до подмишниците и краката до слабините.

Когато приключиха, върховният жрец се провикна отново:

— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.

След това настъпи тишина.

— Какво мислят да правят? — попита Вампир.

— Не зная — вдигна рамене Хаджилил. Беше поискал прибора за наблюдение и надзърташе в него. — Никога досега не съм виждал нещо подобно.

Слънцето се издигаше зад гърбовете им и тъкмо бе озарило платформата със завързаните пленници. Носферату нагласи плата около очите си и втренчи поглед в Некхбет. Дори без наблюдателната тръба знаеше, че е на края на силите си. Беше изгубила твърде много кръв през последните няколко часа.

Изведнъж Чатха изстена и звукът се чу надалеч в сухия въздух. В началото Носферату не можеше да разбере какво е причинило болките й. Предполагаше, че е заради слънцето, с което не бяха привикнали нито кожата й, нито светлите й очи. Взе от Хаджилил наблюдателната тръба и погледна през нея. Едва сега забеляза, че пръстите на дясната ръка на Чатха треперят конвулсивно. Тя извика отново. Пръстите на лявата й ръка също се сгърчиха. Изведнъж Носферату разбра целия зловещ план на боговете и започна да ги проклина. С изсъхването си каишите се свиваха и притискаха плътта. Процесът на съхненето следваше този на навиването и вървеше от пръстите нагоре.

Носферату не се съмняваше, че това е най-ужасното и изобретателно мъчение, измисляно някога. Кръвта на жертвите се изтласкваше постепенно към вътрешността на телата им, запазвайки ги живи, за да могат да страдат от неописуеми болки в крайниците.

По това време виковете и на двете жертви вече отекваха надалеч. Телата им се тресяха и подскачаха.

— Трябва да направим нещо — заяви Вампир.

Носферату изпитваше същия порив, но знаеше, че Хаджилил е прав — нищо не можеше да се направи.

— Сестра ми — прошепна отчаяно Вампир. — Те ще си платят. И боговете, и хората. Ще си платят за това.

Той неочаквано скочи и се затича към Черния сфинкс. Носферату се хвърли след него и го застигна с няколко широки крачки. Успя да го прегърне през гърдите и го събори на земята. Вампир започна да се дърпа яростно, за да се освободи от хватката му. Борбата приключи, когато дотича Хаджилил и удари обезумелия Вампир по темето с плосък камък. После двамата издърпаха изпадналия в несвяст обратно до скривалището им. Носферату му завърза ръцете и краката и едва тогава насочи вниманието си към Черния сфинкс.

Изправен между разпънатите жертви, жрецът отново се провикна:

— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.

Изтезанията продължаваха, въпреки че гледката бе ужасяваща дори за най-закоравелите. Телата на двете жени се извиваха толкова силно, че гръбнаците им се блъскаха в дървените греди. Писъците им бяха непоносими. Костите на ръцете и краката им се строшиха със сух пукот. Хората се блъскаха напред, завладени от перверзно любопитство.

Чатха издъхна първа, около час след като каишите бяха прекъснали напълно циркулацията на кръв в крайниците й. Слънцето се бе издигнало високо горе, което означаваше, че бе прекарала пет часа в нескончаеми мъки. Лилит бе още жива, макар виковете й постепенно да отслабваха.

Какво щяха да правят с Некхбет? — чудеше се Носферату. Нямаше трети кръст.

Лилит вдигна неочаквано глава и се провикна с дрезгав глас:

— Братко мой! Ако ме чуваш, отмъсти за мен. — Последните й думи бяха прекъснати от болезнен стон и тя увисна безжизнено.

При звука на гласа й Вампир изведнъж дойде в съзнание и на лицето му се изписа огромна болка.

— Сестрице… — той се сгърчи напред и въжетата се впиха в китките му.

Един от боговете направи знак и жрецът се приближи послушно. След като чу нареждането, свещенослужителят се върна между двете тела.

— Има още двама като тези. Още двама, които измамиха боговете. Ако не се предадат, последната пленничка ще бъде наказана така, че да си спомнят за печалната й участ векове наред. — При тези думи жрецът посочи Некхбет.

Други двама жреци я сграбчиха за ръцете и я натикаха в отворения черен саркофаг. Преметнаха верига около кръста й и я оковаха за пода на саркофага. Един от боговете се надвеси над нея и постави металните пластини на ръцете и краката й. После посегна към конусовидната корона и я нагласи на главата. Когато надникна през тръбата, Носферату откри, че за короната са закачени метални жици, свързани със саркофага. След като приключи с това, богът отстъпи назад.

Повече от сто години Некхбет и Носферату бяха обитавали една и съща крипта и бяха споделяли обща съдба. Бяха разговаряли при всяка възможност. В началото си разказваха спомени, но после, когато те се изчерпаха, започнаха да си измислят нови светове, въображаеми места, където двамата ще бъдат заедно.

— Осъдена е на вечно бодърстване — обяви жрецът. — Затворена вътре, лишена от милостта да умре, неспособна да заспи, нито да помръдне дори. Ще присъства на всеки миг от вечността. Освен ако другите двама не се предадат.

Хаджилил положи ръка на рамото на Носферату.

— Ако се покажеш, сигурно си наясно, че и теб те очаква същото наказание. А нея ще я убият. Държат я жива само като примамка.

Носферату погледна през наблюдателната тръба, фокусирайки я върху лицето на Некхбет. Беше изживял сто самотни години, преди да я доведат. Това, на което я обричаха, бе по-страшно от всичко досега. Щяха да я запазят жива, разчитайки да го примамят при нея. Рано или късно планът им щеше да успее. Но не и сега. Не и когато те диктуват условията.

Търпение. Това бе единственото, на което го бяха научили боговете.

Некхбет изви бавно глава, докато очите й се втренчиха в неговите, сякаш знаеше, че се спотайва сред скалите. Тя се усмихна и поклати едва забележимо глава.

Двама жреци спуснаха похлупака на саркофага. Един от боговете се приближи към таблото и натисна с дългите си пръсти няколко знака. Въпреки че бе покрусен от своето безсилие, Носферату се помъчи да запомни последователността. Преди да се върне на мястото си, жрецът отново застана до един от боговете и изслуша указанията му.

— Чуйте това, предатели и убийци. Вие ще бъдете издирени и ви чака още по-страшна участ.

Появиха се въоръжени с копия войници, заобиколиха саркофага, който остана на върха на Черния сфинкс като фар, предназначен да привлича към себе си Носферату. Жрецът последва боговете надолу по стълбите към входа за Пътищата на Росту.

Вампир изви глава към Носферату.

— Никога няма да ти простя за това, което направи днес.

— Ако те бях оставил, сега щеше да си мъртъв.

— Предпочитам да умра, опитвайки се да я спася — рече Вампир.

Носферату не знаеше какво да отговори. Известно време те седяха мълчаливо в сянката на скалната цепнатина, подтиснати от онова, на което бяха станали свидетели.

Гласът на Хаджилил наруши тишината:

— Бихте могли да се върнете след време, когато нещата се променят. Но засега, ако питате мен, най-добре е да напуснете Египет и да отидете колкото се може по-далеч. — Той извади две големи кожени кесии и им ги подаде. — Вътре има злато. Тръгнете на изток през пустинята, докато стигнете Червено море. Там ще наемете лодка, която да ви откара на другия бряг.

— Не зная за него — Носферату кимна към Вампир, — но аз ще се върна.

— Няма да е скоро — поклати глава Хаджилил.

Носферату знаеше, че Наблюдателят е прав. Много вода щеше да изтече, преди да успее да си върне Некхбет.

— Можеш ли да ме отведеш в Пътищата тази вечер?

— Разбери, че е невъзможно да я спасиш — взря се в очите му Хаджилил. — Ще я пазят. Нали видя онова същество, което боговете използваха в Пътищата. Има и други като него.

— Зная това — отвърна Носферату. — Но би ли могъл да ме върнеш в криптата, където бях затворен? Сега е празна. Боговете няма да очакват, че ще се появя там.

— Но защо? — попита го намръщено Хаджилил.

— Щом трябва да чакам толкова дълго, искам да направя същото, което те сториха с нея. Ще ми е нужен черният саркофаг, за да прекарам известна част от времето в дълбок сън.

— Аз също — обади се Вампир. — Трябва да печелим време. Кълна се, че ще отмъстя за сестра си.

Хаджилил обмисли молбата им и кимна.

— Тази нощ. Но сега трябва да се скриете. Ще ви търсят навсякъде.

Носферату погледна към Черния сфинкс.

— Ще дойде ден, когато те вече няма да царстват. — Той се тупна по гърдите. — И тогава аз ще се върна за моята любима.

Вампир също гледаше към мястото, където бе издъхнала сестра му.

— Това е Третата епоха. Епохата на човека. — Той постави длан на гърдите си. — Някой ден ще настъпи нашата епоха. Четвъртата. Епохата на неживите.