Злочестие

Епилог

Седях на хълма и си почивах в сянката на падналата космическа станция — която превърнах в стомана, докато падахме. Извърших трансформацията, а после излязох през една от страничните дупки. Хванах нещото, забавих го, после го изведох от смъртоносната му спирала и най-накрая го поставих тук.

Да де… разбих го тук. Излиза, че летенето е много по-трудно, отколкото си го мислят хората. Във въздуха бях ловък колкото седемнадесет престарели моржа, които опитват да жонглират с жива риба меч.

Май трябва да поработя върху това сравнение.

Дойде Меган, лъчезарна както винаги, въпреки охлузванията от — хм — не достатъчно плавното приземяване. Седна и стисна ръката ми.

— Така — каза тя — ти ще станеш свръхсилен?

— Де да знам — отвърнах аз и стиснах мускули. — Стоманеното сърце беше, баща ми е. Може и да върви с набора.

— Би трябвало да компенсира за ужасните целувки.

— Ей, за да оправиш това, трябва само да ме оставиш да се упражнявам.

— Вземам си бележка.

Според Летящ рицар, който изпращаше коптер за нас, се намирахме някъде в Австралия. До пристигането му щяха да минат часове. Не се доверявах на летателните си умения за връщането ни в Северна Америка.

Кимнах към другия хълм.

— Как е той?

— Зле — каза Меган и погледна силуета на Проф, седнал и вперил поглед в небето. — Ще трябва да живее с това, като мен. Нещата, които сме извършили, овладени от тъмнината… е, усещаме ги като свои действия. Понякога като насън, но все пак наш избор. Мога да си спомня и как съм им се наслаждавала…

Тя потръпна, а аз я придърпах. След това Проф никога вече нямаше да бъде същият. Щеше ли въобще някой от нас?

— Силите му все още действат? — попитах аз — Като твоите?

Тя кимна и погледна мобилния си.

— Ейбрахам и Коуди са добре, макар че Проф ще трябва отново да създаде ръката на Ейбрахам. И… хм… трябва да прочетеш това.

Показа ми съобщението от Летящ рицар.

— Мизи? — попитах я аз.

Меган кимна.

— Искри. Чудя се как ли ще приеме, че е Епичен.

— Е, без мрака… — Меган сви рамене.

Наистина го нямаше, доколкото можехме да кажем. Меган обаче смяташе, че Злочестие може и да се върне. Аз не.

Пред нас изникна светлина и се превърна в очилат мъж с козя брадичка, облечен в тренчкот.

— А! — изрече Разрушение. — Вие сте тук.

И прибра мобилния, който носеше.

Хм. Все пак коптерът можеше и да не ни потрябва. Поех дълбоко дъх и станах, изпълнен с надежда. Усмихнах се на Разрушение и протегнах ръка към него.

Той извади меча си от ножницата — да, все още носеше меч — и го насочи към мен.

— Ти постъпи добре и бъди благословен, понеже събори дракона от небето. Ще ти дам седмица да се възстановиш. Следващата ми цел е Торонто. Можеш да се изправиш срещу мен там и ще видим какво ще излезе от нашия сблъсък, коннико.

— Разрушение — с молба в гласа обясних аз. — Злочестие го няма.

— Да — отговори той и прибра меча си.

— Мракът си отиде — продължих аз. — Няма нужда да бъдеш зъл.

— Аз не съм — каза той. — Благодаря ти, Убиецо на Стоманеното сърце, задето ми даде тайните, които знаеш. Сега знам защо мракът ме остави преди пет години, когато застанах срещу страха си. Оттогава съм свободен от него.

Кимна ми.

— „И постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.“

Бялата керамика проблесна и той изчезна.

— Злочестие — казах аз и безсилно се смъкнах. — Злочестие.

— Знаеш ли — намеси се Меган, — можем да помислим за нови проклятия.

— Може би съм се надявал, че ще бъде на нашата страна, когато стане добър. Щом като Злочестие го няма.

— Те са хора — продължи тя. — Свободни са да бъдат хора, Дейвид. Както и трябва да бъде. А това означава, че някои от тях все още ще бъдат егоистични или объркани, или каквото…

Тя седна по-близо до мен.

— Усещам се отпочинала и съм готова за известно натоварване.

Ухилих се.

— Практика!

Тя подбели очи.

— Не че имам нещо против, Колене, но имах предвид силите си.

А, да, знаех го.

— Още ли искаш да го опиташ? — рече тя.

— Да, разбира се. Той ще чака.

— Добре. Стой мирен.

Миг по-късно бях в другия свят. Веднъж вече се бях върнал. Веднага след като приземихме космическата станция, отидох, за да им кажа, че предишното ми посещение не е било краят — но останах само за момент. Меган беше изморена.

Преди да си тръгна обаче уговорих мястото на срещата. Баща ми стоеше на покрива на сграда. Шарп Тауър, която не е била разрушена в неговия свят. Отидох към него и забелязах плющящото му наметало. Виж какво са направили с теб комиксите. Носеше символ и всичко? Искри, ама че читанка.

Какъвто бащата, такъв и синът, струва ми се.

Той ме видя и се обърна с широка усмивка. Колебливо пристъпих към него. Единадесет години. Много време за наваксване. Как да започна?

— А — казах аз, — Меган смята, че става по-добра в това, а и мрака го няма, тъй че може да го прави по-дълго. След като си е отпочинала и не се намира посред катастрофа или нещо подобно, счита, че може да ни даде петнадесет минути. Може би половин час.

— Добре, добре — рече Татко. Пристъпваше неловко. — Хм, Зарево твърди, че ти и аз имаме еднакъв набор сили.

— Да — казах аз. — Силови вълни, неуязвимост. А, и превръщане на вещества в стомана. Не съм сигурен колко полезно ще е последното.

— Ще бъдеш изненадан — продължи той.

— Ще ми трябва малко да привикна. А между другото, за мен летенето е нещо като ритник в лицето.

Стояхме един срещу друг, несигурни, докато татко не кимна към парапета.

— Ти… може би… искаш да те науча?

Усмихнах се и усетих дълбоко в себе си внезапна топлина.

— Татко, нищо не би ми харесало повече от това.