Злочестие

35.

Събудих се в пот. Отново.

Същите образи ме тормозеха. Крещящи ужасни звуци. Остри светлини. Страх, ужас, изоставеност. Нищо от нормалното облекчение при събуждане от кошмар. Никаква утеха от разбирането, че е било само сън.

Тези кошмари бяха различни. Те ме оставяха в паника. Окървавен, одран, натъртен — като в боксьорски филм. Когато се събудих, трябваше да седя на пода почти цяла вечност, преди пулсът ми да се оправи — краката ме боляха.

Искри. Нещо с мен беше много зле.

Поне не бях събудил някого от другите. Ейбрахам и Коуди спяха на платформите си, а през нощта някак си бях достигнал от мястото на Меган до моето, отделено от останалите за мен. Постелята на Мизи бе празна — беше на пост. Протегнах ръка край възглавницата си и с удоволствие намерих своя мобилен да ме чака, поправен от нея.

Проверих го, видях, че е шест часа сутринта, а светлината му огря чаша вода и няколко хапчета върху някаква кутия до леглото ми. Глътнах ги, за да вкарам в себе си някакви болкоуспокояващи. После се издърпах седнал до стената и за пръв път забелязах, че ме болят и ръката и страната. По време на мисията бях нанесъл истински повреди на тялото си.

Опипах гърба си и открих серия странни охлузвания с формата на — доколкото можех да определя — монети. Растящата болка от краката и от раните ми бе достатъчно силна, та трябваше да седя не знам колко време, докато лекарствата не започнаха да действат. Щом бях в състояние да мисля ясно, започнах да се ровя из мобилния. Ейбрахам бе прехвърлил на цялата група възстановените от Тиа данни, тъй че аз се задълбочих в тях и опитвах да не се притеснявам дали евентуално няма да трябва да будя Ейбрахам или Коуди, за да ме водят до тоалетната.

Писането на Регалия беше ясно, внимателно, недвусмислено. Струваше ми се, че при четенето мога да чуя гласа ѝ. Толкова сигурен, толкова спокоен, толкова вбесяващ. Тя ни бе отнела Проф преднамерено и разрушително — само за да засити жаждата си за безсмъртно наследство.

И въпреки това четенето си го биваше. Планът на Регалия бе невероятен, даже дързък — не можех да не изпитвам все по-голямо уважение към нея. Както и бях предположил, повикала беше Разрушение не заради способността му да разрушава градове, а заради неговите телепортационни способности.

Планът ѝ отиваше към пет години назад, но най-накрая се бе натъкнала на един последен и неочакван краен срок — собствената си смъртност. Епичните сили не можеха да лекуват природните болести. Бе установила, че е нелечимо болна, и се беше спряла на Проф като наследник. Някой, който ще може да отиде до Илдития, да направи мотиватор от Крадеца, после да се телепортира до Злочестие и да стори немислимото.

Въпреки безумната гениалност на плана, той беше пълен със слабости. Според нашите най-сигурни допускания, Злочестие бе източникът на всички Епични сили. Кой обаче можеше да каже, че е възможно те да бъдат отмъкнати? И ако някой го направеше, това нямаше ли просто да замени Злочестие с друг техен носител, който да действа точно по същия начин?

И все пак този план беше някакъв опит — опит да се направи нещо друго, вместо светът да бъде приеман такъв, какъвто е. За това уважавах Регалия, макар че в крайна сметка именно аз я и убих.

Щом приключих с бележките на Регалия, отворих група снимки. Освен картите на Илдития намерих и няколко фотографии на Злочестие. Първите три бяха правени през телескоп. Бяха неясни — и преди бях попадал на такива. На тях Злочестие приличаше на звезда.

Последното изображение бе различно. Тревожех се от думите на Летящ рицар, че не всички образи са се прехвърлили. Притеснявах се, че няма да има истински снимки на Злочестие.

Но ето че имаше една и тя ме гледаше от светещия екран в ръката ми. Не че бе кой знае колко добра фотография — приличаше ми на снимка, щракната под прикритие от мобилен — но очевидно беше Епичният. Фигура, състояща се от червена светлина, въпреки че не можех да позная дали е мъж или жена. Като че стоеше в стая, а наоколо ѝ светлината се отразяваше от странни ъгли и повърхности.

Търсех из файловете за нещо подобно, но без резултат. Другите снимки на Злочестие — ако е имало такива — бяха изгубени. Любопитното е, че Летящ рицар явно бе копирал цялата памет на устройството на Тиа, а не само новите файлове от Регалия. На екрана ми светеше папка с името Джонатан. Знаех, че вероятно трябва да я оставя, че е лична, но не можах да се удържа. Влязох в нея и почуках по първия медиа файл.

Беше видео с Проф в някаква класна стая.

Държах силата на звука ниска, но все пак можех да усетя ентусиазма в гласа му, когато взе запалка, тръгна покрай редичка яйца с дупки на връхчетата и ги запали. Учениците се смееха и подскачаха при експлодирането на всяко яйце от водорода, с който Проф обясняваше, че ги е напълнил.

После полетяха балони, като всеки проблясваше и се пукваше по различен начин, докато той минаваше край тях. Не ме интересуваше твърде научната страна; бях твърде съсредоточен върху Проф. Един по-млад Проф, с катраненочерна коса, само с няколко сиви нишки. Един ентусиазиран Проф, който явно се наслаждаваше на всеки миг от демонстрацията, въпреки че вероятно я беше провеждал стотици пъти.

Изглеждаше като съвсем различен човек. Схванах, че не мога да си спомня да съм виждал Проф щастлив през цялото ни съвместно време. Удовлетворен, да. Изпълнен с желание. Но истински щастлив? Не и преди този момент, когато го видях как работи с учениците.

Това бяхме загубили. Мъчех се да сдържам чувствата си, когато видеото свърши. Идването на Злочестие разби този свят в повече от едно отношение. Проф все още трябваше да е там и да учи децата.

Стъпки отвън ме накараха бързо да избърша очите си. Миг по-късно Мизи надникна и протегна нещо с размерите на баскетболна топка и с перка на върха. Един от дроновете на Летящ рицар.

— Човекът работи бързо — каза тя и го остави. Ейбрахам и Коуди се размърдаха; вероятно я бяха помолили да ги събуди, когато то пристигне. Меган се обърна и за момент помислих, че и тя ще се събуди. Но тя заспа отново и тихичко захърка.

Докато Мизи настаняваше дрона, Коуди и Ейбрахам включиха мобилните си и още повече осветиха стаята. Гледах как Мизи отвинтва горната част на устройството и изважда от показалото се отделение кутия, доста подобна на болконтрола, с който си служехме в Нюкаго. Проф явно беше направил фалшификата си така, че да наподобява истинския уред.

— Хубаво — рече Ейбрахам и потърка очи.

— Изненадан съм, че си го убедил да го изпрати, Дейвид — продължи Мизи и го сложи настрана.

Коуди се прозина.

— Както и да е, хайде да оправяме тоя младеж. Колкото по-скоро проработят краката на Дейвид, толкова по-скоро ще можем да сме вън от този град.

— Извън този град? — попитах аз.

Останалите ме изгледаха.

— В този случай ти… възнамеряваш да останеш? — внимателно поде Ейбрахам. — Дейвид, Тиа е мъртва, а твоята теория — при все че е умна — се оказа погрешна. Изправянето на Проф пред слабостта му не го отклони от сегашния му път.

— Така е, момко — включи се Коуди. — Беше хубаво, но ние знаем какво опитва да постигне той тук и имаме начин да го спрем. Измъкваме се с Крадеца и планът му въобще няма да се осъществи.

— При положение, че искаме да не се осъществи — добави Мизи.

— Мизи — изненадано я заговорих аз. — Той се опитва да стане върховният Епичен!

— И? — попита тя. — Искам да кажа, по какъв начин се променя животът ни, ако той заеме мястото на Злочестие? Не се задава Второ пришествие — няма „Ще унищожа света, момчета“ или нещо подобно. Доколкото аз мога да разбера, той иска само да убие неколцина Епични. На мен това ми звучи приятно.

— Предлагам — тихо изрече Ейбрахам — да не казваш такива неща там, където можем да бъдем чути.

Мизи трепна и погледна през рамо.

— Казвам само, че за нас няма причина да сме тук, след като знаем какво е намислил Проф.

— И къде отиваме, Мизи? — попитах я аз.

— Не знам. Какво ще кажеш да започнем с място, различно от града, обитаван от човек, решен да ни убие?

Можех да видя, че другите двама поне отчасти са съгласни с това.

— Хора, причината, поради която на първо място дойдохме тук, не се е променила — заговорих аз. — Проф все още се нуждае от нас. Светът все още се нуждае от нас. Забравихте ли смисъла на нашата мисия? Ние трябва да намерим начин да променяме Епичните, а не само да ги убиваме. Иначе можем още сега да се откажем.

— Само че, момко — каза Коуди, — Ейбрахам е прав. Планът ти да промениш Проф не подейства.

— Този опит не случи — съгласих се аз. — Но има логични причини защо би могло да е така. Може би той не е видял Тави като някой, който притежава неговите сили — видял ги е като сили, притежавани от друг Епичен; подобни, но различни. По тази причина сблъсъкът с нея не е бил сблъсък с неговите способности.

— Или — намеси се Ейбрахам — Тиа е бъркала за слабостта му.

— Не — продължих аз. — Битката с Тави изключваше силите му. Тя можеше да унищожава силовите му полета, а той не можеше да се лекува от причинените от нейните удари рани. Както Стоманеното сърце можеше да бъде наранен само от някой, който не се бои от него, Проф може да бъде ударен от някой, който притежава неговите сили.

— Все едно, всичко това е без връзка — възрази Ейбрахам. — Ти каза, че Меган повикала тази жена, понеже не можела да намери истинска версия на Проф. При това положение силите ѝ са ограничени, а това е бил единственият ни начин да го заставим да се изправи срещу себе си.

— Не е задължително — отвърнах аз, бръкнах в джоба си и извадих клетъчния инкубатор. Търкулнах го по пода към Мизи, която го взе.

— Това не е ли… — започна тя.

— Тъканен образец от Проф — довърших аз.

Коуди тихичко подсвирна.

— Ние можем да го принудим да се изправи срещу себе си, Ейбрахам — обясних аз. — Можем да го направим буквално, като създадем мотиватори с използване на неговите клетки. Летящ рицар има готов прототип отпреди години.

Останалите се умълчаха.

— Вижте — настоях аз. — Трябва да опитаме отново.

— Той ще ни убеди — заключи Мизи. — Той така прави.

— Да — съгласи се Ейбрахам и ѝ направи знак да търкулне към него тъканния образец. Вдигна го от пода. — Няма да споря повече с теб, Дейвид. Ако си уверен, че си струва още един опит, ние ще те подкрепим.

Повъртя образеца от тъканта из пръстите си.

— Но не ми харесва да го даваме на Летящ рицар. Прилича на… все едно предаваме Проф.

— Повече предателство от това той да убие хора от собствения си екип?

Забележката установи тишина в стаята, като внезапно провикване „Кой иска още бекон?“ на бар-мицва.

Мизи взе образеца тъкан от Ейбрахам и го постави в дрона.

— Ще го пусна, докато още е тъмно — каза тя и стана. Коуди също стана — беше следващият на пост. И двамата се измъкнаха, а Ейбрахам взе болконтрола и дойде до мен.

— Първо Меган — казах аз.

— Меган е в безсъзнание, Дейвид — възрази той. — Състояние, което може да не е предизвикано само от раните ѝ от огъня и от падането. Предлагам най-напред да излекуваме човека, за когото знаем, че ще бъде готов за бой.

Въздъхнах.

— Добре.

— Много разумно.

— Ти трябва да водиш екипа, Ейбрахам — започнах аз, докато той поставяше диодите на болконтрола по кожата на краката и глезените ми. — И двамата го знаем. Защо отказваш?

— Ти не задаваш този въпрос на Коуди — контрира ме той.

— Понеже Коуди е откачалка. Ти имаш опит, спокоен си по време на битка, решителен си… Защо аз да съм начело?

Ейбрахам продължи да работи и включи уреда — това предизвика в краката ми неясно усещане, все едно бях спал с тежестта си върху тях. Ако съдех по някогашната си рана във Фабриката, това устройство — създадено от клетките на някакъв непознат Епичен — нямаше да бъде ефикасно като силите на Проф. Цялостното ми излекуване можеше и да отнеме време.

— Бях в ОСС2 — продължи Ейбрахам. — Комканспецоп.

— Което е… какво? Освен странен буквен миш-маш?

— Канадските специални части.

— Знаех го!

— Да, много си умен.

— Това… сарказъм ли беше?

— Отново умно — отбеляза Ейбрахам.

Аз го огледах.

— Ако си бил военен — продължих аз, — става още по-странно защо не си поел командването. Офицер ли беше?

— Да.

— Висок чин?

— Достатъчно висок.

— И…

— Знаеш ли Барута?

— Епичен — започнах аз. — Може да взриви барут и нестабилни материали само като ги гледа. Той…

Преглътнах и си припомних място от бележките си.

— Опитал е да овладее Канада през втората година С.З. Атакувал е военните им бази.

— Изби цялото ми поделение, когато удари Трентън — обясни Ейбрахам и стана. — Всички освен мен.

— Защо не и теб?

— Бях в затвора и очаквах военен съд.

Той ме погледна.

— Оценявам твоя ентусиазъм и упоритост, но си все още твърде млад, за да разбираш света толкова, колкото си въобразяваш.

Вдигна пръсти, отдаде ми чест и се оттегли.

36.

Изстъргах по стената на нашето укритие под моста, лесно откъртих сол и я потърках между пръстите си. Време беше отново да потегляме. Въпреки че винаги го бяхме смятали за временно убежище, сякаш почти не сме били тук. От това се чувствах мимолетен. Как можеше човек да изпитва усещането за дом в този град?

Прекосих стаята и изпънах вече излекуваните си крака. Все още боляха — макар да не го бях признал на останалите — но пък се чувствах силен и здрав. Беше продължило само няколко часа през нощта; бях готов при изгрева на слънцето.

Ръката и охлузванията на Меган също бяха излекувани. Слава Богу, болконтролът ѝ действаше. Притеснявах се за това, понеже в Нюкаго тя не можеше да бъде лекувана или да си служи с тензорите. И двете способности обаче тайно бяха идвали от Проф — а както каза Летящ рицар, понякога способностите на отделни Епични си пречеха една на друга.

Е, този болконтрол проработи, но тя все още не се беше събудила. Ейбрахам ми каза да не се притеснявам; според него не било необичайно човек да изкара ден или два на легло след нещо толкова нараняващо. Опитваше да ме успокои. Как можеше някой да знае какво е или не е нормално, когато ставаше дума за пренапрегнал силите си Епичен?

Главата на Мизи се показа от складовото помещение.

— Ей, слонце. Летящ рицар се е закачил за тебе. Провери си телефона.

Изрових мобилния, заглушен, тъй като беше на дъното на чантата ми. Четиридесет и седем съобщения. Злочестие! Какво се е прецакало? Втурнах се да отварям кутията за съобщения. Може би клетките не бяха се хванали. Или дронът е бил свален от някой скитащ Епичен. Или Летящ рицар бе решил да мине на наша страна.

Вместо това ми бе поднесена гледката на четиридесет и седем съобщения на Летящ рицар от типа Хей, Йо или Хей, идиот такъв.

Бързо му пуснах съобщение.

Нещо не е наред ли?

Ей, нацапана мутро, дойде отговорът.

Клетките, продължих аз. Повредени са?

Как точно човек ПОВРЕЖДА клетки, хлапе?

Не знам, отвърнах аз. Ти ми пращаш извънредни съобщения!

Извънредни?, отговори Летящ рицар. Просто съм отегчен.

Примигнах, задържах телефона и отново прочетох текста.

Отегчен?, подех аз. Та ти буквално шпионираш целия свят, Летящ рицар. Можеш да четеш пощата и да слушаш телефонните разговори на всички.

Първо, не е целият свят, възрази той. Само големи части от Северна и Средна Америка. Второ, имаш ли някаква представа колко смазващо ТЪПИ са повечето хора?

Започнах да отговарям, но ме връхлетя порой от съобщения и прекъсна думите ми.

О!, написа Летящ рицар. Погледни това красиво цвете!

Хей, искам да знам дали ме харесваш, но не мога да го кажа, и ето че наместо това върви някакво неловко флиртуване.

Къде си?

Тук съм.

Къде?

Тук.

Там?

Не, тук.

О.

Погледни детето ми.

Виж моето куче.

Виж ме.

Погледни как държа детето и кучето си.

Хей, всички вие. Тази сутрин си взех грамадна коала.

Гнусотия. Светът е във властта на божествени създания, които могат да правят номера от сорта на това да превръщат сгради в локвички киселина, а хората могат да измислят само как да снимат домашните си любимци със своите телефони и да опитат да намерят как да преспят с някого.

Е…

Написах, само за да проверя дали излиянието вече е свършило.

Хората, които могат да си позволят твоите телефони, са привилегированите богаташи. Не можеш да бъдеш изненадан, че са плитки.

Ами, отвърна той. Има доста градове като Нюкаго, където управляващите Епични са достатъчно умни, за да схванат, че населението с мобилни телефони е население, което те са в състояние да заливат с пропаганда и да контролират. Мога да ти кажа, че бедните са точно толкова зле. Само дето техните домашни любимци са по-мърляви.

Има ли някакъв смисъл в това?, попитах аз.

Да. То ме забавлява. Кажи нещо глупаво. Имам пуканки и всичко останало.

Въздъхнах, оставих настрана мобилния и се върнах към работата си — преглеждане на списъка с Епични, които, според днешните градски слухове, загинали в резултат от изпълнението на Проф в Шарп Тауър. На купона имаше десетки, като много малко от тях притежаваха уменията да летят или първична непобедимост. Беше избил половината от висшата класа на Илдития.

Мобилният отново бръмна. Простенах, но го погледнах.

Хей, обади се Летящ рицар. Моите дронове прелетяха над града ви. Искаш ли снимките, или какво?

Снимки?, попитах аз.

Да. За изобразителя. Вие имате един, нали?

Ти знаеш за изобразителя?

Хлапе, аз го СЪЗДАДОХ.

Той Епична технология ли е?

Разбира се, продължи той. Ти да не би да мислиш, че проектори, които по вълшебен начин предават почти триизмерни изображения на неравни повърхности, без да образуват сенки от хората вътре, са ЕСТЕСТВЕНИ?

Честно казано, и представа си нямах. Ако предлагаше оглед на града обаче, бих го взел.

Една от малкото технологии, които успях да произвеждам масово, като технологията за вашите мобилни, обясни Летящ рицар. Повечето такива технологии стават много по-долнокачествени, ако човек направи повече от един или два мотиватора от клетките. Не и изобразителите. Искри — мобилните даже НЯМАТ НУЖДА от мотиватори, освен тези, които държа тук в хъба. Няма значение — искаш ли файла от изобразителя, или не?

Да, благодаря, отговорих аз. Как вървят мотиваторите от клетките на Проф?

Първо трябва да отгледам културата, обясни той. Ще отнеме поне ден, преди да знаем дали е станало и дали съм създал, или не съм създал Джонатан в своя правяч на мотиватори.

Чудесно, продължих аз. Дръж ме в течение.

Непременно. Стига да обещаеш да се запишеш следващия път, когато кажеш нещо глупаво. Проклятие, интернет ми липсва. В интернет човек винаги можеше да намери хора, които вършат глупости.

Въздъхнах и прибрах мобилния. Разбира се, скоро след това той отново избръмча. Хванах го, раздразнен и готов да отрежа Летящ рицар, но беше съобщение, че устройството ми е получило голям обем данни. Сканът на града.

Не знаех много за технологията, но можах да вържа телефона за изобразителя в склада и след това да прехвърля файла. Когато включих машината, се озовах над Илдития. Величието на момента се разваляше от купищата провизии в стаята, които също се носеха в небето — като че бях някакъв вълшебен космически скитник, полетял с партакешите си на буксир.

Минах набързо през града, служех си с ръцете, за да наглася перспективата, и отново се запознах с контролните уреди. Изобразителят възпроизвеждаше точно Илдития и за миг оставих илюзията да ме овладее. Прелетях покрай някакъв небостъргач, прозорците му се размазаха от дясната ми страна — а после се издигнах и се понесох по улица покрай дърветата от сол. Бързо минах между тях на зигзаг, а после профучах през парк, покрай нашето скривалище.

Чувствах се жив, развълнуван, буден и нащрек. Обездвижването ми заради счупените крака бе кратко, но все пак ме остави прикован, контролиран, безсилен. Искри… сякаш години бяха минали, откак можех да ходя на открито, без да се боя, че ще изложа групата си.

Наслаждавах се на свободата да летя из града. След това се натъкнах на сграда. Продължих през нея — обстановката се размаза до черно нищо, докато не се озовах от другата страна.

Това ми напомни, че нещото е фабрикация, лъжа. Предметите се извиваха, когато ги доближах, а при внимателно вглеждане виждах ъглите на стаята.

Още по-лошо — никакъв вятър не ме посрещаше при подскоците ми. Нямаше присвиване в стомаха, което да отбележи неодобрението на гравитацията. В това нямаше забавление, нямаше сила. А и не беше достатъчно мокро.

— Това изглеждаше забавно — обади се Коуди от вратата, която се отвори като портал във въздуха. Не го бях видял как идва.

Свалих ръце и снижих изгледа от камерата, тъй че се настаних върху малката жилищна сграда.

— Липсва ми спирилът.

При цялото сноване, битки и тичане напоследък, не се бях замислял много за уреда, който ми позволяваше да летя из водните улици на Вавилар. Сега усетих празнота в себе си. За кратко време, в онзи наводнен град, аз бях познал истинската свобода, тласкан от две водни струи.

Коуди се подхили и продължи напред.

— Спомням си първия път, когато видя как работи изобразителят, момко. Изглеждаше така, все едно ще ни покажеш всичко, което си изял на обяд.

— Да — съгласих се аз. — И все пак му свикнах доста бързо.

— Предполагам — каза Коуди, застана до мен на покрива, обърна се и погледна над града. — Имаш ли вече план за нас?

— Не — отвърнах аз. — Някакви предложения?

— Предлагането на планове никога не е било силната ми страна.

— Защо не? Явно те бива достатъчно да измисляш неща.

Той ме посочи с пръст.

— Халосвал съм хора за такива остроумия.

После спря.

— Разбира се, повечето бяха шотландци.

— Твои сънародници? — попитах аз. — Защо си се бил с други шотландци?

— Момко, ти не знаеш много за нас, нали?

— Само каквото ти си ми казал.

— Е, предполагам, че тогава знаеш сума ти работи. Просто от тях няма никаква полза.

Той се усмихна и замислено погледна към града.

— Преди, когато бях в полицията, ако трябваше да домъкнем някой опасен тип, най-напред опитвахме да го заловим самичък.

Кимнах бавно. Коуди е бил полицай — на това от неговите истории вярвах.

— Сам — изрекох аз. — Та да не може да получи помощ лесно?

— Повече за да не излагаме хората на опасност — отвърна той. — Много хора в този град. Добри хора. Оцелели. Станалото в Шарп Тауър е отчасти наша грешка. Наистина, Проф я разтопи, но ние го притиснахме, та да го направи. Това ще тегне върху мен до края на живота ми — още една тухла в купчината, която е доста голяма.

— Значи да опитаме да се бием с него извън града?

Коуди кимна.

— Ако оня идиот с манекена е прав, щом употребим силите на Проф, той ще знае къде сме. Ще можем да изберем мястото на битката и да го притеглим към себе си.

— Да — казах аз. — Мдаа…

— Само дето? — попита Коуди.

— Това направихме със Стоманеното сърце — тихо отбелязах аз. — Привлякохме го в капана си, далеч от населението.

Вдигнах ръце, за да наглася изобразителя, и преместих двама ни през града към останките на Шарп Тауър. Дроновете бяха прелетели веднага след съмване и мястото все още бе застлано с трупове.

— Лайфлайн — започнах аз да изброявам загиналите Епични, които видях. — Низши електрически сили и телепатия. Безкраен Мрак — четвъртото ѝ име, между другото. Непрекъснато се появяваше с „нещо по-добро“ и то винаги беше по-лошо. Можеше да прескача между сенки. Иншаллах и Тауб от Бахрейн. И двамата имаха лингвистични сили…

— Лингвистични сили? — попита Коуди.

— Хмм? О. Единият можеше да кара хората да говорят в рима. Другият можеше да говори на всеки измислен език, който някой някога си е представял.

— Това е… много странно.

— Ние не обсъждаме твърде много необичайните сили — разсеяно отбелязах аз. — Обаче има много низши Епични, чиито способности са много специфични. Това…

Замръзнах.

— Чакай.

Завъртях и двама ни във въздуха — толкова бързо, че Коуди залитна, пресегна се и се опря на стената. Свалих ни към отломките и се спрях на окървавено лице — тялото беше приклещено под останките на големия генератор на кулата. Ударът на Проф бе изпарил само солта — първото потвърждение, че той, при изключителния контрол над силите си, можеше да излъчи вълна, която изпаряваше едни плътни материали, но не други.

Сега това не бе важно. Онова лице беше.

— О, Злочестие — прошепнах аз.

— Какво? — попита Коуди.

— Това е Бурята.

— Онази, която…

— Прави възможно за града да отглежда храна — довърших аз. — Да. Производството на храни на Илдития снабдяваше десетки други градове, Коуди. Малката тирада на Проф може да има много трайни последици.

Извадих мобилния и написах съобщение до Летящ рицар.

Колко скоро след смъртта на някой Епичен трябва да замразиш клетките му?

Скоро, отвърна той. Повечето клетки умират бързо. Отравяне с въглероден двуокис, след като сърцето не изпомпва кръв. Освен това ДНК на Епичните изчезва бързо. Все още не знаем причината. Защо питаш?

Смятам, че Проф е предизвикал глад, написах му аз. Вчера уби един жизненоважен за икономиката Епичен.

Можеш да опиташ да вземеш образец за мен, отвърна Летящ рицар. Някои клетки издържат по-дълго от други. Кожните клетки… някои стволови… Работата с ДНК се основава на някакъв странен полуживот, повечето от който изчезва за секунди, но някои отделни клетки могат да изкарат още. Но, хлапе, НАИСТИНА е трудно да създадеш култура от стари Епични клетки.

Показах съобщенията на Коуди.

— Ще бъде опасно да излизаме — рече той. — Нямаме Меган, та да ни даде нови лица.

— Да, но ако можем да предотвратим глада, не си ли струва рискът?

— Разбира се, разбира се — съгласи се Коуди. — Стига да не се разкрием пред Проф — който съвсем спокойно може да е оставил хора да наблюдават труповете — и да не бъдем убити. Което ще остави срещу него само трима Възмездители вместо петима. Това — при положение, че той не измъкне тайните ни с изтезания, след което да убие останалите от групата. Което той вероятно ще направи. И всичко за много, много малкия шанс евентуално да направим мотиватор, който евентуално да нахрани хората.

Преглътнах.

— Добре. Чудесно. Малко попрекали.

— Добре де — възрази той. — Всички вие сте показвали, че не възприемате логиката.

— Твоята логика, че днешният рок енд рол е произлязъл от гайдите?

— Това е вярно — продължи Коуди. — Просто обърни внимание. Елвис е бил шотландец.

— Да бе, както и да е — отговорих аз, отидох, изключих изобразителя и гледката на лицето на Бурята. Болеше, но днес щях да се сдържам.

Миг по-късно Мизи надзърна в стаята ни.

— Хей — обади се тя. — Гаджето ти се събуди. Искаш ли да отидеш да се цункате или…

Вече бях тръгнал.

37.

Меган седеше, опряла гръб на стената, и държеше по една бутилка вода във всяка ръка. Минах покрай Ейбрахам и той ми кимна. Според неговите — несъмнено ограничени — медицински познания, тя била добре. Бяха откачили болконтрола от нея преди часове.

Меган ми пусна помръкнала усмивка и отпи от водата. Другите ни оставиха насаме — Ейбрахам изведе Коуди с побутване по рамото. Изпуснах дълга облекчена въздишка, когато се доближих до нея. Въпреки уверенията на Ейбрахам, частица от мен беше ужасена, че тя няма да се събуди. Да, можеше да се превъплъщава след смъртта, но ако не умреше, а просто изпаднеше в кома?

Тя повдигна вежда при очевидното ми облекчение.

— Чувствам се — обобщи тя — като каца със зелени патици на парада за четвърти юли.

Наклоних глава и кимнах.

— О, да. Добра метафора.

— Дейвид. Това трябваше да бъде безсмислица… шега.

— Наистина? Понеже е съвършено разумно — целунах я аз. — Виж, усещаш се излекувана, и това не е както трябва — като патиците, които си мислят, че са не на място. Но на парад никой не е наистина неуместен, тъй че те просто си пасват. Както ти пасваш тук.

— Ти си абсолютно куку — заключи тя, когато седнах до нея с ръка на раменете ѝ.

— Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Значи лечението не е подействало?

— Подейства — отвърна тя, загледана в шишето с вода.

— Меган, всичко е наред. Да, мисията не потръгна. Загубихме Тиа. Възстановяваме се от това. Продължаваме напред.

— Станах зла, Дейвид — тихо изрече тя. — По-зла, отколкото съм била за дълго време. По-зла от когато убих Сам… по-зла отпреди да срещна теб.

— Ти се измъкна от това.

— Едва — отговори тя и погледна ръката си. — Мислех, че съм го превъзмогнала. Мислех, че сме го решили изцяло.

Придърпах я и тя облегна глава на рамото ми. Щеше ми се да знам какво да кажа, но всичко, което си мислех, беше глупаво. Тя не искаше фалшиви гаранции. Искаше отговори.

Аз също.

— Проф уби Тиа — прошепна Меган. — Аз можех да стигна дотам да направя същото с теб. Ти чу ли я? Най-накрая?

— Надявах се да си била в безсъзнание през това време — признах аз.

— Тя каза, че той я е предупредил и че тя не го е послушала. Дейвид… предупреждавам те. Не мога да контролирам това, дори и с тайната на слабостта.

— Е — казах аз — просто трябва да правим най-доброто, което можем.

— Но…

— Меган — прекъснах я аз и повдигнах главата ѝ, за да я погледна в очите. — По-скоро бих умрял, отколкото да бъда без теб.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Егоистично — отсъди тя. — Знаеш ли какво ще ми причини да знам, че съм те убила?

— Тогава нека се погрижим да не стане, а? — казах аз. — Аз не смятам, че ще се случи, но ще рискувам и ще остана до теб.

Тя издиша и отново отпусна глава на рамото ми.

— Слонце.

— Да. Благодаря, задето опита моята идея с Проф.

— Съжалявам, че не можах да го направя да подейства.

— Грешката не е твоя. Не смятам, че желаем да срещаме още една негова версия от друго измерение.

— Ами какво тогава? — попита тя. — Не можем просто да се откажем.

Усмихнах се.

— Имам идея.

— Колко откачена е тя?

— Доста откачена, дяволите да я вземат.

— Добре — завърши Меган. — Светът е обезумял; единственото решение е да станеш част от него.

За момент притихна.

— Аз… участвам ли в това?

— Да, но няма да има нужда да пренапрягаш силите си.

Тя се отпусна, сгуши се в мен и двамата поседяхме така известно време.

— Знаеш ли — най-накрая ѝ казах аз, — наистина ми се иска баща ми да се беше запознал с теб.

— Понеже щеше да му интересно да срещне един добър Епичен?

— Е, и по тази причина — отговорих аз. — Но си мисля, че щеше да те хареса.

— Дейвид, аз съм дразнеща, наперена и шумна.

— И блестяща — добавих аз, — а и отличен стрелец. Внушителна. Решителна. Баща ми харесваше откровените хора. Казваше, че предпочита да бъде изруган от някой, който наистина го изпитва, отколкото да му се усмихва някой, който не го изпитва.

— Звучи ми като изключителен човек.

— Той беше такъв.

Човек, на когото останалите не обръщаха внимание или не оставяха да говори, понеже беше тих и не измисляше бързо нещо хитро — но и човек, който ще изтърчи да помага на другите, когато всички останали бягат, за да се скрият.

Злочестие, този човек ми липсваше.

— Имах кошмари — прошепнах аз.

Меган рязко се изправи и ме погледна.

— Какви?

— Постоянни — обясних аз. — Ужасни. Силни шумове и разтърсващи усещания. Не го разбирам — не мисля, че е нещо, от което се боя.

— Други… странности? — попита тя.

Посрещнах погледа ѝ.

— Колко си спомняш от Шарп Тауър?

Тя присви очи.

— Думите на Тиа. А преди това… пушечна стрелба. Много. Как оцеляхме от нея?

Изопнах устни на черта.

— Искри! — изстреля тя. — Колко вероятно мислиш да е… искам да кажа…

— Не знам — отвърнах аз. — Може и да не е нищо. На онова място прехвърчаха много сили — може би е било остатъчно силово поле, или… или може би участък от друга реалност…

Тя отпусна ръка на моето рамо.

— Сигурна ли си, че искаш да се намираш близо до мен? — попитах аз.

— По-скоро бих умряла, отколкото да бъда без теб.

Тя стисна рамото ми.

— Но това въобще не ми харесва, Дейвид. Все едно сме затаили дъх в очакване кой от нас ще експлодира пръв. Смяташ ли, че Проф и Тиа са имали такъв разговор, когато са решили, че си струва да рискуват и да останат заедно?

— Може би. Не смятам обаче, че имаме друга възможност, освен да продължим. Аз няма да те изоставя, а и ти няма да изоставиш мен. Така е, както казах. Трябва да приемем опасността.

— Освен ако няма друг начин — продължи Меган. — Начин да гарантираме, че никога пак няма да представлявам опасност за теб или за някой друг.

Намръщих се — несигурен какво има предвид. Тя обаче явно бе решила нещо, погледна ме, вдигна ръка и погали лицето ми.

— Не можеш да кажеш, че не си мислил за това — тихо произнесе тя.

— Това?

— През цялото време, откакто е тук — продължи Меган — аз се питах. Това ли е моето освобождение?

— Меган, не разбирам.

Тя се изправи.

— Не е достатъчно да обещавам. Не е достатъчно да се надявам, че няма да стигна дотам да те нараня.

Тя се обърна и излезе — отначало олюлявайки се — от стаята.

Изправих се и я последвах, като опитвах да разбера какво възнамеряваше. Солта се местеше под краката ни при минаването покрай масата в главната стая, където седяха останалите. Времето на сградата бе дошло, тъй като беше твърде близо до задната част на Илдития. Нямаше да се запази след тази нощ.

Меган прекоси стаята и влезе в по-малкото помещение на Крадеца. Искри! Затичах се след нея и с препъване влязох вътре. Имаше начин да се гарантира, че Меган няма повече да нарани никого със силите си. Беше тук, в нашата база.

— Меган — започнах аз и я хванах за ръката. — Сигурна ли си, че искаш да направиш нещо толкова драстично?

Тя огледа Крадеца, излегнал се на плюшено канапе със слушалки на главата. Не ни забеляза.

— Да — прошепна тя. — Откакто съм с теб, започнах да не мразя силите. Започнах да мисля, че могат да бъдат контролирани. Но след случилото се вчера… Не го искам повече, Дейвид.

Тя ме изгледа въпросително.

Поклатих глава.

— Няма да те спирам. Това е твоят избор. Но може би трябва да помислим малко повече за него?

— И го казваш ти? — с мрачна усмивка изрече тя. — Не. Може нервите ми да не издържат.

Тя отиде до Крадеца, а когато той не я забеляза, подритна крака му, провиснал над ръба на дивана.

Той незабавно издърпа слушалките си и стана.

— Роб — изстреля той. — Безполезен селяндур. Аз ще…

Меган протегна ръката си към него с обърната нагоре китка.

— Вземи силите ми.

Крадеца зяпна, после отстъпи от нея, като гледаше ръката ѝ така, както човек би погледнал цъкаща кутия с надпис НЕ Е БОМБА.

— Какви ги дрънкаш?

— Силите ми — повтори Меган и пристъпи към него. — Вземи ги. Твои са.

— Ти си безумна.

— Не — отвърна тя. — Просто уморена. Давай.

Той не се пресегна към ръката ѝ. Изпитвах силното подозрение, че досега никой Епичен не му бе предлагал да му даде силите си. Застанах до Меган.

— Прекарах месеци във Вавилар в служба на Регалия — обясни Меган на Крадеца — само заради намека, че тя може да застави Злочестие да отнеме силите ми. Щеше ми се да бях знаела за теб — просто щях да дойда тук. Вземи ги. Ще те направят безсмъртен.

— Вече съм безсмъртен — отряза той.

— Тогава бъди два пъти безсмъртен — продължи Меган. — Или четири пъти, или все тая колко. Вземай ги или ще се пресегна в друго измерение и ще…

Той хвана ръката ѝ. Тя изпъхтя, подскочи, но не издърпа ръката си. Притеснено я хванах за раменете. Искри. Да я гледам така беше едно от най-трудните неща, които съм вършил. Трябваше ли да я убедя да чака? Да премисли?

— Като ледена вода — изсъска тя — във вените ми.

— Да — потвърди Крадеца. — Чувал съм, че е неприятно.

— Сега стана огън! — рече Меган, разтреперана. — Носи се през мен!

Очите ѝ станаха стъклени и се разфокусираха.

— Хмм… — произнесе Крадеца с тон на внимателен хирург. — Да…

Меган подрипна, напрегна се и се загледа в далечината.

— Може би трябваше да обмислиш това, преди да нахлуеш тук и да поставяш искания — започна Крадеца. — Наслаждавай се да бъдеш още повече селяндур. Сигурен съм, че ще се впишеш прекрасно в тази пасмина, ако въобще си в състояние да мислиш, когато това свърши. Повечето не могат, разбираш ли…

Стаята пламна.

Сниших се, докато по тавана, а после по стените, се стрелнаха ивици огън. Топлината бе далечна, едва доловима, но аз можех да я усетя.

Меган застана права и треперенето ѝ спря.

Крадеца я пусна и погледна ръцете си. Отново хвана Меган, изхъмка презрително, а тя посрещна погледа му. Този път нямаше треперене, нямаше болезнен спазъм, при все че лицето ѝ се стегна и тя стисна челюсти.

Пламъците не изчезнаха. Те бяха привидно горене. Беше споменавала, че се е научила да създава обемни сенки, за да ѝ помагат да крие слабостта си и страха си от огъня. Излизаха инстинктивно.

Стаята започна да става много гореща.

Крадеца пусна ръката ѝ и отстъпи.

— Явно не можеш да ги вземеш — каза Меган.

— Как? — попита той. — Как ми се опираш?

— Не знам — отвърна Меган. — Но сбърках, че дойдох тук.

Обърна се и излезе от стаята. Последвах я, объркан. Ейбрахам и Мизи стояха на вратата, а Меган профуча край тях. Повдигнах рамене пред тях и я последвах в общото спално помещение.

— Ти наистина ли все още притежаваш силите? — запитах я аз.

Тя кимна с уморен вид. Смъкна се на палетата си.

— Трябваше да предположа, че няма да е толкова лесно.

Коленичих до нея — разколебан, но и облекчен. Истинско увеселително влакче от чувства — старо, разнебитено и без надеждни предпазни колани.

— Ти… добре ли си? — попитах я аз.

— Да — рече тя. — И не го разбирам. Беше странно, Дейвид — в този момент, докато изсмукваше способностите ми с ледената вълна, аз разбрах… че сега силите са точно толкова мен, колкото и личността ми.

Тя затвори очи.

— Осъзнах, че не мога да му ги дам. Сторех ли го, щях да съм страхливка.

— Но как го спря? — продължих аз. — Никога не съм чувал да е ставало такова нещо.

— Силите са мои — прошепна тя. — Аз ги притежавам. Мое бреме, моя задача, мое аз. Не знам защо това се оказа важно, но се оказа.

Отвори очи.

— Какво сега?

— Когато бяхме в Шарп Тауър — обясних аз, — посетих другия свят. Светът, където живее Зарево. Там няма мрак, Меган. Стоманеното сърце е герой.

— Значи сме родени на едно измерение от рая.

— Просто трябва да донесем рая тук — продължих аз. — Планът на Регалия е бил Проф да отиде до Злочестие и, когато стигне там, да открадне силите му. Ако можем да си върнем Проф, той ще ни даде създаденото от него телепортационно устройство. Струва ми се вероятно това да ни даде доста добра възможност да убием Злочестие и да освободим всички нас.

Тя се усмихна и ме хвана за ръката.

— Да го направим. Да спасим Проф, да свалим Злочестие и да спасим света. Какъв е планът ти?

— Е — отговорих аз, — все още не е съвсем оформен.

— Добре — заключи тя. — Имаш страхотни идеи, Дейвид, но изпълнението ти е пълен боклук. Ще излезем с начин да свършим всичката тая работа.

38.

Оставих раницата си в средата на голямата, широка сграда. Мястото остро миришеше на сол. Новоизрасло. Подът отразяваше светлината на мобилния ми — полирана бяла каменна сол. След като оставихме скривалището, което направо се разпадаше около нас, тук усещането беше, че е прекалено чисто. Като бебе, преди да е повърнало върху теб.

— Тук не ми харесва — казах аз и гласът ми отекна в широката стая.

— По каква причина? — попита Мизи и премина с торба провизии на рамо.

— Твърде е голямо — отговорих аз. — Не мога да смятам, че се крия, ако разполагам с цял склад, в който да живея.

— Човек би си помислил — обади се Ейбрахам и остави своите провизии с издрънчаване — че ще бъдеш щастлив да се измъкнеш от теснотията на предишното ни обиталище.

Завъртях се и се усетих определено уплашен, че не можех да видя ъглите на стаята на светлината на мобилния си. Как бих могъл да обясня това усещане, без да звуча глупаво? Всяко скривалище на Възмездителите е било закътано и сигурно. Този празен склад беше обратното.

Коуди твърдеше, че щяло да бъде сигурно. Престоят ни в Илдития позволи на него и на Ейбрахам да направят известни проучвания и двамата предложиха този склад като помещение, което никой не използва, а и удобно разположено до място, което исках да използвам в нашия план за атака срещу Проф.

Поклатих глава, взех раницата си и я замъкнах през помещението до отсрещната стена, където Ейбрахам и Мизи бяха поставили техните. Наблизо Коуди вече бе започнал да създава по-малка стая в склада. Работеше внимателно с облечена в ръкавица ръка, докосваше солта сякаш оформяше глина и си служеше с лопатката, за да направи гладки повърхности. Ръкавицата му тихо бръмчеше и разтегляше кристалната структура на солта под неговите движения. Беше работил едва около час, но вече имаше напредък по стаичката.

— Никой няма да ни притеснява тука, момко — с уверен глас заяви той, докато работеше.

— Защо не? — попитах аз. — Прилича на чудесно място да скриеш голяма група хора.

Можех да си представя склада пълен със семейства, всяко около собствения му огън, накладен в тенекия за боклук. Това щеше да го преобрази. Вместо да наподобява празна гробница, щеше да бъде пълен със звуци и живот.

— Мястото е твърде отдалечено от центъра на града — намира се на северния край на частта от старата Атланта, която е станала Илдития. Защо да избираш студения склад, щом можеш да имаш няколко градски жилища за семейството си?

— Това май има смисъл — отбелязах аз.

— В добавка, тук са били убити много хора — добави Коуди. — Тъй че никой не иска да се намира в близост до мястото.

— А… какво?

— Да — продължи той. — Трагично събитие. Тук бяха започнали да се забавляват купчина хлапета, но — твърде близо до територията на друга фамилия. Тя пък се уплашила и помислила, че ги нападат съперници, та хвърлили малко динамит през вратата. Разправят, че дни наред можело да се чуят виковете на оцелелите, но тогава вече била започнала истинска война и никой нямал време да дойде да помогне на нещастните хлапета.

Гледах го смаяно. Коуди започна да си подсвирква и продължи да работи. Искри. Трябва да си е измислил тази история, нали? Обърнах се, погледнах огромната, празна зала и потръпнах.

— Мразя те — промърморих аз.

— Хайде сега, не се дръж така. Негативните емоции привличат призраците.

Трябваше да си дам сметка — като цяло разговорите с Коуди бяха сред най-безрезултатните неща, които човек би могъл да върши. Вместо това потеглих да търся Меган и минах покрай Крадеца, който — разбира се — отказа да помага за пренасянето на каквото и да е до новата база. Намърда се в стаята на Коуди, намести се, а до него изникна претъпкан чувал.

— Омръзна ми да ме прекъсват — обясни той и посочи стената с пръст. Появи се опряна на нея врата. — Постави я в конструкцията си, а аз ще ѝ сложа ключ. О, и направи стените още по-дебели, за да не ми се налага непрекъснато да слушам вашия шум и дърдорене.

Коуди ми отпрати страдалчески поглед и можех да кажа, че си представя как зазижда Епичния.

Намерих Меган заедно с Мизи близо до мястото, където Ейбрахам си вадеше оръжията. Изненадано се спрях. Меган и Мизи седяха на пода, заобиколени от бележките ни — някои с моя внимателен почерк, други с нейния… е, почеркът на Меган можеше да бъде взет за резултат от торнадо в магазин за моливи.

Мизи кимна, когато Меган посочи една страница, а после замахна напосоки към небето. След това се замисли за миг, приведе се над хартията и започна да пише.

Промъкнах се до Ейбрахам.

— Двете си говорят — отбелязах аз.

— Може би си очаквал да кудкудякат?

— Е, очаквах крясъци. Или душене.

Ейбрахам се върна към ваденето на екипировка от торбите си.

Запътих се към жените, ала той ме хвана за ръката, без да вдига поглед.

— Може би ще е най-добре да ги оставиш насаме, Дейвид.

— Но…

— Те са възрастни — прекъсна ме Ейбрахам. — Нямат нужда от това ти да им решаваш проблемите.

Скръстих ръце и изпухтях. Какво общо с това имаше фактът, че са възрастни? Сума ти възрастни имаха нужда от това да решавам проблемите им — иначе Стоманеното сърце щеше още да е жив. Освен това Мизи бе на седемнадесет. И това ли минаваше за малолетие?

Ейбрахам извади нещо от една от торбите и го остави на пода с леко тупване.

— Вместо да се вреш там, където нямат нужда от теб — каза ми той, — дали пък да не вземеш да помогнеш там, където има нужда?

— Като правя какво?

Ейбрахам вдигна капака на кутията и разкри чифт ръкавици и пълна с блестящ живак кана.

— Планът ти е дързък, както и би трябвало да очаквам. Също така е прост. Най-добрите планове често са такива. Но той иска от мен да върша неща, които не съм сигурен, че мога да извърша.

Прав беше; планът бе прост. Също така беше и изключително опасен.

Летящ рицар бе използвал дроновете, за да проучи няколко от пещерите под Илдития, създадени преди много време от Изкопа. Под околностите имаше много, издълбани в скалата. Илдития преминаваше над голяма мрежа пещери, а ние бяхме избрали склада, отчасти защото тук можехме да слезем в някой от тунелите и да се упражняваме там.

Планът ни беше да тренираме един месец. Дотогава Илдития щеше да е оставила зад себе си пещерите, но те все още щяха да представляват съвършено място за капан. Много тунели, места за поставяне на експлозиви или за подготвяне на пътища за измъкване. Щяхме да сме запознати с местата, което щеше да ни даде предимство в боя.

Щом се приготвехме, щяхме да се измъкнем от града и да се върнем в пещерите. Оттам можехме да подмамим Проф. Единственото, което трябваше да направим, е да използваме основаните на неговите сили мотиватори — и той щеше да дойде право при нас. Илдития щеше да е на мили разстояние и в безопасност от разрушенията по време на нашата битка.

Ейбрахам и Меган щяха да го ударят първи. Идеята беше да го изтощят, преди да се покаже Коуди, облечен в пълния „тензорен костюм“, както наричахме устройствата, имитиращи набора от сили на Проф. Още не бе пристигнал, но според Летящ рицар пътувал насам. Та щом Ейбрахам и Меган изтощяха Проф малко, щеше да се появи Коуди и да извади всички сили на Проф.

Трябваше да се надяваме, че силата на Тави не е била разпозната от Проф като „негова“. Той беше наранен от силовите ѝ полета, но те не спряха силите му изцяло, както ставаше с Меган и с повечето Епични.

Можеше ли Тиа да е бъркала? Бях решил, че не е, но сега — изправен пред последния опит за спиране на Проф — се поколебах. Някои неща около Проф и неговите сили не се връзваха.

От какво се боеше Проф?

— За да подейства това — каза зад мен Ейбрахам и ме извади от вглъбеността ми — ще ми трябва да мога да ползвам ртича, за да застана срещу Проф. Да застана срещу него означава да не бъда смлян от силовите му полета.

— Ртичът би трябвало да е достатъчен — отвърнах аз. — Структурната цялост на живака ще…

— Вярвам на бележките ти — прекъсна ме Ейбрахам и надяна ръкавиците. — Но все пак бих направил проба, последвана от много упражнения.

Свих рамене.

— Какво имаш предвид?

Очевидно бе „имал предвид“ да ми намери работа. Нашият склад разполагаше с малко таванско помещение. Прекарах следващия час в работа с Коуди, който създаваше големи блокове каменна сол там. Аз ги нахвърлях един до друг и ги намествах на няколко купа, готови да ги бутна от таванчето.

Най-накрая обърсах чело с вече мокро парцалче, седнах и провесих крака от тавана.

Долу Ейбрахам се упражняваше.

Беше си създал собствен тренировъчен режим с ртича, основан на някакво старо бойно изкуство. Пристъпи в центъра на пръстена от светлини, който беше нагласил на пода, протегна ръце на една страна, дръпна ги и после ги протегна в обратната посока.

Живакът танцуваше около него. Най-напред покри ръката му като сребрист ръкав и ръкавица. Щом протегнеше ръце напред, металът излизаше напред и се превръщаше в диск, свързан с дланта му. Пристъпваше ли назад с движенията си от бойното изкуство, живакът отново се оттегляше, покриваше ръката му, а после се оформяше като шип, щом той насочеше ръцете си другаде.

Гледах жадно. Металът се движеше с красиво, неземно оттичане и отразяваше светлината, докато се носеше около ръцете на Ейбрахам — първо едната, после по рамото към другата, като живо същество. Той се извръщаше, тичаше, после подскачаше — и живакът се стичаше по краката му и ставаше нисък стълб, на който Ейбрахам заставаше. Удържаше тежестта му, макар и да изглеждаше източен и крехък.

— Готов ли си? — подвикнах аз отгоре.

— Готов съм — викна той.

— Внимавай — предупредих го аз. — Не искам това нещо да те смаже.

Той не отговори, тъй че аз въздъхнах, станах и си послужих с лост, за да извлека един от големите, наблъскани заедно блокове каменна сол от площадката и да го запратя към него. Идеята беше той да създаде тънка линия живак на пътя на падащите блокове и да види до каква степен ударът изкривяваше живака.

Вместо това Ейбрахам пристъпи право на пътя на камъните и вдигна ръка.

Гледката ми беше закрита, но — доколкото можах да забележа — Ейбрахам накара живака да се изкачи по страната и по ръката му; той стана дълга лента, която се спускаше от дланта му надолу по страната на тялото до краката и образува някаква скоба.

Дъхът ми спря, когато блоковете каменна сол се понесоха към него. Проточих шия, за да погледна надолу, и купчината удари здраво, отскочи от Ейбрахам, а лентите се изопнаха. Блоковете се стовариха отстрани и разкриха ухиления Ейбрахам, с все още издигната ръка и покрита с живак длан. Скобата се оказа достатъчна, за да отбие тежестта на камъните.

— Това беше безразсъдно — викнах му аз. — Спри да опитваш да ме отстраниш от работа!

— По-добре да знам сега дали това ще действа — провикна се той към мен — отколкото да го установявам посред битката с Проф. Освен това бях относително сигурен.

— Още ли искаш да опиташ следващата част? — попита Коуди и застана до мен със снайперска пушка на рамо.

— Да, моля — отговори Ейбрахам, протегна ръка към нас и създаде щита. Той стана голям колкото него, блестящ и невероятно тънък.

Погледнах Коуди, свих рамене и поставих ръце на ушите си. Последва серия изстрели; за щастие, бяха заглушени, тъй че запушването на ушите не бе толкова необходимо, колкото би било иначе.

Живакът се набръчка и улови куршумите. Или, да кажем, ги спря — което, ако се замислим, не бе чак толкова впечатляващо, тъй като технически телата непрестанно вършеха това. И моето го беше правило от време на време.

Все пак живакът не се разкъса или раздели, тъй че беше ефективен щит, макар и, за съжаление, приложението му да бе ограничено. Ейбрахам нямаше свръхчовешки рефлекси; нямаше да може да спира вече изстреляни куршуми.

Той се обърна, живакът потече обратно към него и изръси куршумите по пода. Премина по ръката, а после по крака му, преди да изтече по ходилата му и да образува издигащи се към мен стъпала. Широко усмихнат, Ейбрахам се изкачи по тях.

Потиснах завистта си. Съмнявах се дали някога ще спра да желая да мога да заставя устройството да работи, но пък можех да избягвам да се държа детински по въпроса. Коуди и аз потупахме Ейбрахам по рамото и вдигнахме палци. Канадецът се усмихваше с нетипично задоволство, което беше хубава гледка. Не че не се усмихваше, просто усмивките му винаги изглеждаха под контрол. Изглежда рядко се наслаждаваше на живота. Повече го оставяше да тече край него и го наблюдаваше с любопитство, като надвиснала над някоя река канара.

— Това може би наистина ще стане — каза ми той. — Може би няма да загинем до един.

Вдигна ръка, живакът протече по нея и се събра в кръг над облечената му в ръкавица длан. Набръчкваше се и се движеше като миниатюрен океан с вълни и прилив.

— После направи кученце! — извика отдолу Мизи. — О! А после шапка. Направи ми сребърна шапка. Направи ми тиара.

— Тихо — отвърна Ейбрахам.

Джобът ми избръмча. Извадих мобилния и намерих поредното съобщение от Летящ рицар. Човекът ме смяташе за своя лична работилница за забавления. Отворих го.

Днес Джонатан отново се свърза с мен.

Открил е, че си го пратил да търчи подир плъховете?

Плъхове?

Не съм виждал зелен хайвер, написах му аз. Не знам защо човек трябва да го търси. Но в Нюкаго има много плъхове.

И ти би гонил тях?… Няма значение. Хлапе, Джонатан ми изпрати съобщение. За теб.

Изстинах, после махнах на Ейбрахам и Коуди да дойдат и да четат заедно с мен.

Той каза, продължи Летящ рицар, че имате два дни да му предадете Крадеца или ще унищожи Нюкаго. Всички хора в него. На следващия ден — Вавилар.

Ейбрахам и аз се спогледахме.

Смяташ ли, че той наистина може да направи това?, написа Летящ рицар. Да унищожи цял град?

— Да — тихо произнесе Ейбрахам. — Щом уби Тиа, способен е на всичко.

— Според мен той пита дали Проф има силата да го направи — рекох аз.

— Ти не спомена ли, че си говорил с Разрушение на партито? — попита ме Ейбрахам.

— Да. И той намекна, че Проф го е поканил, като си е послужил с уред, свързан със силите му. Въпреки че Регалия е направила бомбите, за да скрие истинската си цел — телепортационното устройство — смятам, че може със сигурност да се твърди, че Проф притежава поне една бомба.

— Той има възможността — заключи Ейбрахам. — А ние трябва да смятаме, че ще го стори. Което означава…

— … че имаме нов краен срок — довърших аз и прибрах мобилния.

Толкова за нашия месец подготовка.

39.

Дронът кацна върху склада ни същата нощ. Четирима от нас чакаха скупчени мълчаливо, облечени в мрак, докато Коуди оглеждаше града от снайперското местенце, което беше направил наблизо на покрива.

Бръкнах в джоба си и натиснах копче на мобилния; екранът му потъмня. Натискането изпрати по-рано подготвеното съобщение — Дронът донесе товара си. Сега го преглеждаме.

Коленичихме над дрона, сложили очилата си за нощно виждане, и гледахме един оцветен в зелено свят. Мизи отвори машината.

Вътре в нея, поставено сред слама и стари вестници, се криеше прекрасно зрелище — дреха, малка метална кутия и чифт ръкавици. Издишах. Ръкавиците изглеждаха точно като тензорите — черни, с метални ленти, минаващи като рекички по пръстите и завършващи с кръгче на всеки връх. Щяха да засветят зелено при действие.

— Чудееесно — прошепна Мизи и побутна дрехата. — Три различни мотиваторни покрития. Първото предлага лекуване, ако съдим по сензорите, които се поставят върху кожата; вероятно се активира автоматично при раняване. Това е свързано с тензорите. Последното е за силовите полета.

Тя обърна една от ръкавиците. Не можех да не смятам, че този костюм е нещо ново, следваща стъпка в създаването на извлечена от Епичните технология. Вместо само една сила, той повтаряше всичко, което Проф можеше да върши. Сложна мрежа от жици и множество мотиватори, съчетани в имитация на един подсилен човек. Дали трябваше да се притеснявам, или да бъда впечатлен?

Героите ще дойдат, синко. Думите на баща ми. Помислих си за това, докато прокарвах пръсти по гладкия метал на мотиватора на костюма. Понякога обаче трябва да им се помогне…

— С това има проблем — обади се Ейбрахам. — Коуди не може да се упражнява с това устройство, без да сигнализира на Проф, че го използва, и следователно ще ни разкрие пред него.

— Имам идея за това — отговорих аз. — Въпреки че ще се наложи Меган да използва силите си.

Тя любопитно вдигна поглед към мен.

— Съмнявам се, че Проф може да усети как Коуди се упражнява — продължих аз, — ако той се намира в друго измерение.

— Умно — рече тя. — Само че ще може да остане за кратко. Десет, може би петнадесет минути, ако го попресиля.

— Не го пресилвай — казах аз. — Може и да не ни даде много време, но поне ще можем да гарантираме, че мотиваторите работят.

Май планът се хареса на всички и ние изровихме тензорния костюм. Под него се намираха други работи, които успяхме да изпросим от Летящ рицар — експлозиви, малки дронове, които не бяха нищо повече от камери с крачета, и определени технологични джаджи, които Мизи предложи като добавки към плана ни с Меган.

Останалите отнесоха нещата, Мизи постави стария болконтрол в дрона — той бе излекувал Меган и мен — и го прати да се връща при Летящ рицар. Сега разполагахме с нещо по-добро, при все че трябваше да внимаваме при ползването му, за да не предупредим Проф.

Хванах Меган за ръката, докато хората от екипа минаха покрай нас, понесли устройствата. Тя ми кимна. Нямаше нищо против да използва силите си. Не я последвах в склада, а отидох в снайперската будка на Коуди. Мой ред беше да застана на пост.

Мястото бе оформено като широка, плитка кутия до центъра на покрива. Коуди беше измайсторил таван с образувателя на кристали — той направо се сливаше с покрива и така постройката изглеждаше като обикновен елемент от зданието. Тя обаче имаше прорези на всички страни и достатъчно голяма дупка от задния край, та да може човек да пропълзи вътре и да се скрие.

Надникнах; върлинестият южняк се беше сгушил в дупката като кенгуру в торбата на майка си — макар че хората не би трябвало да оставят бебетата кенгуру да си играят с Барет, калибър 50, с бронебойни патрони.

— Новата ми играчка дойде ли? — попита Коуди, остави оръжието си и запълзя заднешком от гнездото.

— Да — отвърнах аз и се отместих от пътя му, когато той се изправи. — Изглежда страхотно.

— Сигурен ли си, че не искаш да го пилотираш, момко?

Поклатих глава.

— Ти имаш повече опит с тензорите, Коуди.

— Да, но ти бе много по-талантлив с тях.

— Аз… — преглътнах. — Не, аз трябва да ръководя мисията от тила.

— Добре тогава — съгласи се той и се обърна към стъпалата надолу за сградата.

— Коуди? — попитах го аз, той спря и се извърна назад. — Вчера говорих с Ейбрахам и той… е, откъсна ми главата, тъй да се каже.

— А. Пъхал си си носа, нали така?

— Пъхал съм си носа?

— В миналото му.

— Не, разбира се, че не. Просто попитах защо не иска той да ръководи.

— Достатъчно близо до това — прекъсна ме Коуди и ме потупа по ръката. — Ейбрахам е странен човек, момко. Останалите сме ясни. Ти се биеш за отмъщение. Аз се бия, понеже съм бил ченге и съм положил клетва. Мизи се бие заради героите си, хора като Вал и Сам. Иска да е като тях. Обаче, Ейбрахам… защо се бие той? Не мога да ти кажа. Заради загиналите си братя и сестри от Специалните сили? Може би, ама не изглежда като някой, който има зъб. Може би, за да защитава страната? Ако случаят е такъв, защо той е тук, в Разединените Щати? Могъл съм да установя само, че не иска да говори за това — а ти не бива да смяташ, че е кротък, само задето се владее, момко.

Коуди потърка челюстта си.

— Едно време научих това по трудния начин.

— Той те е ударил?

— Разби ми челюстта — през смях обясни Коуди. — Не си ври носа, хлапе. Ето какво научих!

Явно не му пукаше особено, макар че на мен счупената челюст ми звучеше като доста голямо оскърбление.

Но пък кой не е искал от време на време да цапне Коуди?

— Благодаря — казах аз и седнах, за да започна да се гърча в снайперската къщичка. — Но за мен не си прав, Коуди. Аз не се бия за отмъщение — вече не. Бия се за баща си.

— Това не е ли същото като отмъщение?

Бръкнах в ризата си и извадих малкия S-образен знак на Верните, който носех около врата си. Знакът на човек, който очаква ден, когато ще дойдат героите.

— Не. Не се бия заради смъртта му, Коуди. Бия се за мечтите му.

Коуди кимна.

— Това е добро от твоя страна, момко — обърна се той, за да слиза по стълбата. — Добро е.

Пропълзях в гнездото, обърсах ниския таван с глава, вдигнах пушката на Коуди и поставих мобилния в нея. Свалих очилата за нощно виждане и вместо тях използвах прицела на пушката — той имаше карта на местността и можеше да прави термално изображение. Още по-добре от това — оръжието притежаваше усъвършенствана система за засичане на звуци. Щеше да ме предупреди, ако усетеше нещо наоколо, и да образува малко проблясване на картата.

За момента нищо. Даже и гълъби.

Лежах на оставените от Коуди възглавници. От време на време се завъртах в квадратното пространство и подавах пушката от някоя от страните.

Отдолу, от склада, се донесоха звуци. Проверих при останалите и Мизи заяви, че идеята ми — да изпратим Коуди в паралелно измерение, където да тренира — проработила. Каза, че той трябвало да стресне някакви хлапаци, които живеели в склада в другото измерение, но иначе не се бил натъкнал на никого.

След това проверих нещо странно — засечен от пушката шум — но се оказаха неколцина клошари, които се придвижваха през уличката. Не се спряха при нашия склад, а продължиха към покрайнините на града. Това ме остави с дълго време да размишлявам. Умът ми се рееше в тишината и аз схванах, че нещо ме дразни. Бях недоволен, при все че — неприятно — не можех да разбера точно защо. Нещо ме тормозеше — или за избраното от нас място, или за плана, който бяхме изработили. Какво ми липсваше?

Висях над това около час — само частица от смяната ми — и всъщност се зарадвах, когато алармата на оръжието ми бръмна отново. Увеличих източника на безпокойството, но беше просто котка, преминаваща по наблизо разположен покрив. Гледах я внимателно, ако се окаже някой изменящ формата си Епичен.

По това време на хоризонта се бе появила светлина, аз се прозинах, облизах устни и усетих вкуса на солта. Нямаше да е лошо да бъда далеч от това място. За съжаление, нарядът ми бе пълни осем часа, което съдържаше още шест часа еднообразие до пладне.

Отново се прозинах и потърках с нокът соления ръб на покрива пред мен. Странно, но складът ни продължаваше да расте. Промените бяха нищожни, но при внимателно вглеждане можех да видя как по каменната сол растат тънки като моливни линии лиани, сякаш изваяни от невидима ръка.

Големите промени на града се извършваха в първия и в последния ден от живота на една постройка, но времето между тях не беше статично. Често се пръкваха малки орнаменти — те щяха да изчезнат след ден-два, отнесени от неизбежния разпад, който бе безкрайният цикъл на Илдития.

Алармата на пушката ми пак избръмча и аз погледнах през прицела към картата. Звукът идваше от покрива на нашата постройка, и миг по-късно чух стържещи по каменната сол стъпки. Дойдоха откъм стълбата отдолу — тя водеше от таванското помещение към покрива. Вероятно беше някой от моя екип. Все пак внимателно издърпах мобилния си от страната на снайперската пушка и си послужих с камерата — свързана с прицела — за да видя кой е тук.

Беше Крадеца.

Не бях очаквал това. Не можех да си припомня да е излизал от стаята си в която и да е от трите бази, освен когато ни се налагаше да се прехвърляме от една в друга. Стоеше прав, засенчваше лице с ръка и се мръщеше на далечния изгрев на слънцето.

— Крадеца? — попитах го аз и изпълзях от снайперското гнездо, помъкнал пушката. — Всичко наред ли е?

— Хората се наслаждават на това — обясни той.

— Какво? — попитах аз и проследих погледа му. — Изгревът на слънцето?

— Винаги говорят за изгрева на слънцето — продължи той; звучеше раздразнено. — Колко е красиво, дрън-дрън. Като че всеки изгрев е някакво неповторимо чудо. Не го забелязвам.

— Ти луд ли си?

— Все повече съм уверен — сухо каза той, — че съм единственият на тази планета, който не е.

— Тогава трябва да си сляп — заключих аз и погледнах изгрева. Като става дума за изгреви, не беше кой знае какво. Нямаше облаци, за да отразяват светлината, а днес беше доста еднообразно в един цвят, вместо да покрива спектъра.

— Огнено кълбо — отбеляза той. — Яркооранжево. Рязка светлина.

— Да — усмихнато потвърдих аз. — Смайващо.

Мислех си за годините в мрака на Нюкаго, когато преценявахме часа по мъждивостта на светлините. Мислех си как видях откритото небе за пръв път след детството и гледах как слънцето се показва и къпе всичко в топлина.

Не се налагаше изгревът да бъде красив, за да бъде красив.

— Понякога идвам да ги наблюдавам — поясни Крадеца, — само за да видя дали мога да забележа това, което всички останали твърдят, че виждат.

— Ей — подхванах аз. — Какво знаеш за начина, по който расте градът?

— Защо това е от някакво значение?

— Защото е интересно — отговорих аз и коленичих. — Виждаш ли тази плетеница от лиани? Продължава да расте. Дали защото истинският склад е притежавал този шаблон в тухлата и дървото? Искам да кажа, не изглежда много смислено да е така, но другата възможност е силите да създават изкуство тук. Това не е ли странно?

— Наистина не мога да кажа.

Погледнах го.

— Не знаеш, нали? Приел си тази сила, когато си овладял града, но не знаеш как действа.

— Знам, че прави, каквото искам. Какво друго е от значение?

— Красотата — отвърнах аз и прекарах пръст по една от лианите. — Баща ми винаги твърдеше, че Епичните били чудо. Удивителни. Отблясък от нещо наистина божествено, разбираш ли? Лесно е да се обръща внимание на съсипията, като това, което Разрушение е сторил в Канзас Сити. Но има и красота. Това ме кара да се усещам почти зле, когато убивам Епични.

Той изхъмка презрително.

— Виждам преструвките ти, Дейвид Чарлстън.

— Моите… преструвки? — надигнах се и се обърнах към него.

— Преструвката, че презираш Епичните — обясни той. — Мразиш ги, да, но както мишката мрази котката. Омразата на завистта. Омразата на дребния, който желае да бъде велик.

— Не бъди глупав.

— Глупав? — попита Крадеца. — Мислиш си, че не е очевидно? Човек не проучва, не се учи, не става обзет от нещо като теб от омраза. Не, това са признаците на желанието. Ти потърси баща и любовница сред Епичните.

Той пристъпи към мен.

— Признай го. Не искаш нищо повече от това да бъдеш един от нас.

— Обикнах Меган, преди да разбера каква е — възразих аз със стиснати зъби, изненадан от внезапния гняв, който изпитах. — Нищо не знаеш.

— Не знам ли? — продължи той. — Толкова пъти съм гледал хора като теб — Дейвид, в тези първи мигове виждаш истината за хората. Нови Епични. Убиват, унищожават, показват какво би сторил всеки, ако задръжките му паднат. Хората са порода недобре оковани чудовища. Това се намира вътре в теб. Отречи го — предизвиквам те. Отречи го, човече, който претендираш, че познаваш Епичните по-добре от самия себе си!

Не посмях. Извърнах се от него и се покатерих отново в снайперското място, за да довърша смяната си. Най-накрая той изръмжа зад мен и си тръгна.

Часовете минаваха. Не можах да се отърся от казаните от Крадеца неща, въпреки че опитах. С наближаването на обяда и на края на наряда ми аз се озовах съсредоточен върху нещо, което той ми каза.

Човече, който претендираш, че познаваш Епичните по-добре от самия себе си…

Аз познавах ли ги наистина? Да, познавах силите им, ала не и самите Епични; те не бяха еднакви. Това бе една от грешките, които хората допускаха лесно. Епичните бяха изключително арогантни, тъй че човек можеше да предвиди някои от действията им, но все пак бяха хора. Индивидуалности. Не, не ги познавах.

Но познавах Проф.

О, Злочестие, мина през ума ми.

Най-после нещото си застана на мястото. Нещото, което ме измъчваше. Изхвърчах от укритието си и се втурнах надолу по стълбите в склада.

Влетях със залитане от стъпалата в таванчето, изтичах до ръба и погледнах към помещението долу. Мизи седеше на масата и въртеше ключове около показалеца си, а Меган бе скръстила крака на пода и се концентрираше. Близо до нея въздухът потрепери и се появи Коуди.

— Е — обяви той — мисля, че овладявам това. Изглежда много по-мощно от тензорите в Нюкаго. И завършените силови полета действат.

— Хора! — провикнах се аз.

— Дейвид, момко? — обади се Коуди. — Това с измеренията действа страхотно!

— Защо — викнах аз — Проф ще ни дава двудневен срок?

Всички ме изгледаха мълчаливо.

— За да… ни накара да се паникьосаме? — предположи Мизи. — Да ни застави да се предадем? Нали обикновено затова се дават крайни срокове?

— Не, гледай на това като Възмездител — ядосано продължих аз. — Да предположим, че Проф готви удар, както правим и ние. Да предположим, че е събрал свой екип и има свой план за нападение. Ние си мислим за него като за някакъв безлик деспот, но той не е. Той е един от нас. Този краен срок е твърде подозрителен.

— Искри — каза Меган и стана. — Искри! В този случай човек би дал двудневен краен срок само…

— … понеже планира да атакува в рамките на един ден — довърши Ейбрахам. — Ако не и по-скоро.

— Трябва да се измъкваме — заключих аз. — Оттук, от града. Давайте!

40.

Последвалото лудо бързане съдържаше някакъв ред, тъй като ние никога не сме създавали база, без най-напред да сме се приготвили да се измъкнем. Групата знаеше какво да прави, въпреки че имаше доста ругатни и малко хаос.

Втурнах се надолу по стълбите и почти се сблъсках с Мизи, запътила се към таванчето, за да извади допълнителните муниции и експлозиви, които държахме далеч от спалните си помещения. Ейбрахам отиде да събере батериите и оръжията, наредени от него покрай стената.

Коуди се затърча към вратата. Спрях го с едно излайване:

— Чакай!

Замръзна и се обърна към мен, все още облечен в тензорния костюм.

— Меган — казах аз — ти застъпваш разузнавателен наряд вместо Коуди. Коуди, ти вършиш нейната работа и приготвяш хранителните дажби. Костюмът е твърде ценен, за да рискуваме тук, ако разузнавача го очаква някакъв капан.

Меган се подчини незабавно, а аз ѝ подхвърлих пушката на Коуди. Той се понесе в обратната посока; изглеждаше малко нацупен, но започна да подрежда раниците ни и да проверява, за да е уверен, че във всяка има храна, вода и постелка за спане.

Забързано написах съобщение на Летящ рицар.

Местоположението ни може и да е издадено, казах му аз. Изтегляме се. Би ли имал нещо против да ми заемеш един или два от дроновете, които държиш да оглеждат района?

Не отговори веднага, тъй че отидох да помагам на Мизи с боеприпасите и експлозивите. Тя благодарно кимна, щом взех наръча от нея.

— Подарък за сбогом? — попита тя.

— Да — отвърнах. — Но само ако можеш да го направиш бързо. Искам да се изнесем оттук до пет минути.

— Дадено — отговори тя и се впусна нагоре към стаичката. Щеше да постави взрив, нагласен да превърне цялата постройка на прах в момента, в който сме приключили със събирането на багажа.

— Нека имаме начин да го изключим от разстояние — провикнах се аз след нея, спомняйки си историята на Коуди за мъртвите хлапета, за която бях почти сигурен, че е измислена.

Сложих амунициите в раниците — Коуди ги беше поставил в редичка, със захванати отгоре спални постелки — и ги закопчах всичките. Всеки от нас си имаше багаж освен Ейбрахам, който щеше да носи по-голяма торба с граватонични олекотители, натъпкана с нашите оръжия и батерии.

Моят мобилен избръмча.

Как знаеш, че все още държа дронове в района?, пишеше Летящ рицар.

Понеже си параноичен — отвърнах аз — и искаш да държиш Проф под око?

Метнах раницата през рамо и оставих друга в краката си — щях да нося нещата на Меган, докато тя не ни застигнеше.

Ти наистина си по-умен, отколкото изглеждаш, продължи той. Чудесно. Ще прелетя над района ви и ще ти пратя видеото.

Неспокойно чаках, а през това време Ейбрахам довършваше подреждането на багажа. Мизи дотича да си вземе раницата и ми кимна. Коуди вече носеше своята на рамо. По-малко от пет минути. Крадеца излезе от стаичката, приготвена му от Коуди.

— Пропуснах ли нещо? — попита той.

— Майната му — обади се Меган по линията.

Допрях ръка до слушалката си:

— Какво?

— Той е подкарал цяла армия и тя си проправя път по улиците към нас, Колене. И двата ни главни пункта за изнасяне са блокирани. Когато ще сме забелязали това от снайперската точка, вече ще бъдем обкръжени. Може вече и да сме.

— Изтегляй се — наредих аз. — Ще получа информация от Летящ рицар.

— Дадено.

Погледнах останалите.

— Фалшиви лица? — попита Мизи.

— Каквито и да са лицата ни, ще изглеждаме извънредно подозрителни с цялата тази екипировка — отговорих ѝ аз.

— Тогава напускаме — рече Ейбрахам. — Не сме готови за битка.

— И ще бъдем готови за двадесет и четири часа? — попитах аз. — Когато той разруши Нюкаго?

Телефонът ми бръмна; Летящ рицар ме търсеше, което беше рядко. Вдигнах и вкарах материала му в общата ни комуникационна линия, за да може всички да го чуват в слушалките си.

— Свършено е с вас, момчета — обяви той. — Пращам ви кадри в инфрачервено.

Ейбрахам пристъпи, свали мобилния си и ние се скупчихме да гледаме. Картата на района ни показваше как стотици, може би хиляди хора се стичаха към позицията ни — всеки представляваше инфрачервена точка. Образуваха затворена окръжност.

— Ийст Лейн — обясни Летящ рицар. — Виждаш ли труповете? Случайни хора, които са опитали да бягат. Застрелват всеки, който опитва да се измъкне от кръга. Във всяка сграда изпращат екип, държат хората там на прицел и — това мога да кажа след надзърване през прозореца — опипват лицата им.

— Опипват лицата им ли? — попита Мизи.

— За да видят дали някоя част не е илюзорна — продължих аз. — Проф знае, че Меган може да измами дозера, но създаваните от нея наслагвания все пак са илюзорни. Напипват нос, който не съответства на лицето — нещо такова — и знаят, че са ни намерили.

— Както казах — заключи Летящ рицар, — прецакани сте.

Меган се втурна през вратата, затвори я след себе си и се облегна на соления камък.

— Обкръжени? — попита тя, след като видя израженията ни.

Кимнах.

— Какво правим тогава? — попита тя и се включи в малката ни блъсканица.

Изгледах останалите. Те кимнаха един по един.

— Бием се — тихо каза Ейбрахам.

— Бием се — потвърди Мизи. — Той ще очаква да опитаме да се измъкнем; това е според протокола на Възмездителите при изненадващо нападение или при превъзходство на противника.

Усмихнах се и изпитах неочакван прилив на гордост.

— Ако това беше един от екипите на Проф — каза аз, — щяхме да бягаме.

— Ние не сме негов екип — заяви Коуди. — Вече не. Тук сме, за да променим света; няма да го постигнем без битка.

— Глупаво е — възразих аз.

— Понякога глупавите неща са правилни — намеси се Меган, а после спря. — По дяволите. Надявам се никой да не цитира тези мои думи. А къде е бойното ни поле?

— На същото място, където винаги щеше да бъде — отговорих аз.

И посочих надолу. Под нас се намираше комплексът от тунели и пещери.

— Коуди, проправи ни път. Навлизаме с пълно бойно снаряжение, точно както планирахме. Няма да имаме голямо предимство, както се надявахме, но поне притежаваме карти на подземията и това ще ни позволи да се сражаваме с него с най-малката възможност да навредим на хората наоколо.

— Чакай — каза Меган. — Ако Коуди използва тензорите, това ще доведе Проф право при нас — той ще знае, че разполагаме с устройството.

— Да — обади се Летящ рицар по линията. — Сега се мотае в тила на тази малка армия, но това няма да трае дълго. Когато го тествахме преди години, използването на мотиватор го вбесяваше. Незабавно ще дойде при вас.

Коуди погледна ръцете си.

— Аз… момко, аз току-що започнах да се упражнявам с тези тензори. По-силни са от предишните, но може да ми отнеме часове да пробия дупка за измъкване.

— Не би трябвало — възразих аз. — Виждал си какво може да прави Проф — сравнява сгради със земята, изпарява огромни участъци почва. Ти държиш тази сила, Коуди.

Коуди намести челюсти. Тензорите започнаха да светят зелено.

Никой от нас не попита как Проф ни е намерил. Можеше да е станало по всякакъв начин — базите ни тук, в Илдития, не бяха кой знае колко надеждни. Може би сме били забелязани от информатор или пък Проф е имал Епичен, който може да ни засече, а може и да беше забелязал доставките с дроновете.

— Добре — обяви Коуди. — Всички да са готови и аз ще го направя. Време е да се бием.

41.

Групата се натовари. Оръжията в ръка, мобилните закачени на китките ни, слушалки в ушите. Мизи подхвърли на всеки от нас мъничка кутийка — нагънато катераческо въже. Хванах моето за колана.

Оставихме раниците си и взехме само муниции. Раниците бяха нужни за дългосрочно оцеляване. След това нещо нямаше да се нуждаем от тях — по една или друга причина.

Напрежението изпълваше въздуха — както далечната миризма на дим издаваше пожар. Не бяхме готови, но боят тъй или иначе бе дошъл. Точно сега всичко зависеше от Коуди. Той стоеше в центъра на нашата база и оглеждаше прашния под от каменна сол. Винаги ми беше изглеждал дългурест по един почти комичен начин, но сега — облякъл тензорния костюм, със зелените му светлини и драматична, футуристична кройка — изглеждаше внушително.

Застанах до него.

— Там долу е, Коуди — казах аз. — Цял комплекс пещери. Бойното поле, което ние избрахме. Трябва ни само път.

Той пое дълбоко дъх.

— Помниш ли какво ми каза първия път, когато ме обучаваше с тензорите? — попитах го аз.

— Да… че трябва да ги използваш така, все едно милваш някоя красива жена.

— Повече си мислех за другото нещо, което каза. Че човек трябва да има душата на воин, като Уилям Уолъс.

— Уилям Уолъс е бил убит, момко.

— О.

— Но не се е дал без бой — добави Коуди и се стегна. — Хайде дръжте си агнешката саздърма.

Той вдигна ръце пред себе си и по захванатите за тях метални жички към дланите му пробяга зелена светлина. Протегна ръцете си и аз усетих отчетливото трептене, което сякаш проникваше до самата ми душа, без да произведе и звук.

Изпари се участък от пода, широк почти метър на метър и дълбок може би три метра. Беше доста впечатляващо в сравнение с някогашните възможности на тензорите, но съвсем далече от нужното ни, за да достигнем пещерите.

— Джонатан потегли! — обади се Летящ рицар. — Искри. Хора, загазили сте го. Той не изглежда доволен!

Коуди изруга под мустак и гледаше превърнатата в ситни зрънца сол част от пода. Вятърът от отворената врата на таванската стая завъртя образувалото се течение.

Хванах Коуди за ръката.

— Опитай отново.

— Дейвид, толкова голямо мога да го направя! — отвърна той.

— Коуди — настоях аз. — Концентрирай се. Душата на воина.

— Момко, продължа ли да не се оправям с това, ние сме мъртви. Хванати в капан тук. Простреляни. Доста натиск, под който да работя.

— Така е — неистово продължих аз. — Но… хм… не повече натиск от времето, когато си спрял терористите да изстрелят ядрените оръжия срещу Шотландия, нали?

Той ме изгледа; челото му бе покрито с капчици пот. После се ухили.

— Откъде знаеш за това?

— Щастливо хрумване. Коуди, можеш да го направиш.

Той отново се съсредоточи върху пода пред себе си. Костюмът му отново засвети, по ръцете му преминаха лентички светлина и запулсираха като сърдечен ритъм. Намирах се толкова близо и изпитах нещо познато, все едно съм чул гласа на стар приятел. Напомни ми за дните в подземията на Нюкаго, за невинността и убеждението.

Коуди вдигна ръце над главата си и бученето се усили.

— Все едно милвам жена — прошепна той. — Много, много едра жена.

Освободи силата с предизвикателен вик и тя се удари в пода с такава мощ, че ме събори на колене.

На сантиметри пред мен подът се превърна в голяма дупка, пълна със зърна сол. Гледах ги как се стекоха и разкриха отвор, широк поне метър и половина. Извиваше се надолу, с гладки, стъклоподобни страни, минаваше през каменната сол и после през истински камък. Изчезващата сол показваше, че отворът свършва в нещо много по-голямо отдолу.

— Напомни ми — казах на Коуди — никога да не те оставям да ме галиш.

Той се усмихна и вдигна светналите си в яркозелено ръце.

— Той ще е тук всеки момент, слонцета — обади се Летящ рицар по линията. — Движи се по-бавно, отколкото го очаквах; предпазлив е, разбира се, но и така е почти при вас. На ваше място бих офейкал.

— Долу — рекох аз и хванах своя Готшалк, който Ейбрахам ми подхвърли. — Помнете изходните си позиции!

Мизи се закова до края на дупката и закова няколко шипа на пода с голямо, подобно на тръба оръжие. Закачи въжето си за един от шиповете и скочи вътре. Меган се закачи за друг шип, последва я и се плъзна надолу като при игра в стар увеселителен парк.

Погледнах Крадеца и му направих знак да тръгва.

— Оставам — каза той.

— Той иска да те убие! — казах му аз.

— Но ще бъде привлечен от вас — отвърна Крадеца и скръсти ръце. — Ще бъда в по-голяма безопасност, докато се крия в стаята си тук горе.

— Не и с експлозивите, оставени от Мизи. Виж, ние можем да използваме помощта ти. Ела с нас. Промени света.

Той изсумтя и се обърна.

— Дейвид — обади се Коуди, загледан в тавана. — Да се изнасяме, момко!

Със стиснати зъби издърпах края на въжето от кутийката на колана и го закачих за един празен шип, а после се хвърлих в дупката. Плъзгах се по гладкия камък в тъмнината и опитвах да сдържам раздразнението си. Очакванията ми бяха глупави, но някаква част от мен все пак предполагаше, че Крадеца ще се присъедини към нас за тази битка.

Все имах намерението да говоря още с него, но ние непрестанно бяхме под напрежението на поредната подготовка. Трябваше ли да направя нещо друго? Бих ли могъл да направя нещо друго? Бих ли могъл да направя нещо друго? Бих ли могъл да намеря начин да го привлека на наша страна, ако бях по-умен или по-убедителен?

Мобилният ми автоматично задейства кутията на точната дълбочина и започна да удържа въжето, докато не се забавих; после изскокнах в по-широко помещение и се спрях с поклащане на две-три стъпки от пода. Прерязах връвта и се приземих в огромна купчина сол и каменен прах. Минах през тях и се махнах от отвора.

Мизи и Меган светеха с телефоните си и осветяваха множество естествени подземия, покрити с внушителен брой графити. Пещерите като цяло бяха с нисък таван — към три метра, макар и да не беше еднакво — и ги свързваха тунели с множество ъгълчета. Не изглеждаше съвсем естествено, но бе много по-органично от подземията под Нюкаго. Изкопа бил ли е луд колкото Копачите, на които беше дарил силите си? Ако съдим по невероятния брой пещери тук, изглеждаше вероятно.

Ейбрахам бе следващият в купа от сол — ртичът покриваше едната му ръка. Най-накрая се появи и Коуди, който не си беше губил времето с въжета — изхвърча от дупката върху силово поле, което се материализира под краката му.

— Коуди, остави силите — казах му аз и посочих една извивка в пещерата. — Намери място в оная посока и бъди готов. Няма да успеем да го изненадаме с твоите способности, но въпреки това искам на първо време да бъдеш скрит. Мизи, имай готовност да взривиш подаръка си горе при мой знак.

— Крадеца? — попита тя.

— Той знае за експлозията — отвърнах аз. — Ще се отстрани от пътя ѝ.

А не го ли направеше — е, това си бе изцяло негова отговорност.

Хванах мобилния си и се запрепъвах през неравния под на пещерата към някакъв страничен пасаж. Комплексът беше сложен, но картата на телефона ми отбеляза няколко относително безопасни кътчета, от които можех да ръководя операциите. Това не бе частта от пещерните образувания, където първоначално бяхме планирали да поставим капана си, но трябваше да стане.

Меган дойде при мен.

— Добра работа с шотландеца горе.

— Просто му трябваше малко насърчение — започнах аз, — за да се превърне в това, което винаги е твърдял, че представлява.

— Той не е единственият — продължи тя.

Спряхме на пресечката на два тунела, тя ме придърпа и ме целуна бързо.

— Винаги съм смятала, че искаш да си начело, Дейвид. Имаш сериозна причина.

Тя се обърна и тръгна в обратната посока. Задържах ръката, после пръстите, а тя се измъкна от мен.

— Не се пренапрягай, Меган.

Тя се усмихна — искри, каква усмивка — и задържа пръстите ми със своите.

— Аз го притежавам, Дейвид. Мое е. Вече не се боя от него. Ако ме надвие, ще намеря обратния път.

Пусна ме и прекоси пещерата, а аз се промуших в избраното от мен местенце. Беше тясно и ме накара да се гърча през някакви скали, но щеше да крие светлината на моя мобилен от очите на Проф и да пази мен от експлозиите. Вече влязъл, се намерих в мехурообразна стаичка без други изходи.

Протегнах се към колана си и откачих слушалки със закрепено за предната им част стъклено забрало — неохотен дар от Летящ рицар в пратката с тензорния костюм, върху него можеха да бъдат проектирани многобройни екрани.

— Мизи — попитах аз, — камерите на местата си ли са?

— Закрепвам последната — отвърна тя. — Летящ рицар, тия неща са дооооста страховити.

— Казва го на човека, който ги е изработил, служейки си с контролиран от ума му манекен — измърмори Ейбрахам под нос.

— Прекратете — намеси се Летящ рицар, въпреки че гласът му се различаваше малко трудно поради шума при него.

— Летящ рицар — казах му аз, — по линията ти има някаква намеса или статично електричество.

— Хмм? О, не се притеснявай. Пуканките са почти готови.

— Ти правиш пуканки? — попита Ейбрахам.

— Да, защо не? Ще бъде истинско шоу…

Един след друг на дисплея на слушалките ми изникнаха четири екрана и ми дадоха изображения на главната пещера и близките тунели. Мизи беше поставила осветителни тръбички, въпреки че камерите имаха термално и нощно виждане. Бяха дошли от Летящ рицар — мънички ракообразни дронове с камери в телата. Използвах мобилния, за да включа камерата на един дрон, и тя работеше без грешка.

— Добре — обобщи Летящ рицар. Той и Мизи също щяха да наблюдават екраните, при все че тя щеше да бъде заета с взривовете си. Меган и аз бяхме отчаяни, когато се изправихме срещу слабостите си; надявах се, че ако успеехме да докараме Проф до изтощение, ако създадяхме истинска опасност, щяхме да улесним и него да стигне дотам.

— Летящ рицар — попитах аз, докато минавах през камерите, за да получа изображение от гледната точка на Коуди, а после и на Меган — предполагаемото време на пристигане на Проф?

— Току-що се приземи на сградата ви — отговори той.

— Други Епични с него?

— Никакви — продължи Летящ рицар. — Добре, той изпари покрива и се спуска през него.

— Мизи — казах аз. — Взривявай подаръка.

Усетихме удара и по направената от нас дупка паднаха малко отломки. Напрегнато чаках и опитвах да гледам всички екрани едновременно. От коя ли посока щеше да се появи?

Покривът на пещерата потрепери, после падна и стовари тон солена прах в главното помещение. Светлината проникна на лъчи. Проф не се задоволи с малка дупка като нашата — той откърти покрива на цяла пещера.

Долетя върху диск от светлина — около него се вихреше прах, на лицето му имаше предпазни очила, а тъмната му лабораторна престилка плющеше. Дъхът ми спря.

Не видях чудовище. Мислено видях и си спомних човека, който се появи през друг покрив сред сипеща се прах. Човека, който бе търчал през глава — премина през отряд на Правоприлагането и изложи на риск живота и здравия си разсъдък — за да ме спаси.

Време беше да върна жеста.

— Давайте — прошепнах аз по линията.

42.

Ейбрахам пръв се сблъска с него с голямата пушка — граватоничното миниоръдие. Винаги съм изпитвал лек трепет, когато съм гледал това оръжие да стреля. Човече — можеше да бълва куршумите по-бързо от двама пияни селяндури на посещение във фабрика за среднокалибрени пушкала.

— Всички да останат под прикритие — предупредих аз, когато оръжието на Ейбрахам блесна в мрака и засипа Проф с няколкостотин куршума.

Силовите полета на Проф действаха и куршумите отскочиха — но полетата не бяха непреодолими. Използването им изискваше усилие. Ние можехме да го изтощим.

Той се изсмя на Ейбрахам, махна с ръка настрана и създаде традиционното си кълбо от силово поле около канадеца. Проф сви юмрук, за да го стисне, но силовото поле засече, понеже Ейбрахам си послужи с ртича, за да го хване и от двете страни.

Добре виждах смаяното лице на Проф на една от камерите.

— Тръгвай, Коуди — казах аз.

Откъм сенките проблесна светлина и силовото поле около Ейбрахам се разпадна. Добре. Както и преди, тензорът можеше да спира силовите полета. Трябваше обаче да внимаваме да не изпарим пушката на Ейбрахам като страничен ефект.

Проф изръмжа и посочи Коуди с пръст. Намръщих се при жеста, но нямах време да мисля за него, докато Коуди и Ейбрахам се сражаваха с Проф. Коуди нямаше опит със силовите полета — вероятно опитваше да създаде кълбо около Проф, но вместо това образува стена между тях двамата. Това по случайност го предпази, понеже Проф запрати светлинни остриета срещу Коуди. Те се ударих в стената, пробиха я и се заклещиха в нея.

— Ейбрахам, заобиколи го откъм лявата му страна — наредих аз. На моята карта на пещерите се появи светла точка — място, на което Мизи бе оставила пакет експлозиви. — Меган, виж дали ще можеш да го привлечеш по този тунел вдясно, към изненадата на Мизи.

— Дадено — отвърна Меган.

Пещеричката ми се тресеше от сблъсъка на Коуди и Проф — ударите на тензора на единия унищожаваха силовите полета на другия. Ейбрахам се пазеше с ртича — беше го направил на щит и улавяше копията от светлина. За съжаление Коуди не бе много полезен със силовите си полета. Няколко часа упражнение не правеха човек експерт.

Той обаче имаше огромна практика с тензорите от едно време и работеше лесно с тях. Постоянно изпаряваше силовите полета на Проф и защитаваше себе си и — най-важното — Ейбрахам. Костюмът на Коуди имаше прикачен болконтрол, ала Ейбрахам не разполагаше с такава благинка.

Ръководех екипа според силите си и този път нямах време да ми се иска да бъда с тях. Твърде зает бях да водя групата, та да насочи Проф към заложените взривове — ударихме го няколко пъти, позашеметихме го и не му позволихме да убие Коуди и Ейбрахам. Държах и Проф под око, понеже от време на време той се шмугваше бързо през някоя пещера, за да опита да мине по заобиколен път и да си спечели предимство.

По мой знак Меган се включи и създаде илюзорни въплъщения на себе си и на Зарево, за да привлича вниманието на Проф и ударите му. Докато не се напрягаше твърде много, това щяха да бъдат просто сенки от други измерения, като фалшивите лица, които бяхме носили. Това нямаше да изложи на опасност никого в което и да е друго измерение и — да се надяваме — нямаше да застраши здравия ѝ разсъдък. Само сенки и привидности — каквото и да е, но да обърква Проф и да го извади от равновесие.

Гледах всичко това и духът ми отпадаше. С напредването на сражението ставаше все по-очевидно, че силите на Коуди — макар и по-тясно обвързани със способностите на Проф в сравнение с уменията на Тави — нямаше веднага да заставят Джонатан Федрус да се промени.

Погледнах с камерите си лицето на Проф отблизо и проследих изражението му. Презрението и надменността му скоро отстъпиха пред свирепа решимост. Така видях човека, когото познавах.

Изправи се срещу това, Проф!, помислих си аз, свит в каменния си пашкул, докато издавах заповеди и управлявах камерите. Хайде. Защо не беше достатъчно? Защо силите му не отстъпиха пред неговите страхове?

— Меган, Коуди — започнах аз. — Искам да опитам нещо. Тензорите разстройват силовите му полета, дори и онези, които пазят кожата. Коуди, намери начин да го уловиш във вълна от тензорна сила. Меган, искам след това да го простреляш.

— Дадено — отвърна Меган. — Има ли значение къде ще го улуча?

— Не — казах аз. — Силите му са достатъчно мощни, тъй че ще може да се излекува от всичко, изплюто от някой пистолет.

Спрях.

— Но може би за всеки случай направи първите едно-две попадения на някое несмъртоносно място.

— Дадено — произнесоха и двамата в един глас.

Коуди дишаше тежко.

— Да го ударя с тензорите ще бъде трудна работа, момко. Той опитва да направи същото с нас и да стопи мотиваторите ми. И двамата се държим на разстояние един от друг.

Фокусирах една от камерите върху него. Явно използването на тензорните костюми беше изтощително. Той и Меган заеха позиция, а Мизи постави още експлозиви по-нататък по коридора.

— Ще трябва да рискуваме с това — продължих аз. — Аз…

— Ах! — прекъсна ме Коуди. — Какво…

— Коуди? — попитах аз. Не изглеждаше ранен, но бе залитнал назад, към стената на пещерата, и беше успял да се заобиколи с кутия светещи зелени силови полета.

— Това катерица ли беше? — попита той. — Притича през мен. Някаква проклета катерица?

— За какво приказваш? — попита го Мизи.

Коуди изглеждаше объркан.

— Може би беше плъх или нещо такова. Не видях добре.

Намръщих се. Той изключи силовите си полета и се затича да се съедини с Ейбрахам, който се бе доближил до Проф, след като оформи ртича като настръхнала от шипове ръкавица.

— Летящ рицар, Мизи — казах аз — някой от вас видя ли това нещо? Каквото и да е, което нападна Коуди?

— Видях размазано петно — обади се Летящ рицар. — Сега връщам записа назад. Ще ти пратя стоп-кадър, ако намеря нещо.

Проф се понесе покрай Ейбрахам и го препъна с прът от силово поле, който създаде точно пред краката му. После стовари ръка на пода на пещерата, изпари голям участък и натика Коуди в река от прах. Коуди се препъна и забави ход.

Проф призова остриета от светлина във всяка от ръцете си, запрати ги през стаята и ги заби в раменете на Коуди. Той изкрещя и падна в прахта.

Искри. Очевидно беше кой познава тези сили по-добре.

— Меган! — викнах аз.

— Там съм — потвърди тя, таванът на пещерата избоботи и се срути, а Проф притеснено отскочи назад. Просто сянка от друг свят, но евентуално щеше да осигури на Коуди достатъчно време, за да се излекува.

— Проф заговори по мобилния — изненадано се обади Летящ рицар. — Трябва да е наясно, че следим линията му… Искри. Мен ако питаш, говори на теб.

— … мислите да ме биете с моето проклятие — познатият глас на Проф, дрезгав и дълбок, ме сепна, въпреки че го очаквах. — Години носих тая усойница и усещах как ме трови ден след ден. Познавам я, както човек познава сърдечния си ритъм.

— Дейвид, момко — закашля Коуди. — Аз… не ми минава…

През мен мина ледена тръпка. Фокусирах върху Коуди и беше така. Пълзеше през праха в рова, образуван от Проф, и двете му рамена кървяха, улучени от материализирана светлина. Защо болконтролът не работеше?

— Намерих го — намеси се Летящ рицар. — Хлапе, това е кофти.

Той изпрати на екрана ми образ от записа на камерата отпреди малко. Показваше отдалечаващо се от Коуди петно с големината на мишка. Или на дребен човек.

— Амбразурата е тук! — съобщих аз по линията. — Той не е дошъл сам! Внимание, в подземието има още един Епичен.

Поколебах се.

— Искри, тя е откачила един от мотиваторите от дрехата на Коуди и е избягала с него.

— Камерите имат инфрачервено наблюдение — рече Летящ рицар и пое управлението на няколко от тях. Звучеше напрегнат, даже запален. — Наслагвам го… Ето! Пипнах я. Ха. Мислиш си, че можеш да се скриеш от всевиждащите ми очи, дребна Епична? Не знаеш с кого си имаш работа.

Летящ рицар насочи камерата към фигурка, укрила се в сенките близо до едно от многото парчета разбита скала в пещерата. Носеше джинси, предпазни очила и впита риза. Не видях мотиватора, но вероятно го беше смалила достатъчно, за да може да се носи.

— Меган! — заповядах аз, докато Проф беше заринат от фалшивото срутване. — Ти и Ейбрахам ще трябва да се оправяте сами с него известно време. Разсейвайте го — ще опита да довърши Коуди. Мизи, иди и помогни на Коуди да се превърже. Не допускай да загуби кръв!

Прозвучаха няколко „дадено“. Започнах да се измъквам от каменното си обиталище.

— Трябваше да се сетя — обади се Летящ рицар по линията. — Разбира се, че Джонатан е дошъл с план. Може и да не е разбрал, че все пак съм използвал множество мотиватори в тази версия на костюма, тъй че заповедите му до Амбразурата не са били достатъчно изчерпателни.

— Нужно ми е ти да ръководиш операцията, Летящ рицар.

— Става — неохотно се съгласи той. — Ти лично ще поемеш мини-Епичната?

Изпълзях от дупката си и застанах на колене с Готшалка на рамо.

— Тя не е Висш Епичен. Един куршум ще я убие.

— Да. Удари я с куршум с нейния размер — сигурен съм, че няма да повреди мотиватора, който тя носи.

Направих гримаса, докато пълзях по коридора. Бележката беше основателна.

— Дръж я под око за мен.

— Вече е направено. Една от камерите е настроена да я проследява автоматично. Джонатан отново говори.

— Прехвърли го към мен, но не и към другите. Не искам да се разсейват. Летящ рицар… моля те, запази ги живи за мен.

— Ще опитам. Взимай оня мотиватор, хлапе. Бързо.

43.

— Не исках да идвам тук.

Трябваше да слушам Проф, докато лазех из тунела, огряван от болезненото зеленикаво на осветителните тръбички.

— Исках да остана мирен — продължи Проф с пъхтене, докато се биеше. — Не исках да пресилвам твърде много себе си или екипите си. Това е твоя грешка, Дейвид. Всичко, което става тук, е заради теб.

Не можех да видя битката. Все още носех комплекта слушалки, но сега задачата ми бяха Амбразурата и мотиваторът. Един екран показваше картата на пещерите с точка върху нейното местоположение; друг показваше заснеманото от наблюдаващата я камера. Бяха в зрителната ми периферия; зоната пред моите очи трябваше да бъде свободна.

Вървях внимателно, сякаш се подготвях да се включа в битката с Проф. Не исках да предупреждавам Амбразурата.

— Тиа… — прошепна Проф. — Ти ме докара дотам, Дейвид. Ти и идиотските ти мечти. Ти наруши равновесието. Трябваше да приемеш, че аз съм прав.

Стиснах зъби, а лицето ми почервеня. Не можех да го оставя да се добере до мен. Думите му обаче бяха опасни по причина, която той по всяка вероятност не знаеше. При последната битка, в Шарп Тауър… се случиха определени неща.

Нещо в мен се спотаяваше. И тъй, докато презрителният глас на Проф стържеше в ушите ми, думите на Крадеца от по-рано на покрива наистина ме засегнаха дълбоко. Дейвид, в тези първи мигове виждаш истината за хората. Новите Епични. Убиват, унищожават, показват какво би сторил всеки, ако задръжките му паднат. Хората са порода недобре оковани чудовища…

Амбразурата. Трябваше да се фокусирам върху Амбразурата. Сега тя беше проблемът! Какво можеше да прави?

Тя… имаше леко увеличена бързина и можеше да променя размера на нещата, включително и своя. Все пак най-напред трябваше да ги докосне. Манипулирането на големината от нейна страна траеше няколко минути, ако беше оставено без намеса — тя не можеше да го прави за постоянно, но можеше да смали нещо и да го остави. Впоследствие то щеше или самостоятелно да се върне към обичайния си размер, или пък ако тя го докоснеше и отново променеше големината му.

За щастие, за разлика от други подобни Епични, тя не запазваше силата или телесната си маса при смаляване. Беше бърза, умна и опасна — но не и Висш Епичен. А слабостта ѝ… напрегнах се в опит да си спомня… слабостта ѝ беше кихането. Силите ѝ изчезваха, ако кихаше. Имах недвусмислени съобщения за това.

Да, но фактът, че не е Висша Епична, не значеше, че не е опасна. Стигнах частта от коридора, където се криеше, а после продължих към останалите и се престорих, че не знам, че тя е там. От дупката, отворена от Проф в тавана, навлизаше светлина. Аз гребнах шепа скален прах от пода и я сипах в джоба си. От по-напред се донасяха отдалечени трясъци и викове. Устоях на изкушението да включа камерата и да проверя.

— И къде си ти, Дейвид? — обади се Проф в ухото ми. — Остави другите да гинат, докато се бият с мен, а ти се криеш? Никога не бих те взел за страхливец.

От дясната страна на екрана ми Амбразурата стоеше до камъка си и чакаше с опрян в него гръб. Не изглеждаше загрижена; беше наемник и се знаеше, че дава лоялността си на всеки могъщ Епичен, който плати за нея. Вероятно Проф я бе наел само за отмъкването на мотиватора. Не би искала да има повече нищо общо с тази битка.

Твърде зле за нея.

Давай.

Скочих към камъка, където се криеше, и го забих в стената на пещерата с надеждата да я прикова на място. На средата на движението ми камъкът изчезна и се сви до камъче. Ударих земята и опитах да хвана мъничката фигурка, докато тя бягаше.

Докоснах я, но незабавно изпитах раздрусване и залитнах. Амбразурата отново беше голяма колкото мен, но се намираше на половината разстояние на тунела от мен. Защо сега той беше толкова по-голям?

Ах, проклятие, помислих си аз, смалила ме е!

С усилие се изправих на крака между камъчетата, които сега се извисяваха като канари. Малката цепнатина в пода пред мен се беше превърнала в пропаст — макар да допусках, че е дълбока само два пъти височината ми. Аз бях смален заедно с всичко, което държах.

Амбразура, също смалена, имаше преднина към сто и петдесет метра пред мен — или поне изглеждаше сто и петдесет при сегашната ми височина. Увеличената ѝ скорост ѝ позволяваше да тича бързо, но не беше истинска свръхбързина. Просто малко предимство пред някой обикновен човек.

Това значеше, че не може да надбягва куршуми или нещо подобно. Свалих Готшалка си, прицелих се и пуснах откос, като нарочно не улучих. Можех лесно да пробия мотиватора и направо да убия Коуди. Щях да опитам, ако тя не спреше, но предупредителната стрелба беше нещо уместно.

— Пипнах те, Амбразура — провикнах се аз към нея. — Дай ми мотиватора и си върви. Тази битка не те интересува, а и аз не се интересувам от теб.

Тя се спря посред коридора и ме погледна.

После се върна към нормалния си ръст.

Охооо…

Тръгна нападателно към мен. Всяка стъпка разлюляваше земята като земетръс. Изскимтях, хвърлих се в близкия процеп и се плъзнах по някакъв ръб, а Амбразурата се надвеси. Протегна надолу ръка за мен, а аз стрелях с Готшалка. Явно дори миниатюрна пушка на пълна автоматична стрелба не се отразява добре. Тя издърпа пръстите си и изруга — прозвуча като гръмотевична буря.

В пропастта ми като градушка се посипа скален прах. Бръкнах в джоба си и извадих малко от праха, който бях прибрал одеве. Беше се смалил заедно с мен.

Трябваше да го хвърля в лицето ѝ. Чудесно. Стигането дотам щеше да прилича на изкачването на Еверест. Освен това носовете изглеждат наистина необичайно откъм долната страна. Забелязах как от връвчица около врата ѝ е провесена малка кесия. Може би мотиваторът?

Тя се върна срещу мен с нож и го заби в процепа. Хванах се за тъпата му страна с една ръка и оставих пушката да виси на каиша си от рамото ми. Можах да възседна ножа, когато го издигаше, но плановете ми да се изкатеря по ръката ѝ се провалиха, щом тя разтърси оръжието и ме захвърли от около шест метра на пода.

Приготвих се и се ударих… но не заболя много. Ха. Да бъдеш малък си имаше своите предимства. Изправих се на краката си, докато тя крачеше към мен. Разминах се на косъм да бъда размазан от една стъпка. По дяволите, при падането бях изгубил шепата си прах. Всъщност…

Всъщност… Аз…

Кихнах и ударих глава си в стената на пещерата, докато се извисявах към нея. Отново се уголемих. Амбразурата и аз се гледахме с еднакво шокирани изражения.

— Кихането действа и на двама ни, а? — казах аз. — Приятно ми е да го узная.

Тя изръмжа и се пресегна към кобура от страната си и към пистолета вътре. Изритах го от ръката ѝ, щом го измъкна, а после извъртях Готшалка.

— Сигурна ли си, че не искаш да ми дадеш мотиватора?

Тя се пресегна към мен. Стрелях с неохота.

Всеки куршум се смаляваше колкото мушица, щом я удареше. Явно я нараняваха, ако се съди по гримасите ѝ, но определено не причиняваха „отиване на оня свят“, на което се бях надявал.

След секунда тя хвана пушката, която се стопи в ръцете ми, стана микроскопична и падна от ремъка си. Зяпнах Амбразурата. Бе смалила куршумите, докато я удряха.

— Това беше страхотно — казах аз.

Тя ме събори, отново удари главата ми в стената и разби слушалките. Аз изругах, ритнах към нея и се изправих на крака.

— Сериозно — обърнах се аз към Амбразурата. — Може и да се наложи да сменя оценката си. Все пак може да си Висш Епичен.

— Какъв ти е проблемът? — попита тя и се насочи към мен, размахала ръце.

Вдигнах ръце и успях да блокирам. За нещастие ответният ми удар я пропусна, тъй че тя ме халоса във физиономията за втори път. Искри. Когато се приближи отново, аз я хванах, както ме беше научил Ейбрахам. Бях по-едър, тъй че да я сграбча изглеждаше умна стъпка.

Тя смали ризата ми.

За малко да ме удуши, но за късмет се скъса, преди да го направи. Все пак задъхано пуснах жената. Амбразурата стовари ръката си върху гърдите ми, аз се извисих на шест метра и ударих глава в горната част на пещерата.

— Дейвид! — обади се Мизи по линията. — Бързай! Той е зле.

— Опитвам се — изграчих аз, когато Амбразурата отново ме сведе до нормалния ми ръст и след това отново ме цапна в лицето. Пещерата се тресеше и гърмеше, от тавана падаха парчета камък, а откъм мястото на Проф, Меган и Ейбрахам се донасяха викове.

Залитнах настрана от Амбразурата, после вдигнах ръце, за да блокирам — в момента и обучението ми по ръкопашен бой, и мозъкът ми бяха малко размътени. Пороят на ударите ѝ ме залепи за стената, където тя продължи щедро да ме бие ту по лицето, ту по стомаха. Отвори ми се възможност да посегна за пистолета, който носех на колан върху крака — но тя го изби от ръцете ми.

Явно беше пораснала с няколко сантиметра и се извисяваше над мен. След като пистолетът ми издрънча надалеч, единственото, което се сетих да направя, беше да се хвърля срещу нея с телесната си тежест. Това подейства — и двамата се търкулнахме на земята.

Тя се изправи първа. Доста ми се виеше свят, а ризата ми бе на парцали. Простенах, претърколих се и видях как взема падналия си пистолет.

От тавана нещо падна върху гърба ѝ. Механичен рак? Още един се нахвърли върху нея отстрани, а после отгоре се стовари трети. Не изглеждаха особено опасни, но я стреснаха и я накараха да се обърне и да се хване за гърба.

Паузата ми спаси живота, понеже ми даде достатъчно време да спра световъртежа. Бръкнах в джоба и извадих малко прах. Оръжията нямаше да ѝ подействат. Трябваше да бъда по-умен.

— Благодаря, Летящ рицар — измърморих аз, докато Амбразурата се сви, за да се измъкне от хватката на раците.

Посегнах към нея и — както преди — тя ме смали веднага щом докоснах ситната ѝ фигурка. Този път бях подготвен и се метнах към нея веднага щом станах малък. Отново се блъснах в нея и хванах кесията на врата ѝ. През кожата напипах малкия метален правоъгълник вътре. Мотиваторът!

— Ти май си упорито идиотче, а? — изръмжа тя към мен, докато и двамата, все още миниатюрни, се борехме по пода.

Аз изръмжах и успях да ни избутам до пукнатината в земята. Тогава тя ме удари с глава — и заболя. Подземието се разтресе, аз зинах за глътка въздух и изпуснах и нея, и кесията.

Тя се изправи и застана пред мен — пукнатината се намираше зад нея.

— Знам за плана му — започна тя. — Епичен на Епичните. Звучи ми като голяма работа. Позволявам му да събере чарковете, а после се измъквам с тях. Отивам горе, на посещение лично при стария Злочестие.

Замаяно я погледнах — носът ми кървеше.

— Аз… — задъхано започнах аз.

— Да?

Дишах тежко.

— Аз… предполагам, че това… е неподходящ момент да поискам автограф.

— Какво?

Хвърлих прахта в лицето ѝ, а после — докато тя псуваше — я ударих с рамо и стиснах кесията, докато я бутах назад. Въжето се скъса и остави кесията в ръцете ми. Тя падна в пукнатината-пропаст, а аз се олюлях на ръба и за малко да я последвам.

Тя падна на дъното и се удари с леко тупване.

— Идиот! — изкрещя тя. — Разбираш, че при този размер — спря и подсмръкна за миг — при този размер падането въобще не причинява вреда. Можеш да паднеш от някоя сграда и… и… О, по дяволите…

Отскочих от процепа. Оттам се донесе много слабо кихване.

Последвано от ужасяващ плискащ звук. Потръпнах и погледнах мешавицата от разкъсана плът и натрошени кости, в които се бе превърнала Амбразурата, пораствайки твърде бързо в твърде тясно пространство. Части от нея избълбукаха над процепа — като надигнало се тесто, излязло от купата си.

Повдигна ми се, преглътнах, после се изправих и извадих мотиватора от кесията. След малко прах и една кихавица и аз, и устройството отново бяхме с нормални размери — само че не можах да си намеря Готшалка.

Вместо него хванах пистолета.

— Мизи, мотиваторът е в мен — съобщих аз по линията. — Ти къде си?

44.

Препъвах се из подземията под Илдития, подминавах пробити от тензорите стени, от които бяха останали купчини разпилян пясък. Осветителните тръбички огряваха тунелите с радиоактивен отблясък. Спрях се и се стегнах при поредното разтърсване, после продължих към мястото, където Мизи бе отнесла Коуди. Това по-напред те ли бяха?

Не. Спрях се рязко. През цепнатина във въздуха проникваше светлина — като разрязана плът, при която кожата се е свила настрани. В отверстието видях друга пещера, осветена от ярка оранжева светлина. В нея Зарево се сражаваше с Амбразурата.

Зяпнах, докато гледах как току-що убитата от мен жена се смали, хукна да бяга от него и превърна редичка от парчета паднала скала в канари. Зарево се стрелна назад, а пламъците му нагряха скалите до оранжево с оттенък на червеникаво.

Погледнах по-нататък по ходника и видях други процепи из въздуха. Явно Меган се пренапрягаше. Преглътнах и продължих към Мизи. Проблясване на светлина от лявата ми страна освети борещи се в сенките фигури — част от системата от пещери, в която Мизи бе поставила своите осветителни тела.

Внезапно Проф изникна малко по-надолу в пещерата като съсредоточаваща се светлина. Използваше силата на Разрушение, за да се телепортира. Искри! При появата му част от тавана рухна. Този път не беше илюзия, а истинско падане на скала, която Проф се принуди да хване със силово поле над главата си. Той изрева от ярост, докато държеше скалите, а после запокити няколко остриета светлина в пространството.

Очевидно и двамата се бяха принудили да използват опасни средства. Проф си служеше със скритото си телепортационно устройство; Меган се пресягаше във все по-нататъшни реалности. Колко далеч бе стигнала? Ами ако загубех и нея, както бях загубил Проф?

Спокойно, казах сам на себе си. Тя беше уверена, че може да се оправя с това. Трябваше да ѝ се доверя. Сниших глава, тръгнах по един страничен тунел и най-накрая видях петна от кръв по камъните. Свих покрай още един ъгъл и се спрях изведнъж, понеже за малко да се препъна в Мизи и в Коуди.

Той лежеше на земята със затворени очи и бледо лице. Мизи е трябвало да свали по-голямата част от тензорния му костюм, за да достигне раните му. Дрехите бяха струпани накуп наблизо; частта с болконтрола беше отделена, но кабелите бяха опънати към ръката му. Мизи изскимтя, щом ме видя, грабна мотиватора от несигурните ми пръсти и го постави обратно в дрехата.

— Летящ рицар — казах аз по линията, — наистина трябва да обезопасяваш по-добре мотиваторите.

— Това е прототип — изръмжа той. — Направих го, за да имам бърз достъп, та да мога да вадя мотиваторите, щом като ми потрябват. Откъде да знам, че Джонатан ще ги измъкне?

Мизи ме погледна, а мотиваторът леко засвети.

— Искри, Дейвид! Изглеждаш, все едно си паднал от скала или нещо такова.

Обърсах носа си — още кървеше. Лицето ми започваше да се подува от ударите. Изтощен, аз се смъкнах до Мизи.

— Как върви боят?

— Гаджето ти е направо страхотна — неохотно призна Мизи. — Ейбрахам все попада в някое силово поле, но тя го измъква. И двамата създават работа на Проф.

— Тя изглежда ли…

— Луда? — попита Мизи. — Не мога да ти кажа.

Погледна Коуди, чиито рани — слава Богу — се затваряха.

— Още известно време ще е в безсъзнание. Да се надяваме, че другите двама ще могат да издържат. Боя се, че ми свършиха и гърмящите пакетчета. Тъй че може би…

Някой се появи с трясък близо до нас. Внезапно пръсване на светлина, безшумно, но ярко, ако човек го гледаше. Извиках, паднах назад и се протегнах за привързания за крака ми пистолет. Не беше Проф. За нещастие това оставяше само една възможност.

Разрушение се обърна и тренчкотът му обърса стената на пещерата. Той отмести поглед от Мизи върху Коуди и върху мен и ни огледа иззад очилата си.

— Бях повикан — каза той.

— Хм, да — казах аз, насочил пистолета си към него с разтреперани ръце. — Проф. Той има мотиватор, изработен от плътта ти.

— За да унищожи града? — попита Разрушение с вирната глава. — Тя е направила още една бомба освен тези, които ми даде?

— Онези, които ти е дала? — попитах аз. — Значи… ти имаш още?

— Разбира се — спокойно отвърна той. — Ти падна, Дейвид Чарлстън.

Поклати глава, после изчезна и остави керамичното си изображение, което се разпадна и изчезна.

Отпуснах се. Тогава Разрушение изникна пред мен и положи ръка на оръжието ми. То внезапно се нажежи, аз извиках и опърлените ми пръсти изпуснаха пистолета. Епичният го изрита настрана и коленичи до мен.

— „И са седем царе, от които петима паднаха, единият стои, а другият още не е дошъл“3, прошепна той. Потръпна, когато — на разстояние — Проф сигурно се е телепортирал. После се ухили и затвори очи. Искри. Явно усещането му харесваше.

— Настъпи часът ти да умреш, а този град да бъде унищожен. Съжалявам, че не мога да ти дам повече време.

Той постави ръка на челото ми и аз усетих идващата от кожата му топлина.

— Аз ще убия Злочестие — изстрелях аз.

Разрушение отвори очи. Топлината секна.

— Какво каза?

— Злочестие — повторих аз. — Той е Епичен и стои зад всичко това. Аз мога да го убия. Ако искаш да предизвикаш Армагедон, няма ли това да бъде съвършеният начин? Да унищожиш този ужасен… хъм, ангел? Твар? Дух?

Звучеше религиозно, нали?

— Той е много далеч, малки човече — замислено произнесе Разрушение. — Никога няма да го достигнеш.

— Ти обаче можеш да се телепортираш там, нали?

— Невъзможно. Злочестие е твърде отдалечен от мен, за да изградя добър образ на местоположението му в ума си — а аз не мога да отида на място, което не съм виждал или не мога да си представя.

Как си се озовал тук тогава? Искри. Наблюдавал ли ни е някак? Това нямаше значение. С все още разтреперани ръце бръкнах в джоба си и откачих мобилния. Извадих го, обърнах го към него и му показах взетата от Регалия снимка на Злочестие.

— Ами ако имаш снимка?

Разрушение тихо зашепна с широко отворени очи.

— „И звярът, който беше и който го няма, е осмий; той е от седемте, и ще загине.“4

Премигна и ме погледна.

— Отново ме изненадваш. Ако победиш бившия си господар и ме впечатлиш по този начин, ще удовлетворя желанието ти.

Отново избухна като светкавица, но този път не се появи веднага. Простенах и се облегнах на стената, а изгорената ми ръка трепереше.

— Злочестие! Какво му е на тоя човек? — попита Мизи и плъзна резервния си пистолет в кобура му. Отне ѝ три опита — ръката ѝ трепереше твърде много. — Смятах, че сме мъртви.

— Да — потвърдих аз. — Наполовина очаквах да ме очисти заради дързостта да твърдя, че искам да убия Злочестие. Сметнах, че шансовете да е поклонник на нещото вместо да го мрази са петдесет на петдесет.

Надзърнах зад ъгъла и погледнах по продължение на тунела — грейнал от прорези и разкъсвания към други измерения.

— Ейбрахам току-що падна! — обади се Летящ рицар в ухото ми. — Повтарям, Ейбрахам падна. Джонатан преряза ръката му — заедно с ртича — със силово поле.

— Искри! — казах аз. — Меган?

— Трудно е да се види — отвърна Летящ рицар. — Останаха ми само две ракообразни камери. Според мен губите тази битка, хора.

— Губехме я още преди да сме започнали — отговорих аз, обърнах се и пропълзях към тензорния костюм. — Мизи, малко помощ.

Тя погледна костюма, после мен и очите ѝ се разшириха. Дотърча и ми помогна да започна да го обличам.

— Коуди вече трябва да е стабилен — този болконтрол е сериозна работа.

— Откачи го и го закачи отново за тензорния костюм — продължих аз. — Летящ рицар, колко могат да вдигат дроновете ти?

— По около четиридесет и пет кила всеки — каза той. — За по-тежки неща ги използвам по двойки. Защо?

— Прати няколко тук, вземете Коуди и го извадете. Ейбрахам още ли е жив?

— Не знам — отговори Летящ рицар. — Мобилният му още е на него, тъй че мога да ти покажа къде е.

Погледнах Мизи, тя кимна и включи кабелите на болконтрола в дрехата на тензорния костюм, която аз носех сега.

— Ще го намеря — каза тя — и ще го стабилизирам, докато не можеш да се върнеш с това.

— Нека дроновете вдигнат най-напред Коуди.

— При положение, че мога да изпратя дронове при вас — обади се Летящ рицар. — Войската на Джонатан е заобиколила мястото отгоре. Не ми изглеждат изпълнени с желание да слязат и да се включат в боя.

— И да се озоват между двамина Висши Епични? — продължих аз. — Ще останат на място, докато не получат изрична заповед. Знаят какво е станало с войниците в Шарп Тауър. Изненадан съм, че след това е успял да накара и Амбразурата да дойде тук.

— Да — съгласи се Мизи. Изглеждаше изтощена — ръката ѝ продължаваше да трепери. Аз не се чувствах много по-добре, но внезапно усетих включването на болконтрола. Болките ми отслабнаха.

— Тръгвай си оттук, Мизи — казах аз. — Ти направи, каквото можа. Опитай да отведеш Коуди и Ейбрахам на безопасно място; аз ще донеса болконтрола за Ейбрахам при първа възможност. Ако не го направя, разбери се с Летящ рицар.

Тя кимна.

— Късмет, Дейвид. Аз, хм, радвам се, че не те застрелях във Вавилар.

Усмихнах се и надянах първо дясната, а после лявата тензорна ръкавица.

— Ще можеш ли да го заставиш да работи? — попита ме Мизи. — Без упражнения?

Светлините на ръкавиците примигнаха в наситено зелено. Усетих как бръмченето им минава през мен — далечна мелодия, която някога ми беше любима, ала я бях забравил. Освободих я и близката каменна стена се превърна във вълна от прах.

— Все едно се прибирам у дома — казах аз.

Всъщност се усещах почти готов да се изправя срещу един Висш Епичен.

45.

Спринтирах през тунела и минавах покрай ярките прорези и от двете страни — прозорци към други светове. Някои водеха към света на Зарево, но други — по-бледи, размазани, не толкова ярки — изглеждаха по-отдалечени. Имаше светове, където непознати фигури се биеха в тези тунели, или където мястото беше съвсем тъмно, и дори светове, в които тук нямаше тунели — просто скала.

Тензорът в очакване бръмчеше на ръцете ми. Все едно… все едно самите сили знаеха, че опитвам да спася Проф. Пееха ми бойна песен. Щом стигнах помещението, където го бях видял одеве, освободих взрив от вибрираща енергия, изрязах скалата на една козирка пред мен, оформих покрити с прах стъпала и слязох надолу.

Проф светеше в зелено в средата на стаята; ръкавите на дрехата му бяха навити и показваха покритите с тъмни косми ръце. Обърна се към мен и се изсмя.

— Дейвид Чарлстън — произнесе той, а гласът му прокънтя в пространството. — Убиецо на Стоманеното сърце! Дойде най-после да поемеш отговорност за започнатото от теб в Нюкаго? Да не би да си дошъл да си платиш?

Подът беше осеян с тензорни дупки, които се редуваха с купчинки нападали от стените и тавана камъни и прах. Искри. Мястото беше само на косъм от това да пропадне.

Застанах пред него с надеждата, че мога да задействам силовите полета на костюма. Къде беше Меган? Ако беше умряла, щеше да се е преродила, тъй че това не ме тревожеше толкова, колкото съществуването на тези пробойни в реалността.

Една от тях беше наблизо. Мракът се виждаше само заради проблясването по страните ѝ.

От нея излезе Меган.

Подскочих. Искри, тя беше, но… някаква нейна странна версия. Поразмазана.

Понеже не е само една, схванах аз. Не гледах една Меган, а стотици. Насложени една върху друга, всички сходни, но някак си индивидуални. Луничка на друго място, иначе оформен път на косата, очите твърде светли тук или твърде тъмни там.

Тя ми се усмихна. Хиляда усмивки.

— Намерих Ейбрахам — обади се Мизи. — Жив е, но ще бъде мнооого мило да опазиш болконтрола, Дейвид. Поне ако искаш Ейбрахам отново цял. Изтегляме се.

— Дадено — потвърдих аз и погледнах Проф. Дрехите му бяха прашни и окъсани. Беше кървил — и се беше излекувал — от множество рани по лицето си. Една не бе зараснала — мястото, където Коуди някак го бе ударил със силите.

При все че беше обкръжен, Проф не изглеждаше уплашен. Стоеше изправен и уверен. Около него изникнаха четири блестящи светлинни остриета.

— Цената, Дейвид — тихо произнесе Проф.

Пусна копията и ги насочи към мен. Успях да ги изпаря с тензорите, което разби силовите полета на парченца. Прелетяха около мен, преди да изчезнат. Омръзна ми да ме гонят, затова се насочих към Проф и опитах да призова собствени силови полета.

Получих само няколко зелени просветвания — вълнички като отразена от басейн светлина. Ядец.

Проф запрати втора серия върхове, но — подобно на Коуди — бях достатъчно запознат с тензорите и спрях и тях. Прескочих някаква дупка в земята, после ударих с ръка по пода и направих отвор с едно бръмм.

Проф пропадна само на сантиметри, преди да кацне на диск от зелена светлина. Поклати глава, а после замахна с ръка към мен и запрати капка тензорна енергия, и тя изрови земята под мен, както и аз бях направил с него.

Яростно опитах да създам силово поле, на което да стъпя, но получих единствено друго проблясване. Миг по-късно дупката не се оказа толкова дълбока — ударих се в твърда повърхност на около метър по-надолу.

До отвора стоеше Меган.

— Има много светове, където той не е изкопал достатъчно надълбоко с този удар — каза тя; върху гласа ѝ се наслагваха нашепванията на още сто гласа.

Проф изръмжа, впусна се срещу мен и извика едно след друго копия от светлина. Аз изскочих от дупката, застанах до Меган и унищожавах копията, където можех.

Щом направех това, Проф потръпваше.

— Как се бием с него? — попита Меган с множество гласове. — Можах само да го разсейвам. Планът все още ли е някак да го заставим да се изправи срещу страховете си?

— Честно казано, не съм сигурен — отвърнах аз, протегнах ръце пред себе си и се напрегнах. Най-накрая създадох стена от силово поле. Приличаше на това да използваш тензорите по обратния начин. Вместо да освободя бръмченето, оставих го да се натрупа вътре в мен, докато не се изгради.

— Колко много можеш да промениш? — попитах аз и погледнах Меган.

— Малко неща — отговори тя. — Разумни. Силите ми не са се променили, аз просто ги познавам. Дейвид, аз мога да виждам светове… толкова много светове.

Примигна — действието сякаш размърда неизброими сенки за очи.

— Но всички те са наблизо. Смайващо е, но и вбесяващо. Все едно мога да изброя колкото числа искам, но само ако са между нула и единица. Безкрайност и все пак ограничена.

Проф разби силовото ни поле, вдигна ръце и разклати тавана. Призовах тензорните сили, щом предусетих хода му — и наистина, той опитваше да събори върху нас тавана, като изпари пръстен от скала и хвърли голям камък в центъра.

Аз изпарих парчето точно над нас. Засипа ни прах, и начинът, по който падна върху Меган, показа, че тя е тук и е истинска, а не е сянка — както се боеше частица от мен.

Проф отново направи гримаса.

Аз използвам силата му. От това боли.

— Добре, имам план — казах аз на Меган.

— Който е?

— Да бягаме — отвърнах, обърнах се и се изстрелях от главната зала в един страничен тунел.

Меган изруга и ме последва. Тичахме един до друг; задействах тензорите и изпарявах ивици камък по пътя ни. Не бях сигурен какво мога да направя, за да го променя или да го върна към нас. Всичките ми досегашни планове се бяха провалили; най-доброто, което можех да направя за момента, беше да поддържам костюма в работещо състояние и да му причинявам болка.

Зад нас Проф изрева. Телепортира се пред двама ни, но аз просто сграбчих Меган за ръката, свърнах в друга посока и разруших силовото поле, което Проф опита да употреби, за да ни спъне. Тичахме в тунел без никаква светлина, но секунда по-късно се появиха осветителни тръбички, донесени от Меган от реалност, в която Мизи беше осветила мястото.

Когато Проф отново се телепортира пред нас, зачервил лице и заръмжал озъбено, аз върнах нас двамата назад и не спирах да употребявам силите на костюма върху случайни камъни, които подминавахме. Всяко прилагане на тензора го вбесяваше още повече.

„Това ми е познато“, казах си аз и долових отзвуците на друго събитие. Друга битка. Да разгневиш един Епичен…

Проф отново се появи и този път Меган реагира първа и ме дръпна настрана, когато копията от светлина — по-бързо, отколкото можех да ги проследя — се забиха като остриета на ножове около нас. Искри! Едвам ги спрях. Може би това не бе толкова добър план.

— Винаги си така! — викна Проф. — Никаква мисъл! Никаква грижа за последиците! Не се ли притесняваш какво ще стане? Не се ли замисляш дори за провала?

Телепортира се пред нас, докато опитвахме да избягаме, но секунда по-късно ни раздели създадена от Меган скална стена.

— Това не действа — каза тя.

— Е, технически действа. Искам да кажа, че планът ми беше просто да бягаме.

— Окей, коригирам се — това няма да действа твърде дълго време. Рано или късно ще ни хване в капан. Каква е крайната ти цел?

— Да го побъркам — отговорих аз.

— И?

— Да се надявам… хм… че това ще го уплаши? Ние бяхме отчаяни и уплашени, когато се изправихме срещу слабостите си. Може би и той трябва да бъде в същото състояние.

Тя ми отправи скептичен поглед, който — повторен от всичките ѝ сенки — бе още по-страховит от обичайното.

Стената до нас се превърна на прах. Събрах енергията на тензорите и се подготвих да бъда атакуван от множество копия от силово поле, но Проф вече не бе зад стената.

Ъ?

Той изникна с трясък зад нас и ме сграбчи за ръката с една ръка. С другата опита да изпари мотиваторите на дрехата ми. Проскимтях, пуснах вълна от тензорна сила право надолу, пробих скалата под себе си и слязох на няколко стъпки. Внезапното движение ме измъкна от хватката на Проф, а ударът му профуча над главата ми.

Изпарих камъка под него, той по рефлекс образува силово поле, на което да стъпи, тъй че аз се промъкнах през прахта под него. Наложи му се да се завърти, за да ме види, но това го изложи на Меган. Която, разбира се, го простреля.

Нямаше голям ефект; както винаги, цялото му тяло бе защитено от тънко, невидимо силово поле. Изстрелите ѝ го разсеяха достатъчно дълго, та аз да изпълзя изпод диска на отсрещната страна. Там аз вдигнах пистолета си и също стрелях.

Той ядосано се извърна срещу мен, аз го ударих с тензорна енергия и премахнах силовите му полета. Изстрелите на Меган започнаха да късат парчета от него, той изруга и изчезна.

Меган пристъпи до мен — лицето ѝ беше неясно от стотиците различни самоличности.

— Не сме определили правилно слабостта, Дейвид.

— Собствените му сили могат да го наранят — казах аз. — А и тензорът прави възможно той да бъде прострелян.

— Лекува се незабавно от тези рани — каза тя — а когато го удариш с тензорната сила, това не разрушава неговите сили толкова, колкото би трябвало. Все едно… сме определили правилно част от слабостта, но не сме схванали цялото нещо. Ето защо той не се променя — изправянето пред собствените му сили явно не е достатъчно.

Не можех да споря. Права беше. Усещах го отвътре и силите ми отпадаха.

— И сега какво? — попитах аз. — Идеи?

— Ще трябва да го убием.

Устните ми се изопнаха на черта. Не бях сигурен, че можем да го направим. А дори и да можехме да го убием, имах чувството, че ще сме спечелили битката, но ще сме загубили войната.

Меган погледна оръжието ми.

— Между другото, отново си зареден.

Пистолетът ми внезапно стана малко по-тежък.

— Това е удобно.

— Не мога да не си мисля, че би трябвало да съм в състояние да постигна повече от това да презареждам оръжия и да подменям стени. Мога да видя толкова много… Прекалено силно е.

— Трябва да се спрем на едно нещо, което да променяш — казах аз, вдигнах оръжието си и видях как Проф се появява отново. — Нещо много полезно.

— Оръжие — рече тя и кимна.

— Миниоръдието на Ейбрахам?

Тя се усмихна, а после усмивката се превърна в почти момичешко ухилване.

— Не. Това е твърде дребнаво.

— Това оръдие е малко? Обичам те.

— Всъщност — продължи тя и извърна глава, за да погледне нещо, което аз не можех да видя — съществува много близък свят, в който Ейбрахам ръководеше операциите на нашия екип…

— Какво общо има това с оръжията? Ти…

Спрях, когато пещерата се разтресе. Обърнах се и залитнах назад, тъй като цялата стена на тунела — метри дълга — се превърна на прах в невъобразимо изригване на сила. Там стоеше Проф и не си бе губил времето. Около него се рееха стотици копия от светлина.

Ние бяхме говорили. Той беше планирал.

Извиках, протегнах ръка напред и освободих тензорната сила, когато копията се насочиха към нас. Посрещнах първата вълна и повечето от втората, но ударът ми се изчерпа, когато третата се понесе срещу нас.

Хванаха се в огледалната, сребриста метална повърхност, която създаде щит пред двама ни. Меган изръмжа, удържа живака стабилен и блокира следващите две ударни вълни.

— Виждаш ли? — каза тя; носеше ръкавицата за управление на ртича. — В света, в който Ейбрахам ръководи операциите, някой друг трябва да се научи да използва това.

Тя се усмихна, а после изръмжа при следващия удар.

— Така… ще го събаряме ли?

Кимнах и ми се повдигна.

— Най-малкото ни трябва уплашен. Този път ни отведе към промяната — бяхме ужасени пред лицето на смъртта. Само когато сме изложени на сериозна опасност, изправянето пред нашите страхове действа.

Не беше добре — като че все още пропусках нещо — но в хаоса на момента беше най-доброто, което можех да направя.

— Време е да бъдем малко нахални? — рече тя, хванала с едната ръка ртича, а с другата оръжието.

— Дръзки — съгласих се аз и вдигнах своя пистолет. — Безразсъдни.

Кимнах ѝ и поех дълбоко дъх.

И атакувахме.

Меган свали щита си и остави ртича да пропълзи обратно по ръката ѝ. Аз запратих друга вълна от тензорна сила, ние минахме през нея и стреляхме като луди. Оръжията изглеждаха банални в сравнение с развихрилата се около нас божествена сила, но бяха познати. Надеждни. Солидни.

Прекъснахме Проф посред вдигането на поредната вълна от светлинни остриета. Очите му се разшириха и челюстта му увисна — все едно бе смаян, че двамата отиваме право срещу него. Замахна с ръка напред, призова голямо силово поле, за да ни блокира, но аз го пробих с тензора, а Меган ме последва.

— Чудесно — рече той и удари ръка в земята. Скалата около нея се изпари и той издърпа голяма каменна пръчка. Направи крачка напред и я запрати към Меган, която я хвана в ръката си с ртича.

Живакът потече по ръката на Проф и го удържа на едно място, докато аз дойда, за да запратя в лицето му експлозия от тензорна сила, която възнамерявах да последвам с няколко удара в лицето. Проф обаче излезе срещу невидимия ми удар със свой. И двата се обезсилиха взаимно и се сблъскаха със звук, от който ушите ми изпукаха.

Плъзнах се, спрях, а после все пак стрелях в лицето му. Искам да кажа, трябваше да бъде разсейващо, нали? Дори и ако куршумите отскачаха? Може би щях да успея да вкарам един в носа му или нещо подобно.

Той изръмжа, освободи юмрука си от ртича и избута Меган настрана. Замахна с пръта си към мен, но аз успях да го изпаря. После изсипах върху него към половин тон прах от тавана, обърках го и го препънах.

Щом той се оправи, дойде Меган; ртичът покриваше ръката и страната ѝ, за да ѝ дава сила. Тя стовари юмрук в лицето му. Дори и със силовите си полета, Проф изруга и залитна назад. Меган настъпи, той изпари пода под формата на дълбоко отверстие, което сигурно е свършвало в пещера дълбоко под нас, но тя превърна ртича в дълъг, проснат през пропастта прът, и се хвана за него.

Блъснах Проф с рамото и го запокитих през прахта. Застанах на колене, подадох ръка на Меган и я измъкнах от дупката.

Двамата заедно отново тръгнахме срещу него. Тя явно беше заредила отново оръжията ни, понеже куршумите ми не свършиха. Когато Проф изпари моето оръжие, тя ми подхвърли друго, почти същото, което извади от някакво алтернативно измерение.

Беше невероятна с ртича — разнасяше го около тялото си като втора кожа, блокираше, нападаше, а в други случаи се пазеше. Аз пречех на Проф да напредва и — когато можех — премахвах силовите му полета и ние бяхме в състояние да го заливаме с куршуми.

За известно време битката изглеждаше странно съвършена. Меган и аз работехме един до друг — безгласно, като всеки предусещаше ходовете на другия. Невероятни сили на наше разположение, оръжия в ръцете ни. Заедно ние заставихме много по-опитен Епичен да отстъпи. За миг си позволих да си повярвам, че ще победим.

За нещастие, лечебните сили на Проф непрестанно изхвърляха куршумите ни. Ние не обезсилвахме тези умения достатъчно добре. Меган стреля в главата му, не се въздържа, но аз не я спрях. И тази атака обаче не успя, като останалите.

Озовахме се в една от главните зали, а около нас се сипеше прах. Удържах нападение от копията на Проф и изръмжах, когато едното ме удари в рамото. Поддържаните от мотиватора лечебни сили ме възстановиха. Меган пристъпи напред, прикри ме с щита, но — ако се съдеше по капещата на лицето ѝ пот — се изтощаваше. И аз го усещах. Използването на такива сили изхабяваше.

Приготвихме се в очакване на друго нападение от Проф. Оръжието ми изщрака — Меган го презареди — и аз я погледнах.

— Още една атака? — прошепна тя.

Вече не бях сигурен. Опитах да изцедя от себе си отговор, но тогава таванът падна върху нас.

Залитнах и вдигнах поглед, но Меган успя да завърти ртича и да спре внезапния порой от камък и прах. Ярка слънчева светлина се спускаше по направената от Проф дупка, широка колкото самата пещера. Примигнах — отвикнал от светлината — и погледнах Проф, който се бе отместил от пътя на пороя, а сега стоеше в сянката под навеса.

— Огън — нареди той.

Само тогава забелязах, че на около три метра нагоре, идеално оформената дупка бе заобиколена от поделение от петдесет мъже и жени.

Носеха огнехвъргачки.

46.

Към нас рукнаха пламъци. Бяха се подготвили за това — ние не бяхме заставили Проф да отстъпва. Той ни беше водил за носа!

Ртичът изчезна, щом пламъците ни обкръжиха. Образите и сенките на Меган се сляха в едно и изведнъж изникна една-единствена нейна версия, осветена от огъня. Тя се хвърли на земята, щом огнените езици се понесоха.

— Не! — извиках аз и протегнах ръка към нея; ръкавицата ми светеше. Не можех да си позволя да се представям зле със силовите полета. Не сега! Напрегнах се, сякаш се пънех да пренасям твърде тежък товар.

Слава Богу, около Меган се появи светещ защитен купол и спря пламъците. Тя опря ръце на създадения от мен щит и гледаше с широко отворени очи как цялото нещо се къпе в огън.

Залитнах назад от жегата с ръка пред лицето. Огньовете бяха ужасно близо, но изгарянията ми се лекуваха.

Отгоре мъжете и жените започнаха да стрелят с автоматичните оръжия. Аз извиках, освободих силата на тензорите и изпарих оръжията във вълна прах. Автоматите и огнехвъргачките се натрошиха. Дупката отгоре се разшири и надолу взеха да падат сол и хора — опората за краката им изчезна.

Огньовете спряха да се спускат надолу, но лошото вече бе сторено. Върху вече открития под на пещерата горяха езерца от течен пламък и пускаха къдрави черни езици от пушек към небето. Беше толкова горещо, че на челото ми избиха капчици пот. Тук силите на Меган щяха да бъдат безполезни. Примигнах от праха и дима и от сенките се появи Проф — мрачен, окървавен, но все още неуплашен.

Искри. Все още не се боеше.

— Мислил си, че няма да имам план? — тихо ме заговори той. — Смятал си, че няма да се подготвя за Меган и нейните сили?

Краката му изхрущяха върху соления прах, докато заобикаляше простенващ войник.

— Ето какво забравяш, Дейвид. Разумният човек винаги има план.

— Понякога плановете не проработват — отсякох аз. — Понякога внимателната подготовка не е достатъчна!

— И значи ти се впускаш и не те е грижа? — изненадващо ядосано се провикна той.

— Понякога трябва да действаш, Проф! Понякога не знаеш какво ти трябва, докато не си нагазил дълбоко в работата!

— Това не ти дава оправдание да разбъркваш живота на друг човек! Не ти предоставя претекст да пренебрегваш всички останали, за да следваш собствените си глупави страсти. Не оправдава твоята пълна липса на контрол!

Изревах и създадох кресчендо от тензорна сила. Не я насочих към пода или стените. Метнах я към него — заряд от чиста енергия, оръдие на безсилието и на гнева ми. Нищо не действаше. Всичко се разпадаше.

Удари го и той се наведе назад, все едно ударен от нещо солидно. Копчетата на ризата му изчезнаха.

Тогава Проф извика и на свой ред изстреля срещу мен вълна от тензорна сила.

Ударих я със своята. Двете се блъснаха една в друга като несъгласувани звуци и пещерата се разтърси; камъкът се нагъна, сякаш беше изграден от вода. Над мен се понесоха вибрации.

Пистолетът в ръката ми, както и тензорната ръкавица върху нея, станаха на прах. Вълната не ме нарани, но силата ѝ ме събори на земята.

Простенах и се претърколих. Проф беше там и се извисяваше над мен. Наведе се, хвана трите кутийки на предницата на дрехата ми и ги откъсна от тъканта — махна мотиваторите от тензорния костюм.

— Тези неща — каза той — ми принадлежат.

Не…

Той ме удари отляво — мощно кроше, което ме запрати през камъните и праха.

Спрях се близо до Меган, незащитена от купола си — вече не притежавах силата да го поддържам. Тя се изправи на светлината на огъня, вдигна пистолета си с две ръце и стреля по Проф.

Безсмислено стреляне. Проф явно даже не обръщаше внимание. Лежах, а ръката ми беше заровена в шарената прах на пода.

— Вие сте глупаци — рече Проф и захвърли мотиваторите настрана. — И двамата.

— По-добре глупак, отколкото страхливец — изсъсках аз. — Поне опитах да направя нещо! Опитах да променя нещата!

— Опита и се провали, Дейвид! — отвърна Проф и пристъпи напред, когато куршумите на Меган свършиха. Можех да чуя терзанието в гласа му. — Погледни се. Не можа да ме победиш. Ти се провали.

Надигнах се на колене, а после отново се отпуснах, понеже изведнъж се почувствах изцеден. Меган, обгорена и изтощена, се стовари до мен.

Може би защото го нямаше болконтрола да ме поддържа, може би заради разбирането, че най-накрая с нас е свършено, но нямах енергията да се надигна. Едва имах сили да говоря.

— Бяхме победени, да — каза Меган. — Но ние не се провалихме, Джонатан. Провал е отказът да се биеш. Провал е да не правиш нищо и да се надяваш, че друг ще реши проблема.

Срещнах погледа му. Беше застанал на около метър и половина пред нас в пещерата — вече повече кратер. Подвижните солни кристали на Илдития бяха започнали да се подават над ръба на отвора и да образуват кора. Ако горе имаше други войници, те мъдро се бяха скрили.

Лицето на Проф представляваше плетеница от порязвания — рани от отломките, понесени от мощната експлозия на тензорна енергия, която временно прекъсна силовите му полета. Сякаш като предизвикателство пред надеждите ми, раните започнаха да се лекуват.

Меган… Меган имаше право. Нещо проблесна в спомените ми.

— Отказът да действаш — обърнах се аз към Проф. — Да, това е провал, Проф. Като… може би… отказа да се включиш в състезание, при все че страшно искаш наградата?

Той се спря право пред мен. Тиа ми беше разказала нещо за него, когато бяхме във Вавилар. Изключително много искал да посети НАСА, но не се включил в състезанието, което би могло да му предостави шанса.

— Да — продължих аз. — Ти не си се включил. Да не загубиш ли се боеше, Проф? Или се боеше да спечелиш?

— Как така знаеш за това? — кресна той и събра около себе си стотици линии светлина.

— Тиа ми каза — обясних аз, изправих се на колене и поставих ръка на рамото на Меган за опора. Започваше да се получава.

— Ти винаги си бил такъв, нали? Създал си Възмездителите, но си отказал да ги тласнеш твърде силно. Отказваше да се изправиш срещу най-могъщите Епични.

— Ти искаше да помогнеш, Проф, но не желаеше да направиш последната стъпка.

Примигнах.

— Беше те страх.

Линиите около него избледняха.

— Силите са част от това — продължих аз. — Но не обясняват всичко. Защо се боиш от тях?

Той примигна.

— Защото… аз…

— Защото ако си толкова могъщ — прошепна Меган, — ако имаш всички тези възможности, тогава няма да ти останат никакви оправдания за неуспеха.

Той заплака, после скръцна със зъби и посегна към мен.

— Ти се провали, Проф — продължих аз.

Силовите полета изчезнаха и той залитна.

— Тиа е мъртва — добави Меган. — Ти ѝ измени.

— Млъкни!

Раните по лицето му спряха да се лекуват.

— Млъкнете и двамата!

— Ти уби екипа си във Вавилар — рекох аз. — Ти им измени.

Той се хвърли напред, хвана ме за раменете и избута Меган. Само че трепереше, а от очите му течаха сълзи.

— Ти бе силен — продължих аз. — Имаше недостъпни за другите сили. И все пак се провали. Провали се толкова страхотно, Проф.

— Не може да е така — прошепна той.

— Провали се. Знаеш, че се провали.

Стегнах се, както ме държеше в ръцете си, и се подготвих за лъжата, която изговорих след това.

— Ние убихме Крадеца, Проф. Не можеш да довършиш плана на Регалия. Няма значение дали аз ще умра. Ти се провали.

Той ме пусна. Изправих се на краката си, но той се смъкна на колене.

— Провалих се — шепнеше той. От брадичката му капеше кръв.

— Очакваше се да бъда герой… Имах толкова много сила… и въпреки това се провалих.

Меган докуцука до мен. Лицето ѝ беше пепеляво и потъркваше бузата си на удареното от Проф място.

— По дяволите — прошепна тя. — Това подейства.

Погледнах Проф. Все още плачеше, но когато обърна лице към мен, в очите му видях чиста ненавист. Омраза към мен, омраза заради положението си. За това, че е станал слаб, обикновен смъртен.

— Не — отроних аз, а стомахът ми се сви. — Той не се изправи срещу него.

Бяхме открили истинската слабост. Тиа е грешала. Страхът му беше нещо повече от силите, макар че те — и уменията му като цяло — със сигурност бяха част от нея. Страхуваше се да се напрегне, да стане всичко, което би могъл да бъде — не понеже силите сами по себе си го плашеха, а понеже ако опиташе, то тогава провалът беше нещо много, много по-лошо.

Ако не направеше нещо и се провалеше, поне можеше да си каже, че провалът не е бил изцяло негов. Или пък че е бил част от плана, че той винаги е възнамерявал работите да станат така. Само ако дадеше всичко от себе си, само ако използваше всичките си възможности, провалът щеше да бъде пълен.

Какво страшно бреме бяха силите. Можех да видя как са станали фокус за него, как представляваха всичките му умения — и как бяха неговата възможност за истински провал.

Меган тикна нещо в ръката ми. Пистолета си. Погледнах го и после — ръката ми тежеше като олово — го вдигнах към главата на Проф.

— Направи го — изръмжа той. — Направи го, копеле!

Ръката ми бе твърда, прицелът не помръдваше, аз поставих пръст на спусъка — и си спомних.

За различен ден, в една стоманена стая, заедно с една жена, която бях докарал до ярост.

Аз съм коленичил на решетката-бойно поле.

Баща ми е опрял гръб в стълба на банката, в сянката на едно божество.

— Не — казах аз и се обърнах.

Меган не възрази и дойде с мен. Заедно си тръгнахме от Проф.

— Кой е страхливецът сега? — попита той, застанал на колене в сенките, под примигващата светлина на огъня. Плачеше. — Дейвид Чарлстън! Убиецът на Епични. Трябва да ме спреш.

— Това — обади се нов глас — може да бъде уредено.

Обърнах се съвсем смаян — Крадеца излезе от сянката на някакъв надвиснал камък. Там ли е бил през цялото време? Изглеждаше невъзможно. Но…

Той стигна до Проф и лекичко постави пръстите си на врата му. Проф изкрещя и се вдърви.

— Чувал съм, че било като ледена вода във вените — рече Крадеца.

Тръгнах към тях през откритата пещера.

— Какво правиш?

— Решавам ви проблема — отвърна Крадеца и продължи да се допира до Проф. — Искаш да спра ли?

— Аз… — преглътнах.

— Както и да е, твърде е късно — заключи Крадеца, отдръпна пръстите си и ги огледа. Погледна в очите на Проф. — Отлично. Този път стана. Трябваше да проверя, след нашия малък… проблем с приятелката ти.

Той вдигна поглед към небето, после изгледа яростно слънчевата светлина и се върна в сянката. Искри. Слънцето се намираше ниско на хоризонта — сега трябваше да е вече към пет следобеда. Не бях разбрал, че сме се били толкова дълго.

Коленичих до Проф. Гледаше напред и имаше зашеметен вид. Побутнах го леко, но не помръдна, дори не премигна.

— Добро решение, Дейвид — каза Меган и дойде при мен. — Или това, или да бъде убит.

Погледнах в безизразните очи и кимнах. Права беше, но не можех да отрека усещането, че съм се провалил фундаментално. Спрях Проф, намерих слабостта му и обезсилих способностите му — но той не отблъсна мрака.

Можехме да намерим и друг метод, нали? Да поддържаме слабостта му активна, докато не дойде на себе си? Исках да плача, но — странно — бях твърде слаб дори и за това.

— Хайде да вървим и да намерим останалите — казах аз, станах и смъкнах дрехата, с все още прикачените метални жици за мотиваторите. Трябваше отново да задействаме болконтрола, за да лекуваме Ейбрахам. Поставих го в металните кутии с мотиваторите и огледах небето с надеждата да видя някой от дроновете на Летящ рицар.

Проблясване на светлина.

Ръката на Разрушение се отпусна върху рамото ми.

— Добра работа — каза той. — Звярът е надвит. Време е да изпълня обещанието си.

Изчезнахме.

47.

Озовахме се на гола скала, надвиснала над обрасла с шубраци пустиня, с миришещ на препечена земя горещ въздух. От пръстта се издигаха червени скали и разкриваха най-разнообразни слоеве, като натрупани палачинки.

Зад мен нещо светеше ярко. Обърнах се, вдигнах ръка и присвих очи към него.

— Бомба — обясни Разрушение. — Направена от плътта ми. Можеш да кажеш, че е мой син.

— Използвал си една от тях, за да унищожиш Канзас Сити.

— Да — унило призна той. — Не мога да пътувам добре, когато съм пълен с енергия. Трябва да стоя на слънце на мястото, което ще разруша, но това създава неразрешим проблем. Колкото по-известен ставам, толкова повече хора бягат от моето присъствие. Затова…

— Затова си приел предложението на Регалия. Плътта ти в замяна на оръжие.

— Тази беше за Атланта — каза той, а после почти бащински постави ръка на рамото ми. — Давам я на теб, Убиецо на Стоманеното сърце. За твоя лов. Можеш ли да я използваш, за да унищожиш владетеля там горе, Епичния на Епичните?

— Не знам — отвърнах аз, а очите ми се насълзиха от светлината. Искри… Толкова уморен бях. Изцеден. Изстискан, като прокъсан кухненски парцал с толкова много дупки, че не става за нищо повече от това да подпира ъгъла на нестабилната кухненска маса. — Ако нещо въобще може да го направи, то е това.

Знаеше се, че дори могъщите Висши Епични падаха при мощни разреждания на енергия като ядрените оръжия или унищожителната сила на Разрушение.

— Ще отведа теб и нея до двореца в небето — каза той. — Новият Йерусалим. Взриви бомбата с това.

Подаде ми малка пръчка, подобна на писалка, която ми беше изненадващо позната. Универсален детонатор. Някога имах такъв.

— Може ли… евентуално да го направя оттук? — попитах аз.

Разрушение се засмя.

— Питаш дали можеш да отблъснеш чашата си? Съвсем естествено. Не, трябва да се изправиш лично срещу това. Подарих ти живота, за да извършиш това, понеже знам какъв ще е резултатът му. Обхватът на детонатора е малък.

Хванах детонатора в запотената си длан. Смъртна присъда значи. Може би бомбата можеше да бъде снабдена с таймер, но се съмнявах Разрушение да се съгласи на това.

Дори не можах да се сбогувам с Меган, помислих си аз и ми се повдигна. Но ето го шанса, който твърдях, че търсех. Край.

— Мога ли… да помисля по въпроса?

— За кратко време — отговори той и погледна небето. — Не много. Скоро ще изгрее, а не можем да го оставим да види какво сме планирали.

Седнах, опитах да прочистя ума си, да си върна малко сили и да приема възможността, която ми се даваше. Опитах да се ориентирам в това. Проф победен, но лишен от сили. Когато го погледнах, изглеждаше тъй вцепенен, все едно е пострадал от силен удар по главата. Щеше да се възстанови, нали? Някои поглъщащи оставяха плячката си замаяна — дори и в състояние на мозъчна смърт — след като отнемеха силите ѝ. Тези хора се оправяха, след като си върнеха силите, но Крадеца не връщаше отмъкнатото от него. Как не бях помислил за това?

Искри, как бях пропуснал слабостта на Проф? Плахото му планиране, начинът, по който търсеше оправдания, за да дава силите си и да смекчава провалите — всичко сочеше към страховете му. През цялото време не беше искал да се отдаде изцяло.

— Е? — попита ме Разрушение най-накрая. — Нямаме повече време.

Не се усещах отпочинал, въпреки паузата.

— Ще отида — дрезгаво прошепнах аз. — Ще го направя.

— Добре подбрано.

Заведе ме при бомбата, която — предполагах — е била поставена в тази пустиня, за да събере топлина от слънцето. Приближих се към нея и видях формата ѝ — метална кутия, голяма горе-долу колкото куфарче за войнишки принадлежности. Не беше гореща, въпреки че май би трябвало да бъде.

Разрушение коленичи, постави едната си ръка върху бомбата, а другата върху мен.

— „Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“ Сбогом, Убиецо на Стоманеното сърце.

Дъхът ми спря — сграбчи ме светлина. Секунда по-късно се намерих как гледам Земята отвисоко.

Едва долових трясъка от напускането на Разрушение, когато ме остави. Намирах се в космоса. Стоях на колене на някаква стъклена повърхност и съзерцавах отвисоко прекрасната главозамайваща гледка — Земята в цялото си великолепие, заобиколена от сияйната си облачна атмосфера.

Толкова мирна. Оттук дневните ми грижи изглеждаха незначителни. Откъснах очи от гледката и се озърнах наоколо, макар че трябваше да опра гръб на бомбата и да зажумя, за да различа каквото и да е заради блясъка ѝ. Намирах се в някаква… сграда или пък кораб? Със стъклени стени?

Стъпих на крака, обърнах внимание на заоблените ъгли на стените и на далечната червена светлина някъде в стъклената конструкция. Тогава си дадох сметка — въпреки че бях в космоса, краката ми продължаваха да стоят твърдо на повърхността под мен. Очаквах, че ще летя.

Зад мен бомбата светеше като звезда. Напипах детонатора. Трябваше ли… да го направя сега?

Не. Не, трябваше да го видя. Отблизо. Светеше в пурпур, ярък като бомбата, но се намираше някъде пред мен на кораба. Светлината му се пречупваше през стъклените ъгли и повърхности.

Очите ми постепенно свикваха и забелязах врата. Запрепъвах се към нея — подът беше неравен, пресечен от стъпалообразни дръжки и пръти. Стените също бяха неравни, изградени от различни отделения, пълни с жици и лостове — само дето всичко беше от стъкло.

Трудно прекосих някакъв коридор. На стената имаше гравирано нещо и аз прокарах ръка по него. Английски букви? Можех да ги прочета — явно някакво фирмено име.

Искри. Намирах се в старата международна космическа станция, само дето беше превърната в стъкло.

Изпитвах чувство за откъсване от реалността, но продължих към светлината. Стъклото беше тъй прозрачно, та за малко да ми се стори, че го няма. Залитах от стая в стая с протегната ръка, за да съм сигурен, че няма да се ударя в някоя стена. Червената светлина се уголемяваше.

Най-накрая пристъпих в последната стая. Беше по-голяма от останалите, през които бях минал, и Злочестие чакаше на отсрещната ѝ страна. Стори ми се, че е с гръб към мен, макар и да бе тъй ярък, че беше трудно да различиш кой знае колко от него.

С издигната срещу светлината ръка стиснах по-здраво детонатора. Излязох глупав. Трябваше да взривя бомбата. Злочестие можеше да ме убие в мига, в който ме зърне. Кой знае какви сили притежаваше това същество?

Но аз трябваше да знам. Трябваше да го видя със собствените си очи. Трябваше да срещна нещото, което унищожи моя свят.

Минах през стаята.

Светлината на Злочестие отслабна. Дъхът ми застина в гърлото и усетих горчив вкус. Какво щяха да си мислят хората долу? Злочестие изчезва? Светлината стана блед отблясък и разкри млад човек в обикновена дреха, с червена, светеща кожа. Обърна се към мен… и го познах.

— Здравей, Дейвид — поздрави ме Крадеца.

48.

— Ти — прошепнах аз. — Ти си бил долу! Бил си с нас през цялото време!

— Да — призна Крадеца и се обърна да съзерцава света. — Мога да проектирам свой двойник; ти го знаеш. Даже на няколко пъти спомена тази сила.

Залитнах и опитах да свържа всичко в едно. Той е бил с нас.

Злочестие е живял с нас.

— Защо… Какво…

Крадеца въздъхна — изненадващо човешки звук. Раздразнение. Чувство, което доста често бях усещал у него.

— Все гледам — продължи той — и опитвам да открия какво виждате в това.

Колебливо пристъпих до него.

— Светът?

— Развален е. Ужасен. Противен.

— Да — тихо казах аз. — Красив.

Той ме изгледа и присви очи.

— Ти си източникът на всичко това — изрекох аз и опрях пръсти в стъклото пред себе си. — Ти… през цялото време… Силите, които си отнемал от другите Епични?

— Просто си връщах даденото от мен някога — обясни той. — Всички толкова бързо повярваха в Епичния, който може да краде способности, че не схванаха — той си ги взема обратно. Аз не съм крадец. Нарекоха ме „Крадеца“. Дребнаво.

Той поклати глава.

Преглътнах и премигнах.

— Защо? — попитах аз Злочестие. — Моля те, кажи ми. Защо направи това?

Той размишляваше със сключени зад гърба ръце. Той беше Крадеца. Не само същото лице, но и същите превземки. Същият начин, по който подсмърчаше, преди да заговори — като че изричането на думи, за да общува с мен, беше под достойнството му.

— Вие ще се унищожите — спокойно произнесе той. — Аз съм само предвестникът. Аз нося силите. Вие ги използвате и подготвяте собствения си край. Ние сме вършили това в безброй светове… Казаха ми го.

— Казаха ти го? Кой?

— То е чудесно място — продължи той, все едно не ме беше чул. — Не би могъл да го разбереш. Мир. Мекота. Няма страховити светлини; въобще няма светлини. Не осезаваме с ужасни придатъци като очите. Там живеем като един, докато не настъпи дългът ни.

Той се подсмихна.

— Това е моят дълг. Тъй че дойдох тук, оставих всичко това. И го замених за…

— Резки светлини — продължих аз. — Високи звуци. Горещината на болката, на осезанието.

— Да! — съгласи се той.

— Това не са моите кошмари — казах аз и вдигнах ръка към главата си. — Твоите са. Искри… Всичките са твои, нали?

— Не бъди глупав. Отново дрънкаш за тъпите си хрумвания.

Залитнах назад и се хванах за ръбеста издатина от стената. Можех да го видя в кошмарите си. Видения как съм роден в този свят — толкова чуждо за него място. Ужасно за неговите сетива място.

Резките светлини от кошмарите ми не са били нищо повече от обикновените тавански лампи.

Дрънченето и крясъците? Разговори и тропот при местенето на мебели.

Виденията бяха ужасни в сравнение с мястото, където е живял преди това. Друго място, което не можех да разбера; там нямаше толкова силни дразнители.

— Трябва ли да ни напуснеш? — попитах го аз.

Злочестие не отвърна.

— Злочестие! След като си дал силите си, очаква ли се да си тръгнеш?

— Че защо ще оставам на това ужасно място по-дълго, отколкото трябва? — презрително каза той.

— В паралелния свят на Меган — прошепнах аз. — Там ти си напуснал и мракът не е обзел Епичните. Тук ти остана… и по някакъв начин си ни заразил. Омразата ти, ненавистта ти. Ти си направил всеки Епичен свое копие, Злочестие.

Меган беше казала, че страхът ѝ от огън въобще не бил толкова изявен преди пристигането на силите. Страхът ми от дълбочините започна след като очите му се бяха спрели върху мен. Каквото и да вършеше Злочестие, каквото и да беше той — загнездеше ли се в някого, увеличаваше страховете му до неестествен размер.

А когато хората бяха изложени на тези страхове — на мразените от него неща — Злочестие се оттегляше. Силите ги нямаше и мрака го нямаше.

Заставането срещу страховете някак си го предизвикваше. Трябваше да го предизвиква. Какво ставаше, когато човек застане срещу страховете си?

Те са мои, беше казала Меган. Притежавам ги.

Искри. Това значеше ли, че е взела силите и изцяло е прогонила Злочестие? Че ги е отделила от мрака?

— Всички вие толкова се оправдавате — продължи Злочестие. — Отказвате да видите какво представляват хората, само да се сдобият с малко сила.

Той ме погледна.

— Какво представляваш ти, Дейвид Чарлстън. Скрил си го от останалите, но не можеш да заблудиш източника. Аз знам какво си ти. Кога ще го пуснеш на свобода? Кога ще разрушаваш, каквато е съдбата ти?

— Никога.

— Глупости! Такава е природата ти. Виждал съм го толкова много пъти.

Той пристъпи към мен.

— Как го направи? Как не ме допусна толкова дълго?

— Затова ли дойде при нас? — попитах го аз. — В Илдития? Заради мен?

Злочестие ме изгледа кръвнишки. Дори и сега, след като го видях в целия му блясък, си останах с впечатлението, което винаги съм имал от него — едно голямо разглезено дете.

— Злочестие — продължих аз. — Трябва да си вървиш. Остави ни.

Той подсмръкна.

— Нямам позволение да си вървя, докато работата ми не е свършена. Казаха го ясно, след като аз…

— Какво?

— Не виждам да отговаряш на въпросите, които ти поставих — завърши той, обърна се и отново загледа през прозореца си. — Защо не прие силите си?

Облизах устни. Сърцето ми блъскаше.

— Не мога да бъда Епичен — отговорих аз. — Баща ми ги чакаше…

— И?

— Аз… — и замлъкнах. Не можех да го произнеса.

— Единадесет години и продължавате да съществувате — промърмори Злочестие. — Да, чезнете, но и все още ви има. Десет години живях сред вас като дете, преди да избягам тук.

Тогава се появи Злочестие, помислих си аз. Когато е бил десетгодишен — и когато е решил да започне да дава силите.

— Това място — продължи той, — което е по-близо до дома ми от всяко друго в този скапан свят. Но… установих, че трябва да започна отново да слизам долу, сред вас. Трябваше да разбера. Какво виждате във всичко това? Вече единадесет години не успявам да го открия…

Погледнах тънкия детонатор, все още стиснат в ръката ми. Имах отговорите си. Вярно е, че те повдигаха още въпроси. Кое е мястото, откъдето е дошъл? Защо искаха да ни унищожат? Държеше се, като че ли е предопределено, но от кого и защо?

Въпроси, чиито отговори вероятно нямаше да науча. Съжалявах единствено, че не се сбогувах с Меган. Исках една последна целувка за сбогом.

Казвам се Дейвид Чарлстън.

Натиснах копчето.

И убивам Епични.

Бомбата избухна.

49.

Експлозията разкъса стъклената космическа станция и я натроши на парчета. Топлината и силата ме удариха веднага, а после ме заобиколиха. Изтекоха в протегнатата длан на Злочестие, всмукани като вода през сламка.

Всичко свърши за миг. Зад мен станцията се сглоби отново; стъклото се събра и се залепи.

Стоях като идиот и не спирах да натискам копчето.

— Мислеше си — заговори Злочестие, без да се обръща — че собствената ми сила може да ме унищожи? Може би в това би имало нещо поетично. Но аз съм повелител на силите, Дейвид. Познавам ги всичките, в цялата им сложност. Да, мога да ти кажа как действа Илдития. Да, мога да обясня какво върши Меган при прескачането в други светове — като основни и временни възможности. Но аз наистина съм безсмъртен. Нито една от силите не може да ме нарани за постоянно.

Смъкнах се на пода. Напрежението от всичко ме победи. Битката с Проф. Разрушение ме отмъкна. Натиснах копчето и бях готов да умра.

— Чудех се дали просто да не им кажа — разсъждаваше Злочестие и се обърна към мен. — Трябва да разбереш, че е необходимо да се унищожите. Разбери обаче, аз не трябва да се намесвам. Дори дребните нарушения — като това да бъда принуден да правя приспособления за нападението ви над Шарп Тауър — ме притесняват. Това е противно на традициите ни, макар че поддържането на моето прикритие го изискваше.

— Злочестие, ти вече се намесваш. Сериозно. Ти ги караш да се побъркват! Караш ги да разрушават!

Не ми обърна внимание.

Искри… как можех да го заставя да види? Как можех да му покажа, че той причинява мрака и разрухата, че хората не ги приемат толкова естествено, колкото твърди той?

— Като цяло вие сте едно нищо — тихо изрече той. — Вие ще се унищожите, а аз ще бъда свидетел. Няма да изоставя задълженията си, както са го правили други. Ние трябва да наблюдаваме, каквото е призванието ни. Но аз не бива да се намесвам, не пак. Прегрешенията на младостта могат да бъдат простени. При все че никога не съм бил наистина дете. Аз бях нов. А вашият свят е шок. Ужасен шок.

Той кимна, като че ли убеждаваше себе си.

Насилих се да стана. После извадих пистолета си от кобура на крака.

— Твоят отговор на всичко, Дейвид Чарлстън? — с въздишка произнесе Злочестие.

— Струваше си да опитам — отвърнах аз и вдигнах оръжието.

— Аз държа силите на вселената. Ти разбираш ли това? Всичките са мои. Аз съм това, което наричате Висш Епичен, умножено по хиляда.

— И в този случай си чудовище — отговорих аз. — Струва ми се, че божествените сили не те правят бог. Те те превръщат в побойник, който случайно разполага с най-голямото оръжие.

Дръпнах спусъка. Оръжието дори не стреля.

— Махнах барута — отбеляза Злочестие. — Нищо, което би могъл да направиш, все едно дали резултат от Епични сили или пък от човешка сръчност, не може да ме нарани.

Той се поколеба.

— Ти обаче не разполагаш с такава защита.

— О… — отвърнах аз.

И побягнах.

— Наистина? — запита той подире ми. — Това ли правим?

Измъкнах се от стаята и се понесох по пътя, по който бях дошъл; беше трудно, понеже съоръжението е било направено за хора, които се носят в безтегловност, а не ходят.

Стигнах стаята, в която бях дошъл. Път без изход.

Злочестие изникна до мен.

Преглътнах. Устата ми беше суха.

— Ненамеса, а?

— Разбира се, Дейвид — отговори той. — Въпреки че ти разби станцията. Не бива да те спасявам от… естествените последици от действията ти. Това място може да бъде толкова крехко.

Усмихна се.

Хвърлих се към някаква дръжка на пода — тъкмо навреме, понеже отстрани на стаята се отвори голяма дупка. Вятърът виеше.

— Сбогом, Дейвид Чарлстън — изрече Злочестие и тръгна, за да ритне пръстите ми.

В стаята проблесна светлина.

После някой удари Злочестие право в лицето и го просна. Въздухът спря да нахлува, аз поех дълбоко дъх и погледнах новодошлия.

Проф.

Носеше черната си лабораторна престилка, а очите му нямаха отсъстващия поглед, с който го бях оставил. Беше го заменило изражение на решимост и чиста упоритост.

— Ти — каза Злочестие, както си лежеше на пода. — Аз взех силите от теб!

Проф отвори престилката си. Под нея, на гърдите му беше закачена направената от Летящ рицар дреха — бързо поправена, мотиваторите сменени.

— Безполезно! — обади се Злочестие. — Ако съм ги взел, не би трябвало да действа. То… Аз…

Той объркано погледна светналото в зелено на стената силово поле.

Проф ми подаде ръка.

Изпуснах дълга облекчена въздишка.

— Как си? — попитах го аз и взех ръката му.

— Зле — прошепна той. — Благодаря ти, че ме върна. Мразя те за това, Дейвид. Но ти благодаря.

— Аз не съм те върнал — отговорих. — Ти се изправи срещу това, Проф.

Внезапно разбрах — като беше поставил мотиваторите и опитал отново да вземе силите си след случилото се, той ги бе посрещнал. Беше дошъл, за да рискува да загуби. Беше го направил.

Бе взел силите. Като Меган беше отделил от тях мрака, бе го захвърлил и ги прие.

Сега силите на Проф бяха негови, а не на Злочестие. Мотиваторите нямаха значение.

Проф ме хвана — може би възнамеряваше да ни телепортира — но изведнъж вълна от нещо се удари в нас и ни събори. Злочестие отново взе да свети с ярка червена светлина и заговори… Искри, този глас — нечовешки, нереален.

Нещо изпадна от ръката на Проф, Злочестие го посочи и то се изпари.

— Какво беше това? — попитах аз през ужасното скърцане, в което се превърна гласът на Злочестие. Говореше на език, който не можех да разбера.

— Това беше изходът ни — каза Проф. — Бягай.

Телепортаторът. Проклятие. Изправих се, а Проф постави силово поле между нас и Злочестие. То обаче изчезна за миг. Невъзможно беше да се биеш с него, това…

Някаква невидима сила ме събори на земята. Злочестие светна, вдигна ръце, образува лъч и го изстреля към мен.

Отново проблесна светлина и лъчът не улучи.

В стаята стоеше Меган и стискаше Разрушение за гърлото. Той сякаш се задушаваше. Зяпнах от изненада, когато тя го захвърли — той изчезна секунда по-късно, не по обичайния си начин, а просто избледня. Меган вдигна пистолета си и започна да стреля по Злочестие. Нямаше ефект, въпреки че той отново закрещя на странния си език.

Меган изруга и приклекна до мен.

— План? — попита тя.

— Аз… Меган, ти как…

— Лесно — обясни тя и отново стреля. — Хванах Разрушение от друго измерение, показах му снимка на мястото и го накарах да ме доведе тук. Там той е слонце, да знаеш. Сега… план?

План.

Понякога не знаеш какво ти трябва, докато не си нагазил дълбоко в работата.

— Изпрати двама ни — казах аз и се изправих на крака. — Изпрати Злочестие и мен в света на Зарево — но не в космоса, моля. Изпрати ни при Зарево, където и да е той.

— Дейвид, Злочестие ще те убие!

— Моля те, Меган, моля те. Довери ми се.

Тя изопна устни, аз се втурнах към Злочестие през разтреслата се стая, и Меган освободи силите си.

Хванах го и двамата се озовахме на друго място.

50.

Запрепъвахме се върху някакъв покрив в Илдития, близо до зинала димяща дупка в земята. Бе паднала нощ; тъмнина покриваше града от сол, но разпознах мястото. Намираше се над точката, където срещнах Проф накрая.

Най-напред си помислих, че нещо не е наред. Наистина ли бяхме влезли в друго измерение? Имаше разлики обаче. Тук дупката изглеждаше като причинена от експлозия, а не от тензорите. Труповете също бяха по-малко.

Обърнах се и видях как Злочестие стои и ръмжи срещу мен. Вдигна ръце и призова светлина.

— Мога да ти покажа — прошепнах аз — какво виждаме в Земята. Казваш, че си любопитен. Мога да ти покажа нещо, което ще искаш да видиш. Обещавам.

Той ми се изхили презрително. Докато го гледах обаче, гневът му започна да отслабва. Като… да, като на Епичен, когато силите им отстъпваха.

— Любопитен си — продължих аз. — Знам, че си любопитен. Не искаш ли най-после да разбереш, та любопитството ти да спре да те тормози?

— Ба — отвърна той, но свали ръце и се превърна в Крадеца. Да, винаги е бил Крадеца, но беше спрял да свети, кожата му си върна човешкия цвят, а дрехата се бе превърнала в ризата и памучните панталони, които често носеше.

— Какво смяташ да правиш тук? — попита той и се огледа. — Това е друга Основна Възможност, нали? Съседна на вашата? Разбираш, че просто мога да върна и двама ни обратно.

— Дреболии! — произнесе гласът на Зарево. Обърнах се и го видях на съседния покрив, застанал до Тави. Тя остана и взе да ме оглежда, а Зарево скочи и мина през празното пространство с опашка от пламъци.

— Той е тук! — заговори Зарево, явно в мобилен телефон. Как беше намерил здрав? — Да, той.

— Можеш ли да повикаш човека, който иска да ме види? — обърнах се аз към Зарево и хвърлих поглед към Злочестие.

— О, не се притеснявай — отговори Зарево. — Той идва.

— Има нещо странно тук — започна Злочестие, вдигна поглед и зажумя към небето. — Нещо не е наред.

— Това е свят, който ти си напуснал, Злочестие — обясних аз. — Свят, в който някои Епични не разрушават. Където някои защитават и се бият срещу онези, които убиват.

— Невъзможно — обърна се той към мен. — Лъжи.

— Познаваш силите си — продължих аз. — Знаеш какво върши Меган. Ти ми каза, че си техен повелител. Одеве ти поиска да отрека какво съм. Е, повече няма. Аз съм един от вас. А сега ти го направи! Предизвиквам те да отречеш това, което виждаш. Отречи, че това място и тази възможност съществуват!

— Аз…

Изглеждаше озадачен. Погледна към тъмното небе, където би трябвало да се намира Злочестие.

— Аз…

Мощна светлина заля близкото място, където хората търсеха оцелели от конфликта, с който Зарево и екипът му се бяха сблъскали. Когато хората долу го забелязаха до мен, те го приветстваха.

Искри, те поздравяваха един Епичен.

— Не… — изрече Злочестие. Погледна Зарево, а после хората. — Този трябва… той трябва да е аномалия… Като твоята Меган…

— Нима? — казах аз и огледах околността. Видях как от града се издига фигура — фигурата, която чаках. Той се насочи към нас, а зад него се вееше наметалото му. Познавах твърде добре тези дрехи.

Хванах Злочестие за предницата на ризата.

— Погледни! — казах аз. — Виж място, на което Епичните са свободни от развалата ти. Виж този, който идва, най-ужасният от тях. Убиец и унищожител в нашия свят. Злочестие, погледни и виж, че тук Стоманеното сърце е герой!

Протегнах ръка настрани, щом фигурата кацна на покрива.

— Това… — отбеляза Злочестие — не е Стоманеното сърце.

Какво?

Отново погледнах фигурата. Великолепна сребърна наметка. Торбести черни панталони, изопната по могъщото тяло риза. Това беше костюмът на Стоманеното сърце, макар че сега имаше знак на гърдите. Това беше единствената разлика в облеклото.

Но лицето… лицето беше на добър човек, а не на тиранин. Кръгловати черти, оредяваща коса, широка усмивка и такива разбиращи очи.

Блейн Чарлстън.

Баща ми.

51.

— Моят Дейвид — прошепна Татко. — Малкият ми Дейвид…

Не можех да говоря. Не можех да се помръдна. В този свят баща ми беше Епичен.

Не — в този свят баща ми беше Епичният.

Той неохотно пристъпи напред — толкова плахо действие за човек с мускулатурата, стойката и царствения вид на могъщ Епичен.

— О, синко. Съжалявам. Толкова съжалявам.

Смаяно пуснах Злочестие. Татко направи още крачка напред, а после аз го прегърнах.

Всичко излезе. Притеснението, ужасът, безсилието и вцепеняващото изтощение. Изляха се в накъсани хлипания.

Освободих повече от десетилетие болка и мъка, десетилетие на загуба. Той ме държеше здраво и миришеше като баща ми — Епичен или не.

— Синко — каза той, докато ме стискаше и плачеше. — Аз те убих. Не го исках. Опитах да те защитя, да те спася. Но ти умря. Ти умря.

— Аз те оставих да умреш — прошепнах аз. — Не ти помогнах, не се изправих. Гледах го как те убива. Бях страхливец.

Думите ни се объркаха. За един миг обаче по някакъв начин всичко беше наред. Аз бях в ръцете на баща си. Невъзможно, но истина.

— Но… това е той — прошепна Злочестие зад нас. — Мога да видя силите. Същите сили.

Най-накрая пуснах баща си, а той продължи да стиска ръката ми със защитен жест. Злочестие отново гледаше нощното небе.

— Ти ли го доведе тук? — попита баща ми.

Злочестие кимна разсеяно.

— Благодаря ти, герой — продължи баща ми с увереност, каквато не бях виждал у него отпреди смъртта на Мама. — Благодаря ти за този дар. В твоя свят трябва да си изключително състрадателен човек.

Злочестие ни гледаше и се мръщеше — баща ми, после мен, после обратно.

— В името на Вечните Искри — прошепна Злочестие. — Виждам го.

Усещането започна да избледнява. Силата на Меган се изчерпваше и скоро щяхме да се върнем.

Отново сграбчих баща си.

— Тръгвам — започнах аз. — Нямам избор. Но… татко, прощавам ти. Знай, че ти прощавам.

Нямаше нужда да се казва, но знаех, че трябва да го кажа.

— Прощавам ти — със сълзи в очите ми каза баща ми. — Моят Дейвид… Достатъчно е да знам, че някъде ти все още си жив.

Светът избледня, а заедно с него и баща ми. Очаквах болка, залитане, разкъсване — но изпитвах само мир.

Той беше прав. Достатъчно бе.

Злочестие и аз отново се появихме на стъклената космическа станция. Меган и Проф стояха в готовност — тя с пистолета, а той с копия от светлина. Вдигнах ръце, за да ги спра.

Злочестие остана в човешкото си въплъщение. Не се промени — просто коленичи на стъкления под и гледаше невиждащо. Най-накрая от него започна да се излъчва слаба червена светлина и той ни погледна.

— Вие сте зли — почти умолително каза той.

— Аз не съм — отвърна Меган.

— Вие ще… вие ще унищожите всичко… — продължи той.

— Не — грубо отсече Проф. — Не.

Злочестие ме погледна, както стоях до другите.

— Развалата ти не е достатъчна — казах аз. — Страховете ти не са достатъчни. Омразата ти не е достатъчна. Ние няма да го направим, Злочестие.

Той се обгърна с ръце и взе да се олюлява.

— Знаеш ли в какво е разликата? — попитах го аз. — Причината нашите сили да се отделят от твоите? Едно и също нещо е станало с всички нас. Меган е изтичала в горяща сграда. Аз влязох в океана. Едмънд и кучето. А Проф дойде тук. Не е само да застанеш срещу страховете…

— … а и да ги преодолееш — прошепна Злочестие и след мен погледна другите, — за да спасиш някого.

— Страхуваш ли се от това? — кротко го попитах аз. — Че ние не сме това, за което си ни смятал? Плаши ли те разбирането, че дълбоко в себе си хората не са чудовища? Че вместо това ние сме добри?

Той ме изгледа, после рухна и се сви на стъкления под. Червената светлина в него избледня, а после той просто постепенно изчезна. Докато нямаше нищо.

— Ние… убихме ли го? — попита Меган.

— Нещо такова — отвърнах аз.

Станцията избоботи и се наклони.

— Знаех си, че е твърде ниско за такава орбитална скорост! — викна Проф. — Искри. Трябва да викнем Тиа и…

Той побледня.

Цялата станция се наклони и ни запрати към тавана. Злочестие я беше държал на място. Тя затрещя, а стъклото взе да се пука от вътрешното налягане. За секунди се понесохме към Земята, а станцията се разпадаше около нас.

Само че аз бях спокоен.

Защото в другия свят на ризата на баща ми имаше символ. Символ, който познавах — стилизираната буква S. Символ, който означаваше нещо. Символът на Верните.

Ще има герои. Просто почакай.

Взех силата вътре в мен.