Злочестие

24.

Прокарах ръка по етажерката от сол и със смущение забелязах, че пръстите ми оставят бразди. Отупах ръката си и посипах по пода розов прах. Както си стоях, етажерката на стената се разцепи по средата и се разтроши. Солта потече като пясък в пясъчен часовник.

— Ъъ, Ейбрахам? — повиках го аз на минаване.

— Остава ни още един ден, преди да се наложи да си тръгнем, Дейвид.

— Скривалището ни буквално се разпада.

— Аксесоарите и украсите се чупят първи — обясни той и се вмъкна в свободната спалня на третия етаж, където Меган и аз бяхме експериментирали с нейните сили снощи. — Подовете и стените ще издържат още.

Не го намирах за много успокояващо.

— Все пак ще трябва да се местим скоро. Намерете ново скривалище.

— Коуди работи по въпроса. Казва, че има няколко варианта, за които да поговорите по-късно през деня.

— Ами пещерите? — попитах аз. — Под земята, върху която минава градът? Направените от Изкопа? Можем да се скрием там.

— Може би — отговори Ейбрахам.

Последвах го в стаята. Вътре Коуди си свирукаше и смиташе солта на купчина. Явно каменната сол, която ние правехме, се разлагаше със същата скорост като останалата. Скоро целият район щеше да се срути и солта да изчезне.

През изтъняващия солен покрив над нас проникна утринна светлина. Седнах на столче от онези, които Коуди купи при една от снабдителните си мисии. Странно беше да си в град, където няма боклук за преравяне; Илдития просто се местеше и изоставяше всичко захвърлено от хората. Такава бъркотия не бях виждал нито в Нюкаго, нито във Вавилар.

Меган влезе, но не седна. Опря се на стената със скръстени ръце, беше облечена в джинси и яке. Ейбрахам приклекна и започна да бърника изобразителя, който беше калибрирал по-рано. Коуди вдигна вехтата си метла и поклати глава.

— Знаете ли, май правя повече сол, отколкото почиствам.

Въздъхна, дойде при мен и се настани на стол.

Накрая влезе Мизи, понесла един от очуканите лаптопи на отряда. Подхвърли един чип на Ейбрахам и той го пъхна в изобразителя.

— Гледката няма да е хубава, хора — предупреди Мизи.

— Коуди е в отряда — отвърна Ейбрахам. — Свикнали сме на неща, които не са хубави.

Коуди хвърли метлата по него.

Ейбрахам задейства изобразителя и стените и подът почерняха. Върху тях се появи триизмерна проекция на Илдития, само че като червена мрежа. Ние сякаш се носехме над нея.

Някога това ме дезориентираше, обаче вече бях свикнал. Приведох се напред и погледнах надолу през пода към големия град. В това изображение той, изглежда, растеше и се разпадаше с по-висока скорост, макар детайлите да не бяха твърде прецизни.

— Това е анимиран компютърен модел от данните на Тиа — обясни Мизи. — Помислих, че е готино. Градът се движи с постоянна скорост, затова можете да предвидите какви ще са очертанията и видът му в определен ден. Явно който управлява града, може да го насочва чрез голямо кормило, растящо в една от сградите в центъра.

— Какво става, ако се сблъска с друг град? — попитах аз притеснено. В модела градът изглеждаше жив — като някакво пълзящо създание. Сградите стърчаха като шипове.

— Сблъсъците са гадни — отговори Ейбрахам. — Когато разузнавах тук преди години, зададох същия въпрос. Ако Илдития се удари в град, расте в пукнатините, сгради се притискат между сгради, улици покриват улици. В миналото хората се озовавали хванати в капан в стаите си докато спят, и умирали. Но след седмица солта се натрошавала и Илдития продължавала, на практика незасегната.

— Кааакто и да е — продължи Мизи. — Това не е грозната част, деца. Почакайте да видите плана.

— Когато го погледнах, планът ми се стори добре разработен — учудих се аз.

— О, разработен е — отвърна Мизи. — Планът е страхотен. Но никога няма да го изпълним. — Тя обърна ръка и ни насочи надолу към града, изобразен като мрежа. В Нюкаго всичко това се правеше с камери и създаваше усещането, че летиш. Тук по-скоро бяхме като в симулация, което далеч не беше толкова дезориентиращо.

Спряхме близо до центъра, който в симулацията в момента се намираше в растящата част на града, свеж и нов. Изскочи една особено висока сграда. Беше цилиндрична и приличаше на гигантски термос.

— Шарп Тауър — обяви Мизи. — Това е новото име. Навремето е била готин хотел в Атланта. Тук е палатът на Крадеца и тук се е установил Проф. Горните етажи се заемат от най-фаворизираните в момента лакеи. Властващият Епичен живее в голямата стая близо до много, много острия връх.

— И се качват по всички тези стъпала? — учудих се аз. — Проф може да лети. Останалите пеша ли се качват?

— С асансьори — отговори Мизи.

— Направени от сол? — изненадах се аз.

— Преправят метален асансьор и ползват нови въжета — солените не вършат работа. Иди ги разбери. Носят и мотор. Шахтите обаче са съвсем разумни.

Замислих се. Все ми се струваше много работа, особено при необходимостта да го преправяш всяка седмица. От друга страна, малко робски труд и малко вдигане на тежести от подчинените надали притесняваше някого.

— Планът на Тиа — продължи Мизи — е много добър. Целта ѝ е била да убие Проф, обаче първо ѝ е трябвала разузнавателна информация. Ето защо първата част се състои от подробен план за инфилтриране в Шарп Тауър. Намерението на Тиа е било да окраде компютрите на Проф, за да разбере какво готви той на града.

— А ние — вметнах аз — можем да използваме същия план, за да спасим Тиа, вместо да ровим в компютрите на Проф.

— Да — съгласи се Мизи. — Ако съдим по сигнала от счупения мобилен, Тиа е прибрана някъде близо до покрива на сградата, на седемнадесетия етаж. Намира се в хотелска стая. Хубаво жилище, доколкото съдя по картите. Бих очаквала нещо, което повече прилича на затвор.

— Тиа каза, че Проф първо ще опита да я убеди, че е на себе си — обясних аз и изпитах хлад. — Когато откаже да му даде информацията, която той иска, ще стане нетърпелив. И тогава нещата ще тръгнат зле.

— Какъв е този план? — попита Меган. Тя все още се опираше на стената, която се криеше зад чернотата на изобразителя. Носехме се и гледахме нагоре към червените очертания на Шарп Тауър. Глупаво име, при положение, че сградата е цилиндрична и с плосък покрив.

— Така — продължи Мизи. — Мисията се изпълнява от два отряда. Първият ще проникне, като отиде на парти на покрива. Крадеца позволи на една от най-известните личности в града, Епична на име Амбразурата, да устройва партита в Шарп Тауър. Проф не е прекратил традицията.

— Инфилтриране? — попита Ейбрахам. — Как?

— Водачите на важните общности в града получават покани за партитата на Амбразурата и в замяна пращат работници да помагат — отговори Мизи. — Тиа е планирала да влезе заедно с хора от клана Скат, които вече присъстват.

— Това ще е… трудно — прецени Ейбрахам. — Можем ли и ние да направим така? Нямаме доверието на никой от клановете.

— Става още по-зле — мило каза Мизи. — Гледайте.

— Да гледаме ли? — учуди се Коуди.

— Има анимация — уточни Мизи. Група хора, изобразени като подскачащи фигурки, се появиха край пътя и се присъединиха към множеството, което пълнеше кулата. Двата „отбора“ бяха представени в синьо. Едната група се отправи с подскоци към асансьорите в дъното. Другата се промъкна през задната врата и влезе в отделна асансьорна шахта. Някак се понесоха нагоре по шахтата, към покрива.

— Ха — възкликнах аз.

— Катерачески уреди, които се прикачват към въжетата — каза Мизи. — После се държиш за тях и се катериш. Вижте, има сервизен асансьор, понеже много важните хора имат нужда другите да им вършат работата. Пък и кой би искал да се вози с миризливите слуги? Вторият отряд се промъква в тази шахта и се разполага над жилищния етаж.

— А как се сдобиваме с уредите за катерене? — поинтересувах се аз.

— Нямам представа — призна Мизи. — Със сигурност не се продават в града. Мисля, че кланът, който прие Тиа, е планирал да ги купи отнякъде.

Седях напрегнато и мислех какво ли има предвид Мизи под „грозни“. Когато напуснахме клана Скат, Карла и хората ѝ пределно ясно ми казаха, че няма да помагат за спасяването на Тиа. Бяха прекалено уплашени от близката среща с Проф и бяха решени да се изнесат от града. През следващата седмица потайно се бяха изтеглили от Илдития и бяха избягали.

— И това не е всичко — додаде Мизи. — За да изпълним мисията на Тиа, имаме нужда от още цял тон неща. Модерна апаратура за разбиване на компютрите, парашути, кухненски миксери…

— Наистина? — попита Коуди.

— Аха.

— Готино — заключих аз и се облегнах назад.

Всъщност не го намирах готино. Наблюдавах развитието на плана в анимацията с малките скачащи фигурки. Два екипа, действащи независимо един от друг, за да отклонят внимание, да проникнат и да откраднат — всичко това без Проф да разбере какво става. Наистина беше добър план и можехме да го използваме да се доберем до Тиа, а не до компютрите.

Освен това беше невъзможен.

— Събирането на тази екипировка ще отнеме месеци — подхвърли Ейбрахам, докато гледахме как фигурките скачат с парашути от сградата. — Ако допуснем, че можем да я платим.

— Аха — съгласи се Мизи и скръсти ръце. — Предупредих ви. Ще се наложи да измислим нещо друго. Освен това имаме по-малко време и ресурси. Скапана работа.

Симулацията с фигурките свърши, а сградата, която се носеше пред нас, най-сетне стигна до края на града и изчезна. Стопи се като забравен сладолед.

Нямаме време да измислим нещо по-добро, помислих аз, докато четях списъка с необходимите и препоръчителните провизии и екипировка, който висеше във въздуха. Нямаме време и за по-лошо.

Станах и излязох от стаята.

Меган ме догони първа. Настигна ме бързо.

— Дейвид? — заговори ме тя, после се свъси при вида на солта по якето си, останала от облягането на стената. Изтръска я и двамата слязохме на втория етаж.

Останалите ни последваха. Без да проговоря, отведох групата на първия етаж. Тук можехме да чуваме гласовете от съседните сгради. Съседите ни се изнасяха, готови за рухването на домовете си.

Обърнах се и влязох в стаята на Крадеца. Епичният седеше увит в одеяла, въпреки че не беше студено, в стол до камина, която беше оставил незапалена.

Трябваше да го изиграя спокойно, внимателно и като истински водач.

Проснах се на един от диваните на Крадеца.

— Е, свърши се. Напълно сме прецакани. Съжалявам, велики. Провалихме те.

— Какви ги приказваш? — поиска да узнае той и се подаде изпод одеялата.

— Проф плени човек от отряда — започнах аз. — Вероятно я изтезава, докато ние с теб разговаряме. Скоро ще разбере каквото му е нужно за нас. До края на деня всички сме мъртви.

— Идиот! — кресна Крадеца и скочи.

Останалите от отряда се събраха в стаята.

— Може би ще пожелаеш просто да ни убиеш ти — предположих аз. — За да може ти, а не Проф, да получиш удовлетворение.

Погледът на Меган говореше какви ги вършиш, слонце? Свикнал бях на този поглед.

— Как се случи това? — попита Крадеца и почна да крачи из стаята. — Не се ли предполага да сте умели и ефикасни? Опитни! Виждам, че сте точно толкова неспособни, колкото предполагах поначало!

— Да.

— Ще остана сам в града — продължи Крадеца. — Друг няма да посмее да се изправи срещу Висш Епичен. Създаде ми истинско неудобство, човече!

Това беше върховна обида за Епичните.

— Съжалявам, господарю. Вече нищо не можем да направим.

— Какво? Дори няма да опитате да убиете вашата приятелка?

— Е, има един план, който… — и млъкнах. — Да я убием?

— Да, да. За да не проговори. Това е рационален подход.

— О, разбирам — преглътнах. — Така. Имаме план, добър при това, но никога няма да успеем да го приложим. Изисква всякакви неща, с които не разполагаме. Парашути. Манекени. Техника — представлението ми си го биваше. — Разбира се, ако някой може да ни направи тези неща…

Крадеца рязко се обърна към мен и присви очи.

Усмихнах се невинно.

— Нагъл селяк — продума той.

— Всички Епични използвате такъв език — отвърнах аз. — Да не карате езиков курс за зли диктатори или нещо от сорта? Искам да кажа, кой говори като…

— Това е заговор, за да ме направите ваш слуга — прекъсна ме Крадеца и се приближи. — Ясно ви казах, че няма да използвам силите си във ваша служба.

Изправих се и го погледнах в очите.

— Тиа, член на нашия отряд, беше пленена от Проф. Имаме план да я спасим, но без ресурси няма как планът ни да проработи. Или призоваваш предметите, които са ни нужни, или ще се наложи да се изтеглим от града и да изоставим тази кауза.

— Не се намесвам — каза Крадеца.

— Вече си намесен, малкият. Или започваш да работиш като член на този отряд, или си вън. Пожелавам ти късмет с оцеляването в града. Проф е наредил на всеки разбойник и Епичен да те търси. Случайни проверки с дозер на улицата, огромни награди, образът ти — разлепен навсякъде…

Крадеца стисна зъби.

— А се предполагаше, че аз съм злият.

— Не. По някакъв начин ти побеждаваш тъмнината. Ти не си зъл; ти си просто глезен и себичен — кимнах по посока на останалите от отряда. — Ще ти донесем списък. Всички предмети ще са във възможностите ти. Можеш да правиш… какво? Всичко с размери не по-големи от диван, нали? На разстояние пет километра, доколкото си спомням. Максималната маса не би трябвало да е проблем.

— Как… — той съсредоточи поглед върху мен, все едно ме вижда за пръв път. — Откъде знаеш това?

— Взел си способността за създаване от Брейнсторм. Имам цяло досие за нея.

Отправих се към входа.

— За едно си прав — каза Крадеца подире ми. — Не съм зъл. Аз съм единственият. Всички останали в този мърляв, ужасен, луд свят са пречупени. Зли, грешни, отблъскващи, както щеш ги наричай. Счупени.

Обърнах се и през рамо пак го погледнах в очите. Кълна се, че я видях там. Тъмнината като безкрайно езеро. Вряща омраза, презрение, всемогъща страст за разруха.

Сгрешил бях. Крадеца не го беше превъзмогнал. Оставаше си един от тях. Нещо друго го удържаше.

Разтревожено се обърнах и излязох от стаята. Казах си, че трябва да му дам списъка час по-скоро. Истината обаче беше, че не можех да гледам повече тези очи. И исках да отида възможно най-далече от тях.

25.

— Добре, де — рече Едмънд в моя мобилен. — Като се замисля, нещо подобно стана с мен.

— Разкажи ми — нетърпеливо подех аз. Носех мобилния закачен на рамото върху якето, със слушалка в ухото, докато си събирах нещата за мисията тази нощ. Бях сам в някаква стая в новото ни временно скривалище. Бяха изминали пет дни от залавянето на Тиа и ние се движехме по разписание. Бях говорил с Коуди да използваме катакомбите под града, но най-накрая решихме, че не са проучени достатъчно добре и може да бъдат нестабилни.

Вместо това използвахме едно от предложенията му — скрито място под един мост в парка. Колкото и да нямах търпение да се добера до Тиа, ние не можахме да потеглим веднага. Имахме нужда от време да се настаним на някое ново място и да тренираме. Освен това планът на Тиа изискваше в Шарп Тауър да има парти, а най-скорошното бе тази вечер. Трябваше да се надяваме Тиа да е успяла да издържи.

— Трябва да беше… о, преди две или три години — започна Едмънд. — Стоманеното сърце бе разбрал от предишните ми господари, че кучетата са моята слабост. От време на време ме затваряше при тях. Но не като някакво наказание. Не можах да го проумея. Изглеждаше произволно.

— Искал е да се страхуваш от него — отвърнах аз, докато преравях съдържанието на някакъв пакет и го проверявах по списъка си. — Толкова си уравновесен, Едмънд. Понякога изглежда, че не се боиш от нищо. Вероятно си го притеснявал.

— О, страхувам се — възрази той. — Аз съм дребосък сред гиганти, Дейвид! Никаква заплаха не съм.

Това не би имало значение за Стоманеното сърце, който бе държал Нюкаго в постоянен мрак, само за да гарантира, че хората му ще живеят в страх. Бащиното му име беше Параноя. Само дето имаше едно име — Стоманеното сърце — и Параноя приличаше повече на негова фамилия.

— Та — продължи Едмънд по линията — заключваше ме с кучетата. Яростни, ужасни. Притисках се до стената и плачех. Това сякаш въобще не се оправяше и като че ли ставаше по-зле.

— Страхувал си се от тях.

— Че как няма да се страхувам? — продължи той. — Те унищожаваха силите ми. Смазваха ме, превръщаха ме в обикновен човек.

Намръщих се, закопчах раницата и свалих телефона, за да мога да гледам екрана и да виждам Едмънд — по-възрастен мъж, с тъмна кожа и слаб индийски акцент.

— Та ти и така си давал силите си, Едмънд — обадих се аз. — Ти си даряващ. Защо липсата на сила да те безпокои?

— Ах, та нали ценността ми за другите ми позволяваше да живея в охолство и относителен покой, докато останалите гладуват и се борят за живота си. Силите ми ме правят важен, Дейвид. Загубата им ме ужасяваше.

— Кучетата са те ужасявали, Едмънд.

— Точно това и казах.

— Да, но може и да си определил погрешно причината. Ами ако не си се боял от кучетата, задето са унищожавали силите ти? Ако са унищожавали силите ти, понеже ти си се страхувал от тях?

Той извърна поглед от мен.

— Кошмари? — попитах го аз.

Той кимна. Не можех да видя много от стаята му; обезопасена къща извън Нюкаго, за която Проф не знаеше. Не можехме да се свързваме с Едмънд, докато Летящ рицар не му изпрати нов мобилен по дрон. Беше изключил стария по наше настояване и изобщо забрави да го включи отново. Твърдеше, че просто е предпазлив в случай на провал на нападението ни над Фабриката. Още един от малките му бунтове.

— Кошмари — продължи той и все още гледаше встрани от екрана. — Как са ме погнали. Скърцат със зъби, разкъсват ме…

Дадох му малко време и се върнах към работата си. Щом коленичих, нещо се подаде от тениската ми. Медальонът, даден от Ейбрахам, със стилизирана буква S. Знакът на Верните, на тези, които очакваха, че ще се появят добри Епични.

Сега го носех. Все пак вярвах на Епичните. Донякъде. Върнах го в ризата си. Три проверени пакета; оставаха два. Дори Коуди, който ръководеше операциите при тази мисия, се нуждаеше от специален пакет за случай на провал. Новото ни укритие — три набързо сглобени стаи под моста в рядко посещаван парк — не бе сигурно колкото старото, а и не искахме да оставяме много неща след себе си.

Трябваше да свърша с това, но исках да мога да виждам Едмънд, а не само да го чувам. Разговорът беше важен. За миг се замислих, после видях една от камуфлажните бейзболни шапки на Коуди, кацнала върху куп домъкнати от предишното убежище провизии.

Усмихнах се, взех малко изолирбанд и провесих своя мобилен от върха на козирката — отне към половината от ролката, но какво пък. Когато нахлупих шапката, телефонът висеше пред мен като дисплей на каска. Е, доста нескопосен дисплей. Както и да е, това значеше, че мога да виждам Едмънд и двете ми ръце да бъдат свободни.

— Какво правиш? — попита той и се намръщи.

— Нищо — отговорих аз и се върнах на работа, а пред лицето ми се поклащаше телефонът. — Какво стана с кучетата, Едмънд? Когато нещата се промениха. Когато се изправи срещу тях.

— Глупаво е.

— Все едно, кажи ми.

Явно преценяваше положението. Не му се налагаше да се подчинява, не и когато всички ние бяхме толкова отдалечени.

— Моля те, Едмънд — настоях аз.

Той вдигна рамене.

— Едно от кучетата се впусна подир малко момиченце. Някой отвори вратите, за да ме пусне, и… да, аз я разпознах. Беше детето на един от пазачите ми. Та когато един от зверовете се впусна към нея, аз го удържах.

Изчерви се.

— Беше нейното куче. Не е искало да я нападне. Просто е било въодушевено да види господаря си.

— Посрещнал си страха си — казах аз, докато ровичках из следващия пакет и сравнявах съдържанието му със списъка си. — Изправил си се срещу нещото, което те е ужасявало.

— Предполагам, че това е едната възможност — рече той. — След това нещата се промениха. Сега близостта до кучета все още отслабва силите ми, но не ги отнема напълно. Предположих, че съм грешал през цялото време — сметнах, че слабостта ми може би е била раздразнение от домашни животни или нещо подобно. Но не можех да експериментирам, без да дам сигнал на всички какво върша.

Щеше ли това да стане и с Меган? Щеше ли с времето огънят да спре да премахва силите ѝ? Нейната слабост все още ѝ въздействаше, ала тя можеше да застави тъмнината да се отдръпне. Може би изживяванията на Едмънд бяха следващият етап.

Закопчах пакета и го наредих до останалите край стената.

— Кажи ми? — попита ме Едмънд. — Защо при положение, че кучетата са моята слабост, машини със заредените от моите способности батерии не спират, когато се намират в близост до кучета?

— Хмм — разсеяно промърморих аз. — О, Правилото за голямото разсейване.

— Какво?

— Слабостта на даден Епичен има все по-малко отражение върху силите му, колкото повече се отдалечаваш от неговото присъствие — обясних аз, докато затварях четвъртата торба. — Като в Нюкаго — ако силите на Стоманеното сърце са били спряни на всяко място, където някой не се е боял от него, то тогава той не би бил в състояние да превърне целия град в стомана. Повечето от хората в града не са знаели кой е той и не са се страхували от него. Щеше да има непревърнати в стомана места навсякъде.

— Аха — заключи Едмънд.

Изправих се и поставих вързопа до останалите. Шапката не действаше тъй добре, както ми се искаше — беше твърде тежка отпред и непрекъснато се смъкваше надолу.

Трябва ѝ баласт, реших аз. Взех изолирбанда и си послужих с остатъка, за да закрепя една манерка за тила на шапката. Много по-добре.

— Ти… добре ли си? — попита ме Едмънд.

— Да. Благодаря за информацията.

— Можете да ми се отплатите — продължи той — като се съгласите да ме дадете на друг господар.

Спрях се с празната картонена ролка от изолирбанда в ръка.

— Мислех, че ти харесва да ни помагаш.

— Отслабнали сте.

И той сви рамене.

— Повече не можете да ме защитавате, Дейвид. Уморих се да се крия в тази малка стая. По-скоро бих служил на някой Висш Епичен, който да може да гарантира, че за мен се полагат грижи. Дочувам, че Нощната Скръб все още бил в силата си.

Призля ми.

— Можеш да вървиш, Едмънд. Няма да те спирам.

— И да рискувам да бъда убит? — той ми дари тъничка усмивка. — Навън е опасно.

— Ти си се измъкнал от мрака, Едмънд — казах му аз. — Натъкнал си се на тайната преди всички останали. Ако не искаш да избягаш, защо не се присъединиш към нас? Да станеш един от екипа?

Той взе книга и се отвърна от екрана.

— Не искам да те засегна, Дейвид, но това ми звучи като някаква страховита дандания. Ще го пропусна.

Въздъхнах.

— Ще ти изпратим друг товар с провизии — съобщих му аз. — Летящ рицар обаче може и да поиска да заредиш за него определен брой батерии.

— Каквото ми бъде заповядано — отвърна Едмънд. — Дейвид, аз обаче смятам, че ти бъркаш за един от аспектите на силите. Според теб моят страх от кучетата е създал слабостта ми, но преди Злочестие аз не се боях толкова от тях, просто не ги харесвах, имай го предвид. Може даже и да съм ги ненавиждал. Но този страх? Сякаш разцъфтя покрай силите ми. Сякаш на силите… им беше нужно да се боя от нещо.

— Като водата — прошепнах аз.

— Ммм?

— А, нищо.

Това беше глупаво. Злочестие не може да ме е наблюдавал тогава.

— Още веднъж благодаря.

Той ми кимна, а после изключи телефона си. Приклекнах, преминах през съдържанието на последния вързоп, а после го опрях до другите. Тъкмо докато го вършех, Меган надзърна към мен. Тя се спря разколебана на прага и ме изгледа объркано, с полуотворена уста, сякаш забравила какво е щяла да каже.

Шапката, схванах аз. Да я махам ли, или да го раздавам тежкарски? Реших да го раздавам тежко само донякъде, пресегнах се да измъкна мобилния си от изолирбанда, но не свалих шапката. Спокойно закачих телефона на ръката си.

— Да? — попитах аз, без да обръщам внимание на метричния тон сребрист отпадък на нивото на очите ми.

Шапката се килна назад, твърде тежка на тила заради манерката. Хванах я и я нахлупих на мястото ѝ.

Опаа. Мина гладко.

— Даже няма и да питам — заяви тя. — Свърши ли тук?

— Тъкмо приключих с последния. Поговорих си и с Едмънд. Неговите изживявания съвпадат с твоите.

— Следователно няма отърваване от слабостите завинаги.

— Е, сякаш мощта на неговата слабост е намаляла с времето.

— Това поне е нещо. Ние сме готови.

— Добре — станах аз и взех раниците.

— Ти… няма да носиш шапката по време на мисията, нали?

Небрежно махнах шапката — при все че трябваше да я дръпна здраво, понеже лентата бе залепнала за косата ми — и отпих от манерката с все още залепналата за нея шапка.

Отново я нахлупих и я наместих.

— Просто изпробвах някои хрумвания.

Тя подбели очи и си излезе. Веднага захвърлих шапката настрана и извлякох торбите.

Групата беше събрана в главната стая, осветена от екраните на телефоните на чезнещата светлина. Тази база имаше само един етаж. От двете страни на голямата кръгла главна стая имаше по една по-малка. Мизи и Ейбрахам носеха нашите костюми за проникване, гладки и прилепнали по тялото, с топлинни поглъщатели на кръста и покривала с наочници, които можеха да се дръпнат нагоре и закриваха лицето.

— Група Хип, готови сме — отсече Мизи, щом връчих на нея и на Ейбрахам раниците им — те бяха най-тежките.

— Какво стана с „Група Едно“? — попитах аз.

— Очевидно не е достатъчно хип — отговори тя. — Мислех за „Черна Група“, но ми се стори, че това е малко нещо расистко или подобно.

— Не е ли нормално, при положение, че самите вие сте си черни? — попита Меган, облегната на стената и скръстила ръце. — Понеже и двамата сте афроамериканци?

— Канадци — коригира я Ейбрахам.

— Даааа — продължи Мизи. — Може би ще е окей, ако избера името? Честно казано, не помня. Хората отпреди Злочестие обръщаха голямо внимание на расата. Та, добре е да си припомняме, че не всичко сега е по-зле оттогава. И тогава някои неща бяха кофти. Така де, без Епичните всички трябваше да намират други неща, за които да се разправят. Раса, националност… о, и спортните отбори. Сериозно. Ако се връщате назад във времето, не докарвайте спортни отбори.

— Ще опитам да го запомня — отговорих и дадох на Коуди неговата раница. Щеше ми се споменатите от нея неща да бяха останали в миналото, но начинът, по който илдитийците се бяха разделили, показваше, че дори и при Епичните ние напълно бяхме в състояние да се разправяме за расата.

Коуди си взе раницата. Носеше камуфлаж, снайперската си пушка през рамо, а Хърман — камерата за кристали — окачена на колана. Щеше да я използва, за да създаде на върха на една от сградите край Шарп Тауър скривалище от сол за ръководене на операциите. С пушката можеше и да успее да ни покрие в извънреден случай.

Аз бих предложил себе си за оперативен ръководител, но на Мизи и Ейбрахам щеше да им е нужен някой, който да може да се рови из файлове и схеми и да ги напътства по технологичните детайли. Това ме оставяше в групата на Меган, от което не се оплаквах. Щяхме да се прокраднем на партито, при все че трябваше да променим плана на Тиа и да вземем един от резервните ѝ варианти като свой метод на проникване.

Подадох на Меган раницата ѝ.

— Всички готови ли са?

— Готови според силите си — отвърна Ейбрахам — с по-малко от седмица за упражняване.

— Ами аз? — попита някакъв глас.

Обърнахме се и видяхме Крадеца, застанал на вратата на последната стая в укритието. Беше я украсил в предпочитания си стил, макар и с по-малко канапета. Част от масата, която можеше да употреби за създаването на предмети, бе предназначена за поддържане на създадените от него за групата инструменти.

— Искаш да дойдеш? — изненадано го запитах аз.

Той ме изгледа гневно.

— Ами ако някой цъфне тук, докато ви няма? — обясни той. — Вие ме изоставяте.

— Искри — заключих аз. — Ти си по-зле и от Едмънд. Ако се появи някой, превърни се в примамка и го отклони. Това е една от твоите сили, нали?

— Болезнено е — отвърна той и скръсти ръце. — Не ми харесва да го върша.

— О, в името на…

Поклатих глава и се обърнах към останалите от групата.

— Да го направим.

26.

Шарп Тауър се издигаше — тъмна форма в нощта с изключение на най-горните етажи, които светеха отвътре. В този район солта бе прашносива, тъй че най-високите части едновременно изглеждаха някак си светли и тъмни. Като черна дупка, нахлупила глупава шапка за рожден ден.

Меган и аз се приближихме с преметнати през раменете раници, с изпълнени с любезност лица от друго измерение. Подобна малка илюзия не бе трудна за нея и тя можеше да я поддържа неопределено дълго време, докато аз не се отдалечах твърде много. Не можех да се удържа да не опитам да разбера механизма ѝ. Това лицата на случайни хора ли бяха? Или бяха хора, които в своето измерение отиваха там, където отивахме и ние?

На приземния етаж на сградата се събра голям брой хора. Старите прозорци, изградени от по-тънка сол, излъчваха топъл блясък, а няколко врати бяха отворени, за да позволят на елита да се събере. Аз спрях и видях пристигането на още една група, докарана с велосипедни рикши.

Облечени бяха като хора в Нюкаго — къси, бляскави рокли в стила на двадесетте години на двадесети век при жените; раирани костюми и бомбета, като в старите филми — при мъжете. Донякъде очаквах да носят картечни пистолети Томпсън в цигулкови калъфи. Вместо това охраната им бе въоръжена с Глок и П30.

— Дарън? — обърна се към мен Меган с фалшивото ми име.

— Извинявай — обадих се аз и се откъснах от мислите си. — Напомня ми за Нюкаго.

Младежките ми спомени мъкнеха доста багаж.

Забавляваха гостите на партерния етаж, докато си чакаха реда за асансьора към купона. От приемната се носеше музика, каквато би харесала на Мизи — много думкане и трещене. Не си отиваше с елегантните облекла. Поднасяха мартини и хайвер — още признаци на благосклонност и сила.

Не бях и опитвал мартини. Години наред бях смятал, че е марка автомобили.

Двамата с Меган рязко свихме вдясно и заобиколихме сградата към по-малка врата от задната страна. Вместо да опитваме да се промъкваме с измама в асансьора заедно с богатите, решихме да опитаме място, където щяха да ни наблюдават много по-малко. Планът на Тиа включваше резервния вариант за изпращане на Група Две нагоре с прислугата.

С изображенията в бележките на Тиа можахме да фалшифицираме покана — и бързата проверка при Клана Скат потвърди, че те нямаше да изпращат никого на това парти. Щяха да ги очакват, но пък те щяха да бъдат твърде заети с приготовленията си за напускането на града.

Това отваряше дупка, през която имаше надежда да успеем да се проврем. На гърба на кулата попаднахме на по-непривилегирована група хора в очакване да ги извозят нагоре с по-малкия служебен асансьор.

— Готови? — попитах аз.

— Готови — потвърди Меган. Думите ѝ бяха повторени от Мизи и Ейбрахам в слушалката — скрита под дадената ми от Меган въображаема коса. Летящ рицар бе уверен, че линиите ни ще бъдат в безопасност; Проф беше монтирал следящи устройства в нашите мобилни във Вавилар, но му се бе наложило физически да постави бръмбарите в апаратите, а ние ги бяхме сменили.

— Контакт — рекох аз.

Меган и аз се затичахме. Дотичахме до екипите на задния вход, спряхме и с труд сдържахме дъха си, все едно сме изтощени.

— Кои сте вие двамата? — попита телохранителят.

— Декоратори на сладкиши — обясни Меган и набута поканата, за работници като нас повече заповед за явяване. — Скат Клан.

— Тъкмо навреме — изръмжа горилата. — Минавайте да ви проверят и ви поставям в следващата група нагоре.

Амбразурата обичаше причудливите торти. Скат винаги ѝ изпращаха двамина декоратори, дори и когато не провождаха Карла или други важни персони да присъстват на партито.

Сърцето ми блъскаше, когато прекрачихме прага и оставихме раниците си. Строга жена захвана да разкопчава джобовете.

— Стъпка първа премината — тихо съобщи Меган по линията, докато телохранителят извади електрическите ни миксери и с трясък ги постави на масата. Последваха ги разнообразни принадлежности за украсяването на торти. Не знаех имената на повечето от нещата, да не говорим пък как се използват. Всичко това ми преподаде един урок — декорацията на торти бе сериозен бизнес.

След бързо претърсване си прибрахме отново нещата и ни изпроводиха пред останалите работници, в тъмна стая със солни стени и асансьорна шахта. Шахтата нямаше врати, което изглеждаше страшно ненадеждно.

— И ние сме вътре — обади се Ейбрахам. — Един етаж нагоре.

Бяха се промъкнали с ртича — Ейбрахам бе изградил стъпала от живак до втория етаж — а после си бяха проправили път през някакъв прозорец с помощта на специална отмиваща машина под налягане. Тя пускаше малка водна струя, достатъчно силна, та да реже камъка. Използвали я бяха на един от превърнатите в сол прозорци.

Меган и аз бяхме натоварени на асансьора — малка, разнебитена работа, осветявана от единствена крушка. Към нас двамата се присъединиха още трима работници — сервитьори в бели униформи.

— Напред — прошепнах аз.

Стори ми се, че усетих как асансьорът ни се разтърсва, когато Ейбрахам и Мизи се хванаха за кабелите отгоре. Закачиха се с уредите, които Крадеца бе измайсторил за нас.

Секунди по-късно някаква далечна машина взе да бръмчи и ние започнахме да се издигаме. Качването беше бавно и досадно и не се виждаше нищо — повечето от нивата имаха врати, което значеше, че етажите не са използвани. Мизи и Ейбрахам трябваше да забавят катеренето си пред всеки следващ етаж и да проверяват дали в коридора от другата страна има някой.

Асансьорът потръпваше, тресеше се, от време на време се изстъргваше в стените на шахтата и изравяше буци сол. Ами ако уредът на Мизи и Ейбрахам откажеше и те паднеха? Ами ако забележеха някого в някой от горните коридори — където шахтите нямаха врати — и се принудеха да чакат, докато машината се приближава и заплашва да ги извади наяве? Обърсах челото си и ръката ми се изцапа от солна прах и пот.

— В безопасност сме — произнесе Ейбрахам в ушите ни. — Няма проблеми. Откачаме се на шейсет и осмия етаж.

Отпуснах се с въздишка. Отне ни още няколко минути, докато минем през отворената врата, където Мизи и Ейбрахам се бяха изкатерили, но не видяхме и следа от тях. Оставаха им още два етажа, докато стигнат целта си на седемдесетия, но планът на Тиа твърдеше, че ще е по-малко вероятно този етаж да бъде охраняван — нещо, което Крадеца потвърди.

Изпуснах продължителна въздишка, когато ни заля светлината от седемдесет и първия етаж. Стар ресторант на върха на кулата — нашата цел.

Изсипахме се — сервитьорите забързано се присъединиха към останалите, които вече поднасяха храната на гостите. Меган и аз занесохме багажа си в кухнята, където цял легион готвачи приготвяше блюдата с горещи съдове и тенджерки. На участъци от тавана бяха окачени големи лампи и къпеха помещението в стерилна бяла светлина; по пода и повечето от старите повърхности бяха застлали найлон. Питах се какво ли правеха, когато искат да посолят някое ядене. Остъргваха си от стената?

Всичко се снабдяваше с електричество от няколко дебели кабела, свършващи във включени един в друг претоварени разклонители. Наистина, бяха повече от тон. За да включи нещо ново, човек трябваше да издърпа два кабела, което — бях твърдо убеден — нарушаваше някой физичен закон.

Меган опита да получи информация от един минаващ сервитьор, но бе прекъсната от провикване:

— Ето ви и вас!

Обърнахме се и застанахме срещу внушителен главен готвач, който трябва да гонеше два и десет метра ръст. Потегли приведен, за да не си удари главата в стара електрическа лампа от сол. Лицето му бе тъй изпито, все едно редовно пиеше фреш от лимонов сок и туршия.

— Стингрей? — изрева той.

Ние кимнахме.

— Нови лица. Какво стана със Сузи? Е, все едно.

Сграбчи ме за рамото и ме помъкна през претрупаната стая към килерчето, където бяха наредили съставките. Там стоеше жена с готварска шапчица и безпомощен вид, надвесена над поднос неглазирани кейкчета. Ококорила очи, тя държеше в запотените си ръце флаконче глазура и съзерцаваше кейкчетата така, както някой би гледал редица малки ядрени бойни глави, всяка с етикет с надпис Не удряй.

— Сладкарят е тук! — обяви наклонилият се главен готвач. — Спасена си, Роуз.

— Ох, слава Богу — рече младата жена, захвърли флакона с глазура и избяга.

Високият готвач ме потупа по рамото, а после се оттегли и остави двама ни в килера.

— Защо ли имам чувството, че има нещо, което не ни казват? — попита Меган. — Това момиче гледаше кейкчетата, сякаш бяха скорпиони.

— Да — кимнах аз. — Точно. Скорпиони.

Меган ме изгледа.

— Или малки ядрени бойни глави — продължих. — Това също става, нали? Разбира се, можеш да привържеш скорпион към ядрена бойна глава и това ще я направи още по-опасна. Опитваш да я обезвредиш, само че — уха — скорпион.

— Да, но защо? — не спря Меган и постави пакета си на завития с найлон тезгях.

— Хмм? А, до момента Амбразурата е екзекутирала трима различни главни сладкари, задето направили изключително лоши десерти. Имаше го в бележките на Тиа. Жената наистина си харесва кейкчетата.

— А ти не спомена това, понеже…

— Не е важно — довърших аз и извадих своя пакет. — Няма да се навъртаме достатъчно дълго тук, та да поднасяме сладкиши.

— Да, понеже плановете ни винаги се развиват точно както се очаква.

— Моля? Да не би да е трябвало да изкарам кратък курс по декорация?

— Всъщност — обади се Коуди по линията — ако искате да знаете, аз не съм съвсем зле в украсата на сладкиши.

— Сигурна съм — отвърна Меган. — Ще ни разкажеш за дните, когато е трябвало да украсяваш кейкчета за шотландския крал?

— Не бъди глупава, моме — провлачи Коуди. — Беше кралят на Мароко. Кейкчетата са твърде префинени за един шотландец. Поднеси му едно и той ще те попита защо просто не си застрелял родителите на малкото кейкче и не си поднесъл тях.

Усмихнах се, когато Меган отвинти страната на миксера си и извади скритите там свръхкомпактни пистолети Берета заедно с чифт супресори. Миксерът ѝ не работеше — вътрешностите му бяха пожертвани, за да ни дадат място. Това се бе сторило разумен риск на Тиа, тъй като претърсващият екип долу едва ли щеше да има достъп до електричество.

И двамата закрепихме супресорите на местата им, а после напъхахме пистолетите си в кобури под мишницата. Включих миксера си и той проработи — силното му ррр ни предостави звуково прикритие. За всеки случай хвърлих някакви съставки в смесителната купа и подредих инструментите за декорация.

За наше щастие килерчето ни имаше собствена врата към централното помещение. Отидох да надникна, докато Меган разполови електрическия адаптер на миксера си и извади малък обикновен уред, много приличен на мобилен телефон.

Открехнах вратата за бърз оглед на партито. Кухните се намираха в точния център на седемдесет и първия етаж, което беше важно, тъй като подът наоколо се въртеше.

Въртящ се ресторант — една от странните идеи отпреди Злочестие, за които понякога ми бе трудно да повярвам, че са истина. Едно време обикновени хора биха дошли тук да похапнат хубаво, докато гледат към града. Ресторантът на върха на кулата беше като колело — главината е неподвижна, а подът се върти в кръг. Външните стени също са били неподвижни. На някои места таванът се издигаше още два етажа до покрива на кулата; сега полуетажите над нас се използваха само за поставяне на осветление.

Превръщането в сол беше унищожило механизмите за пода, особено моторите и кабелите. Завъртането на помещението отново явно изискваше усилията на работници, инженери и един низш Епичен — Хелий — който притежаваше левитационни сили. При все това Амбразурата всяка седмица береше големи ядове, за да направи нещо специално — нещо, което ще се запомни. Много характерно за Епичните.

Забелязах я как седи на една от масите в подвижната част. Беше късо подстригана и слабичка — хубаво допълнение към дрехите ѝ в стила на двадесетте години на двадесетия век.

Партито тук беше по-приглушено от веселбата на първия етаж — никаква силна музика, а само струнен квартет. Хората седяха на застлани в бяло маси и си чакаха храната. В други участъци масите и столовете от сол бяха отместени, за да позволят да се танцува, но никой не си правеше труда. Вместо това всяка маса представляваше самостоятелно владение, с някой заобиколен от блюдолизци Епичен в центъра на двора.

Разпознах известен брой дребни Епични и си отбелязах кои все още са живи — тоест, обвързали са се с Проф, вместо да бягат от града. Изненадващо, присъстваше и Бурята — млада азиатка, седнала на платформа. Явно беше издържала в затвора на Проф и бе освободена. Очевидно я беше разнасял нагоре-надолу, за да покаже, че сега той се разпорежда в Илдития. В крайна сметка обаче Проф се нуждаеше от нея. Без силите ѝ растенията нямаше да никнат и лакомствата — и дори най-необходимите неща — в града щяха да се изчерпат.

Поклатих глава. От мястото си не можех да видя цялата зала, защото бе оформена като пръстен, но Проф не се намираше в тази част — а се съмнявах да е и в другата. Едва ли би дошъл на такова парти.

— Заехме позиция — тихо съобщи Мизи по линията. — Стигнахме до седемдесетия етаж.

Там държаха Тиа, а и стаите на Проф трябваше да са там. Все пак двете помещения бяха в противоположните краища на сградата, тъй че имаше надежда да вземем Тиа и да си излезем преди той дори да е разбрал, че сме били тук. Първоначалният ѝ план включваше той да бъде подмамен вън от стаята си с нещо разсейващо, тъй че тя да може да вземе информацията му, без той да разбере — но сега не се налагаше да се тревожим за това.

— Прието — обади се Коуди. — Добра работа, Група Хип. Чакайте за потвърждението на Меган или Дейвид, преди да продължите.

— Даа — отвърна Мизи. — Няма опасност да свършим нещо друго. Тука е заринато с камери. Костюмите за проникване няма да ни отведат много надалеч.

— Ще се приготвим за третия етап — намесих се аз. — Само ни оставете…

Отстъпих с увиснала челюст, след като видях нещо в главната зала.

— Дейвид? — попита ме Коуди.

Някой се беше появил пред погледа ми, седнал на трон от сол и заобиколен от жени в прилепнали рокли. Мъж в дълго черно палто, с тъмна, падаща под раменете коса. Седеше царствено, положил ръка на дръжката на меч, опрян до него като скиптър с острието надолу.

Разрушение. Човекът, който беше унищожил Хюстън и Канзас Сити и опита да взриви Вавилар. Инструментът, който Регалия използва, за да тласне Проф в мрака. Той беше тук.

Посрещна погледа ми и се усмихна.

27.

Шмугнах се отново в нашето килерче с разтуптяно сърце и изпотени длани. Всичко бе наред. Носех фалшиво лице. Разрушение нямаше да ме разпознае. Той просто беше противен тип, който би изгледал така…

Той изникна до мен. Както винаги при телепортацията му, материализира се мигновено. Меган изруга и залитна назад, а Разрушение постави ръка на рамото ми.

— Добре дошъл, убиецо на демони — произнесе той.

— Аз…

Облизах устни.

— Велики Епичен, смятам, че си ме взел за някой друг.

— Ах, Убиецо на Стоманеното сърце — рече той. — Чертите ти може и да се променят, ала очите ти — и жаждата в тях — са същите. Дошъл си да унищожиш Ослепителния. Това е естествено. „Защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ…“1

Пистолетът на Меган изщрака и тя го опря до главата му. Не стреля. Щеше да привлече вниманието към нас и да провали плана. Освен това той просто щеше да се телепортира преди куршумът да удари.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Бях поканен — усмихнато отвърна Разрушение. — Ослепителния ме повика и аз нямаше как да откажа да дойда. Неговата покана бе… настоятелна.

— Покана… — повторих аз. — Искри. Той има мотиватор, основан на твоите сили.

Летящ рицар твърдеше, че ако човек опита да създаде устройство с използване на силите на жив Епичен, то ще работи — но ще му причини болка и ще го привлече към себе си.

— Да, той си послужи с един от тези… уреди, за да ме повика. Той трябва да желае смъртта, Убиецо на Стоманеното сърце. Както всички ние я искаме вътре в душата си.

Искри. Регалия трябва да е направила поне още една бомба от силите на Разрушение — различна от бомбите за Вавилар и Канзас сити. Бомба, понастоящем притежавана от Проф. Той би трябвало да я зарежда със слънчева светлина. Предположи, че това беше привлякло Разрушение.

Това означаваше, че някъде в града се намира устройство, което може да го унищожи мигновено. Колко ужасно би било, ако Проф се е отказал от човешката си природа, за да защити Вавилар, само за да стовари същата разруха върху Илдития.

Разрушение ни гледаше успокоен. За последно се разделихме след дълга гоненица, при която той направи всичко възможно да ме убие. За щастие, не изглеждаше да ми има зъб.

Преди да се разделим обаче, бях принуден да му разкрия нещо.

— Ти знаеш тайната на слабостта — казах аз.

— Така е — отвърна той. — Много ти благодаря за това. Сънищата им ги издават, тъй че святото ми дело може да продължи. Трябва само да открия страховете им.

— Имаш предвид да освободиш света от Епичните — намеси се Меган.

— Не — обясних аз, без да изпускам погледа на Разрушение. — Той иска да освободи този свят от всички.

— Пътищата ни се доближават, Убиецо на Стоманеното сърце — каза ми Разрушение. — Най-накрая ще трябва да се изправим един срещу друг, но днес можеш да продължиш със задачата си. Бог ще сътвори стъкло от този свят, но само след изгарянето… а ние сме неговите огньове.

— По дяволите, гаден си — рече Меган.

Той ѝ се усмихна.

— „И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява…“2

И изчезна. Както винаги при телепортацията си, остави свое триизмерно изображение от нажежена бяла керамика, което секунда по-късно се строши, а после бързо изчезна.

Отпуснах се на вратата, а Меган ме хвана за ръка и ме подпря. Искри. Като че вече нямаше достатъчно неща, за които да се тревожим.

— Къде са сладкишите! — донесе се глас отвън. — Действайте, слонцета. Тя си иска кейкчетата.

Високият готвач влетя в помещението. Меган се обърна към него и скри пистолета си зад гърба. И изведнъж кейкчетата в одевешната тавичка се покриха със сложни глазури.

Високият готвач въздъхна облекчено.

— Слава Богу за това — и грабна подноса. — Кажете ми, ако се нуждаете от нещо.

И си излезе. Гледах го ужасено, притеснен, че на голямо разстояние от Меган глазурата ще изчезне. Тя опря ръка на тезгяха, свлече се и сега беше мой ред да я хвана.

— Меган? — попитах я аз.

— Аз… май успях да ги направя трайни — обясни тя. — Искри, та това е повече, отколкото съм свършила за сума ти време. Вече мога да усетя как главоболието идва.

Кожата ѝ лепнеше под пръстите ми, а тя беше пребледняла.

Като оставим това настрана, беше забележително.

— Представи си какво можеш да извършиш с повече практика!

— Е, ще видим.

Тя спря.

— Дейвид, мисля, че открих измерение, в което ти си експерт не по оръжията, а по сладкишите.

— Леле-мале.

— Да — потвърди тя и се изправи. — Но не мисля, че, където и да е то, съм намерила измерение, в което ти да можеш да се целуваш свястно.

— Това е несправедливо — възнегодувах аз. — Снощи не се оплака.

— Ти вкара езика си в ухото ми, Дейвид.

— Това е романтично. Веднъж го видях в един филм. То е като… като страстна целувка в ухото.

— Вие нали разбирате, че линията ви е достъпна за мен? — включи се Коуди.

— Млъкни, Коуди — изстреля Меган и пъхна пистолета си обратно под мишница. — Кажи на Ейбрахам и Мизи, че имахме разгрявка с Разрушение. Сега минаваме към трета стъпка.

— Прието — продължи Коуди. — И Дейвид…

— Да?

— Веднъж само да вкараш езика си в моето ухо, прострелвам те в гайдата.

— Благодаря за предупреждението — обадих се аз и взех да се разсъбличам.

Носех панталон под неудобните си джинси и закопчана догоре риза под якето. Меган ми хвърли своето — измъкнах му хастара, който го превръщаше в смокинг.

Последва пуловерът ѝ и разкри запретнатата около кръста рокля. Панталоните ѝ паднаха — тя носеше тесен клин — и Меган пусна полите на роклята и покри краката си.

Опитах да не зяпам. Или — е — опитах да зяпам скришом. Лъскавата червена рокля на Меган беше бляскава и великолепна, и… да, наистина подчертаваше формите ѝ. Както хубавият приклад с резбовани жлебове подчертава съвършената ложа на оръжието.

За съжаление не носеше своето лице. Това разваляше ефекта. Все пак тази извивка на шията…

Забелязах, че ме гледа, и се изчервих. Едва тогава разбрах, че явно не е забелязала как точа лиги, а кима сама на себе си със слаба усмивка на устните.

— Ти… гърдите ми ли гледаш? — попитах аз.

— Какво? — попита тя. — Съсредоточи се, Колене.

Страхотно, помислих си аз и наметнах сакото.

— Вземи това — продължи тя и ми подаде кутийката, извадена от адаптора на миксера си. — Такива рокли не предоставят кой знае колко място за складиране.

— Ти нали обикновено… — кимнах аз към гърдите ѝ.

— Вече натъпках мобилния си там — обясни тя. — И преди да попиташ — не, нямаше допълнително място за мини-гранати. Привързах ги за бедрото си. Едно момиче трябва да има готовност.

Искри, обичам тази жена.

Пъхнах кутията в някакъв джоб и двамата пристъпихме към вратата. Меган се съсредоточи и отново промени външността ни. При това усетих изкривяване. Бърз поглед към друг свят, към друга реалност. В нея хората, като които се дегизирахме, се отдалечаваха — жена с носеното от Меган лице и мъж със сериозно изражение и широки устни.

Двамата готвачи-сладкари ги нямаше. В главната зала пристъпиха двама богати гости на обяда, надянали други две лъжливи лица. За миг зърнах вижданото от Меган, когато използваше силите си — вълничките на времето и пространството, които създаваха нашата реалност.

Меган плъзна ръка под моята и ние тръгнахме през горната неподвижна пътека на обширното кръгло пространство. Забелязах, че Разрушение се е върнал на трона си и държи не друго, а кокосов орех в ръце. Вероятно се е телепортирал някъде и си е откъснал. Доколкото можах да разбера, за телепортирането му нямаше ограничения в пространството — просто трябваше да е видял мястото или поне да му е било описано, за да стигне там.

Той погледна към мен и кимна. Искри. Значи виждаше и през тази дегизировка? Аз не се връзвах на приказките му за очите ми; имаше сила, която криеше. Може би беше дозер и можеше да усеща Епичните. Само дето тази зала бе пълна с Епични. Как би разпознал нас двамата?

Обезпокоен, аз опитах да съсредоточа ума си върху задачата ни.

— Добра работа — каза Коуди в слушалката ми. — Продължавайте. Имате да изминете още четвърт завъртане през помещението.

— Група Хип още е наред? — попитах аз.

— Готови са и чакат.

Продължихме и минахме близо до масата на Амбразурата. Слабата жена с къса коса смаляваше сервитьорите и ги караше да танцуват на масата ѝ за забавление на струпалото се около нея множество. Винаги се бях чудил…

Меган ме насочи напред, щом започнах да се мотая.

— Нейните сили са страховити — прошепнах ѝ аз. — Притежава невероятен контрол над това, което смалява, и над това как го прави.

— Добре де, поискай ѝ автограф по-късно — отговори Меган.

— Хъм… ревнуваш ли? Понеже твоите сили са много по-добри от…

— Съсредоточи се, Дейвид.

Правилно. Разходихме се из стаята, докато не доближихме малка вратичка със знак за тоалетна. Намираше се в главината на колелото, като кухните. Влязохме и — както отбелязваха плановете на Тиа — от другата страна се намираше малък служебен коридор с тоалетни и от двете страни. Целта ни беше право напред. Безлична бяла врата, очевидно важна — другите врати бяха също от сол, тежки и неудобни за местене. Тази беше дървена, със сребриста дръжка на бравата.

Извадих връзка шперцове.

— Щеше да е по-лесно, ако можеше да заменим вратата с някоя, която не е заключена — отбелязах аз, докато работех върху бравата.

— Може и да успея да го направя — започна тя. — Но не знам дали мога да го направя за постоянно. Което би значело, че ти ще влезеш през вратата, ще пристъпиш в друго измерение и ще промениш нещата там — и после всичко ще се върне обратно, щом излезеш.

— Ти направи кейкчетата — казах аз.

— Да — тихо се съгласи тя и хвърли поглед през рамо. — Това е нова територия за мен, Дейвид. По-рано се губех, ако докарах нещата дотук. Често свършвах мъртва. Не е хубава комбинация да знаеш, че си безсмъртен, и да нямаш чувство за отговорност. Съвършено безразсъдство.

Отключих вратата. Беше лесна, не можеше дори да се доближи по трудност до това, с което трябваше да се оправят Ейбрахам и Мизи. Тази врата не беше заключена, за да удържа решителни натрапници; намираше се тук, за да предпази от нараняване случайно преминаващите. Аз я отворих.

Зад нея се намираше голям генератор и двигателят, който въртеше пода. Меган и аз се вмъкнахме в стаята преди някой да е влязъл в коридора за тоалетните и аз извадих мобилния за малко светлина. Беше претъпкано, а подът бе покрит със сол на прах.

— Искри — отсече Меган. — Как набутват всичко това тук вътре? И го правят отново всяка седмица?

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — обясних аз. — Амбразурата смалява всичко и го качва в джоба си. После смалява работници и ги пуска по стените и пода с бормашини, за да поставят необходимите ѝ кабели. При положение, че Хелий издига пода колкото да не му позволява да спира, те могат да го завъртят отново.

Коленичих до машината и намерих двигателя. Беше свързан с някакви кабели и метални части отдолу.

— Това е батерията — рече Меган и посочи една от частите на машината — с резервен дизелов генератор.

— Не сме планирали с наличието на резервен — казах аз. — Това ще представлява ли проблем?

— Не — отвърна тя и протегна ръка. Поставих в нея одевешната кутийка. — Забавляваме се с вървите, а не с генератора. Ще се оправим.

Протегнах мобилния, с поставени нависоко инструкциите за защипване за устройството. Държах ги за нея, докато тя закачаше кутията ни за правилните жици. Когато се отдръпнахме, едва можех да я забележа.

— Трета стъпка завършена — със задоволство съобщих аз. — Изнизваме се от помещението с генераторите.

— Прието — отвърна Коуди. — Включваме Ейбрахам и Мизи в главната линия. Вие двамата имайте готовност. Нека Меган и Дейвид се измъкнат и минаваме на четвърта стъпка.

— Прието — обади се Ейбрахам.

— Яко — потвърди Мизи.

— Хайде пак с тая дума — започнах аз, докато излизах в коридора на тоалетните. — Опитах да я намеря. Нещо общо с нарезите на грамофонните плочи? Това…

Прекъснах, внезапно изпречил се пред излизаща от една от тоалетните сервитьорка. Тя зяпна мен, а после Меган.

— Вие двамата какво правите тук? — попита тя.

Злочестие!

— Търсехме тоалетните — отговорих аз.

— Но те са точно…

— Онова са тоалетните за простолюдието — обади се Меган отзад. С препъване се отдръпнах от пътя ѝ, а тя мина покрай мен. — Очакваш да използвам помещенията на прислугата?

Меган демонстрираше държането на Епичен така, сякаш то е било създадено специално за нея. Изправи фигура, с широко отворени очи, а в коридора започнаха да проблясват пламъци.

— Аз не… — започна сервитьорката.

— Спориш с мен? — попита Меган. — Осмеляваш се?

Прислужницата се сви, сведе поглед и млъкна.

— По-добре — отбеляза Меган. — Къде мога да намеря подходящите помещения?

— Тези са единствените поддържани. Съжалявам! Аз мога…

— Не. Писна ми от теб. Изчезвай и се радвай, че не искам да създавам главоболия на могъщия ни господар и да оставям труп, с който той да се занимава.

Жената офейка в главната зала.

Вдигнах вежда към Меган, щом пламъците изчезнаха.

— Добре.

— Твърде лесно беше — отвърна тя. — Злоупотребих със силите си. Да измъкваме Тиа и да изчезваме.

Кимнах и отведох и двама ни обратно в ресторанта.

— Излязохме — съобщих аз, щом стъпихме на въртящия се под. Не можех да усетя нищо — движеше се твърде бавно, за да бъде забележимо. Заехме позиция близо до някаква маса и давахме всичко от себе си, за да изглеждаме колкото може по-безвредни.

— На позиция — обади се Ейбрахам. — Чакам сигнала ви.

— Коуди? — попитах аз.

— Всичко изглежда наред. Действайте.

— Брой до три — помоли Ейбрахам.

Поех дълбоко дъх, натиснах мобилния в джоба си и задействах закаченото за генератора устройство. Всеки от нас можеше да го направи, понеже беше свързано с всичките ни мобилни, но решихме Меган и аз да отговаряме за него. Щеше да е по-лесно за Мизи и Ейбрахам да кажат какво искат, отколкото да извадят мобилните си, да рискуват със светлината и да задействат уреда сами.

Веднага щом натиснах копчето, светлините примигнаха и въртящият се ресторант спря. Гласовете замърмориха, чиниите затракаха, аз преброих до три и отдръпнах пръста си.

Светлините се върнаха и машинариите се съживиха с бръмчене. Отново се задвижихме. Нервно се огледах за сигнал за тревога.

Такъв нямаше. Явно една от трудностите при работата със скалъпени преди ден механизми бяха постоянните повреди и спаданията на напрежението. Планът на Тиа използваше това.

— Перфектно! — изкоментира Ейбрахам. — Минахме първия ред камери.

— Няма тревога на нито една от радиочестотите, които мога да открия — добави Коуди. — Само някои от охраната се оплакват и се надяват Проф да не обвини тях за спадането на напрежението. Тиа, момичето ми, ти си гений.

— Да се надяваме скоро да можеш да ѝ поднесеш комплимента лично — казах му аз. — Ейбрахам, кажи ни, когато групата ти достигне следващата камера. Сега сме на таймер. Готвачите ще започнат да се чудят къде ли са се дянали техните майстори на сладкиши и хората накрая ще отидат да прегледат генераторите.

— Прието.

Меган и аз останахме на позиция. Оттук насетне се предполагаше планът да не отнеме повече от десет минути. Чакането беше трудно. Мизи и Ейбрахам пълзяха през гъмжащи от охрана коридори, докато от нас двамата се очакваше да стоим тук и да изглеждаме невинно. Опитахме — и не успяхме — да измислим начин да слезем и да ги посрещнем, тъй че Меган да може да използва силите си и да помогне с последните етапи на проникването.

Може би това бе за добро. Меган изглеждаше изтормозена, търкаше си челото и ставаше раздразнителна. Взех за двама ни питиета от прислужника до бара, но после си дадох сметка, че вероятно са с алкохол, което беше нещо много лошо точно сега. Трябваше да бъдем нащрек. Затова грабнах кейкче от един от минаващите подноси. Можеше и да опитам продукцията на един Дейвид от друго измерение.

Спрях се на половината път към нашата маса. Дали чух…

Обърнах се и опитах да отделя гласа от гласовете на останалите бърборещи в множеството. Да. Аз познавах този глас.

Проф беше тук.

Бях леко изненадан; общуването не беше точно негова характерна черта. Ала този дълбок глас не можеше да бъде сбъркан.

Имаше основателни причини да бъда далеч от него, но пък носех ново лице — а опитът ни от първия ден показа, че той се подвеждаше от илюзиите на Меган. Може би щеше да си струва да се разузнае къде точно се намира и какво казва.

— Проф е тук — предадох аз по линията.

— Искри — изкоментира Коуди. — Сигурен ли си?

— Да — отговорих аз и отидох до място, откъдето можех да го видя как стои до един от прозорците. — Ще го доближа внимателно и ще го наблюдавам. Ако охраната забележи Ейбрахам и Мизи, той ще бъде уведомен най-напред. Мнения?

— Съгласна съм — обади се Меган. — Ние двамата не вършим нищо друго от полза тук. Това може да ни даде важна разузнавателна информация.

— Да — съгласи се Коуди. — Само че внимавай, момко.

— Разбира се, разбира се. Ще внимавам като диабетичен охлюв в бонбонена фабрика.

— Или пък — продължи Меган — охлюв в Илдития.

— И това. Ще ме поддържаш ли?

— По петите ти съм, Колене.

Поех дълбоко дъх и прекосих залата към Проф.

28.

Промъкнах се на някаква висока маса до мястото, където Проф говореше. Заобикаляше го групичка хора — низши Епични, ако съдим по разпознатите от мен. Проф държеше отворен бележник и седеше на маса.

Останалите се държаха на разстояние. Облегнах се на високата маса и опитах да изглеждам равнодушен. Почесах си ухото и включих засичащата аудиоамплификация на слушалката си.

— Крадеца трябва да бъде намерен — обясняваше Проф. Едва го дочувах. — Докато не постигнем това, не можем да направим нищо.

Останалите от групата кимнаха.

— Искам Фаберже и Опропастяване да пуснат слухове — продължи Проф, докато пишеше в бележника си. — Казвайте, че съществува нелегално движение за съпротива срещу мен и че то си търси водач. Следенето е твое задължение, Мастилница. Ти ще наблюдаваш кварталите на разните могъщи семейства. Някое от тях трябва да го укрива, както правеха Скат с нашата пленница долу. Атакуваме по два начина — обещанието за бунт, което да го изкара, съчетано със заплахата от разкриване. Фуего, искам да продължиш да работиш с дозера си и да преравяш града. Ще спретнем голямо шоу с това къде търсим и очаквайте Крадеца да се размърда — ще го изкараме навън, като кучета, които подплашват фазани на открито.

Облегнах се на масата — изведнъж се почувствах като след удар в стомаха.

Беше разумно. Проф имаше години практически опит в организирането и воденето на групи от Възмездители и беше много добър в лова на Епични. Но да го чуя да говори на тези хора така, както някога говореше на нас… беше убийствено. Колко лесно само замени своите приятели и борци за свобода с групичка тирани и убийци.

— Ние сме на следващия ъгъл — прошепна Ейбрахам в слушалката ми. — Картите на Тиа показват скрити камери тук.

— Да, видях ги — добави Мизи. — Биещи на очи картини, окачени на стената, за да прикрият издълбаната каменна сол. Задръж тук, докато не потвърдим.

— Прието — обади се Меган. — Затъмняваме при знак от Коуди.

— Действайте — рече той.

Светлините примигнаха, помръкнаха и угаснаха.

— Отново? — попита Проф.

— Инженерите трябва да са оплели инсталацията — обясни един от Епичните. — Може да се закача в старите превърнати в сол предавки и машинарии.

— Минахме — съобщи Ейбрахам.

Меган отпусна копчето и светлините се върнаха. Проф се изправи видимо недоволен.

— Господарю Ослепителни — заговори го млада жена, Епична. — Аз мога да открия Крадеца. Само ми дайте позволение.

Проф се обърна, огледа я и отново седна в стола си.

— Бавно дойде да ми служиш.

— Тия, които бързо се заклеват във вярност, бързо нарушават клетвата си, господарю.

Познавам ли я?

— Коуди — прошепнах аз — има ли в записките ми нещо за русокоса жена, Епична, от Илдития? Косата ѝ е вързана на плитка. Може би е между двадесет и двадесет и пет годишна.

— Дай да видя — каза Коуди.

— И какво ще направиш — обърна се Проф към жената, — ако го намериш?

— Ще го убия за теб, господарю.

Проф изсумтя презрително.

— И по този начин ще унищожиш всичко, за постигането на което работя. Глупава жена.

Тя се изчерви.

Проф бръкна в джоба си, извади нещо и го постави на масата. Малко цилиндрично устройство, може би с размерите на стара батерия.

Познах го. Имах едно в джоба си — Летящ рицар ми го беше дал. Бръкнах и го напипах, за да уверя себе си, че все още е там. Тъканен инкубатор.

— Имате разрешението ми да го преследвате — обясни Проф — но ако го намерите, не го убивайте. Донесете ми малко от кръвта или кожата му за това устройство. Умира само след като съм наясно, че образецът е добър. Ако някой го убие преди това, аз ще го унищожа.

Потръпнах.

— Ти там — рече той по-високо.

Подскокнах, погледнах и установих, че сочи право към мен.

Махна ми с ръка да дойда. Огледах се зад себе си, а после отново погледнах него. Гледаше мен.

Злочестие!

Отново махна — по-нетърпеливо, с все по-гневно изражение.

— Момчета, това може да тръгне зле — прошепнах аз, заобиколих масата си и се запътих към Проф.

— Какво правиш? — попита ме Меган. Беше се настанила наблизо, облегната на някакъв парапет, и отпиваше от питието си.

— Повика ме.

— Ние сме на вратата на Тиа — съобщи Ейбрахам. — Двама охранители. Ще трябва да се захванем с тях.

— Пригответе се за още едно затъмнение — додаде Коуди. — Дейвид, какво е положението ти?

— Мокря конците — прошепнах аз, после пристъпих към масата на Проф.

Той ме погледна за момент, после посочи ръката ми. Намръщих се от изненада и сведох поглед. Едва тогава осъзнах, че все още държа неизяденото кейкче. Примигнах и му го подадох.

Проф го взе и ме отпрати с махване на ръка.

Бях напълно щастлив да се подчиня. Изнесох се, отпуснах се на масата, опитах да отпусна изопнатите си нерви.

— Положението е стабилно — съобщи Меган с облекчение. — Фалшива тревога. Ейбрахам, готов ли си?

— Да. Ще дам знак.

— Действай — прошепна Коуди.

Светлините отново изчезнаха и Проф изруга. Затворих очи. Това беше моментът. Щеше ли Тиа да бъде зад онези врати?

— Проникнахме — докладва Ейбрахам. — И двамата охранители са премахнати. Боя се, че са мъртви.

Тихичко издишах, когато Меган върна осветлението. Двама мъртви охранители. Според правилника на Възмездителите такива неща трябваше да бъдат свеждани до минимум, тъй като Проф обясняваше, че няма да стигнем далеч, ако избиваме своите. Охранителите не бяха невинни; те по подразбиране одобряваха залавянето на Тиа и — вероятно — изтезаването ѝ. Но в крайна сметка двама нормални души — просто опитващи се да оцелеят в ужасния нов свят — бяха мъртви заради нас.

Дано наградата си струваше цената.

— Тиа? — прошепнах аз.

— Тук е — отвърна Мизи. — Ейбрахам тъкмо я освобождава от въжетата ѝ. Не изглежда твърде зле.

Малко по-късно по линията се понесе познат женски глас.

— Ха. Та вие го направихте, слонцета.

— Как си? — попитах я аз и двамата с Меган с облекчение се спогледахме.

— Той каза, че някои от групата му „ставали нетърпеливи“ и нареди да ме завържат, за да помисля върху отговорите си. Но не ме нарани.

Тя замълча.

— Все още доста от Джон е съхранено. Не бих допуснала… Искам да кажа…

— Знам — отговорих аз, обърнах се и видях как Проф разговаря с Епичните си, макар и да не се бях разположил подходящо, за да доловя какво казва той.

— Почти му повярвах, Дейвид. Повярвах, че не се е променил, че това е част от някакъв необходим в борбата с Епичните номер…

— Той знае какво да каже — продължих аз. — Не си е отишъл съвсем, Тиа. Ще го върнем.

Тя не отвърна; Меган и аз се насочихме към асансьорите. Ако някой ни попиташе, аз щях да се престоря, че ми е лошо, и щяхме да слезем със следващия надолу. Там нямаше да ни проверяват в списъка с гостите, както биха го направили, ако бяхме опитали да проникнем по този начин.

Лесно влизане, лесно излизане. Чувствах се почти така, сякаш бях безделничил по време на мисията, докато Ейбрахам и Мизи са вършили трудната работа.

— Целта постигната — казах аз. — Всички се изтегляме.

— Вече имате данните? — поинтересува се Тиа.

— Данни? — учудих се аз.

— От компютрите на Джон.

— Не — отговорих. — Дойдохме за теб, а не за това.

— Оценявам го. Но, Дейвид, аз разговарях с него и измъкнах от него някои неща. Били сме прави. Регалия е оставила на Джон план, който той да следва. Той е тук по нейно настояване. Идването до Илдития е част от някакъв генерален план. План, който ние трябва да открием.

— Съгласен съм, но… Чакай.

Зад мен залата внезапно беше притихнала. Ръката на Меган се стегна върху моята и ние се обърнахме.

Проф се беше изправил и беше наредил на всички наоколо му да пазят тишина.

Тиа започна да възразява на думите ми, но я срязах.

— Нещо не е наред. Какво сте направили?

— Нищо — отговори Мизи. — Просто излязохме от стаите на Тиа. Движим се към асансьорната шахта.

Проф рязко махна с ръка към асансьорите и произнесе нещо, което не можах да разбера. Настойчивостта в движенията му не можеше да бъде сбъркана.

— Ейбрахам, Мизи — обявих аз. — Разкрити сте. Повтарям, разкрити сте. Доберете се до някой изход, веднага.

29.

Тръгнах към главните асансьори за гости, но се изненадах, че Меган ме задържа. Погледнах я, а тя на свой ред кимна към лакеите на Проф. Движеха се в същата посока. Щяха да бъдат с предимство — ние щяхме да бъдем избутани от пътя.

Стълбите? — беззвучно произнесе тя.

Аз кимнах. Намираха се в центъра на въртящото се помещение, тъй че се насочихме натам и опитахме да не бием на очи. Ако групата на Ейбрахам е била открита, ставаше още по-належащо Меган и аз да останем прикрити.

— Оттегляме се към изхода за извънредни случаи — с тежко задъхване докладва Ейбрахам. — Камерите ще ни заснемат. Дори и щом са предупредени, предпочитам да не знаят в кои коридори сме ние.

— Гасим светлините — съобщих аз. — Минавайте на нощно виждане.

— Прието.

Изключих светлините с мобилния и предизвиках всеобщи възклицания в ресторанта.

— Какво го е размърдало? — поинтересува се Мизи.

— Трябва да е поставил някакъв бръмбар по мен — обясни Тиа. — Нагласен да се задейства, щом изляза от стаята.

— Може и да те следи! — предупредих аз.

— Знам — съгласи се тя. — При все това сега не можем да направим много по въпроса.

Чувствах се толкова безпомощен. Меган и аз се промъквахме предпазливо към вътрешния участък на залата и се придвижвахме към вътрешната стълба.

— Дейвид — продължи Тиа. — Стаите на Джонатан са на този етаж. Аз ще взема Ейбрахам и Мизи и ще измъкнем тези данни. Можем да ги вземем при бъркотията заради затъмнението; те въобще няма да очакват ние да се насочим натам.

Заковах се на място.

— Тиа, не. Прекратявайте. Изнасяйте се.

— Не можем да го сторим.

— Защо? — поинтересувах се аз. — Тиа, ти винаги си била предпазливата! Тази мисия отива по дяволите. Трябва да се измъкваме.

— Ти разбираш какво има в тези данни, нали, Дейвид?

— Плановете на Регалия?

— Повече от това. Тя е видяла Злочестие, Дейвид. Регалия е общувала с него, с нея или с каквото е там. Джон ми се похвали с това какво е видял. Дейвид, има снимки.

Искри. Снимки на Злочестие? На Епичния?

— Всички тайни, които сме преследвали, може да се намират на този дата драйв — продължи Тиа. — Отговорите, които сме търсили през целия си живот. Ти определено можеш да го разбереш. Моят план ви доведе дотук; трябва да направим последната крачка. Тези данни си струват риска.

От този ъгъл можех да виждам през един стъклен прозорец на външната част на сградата. Злочестие си беше там, разбира се. Винаги е бил там — дупката от куршум в небето. Злочестие… един Епичен. Най-висшият даряващ? Щяхме ли да намерим отговора в това петно ярка светлина? Щяхме ли да открием защо всичко това е започнало?

Смисълът от появата на Епичните… Истината?

— Не, Тиа — възразих аз. — Разкриха ни, а групата ми е в сериозна опасност. Не можем да вземем тези данни точно сега. Ще го направим по-нататък.

— Толкова близо сме — продължи тя. — Аз няма да зарежа това, Дейвид. Съжалявам. Групата е моя, и като старши Възмездител аз…

— Старши Възмездител? — намеси се Меган. — Че ти ни изостави.

— Казва предателката.

Меган се стегна. Стоеше до мен, ръката ми лежеше на рамото ѝ, ала не можех да видя много от нея. Залата беше изцяло черна — гостите се блъскаха в разни предмети и объркано говореха на висок глас. От другата страна на помещението някакъв Епичен грейна като червена светкавица и освети мястото. Скоро и втори Епичен засвети с по-мека, синя светлина.

— Тиа — започнах аз и опитах да бъда разумен. — Аз командвам мисията и ви казвам да се изнасяте. Тази информация не си струва излагането на групата ми на опасност. Ейбрахам, Мизи, изнасяйте се.

По линията се възцари мъртва тишина. Можех да си ги представя един етаж по-надолу — как гледат Тиа в очите и размишляват.

— Прието, Дейвид — обади се Ейбрахам. — Група Хип се измъква.

— Аз съм с него — потвърди Мизи. — Сега не е времето за борби за власт, Тиа. Да се изнизваме оттук.

Тиа измърмори нещо, което не можах да чуя, но не поднови спора. Меган ме дръпна за ръката и ме поведе през последната отсечка от разстоянието към вратата на стълбата, която вече можехме да видим заради излъчвания от неколцина светещи Епични блясък. За нещастие, при изключеното осветление натам се събираше и антуражът на Проф и ни препречи пътя.

— Дейвид? — попита Мизи малко по-късно по линията. — Ами вие двамата?

— Продължавайте с извънредния план за изнасяне — отговорих ѝ аз. — Имаме фалшиви самоличности. Тук горе сме в безопасност.

— Готови сме — обади се Ейбрахам. — Няма да ни трябват надуваеми неща. За съжаление, разполагаме с нещо по-добро.

— Давайте — намеси се Коуди. — Трябва да сте чисти.

Стори ми се, че чух отварянето на прозорец надолу, или поне усетих вибрациите.

— Парашути! — изкрещя някой към нашия прозорец. — Навън!

Всички се втурнаха към прозорците; Меган и аз се отдръпнахме. Епичните на Проф се струпаха покрай нас към някакъв прозорец и тогава младата жена, която ми се стори, че съм разпознал, направи знак с ръка на неколцина от охраната. Тя погледна Проф, който стоеше скръстил ръце, осветен от грейналите близо до него Епични. Той кимна.

— Свалете ги — нареди жената и посочи.

Охраната започна да стреля. Прозорецът се разби под какофонията на оръжейната стрелба на закрито. Звучеше като фишеци, прикрепени към главата на човек и напъхани в ушите му.

Цевите проблеснаха и осветиха тъмната зала като стробоскопски лампи. Потръпнах и се отдръпнах, когато стрелците надупчиха парашутите на Ейбрахам. За щастие, суматохата около прозореца насочи вниманието на всички натам. Меган и аз успяхме да се отдръпнем към стълбището в центъра на помещението.

— Парашутите са свалени, господарю — съобщи русата Епична и се обърна към Проф.

Нямахме много време, докато откриеха, че парашутите са били закачени към труповете на мъртвите охранители. Ейбрахам, Тиа и Мизи щяха да използват разсейването, за да достигнат вратите на асансьора, да се спуснат надолу с механизмите си за изкачване по кабели и да излязат от постройката.

— На асансьорите сме — съобщи Ейбрахам.

— Давайте! — изстреля Коуди.

— Готово.

Изчаках в продължение на няколко напрегнати мига.

— Стигнахме втория етаж — най-накрая докладва Ейбрахам, останал без дъх. — Спираме тук.

— Яяяко спускане — добави Мизи. — Като цип, само дето право надолу.

— Поне не ви е заял по средата на пътя.

— Какво? — попита Мизи.

— Нищо.

— Дейвид — обади се Ейбрахам, отново успокоен. — Има проблем. Тиа не дойде с нас.

— Тя какво?

— Тиа остана горе — обясни той. — Когато скочихме в асансьорната шахта, тя изтърча в обратната посока.

Към стаята на Проф. В името на сянката на Злочестие, тази жена беше упорита. След цялата извършена работа тя щеше да бъде убита.

— Продължавайте с измъкването — рекох аз. — Тиа вече е сама. Нищо не можем да направим.

— Прието.

След всички трудности, през които минахме, за да се доберем до нея, тя направи това. Част от мен не можеше да я обвинява; и аз бях изкушен от тази информация. Останалата част от мен ѝ беше бясна, задето ме постави в положението да трябва да нареждам един член на групата да бъде изоставен.

Внезапно светлините се върнаха.

Подът под масите се килна — Меган и аз бяхме на невъртящата се част. От лявата ни страна нисък, оплешивяващ Епичен от обкръжението на Проф доближи центъра и тържествуващо вдигна изключващото устройство, което бяхме прикачили към генератора.

Проф го погледна и викна:

— Тук са! Обградете асансьора и стъпалата. Чистач, помети стаята!

Чистач… познах името.

— Ох! — обади се Коуди. — Точно така, Чистач. Открих тази Епична за теб, Дейвид. Съжалявам, момко. Намерих я, точно когато всичко отиде на кино. Чистач. Силите…

— … се състоят в това да обезсилва силите на другите Епични — прошепнах аз. — Да ги изключва за секунда.

През залата премина проблясък. В същия миг се обърнах и видях как Меган ме гледа. Не създаденото от нея лъжливо лице, а самата Меган. Въпреки че беше красиво, въобще не бях искал да виждам това.

Дегизировката ни изчезна.

30.

За добро или зло, прекараното с Епичните време много ми беше помогнало да се оправям с изненадите. Извадих пистолета си почти толкова бързо, колкото и Меган.

Важно — и двамата действахме инстинктивно, но никой от нас не стреля по Проф. Меган ликвидира тримата войници, които стреляха през прозореца. Малките ни оръжия се представиха добре като за компкатни оръжия. Аз застрелях Чистач.

Тя умря много по-лесно от повечето Епични, които съм убил — всъщност гледката на изтичащата от нея кръв ме изненада повече от загубата на прикритията ни. Бях израсъл с представата, че Епичните са изключително корави; понякога беше трудно да си припомниш, че повечето от тях имаха само една или две сили, а не пълен комплект.

Проф изрева от гняв. Не смеех да го гледам; беше достатъчно плашещ и когато не се опитваше да ме убие. Вместо това хукнах към отворената врата на стълбата и убих изненадания Епичен вътре.

Меган ме последва.

— Наведи се! — викна тя, когато хората в залата зад нас извадиха оръжията си. Никой не отправи повече от два-три изстрела и експлозия разтърси ресторанта, напука стените от каменна сол и посипа надолу дъжд от прах.

Закашлях се, замигах, за да махна солта от очите си, и се изправих на крака. Една от гранатите на Меган. Успях да хвана протегнатата ѝ ръка и да хукна заедно с нея надолу по стълбите.

— Искри — каза тя. — Не мога да повярвам, че сме живи.

— Чистач — казах аз. — Експлозиите ѝ обезсилват Епичните сили, като силовите полета на Проф. Избухването ѝ го направи за миг неспособен да ни залови.

— Бихме ли могли да го…

— Да го убием? — продължих аз. — Не. Чистач отдавна да е била премахната от един или друг Висш Епичен, ако силите ѝ бяха толкова мощни. Тя не може… да де, не можеше… да отстрани вродените защити на някой Епичен, а само да си играе с проявленията за една-две секунди. Силови полета, илюзии, такива неща.

Меган кимна. Стълбището беше тъмно — никой не беше помислял да поставя осветление там — но чухме, когато отгоре влязоха хора. Тя се опря в стената и погледна нагоре. Можех да видя очертанията ѝ на идващата отгоре светлина.

Кимнах в отговор на негласния ѝ въпрос, когато ме погледна. Трябваше ни време за планиране, а това значеше да не допускаме върху нас да се оказва натиск. Тя издърпа другата мини-граната от калъфчето на бедрото си, активира я и я хвърли нагоре.

Втората експлозия запрати върху нас буци сол и явно беше откъртила цял участък от стъпалата нагоре. Аз ѝ кимнах и двамата погледнахме по продължение на стълбата. Нямаше как да слезем седемдесет етажа по-надолу и да не се озовем в капан накрая. Трябваше ни друг път навън.

— Дейвид?

Гласът на Коуди.

— Забелязах някакви експлозии по-нагоре. Вие наред ли сте?

— Не — отвърнах аз. — Прикритието ни го няма.

Ейбрахам тихо изруга на френски.

— Оставили сме резервната екипировка, Дейвид. Вие къде сте?

Ейбрахам и Мизи бяха донесли още уреди за изкачване в случай, че имаше други пленници освен Тиа — или ако Меган и аз се присъединяхме към тях. Параметрите на мисията изискваха да се оставя екипировка за извънредни положения — за всеки случай.

— Ние сме точно до вратата на седемдесетия етаж — обясних аз. — Къде е екипировката?

— Черна раница — отвърна ми Ейбрахам — скрита във вентилационната шахта до служебния асансьор. Само че, Дейвид, когато се изнасяхме, охранителите направо заливаха етажа.

Щеше да бъде същият етаж, на който Тиа им се беше изплъзнала, за да гони данните на Проф. При все това не бях сигурен, че бих могъл да я спася. Искри. В момента не бях сигурен, че ще мога да спася себе си.

— Радиокомуникацията утихна веднага след като засякоха Ейбрахам — продължи Коуди. — Трябва да притежават някакъв обезопасен сигнал, с който да си служат при извънредни случаи. И няма да използват мобилни Летящ рицар, можеш да си заложиш поличката за това.

Чудесно. Е, поне Меган и аз щяхме да имаме някакъв шанс с раницата. С опрян в стената гръб до вратата към седемдесетия етаж, аз извадих мобилния. Светлината му ни заля, докато разглеждахме изпратената от Коуди карта на етажа. Ние бяхме зелената точка, а асансьорът червената.

Въпросната червена точка се намираше право в средата на проклетата сграда. Прекрасно. Запомних пътя и си отбелязах стаите на Проф. Щяхме да минем близо до тях, по един коридор току край апартамента му.

Погледнах Меган и тя кимна. Плъзнахме вратата и Меган изскочи с оръжие в готовност, огледа се надясно и после — наляво. Последвах я, като гледах десния коридор, докато тя се придвижваше наляво. На тавана висяха електрически крушки и разкриваха абсурдно красиви вълни червена сол, прорязващи иначе черните и сиви стени. Приличаше на пламтящ гълъб.

Издишах. Все още никакви охранители. Двамата продължихме по левия коридор и подминахме затворени врати, за които знаех, че водят към луксозните апартаменти. Щом достигнахме края на коридора, мислех доста оптимистично за шансовете ни. Може би всички охранители са били изтеглени да претърсват останалите етажи или да защитават Проф горе.

Тогава стената на около три метра пред нас изчезна.

Ние залитнахме назад, а нощният вятър нахлу през нова дупка във външната стена на постройката и довя още солен прах от седемдесет етажа нагоре във въздуха. Вдигнах ръка срещу солта и премигнах.

Отвън върху светещ зелен диск се носеше Проф. Той пристъпи от него в сградата и краката му изскърцаха по солената прах. Меган изруга и отстъпи с протегнато пред себе си оръжие. Останах в позиция и огледах лицето на Проф с надеждата за някакъв признак на топлота или дори на жалост. Намерих само подигравка.

Той вдигна ръцете си от двете страни и призова остриета зелена светлина — копия от силово поле, с които да ни прониже. В този миг изпитах нещо неочаквано.

Чист гняв.

Гняв към Проф, че не е достатъчно силен, за да се противопостави на мрака. Чувството беше скрито в мен, затиснато от цял ред обяснения — той спаси Вавилар; Регалия го беше манипулирала към падението; извършените от него неща не бяха негова грешка.

Нищо от това не ми попречи да му бъда ядосан — бесен. Предполагаше се, че е нещо по-добро от това. Предполагаше се, че е непобедим!

Нещо в мен потрепери — като някакво древно чудовище, което шава неспокойно насън в леговището си от камък и вода. Космите на ръцете ми настръхнаха, а мускулите ми се напрегнаха — сякаш се напрягах да вдигна нещо тежко.

Погледнах в очите на Проф и видях отразена смъртта си. И нещо в мен каза не.

Чувството за увереност изчезна за миг, заменено от чист ужас. Щяхме да умрем.

Отскочих настрани и се измъкнах от острие светлина. Търкулнах се, а Меган отскочи назад към стената и успя да се отстрани от пътя на друго невероятно остро копие от силовото поле.

Опитах да се изнижа по коридора, но се блъснах право в светеща зелена стена. Простенах, обърнах се и видях как Проф ме разглежда презрително. Той вдигна ръка, за да ме унищожи.

Нещо малко го удари странично по главата. Той се сепна, после се обърна и още нещо го удари в челото. Куршуми?

— О, да — обади се Коуди по линията. — Видяхте ли всички? Кой току-що чукна юнака от един километър? Аз бях.

Куршумите не преодоляха защитните сили на Проф, при все че явно го дразнеха. Допълзях до Меган.

— Можеш ли да направиш нещо? — попитах аз.

— Аз…

Силовото поле се надигна, обкръжи мен и Меган и изряза голямо парче от пода от каменна сол.

Искри. Това беше. Щяхме да бъдем смазани като Вал и Ексел.

Протегнах се за Меган, понеже исках да я държа, докато това ставаше. Тя бе добила съсредоточено изражение, стиснала зъби, вперила невиждащ поглед.

Въздухът потрепери. Тогава вътре в кълбото до нас се появи още някой.

Примигнах от изненада. Новопоявилият се беше червенокосо, късо подстригано момиче на тийнейджърска възраст. Носеше обикновени джинси и старо кожено яке. Тя ахна и погледна затворилото ни кълбо от силово поле.

Проф сви ръка в юмрук, за да свие кълбото, ала младата жена разпери ръце настрани. Усетих бръмчаща вибрация, като глас без звук. Това звучене ми бе познато. Тензорите?

Силовото поле на Проф изчезна и ни изпусна на земята. Загубих равновесие, въпреки че младата жена с лекота се приземи на два крака. Бях напълно смаян, но бях жив. Приемах го. Хванах Меган и я дръпнах настрана от момичето.

— Меган — просъсках аз. — Какво направи?

Тя продължи да гледа невиждащо.

— Меган?

— Шшш — отсече тя. — Това е трудно.

— Но…

Проф вирна глава.

Момичето пристъпи напред.

— … Татко? — попита тя.

— Татко? — повторих аз.

— Не можах да намеря неразвалена негова версия в някоя достатъчно близка реалност — промърмори Меган. — Затова донесох каквото можах да намеря. Да видим дали планът ти действа.

Проф умислено огледа „дъщеря“ си, после махна с ръка и образува друго силово поле около Меган. Момичето го унищожи незабавно, като протегна ръце напред и освободи поток тензорна сила.

— Татко? — попита го тя. — Какво правиш тук? Какво става?

— Нямам дъщеря — отряза Проф.

— Какво? Татко, това съм аз, Тави. Моля те, защо…

— Нямам дъщеря! — прогърмя Проф. — Лъжите ти няма да ме подведат, Меган! Предателка!

Той разпростря ръце настрани и се появиха върхове от зелена светлина, оформени като люспици стъкло. Той ги изстреля по коридора към нас, но Тави махна с ръка и пусна силова вълна. Това беше тензорната сила — когато унищожи остриетата светлина, Тави изпари и стената наблизо. Тя стана на прах.

Около момичето изникнаха две синьо-зелени остриета, досущ като на Проф. Искри! Тя притежаваше същия набор сили като него.

Очите на Проф се разшириха. Това нещо в изражението му страх ли беше? Тревога? Меган не бе донесла със себе си в нашия свят негова версия, но това явно беше достатъчно близо. Да, той се боеше от нейните сили. От своите сили.

Изправи се срещу страховете си, Проф, отчаяно си казвах аз. Не бягай. Сражавай се!

Той изрева от безсилие, размаха ръце пред себе си, унищожи коридора с едно дълго замахване и запрати над нас вълна от солен прах. Силовите полета проблясваха при появата си — парчета светлина, които се удряха в Тави; стени, свиващи се, за да смажат; какофония на унищожението.

— Да! — провикнах се аз. Той не бягаше.

Тогава, за нещастие, подът изчезна изпод мен.

31.

Вълната от разрушителната сила на Проф приключи, точно когато удари мен, и въпреки че паднах в дупката на пода, успях да се протегна и да се хвана за ръба, за да се спра. Меган коленичи до издатината, забравила за отворилата се до нея дупка.

Падането беше около три метра, но това бе малко множко, за да искам да рискувам. Започнах да се изкатервам нагоре.

— Дейвид — внезапно каза гласът на Тиа в ухото ми. — Какво правиш?

— Опитвам да не умра — със сумтене произнесох аз, все още висейки. — Ти все още ли си на седемдесетия етаж?

— В стаята на Джон съм и опитвам да вляза в кабинета му. Би ли могъл да прекъснеш електричеството за мен? Има електронна ключалка на бронираната врата.

Отгоре избръмча тензорна вълна и аз чух зловещо простенване откъм тавана.

— Изключвателя го няма, Тиа — продължих аз, докато се изправях на крака и се озовах в една военна зона. — А и ние имаме по-големи неприятности от това да се вмъкнем в стаите на Проф. Той е тук.

— Искри! — изруга Тиа. — Какво става? Вие добре ли сте?

— Да и не.

Докато съм бил долу, Проф и Тави бяха съборили междинните стени на стаите и бяха оформили много по-голямо бойно поле. Разменяха си избухвания на светлина и тензорни сили и оставяха процепи и кратери в пода.

Таванът нямаше да издържи още дълго. Потърсих Меган — беше коленичила край останките от една стена. Тя изсъска през стиснати зъби; гледаше битката с немигащи очи. Пристъпих към нея, но когато ме погледна, устните ѝ се свиха, а зъбите скръцнаха. Презрение.

Охо.

Това беше опасно. Твърде бързо беше пренесла твърде много неща към нашия свят.

Но, искри, това действаше. Проф се оттегляше по коридора пред един от пристъпите на Тави — летящи копия от синя светлина, които той успяваше да изпари с тензорната си сила. Външната стена от лявата му страна бе разнебитена и през нея духаше вятърът. От дясната му страна стаите бяха осеяни с дупки, а подът и стените бяха почти изцяло унищожени.

Хвърлих се към Меган, когато таванът от дясната страна на Проф хлътна. Премигнах — искри, от тази сол една драскотина на ръката ми защипа — и видях как към Тави се понесоха остриета от блестящо зелено; светлината им освети прахта наоколо. Тя едва ги отблъсна.

Проф беше загубил излъчването си на непоклатима увереност; потеше се и ругаеше, докато се биеше, и — за моя изненада — видях няколко драскотини на ръката му.

Те не зарастваха.

Силите ѝ наистина спираха неговите. Но защо не беше станал добър? Не беше ли се изправил срещу страховете си?

— Дейвид — притеснено се обади Тиа. — Звучи така, сякаш цялата сграда се срутва. Ти добре ли си?

— Засега. Тиа… Меган призова негова версия от друг свят. Човек с неговите сили. Те се бият.

— Искри! — изруга Тиа по линията. — Вие сте откачени.

За миг тя се умълча, докато аз зяпах Проф със зинала уста, смаян от прилагането на силата.

— Добре — обади се колебливо Тиа. — Идвам при вас.

— Не — възразих аз. — Крий се. Не мисля, че можеш да направиш нещо. Че който и да е от нас може да направи нещо.

Погледнах Меган — стиснала зъби — и се затичах към нея.

Тя ме погледна ядосана.

— Не се приближавай, Дейвид — изръмжа тя. — Просто… не се приближавай.

Спрях, въздъхнах и се затичах по-нататък по коридора — към Проф и Тави. Глупаво може би, но трябваше да видя това. Минах през стаята, където таванът беше паднал от дясната ми страна, и след това продължих към двамата души, които се биеха. Тук коридорът завиваше, но те бяха продължили, бяха изпарили стената и навлезли в разкошен хотелски апартамент.

Проф изстреля към Тави вълна от тензорна сила, разтопи столове и маси и я удари с пълна мощ. Копчетата на ризата ѝ станаха на прах, но самата риза не — поддаваше само плътната неодушевена материя.

Силовите ѝ полета изчезнаха. Тя скочи в търсене на прикритие и едва се измъкна от светлинни остриета. Трябваше да преброя до три, преди тя да успее да образува силово поле и да блокира сипещите се удари. Действаше. Явно и тя имаше същата слабост като Проф — същите сили, използвани от някой друг. Улучването ѝ от тензори временно изключваше нейните сили, както се отразяваше и огънят на Меган.

Можех ли да направя нещо? Да ѝ го обясня? Пристъпих напред, после се поколебах, тъй като въздухът около мен се огъна.

Озовах се в моментно видение от друг свят — Зарево, застанал на някакъв покрив, стиснал разперени ръце в юмруци, а от тях излиза огън. Нощно небе. Студен въздух, раздвижван от избухванията на топлина от Епичния.

Видението изчезна и аз отново бях на бойното поле в небостъргача. Отстъпих от деформирания въздух, а после се прикрих зад разрушена стена от каменна сол — вън от стаята, в която се сражаваха Проф и Тави. Над мен прелетяха няколко лъча светлина и се забиха в стената като вилици в торта.

Сега, когато знаех как да гледам, забелязах други места, където въздухът се въртеше и деформираше. Имаше ги навсякъде из коридорите и стаите — силите на Меган разделяха нашата реалност и я редуваха с реалността на Зарево.

На мен това ми изглеждаше като нещо много, много лошо.

Светлините внезапно помръкнаха, угаснаха — и после почти веднага се върнаха. Проф и Тави дори не прекратиха боя, но забелязах, че младата жена изглежда много по-изтощена от него. Потеше се, зъбите ѝ бяха стиснати, а по лицето ѝ се стичаха сълзи и минаваха през полепналия по него солен прах.

— Искри — изруга Тиа по линията. — Все още не мога да мина през тази врата. Някъде в стаята си Джон има резервен генератор. Включи се, когато прерязах кабелите; мога да го чуя как пухти вътре.

— Ти продължаваш с това? — попитах аз.

— Няма просто да стоя тук — отвърна тя. — Ако той е разсеян, то тогава…

Тя прекъсна, когато Проф освободи вълна от тензорна сила — предназначена да спре помитащо силово поле — и тя удари стената на апартамента, в който той се биеше. Стената падна навътре и разкри други стаи — там Тиа беше коленичила на пода.

Тя пусна едно проклятие и се сниши до съборената стена.

— Нямах представа, че си толкова близо — съобщи тя по линията. — Чакай. Това момиче ми изглежда познато. Това не е ли…

О, Господи…

— Момко — намеси се Коуди по линията — не мога да разбера какво става там горе. Вие биете ли се някак с него?

— Нещо такова — обясних аз и измъкнах пищова си от кобура му. Проф беше погълнат от двубоя си с Тави. Острие удари момичето, прониза ръката му и по стената отвратително пръсна кръв. Тя падна на колене и мигове по-късно раната започна да минава. Тави отби следващите светлини с тензорната сила и присви ръка. След това се изправи на крака — плътта беше зараснала, а кръвта спряла.

Все още укрит в дупката до стаята, аз зяпах. Тя се излекува. А силите ѝ се върнаха много по-бързо от способностите на Меган, след като докоснеше огън.

Като Едмънд. Слабостта ѝ не я засяга толкова, колкото засяга Проф или останалите. Може би се е изправила срещу страховете си отдавна и ги е превъзмогнала?

Проф продължаваше да носи белези на местата на нейните удари. И все пак не можех да не смятам, че пропускам нещо изключително при силите и слабостите. Проф се биеше с нея. Това не би ли означавало, че той сам застава срещу страховете си? Защо продължаваше да бъде толкова очевидно погълнат от тъмата?

Вътре в стаята — през разрушената западна стена — Тиа най-накрая беше успяла да проникне в кабинета на Проф. Едва я различавах там — мина покрай генератор като оня, който намерихме горе. Тя седна на бюрото и започна бясно да работи на компютъра.

Но Тави… горката Тави. Не я познавах, но сърцето ми се късаше, като виждах как отстъпва под избухванията на силата на Проф. Тя продължаваше да се бие, но очевидно имаше по-малко опит в сраженията от него.

Изправих се и стиснах малкия си пистолет с две ръце. През рамо съзрях как Меган се приближава по коридора и плаче силно; лицето ѝ представляваше маска от болка и съсредоточеност.

Трябваше да спра това. То не действаше и унищожаваше Меган. Вдигнах оръжието си към Проф, докато той се беше концентрирал върху Тави; издишах и се успокоих. Изчаках една вълна от тензорната сила на Тави да мине над него и да унищожи някое силово поле.

И после стрелях.

Не мога да кажа дали бих настрана нарочно или беше ефект от люлеенето на пода. Тук таванът се огъваше както в съседната стая — твърде много стени бяха изчезнали.

Както и да е, изстрелът ми закачи Проф за страната на лицето, вместо да го удари право в тила на главата. Куршумът откъсна парче от бузата му и разпръска кръв. Вродените му защитни силови полета не действаха. Вероятно бих могъл да го убия.

Моментът отмина. Проф издигна зад себе си стена от силово поле, за да спре други изстрели — един почти несъзнателен жест, сякаш бях някаква задна мисъл. Злочестие… ами ако убиеше Тави? Бяхме я измъкнали от нейната реалност и я бяхме запокитили посред нашата война. Отново погледнах Меган.

Огън, мина през ума ми. Това беше друг начин да приключим с това. Разрових се в джоба си в търсене на запалката. Къде беше? Дори не бях забелязал колко опърпани са станали дрехите ми — хубавото сако посипано със сол, а панталоните разкъсани. Не можех да намеря запалката си; бях я загубил някъде.

Все пак намерих нещо друго в джоба си. Малък цилиндър. Тъканният инкубатор на Летящ рицар.

Вдигнах поглед към мястото, където бях прострелял Проф. Смеех ли? Можеше ли Меган да удържи още малко?

Взех решението си, втурнах се през стаята, снишавах се из силовото поле и прескочих останките на полустопено от тензора канапе. Това ме отведе в сърцето на битката — Проф и Тави се сражаваха край бара на великолепната стая. Над мен се носеха вълни от прах и влизаха в очите ми. Солта проникна и в устата ми и от това ми се доповдига. Подът се разтресе, аз се хвърлих на него и се изтъркалях настрани, когато невидим тензорен удар отвори голяма дупка наблизо. От дупка в тавана се сипеше прах.

Изправих се и заобиколих Проф много отблизо при придвижването си към петното от кръв на пода. Той се обърна към мен с разширени от ярост очи. Искри, искри, искри!

Плъзнах се по пода и посред кървавото петно намерих парченце кожа от бузата му. Той вече се бе излекувал от прострелването. Явно раните бяха нелечими само ако го засегнеше някое от остриетата от светлина. Обикновената рана започваше да заздравява веднага щом силите му се появяха отново.

32.

Този път не пропаднах два метра надолу при преминаването в другия свят, което си беше плюс. Вместо това се изтърколих върху покрив в тиха част на града. Не беше небостъргач, а жилищна постройка, макар и — разбира се — висока.

Нищо не се разпадаше, нямаше пушечни изстрели, а и напълно липсваше объркващото бръмчене на тензорната сила на Проф. Само спокойното нощно небе. Красиво… и без червеното петно, което да блести ослепително срещу мен.

Стисках образеца от тъканта, лежах, гледах небето и поех няколко успокоителни вдишвания. Това май беше най-щурото нещо, което съм правил, а досегашният ми живот бе поставил летвата твърде нависоко.

— Ти — произнесе нечий глас зад мен.

Претърколих се до положение на колене — с едната ръка придържах клетките на Проф по-близо, а с другата вдигнах оръжието. До покрива се рееше Зарево, светнал и пламтящ — дрехите и кожата му бяха погълнати от извиващите се пламъци. Куршумите не биха наранили огнения Епичен — просто щяха да се разтопят. Дали не бях заменил едно смъртноопасно положение за друго?

Трябва да изчаквам, докато не ме изтеглят обратно в моя свят, казах си аз. Само дето… колко дълго щях да остана, ако Меган не опитваше активно да ме изтегли? Не можеше да съм се преместил за постоянно, нали така?

Зарево беше неописуем — неговата аура от горещина и огън изкривяваше въздуха наоколо му. Най-накрая стъпи на покрива и — изненадващо — пламъците му отслабнаха. Появиха се дрехи — яке върху тениска и джинси. Огънят продължи да гори по ръцете му, но беше отслабен, като последните пламъци на лагерния огън, преди да се предадат на жаравата. Лицето бе същото като другите пъти, в които го бях виждал.

— Какво направи с Тави? — попита той. — Ако си я наранил…

Облизах устни — бяха страшно сухи и солени.

— Аз…

И отново моралните измерения на постъпката ни направо ме удариха по главата, като юмрука на сервитьорката от Фабриката, след като съм опитал да отмъкна един мъфин повече.

— Беше всмукана в моя свят.

— Значи Тиа е права. Вие действително се опитвате да ни изтеглите в своето измерение?

Той пристъпи напред и пламъците му отново лумнаха.

— Защо правите това? Какво сте намислили?

Аз отстъпих назад върху покрива.

— Не е това! Или, да, ние не знаехме — най-напред Меган не знаеше — искам да кажа, ние не…

Нямах представа какво опитвам да кажа.

За щастие, Зарево спря, а след това още повече отслаби пламъците си.

— Петна, та вие сте уплашени. — Той вдиша дълбоко. — Виж сега, можете ли да върнете Тави? Намираме се в средата на нещо. Имаме нужда от нея.

— Тиа… — казах аз, свалих оръжието си и събрах две и две. — Чакай. Ти си един от Възмездителите?

— Затова ли все ме дърпате във вашия свят? — попита той. — Няма ли моя версия там?

— Аз… смятам, че е възможно да си момиче — отвърнах аз. И да излизаш с мен. Бях забелязвал приликите по-рано — Зарево беше рус и имаше лице, което, ако не се обръщаше внимание на мъжките му черти, напомняше за това на Меган.

— Да… — отговори той и кимна. — Забелязал съм я. Тя е човекът, който ме изтегля. Странно е да си помисля, че може и да имам сестра на друго място, в друг свят.

Проблясък на светлина възпламени наблизо разположена сграда. Шарп Тауър? За пръв път си дадох сметка, че все още се намирах в същата част на Илдития, но извън кулата, на върха на постройка като онази, на която се беше разположил Коуди.

Зарево се врътна по посока на експлозията, а след това изруга.

— Стой тук — каза той. — Ще се занимавам с теб по-нататък.

— Почакай — възразих аз и станах на крака. Този проблясък… изглеждаше познат. — Разрушение. Това просветване е причинено от Разрушение, нали?

— Ти го познаваш? — попита ме Зарево и отново се обърна към мен.

— Да — отговорих аз и опитах да се ориентирам в това, което виждах. — Може да се каже. Защо…

— Чакай — прекъсна ме Зарево и допря ръка до ухото си. — Да, видях го. Дошъл е в Шарп Тауър. Прав беше.

Той присви очи и изгледа по-високото здание.

— Искам да вляза в контакт. Не ме интересува дали опитва да ме подмами, Тиа. Най-накрая трябва да се изправим срещу него.

Колебливо отидох до Зарево, който стоеше на края на нашата сграда. Толкова много неща тук бяха различни, но и толкова много беше същото. Разрушение, самата Илдития. Тиа, както изглежда? И Тави… нейна дъщеря?

Горещината от Разрушение се върна — силна горещина на вълни. Солта не можеше да се възпламени, но той продължаваше да излъчва. Там нависоко се движеха сенки. Примижах и тогава — като силуети на фона на пламъците — видях как фигури скачат от прозорците.

— Петна! — изстреля Зарево. — Тиа, там горе има хора. Скачат, за да избягнат създаваната от него горещина. Отивам.

Зарево избухна в пламъци и се стрелна във въздуха — макар че можех да преценя, че няма да достигне хората навреме. Твърде далече беше, а и те падаха твърде бързо. Сърцето ми спря. Какво ужасно решение — да изгориш от Разрушение или да паднеш към смъртта си? Исках да избърша сълзите от очите си, но не можех. Горките хора.

Още някой скочи от стаята на върха на горящата сграда. Фигура със светещи ръце — величествен образ, който скочи надолу с развяно след него сребристо наметало. Подобно на метеор той остави след себе си блестяща, мощна светлина, докато се носеше към падащите хора. Дъхът ми спря, когато хвана първия човек, а после следващия.

Залитнах назад. Не.

Зарево дойде и отново кацна до мен.

— Няма значение — съобщи той на Тиа и пламъците му отчасти отслабнаха. — Той беше там навреме. Трябваше да се досетя. Кога е бивало той да закъснее?

Познавах фигурата. Тъмно облекло. Могъщо телосложение. Дори отдалеч, дори и посред нощ, аз разпознавах този човек. Бях прекарал живота си да го изучавам, да го наблюдавам и да го преследвам.

— Стоманеното сърце — прошепнах аз.

След това се разтърсих и хванах Зарево, напълно забравил, че той пламти. За щастие, пламъците изчезнаха при допира и аз не получих изгаряния.

— Разбира се, че е той — потвърди Зарево и се намръщи.

— Стоманеното сърце… — повторих аз. — Стоманеното сърце не е зъл?

Той повдигна вежда към мен, все едно се бях побъркал.

— А го няма и Злочестие — продължих аз, докато гледах към небето.

— Злочестие?

— Червената звезда! — обясних аз. — Която доведе Епичните.

— Заклинание? — попита той. — Изчезна година след появата си; няма я вече десет години.

— Усещаш ли мрака? — продължих аз. — Подтика към егоизъм, който поразява всеки Епичен?

— За какво говориш, Чарлстън?

Няма Злочестие, няма мрак, Стоманеното сърце е добър.

Искри!

— Това променя всичко — прошепнах аз.

— Виж, и преди ти казвах, че трябва да се срещнеш с него — заговори ме Зарево. — Той отказва да повярва във видяното от мен, но той трябва да говори с теб.

— Защо с мен? Какво го интересувам аз?

— Е — отговори Зарево — той те уби.

В моя свят аз го убих. Тук той е убил мен.

— Как се е случило? Аз трябва да…

Залитнах. Зави ми се свят.

— Отивам — обясних аз и започнах да изчезвам. — Не мога да го спра. Ще върнем Тави. Кажете му… кажете му, че ще се върна. Трябва да…

— … разбера какво е станало тук — довърших изречението, ала Зарево беше изчезнал. На негово място се намираше изпълнено с прах и ярка светлина помещение. Двама Епични в битка. Отново се бяха преместили в коридора и подминаха апартамента на Проф. Това ги поставяше от дясната ми страна — където повечето от стените на помещението бяха изчезнали.

По време на отсъствието ми бяха дошли охранители и се бяха разположили на ъгъла в коридора, близо до моето укритие. Бяха започнали да действат срещу Тави и да изстрелват срещу нея по коридора залпове от преграден огън.

Не. Злочестие…

Трябваше да кажа на някого! Лесно забелязах Тиа — работеше крадешком на компютърния терминал в съседния апартамент. Беше пред мен и малко вляво. На главата ми се изсипа струйка сол и таванът простена.

Погледнах през рамо и видях как Меган се носи из апартамента към мен. Висока, решителна, отметнала назад глава, простряла ръце настрани — всеки пръст оставяше бразда в реалността. Един Висш Епичен в цялата си мощ.

Тя ме погледна и изръмжа.

Да. Имах по-сериозен проблем, с който да се оправям.

33.

Огън. Трябваше ми огън.

Приличаше на жестока ирония — преди мигове се намирах близо до човек, буквално изграден от пламък, а сега не можех дори и искра да намеря.

Пъхнах отмъкнатите клетки на Проф в джоба си, после станах и прекосих апартамента, като правех всичко възможно да стоя приведен. Охраната се оттегляше. Докато отчаяно търсех начин да предизвикам пламък, съзрях в коридора Тави, паднала на колене, обкръжена от няколко наслоени един върху друг мехура от светлина. Вероятно най-вътрешният беше нейният. Беше се свила вътре на кълбо, със сведена глава; кожата ѝ бе покрита със слой солена прах, набраздена от пот; трепереше.

Сърцето ми се сви, но аз хукнах за Тиа с надеждата, че тя може да има запалка. Меган се пресегна за мен, но се изплъзнах. Въпреки това въздухът около мен се нагъна. Зърнах откъслеци от други светове, от чужди пейзажи, от места, на които това място се беше превърнало в джунгла. Другаде бе станало гола пустош от прах и камък. Видях армии от блеснали Епични и купища мъртъвци.

Голяма част от тавана зад мен поддаде и рухна в какофонията на камък, който стърже в камък. Разруши част от пода и ме събори. Ударих се в повърхността с рамо и се понесох през солта.

Когато най-накрая спрях, започнах да мигам, за да махна прахта, и се закашлях. Искри. Кракът ме болеше. Бях си изкълчил глезена при падането.

Останките слегнаха и се видя, че повечето от пода на апартамента е изчезнал. Аз се бях озовал в стаите на Проф, до Тиа — тя се беше прикрила до бюрото и здраво стискаше мобилния в юмрук. Беше свързан с кабели за драйва на компютър, снабдяван с електричество — заедно с олюляващите се крушки — от малкия, бавно работещ в ъгъла генератор.

Меган не беше трепнала. Тя се обърна към мен. Зад нея, от другата страна на дупката в пода, хората от охраната на Проф се викаха и се изтегляха от отломките. От дясната ѝ страна Проф се беше надвесил над рухналата на пода Тави. Силовото ѝ поле бе изчезнало. Тя се размърда, но не се надигна.

Меган срещна погледа ми — беше издигнала ръце пред себе си. Устните ѝ се свиха презрително, но тя не ме изпусна от поглед, а после скръцна със зъби. Усетих молба в изражението на лицето ѝ. Все още проснат на разбития под, аз извадих пистолета от кобура, прицелих се и стрелях.

В генератора.

Като устройството на горния етаж, и този имаше резервоар с бензин. Не избухна, както го очаквах, но изстрелите го пробиха, предизвикаха огън и бликнаха пламъци.

Светлините веднага угаснаха.

— Не! — извика Тиа.

Меган гледаше огъня, а той танцуваше в очите ѝ.

— Посрещни го, Меган — прошепнах аз. — Моля те.

Тя пристъпи към него, като че ли привлечена от топлината му. После извика, изтича напред, подмина ме и протегна ръка в пламъка.

Меган рухна. Тави изчезна. Цепнатините във въздуха се изпариха. Аз въздъхнах облекчено и успях да пропълзя до Меган, като влачех наранения крак зад себе си.

Тя потръпна и притисна силно изгорената си ръка. Аз я отдръпнах още по-надалеч от генератора — ако избухне — и я взех в ръцете си.

В катраненочерната стая имаше само две светлини — гаснещият огън…

И Проф.

Меган стисна очи, трепереща от изпитанието си. Беше спасила живота ни, задейства моя план, но това не се оказа достатъчно. Лесно можех да го забележа, когато Проф се запъти към нас. Той достигна края на пробитата в пода дупка и я прекоси по силовото поле, образувано под краката му. Осветен отдолу, той приличаше на призрак — по-голямата част от лицето му се намираше в сянка.

Проф винаги имаше някак… недовършен вид. Прилично на палета натрошени тухли лице, обикновено подчертано с небръсната брада. Днес обаче можах да забележа и белези на изтощение. Бавните стъпки, струйките пот по лицето, отпуснатите рамене. Битката му с Тави беше трудна. Беше практически неунищожим, ала се изморяваше.

Огледа мен и Меган.

— Убийте ги — нареди той, обърна ни гръб и се отдалечи в сенките.

Две дузини охранители свалиха оръжията си, за да стрелят. Придърпах Меган към себе си, достатъчно близо, за да чуя шепота ѝ:

— Умирам като себе си — каза тя. — Поне ще умра като себе си.

Огън. Силите ѝ бяха спрени. Винаги се оказваше без тях в продължение на минута или две, след като съзнателно се е изгорила.

Ако умреше сега, щеше ли това да е завинаги?

Не.

Не… Какво направих?

Извъртях се и застанах пред нея, когато охранителите откриха ужасен преграден огън. Стените експлодираха във водопад от парченца сол. Мониторът на компютъра се натроши. Куршумите засипаха всичко, придружени от оглушителния шум на оръжейната стрелба.

Притиснах Меган към себе си, застанал с гръб към огъня.

Отново нещо в мен се размърда. Дебнещите в душата ми дълбини, чернотата там долу. Движещи се около мен сенки, писъци, чувства, които ме пронизваха като остриета — внезапното и могъщо усещане от сънищата ми. Отметнах глава назад и закрещях.

Пушечната стрелба затихна; прозвучаха неколцина последни гърмежа и пълнителите бяха празни. При вражески Епичен пред тях, тези хора не се поколебаха и не се отдръпнаха. Неколцина включиха поставените на оръжията им лампички, за да огледат работата си.

Очаквах болката или поне изтръпването, които се получават, когато са те улучили. Нищо такова не изпитвах. Колебливо се обърнах да погледна зад себе си. Заобикаляше ни разруха — подът, стените, мебелите бяха нацепени, надупчени, натрошени… навсякъде с изключение на мястото непосредствено около мен. Подът тук въобще не беше натрошен. Всъщност беше стъклоподобен и отразяващ. Наситено, лакирано сребристочерно. Метално.

Аз бях жив.

От паметта ми прошепна гласът на Регалия: „Получих уверение, че ще ти се дадат сили, които са «тематично подходящи».“

— Впечатляващо — обади се Проф от сенките. — Какво направи тя? Отвори врата към друг свят и изпрати куршумите там?

Звучеше уморено.

— Ще трябва и аз самият да го направя. Не си мислете, че не ме наранява.

— Джонатан… — прошепна един глас.

Намръщих се. Дойде отблизо. Кой…

Бях забравил Тиа.

Тя се свлече върху бюрото от каменна сол, осветена от потрепващата светлина на огъня. Беше се крила там, но куршумите я бяха достигнали. Кървеше от многобройни рани, стиснала мобилния с пръсти. И той беше пробит.

— Джон — каза тя. — Копеле. Боеше се, че ще се стигне до… това.

Тя се закашля.

— Аз сбърках, а ти излезе прав. Както… винаги.

Проф пристъпи в светлината на оръжията на войниците. Изтормозеното, сломено лице сякаш се променяше; челюстта му увисна. Като че ли виждаше за пръв път тази вечер. Тъй че той видя как Тиа изпусна последното си накъсано дихание и умря.

Смаяно коленичих и почти не чух рева на Проф — неговия внезапен, смаян вик на агония и съжаление. Той прескочи дупката в пода върху поле от светлина, прелетя покрай мен и Меган, не ни обърна внимание и сграбчи Тиа.

— Излекувай се! — нареди ѝ той. — Излекувай се! Дарявам ти го!

Държах се за Меган, безчувствен и невярващ. Фигурата на Тиа остана неподвижна в ръцете му.

Подът се изпари. Стените, таванът, цялата кула. Всичко стана на прах пред изтерзания вик на Проф. Войниците падаха като камъни, но около него и Тиа се образува мехур.

Стомахът ми се обърна, когато Меган и аз също започнахме да падаме през солената прах седемдесет етажа надолу към земята.

— Меган! — креснах аз.

Очите ѝ бяха затворени. Държах се за нея и се премятах из въздуха.

Не. Не. НЕ.

В нощта около нас падаха тела, порой от прах, мебели, парчета плат. Те минаваха покрай нас.

— Меган! — извиках аз отново, над шума на вятъра и крясъците на ужасените войници. — Събуди се!

Очите ѝ се отвориха и все едно пламтяха в нощта. Подскочих и едва успях да я удържа — и внезапно се озовах в ремъците на парашут.

Ударихме земята мигове по-късно с обезпокоително хрус. Тогава дойде болката. Задъхвах се от силата ѝ — като вълна от електричество, минаваща през тялото ми от краката. Толкова могъща беше, че не можех да се движа. Търпях я и гледах черното небе.

И Злочестие, който също ме гледаше.

Времето минаваше. Не много, но достатъчно. Чух стъпки.

— Тук е — припряно каза Ейбрахам. — Прав беше. Искри! Това беше парашут. Един от нашите, но аз въобще не бях оставил…

Извърнах глава, примигнах, за да разчистя солената прах и го видях — огромна фигура в нощта.

— Намерих те, Дейвид — рече той и ме хвана за ръката.

— Меган — прошепнах аз. — Под парашута.

Беше я покрил, след като се приземихме.

Ейбрахам продължи и вдигна парашута.

— Тук е — каза той с облекчение в гласа. — И диша. Коуди, Мизи, имам нужда от помощта ви. Дейвид, ще се наложи да те пренесем. Не можем да чакаме. Проф е там горе и свети. Може да слезе всеки момент.

Стегнах се, когато Ейбрахам ме метна през рамо. Другите двама дойдоха и издърпаха Меган от развалините. Нямаха време да се тревожат дали не вредят повече, отколкото помагат.

Отнесоха ни в нощта и зарязаха останките на една мисия, която ние бяхме провалили напълно.

34.

Не спях, въпреки че когато Коуди ни спря в някаква уличка, за да провери да не би да ни следят, позволих на Ейбрахам да ми даде нещо за болката. Мизи мъкнеше носилката, за да помага да носят Меган и мен, докато Ейбрахам ме преглеждаше. Оказа се, че съм счупил и двата си крака при удара в земята.

Когато напуснахме въпросната уличка, небето вече се бе вкиснало и върху нас започна да пада ситен дъждец, който покри пътищата с хлъзгава солена вода. Каменната сол обаче се представи по-добре, отколкото го бях очаквал. Не настъпи всеобщо топене на града.

В началото дъждът ми се отразяваше добре и изми част от праха от кожата ми, докато лежах в носилката до Меган. При моста в парка обаче бях вече мокър до кости. Масивният вид на базата ни, изникваща изпод моста като някаква странна гъба, беше нещо хубаво.

Меган продължаваше да е в безсъзнание, но изглежда ѝ беше понесло по-добре, отколкото на мен. Ейбрахам не можа да намери никакви счупени кости, въпреки че щеше да носи някои сериозни натъртвания, а и ръката ѝ беше обгорена и покрита с мехури.

— Е, живи сме — обобщи Коуди, щом спряхме пред вратата на скривалището. — Освен ако, разбира се, не сме пропуснали някоя опашка и Проф не дебне наблизо в очакване да го заведем при Крадеца.

— Оптимизмът ти е толкова насърчителен, Коуди — отвърна му Мизи.

Отне ни известно време, докато успеем да вкараме носилката през входа, който бяхме направили така, че да прилича на малък тунел, засипан с отломки в единия край. Можех да помагам, като бутах с ръце. Краката продължаваха да ме болят, но болката вече беше от вида Хей, не ни забравяй, а не от предишния вид ГОСПОДИ, СЧУПЕНИ СМЕ.

Скривалището миришеше на харесваната от Крадеца супа — прост зеленчуков бульон почти без вкус. Ейбрахам освети с мобилния си.

— Изключи го, идиот — обади се Крадеца от стаята си.

Сигурно отново медитира. Надигнах се в носилката си, а Мизи пропълзя навътре, въздъхна и стовари екипировката си на купчина.

— Имам нужда от душ — съобщи тя на Крадеца. — Какво трябва да направи едно момиче, за да те накара да направиш един?

— Да пукне — отвърна ѝ той.

— Мизи — спокойно заговори Ейбрахам — провери екипировката, а после върни на Крадеца нещата, които е създал за нас заедно с благодарностите ни. Вероятно е все едно, тъй като те просто ще изчезнат, но може би жестът ще има някакво значение за него. Коуди, наблюдавай навън дали някой ни е проследил. След като имаме повече време, искам да прегледам тези двамата тук по-подробно.

Кимнах бавно. Да. Заповеди. Трябваше да се издават заповеди. Но… връщането насам беше за мен като в мъгла.

— Трябва да дадем отчет — намесих се аз. — Аз открих някои работи.

— По-късно, Дейвид — леко възрази Ейбрахам.

— Но…

— Ти си в състояние на шок, Дейвид — продължи той. — Нека си починем най-напред.

Въздъхнах и отново си легнах. Не се усещах в състояние на шок. Вярно, че бях лепкав от пот и изстинал — но върху мен беше валял дъждът. Да, треперех и не можах да мисля за твърде много неща при придвижването насам — но то бе заради изтощението от цялата работа.

Съмнявах се, че е слушал доводите ми. Въпреки съгласието си, че аз стоя начело, Ейбрахам можеше да се държи съвършено майчински. Убедих го най-напред да прегледа Меган и с помощта на Мизи той я отнесе, за да я съблече от мократа, накъсана вечерна рокля и да се убеди, че не е получила незабелязани рани. После се върна да шинира краката ми.

Около час по-късно Ейбрахам, Мизи и аз се бутахме в най-малката стаичка на новата ни база — надявахме се, че е достатъчно далеч от Крадеца, та да си говорим насаме. Меган спеше омотана в превръзки в ъгъла.

Ейбрахам не спираше да ме гледа в очакване, че ще заспя. Аз упорито се държах буден, облегнат на стената, проснал хванатите си в шини крака напред. Бяха ми дали някакви свръхмощни болкоуспокоителни, тъй че можех уверено да отвръщам на погледа му.

Ейбрахам въздъхна.

— Нека да проверя Коуди — обясни той. — Тогава ще говорим.

Това ме остави заедно с Мизи. Тя си посръбваше от горещото какао, купено на пазара преди няколко дни. Не можех да го понасям. Твърде сладко.

— Та — поде тя — това… не беше пълен провал, нали?

— Тиа е мъртва — дрезгаво отвърнах аз. — Провалихме се.

Мизи потрепери и погледна в чашата си.

— Да. Но… искам да кажа… ти трябваше да изпиташ една от теориите си. Сега знаем повече от вчера.

Поклатих глава — болен от притеснение по Меган и огорчен, задето изтърпяхме толкова много за спасяването на Тиа, само за да я загубим завинаги. Усещах се без посока, разгромен и наскърбен. Гледах я право в очите — тя беше една от първите в групата, отнесли се към мен като към полезен човек. А аз я издъних.

Можех ли да направя повече? Нищо не бях казал за това как съм оцелял от пушечната стрелба. Истината е, че самият аз не знаех отговора. Искам да кажа… Имах подозрения. Но не знаех, тъй че каква беше ползата да говоря за това?

Лъжем себе си, а? — попита една частица от мен.

— Този парашут — поде Мизи, загледана в Меган. — Тя го направи, нали?

Кимнах.

— Поставила го е на теб вместо на себе си — продължи тя. — Винаги така прави. Предполагам, че ако се прераждаш, след като си умрял, има смисъл…

Мизи прекъсна.

Ейбрахам се върна.

— Щастлив е като заек в дупката си — предаде той. — Коленичил на моста в дъждобрана си, дъвче говежда пастърма и търси да гръмне нещо. Засега нищо. Всъщност може и да сме се измъкнали.

После седна и скръсти крака. Внимателно свали своя медальон — символа на Верните — и го задържа пред себе си. Той проблясваше сребристо на светлината на извадените ни мобилни.

— Ейбрахам — започнах аз. — Знам, че… искам да кажа, че Тиа беше приятел…

— Повече от приятел — тихо заговори той. — Старшият ми офицер, а аз не ѝ се подчиних. Смятам, че ние постъпихме правилно, а тя не, но не мога да приема леко загубата ѝ. Моля ви. Почакайте.

Ние чакахме, той затвори очи и изрече кратка молитва на френски. Дали към Бог, или към легендарните Епични, за които вярваше, че ще ни спасят? Нави верижката на медальона си в ръка и я стисна здраво, но — както обикновено — не можех да усетя добре емоционалното му състояние. Почит? Болка? Тревога?

Най-накрая той пое дълбоко дъх и си постави отново верижката.

— Ти имаш информация, Дейвид. Смяташ, че е важно да я споделиш. Ще оплачем Тиа както трябва, когато войната е приключила. Говори. Какво стана вътре?

Той и Мизи ме гледаха с очакване, тъй че преглътнах и започнах. Вече им бях казал за Тави, но сега обясних и какво стана с мен, когато бях всмукан в света на Зарево. Нещата, които видях. Стоманеното сърце.

Говорех несвързано. В действителност бях уморен. Вероятно и те бяха, но не можех да заспя. Не и преди да съм разтоварил бремето на видяното и откритото. Казах им всичко, което можах, преди вероятно да се унеса. Още малко и щеше да се наложи да говоря за подозренията ми по отношение на моето… развитие.

— Той те е убил? — попита Ейбрахам. — В техния свят Стоманеното сърце е убил теб? Това ли казаха?

Кимнах.

— Любопитно. Този свят прилича на нашия, но е различен в толкова важни отношения.

— Не го пита за мен, нали? — поинтересува се Мизи.

— Не. Защо? Трябваше ли?

Тя се прозина.

— Де да знам. Може би оттатък съм някаква супер страхотна нинджа.

— Бих казал, че днес беше супер страхотна нинджа — обади се Ейбрахам. — Представянето ти на тази мисия беше добро.

Тя се изчерви и отпи от какаото си.

— Свят без Злочестие — продължи Ейбрахам. — Но какво означава…

Мобилният му забръмча. Той се намръщи и го погледна.

— Не познавам този номер.

Завъртя го към мен.

— Летящ рицар — обясних му аз. — Отговори му.

Той го направи, вдигна телефона към ухото си и го отмести, понеже Летящ рицар заговори високо. Ейбрахам свали машинката.

— Развълнуван е от нещо — обясни той.

— Очевидно — съгласи се Мизи. — Пусни тоя глупак на високоговорител.

Ейбрахам натисна нужните копчета. Лицето на Летящ рицар се яви на мобилния, а гласът му се пренесе в стаята.

— … не мога да повярвам на куража на тази жена. Какво е станало с мобилния на Дейвид? Изпарил ли го е? Часове наред не мога да проследя тая джаджа.

Извадих своя. Едвам бе оцелял в битката — с напукан екран, отскубнато задно капаче и изчезнала батерия.

— Той… виждал е и по-добри дни — обясни Ейбрахам.

— Наистина трябва да бъде по-внимателен — продължи Летящ рицар. — Тия неща не са безплатни.

— Знам — намесих се аз. — Ти ни накара да си платим за тях.

— Хе — отвърна Летящ рицар. Беше смайващо, даже дразнещо жизнерадостен. — Ще ти пратя нов след това, хлапе.

— Това? — попитах аз.

— Данните на Регалия — обясни той. — Невероятно е. Вие не ги ли четете?

— Данните? — попитах аз. — Летящ рицар, те бяха на мобилния на… Тиа. Ти си копирал?

— Разбира се, че съм ги копирал — рече той. — Смяташ, че съм направил национална мрежа от линкове за обмяна на данни за забавление? Е, забавно е. Но това е, защото чета пощата на хората.

— Изпрати ни пълно копие — обади се Ейбрахам.

Летящ рицар се умълча.

— Летящ рицар? — започнах аз. — Ти не…

— Тихо — прекъсна ме той. — Не ви зарязвам. Просто получих друго обаждане.

И изруга ядно.

— Секунда.

Тишина. И тримата несигурно се гледахме един друг. Ако Летящ рицар бе сложил ръка на данните, то може би мисията не е пълен провал.

Той се върна след няколко минути.

— Е, по дяволите — обясни той. — Беше Джонатан.

— Проф? — попитах аз.

— Да. Поиска да ви проследя. Не знам как е разбрал, че мога да го направя. Винаги съм му казвал, че не мога.

— И? — попита Мизи.

— Пратих го в другия край на града — отговори Летящ рицар. — Не е близо до вас, хора. Което означава, че веднъж щом се разправи с вас, той гарантирано ще дойде да ме убие. Идиоти такива, трябваше да ви покажа пътя още на вратата.

— Хъм… моля? — запита го Мизи.

— Изпращам ви копие от плановете на Регалия — продължи Летящ рицар. — Имайте предвид, че се споменават няколко снимки, които липсват в папката. Това не е, понеже крия нещо от вас; мобилният свърши, преди да приключи свалянето на файловете. Все пак кажете на Тиа, че е свършила страхотна работа.

— Тиа бе застреляна — приглушено съобщих аз. — Той я уби.

Линията отново замлъкна, при все че след малко отново чух Летящ рицар да издишва.

— Злочестие — прошепна той. — Не смятах, че някога ще стигне дотам. Искам да кажа, знаех, че ще… но Тиа?

— Не мисля, че го искаше — обясних аз. — Прати главорезите си срещу нас и тя се оказа мъртва.

— Прехвърлянето става — рече Ейбрахам, вдигнал своя мобилен. — Тези данни обясняват ли какво прави Проф тук?

— Определено — поде Летящ рицар и отново се въодушеви. — Той…

— Той е тук за Крадеца — намесих се аз. — Тук е, за да направи мотиватор от неговите приемателни способности, а после да го използва, за да абсорбира силите на Злочестие — всичките — и по този начин да стане върховният Епичен.

Мизи смаяно примигна, а Ейбрахам вдигна поглед към мен.

— О — заключи Летящ рицар — значи си прочел данните?

— Не — обясних аз. — Просто е разумно.

Парчетата се наместваха.

— Ето защо Регалия е довела Разрушение във Вавилар, нали? Можеше да излезе със сто различни начина да заплашва града и да застави Проф да използва силите си. Тя обаче го покани, понеже искаше да направи мотиватор от разрушителните му сили, за да скрие какво наистина вършеше.

— Телепортатор — потвърди Летящ рицар — за да може да се добере до Злочестие, щом се сдобие със способностите на Крадеца. Само че тя умря, преди да задейства плана си, тъй че го прави Проф. Точно предположение, хлапе. Криел си се от мен; въобще не си толкова глупав, колкото се преструваш. Допълнителна бележка — изоставям тукашната си база. Мани вече ме пренася до джипа. Няма да се навъртам наоколо, когато най-опасният Епичен в света вероятно може мигновено да се телепортира където си поиска.

— Направи ли го, ще извести Разрушение. Част от обяснението за бомбата във Вавилар е било Разрушение да не разбира, че крадат силите му.

— И все пак се изнасям, поне докато Джонатан не се поуспокои малко от това, дето го пратих за зелен хайвер.

— Летящ рицар — каза Ейбрахам. — Имаме нужда от твоя болконтрол. Имаме ранени.

— Трудно — отвърна той. — Точно сега ми е единственият. Хора, харесвам ви — е, не ви ненавиждам сериозно — но моята кожа е по-ценна от вашата.

— Ами ако мога да ти дам нещо, за да направиш още един? — попитах аз и бръкнах в джоба си. Извадих контейнерчето за тъканни образци и го вдигнах. Ейбрахам услужливо завъртя своя мобилен, за да предостави гледка на Летящ рицар.

— Това да не е… — рече гласът на Летящ рицар.

— Да. От Проф.

— Всички останали да излязат от стаята. Искам да говоря само с хлапето.

Ейбрахам вдигна вежда към мен и аз кимнах. Той неохотно ми даде своя мобилен и си излезе с Мизи.

Облегнах се на стената и гледах лицето на Летящ рицар на екрана на устройството. Неговият телефон явно бе закрепен пред него с някакво поставено на врата му устройство, докато Мани го пренасяше през един от тунелите.

— Ти го направи — тихо каза Летящ рицар. — Как? Силовите му полета би трябвало да го предпазват от рани.

— Меган се пресегна в друго измерение — отвърнах аз — и доведе версия на Проф. Приблизителна.

— Приблизителна?

— Дъщеря му — обясних аз. — Смятам, че е негова и на Тиа. Тя имаше сили като неговите, Летящ рицар. И… — поех дълбоко дъх — това е слабостта му. Неговите сили. Поне Тиа твърдеше това.

— Хмм… — обади се Летящ рицар. — Има смисъл, познавайки Джонатан. Странно е, че дъщеря му има неговите сили. Тук децата на Епичните се раждат без сили. Както и да е, тя оправи ли се със способностите му?

— Да — потвърдих аз. — Успях да откъсна парче кожа от него и да го прибера за теб.

— Човече — продължи Летящ рицар, — ти нали разбираш, че ние наистина търсим това. Ако знае, че го притежаваш…

— Знае.

Летящ рицар печално поклати глава.

— Е, ако ще ме убиват, може и да допусна да го извърши някой стар приятел. Ще ти пратя болконтрола с дрон, но ти ми връщаш образеца. Дадено?

— Дадено, при едно условие.

— Което е?

— Трябва ни начин да се бием с Проф — отвърнах аз. — И да го заставим да се изправи срещу силите си.

— Накарайте вашия домашен Епичен да призове друга негова версия.

— Не. Не подейства. Успяхме да преодолеем силите му, но той не се промени. Ще трябва да опитам нещо друго.

Това беше вярно, но само наполовина. Хвърлих поглед към Меган — беше в безсъзнание и дишаше тихо. Извършеното от нея тази нощ почти я унищожи; нямаше отново да я моля да прави нещо подобно. Не бе честно към нея и със сигурност не бе честно за човека, когото домъкнахме в нашия свят.

— Тогава… — подкани ме Летящ рицар.

Аз вдигнах тъканния контейнер.

— Има и друг начин да го принудим да се изправи срещу някого с неговите сили, Летящ рицар.

Той се засмя.

— Ти си сериозен.

— Сериозен съм като куче в очакване на лакомства — съгласих се аз. — Колко време ще отнеме? Да направиш уреди за всичките три сили. Силови полета, регенерация, дезинтеграция.

— Месеци — обясни Летящ рицар. — Дори година, ако някоя от способностите е трудна за разбиване.

Бях се притеснявал от това.

— Ако това е единственият начин, трябва да го направим.

Не ме привличаше да трябва да бягам цяла година и да държа Крадеца далеч от ръцете на Проф.

Летящ рицар ме изучаваше. Манекенът му го постави в джипа, а после закопча колана на седалката.

— Имаш смелост — обобщи той. — Казвал ли съм ти как правихме изпитания с ранните Епични и открихме, че живият Епичен изпитва болка от създадения от него мотиватор?

— Да?

— Казвал ли съм ти върху кого правихме изпитанията?

— Ти вече ги притежаваш — отвърнах аз. — Затова толкова искаш клетките на Проф. Вече си създал уредите, които дублират силите му.

— Направихме ги заедно — уточни Летящ рицар. — Той и аз.

— В твоята стая — продължих аз. — Онази, със спомените от загиналите Епични. Един нямаше табелка. Наметало и ръкавици.

— Да. Унищожихме всички образци от негови тъкани, след като открихме колко много го болеше. Смятам, че през цялото време се е притеснявал, че аз ще добия друг образец от него. Определено се държеше на разстояние от мен.

Манекенът на Летящ рицар потърка брадичката му, сякаш в размисъл.

— Май е имал основания да се притеснява. Изпратиш ли ми тези клетки, и аз почти веднага ще мога да ти дам устройства, които подражават на силите му. Но ще опитам лечебните му сили най-напред върху жена си.

— Сториш ли го, веднага ще разбере — контрирах аз. — И ще дойде да те убие.

Летящ рицар скръцна със зъби.

— Ще трябва да заложиш на нас, Летящ рицар — продължих аз. — Изпрати ни уредите. Ще го променим и после можем да опитаме да спасим жена ти. Това е единственият ни шанс.

— Става.

— Благодаря ти.

— В този момент става дума за самосъхранение, хлапе — отговори той. — Пратеният от мен дрон ще стигне до вас за шест часа. Връщането до моето убежище с твоя тъканен образец ще отнеме още шест часа. При положение, че клетките са добри, мога да започна да работя по пълна серия мотиватори за вас. Излъчване на силови полета, лекуващи сили и тензорни умения.

— Ще са достатъчни.

— И, Дейвид — рече Летящ рицар, щом манекенът му подкара джипа. — Не се умилявай. Този път, ако не се промени, направи това, което и двамата знаем, че трябва да направиш. След като е убил Тиа… искри, що за живот ще води занапред? Освободи го от нещастието му. Той ще ти благодари за това.

Линията замлъкна и лицето на Летящ рицар изчезна. Седях си там и опитвах да осмисля всичко случило се тази нощ. Тиа, Зарево, лицето на Проф в сенките. Петно от тъмносив метал на пода.

Най-накрая оставих мобилния настрана, обърнах се и — пренебрегвайки протеста на своите хванати в шини крака — се затътрих през стаята, докато не се озовах до Меган. Положих глава на гърдите ѝ, прегърнах я с ръка и се заслушах в биенето на сърцето ѝ, докато най-накрая не заспах.