Злочестие

1.

Слънцето надзърна иззад хоризонта като главата на гигантска радиоактивна морска крава. Бях приклекнал, скрит — ако щете вярвайте — в едно дърво. Бях забравил как миришат.

— Добре ли сме? — прошепнах по линията. Вместо да ползваме мобилните телефони, разчитахме на стари радиостанции, които бяхме нагодили да работят със слушалките. Докато говорех, аудиото пращеше и пукаше. Примитивна технология, но в тази ситуация — съществена за тази работа.

— Секунда — отвърна Меган. — Коуди, на позиция ли си?

— Много ясно — изпука отговорът, обагрен със спокойно южняшко провлачване. — Ако някой пробва да се промъкне до теб, момичето ми, ще му пусна куршум в носа.

— Пфу — обади се Мизи по линията.

— Потегляме в пет — обявих от поста си. Коуди беше нарекъл устройството, което ползвах, „стоянка за дърво“, а всъщност си беше разкрасен походен стол, привързан на тридесет стъпки височина на ствола на един бряст. Навремето ловците бяха ползвали такива, за да се крият от дивеча.

Опрях на рамо моята Готшалк — лъскавата армейска на вид щурмова пушка — и погледнах през дърветата. Обикновено в подобна ситуация щях да се прицелвам в някой Епичен: някой от супер-надарените индивиди, които тероризираха света. Аз бях Възмездител, също като отряда ми, отдаден на премахването на опасни Епични.

За нещастие, преди около два месеца животът на Възмездителите загуби смисъл. Самият ни водач, Проф, бе Епичен и се озова в плен на сложния план на една от неговите съпернички за намирането на наследник. Погълнат от силите си, Проф беше напуснал империята на Регалия във Вавилар, но беше отнесъл и твърдите дискове на компютрите ѝ, пълни със записки и тайни. Нашето намерение бе да го спрем. И то ме доведе тук.

Пред един грамаден замък.

Сериозно. Замък. Преди смятах, че ги има само в старите филми и в чужбина, ала тук един се криеше в горите на Западна Вирджиния. И въпреки модерните метални врати и високотехнологичната система за сигурност, мястото изглеждаше все едно си е тук дълго преди Злочестие да се появи в небето — камъните бяха обрасли с мъх, а по една от потъмнелите стени се виеше лозница.

Хората от преди Злочестие са били странни. И страхотни — доказателство: замъкът — но все пак доста странни.

Отместих очи от визьора и погледнах към Ейбрахам, който се криеше в едно дърво наблизо. Успях да го видя, само защото знаех точно какво да търся. Тъмното му облекло се сливаше добре с пъстрите сенки на утрото, което — според нашия информатор — беше най-доброто време да нападнем именно това място: замъка Шубрент, известен още като Оръжейната Летящ рицар. Основният световен източник на извлечена от Епичните технология. Бяхме ползвали техните оръжия и техника, за да воюваме със Стоманеното сърце, после и с Регалия.

Сега щяхме да ги оберем.

— Всички мобилни ли са изключени? — попитах аз по радиото. — Батериите извадени?

— Вече ни пита това три пъти, Дейвид — отвърна Меган.

— Все пак проверете.

Всички потвърдиха и аз поех дълбоко дъх. Доколкото знаехме, ние бяхме последната клетка Възмездители. Бяха минали два месеца, а още нямахме следа от Тиа, което значеше, че навярно е мъртва. Това постави мен начело, макар да бях приел поста по подразбиране. Ейбрахам и Коуди се бяха изсмели, когато ги попитах дали го искат, а Мизи се скова като дъска и почти започна да хипервентилира.

Сега вкарвахме моя план в действие. Моя откачен, безразсъден, невероятен план. Честно, ужасявах се.

Часовникът ми избръмча. Време за тръгване.

— Меган — казах по радиостанцията, — ти си.

— Заемам се.

Отново опрях пушката на рамо и надзърнах сред дърветата към мястото, където Меган трябваше да нанесе удара си. Чувствах се като сляп. С мобилния можех да се включа към видеото на Меган и да проследя атаката ѝ или поне да изтегля карта на местността и да наблюдавам хората от отряда ми като радарни белези. Мобилните ни обаче бяха произведени и разпространени от Летящ рицар, който освен това поддържаше и сигурната им мрежа. Да ги ползваме за координирането на атака срещу собствените съоръжения на Летящ рицар изглеждаше умно почти като да ползваме паста за зъби за подправка на салатата си.

— Нападам — каза Меган и скоро две експлозии разтърсиха въздуха. Огледах през визьора и забелязах димните стълбове, издигащи се в небето, но не успях да видя Меган; тя се намираше от другата страна на замъка. Задачата ѝ беше да нападне фронтално, а взривовете бяха от гранатите, които тя беше хвърлила по предната порта.

Нападението над Оръжейната Летящ рицар беше, разбира се, абсолютно самоубийствено. Всички го знаехме, но освен това бяхме отчаяни, с намалели ресурси и преследвани от самия Джонатан Федрус. Летящ рицар отказа да търгува с нас и остана напълно глух за молбите ни.

Можехме да избираме между това да опитаме да нападнем Проф неекипирани и да дойдем тук и да видим какво можем да задигнем. Това изглеждаше по-добрата от двете лоши възможности.

— Коуди? — попитах аз.

— Тя се справя добре, момко — каза Коуди по пукащата линия на радиото. — Изглежда точно като на онова видео. Мястото пусна дронове веднага след експлозиите.

— Свали каквото можеш — отговорих аз.

— Разбрано.

— Мизи? — обадих се. — Твой ред е.

— Яко.

Замълчах.

— Яко? Това някаква кодова дума ли е?

— Не знаеш ли… Искри, Дейвид, понякога можеш да си истински сухар. — Думите ѝ бяха накъсани от нова серия взривове, по-силни този път. Дървото ми се разлюля от ударните вълни.

Не ми трябваше визьор, за да видя дима, който се издигаше отдясно, по фланга на замъка. Малко след взрива група дронове с размерите на баскетболна топка — лъскави и метални, с пропелери отгоре — изскочиха от прозорците и полетяха към дима. От сенчестите ниши излязоха по-големи машини; издължени и с големината на човек, всяка от тях имаше рамо с оръжие отгоре и се движеше на вериги вместо на колела.

Проследих ги с визьора, когато почнаха да стрелят в гората, където Мизи беше разположила сигнални ракети в кофи, за да излъчват топлинни сигнали. Картечници, които стреляха дистанционно, подсилваха илюзията, че навън се крие голям отряд войници. Държахме всички изстрели нависоко. Не искахме Ейбрахам да попадне под кръстосан огън, когато дойдеше негов ред да тръгне.

Защитата на Летящ рицар се оказа точно каквато ни беше показана на видеото от нашия информатор. Никой никога не беше успявал да проникне вътре, но мнозина бяха опитвали. Една група, дръзка паравоенна група от Нашвил, беше заснела видео и ние бяхме успели да вземем копие. Според най-добрите ни предположения, през повечето време всички дронове бяха вътре и патрулираха по коридорите. Сега обаче бяха навън и се сражаваха.

Надявахме се това да ни даде възможност да влезем.

— Добре, Ейбрахам — казах аз по радиото, — твой ред е. Ще те прикривам.

— Потеглям — тихо рече Ейбрахам. Предпазливият тъмнокож мъж се спусна по тънко въже от дървото си, после се плъзна внимателно по земята. Макар да беше с як врат и ръце, Ейбрахам се придвижваше с изненадваща ловкост към стената, която още се намираше в сенките под светлината на ранното утро. Стегнатият му костюм за проникване щеше да маскира топлинния му отпечатък, поне докато поглъщателите на топлина на колана му функционираха.

Задачата му беше да се прокрадне в Оръжейната, да открадне каквито оръжия и техника успее да намери и да се измъкне за по-малко от петнадесет минути. Имахме базови карти от нашия информатор, според които лабораториите и цеховете на долния етаж на замъка бяха тъпкани с готови за отмъкване благини.

Наблюдавах нервно Ейбрахам през визьора — държах прицела вдясно, за да не го засегна ако стрелям неволно — за да съм сигурен, че никой от дроновете няма да го забележи.

Така и стана. Ейбрахам използва самонавиващо се въже, за да се покатери върху късата стена, после друго, за да стигне до покрива на замъка. Скри се зад един от зъберите, докато подготвяше следващата си стъпка.

— Има отвор вдясно от теб, Ейбрахам — казах аз по радиото. — Един дрон излезе от дупка под прозореца на тази кула.

— Яко — отговори Ейбрахам, макар че думата прозвуча особено странно от него с гладкия му френски акцент.

— Моля те, кажи ми, че това не е истинска дума — казах аз, после вдигнах пушката, за да проследя придвижването му до отвора.

— Защо да не е? — попита Мизи.

— Просто звучи странно.

— А нещата, които казваме днес — не? „Искри“? „Слонце“?

— Нормални са си — отвърнах. — Изобщо не са странни. — Един летящ дрон мина наблизо, но, за щастие, костюмът прикриваше топлинния ми отпечатък. Хубаво, понеже приличният на водолазен костюм беше адски неудобен. Само дето моят не беше толкова зле колкото на Ейбрахам; неговият имаше маска и всичко останало. За дрона аз имах малък топлинен отпечатък, като катерица или нещо такова. Тайна и много, много смъртоносна катерица.

Ейбрахам стигна до посочената от мен ниша. Искри, биваше го в промъкването. В мига, в който отклоних поглед, го изгубих и ми беше трудно отново да го локализирам. Трябваше да има някакво обучение в специалните части.

— За съжаление, тук има врата — каза Ейбрахам от нишата. — Трябва да се затваря след излизането на машините. Ще опитам да отворя с жиците.

— Страхотно — отвърнах. — Меган, добре ли си?

— Жива съм — задъхано рече тя. — Засега.

— Колко дрона виждаш? — попитах. — Пуснали ли са вече и по-големите срещу теб? Можеш ли…

— Малко съм заета, Колене — тросна се тя.

Аз отново се наместих, тревожно заслушан в изстрелите и експлозиите. Исках да съм там — в бъркотията, стрелбата и сражението, но щеше да е безсмислено. Не бях ловък като Ейбрахам или… хмм, безсмъртен като Меган. Участието на Епичен като нея в отряда определено беше предимство. Хората ми можеха да се справят. Моята работа на водач беше да не излизам напред и да вземам интуитивни решения.

Гадно.

Така ли се беше чувствал Проф по време на мисиите, които надзираваше? Той обикновено изчакваше и водеше иззад кулисите. Не си бях давал сметка колко трудно може да е. Е, ако бях научил нещо във Вавилар, то беше, че трябва да удържам горещата си глава. Трябваше да съм… половин гореща глава. Гореща челюст?

Затова чаках, а Ейбрахам работеше. Ако не успееше да влезе скоро, щеше да се наложи да прекратя мисията. Колкото повече време ни отнемеше това, толкова по-голяма беше вероятността тайнствените хора, които управляваха Оръжейната, да открият, че нашата „армия“ се състои само от пет души.

— Статус, Ейбрахам? — казах аз.

— Струва ми се, че мога да го отворя — отвърна той. — Само още малко.

— Аз не… — и прекъснах. — Чакай малко, това какво беше?

Отнякъде наблизо идеше нисък грохот. Огледах под мен и с изненада видях как отрупаната с листа земя се изкорубва. Листата и мъхът се нагънаха назад и разкриха метална врата. От нея излетя друга група дронове и се стрелна край моето дърво.

— Мизи — прошепнах в слушалката. — Други дронове опитват да те фланкират.

— Кофти — отговори Мизи. Помълча малко. — Знаеш ли…

— Да, знам думата. Може да се наложи да започнеш следващата фаза. — Сведох поглед към отвора, който се прибираше с тътен. — Бъди готова; изглежда, Оръжейната разполага с тунели, които излизат в гората. Ще могат да пускат дронове от неочаквани позиции.

Долу вратата спря, полузатворена. Умислено се приведох да видя по-добре. Явно в един от механизмите ѝ бяха попаднали кал и камъни. Предполагам, че това е проблемът, когато криеш входа насред гората.

— Ейбрахам — развълнувано казах в слушалката, — вратата тук заяде отворена. Можеш да влезеш оттук.

— Мисля, че може да е трудно — отвърна той. Погледнах отново нагоре и забелязах, че два дрона са се оттеглили след баража експлозии откъм позицията на Мизи. Носеха се над позицията на Ейбрахам.

— Искри — прошепнах аз, после вдигнах пушката и улучих двете машини с два изстрела. Те паднаха. Бяхме дошли подготвени с куршуми, които при попадение изпържваха електрониката. Не знаех как действат, но ни бяха стрували на практика всичко, което смогнахме да изтъргуваме, включително коптера, с който Коуди и Ейбрахам бяха избягали от Нюкаго. И без това доста биеше на очи.

— Благодаря за подкрепата — каза Ейбрахам, когато дроновете паднаха.

Под мен механизмите на вратата скърцаха един в друг и се мъчеха да се затворят. Вратата помръдна с още два сантиметра.

— Входът ще се затвори след секунди — рекох. — Ела тук бързо.

— Крадешком не е бързо, Дейвид — отвърна Ейбрахам.

Хвърлих поглед на отвора. Нюкаго беше загубен за нас; Проф вече беше нападнал и ограбил всичките ни скривалища там. Едва бяхме измъкнали Едмънд — друг Епичен, който ни беше съюзник — в безопасно укритие.

Хората в Нюкаго бяха ужасени. Вавилар не беше по-добре: ресурсите на разположение бяха малко, а старите подопечни на Регалия държаха града под око, като сега служеха на Проф.

Ако грабежът се провалеше, беше свършено с нас. Щеше да ни се наложи да се установим някъде под радара и да опитаме да се възстановим през следващата година, което щеше да даде на Проф свободата да вилнее. Не бях сигурен какво си е наумил, защо напусна Вавилар така бързо, но това говореше за някакъв замисъл или план. Джонатан Федрус, сега погълнат от силите си, нямаше да се задоволи да стои в един град и да властва. Той имаше амбиции.

Можеше да е най-опасният Епичен, който този свят някога бе познавал. Стомахът ми се сви при тази мисъл. Не можех да оправдая повече отлагания.

— Коуди — казах аз. — Можеш ли да видиш Ейбрахам и да го прикриваш?

— Секунда само — отговори той. — Аха, видях го.

— Добре. Понеже аз влизам. Имате задачи.

2.

Плъзнах се по въжето и ударих земята с пукане на сухите листа. Пред мен вратата към дупката най-сетне се задвижи отново. С вик се спуснах към отвора в земята и скочих вътре, като се пързулнах малко по някаква плитка рампа, когато вратата се затвори зад мен с окончателен, стържещ звук.

Бях вътре. Освен това, вероятно бях и в капан.

И така… ура?

Бледите аварийни светлини по стените разкриваха сводест тунел, който горе се закръгляше като гигантско гърло. Наклонът не беше много стръмен, затова се изправих на крака и започнах бавно да напредвам надолу с пушката на рамо. Превключих радиото, което носех на хълбок, на друга честота, за да се съсредоточа — такъв беше протоколът за всеки, който влезеше в Оръжейната. Останалите щяха да знаят как да се свържат с мен.

Заради сумрака ми се прииска да включа мобилния, който можеше да работи и като фенерче, но се въздържах. Кой знае какви задни вратички бяха оставили в машините онези от Оръжейната Летящ рицар. Всъщност, кой знае какво можеха наистина да правят телефоните. Най-вероятно бяха някаква получена от Епичните технология. Мобилни, които можеха да работят при всякакви условия, със сигнали, които не можеха да бъдат прихванати? Бях израснал в дупка под Нюкаго, но дори и аз си давах сметка колко фантастично е това.

Стигнах до края на наклона и включих уреда за нощно виждане и термалните настройки на визьора. Искри, страхотна пушка беше. Тихият коридор се простираше пред мен — нищо освен гладък метал, от пода до тавана. Предвид дължината, коридорът трябваше да води под стените на Оръжейната и във вътрешността; вероятно беше коридор за достъп.

Контрабандните снимки от вътрешността на Оръжейната показваха всякакви видове мотиватори и техника, разположени по работните плотове тук долу. Това ни беше подтикнало да опитаме този рискован и общ план. Грабваме и си отиваме, с надеждата да се озовем с нещо полезно.

Това щеше да е технология, изработена по някакъв начин от телата на Епични. Още преди да открия, че Проф притежава сили, трябваше да съм осъзнал колко много разчитаме на Епичните. Винаги си представях, че Възмездителите са някаква чиста армия за човешката свобода — обикновени хора, които се борят с необикновен враг.

Но не е така, нали? Персей имал вълшебния си кон, Аладин — лампата, а Давид от Стария Завет имал своята благословия от Йехова. Искаш да се бориш с бог? Тогава е по-добре да имаш някой бог на своя страна.

В нашия случай, ние бяхме отрязали парченца от боговете, бяхме ги затворили в кутии и насочили тяхната сила. Много от това беше започнало тук. Оръжейната Летящ рицар, потайните доставчици на трупове на Епични, превърнати в оръжия.

Слушалката ми изпращя и аз подскочих.

— Дейвид? — гласът на Меган, включен в личната ми линия на радиото. — Какво правиш?

Трепнах.

— Намерих тунел за достъп на дроновете под гората и успях да се промъкна — прошепнах аз.

Тишина по линията, последвана от:

— Слонце.

— Какво? Защото е неразумно?

— Искри, не. Защото не ме взе.

Някъде близо до нея се разтресе взрив.

— Чувам, че добре се забавляваш — казах аз. Продължих да се движа с вдигната пушка и фокус напред в търсене на дронове.

— Аха, разбира се — отвърна Меган. — Прихващам мини-ракети с физиономията си. Страшно забавно.

Усмихнах се; само звукът на гласа ѝ можеше да прави това с мен. По дяволите, по-добре Меган да ми крещи, отколкото някой друг да ме хвали. Освен това, фактът, че тя ми говори, означаваше, че всъщност не е прихванала никакви мини-ракети с лицето си. Беше безсмъртна, в смисъл, че ако умреше, щеше да се прероди — но иначе беше ранима като всеки друг. А заради последните затруднения, тя опитваше да ограничи използването на силите си.

Щеше да се справя предимно по старомодния начин. Да се прикрива между дърветата, да хвърля гранати и да бъде обстрелвана, докато Коуди и Мизи я прикриват. Представях си как тихо ругае и се поти, докато се прицелва в някой минаващ дрон, мерникът ѝ е безпогрешен, лицето ѝ…

… Ъъъ, добре. Май би трябвало да се съсредоточа.

— Ще задържа вниманието им тук, горе — каза Меган, — но ти трябва да внимаваш, Дейвид. Би трябвало да си с пълен костюм за проникване. Ако дроновете гледат внимателно, ще имаш някакво топлинно излъчване.

— Яко — прошепнах аз. Каквото и да означаваше това.

Тунелът пред мен почна да просветлява, затова изключих уреда за нощно виждане и забавих ход. Промъкнах се напред и спрях. Тунелът за достъп свършваше с голям бял коридор, който се простираше надясно и наляво. Ярко осветен, покрит с плочки под и метални стени, коридорът беше съвършено празен. Като офис, когато в съседното магазинче е ден за безплатни понички.

Извадих картите — такива, с каквито разполагахме — от джоба си и ги проверих. Не казваха много, но една от снимките приличаше доста на този коридор. Е, трябваше някак да намеря полезна технология, да я открадна и да се измъкна.

Проф или Тиа биха могли да предложат далеч по-добър план, но те не бяха тук. Затова наслуки избрах посока и продължих да вървя. Когато напрегнатата тишина беше нарушена няколко минути по-късно от бързо приближаващ шум, който отекваше в коридора, това всъщност беше облекчение.

Хукнах по посока на звука; не защото нямах търпение да го срещна, а защото зърнах врата по-нагоре по коридора. Стигнах навреме да я отворя — добре, че не беше заключена — и се вмъкнах в тъмна стая. Опрях гръб на вратата и чух как група дронове прелитат отвън. Обърнах се, погледнах през прозорчето във вратата и наблюдавах как избръмчават по коридора и свиват в тунела за достъп.

Не бяха забелязали топлинната ми следа. Включих радиото на откритата линия и прошепнах:

— Още дронове излизат откъдето влязох. Коуди, статус?

— Имаме още няколко трика — отговори Коуди, — но тук става напечено. Обаче Ейбрахам успя да влезе през покрива. Двамата трябва да вземете каквото можете и да се изнесете час по-скоро.

— Прието — каза Ейбрахам по линията.

— Разбрано — отговорих и се озърнах в стаята. Беше съвсем тъмна, но по стерилната миризма прецених, че е някаква лаборатория. Включих уреда за нощно виждане и направих бърз еднократен оглед.

Оказа се, че съм обграден от тела.

3.

Сподавих тревожен вик. С пушката на рамо отново огледах стаята с разтуптяно сърце. Стаята беше пълна с дълги метални маси и мивки, между които тук-там имаше големи вани, а стените бяха покрити от пода до тавана с етажерки, натъпкани със стъкленици с всякакви размери. Приведох се да огледам по-добре стъклениците на рафта близо до мен. Части от тела. Пръсти. Бели дробове. Мозъци. Всичките човешки, според етикетите. Най-вероятно това беше лабораторията, в която правеха дисекция на телата.

Потиснах гаденето и се съсредоточих. В такава стая ли щяха да държат мотиваторите? Всичко, намерено от мен, което ползваше технология на Епичните, щеше да изисква мотиватор за работата си — мисията щеше да е безполезна, ако не успеех да намеря запас от мотиватори.

Започнах да ги търся — щяха да са малки метални кутии, приблизително колкото батерия на мобилен. Искри. Всичко се къпеше в зелено от уреда за нощно виждане, а през визьора виждах като в тунел и мястото придобиваше следваща степен на призрачност.

— Ей — долетя гласът на Мизи по линията и аз пак подскочих. — Дейвид, там ли си?

— Аха — прошепнах аз.

— При мен сражението се измести към Меган, затова имам малко отдих — обясни Мизи. — Коуди ми каза да проверя трябва ли ти нещо.

Не знаех какво може да направи от такова разстояние, но беше хубаво да чувам нечий глас.

— Намирам се в някаква лаборатория — отвърнах аз. — Има етажерки със стъкленици с телесни части и… — Отново ми призля. Завъртях пушката, за да видя по-добре през визьора ваните наблизо. Всички имаха стъклени капаци и бяха пълни. Задавих се и се свих. — … и вани, пълни с плаващи парчета от нещо. Все едно шайка канибали са се готвили да ловят ябълки с уста. Адамови ябълки, де.

Пресегнах се и отворих един шкаф, където намерих цял рафт консервирани сърца. Щом продължих напред, кракът ми се натъкна на нещо меко. Отскочих назад и насочих пушката към пода, обаче нещото се оказа само мокър парцал.

— Мизи — прошепнах. — Това място е супер зловещо. Как мислиш, безопасно ли е да светна тук?

— О, това ще е мнооого умно. Хората с хиперразвит бункер и летящи нападателни дронове няма да разполагат с наблюдателни камери в лабораториите. Не. Няма шанс.

— Схванах намека.

— Или пък вече са те забелязали и ескадрила смъртоносни коптери се насочва към теб. А в случай че не си заловен в капан и не ти предстои екзекуция, бих те посъветвала да внимаваш.

Тя изговори всичко това с бодър, почти развълнуван глас. Мизи можеше да е по-енергична от торба кученца, напоени с кафе. Обикновено това беше окуражително. Обикновено и на мен не ми предстоеше да се промъквам през стая, пълна с разполовени трупове.

Коленичих, докосвайки парцала на пода. Това, че още беше влажен, можеше да означава, че някой е работил тук през нощта и е бил прекъснат от нашето нападение.

— Има ли нещо, което можеш да задигнеш?

— Не. Освен ако нямаш желанието да си съшиеш ново гадже.

— Пфу. Гледай сега. Просто виж какво можеш да вземеш и се изнасяй. Вече сме пресрочили времето.

— Разбрано — отговорих аз и отворих друг шкаф. Хирургически инструменти. — Ще бързам. Тук… Чакай малко.

Застинах и се заслушах. Чух ли нещо?

Да, някакво трополене. Помъчих се да не си представям как някой труп се надига от ваната. Звукът се беше разнесъл близо до вратата, през която бях влязъл, и малка светлинка проблесна внезапно близо до пода на същото място.

Свъсих се и бавно се приближих. Беше малък дрон, плосък и овален, с въртящи се четки по дъното. Влязъл беше през малък капак близо до вратата — нещо като котешка вратичка — и лъскаше пода.

Отдъхнах си.

— Просто бот чистач — казах аз по линията.

Ботът веднага затихна. Мизи почна да отговаря, но загубих думите ѝ, защото малкият бот чистач се включи отново и се понесе обратно към вратата. Хвърлих се на пода, протегнах ръка и едва успях да хвана малкия дрон, преди да може да излезе през малкия закрепен на панти отвор.

— Дейвид? — тревожно се обади Мизи. — Какво беше това?

— Аз, постъпих идиотски — отвърнах и потреперих. Бях си ударил лакътя при хвърлянето на земята. — Ботът разбра, че нещо не е наред и отпраши. Но го хванах, преди да излезе. Може и да е предупредил някого.

— Може и така да е — каза Мизи. — Може да има връзка с охраната на това място.

— Ще бързам — казах аз и се надигнах на крака. Оставих бота чистач с дъното нагоре на един рафт близо до закачалка с торбички с кръв в малък хладилник със стъклена врата. Още няколко лежаха на открито върху плота. Гадост.

— Може би някои от тези телесни части са от Епични — рекох. — Бих могъл да ги взема и така ще разполагаме с мостри от ДНК. Можем ли да ги използваме?

— Как?

— Де да знам. Някак да направим оръжия от тях?

— Аааха — скептично отговори Мизи. — Ще окача едно стъпало за пушката си и тя ще почне, надявам се, да стреля с лазер или нещо от сорта.

Изчервих се в тъмнината, но не виждах причина за заяждането. Ако открадна ценно ДНК, бихме могли да я изтъргуваме срещу припаси, нали така? Признавам обаче, че тези телесни части навярно не биха свършили работа. Важните елементи от ДНК се разлагаха бързо, затова се налагаше да намеря замразена тъкан, ако исках нещо, което да мога да продам.

Фризери. Къде да намеря фризери? Проверих една от ваните, повдигайки стъкления похлупак, но водата вътре беше студена, а не замръзнала. Върнах капака и огледах стаята. В дъното имаше врата, срещуположна на онази, която водеше в коридора.

— Знаеш ли — казах на Мизи, докато вървях към вратата, — това място е точно каквото очаквах.

— Очаквал си стая, пълна с телесни части?

— Да, един вид. Искам да кажа, откачени учени правят оръжия от мъртви Епични? Защо да нямат стая, пълна с телесни части?

— Не съм сигурна какво целиш с това, Дейвид. Освен да ме уплашиш.

— Секунда — стигнах вратата, която беше заключена.

Нужни бяха няколко ритника, но я отворих. Не се притеснявах много за шума — ако някой наблизо слушаше, вече щеше да е чул борбата ми с малкия дрон. Вратата се отвори навътре и разкри тъмен коридор, по-малък от онзи навън и съвсем без осветление. Заслушах се, нищо не чух и реших да проверя накъде води.

— Както и да е — продължих аз, — това ме кара да се чудя. Как правят оръжия от Епичните?

— Не знам — отвърна Мизи. — Мога да поправям неща, които имаме, но мотиваторите не са ми по силите.

— Когато някой Епичен умре, клетките му незабавно почват да се разлагат — казах аз. — Това всеки го знае.

— Всеки, който е зубрач.

— Не съм…

— Спокойно, мой човек — рече Мизи. — Прегърни собствената си същност! Бъди себе си и прочие. Всъщност ние всички сме зубрачи, само че за различни неща. С изключение на Коуди. Мисля, че той е откачалка или нещо такова… не мога да си спомня точния термин. Нещо свързано с ядене на пилешки глави?

Въздъхнах.

— Когато някой Епичен умре, ако си достатъчно бърз, можеш да вземеш проба от клетките му. Предполага се, че митохондриите са важни. Замразяваш клетките и можеш да ги продадеш на черния пазар. По някакъв начин това става технология. Проблемът обаче е, че Разрушение позволи на Регалия да му направи хирургическа операция. Видях белезите. Направиха бомба, като използваха неговите сили.

— И…

— И защо операция? — продължих аз. — Той можеше просто да даде кръв, нали? Защо ѝ е на Регалия да вика някакъв префърцунен хирург?

Мизи се умълча.

— Хъ — рече тя накрая.

— Аха. — Честно, приемал бях, че Епичният трябва да е мъртъв, за да се произведе технология от неговите сили. Регалия и Разрушение ме опровергаха. Но щом можеш да създаваш технология от живи Епични, защо Стоманеното сърце не беше направил легион от непобедими войници? Може би беше твърде параноичен за такова нещо, но определено можеше да направи стотици версии на Едмънд, Епичния, който захранваше с електричество града му.

Стигнах до ъгъл на тъмния коридор. Като използвах инфрачервената светлина на визьора, надзърнах иззад ъгъла и огледах за заплаха. Уредът за нощно виждане разкри малка стая, пълна с няколко големи фризера. Не забелязах никакви явни източници на топлина, но таймерът на визьора ме предупреди, че трябва да се връщам. Само дето ако си тръгнех и Ейбрахам също не вземеше нищо, бяхме разорени. Трябваше да намеря нещо.

Приклекнах, притеснен от това, че времето ми изтича, но и разтревожен от видяното. Освен въпроса с произвеждането на мотиватори от живи Епични, във всичко това имаше и друг проблем. Когато хората говореха за извлечена от Епичните технология, те имаха предвид, че всички уреди са резултат от един и същ процес. Но как беше възможно това? Оръжията бяха толкова различни от дозера, който ни позволяваше да определим кой е Епичен. А двете бяха толкова различни от спирила, придобития от Епични уред, с който успявах да летя на водни струи.

Не бях зубрач, но знаех достатъчно, за да разбирам, че тези технологии бяха от различни дисциплини. Човек не вика доктор по джербилите, за да му лекува коня — обаче когато ставаше дума за Епична технология, явно един вид експертиза беше достатъчен за създаването на различни неща.

Признах истината пред себе си: тези въпроси бяха действителната причина сега да се намираме в Оръжейната. Проф пазеше тайни още преди да се поддаде на силите си. Имах чувството, че никой не беше откровен с мен и за това.

Исках отговори. Вероятно те бяха някъде тук. Може би щях да ги намеря някъде зад групата военни роботизирани дронове, които протягаха оръжията си към мен иззад фризерите отпред.

Ох.

4.

Прожекторите на дроновете се включиха като един и ме заслепиха, а дроновете откриха огън. За щастие, бях ги забелязал навреме и успях да се дръпна зад ъгъла, преди някой изстрел да ме улучи.

Обърнах се и бегом се изтеглих по коридора. Стрелбата на преследващите ме роботи заглуши гласа на Мизи в ухото ми. Всеки дрон имаше квадратно дъно с колела, които се въртяха във всички посоки, и издължено тяло, което завършваше с щурмова пушка. Щяха да са отлични за маневриране около мебели и през коридори, но — искри — унизително беше да бягам от тях. Приличаха повече на закачалки, а не на оръжия.

Стигнах вратата на лабораторията с частите от трупове и хукнах през нея, плъзнах се, спрях и ударих гръб в стената до нея. С почукването на един бутон прехвърлих образа от визьора върху малък екран отстрани на моята Готшалк, което ми позволи да вдигна пушката иззад ъгъла и да стрелям без да рискувам да ме улучат.

Роботите се носеха като лъскави метли на колела. Аз лично бих се срамувал от създаването на толкова глупави на вид роботи. Минах на автоматична стрелба, без да се прицелвам твърде, но коридорът беше толкова тесен, че това нямаше значение. Свалих няколко робота и забавих останалите, които трябваше да си проправят път през отломките. Когато свалих още няколко, машините се оттеглиха и се прикриха зад ъгъла, в стаята с фризерите.

— Дейвид? — настоятелният глас на Мизи най-сетне привлече вниманието ми. — Какво става?

— Добре съм. Обаче ме видяха.

— Изнасяй се.

Аз се поколебах.

— Дейвид?

— Тук има нещо, Мизи. Заключено помещение, охранявано от дронове — бас държа, че са дошли тук веднага след началото на първата ни атака. Или е така, или тази стая винаги е под охрана. Което означава…

— Ох, Злочестие. Ще се държиш като себе си, нали?

— Та ти току-що ми каза, цитирам, да „прегърна същността си“ — пуснах още един залп, щом долових движение в дъното на коридора. — Предай на Ейбрахам и останалите, че са ме забелязали. Изтегли всички и се гответе за отстъпление.

— А ти?

— Аз ще открия какво има в тази стая. — Помълчах малко. — Може да се наложи да ме застрелят, за да разбера.

— Какво?

— За момент ще запазя радио мълчание. Съжалявам.

Оставих радиото и слушалката, после натиснах един бутон отстрани на пушката и спуснах малка тринога отдолу. Нагласих я насочена под ъгъл към тунела с надеждата куршумите да рикошират от металните стени към роботите. Всъщност го правех за отклоняване на вниманието. Пушката можеше да стреля дистанционно с помощта на малко поразтопения контролер, който извадих от едно гнездо отстрани.

Завтекох се през стаята, като от време на време произвеждах кратки залпове, за да създам впечатлението, че все още съм в престрелка с дроновете. Прожекторите им бяха достатъчно ярки, отразяваха се от стъклото и метала в стаята и ми предоставяха светлина за придвижване. Грабнах малкия робот чистач, чиито колела още се въртяха трескаво, после взех торбичка кръв от плота и ролка хирургическа лента, която бях забелязал по-рано в някакво чекмедже.

Откъснах парче от лентата и залепих торбичката с кръв върху робота, после я надупчих с ножа. Отидох до вратата, през която първо бях влязъл, открехнах я и положих машинката на пода отвън. Роботът бързо потегли по коридора, оставяйки подире си широка пътека от кървави капки, очебийна като соло на туба в някой рап.

Страхотно. Надявах се вече успешно да фалшифицирам онази част със застрелването. Взех друга торбичка с кръв и я пробих с ножа. Поех дълбоко дъх и хукнах към вратата в отсрещния край на стаята, където дроновете обстрелваха моята пушка Готшалк.

Роботите бяха напреднали, местейки падналите встрани от пътя си. Дръпнах се назад, когато роботите откриха огън по мен, после извиках и плиснах малко от кръвта по стената. Оттам хукнах към една от ваните, като с помощта на торбичката размазах друга следа към изхода.

Не можех да видя много от намиращото се във ваната, понеже сега не ползвах визьора, но я отворих, стиснах зъби и се покатерих вътре, докосвайки някакви плъзгави парчета, за които бях почти убеден, че са черни дробове. Докато се намествах в ледената течност, напълно си давах сметка точно колко отвратително е всичко това. За щастие, бях привикнал плановете ми да ме унижават по някакъв начин; този път просто го правех нарочно. Значи — ей, това беше напредък!

Опитах да остана неподвижен с надеждата охлаждащата апаратура на ваната и ледената температура да ме скрият от всякакви инфрачервени детектори, които роботите можеха да използват. За съжаление, за да не изпъквам, трябваше да затворя капака и да затая дъх. И така, лежах сред плуващите телесни части и наблюдавах как горе проблясват светлини, когато роботите с прожекторите си влязоха в лабораторията. Не виждах много през водата и стъкления похлупак, но не можех да не си представя как роботите се събират около ваната, гледат ме и се забавляват от мижавия ми опит да отклоня вниманието им.

Сдържах дъха си, докато почти не се пръснах. Лицето ми, непокрито от костюма за проникване, замръзваше. За щастие, светлините най-сетне изчезнаха. Успях да удържа още малко, преди да отворя похлупака и разтреперан да огледам лабораторията. Тъмно като в рог.

Роботите явно бяха захапали примамката. Изтрих течността от очите си и излязох. Искри. Все едно това място не беше страшно и преди да реша да се вмъкна във вана, пълна с черни дробове, за да се скрия от роботите убийци. Тръснах глава и отидох да си взема радиото и пушката. Сложих си слушалката, обаче я бях изцапал с кръв и май се беше повредила.

Налагаше се да ползвам радиото по стария начин.

— Върнах се — казах аз тихо, като натисках бутона за предаване.

— Дейвид, ти си смахнат — отговори ми нечий глас.

Усмихнах се.

— Здрасти, Меган — отговорих и се вмъкнах в тесния коридор. Притичах покрай падналите роботи. — Всички ли се изтеглят?

— Всички, които имат малко ум.

— И аз те обичам. — Спрях на ъгъла, където за пръв път се бях натъкнал на роботите пазачи и надзърнах иззад него. Помещението оттатък беше тъмно, както и преди. Преметнах пушката през рамо и огледах през визьора за изостанали роботи. — Почти съм готов да тръгвам. Дайте ми още няколко минути.

— Прието.

Превключих радиото само на предаване, за да не предупредя някой застанал наблизо враг с бърборенето на хората ми. За съжаление, нямах време да съм по-предпазлив. Номерът с фалшивата следа скоро щеше да бъде разкрит. Сякаш в потвърждение на заплахата, далечна експлозия разтърси сградата.

Опипах стената и включих осветлението, после отидох в другия край на стаята при един от големите фризери. Повърхността от неръждаема стомана отрази лицето ми, обрасло с двуседмична четина. Според мен изглеждаше опърпана. Меган пък ѝ се подсмихваше.

С разтуптяно сърце отключих първия хладилен шкаф и го отворих със замах, при което отвътре излетя леден въздух. Имаше редове и редове стъклени епруветки с цветни капачки. Не мотиваторите, които търсех, а най-вероятно ДНК на Епични.

— Е — прошепнах аз, — поне не е рафт с пакети замразена вечеря.

— Не — отговори ми някакъв глас. — Държа замразената храна в другия шкаф.

5.

Не помръдвах, а по гръбнака ми пъплеше хлад. Обърнах се, като внимавах да не правя резки движения, и установих, че за беля съм пропуснал един робот, скрит в сенките на стаята. Пръчковидното тяло съвсем не беше заплашително, но подобрената щурмова пушка ФАМАС ГЗ, монтирана в горната му част, беше нещо съвсем различно.

Обмислих дали да опитам да го прострелям, но тялото ми беше обърнато в погрешната посока. Щеше да ми се наложи да извъртя пушката и да се надявам да улуча робота, преди сам да бъда прострелян. Шансовете ми не изглеждаха добри.

— Аз наистина имам храна в другия шкаф — продължи гласът, излъчван от робота. Мъжки глас, теноров, мек. Това трябва да беше един от тайнствените хора, който управляваха Оръжейната. Повечето дронове изглеждаха автономни, но господарите им би трябвало да наблюдават — всяка пушка имаше камера. — Помни обаче, не са замразени вечери. Стекове. Няколко подбрани ребрени пържоли, останали от доброто старо време. Липсват ми повече от всичко.

— Кой си ти? — попитах.

— Онзи, когото опитвате да оберете. Как заблуди моите дронове?

Прехапах устни и опитах да изчисля времето за реакция на пушката, докато се прокрадвах настрани и гледах как ме следва. Искри. Проследяващата апаратура беше отлична; пушката не се отклони от мен. Дори говорителите на робота произведоха тихо цъкане като предупреждение и аз застинах на място.

А дали имаше пълен обхват на движение? Може би не…

— Значи това е останало от могъщия Джонатан Федрус — рече гласът. — Праща ударен отряд в опит да открадне от мен.

Федрус? Разбира се. Работникът от Оръжейната мислеше, че още сме с Проф. Ние не бяхме разгласявали шумно, че той е паднал под властта на силите си; поначало повечето хора не знаеха, че е Епичен.

— Наложи ни се да дойдем — отговорих аз, — само защото вие отказахте да търгувате с нас.

— Да, много почтено от ваша страна. „Продайте ни каквото искаме, иначе ще си го вземем със сила.“ Очаквах нещо повече от един от специалните отряди на Джонатан. Вие просто… — гласът замлъкна, после продължи по-тихо. — Какво искаш да кажеш с това, че е имало и друг? Откраднали са какво? По дяволите, как изобщо знаят къде се намира?

Нещо отговори приглушено. Опитах да отстъпя, но дронът отново издаде предупредителния звук, този път по-силно.

— Ти — каза гласът, като върна вниманието си към мен. — Обади се на приятелите си. Кажи им да върнат откраднатото от другия мъж или ще те убия. Имаш три секунди.

— Ъх…

— Две секунди.

— Хора!

Стената вдясно от мен се стопи в прилив на топлина и разкри смътна форма оттатък.

Свих се и — противно на инстинктите си — се търкулнах към дрона. Първоначално той изстреля един откос по мен, но — както се бях надявал — когато стигнах твърде близо, пушката му не успя да се сгъне достатъчно надолу, за да ме улучи.

Това означаваше, че съм улучен само веднъж.

Удари ме в крака, докато се търкалях. Не бях сигурен как се получи, но искри, заболя.

Роботът опита да отстъпи, но аз го хванах, пренебрегвайки раздиращата болка в крака. Последния път, когато бях прострелян, в началото не го бях усетил, обаче сега ми беше трудно да се преборя със силната болка. Все пак успях да попреча на робота да стреля по мен отново, понеже се пресегнах и отключих устройството, което крепеше пушката към машината. Оръжието падна.

За съжаление, докато се борех, поне двадесетина дрона се бяха измъкнали от тавана — където бяха маскирани като панели — и се спуснаха надолу с пропелерите си. Далеч не бях в такава безопасност, каквато си бях представял, тук, обаче засега вниманието им беше съсредоточено върху фигурата, която излезе от разтопения метал на стената: мъж — целият от пламък, а фигурата му — тъмночервена като разтопена скала. Зарево беше пристигнал. Колко жалко, че не беше истински.

Стиснах раненото си бедро и огледах стаята за Меган. Криеше се близо до ъгъла в коридора, който водеше към лабораторията. Зарево не беше реален, не напълно, но не беше и илюзия. Беше сянка от друго място, от друга версия на нашия свят. Не че наистина беше дошъл да ме спаси; Меган просто налагаше върху нашия свят гънка от онзи свят и така създаваше усещането, че все едно той е тук наистина.

Заблуди дроновете — всъщност, можех да усетя топлината, идваща от разтопената стена и да подуша дима във въздуха. Когато дроновете започнаха френетично да стрелят, аз се пресегнах в отворения фризер и грабнах шепа епруветки. После изкуцуках през стаята и отидох при Меган, която беше дошла при мен веднага щом бе разбрала, че съм улучен.

— Слонце — каза тя и простена, хвана ме под мишница и ме измъкна на скрито място, а после натъпка епруветките в джоба си. — Оставям те сам за пет минути и ти позволяваш да те ранят.

— Поне ти взех подарък — отвърнах аз и притиснах гръб в извивката на стената, а Меган бързо превърза раната ми.

— Подарък? Епруветките?

— Взех ти нова пушка — казах аз, стискайки зъби заради болката, докато тя пристягаше превръзката.

— Имаш предвид ФАМАС, която остави ей там на пода?

— Аха.

— Разбираш, че всеки от, да речем, стотината дрона, с които се сражавах отвън, имаше такава пушка. Към този момент вече можем да построим крепост от тях.

— Е, когато свършиш с използването им за крепостта, ще ти трябва и една за стрелба. Ето, заповядай! Даже върви с… — изскимтях от болка. — Даже върви със стая, пълна с мъртви роботи. И може би няколко стека. Не знам дали онзи ме излъга за стековете.

Зад Меган Зарево изглеждаше спокоен, а куршумите се топяха, преди да го достигнат. Не беше толкова горещо, колкото би трябвало — все едно огънят беше някъде далече, а ние усещахме полъх от него.

Едва разбирахме как действат силите на Меган. Дроновете, които Зарево разтопи, не бяха наистина мъртви, а стената не се беше отворила наистина. Способността на другия свят да влияе върху нашия беше краткотрайна. За минута всички бяхме уловени в изкривяването на реалността при смесването на двата свята, но след секунди всичко щеше да се изгуби и да се върне към нормалното.

— Добре съм — казах. — Трябва да вървим.

Меган не каза нищо и пак ме хвана под мишницата. Фактът, че не отговори — и че беше спряла и двама ни насред сражението, за да прегледа раната — ми каза каквото трябваше да знам. Бях ранен зле и кървях много.

Промъкнахме се по коридора към лабораторията. Погледнах през рамо, за да се уверя, че дроновете не ни следят. Така беше, но видях и нещо притеснително: Зарево ме гледаше, отново. През пламъците на изкривяването две черни очи срещнаха моите. Меган се кълнеше, че Зарево не може да види нашия свят, ала той вдигна ръка към мен.

Скоро излязохме от полезрението му. Шумният пукот на престрелката ни следваше, когато с препъване влязохме в лабораторията с всичките ѝ органи. Тревожно отстъпихме встрани, когато друга група дронове мина край нас. Дори не ни погледнаха. Имаха да се бият с Епичен.

Прекосихме стаята и се озовахме в осветения коридор оттатък. Оставих истинска кървава следа на пода.

— Що за място е това? — попита Меган. — Онези работи в стъклениците сърца ли са?

— Аха. Ама как ме боли кракът…

— Коуди — тревожно каза Меган, — Ейбрахам излезе ли?… Окей, добре. Палете джиповете и пригответе пакета за първа помощ. Дейвид е ранен.

Мълчание.

— Не знам как ще го направим, Мизи. Надявам се да можем да използваме отклоняването на вниманието, както сме планирали. Бъди готова.

Съсредоточих се върху това да се движа, въпреки болката. Свърнахме към тунела, през който се бях промъкнал тук. Зад нас стрелбата внезапно спря.

Лош знак. Зарево беше изчезнал.

— Не можеш ли да го накараш да ни следва? — попитах.

— Трябва ми почивка — отговори Меган. Гледаше право напред с вирната брадичка. — Достатъчно трудно ми беше и преди, когато не ме беше грижа какво ми причинява.

— Искаш да кажеш…

— Просто главоболие — каза тя. — Като вчера, но по-зле. Все едно… ами, все едно някой блъска по черепа ми и опитва да влезе вътре. Създаването на такова голямо изкривяване на реалността ме довежда до предела. Затова нека се надяваме, че…

Тя спря. Група дронове бяха събрани в тунела за достъп пред нас и блокираха пътя ни към изхода в гората. Изходът ме примамваше; беше само на няколкостотин стъпки, обаче видях, че е взривен и през отвора се промъква слънчева светлина. Вероятно Меган беше влязла така, но с дроновете между изхода и нас все едно беше в Австралия.

После, без предупреждение, таванът хлътна. Огромни късове метал паднаха около нас и тунелът се разтресе като при експлозия. Вече знаех достатъчно и забелязах, че нещо не е наред с експлозията. Може би стоманените късове не скърцаха достатъчно шумно или имаше нещо в начина, по който коридорът се разтресе. Или може би падането на стоманените късове пред нас, блокиращи дроновете — които започнаха да стрелят, но не улучиха нито Меган, нито мен с отломки.

Поредната илюзия с измеренията, само че беше достатъчно силна, за да ме събори. Паднах със стон и опитах да се търкулна на една страна, за да предпазя ранения крак. Помещението се завъртя и за миг се почувствах като скакалец върху фризби.

Когато зрението ми изплава до някакво подобие на стабилност, открих, че съм се свил до едно от падналите парчета метал. За момента ми се струваше реално. Тук, при създаденото от Меган сливане на двата свята, „илюзията“ беше реална.

Кръвта ми, проникнала през импровизираната превръзка, беше изцапала пода все едно някой го беше забърсал с мръсен парцал. Меган беше на колене до мен, главата ѝ беше сведена, а дъхът ѝ излизаше със свистене.

— Меган? — проговорих аз в шума на стрелящите дронове. Искри… скоро щяха да ни погнат, с блокада или не.

Очите на Меган бяха широко отворени, устните ѝ се раздалечиха и разкриха стиснатите зъби. По слепоочията ѝ се стичаше пот.

Онова, с което се бореше напоследък, когато прилагаше способностите си, я нападаше с пълна сила.

6.

Това не трябваше да се случва.

Открили бяхме тайната, начина, по който Епичните да са неподвластни на развалата, причинена от техните сили: ако се изправиш срещу най-дълбоките си страхове, тъмнината се оттегля.

Трябваше да е свършило; Меган беше нахлула в горяща сграда, за да ме спаси, и се беше изправила срещу страховете си. Би трябвало да е свободна. Но нямаше как да се отрече трескавото излъчване на лицето ѝ — стиснатите зъби, напрегнатото чело. Обърна се към мен, без да мига.

— Усещам го, Дейвид — прошепна тя. — Опитва да влезе.

— Кой?

Тя не отговори, но знаех кого има предвид. Злочестие. Злочестие, червената точка в небето, новата звезда, която беше известила идването на Епичните… сам беше Епичен. Някак знаех, че Злочестие е крайно ядосан, задето узнавайки, че страховете на Епичните са свързани с тяхната слабост, ние бяхме разбрали как да преодолеем влиянието му върху Меган.

Стрелбата на дроновете престана.

— Това срутване е някаква илюзия, нали? — обади се гласът от по-рано и отекна по коридора. — Кой Епичен убихте, за да се сдобиете с тази технология? Кой ви каза как да изработите мотиваторите?

Поне говореше, а не стреляше.

— Меган — казах аз. — Меган, погледни ме.

Тя се фокусира върху мен и това като че ли помогна, макар в очите ѝ още да имаше нещо диво. Изкушавах се да отстъпя и да я оставя да го освободи. Може би това щеше да ни спаси.

Но щеше да обрече нея. Когато Проф се подчини на тъмнината, донесена от силите му, той уби своите приятели без да трепне. Мъжът, който беше прекарал живота си в това да брани другите, сега беше изцяло подчинен на силите.

Нямаше да приема същото да се случи и с Меган. Пресегнах се към джоба на бедрото си, потреперих при местенето на ранения крак и извадих запалката. Вдигнах я пред Меган и запалих.

Тя за миг се отдръпна, после издиша и хвана пламъка в юмрук, като изгори дланта си. Падналите парчета метал, които бяхме ползвали за прикритие, потрепнаха, после изчезнаха. Таванът се възстанови. Огънят все още беше слабостта на Меган — и макар да се бе изправила срещу страховете си, слабостта неутрализираше силите ѝ. И навярно винаги щеше да е така.

За щастие, докато тя беше готова да се изправи срещу слабостта, явно можеше да изтласква тъмнината. Напрежението я напусна и тя се отпусна на земята с въздишка.

— Чудесно — промърмори Меган. — Сега ме болят главата и ръката.

Усмихнах се леко и плъзнах пушката си по земята, а после плъзнах и пушката на Меган. Вдигнах ръце, когато дроновете ни обкръжиха. Повечето бяха от вида с вериги и щурмови пушки, но имаше и няколко летящи. Имах късмет — не стреляха.

Една от машините приближи. От основата ѝ се беше издигнал малък екран, на който се показваше неясна фигура в контражур.

— Образът беше на Зарево, от Нюкаго, нали? Напълно заблуди сензорите ми — каза гласът. — Нито една обикновена илюзия не може да го постигне. Каква технология ползвате?

— Ще ти кажа — отговори Меган. — Само не стреляй. Моля те. — Тя стана и ритна назад нещо с петата си.

Слушалката. Все още легнал на една страна, взех слушалката под дланта си и се търкулнах отгоре, като прикрих движението, хващайки се за кървящия крак. Не мисля, че някой от дроновете забеляза какво направихме.

— Е? — продължи гласът. — Чакам.

— Сенки от различни измерения — обясни Меган. — Не са илюзии, а вълни от други реалности. — Тя беше застанала пред армията роботи, между мен и тях. Повечето бяха насочили оръжията си към нея, а ако я убиеха, тя щеше да се превъплъти.

Оценявах защитния жест, но, искри, превъплъщаването можеше да ѝ причини непредсказуеми неща, особено при действието на силите ѝ напоследък. Не беше умирала, откакто бяхме във Вавилар, и се надявах така да си остане.

Трябваше да направя нещо. Свих се на кълбо, като продължавах да държа крака си. Болката беше истинска. Можех само да се надявам, че треперенето и кървенето ще накара дроновете да не ми обръщат внимание, докато полагам глава върху слушалката и прошепвам в микрофона:

— Мизи? Там ли си? Коуди? Ейбрахам?

Никакъв отговор.

— Невъзможно — каза мъжът на Меган. — Опитах многократно да уловя този вид сила в мотиватор и се съмнявам някой да притежава познанието да направи онова, което аз не успях. Изместването на измеренията е твърде сложно, твърде могъщо за…

Вдигнах поглед към Меган, която стоеше гордо изправена пред строената армия, макар, както знаех, главата ѝ да се пръскаше от болка. По-рано беше говорила смирено, като победена, но позата ѝ казваше нещо друго. Отказ да отстъпи, да подвие коляно, да се кланя пред когото и да е и каквото и да е.

— Ти си Епична, нали? — каза гласът по-твърдо. — Няма технология, няма мотиватор. Значи, Джонатан набира последователи. След обръщането си?

Не можах да сподавя шумното поемане на въздух. Как така знаеше за Проф? Исках да потърся отговори, но не бях в положение да го направя. Опрях глава на пода, внезапно замаян. Искри. Колко кръв бях загубил?

Щом главата ми докосна слушалката, тя изпращя и гласът на Мизи се разнесе.

— Меган? Искри, обади ми се? Ти…

— Аз съм, Мизи — прошепнах.

— Дейвид? Най-сетне! Виж, разположих заряди за срутване на тунела. Можете ли да се махнете оттам? Мога да го взривя, след като минете.

Заряди. Погледнах обградилите ни дронове.

Илюзиите на Меган…

— Направи го сега, Мизи — прошепнах аз.

— Сигурен ли си?

— Да.

После се стегнах.

Горе избухна взрив и той ми прозвуча по-силен, защото го очаквах. Парчетата метал падаха точно където бяха паднали преди, стоварвайки се на земята на сантиметри от мястото, където се свивах — но аз останах невредим, както и Меган.

Роботите от своя страна действаха като младежки мечти и бяха напълно разбити.

Меган в миг се озова до мен, измъкна пистолета от кобура на хълбока си и стреля по останалите дронове. Аз успях да извадя ножа от канията на прасеца си и го вдигнах, с което си спечелих погледа на Меган, който казваше „Ти сериозно ли?“

— Поне не е тъп самурайски меч — промърморих аз и обърнах гръб на отломките. Когато прахолякът се разнесе, Меган улучи последния останал дрон и го прати да се върти на земята.

С усилие се надигнах на крака — хмм, на крак — и закуцуках през отломките на тунела към пушката си.

— Това откъде дойде? — попита Меган и посочи разбития таван. Зарядите на Мизи не бяха разрушили тунела напълно — всъщност доколкото можех да преценя, падналите отломки бяха същите като илюзорните, създадени от Меган.

— Мизи каза, че може да взриви мястото, след като избягаме.

— И ти я накара вместо това да го взриви върху нас? — каза Меган, взе пушката ми и ми я даде, а после грабна своята.

— Мислех си как твоите илюзии са получени от алтернативни реалности, нали така? И колкото по-близо е дадена реалност до нашата, толкова по-лесно се взема от нея? Ти беше наистина уморена…

— И още съм.

— … и прецених, че използваш реалност, която е много подобна на нашата. Експлозии отгоре. Мизи беше разположила зарядите. Затова предположих, че ще се получи по същия начин.

Меган отново ме хвана под мишницата и ми помогна да изкуцукам покрай отломките. Застреля един дрон, който опитваше да се измъкне от разни паднали камъни.

— Можеше и да не се получи — тихо каза тя. — Нещата не винаги стават като в другите реалности. Можеше да предизвикаш смазването си, Дейвид.

— Е, не го предизвиках — отговорих аз, — тъй че засега сме в безопасност…

Прекъснах, понеже в коридора отекнаха звуци, идващи отнякъде далеч зад нас. Металически звуци. Бръмчене на коптери. Триене върху метал.

Меган погледна първо мен, после изхода в гората, който все още беше на сто стъпки пред нас.

— Да побързаме — казах аз и закуцуках напред.

Вместо да отговори, Меган свали ръката ми от раменете си и я опря на стената, за да мога да се надигна.

— Ще ти е нужно време, за да излезеш — обясни тя.

— Затова трябва да побързаме.

Меган нарами пушката си, после се обърна отново с лице към коридора.

— Меган!

— Онова място зад отломките може да се отбранява — каза тя. — Мога да ги задържа доста дълго. Тръгвай.

— Но…

— Дейвид, моля те. Просто тръгвай.

Хванах я за рамото, придърпах я към мен и я целунах. При това кракът ми се усука и болката пламна нагоре по цялата ми страна, но както и да е. Една целувка от Меган си заслужаваше.

Пуснах я. И после тръгнах, както ми беше казала.

Чувствах се страхливец, обаче да си част от отряд означава да си даваш сметка кога някой може да свърши по-добра работа от теб. А да си мъж означава да се научиш да оставяш безсмъртната си приятелка от време на време да е герой.

Щях обаче да се върна за нея, мъртва или не. При това скоро. Няма начин да оставя тялото ѝ да свърши като онези във ваните, които намерих. Запрепъвах се по наклона, мъчейки се да не мисля какво може да се случи на Меган. Щеше да ѝ се наложи да се застреля, когато дроновете вземеха надмощие, понеже не можеше да рискува да я пленят.

Зад мен Меган откри огън; пушечните изстрели отекваха в стоманения коридор. Дроновете забързаха с тракане. Последва автоматична стрелба.

Почти бях стигнал до изхода, но забелязах сенки под слънчевата светлина навън. Почваше да ми призлява от дронове. Свих се от болка, когато извадих пистолета си. За щастие, сенките се преобразиха в як чернокож мъж с тясно тъмно облекло, очила за нощно виждане на челото и много, много пушки в ръцете. Ейбрахам изруга, когато ме зърна; гласът му беше леко обагрен с френски акцент.

— Как си? — попита той и забърза надолу по късия склон. — А Меган?

— Прикрива бягството ни — отговорих аз. — Иска да тръгваме без нея.

Ейбрахам ме погледна в очите, после кимна и се обърна да измине с мен последните няколко стъпки.

— Дроновете отвън влязоха в комплекса, веднага щом те забелязаха — каза той. — Всички други са при джиповете.

Значи имахме шанс.

— Тя е Епична.

Подскочих и се озърнах. Беше гласът от по-рано. Да не би някой дрон да ни беше намерил?

Не. Един панел на стената се беше превърнал в дисплей. На екрана с лице към нас беше същата смътна фигура.

— Дейвид? — каза Ейбрахам, застанал на светло пред отворения покрив на изхода. — Да вървим.

— Тя е Епична — казах аз, обърнат към екрана, вместо да тръгна. Тази фигура… позната ли ми беше?

Внезапно се включи светлина, разпръсна сенките и разкри набит възрастен мъж, кръглоглав, ако не се броят няколко кичура бяла коса, които стърчаха почти като корона. Виждал го бях и преди. Навремето. На една снимка на Проф отпреди много години.

— Днес видях нещо невероятно — каза мъжът. — И то ме изпълва с любопитство. Ти си онзи, когото наричат Убиеца на Стоманеното сърце, нали. Да… Момчето от Нюкаго. Ти не убиваш ли Епични?

— Само онези, които заслужават — отговорих аз.

— А Джонатан Федрус?

— Джонатан Федрус си отиде — меко рече Ейбрахам. — Остана само Епичният на име Ослепителния. Ще направим каквото е нужно.

Аз не казах нищо. Не че не бях съгласен с Ейбрахам, но ми беше трудно да изрека думите.

Мъжът ни изучаваше. Внезапно стрелбата зад нас стихна.

— Отзовах машините си. Трябва да поговорим.

В отговор припаднах.

7.

— Нямаше да имаме този проблем, ако беше проявил готовност да търгуваш с нас.

Гласът на Меган. Ммм… Лежах в тъмнината, наслаждавах се на този звук и се подразних, когато следващият глас не беше нейният.

— Какво се очакваше да направя? — Гласът на онзи мъж. От Оръжейната. — Първо получавам вест, че Федрус се е обърнал, после вие веднага се свързвате с мен и искате оръжия? Не исках да имам нищо общо с това.

— Можеше да предположиш, че ще му се противопоставим — каза Ейбрахам. — Възмездителите няма да се съюзят с един тиранин, само защото някога е бил техен водач.

— Не разбрахте — отвърна мъжът. — Аз не ви отказах, защото мислех, че работите с него; искри, отказах ви, защото не съм идиот. Федрус знае прекалено много за мен. Аз няма да му се противя или да му продавам. Не исках да имам нищо общо с вас, хора.

— Защо тогава ни покани тук? — попита Меган.

Изстенах и с усилие отворих очи. Кракът ме болеше, но не колкото очаквах. Когато го местех, усещах само повърхностна болка. Но, искри, бях изтощен.

Примигнах. Очите ми фокусираха с труд, а след миг главата на Меган се появи над мен. Златистите ѝ коси надвисваха край лицето ѝ.

— Дейвид? — попита тя. — Как се чувстваш?

— Като парче хляб на рок парти.

Меган видимо се успокои и се обърна.

— Той е добре.

— Парче какво? — попита онзи от Оръжейната.

— Хляб — отговорих аз и приседнах с мъка. — На рок парти. Нали знаеш, никой не иска хляб на рок парти. Дошли са да видят готин рок. Затова хвърлят хляба на пода и той бива стъпкан.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал.

— Съжалявам — изръмжах аз. — Обикновено съм по-красноречив, след като ме прострелят.

Намирах се в мрачна стая, пълна с твърде много дивани, на един от които лежах аз. Пред друг, дълъг, черен и прекалено мек, пред далечната стена, имаше ниска масичка, покрита с монитори и други компютърни джаджи, както и с малка камара мръсни чинии. Мъжът от Оръжейната седеше на трети диван, близо до мен, край малка нощна масичка, отрупана с шлюпки от фъстъци и две големи празни пластмасови чаши. До него седеше манекен в човешки ръст.

Сериозно. Манекен. От онези, които човек може да види в старите универсални магазини, за показване на облекло. Имаше дървено лице без никакви черти и беше облечен като нюкагския елит — с мека шапка и костюм на тънко райе. Сложен беше да седи в отпусната поза, с кръстосани крака и сключени ръце.

Добре…

Ейбрахам стоеше пред дивана със скръстени ръце. Още беше облечен в черния костюм за проникване. Беше свалил маската — тя висеше от колана му — обаче продължаваше да носи внушителната галватонична Р328, преметната на гърба му. Освен Меган, само той от отряда ми присъстваше в стаята.

— Хубаво местенце — отбелязах аз. — Предполагам, че си похарчил целия бюджет за декориране за страховитата лаборатория.

Мъжът изсумтя.

— Лабораторията трябва да е чиста заради работата, която върша там. Поканих ви в дома си, млади човече. Рядка чест.

— Извинявам се, че не донесох малко мухлясали кори от пица като официален подарък — отвърнах аз и кимнах по посока на мръсните чинии на масата в другия край на стаята. Изправих се на крака и се олюлях, обаче успях да остана прав, с ръка на облегалката. Кракът ми пулсираше и като сведох поглед, установих, че са срязали панталоните ми, за да се доберат до раната.

Раната беше хванала кора и изглеждаше все едно зараства от седмици, може би от месеци.

— Хмм. Съжалявам, че не е напълно излекувана — каза мъжът. — Устройството ми не е толкова мощно, колкото някои други.

Кимнах на Меган, за да ѝ покажа, че съм добре. Тя не ми подаде ръка, за да се облегна, не и пред враг, но остана близо до мен.

— Къде сме? — попитах аз.

— Под Оръжейната ми — отговори мъжът.

— А ти си?

— Дийн Летящ рицар.

— Сериозно? — примигнах аз. — Тоест, това е името ти?

— Не — отвърна онзи. — Обаче името ми е глупаво. И използвам това.

Е, спечели точка за честност, макар че настръхнах при мисълта да се откажеш от името си. Не ми харесваше дори прякорът, който хората ми бяха дали — Убиецът на Стоманеното сърце. Дейвид Чарлстън беше достатъчно добро име. Дадено от баща ми. Сега то беше почти единственото, което ми беше останало от него.

Летящ рицар действително беше мъжът, когото бях видял на снимката на Проф във Вавилар. Сега беше по-стар, по-плешив и по-дебел, а бузите му висяха над шията като разтопен в микровълновата фурна кашкавал върху хляб.

Двамата с Проф явно бяха приятели и той знаеше, че Проф е Епичен, при това го знаеше отдавна.

— Участвал си в първия отряд на Проф — предположих аз. — С Регалия и Мъркууд. Когато всички станали Епични.

— Не — рече Летящ рицар. — Но съпругата ми беше от тях.

Точно така. Спомних си думите на Проф, че били четирима. Жена на име… Амала? Имаше нещо важно около нея, нещо, което не можех да си спомня добре.

— Аз бях заинтересуван наблюдател — каза Летящ рицар. — Учен. И то не от вида „Е, деца, вижте как ще замразя гроздето с течен азот“ като Джонатан. Истински учен.

— И истински бизнесмен — рече Ейбрахам. — Построил си империя върху телата на мъртъвците.

Манекенът до Летящ рицар разпери ръце настрани, сякаш казваше „Признавам се за виновен“. Аз подскочих и хвърлих поглед към Меган.

— Аха, движи се — прошепна тя. — Още не съм разбрала как.

— Мизи и Коуди? — прошепнах аз.

— Останаха навън за всеки случай. Ако това се окаже капан.

— Аз съм пионерът на технологията на мотиваторите — обясни Летящ рицар на Ейбрахам. — И наистина извлякох печалба. Както и вие. Затова нека не се сочим с пръст, господин Дежарден.

Лицето на Ейбрахам остана спокойно, но нямаше как той да е доволен, че Летящ рицар го назова по фамилия. Дори и аз не я знаех; не разговаряхме много за миналото си.

— Прекрасно — казах аз, минах покрай Ейбрахам и се проснах на дивана срещу Летящ рицар и неговия страшен манекен. — Пак питам. Защо ни покани тук?

— Тази Епична — рече Летящ рицар и манекенът му посочи Меган — е Зарево, нали? И поначало може да манипулира измеренията?

Не беше съвсем така. Когато Меган говореше за Зарево, говореше като за друг — за същество от друго измерение, което тя може за кратко да доведе в нашето. Не смяташе, че тя е Зарево, но разликата беше малка.

— Да — отговори Меган, пристъпи напред и — след кратък размисъл — седна до мен. Положи ръка на облегалката и разкри за удобство кобура си. — Има и още, но в общи линии… да, аз съм каквото казваш.

Сложих ръка на рамото ѝ. Меган можеше да се държи студено — отчасти такъв беше истинският ѝ характер, отчасти искаше да се държи настрани от хората, защото… хмм, май беше опасно да опознаваш Епични. Умеех да виждам отвъд, това и да разбирам напрежението в начина, по който гледаше Летящ рицар и в това как движеше палеца си, все едно върти въображаем револвер. Върху дланта ѝ имаше голям червен мехур, където беше хванала пламъка.

Знаехме как да удържаме мрака, но още не бяхме спечелили тази война. Меган се тревожеше за онова, което ставаше с нея по-рано. Честно казано, и аз.

Манекенът на Летящ рицар се приведе напред в дълбокомислена поза и побутна шапката си назад, за да разкрие по-добре плоското си лице.

— Онова, което направи в лабораторията, млада жено — каза Летящ рицар — заблуди всичките ми сензори, камери и програмиране. Ти не си какъв да е манипулатор на измеренията, могъща си. Роботите ми докладват за обгорени места по стените на помещението, а някои от дроновете ми бяха унищожени. Напълно. Нищо такова не съм виждал.

— Няма да вземеш от моето ДНК — каза Меган.

— Хмм? — отвърна Летящ рицар. — О, вече имам от него. Събрах дузина отделни проби, преди вие двамата да проникнете в коридора за достъп. Да не мислите, че можете да дойдете тук без стерилен скафандър и да се измъкнете, без да взема малко клетки от кожата ви? Но няма нужда да се тревожиш; далеч съм от мисълта да създавам мотиватор от твоите сили. В тази работа има повече отколкото… обикновено се приема.

Манекенът продължи да жестикулира, докато Летящ рицар говореше. Но Летящ рицар изобщо не се движи, забелязах аз. А заради претъпканите дивани и възглавници изглежда като заклещен на мястото си. Дийн Летящ рицар беше поне частично парализиран. Можеше да говори — всяка изречена дума излизаше от собствената му уста — но движеше само главата си.

Как можеше да е инвалид? Щом разполагаше с технологията да излекува мен, защо тогава не беше излекувал себе си?

— Не — каза той, говорейки все още на Меган. — Точно сега не се интересувам от това да използвам твоите сили, обаче искам да ги разбера. Онова, което направи преди малко, беше мощно. Невероятно. Манипулирането на реалността не е дребна работа, госпожице.

— Не бях забелязала — сухо отвърна Меган. — Какво целиш?

— Щеше да се пожертваш — каза Летящ рицар. — Изостана, за да могат другите да се измъкнат.

— Аха? — отговори Меган. — Не е нещо особено. Мога да оцелея от много неща.

— Аа… значи си Висш Епичен? — предположи Летящ рицар, а манекенът му седна по-изправен. — Можех да го допусна.

Меган стисна устни.

— Целта ти, Летящ рицар — обадих се аз.

— Целта ми е това — отговори той, а манекенът му махна към нас. — Този разговор. Подобно експлозивно използване на силите на тази жена би трябвало да я докара до изолиране, гняв и върховно раздразнение от всеки около нея. Джонатан е един от малкото познати ми Епични, които могат да контролират тъмнината, а дори и той след като използваше силите си, често странеше с дни от хората, за да си възвърне контрола. Докато тази млада дама използва силите си, но съвсем не беше погълната от тъмнината — доказано от факта, че после самоотвержено рискува живота си за своя отряд.

Манекенът се приведе напред.

— И така — продължи Летящ рицар. — Каква е тайната?

Погледнах Ейбрахам, който почти незабележимо сви рамене. Не знаеше дали трябва да споделяме информацията, или не. Засега внимавахме кога и с кого говорим за това как се отблъсква тъмнината в Епичните. С това знание можехме непреднамерено да променим структурата на властта в Разединените Щати, понеже тайната на преодоляването на тъмнината освен това беше и тайната как се откриват слабостите на Епичните.

Донякъде бях склонен да разпространя наблизо и далеч тези неща. Ако Епичните узнаеха слабостите един на друг, може би щяха да се изтребят взаимно. За нещастие, истината вероятно щеше да е по-брутална. Властта щеше да се измести и едни Епични да се издигнат, а други да паднат. Можеше да се окажем с група Епични начело на цял континент и да сме принудени да се справим с организиран и могъщ режим вместо с мрежа от градове-държави, които воюват помежду си и затова остават слаби.

Бихме искали рано или късно да обявим каквото знаем, да го разпространим сред лористите по света и да видим дали те биха могли да започнат да обръщат Епичните от тъмнината. Но първо трябваше да проверим откритието си на практика и да разберем дали изобщо можем да направим така, че да действа на други Епични.

Имах големи планове, планове да променя света и всички те започваха с една клопка. Един важен удар, може би най-трудният, с който Възмездителите някога се бяха заемали.

— Ще ти кажа тайната на освобождаването на Епичните от тяхната лудост, Летящ рицар — реших аз, — обаче искам да ми обещаеш засега да си мълчиш. И искам да ни екипираш. Да ни дадеш каквото ни е нужно.

— Ще го свалите, нали? — отвърна Летящ рицар. — Джонатан Федрус. Ослепителния, както го наричат сега. Ще убиете Проф.

— Не — казах аз тихо и го погледнах в очите. — Ще направим нещо много, много по-трудно. Ще го върнем.

8.

Летящ рицар накара манекена да го носи.

Вървях до манекена, та го огледах по-добре. Не беше някакъв си обикновен, делничен манекен от магазина. Имаше сръчни дървени пръсти, а тялото му беше по-солидно, отколкото бях очаквал. По-скоро беше голяма марионетка, но без конците.

И беше силен. Носеше Летящ рицар с лекота, плъзнал ръце под ремъците на нещо като сбруя. Цялата работа изглеждаше все едно манекенът прегръща Летящ рицар откъм гърба, обхващайки стомаха и гърдите му, а човекът стоеше изправен и привързан на място, като краката му се поклащаха на няколко пръста от земята.

Не изглеждаше удобно или нормално. Въпреки това Летящ рицар продължаваше да бъбри както си вървяхме, все едно беше напълно в реда на нещата за един квадриплегик да бъде разнасян насам-нататък от висок дървен голем.

— Това е в общи линии — казах му аз, докато вървяхме по безличния коридор към Оръжейната. — Слабостите са свързани със страховете. Ако даден Епичен се изправи лице в лице със страха си и го пропъди, ще може да отблъсне тъмнината.

— До голяма степен — обади се Меган зад нас. Ейбрахам се беше качил на повърхността да доведе останалите, понеже бяхме решили, че по един или друг начин ни се налага да вярваме на Летящ рицар. Нямахме друг вариант.

Летящ рицар изсумтя.

— Страх. Изглежда толкова просто.

— И да, и не — отговорих аз. — Не смятам, че на много Епични, погълнати от силите си, им е приятно да се възприемат като слаби. Не се изправят пред тези неща; това е основният проблем.

— Продължавам да се чудя защо никой друг не е направил такава връзка — скептично рече Летящ рицар.

— Ние я направихме — тихо каза Меган. — Всеки Епичен мисли за това, гарантирам го. Само че го мислим по погрешния начин — свързваме страха и слабостта си, но по обратния начин.

— Заради кошмарите. Те са влудяващи. Измъкват те от леглото, задъхваш се, потиш се, надушваш кръв. Кошмарите са за слабостта ти. За загубата на сила, за връщането към положението на смъртен, към това да си отчайващо обикновен, така че някаква най-обикновена злополука да те довърши. Но никога не си даваме сметка, че слабостите произлизат от страховете ни — първо са страховете, а после са слабостите. А не обратното.

И двамата с Летящ рицар спряхме насред коридора и се обърнахме към нея. Меган отвърна на погледите ни, предизвикателно както винаги, но аз виждах пукнатините. Искри… с какво беше принудена да живее тази жена. Нашето откритие ѝ помагаше, но и някак разширяваше тези пукнатини. Изваждаше наяве неща вътре в нея, които тя упорито се беше стремила да скрие.

Навремето беше правила ужасни неща в служба на Стоманеното сърце. Не говорехме за това. Избегнала го беше, защото при внедряването си сред Възмездителите беше принудена да не използва силите си.

— Можем да го направим, Летящ рицар — казах аз. — Можем да открием слабостта на Проф и после да я използваме срещу него. Само че вместо да го убием, ние ще му заложим клопка и ще го накараме да се изправи срещу страховете си. Ще го върнем и ще докажем, че има друго решение на проблема с Епичните.

— Няма да се получи — отговори Летящ рицар. — Той ви познава, знае какъв е редът при Възмездителите. Ще бъде подготвен за вас.

— Виж сега. Точно там е работата. Познава ни, така е. Но и ние познаваме него. Ще успеем да разберем слабостта му много по-бързо, отколкото при други Епични. На всичкото отгоре знаем нещо важно.

— И то е? — попита той.

— Дълбоко в себе си Проф иска да победим. Готов е да умре и затова ще се изненада, когато се окаже, че ние всъщност го спасяваме.

Летящ рицар ме изгледа.

— Има нещо особено убедително в тебе, младежо.

— Нямаш представа — промърмори Меган.

— Обаче ще ни трябва технология, за да го победим — продължих аз. — Затова нямам търпение да видя с какво разполагаш.

— Е, имам разни неща, които мога да ви заема — отговори Летящ рицар и пак тръгна по коридора. — Но противно на предположенията на хората, тук не е някакъв грамаден склад за тайни технологии. Почти всеки път, когато накарам нещо да сработи, незабавно го продавам. Всичките тези дронове не са евтини, нали разбирате. Трябва да ги поръчвам от Германия, пък и е толкова трудно да ги разопакова човек. Като стана дума, ще искам да ми платите онзи, който унищожихте.

— Тук сме, за да просим, Летящ рицар — казах аз, когато го настигнах. — Как очакваш да ти платим?

— Всички казват, че си умно момче. Ще измислиш нещо. Замразена кръвна проба от Джонатан ще свърши работа, ако приемем, че откаченият ви план се провали и в крайна сметка се наложи да го убиете.

— Няма да се провали.

— Така ли? Като гледам историята на Епичните, никога не бих заложил на план, който не предвижда оставянето на няколко трупа. Но ще видим. — Манекенът кимна към Меган.

Манекенът… нещо в него не ми даваше мира. Позамислих се и то щракна в ума ми като мандибулите на гигантски бръмбар-покерджия.

— Дървената душа! — възкликнах аз. — Имаш от нейното ДНК?

Летящ рицар извърна глава към мен.

— Откъде…

— Доста лесно беше да направя връзката, щом се замислих. Няма много Епични кукловоди.

— Тя живееше в едно забутано село в Пенджаб! — отвърна Летящ рицар. — И е мъртва почти от десет години.

— Дейвид има нещо към Епичните — обади се Меган зад нас. — Бих го нарекла обсебеност, но няма да е справедливо.

— Не е това — възразих. — Аз съм като…

— Не — каза Летящ рицар.

— Има смисъл. Аз съм като…

— Не, наистина — прекъсна ме Летящ рицар. — Никой не иска да те слуша, момче.

Отказах се. По пода се стрелна малък дрон чистач. Удари стъпалото ми някак отмъстително и отпраши.

Манекенът на Летящ рицар ме посочи с пръст, само дето му се наложи да се обърне настрани, понеже ръцете му бяха пъхнати в сбруята и дланите стърчаха.

— Не е здравословно да си обсебен от Епичните. Трябва да се пазиш.

— Иронично е да го казва човек, който е изградил кариерата си върху използването на силите на Епичните, и ги използва и в момента, за да го разнасят наоколо.

— А какво те кара да мислиш, че и аз не съм обсебен? Нека просто кажем, че говоря от опит. Епичните са едновременно странни, чудесни и ужасни. Не се оставяй това да те погълне. Може да те отведе на… трудни места.

Нещо в гласа му ме накара да се замисля за лабораторията с плаващите преспокойно във ваните телесни части. Този човек не беше съвсем с ума си.

— Ще го имам предвид — казах аз.

Продължихме заедно по коридора и подминахме някаква отворена врата. Не се удържах и надникнах вътре. Малката стая беше поразително чиста, а по средата имаше голяма метална кутия. Малко приличаше на ковчег и това впечатление не се смекчаваше от мъждивото осветление и стерилната студена миризма. До ковчега имаше дървена етажерка, като библиотечен шкаф с големи отделения. Във всяко имаше нещо дребно. Като че повечето предмети бяха дрехи. Шапки, ризи, кутийки.

Отделенията бяха надписани и успях да разчета няколко етикета: Демо, Абстрактния, Ударния…

Имената на Епични. Може би в онези фризери Летящ рицар държеше ДНК пробите, а тук пазеше трофеите си. Любопитното беше, че едно от най-големите отделения нямаше надпис, а само яке и нещо, което приличаше на чифт ръкавици, изложени на видно място и осветени от отделна лампа.

— Тук няма да намериш мотиватори — отбеляза Летящ рицар. — Само… сувенири.

— А как мога да намеря мотиватори? — попитах аз и го изгледах. — Какво всъщност са те, Летящ рицар?

Той се усмихна.

— Нямаш представа колко е трудно да попреча на хората да разберат отговора на този въпрос, момче. Номерът е, че ми е нужно някой навън да събира материали за мен, но не искам всеки срещнат да знае как сам да си прави мотиватори. Това означава дезинформация. Полуистини.

— Не си единственият, който прави мотиватори, Летящ рицар — каза Меган и пристъпи до нас. — Ромерокорп ги прави, а също и ИТС в Лондон. Не е някаква велика тайна.

— О, тайна е — възрази Летящ рицар. — Виждаш ли, другите компании знаят колко е важно да я опазят. Не мисля, че дори Джонатан знае цялата истина. — Той се усмихна, увиснал отпуснато от ръцете на манекена. Презрителната му усмивка вече ми втръсваше.

Манекенът се обърна и тръгна към друга врата.

— Чакай — казах аз и забързах след него. — Няма ли да влезем в стаята със сувенирите?

— Не. Там няма храна. — Манекенът отвори другата врата и аз видях печка и хладилник, макар че заради линолеума на пода и дългата маса в средата помещението приличаше повече на стола във Фабриката, отколкото на кухня.

Меган застана до мен в коридора, точно пред вратата, и аз ѝ хвърлих един поглед. Манекенът влезе и разположи Летящ рицар в меко кресло до масата. После отиде до хладилника и затършува за нещо, което не можех да видя.

— Бих могла да хапна — отбеляза Меган.

— Не ти ли се струва малко зловещо? — попитах я аз. — Говорим за машини, произведени от труповете на твоите хора, Меган.

— Аз не съм от някаква друга порода. Оставам си човек.

— Обаче имаш различно ДНК.

— И все пак съм човек. Не се опитвай да разбереш. Ще се побъркаш.

Обичайно усещане; опитите за научно обяснение бяха влудяващи в най-добрия случай. Когато Америка прие Закона за капитулацията, който поставяше Епичните вън от обсега на правната система, някакъв сенатор каза, че не би трябвало да очакваме човешките закони да са в състояние да ги обвържат, след като те не се подчиняват дори на физичните закони.

Наречете ме глупак, ако щете, обаче аз все още исках да разбера. Нужно ми беше в това да има смисъл.

Погледнах Меган.

— Не ми пука каква си, стига да си ти, Меган. Но не ми харесва да използваме трупове, без да разбираме какво правим с тях или пък как работи всичко това.

— Значи ще го измъкнем от него — прошепна тя и се приближи. — Прав си, мотиваторите са важни. Ами ако начинът, по който функционират, е свързан със слабостите или със страховете?

Кимнах. От кухнята се чуха още звуци. Пуканки? Надзърнах вътре и с изненада видях как Летящ рицар се разполага в креслото си, а манекенът стои до микровълновата и приготвя пуканки.

— Пуканки? — провикнах се аз. — За закуска?

— Апокалипсисът ни застигна преди повече от десет години, момче — отвърна той. — Живеем на границата, в пустошта.

— И това какво общо има?

— Ще рече, че добрите нрави са мъртви и погребани. Прав им път. Искри, ще ям за закуска каквото искам.

Понечих да вляза, но Меган ме улови за рамото и се приведе близо до мен. Миришеше на дим, на взривени боеприпаси, на барут от гилзи и на дърво от опожарена гора. Прекрасна, главозамайваща миризма, по-хубава от всеки парфюм.

— Какво се канеше да кажеш? — попита тя. — Когато говореше за себе си и Летящ рицар те прекъсна и не ти даде да довършиш?

— Нищо. Глупости.

Меган не ме пусна. Гледаше ме в очите и чакаше.

Въздъхнах.

— Приказвахте си колко съм обсебен. А не е така. Аз съм като… добре де, като роботизирана нокторезачка с парен двигател и размерите на стая.

Тя вдигна вежди.

— Общо взето, мога да правя само едно нещо — обясних аз. — Но проклет да съм, ще го правя наистина, наистина добре.

Меган се усмихна. Красива гледка. После по някаква причина ме целуна.

— Обичам те, Дейвид Чарлстън.

Ухилих се.

— Сигурна ли си, че можеш да обичаш гигантска роботизирана нокторезачка?

— Ти си ти, какъвто и да си. И това е важното. Само не ставай голям колкото стая, моля те. Неудобно ще е.

Пусна ме и влязохме в кухнята, за да обсъждаме съдбата на света, докато ядем пуканки.

9.

Настанихме се край голямата маса. Под изискания стъклен плот се виждаше черна плоча. Имаше нещо внушително в тази маса, в пълен контраст с олющения линолеум и избелялата боя в кухнята. Манекенът на Летящ рицар седна спретнато на столче до канапето му и започна да му дава пуканките една по една.

Познанията ми за Душата на дървото, Епичната, от която Летящ рицар беше откраднал силите за създаването на подобен слуга, бяха съвсем бегли. Смяташе се, че тя е била способна да контролира марионетки с ума си. Което значеше, че облеченото в костюм нещо не е автономно; по-скоро представляваше комплект допълнителни крайници за Летящ рицар. Вероятно носеше някакво устройство с мотиватор, което му даваше способността да контролира манекена.

Гласовете пред стаята известиха пристигането на още хора. Един малък дрон мина бързо по пода и влезе — Летящ рицар го беше пратил да води Ейбрахам и вероятно да му попречи да наднича където не му е работа. След малко високият канадец влезе и ни кимна.

Останалите двама членове на моя отряд го последваха. Пръв се появи Коуди, върлинест мъж към края на тридесетте си години. Носеше камуфлажно ловджийско яке и кепе, но не специално за тази мисия. На практика той винаги носеше маскировъчно облекло. Не се беше бръснал с дни, което обясняваше с „истински обичай на хайлендърите, използван в подготовка за бой“.

— Това пуканки ли са? — провлачи той по южняшки. Приближи се и грабна пълна шепа от купата в ръката на манекена. — Блестящо! Божке, Ейбрахам, не си се шегувал за зловещото дървено нещо.

Мизи изскочи зад него. Тъмнокожа и слабичка, Мизи носеше непокорната си къдрава коса опъната назад, така че тя избухваше в огромна опашка, като един вид афро атомна гъба. Настани се на масата възможно най-далече от Меган и ми се усмихна насърчително.

Опитах да не мисля за отсъстващите членове на отряда. Вал и Ексел, загинали от ръката на Проф. Тиа — изчезнала някъде, навярно също мъртва. Обикновено не говорехме за такива неща, обаче Ейбрахам ми бе доверил, че знае за още две клетки на Възмездителите. Помъчил се беше да се свърже с тях при бягството си от Нюкаго, но не беше получил отговор. Изглежда Проф се беше добрал до тях първи.

Коуди изхрупа шепата пуканки.

— Как човек получава още от същото? Не знам дали сте забелязали, ама днес денят ни беше уморителен.

— Да — отговори Летящ рицар. — Уморителна сутрин, прекарана в нападение над дома ми и опит да ме ограбите.

— Хайде, хайде — каза Коуди. — Не се вкисвай. Ами че в някои области в старата родина се смята за любезно да се представиш с юмрук в муцуната. И така си е, кой ще те вземе насериозно, ако не го цапардосаш.

— Ако смея да попитам… — обади се Летящ рицар — за коя стара родина говориш?

— Мисли се за шотландец — обясни Ейбрахам.

— Аз съм шотландец, камара от съмнение и скука такава — възрази Коуди и се смъкна от стола, явно решен сам да си приготви пуканки, след като никой не предложи да му направи.

— Назови някой шотландски град — рече Ейбрахам — освен Единбург.

— А, да, Бургът на Един. Където са погребани старите Адам и Ева. Те, разбира се, са шотландци.

— Естествено — каза Ейбрахам. — Град, моля.

— Лесна работа. Мога да изброя цял тон. Лондон. Париж. Дъблин.

— Те…

— … са изцяло шотландски. Основаваме ги, видиш ли, и после идват онези другите и ни ги свиват. Трябва да научиш историята си. Искаш ли пуканки?

— Не, благодаря — отвърна Ейбрахам и ми се усмихна развеселено.

Приведох се към Летящ рицар.

— Обеща ни технология.

— Обещавам е силна дума, момче.

— Искам оздравителното устройство — каза Ейбрахам.

— Болконтрол? Никакъв шанс. Нямам резервен.

— И ти ли го наричаш така? — учуди се Меган.

— Една от старите шеги на Джонатан — отговори Летящ рицар и манекенът му сви рамене. — Просто пасна. Както и да е, моят съвсем не е толкова ефикасен, колкото оздравителните сили на самия Джонатан. Но имам две други джаджи, които мога да ви заема. Едната…

— Чакай малко — прекъсна го Мизи. — Имаш изцелителна машина, а се мъкнеш със Зловещата Усмивка? Разбираш ли, защо не си оправиш краката?

Летящ рицар я изгледа хладно, а манекенът му поклати глава. Сякаш въпросите за състоянието му нарушаваха някакво табу.

— Млада госпожице, какво знаеш за оздравителните способности на Епичните?

— Амии, Епичните, които убиваме, по принцип си остават съвсем мъртви. Затова не ми се случва често да наблюдавам оздравяване.

— Епичните оздравителни способности — обясни Летящ рицар — не променят твоето ДНК или имунната ти система. Те просто поправят щетите, нанесени на клетките. Настоящото ми състояние не е резултат на злополука; ако беше само счупен гръбнак, щях да се оправя. Проблемът е много по-дълбок. Установил съм, че оздравителните сили възвръщат донякъде чувствителността на крайниците ми, но те скоро деградират отново. Затова използвам Мани.

— Дал си му… име? — попита Ейбрахам.

— Разбира се. Защо не? Виж какво, почвам да мисля, че в крайна сметка не искате да ви дам тази технология.

— Искаме — отвърнах аз. — Продължавай, моля те.

Той подбели очи, после прие още една пуканка от ръката на марионетката си.

— И така. Преди няколко месеца в Сибир загина една Епична. Свада между двама деспоти, доста драматична. Някакъв предприемчив търговец се намираше в района и успя да вземе от…

— Ртич? — наострих уши аз. — Успял си да наподобиш Ртич?

— Момче, знаеш много повече за тези неща, отколкото е полезно за тебе.

Не обърнах внимание на коментара му. Ртич беше могъща Епична. Търсех нещо, което да ни доближи до Проф. Трябваше ни пробив, нещо, което той не очаква…

Меган ме сръга в стомаха.

— Е? Няма ли да споделиш?

— Ох! — продумах аз и забелязах, че Летящ рицар е прекъснал обясненията си. — Добре. Ртич беше руска Епична с твърде еклектичен набор способности. Технически погледнато, не беше Висша Епична, но беше много силна. За цялото ѝ портфолио ли говорим, Летящ рицар?

— Всеки мотиватор може да даде само една способност — отговори той.

— Добре тогава — казах аз и станах. — Приемам, че си наподобил нейното живачно кълбо. Защо седим тук? Да вървим да го вземем! Искам да го изпробваме.

— Ей, шотландецо — каза Летящ рицар, — тъй и тъй си станал, би ли ми дал една ко̀ла от хладилника?

— Дадено — отвърна Коуди и насипа нова порция пуканки в купа. Пресегна се и измъкна една ко̀ла от хладилника. Беше марката, която Тиа харесваше.

— О, и онази кутия картофена салата — добави Летящ рицар.

— Картофена салата и пуканки? — учуди се Коуди. — Странен чешит си ти, ако нямаш нищо против. — Приближи се и плъзна по масата прозрачната кутия и ко̀лата отгоре. После се пльосна до Мизи и качи краката си — обути в работни ботуши — на масата, облегна се и нападна купата с пуканки с настървението на човек, чийто дом е бил разрушен от някакъв особено свиреп кочан царевица.

Останах прав с надеждата другите да се присъединят към мен. Не исках да си седя и да приказвам за Епични сили. Исках да ги използвам. А тази именно сила би трябвало да се окаже вълнуваща като спирила, обаче без водата. Напълно одобрявах това. Може и да бях готов да позволя на дълбините да ме погълнат, за да спася приятелите си, но това не означаваше, че с водата се харесваме. По-скоро бяхме в нещо като примирие.

— Е? — подканих ги аз.

Манекенът отвори кутията картофена салата. Насред салатата имаше малка черна кутийка.

— Тук е.

— Държиш безценните си уреди със суперсили — равно произнесе Меган — в картофената салата.

— Знаеш ли колко пъти са влизали тук с взлом? — попита Летящ рицар.

— Нито веднъж успешно — отговорих аз. — Всеки знае, че тук не може да се проникне.

— Момче — изсумтя той. — Живеем в свят, където хората могат буквално да минават през стените. Нито едно място не е непревземаемо. Просто ме бива в лъжите. Искам да кажа, дори и вие, хора, успяхте да отмъкнете някои нещица от мен. Но ще откриете, че взетите от Ейбрахам са почти всичките безполезни. Едното възпроизвежда кучешки лай, а другото кара ноктите да растат по-бързо. Нищо по-силно. Не всяка от Епичните сили е удивителна, обаче все пак искам да ми върнете тези двете. Вършат добра работа за заблуда.

— Заблуда ли? — изненада се Ейбрахам.

— Разбира се, разбира се — отговори Летящ рицар. — Винаги трябва да се оставят разни неща, за да имат хората чувството, че вземат нещо полезно за работата си. Имам обичай за всичко това — гневя се, че са ме обрали, кълна се да си отмъстя. Дрън-дрън. Обикновено така ги карам да ме оставят на мира и да са доволни от взетото. Както и да е, искате ли да познаете колко хора са се досетили да погледнат в кутията с картофената салата при десетките обири?

Манекенът му изрови кутийката и я постави на масата — поне беше опакована в непропусклива торбичка — а аз седнах и почнах да ѝ се възхищавам и да си представям възможностите.

— Как вкарваш феите в нещо толкова малко? — попита Коуди и посочи устройството. — Не се ли смачкват крилцата им?

Всички подчертано не му обърнахме внимание.

— Спомена още някаква технология — каза Ейбрахам.

— Аха — отговори Летящ рицар. — Някъде наоколо се търкаля един стар уред за растеж на кристали. Като го прикачиш към чиста кристална решетка, можеш за секунди да получиш нови формации. Може да е полезно.

— Ъъ — обади се Мизи и вдигна ръка. — Някой друг да е също така объркан защо именно бихме искали нещо подобно? Звучи готино де, обаче… кристали?

— Е, разбираш ли, солта е кристал — обясни Летящ рицар.

Всички го загледахме учудено.

— Вие ще настигнете Джонатан, нали? И сте наясно, че той е в Атланта?

Атланта. Облегнах се в стола си. Атланта се намираше под юрисдикцията на Синдиката, хлабав съюз на Епични, които общо взето си бяха обещали да не се закачат един друг. От време на време си помагаха за премахването на съперник, който опитва да открадне града им — на практика за Епичните това беше като да са най-добри приятели.

Но колкото и много да знаех за Епичните, познанията ми за света бяха откъслечни. Природата на Вавилар с неговите светещи плодове и сюрреалистични рисунки ме беше изненадала напълно. В същината си аз си оставах глезено момче, което до преди няколко месеца не беше напускало родния квартал.

— Атланта — тихо рече Ейбрахам. — Или онова, което сега се нарича Илдития. Къде се намира в момента?

— Някъде в източен Канзас — отговори Летящ рицар.

Канзас ли?, казах си аз, понеже коментарът разбърка спомените ми. Точно така. Илдития се движи. Но чак толкова далече? Чел бях, че се мести, обаче предполагах, че общо взето е в един регион.

— А защо той е там? — попита Ейбрахам. — Какво предлага на Джонатан Федрус един град от сол?

— Как бих могъл да знам? — отвърна Летящ рицар. — Правя всичко по силите си да не привличам вниманието му. Проследих къде отива от самосъхранение, но — в името на Злочестие — няма да почна да го ръчкам.

Манекенът му остави купата.

— Пуканките ми свършиха, значи е време да поставим условията за моя дребен подарък. Можете да вземете ртич и уреда за растеж на кристали, а в замяна да се махнете оттук веднага и да не ме търсите повече. Не споменавайте за мен пред Джонатан; дори помежду си не говорете за мен, за да не ви подслуша. Той обича нещата да са изпипани. Ако дойде тук за мен, ще остави само димяща дупка.

Погледнах Меган, която се беше втренчила немигащо в Летящ рицар. Ъгълчетата на устните ѝ бяха извити надолу.

— Знаеш, че разполагаме с тайната — меко му каза тя. — Знаеш, че сме близо до отговорите. До истинското решение.

— Именно затова ви помагам.

— Само наполовина — обвини го Меган. — Готов си да хвърлиш граната в стаята, но не искаш да провериш дали си е свършила работата, или не. Знаеш, че нещо в този свят трябва да се промени, обаче не искаш да ти се налага и ти да се променяш. Мързелив си.

— Аз съм реалист — отговори Летящ рицар, а манекенът му стана. — Приемам света такъв, какъвто е и правя каквото мога, за да оцелея. Дори това, че ви давам двата уреда, ме излага на опасност. Джонатан ще познае работата ми. Надявам се да помисли, че сте ги взели от някой търговец на оръжия.

Манекенът извади още неща от хладилника и пусна няколко в торба. Остави ни едно на масата; приличаше на бурканче майонеза, обаче когато го отвори, се оказа, че в лепкавото му съдържание има още едно малко устройство. Манекенът преметна торбата през рамо, после отиде да повдигне Летящ рицар.

— Имам и други въпроси — казах аз и станах.

— Толкова по-зле за тебе — отвърна Летящ рицар.

— Разполагаш и с други технологии, които можеш да ни дадеш — каза Ейбрахам и посочи торбата. — Даде ни само тези, които според теб няма да ти докарат големи проблеми с Проф.

— Добро предположение. Имаш право — отговори Летящ рицар. — Тръгвайте. Ще пратя сметката по някой от дроновете. Ако оцелеете, очаквам да ми платите.

— Знаеш ли, опитваме да спасим света — рече Мизи. — Това включва и теб.

Летящ рицар изсумтя.

— Нали си даваш сметка, че половината хора, които идват при мен, опитват да спасят света? Проклятие. И по-рано съм си имал работа с Възмездителите. Вие винаги опитвате да спасите света. Засега ми се вижда, че съвсем не е спасен. Всъщност изглежда доста по-зле, откакто Джонатан превъртя.

— Ако през цялото това време ви бях давал неща безплатно, още преди години да съм банкрутирал. Тогава дори нямаше да имате възможността да дойдете и да пробвате да ме оберете. Затова остави назидателния тон и престани с баналностите.

После манекенът се обърна и излезе. Аз останах на стола. Изпълваше ме безсилие. Огледах останалите.

— Това излизане не се ли стори внезапно на някого от вас?

— Да не би да пропусна да забележиш, че този е наистина странен тип? — попита Коуди и бутна кутията картофена салата с крак.

— Поне разполагаме с нещо — каза Ейбрахам и запремята една от кутийките в ръцете си. — Така сме в доста по-добро положение, отколкото бяхме в началото. Освен това знаем къде е базата на Джонатан.

— Аха — отвърнах аз и хвърлих поглед на Меган. Видя ми се разтревожена. Значи и тя имаше същото усещане. Вярно, сдобихме се с някакви оръжия, обаче пропуснахме възможност за отговори.

— Взимаме тези работи — казах аз. — Коуди, претърси хладилника за всеки случай. После се махаме оттук.

Групата се зае да изпълнява инструкциите, а аз се вторачих през вратата към коридора. Все още имаше твърде много въпроси.

— Е… — подхвана Меган и застана до мен. — Искаш да изведа останалите от отряда?

— Хммм.

— Помниш ли как преследваше Проф и нас из подземните улици на Нюкаго, след като ясно ти беше казано, че ще бъдеш застрелян, ако не се разкараш?

Усмихнах се.

— Аха. По онова време си мислех, че ще е толкова готино Възмездителите да ме прострелят. Представи си как показваш белег от куршум на приятелите си и казваш, че самият Джонатан Федрус те е ранил.

— Такъв смотаняк си. Мисълта ми беше дали тръгваш след Летящ рицар.

— Разбира се. Погрижи се всички да излязат в безопасност, после опитай да ме спасиш от собствената ми глупост, ако нещата тук се усложнят. — Целунах я набързо, хванах пушката, която Ейбрахам ми подхвърли, и тръгнах след Летящ рицар.

10.

Не се наложи да търся надалеч.

Коридорът беше пуст, но аз пристъпих към стаята, край която минахме по-рано — онази с трофеите на задната стена — и надзърнах. Не се изненадах да видя Летящ рицар, настанен в кресло в далечния край. До него пращеше газова камина, а до камината лежеше манекенът — невидимите му конци бяха прекъснати. Това първо ме притесни. Добре ли беше Летящ рицар? После видях очите му — отразяваха движещите се пламъци — отправени към сребристата кутия в центъра на стаята, онази, която приличаше на ковчег. Когато една сълза се търкулна по страната му, разбрах, че навярно иска да остане сам, дори без безмълвния поглед на манекена.

— Проф я уби, нали? — прошепнах аз. — Съпругата ти. Тя стана зла и се наложи Проф да я убие?

Най-сетне си припомних подробностите от един разговор с Проф от преди няколко седмици. Бяхме точно до Вавилар, в малкия бункер, където той провеждаше научните си експерименти. Каза ми за екипа си, съставен от негови приятели, до един Епични. Той, Мъркууд, Регалия и Амала. С течение на времето трима бяха станали зли.

Искри. Четирима, ако броим и Проф.

Не се получава, Дейвид, каза ми той тогава. Това ме унищожава…

— Не слушаш добре указанията, нали, момче? — попита Летящ рицар.

Вмъкнах се в стаята и отидох при ковчега. Част от капака беше прозрачна и видях едно красиво лице, лежащо вътре в покой, с разпиляна наоколо златиста коса.

— Тя толкова упорито се мъчеше да му противостои — каза Летящ рицар. — И тогава, една сутрин се събудих и… и тя си беше отишла. Будувала беше цяла нощ, ако се съди по шестте празни чаши от кафе, които беше оставила. Страхувала се беше да заспи.

— Кошмарите — прошепнах аз и положих пръсти върху стъклото на ковчега.

— Мисля, че напрежението от бодърстването цяла нощ я беше прекършило. Скъпата ми Амала. Джонатан направи добро и на двама ни като я издири. Трябва да го приемам така. Както ти трябва да изоставиш глупавата идея да го спасите. Довършете го, момче. За негово добро и за доброто на всички ни.

Вдигнах поглед от ковчега към Летящ рицар. Не беше изтрил сълзата. Не можеше.

— Ти имаш надежда — казах му. — Иначе нямаше да ни поканиш вътре. Видя как действа Меган и първата ти мисъл беше, че сме намерили начина да победим тъмнината.

— Може пък да съм ви поканил от съжаление. Съжаление към някого, който обича Епичен. Като мен. Като Тиа. Може да съм ви поканил, за да те предупредя. Бъди готов, момче. Някоя сутрин ще се събудиш и тя просто ще си е отишла.

Пресякох стаята с пушка на рамо и посегнах към Летящ рицар. Не бях готов за бързото движение на манекена му. Той скочи на крака и ме улови за ръката, преди да успея да я сложа на рамото на Летящ рицар.

Очите на Летящ рицар се преместиха към дланта ми, той явно реши, че не смятам да го нараня, и манекенът ме пусна. Искри, хватката му беше здрава.

Така ръката ми се отпусна на рамото на Летящ рицар и аз приклекнах пред креслото му.

— Ще победя това, Летящ рицар, обаче имам нужда от отговори, които само ти можеш да ми дадеш. За мотиваторите и за това как действат.

— Безразсъдство.

— Поддържаш Амала в стазис. Защо?

— Защото и аз съм безразсъден. Когато я намерих в гърдите ѝ имаше дупка колкото юмрука на Джонатан. Мъртва е. Глупаво е да се преструвам, че не е.

— Но ти си излекувал тялото ѝ. И си я запазил.

— Виждаш ли тези неща? — попита той и кимна към другия край на стаята. Към останките от убитите Епични. — Тези сили не я върнаха. Всички са от Епични с изцелителни сили, от които аз направих мотиватори. Нито един не подейства. Няма отговор. Няма тайна. Живеем в света такъв, какъвто е.

— Злочестие е Епичен — прошепнах аз.

Летящ рицар се сепна, после отмести с усилие поглед от стената и отново се съсредоточи върху мен.

— Какво?

— Злочестие — повторих аз — е Епичен… Човек. Регалия разкри истината, дори разговаря с него или с нея. Това, което разруши живота ни, не е природна сила. Не е звезда или комета… човек е. — Поех дълбоко дъх. — И аз ще убия Злочестие.

— По дяволите, момче.

— Спасяването на Проф е стъпка номер едно. Ще ни трябват неговите способности, за да завършим това. А после ще ида там горе и ще унищожа това нещо. Ще върнем света към състоянието му преди изгрева на Злочестие.

— Ти си напълно луд.

— Е, след като убих Стоманеното сърце, прекарах известно време в лутане. Трябваше ми нова цел в живота. Прецених, че мога да се прицеля нависоко.

Летящ рицар се вторачи в мен, после отметна глава назад и се разсмя гръмко.

— Не съм и помислял, че ще срещна някой по-амбициозен от Джонатан, момче. Да убиеш Злочестие! Защо не? Звучи просто!

Погледнах манекена; хванал се беше за корема и се поклащаше напред-назад, все едно се смее.

— И така, ще ми помогнеш ли?

— Какво знаеш за Епичните, които по рождение са еднояйчни близнаци? — попита Летящ рицар, а манекенът се пресегна и изтри страните му. Сълзите от смеха се бяха смесили с онези, които проля за жена си.

— Доколкото знам, има само един чифт. Братята Криър от Вещерското сборище. Ханджа и Лудия. Напоследък действаха в… Чарлстън, нали?

— Добре, добре — отговори Летящ рицар. — Наистина си знаеш работата. Искаш ли да седнеш? Струва ми се, че не ти е удобно.

Манекенът придърпа стол за мен и аз седнах.

— Двамата са започнали отдавна — обясни Летящ рицар. — Около година след Злочестие, приблизително по времето, когато Проф и останалите се сдобиха със силите си. Първата вълна, както ги наричате вие, лористите. И заради някои от нас… започнахме да се замисляме за начина, по който действат силите. Те имат…

— … набор напълно еднакви сили — казах аз. — Контрол на въздушното налягане, манипулиране на болката, предварително познание.

— Да. И знаеш ли, те не са единствената двойка близнаци Епични. Просто само при тях единият не е убил другият.

— Невъзможно. Щях да знам.

— Да. Хмм, със сътрудниците ми се постарахме никой да не чуе за другите. Защото в тях се криеше тайна.

— Всяка двойка близнаци са имали еднакви сили — предположих аз. — Близнаците са имали един и същ набор сили.

Летящ рицар кимна.

— Значи, някак е генетично.

— Да и не — отговори Летящ рицар. — Не можем да открием нищо генетично в Епичните, което да е свързано с техните сили. Дрънканиците за митохондриите? Ние го измислихме; изглеждаше приемливо, понеже ДНК на Епичните се разпада бързо. Всичко друго, което си чувал за мотиваторите, са наукоподобни глупости за заблуда на онези, които може би опитват да разберат как да се конкурират с нас.

— И как тогава?

— Даваш си сметка, че ако ти кажа, ще наруша споразумението си с останалите компании.

— Оценявам това.

Той вдигна вежда, а манекенът скръсти ръце.

— Ако има и най-малката възможност да съм прав и да спра Епичните завинаги, не си ли струва рискът?

— Да. Но все пак искам да ми дадеш обещание, момче. Да не споделяш тайната.

— Не е правилно да го държите в тайна — възразих аз. — Ако правителствата по света разполагаха с това знание, щяха да успеят да устоят на Епичните.

— Твърде късно е. Думата ти.

Поклатих глава.

— Добре де. Ще кажа на моя отряд, но и тях ще закълна да пазят тайна. Няма да кажем на други.

Той поразмисли и въздъхна.

— Клетъчни култури.

— Клетъчни… какво?

— Клетъчни култури — повтори той. — Нали знаеш, когато вземеш проба от клетки и ги отгледаш в лаборатория? Това е отговорът. Взимаш клетките на някой Епичен, слагаш ги в епруветка с хранителни вещества и пускаш електричество през тях. Бум. Можеш да имитираш силите на въпросния Епичен.

— Шегуваш се.

— Не.

— Не може да е толкова лесно.

— Изобщо не е лесно. Волтажът на електричеството определя коя от силите получаваш. Трябва да си готов да я насочиш правилно, иначе ще се взривиш — проклятие, можеш да взривиш целия щат — и ще летиш до луната. Повечето от експериментите ни и цялата тази екипировка се базира на използването на силите, които идват от клетките.

— Хмм. Значи казваш, че Злочестие не може да направи разлика между истински човек и камара клетки? — Странна грешка за такова интелигентно същество.

— Е, по-вероятно е просто да не му пука — отговори Летящ рицар. — Искам да кажа, ако Злочестие е Епичен. Пък и може да има някакво взаимодействие на мотиваторите, което ние не разбираме. Истината е, че тези неща и в най-добрите случаи са капризни. От време на време дадена сила просто не действа при някого. Всички я ползват, обаче той не може да работи с устройството.

— Случва се по-често на Епичните. Джонатан доказа, че Епичните могат да използват мотиватори, обаче понякога се натъквахме на мотиватор, с който той не можеше да работи. Същото важи и когато един човек ползва два различни мотиватора. Понякога се получава интерференция и единият отказва.

Облегнах се умислено в стола.

— Клетъчни култури. Ха. Май има смисъл, но изглежда… толкова просто.

— Най-добрите тайни обикновено са прости. Просто е обаче само в ретроспекция. Знаеш ли колко време отне на учените във времената преди Злочестие да разберат как се отглеждат култури от нормални човешки клетки? Беше удивително труден процес. Е, същото е и с мотиваторите. Трудихме се като роби за създаването на първите. Това, което наричате мотиватор, всъщност е малък инкубатор. Мотиваторът храни клетки, регулира температурата, изхвърля отпадъка. Ако е добре изработен, качественият мотиватор ще изтрае десетилетия.

— Регалия знаеше твоята тайна — казах аз. — Тя хвана Разрушение и използва неговите клетки за създаването на бомба.

Летящ рицар мълчеше. Погледнах го. Манекенът му беше облегнат на стената с ръце зад гърба и сведена глава, все едно не е сигурен.

— Какво? — попитах го аз.

— Произвеждането на мотиватори от живи Епични е опасно.

— За Епичния.

— Искри, не, за теб. Могат да чувстват, когато някой друг ползва силите им. Ужасно болезнено е, освен това те усещат къде се случва. Естествено, намират източника на болката и го унищожават.

— Ето тук е мястото на близнаците — подхвърлих аз. — Ти каза…

— Че единият почти винаги убива другият. Защото го боли, когато другият използва силите си. Затова не правя мотиватори от живи Епични. Лоша, лоша идея.

— Аха. Ами доколкото познавам Разрушение, той вероятно се е радвал на болката. Като котка е.

— Като… котка?

— Да. Откачена, сбъркана, цитираща светите писания котка, която обича болката. — Вирнах глава. — Какво? Мислиш, че е по-скоро пор? Разбирам. Сега за Регалия. Тя оперира Разрушение. Не ѝ ли беше нужна само кръвна проба?

Манекенът махна пренебрежително с ръка.

— Стар номер. Аз самият го използвах, преди да взема решението повече да не правя мотиватори от живи Епични. Служи да не разберат те колко просто е всъщност всичко. Както и да е, вече знаеш тайната. Може би ще помогне; не знам. А сега може ли да ме оставиш с мъката ми?

Изправих се на крака. Внезапно се почувствах много уморен. Може би беше остатъчен ефект от оздравяването ми по-рано.

— Знаеш ли слабостта на Проф?

Летящ рицар поклати глава.

— Нямам представа.

— Лъжеш ли?

Той изсумтя.

— Не. Не лъжа. Така и не ми даде да разбера каква е, а всичките ми предположения се оказаха погрешни. Питай Тиа. Може да ѝ е казал.

— Мисля, че Тиа е мъртва.

— Проклятие. — Летящ рицар се умълча. Погледът му изстина. Надявал се бях тайната на мотиваторите да хвърли светлина върху Проф и онова, което той правеше, дарявайки силите си на другите. Но още нямах отговор защо по този начин някои Епични можеха да избегнат тъмнината.

Или пък всъщност не могат, помислих аз. Трябваше да разговарям с Едмънд, онзи, когото наричаха Конфлукс.

Отправих се към вратата, подминавайки мъртвата Епична в ковчега. Мълчаливо се надявах Летящ рицар да не намери начин да върне жена си; съмнявах се, че ще получи каквото иска от повторното събиране с нея.

— Убиецо на Стоманеното сърце — викна той след мен.

Обърнах се, а манекенът приближи към мен. Носеше върху дланта си малко устройство. То приличаше на цилиндрична батерия, от стария примитивен модел, каквито бях виждал в рекламите на играчки в записите, които ни пускаха след вечеря във Фабриката. Навремето ми се струваха някак по-реални — по-скоро картина на живота в света преди Епичните — от екшъните, които прекъсваха.

О, да живееш в свят, където децата ядат шарени зърнени храни за закуска и молят родителите си за играчки.

— Какво е това? — попитах аз и взех устройството от ръката на манекена.

— Инкубатор за тъканни проби. Ще опази клетките свежи достатъчно дълго, за да ми ги изпратите. Когато се провалите и ви се наложи да убиете Джонатан, вземете ми проба от неговото ДНК.

— За да можеш да направиш някакво устройство, поробвайки неговите клетки, и да се обогатиш?

— Джонатан Федрус има най-могъщите изцелителни способности от всички Епични, които са ми известни — отговори Летящ рицар, а манекенът му ми отправи груб жест. — Ще създаде болконтрол, по-мощен от всички, които съм изпробвал някога. Може… може да подейства на Амала. Повече от година не съм опитвал нищо за нея. Но може би… Не знам. Все едно. Трябва да направите така, че Джонатан да продължи да лекува хора и след смъртта си. Знаеш, че той би искал това.

Не обещах нищо, обаче взех инкубатора.

Човек не знае какво може да му послужи.