Злочестие

11.

Намирах се в някакво студено и тъмно място.

Светът ми се състоеше единствено от звуци. Всеки звук беше ужасен, нападаше, пищеше. Свих се на кълбо пред тях, но тогава атакуваха светлините. Ослепителни, ужасни. Яростни. Мразех ги, обаче не постигах нищо. Плачех, но и това ме плашеше; собственото ми тяло ме предаваше с удар отвътре, заедно с всички отвън.

Натрупваше се, за да стигне до климакс от тътен, искри, горене, трясъци, скърцане и ужасни експлозии, докато…

Събудих се.

Бях се свил неудобно на задната седалка на единия от джиповете. Движехме се по разбита магистрала през нощта. Колата трополеше и скърцаше, а ние се носехме към Атланта.

Замигах уморено и опитах да осмисля съня. Кошмар? Сърцето ми определено биеше бързо. Помнех, че бях напълно ужасѐн от шума и бъркотията, но не приличаше на никой от дотогавашните ми кошмари.

Нямаше вода. Смътно помнех няколко кошмара от времето във Вавилар и те винаги включваха удавяне. Седнах и се облегнах умислено. След нещата, които бях открил за Епичните, не можех да пренебрегвам нито един лош сън. Но къде ме поставяше това? Хората все така щяха да имат кошмари. Как да прецениш дали някой е важен, или си е просто сън?

Е, не бях Епичен. Затова сигурно нямаше значение.

Протегнах се и се прозях.

— Е, как се справяме?

— Тази нощ напредваме добре — отговори Ейбрахам от предната седалка. — Тук има по-малко камънаци по пътя.

Когато беше възможно, пътувахме нощем, разделени в двата джипа, с изключени светлини и се ориентирахме с уредите за нощно виждане. По предложение на Ейбрахам сменяхме местата си през няколко часа; той каза, че така разговорите не доскучават и шофьорите остават бдителни. Всички, освен мен, шофираха. Което беше съвсем несправедливо. Само заради онзи път. Е, и заради другия. И третия, с пощенската кутия. Ама сериозно, кой помни такива работи?

Сега Мизи и Ейбрахам бяха в моя джип, а Меган и Коуди в другия. Измъкнах пушката, която бях прибрал в краката си. С едно докосване свих приклада и така можех да използвам уреда за нощно виждане и термалния визьор, за да погледна навън.

Ейбрахам имаше право. Тази магистрала, макар и разбита, беше общо взето в по-добро състояние от онази, по която пътувахме от Нюкаго до Вавилар, и в много по-добро от пътя до замъка на Летящ рицар. Подминавахме изоставени край пътя коли, а нито един от градовете в района не беше осветен — или защото бяха изоставени, или защото обитателите не искаха да привличат вниманието на Епичните. Предположих, че първото е по-вероятно. Хората гравитираха към по-големите градове, където им се налагаше да са под властта на Епични, но и имаха някакъв достъп до необходимите за живот неща.

Колкото и да беше ужасен Нюкаго, все пак предоставяше сравнително стабилен живот. Пакетирана храна от някоя от действащите фабрики, чиста вода, електричество. Не беше цветна зърнена закуска, но беше по-добро от живота в пустошта. Пък и по отношение на Епичните, в града хората бяха като пасаж риби — прекалено незначителни, за да изпъкват. Човек просто се надяваше да не бъде убит при някой внезапен изблик на гняв.

Най-сетне зърнах стар зелен пътен знак, който обявяваше, че не сме далеч от Канзас сити. Щяхме да го заобиколим, понеже тук властваха Епични. Най-вече Коравия. За щастие, сегашното положение на Атланта не беше много далеч. Пътуването на задната седалка на тези коли съвсем не беше удобно. Искри, преди всичко да се разпадне, страната беше голяма.

Извадих мобилния. Определено беше приятно пак да го ползвам, макар че се наложи да намаля яркостта на екрана, за да не освети колата ни. Написах съобщение на Меган.

Целувка.

След секунда мобилният примигна и проверих отговора.

Шегичка.

Мръщех се, докато не забелязах, че съобщението не е от Меган, а от непознат номер.

Летящ рицар?, предположих аз.

Е, технически погледнато, това е Мани, моят манекен — отговори той. — Иначе, да. И да, наблюдавам комуникациите ви. Свиквай.

Нали си даваш сметка, че всички са уверени в пълната сигурност на твоите мобилни, написах аз.

Значи всички са идиоти, отговори Летящ рицар. Много ясно, че мога да чета каквото изпращаш.

А ако Проф ме убие и вземе този телефон?, попитах аз. Не се ли притесняваш да не забележи, че си ми писал?

В отговор неговите съобщения изчезнаха, както и моите до него. Искри. Можеше да хакне паметта на мобилния ми?

Помни сделката ни, написа той. Искам тези клетки.

Не бях сключвал такава сделка, обаче нямаше полза да го споменавам сега. Надрасках номера му на листче, после погледах как — съвсем очаквано — последното му съобщение избледня. След секунди дойде отговорът на Меган.

И аз те целувам, Колене.

Там всичко наред ли е?, попитах аз.

Ако под „наред“ разбираш да полудявам, защото съм принудена да слушам как Коуди си измисля разни истории една след друга, значи е наред.

Изпратих усмивка.

Разбери ме, той твърди, че е участвал в олимпиадата, обаче някакъв елф му задигнал медала.

Почакай играта на думи, написах аз. Обикновено има някоя ужасна шега на края на историята.

Ще пътувам с Ейбрахам в следващата отсечка, отговори тя. Сериозно. Мислех, че съм превъзмогнала чувството, че трябва да удуша някого от отряда. Оказва се, че желанието да убия Коуди по жесток и безчовечен начин няма нищо общо с тъмнината. Беше напълно естествено.

Хмм. Може би ще искаме да проверим дали нещо от приказките на Коуди е специално свързано с твоята психе. Има шанс, макар и малък, ако изправянето срещу страховете може да потуши тъмнината, други външни стимули да я направят по-агресивна.

Минаха няколко секунди.

Зубрач, дойде най-сетне съобщението.

Просто се старая да обмисля всички възможности.

Наистина, отговори тя, защо не мога в крайна сметка да излизам с момче с „полезна“ обсесия?

Усмихнах се.

Например?

Любовни романи? Техники за целуване? Момчешки работи. Може би тогава ще можеш да ми правиш комплименти не само за избора на пистолети.

Съжалявам, написах аз. Нямам много опит в тази област.

Няма защо да ми казваш. Сериозно, Дейвид, добре е, че имаш такъв хубав задник.

Имай предвид, че Летящ рицар най-вероятно наблюдава този разговор, предупредих аз.

Ами неговият задник е адски грозен, така че защо да ми пука?

Попаднахме на неравен участък и почнахме да подскачаме и да се тресем. Мизи забави и заобиколи.

Липсва ли ти Нюкаго?, установих, че питам Меган. На мен понякога ми липсва. Странно, а?

Не е странно. Там си отраснал. Оттам е семейството ти. Понякога ми липсва Портланд. Последното място, където живях нормално. Даже имах кукла. Есмералда. Трябваше да я оставя.

Вдигнах глава. Меган не говореше много за тези неща.

Ако наистина съм излекувана, продължи тя, може да започна да ги търся. Щом знам със сигурност.

Семейството ти? Имаш ли някаква представа в кой град са?

Доколкото ги познавам, не са в град, отговори тя. Повече хора, отколкото мислиш, живеят в мрака навън. Оцеляват. Обзалагам се, че са повече от хората в градовете. Просто не ги виждаш.

Съмнявах се. Искам да кажа, щяха ли толкова много хора да са толкова невидими? И какво става, ако някой от тях се превърне в Епичен? Новите Епични губеха контрол веднага след като получеха силите си. Резултатите често бяха… грозни.

Знаеш ли какво ме яде най-много в цялата работа?, написа Меган. Че глупавият ми баща беше прав. Всичките му смахнати приказки за апокалипсис, това, че обучаваше дъщерите си да стрелят, подготовката за най-лошото… прав беше. Мислеше, че апокалипсисът ще е ядрен, но все пак се оказа нещо достатъчно близо.

Не последва друго и аз я оставих насаме с мислите ѝ. Не след дълго Мизи забави.

— Трябва ми почивка — каза тя. — Искаш ли да се сменим, Ейб?

— Щом си склонна.

— Склонна съм. Много даже.

Явно спираме за смяна на шофьора, написах аз на Меган. Намираме се на… 32-ра миля.

Ние сме на няколко мили пред вас, отговори тя. Ще кажа на Коуди да забави, за да ни настигнете. И без това сме почти до града.

Спряхме зад стар камион с ремарке. Кабината липсваше. Огледах го през визьора и забелязах вътре останките от отдавна угаснал огън.

— Трябва да си протегна краката — каза Ейбрахам. — Дейвид, би ли ме прикривал?

— Дадено — отвърнах аз и заредих пушката. Ейбрахам се отправи на кратка разходка, а аз се подадох отгоре на джипа, за да оглеждам да не би някой да се крие във високата трева край пътя. Мизи се примъкна на седалката до шофьора, наклони облегалката и въздъхна доволно.

— Сигурен ли си за плана, Дейвид? — попита тя.

— Не. Обаче той е най-доброто, с което разполагаме.

— Ако не броим това направо да убием Проф — тихо рече тя.

— И ти ли? Летящ рицар също каза, че трябва да го убием.

— Знаеш, че той би искал точно това, Дейвид. Имам предвид, ще е самата строгост и ще каже „Хайде, не се и опитвайте да ме спасявате — правете каквото трябва да се направи.“ — Мизи помълча. — Той уби Вал, Дейвид. Уби Вал и Ексел.

— Не беше виновен — побързах да възразя аз. — Обсъждали сме го вече.

— Ахаа, знам. Просто… ти не даде на Стоманеното сърце втори шанс, нали? Прекалено опасно е. Трябваше да спасиш града. Да си отмъстиш. Защо това е толкова различно?

Насочих визьора към някакви шумолящи плевели. От тях изскочи дива котка и избяга.

— Разговорът ни всъщност не е за Проф, нали? — попитах я аз.

— Май не — призна Мизи. — Разбирам, че сега нещата са други. Знаем тайната на слабостите, дрън-дрън. Но все си мисля… защо ти можа да отмъстиш, а аз да не мога? Ами моите чувства, моят гняв? — Тя няколко пъти удари глава в облегалката. — Глууупости. Звучи толкова плачливо. „Ей, Дейвид. Много ми се ще да убия гаджето ти. Защо не ми разрешиш?“ Извинявай.

— Разбирам чувството, Мизи. Наистина. И не мисли, че голяма част от мен не се чувства виновна за това, че толкова от времето ми мина в опити да убивам Епични, само за да се озова с Меган. Кой би помислил, че любовта и омразата са толкова подобни, а?

— Кой ли? Ами на практика всеки философ, който е живял някога на света.

— Какво? Наистина ли?

— Аха. И сума ти рок песни.

— Уха.

— Знаеш ли, Дейвид, фактът, че си получил образованието си във фабрика за оръжия, понякога си личи.

Ейбрахам си свърши работата и закрачи обратно към джипа. Имах чувството, че трябва да дам по-свестен отговор на Мизи, обаче какво можех да ѝ кажа?

— Не го правим, просто защото харесваме Проф или заради моите чувства към Меган — тихо рекох аз и седнах пак на мястото си. — Правим това — отиваме в Илдития да спасим Проф — защото губим, Мизи. Възмездителите бяха единствените, които изобщо се бореха, а сега на практика ги няма.

— Ако не намерим начин сериозно да променим нещата и да спрем Епичните, с човешкия род е свършено. Няма как да продължим да ги избиваме, Мизи. Твърде бавно е, а и ние сме твърде слаби. Трябва да сме способни да започнем да ги връщаме.

— Спасяваме Проф не заради самия него. Искри, когато успеем, той сигурно ще ни мрази за това. Понеже ще му се наложи да живее със съзнанието за нещата, които е направил. По-скоро би предпочел да е мъртъв. Обаче ще го направим, защото ни е нужна неговата помощ. И трябва да докажем, че може да се направи.

Мизи кимна бавно, а Ейбрахам влезе в колата. Свалих пушката.

— Май ще трябва да потуша жаждата за мъст — каза Мизи. — Да я угася завинаги.

— Не — отвърнах аз.

Мизи се обърна и ме погледна.

— Поддържай този огън, Мизи — продължих аз и посочих нагоре през покрива. — Но го насочи към истинската мишена. Към онзи, който всъщност уби твоите приятели.

Злочестие висеше в небето — ярка червена точка, като прицел на оръжие. Виждаше се всяка нощ.

Мизи кимна.

Ейбрахам подкара колата и не поиска да се включи в нашия разговор. Докато се движехме, мобилният ми примигна и аз се облегнах в очакване на нова серия закачки с Меган.

Но съобщението ѝ се оказа кратко и вледеняващо.

Побързайте. Решихме да разузнаем близо до града, да огледаме. Нещо е станало.

Какво?, припряно попитах аз.

Канзас сити. Няма го.

12.

Опитах се да измисля подходящо сравнение за хрущенето на шлаката под краката ми. Като… като лед върху… Не.

Пристъпвах през обширната разтопена скала, която беше Канзас сити. За пръв път думите ме предадоха. Единственото подходящо прилагателно, за което се досещах, беше… тъжен.

Преди ден тук беше една от точките на цивилизацията върху иначе тъмната карта. Да, мястото се управляваше от Епични, обаче имаше живот, култура, общество. Хора. Десетки, може би стотици хиляди.

Нямаше ги.

Приклекнах и потърках с пръсти гладката земя. Все още беше топла и сигурно щеше да остане топла с дни. Взривът беше изкорубил скалите и беше превърнал сградите в планини разтопена стомана. Земята беше покрита с малки гънки стъкло, като вълни, не по-високи от два пръста. Създаваха някакво усещане за невероятно мощен вятър, който духа от центъра на разрушението.

Всички тези хора. Мъртви. Помолих се на Бог — или на някой друг, който може би ме чуваше — някои от тях да са се измъкнали преди взрива. Звук от стъпки извести идването на Меган. Утринното слънце я осветяваше.

— Измираме, Меган — казах аз пресипнало. — Капитулирахме пред Епичните, но все още ни изтребват. Войните им ще унищожат живота на планетата.

Тя постави ръка на рамото ми, а аз останах приклекнал. Докосвах това, което сега беше стъкло, а преди бяха хора.

— Разрушение ли е направил това? — попита тя.

— Съвпада с направеното от него в други градове. И не ми е известен друг със силите да постигне това.

— Този маниак…

— В него има нещо сериозно сбъркано, Меган. Когато разрушава даден град, той смята това за милост. Сякаш мисли… мисли, че начинът наистина да освободи света от Епичните е да унищожи всеки, който може някога да бъде превърнат в Епичен.

Тъмнината беше донесла на Разрушение особен вид лудост, извратена версия на целта на самите Възмездители. Да освободи света от Епичните.

Цената нямаше значение.

Мобилният ми просветна и аз го откачих от обичайното му място, на рамото на якето ми.

Виждаш ли? Беше Летящ рицар. Прикачил беше и снимка. Огромен взрив, изригващ от място, за което предположих, че е Канзас сити. Снимката беше направена от голямо разстояние.

Хората споделят тази снимка наляво и надясно, написа Летящ рицар. Вие не бяхте ли тръгнали нататък?

Знаеш точно къде сме, отговорих аз. Следиш мобилния ми.

Просто проявявам любезност. Снимайте центъра на града. Разрушение ще представлява проблем.

Ще представлява?

Ами виж това.

Следващата снимка беше на мършав мъж с козя брадичка, който крачеше по пълна с хора улица, тренчкотът му се вееше, а на кръста му беше препасана сабя. Веднага познах Разрушение.

Канзас сити?, попитах аз. Преди взрива?

Аха, отговори Летящ рицар.

Смисълът на видяното стигна до ума ми. Припряно набрах номера на Летящ рицар и доближих мобилния до ухото си. Той вдигна след секунда.

— Той не свети — нетърпеливо казах аз. — Това означава…

— Какви ги вършиш? — попита Летящ рицар. — Идиот!

Прекъсна.

Втренчих се объркано в мобилния, докато не получих ново съобщение.

Казах ли ти, че можеш да ми се обаждаш, момче?

Ама ти ми пишеш цял ден, отговорих аз.

Съвсем друго е. Да звъниш на хората без тяхно позволение е отсвирено нарушаване на личното им пространство.

— Отсвирено? — попита Меган иззад рамото ми.

— Имам филтър за ругатни на мобилния.

— Използваш филтър за ругатни? Това да не ти е детската градина?

— Не. Забавно е. Така хората звучат наистина глупаво.

Дойде ново съобщение от Летящ рицар. Каза, че Регалия е направила мотиватор от Разрушение. Искаш ли да се обзаложиш, че не е бил само един? Виж тези снимки.

Прати още една поредица снимки на Разрушение в Канзас сити — правеше нещо с някакъв светещ предмет. Светло беше, но можеше да се види, че сиянието идва от предмета, а не от самия Разрушение.

Часът на последната снимка е точно преди градът да се изпари, уточни Летящ рицар. Разрушил е Канзас сити с това устройство. А защо ползва устройство, вместо да го направи сам?

По-незабележимо е, отговорих аз. Ако седи в центъра на града и свети, докато го вдигне във въздуха, както направи в Тексас, ще послужи като предупреждение за хората да избягат.

Отвратително, написа Летящ рицар.

Можеш ли да го наблюдаваш през други мобилни?, попитах аз.

Доста информация за пресяване, момче.

Имаш ли да правиш нещо по-приятно?

Аха, май да. Аз не съм от вас, Възмездителите.

Да, обаче си човек. Моля те. Направи каквото можеш. Ако го забележиш в друг град, независимо дали свети, или не, кажи ми. Може би ще успеем да предупредим хората.

Ще видим, отговори той.

Меган погледна телефона ми.

— Би трябвало да се уплаша от контрола, който той има над мобилните, нали?

Двамата снимахме центъра на града. След като пратихме снимките на Летящ рицар, целият ми разговор с него изчезна от мобилния. Показах това на Меган, но тя беше разсеяна. Взираше се във видимо безкрайното поле лъскави като стъкло могили от скали и стомана, които някога бяха град.

— Това щеше да ме убие — тихо каза тя. — Огън. Край завинаги.

— Щеше да убие повечето Епични. Дори и някои от останалите Висши Епични. — Това беше един от начините да се преодолее тяхната неуязвимост: да ги удариш с ядрено оръжие и да ги унищожиш. Ужасно решение, както бяха установили няколко държави. Можеш да поразиш с ядрено оръжие само толкова от собствените ти градове, колкото да не ти оставят нищо друго, което да защитаваш.

Меган се облегна на мен, а аз сложих ръка на рамото ѝ. Беше влязла в горяща сграда, за да ме спаси, и така се беше изправила срещу онова, което можеше да я убие, но това не означаваше, че страхът ѝ е изчезнал. Просто беше под контрол. Управляем.

Двамата отидохме при другите Възмездители, които се бяха настанили близо до центъра на експлозията. Ейбрахам беше проверил за радиация, за да сме сигурни, че е безопасно.

— Ще се наложи да направим нещо с този тип, Дейвид — каза Ейбрахам, когато се приближих.

— Съгласен съм. На първо място обаче е спасяването на Проф. Единодушни ли сме по този въпрос?

Всички от групата кимнаха. Ейбрахам и Коуди бяха с нас с Меган от началото — искаха да опитаме да върнем Проф, а не да го убием. Явно бях убедил Мизи при разговора ни в колата, тъй като тя закима енергично.

— Някой друг тук да се чуди защо Проф е отишъл в Атланта? — попита Коуди. — Искам да кажа, можеше да си стои във Вавилар и да накара всички видове Епични да му се подчиняват. А той се е вдигнал чак тук.

— Трябва да има някакъв план — отговорих аз.

— Той разполага с цялата информация на Регалия — каза Ейбрахам. — Тя знаеше разни неща за Епичните, за силите им и за Злочестие — подозирам, че знаеше повече от всеки друг. Затова се питам какво ли е намерил Проф в нейните данни.

Кимнах умислено.

— Регалия каза, че иска наследник. Знаем, че беше намесена в неща, които са много по-големи от града ѝ. Тя беше във връзка със Злочестие. Опитваше да разбере как действат неговите сили. Може би Проф продължава работата ѝ — онова, което тя планираше, преди ракът ѝ да се усложни.

— Възможно е — съгласи се Мизи. — Какво обаче? Какво планираше Регалия? Или сега — какво планира Проф?

— Не знам — отговорих аз. — Но се тревожа. Проф е един от най-ефикасните и интелигентни хора, които познавам. Той очевидно няма просто да си седи като другите Епични и да управлява някой град. Плановете му ще са по-амбициозни. Каквото и да си е наумил, то ще е нещо голямо.

Излязохме от Канзас сити много по-мрачни, отколкото влязохме. Този път се движехме по-близо. Двата джипа се движеха в индианска нишка. Призляваше ни от това колко време ни отне да се доберем до място, където да не сме обградени от разтопени сгради и изгорена земя. Продължихме да се движим, макар че слънцето беше изгряло. Ейбрахам прецени, че сме близо до целта си — на не повече от няколко часа.

Реших, че най-добрият начин да се разсея от ужасите на Канзас сити е да опитам да свърша нещо полезно. Затова извадих една от кутиите, които Летящ рицар ни беше дал. Мизи се обърна и любопитно загледа над облегалката. Ейбрахам ме стрелна с поглед в огледалото, но не каза нищо, а и аз не можех да разгадавам емоциите му. Бях виждал купчини боеприпаси с по-изразителен вид от Ейбрахам. Понякога можеше да е като някакъв дзен монах. С пушка.

Вдигнах капака и обърнах кутията така, че Мизи да вижда вътре. Съдържаше чифт ръкавици и буркан със сребриста течност.

— Живак? — попита Мизи.

— Аха — отвърнах аз, взех едната ръкавица и почнах да я обръщам.

— А това не е ли мнооого вредно?

— Не съм сигурен — признах аз.

— Предизвиква лудост — каза Ейбрахам. След малко добави. — Значи няма да има голяма промяна за никой от пътуващите в тази кола.

— Ха-ха — отвърна Мизи.

— Живакът е силно токсичен — продължи Ейбрахам. — Бързо прониква през кожата и дори изпаренията му са опасни. Внимавай, Дейвид.

— Няма да отварям капака, докато не съм наясно какво правя. Просто ще проверя дали мога да накарам живака да се движи в буркана.

Нетърпеливо сложих ръкавицата. Веднага по пръстите тръгнаха ивици виолетова светлина, които се събраха в центъра на дланта. Мекият пурпурен цвят ми напомни за тензорите. Стори ми се логично. Проф ги беше направил, подражавайки на получената от Епични технология. Вероятно беше ползвал дизайн на Летящ рицар.

— Това ще ни остави без дъх — обявих аз, представяйки си нещата, които бях чел за силите на Ртич. Поставих ръката си над буркана с живак, но спрях. Как точно да задействам способностите? Спирилът беше труден за контролиране, макар че се задействаше лесно. Докато при тензорите беше необходимо време, за да успея да ги накарам да правят нещо.

Опитах да дам команди с мисълта си, опитах да приложа номерата, които бях ползвал, за да задействам тензорите, обаче нищо не стана.

— Сега ли ще остана без дъх — попита Мизи — или по някое време по-нататък по пътя? Ще ми се да съм подготвена.

— Нямам представа как да ги накарам да работят — казах аз, махнах с ръка и пробвах отново.

— Да не би да има инструкции? — обади се Ейбрахам.

— Коя по-точно суперизумителна Епична технология върви с книжка с инструкции? — възкликнах аз. Струваше ми се твърде банално. Въпреки това проверих в кутията. Нищо.

— За добро е — каза Ейбрахам. — Трябва да почакаме и да го изпробваме в по-контролирана среда. Или поне не докато се движим по този полуразрушен път.

С въздишка свалих ръкавицата. После взех големия буркан с живака и се взрях в него. Веществото беше странно. Бях си представял как изглежда течен метал, но това тук надминаваше очакванията ми. Движеше се бързо и леко и беше невероятно рефлективен. Все едно някой беше стопил огледало.

Прибрах буркана след още едно напомняне от Ейбрахам и оставих кутията в краката си. Все пак изпратих на Летящ рицар съобщение, с което го молех за инструкции. Не след дълго обаче колата на Меган забави пред нас. Мобилният на Ейбрахам завибрира.

— Да? — отговори той, включи мобилния и намести слушалката в ухото си. — Ха. Любопитно. — Забави джипа и погледна назад към мен. — Коуди е забелязал нещо пред нас.

— Града ли?

— Почти. Следата му. Погледни на два часа.

Извадих пушката, отворих покрива и се изправих. Оттук видях нещо много интересно край пътя: огромна равнина смачкани мъртви растения. Простираше се надалеч.

— Градът определено е минал в тази посока — обясни Ейбрахам. — Не можеш да го видиш оттук, обаче това е част от много широка ивица мъртва трева. Широка колкото цял град. Илдития оставя такава следа, когато се движи — като диря на гигантски охлюв.

— Страхотно — отговорих аз и се прозях. — Нека да я проследим.

— Дадено — каза Ейбрахам. — Обаче гледай по-внимателно. Коуди каза, че е видял хора, които вървят в дирята.

Отново погледнах и наистина, няколко малки групи хора крачеха по широката ивица земя.

— Ха — казах аз. — Отдалечават се от града. Ние смятаме, че градът се движи на север, нали?

— Да — отвърна Ейбрахам. — Това обърка и Коуди и Меган. Искаш ли да го проучим?

— Да — съгласих се аз и отново седнах в джипа. — Ще пратя другите двама.

Свърнахме от пътя и се насочихме към ивицата мъртва трева. Написах съобщение на Меган. Вижте какво можете да разберете от изостаналите хора, но не поемайте рискове.

Това са бежанци, отговори тя. Какво рискуваме? Скорбут?

Коуди и Меган тръгнаха напред, а ние изостанахме. Опитах да подремна, обаче седалката на джипа беше твърде неудобна, а и — макар наистина да нямаше основания за тревога — се тревожех за Меган.

Най-сетне съобщението от нея дойде. Те са бежанци. Знаят за Проф, но го наричат Ослепителния. Тук е от две или три седмици и някои Епични му се противопоставят, в това число и главният Епичен тук — някакъв тип, наречен Крадеца.

Хората са избягали от града, понеже мислят, че сблъсъкът между Проф и Крадеца е неизбежен. Смятат да се махнат за седмица или две, да се прехранват както могат, и после да се върнат и да видят кой е на власт в крайна сметка.

Казаха ли на какво разстояние е градът?, попитах аз.

Вървят от часове, значи… може би час или два с джип? Казват още, че ще срещнем и други бежанци, които пък се движат към Илдития. Бегълци от Канзас сити.

Значи поне част от гражданите бяха избягали. За мен беше облекчение да го узная.

Показах съобщенията на Мизи и Ейбрахам.

— Тази забележка за политиката в Илдития е полезна — каза Ейбрахам. — Това ще рече, че Проф не е стабилизирал властта си над града. Няма да разполага с ресурсите да ни търси.

— Ще успеем ли да влезем? — попита Мизи. — Без да изглеждаме подозрително?

— Можем да се скрием сред бегълците от Канзас сити — отговорих аз.

— Дори и от това няма да има нужда — каза Ейбрахам. — Крадеца позволява на хората да влизат и да излизат безнаказано от Илдития, затова често има поток навътре и навън. Можем да се представим за работници и те би трябвало да ни приемат веднага.

Кимнах бавно, после наредих да продължим вън от пътя, но да заобиколим отдалече ивицата мъртва земя. Функциониращите коли — бяха преправени да се захранват от батерии — бяха новост на повечето места по света. Кой знае на какви дръзки глупости можехме да налетим, ако се приближахме твърде много до напълно отчаяни хора.

Меган и Коуди се върнаха при нас и заедно продължихме по неравната земя още около час. Аз наблюдавах през визьора и забелязах първите признаци за Илдития: ниви. Намираха се до града, не върху мъртвата земя, а непосредствено до нея. Това можеше да се очаква — Атланта беше известна с продукцията си.

Скоро след като видях нивите, забелязах още нещо да наднича над хоризонта пред нас — сред огромния, иначе безличен пейзаж, съвсем не на място се издигаха контурите на град.

Бяхме намерили Атланта или Илдития, както се наричаше сега.

Градът от сол.

13.

Седях на капака на джипа, който бяхме паркирали в някаква горичка на два-три километра от Илдития, и проучвах града през визьора на пушката. Илдития представляваше град, който беше голяма част от старата Атланта — центърът, кварталите и някои предградия. Диаметърът ѝ беше десетина километра, според Ейбрахам.

Небостъргачите ми напомниха за Нюкаго, макар да признавам, че животът в града не ми беше дал добра представа за силуета му. Тези сгради ми изглеждаха по-раздалечени и по-източени. Освен това, бяха направени от сол.

Когато чух за града от сол, аз си го представих от прозрачен кристал. Божичко, сбъркал бях. Сградите бяха матови. Прозрачни бяха само по ъглите, където просветваше слънцето. Приличаха на камък, а не на грамадни буци от обикновената сол за ядене.

Небостъргачите бяха в чудесни разнообразни цветове. Преобладаваха розовите и сивите, а оптиката ми позволи да различа по стените жилки бяло, черно и дори зелено. Честно, красиво беше.

Освен това се променяше. Ние се бяхме приближили откъм гърба — този град определено имаше „гръб“ и „лице“. Районите в задната част бавно се ронеха, като стена от пръст под дъжда. Топяха се и се лющеха. Пред очите ми падна цялата страна на един небостъргач; после сградата рухна с тътен, който чух дори на такова разстояние.

С падането си солта се трупаше на буци, които ставаха все по-малки по-нататък в дирята на града. Това беше логично — повечето Епични сили не създаваха трайни неща. Падналите сгради от сол щяха накрая да се стопят и да изчезнат, да се изпарят и да оставят мъртва и равна земя като тази, през която минахме.

Доколкото разбирах, от другата страна на града растяха нови сгради — както се образуват кристали, обясни ми Ейбрахам. Илдития се движеше, но не на крака или колела. Движеше се като мухъл върху захвърлена филия.

— Леле — казах аз и свалих пушката. — Невероятно е.

— Да — отговори Ейбрахам, който стоеше до джипа. — И е трудно да живееш тук. Цикълът на целия град е една седмица, разбираш ли. Сградите, които се разпадат тук, израстват в предната част.

— Което е готино.

— Трудно е — повтори Ейбрахам. — Представи си домът ти да се разпада на всеки седем дни и да си принуден да се нанасяш в нов на другия край на града. И все пак тукашните Епични не са по-жестоки от другите, а в града има някакви удобства.

— Вода? — попитах аз. — Електричество?

— Събират дъждовна вода. Тук вали често заради една местна Епична.

— Бурята — казах аз и кимнах. — И дъждът…

— Не разтапя солта? — прекъсна ме Ейбрахам, преди да попитам. — Да, но това няма голямо значение. Сградите в задната част наистина се износват преди да паднат и може би пропускат вода, но не е непоправимо. По-големият проблем е намирането на начин за събиране на вода, която да не е прекалено солена за пиене.

— Значи няма водопровод и канализация — заключих аз. Укритието на Възмездителите във Вавилар имаше септична яма, което беше приятен лукс.

— Богатите имат електричество — продължи Ейбрахам. — Градът разменя храна срещу батерии.

Меган дойде при нас. Заслони очи и погледна града.

— Сигурен ли си, че с тоя твой план можем да влезем вътре, Ейбрахам?

— О, със сигурност — отговори Ейбрахам. — Влизането в Илдития никога не е проблем.

Отново се покатерихме в джиповете, после внимателно обиколихме града, като за всеки случай се държахме на разстояние. Най-сетне оставихме колите в една стара ферма с ясното съзнание, че може и да не са там, когато се върнем, независимо от сложното възмездителско заключване. Преоблякохме се в износени джинси, прашни якета и раници с окачени отстрани стари бутилки за вода. Потеглихме с надеждата да изглеждаме като група отцепници, които работят, за да оцеляват.

Преходът ме накара да съжалявам за друсането в джипа. Когато приближихме предния край на Илдития, тръгнахме сред нивите — бях чел и слушал за тях, но никога досега не бях виждал подобно нещо.

Градовете-държави в Разединените Щати бяха по-свързани помежду си, отколкото смятах преди. Навярно Епичните биха могли да оцелеят без никаква инфраструктура, но те искаха поданици, над които да властват. Каква полза да си всемогъща разрушителна и гневна стихия, ако нямаш селяни, които да убиваш от време на време? За съжаление, селяните трябваше и да ядат, за да не вземат да измрат, преди да ти падне сгода да ги изтребиш.

А това означаваше да създадеш някаква структура в града си, да намериш някакъв продукт, който да продаваш. Градовете, които произвеждаха излишък от храна, можеха да я търгуват срещу батерии, оръжия или луксозни стоки. Това ми се струваше задоволително. Когато се появиха за пръв път, Епичните безогледно унищожаваха всичко и разрушиха инфраструктурата в страната. Сега бяха принудени да се върнат назад и да станат администратори.

Животът е несправедлив. Не можеш и да разрушиш всичко наоколо, и да живееш като крал.

Затова имаше ниви. Реколтата на онези, които бях забелязал край пътя на града, вече беше прибрана, докато зърнените насаждения тук бяха узрели и готови. Много хора работеха на полето и макар да беше ранна пролет, те вече жънеха.

— Отново Бурята? — попитах шепнешком Ейбрахам, който крачеше до мен.

— Да. Нейните дъждове предизвикват свръхбърз растеж около града; тук могат да добиват нова реколта на всеки десет дни. Периодично хората пътуват с нея няколко дни напред по пътя на града и садят, а после тя полива. Работниците отиват да се грижат за нивите си и се присъединяват към града, когато той мине край тях. О, и е добре да стоиш с наведена глава.

Сведох очи и възприех познатата стара поза — с безизразно лице — на човек, който живее под властта на Епичните. Наложи се Ейбрахам да сръчка Меган, която предизвикателно срещна погледа на охраната, край която минахме — жена с пушка на рамо и надменна усмивка на уста.

— Продължавайте към града — каза жената и посочи с пушката си към Илдития. — Пипнете ли и един житен клас, ще ви застреляме. Ако искате храна, говорете с надзорниците.

Когато приближихме града, настигнахме някакъв ескорт от мъже с палки на коланите. Чувствах се неудобно под погледите им, но останах със сведени очи, което ми позволи да проуча прехода на влизане в града. Първо на земята имаше тънка коричка. Тя стана по-дебела щом приближихме, захрущя и започна да се чупи под краката ни. Накрая стъпихме върху същинска каменна сол.

По-навътре подминахме буци на местата, където започваха да растат сгради. Тук в бяло-сивото на солта бяха втъкани десетки различни слоеве, ивици цвят като замръзнал дим. Виждах текстурата на камъка и ми се щеше да го потъркам с пръсти и да я усетя.

Миришеше странно. Май на сол. И беше сухо. Нивите бяха влажни, затова се забелязваше колко е сух въздухът в града. Присъединихме се към къса опашка хора, които чакаха да влязат в самия град, където сградите бяха с правилните размери.

В гледката имаше и нещо познато: еднообразната текстура и цвят, дори и с различните нюанси, ми напомниха за стоманата в Нюкаго. Може би за другите това място, където всичко беше израснало от плътна сол, беше чуждо, но за мен беше нормално. Имах чувството, че се завръщам у дома. Поредната ирония. За мен удобството беше вътрешно свързано с нещо, създадено от Епичните.

Получихме ориентиране. Човекът, който ни говори, беше изненадан, че не сме бегълци от Канзас сити, обаче продължи да говори бързо и прямо. Храната принадлежи на Крадеца. Ако искаш храна, работиш. В града нямаше полиция, затова мъжът каза, че може би ще пожелаем да се присъединим към някоя от установените общности, стига да намерим такава, която приема новодошли. Епичните могат да правят каквото пожелаят, затова да не заставаме на пътя им.

Илдития явно нямаше структурата на Нюкаго. Там Стоманеното сърце беше установил ясна висша прослойка от хора, които не са Епични, и използваше силна полиция, за да държи хората в строй. В замяна на това обаче, в Нюкаго имахме достъп до електричество, мобилни и дори кино.

Това ме тревожеше. Не исках да установявам, че Стоманеното сърце е по-ефикасен управник от други, макар част от мен да знаеше това от много време. Проклятие, Меган ми го каза, още когато се присъединих към отряда.

Когато ориентирането свърши, ние приехме да бъдем претърсени. Ейбрахам ни беше предупредил и затова Меган беше готова да приложи силите си за много внимателна илюзия върху няколко торби. Така маскира някои вещи — батериите и модерните ни оръжия — като по-обикновени. Остави за стръв един хубав пистолет, за да могат пазачите да го „конфискуват“ за себе си. Това беше нещо като такса за влизането в града. Пазачите обаче ни позволиха да задържим обикновените оръжия, както Ейбрахам ни беше казал. В града оръжията не бяха незаконни.

Обискът приключи и ни пуснаха. Мъжът, който ни беше ориентирал, отбеляза:

— Можете да се настаните във всяка сграда, която е свободна. А на ваше място през следващите няколко седмици няма да надигам глава.

— Защо? — попитах аз и преметнах торбата си на рамо.

Той ме изгледа.

— Проблеми между Епичните. Нищо, което да ни притеснява, стига да си стоим долу. Може би в близките дни храната ще понамалее. — Той поклати глава, после посочи камара сандъци на границата. — Ще ви кажа какво ще направим — обърна се той към нас и още няколко новодошли. — Тази сутрин загубих работниците си. Проклетите глупаци избягаха. Помогнете ми за внасянето на онези сандъци, а аз ще ви дам дажбата зърно за цял ден, все едно сте почнали сутринта.

Погледнах останалите, които свиха рамене. Ако наистина бяхме отцепници, за каквито се представяхме, нямаше голяма вероятност да пропуснем такава възможност. След няколко минути вече мъкнехме сандъците. Върху дървото беше щампован знакът на УТК, група странстващи търговци, управлявани от Срок, Епична, която манипулираше времето. Явно бях пропуснал посещението ѝ. За съжаление, понеже открай време исках да я видя лично.

Работата беше тежка, но ми даде възможност да огледам част от града. Илдития беше добре населена. Дори и при големия брой хора на полето, улиците бяха оживени. Нямаше коли, ако не се броят онези покрай пътя — те бяха от сол, останки от времената преди първото трансформиране на града. Явно при порастването всяка седмица градът възпроизвеждаше и предмети като тези коли. Разбира се, нито една не работеше. За сметка на това имаше поразително много велосипедисти.

По простори на прозорците висеше пране. Край улицата децата си играеха с пластмасови колички, а коленете им бяха покрити със сол, която бяха изтрили от земята. Хората носеха покупки от някакъв пазар. След няколко минавания успях да установя, че пазарът е на една улица след нашето трасе, което вървеше от края на града до един склад на половин час навътре.

Докато щъках напред-назад със сандъците, успях да добия усет за растежа на сградите. Точно до границата се образуваха буци в стари на вид основи, които приличаха на камъни, изложени на ветровете в продължение на векове. По-нататък сградите вече започваха да се оформят, стените се извисяваха нагоре и се образуваше зидария. Беше като ерозия наопаки.

Процесът не беше съвършен. От време на време подминавахме неоформени буци по земята или между сградите — приличаха на тумори от сол. Попитах един от другите носачи, а той сви рамене и ми каза, че всяка седмица стават някакви аномалии. Те изчезват при следващия цикъл, обаче тогава се появяват други.

Всичко това ме очароваше. Постоях дълго време пред нещо, което май щеше да стане редица жилища от черно-синя сол с усукана шарка. Почти можех да видя как сградите бавно растат, все едно… все едно ближеш сладолед, но наопаки.

Имаше и дървета — за разлика от Нюкаго, където нищо органично не беше трансформирано. Дърветата растяха като сградите, образуваха се деликатно от солта. Тук бяха само пънове, обаче по-навътре бяха напълно развити растения.

— Не зяпай дълго, новобранецо — каза ми една жена, която мина край мен, отупвайки прашните си ръкавици. — Това е територия на Инком.

Жената беше една от полските работнички, наети да носят сандъци заедно с нас.

— Инком ли? — попитах аз и я настигнах. Кимнах на Ейбрахам, който мина край нас със сандък.

— Този квартал — отговори високата жена. — Затворени врати… Не приемат нови членове. Предстои им разпадане в задния край и обикновено се нанасят в тези апартаменти, докато домовете им се възстановят. След като Инком се изнесат, нанасят се Барчин, а с тях никой не ще и да се опитва да се разправя. Противна пасмина. Приемат всеки, но взимат половината ти доходи, и то само за да ти позволят да спиш в канавката между две сгради, докато не мине една година от присъединяването ти към тях.

— Благодаря ти за съвета — казах аз и погледнах през рамо към неоформените сгради. — Но тази сграда е голяма; изглежда имат доста свободно място. А и защо бихме искали да се присъединим към някое семейство?

— За защита. Разбира се, може да се настаните в празна къща. Такива има много. Но без добро семейство зад гърба, най-вероятно ще ви оберат до шушка, че и по-лошо.

— Сурова работа — отвърнах аз и потръпнах. — Нещо друго, което трябва да знам? Няма ли някой нов Епичен, за който да се притеснявам?

— Ослепителния ли? Аха, аз не бих му се пречкала. Както и на никой Епичен. Сега повече от обикновено. Ослепителния има почти пълна власт, обаче са останали още неколцина, които се държат. Бурята. Крадеца. Надвиснала е война. Както и да е, Епичните харесват небостъргачите, затова не ходи в центъра. Тъкмо сега центърът е на около пет.

— … Пет?

— Пет дни, откакто се издигна. Още два дни, докато небостъргачите почнат да се разпадат. Обикновено тогава е най-трудната част от седмицата. Когато високите сгради в центъра започнат да се разпадат, Епичните се дразнят и тръгват да си търсят забавление. Някои се местят в кварталите. Други дебнат наоколо. Ден по-късно жилищата им отново са пораснали, а слугите са пренесли всичко. Тогава общо взето е безопасно да се излиза. Не знам обаче как борбата за власт ще промени всичко това.

Стигнахме камарата сандъци в края на града и аз грабнах един. Все още носех торбата на гърба си — не смятах да се разделям с нея, нищо че увеличаваше товара ми с всяко следващо минаване. Имаше ли какво още да попитам жената?

— Ти и приятелите ти сте добри работници — отбеляза тя и взе сандък. — Може да успеем да ви дадем място в моя квартал. Не мога да кажа със сигурност; това е работа на Дъг. Но ние сме справедливи, вземаме само четвърт от дажбите и ги ползваме, за да храним старите и болните.

— Звучи привлекателно — отговорих аз, макар въобще да не беше така. Ние щяхме да си построим собствено укритие някъде в града. — Как кандидатствам?

— Никак. Просто идваш сутринта тук и свършваш някаква тежка работа. Ние ще те наблюдаваме. Не идвай да ни търсиш, иначе ще стане зле за тебе.

Тя нарами сандъка и тръгна. Аз наместих моя и я загледах. Отбелязах очертанията на нещо, което най-вероятно беше пистолет, скрит на гърба ѝ под якето.

— Корав град — промърмори Мизи, взе сандък и ме подмина.

— Аха — отговорих аз. Но и не беше така.

Вдигнах сандъка на рамо и тръгнах надолу по пътя. Бях малък, когато всичко това започна — само на осем години, сираче на улицата. Живях сам около година, преди да ме приберат. Спомнях си приглушените разговори на възрастните за това, че разпадането на обществото произвело ужасни неща като канибализъм и банди, които опожаряват всичко наред, или семейства, които се разпадат — всеки живее за себе си.

Това обаче не се задържа. Хората са си хора. Каквото и да става, те създават общности, борят се за нещо нормално. Дори и с Епичните, повечето от нас просто искаха да живеят свой живот. Думите на жената бяха остри, но обнадеждаващи. Ако работиш упорито, можеш да намериш мястото си в света, въпреки лудостта. Окуражаващо.

Усмихнах се. Тъкмо тогава забелязах, че улицата е празна. Спрях и се умислих. Децата ги нямаше. Нямаше велосипеди на улицата. Завесите бяха спуснати. Обърнах се и видях неколцина други работници да се шмугват в близките сгради. Жената, с която разговарях, ме подмина забързано. Беше захвърлила сандъка някъде по пътя.

— Епичен — прошепна тя. Устреми се към отворената врата на нещо, което някога е било магазин, и последва още няколко души на влизане.

Припряно пуснах сандъка и отидох там. Бутнах завесата над входа. Озовах се при жената и някакво семейство, сгушено в сумрака. Един мъж, влязъл преди нас, извади пистолет и ни огледа тревожно, но не насочи оръжието. Посланието беше ясно: можехме да останем, докато Епичният отмине.

Завесата на вратата се поклащаше леко. Предположих, че тук имаха също толкова проблеми с вратите, колкото и ние в Нюкаго. Сигурен съм, че е трудно да се ползва врата от сол, затова местните я бяха избили и я бяха заменили със завеса от плат. Не особено сигурно, но пък затова са пистолетите.

Прозорецът на магазина беше от по-тънка сол, почти като стъкло, обаче беше прекалено мътен и през него не се различаваха подробности. Пропускаше някаква светлина вътре, а и успях да видя как оттатък преминава сянка. Самотна фигура, следвана от нещо светещо, във формата на сфера.

Зелена светлина. Разпознах и оттенъка.

О, не, казах си.

Трябваше да погледна. Не можех да устоя. Останалите ми изшъткаха, когато доближих прага и надзърнах иззад плата към улицата.

Това беше Проф.

14.

Навремето смятах, че мога да разпознавам Епичните, щом ги видя. Фактът, че прекарах седмици с Възмездителите заедно не с един, а с цели двама скрити Епични, доказа, че не съм прав за това.

Все пак, имаше нещо във вида на Епичните, които са на върха на силата си. Стойката им, самоуверената им усмивка. Открояват се като оригване по време на молитва.

Проф изглеждаше почти като последния път, когато го видях — облечен беше в черна престилка, а ръцете му светеха в бледо зелено. Посивелите му коси бяха изненадващи за някой с толкова мощна физика. Проф беше як. Като каменна стена или булдозер. Никога няма да наречеш такъв човек елегантен и абсолютно никога няма да ти хрумне да го прередиш на опашка.

Проф крачеше по бяло-сивата улица, следван от сферично силово поле, в което беше затворена някаква жена. Дългата тъмна коса закриваше лицето ѝ. Облечена беше в традиционна китайска рокля. Това беше Бурята, Епичната, която носеше дъждовете и караше насажденията да растат свръхбързо. Жената, с която говорих по-рано, каза, че Бурята се противопоставяла на властта на Проф.

Явно това се беше променило. Проф спря пред магазина, в който се намирах, после се обърна и погледна прозорците на сградите по улицата. Прибрах се вътре с разтуптяно сърце. Изглежда, Проф търсеше нещо.

Искри! Какво да правя? Да бягам? Пушката ми беше в торбата, разглобена, обаче имах пистолет, затъкнат в колана, под ризата. Пазачите ме бяха пуснали с него, както беше предвидил Ейбрахам. Явно не ги беше грижа, че хората вътре са въоръжени. Като че ли го очакваха.

Е, срещу Проф оръжията не вършеха работа. Той беше Висш Епичен с две първични непобедимости. Не само силовите му полета го предпазваха, но и ако се случеше да бъде ранен, раните му щяха да зараснат.

Все пак измъкнах пистолета от колана си. Останалите в помещението се скупчиха, но запазиха тишина. Ако имаше друг изход, вероятно щяха да го използват. Макар че това не беше напълно сигурно. Много хора се криеха от Епичните, вместо да бягат. Смятаха, че единственият начин да се справят, е да кротуват и да чакат.

Отново надзърнах през прага. Сърцето ми бумтеше. Проф не се беше преместил, обаче се беше извърнал от нашата сграда и оглеждаше отсрещната. Припряно изтрих потта от челото си, преди да се е стекла в очите ми. После извадих слушалката от джоба и я пъхнах в ухото си.

— Някой да е виждал Дейвид? — питаше Коуди.

— Подминах го при последното минаване — отговори Ейбрахам. — Мисля, че трябва да е някъде при склада, далеч от Проф.

— Да, там някъде — прошепнах аз.

— Дейвид! — Гласът на Меган. — Къде си? Прикрий се. Проф върви по улицата.

— Виждам. Изглежда, търси нещо. Какви са позициите ви?

— Мястото ми е с добър изглед към мишената — отговори Коуди. — На петдесетина метра от нея, на втория стаж на сграда с отворен прозорец. Сега е на мушката ми.

— Меган ме грабна — обади се Ейбрахам — и ме завлече зад ъгъла. Ние сме на следващата улица в източна посока и гледаме на мобилните си онова, което вижда Коуди.

— Останете на позициите си — прошепнах аз. — Мизи?

— Не съм я чувал — отговори Ейбрахам.

— Тук съм — каза Мизи задъхано. — Бооже, почти го настъпих, хора.

— Къде си? — попитах аз.

— Избягах. Перпендикулярно на нашата улица. Намирам се на някакъв пазар или нещо подобно. Всички се крият, но тук е претъпкано.

— Остани на място — казах аз — и се включи към мобилния на Коуди. Това може и да не е свързано с нас. Очевидно иска да се похвали със залавянето на Бурята и… Искри!

— Какво има? — попита Мизи.

Проф светеше. Бледата зелена светлина заструи от него, когато той се обърна на улицата.

— Ще излезете ли? — изрева той. — Знам, че сте тук! Покажете се!

Мразех да чувам гласа на Проф така. Като… като на Епичен. Поначало беше дрезгав, но сега звучеше различно. Повелителен, изискващ, гневен. Стисках пистолета в потната си ръка. Зад мен едно от децата изхлипа.

— Ще го отклоня — прошепнах аз.

— Какво! — попита Меган.

— Няма време — отговорих аз и се изправих. — Ако започне да разрушава района, докато ме търси, ще убие хора. Трябва да привлека вниманието му.

— Дейвид, не — възрази Меган. — Идвам при теб. Само…

Проф протегна ръце напред към сградата — не моята, а отсрещния комплекс апартаменти. Беше висока осем етажа, изцяло от розова и сива сол.

И при движението на Проф се изпари.

В Нюкаго го бях виждал да постига невероятни неща чрез силите си. Беше се изправил срещу отряд на Правораздаването и беше унищожил оръжията, куршумите и броните им в сражението. Но това беше нищо в сравнение с днешното действие. Превърна цяла сграда в прах, докато мигна.

Силите на Проф унищожиха не само постройката от сол, но и мебелите вътре, а хората и личните им вещи изпопадаха. Озоваваха се на земята с ужасно тупване и болезнени викове. Само един остана да лети във въздуха на двадесетина стъпки височина. Той насочи два пистолета Узи към Проф и стреля.

Куршумите, разбира се, нямаха ефект. В миг летящият мъж се озова ограден от светеща зелена сфера. Хвърли оръжията и започна панически да опипва стените на новия си затвор.

Проф сви юмрук. Сферата стана колкото баскетболна топка и смачка затворения вътре Епичен на пихтия.

Отместих поглед, понеже внезапно ми призля. Така… така направи с Ексел и Вал.

— Фалшива тревога — каза Коуди. Звучеше облекчено. — Не търси нас. Търси Епични, които все още се подчиняват на Крадеца.

Проф премахна сферата и останките на мъртвия Епичен паднаха на земята с противно плисване. От един магазин до моя на улицата излезе човек. Младеж — все още тийнейджър — с разхлабена вратовръзка и шапка. Той постоя за миг пред Проф, после падна на коляно и сведе глава.

Около него се появи сфера светлина. Младежът изпадна в паника и се заозърта. Проф протегна длан, все едно претегляше новодошлия. После махна с ръка и сферата изчезна.

— Запомни това чувство, дребни Епичен — каза той. — Вярвам, че ти си онзи, когото наричат Динамо. Приемам верността ти, колкото и да е закъсняла. Къде е господарят ти?

Младежът преглътна и заговори с пресеклив глас.

— Бившият ми господар ли? Той е страхливец, повелителю. Бяга от тебе.

— Бяхте заедно по-рано днес. Къде отиде той?

Динамо посочи с разтреперана ръка една улица.

— Има обезопасена къща през една улица оттук. Забрани ни да идем с него. Мога да ти покажа.

Проф даде знак и младежът хукна край него с нестабилна стъпка. Проф сключи ръце зад гърба си и тръгна подире му, но спря.

Дъхът ми секна. Какво ставаше?

Проф направи няколко крачки към мен и приклекна да огледа сандъка, който бях хвърлил по-рано. Той се беше отворил отстрани. Проф го побутна с крак. Изглеждаше умислен.

— Господарю? — обади се Динамо.

Проф се извърна от сандъка и тръгна след младежа. Лабораторната му престилка се развяваше. Силовото поле, където беше затворена Бурята, го следваше като послушно куче. Жената вътре не вдигна поглед.

Отдъхнах си, опрях се на стената и свалих пистолета.

— Мизи — прошепнах по мобилния, — той тръгва към теб.

— Изглежда търси Крадеца — обади се Меган. — Успяхме да се появим точно за последното премерване на силите между Проф и бившия господар на града. Колко приятно.

— Следвам го през визьора — каза Коуди. — Но когато мине на следващата улица, няма да виждам кой знае колко. Искаш ли да продължа с наблюдението, момко, или да остана на място?

— Опасно е да сме толкова близо до него — настоя Ейбрахам. — Ако само зърне някого от нас…

— Аха — съгласи се Коуди. — Обаче аз определено искам да знам на какво е способен, преди да опитаме да го свалим. Онова, което направи със сградата… пред него тензорите са като детска игра.

— Добро сравнение — разсеяно отговорих аз. — Трябва да знаем резултата от сблъсъка му с Крадеца, ако се стигне дотам. Коуди, виж дали можеш да заемеш позиция. Мизи, настоявам да се изнесеш.

— Опитвам се — запъхтяно каза тя. — Притисната съм в стая с много хора и… Уф. Не знам колко бързо мога да се измъкна, момчета…

Е, не възнамерявахме да се оттегляме, докато някой от нашите е в опасност.

— Меган, бъди готова за отклоняване на вниманието. Ейбрахам, стой с нея. — Поех дълбоко дъх. — Ще проследя Проф.

Никой не възрази. Имаха ми доверие. Нарамих торбата — нямаше време да сглобя моята Готшалк — застанах на входа и надзърнах иззад поклащащата се завеса. Преди да изляза, хвърлих поглед на останалите хора в помещението.

Всички те — мъжът с децата и жената, с която говорих по-рано — ме зяпаха изумено.

— Да не би да каза, че ще проследиш този Епичен? — попита мъжът. — Луд ли си?

— Не е — тихо каза жената. — Ти си един от тях, нали? От онези, които се борят. Чух, че всички сте били избити в Ню Йорк.

— Не казвайте на никого, че сте ме видели, моля ви — казах аз. Поздравих ги с вдигане на пистолета и се измъкнах на безлюдната улица.

Побутнах сандъка, при който Проф се беше спрял — онзи, който бях зарязал. Пълен беше с храна. От пакетираната храна, която трябваше да се купува и идваше от градовете с някакви останали фабрики: боб, консервирано пиле, газирани напитки. Кимнах и забързах в посоката, в която Проф се беше отправил.

15.

— Добре — казах аз и се спрях до стената в някаква уличка. Държах пистолета в две ръце пред себе си. — Нека го направим много, много внимателно. Основната ни цел е да се погрижим Мизи да се изтегли в безопасност. Събирането на информация идва на второ място.

По линията се чу няколко пъти „разбрано“. Включих мобилния си към видеото на Коуди. Слушалките ни имаха част, която се извиваше над ухото и вървеше напред. Така всеки можеше да вижда какво прави другият.

Коуди се движеше през тъмен коридор. През стената вдясно от него се процеждаше разсеяна светлина, като от фенерче в нечия уста. Коуди стигна до някаква стая, която все още имаше врата от сол — изненадах се, когато той я бутна и я отвори. Вмъкна се в стаята и се прокрадна до прозореца. Счупи солта с приклада на пушката си, което се оказа по-трудно, отколкото предполагах. После извади оръжието навън. Започна да предава образа от мерника на пушката, а не от слушалката на телефона. Така гледната ни точка се намираше на няколко етажа височина.

Пазарът се забелязваше лесно. Представляваше стар паркинг с пъстри завеси по страните и с навеси, които се простираха и по съседните улици.

— Аха — обади се Мизи, когато Коуди фокусира пазара. — Тук съм. Тълпата ме изтика на едно от долните нива. Сега опитвам да се кача по някаква стълба. Тук вътре все още се крият много хора.

Проф вървеше право към пазара, а зеленото сияние на силовото му поле озаряваше улицата. Аз се движех успоредно, по една по-малка странична уличка, и накрая се прикрих зад храсти от розова сол.

Всъщност тези храсти продължаваха да растат. Зяпнах, за миг хипнотизиран от малките солени листенца, които излизаха от клончетата като кристали. Бях приел, че нещата растат в предния край на града и остават неизменни, когато достигнат състоянието от момента на превръщането на Атланта. Оказа се, че части от вътрешния град продължават да се развиват.

— Дейвид? — прошепна някой. Обърнах се и видях, че Меган и Ейбрахам ме настигат.

Добре, добре. Приятел и ментор в пристъп на убийствен гняв. Май трябваше да се съсредоточа.

— Меган, още малко прикритие ще е добре.

Тя кимна и се съсредоточи за кратко. Докато мигна, храстите пред нас станаха много по-гъсти. Това беше илюзия, сянка, доведена от друг свят, където това растение наистина беше по-гъсто. Но илюзията беше съвършена.

— Благодаря — казах аз, свалих торбата и бързо сглобих пушката си.

Проф се появи на улицата малко пред нас. Младият Епичен, когото видях по-рано, го водеше и жестикулираше. Сферичното силово поле, в което беше затворена Бурята, беше оставено да виси в началото на една малка уличка.

Младежът с Проф… Динамо? Не бях сигурен какви са силите му. В подобни градове имаше десетки дребни Епични и не ги помнех всички.

Динамо посочи първо земята, после пазара. Проф кимна, обаче аз бях твърде далеч да чуя какво си казаха.

— Подземно помещение — прошепна Ейбрахам. — Това трябва да е обезопасената къща. Може би някакъв офис, свързан с паркинга?

— Възможно ли е в този град да има подземия? — попитах аз.

— Плитки — отговори Ейбрахам и потропа с крак по земята. — В зависимост от района, Илдития може да расте върху масив от каменна сол, който на места достига височина от няколко етажа. Повтаря пейзажа на истинската Атланта, запълва пропасти и издига хълмове. Другаде е плитък, само няколко стъпки. Това тук обаче е дебел участък. Забеляза ли наклона, когато вървяхме към склада?

Не бях забелязал.

— Мизи — каза аз. — Проф може би ще влезе. Статус?

— Заклещена съм — прошепна тя. — Стълбището е претъпкано; всичко живо, включително и кучетата, се мъчи да се скрие тук. Сериозно. Има четири кучета. Не мога да намеря изход.

Проф не последва младия Епичен към паркинга. Продължи по улицата и простря ръце пред себе си.

Улицата изчезна. Солта стана на прах, а прахът отлетя в порив на вятъра, създаден от Проф чрез бързо изтласкване на две вдлъбнати силови полета. Каквото остана, пропадна в кухината отдолу и остави няколко стъпала, по които Проф заслиза, без да забави ход.

Беше изумително. Бях изучавал Епичните. Направил бях собствена система за категоризация. Признавам, че бях леко обсебен. Както ако милион хлапета едновременно задават въпроси и са леко противни.

Силата на Проф беше уникална — той не просто разрушаваше материята. Той я извайваше. Красиво разрушение беше. Установих, че му завиждам. Навремето бях притежавал тази сила; дарена ми беше. След смъртта на Стоманеното сърце Проф започна да дарява по-малко. Имах спирила, с който да се забавлявам, но разбирах, че още тогава Проф беше започнал да се отдръпва от нас.

Стана онзи път, когато той ме спаси от Правоприлагането, осъзнах аз. Тогава започнаха проблемите.

Аз го бях тласнал по този път. Знаех, че не мога да поема цялата вина — планът на Регалия за превръщането на Проф вероятно щеше да успее независимо от това дали аз се бях присъединил към Възмездителите, или не. Но и не можех да отричам отговорността си.

— Мизи — казах аз по линията. — Дръж се. Може в крайна сметка да си в най-голяма безопасност там вътре.

Проф слезе в помещението, което беше разкрил. Високата позиция на Коуди обаче ни позволи да го наблюдаваме на мобилните си. Проф не беше стигнал далеч. Обърна се и пак тръгна нагоре, като влачеше някого за яката. Когато се озова отново на улицата, той захвърли човека настрани. Онзи падна неподвижно на земята с извит под неестествен ъгъл врат.

— Двойник — излая Проф. Гласът му се разнесе над площада. — Виждам, че Крадеца наистина е страхливец.

— Двойник ли? — попита Меган, взе пушката ми и я насочи към трупа.

— Ооо — прошепнах развълнувано аз. — Крадеца е абсорбирал Изчезващия. Питах се дали някога ще го направи.

— Говори човешки, Колене — отвърна Меган. — Изчезващия?

— Епичен, който живееше в този град. Можеше да произвежда свои копия, малко като Митоза, обаче Изчезващия правеше само по няколко едновременно. Три ли бяха? Обаче всяко от копията притежаваше другите му сили. А вие знаете какъв е Крадеца…

Двамата ме погледнаха неразбиращо.

— Той е поглъщащ… Не знаете ли какво прави поглъщащият?

— Много ясно — намеси се Коуди. — Гълтоци. Мразя такива типове.

Въздъхнах.

— Вие, хора, знаете прекалено малко като за специализиран отряд, който е обучен да преследва Епични.

— Съставянето на списъци на Епичните и техните сили беше работа на Тиа — възрази Ейбрахам. — Не твоя. А и сега караме без предварително осведомяване.

Планът ми беше след няколко дни в града, посветени на разследване кой е тук и кой не, да събера хората си и да им обясня за всички Епични, за които трябваше да се следи. Може би беше необходимо да ги подготвя за Крадеца по-рано. Прекалено се бяхме фокусирали върху Проф.

— Поглъщащ — започнах аз — е обратното на даряващ. Крадеца краде силите на други Епични. Това е единствената му естествена сила, обаче е много мощна. Повечето поглъщащи само „заемат“ силите, така да се каже. Крадеца може да отнеме силите на друг Епичен завинаги. Може да притежава толкова сили, колкото поиска. Има цяла колекция. Ако Проф е намерил клонинг, това означава, че Крадеца е отнел силите на Изчезващия — Епичен, който може да направи свой двойник, да му даде съзнанието и силите си и да се оттегли в истинското си тяло, когато двойникът е застрашен.

Взех си пушката от Меган и огледах двойника. Беше убит и се разлагаше бързо. Кожата падаше от костите като маршмелоу от пръчка. Несъмнено така Проф беше разбрал, че не е заловил истинския Крадеца.

— Крадеца създава големи притеснения на другите Епични — продължих аз. — Не им се харесва мисълта, че някой може да отнеме способностите им. За тяхно щастие, той не е особено амбициозен и открай време се задоволява да си живее в Илдития. Вещерското сборище разчитаха на него — или пък на самата идея за способностите му — за да пречи на другите Епични да се настанят на тяхна територия…

Меган и Ейбрахам вече подбелваха очи.

— Какво? — попитах ги аз.

— Все едно току-що си намерил стар твърд диск, пълен с изгубените песни на любимата ти група от времената преди Злочестие — обясни Меган.

— Ама тези неща са готини — изръмжах аз, докато гледах Проф. Той явно беше крайно недоволен от откритието си в подземието. Сега наблюдаваше пазара. Оттук виждах, че пазарът е претъпкан, както каза Мизи.

— Не ми харесва изражението на лицето му — обади се Ейбрахам.

— Хора — каза Мизи. — Мисля, че се намирам до външна стена. Като погледна под ъгъл, виждам слънчевата светлина. Може би ще успеем да проправим път за мен оттук.

Ейбрахам се обърна към Меган.

— Можеш ли да направиш портал към друго измерение, където тази стена я няма?

Меган изглеждаше скептична.

— Не знам. Повечето от нещата, които правя, са нетрайни, освен ако скоро не съм се превъплътила. Мога да заловя някого за кратко в друг свят, стига този свят да е много подобен на нашия. Или пък да придърпам другия свят в нашия. Но това са само сенки, а понякога нещата се възстановяват след избледняването на сянката.

Проф вече вървеше към пазара. Щракна с пръсти и Динамо се появи пъргаво при него. След миг Проф заговори и гласът му загърмя над квартала, все едно ползваше високоговорител.

— Ще разруша тази сграда — каза той и посочи пазара. — И всички в съседство.

Аха, ясно, рече си част от мен. Динамо. Той има силата да манипулира звука.

А останалата част се ужаси.

— Който иска да живее — продължи Проф, — да излезе тук, на този площад. Който избяга, ще умре. Който остане на мястото си, ще умре. Имате пет минути.

— Проклятие — обади се Коуди. — Искате ли да го гръмна, за да се разсее?

— Не — отговорих аз. — Ще тръгне да те гони и така само ще заменим един проблем с друг.

Погледнах Меган. Меган кимна. Ако тя отклонеше вниманието на Проф и той я убиеше, щеше да се превъплъти. Искри. Мразех да мисля за способността ѝ да умира като за някакъв разполагаем ресурс.

Надявах се да нямаме нужда от това.

— Ейбрахам, остани и поддържай Коуди — казах аз. — Ако нещо се обърка, вие двамата продължавате по план и строите скривалище в града. Имайте грижата той да не ви види.

— Разбрано. А вие двамата?

— Ще се доберем до Мизи. Меган, можеш ли да направиш някакви временни лица за нас?

— Никакъв проблем. — Тя се концентрира и за част от секундата се промени — очите ѝ бяха с друг цвят, лицето — прекалено обло, а косата беше черна, вместо златиста. Предположих, че и аз съм минал през подобна трансформация. Поех дълбоко дъх и подадох пушката си на Ейбрахам. Бях виждал хората в Илдития да носят пушки, обаче моята беше прекалено добра. Щеше да привлече внимание.

— Да вървим — казах аз, подадох се иззад укритието и се присъединих към групите хора, които покорно излизаха от сградите и от пазара, за да застанат пред Проф.

16.

Мизи се намираше на паркинга от другата страна на улицата, което представляваше проблем.

— Колко близо трябва да си, за да ѝ дадеш фалшиво лице? — попитах Меган шепнешком.

— Колкото по-близо, толкова по-добре — отвърна тихо тя, докато се вливахме в тълпата. — Иначе рискувам да взема твърде много хора в гънката между световете.

Затова трябваше да пресечем улицата пред Проф, без да привличаме внимание. Той беше напълно подвластен на силите си, следователно крайно себичен и неспособен на никаква емпатия. Нямаше да е от значение кои сме или как изглеждаме; ако някой му създадеше неудобство, той щеше да го убие с лекотата, с която човек смачква комар.

Смъкнах рамене и приковах поглед в земята. Да се държа така все още ми беше втора природа; насаждаха го в нас във Фабриката. Сега го използвах, за да бъда незабележим, докато се отделям от масата хора и се отправям на изток през улицата. Движех се целенасочено, обаче внимавах стойката ми да е прегърбена и покорна.

Крадешком погледнах през рамо, за да видя дали Меган ме следва. Следваше ме, обаче биеше на очи като чук в торта. Видимо се стараеше да изглежда безобидна. Пъхнала беше ръце в джобовете си, но вървеше прекалено изправено, прекалено безстрашно. Искри. Проф със сигурност щеше да я забележи. Пресегнах се и я хванах за ръка. После ѝ прошепнах.

— Трябва да си по-смачкана, Меган. Представи си, че носиш оловна статуя на Буда на гърба си.

— Какво?

— Нещо тежко. Във Фабриката ни научиха на този номер.

Тя вдигна учудено глава, обаче после се сви. Така беше по-добре, а аз успях да подсиля впечатлението, като се притиснах уплашено в нея и я побутнах по тила, за да наведе още глава. Вървяхме ръка за ръка. Моето тътрене, придружено от престорена нервност и отскачане от пътя на хората, които се приближаваха твърде много, ни отведе до половината на пътя. После натискът на тълпата стана прекалено силен.

— Поклонете се! — изрева ни Проф. — На колене пред новия ви господар.

Хората се снишиха като вълна. Наложи ми се да дърпам Меган, за да се наведе. Никога от началото на връзката ни неравенството помежду ни не беше личало толкова. Да, тя притежаваше Епични сили, а аз не. Но в момента тази разлика беше дребна в сравнение с факта, че Меган очевидно нямаше представа как да се бои правилно.

Аз бях силен. Борех се и не приемах властта на Епичните. Но, искри… оставах си човек. Когато заговореше Епичен, подскачах. И макар вътрешно да кипях, когато Епичен ми казваше да коленича, аз коленичех.

Тълпата притихна. Още хора наизлязоха от паркинга, изпълниха улицата и паднаха на колене. Не виждах много, понеже главата ми беше сведена.

— Мизи? — прошепнах аз. — Излезе ли?

— Отзад съм. До една улична лампа със синя лента. Да бягам ли?

— Не. Той наблюдава дали някой бяга.

Погледнах Проф. Той стоеше властно пред нас. Новият му Епичен слуга беше до него, а Бурята висеше във въздуха в своя затвор. Проф огледа тълпата, после рязко се обърна. Една жена излезе от близката сграда и хукна.

Проф не я улови в сферично силово поле. Вдигна ръце настрани и в тях се появиха две дълги копия от светлина, с прилична на кристал форма. Копията полетяха към бягащата жена. Пронизаха я и тя се свлече смачкана на улицата.

Преглътнах; по челото ми изби пот. Проф пристъпи напред. Изпод стъпалата му излезе нещо светещо. Бледо зелено силово поле, което му направи пътека. Лично за него. Пътеката го издигна на три-четири стъпки над нас, за да не му се налага докато ходи, да докосне някоя от свитите фигури.

Приклекнахме още по-ниско. Измъкнах слушалката от ухото си, притеснен тя да не му напомни за Възмездителите, въпреки че не бяхме единствените със слушалки. Меган направи същото.

— Битката за Илдития свърши — заговори Проф. Гласът му все още беше усилен. — Виждате, че вашата най-могъща Епична, Бурята, е моя. Някогашният ви водач се крие от мен като страхливец. Аз съм вашият бог сега и с идването си създавам нов ред. Правя го за ваше добро. Историята е доказала, че хората не могат да се грижат за себе си.

Проф спря притеснително близо до мен върху светещата си пътека. Останах със сведени очи. Потях се. Искри, можех да чуя как си поема дъх преди всяка прокламация. Можех да се пресегна и да докосна краката му.

Мъж, когото обичах и на когото се възхищавах. Прекарал бях половината си живот да го изучавам и да се надявам, че мога да му подражавам. Мъж, който щеше да ме убие, без да се замисли, ако знаеше, че съм тук.

— Аз ще се грижа за вас — продължи Проф, — стига да не ми противоречите. Вие сте мои чада, а аз съм ваш баща.

Същият си е, помислих, нали? Колкото и да бяха изкривени, думите му ми напомняха за онзи Проф, когото познавах.

— Знам те — прошепна някой до мен.

Сепнато се обърнах и видях, че Зарево е коленичил до мен. Не пламтеше като в Оръжейната; сега изглеждаше като обикновен човек, облечен в делови костюм с много тънка вратовръзка. Паднал беше на колене, но не се свиваше.

— Ти си Дейвид Чарлстън, нали? — попита Зарево.

— Ъъъ. Да — потреперих. — Как се озова тук? В твоя свят ли сме или в моя?

— Не знам. Май сме в твоя. Значи в този свят ти още си жив. Той знае ли?

— Той?

Зарево избледня преди да успее да отговори, а аз установих, че зяпам някакъв уплашен младеж с щръкнала коса. Изглеждаше изумен, че му говоря.

Това пък какво беше? Погледнах Меган, която беше на колене от другата ми страна, и я побутнах. Тя вдигна очи към мен.

Какво?, попита Меган безгласно.

Какво беше това?, попитах я аз на свой ред.

Какво искаш да кажеш?

Проф продължи да крачи сред тълпата. Пред краката му се образуваше светещо поле. Зави и се върна от другата ми страна.

— Имам нужда от верни войници — обяви той. — Кои сред вас желаят да ми служат и да господстват над по-низшите?

Двадесетина опортюнисти се надигнаха от множеството. Подобна пряка служба на Епичните беше опасна — достатъчно беше да се намираш в тяхно присъствие, за да те убият — но това беше и единственият начин човек да се издигне в света. Призля ми, щом видях с каква готовност се изправиха някои хора. Мнозинството обаче си остана на колене. Хората бяха прекалено уплашени — или твърде разумни — та да свързват съдбата си с един нов Епичен, който още не е установил пълна власт.

По-късно трябваше да поразпитам Меган още за Зарево. А засега имах план. Нещо като план.

Поех дълбоко дъх и се изправих. Меган ме стрелна с поглед и също стана. Какво правим?, попита тя безшумно.

Това ще ни позволи да преминем през тълпата. Единственият начин да се доберем до Мизи.

Проф стоеше на светещата пътека с ръце зад гърба. Оглеждаше хората в тълпата, изучаваше ги. Обърна се и погледна направо към нас двамата. Нервно преглътнах. Това можеше да е начин да отсее онези, чиято лоялност е прекалено нетрайна. Следващата му стъпка можеше да е да убие онези от нас, които станаха.

Не. Аз познавах Проф. Той си даваше сметка, че ако убие най-нетърпеливите да му служат, в бъдеще ще му е трудно да си намери слуги. Проф беше водач, строител. Дори като Епичен, не би унищожил полезни ресурси, освен ако не ги смяташе за опасни.

Нали?

— Добре — каза Проф. — Добре. Имам задача за всички вас.

Той простря ръце и ми се стори, че усещам нещо да вибрира. Чувството ми беше познато от времето преди няколко месеца, когато носех ръкавиците и използвах силата на Проф.

Дръпнах Меган настрани, когато Проф пусна вълна от сила над тълпата. Въздухът се засука, а целият паркинг зад нас избухна и се превърна в солен прах. Хората падаха с викове сред слягащия се прах.

— Вървете — нареди Проф и махна към останките. — Екзекутирайте оживелите, които не се подчиниха на заповедта ми и се скриха като страхливци.

Ние, двадесетината, скочихме и тръгнахме. Макар падането да беше ранило или убило онези от горните две нива на паркинга, щеше да има и такива, които не са паднали от толкова високо, или са се криели в подземната част.

Проф се обърна и пак почна да оглежда тълпата. Така ние с Меган получихме възможност. Обърнахме се, като използвахме за отправна точка уличната лампа на Мизи. Самата Мизи беше там, с качулка на главата, и се свиваше. Нямах представа откъде е взела качулката. Погледна ни, а аз я поздравих с вдигнати палци.

Без да се помайва, Мизи скочи на крака и дойде при нас. В миг Меган промени лицето ѝ и го превърна в нещо подобно, но неразпознаваемо.

— Меган? — заговорих аз.

— Виждате ли стената ей там? — попита тя. — Онази до рампата към бившия гараж? Когато я стигнем, ще създам двойници. Появят ли се те, падате до стената.

— Разбрано — казах аз, а Мизи кимна.

Отидохме на указаното място — рампа от сол, която внезапно свършваше вляво от нас. Версия на трима ни се отдели и тръгна по рампата. Двойниците имаха същите дрехи и същите фалшиви лица като нас. Трима души от друга реалност, жители на Илдития. Понякога направо ме заболяваше мозъкът да се чудя как става това. Лицата, които Меган ни беше сложила… означаваше ли това, че онези тримата правят същите неща като нас? Версии на нас самите ли бяха, или бяха съвсем различни хора, които някак живееха живот много подобен на нашия?

Ние тримата — истинските — паднахме и се скрихме зад стената, а близнаците ни стигнаха края на рампата и скочиха. Стената ни пазеше от Проф и от тълпата, но когато запълзяхме като войници към някаква уличка, все още имах чувството, че бием на очи.

Порив на вятъра ни засипа с прах с остър солен вкус. Все още не бях свикнал със сушата в този град; гърлото ми дращеше само като дишах.

Стигнахме уличката без произшествия, а близнаците ни изчезнаха в дълбините на разрушения паркинг. Изтрих праха от кожата си. Мизи направи гримаса и се оплези.

— Пфу.

Видимо изтощена, Меган седна до стената. Коленичих до нея, а тя стисна ръката ми и затвори очи.

— Добре съм — прошепна Меган.

Все пак имаше нужда от време за почивка, затова ѝ го дадох. Не убягна от вниманието ми, че започна да разтрива слепоочията си, за да прогони болката. Приклекнах в края на уличката, за да се уверя, че сме в безопасност. Проф продължаваше да върви сред тълпата. Подмина мястото, където доскоро се криеше Мизи. От време на време караше някого да вдигне лице и да го погледне.

Сигурно разполага с описанията на Епичните или на други непокорни в града, казах си аз.

Проф беше тук с някаква цел. Не можех да повярвам, че случайно е избрал да властва над Илдития. И все повече подозирах, че тайната на неговите действия произлизаше от нещата, които беше открил, когато пое властта от Регалия.

Аз не примамих Джонатан тук, за да го убия, дете, отекна гласът ѝ в главата ми. Направих го, защото ми трябва наследник.

Какво криеше Илдития, та да привлече вниманието на Проф?

Зад мен Мизи осведомяваше Ейбрахам и Коуди за последните събития. Задържах вниманието си върху Проф. Донякъде приличаше на Стоманеното сърце, който — макар и по-висок и по-мускулест — често заставаше в такава господстваща поза.

На площада заплака бебе.

Дъхът ми секна. Видях една жена, прегърнала бебето си, недалеч от Проф. Тя трескаво се мъчеше да го успокои.

Проф вдигна ръка към нея. На лицето му се изписа раздразнение. Звукът го беше изтръгнал от размислите му и той се обърна с презрение към източника.

Не…

Човек се учи бързо: не безпокой Епичните. Не привличай внимание. Не ги дразни. Те убиваха хора за най-дребното нещо.

Моля те…

Не смеех да дишам. За миг се озовах на друго място. Друго плачещо дете. Притихнала стая.

Погледнах лицето на Проф и въпреки разстоянието, със сигурност видях нещо там. Борба.

Той се обърна рязко и тръгна. Остави жената и детето ѝ на мира и излая нещо на новия си лакей. Сферичното силово поле с Бурята го последва. Проф остави изумената тълпа.

— Готови ли сме да вървим? — попита Меган и стана.

Кимнах и въздъхнах дълго и облекчено.

Все още имаше нещо човешко в Джонатан Федрус.

17.

— Наистина го видях, Меган — настоях аз. Отворих ципа на раницата си. — Казвам ти, Зарево беше там, в тълпата.

— Не се съмнявам — отвърна тя, облегната на розовата солена стена на новото ни скривалище.

— В интерес на истината, точно това правиш.

— Казах ти, не съм го довела аз.

— Тогава кой?

Тя сви рамене.

— Можеш ли да си напълно сигурна, че не се е промъкнал? — попитах аз и измъкнах няколко ката дрехи от раницата. Приклекнах до сандъка, от който щеше да се състои мебелировката ми. Натъпках дрехите вътре и погледнах Меган.

— От време на време когато изтеглям сянка от друг свят, границите пропускат — призна тя. — Обикновено се случва само наскоро след като съм се превъплътила и силите ми са най-мощни.

— А ако си под напрежение или уморена?

— Никога досега. Но… е, има много неща, които не съм опитвала.

Вдигнах поглед към нея.

— Защо?

— Така.

— Защо така? Ти притежаваш удивителни, свръхестествени сили, Меган! Защо не експериментираш?

— Знаеш ли, Дейвид, понякога можеш да си много глупав. Имаш списъци със силите, но нямаш представа какво е да си Епичен.

— Какво искаш да кажеш?

Меган въздъхна и седна на пода до мен. Нямаше легла или кушетки — новото ни скривалище никога нямаше да стане богато като онова във Вавилар. Но беше толкова сигурно, колкото можахме да го направим. Построихме го сами през последните няколко дни и го прикрихме като една от онези големи „туморни“ буци сол, които растяха в Илдития.

В началото дадох на Меган време и не исках да я притискам за Зарево. Често се случваше тя да се изплъзва за по няколко дни след напрегнато използване на силите си. Все едно самата мисъл за тях ѝ докарваше главоболие.

— Повечето Епични не са като Стоманеното сърце или Регалия — обясни тя. — Повечето Епични са дребни насилници, мъже и жени със сили, достатъчни, за да са опасни, и с вкус за тъмнината колкото да не ги е грижа кого нараняват.

— Те не ме харесват. Е, Епичните не харесват почти никого, но мен — особено много. Силите ми ги плашат. Други реалности? Други версии на самите тях? Ненавиждат неспособността си да очертаят пределите на това, което могат. В същото време моите сили не могат да ме предпазват. Не и активно. Затова…

— Затова? — попитах аз, примъкнах се по-близо и я прегърнах.

— Затова ме убиват — отвърна тя и сви рамене. — Справих се, научих се да боравя по-фино със силите си. Докато Стоманеното сърце не ме взе, нямах никаква сигурност. Той винаги виждаше възможностите, а не заплахата, в нещата, които правех.

— Все едно. Както ти казах, използвах онова, на което татко научи мен и сестрите ми за оръжията, и се превърнах в експерт. Научих се да използвам оръжията си, за да прикривам факта, че силите ми не могат да наранят никого. Криех какво мога наистина да правя, станах шпионин на Стоманеното сърце. Не, не експериментирах. Не исках хората да знаят какво мога; не исках дори той да знае докъде се простират силите ми. Животът ме научи, че ако хората разберат прекалено много за мен, накрая умирам.

— И се превъплъщаваш — подхвърлих аз в опит да звуча окуражително.

— Аха. Освен ако тази, която се връща, не съм аз, а просто копие от друго измерение — подобна, но различна. Дейвид… ами ако момичето, в което ти се влюби, наистина загина в Нюкаго? Ако аз съм един вид самозванка?

Притеглих я по-близо. Не бях сигурен какво да кажа.

— Все се чудя дали следващият път няма да е истинският? — прошепна тя. — Когато ще се върна и ще съм явно различна? Дали ще се преродя с друг цвят на косата? Дали ще се преродя с друг акцент, или с внезапна неприязън към тази и онази храна? Ще разбереш ли тогава веднъж завинаги, че онази, която обичаш, е мъртва?

Повдигнах брадичката ѝ, за да я погледна в очите.

— Ти си изгрев.

Тя вдигна глава.

— Изгрев?

— Аха.

— А не картоф?

— Точно сега — не.

— Не и хипопотам?

— Не. И… чакай малко, кога съм те нарекъл хипопотам?

— Миналата седмица. Беше сънлив.

Искри. Това не го помнех.

— Не — твърдо продължих аз. — Ти си изгрев. Живях десет години, без да виждам изгрева, но през цялото време помнех как изглежда. Преди да загубим дома си, когато татко още имаше работа, един приятел понякога ни пускаше на покрива на един небостъргач сутрин. Имаше страхотна гледка към града и езерото. Гледахме как слънцето се издига.

Усмихнах се. Хубав спомен. Двамата с татко ядем гевреци и се наслаждаваме на утринния хлад. Той винаги се шегуваше по един и същи начин. Вчера исках да гледам слънцето, синко. Обаче не бях готов за него…

Понякога единственото време, което можеше да ми отдели, беше сутрин. Но той винаги го правеше. Ставаше час по-рано отколкото трябваше, при това след като беше работил до късно през нощта. Само за мен.

— Е, ще чуя ли тази славна метафора? — попита Меган. — Тръпна в очакване.

— Добре, гледай сега. Наблюдавам как слънцето изгрява и искам да уловя мига. Никога не успявам. Снимките не вършат работа — изгревът никога не е толкова зрелищен на филм. И накрая осъзнах, че изгревът не е миг. Той е събитие. Не можеш да уловиш изгрева, понеже непрестанно се променя — докато мигнеш, слънцето се мести, облаците се вихрят. Непрестанно е нещо ново.

— Ние не сме миг, Меган, ти и аз. Ние сме събития. Казваш, че може да не си същата, каквато беше преди година? Е, кой е същият? Аз определено не съм. Ние се променяме, като движещите се облаци и изгряващото слънце. Клетките в мен са измрели и са се родили нови. Умът ми се е променил и вече не изпитвам тръпка да убивам Епични като някога. Аз не съм същият Дейвид. И все пак съм.

Погледнах я в очите и вдигнах рамене.

— Щастлив съм, че ти не си същата Меган. Не искам да си същата. Моята Меган е изгрев, вечно се мени, но през цялото време е красива.

Тя се просълзи.

— Това… — Пое си дъх. — Леле. Не се ли предполагаше, че не те бива в сравненията?

— Е, нали знаеш какво казват — отговорих аз с усмивка. — Дори часовникът, който избързва, показва точно време два пъти на ден.

— Всъщност… Знаеш ли, все едно. Благодаря ти.

Тя ме целуна. Мммм.

Малко по-късно се измъкнах от стаята си, прокарах ръка през чорлавата си коса и отидох да си взема нещо за пиене. Коуди беше от другата страна на коридора и довършваше покрива на скривалището с помощта на устройството за растеж на кристали, което Летящ рицар ни даде. Приличаше малко на мистрия, от онези, с които се заравнява цимент или мазилка. Когато го прекараш върху солта, кристалната структура се разраства и създава нов пласт сол. С ръкавицата, която вървеше в комплект с устройството, човек можеше да оформи новата сол както пожелае за кратко време. После тя се втвърдяваше и оставаше здрава.

Наричахме устройството Херман. Добре де, аз го наричах Херман, а никой не предложи по-добро име. Използвахме устройството, за да построим цяла сграда на улицата. Отне ни две нощи. Надградихме върху голяма буца сол, която вече си растеше на това място. Намираше се в северния край на града, който още растеше, и така полузавършената постройка не изглеждаше странно.

Почти готовото скривалище беше високо и тясно, издигаше се на три етажа. На места можех да се протегна и да докосна срещуположните стени. Направихме го отвън да изглежда като подобните израстъци из града. Общо взето, решихме, че предпочитаме по-сигурно скривалище, построено от нас самите, пред това да се нанесем в някоя от къщите.

Слязох по тесните стъпала от розов кристал на долния етаж, където беше кухнята — или поне където бяхме сложили котлон и кана вода, заедно с още няколко дребни уреда, захранвани от батериите на единия джип.

— Свърши ли най-сетне с разопаковането? — попита Мизи, която се мотаеше наоколо с каната кафе.

Спрях на долното стъпало.

— Амии… — всъщност не бях свършил.

— Прекалено зает беше да се натискаш, а? Разбираш, че без врати можем да чуем на практика всичко.

— Еее…

— Аха. Ще ми се да имаше правила срещу това членовете на един отряд да стават гаджета и прочие. Проф обаче никога не би направил това, като имаме предвид, че двамата с Тиа бяха нещо.

— Нещо?

— Това е дума, която може би не трябва да казваш — отвърна Мизи и ми подаде чаша кафе. — Ейбрахам искаше да те види.

Оставих кафето и си взех чаша вода. Така и не разбрах защо хората пият това нещо. Имаше вкус на пръст, сварена в кал и залята с мръсотия.

— Пазиш ли още стария ми мобилен? — попитах аз, докато Мизи се качваше по стълбите. — Онзи, който Разрушение счупи?

— Аха, обаче е много натрошен. Запазих го за резервни части.

— Би ли ми го донесла?

Тя кимна. Слязох на приземния етаж, където бяхме складирали повечето си вещи. Ейбрахам беше приклекнал в една от двете стаи, осветен само от екрана на мобилния си — горните два етажа имаха скрити оберлихти и прозорци, но толкова надолу се процеждаше малко светлина. Построили бяхме за Ейбрахам работна маса от каменна сол. Той преглеждаше оръжията на отряда едно по едно и ги почистваше.

Повечето от нас бяха напълно в състояние да свършат тази работа и сами, но… е, имаше нещо успокоително в това да знаеш, че Ейбрахам е одобрил пушката ти. Пък и моята Готшалк не беше проста ловна пушка. С електронно-компресираните магазини, свръхмодерната оптика и електрониката, която се включваше към мобилния ми, аз бих могъл да свърша само най-основното сам. Разликата беше като да слагаш кетчуп на хотдог и да украсяваш торта. Най-добре беше да се остави на експертите.

Ейбрахам ми кимна и махна по посока на торбата си на пода. В нея имаше още вещи.

— Донесох ти нещо, когато ходих до джиповете.

Приближих любопитно и порових в торбата. Измъкнах череп.

Беше изцяло стоманен, а призрачните му гладки контури отразяваха светлината на мобилния. Челюстта липсваше. Отделена беше от черепа при експлозията, убила този мъж. Мъжът, който се наричаше Стоманеното сърце.

Вгледах се в очните кухини. Ако навремето знаех, че има начин Епичните да бъдат върнати, дали щях да настоявам толкова да го убием? Държах черепа и се замислих за баща ми — толкова обнадежден, толкова уверен, че Епичните ще се окажат спасителите на човешкия род, а не разрушителите му. Стоманеното сърце, убиецът на моя баща, представляваше върховното предателство на тази надежда.

— О, бях го забравил — каза Ейбрахам. — Хвърлих го в багажа в последната минута, понеже имаше място.

Умислих се и оставих черепа на една солена полица над главата си. Порових още в торбата и напипах тежка метална кутия.

— Искри. Ейбрахам, как си носил това?

— С измама — отговори той и монтира спусковия механизъм на пушката ми на място. — На дъното на торбата ми има граватоници.

Измъкнах кутията с пъшкане. Стори ми се, че знам какво има вътре.

— Изобразител.

— Реших, че може да искаш. За да изложиш плана си, както правехме навремето.

Проф често ни събираше в някоя стая, за да прегледаме плановете си, и използваше този уред, с който прожектираше по стените идеи и образи.

Аз далеч не бях толкова организиран. Въпреки това включих изобразителя в батерията, която Ейбрахам ползваше. Изобразителят разпръсна светлина в стаята. Не беше калибриран за това помещение и някои образи бяха замазани и изкривени.

Появиха се бележките на Проф. Редове текст, сякаш написани с тебешир на черна дъска. Отидох до стената и докоснах написаното. На допир бяха като истински, а ръката ми не хвърли сянка върху стената. Изобразителят не беше обикновен проектор.

Прочетох някои бележки, но те съдържаха малко важни неща. Бяха от времената, когато се сражавахме със Стоманеното сърце. Само едно изречение ме порази: Правилно ли е? Три самотни думи, обособени в свое ъгълче. Останалият текст беше сгъчкан, думите се бореха за пространство като множество рибки в малък аквариум. Но тези трите стояха сами.

Пак погледнах черепа на Стоманеното сърце. Изобразителят го беше приел за част от стаята и беше проектирал думи върху него.

— Как е планът? — попита Ейбрахам. — Предполагам, че готвиш нещо.

— Няколко неща. По-скоро случайни.

— Не бих очаквал по-малко — каза Ейбрахам с намек за усмивка на устните. Сглобяваше приклада на моята Готшалк. — Да събера ли останалите в някоя от стаите, за да можем да го обсъдим?

— Разбира се. Води ги, но не в стая.

Ейбрахам ме погледна въпросително.

Приклекнах и изключих изобразителя.

— Може би ще го ползваме друг ден. Сега искам да отидем на разходка.

18.

Когато се присъедини към нас на улицата пред скривалището, Мизи ми подхвърли счупения мобилен. Криехме мястото като излизахме през тайна врата в почти изоставената жилищна сграда в съседство. Тя не подслоняваше семейство, а само неколцина самотници, които не бяха намерили към кого да се присъединят. Надявахме се по тази причина да обръщат по-малко внимание на непознати като нас.

— Алармата включена ли е? — попитах Мизи.

— Да. Ще разберем, ако някой опита да влезе.

— Ейбрахам? — продължих аз.

Той разтърси раницата си, където се намираха нашите дата-падове, резервните батерии и двете устройства с Епична технология, които Летящ рицар ни даде. Ако някой обереше скривалището ни, щеше да отмъкне само оръжия, които бяха заменяеми.

— Оправихме се за по-малко от пет минути — установи Коуди. — Не е зле.

Ейбрахам сви рамене, обаче изглеждаше доволен. Това укритие беше много по-несигурно от онези, които бяхме ползвали досега; следователно или трябваше поне двама от нас да остават да го охраняват през цялото време, или да измислим рутинен протокол за изнасяне, когато излизахме в акция. Втората идея ми харесваше много повече. Така без притеснения можехме да разположим в града по-голям отряд. Както и да е, накарахме Мизи да постави на вратата сензори, така че ако се отвори, на мобилните ни да се получи предупреждение.

Преметнах пушката на рамо — Ейбрахам я беше ожулил и пребоядисал на няколко места, за да изглежда едновременно по-износена и по-проста. Това щеше да ми помогне да не привличам внимание. Всички имахме нови лица, дадени ни от Меган. Беше рано следобед и ми се видя странно, че има толкова много народ навън. Някои простираха пране, други отиваха на пазара или се връщаха оттам. Мнозина носеха в чували имуществото си, прогонени от разпадащата се част на града и принудени да си търсят ново място за живеене. Явно такива работи бяха постоянни за Илдития; винаги някой се изнасяше от дома си.

Не видях нито един сам човек — децата, които играеха на топка в един празен парцел, бяха под надзора на поне четирима стари мъже и жени. Пазаруващите се движеха по двойки или на групи. Хората се събираха по стълбите на къщите и немалко имаха пушки под ръка, макар да се смееха или усмихваха.

Странен мир. Атмосферата внушаваше, че стига да си гледа своята работа, всеки ще се оправи някак. Обаче се разтревожих от това колко много от групите бяха разделени на раси. Нашата смесена компания беше необичайна.

— И така, момко — заговори Коуди, крачейки до мен с ръце в джобовете на камуфлажните панталони. — Защо пак сме на улицата? Планирах да си подремна тоя следобед.

— Не ми харесва идеята да съм затворен — отговорих аз. — Тук сме, за да спасим този град. Не искам да седя и да планирам в стерилна стаичка, далече от хората.

— Стерилните стаички са сигурни — обади се Меган иззад нас. Тя вървеше до Ейбрахам. Мизи беше вдясно от мен и си тананикаше.

Свих рамене. И така можехме да говорим, без да ни подслушват. Хората на улицата гледаха себе си и правеха път, когато някой ги приближеше. Всъщност по-малките групи изискваха повече уважение — когато някой вървеше сам, всички незабелязано преминаваха от другата страна на улицата. Мъж или жена, които ходят сами, можеха да са Епични.

— Това минава за функциониращо общество днес — казах аз. — Всяка група има своя територия и заплашва с насилие. Това не е град, а хиляда общности на крачка от война една с друга. И това е най-доброто, което светът може да предложи. Ние ще го променим веднъж завинаги. И започваме с Проф. Как го спасяваме?

— Караме го да се изправи срещу слабостта си — отговори Мизи. — По някакъв начин.

— Имам план за това — обявих аз.

— Какво? Наистина ли? — попита Меган и тръгна редом с Коуди. — Как?

Извадих счупения телефон и го размърдах.

— Хора, изглежда момъкът най-сетне се прекърши и откачи напълно — установи Коуди. — Заслугата за това е изцяло моя.

Извадих работещия мобилен и написах съобщение на Летящ рицар. Здрасти. Имам мобилен със счупен екран. Батерията е вътре. Можеш ли да го проследиш?

Той не отговори веднага.

— Да приемем, че мога да открия слабостта на Проф — продължих аз. — Къде отиваме оттам?

— Трудно е да се каже — отговори Ейбрахам. Той внимателно наблюдаваше всички на улицата, докато вървяхме. — Естеството на слабостта често оформя плана. Усъвършенстването на правилния подход може да отнеме месеци.

— Силно се съмнявам, че разполагаме с месеци — казах аз.

— Съгласен съм — рече Ейбрахам. — Проф си има свои планове, освен това е тук от седмици. Не знаем защо е тук, но определено не искаме да си седим и да чакаме нещо да стане. Трябва да го спрем бързо.

— Пък и колкото по-дълго чакаме, толкова по-голям е шансът Проф да ни забележи — добавих аз.

— Мисля, че се опитваш да вършиш работата отзад напред, момко — каза Коуди и поклати глава. — Не можем да планираме нищо, без да знаем слабостта.

— Но може би… — подхвана Ейбрахам.

Аз го погледнах.

— Разполагаме с коз — каза той и кимна към Меган. — Имаме член на отряда, който може да направи всичко истинско. Вероятно можем да започнем да планираме клопка с презумпцията, че от каквото и да се страхува Проф, Меган може да го създаде.

— Може да е изненадващо — намеси се Мизи. — Ами ако се бои от… знам ли, от мислещо тако?

— Това май ще мога да го направя — каза Меган.

— Добре, добре. А ако се страхува от това да го е страх? Да се окаже, че греши? От нещо друго абстрактно? Нали много слабости са свързани с подобни неща?

Мизи беше права. Умълчахме се. Подминахме стара закусвалня от лявата страна на улицата. Направена беше от сол в красив оттенък на синьото. По-голямата част от този квартал бавно добиваше такъв цвят. Засега не водех отряда на определено място; искахме по-късно през деня да съберем малко разузнавателна информация, което беше стандартна процедура за Възмездителите след осигуряването на база. Исках да сме навън, в движение. Да вървим, да разговаряме, да мислим.

Мобилният ми завибрира.

Извинявай, пишеше Летящ рицар. Вземах си ко̀ла. Какво беше това за другия мобилен?

Каза, че можеш да проследяваш мобилните. Е, тук имам един счупен. Можеш ли да го локализираш?

Остави го някъде, отговори той. И се отдалечи. Всичките ви сигнали са твърде близо.

Постъпих както ми каза — оставих мобилния върху една стара кофа за боклук и поведох другите малко настрани.

Да, работи достатъчно, за да излъчва сигнал, написа Летящ рицар. Защо?

Скоро ще ти кажа, отговорих му аз и изтичах да взема счупения телефон. Оттам поведох отряда наляво по една по-широка улица. Някои от солените знаци над главите ни вече бяха паднали и счупени, въпреки че се намирахме в наскоро порасналата част от града.

— Добре — казах аз и поех дълбоко дъх. — Не можем да говорим с точност за борбата с Проф, докато не разберем слабостта, но има и други неща за планиране. Например да измислим как да го накараме да се изправи срещу страха си, а не да бяга от него.

— В моя случай — заговори Меган, пъхнала ръце в джоба на якето си — трябваше да вляза в горяща сграда, за да опитам да те спася, Дейвид. Това означаваше да съм достатъчно на себе си, достатъчно отдавна далеч от силите, за да поискам да те спася.

— Не е много за начало — отговори Мизи. — Не искам да съм контра, обаче не мислите ли, че разчитаме прекалено много на това, което се е случило на един човек?

Замълчах. Не бях споделял с никого освен с Меган, но нещо подобно се беше случило и с мен. Бяха ми… дарени Епични сили от Регалия. Имаше нещо общо със Злочестие. Връзката на Регалия с него ѝ позволи да твърди, че ще стана Епичен.

Силите дори не се проявиха. Точно преди това се борих с водните дълбини в опит да се измъкна и да спася Меган и отряда. Имаше връзка. Да се изправиш срещу страховете си. И… какво? За Меган това означаваше някакъв контрол върху тъмнината. За мен резултатът беше, че силите така и не се проявиха.

— Трябва да се сдобием с още данни — признах аз. — Коуди, искам да говоря с Едмънд.

— Мислиш, че е минал през същото?

— Струва си да попитаме.

— Държим го скрит в една сигурна къща вън от Нюкаго — каза Коуди. — Мястото беше установено, след като вие с Проф заминахте. Ще те свържа с него.

Кимнах и продължихме в мълчание. Ако не друго, тази среща ми помогна да определя целите си за Илдития. Стъпка първа, откриваме слабостта на Проф. Стъпка втора, използваме я и неутрализираме силите му за достатъчно дълго време, за да дойде на себе си. Стъпка трета, изнамираме начин да му се наложи да се изправи срещу слабостта и да я преодолее.

Свихме зад следващия ъгъл и спряхме. Намерението ми беше да стигнем до външните части на града, но пътят пред нас беше блокиран. Сигурно беше нужен доста труд за преместването на барикадата от метални вериги и стълбове всяка седмица, но доколкото можеше да се съди по мъжете на покрива на сградата зад нея — въоръжени със злостни на вид пушки — тук разполагаха с доста жива сила.

Без да се налага да си казваме нещо, ние като един се обърнахме и тръгнахме в друга посока.

— Крепост на Епичен — предположи Коуди. — Дали е на някой, когото Проф наскоро е подчинил, или е на неутрален?

— Може би тук живее Амбразурата — умислено рече Ейбрахам. — Тя открай време е една от най-могъщите Епични в града.

— Има силите да манипулира размери, нали? — попитах аз.

Ейбрахам кимна.

— Не знам чия страна е взела в конфликта между Проф и Крадеца.

— Проучи — казаха му аз. А това повдигна още един въпрос. — Ще ни трябва план как да се справим с Крадеца. Не искам да се фокусираме върху Проф дотолкова, че да пренебрегнем междуособната война в Илдития.

— Е — рече Мизи, — само да имахме достъп до някого, който да разполага с вбесяващо обширни познания за Епичните, и който да не може да се удържи да ни говори за тях. През цялото време.

— Добре, това е моето нещо.

— Какво ти казах за тази дума, Дейвид?

Усмихнах се.

— Крадеца. Според всички сведения, той е бил тийнейджър, може би дори дете, когато изгря Злочестие. Един от най-младите Висши Епични. Сега вероятно е малко над двадесетгодишен. Висок, тъмнокос и с бледа кожа. Когато се приберем, ще пратя снимка на мобилните ви. В бележките си имам няколко добри кадъра.

— Краде сили и ги задържа. Достатъчно е само да докосне някого и му отнема силите. Една от причините да е толкова опасен е, че не е възможно да се каже какви са неговите способности, понеже е вероятно той никога да не е проявявал всички. Първичните му непобедимости включват предчувствие за опасност, непробиваема кожа, регенерация, а вече и способността да проектира съзнанието и силите си в лъжливо тяло.

Коуди подсвирна тихо, но продължително.

— Ето… това е списък.

— Също така може да лети, да превръща предмети в сол, да манипулира топлината и студа, да прави каквито си ще предмети и да приспива хората с едно докосване — после добавих. — Според всички сведения, той е невероятно мързелив. Може да е най-могъщият Епичен на света, но явно не му пука. Стои си тук, управлява Илдития и не безпокои другите, ако не му се налага.

— Слабостта му? — попита Меган.

— Нямам представа — отговорих аз. Стигнахме края на града. — Всичко, което знам за него, се ограничава до няколко широко приети, но твърде обобщаващи, доклада. Мързелив е, което вероятно можем да използваме. Освен това се говори, че не бърза да краде сили; смята, че е по-лесно да оставя Епичните, които му служат, да вършат тежката работа. Казват, че от години не е вземал нови сили. Затова се изненадах, че е усвоил способностите на Изчезващия.

Ейбрахам изсумтя.

— Все пак предпочитам да имаме представа за слабостта му.

— Съгласен съм — отговорих аз. — Трябва да съберем разузнавателни данни. Днес, ако е възможно. Ще ми се да не се сражаваме с Крадеца, ако можем да го избегнем, но предпочитам да имаме план.

Продължихме да вървим и подминахме сгради, от които все още излизаха израстъци. Приличаха малко на зъби. Гигантски неравни зъби. Отвъд, на полето, хората работеха. Конфликтите между Епичните в града не променяха привичките на работниците: да приберат зърното и да го дадат на онзи, който в крайна сметка се окаже на власт. Да избегнат глада.

Останалите ме изгледаха учудено, когато спрях тук и зачаках, проверявайки мобилния си.

Сигурен ли си, че е днес?, написах аз.

Доставката ли?, попита Летящ рицар. Така излиза от мобилните. Не знам защо биха излъгали.

И наистина, зададе се керван камиони със стоки, поръчани от търговската мрежа на УТК. Не бях сигурен дали Срок щеше лично да присъства — макар много да ми се искаше да видя как действат силите ѝ. Знаех, че вероятно не би трябвало да опитвам да я зърна. Видях обаче надзорникът отпреди няколко дни, когато за пръв път влязохме в града.

— Добре — казах аз на отряда. — Приемам, че това е напълно добро място, откъдето да започнем да събираме информация. Трябват ни сведения за Крадеца, ако изобщо ще се опитваме да отгатнем слабостта му. Вървете и правете онова, което умеете най-добре.

— Да си измисляме разни работи ли? — попита Коуди и потърка брадичката си.

— Призна си! — възкликна Мизи и го посочи с пръст.

— Много ясно, че си признавам, моме. Имам седем доктората. При толкова време, отдадено на ученето, човек е много наясно със себе си. — След малко додаде. — Разбира се, и седемте са по шотландска литература и култура, от различни школи. Един момък трябва да е задълбочен в подхода към своята специалност, нали разбираш.

Поклатих глава и се отправих към надзорника. Сега лицата ни бяха други, но не го беше грижа. Даде ни работа също толкова лесно като преди — да пренасяме сандъците с доставката от УТК. Отрядът се разпръсна, подхвана разговори с другите работници и се заслуша в клюките. Успях да си издействам да ме сложат да разтоварвам сандъци от един от камионите.

— Добро място за разузнаване — каза ми тихо Ейбрахам, когато дойде за сандък. — Но все си мисля, че имаш и друг мотив, Дейвид. Какво си намислил?

Усмихнах се, измъкнах счупения мобилен от джоба си и го завих в тъмен парцал. Подбрах точно определен сандък, после пъхнах тънкия мобилен в процепа между летвите в единия ъгъл. Както се бях надявал, беше на практика невидим.

Подадох сандъка на Ейбрахам и му намигнах.

— Сложи го при другите.

Той се позачуди и надзърна в сандъка. После начаса се ухили и направи каквото му казах.

Остатъкът от следобеда беше погълнат от работата. Носехме сандъци и си бъбрехме с другите работници. Аз не научих много, понеже плановете ми ме разсейваха, но няколко пъти минах покрай Ейбрахам и Коуди, които спокойно разговаряха с работниците. Като че ли Мизи беше най-добра в това.

Хубаво щеше да е Ексел да е с нас. Грамаден беше като кораб и страховит като… хммм… потъващ кораб, обаче го биваше с хората. И с информацията.

При мисълта за него ми призля. Успял бях да се убедя сам, че вината не е на Проф, но искри… Наистина харесвах Ексел.

Насилих се да заговоря един от работниците. Старецът имаше акцент, който ми напомни за баба ми. Докато вървяхме към склада — не онзи от първия път, а друг — стана ясно, че познава града добре. Не знаеше много за Крадеца, обаче се оплака, че Епичният не управлява града достатъчно твърдо.

— В старата родина щяха да се отърват от такъв като Крадеца — обясни той. — Оставя всичките Епични в града да се щурат насам-натам. Като изкуфял дядо, дето няма ум да строява внуците си. По-силна ръка, това ни трябва тук. Полиция, правила, вечерен час. Хората мрънкат срещу такива работи, ама оттам се взема редът. Обществото.

Подминахме Коуди, който пушеше с някакъв работник. Изглеждаше като че се размотава, но ако го наблюдаваше човек, щеше да види как внимателно отбелязва къде са останалите Възмездители. Трябва ли ти да знаеш къде е някой, питай Коуди.

Установих, че с лекота завързвам разговор с неколцина други работници. След известно време осъзнах, че тук всъщност ми е по-спокойно, отколкото във Вавилар, където хората бяха по-отворени и обществото — по-малко потисническо. Не ми харесваше онова, което се причиняваше на Илдития; не ми харесваше колко са уплашени хората, колко разединен и брутален се оказваше животът. Ала бях свикнал с това.

Накрая взехме зърнените си дажби и се отправихме към скривалището, споделяйки сведения. Никой не знаеше слабостта на Крадеца, но и ние не очаквахме това да е общоизвестно. Проблемът беше, че явно никой не го беше виждал. Беше саможив и слуховете бяха шокиращо малко. Повечето бяха за Епични, чиито сили беше откраднал и ги беше оставил обикновени хора.

Слушах всичко това с растящо разочарование. Докато пристигнем у дома, се свечери и Мизи използва мобилния си да провери сензорите на вратата. Натъпкахме се в тясното като кутийка за моливи скривалище и се разделихме. Коуди поиска ртича от Ейбрахам, защото искаше да се поупражнява. Аз още не можех да накарам устройството да направи кой знае какво; може би той щеше да има повече късмет. Меган се оттегли и стаята си, Ейбрахам отиде да бърника оръжията, а Мизи — да си направи сандвич.

Седнах на пода в главната стая на приземния етаж и опрях гръб в стената. Единствената светлина идваше от мобилния ми, а и тя угасна накрая. Все упреквах Проф, че прави нещата прекалено бавно, че е твърде предпазлив. А ето ме сега в Илдития и цялата ми среща за планиране се свеждаше до „Да, твърдо трябва да спрем Проф. И да намерим слабостта на Крадеца. Някой да има идеи? Не? Добре тогава. Все тая. Добра работа.“

Погледнах назад и победата над Стоманеното сърце ми се стори лесна работа в сравнение с това. Бях имал на разположение десет години да се подготвя. Имах и Проф и Тиа, които изработиха подробностите на плана.

Какво правех тук?

На стълбите падна сянка и се появи Меган, осветена от кухнята горе.

— Здрасти. Дейвид? Защо седиш на тъмно?

— Просто си мисля — отговорих аз.

Меган продължи да слиза и най-сетне седна на пода до мен, включи мобилния си и го остави пред двама ни за осветление.

— Вкарали сме около четиридесет различни оръжия в града — промърмори тя, — а никой от нас не се досети да вземе една проклета възглавница.

— Изненадана ли си?

— Ни най-малко. Добра работа свърши днес.

— Добра работа ли? — отвърнах аз. — Нищо не предложихме.

— Никога нищо не се решава на първите срещи, Дейвид. Ти насочи всички в правилната посока, накара ги да мислят. Това е важно.

Свих рамене.

— Добра работа и със скрития мобилен — отбеляза Меган.

— Видя ли го?

— Обърка ме, докато не проверих сандъка. Мислиш ли, че ще действа?

— Струва си да опитаме. Искам да кажа, ако…

Млъкнах, понеже индикаторът на стената примигна леко.

Това означаваше, че някой е влязъл във входа на сградата до нас. Нашата фалшива врата излизаше там и беше една от заплахите за сигурността ни. Коуди я беше прикрил като положи тънък слой сол от едната страна и черен плат от другата на няколко дъски от дървени сандъци, които отмъкна отнякъде. Отвън вратата приличаше на която и да е част от стената, но можеше да се бутне и да се плъзне, за да се отвори. Коуди предупреди, че ако някой се намира във входа, може да дочуе нещо през фалшивата врата. Затова и имаше забрана за светлина и инструкции всички на приземния етаж да пазят тишина, ако отпред има някой.

Меган ме прегърна и се прозя. Чакахме хората отвън да отминат. Трябваше да сложим индикатор за натиск, който да ни показва, когато си тръгнат. Или пък камера, или нещо подобно.

Мобилните ни светнаха, а фалшивата врата се разтресе.

Примигнах и скочих на крака, следвайки Меган, която се беше раздвижила съвсем малко по-бързо от мен. И двамата извадихме пистолетите си секунда по-късно и ги насочихме към вратата. Ейбрахам изруга в съседната стая. След миг връхлетя с пушката.

Вратата се залюля, изскърца и се плъзна настрани.

— Хъм — произнесе нечий глас отвън. Представих си как Проф ни е проследил и нахлува. Изведнъж цялата ни подготовка ми се стори твърде проста и безсмислена.

Бях довел отряда до гибел.

Вратата се отвори докрай и разкри осветена в гръб фигура. Не беше Проф, а по-млад мъж, висок, слаб, с бледа кожа и къса черна коса. Огледа ни без помен от загриженост в очите, макар че беше изправен пред трима въоръжени.

— Тази врата не струва нищо — обяви мъжът. — Прекалено лесно се влиза. Мислех си, че вие, хора, ще сте по-кадърни!

— Кой си ти? — попита Ейбрахам и ме погледна в очакване на заповед за стрелба.

Не му наредих да стреля, макар че познах мъжа. Имах няколко негови снимки в документите си.

Крадеца, императорът на Атланта, ни беше дошъл на посещение.

19.

— О, свалете ги — каза Крадеца, влезе в скривалището и затвори вратата. — Куршумите не могат да ме наранят. Само ще привлечете внимание.

За съжаление, беше прав. Човекът беше неуязвим по много начини. Със същия успех вместо пистолети можехме да държим макарони.

Никой не свали оръжието.

— Какво става? — попитах аз. — Защо си тук?

— Не сте ли обърнали внимание? — Крадеца имаше неочаквано носов глас. — Вашият приятел иска да ме убие. Разрушава града парче по парче, за да ме намери! Слугите ми са безполезни, Епичните ми са страхливци. Докато мигна, ще ме предадат.

Той пристъпи напред, при което и тримата подскочихме, и продължи да говори.

— Предположих, че ако някой знае как да се скрие от него, това ще сте вие. Тук е потресаващо неудобно. Не се вижда и една възглавница. Мирише на мокри чорапи.

Крадеца видимо потрепери и надникна в работната стая на Ейбрахам.

Ние се скупчихме на прага, а вътре той се врътна и пльосна назад. Огромен тапициран стол се материализира от нищото и го улови. Крадеца се изтегна в стола.

— Някой да ми донесе нещо за пиене. И се постарайте да не вдигате много шум. Уморен съм. Нямате представа как разбива нервите това да те преследват като някой плъх.

Тримата свалихме оръжията, слисани от слабоватия Епичен, който почна да си мърмори под нос, излегнат със затворени очи в новия си стол.

— Хъмм… — осмелих се аз накрая. — А ако не ти се подчиним?

Ейбрахам и Меган ме изгледаха все едно съм полудял, но на мен това ми се струваше съвсем основателен въпрос.

Крадеца поотвори едно око.

— А?

— Какво ще направиш — казах аз, — ако не ти се подчиним?

— Трябва да ми се подчинявате. Аз съм Епичен.

— Сам разбираш — бавно рекох аз, — че ние сме Възмездители.

— Да.

— Та… ние някак не се подчиняваме на Епичните през цялото време. Искам да кажа, ако ги слушахме, щяхме да сме много слаби в работата си.

— Оу? Нима цялата ви кариера не премина в това да правите точно каквото ви казваше един Епичен?

Искри. Всеки ли го знаеше? Предполагах, че не е много трудно да се отгатне, след като вече беше в града. И все пак. Отворих уста да възразя отново, но Меган ме издърпа за ръката извън стаята. Ейбрахам се оттегли с нас, непохватно понесъл пушката си. Коуди и Мизи стояха на стъпалата и гледаха угрижено.

Озовахме се в кухнята на средния етаж, наредихме се около тясната маса от сол и заговорихме приглушено.

— Наистина ли е той? — попита Мизи. — Тоест, големият, кралят на града, как му беше там името?

— Материализира стол — отговорих аз. — Това е много рядка способност. Той е.

— Искриии. Искаш ли да се измъкна навън и да взривя скривалището? Всичките ми експлозиви са в готовност.

— Няма да му навреди — обясни Меган. — Освен ако не успеем да проявим слабостта му.

— Освен това, може да е двойник — додадох аз. — Не знам доколко е вероятно, но истинското тяло на Крадеца би трябвало да е някъде другаде. На практика в безсъзнание, в нещо като транс. Диша, сърцето му бие, но не е буден.

— Струва ми се опасна игра — каза Меган, — като имаме предвид на колко уплашен се преструва. Би ли искал да остави истинската си личност така беззащитна?

— Кой знае — отвърнах аз.

— Все пак се чудя защо е тук — каза Ейбрахам. — Твърдението му, че търси убежище, е фалшиво, нали? Той е най-могъщ Епичен. Не би имал нужда да…

Стъпки по стълбището. Всички се обърнахме, когато Крадеца се качи на втория етаж.

— Къде е питието ми? — поиска да узнае той. — Сериозно ли не можете да запомните и най-простата заповед? Вече разбирам, че допускането ми за вашите ограничени способности е било страшно надценяване.

Хората от отряда нервно стиснаха оръжията си и недоловимо се обърнаха, за да образуват фронт срещу това същество. Висш Епичен. Който се размотава из базата ни без ограничения. Ние бяхме капки кал върху прозорец; той беше гигантска отмъстителна бутилка почистващ спрей.

С усилена лимонова миризма.

Предпазливо се надигнах от мястото си. Всички останали бяха Възмездители много преди мен, обучени от Проф да са внимателни и тихи. Биха искали да нападнат — да разсеят Крадеца, а после да избягат и да установят нова база.

Докато аз видях възможност.

— Искаш да работим заедно — казах на Крадеца. — Понеже имаме общ враг, аз съм готов да изслушам офертата ти.

Крадеца изсумтя.

— Искам само да избегна това да ме убият. Целият град се обръща срещу мен. Целият град. Аз ги защитавам, давам им храна и подслон в този окаян свят! Хората са неблагодарни създания.

При тези думи Меган се скова. Не, тя не одобряваше философията, която приемаше хората и Епичните за различни видове.

— Крадецо — отговорих аз. — Хората от отряда ми няма да станат твои слуги. Ще ти позволя да останеш с нас при определени условия. Но ние сме тези, които ти правят услуга.

На практика чух как дъхът засяда в гърлата на останалите. Да отправяш искания към Висш Епичен беше сигурен начин да те взривят. Но засега той не ни беше наранил, а понякога това беше единствената възможност. Или играеш с огъня, или го оставяш да изгори всичко.

— Той ви е направил безочливи, разбирам — каза Крадеца. — Дал ви е прекалено много свобода, позволил ви е да участвате. Ако го победите, сам си е виновен.

Аз не отстъпих. Най-сетне коленете на крадеца се подвиха и се образува стол — с плюшена възглавничка — на който да седне. Той се отпусна на стола.

— Бих могъл да убия всички ви.

— Би могъл да опиташ, малкия — промърмори Меган.

Пристъпих напред, Крадеца ме изгледа остро, после се сви. Никога не бях виждал подобно поведение от Епичен с неговото положение. Повечето бяха дръзки дори и хванати в капан, уверени, че могат да избягат. Единственото нещо, което сякаш ги притесняваше, беше моментът, когато слабостта им ги правеше уязвими.

Наведох се, за да погледна Крадеца в очите. Приличаше най-много на уплашено дете, въпреки че беше с няколко години по-възрастен от мен. Обгърна тялото си с ръце и се извърна настрани.

— Май нямам избор. Иначе той ще ме унищожи. Какви са вашите условия?

Премигнах. Честно… Дотам не бях стигнал. Погледнах останалите, които вдигнаха рамене.

— Хъм, да не убиваш никого от нас? — каза Мизи.

— Ами онзи с глупавите дрехи? — попита Крадеца и посочи Коуди с неговото камуфлажно облекло и тениската на някакъв стар отбор.

— Даже и него — отговорих аз. Мизи може би беше права да го изрече на глас. Епичните можеха да имат… странни идеи за светските нрави. — Първото правило е да не ни нараняваш, както и никого, когото доведем тук. Стоиш в базата и не използваш силите си, за да ни усложняваш живота.

— Добре — тросна се Крадеца и се обгърна по-здраво. — Обаче когато приключите, аз си получавам града, нали?

— За това ще разговаряме по-късно — казах аз. — Засега искам да знам как ни намери. Ако Проф може да повтори стореното от теб, ще трябва да се изнесем веднага.

— Ба. Добре сте си. Аз мога да подушвам Епичните; той не може.

— Да ги подушваш?

— Разбира се. Както се подушва готвено, нали? Това ми позволява да намирам Епични, за да… нали знаете…

За да открадне силите им.

Значи той беше и дозер освен всичко останало. Двамата с Меган се спогледахме. Тя беше разтревожена. Не бяхме преценили, че някой може да ни намери, като проследи нейните сили. За щастие, това беше много рядка способност. Определено имаше смисъл да е част от оригиналното портфолио на Крадеца.

— Дозери — казах аз и се обърнах отново към него. — Има ли и други в града?

— Не. Обаче онова чудовище, което беше ваш водач, има някакви дискообразни устройства, които правят същото.

Значи бяхме в безопасност. Дисковете бяха същите като онези, които имахме в Нюкаго. Изискваха пряк контакт, а Меган можеше да ги заблуди с илюзиите си. Не би трябвало Проф да успее да ни издири.

— Ето — продължи Крадеца. — Виждате. Готов съм да съдействам. Няма ли някой най-сетне да ми донесе нещо за пиене?

— Не можеш ли просто да си направиш? — попита Ейбрахам.

— Не — сопна се Крадеца и не предложи обяснение. Аз и без това знаех. Можеше да създава само ограничена маса предмети, които изчезваха, щом не се концентрираше върху тях. Направените от него храни и напитки нямаше да засищат, понеже щяха да изчезнат накрая.

— Добре тогава — казах аз. — Можеш да останеш. Но, както казахме, без да ни нараняваш. Това включва и отнемането на силите на някого от присъстващите тук.

— Вече го обещах, идиот такъв.

Кимнах на Коуди и му посочих Крадеца.

Коуди докосна козирката на кепето си в знак на съгласие.

— И така, какво ще желаеш да пийнеш? — заговори той на Крадеца. — Имаме хладка вода и топла вода. И двете имат вкус на сол. Но да погледнем оптимистично. Изпробвал съм и двете върху добрия стар Ейбрахам и съм уверен в рамките на разумното, че няма да ти докарат дрисък.

Коуди щеше да донесе на Крадеца вода, да му прави компания и да види какво може да узнае за него. Аз взех другите трима и слязохме долу, докато Коуди разсейваше Епичния. Когато стигнахме на приземния етаж, Меган ме хвана за ръката.

— Това не ми харесва — прошепна тя.

— Склонен съм да се съглася — каза Ейбрахам. — Висшите Епични са непостоянни и не заслужават доверие. Тук присъстващите се изключват.

— Има нещо странно в него — отговорих аз и поклатих глава. Вдигнах поглед към стълбището и чух как Коуди провлачено подхваща да разправя на Крадеца някаква история за баба си в Шотландия. Оказваше се, че тя плувала до Дания.

— Усещала съм тази тъмнина, Дейвид — настоя Меган. — Да го държим тук е като да се сгушим до бомба, спокойни, че няма да избухне, само защото часовниковият механизъм тиктака.

— Хубаво сравнение — разсеяно казах аз.

— Благодаря.

— Но неточно. Той не следва модела, Меган. Уплашен е. Не е толкова предизвикателен, колкото просто арогантен. Не мисля, че е опасен. Поне не и за нас в момента.

— Готов ли си да заложиш живота ни на това чувство, Дейвид? — попита Мизи.

— Вече го направих, когато ви доведох тук. — Не беше приятно да го кажа, но беше истина. — Казвал съм го и по-рано: единственият начин да спечелим войната срещу Епичните е като използваме други Епични. Ще откажем ли на един от най-могъщите, когато той изглежда готов да работи с нас?

Останалите се умълчаха. В тишината мобилният ми избръмча. Погледнах го, като донякъде очаквах да е Коуди с продължение на историята си, което иска да чуя. Оказа се, че е Летящ рицар.

Твоят сандък се мести, пишеше той.

Какво? Вече?

Да. Излезе от склада и пътува нанякъде. Какво става там? Кой го е поръчал?

— Трябва да проследя това — казах аз и погледнах другите. — Меган, остани тук. Ако наистина нещо се обърка с Крадеца, ти имаш най-голям шанс да измъкнеш другите. Внимавай да не го докосваш, за всеки случай. Не може да отнеме силите ти, ако не те докосне за най-малко от тридесет секунди, или поне така твърдят моите доклади. Нека внимаваме и не допускаме той да има никакъв пряк контакт с теб.

— Добре. Но няма да се стигне до нищо подобно. Ако забележа и намек, че той потъмнява, взимам другите и се омитаме.

— Дадено — отговорих аз. — Ейбрахам, бих могъл да се възползвам от подкрепление при тази мисия. Ще трябва да се справим без маскировката на Меган, затова може да се окаже опасно.

— По-опасно от оставането тук? — попита Ейбрахам и погледна към горния етаж.

— Не знам. Честно. Зависи в колко лошо настроение е нашата мишена.

20.

Когато се измъкнахме от укритието, показах на Ейбрахам карта на града на екрана на мобилния. Една червена точка от Летящ рицар показваше разположението на нашата цел.

— Ако се движи така, ще ни отнеме часове да я проследим — изсумтя Ейбрахам.

— Тогава да тръгваме — отговорих аз и пъхнах мобилния в джоба си.

— Дейвид, в името на всичко любезно и кротко, твоите планове днес вече ме доведоха до изтощение. А сега искаш пак да вървя през града. Ç’a pas d’allure! Човек се чуди дали не си решил, че надебелявам. Чакай тук.

Той пъхна грамадната си раница в ръцете ми — вътре беше пушката му и торбата тежеше много повече, отколкото очаквах. Докато аз се препъвах, Ейбрахам пресече улицата и отиде при някакъв търговец, настанил се под тента.

Ще ми кажеш ли защо е всичко това?, попита Летящ рицар, докато чаках.

Ти си умен човек. Отгатни.

Аз съм мързелив човек. И мразя да гадая. Въпреки това след миг той продължи. Да не би някак да е свързано с пещерите? Да не би… според вас Крадеца да се крие там и опитвате да го проследите?

Умно предположение.

Пещерите ли?, попитах аз. Какви пещери?

Знаеш. Сейнт Джоузеф?

Религиозната фигура?

Градът, идиот такъв, отговори Летящ рицар. Който беше в този район. Наистина ли не знаеш?

Какво да знам?

Олеле. А аз почнах да мисля, че си някакъв всезнаещ суперзубрач относно Епичните. И всъщност аз знам за тях нещо, което ти не знаеш?

Усещам как самодоволството му струи от екрана.

Има Епичен от Сейнт Джоузеф, за когото според теб аз трябва да знам?, попитах аз.

Джейкъб Фам.

Нищо не ми говори.

Дай ми малко време. Наслаждавам се.

Вдигнах поглед към Ейбрахам. Нямах търпение да се заемем за работа, обаче канадецът още се пазареше.

Наричате го Изкопа.

Сепнах се. Познатото име ме шокира.

Онзи, който създаде Копачите, написах аз. В Нюкаго.

Аха. Преди да започне да побърква хората в служба на Стоманеното сърце, той произлиза от едно заспало градче в този край. Половината щат е надупчен от неговите смахнати тунели и пещери. Но щом не знаеш това, значи малкият ти план днес с мобилния няма как да е свързан с намирането на Крадеца.

Изкопа. Той стоеше зад причудливите лабиринти под Нюкаго. Определено беше странно да мисля за подобни тунели под земята тук.

Не, заниманията ми нямат общо с намирането на Крадеца, продължих аз. Няма нужда да го търсим. Той сам дойде на вратата ни.

КАКВО?

Извинявай, Ейбрахам се връща с велосипедите ни. След малко ще говорим.

Нека го предъвче. Прибрах мобилния, когато Ейбрахам дойде, бутайки два ръждиви велосипеда. Огледах ги със съмнение.

— Изглеждат ми по-стари от двойка шестдесетгодишни старци.

Ейбрахам вдигна глава.

— Какво?

— Все още се изненадвам от време на време от нещата, които излизат от устата ти — отговори той и си взе раницата. — Колелата са стари, понеже това е всичко, което прецених, че мога да платя, без да предизвикам подозрение. Би трябвало да ни отведат където искаме да отидем. Ти… можеш да караш колело, нали?

— Разбира се — обявих аз и се качих на едното от скрибуцащите колела. — Поне някога можех. Не съм го правил от години, но това е като карането на колело, а?

— Технически погледнато, да.

Ейбрахам ме наблюдаваше неоснователно скептично. Колебанието ми не идваше от неумението да карам, както се доказа от обиколката, която направих, за да свикна с колелото.

Колелата ми напомняха за баща ми.

Проверих картата на мобилния. И изпратих кратко съобщение на Летящ рицар, за да не откачи заради Крадеца. Двамата с Ейбрахам тръгнахме, присъединявайки се към група велосипедисти любители на улицата. Не бях виждал често подобно нещо в Нюкаго; там на горните улици богатите с гордост ползваха работещи автомобили. А из долните улици всичко беше прекалено усукано и неравно и велосипедите не бяха практични.

В Илдития обаче имаше смисъл от тях. Тук покрай улиците имаше коли от сол, но на платното имаше свободно място. Много от колите от сол можеха да се избутат — те не бяха споени към улицата като в Нюкаго. Така оставаше открит и свободен път. Беше лесно, дори когато се налагаше да криволичиш в някое задръстване, което никой не беше разчистил. Тези неща порастваха отново всяка седмица.

За кратко се наслаждавах на пътуването ни, но не можех да не си спомня старите времена. Бях на седем, когато баща ми ме научи да карам колело. Твърде късно за пръв път; всичките ми приятелчета вече можеха да карат и бяха почнали да ме подиграват. Понякога ми се щеше да мога просто да се върна и да си ударя един шамар. Толкова бях плах и така не исках да действам.

Когато станах на седем, татко реши, че съм готов. Макар да хленчих през цялото време, той не показа раздразнение. Може би да ме учи да карам колело беше начин да се разсее от призовките за изнасяне и от апартамента, който беше тъй пуст само с двама обитатели.

За миг се озовах там с него, на улицата пред нашата сграда. По онова време животът не беше добър. Бяхме в криза, но аз имах него. Помнех ръката му на гърба си, докато той ходеше с мен, после тичаше с мен, а накрая ме пусна, за да мога да карам сам за пръв път.

И си спомних как внезапно почувствах, че мога да го направя. Обля ме вълна от чувство, което нямаше почти нищо общо с карането на колело. Тогава погледнах към уморената усмивка на баща ми и започнах да вярвам — за пръв път от месеци — че всичко ще се оправи.

В онзи ден си бях върнал нещо. Загубил бях много със смъртта на мама, обаче все още имах него. Знаех, че мога всичко, стига да имам него.

Ейбрахам стигна до един ъгъл и спря, за да даде път на две конски коли, натоварени със зърно от полето. До тях се движеха мъже с бойни пушки. Спрях до Ейбрахам с наведена глава.

— Дейвид? Дейвид… плачеш ли?

— Добре съм — пресипнало отвърнах аз и проверих мобилния си. — Тук завиваме наляво. Сандъкът е спрял да се движи. Би трябвало да успеем скоро да го настигнем.

Ейбрахам не ме разпитва повече и аз подкарах отново. Не си бях давал сметка, че болката е все още толкова близо до повърхността, като някаква риба, която обича да си прави слънчеви бани. Може би беше най-добре да не се задълбочавам в спомените. Вместо това опитах да се порадвам на вятъра и на тръпката от движението. Карането на колело определено беше по-добро от ходенето.

Бързо взехме още един завой, после се принудихме да спрем, понеже група велосипедисти пред нас спря. Когато спряхме, кожата ми настръхна и космите ми щръкнаха. По тротоарите нямаше хора. Никой не пренасяше вещите си в нов дом, както по другите улици. Никой не се надвесваше през счупените прозорци.

Тази улица беше тиха, ако не се брои скърцането на педали и гласа по-напред.

— Хайде, ще отнеме само минута — британски акцент с особеност, която не можех да определя. Изстинах, когато зърнах мъж с бръсната глава и черни кожени дрехи с шипове. До него във въздуха висеше малка неонова сфера, която менеше цвета си от червено на зелено. Понякога го наричаха етикет. Епичните, които можеха да проявяват силите си визуално, понякога ходеха, показвайки нещо — сияние или няколко завихрени листа. Нещо, което да казва: Да, аз съм един от тях. Затова не ми се пречкайте.

— Дейвид — тихо продума Ейбрахам.

— Неон — обясних аз. — Дребен Епичен. Манипулира светлината. Няма непобедимост, но може да прави страхотни представления. И да те убие, като те прониже с лазер.

Слабост… Дали имах записана неговата слабост?

Неон продължи да говори с групата пред нас, когато приближиха група мъже с дълги дрехи, които носеха някакво устройство. То приличаше на чиния с дисплей отстрани. Един от дозерите, които Крадеца спомена. Наистина беше същият като онзи, който бях виждал отрядът да ползва в Нюкаго.

Хората на Неон сканираха всички в групата пред нас, после им махнаха да продължават. Проф търси Крадеца, предположих аз. Не би използвал уреда, за да търси нас. Знае, че Меган може да го заблуди.

Хората на Неон ни дадоха знак да минем напред.

— Силен шум — прошепнах аз, щом си спомних. — Ако нещата тръгнат на зле, почни да викаш. Това ще неутрализира силите му.

Ейбрахам кимна. Изглеждаше доста по-уверен, когато двамата избутахме колелата си напред. Имаше възможност този екип да разполага с описанията ни — зависеше от това, доколко Проф се притеснява от Възмездителите. Изпитах облекчение, когато Неон се прозя и нареди на хората си да сканират Ейбрахам, без да личи, че ни е познал.

Дозерът одобри Ейбрахам и мъжете му махнаха да продължава. После увиха лентата на скенера около предмишницата ми.

И така, стояхме мълчаливо на улицата. Отне цяла вечност — достатъчно дълго, та Неон да приближи, видимо раздразнен. Започнах да се потя. Приготвих се да викам. Дали нямаше да реши да ме изпече, ядосан, че го бавя? Не беше толкова важен Епичен; дребните Епични трябваше да внимават с безразборните убийства. Ако съсипеха работниците в даден град, нямаше да има кой да служи на Висшите Епични.

Най-сетне, летаргично, машината даде отговор.

— Ха, не беше отнемало толкова време досега — установи Неон. — Нека претърсим близките сгради. Може би там има някой и машината ни го улавя. — Той освободи устройството и ме отпрати. — Разкарай се.

Тръгнах си, като пътем забелязах, че дозерът е дал негативен отговор, както и трябваше. Не бях Епичен.

Независимо от твърденията на Регалия.

През остатъка от пътя ми беше зле. Припомнях си миговете, когато гледах отражението си във водата. И слушах страшното ѝ обещание.

Сърдеше се на Проф, че крие неща от отряда, заговори един глас вътре в мен. Не правиш ли и ти съвсем същото?

Това беше глупаво. Нямаше какво да крия.

Стигнахме мястото, където сандъкът беше спрял да се движи: улица с три– и четириетажни жилищни сгради. След два дни в града бях съвсем наясно, че силните кланове търсеха подобни места, а някогашните богати къщи в предградията обикновено оставаха пренебрегнати. В света на Епичните и на враждуващите банди, пространството беше далеч по-маловажно от сигурността.

Спряхме на входа на улицата. Тук се размотаваха група младежи, не по-възрастни от мен, с най-разнообразни стари оръжия. Един тийнейджър имаше арбалет — ни повече, ни по-малко. Над една от постройките се вееше флаг с герб, изобразяващ скат.

— Не приемаме нови членове — каза един младеж. — Разкарайте се.

— Сред вас има посетител — отговорих аз с надеждата предположението ми да е правилно. — Външен човек. Предайте му описанията ни.

Младежите се спогледаха, после един от тях изтича да изпълни заръката ми. След малко разбрах, че съм отгатнал правилно нещо, защото по улицата към нас се зададоха доста на брой по-възрастни мъже и жени с наистина добри оръжия.

— Ъъъ… Дейвид? — обади се Ейбрахам. — Може би искаш да ми кажеш още нещо? Че ние…

Млъкна, понеже видя сред групата една жена с качулка и пушка на рамо. Заради качулката лицето ѝ се виждаше трудно, но покрай брадичката ѝ се показваха няколко червени кичура.

Тиа.

21.

Ейбрахам не каза нищо, понеже двамата бързо се озовахме обградени от въоръжени хора и повлечени от улицата към една от жилищните сгради. Той само приятелски отдаде чест на Тиа, като докосна челото си пръст. Очевидно отдавна беше разбрал какво правим.

Хората на Тиа ни въведоха в стая без прозорци, осветена само от редица свещи, които бавно се топяха върху стар кухненски плот. Защо да се главоболят със свещници, след като домът им и без това ще се разпадне? Стаята обаче имаше истинска дървена врата — рядкост в този град. Трябваше всяка седмица да я превозват до следващото си жилище и да я закачат отново.

Един от илдитийците ни освободи от оръжията ни, а друг ни бутна да седнем на столове. Тиа стоеше със скръстени ръце в дъното на групата. Лицето ѝ беше скрито от качулката. Беше слаба и ниска. Устните ѝ, които виждах в сенките на качулката, бяха свити неодобрително. Тя беше втора по старшинство сред Възмездителите и сред най-умните хора, които бях срещал.

— Дейвид — заговори хладно тя, — във Вавилар ние с теб се срещнахме в скривалището, след като ти беше излизал навън за провизии. Кажи ми какво обсъждахме.

— Какво значение има? Тиа! Трябва да говорим за…

— Отговори на въпроса, Дейвид — намеси се Ейбрахам. — Тя проверява дали наистина сме ние.

Преглътнах. Разбира се. Сума ти Епични биха могли да създадат двойници на Възмездителите по заповед на Проф. Опитах да си припомня случая, за който говореше Тиа. Защо не беше избрала нещо по-запомнящо се, например първата ми среща с Възмездителите?

Трябва ѝ нещо, което Проф да не знае, разбрах аз.

Започнах да се потя. Излязъл бях с подводницата и… Искри. Трудно ми беше да мисля с всичките тези въоръжени мъже и жени, ядосани като шофьор на такси, който е установил, че съм одрайфал цялата задна седалка.

— Този ден се срещнах с Проф — подхванах аз. — Дойдох в базата да докладвам и разговаряхме за някои от другите Епични във Вавилар.

— И каква… интересна метафора използва ти?

— Искри, да не очакваш да помня сравненията си?

— Чувал съм няколко доста трудни за забравяне — подхвърли Ейбрахам. — Въпреки че дълго време опитвах да ги забравя.

— Това не ми помага — промърморих аз. — Ъъъ… хммм… О! Говорех за използването на паста за зъби вместо гел за коса. Не. Чакай. Кетчуп. Кетчуп вместо гел за коса, но като се замисля, пастата за зъби е много по-добро сравнение. Втвърдява по-добре, струва ми се, и…

— Той е — обяви Тиа. — Свалете оръжията.

— Как разбра, че тя е при нас, момче? — попита една илдитийка, яка възрастна жена с рядка коса.

— По вашите доставки — отговорих аз.

— Получаваме доставки два пъти седмично — каза жената. — Както и повечето многолюдни фамилии в града. Как би могло това да те доведе тук?

— Амии…

Тиа изстена и закри лицето си с длан.

— Моята ко̀ла?

Кимнах. Забелязал я бях в сандъка в деня, когато видях Проф. Не каква да е ко̀ла, а марката, която Тиа обичаше. Беше скъпа, уникална и си струваше предположението.

— Казвах ви — намеси се един масивен мъж с лице като скара за барбекю. Тоест, толкова грозен. — Казвах ви, че приемането на тази жена сред нас ще ни навлече беди. Ти каза, че няма да сме в опасност!

— Никога не съм казвала това — възрази жената. — Казах, че трябва да ѝ помогнем.

— По-лошо е, отколкото си мислиш, Карла — рече Тиа. — Дейвид е по-умен, отколкото може би изглежда на пръв поглед, но далеч не е немислимо това нещо, което той е открил, да бъде открито и от друг.

— Хмм — обадих се аз.

Всички ме изгледаха.

— Като споменаваш това, Проф може би знае за ко̀лата. Поне видя част от нея в сандъците онзи ден.

Хората в стаята замръзнаха, после започнаха да си крещят, да разпращат вестоносци и да предупреждават стражите си. Тиа смъкна качулката, разкри късата си червена коса и потри чело.

— Каква глупачка съм — промълви тя. Едва се чуваше сред заповедите, които Карла крещеше. — Съставяха поръчката си и попитаха искам ли нещо. Почти не се замислих. Няколко кутийки кола щяха да ми дойдат добре…

Грозният илдитиец внесе сандъка, където беше ко̀лата, и почна да рови в него. Откри счупения мобилен.

— Мобилен от Летящ рицар? — попита той. — Мислех, че са непроследими.

— Само кутия — побързах да отговоря аз. — Удобно е да сложиш бръмбара вътре, понеже има захранване и антена.

Нямаше да издам всичко.

Мъжът прие обяснението и хвърли мобилния на Карла. Тя махна батерията, после отиде настрани с още няколко души. Тихо се посъветваха. Когато се надигнах, грозникът ме изгледа гневно с ръка върху пистолета, затова пак седнах.

— Тиа? — заговорих аз. Странно беше да я виждам така, с пушка през рамо. Винаги ръководеше операциите ни от относително безопасно място. Не мисля, че някога я бях виждал да стреля. — Защо не се свърза с нас?

— Как да се свържа с вас, Дейвид? — уморено попита тя. Пристъпи по-близо до нас с Ейбрахам. — Джонатан имаше достъп до мобилната ни мрежа и знаеше всичките ни скривалища. Дори не знаех дали сте оцелели.

— Опитахме да се свържем с теб във Вавилар — казах аз.

— Криех се. Той… — Тиа въздъхна и приседна върху масата до нас. — Той ме преследваше, Дейвид. Дойде право на мястото, където се бях настанила по време на удара срещу Регалия, измъкна подводницата от водата и я смаза. Тогава вече бяха навън, за щастие. Но го чух да ме вика. Молеше ме, умоляваше ме да му помогна да се пребори с тъмнината. — Тя затвори очи. — И двамата знаехме, че ако този ден дойде, за мен опасността ще е по-голяма, отколкото за всеки друг Възмездител.

— Аз… — Как да отговоря на това? Можех да си представя какво е чувството да чуваш как любимият ти те моли за помощ и да знаеш, че това е капан. Представях си какво е да се бориш да не поддадеш, да не обръщаш внимание на молбите.

Не бих могъл да съм толкова силен. Искри, преследвах Меган през половината страна, независимо от заплахите ѝ да ме убие.

— Съжалявам, Тиа — прошепнах аз.

Тя поклати глава.

— Подготвена съм за това. Двамата с Джон го обсъждахме, както казах. Мога да му направя една последна услуга. — Тя отвори очи. — Виждам, че и вие имате същия инстинкт.

— Не… точно — каза Ейбрахам. Спогледахме се.

— Тиа, разгадахме я — обявих аз.

— Какво сте разгадали?

— Тайната — нетърпеливо отговорих аз. — Слабостите, тъмнината — свързани са. Всички Епични имат кошмари за слабостите си.

— Естествено — каза Тиа. — Слабостите са единственото нещо, което ги кара да се чувстват безсилни.

— Повече от това е, Тиа. Много повече! Слабостите често са свързани с нещо, от което човек се е страхувал преди да получи силите си. Фобия, ужас. Изглежда… е, не съм разговарял с много от тях, но изглежда щом станат Епични, страхът се влошава. Както и да е, възпирането или поне контролирането на тъмнината е възможно.

— Какво искаш да кажеш?

— Страховете — тихо отговорих аз. Говорех само на нея. — Ако Епичният се изправи срещу страха си, това отблъсква тъмнината.

— Защо?

— Ъъъ… Има ли значение?

— Ти си човекът, който не спираше да повтаря, че всичко това трябва да има смисъл. Ако наистина има логика в слабостите, не трябва ли да има логична причина за тъмнината?

— Да… Да, трябва. — Облегнах се в стола си. — Меган казва…

— Меган. Довел си Меган? Тя е една от тях, Дейвид!

— Тя е причината да знаем, че това действа. Тиа, можем да го спасим.

— Не ми давай тази надежда.

— Но…

— Не ми давай тази надежда. — Тиа ме изгледа гневно. — Не смей да го правиш, Дейвид Чарлстън. Не намираш ли, че и така е достатъчно трудно? Да планирам да го убия? Да се чудя има ли още нещо, което трябва да направя? Той ме накара да обещая. Ще спазя обещанието, проклет да си.

— Тиа — тихо заговори Ейбрахам.

Тя го погледна. Седях без да мърдам, поразен от тона ѝ.

— Дейвид е прав, Тиа — продължи Ейбрахам по неговия спокоен начин. — Трябва да опитаме да го върнем. Ако не успеем да спасим Джонатан Федрус, може да се откажем от борбата. Не можем да избием всички тях.

Тиа поклати глава.

— И след толкова време ти вярваш, че е открил тайната?

— Вярвам, че теорията му е добра. А Меган се научи да контролира тъмнината. Ако не изпробваме теориите на Дейвид, значи сме глупаци. Той е прав. Не можем да избием всички. Опитвахме да го направим твърде дълго; време е да опитаме нещо различно.

Внезапно се почувствах много, много умен, задето взех Ейбрахам с мен. Тиа го слушаше. Проклятие, дори болно от бяс чихуахуа би спряло и би слушало, когато Ейбрахам говори.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу превъзбудена млада жена.

— Сър! — обърна се тя към Карла. — Тиквите. Цялото семейство, триста човека, че и отгоре. Всичките са въоръжени и идват насам. Той е с тях.

— Той? — попита жената, Карла.

— Новият Епичен. Сър, обкръжени сме.

Стаята притихна. Грозникът, който спори с Карла по-рано, се обърна към нея. Не каза нищо, но посланието беше в мрачното му изражение. Ти ни обрече.

Ейбрахам се изправи и привлече всички погледи.

— Ще ми трябва моята пушка.

— Много ще ти трябва — отвърна Карла. — Нали вие предизвикахте това.

— Не, аз го предизвиках — възрази Тиа и стана. — Просто имахме късмет, че Дейвид дойде тук пръв.

Карла изръмжа, но после нареди на хората си да се готвят за битка. Каквато и да беше ползата от това. Проф и сам можеше да разруши квартала.

Някой подхвърли на Ейбрахам раницата му, докато останалите се втурнаха към вратата. Карла тръгна след тях, може би за да види лично противниците.

— Карла — рече Тиа. — Не можете да се биете с тях.

— Съмнявам се, че ще ни дадат избор.

— Може и това да стане, ако вие им дадете каквото искат.

Карла погледна хората си, които кимнаха. И те мислеха същото.

— Не! — възкликнах аз и се изправих. — Не можете да я предадете.

— Имаш пет минути да се приготвиш, Тиа — каза Карла. — Ще изпратя вестоносци да говорят с настъпващия противник. Ще видя дали мога да ги накарам да те поискат. Можем да се държим, все едно не знаем коя си.

Карла ни остави в приличната на кутия стая с двама подозрителни пазачи на вратата.

— Не мога да повярвам… — подхванах аз.

Тиа ме прекъсна.

— Не се дръж като дете, Дейвид. Хората от клана Скат бяха така добри да ме приемат, да изслушат плановете ми. Не можем да искаме от тях да умрат, докато ме защитават.

Погледнах я с болка.

— Но… Тиа, той ще те убие.

— В крайна сметка. Може и да имам малко време.

— Той уби Вал и Ексел веднага.

— Да, но мен първо ще иска да разпита.

— Ти я знаеш, нали. Слабостта му.

Тиа кимна.

— Той ще разруши целия град, за да се добере до мен. Ще имаме късмет, ако не убие всички в този квартал, за да е сигурен, че тайната не е излязла.

Призля ми. Стоманеното сърце направи нещо подобно тогава, толкова отдавна, когато двамата с баща ми го видяхме да кърви.

Тиа притисна нещо в ръката ми. Чип.

— Моите планове. За свалянето на Джон. От години имам варианти за това в ума си, за всеки случай. Но този план е съставен специално за този град и за онова, което Джон прави тук. Дейвид, с него става нещо по-голямо. Успях да вкарам хора да го шпионират. Струва ми се, че Регалия трябва да му е дала нещо — някакви сведения за Злочестие. Мисля, че тя го е изпратила тук.

— Тиа — отвърнах аз и погледнах Ейбрахам за подкрепа. — Подозирам същите неща. Но ти не можеш да тръгнеш с Проф. Нуждаем се от теб.

— Тогава го спрете, преди да ме убие.

— Но…

Тиа пресече бързо стаята и грабна счупения мобилен от масата.

— Можеш ли да го проследиш, ако върна батерията?

— Аха.

— Добре. Използвайте го, за да разберете къде ме води. Не казах на никого от илдитийците неговата слабост и известно време мога да се крия зад тази истина. Хората тук може би са в безопасност. А ако пита за всички вас, ще кажа, че съм се отделила още във Вавилар. Би разбрал, ако го лъжа, но това няма да е лъжа.

— Накрая той ще те пречупи, Тиа — каза Ейбрахам. — Той е последователен.

Тиа кимна.

— Да, обаче в началото ще действа мило. Сигурна съм. Ще опита да ме привлече на своя страна. Едва след като откажа, ще стане жесток. — Тя сбърчи лице. — Повярвайте ми, нямам намерение да съм някаква благородна мъченица. Разчитам на вас. Спрете го и ме измъкнете.

Ейбрахам отново отдаде чест, този път по-тържествено. Искри. Той щеше да позволи това да се случи.

Пред стаята хората викаха. Карла се вмъкна обратно вътре.

— Казали са, че имаме пет минути да предадем външния човек. Струва ми се, вярват, че не сме знаели коя си. Освен това явно не знаят за другите двама.

— Параноята на Джон работи за нас — обясни Тиа. — Ако той се криеше тук, никога нямаше да ви каже кой е всъщност. Ще повярва, че съм опитвала да се слея с вас.

После ме погледна.

— Смяташ ли да го направиш трудно?

— Не — отстъпих аз. — Но ние ще те измъкнем.

— Добре. Ще видя дали мога да изровя с какво се е захванал тук, какъв е планът му за този град.

— Тиа — обади се Карла от вратата. — Съжалявам.

Тиа кимна и тръгна да излиза.

— Чакай — казах ѝ аз и продължих шепнешком. — Слабостта, Тиа. Каква е тя?

— Знаеш я.

Умислих се.

— Не знам дали теорията ти е правилна — продължи тя. — Но… да, той има кошмари за едно нещо. Мисли, Дейвид. През цялото време, когато бяхме заедно, кое беше това, от което си го виждал наистина да се страхува?

Примигнах и осъзнах, че тя е права. Знаех. Очевидно беше.

— Силите му — прошепнах аз.

Тя кимна мрачно.

— А как действа това? — попитах аз. — Очевидно може да използва собствените си сили. Те не се… неутрализират.

— Освен ако някой друг не ги използва.

Някой друг… Проф беше даряващ.

— Когато бяхме по-млади — припряно прошепна Тиа, — експериментирахме със силите на Джон. Може да създава копия от светлина, силови остриета. Даде ми тази способност. И аз — по случайност — хвърлих едно от копията по него. Дейвид, раната не регенерира. Силите му не можеха да я излекуват; трябваха му месеци да се възстанови, да оздравее като нормален човек. Не казахме на никого, дори на Дийн.

— Значи някой, дарен с една от неговите сили…

— Може да неутрализира останалите. Да. — Тя погледна Карла, която махаше настойчиво, после се приведе към мен и продължи да говори много тихо. — Той се бои от тях, Дейвид. Силите, които са му дадени, бремето, което му донасят. И затова живее в страшна дихотомия — използва всяка възможност да дарява, да позволи на отряда да използва силите, за да не трябва да ги използва той самият. Но всеки път, когато го прави, дава на хората оръжие, което може да се използва срещу него.

Тиа стисна ръката ми.

— Измъкнете ме.

После се обърна и забърза към Карла, която я изведе от стаята.

Оставиха ни да гледаме. От разстояние. Използвахме оптиката на пушките горе, върху една от жилищните сгради, където хората от клана бяха изработили хубаво малко снайперистко гнездо. Наглеждаха ни двама пазачи, които — така ни беше обещано — щяха да ни оставят да си идем, стига Проф да вземе Тиа и да не иска друго.

Пак трябваше да гледам как мъжът, когото обичам и уважавам, се държи като някой друг. Горд и властен, окъпан в бледо зелената светлина на дискообразното силово поле, върху което беше стъпил.

Почувствах се толкова безсилен, когато илдитийците отведоха Тиа при него, после я принудиха да коленичи. Поклониха се и се отдръпнаха от Проф. Чаках и се потях.

Тиа беше права. Той не я уби веднага. Огради я със силово поле, после се обърна и тръгна, а сферата го последва.

Никога не ни дари от тази сила, помислих аз. Даваше ни силово поле под формата на „якета“, но само в малки количества. Сферите, остриетата, които го видях да използва онзи ден… Не ни позволи да узнаем за тези способности.

Понеже се е страхувал, че един ден може да бъдат използвани, за да го убият. Искри, как щяхме да го накараме да даде от способностите си? Знаех слабостта му, но доближаването до нея ми се струваше все още невъзможно.

Когато Тиа и Проф си отидоха, затворих очи. Чувствах се страхливец. Не защото не успях да спася Тиа, а защото толкова силно исках тя да дойде с нас.

Да застане начело, да поеме отговорността. Тя щеше да знае какво да прави. За нещастие, това бреме отново легна върху мен.

22.

Отново се намирах на тъмно и топло място.

Имах спомени… гласове като моя, които говореха в хармония. Заедно бяхме едно. Някак загубих тези гласове, но ги исках, имах нужда от тях. Болеше ме, че съм разделен от тях.

Поне ми беше топло, удобно и бях в безопасност. Знаех какво да очаквам, но не можех да се подготвя в съня си. Затова трясъците на гръмотевиците продължаваха да ме плашат. Ехото на ужасен, ридаещ звук като стотици виещи вълци. Ослепителна, студена, остра светлина. Натрапчива, нападателна, щурмуваща, задушаваща. Идваше към мен и искаше да ме унищожи.

Скочих прав и внезапно се събудих.

Бях на пода в горната стая на нашето скривалище. Меган, Коуди и Мизи спяха наблизо. Ейбрахам беше на пост тази нощ. С непознатия Епичен в скривалището, никой от нас нямаше желание да спи сам или с един човек. Освен това със сигурност винаги оставяхме пост.

Искри… Кошмарът. Този ужасен кошмар. Пулсът ми все още беше ускорен, а кожата ми лепнеше. Одеялото ми беше прогизнало от пот; сигурно можех да изцедя от него цяла кофа.

Ще се наложи да кажа на останалите, мислех аз, докато седях в тъмното и опитвах да си поема дъх. Кошмарите бяха пряко свързани с Епичните и техните слабости. Ако кошмарът ми се повтаряше… е, можеше и да означава нещо.

Изритах завивките и установих, че Меган не е на мястото си. Тя ставаше през нощта често.

Проправих си път между останалите към коридора. Не ми харесваше този страх. Не бях вече такъв страхливец, какъвто бях като дете. Можех да се изправя срещу всичко. Всичко.

Стигнах коридора и проверих отсрещната стая. Беше празна. Къде беше отишла Меган?

Двамата с Ейбрахам се бяхме върнали от базата на клана Скат достатъчно късно, така че решихме да починем през нощта и да запазим за утре ровенето в информацията от Тиа. Бях казал на другите слабостта на Проф, което ги накара да се замислят. За момента това беше достатъчно.

Отправих се към стълбите. Стъпвах бос по пода от сол. Трябваше много да внимаваме с водата; разлееш ли, и подът започва да се изтрива под краката ти. Дори и така, сутрин се будех със солена коричка по краката. Да построиш град от нещо разтворимо беше значително по-лошо от това да построиш град от стомана. За щастие, вече не забелязвах миризмата толкова, а даже и усещането за сухота започваше да ми се струва нормално.

Открих Ейбрахам на средния етаж, в кухнята. Обливаше го светлината от мобилния му. Ртичът беше на ръцете му, а пред него се носеше грамадно кълбо живак. Живакът определено изглеждаше като нещо от друг свят: съвършено рефлективен, той се извиваше, когато Ейбрахам движеше ръцете си около него. Ейбрахам раздалечи дланите си и голямото кълбо живак се разтегли като франзела. Изкривяването и движението на отраженията върху огледалната му повърхност ме караха да си представям, че ни показва един различен, изкривен свят.

— Трябва да внимаваме — тихо каза Ейбрахам. — Мисля, че се научих да удържам изпаренията, които този метал изпуска, но може би ще е разумно да намеря друго място за упражнения.

— Не ми харесва да се делим — отговорих аз и си взех чаша вода от големия пластмасов охладител, който държахме на плота.

Ейбрахам протегна дланта си и живакът образува диск пред него — като голяма чиния или щит.

— Чудесно. Подчинява се съвършено на командите ми. И виж това.

Свали диска долу, с плоската страна към пода, после колебливо стъпи върху него. Дискът го удържа.

— Искри. Можеш да летиш.

— Не точно — отговори Ейбрахам. — Не мога да го местя далеч, докато съм отгоре. Освен това трябва да е близо до мен, за да го манипулирам. Но виж сега.

Живачният диск се нагъна и част от него се оттече, оформяйки стъпала пред Ейбрахам. Много тънки, много тесни, огледални метални стъпала. Той можеше да се качва по тях, като се привежда все повече с приближаването до тавана.

— Това ще е от голяма полза срещу Проф — каза Ейбрахам. — Живакът е много силен. Може би ще успея да го използвам срещу силовите му полета.

— Аха.

Ейбрахам ме стрелна с поглед.

— Не си ли въодушевен?

— Просто съм разсеян. Крадеца още ли е буден долу?

— Когато проверих за последно. Той май не спи.

Обсъждали бяхме какво да правим с него, но не бяхме стигнали до заключение. Засега обаче той не представляваше опасност.

— Къде е Меган? — попитах аз.

— Не съм я виждал.

Странно. Ако беше тръгнала да излиза, щеше да се наложи да мине оттук. А аз не я видях на горния етаж, който беше доста малък. Може би Ейбрахам не беше забелязал как се измъква.

Той продължи да работи с ртича — слезе по стълбите и направи други форми. Тежко ми беше да го гледам, но главно по момчешки причини. Всички се бяхме съгласили, че Ейбрахам ще се упражнява с устройството, а Коуди или Мизи ще са резерви. Сега Ейбрахам беше основният ни нападател.

Но, искри, устройството изглеждаше готино. Надявах се да оцелее при действията ни тук. Щом си върнехме Проф и Тиа, аз пак щях да стана нападател. Това беше моето място.

Оставих Ейбрахам и слязох на приземния етаж да нагледам Крадеца. Спрях на прага на стаята му.

Леле.

Някога голите стени сега бяха покрити с драперии от меко червено кадифе. Върху махагонови маси горяха фенери. Крадеца лежеше на диван толкова елегантен, колкото бяха нашите в укритието ни във Вавилар. Носеше грамадни слушалки, а очите му бяха затворени. Не чух какво слуша, ако въобще слушаше нещо. Вероятно слушалките имаха безжична връзка с мобилен.

Пристъпих в стаята. Искри, изглеждаше много по-голяма от преди. Измерих я с крачки и наистина беше по-голяма.

Изкривяване на пространството, казах си аз и добавих и това към списъка със силите му. Злочестие, невероятна сила. Чувал бях само слухове за Епични, които я притежават. А и способността му да материализира предмети от нищото…

— Можеш да го победиш — казах аз.

Крадеца не отговори. Остана си на дивана, без да отваря очи.

— Крадеца — казах аз по-силно.

Той се сепна, смъкна слушалките и ме изгледа гневно.

— Какво?

— Можеш да го победиш — повторих аз. — Проф… ако се изправиш срещу него, може би ще успееш да го победиш. Знам, че имаш множество първични непобедимости. Прибави и способностите да създаваш каквото и да е, да изкривяваш пространството… би могъл да го победиш.

— Разбира се, че не бих могъл. Как мислиш, защо съм тук с вас, безполезни идиоти?

— Това още не съм го разбрал.

— Аз не се бия — заяви Крадеца и посегна пак да си сложи слушалките. — Не ми е позволено.

— От кого?

— От мен самия. Нека другите се бият. Моето място е да наблюдавам. Предполагам, че дори управлението на този град е неподобаващо за мен.

Хората, аз в това число, бяха склонни да действат с презумпцията, че всички Епични по същество са еднакви: себични, разрушителни, самовлюбени. Но докато наистина имаха тези общи черти, те имаха и свои собствени особености. Разрушение цитираше Писанието и целеше — изглежда — да унищожи целия живот на планетата. Регалия канализираше своята тъмнина във все по-грандиозни планове. Повелителят на нощта, в Нюкаго, държеше да работи чрез по-дребни посредници.

Явно и Крадеца имаше своя психоза. Бръкнах в една купа, поставена на малък мраморен пиедестал до вратата. Между пръстите ми се изсипаха стъклени мъниста. Не — диаманти.

— Не допускам — подзех аз, — че можеш да ми направиш…

— Спри.

Погледнах го.

— Трябваше да го изясня в началото — каза той. — Вие не означавате нищо за мен. Не съм тук, за да ви правя подаръци или да ви облекчавам живота. Няма да ставам ничий слуга.

Въздъхнах и пуснах диамантите.

— Не спиш — рекох аз, подхващайки нова тактика.

— Е, и?

— Предполагам, че си взел тази сила от друг Епичен. А дали я взе специално заради кошмарите?

Той ме изгледа, после захвърли слушалките и скочи на крака. Направи една крачка, но прекоси голямото разстояние между нас за един миг.

— Откъде знаеш за кошмарите ми? — попита той, надвиснал заплашително пред мен. По-едър. По-висок.

Зяпнах, а сърцето ми запрепуска. Досега той беше преднамерено мързелив с нас. В момента — смален пред Крадеца, който беше два метра висок, с ужасна усмивка и диви очи — усетих, че само миг ме дели от унищожението.

— Амии… — започнах аз и преглътнах. — Всички Епични ги имат, Крадеца. Кошмарите.

— Глупости. Те са мои. Аз съм уникален.

— Можеш да говориш с Меган. Тя ще ти каже, че също има кошмари. Или пък да намериш някой Епичен и с бой да измъкнеш това сведение. Те имат кошмари, които са свързани със слабостите им. Онова, от което се боят, става…

— Престани с лъжите! — кресна Крадеца, после изръмжа и се завъртя на пети. Отиде до дивана и се хвърли върху него. — Епичните са слаби, понеже са глупаци. Те ще разрушат света. Дай на хората сила и те почват да злоупотребяват с нея. Това е всичко, което е нужно да се знае.

— И ти никога не си го изпитвал? — попитах аз. — Внезапната тъмнина, която произлиза от използването на силите ти, отсъствието на емпатия? Желанието да рушиш?

— Какви ги приказваш, смешно човече?

Замълчах в опит да го разгадая. Нямах голям успех. Може би той беше непрестанно погълнат от тъмнината. Със сигурност се държеше достатъчно арогантно.

Ала не беше наранил никого от нас. Харесваше му да ни командва, но — както осъзнах — не като Епичен. Като разглезено дете.

— Случило се е с теб, когато си бил млад — предположих аз. — Пораснал си като Епичен, способен да взимаш каквото пожелаеш, но никога не си изпитвал тъмнината.

— Не ставай глупав. Забранявам ти да говориш повече за тази идиотщина. Тъмнина? Искаш да припишеш ужасните неща, които Епичните вършат, на някаква мъглява идея или чувство? Ба. Хората се саморазрушават, защото това са заслужили, а не заради някаква мистична сила или емоция!

Сигурно се изправя срещу него постоянно, помислих аз. Какъвто и да е неговият страх, той го вижда всеки ден и го побеждава. Това бяхме научили с Меган: ако не внимаваше, тъмнината отново се промъкваше към нея.

Измъкнах се от подобната на дворец стая.

— Мразя ви, разбираш ли — провикна се Крадеца след мен.

Отново погледнах вътре. Той лежеше на дивана и така наистина приличаше на дете. Тийнейджър със слушалки, който опитва да игнорира света.

— Вие заслужавате това — продължи Крадеца. — Хората са зли до сърцевината си. Това доказват Епичните. Затова измирате.

Крадеца затвори очи и наведе глава назад, далеч от мен.

Потреперих, после проверих за Меган и в другата стая — сега беше претъпкана със запаси. Горе Ейбрахам продължаваше да се упражнява в кухнята. На най-горния етаж почуках на стената до малката баня — за съжаление, отново прибягвахме до използването на кофи. Накрая отново надзърнах във втората спалня.

Празна. Къде…

Чакай малко. Нещо в тази тъмна стая изглеждаше прекалено… хмм… тъмно. Учудих се и влязох, минавайки през някакво було. Меган седеше със скръстени крака на пода от другата страна. До нея имаше малка свещ. Тя гледаше през стената.

Която беше изчезнала.

Стената на скривалището просто беше… изчезнала. А оттатък нямаше и град. Меган гледаше навън към нощния пейзаж — разлюлени поля под милиард звезди. Разтриваше ръката си.

Забеляза приближаването ми и първо посегна за пистолета на пода до нея. После се успокои, щом разбра кой е.

— Здрасти — каза тя. — Нали не те събудих?

— Не — отвърнах аз и се настаних до нея. — Гледката си я бива.

— Лесно се прави. В много от разклонените възможности, Илдития не върви в тази посока. Беше лесно да намеря реалност, където градът го няма и полето е пусто.

— И какво е това? — попитах аз и се пресегнах. — Истинско ли е?

Ръката ми докосна нещо — стената от сол, но изглеждаше, сякаш докосвам празно пространство.

— Засега е само сянка.

— Но ти можеш да идеш и по-далече — казах аз. — Както направи, когато ме спаси от Летящ рицар.

— Да.

— Доведе Зарево — продължих аз, като отново опипах невидимата стена. — Не просто сянката му, не просто… проекция от другия свят. Той самият беше там.

— Виждам, че умът ти работи, Дейвид — предпазливо рече тя. — Какво мислиш?

— Има ли реалност, където Проф не се е поддал на силите си?

— Вероятно. Това е малка промяна и то много скорошна.

— Тогава може да успееш да го доведеш тук.

— Не за много дълго. Какво? Искаш да го включиш в отряда? Моите решения са временни. Това е… — Тя млъкна и отвори широко очи. — Ти не искаш нов Проф като заместител на стария. Ти искаш Проф, който да се сражава с нашия.

— Неговият страх са силите му, Меган. В началото опитах да измисля как да го надхитрим да дари силите си на някого. Обаче няма причина да го правим, докато имаме теб. Ако успееш да доведеш версия на Проф от друг свят, можем да ги накараме да се сражават и бам… задействаме слабостта на Проф. Да го принудим да се изправи срещу собствените си сили възможно най-пряко и така да му помогнем да надвие тъмнината.

Меган се умисли.

— Можем да опитаме. Но не ми харесва да разчитаме на силите, Дейвид. На моите сили.

Погледнах къде разтрива ръката си. Прясно изгорено. Погледнах и свещта.

— Това може да е единственият начин. Проф със сигурност няма да го очаква. Ако ще спасяваме Тиа…

— Ти продължаваш да искаш да се упражнявам — отвърна Меган. — Да отида по-далече, отколкото съм била преди.

— Да.

— Опасно е.

Не отговорих. Знаех, че е опасно. Знаех и че не трябва да искам това от нея. Не беше честно. Но, искри… Тиа беше в ръцете на Проф. Трябваше да направим нещо.

— Добре — каза Меган. — Ще опитам да изменя реалността още малко. Може би ще поискаш да се отдръпнеш леко от стената.

Направих го. Лицето на Меган потъмня от съсредоточаването.

И цялата сграда изчезна. Озовах се сам, увиснал в небето над един непознат свят.

23.

Стомахът ми се обърна, докато падах поне двадесет стъпки, преди да се стоваря в някакъв гъсталак. Растителността омекоти падането, но приземяването ми изкара въздуха. Лежах си там и се мъчех да дишам, ала не успявах да поема дъх. Най-сетне болезнено вкарах въздух в дробовете си.

Над мен се въртеше и люлееше изпълнено със звезди небе. Трудно ми беше да виждам с насълзените си очи. Искри… толкова много звезди имаше, при това в странни комбинации. Купове, ленти, полета от светлина върху черното. Все още не бях свикнал с това. В Нюкаго небето беше забулено с мрак от Повелителя на нощта, затова ми се налагаше да си представям звездите. С годините спомените ми станаха неясни и започнах да си представям звездите разпределени равномерно, като смътните ми спомени от детските книжки.

Действителността беше много по-разпиляна. По-скоро като зърна, пръснати по земята. Простенах и успях да седна. Добре, казах си и се огледах. Сигурно си го заслужих. Какво стана? Дали не бях засмукан в сенчестото измерение на Меган?

Първо изглеждаше така, но се сблъсках с нещо странно: Илдития беше тук, в далечината. Нали Меган каза, че в нейния свят градът не идва насам?

И друго не беше наред. Отне ми срамно дълго време да разбера.

Къде беше Злочестие?

Всички звезди си бяха на мястото, обсипали небето, но вездесъщата червена точка я нямаше. Това беше притеснително. Злочестие винаги беше в небето нощем. Дори в Нюкаго пробиваше тъмнината и ни гледаше.

Изправих се на крака и се взрях горе в опит да го намеря. И когато станах, всичко около мен се замъгли.

Озовах се отново в нашето скривалище, до Меган, която ме разтърсваше.

— Дейвид? О, искри. Дейвид?

— Добре съм — отговорих аз и се помъчих да го осмисля. Да, бях се върнал, точно там, където стоях, преди да пропадна. Стената вече не беше прозрачна.

— Какво стана?

— Изпратих те оттатък случайно — каза Меган. — Ти изчезна напълно, после се върна. Искри!

— Интересно.

— Ужасяващо. Кой знае на какво можеш да се натъкнеш от другата страна, Дейвид? Ами ако те бях пратила в свят с различна атмосфера и ти се задушеше?

— Светът беше като нашия — обясних аз, докато се разтривах и се озъртах. — Илдития беше там, но в далечината.

— Какво… наистина ли? Сигурен ли си? Специално подбрах свят, където този район е празен, за да имам добра гледка.

Седнах.

— Да. Можеш ли отново да се пресегнеш в същия свят, нарочно?

— Не знам — отговори тя. — Нещата, които правя, просто се случват. Все едно свиваш ръката си в лакътя.

— Или ядеш геврек — додадох аз и кимнах.

— Не е… точно така, но както и да е. — Тя замълча и седна на пода до мен. След миг Коуди надзърна да ни види. Явно Меган беше вдигнала много шум, докато ме викаше. Покривалото от тъмна мъгла, което тя беше направила, беше изчезнало и Коуди можеше да ни види.

— Наред ли е всичко? — попита той с пушката в ръка.

— Зависи от определението ти — отговори Меган и се излегна на пода. — Дейвид ме убеди да направя нещо глупаво.

— В това го бива — каза Коуди и се опря на касата на вратата.

— Изпробваме силите ѝ — обясних му аз.

— Ах. И не ме предупредихте?

— Какво щеше да направиш? — попитах аз.

— Да стана и да хапна малко саздърма. Винаги е добре да хапнеш хубава саздърма, преди някой случайно да разруши скривалището ти с удар на неочаквана Епична сила.

— Какво е саздърма? — поинтересувах се аз.

— Не питай. Просто се прави на интересен.

— Мога да му покажа — рече Коуди и посочи с палец зад гърба си.

— Чакай малко. Наистина ли имаш?

— Аха. Намерих на пазара оня ден. Май по тия краища вярват в използването на цялото животно. — Той замълча. — Разбира се, това е противно.

Меган се свъси.

— Не е ли шотландско национално ястие?

— Точно така — отговори Коуди и небрежно влезе в стаята. — Това, че е противно, го прави шотландско. Само най-храбрите сред мъжете дръзват да го ядат. Доказва, че си воин. Като носенето на поличка в студен и ветровит ден. — Той седна при нас. — И какво става със силите?

— Меган ме прати в алтернативно измерение.

— Хубаво — установи Коуди, порови в джоба си и измъкна блокче шоколад. — Не си ми донесъл заек мутант или нещо такова, нали?

— Нямаше зайци мутанти. Но и Злочестие не беше там.

— Виж ти. Това е още по-странно — каза Коуди и отхапа от шоколада. После се намръщи.

— Какво? — попитах аз.

— Има вкус на кал, момко. Липсват ми старите времена.

— Меган, можеш ли да донесеш отново образ от този свят? — попитах аз.

Тя ме погледна скептично.

— Искаш да продължим?

— По стандартите на Епичните — отговорих аз — това не изглежда прекалено опасно. Искам да кажа, ти ме пусна в друг свят, но аз се върнах за по-малко от минута.

— А ако това е заради липсата на практика? — продължи Меган. — Ами ако става по-опасно като го правя повече?

— Това ще означава, че се учиш да въздействаш върху нещата по-трайно. Което ще е огромно предимство за нас. Струва си рискът.

Меган стисна устни, но изглежда я бях убедил. Може би наистина бях прекалено добър в това да карам хората да вършат глупости. Проф неведнъж ме беше обвинявал в това.

Меган махна към стената, която беше променила по-рано, и тя изчезна, като отново предложи гледката на пусто поле.

— Сега и другата страна — казах аз и посочих стената с входа, откъдето Коуди влезе.

— Опасно е — предупреди тя. — Ако се озовем между две сенки, е по-вероятно другото измерение да проникне… Обаче не ти пука, нали? Добре. Дължиш ми една разтривка на гърба между другото.

Отсрещната стена изчезна и сега сякаш тримата бяхме в самотна сграда в равнините, с две отрязани стени. Новата перспектива ни показа онова, което видях по-рано: Илдития в далечината.

— Ха — каза Коуди и стана. Свали пушката от рамото си и използва мерника, за да огледа града.

— В това измерение градът е на друго място — обясни Меган. — Не е изненадващо. Предполагам, че е лесно да се гледат измерения, които са подобни на нашето.

— Не, не е там работата — каза Коуди. — Илдития си е на същото място в това измерение. Но твоят прозорец не се отваря на мястото, където би трябвало да е нашето скривалище.

— Какво? — възкликна Меган и се изправи.

— Виждаш ли онези ниви? Те са източната страна на Илдития, маркирани са от горичката. Същото като в нашето измерение. Градът е на същото място. Просто ние го гледаме отвън.

Меган изглеждаше разтревожена.

— Какъв е проблемът? — попитах я аз.

— Винаги приемах, че моите сенки са пряко свързани с мястото. Че ако издърпам нещо, то е защото същото става в друго измерение, точно където съм била.

— Говорим за промяна на формата на реалността — рече Коуди и сви рамене. — Защо трябва мястото да е от значение, моме?

— Не знам. Просто… не е това, което си мислех винаги. Затова се чудя за колко неща съм бъркала.

— Няма Злочестие — обадих се аз, приближавайки се колкото се осмелих до невидимата стена. — Меган, ами ако сенките, които взимаш, са винаги от един свят, паралелен на нашия? Винаги виждам Зарево в моментите, когато използваш силите си. Това сякаш означава, че сенките, които взимаш, са винаги от неговия свят.

— Аха — съгласи се тя. — Или е това, или има стотици и стотици различни версии на Зарево и всеки свят има по една.

— Звучи ми като главоболие — изръмжа Коуди.

— Нямаш представа — отвърна Меган с въздишка. — Правила съм неща, които твоята теория не може да обясни, Дейвид. Въпреки че е възможно да има един подобен паралелен свят, където се пресягам най-често. Но ако силите ми не намерят там каквото ми трябва, те се пресягат по-далече. И веднага след като се превъплътя, те отиват където искат и правят какво ли не.

Взирах се в далечната Илдития, докато Меган поддържаше сенките. Паралелен на нашия свят, свят без Злочестие. Какво ли е там? И как има Епични, след като го няма Злочестие, което да им даде сили?

Накрая Меган остави образите да изчезнат, а аз разтрих врата ѝ в опит да се справим с главоболието, което всичко това ѝ причини. Тя продължаваше да поглежда към свещта, но не посегна към нея. Не след дълго и тримата се върнахме в леглата. Нужен ни беше сън.

На другия ден щяхме да разровим плана на Тиа и да опитаме да измислим как да я спасим.