Зигзаг

12

Очите неотлъчно я наблюдаваха, докато се движеше гола из стаята.

Тогава я обзе първото предчувствие, леко предусещане за онова, което щеше да последва по-късно, при все че в онзи момент все още не го подозираше. Едва по-късно осъзна, че онези очи бяха само въведение.

Всъщност очите не бяха мракът, те бяха преддверие към мрака.

Не бе изпитала тревога до момента, в който я закараха в къщата.

Дотогава всичко беше нормално и дори забавно. Фактът, че един изрядно костюмиран мъж я очакваше на летището в Цюрих с табела с нейното име, й се стори проява на пословичната швейцарската организираност. Докато следваше широките му крачки, потисна смеха си при мисълта, че отначало го помисли за някой колега и почти се изкуши да захване да обсъжда с него големите проблеми на физиката. Това обаче беше шофьорът.

Пътуването с тъмния фолксваген беше приятно насред един пейзаж, доста различен по цвят от златистото голо плато, което обграждаше Мадрид. Струваше й се, че открива милиард различни отсенки на зеленото, подобно на онези цветни моливи, с които като дете изпъстряше блокчетата за рисуване (та нали тези моливи бяха швейцарски?). Вече познаваше в известна степен тази страна — по време на следването беше прекарала няколко седмици в ЦЕРН (Европейски център за ядрени изследвания) в Женева. Знаеше, че този път се насочват към Технологичната лаборатория за физически изследвания в Цюрих, където я очакваше запазена стая в общежитието. Никога не беше посещавала прочутата лаборатория, в която се бе родила „теорията за секвоята“, ала беше виждала безброй много снимки на сградата.

Затова смръщи вежди, когато разбра, че не я водят там.

Сигурно се намираха на няколко километра на север (на една от табелите бе прочела Дюбендорф), в нещо подобно на малко имение с красиви дървета, добре поддържана морава и луксозни коли, паркирани на входа. Къщата на продуцента. Всъщност ще правят филм. Шофьорът й отвори вратата и свали багажа. Тук ли ще бъда настанена? Ала не й оставиха време за мислене. Някакъв тип, за когото предположи, че ползва услугите на същото шивашко ателие като шофьора (вероятно не беше далеч от истината), я помоли да свали якето си и я погъделичка под мишниците и по крачолите на джинсите с някакъв детектор. Откри ключовете за дома й, нейния мобилен телефон и парите й. Върна й всичко непокътнато и я придружи из някакви помещения, където паркетът отразяваше светлината, сякаш беше езеро с дълбоки води; сетне я предаде в ръцете на друг мъж, който й се представи като Касимир.

Дори и името и заваленият испански, на който говореше, да не го бяха издали, Касимир притежаваше други явни качества, които щяха да й подскажат, че той със сигурност може да е всичко друго, но не и испанец: телосложението му, подобно на вграден гардероб, на когото е бил вдъхнат живот, златистата му коса, бялата му англосаксонска кожа, която контрастираше с черното поло и сивите панталони. Прекрасно изпълняваше ролята си на изтривалка с надпис „Добре дошли“. Дали пътуването й е било приятно? И дали друг път е посещавала Швейцария? Докато я засипваше с тези и още подобни вежливи въпроси, той я въведе в светъл кабинет и я покани да седне при едно писалище от черешово дърво. Зад стола на Касимир един прозорец разкриваше гледка към слънчевия швейцарски ден, а отляво на Елиса (отдясно на Касимир) издължено огледало отразяваше стаята, показвайки образа на друга Елиса с вълниста черна коса, розова тениска с презрамки, изпъкващи на мургавата й кожа върху белите презрамки на сутиена (майка й ненавиждаше подобни „вулгарни“ контрасти), прилепнали джинси и маратонки, а също и на още един огромен Касимир в профил, сплел гигантските си ръце. Тя сдържа смеха си — бе си припомнила едно еротично видео, което беше качила веднъж на компютъра си от интернет, където караха някакво момиче да се съблече в кабинета на продуцент на порнофилми, докато го наблюдава в огледалото. Защото зад това огледало положително някой ме шпионира. Това е търговия с бели жени — оценяват стоката, преди да я приемат.

— Професор Бланес не е тук. — Касимир беше извадил два вида документи — на бяла и синя хартия. — Но щом прочетете и подпишете това, ще отидете при него. Това са общите условия. Четете ги внимателно, защото има неща, които не успяхме да изясним с вас предварително. И ме питайте, ако има нещо неясно. Желаете ли кафе, разхладително…?

— Не, благодаря.

Как се казва на испански — „разхладително“, или „разхладителна“ — изказа колебанията си Касимир с безгрижно любопитство. А когато Елиса разсея съмненията му, добави чистосърдечно: — Понякога се обърквам.

Документите бяха написани на безупречен испански. На бялата хартия пишеше: „Трудови отношения“, а на синята — някакъв код „А6“, но Касимир й обясни за какво става дума.

Синият документ представлява правилата за поверителност. Защо първо не ги прочетете?

Забеляза името си, изписано с главни букви насред безбройните думи в текста, и отново усети тревожно пробождане. Не беше очаквала да види името си вече изписано със същия шрифт като останалата част от документа, а нанесено с химикалка в нарочно оставено непопълнено място. Като видя „ЕЛИСА РОБЛЕДО МОРАНДЕ“, отпечатано с идентични букви като останалите, тя се стресна — сякаш точно тя беше станала причина за написването на целия документ, като че ли прекалено много неща се въртяха около нея.

— Всичко ли е ясно? — попита отново с готовност да услужи Касимир.

— Тук се казва, че няма да имам право да публикувам никаква разработка…

— Така е, за известно време, но само във връзка с изследванията на професор Бланес. Прочетете по-долу: клауза „5C“… „Това ограничение се отнася само за настоящото изследване и за срок не по-малък от две години“, но това не пречи да публикувате трудове заедно с професор Бланес или с който и да било друг професор, ако те са свързани с други теми. А сега погледнете следващата клауза. Предоставя ви се възможност да разработите докторска теза с професор Бланес, при условие че не е свързана с темата от споменатия период… Ако прочетете белия документ, където пише „Размер на стипендията“… ще видите, че тя е доста голяма. И не включва настаняването, което е безплатно — единствено разходи за храна и лични разходи… Ще ви се изплаща всеки месец като заплата до декември тази година включително.

Друг, много по-студен глас, й говореше от синята хартия със заглавия, които тя почти не разбираше: „Норми, свързани с научните изследвания и сигурността на държавите — членки на Европейския съюз“, „Норми за поверителност след изтичане срока на договора“, „Наказателни аспекти на разкриването на държавна тайна и класифицирана информация“… Но не тези изрази я тревожеха най-много, а вежливата настойчивост на Касимир, упорството му да я убеди да не се безпокои, търпението, с което й поднасяше всичко на достъпни порции, за да може да погълне съдържанието на цялата чиния, без да се противи.

— Ако искате да ви оставя сама да го прочетете на спокойствие…

Вдигна поглед и замижа, защото светлината нахлуваше през прозореца. Даде си сметка за нещо, което не беше забелязала досега — нима беше възможно? Касимир носеше очила. Кога ги беше сложил? С тях ли беше от самото начало? Умът й дълбаеше около този и други въпроси и я караше да се чувства объркана.

— В какво се състои работата?

— Ще помагате на професор Бланес.

— Но в какво?

— В неговите изследвания.

Потисна изнервения си смях. От огледалото другата Елиса я гледаше злобно.

— Искам да знам какви изследвания ще трябва да правя с професор Бланес.

— А, нямам никаква представа. — Касимир се усмихна. — Не съм физик.

— Да, но аз бих искала да знам какво ще трябва да правя, ако нямате нищо против.

— Веднага ще го узнаете. Щом подпишете условията, ще задействаме всичко ей „сегинка“… „Сегинка?“ — Поколеба се и се поправи: — „Сегичка“.

Този път Елиса не сподели шеговитостта му.

— Кои условия?

— О, исках да кажа, щом чисто и просто подпишете.

Това е като разговор между глухи. Каза си, че ако майка й я видеше в този момент, би разпознала Злобна-усмивка-номер-едно-на-Елиса-Робледо. Ала господин Касимир не беше майка й и също се усмихна.

— Вижте, нямам намерение да подписвам, преди да съм наясно какво ще трябва да правя.

Като покорно огледало (или ехо на нейното поведение), Касимир прояви раздразнение:

— Вече ви обясних, ще помагате в изследванията на професор Бланес…

Какво означава „ИГ сигурност“? — промени тя тактиката и посочи някакъв ред на бялата хартия. — Пише го навсякъде. Какво е това?

— О, основната компания, която финансира проекта. Това е консорциум от няколко изследователски организации…

— „ИГ“ „Игъл Груп“ ли означава?

— Това са инициалите. Но аз не работя за тях и не знам.

Оо, колко сте хитър, господин Оо. Елиса реши да забрави за учтивостта и да изстреля право в лицето на господин „Оо“ дъжд от сачми.

— Вие ли ме следяхте през последните седмици? Вие ли поставихте предавател в мобилния ми телефон и ме накарахте да отговарям на въпросник от петдесет въпроса?

С удоволствие видя как усмивката и спокойствието на този тип се изтриват напълно от лицето му, отстъпвайки място на обърканост. Очевидно беше, че получените инструкции са имали предвид по-смирени клиенти, или пък той я беше подценил, смятайки, че като момиче ще се поддаде по-лесно на манипулиране.

— Извинете, но…

— Не, вие ме извинете. Мисля, че вече знаете доста относно скромната ми особа. Сега е мой ред да искам обяснения.

— Госпожице…

— Искам да говоря с професор Бланес. В крайна сметка ще работя с него.

— Вече ви казах, че не е тук.

— Добре, настоявам някой да ми каже поне върху какво точно ще работя.

— Няма да узнаете това — изрече друг глас на съвършен английски.

Мъжът току-що бе влязъл през една врата до огледалото, зад Елиса. Беше висок и слаб и носеше безупречно ушит костюм. Русата му коса бе прошарена на слепоочията, а мустакът му беше старателно оформен. С него се беше появил още един мъж — нисък и як. Значи е вярно, шпионирали са ме. Сърцето й се сви.

— Разбирате английски, нали? — продължи мъжът с глас, подобен на виолончело, и пристъпи към нея. За разлика от Касимир не й подаде ръка, нито пък си направи труда да се престори на сърдечен. Очите му я впечатлиха най-много: бяха сини и студени като диамантен резец. — Казвам се Харисън, а този господин се нарича Картър. Отговаряме за сигурността. Повтарям ви — няма да узнаете нищо. Ние самите нищо не знаем. Става дума за разработка, свързана с изследванията на професора и смятана за „класифицирана информация“. Професорът се нуждае от сътрудничеството на млади учени и вие сте между избраните.

Мъжът млъкна и спря. Стоеше до нея, впил сините си остриета в лицето й. След кратка пауза добави:

— Ако приемате, подпишете. Ако ли пък не, връщате се в Испания и всичко приключва. Някакви въпроси?

— Да, няколко. Следяхте ли ме?

— Всъщност да — отвърна мъжът с досада, сякаш това беше най-очевидното и незначително нещо. — Следяхме ни, наблюдавахме движенията ви, накарахме ви да отговорите на един въпросник, проучвахме частния ви живот… По същия начин действахме и с други кандидати. Всичко е законно. Прието е по силата на международни договорености. Обикновени рутинни действия. Когато кандидатствате за нормална работа, вие представяте автобиография и отговаряте на въпроси на интервю и това не ви се струва нередно, нали? Е, това тук са рутинните действия при постъпване на работа, дефинирана като „класифицирана информация“. Други въпроси?

Елиса спря, за да размисли. В ума й се пресичаха като светкавици лицето на Хавиер Малдонадо и звукът на неговия глас. „Добра журналистика се прави с търпеливо събирана информация.“ Кучи син. Но бързо се успокои. Той просто си беше вършил работата. Сега е мой ред да свърша своята.

— Можете ли да ми кажете поне дали ще остана в Цюрих?

Не, няма да останете тук. Щом подпишете, ще бъдете отведена другаде. Прочетохте ли раздела „Изолация и контрол на сигурността“?

Втора страница от синия документ — помогна й Касимир, намесвайки се за пръв път в новия разговор.

— Изолацията ще бъде пълна — каза Харисън. — Всяко обаждане, всеки контакт с външния свят, каквото и да е средството на осъществяването му ще бъдат контролирани. За пред останалия свят — и тук включвам близки и приятели — ще продължавате да бъдете в Цюрих. Всяко непредвидено събитие, произтичащо от това положение, е наша грижа. Вие няма защо да се безпокоите например, че семейството ви или някой приятел може да реши да ви изненада, като ви навести, и ще установи, че ви няма. Ние ще се справяме с това.

— Когато казвате ние, кого имате предвид?

Мъжът за пръв път се усмихна.

— Господин Картър и себе си. Нашата мисия е да направим така, че вие да мислите единствено за уравнения.

— Погледна часовника на ръката си. — Времето за въпроси изтече. Ще подпишете ли, или ще изчакате тук следващия полет за Мадрид?

Елиса погледна листовете на масата. Изпитваше страх. Страх, който отначало окачестви като „нормален“ — всеки на нейно място би се чувствал така, — но впоследствие разбра, че в него се крие нещо повече. Като че ли някакъв глас вътре в нея й крещеше: Не прави това! Не подписвай. Тръгни си.

— Мога ли да изчета всичко на спокойствие, с чаша вода? — каза.

Тайнствените изживявания могат да се окажат незабравими, но същевременно — и това е парадоксалното — подробностите, които си спомняме от тях, често са незначителни, несвързани и дори глупави. Изменчивата ни памет запечатва като с нагорещено желязо в спомените ни определени усещания, но в същото време не позволява те да са най-подходящите за едно обективно описание на цялостното събитие.

Не на себе си, изнервена, Елиса беше съхранила от онова първо пътуване само най-обикновени сцени. Като например разправията между Картър, якия мъжага (само той я придружи, а Харисън щеше да срещне отново, дълго след първото им запознанство), и един от подчинените му, докато се качваха в десетместния самолет, който ги очакваше същия ден по обяд на летището в Цюрих — спорът бе възникнал привидно от упоритото съмнение дали „Абдул си е на мястото“, или „Абдул си е тръгнал“ (така и не разбра кой бе Абдул). Пазеше спомен също за големите, космати и жилести ръце на Картър, който седеше в другия край на пътечката в самолета и вадеше някаква папка от куфарчето си. Или пък мирисът на цветя и газьол (ако изобщо е възможен подобен смесен аромат) на летището, където кацнаха (казаха им, че е на територията на Йемен). Или пък онзи забавен момент, когато Картър трябваше да й покаже как да си постави спасителната жилетка и да си нахлузи каската, докато се качваха на огромния хеликоптер, спрял на отдалечена писта: „Не се плашете, това са обикновени мерки за сигурност при продължителни полети с военни хеликоптери.“ Или пък подстриганата като канадска ливада коса на Картър и рядката му брада, прошарена тук-таме с бяло. Или пък донякъде резките му маниери, особено когато даваше нареждания по телефона. Или топлината, която я беше обляла, след като си сложи каската.

Всички и всеки един от тези дребни детайли изградиха спомена за нейните преживявания от най-краткия ден и най-дългата нощ в живота й (пътуваха в посока изток). С тези късчета през следващите години тя щеше да се мъчи да пресътвори един петчасов полет със самолет и хеликоптер.

Ала от всички спомени, които ръждата на времето караше да помръкнат, един остана незаличим, отчетлив докрай и тя го възстановяваше непокътнат всеки път, когато се сещаше за онова приключение.

Думата върху корицата на папката, която Картър извади от куфарчето.

Тази странна дума представляваше повече от всичко друго визуално обобщение на въпросния ден. Последвалите събития щяха да направят така, че тя никога да не я забрави.

„Зигзаг“.

13

„Представете си някой, копнеещ да проумее всичко, което аз съм видял“ — тази любопитна фраза се четеше на английски под рисунка, на която беше изобразен мъж, съзерцаващ два светлинни кръга в небето. Търсеше да си облече някаква дреха, когато въпросната рисунка привлече вниманието й. Представляваше ваденка, поставена на стената на леглото й откъм главата, която тя не беше забелязала дотогава.

И точно тогава се случи онова нещо.

Не става дума за някаква разумна мисъл, а за нещо като физическо усещане, някаква топлина в слепоочията й. Беше съблечена и това изостри тревогата й. Обърна глава и погледна към вратата.

И видя очите.

Не бе като да не го беше очаквала. Бяха я предупредили, че е възможно подобно нещо да се случи — в Нуева Нелсон надали щеше да може да се наслаждава на неприкосновеност на частния си живот. Беше й го казала госпожа Рос предната вечер, посрещайки я на песъчливата земя, където хеликоптерът се беше приземил (всъщност тази нощ — часовете се объркваха в главата й). Госпожа Рос наистина се беше държала много внимателно, дори сърдечно: усмивката, с която я посрещна на слизане от самолета, почти докосваше златистите обеци с форма на детелина, увиснали на ушите й. Протегна и двете си ръце.

— Добре дошла в Нуева Нелсон! — възкликна възторжено, когато се отдалечиха от оглушителния рев на витлата — човек би казал, че пристига на някакво грандиозно празненство и че тази жена е натоварена със задачата да посреща гостите и да организира забавленията.

Но не ставаше дума за празненство. Мястото беше много тъмно и горещо, точно така — тъмно и горещо, и светлини от прожектори се движеха, осветявайки части от бодлива тел. Морски бриз, неприличащ на никой друг от предишни брегове, разроши косата й и при все че имаше тапи в ушите си, тя дочу странни шумове.

— Намираме се на около сто и петдесет километра на север от архипелага Чагос и на приблизително триста километра на юг от Малдивските острови, в средата на Индийския океан — продължи госпожа Рос на английски, докато с подскоци се придвижваше през пясъка. — Островът е бил открит от португалец, нарекъл го Ла Глория, но след като станал британска колония, бил прекръстен на Нуева Нелсон. Принадлежи към BIOT (Британски територии в Индийския океан) до 1992 година, но понастоящем е част от владения на консорциум на Европейския съюз. Това е благословен рай, сама ще се убедиш. Въпреки че не бива да очакваш кой знае какво — островът е по-малък от дланта ти, някакви си единайсет квадратни километра.

Бяха прекосили бодливата тел през нещо като врата в заграждението, която един войник (не полицай, а въоръжен до зъби войник; тя никога не беше се доближавала толкова до човек, оборудван с подобно оръжие) държеше отворена. Елиса се обърна, за да види дали господин Картър ги следва, но видя само двойка войници до хеликоптера, от който току-що беше слязла.

— Ще разгледаш острова сутринта. Предполагам, че си изморена.

— Не много. — Всъщност имаше чувството, че е забравила какво прави човек, за да се измори.

— Не ти ли се спи?

— У дома… — прекъсна, защото си даде сметка, че говори на испански. Преведе бързо. — У дома обикновено си лягам късно.

— Разбирам, но сега е 4:30 сутринта.

— Колко?

Смехът на госпожа Рос беше приятен. Елиса също се засмя, когато осъзна грешката си. Според нейния часовник още нямаше единайсет вечерта. Пошегува се малко: не искаше госпожа Рос да си каже, че няма много опит в пътуванията, което не беше истина. Но нервите й изневеряваха.

Повървяха до последната барака в една редица от общо три сглобяеми постройки. Госпожа Рос отвори някаква врата и те се озоваха в коридор, осветен от малки лампички, подобни на онези, които продължават да светят в киносалоните след угасване на осветлението. Това, което Елиса усети най-силно, беше промяната в температурата, дори в самата атмосфера от лепкавия въздух на открито в задуха на затворените помещения в тези сглобяеми постройки. От двете страни на коридора имаше стаи със странни шпионки на вратите. Госпожа Рос отвори друга врата в дъното, поспря пред първата отляво, завъртя дръжката, без да използва ключ, и запали лампата в съседно помещение.

— Това е твоята стая. В момента не се вижда добре, защото нощем се оставя само осветлението в банята, но…

— Прекрасна е.

Беше очаквала да я настанят в нещо като килия. Ала помещението беше просторно — по-късно щеше да измери около пет метра на ширина и три на дължина и уютно мебелирано с гардероб, малко писалище и легло в средата с нощно шкафче до него. От леглото нататък стаята се стесняваше към второ помещение, чиято врата госпожа Рос побърза да отвори: „Банята“, поясни.

Тя се задоволяваше да кима утвърдително и да изказва задоволство, ала госпожа Рос мина направо на темата в нещо подобно на разпит „между жени“: колко смени бельо носи, ползва ли специален шампоан, какви видове превръзки са й необходими, има ли пижама, или не използва такава, носи ли бански костюм и т.н. Сетне посочи входната врата и Елиса забеляза, че тя също е снабдена с правоъгълно стъклено прозорче за наблюдение в стила на онези от филмите по стаите на опасни луди. Изпита странно усещане. Друго, идентично прозорче се виждаше на вратата на банята, която нямаше ключалка, нито райбер.

— Такива са инструкциите за сигурност — обясни й Рос.

— Те го наричат „кабини с намалена защита на частния живот втора степен“. За нас това означава, че всеки психопат може да ни шпионира. За щастие сме заобиколени от сериозни и порядъчни мъже.

Елиса отново отстъпи на изкушението да се усмихне, въпреки че липсата на усамотеност предизвикваше у нея куп особени усещания, които като цяло й бяха неприятни. Но изглеждаше, че с госпожа Рос нищо не беше в състояние да е лошо.

Преди тя да се оттегли, Елиса я разгледа на светлината на банята: беше пълничка, зряла жена, вероятно прехвърлила петдесетте и носеше сребрист пуловер и маратонки; бе грижливо гримирана, с прическа като на току-що излязла от фризьорски салон, беше окичена със златисти обеци, пръстени и гривни. За пуловера й бе защипана картичка с нейната снимка, име и длъжност: „Черил Рос. Научна секция“.

— Съжалявам, че ви накарах да станете толкова рано с пристигането си — извини се Елиса.

— Нали затова съм тук. Сега трябва да си починеш. Утре в девет и половина (след около четири часа) имате планувана среща в централната зала. Но преди това можеш да се отбиеш в кухнята и да закусиш. Каквото и да ти потрябва през цялото това време, обръщай се към домакина.

Последната фраза като че ли издаваше, че госпожа Рос очаква въпрос. Елиса й достави това удоволствие.

— Кой е домакинът?

— Стои пред теб — отвърна госпожа Рос истински поласкана.

„Представете си някой, копнеещ да проумее всичко, което аз съм видял“, пишеше на ваденката. Наведе се да я прочете и тогава разбра, че не е сама.

Очите като на влечуго я наблюдаваха втренчено. Осъзнаваше, че е смешно да се плаши по този начин, но не можа да овладее стряскането и отскочи назад, като с едната ръка прикри гърдите си, а с другата — пубиса, докато се питаше къде ли, по дяволите, бе захвърлила кърпата. Част от съзнанието й — по-снизходително — я разбираше. След като не бе мигнала през часовете за почивка в резултат на стресиращите събития (вчера бях в Мадрид и се сбогувах с майка си и Виктор, а тази сутрин, за Бога, съм на някакъв остров насред Индийския океан) умората й се беше отразила, снижавайки нейния праг на раздразнителност.

Независимо от всичко, ентусиазмът не я беше напуснал. Бе станала много преди предвидения час, след като забеляза светлина през един стъклен правоъгълник на стената в дъното, и беше зяпнала от изненада, когато се показа навън. Едно е да знаеш, че си на остров, а друго, съвсем различно — да съзерцаваш тъмния хоризонт на надигащи се вълни, които се полюшват почти на един хвърлей разстояние от теб, отвъд преграда от бодлива тел, палми и плаж.

После реши да вземе душ и свали тениската и бикините си, без да мисли за шпионки и каквото и да е наблюдение. Банята беше точно толкова широка, колкото да не удря коленете си в стената, докато седеше на тоалетната чиния, но въпреки това водата, обливаща тялото й и падаща в металното корито без завеси, й се стори прекрасна, със съвършена температура. Видя кърпа и се избърса. Излезе от банята, докато още се изтриваше, и с навъсено чело разгледа шпионката — беше тъмна. Не обичаше да е на показ, но пък нямаше да променя навиците си сега. Захвърли кърпата на… на някакво проклето място (къде, мамка му?) и отвори ципа на куфара си, за да извади дрехи. Тогава забеляза украсата на стената, която беше откъм главата на леглото й — ваденки и картички бяха поставени там, сякаш за да придадат по-приятен вид на облицования с алуминий куб, който й служеше за подслон. Пристъпи, за да разгледа тази, която най-много й хареса, и изведнъж изпита онова странно усещане и забеляза очите в шпионката на вратата.

Случи се тогава.

Едновременно с това отскочи, прикривайки се, подобно на оскърбена девица.

Точно в този миг в ума си за пръв път усети някакво предчувствие за мрак.

— Добре дошла в Нуева Нелсон, въпреки че, предполагам, вече са те поздравили.

Позна го, преди да го е видяла да влиза. Помисли си, че би познала тези воднистосини очи, където и да са — насред Индийския или Тихия океан, или пък на Северния полюс. Същото се отнасяше и за гласа му.

Рик Валенте влезе в стаята и затвори вратата. Беше облечен с тениска и зелени бермуди, които добре се съчетаваха, въпреки че ни най-малко не приличаха на дрехите, които носеше обичайно („Като че ли и за него е било изненадващо това пътуване до острова“ — помисли тя); в ръцете си държеше две димящи канички. Четвъртитото му лице беше разтегнато в усмивка.

— Поисках стая с двойно легло, но нямаха. Ще се задоволя да те виждам така всяка сутрин. Всъщност, ако търсиш кърпата, ето я тук, на земята. — Посочи от другата страна на леглото, ала не направи никакъв жест да я вдигне. — Съжалявам, ако съм те изплашил, но знаеш, че тук усамотението е забранено със закон. Това тук е нещо като сексуална комуна, всеки си доставя удоволствие с всеки. Климатът също благоприятства това — нощем изключват климатиците. — Остави каничките на писалището и извади от издутите си джобове две картонени чаши и четири триъгълни сандвича, завити в целофан.

Застанала права до прозореца, все още прикривайки се с ръце, Елиса усети леко безволие. Валенте беше единственият трън, забит в нейното щастие. Естествено, той си беше такъв, какъвто обикновено, неизменно целящ да я унижи, и изглеждаше, че се чувства в собствени води, вероятно заради лекотата, с която беше успял да я накара да се изчерви. Така или иначе, тя бе очаквала да се срещне с него рано или късно (е, вярно е, че не беше предвиждала да е гола) и имаше прекалено много неща, за които да мисли, за да се тревожи за нещо толкова незначително като това, че я беше видял разсъблечена.

Въздъхна, свали ръце и тръгна, като че ли нищо не се беше случило, към кърпата. Валенте я наблюдаваше развеселен. Накрая поклати глава, сякаш я оценяваше.

Не е зле, но не бих ти дал десет, дори не и десет без четири стотни, заслужаваш максимум седем. Тялото ти е… как да го определя? Прекалено зашеметяващо, пищно… с изобилие от жлези и заоблености… На твое място бих обръснал слабините си.

— Радвам се да те видя, Валенте — отвърна тя с безразличие и му обърна гръб, увита в кърпата. Продължи да рови из куфара си. — Струва ми се, че се събираме в девет и половина.

— С удоволствие ще те придружа, но предположих, че няма да ти хареса да закусваш с непознати и затова реших да споделя закуската си насаме с теб. Какво предпочиташ — шунка и кашкавал, или пиле?

Колкото до закуската насаме, беше прав. Бе гладна и нямаше желание да започне сутринта със запознанства и размяна на поздрави.

— Кога пристигна? — попита го, след като избра пилето.

— В понеделник. — Валенте й показа каничките: бяха пълни до половината с кафе.

— Със или без захар?

— Без.

— За мен също. Споделям горчивината ти.

Елиса беше извадила тениска с презрамки и къси панталонки, които, за щастие, бе пъхнала в багажа си за през свободното време в Швейцария.

— Какво означава всичко това? — запита. — Знаеш ли?

— Казах ти вече: сексуален експеримент. Морските свинчета сме ние.

— Питам те сериозно.

— И аз съм сериозен. Отнето ни е правото на усамотение и сме принудени взаимно да си гледаме задниците, напъхани в метални клетки на някакъв остров в Индийския океан с тропически температури. На мен това ми звучи като секс. Що се отнася до останалото, знам толкова, колкото и ти. Смятах, че Бланес е в Цюрих и бях силно изненадан, когато ме доведоха тук. После се изненадах още повече, когато разбрах, че ти също ще дойдеш. Сега вече свикнах с изненадите — те са част от живота на островитяните. — Вдигна каничката си. — За нашия бас.

— Вече няма никакъв бас — отвърна Елиса. Отпи глътка кафе и й се стори отлично. — Квит сме.

— Не се надявай. Победителят съм аз. Вчера Бланес ми каза, че твоите идеи за променлива на локално време са смешни, но че си прекалено добра, за да не бъдеш избрана, и аз нямаше какво да му възразя. А сега, след като вече имам познания за причината, не мога да не се съглася с него.

Елиса се нахвърли лакомо върху сандвича си.

Ще ми кажеш ли най-сетне какво точно знаеш? — попита. Знам единствено, че нищо не знам. Или много малко. — Валенте нагълта закуската си на два залъка. — Зная, че от самото начало бях прав и че работата, каквато и да е тя, е наистина дебела… Толкова дебела, че не искат да я огласяват. Затова са потърсили студенти като нас, разбираш ли, скъпа? Непознати имена, които да не засенчват техните… Колкото до останалото, смятам, че събранието и девет и половина ще има за цел да запълним празнините и информацията. Ала ще те попитам, подобно на Господ, който запитал Соломон: „Какво точно искаш да знаеш?“ Знаеш ли какво се прави с мръсните дрехи?

— Това вече мога да ти кажа. Ние сами си ги перем. В кухнята има пералня, сушилня и дъска за гладене. Наше задължение е освен това да си оправяме леглата и да почистваме стаите си, да мием съдовете и да се редуваме за готвенето. И искам да ти кажа, че момичетата имате допълнителна работа вечер, тъй като сте длъжни да задоволявате мъжете. Сериозно: експериментът на Бланес има за цел да провери дали хората могат да понесат семейния живот, без да изгубят разсъдъка си… Сутиен ли ще си слагаш? Ама, моля ти се!… Всички момичета си носят гърдите свободно! Все пак сме на остров, скъпа!

Елиса не му обърна внимание и влезе в банята, за да се облече.

— Кажи ми — рече, докато вдигаше ципа на късите си панталонки, — през цялото ли време на острова ще трябва да те понасям?

— Става дума за около единайсет квадратни километра заедно с езерото, така че не се притеснявай. Има достатъчно пространство, за да не си виждаме муцуните.

Тя се върна в спалнята. Рик я наблюдаваше от леглото, сърбайки кафето си.

— Понеже се сбъдна желанието ми да те видя без дрехи, може би е време да ти разкрия истината — подхвърли. — Не Бланес ми се обади в неделя, а Колин Крейг, приятелят ми от Оксфорд. Бил съм кандидатът, определен от него, той вече ме бил избрал без мое знание и затова ме проучвали и наблюдавали. Проучвали и теб, като друг възможен кандидат — този път от страна на Бланес, — при все че той още не те бил избрал окончателно. Но след като прочел курсовата ти работа, всички съмнения отпаднали. — Усмихна се на изненадата, която тя не можеше да скрие. — Ти си булката на Бланес.

— Какво?

Развеселен от изражението на Елиса, Валенте добави:

— Ти беше права, скъпа: променливата с локално време представляваше ключът, а на нас и през ум не ни минаваше.

Облаци, големи като претъпкани със зърно чували, закриваха слънцето и голяма част от небето. Въпреки това не беше студено, а въздухът бе плътен и лепкав. Под тези небеса пейзажът, който се разкри пред очите й, я очарова — ситен пясък, кичести палми, тропическа гора отвъд малкото летище за хеликоптери и сивкаво море, обграждащо всичко това.

Докато вървяха към втората барака, Валенте й обясни, че Нуева Нелсон има формата на подкова, отворена на юг, където бяха разположени кораловите рифове, приютявайки в средата соленоводно езеро с площ приблизително от пет квадратни километра, така че можеше да се каже, че островът е атол. Научната станция се намираше на север, на ивицата от твърда земя, а между нея и езерото се виеше гористият пояс, който в момента виждаха.

— Може някой ден да си направим излет — добави. — Има бамбук, палми и дори лиани, а и пеперудите не са за пренебрегване.

Чувство, подобно на неизпитвана преди радост, завладя Елиса, докато пристъпваше по пясъка. Независимо от телените ограждения и останалите съоръжения, които не бяха кой знае колко в тон с природната картина: параболични и вертикални антени, сглобяеми хангари и хеликоптери. Не я смути и видът на двамата войници на пост при входа, нито дори дразнещото присъствие на Валенте — незначително, но изнервящо, подобно на дребно камъче в обувката. Предположи, че щастието й се дължи на много съкровени причини, вдълбани някъде в подсъзнанието й. Това беше един осъществен в действителността копнеж по земен рай. Намирам се в рая, си каза.

Усещането продължи точно двайсет секунди, времето докато беше навън.

Щом прекрачи прага на втората барака, по-просторна от първата, и се видя обградена от изкуствено осветление, метални стени и прозорци със стоманени рамки, които разкриваха функционална столова, и най-малката мисъл за рай се изпари от съзнанието й. Остана единствено чувството й за професионална гордост при спомена за думите на Валенте: Решението ми е правилно.

— Научната станция също има форма на подкова, или по-скоро на вилица — обясни Рик, рисувайки във въздух.

— Първата барака е най-близо до летището за хеликоптери и там са лабораториите; втората представлява централното крило и в нея са разположени прожекционната зала, трапезарията и кухнята с тайника в пода към склада; в третата барака са спалните. Напречно разположената постройка представлява нещо като зала за управление, или поне така я наричат. Бил съм там само веднъж, но искам пак да отида: оборудвана е с най-модерни компютри и страхотен ускорител на частици, нов вид синхротрон. А сега вървим към прожекционната зала…

Сочеше към отворена вляво врата, откъдето долитаха думи на английски. До този момент Елиса не беше видяла никого — предполагаше, че екипът сигурно не е многоброен. Неочаквано Черил Рос се показа на вратата с риза и джинси, но със същата прическа и усмивка от предната мощ. Елиса се сбогува с испанския, тутакси щом я видя.

— Добро утро — поздрави Рос напевно. — Точно бях тръгнала да ви търся! Шефът отказва да започнем, преди всички да сме се събрали, знаеш го какъв е… Как беше първата ти нощ в Нуева Нелсон?

— Спала съм като заклана — излъга Елиса.

— Радвам се.

Залата приличаше на зала за семейно кино, обзаведено за около десетина зрители. Местата за сядане бяха разположени в редици по три. На стената в дъното имаше конзола с компютърна клавиатура, а на противоположната стена — екран, дълъг около три метра.

Това обаче, което в този момент най-силно привлече вниманието на Елиса, бяха хората — станаха, произвеждайки невероятен шум със столовете. Настъпи бъркотия от ръце и целувки по бузите, когато Валенте я представи като „последната липсваща“. Принудена да мисли на английски, Елиса се остави да я повлекат събитията.

Вече беше виждала Колин Крейг — млад и привлекателен мъж с къса коса, кръгли очила и брадичка по контура на устата. Спомни си, че красивата жена с кестенява коса беше Жаклин Клисо, която запази дистанция и само се ръкува с нея. Затова пък Надя Петрова, момичето с коса като на албинос, прати по дяволите всякакво дистанциране и сърдечно я целуна, предизвиквайки всеобщ смях, докато се мъчеше да произнесе на испански „Аз също съм палеонтолог.“

— Радвам се да се запозная с теб — добави, изпълнявайки още един езиков пирует, а на Елиса й стана много приятно, че тя проявява усилие да говори на нейния език.

Валенте пък разигра една от типичните за него сцени, за да представи другата жена — слаба, в зряла възраст, с четвъртито и сбръчкано лице и внушителен нос, обсипан с лунички. Обви с ръка раменете й, предизвиквайки у нея усмивка на неудобство.

— Представям ти Розалин Рейтер от Берлин, любима ученичка на Райнхард Зилберг, завършила е история и философия на науката, но понастоящем се е посветила на една много специална област.

— Коя по-точно? — попита Елиса.

— История на християнството — отвърна Розалин Рейтер.

Елиса не промени тона си, изразяващ вежлива веселост, но мислите й бяха другаде. Наблюдаваше лицата на хората, с които щеше да работи, и размишляваше. Две палеонтоложки и един специалист по история на християнството… Какво ли означава това? В този миг Крейг посочи нещо.

— Ето го и Съвета на мъдреците.

През вратата влязоха един след друг Давид Бланес, Райнхард Зилберг и Серджо Марини. Последният затвори вратата след себе си.

Този жест породи у Елиса мисъл за подбор — тези, които щяха да живеят в рая, и низвергнатите; допуснатите до вечната божествена милост и онези, които щяха да си останат на земята. Преброи ги — бяха десет заедно с нея.

Десет учени. Десетима избраници.

Всички заеха местата си в последвалата тишина. Прав пред всички и с гръб към екрана остана единствено Бланес. При вида на неспокойните листове в ръцете му, Елиса реши, че сънува.

Бланес трепереше.

— Приятели, изчакахме всички участници в проекта Зигзаг да се съберат, за да ви дадем обясненията, които безсъмнено всички очаквате да чуете… Веднага ще ви кажа следното: тези, които днес сме се събрали в тази зала, можем да се смятаме за истински щастливци… Ние ще видим нещо, което никое друго човешко същество никога не е наблюдавало. Не преувеличавам. Ще ни се предостави случай да виждаме неща, които нито едно създание — било то живо или мъртво — никога не е съзерцавало от началото на света…

Вълна от ледени тръпки вцепени Елиса.

До днес не е браздена тук водата…

Изправи се на мястото си, готова да се потопи заедно с деветимата си изумени другари в тези небраздени води.