I. Телефонното обаждане

Когато опасността ни се струва малка, престава да е малка.

Франсис Бейкън

1

Мадрид

11 март 2015 г.

11:12 ч.


Точно шест минути и тринайсет секунди преди животът й ужасяващо и окончателно да промени посоката си, Елиса Робледо беше заета с нещо съвсем банално: водеше на петнайсет второкурсници по инженерни науки факултативен курс по съвременни теории във физиката. По никакъв начин не подозираше това, което беше на път да й се случи, тъй като, за разлика от толкова много студенти и по-малко преподаватели, на които университетските помещения често вдъхваха страх, Елиса се чувстваше по-спокойна и нулата, отколкото у дома си. По същия начин се беше чувствала и в стария колеж, където беше завършила средното си образование, и в голата зала на факултета, докато бе следвала. Сега работеше в модерната и светла сграда на Висшето училище по инженерство в университета „Алигисри“ в Мадрид — здание, лишено от лукс, чиито зали имаха големи прозорци, хубав изглед към университетското градче, прекрасна акустика и дъх на мебелировка от благородно дърво. Елиса би се радвала да живее на подобно място.

Подсъзнателно смяташе, че тук нищо лошо не може да й се случи. Лъжеше се, и то много, и само след малко повече от шест минути щеше да узнае това.

Елиса беше блестящ преподавател, обвеян от известен ореол. В университетите винаги има определени студенти и преподаватели, около които се носят легенди, и енигматичната фигура на Елиса Робледо се свързваше с тайнственост, която всички жадуваха да разбулят.

В известен смисъл раждането на „мистерията Елиса“ беше неизбежно — тя бе млада и неангажирана жена, с дълги и вълнисти черни коси, с лице и тяло, които прекрасно биха се вписали на корицата на което и да е женско списание за красота; в същото време притежаваше аналитичен ум и удивителна дарба за абстракции и сложни изчисления — качества, така неоценими в студения свят на теоретичната физика, където владеят принципите на науката. На физиците теоретици се гледаше с уважение, дори с преклонение. От Айнщайн до Стивън Хокинг учените, посветили се на теоретичната физика, олицетворяваха признатия и благословен образ на физиката в очите на тълпата. При все че темите, с които се занимаваха, бяха непонятни и направо несмилаеми за голямото мнозинство, те предизвикваха сензация. Хората виждаха в тях прототип на хладния и мрачен гений.

У Елиса Робледо обаче нямаше нищо от този хлад: тя гореше от страст да преподава и това омайваше студентите й. На всичко отгоре беше отличен професионалист и мил и съпричастен колега, готов неизменно да помогне на приятел в беда. На пръв поглед в нея нямаше нищо странно.

И това беше най-странното.

По всеобщо мнение Елиса беше прекалено съвършена. Прекалено интелигентна и способна например, за да работи в някакъв маловажен факултет по физика, чийто курс не беше задължителен за учещите се икономисти в „Алигиери“. Колегите й бяха убедени, че тя би могла да спечели доста по-добро място, като например във Висшия съвет за научни изследвания, или да оглави катедра в някой държавен университет, или да заеме важен пост в престижен център в чужбина. В „Алигиери“ Елиса като че ли се пилееше напразно. От друга страна, никоя теория (а физиците толкова си падат по теориите) не беше способна да обясни удовлетворително как така на трийсет и две годишна възраст, почти трийсет и три (щеше да ги навърши след един месец, през април), Елиса все още беше сама, без близки приятели и изглеждаше щастлива, сякаш животът й бе поднесъл най-желаното. Никой не беше чул да има интимен приятел (нито приятелка), а тези, с които дружеше, бяха до един колеги от работата, но с никого от тях не споделяше свободното си време. Не беше надменна, нито високомерна, въпреки явните си прелести, които подчертаваше още повече с любопитен асортимент от плътно прилепнали по тялото дрехи, които й придаваха доста предизвикателен вид. Но у нея подобно облекло като че ли не целеше да привлече вниманието, нито пък погледите на тълпите от мъже, които се обръщаха след нея. Говореше единствено за професията си, беше вежлива и винаги усмихната. „Мистерията Елиса“ си оставаше неразгадана.

Понякога нещо в нея будеше безпокойство. Не беше нищо конкретно: може би начинът, по който гледаше, някаква светлина, затулена в дъното на кафявите й зеници, или смесицата от усещания, които оставяше у събеседника след кратка размяна на думи. Човек би казал, че крие никаква тайна. Тези, които я познаваха най-добре — колегата й преподавател Виктор Лопера и Нориега, ръководителят на катедрата, — смятаха, че може би е за предпочитане Елиса никога да не разкрива въпросната тайна. Има хора, които, при все че не са представлявали нищо особено в нашия живот и от които пазим само един-два незначителни спомена, по една или друга причина остават незабравими. Елиса Робледо беше такъв човек и всички желаеха да си остане такава.

Едно забележително изключение можеше да бъде видяно в лицето на Виктор Лопера — също преподавател по теоретична физика в „Алигиери“, и един от малцината истински приятели на Елиса, който понякога биваше обзет от спешна необходимост да разбули тайната й. Виктор беше изпитвал на няколко пъти подобно изкушение — последният бе преди една година, през април 2014 година, когато катедрата реши да изненада Елиса с празнично тържество по случай рождения й ден.

Идеята беше на Тереса, секретарката на Нориега, но всички членове на катедрата и дори няколко студенти я подкрепиха. Прекараха почти месец в подготовка, обзети от ентусиазъм, сякаш за тях това беше най-подходящият начин да проникнат в магическия кръг около Елиса и да се докоснат до неговата изплъзваща се повърхност. Купиха свещички, изобразяващи числото трийсет и две, торта, балони, огромно плюшено мече и няколко бутилки шампанско, които ръководителят щедро достави. Заключиха се в стаята за преподаватели, украсиха я набързо, дръпнаха завесите и угасиха лампите. Когато Елиса пристигна във факултета, един подучен портиер й съобщи, че има „спешно заседание“. Останалите чакаха, притаени в мрака. Вратата се отвори и силуетът на залитащата в тъмното Елиса се очерта на прага с късата жилетка, прилепнал панталон и дълга черна коса. Тогава избухнаха ръкопляскания и смях и лампите светнаха, а Рафа — един от отличните й студенти, записа смущението на младата преподавателка с една от онези видеокамери последно поколение, която едва ли беше по-голяма от собствените му очи.

Самото тържество беше кратко и изобщо не помогна да се проникне в „мистерията Елиса“; Нориега произнесе прочувствено слово, изпяха обичайните за случая песни и Тереса развя пред камерата шеговит плакат, нарисуван от брат й, който беше график, с карикатури на Исак Нютон, Алберт Айнщайн, Стивън Хокинг и Елиса Робледо, отхапали от един и същи сладкиш. Всички се възползваха от възможността да изразят обичта си към Елиса и да й покажат, че с радост я приемат, без да й искат нищо в замяна, освен да си остане същата изкусителна загадка, с която вече бяха свикнали. Елиса беше, както винаги, съвършена: с точно премерена изненада и щастие, изписани на лицето й, и дори с известна доза вълнение, просветващо в очите й. На видеозаписа, със своя възхитителен външен вид, очертан от жилетката и панталона, тя можеше да мине за студентка, или за почетен патрон на знаменателно събитие…, или за порнозвезда с първия си „Оскар“ в ръка, както шепнеше Рафа на приятелите си после: „Айнщайн и Мерилин Монро най-сетне събрани заедно в една и съща личност“, не преставаше да повтаря.

Въпреки всичко внимателен наблюдател би забелязал и записа нещо, което озадачаваше лицето на Елиса първоначално, в момента, когато светнаха лампите, беше друго.

Никой не се вгледа в тази подробност, защото в крайна сметка на кого му трябваше да се задълбочава в снимките от чужд рожден ден. Но Виктор Лопера успя да забележи голямата, макар и мигновена промяна: когато стаята се изпълни със светлина, лицето на Елиса не изразяваше изумлението, характерно за изненадан човек, а много по-сложно и бурно вълнение. Естествено, това трая няколко десети и от секундата и след това Елиса отново се усмихна и стана съвършена. Ала за краткия миг красотата й се беше стопила в едно ново изражение. Тези, които видяха записа, се смееха (с изключение на Лопера) на „големия страх“, дето я бил разтърсил. Лопера забеляза нещо повече. Какво? Не беше сигурен. Може би неудоволствие от това, което приятелката му бе изтълкувала като неприятна шега, или изблик на крайна стеснителност, или пък нещо друго.

Може би уплаха.

Интелигентен и наблюдателен, Виктор единствен се запита какво ли е очаквала да види Елиса в тъмната зала. Какво ли е очаквала с толкова „голям страх“ на това тъмно място, преди да светнат лампите и да отекнат смях и ръкопляскания, тази недостижима, прекрасна и съвършена преподавателка Робледо. Какво ли не би дал, за да разбере.

Това, което всеки момент щеше да се случи на Елиза онази сутрин в клас, това, което щеше да стане само след шест минути в мирната и закътана аула, би могло да повдигне донякъде завесата пред Виктор Лопера, ала за съжаление той не беше там.



Елиса се мъчеше да дава примери, които да бъдат интересни за ленивите умове на децата на заможни семейства, които учеха при нея. Нито едно от тях нямаше да специализира теоретична физика, тя знаеше прекрасно това. Желанието им беше набързо да прехвърлят абстрактните понятия, да си вземат изпита и победоносно да грабнат диплома в ръка, която да им позволи да се изкачат до привилегированите постове в индустрията и технологиите. Всички онези „защо“ и „как“, съставлявали основна загадка в науката откак човешкият ум й се бе посветил на земята, въобще не ги вълнуваха: те искаха резултати, следствия, трудности, които да преодоляват, за да набират кредити. Елиса се опитваше да промени всичко това и ги учеше да мислят върху причините, върху неизвестните.

В онзи момент тя караше студентите нагледно да проумеят необикновения факт, че действителността притежава повече от три измерения, може би много повече от „дължина-ширина-височина“, които се наблюдаваха на пръв поглед. Общата теория за относителността на Айнщайн беше доказала, че времето съставлява четвърто измерение и сложната „теория за струните“, чиито изводи представляваха предизвикателство за съвременната физика, твърдеше, че съществуват поне още девет пространствени измерения, което беше непонятно за човешкия ум.

Понякога Елиса се питаше дали хората имат и най-малка представа за всичко открито от физиката. Насред XXI век, в така наречената Ера на Водолея широката общественост продължаваше да се интересува от „свръхестествени“, или „паранормални“ явления, като че ли „естественото“ и „нормалното“ бяха вече познати процеси, незабулени почти никак в тайнственост. Ала не беше нужно да се видят летящи чинии или призраци, за да си даде човек сметка, че живеем във вълнуващ свят, труден за обхващане дори и от най-разкрепостените умове, смяташе Елиса. Беше си поставила за цел да покаже това поне пред петнайсетте студенти в своя скромен курс.

Започна с лесен и забавен пример. Постави на прожектора рисунка, изобразяваща скицирана човешка фигура и квадрат.


— Този господин — обясни, сочейки с показалец фигурата живее в свят със само две измерения — дължина и височина. Трудил се е здравата през целия си живот и е истинско състояние от едно евро… — Дочу смях и разбра, че е успяла да привлече вниманието на няколко от петнайсетте отегчени чифта очи. — За да не му го откраднат, решава да го заключи в най-сигурната банка в своя свят — ето този квадрат. Квадратът има един-единствен отвор от едната страна и през него нашият приятел пъха еврото; никой друг освен него не може да го отвори отново.

С бързо движение Елиса извади от джоба на джинсите си монетата от едно евро, която предварително беше приготвила, и я постави върху квадрата от рисунката.


— Нашият приятел е спокоен за спестяванията си, вложени в банката — никой, абсолютно никой не може да проникне в квадрата отникъде… Тоест никой от неговия свят. Ала аз мога лесно да го обера през едно трето измерение, незабележимо за обитателите на този плосък свят — височината. — Говорейки, Елиса отмести монетата и замени първата рисунка с втора. — Представяте ли си какво изпитва клетият мъж, когато отваря квадрата и разбира, че спестяванията му са били откраднати… Как е могло да се случи това, при положение че квадратът е стоял затворен през цялото време?


— Ти да видиш! — промърмори един младеж с ниско подстригана коса и пъстри очила от първата редица и разсмя колегите си.

Елиса не се притесняваше от този смях, нито от очевидната липса на концентрация: знаеше, че примерът е много прост, смешен за студенти от горните курсове, но тя желаеше точно това. Искаше да отвори колкото се може по-широко входната врата, тъй като знаеше, че по-късно само малцина щяха да достигнат до изхода. Заглуши смеховете, като заговори с друг, много по-мек тон.

— По същия начин както този господин не проумява как са откраднали парите му, ние не допускаме за съществуването на повече от три измерения в обкръжаващата ни действителност. Е, добре — добави, като натъртваше върху всяка дума, — примерът показва как въпросните измерения могат да въздействат върху нас и дори да предизвикат явления, които ние, без да се поколебаем, бихме определили като „свръхестествени“. — Коментарите заглушиха нейните думи. Смятат, че подправям курса с научна фантастика. Те са студенти в час по физика, знаят, че им говоря за действителността, но не могат да повярват. Измежду гората от вдигнати ръце избра една: „Кажи, Йоланда“.

Момичето, вдигнало ръка, беше една от малкото представителки на нежния пол в този клас, където преобладаваха мъжете — тя имаше дълга руса коса и големи очи. Елиса се зарадва, че девойката първа подходи сериозно.

— Но в този пример има хитрост — каза Йоланда. — Монетата е триизмерна, притежава известна, макар и незначителна височина. Ако беше нарисувана на хартия, как щеше да изглежда? Вие нямаше да успеете да я откраднете.

Надигна се вълна от шепот. Елиса, която беше готова с отговора, се престори на изненадана, за да не разочарова находчивата студентка.

— Каква наблюдателност, Йоланда. И съвсем точна. Наука се прави с наблюдения като твоето: на пръв поглед простички, но много прозорливи. При все това, ако монетата беше нарисувана на хартия, както мъжът и квадрата…, аз бих могла да я изтрия. — Смехът й попречи да продължи за няколко секунди — точно пет.

Тя не подозираше, но оставаха само дванайсет секунди до момента, когато целият й живот щеше да се срути.

Големият часовник на стената срещу черната дъска отмерваше неспирно тези последни мигове. Елиса го погледна с безразличие, дори и през ум не й минаваше, че голямата стрелка, която очертаваше кръга на часовете, беше започнала да брои отзад напред, готвейки се да разруши завинаги нейното настояще и бъдеще.

Завинаги. Неотменимо.

Искам да разберете — продължи, като прекрати смеха с жест и остана чужда за всичко, което не беше част от хармонията, установена с учениците й, — че различните измерения могат да си влияят взаимно, независимо как. Ще ви дам друг пример.

Първоначално, докато се беше подготвяла за часа, беше планирала да нарисува следващия пример на дъската. Но точно тогава видя вестника, сгънат на бюрото върху подиума. На път за работа купуваше вестник от будката на входа на факултета и го четеше в бюфета, след като приключеше с часовете. Хрумна й, че може би студентите ще разберат по-добре новия пример — доста по-труден, ако използва предмет.

Разгърна вестника наслуки на една от средните страници и го приглади.

— Представете си, че този вестник представлява дадена повърхнина от пространството…

Сведе поглед, за да отдели листа от останалите, без да мачка вестника.

И го видя.

Ужасът е много бърз. Способен е да ни завладее дори без да го осъзнаем. Преди да разберем защо, ръцете ни се разтреперват, лицето ни пребледнява, а стомахът ни се свива като спукан балон. Погледът на Елиса беше закован на едно от заглавията в десния горен ъгъл на страницата и още преди да е осъзнала напълно неговото значение, мощен приток на адреналин я накара да застине.

Прочете основното в новината за секунди. Но тези секунди се проточиха цяла вечност, през която едва ли си даде сметка, че студентите, замлъкнали в очакване да продължи, започваха да осъзнават, че се случва нещо странно — имаше побутвания с лакът, прочистване на гласове, глави, които недоумяващо се обръщаха към другарите…

Една нова Елиса вдигна поглед и се изправи срещу мълчаливото очакване, което беше предизвикала.

— Ммм…, представете си, че прегъна повърхнината в тази точка — продължи, без да трепне, с безизразния глас на автоматичен пилот.

Без да разбере как, продължи обясненията си. Изписа дъската с уравнения, реши ги без грешка, зададе въпроси и даде още примери. Това беше много личен и свръхчовешки подвиг, който никой като че ли не забеляза. А може би да? Питаше се дали внимателната Йоланда, която зорко я следеше от първия ред, беше доловила част от паниката, която я сковаваше.

— Ще спрем дотук — каза пет минути преди края на часа. И добави, като изтръпна при иронията на собствените си думи: — Предупреждавам ви, че оттук нататък всичко става доста по-сложно.



Кабинетът й беше в края на коридора. За щастие колегите й бяха в час и не срещна никого по пътя. Влезе, заключи се отвътре, седна на бюрото и за малко да изтръгне страницата, докато зачете с тревожността на някой, който преглежда списък на починали лица и се моли да не открие името на любим човек в него, но заедно с това е сигурен, че накрая все пак ще се появи точното име, напълно четливо, сякаш изписано нарочно в друг цвят.

Известието не съдържаше почти никакви данни, освен вероятната дата на събитието: въпреки че то бе разкрито на следващия ден, всичко сочеше, че се е случило през нощта на понеделник срещу вторник, на 9 март 2015 година. Завчера.

Усети, че не й достига въздух.

В този миг зад светлото матово стъкло на вратата се появи сянка.

Независимо че знаеше, че няма нищо необичайно в това (беше портиерът или някой колега), Елиса стана от стола неспособна да промълви нито дума.

Ето го, идва за теб.

Сянката остана неподвижна зад стъклото. Чу се звук в ключалката.

Елиса не беше страхлива жена, напротив, но в онзи миг дори усмивката на дете беше в състояние да я изплаши. Усети студена повърхност до гърба и седалището си и си даде сметка, че в отстъплението си назад беше опряла стената. Дългите и влажни черни коси закриваха наполовина обляното й в пот лице.

Най-сетне вратата се отвори.

Има страх, който прилича на смърт с размазани очертания; смърт, нахвърляна върху скица, която за миг ни оставя без глас, без поглед, без жизнени функции и ние преставаме да дишаме, неспособни сме да мислим, сърцето ни спира да бие. Точно такъв ужасен миг беше това за Елиса. Като я видя, мъжът се стресна. Беше Педро, един от портиерите. Държеше връзка ключове и сноп писма.

— Извинете, помислих, че няма никого. Понеже никога не идвате тук след лекциите… Мога ли да вляза? Нося ви пощата.

Елиса промърмори нещо, портиерът се усмихна, влезе и остави писмата на бюрото. После си тръгна, като хвърли поглед на отворения вестник и на Елиса. Това беше без значение за нея. Всъщност това внезапно нахълтване й бе помогнало да отърси ужаса от себе си.

Изведнъж разбра какво трябваше да стори.

Сгъна вестника, прибра го в чантата си, прегледа отгоре-отгоре пощата (вътрешни съобщения и известия от други университети, с които поддържаше контакт — нищо важно за момента) и излезе от кабинета.

Преди всичко трябваше да спаси живота си.

2

Кабинетът на Виктор Лопера беше срещу нейния. Виктор, който току-що беше дошъл, е кротко удоволствие фотокопираше главоблъсканицата от сутрешния вестник. Колекционираше подобни загадки за през свободното време и имаше цели албуми, изпълнени с успешно решени задачи, извадени от интернет, вестници и списания. Фотокопието тъкмо излизаше готово, когато чу почукване на вратата.

— Да?

— При вида на Елиса спокойното изражение на лицето му почти не се промени: гъстите му черни вежди се повдигнаха леко, а ъгълчетата на устата му отпуснаха малко чертите на голобрадото му лице зад очилата в жест, който, вписан в поведенческата скала на своя притежател, можеше да мине за подобие на усмивка.

Елиса вече беше свикнала с характера на своя колега. Въпреки стеснителността си, Виктор много й допадаше. Той беше един от хората, на които тя имаше най-голямо доверие. Въпреки че сега точно можеше да й помогне по един-единствен начин.

— Как е днешната загадка? — тя се усмихна и отметна косата от челото си. Въпросът беше почти ритуален — на Виктор му беше приятно, че тя се интересува от неговото хоби, дори споделяше с нея някои от най-интересните главоблъсканици. Не познаваше много хора, с които да може да разговаря на тази тема.

— Доста лесна — показа й фотокопираната страница. — Някакъв тип, захапал стена. „Глух ли си?“ — гласи въпросът. Отговорът трябва да е: „Като тази стена“ — Разбираш ли? „Като… тази… стена…“

— Не е зле — отвърна Елиса, смеейки се. Опитай се да изглеждаш безгрижна. Изпитваше желание да вика, да побегне, ала знаеше, че трябва да се държи спокойно. Никой нямаше да й помогне, поне засега, беше сама. Виж, Виктор, би ли предал на Тереса, че няма да мога да изнеса семинара по квантова физика днес на обяд. Тя не е в кабинета си, а аз искам да си тръгна.

— Разбира се — друго, почти незабележимо движение на веждите. — Нещо лошо ли има?

— Боли ме глава и ми се струва, че имам температура. Може би е грип.

— Неприятно.

— Да, лош късмет.

„Неприятно“ беше най-близкото възможно до израз на обич от страна на Виктор и Елиса знаеше това. Погледнаха се отново и Виктор промълви:

— Не се безпокой. Ще й кажа.

Тя му благодари. Докато се отдалечаваше, чу:

— Оправяй се бързо.

Виктор остана в същата поза за неопределено време: прав, с фотокопието в ръка, загледан към вратата. Лицето му зад маската на старомодните и големи метални очила не изразяваше нищо, освен леко объркване, ала дълбоко в мислите му имаше тревога.



Никой няма да ти помогне.

Запъти се забързано към колата си на паркинга на факултета. Студената мартенска утрин с почти бяло небе я накара да потръпне. Знаеше, че няма грип, но в този момент не можеше да бъде упреквана за подобна лъжа.

От време на време обръщаше глава и се оглеждаше.

Никой. Сама си. И още не са ти се обадили. А може би да?

Извади мобилния телефон от джоба си и погледна дали има пропуснати обаждания. Нито едно. Нямаше и нови електронни съобщения в часовника-компютър на китката й.

Сама.

В ума й се стрелкаха хиляди въпроси — непрекъснат порой от безпокойство и възможности. Осъзна колко е изнервена, когато почти изпусна дистанционното за колата. Направи маневра бавно, сграбчила волана с две ръце и планирайки всеки натиск върху газта и амбреажа, сякаш беше начинаещ шофьор в решителния момент на изпит за книжка. Реши да не включва компютъра на колата и да се съсредоточи в карането без чужда помощ — това щеше да й помогне да запази спокойствие.

Излезе от университета и тръгна по „Колменар“ към Мадрид. Огледалото за задно виждане не й предоставяше никаква особена информация — колите я задминаваха и никой не проявяваше желание да се залепи за нея. На северния изход на града хвана отклонението за своя квартал.

В един момент, докато пресичаше „Орталеса“, чу познатото звънене на мобилния телефон. Погледна към седалката до себе си — беше прибрала телефона в чантата, забравяйки да го включи на високоговорител. Намали скоростта, пъхна ръка в чантата и започна панически да го търси. Обаждането. Звънът сякаш я зовеше от дън земя. Пръстите й се лутаха като да беше сляпа: верижка, джобче, ръбовете на телефона… Обаждането, обаждането…

Най-сетне откри апарата, но докато го вадеше, той се изплъзна от потните й пръсти. Видя го как пада на седалката и сетне отскача на пода. Понечи да го вдигне.

Ненадейно, сякаш беше изплувала от нищото, някаква сянка се хвърли върху предното стъкло. Нямаше дори време да извика: натисна инстинктивно спирачката и инерцията притисна стернума й към предпазния колан. Човекът, млад мъж, отскочи назад и разярен удари по капака на колата. Елиса видя, че беше на пешеходна пътека. Не я бе забелязала. Вдигна ръка в знак на извинение и чу ругатните на младежа зад прозореца. Други пешеходци осъдително я гледаха. Спокойно. Така нищо няма да постигнеш. Карай спокойно и се прибери вкъщи.

Мобилният телефон бе онемял. Както беше спряла колата на пешеходната пътека и не обръщайки внимание на протестиращите коли наоколо, Елиса се наведе, вдигна телефона и погледна екрана: номерът, от който й се бяха обадили, не се беше записал. Не се безпокой, ако е било обаждането, ще опитат пак.

Остави телефона на седалката и продължи да кара. Десет минути по-късно паркира в гаража на жилищния си блок на улица „Силвано“. Отказа се от асансьора и изкачи пеша трите етажа до своя апартамент.

При все че беше убедена в безполезността на това действие, заключи блиндираната врата (беше я поставила преди три години срещу цяло състояние) с четирите шипа и магнитната верига и включи алармата. Сетне обходи къщата и затвори металните електронни щори, като не пропусна дори и онази, която гледаше към вътрешния двор откъм кухнята. Едновременно с това запали всички лампи. Преди да приключи, открехна щорите в трапезарията и погледна на улицата.

Колите минаваха, хората се плъзгаха като в аквариум, където всички шумове бяха приглушени, видя бадемови дървета и изрисувани стени. Животът продължаваше. Не забеляза никого, който да й направи специално впечатление. Спусна и последната щора.

Запали също лампите в банята и кухнята, както и в стаята за спорт, която беше без прозорци. Не забрави и малките лампи на нощните шкафчета от двете страни на неоправеното легло, отрупано със списания и записки по физика и математика.

Кълбо от черна коприна се въргаляше до леглото. Предната нощ се беше отдала на любимата си игра с господин Белооки и още не беше разтребила разпиляното по пода бельо. Вдигна топката плат цялата изтръпнала (в този миг мисълта за „играта й“ я караше да изтръпва повече от всякога) и я прибра, без да я сгъва, в едно от чекмеджетата на скрина. Преди да излезе спря пред голямата картина в рамка, на която се виждаше изобразена снимка на Луната — първото, което виждаше всяка сутрин при събуждане; натисна ключа, вграден в рамката: спътникът се освети в бяла, фосфоресцираща тоналност. Върна се в трапезарията и запали всички останали лампи от централния ключ — лампиона и декоративните светлини на етажерката… Погрижи се и за двете специални лампи, които работеха със зареждащи се батерии.

На стационарния й телефон мигаха съобщения за две обаждания. Изслуша ги със затаен дъх. Едното беше от научно издателство, за чието списание тя бе абонирана, а другото от жената, която й помагаше в домакинството и на която плащаше на час. Елиса я викаше само когато и тя самата си беше вкъщи, тъй като не желаеше никой да навлиза в интимното пространство на живота й. Жената искаше да променят деня, защото трябвало да иде на лекар. Елиса не й се обади, а чисто и просто изтри съобщението.

После включи четирийсетинчовия екран на цифровия телевизор. По многобройните новинарски канали предаваха метеорологични прогнози, спорт и икономически данни. Отвори една диалогова кутия, изписа с клавишите няколко ключови думи и телевизорът започна автоматично да търси новината, която я интересуваше, но без резултат. Остави телевизора на новините на Си Ен Ен на английски и намали звука.

Помисли малко и изтича в кухнята, където отвори едно електронно чекмедже под програматора на температурата. Намери това, което търсеше, на дъното. Беше го купила преди една година точно с тази единствена цел, въпреки че беше убедена в безполезността и на тази мярка.

Вгледа се за миг в изпълнените си с ужас очи, отразени в стоманената повърхност на касапския нож.



Чакаше.

Беше се върнала в трапезарията и след като се увери, че телефонът работи, а мобилният й е зареден, седна на фотьойла пред телевизора с ножа в скута.

Тя чакаше.

Голямото плюшено мече, подарено й от колегите за нейния рожден ден предната година, беше в ъгъла на дивана срещу нея. На врата му имаше лигавник с надпис „Честит Рожден Ден“, избродиран в червено, а отдолу се виждаше емблемата на университета „Алигиери“ (орловият профил на Данте). На корема му със златни букви се четеше девизът на университета: „До днес не е браздена тук водата“1. Пластмасовите му очи като че ли шпионираха Елиса, а сърцевидната му уста сякаш й говореше.

Каквото и да правиш, колкото и да се предпазваш, лъжеш сама себе си и се заблуждаваш, че си защитена. Истината е, че си мъртва.

Извърна поглед към екрана, където представяха изстрелването на нова космическа европейска сонда.

Мъртва си, Елиса. Мъртва, като останалите.

Писъкът на телефона я накара почти да скочи от креслото. И тогава й хрумна нещо, което я изненада: протегна ръка без колебание и вдигна слушалката в състояние, много близко до абсолютното спокойствие. Сега, когато най-сетне идваше обаждането, тя се чувстваше невероятно успокоена. Гласът й изобщо не трепна, когато отговори.

— Ало?

Цяла вечност не последва нищо. После чу:

— Елиса? Виктор е…

Разочарованието я стъписа. Чувстваше се като че ли беше събирала всичките си сили в очакване да поеме удара и изведнъж се оказваше, че борбата е отменена. Пое дъх, а в това време някаква безумна вълна на омраза към приятеля й взе да набъбва в нея. Виктор нямаше вина за нищо, но в онзи миг неговият глас беше последното, което тя желаеше да чуе. Остави ме, остави ме, затвори и ме остави.

— Исках да разбера как си… Стори ми се… Всъщност изглеждаше зле. Знаеш…

— Добре съм, не се тревожи. Просто ме боли главата… Мисля, че дори не е грип.

— Радвам се. — Прочистване на гласа. Пауза. Мудността на Виктор, с която бе свикнала, сега я вбесяваше. — Въпросът със семинара е уреден. Нориега казва, че няма проблем. Ако не можеш тази седмица… просто… предупреди отрано Тереса…

— Добре. Много ти благодаря, Виктор.

Запита се какво ли би казал Виктор, ако я видеше сега — обляна в пот, трепереща, свита в креслото, сграбчила нож с четирийсет и пет сантиметрово острие от неръждаема стомана в дясната си ръка.

— Оба… обаждам ти се също, защото — добави той — по телевизията съобщават… — Елиса наостри слух. — Телевизорът ти пуснат ли е?

Трескаво затърси с дистанционното канала, който Виктор й посочи. Видя жилищен блок и репортер с микрофон.

— …_в дома му в този университетски район в Милано, потресе цяла Италия._

— Струва ми се, че ти го познаваше, нали? — попита Виктор.

— Да — отвърна Елиса спокойно. — Какво нещастие.

Прави се на безразлична. В никакъв случай не се издавай по телефона.

Гласът на Виктор предприемаше още една мъчителна извивка към нова фраза. Елиса реши, че е време да го прекъсне.

— Извинявай. Трябва да затварям… Ще ти се обадя по-късно… Благодаря ти за всичко, наистина.

Дори не изчака отговора му. Мъчно й беше, че се държи така грубо с човек като Виктор, но нямаше избор. Увеличи звука на телевизора и запоглъща всяка дума. Репортерът обясняваше, че полицията не отхвърля нито една възможност, при все че кражбата изглежда да е била най-вероятната подбуда.

Вкопчи се в тази глупава надежда с цялото си същество. Да, сигурно е това. Кражба. Щом още го няма обаждането…

Репортерът държеше отворен чадър. В Милано небето беше сиво. Елиса изпитваше потискащо усещане, че наблюдава свършека на света.



Прозорците на Института по съдебна медицина в университета „Дели Студи“ в Милано светеха, въпреки че от доста време вече почти всички служители си бяха тръгнали. Валеше ситен, но непреставащ дъжд в миланската нощ и от прогизналия край на италианското знаме, окачено над входа на строгата сграда, се стичаше непрекъснато струя вода. Под въпросното знаме спря тъмният автомобил, който пристигна на „Виа Манджиагали“. Изплува сянката на чадър. Някаква фигура, чакаща на прага, посрещна двата силуета, които изскочиха от задната седалка на колата. Никой не произнесе дума — изглеждаше, че всеки знае кои са другите и за какво са тук. Чадърът се затвори. Силуетите изчезнаха.

По коридорите на института отекнаха стъпките на тримата мъже. Бяха облечени в тъмни костюми, а новодошлите имаха и палта. Най-напред вървеше лицето, което беше чакало на входа — млад мъж, извънредно блед и толкова нервен, че като че ли се придвижваше с подскоци. Говорейки, оживено жестикулираше. В английския му се долавяше силен италиански акцент.

— Правят подробен преглед… Все още няма окончателни заключения. Намерили го вчера сутринта… Едва днес успяхме да съберем специалистите.

Спря, за да отвори вратата към Лабораторията по съдебна антропология и одонтология. Открита през 1995 и обновена през 2012 година, тази лаборатория беше оборудвана с най-модерна апаратура и в нея работеха някои от най-добрите съдебни лекари в Европа.

Новодошлите почти не обърнаха внимание на скулптурите и снимките, украсяващи стените на коридора. Подминаха скулптурна група от три бюста, изработени от гипс.

— Колко на брой са свидетелите? — попита единият от мъжете, по-възрастният, с напълно бяла коса, оскъдна на темето, но затова пък по-обилна отстрани. Говореше английски с неопределен акцент, може би смес от няколко.

— Само жената, която почиствала апартамента му всяка сутрин. Тя го намерила. Съседите почти нищо не са забелязали.

— Какво означава „почти“?

— Чули виковете на жената и я разпитали, но никой не е влизал в апартамента. Веднага извикали полицията.

Бяха спрели до една детайлна анатомична рисунка, която изобразяваше тялото на разрязана жена със зародиш в разпраната утроба. Младият мъж отвори метална врата.

— А жената? — запита беловласият.

— Натъпкана с успокоителни в болницата. Под охрана.

— Не трябва да я пускат, докато не я разпитаме.

— Вече съм се погрижил за всичко.

Белокосият мъж говореше с привидно безразличие, без да променя изражението на лицето си и без да вади ръцете от джобовете си. Младият мъж отвръщаше забързано, с угодническия тон на лакей. Другият мъж изглеждаше потънал в размисли. Беше як и широкоплещест: костюмът и дори палтото имаха вид да са два размера по-малки от неговия. Не изглеждаше толкова възрастен като онзи с белите коси, нито толкова млад като човека, който ги бе посрещнал. Косата му беше ниско остригана, очите му бяха наситенозелени; сивкава брада очертаваше кръгообразна крива над огромен, подобен на готическа колона врат. Като го видеше човек, веднага разбираше, че единствен той измежду тримата не беше свикнал с чиновническото облекло. Движеше се решително, като поклащаше ръце. Притежаваше характерната външност на военен.

Прекосиха още един коридор и стигнаха до друга зала. Младият мъж затвори вратата зад гърбовете им.

Там вътре беше студено. Стените и подът бяха боядисани в мек, отразяващ светлината ябълковозелен цвят, подобен на този на вътрешността на полиран кристал. Неколцина мъже с хирургически престилки стояха изправени в редица, а край тях имаше маси с инструменти. Гледаха към вратата, откъдето току-що бяха влезли тримата мъже, и изглеждаха като събрани тук единствено, за да посрещнат с добре дошли гостите. Един от тях, със сребриста коса, сресана на път от едната страна, и интересно защо с риза и вратовръзка под зеленото хирургическо облекло, се отдели от групата и пристъпи напред. Младият мъж ги представи.

— Господата Харисън и Картър. Доктор Фонтана. — Лекарят кимна с глава за поздрав, със същото му отвърнаха беловласият мъж и здравенякът. — Пред тях можете да разкриете цялата информация без всякаква предпазливост, докторе.

Настъпи тишина. Лека усмивка, почти гримаса изпъваше бялото и лъскаво, сякаш направено от восък лице на лекаря. Някакъв тик караше десния му клепач да се присвива. Когато заговори, изглеждаше, че гласът излиза от корема на дистанционно управлявана кукла.

— Подобно нещо не съм виждал никога… през цялата си практика на съдебен лекар.

Останалите доктори се отдръпнаха, като че ли приканвайки посетителите да се приближат. Зад тях имаше операционна маса. Мощните лампи стоварваха светлината си в центъра, върху покрита с чаршаф купчина. Един от лекарите отметна чаршафа.

Като се изключат белокосият мъж и здравенякът, никой друг не погледна това, което беше отдолу. Всички бяха вперили взор в лицата на посетителите, сякаш те бяха единствените нуждаещи се от внимателен преглед.

Беловласият мъж отвори уста, но мигом я затвори и отклони очи.

За един миг само здравенякът продължи да гледа към масата.

Остана така, със сключени вежди и вдървено тяло, като че ли насилваше очите си да изследват онова, което никой друг в залата не желаеше да вижда повече.



Около Елиса се беше стъмнило. Апартаментът й представляваше остров от светлина, ала в съседните жилища се настаняваше мракът. Продължаваше да седи в същото положение пред изгасения телевизор, с огромния нож в скута си. Не беше хапвала, нито почивала през целия ден. Толкова й се искаше да се отдаде на физическите си упражнения и на удоволствието от един продължителен и отпускащ душ, ала не смееше да помръдне.

Чакаше.

Щеше да чака колкото бе нужно, при все че нямаше представа точно колко време се вместваше в този неопределен израз.

Изоставиха те. Излъгаха те. Сама си. И това не е най-лошото. Знаеш ли кое е най-лошото?

Плюшеното мече стоеше, разтворило ръце, и се усмихваше със сърцевидната си уста. Черните топчета, които му служеха за очи, отразяваха една крехка и пребледняла Елиса.

Най-лошото не е станалото. Най-лошото тепърва предстои. Най-лошото ще се случи с теб.

Неочаквано мобилният й телефон забръмча. Подобно на толкова други неща, за които копнеем (или от които се страхуваме), осъществяването на жадуваното (или очаквано със страх) събитие отключи за нея едно ново състояние, ново ниво на мисълта. Още преди да се обади, мозъкът й започна да изработва и отхвърля предположения, да приема за свършен факт още неслучилото се.

Отговори при второто иззвъняване, надявайки се, че не е Виктор.

Не беше той. Беше обаждането, което очакваше.

Връзката продължи не повече от две секунди. Ала тези две секунди я накараха да избухне в плач, когато затвори.

Вече го знаеш. Знаеш го най-сетне.

Плака дълго, свита на две, с телефон в ръка. След като не й останаха повече сълзи, стана и погледна часовника си — разполагаше с малко време преди срещата. Щеше да направи няколко упражнения, да си вземе душ, да хапне нещо… И сетне щеше да пристъпи към сложното решение дали да продължи сама, или да потърси помощ. Беше й хрумнало да се обърне към някого, някого отвън, напълно непосветен, на когото можеше да разкаже нещата подред и да чуе обективното му мнение. Но кой?

Виктор. Да, може би той.

Все пак беше рисковано. И трябваше да разреши сериозен допълнителен проблем: как щеше да му каже, че спешно се нуждае от неговата помощ? По какъв начин щеше да го уведоми?

Преди всичко трябваше да се успокои и да размисли. Интелигентността винаги е била най-доброто й оръжие. Прекалено добре знаеше, че човешкият интелект е по-опасен от ножа в ръката й.

Помисли си, че поне се бе осъществило обаждането, което очакваше от сутринта и което щеше да реши съдбата й оттук насетне.

Почти не бе разпознала гласа — толкова треперливо и несигурно звучеше: като че ли човекът отсреща бе обладан от същия ужас като нея. Ала нямаше и капка съмнение, че това беше обаждането, понеже единствената произнесена от мъжа дума беше точно тази, която тя чакаше:

— Зигзаг.

3

Жизненоважният въпрос, който Виктор Лопера си задаваше в момента, бе дали аеропонните2 му аралии са естествени, или изкуствени екземпляри. На пръв поглед изглеждаше, че са естествени, тъй като ставаше дума за живи организми, истински dizygotheca elegantissima3, които дишаха и поглъщаха светлина и хранителни вещества. Но, от друга страна, природата никога не би била способна да ги възпроизведе с точност. Носеха отпечатъка на човешка ръка и бяха рожби на технологията. Виктор ги държеше вкопани в прозрачна найлонова материя, за да наблюдава удивителните фрактали4 на корените; контролираше температурата, pH и растежа им с електронни инструменти. За да не им позволи да достигнат обичайния метър и половина, използваше специални торове. Поради всичко това въпросните четири аралии с бронзово-сребристи листа и височина, която не надхвърляше петнайсет сантиметра, бяха в голяма степен негови творения. Без него и без съвременната наука никога не биха съществували. Така че въпросът дали бяха дело на природата, беше доста уместен.

Заключи, че да. С всички възможни резерви, но твърдо да. За Виктор въпросът надхвърляше границите на растителния свят. Отговорът беше равнозначен на деклариране на вяра или скептицизъм по отношение на технологията и прогреса. Той беше от онези, които залагаха на науката. Твърдо вярваше, че науката е друга форма на природата и дори нов начин да погледнем на религията в стил Тейяр дьо Шарден5. Жизнеутвърждаващият му оптимизъм се бе зародил в детството, когато бе забелязал как неговият баща, хирург, е в състояние да променя живота и да коригира неговите грешки.

При все това и въпреки че изпитваше възхищение от способностите на баща си, не беше се насочил към „биологическа“ специалност, за разлика от брат си — също хирург, и сестра си, която беше ветеринарен лекар, а беше избрал теоретичната физика. Професиите на брат му и на сестра му му се струваха прекалено напрегнати, а той обичаше спокойствието. Отначало мечтаеше дори да стане професионален шахматист, тъй като проявяваше забележителна надареност в областта на математиката и логиката, ала скоро разбра, че състезанията също са свързани с напрежение. Не че обичаше да не прави нищо, жадуваше за външен покой, за да може да обяви умствена война на енигмите, да разсъждава върху въпроси като този, който го занимаваше в момента, или да се отдава на решаването на сложни главоблъсканици.

Напълни една от аерозолните пръскачки с нов хранителен разтвор, който бе решил да изпробва предимно върху Аралия А. Беше ги разделил в самостоятелни отделения, за да експериментира индивидуално с всяка. Първоначално обмисляше идеята да им даде някакви поетични имена, но впоследствие се спря на първите четири букви от азбуката.

— Защо се мръщиш така? — прошепна нежно на растението, докато затваряше пръскачката. — Нямаш ли ми доверие? Трябва да се поучиш от В, която така добре понася всички промени… Трябва да свикваш с промените, мъничката ми. Ех, защо не можем ти и аз да вземем пример от нашата приятелка В!

За момент се замисли защо ли говори тези глупости. Напоследък беше по-меланхоличен от обикновено, сякаш самият той се нуждаеше от нов хранителен разтвор. Но, по дяволите, това беше евтина психология. Той се смяташе за щастлив човек. Обичаше да преподава и разполагаше с доста време за четене, за грижи около растенията и решаване на главоблъсканици. Беше случил с най-прекрасното семейство в света. Дори родителите му, при все че бяха възрастни и вече пенсионери, се радваха на добро здраве. Беше образцов чичо за племенниците си — децата на своя брат, — които го обожаваха. Нима имаше друг като него, способен да се похвали с толкова много спокойствие и не по-малко обич?

Е, да, беше сам. Ала това обстоятелство се дължеше единствено на неговата собствена воля. Той бе господар на съдбата си. Защо да вгорчава живота си и да бърза да се обвърже със съпруга, която няма да съумее да го направи щастлив? На трийсет и четири години той все още беше млад й не бе загубил оптимизма си. В живота човек трябва да умее да чака: една аралия не се развива за минути, любовта — също. Случайността най-добре се разпореждаше с тези неща. Някой ден щеше да се запознае с някого, или пък някоя позната щеше да го потърси…

„И хоп, ще разцъфна като В“ — изрече на глас и се разсмя.

В този момент телефонът иззвъня.

Докато вървеше към етажерката в малката трапезария, за да вдигне, прехвърляше наум кой ли можеше да звъни. По това време на вечерта най-вероятно беше брат му, който от един месец насам му досаждаше с молба да провери сметките от частната хирургическа клиника, която ръководеше. „Ти си математическият гений в семейството, какво ти струва да ми помогнеш?“ Луис Ло-опера6 (стара семейна шега при произнасяне фамилията на хирурзите Лопера) нямаше доверие в компютрите и искаше Виктор да потвърди цифрите. На Виктор му беше омръзнало да повтаря, че в математиката има специализации, както и в хирургията — този, който вади сливици, не може да прави сърдечна трансплантация. По същия начин той се беше посветил изцяло на математиката на елементарните частици, а не на пресмятане на списъци с покупки. Ала брат му имаше нужда да бъде опериран от своя инат.

Хвана слушалката, а в главата му се въртяха като портрети в рамка няколко образа: племенниците му, сестра му, родителите, Тейяр дьо Шарден, абатът и учен Жорж Льометр, Айнщайн. Каза „да“, едва сдържайки прозявката си.

— Виктор? Елиса е.

Цялото отегчение, която го изпълваше, се разсипа на прах, сякаш беше от стъкло. Или сякаш беше сън, мигновено изпарил се след събуждане.

— Здравей… — Умът на Виктор препускаше с пълна пара. — Как си?

— По-добре, благодаря… Отначало помислих, че е някаква алергия, но сега смятам, че е обикновена настинка…

— По дяволите… много се радвам. Успя ли да видиш новината?

— Коя новина?

— За смъртта на Марини.

— А, да, клетият човек — отвърна тъжно тя.

— Струва ми се, че сте работили заедно в Цюрих, нали? — започна да говори Виктор, но думите на Елиса заглушиха неговите, понеже тя като че ли бързаше да мине по същество.

— Да. Виж, Виктор, обаждам ти се… — Дочу се лек смях. — Сигурно ще ти се стори глупаво, но за мен е много важно. Много важно. Разбираш ли?

— Да.

Сбърчи вежди и се напрегна. Гласът на Елиса изразяваше единствено радост и безгрижие. И точно това тревожеше Виктор, тъй като той вярваше, че я познава, а гласът на Елиса никога не беше звучал по този начин.

— Всъщност става дума за моята съседка… Синът й е юноша, много свестен младеж… Изведнъж открил, че главоблъсканиците са неговата страст, взел да си купува книги, списания… Казах му, че познавам експерт номер едно в тази област. Работата е там, че сега се опитва да реши една конкретна главоблъсканица, но все не успява. Много се е изнервил и майка му се притеснява да не се откаже от това полезно занимание и да се отдаде на други, по-нездравословни неща. Когато ми показа главоблъсканицата, се сетих, че аз вече я знам, защото веднъж ти ми беше говорил за нея, но съм забравила отговора. И тогава си казах: „Имам нужда от помощ. И само Виктор може да ми помогне.“ Разбираш ли?

— Разбира се. За коя точно става дума? — На Виктор не му беше убягнало колко натъртено произнесе Елиса последните две думи. Усети да го полазват тръпки, подобно на тайнствени и неочаквани същества от друг свят. Въобразяваше ли си, или тя наистина се опитваше да му каже нещо друго, нещо, което той можеше да разбере само като чете между редовете?

— За човешкия крак и женската маймуна… — Тя се разсмя. — Сети се, нали?

— Да, ами…

— Слушай — прекъсна го тя. — Не е нужно да ми казваш отговора. Просто направи това, което се казва в нея още тази вечер. Спешно е. Направи това, което се казва, колкото се може по-бързо. Разчитам на теб. — И неочаквано отново се чу нейният смях. — На теб разчита и майката на момчето… Благодаря, Виктор. Довиждане.

Чу се щракване и връзката прекъсна.

Косъмчетата по врата на Виктор бяха настръхнали, все едно че от слушалката се бе изсипал електрически заряд.



Рядко се беше чувствал така в живота си.

Изпотените ръце се плъзгаха по волана, пулсът му непрестанно се ускоряваше, болка пронизваше гърдите му и му се струваше, че колкото и да се мъчи, все не успява да изпълни дробовете си с въздух. При Виктор подобни усещания винаги се бяха свързвали със сексуална среща.

В редките случаи, когато бе излизал с момиче, знаейки или подозирайки, че нещата могат да стигнат до леглото, беше изпитвал подобна тревожност. За нещастие, или за щастие, нито едно момиче не му бе намеквало каквото и да е и вечерта обикновено приключваше с целувка и с „ще ти се обадя“.

А сега? С какво ли можеше да завърши тази вечер? Срещата му днес беше не с когото и да е, а с Елиса Робледо.

Уауу.

Беше ходил вече у тях, естествено (всъщност бяха приятели или поне се смятаха за такива), но никога толкова късно вечер и винаги бе придружаван от друг колега и посещението бе по някакъв повод (Коледа, края на учебната година), или за да подготвят общ семинар. Мечтаеше за подобен момент откакто се бяха запознали преди десет години на едно незабравимо тържество в университета „Алигиери“, ала никога не беше си го представял по този начин.

И беше готов да се закълне, че не точно секс го очакваше в дома на Елиса.

Усмихна се при тази мисъл. Смехът му се отрази добре, поотпусна нервите му. Представи си как Елиса, по бельо, го прегръща за добре дошъл, целува го и чувствено му шепне: „Здравей, Виктор. Разшифровал си посланието. Влизай.“ Смехът набъбваше в него като балон, който някой надуваше в стомаха му, докато накрая не се спука и той не се върна към обичайната си сериозност. Спомни си всички неща, които бе правил, мислил или фантазирал от момента на странното й обаждане преди около час — съмненията, колебанията, изкушението да й се обади и да поиска разяснения (но тя му бе казала да не прави това), помисли за главоблъсканицата. Парадоксалното бе, че тя беше най-прозрачна от всичко. Прекрасно си спомняше отговора, но при все това я беше потърсил в албума със съответните изрезки. Бяха я публикували неотдавна и изобразяваше човешки крак с очертани вени, маймуна с огромни гърди и сричката „SA“. Въпросът беше: „Какво искаш да направя?“ Тогава бе намерил отговора за по-малко от пет минути. Думите „Vena“ „Mica“ (женски род на mico — име, на което Елиса много се бе смяла) и „Sa“ образуваха фразата „VEN A MI CASA“7.

Това беше лесно. Проблемът, страхът, който изпитваше, беше породен от друго. Питаше се защо Елиса не можеше да му каже направо, че има нужда той да отиде тази вечер у тях. Какво ли ставаше? Нима имаше някой при нея (за бога, не!), който я заплашваше?

Имаше и друга възможност. И тя го тревожеше най-много. Елиса е болна.

Имаше и последна вероятност, естествено, най-безобидната, но и тя не му вдъхваше спокойствие. Представяше си я по следния начин: той пристига у тях, тя му отваря вратата, завързва се глупав разговор. „Виктор, какво те води насам?“ „Каза ми да дойда.“ „Аз?“ „Да, да направя това, което казва главоблъсканицата.“ „Не, не мога да повярвам!“ И тя се превива от смях. „Казах ти да направиш главоблъсканицата, тоест да я решиш тази вечер!“ „Но ми каза да не ти се обаждам…“ „Казах ти го, за да не си правиш труда, мислех аз да те потърся по-късно…“ Той, притихнал на прага, се чувства като пълен глупак, а тя продължава да се смее…

Не.

Грешеше. Тази възможност беше абсурдна.

С Елиса ставаше нещо. Нещо ужасно. Всъщност той знаеше, че нещо ужасно я мъчи от няколко години.

Винаги бе подозирал. Подобно на всички вглъбени хора, Виктор беше като безпогрешен барометър по отношение на нещата, които го интересуваха, а малко неща на този свят го бяха интересували повече от Елиса Робледо Моранде. Гледаше я как ходи, говори, движи се и си мислеше: Става нещо с нея. Очите му се въртяха като магнит след стегнатото й тяло и дългата й черна коса и нито за миг той не се усъмни: Крие някаква тайна.

Дори му се струваше, че знае откога води началото си тази тайна. От престоя й в Цюрих.

Прекоси един кръгъл площад и влезе в улица „Силвано“. Намали скоростта и потърси свободно място за паркиране. Нямаше никакво. В една от спрелите коли видя мъж зад волана, но той му направи знак, че няма намерение да тръгва.

Пресече, като мина пред входната врата на блока на Елиса, и продължи. Неочаквано видя свободно, просторно място. Спря и даде на заден ход.

В този миг се случи всичко.



Малко по-късно се запита защо мозъкът се държи по онзи особен начин в екстремни моменти. Защо първото, за което се замисли, когато тя изневиделица се появи и потропа на стъклото при седалката до него, не беше изпълненото й с ужас лице, побеляло като парче сирене на лунната светлина; не помисли и за начина, по който тя се качи в колата, почти скачайки вътре, щом той отвори вратата, нито за жеста й, гледайки назад и крещейки: „Тръгвай! По-бързо, умолявам те!“

Не помисли и за какофонията от клаксони, която рязката му маневра отприщи, нито за фаровете, заслепили огледалото за задно виждане, нито за изсвистяването на някакви гуми зад него, което странно защо му напомни за колата с изгасени фарове и мъжа, седящ зад волана. Всичко това той го изживя, ала нищо не успя да превъзмогне бариерата на мозъка му.

Там, в мозъка, в центъра на интелектуалното си същество, той успя да се съсредоточи само върху едно.

Гърдите й.

Елиса носеше деколтирана тениска под якето — дреха набързо, небрежно облечена, прекалено лятна за нощния мартенски хлад. Изпод нея прекрасните й заоблени гърди се очертаваха така ясно, сякаш нямаше сутиен. Когато се наведе зад прозореца, преди да влезе, той ги видя. Дори сега, когато тя седеше до него и той вдъхваше мириса на кожа на якето и аромата на гел, излъчващ се от тялото й, потопен в тревожна замаяност, не можеше да престане да гледа гърдите й с крайчеца на очите си, тези нежни и стегнати гърди.

Не намери обаче нищо лошо в мислите си. Знаеше, че единствено по този начин неговият мозък бе способен да вкара света отново в релси след бруталното, буквално изстрадано от него изживяване при вида на неговата приятелка и колежка, скачаща в колата, свивайки се на седалката, и отчаяно даваща нареждания. При определени обстоятелства на човек му е нужно да се залови за каквото и да е, за да съхрани здравия си разум, и той се беше заловил за гърдите на Елиса. Поправям се — те ми служат като основа, за да се успокоя.

— Сле…, следи ли ни някой? — изломоти, когато стигна до Кампо де лае Насионес8.

Тя извиваше глава, за да гледа назад, и при това движение напираше с тези свои гърди към него.

— Не зная.

— Накъде да карам сега?

— По шосето за Бургос.

И ненадейно тя се преви, а раменете й се разтресоха в спазми.

Това беше ужасяващ плач. Като я видя такава, дори гледката на гърдите й мигом се изпари от съзнанието на Виктор. Никога не беше виждал възрастен човек да плаче по този начин. Забрави за всичко, включително и за собствения си страх, и заговори с твърдост, която изненада и него самия:

— Елиса, моля те, успокой се… Чуй ме, аз съм тук, винаги си можела да разчиташ на мен… Ще ти помогна… Каквото и да става с теб, ще ти помогна. Кълна ти се.

Тя неочаквано се овладя, но той нямаше усещането, че това се дължи на неговите думи.

— Съжалявам, че те забърквам в това, Виктор, но нямам друг избор. Ужасно ме е страх и страхът ме прави жалка. Превръща ме в лигла.

— Не, Елиса, аз…

— Така или иначе — прекъсна го тя и отметна назад дългите си коси, — няма да губя време в извинения.

Точно тогава той забеляза плоския продълговат предмет, който тя носеше увит в найлон. Можеше да е всичко, ала начинът, по който го бе сграбчила, го заинтригува — Дясната й ръка беше здраво свита в единия му край, а лявата едва го докосваше.



Двамата мъже, току-що пристигнали на летище „Барахас“, не трябваше да минават през каквато и да било проверка, нито да се идентифицират по някакъв начин. Не използваха и същия ръкав към летището, както останалите пътници, а съседна стълба. Там ги очакваше микробус. Младият мъж, който го караше, беше възпитан, вежлив, симпатичен и искаше да упражни малко английския си, изучаван във вечерни курсове.

— В Мадрид не е толкова студено, нали? Искам да кажа по това време.

— То се знае — отвърна охотно по-възрастният от двамата мъже — висок и слаб мъж с бели коси, оскъдни на темето, но малко повече отстрани. — Обожавам Мадрид. Не пропускам случай да дойда, когато мога.

— Без съмнение в Милано е било студено — каза шофьорът. Беше осведомен за това откъде идва самолетът.

— Да, така е, но преди всичко много валеше. — Сетне, на завален испански, мъжът добави: — Приятно е човек да се върне на хубавото испанско време.

Двамата се засмяха. Мъжът не чу смеха на другия мъж, здравеняка. И ако се съди по вида и израза на лицето му, което бе видял докато той се качваше в микробуса, като че ли беше по-добре да не му се налага да го чува.

Ако изобщо този тип някога се смееше.

Бизнесмени — предположи шофьорът. — Или пък бизнесмен със своя телохранител.

Микробусът беше стигнал до противоположния край на терминала. Там ги очакваше друг индивид в тъмен костюм, който отвори вратата и се отмести, за да направи път на двамата мъже да слязат. Микробусът се отдалечи и шофьорът повече не ги видя.

Мерцедесът беше с тъмни стъкла. Щом се настаниха на удобните кожени седалки, някой се обади на по-възрастния мъж на мобилния телефон, който той току-що бе включил.

— Харисън — каза. — Да, да. Почакайте… Нужни са ми повече данни. Кога е станало? Кой е? — Извади от джоба на палтото си сгъваем компютърен екран, доста по-тънък от самото палто, разгъна го на коленете си подобно на покривка и докосна с пръст чувствителната повърхност, докато не преставаше да говори: — Да. Добре. Не. Без промяна: продължаваме все така. Много добре.

Ала когато затвори, нищо не изглеждаше „много добре“. Сви устни почти в кръгче, докато се взираше в осветения и мършав екран на коленете си. Якият мъж откъсна поглед от прозореца и също се загледа в екрана: там се виждаше нещо като синя карта, по която се движеха червени и зелени точици.

— Имаме проблем — отрони белокосият мъж.



— Не зная дали ни следват — каза Елиса, — но хвани това отклонение и карай малко по „Сан Лоренсо“. Уличките са тесни. Може да ги заблудим.

Подчини се безмълвно. Излезе от магистралата по успореден път, който го отведе в подобен на лабиринт жилищен квартал. Колата му беше рено сеник — демоде, лишена от компютър и GPS, и затова Виктор не знаеше откъде минава. Зачете имената на улиците като насън: „Доминикос“, „Франсисканос“9… Толкова беше изнервен, че взе да свързва тези имена с някаква Божия промисъл. Изведнъж един спомен изненадващо нахлу в измъченото му съзнание: дните, когато караше Елиса до дома й със своята стара кола, първа в живота му, след лекциите в университета „Алигиери“, където и двамата участваха в летния курс на Дейвид Бланес. Бяха по-щастливи времена. Сега нещата малко се бяха променили — управляваше по-голяма кола, преподаваше в университета, Елиса беше полудяла и изглеждаше въоръжена с нож, и двамата бягаха като бесни от неизвестна опасност. Да живееш означава точно това — предположи. — Нещата да се променят.

Тогава чу шумоленето на найлона и забеляза, че тя наполовина е извадила ножа от опаковката. Уличните светлини изтръгваха искри от острието от неръждаема стомана.

Усети сърцето си да се свива. Дори по-лошо: да се топи и разтяга, подобно на напоена със слюнка дъвка, а предсърдието и сърдечната камера да се сливат в една обща маса. Полудяла е — закрещя в него здравият разум. — А ти я пусна да се качи в колата ти и да ти нарежда да я караш където й скимне. На другия ден колата му щеше да бъде намерена в някоя канавка, а той щеше да е вътре. Какво ли щеше да е сторила с него? Може би щеше да го е обезглавила, ако се съди по размера на оръжието. Или прерязала гърлото му, не без преди това да го е целунала: „Винаги съм те обичала, Виктор, ала така и не ти го казах.“ И хръъъцццц, той щеше да чуе (преди да усети на живо върху себе си) звука от врязващ се в каротидната му артерия нож, от острие, разсичащо гръкляна му с неочакваната прецизност на лист хартия, порязващ връхчето на пръст.

Дори и така да е, макар и болна, трябва да се помъча да й помогна.

Сви по друга улица. Отново „Доминикос“. Въртеше се в кръг, точно както мислите му.

— А сега?

— Мисля, че вече може да се връщаме на магистралата — каза тя. — За към Бургос. И да ни следят, все ми е едно. Нужно ми е само малко време.

За какво? — запита се той. — За да ме убие?

Но тя неочаквано му отговори:

— За да ти разкажа всичко. — Направи пауза и продължи: — Виктор, вярваш ли в злото?

— В злото?

— Да, ти, като теолог, вярваш ли в злото?

— Не съм теолог — прошепна Виктор малко обидено. — Чета някои неща. Нищо повече.

Вярно бе, че първоначалното му желание бе да се запише в университет и официално да изучава теология, но сетне бе отхвърлил тази идея и беше решил да се занимава с това самостоятелно. Четеше Барт, Бонхьофер и Кюнг10. Беше споменавал за това пред Елиса и при други обстоятелства би бил поласкан, че тя захваща тази тема. Но в този момент единственото нещо, което занимаваше мислите му, бе, че предположението за обзелата я лудост набираше все по-голяма сила.

— Както и да е — настоя тя, — смяташ ли, че съществува някакво зло, което е отвъд научното познание?

Виктор се замисли над отговора си.

— Нищо не е отвъд научното познание, с изключение на вярата. За дявола ли ме питаш?

Тя не отговори. Виктор спря на едно кръстовище и отново сви към магистралата, а мислите му се блъскаха със скорост, доста по-голяма от тази, с която управляваше колата.

— Аз съм католик, Елиса — отвърна. — Вярвам, че… съществува зложелателна и свръхестествена сила, която науката никога няма да успее да обясни.

Зачака някаква реакция, каквато и да било, като се питаше дали не е сгрешил. Кой можеше да каже какво очаква да чуе човек със замъглен разсъдък? Ала нейният отговор го обърка.

— Радвам се, че казваш това, защото така ще повярваш по-лесно на онова, което ще ти разкажа. Не зная дали има нещо общо с дявола, но е зло. Страховито, трудно за възприемане зло, което науката е неспособна да обясни… — За миг му се стори, че отново ще заплаче. — Нямаш представа… Не можеш да разбереш какво точно зло, Виктор… Не съм разказвала това на никого, заклех се да не го правя… Но вече не издържам на всичко това. Имам нужда някой да знае и се спрях на теб…

Искаше му се да отвърне като филмов герой: „Постъпила си правилно!“ Въпреки че не беше любител на киното, в момента се чувстваше като участник във филм на ужасите. Ала не каза нищо, чисто и просто, защото не можеше да говори. Трепереше. Не ставаше дума за литературна метафора — никакво настръхване, никакви тръпки, той буквално трепереше. Беше сграбчил волана с две ръце, ала виждаше, че ръцете му се тресат, все едно че бе гол насред Антарктида. Изведнъж се усъмни относно лудостта на Елиса. Тя говореше с такава увереност, че го изпълваше с ужас. Откри, че това бе лошо, много по-лошо, отколкото ако наистина бе луда. Лудостта на Елиса пораждаше страх, но Виктор съвсем не беше сигурен, че ще може да приеме бистрия й разсъдък.

— Няма да те моля за нищо, само да ме изслушаш — продължи тя. — Почти единайсет вечерта е. Разполагаме с един час. Ще ти бъда благодарна после да ме изпратиш с едно такси, ако… избереш да не ме придружиш… — Той я погледна. — Трябва да присъствам на много важна среща в дванайсет и половина тази нощ. Не мога да не ида. Ти ще направиш това, което пожелаеш.

— Ще дойда с теб.

— Не… не вземай това решение, преди да си ме изслушал… — Спря и пое дълбоко въздух. — После можеш да ме изриташ от колата, Виктор. И да забравиш за случилото се. Кълна ти се, че ще те разбера…

— Аз… — прошепна Виктор и се изкашля. — Аз няма да направя това. Хайде. Разкажи ми всичко.

— Започна преди десет години — каза тя.

И внезапно, светкавично и неумолимо Виктор усети предчувствие. Ще ми разкаже истината. Не е луда, нейният разказ ще бъда самата истина.

— Беше на онова тържество в началото на лятото на 2005 година, когато ти и аз се запознахме, помниш ли?

— Тържеството за откриването на летните курсове в университета „Алигиери“? — Когато се запозна с мен и с Рик, помисли той. — Спомням си много ясно, но… не се случи нищо особено на въпросното тържество…

Елиса го гледаше с широко отворени очи. Гласът й потрепери.

— На онова тържество започна всичко, Виктор.

Загрузка...