Зигзаг

4

Мадрид

21 юни 2005 г.

18:35 ч.

Следобедът беше натоварен. Елиса едва не изпусна последния автобус към Сото Реал заради абсурдна разправия (поредната) със своята майка, която я упрекваше за вечния безпорядък в стаята й. Пристигна на автогарата, когато автобусът вече тръгваше и като се затича към него, една от износените й маратонки се изхлузи и тя трябваше да помоли да я изчакат. Пътниците и шофьорът я изгледаха с укор, докато се качваше. Помисли си, че тези погледи не се дължат толкова на няколкото секунди, с които се бяха забавили по нейна вина, колкото на вида й: носеше тениска с презрамки, която чернееше по краищата, и скъсани и разръфани на различни места джинси. Освен това косата й издаваше запуснатост, особено имайки предвид дължината й — краищата й стигаха до кръста и това още повече подчертаваше липсата на грижа от страна на нейната собственичка. Но неспретнатият й вид съвсем не беше по нейна вина — през последните месеци тя бе живяла под неописуемо напрежение, познато и разбираемо единствено за студент от горен курс в периода на заключителните изпити, и едва бе имала време да се храни и да спи, а какво остава да се погрижи за външния си вид. Така или иначе, тя никога не бе обръщала внимание на външността си, както и на тази на другите. Струваше й се пълна глупост да се придава значение на някаква си привидност.

Автобусът спря на четирийсет километра от Мадрид, в красива местност близо до планината Педриса, и Елиса се заизкачва по асфалтирания път, обточен с оградата и с бадемовите дървета на лятната база на „Алигиери“ — университет, където тя все още не подозираше, че ще започне работа като преподавател две години по-късно. На входа се виждаше неясният профил на поета Данте, а под него — един от стиховете му: L’acquea ch̀io prendo gia mai non si corse. В брошурката с курсове Елиса беше прочела превода на този текст (говореше перфектно английски, но все пак той бе единственият й резервен език): „До днес не е браздена тук водата.“ Това беше девизът на университета, при все че тя смяташе, че тези думи са напълно приложими за нейния случай, тъй като курсът, който сега започваше, беше единствен по рода си в света.

Прекоси паркинга и стигна до централната площадка между учебните сгради. Тук се беше събрало множество, което слушаше някаква личност, произнасяща слово от един подиум. Проправи си път до първите редици, ала не видя човека, когото търсеше.

— … да посрещнем с добре дошли всички записали се и също… — казваше в този момент пред микрофона един плешив мъж с ленен костюм и синя риза (без съмнение ръководителят на летните курсове), обвеян с онзи вид на значимост, който придобива всеки човек, съзнаващ, че говори пред публика.

Изведнъж някой пошепна в ухото й:

— Извинявай, не си ли случайно Елиса Робледо?

Обърна се и видя Джон Ленън. Тоест един от хилядите ленъновци, които изобилстват из университетите по цял свят. Тази клонирана издънка конкретно носеше неизменните очила — кръгли и с метални рамки, и буйна, много къдрава коса. Гледаше Елиса втренчено и толкова се беше изчервил, че главата му приличаше на едра подутина от възпалителен процес, кацнала на врата му. Щом тя кимна утвърдително, младежът като че ли доби увереност и направи свенлив опит да се усмихне с месестите си устни.

— Сложена си първа в списъка на приетите в курса на Бланес… На добър час.

Елиса му благодари, въпреки че, както и трябваше да се очаква, вече знаеше това.

— Аз съм петият в списъка. Казвам се Виктор Лопера, учил съм в университета „Комплутенсе“… Ти си от Автономния, нали?

— Да. — Не се изненадваше от това, че непознати бяха осведомени за нея: името и снимката й неколкократно се бяха появявали в университетските издания. Не я беше грижа за славата й на зубрачка, при все че малко я дразнеше, понеже това бе единственото, което майка й харесваше в нея. — Пристигнал ли е Бланес? — попита на свой ред тя.

— Изглежда не е могъл.

Елиса направи гримаса на недоумение. Беше дошла на това глупаво откриване единствено с надеждата да види за пръв път на живо светилото по теоретична физика, пред което се прекланяше най-много след Стивън Хокинг. Трябваше да изчака до започването на курса, който самият Бланес щеше да води от утре. Тъкмо разсъждаваше върху това дали да остане, или да си тръгне, когато отново чу гласа на Ленън-Лопера.

— Радвам се, че ще сме колеги.

И той отново потъна в мълчание. Изглежда доста дълго обмисляше нещата, преди да ги изрече на глас. Елиса предположи, че е стеснителен, или може би нещо по-лошо. Знаеше, че почти всички отлични студенти по физика имаха своите странности, включително и тя самата. Отвърна любезно, че тя също се радва и зачака.

След още една пауза Лопера каза:

— Виждаш ли онзи с лилавата риза? Името му е Рикардо Валенте, но всички го наричат Рик. Той е втори в списъка. Бяхме… приятели сме.

Ааа, така значи — Елиса отлично помнеше името му, защото го беше виждала точно под нейното в класацията от изпитите и защото ставаше дума за рядко презиме: Валенте Шарпе, Рикардо: 9,85. Тя беше изкарала 9,89 от десет, така че това момче беше само с четири стотни след нея. Това също беше привлякло вниманието й. — Значи това е той, Валенте Шарпе.

Беше слаб младеж с къса сламена коса и орлов профил. В този момент изглеждаше заслушан внимателно, подобно на всички останали, в думите на оратора, ала не можеше да се отрече, че видът му бе „различен“ от този на масата студенти и Елиса забеляза това веднага.

Освен лилавата риза, носеше черен елек и панталони и това го караше да изпъква сред множеството във фланелки и овехтели джинси. Без съмнение се смяташе за „специален“. Добре дошъл в клуба, Валенте Шарпе — помисли някак предизвикателно Елиса.

В този миг младежът извърна глава и я погледна. Имаше необикновени синьо-зеленикави очи, някак студени и обезпокояващи. Дори и тя да му бе направила по-особено впечатление, той не го прояви по никакъв начин.

— Ще останеш ли за тържеството? — попита Лопера, когато Елиса понечи да се оттегли.

— Още не зная.

— Добре… Значи ще се видим.

— Разбира се.

Всъщност имаше намерение да си тръгне колкото се може по-скоро, но някаква леност я накара да се забави, когато кратките аплодисменти след словото отстъпиха място на музиката и на тълпата студенти, насочила се към масите с пиене, разположени на по-долно равнище на откритата площадка. Каза си, че след като толкова се беше потрудила да не изпусне онзи жалък автобус, нямаше да е зле да поостане малко, при все че подозираше, че я очаква доста скучно тържество в банална обстановка.

Залепени на бара се виждаха типичните шеговити надписи за студентите от различните научни специалности. На плаката за физиците се четяха едри букви без рисунки:

Теорията означава да разберем защо нещата функционират, макар и да не функционират.

Практика означава нещата да функционират, макар и никой да не знае защо.

В Катедрата по физика на този университет теория и практика вървят ръка за ръка, тъй като нещата не функционират и никой не знае защо.

На Елиса й допадна този интелектуален пирует. Беше си поръчала кока-кола light и държеше пластмасовата чаша, обвита с хартиена салфетка, като търсеше спокойно местенце да я изпие и сетне да си тръгне. Видя в далечината Виктор Лопера, който разговаряше с приятеля си, неотразимия Валенте Шарпе, и други подобни индивиди. Нямаше желание да се присъедини точно в този момент към кръглата маса на Великите учени и остави това за друг път. Слезе по насипа и седна в тревата, като облегна глава на ствола на един бор.

Оттам можеше да наблюдава как небето потъмнява и как луната се издига на хоризонта. Съзерцаваше я, бавно отпивайки от разхладителното питие. От дете я привличаха небесните тела и затова първоначално бе искала да стане астроном, но после бе открила, че чистата математика е къде-къде по-прекрасна. Математиката беше нещо близко, което тя можеше да докосне, докато луната — не. По луната тя можеше единствено да се прехласва.

— Древните са я смятали за божество. Учените я възприемат като нещо не толкова красиво.

Докато слушаше гласа, си помисли с изненада, че днес за втори път непознат идваше да я заговори. Обърна се да погледне своя събеседник, а мозъкът й в това време обработваше с пълна скорост информация относно най-вероятната възможност (и най-желаната?). Ала грешете: не беше „Четири-стотни-след-нея-Валенте-Шарпе“ (как въобще й беше хрумнало?), а друг младеж — висок и привлекателен, с тъмнокестенява коса и светли очи. Носеше тениска и бермуди в цвят каки.

— Говоря за луната. Ти я гледаше по особен начин. — Имаше раница, която остави в тревата, за да й протегне ръка. — Хавиер Малдонадо. Това е луната. А ти трябва да си Елиса Робледо. Видях снимката ти в списанието на факултета и ето че сега те срещам тук. Какъв късмет. Имаш ли нещо против да поседна при теб?

Да, Елиса имаше нещо против, най-вече защото младежът вече беше седнал, нахлувайки в личното й пространство и принуждавайки я да се отмести, за да не я докоснат краката му, обути в големи чехли. При все това отговори, че няма нищо против. Беше заинтригувана. Видя как младежът извади някакви книжа от раницата. Този начин да сваляш момиче беше нов за нея.

— Промъкнах се през задната врата — довери й Малдонадо с вид на човек, който споделя тайна. — Всъщност аз не изучавам точни науки. Следвам журналистика в „Алигиери“ и ни възложиха да направим репортаж като специална работа за завършване на курса. Моята задача е да интервюирам студенти от последен курс по физика — ясно ти е, нали? Трябва да ги разпитвам за живота им, за ученето, за заниманията през свободното им време, за това как практикуват секс… — Вероятно долови спокойната сериозност, с която Елиса го гледаше, защото ненадейно спря. — Добре де, правя се на глупак. Въпросникът наистина е сериозен. — Показа й листата. — Избрах вас, защото сте известни.

— Нас?

— Студентите от курса на Бланес. Мамка му, казват, че вие сте върхът във физиката… Имаш ли нещо против да отговориш на въпросите на един кандидат-журналист?

— Всъщност се канех да си тръгвам.

Изведнъж Малдонадо комично падна на колене.

— Моля те… Досега не успях никого да склоня да приеме… Трябва да направя този репортаж, в противен случай няма да ме вземат дори като редактор в женско списание… Нещо по-лошо: ще ме пратят в Конгреса на депутатите да вземам интервюта от политиците. Смили се над мен. Кълна ти се, че няма да ти отнема много време…

Усмихвайки се, Елиса погледна часовника и стана.

— Съжалявам, но последният автобус за Мадрид тръгва след десет минути и не мога да го изпусна.

Малдонадо също стана. На лицето му, нелишено от чар според Елиса, бе изписано дяволито изражение, което й се стори забавно. С положителност се смята за голям красавец.

— Виж, да сключим сделка — ти ще отговориш на няколко въпроса, а аз ще те закарам до вас. До вратата ти, честна дума.

— Благодаря, но…

— Не ти се иска, ясно. Разбирам те. В края на краищата току-що сме се запознали. Да видим какво ще кажеш за следното. Днес ще ти задам няколко въпроса и само ако пожелаеш, ще продължим друг път, става ли? Няма да ти отнема повече от пет минути. Ще стигнеш навреме за автобуса.

Елиса продължаваше да се усмихва, наполовина заинтригувана и наполовина развеселена. Тъкмо щеше да приеме, когато Малдонадо отново заговори.

— Така става, нали? Хайде тогава.

Посочи й мястото, откъдето току-що бяха станали.

Мога да изслушам за пет минути въпросите, които има да ми зададе — си каза тя.

Всъщност остана да слуша по-дълго време и още по-дълго говори. Ала не можеше да вини Малдонадо, който не хитруваше, а беше любезен и внимателен. Дори й напомни в подходящ момент, че петте минути са минали.

— Да свършваме ли? — попита.

Елиса спря и обмисли другата възможност. Струваше й се непоносима мисълта да напусне този малък рай сред полето, за да се пъхне в ужасния автобус обратно за Мадрид. Освен това през последните месеци животът й се беше концентрирал изцяло вътре в мозъка й и сега, когато разговаряше с някого (някой, който я оценяваше като личност, а не само като блестяща студентка или привлекателно момиче), разбираше до каква степен това и беше нужно. „Имам още малко време“ — отвърна. Малко по-късно Малдонадо отново прекъсна въпросите и я предупреди, че ще изпусне автобуса. Тази любезна загриженост й допадна. Каза му да продължават. Той повече не й напомни.

Елиса се чувстваше много добре, докато разговаряха. Бе отговорила на въпроси за избора й да изучава физика, за атмосферата във факултета, за безграничната й любознателност по отношение на природата… Малдонадо я оставяше да говори надълго и нашироко, като си водеше кратки записки. В един момент каза:

— Не се вписваш в представата ми за учен, малката. По никакъв начин.

— А каква ти е точно представата за човек на науката?

Малдонадо премисли внимателно отговора си.

— Твърде грозни типове.

— Уверявам те, че ги има и доста красиви, а някои са дори мацки — усмихна се тя.

Но, както стана ясно, сега идваше ред на сериозния разговор, защото той не поде шегата.

— Друго нещо ми е любопитно в теб. Първа си във випуска, имаш стипендия за най-доброто място в света, професионалното ти бъдеще ти се усмихва… И това не е всичко — току-що си се дипломирала и би могла…, какво да ти кажа… да спиш по двайсет часа на ден, да изкачваш Алпите… И вместо това ти не се поколеба да се явиш на един адски труден приемен изпит, за да получиш едно от двайсетте места за двуседмичния курс на Давид Бланес… Стигам до извода, че този Бланес положително си струва труда.

— Абсолютно — очите на Елиса светнаха. — Той е гений.

Малдонадо си записа нещо.

— Познаваш ли го лично?

— Не, но изпитвам възхищение към работата му.

— Скаран е с повечето държавни университети в тази страна, знаеш ли това? Сама виждаш — беше принуден да организира своя курс в частен университет…

— Заобиколени сме от завистници — съгласи се Елиса.

— И особено в научните среди. Но е вярно също така, че според това, което говорят хората, Бланес има особен характер.

— Би ли искала да пишеш дипломната си работа под негово ръководство?

— Мисля, че да.

— Това ли е всичко?

— В какъв смисъл?

— Попитах те дали би искала той да е ръководител на дипломната ти работа и ти ми отговори: „Мисля, че да“. Нищо друго ли няма да добавиш?

— Какво друго искаш да кажа? Зададе ми въпрос и аз ги отговорих.

— Това е големият проблем на мозъците на физиците — заоплаква се младежът, докато си отбелязваше нещо. — Приемате въпросите буквално. Аз всъщност попитах какво толкова предлага Бланес, та всички гледат да се докопат до него. Или с други думи… знам, че го смятат за невероятен учен, кандидат за Нобелова награда, и ако я получи, ще е първият испански физик, заслужил я в цялата история на това страхотно шибано отличие… Всичко това го зная прекрасно. Но това, което ме интересува, е да науча за какво всъщност става дума, разбираш ли? Курсът е на тема… — порови се из своите книжа и засрича: — „Топология на струните на времето във видимата електромагнитна радиация…“ Честно казано, това заглавие нищо не ми говори.

— Да не би да искаш да ти разясня цялата теоретична физика в едно изречение? — засмя се Елиса.

Малдонадо като че ли възприе предложението на сериозно.

— Давай — каза.

— Добре, да видим… Ще се опитам накратко… — Елиса се чувстваше все повече в свои води. Обичаше да обяснява всичко онова, което тя самата изследваше. — Теорията за относителността говори ли ти нещо?

— Да, Айнщайн, нали? „Всичко е относително“, нали?

— Това не го казва Айнщайн, а Сара Монтиел11 — разсмя се Елиса. Теорията за относителността е малко по-сложна. Но искам да ти кажа, че тя е приложима за почти всяка ситуация, с изключение на света на атомите. В този свят по-точна е друга теория, наречена квантова. Това са двете най-съвършени интелектуални творения на човека; с тяхна помощ можем да обясним почти цялата действителност. Въпросът е в това, че са ни необходими и двете. Онова, което е валидно в школата на едната, не е приложимо в другата — и обратно. И тук е големият проблем. От години физиците се мъчат да помирят тези две теории в една. Достатъчно ясна ли съм?

— Нещо като двете най-големи партии у нас, нали? — подметна Малдонадо. — И двете имат недостатъци, но никога не съвпадат в нищо.

— Нещо такова. Та една от теориите, която най-успешно помирява и двете, е теорията за струните.

— Никога не съм чувал за нея. За „струните“ ли казваш?

— Нарича се също за „суперструните“. Това е изключително трудна в математическо отношение теория, но гласи нещо много просто… — Елиса потърси около себе си и взе салфетката изпод чашата си. Докато говореше, я сгъна на две и приглади прегънатия ръб с дългите си здрави пръсти. Малдонадо внимателно я наблюдаваше.

— Според теорията за струните частиците, образуващи вселената, чувал си за тях, електрони, протони… Всички тези частици или частиците, които ги изграждат, не са малки топченца, както са ни учили в училище, а са някак издължени, подобно на струна…

— Подобно на струна… — замислено повтори Малдонадо.

— Да, много фини, защото единственото им измерение е тяхната дължина. Но имат едно необикновено свойство.

— Елиса вдигна ръце, държейки салфетката между тях, така че прегънатата част да е пред очите на Малдонадо. — Кажи ми какво виждаш.

— Салфетка.

— Това е големият проблем в мисленето на журналистите — предоверяват се на привидностите. — Елиса подигравателно се усмихна. — Забрави какво мислиш, че е това. Кажи ми просто какво ти се струва, че виждаш.

Малдонадо притвори очи, загледан във финия ръб, който Елиса му показваше.

— Еее… една линия… една права.

— Чудесно. От твоя гледна точка би могло да бъде струна, нали? Нишка. Теорията гласи, че струните, които образуват материята, приличат на струни само от определена перспектива… Но погледнати от друг ъгъл… — Елиса обърна салфетката пред очите на Малдонадо и му показа правоъгълника от горната страна — крият други измерения и ако ние съумеем да ги открием или да ги „отворим“ — разгъна изцяло салфетката, превръщайки я в квадрат, — бихме могли да видим още много други измерения.

— Колко хитро. — Малдонадо имаше вид на силно впечатлен или може би много добре се преструваше. — И тези измерения открити ли са вече?

— Ни най-малко — отвърна Елиса, смачквайки салфетката и пъхайки я в чашата. — За да се „разтвори“ една субатомна струна, са необходими машини, с които още не разполагаме — изключително мощни ускорители на частици… Ала тук се намесват Бланес и неговата теория. Според Бланес съществуват струни, които могат да бъдат „разтворени“ при ниски стойности на енергията — струните на времето. Бланес доказва математически, че времето, подобно на всяка друга материя, е изградено от струни. Времевите струни могат да се отворят със сегашните ускорители. Но работата е в това, че е извънредно трудно да се проведе подобен експеримент.

С една дума, преведено на езика на практиката… — Малдонадо пишеше като обезумял. — Нима това би означавало връщане във времето? Пътешествие в миналото?

— Не, пътешествията в миналото са чиста фантастика. Те са невъзможни заради основните закони на физиката. Съжалявам, не е възможно връщане назад. Времето може да върви само напред, към бъдещето. Но ако теорията на Бланес е вярна, би се открила друга възможност… Бихме могли да отворим времевите струни, за да видим миналото.

— Да видим миналото? Искаш да кажеш… да видим Наполеон, Юлий Цезар? Това вече наистина звучи като научна фантастика, колежке.

— Грешиш, това вече е напълно възможно. — Тя го погледна развеселена. — Не само възможно, а и нормално. Виждаме далечното минало всеки ден.

— Искаш да кажеш в старите филми, на снимки…

— Не, ето в този момент ние го виждаме. — Засмя се като видя изражението му. — Сериозно. Да се хванем ли на бас?

Малдонадо се огледа.

— Дявол го взел, има преподаватели, дето са вече изкуфели дядковци, но ти… — Елиса се смееше и клатеше отрицателно глава. — Ти сериозно ли говориш?

Вдигна поглед и Малдонадо последва примера й. Беше се стъмнило. Стъклен похлупак блещукаше в тъмното небе.

— Светлината на тези звезди пътува милиони години, докато стигне до Земята — обясни тя. — Те може вече да не съществуват, но ние ще продължим да ги виждаме още дълго време… Всеки път, щом погледнем нощното небе, ние се връщаме с милиони години назад. Можем да пътуваме във времето, само като се покажем през прозореца.

За известно време никой от двамата не проговори. Звуците и светлините от празненството бяха престанали да съществуват за Елиса, която съзерцаваше с много по-голям интерес грандиозната тишина на подобния на храм небосвод, който се разкриваше над нея. Когато сведе очи и погледна Малдонадо, разбра, че и той е почувствал същото.

— Физиката е красива — прошепна тихо тя.

— Както и много други неща — отвърна Малдонадо, гледайки я.

Продължиха с въпросите, макар и със забавено темпо.

После той й предложи да прекъснат и да хапнат и тя не се възпротиви (беше станало късно и усещаше глад). Малдонадо леко се изправи и тръгна към бара.

Докато го чакаше, Елиса разсеяно гледаше наоколо си. Последните отблясъци от празненството догаряха в топлата лятна нощ; звучеше стара песен на Умберто Тоци и тук-там групи от преподаватели и студенти оживено разговаряха на светлината на запалените фенери.

Тогава забеляза мъжа, който я гледаше. Беше абсолютно невзрачен. Стоеше изправен на долната площадка на склона. Карираната му риза с къси ръкави и добре изгладеният му панталон с нищо не привличаха вниманието. На лицето му се открояваше единствено прошарена коса и един — това вече не можеше да се отрече — доста буен посивял мустак. Държеше пластмасова чаша и отмиваше от нея. Елиса предположи, че е преподавател, ала гой не разговаряше с останалите си колеги, нито имаше вид да има друго занимание.

Освен това, че я гледаше.

Заинтригува я втренченият му поглед. Запита се дали го познава отнякъде, но после си каза, че всъщност той сигурно я познаваше — може пък да беше виждал снимката й в списанията.

Неочаквано мъжът бързо извърна глава (прекалено бързо) и като че ли се присъедини към група преподаватели. Тя се почувства обезпокоена по-скоро от рязкото му оттегляне, отколкото от предишния му втренчен в нея поглед. Сякаш се криеше, сякаш беше разбрал, че Елиса го е разкрила. Хвана ме, дявол да те вземе. Въпреки това, когато Малдонадо се върна с два увити в хартия сандвича, плик с пържени картофи, бира и кока-кола light за нея, Елиса забрави за случката — не й се случваше за пръв път зрял мъж да я наблюдава втренчено.

На връщане към Мадрид почти не говориха, но Елиса не се чувстваше зле в интимността на колата до този почти непознат младеж. Като че ли вече започваше да свиква с компанията му. Малдонадо я разсмиваше от време на време с някоя иронична забележка, но беше престанал с въпросите и Елиса му бе благодарна за тази проява на деликатност. Възползва се, за да го разпита за самия него. Животът му беше съвсем обикновен — живееше с родителите и сестра си, обичаше пътешествията и спорта (две неща, които на нея също й допадаха). Беше почти полунощ, когато пежото на Малдонадо спря пред входната врата на нейния дом на улица „Клаудио Коельо“.

— Бива си я тази сграда. Задължително ли е човек да е фрашкан с пари, за да е физик?

— За майка ми е задължително.

— Не говорихме за семейството ти… Каква е майка ти? Математик? Химик? Специалист по генно инженерство? Изобретателката на Рубиковия куб?

— Има козметичен салон точно на две преки оттук — засмя се Елиса. — Баща ми, да, беше физик, но почина при автомобилна катастрофа преди пет години.

На лицето на Малдонадо се изписа искрена мъка.

— О, съжалявам.

— Не се притеснявай, познавах го съвсем бегло — отвърна Елиса без горчивина. — Не се свърташе вкъщи. — Излезе от колата и затвори вратата. Наведе се и погледна Малдонадо. — Благодаря, че ме докара.

— Аз ти благодаря, че се съгласи да ми помогнеш. Слушай, ако възникнат… още… въпроси, бихме ли могли…? Бихме ли могли да се видим отново някой ден?

— Добре.

— Имам телефона ти. Ще ти се обадя. Успех утре на курса при Бланес.

Малдонадо възпитано изчака, докато тя отваряше вратата. Елиса се обърна за довиждане.

И застина.

На отсрещния тротоар един мъж я гледаше.

В първия момент не го позна. После видя прошарената коса и буйния сивкав мустак. Тръпки я полазиха, сякаш тялото й беше цялото на дупки и лек полъх на вятър премина през тях.

Колата на Малдонадо се отдалечи. Мина друга кола, после още една. Когато улицата отново се опразни, видя, че мъжът продължава да стои на мястото си. Припознала съм се. Не е същият, нито дрехите му са същите.

Ненадейно мъжът се обърна и зави зад ъгъла.

Елиса остана загледана в мястото, където той бе стоял допреди няколко секунди. Този беше друг. Просто много си приличат.

При все това беше сигурна, че и вторият мъж я беше наблюдавал.

5

— Този курс няма да е приятен — каза Давид Бланес.

Няма да говорим за чудни, нито пък за изключителни неща. Няма да даваме отговори. Който търси отговори, да върви в църквата или в училище. — Плах смях. — Тук ще разглеждаме действителността, а действителността не предлага отговори и не е чудесна.

Рязко спря, когато стигна до дъното на класната стая. Осъзнава, че не може да премине през стената — помисли си Елиса. Престана да го гледа, когато се обърна, но продължи да попива всяка негова дума.

— Преди да започна, искам да ви разясня нещо.

С две широки крачки Бланес се приближи до апарата за прожектиране на диапозитиви и го включи. На екрана се появиха три букви и една цифра.

— Тук имаме E=m^с2, това вероятно е най-известното физическо уравнение на всички времена, относителната енергия на една частица в покой.

Смени картината. Появи се черно-бяла снимка на дете от жълтата раса, от лявата страна на чието тяло кожата беше напълно одрана. Зад липсващата буза се виждаха зъбите. Чуха се коментари, изречени шепнешком. Някой промърмори: „Господи“; Елиса не помръдваше — гледаше потресена ужасяващия образ.

— Това — каза Бланес спокойно — също е E=m^с2, както прекрасно знаят във всички японски университети.

Изключи апарата и застана пред класа.

— Можех да ви покажа някое от уравненията на Максуел12 и светлината от електрическата лампа над операционна маса, на която лекуват болен, или пък вълновото уравнение на Шрьодингер13 и мобилния телефон, е чиято помощ пристига лекар и спасява живота на агонизиращо дете. Но аз избрах да ви дам пример с Хирошима, който звучи не така оптимистично.

Когато шепотът замря, Бланес продължи:

— Зная какво мислят за нашата професия мнозина физици — не само съвременни и не само лоши: Шрьодингер, Джинс14, Едингтън15, Бор16 са споделяли това мнение. Смятали са, че се занимаваме само със символи. „Сенки“, казвал Шрьодингер. Мислите, че диференциалните уравнения не са действителността. Като слуша някои колеги, човек би помислил, че теоретичната физика е игра, в която се сглобяват къщички от пластмасови елементи. Тази абсурдна идея е добила популярност и днес хората вярват, че изследователите в областта на теоретичната физика сме някакви мечтатели, затворени в кула от слонова кост. Смятат, че нашите игри, нашите къщички нямат нищо общо с ежедневните им проблеми, с техните любими неща, с техните грижи или добруването на техните близки. Но сега ще ви кажа нещо и искам да го запомните като основна идея на нашия курс. Оттук нататък ще изписвам цели дъски с уравнения. Ще започвам от този ъгъл и ще свършвам в онзи и ви уверявам, че доста добре ще оползотворявам пространството, защото пиша с дребен почерк. — Чуха се смехове, но Бланес остана невъзмутим. — И когато свърша, искам да направите следното упражнение — искам да погледнете числата, всички онези числа и гръцки букви на дъската, и да си повторите няколко пъти наум: „Те са действителността, те са действителността…“

Елиса преглътна. Бланес добави: — Физическите уравнения са ключът към нашето щастие, нашият ужас, нашият живот и нашата смърт. Не забравяйте това. Никога.

С един скок се озова на подиума, прибра екрана, навивайки го нагоре, взе парче тебешир и захвана да пише цифри в горния ъгъл на дъската, както беше обещал. До края на часа не проговори за нищо друго, освен за сложни абстракции от некомутативната алгебра и висшата топология17.

Давид Бланес беше на четирийсет и три години, висок и в добра форма. Посивялата му коса започваше да редее, но плешивините отпред на темето го правеха интересен. Елиса забеляза и други детайли, които не се виждаха ясно в многобройните негови снимки, които бе гледала: онзи особен начин, по който притваряше клепачи, когато се загледаше втренчено в нещо; кожата по бузите, носеща белези от младежко акне; носа, който в профил доста комично стърчеше напред… По свой начин Бланес беше привлекателен, но само „по свой начин“, както толкова други мъже, които не дължат своята известност на чара си. Облеклото му беше смешно — беше екипиран като пътешественик-изследовател: с маскировъчно яке, широки панталони, пристегнати на глезена, и боти. Гласът му беше дрезгав и тих, несъответстващ на телосложението му, но излъчваше властност, някакво желание да всява безпокойство. „Вероятно това е неговият начин да се брани“ — реши Елиса.

Това, което Елиса бе разказала на Малдонадо предния ден, беше напълно вярно и сега можеше да се увери в това — характерът на Бланес беше наистина „специален“ в сравнение с този на други велики представители на неговата професия. Но беше вярно също така, че на него му се бе наложило да се изправя срещу много повече неразбиране и несправедливости, отколкото други. На първо място беше испанец, а за амбициозен физик (тя прекрасно знаеше това, както и всичките й колеги) това обстоятелство представляваше любопитно изключение и сериозен недостатък не поради каквато и да било дискриминация, а заради тъжното състояние на тази наука в Испания. Спорадичните си постижения испанските физици бяха постигнали извън страната си.

От друга страна, Бланес бе извоювал победа. А това беше още по-непростимо от неговата националност.

Успехът му се дължеше на едни гъсто изписани само в една страница уравнения — науката е изградена от подаръци — кратки и вечни. Беше ги сътворил през 1987 година, докато работеше в Цюрих със своя учител Алберт Гросман и неговия сътрудник Серджо Марини. Уравненията бяха публикувани през 1988 година в престижното списание Annalen der Physik (същото, където преди повече от осемдесет години се бе появила статията на Алберт Айнщайн за относителността) и бяха изстреляли своя автор на върха на една почти абсурдна слава — тази необикновена известност, която много рядко придобиват учените. И всичко това независимо от факта, че статията, която доказваше съществуването на „струните на времето“, беше толкова сложна, че само малцина специалисти бяха в състояние да я разберат изцяло и независимо от обстоятелството, че макар и математически перфектна, гази теория беше свързана с експериментални изпитания, които можеха да се забавят десетилетия.

Както и да е, европейските и американските физици посрещнаха откритието му с удивление и това удивление проникна и в средствата за масово осведомяване. В началото испанската преса не откликна особено („Испански физик открива защо времето се движи само в една посока“ или „Времето е като секвоята, според испански физик“ бяха най-често срещаните заглавия), но Бланес стана популярен в Испания, защото новината бе отразена в много по-сериозни издания, които без увъртания оповестиха, че: „С теорията на Давид Бланес Испания застава начело на физиката на XX век“, „Професор Бланес твърди, че пътешествието във времето е научно възможно“, „Испания може да се превърне в първата страна в света, създала машина на времето“ и т.н. Нищо от всичко това не беше истина, но оказа въздействие върху публиката. Много списания започнаха да отпечатват на кориците си редом с голи жени името на Бланес, свързано със загадките на времето. Някаква публикация с езотеричен характер продаде стотици хиляди екземпляри от коледно монографично издание, на чиято корица се четеше: „Пътувал ли е Исус Христос във времето?“, а отдолу, с по-дребен шрифт: „Теорията на Давид Бланес всява смут във Ватикана“.

Бланес не можеше да остане в Европа, за да се радва (или обижда) — той бе направо телепортиран в Съединените щати. Изнасяше доклади и работеше в Калтек — престижния Калифорнийски технологичен институт, и също така, следвайки стъпките на Айнщайн — в Изследователския институт в Принстън, където мозъци като него можеха да се разхождат из тихи градини, да разполагат с цялото време на света, за да мислят и с хартия и молив в ръка да записват откритията си. Но през 1993 година, когато Американският конгрес гласува против продължаването на изработването на свръхпроводящия суперколайдер „Уаксахачи Тексас“, замислен като най-големия и мощен ускорител на частици в света, сладкият меден месец на Бланес със Съединените щати ненадейно приключи в резултат на това необратимо решение, взето там. Едва привлякоха вниманието неговите изявления пред различни представители на американската преса преди отпътуването му за Европа: „Правителството на тази страна предпочита да инвестира в оръжия, а не в развитието на науката. Съединените щати ми напомнят Испания — държава, обитавана от много способни хора, но управлявана от вмирисани политици.“ Понеже в критиките си бе приравнил двете страни и техните правителства, въпросните изявления породиха всеобщо неудовлетворение и заинтересуваха малцина.

След като по този начин приключи американската си одисея, Бланес се върна в Цюрих, където заживя в мълчание и самота (единствените му приятели бяха Гросман и Марини, а единствените жени в живота му — неговата майка и сестра му; Елиса изпитваше възхищение към този отшелнически живот), а теорията му в това време беше обект на дълго незаглъхващи нападки. Любопитното бе, че една от научните общности, която най-ожесточено я отхвърли, беше испанската: от различни университети се надигнаха учени гласове, които тръбяха, че „теорията за секвоята“, както бе започнала да се нарича по онова време тя (тъй като времевите струни се увиваха около частиците светлина подобно на кръговете около централната част на ствола на това дърво), е красива, но непродуктивна. Вероятно поради факта, че Бланес беше от Мадрид, критиките от Мадрид се позабавиха, но може би поради същото обстоятелство, когато се надигнаха, бяха още по-остри: един известен професор от университета „Комплутенсе“ окачестви теорията като „фантасмагорични врели-некипели, лишени от каквато и да било материална основа“. В чужбина съдбата на теорията не беше по-добра, при все че специалисти в областта на теорията за струните, като Едуард Уитен от Принстън и Нумрун Вафа от Харвард, продължаваха да твърдят, че това може би е интелектуална революция, сравнима с предизвиканата от самата теория за струните. Стивън Хокинг от инвалидния си стол в Кеймбридж бе един от малцината, които дискретно се изказаха в защита на Бланес и допринесоха за разпространение на идеите му. Когато му задаваха въпроси по темата, прочутият физик обикновено отговаряше с характерната за него ироничност, произнесена с безизразната и студена тоналност на гласовия му синтезайзер: „Въпреки че мнозина биха искали да я отсекат, секвоята на професор Бланес продължава да ни подслонява под сянката си.“

Единствен Бланес нищо не казваше. Необяснимото му мълчание продължи почти десет години, през които оглавяваше лабораторията, чието ръководство бе овакантено от неговия приятел и наставник Алберт Гросман, който се беше пенсионирал. Благодарение на голямата си математическа красота и на своите фантастични възможности, теорията за секвоята не престана да интересува учените, но и не можа да бъде доказана. Премина в онова състояние, познато като „ще видим“, в което науката прибира някои идеи в хладилника на историята. Бланес отказваше да говори публично за своята теория и мнозина започнаха да мислят, че той се срамува от грешките си. И точно тогава, в края на 2004 година, бе оповестен курсът — първият в света, който Бланес щеше да посвети на своята „секвоя“. Бе избрал не друго място, а Испания и по-конкретно Мадрид. Частното учебно заведение „Алигиери“ поемаше разходите и приемаше необикновените изисквания на учения — курсът да се проведе през юли 2005 година, лекциите да са на испански и да бъдат допуснати двайсет участници след строг подбор посредством международен изпит върху теорията за струните, некомутативна геометрия и топология. По принцип курсът беше замислен за дипломирани физици, но студентите, които завършваха следването си през годината на провеждане на изпита, можеха да се явят с писмена препоръка от преподавателите си по теоретична физика. По този начин бяха кандидатствали завършващи като Елиса студенти.

Защо Бланес беше чакал толкова дълго, докато предложи първите си лекции върху лансираната от него теория? И защо беше избрал точно определен месец за това? Елиса не знаеше, но и не изгаряше от желание да научи. Важното беше, че се чувстваше безкрайно щастлива в онзи първи ден от този уникален и така дълго жадуван курс.

Въпреки това в края на първото занятие мнението й коренно се промени.

Тя беше една от първите, които си тръгнаха. Затвори учебниците и папката си шумно и изхвръкна от аудиторията, без дори да понечи да прибере записките си в раницата.

Докато слизаше по стръмната уличка надолу към спирката на автобуса, чу глас:

— Извинявай…, искаш ли да те закарам донякъде?

Беше толкова замаяна, че дори не бе забелязала колата до себе си. Отвътре надничаше, подобно на странна костенурка, главата на Виктор „Ленън“ Лопера.

— Благодаря, отивам доста далеч — каза Елиса с неохота.

— Къде?

— „Клаудио Коельо“.

— Ами… ще те закарам, ако искаш. Аз… отивам в центъра.

Нямаше никакво желание да разговаря с този тип, но после реши, че това може да я разсее.

Качи се в мръсната кола, претъпкана с книжа и книги и просмукана от миризмата на овехтяла тапицерия. Лопера караше бавно и предпазливо, точно така, както говореше. Въпреки това изглеждаше много доволен, че Елиса е с него, и започна да се оживява. Както се случва с всички заклети срамежливковци, бърборенето му изведнъж излезе извън контрол.

— Как ти се струва това, дето го каза в началото за действителността? „Уравненията представляват действителността“… Е, щом той го казва… Не знам, на мен ми се струва, че това е доста преувеличен позитивистичен редукционизъм. Отхвърля възможността за достигане на истини чрез просветление или интуитивно, както е в основата например на религиозните вярвания или на обикновеното мислене… А това е погрешно… Всъщност предполагам, че твърди това, защото е атеист… Но, честно казано, не смятам, че религиозната вяра е несъвместима с научните доказателства… Просто се намират на различни нива, както учеше Айнщайн. Човек не може…

Спря на едно кръстовище и изчака, докато колите се изтеглят, сетне продължи да кара и да говори сам на себе си. — Човек не може да превърне метафизичните си преживявания в химически реакции. Това би било абсурдно. Хайзенберг твърдеше…

Тя престана да го слуша и се задоволи да гледа пътя, измънквайки нещо от време на време. Но ненадейно Лопера прошепна.

— И аз забелязах. Искам да кажа начина, по който се държеше с теб.

Усети бузите си да пламват и отново изпита желание да се разплаче при спомена за това.

Бланес беше задал няколко въпроса на класа, но беше избрал, за да чуе отговора, един курсист, седнал през две места вдясно от нея, който вдигаше ръка едновременно с нея.

Валенте Шарпе.

В един момент се случи нещо особено. Бланес зададе въпрос и само тя вдигна ръка. Въпреки това, вместо да й даде думата, ученият взе да насърчава другите да отговорят: „Хайде, какво става с вас, господа? Да не би да ни е страх, че ще загубите дипломите си, ако сгрешите?“ Изминаха няколко натежали от напрежение секунди и Бланес отново посочи към същото място. Елиса пак чу онзи равен, спокоен, донякъде развеселен глас с лек чуждестранен акцент: „В този мащаб не съществува валидна геометрия поради явлението, наречено квантова пяна.“ „Много добре, господин Валенте.“

Валенте Шарпе.

Петте години, през които беше първа във випуска, бяха изострили до лудост стремежа на Елиса да се състезава. В света на науката беше невъзможно да си пръв, без ужасяващото усилие, подобно на хищник, систематично да елиминираш своите съперници. По тази причина абсурдното пренебрежение на Бланес представляваше за нея непоносимо мъчение. Не искаше да покаже наранената си гордост пред свой колега, но беше стигнала предела на силите си.

— Оставам с чувството, че той дори не ме забелязва — изрече през зъби, преглъщайки сълзите си.

— Аз мисля… че те вижда, и още как — отвърна Лопера.

Тя го погледна.

— Искам да кажа… — опита се да обясни той. — Мисля… че те е видял и си е казал: „Момиче, което е толкова… толкова… не може да бъде едновременно с това много…“ Тоест става дума за мъжкарски предразсъдък. Вероятно не знае, че ти се класира първа на изпита. Не знае как се казваш. Смята, че Елиса Робледо е… Абе, че не може да е като теб.

— Каква съм аз? — Не искаше да го пита това, но вече й беше все едно дали постъпва жестоко, или не.

— Предполагам, че тези неща не са несъвместими… — каза Лопера, избягвайки отговора, сякаш говореше сам на себе си. — Въпреки че генетически се срещат доста рядко заедно… Красотата и интелектът, искам да кажа… Почти никога не вървят ръка за ръка. При все че има изключения… Ричард Фейнман е бил много красив, нали? Така казват. Рик също е… по свой начин, нали така? Малко… не мислиш ли?

— Рик?

— Рик Валенте, приятелят ми. Наричам го така, откакто се познаваме. Не помниш ли, че ти го показах вчера на тържеството? Рик Валенте…

Само споменаването на това име беше достатъчно да накара Елиса да стисне зъби. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе… В мозъка й тези презимена звучаха някак металически, подобно на острието на електрически трион, който разрязваше гордостта й. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе…

— Той също обединява и двете неща: привлекателен е и заедно с това умен — като теб — продължи Лопера, явно не забелязващ нейните чувства. — Но освен това знае… знае как да сложи хората в малкото си джобче, ти не видя ли? Преподавателите ги омагьосва все едно е хипнотизатор ма змии. Е, не само тях. — От гърлото му излезе някакво гъргорене, подобно на смях. (Елиса нерядко щеше да чува смеха на Виктор през следващите години и той щеше да започне да й харесва, но в този момент й се стори противен.) — Момичетата — също. Да, да, и тях… И още как…

Говориш за него така, все едно не си му приятел.

— Как така все едно не съм…? — Стори й се, че чу поскърцването на твърдия диск на Лопера, докато преработваше този обикновен коментар. — Разбира се, че съм… Тоест, бях… Запознахме се в училище, после следвахме заедно.

Но стана така, че Рик спечели една от онези „суперстипендии“ и замина за Оксфорд, късметлията, за катедрата на Роджър Пенроуз, и престанахме да се виждаме… Има намерение да се върне в Англия след курса на Бланес… ако, разбира се, Бланес не го отведе със себе си в Цюрих.

Усмивката върху месестите устни на Лопера, докато произнасяше тези думи, не се хареса на Елиса. Най-черните й мисли отново нахлуха в главата й — усети се наново сломена, почти безжизнена. Естествено, че Бланес ще избере Валенте Шарпе.

От четири години не се бяхме виждали… — продължи Лопера. — Не знам, като че ли ми се струва някак променен… Станал е по-… по-уверен в себе си. Трябва да се признае, че е гениален, гениален на куб, син и внук ма гении: баща му е крип… криптограф и работи във Вашингтон, в не знам си кой център за национална сигурност… Майка му е американка и преподава математика в Балтимор. Миналата година беше номинирана за ордена „Фийлдс“.

Противно на волята си, Елиса бе впечатлена. Орденът „Фийлдс“ беше нещо като Нобелова награда за математика и всяка година с него биваха отличени в Съединените щати най-добрите математици в света. Запита се как ли би се чувствала тя, ако майка й беше номинирана за „Фийлдс“. В този момент единственото, което изпитваше, беше ярост.

— Разведени са. А братът на майката…

— Е Нобелов лауреат по химия? — прекъсна го Елиса, съзнавайки своето злорадство. — Или пък може би е Нилс Бор?

Лопера отново издаде онзи тайнствен звук, който трябваше да бъде смях.

— Не, програмист е в „Майкрософт“ в Калифорния… Исках да кажа, че Рик се е учил от всички тях. Той е като попивателна, наистина. Струва ти се, че не те слуша, а той в това време анализира всичко, което казваш или правиш… Истинска машина. Къде точно на „Клаудио Коельо“ да те оставя?

Елиса каза, че не е необходимо да я кара до дома й, но Лопера настоя. Заклещени в мадридското обедно задръстване, те скоро прекратиха малката препирня и дори имаха достатъчно време да помълчат. Върху жабката пред себе си, под папки с измачкани ръбове, тя забеляза две книги. Прочете заглавието на едната: Математически игри и главоблъсканици. Втората беше обемиста и се наричаше Физика и вяра. Научната и религиозната истина.

Поемайки по „Клаудио Коельо“, Лопера наруши мълчанието и каза:

— Рик доста се сдуха, като видя, че си го минала на приемния изпит за курса. — И за пореден път издаде онова свое подобие на смях.

— Наистина ли?

— Че как! Не умее да губи. Никак не умее да губи. — И неочаквано изражението на Лопера се промени, сякаш се беше сетил за нещо друго, нещо, което досега не му беше хрумвало. — Внимавай — добави.

— За какво?

— С Рик. Много внимавай.

— Защо? Да не би да е способен да повлияе на журито и да не ми дадат ордена „Фийлдс“?

Лопера не обърна внимание на ироничната й забележка.

— Не, чисто и просто не понася да губи. — Спря колата. — Това ли е твоята врата?

— Да, благодаря. Слушай, защо ми каза да внимавам? Какво може да ми направи?

Той не я гледаше. Седеше втренчил поглед напред, като че ли караше.

— Нищо. Само исках да кажа, че… остана много изненадан от това, че си първа.

— Защото съм момиче ли? — попита тя с леден гняв. — Затова ли?

Виктор изглеждаше засрамен.

Може би. Не е свикнал да… е, добре — да бъде втори. Елиса прехапа езика си, за да не отвърне. Аз също, изрече наум. — Но ти не се притеснявай — продължи той, сякаш искайки да я окуражи или пък да смени темата. — Сигурен съм, че Бланес ще съумее да те оцени… Прекалено добър е, за да не цени добрите.

Тези думи смекчиха донякъде гнева й и тя прости на Лопера. Докато влизаше в сградата си помисли, че е била малко груба с него и се обърна, за да се сбогуват, ала Лопера вече си беше тръгнал. Остана неподвижна още за миг, вглъбена в мислите си.

Сцената й беше припомнила случилото се предната вечер с Хавиер Малдонадо. Почти като по рефлекс огледа улицата, но не видя никого да я шпионира. Както и никого с прошарени коси и мустаци. Алберт Айнщайн, естествено, Айнщайн е дядо на Валенте и снощи ме шпионираше.

Усмихна се и се запъти към асансьора. Реши, че е било случайно. Случайностите съществуваха — математиката дори им отреждаше вероятностите. Двама мъже с известна физическа прилика помежду си я гледат в една и съща вечер. Защо не? Само някакъв параноик би блъскал главата си над подобно нещо.

Докато се качваше с асансьора, си припомни странното предупреждение на Виктор Лопера.

„Внимавай с Рик.“

Какъв абсурд. Та Валенте изобщо не й обръщаше внимание. През днешния първи учебен ден не я беше погледнал нито веднъж.

6

Срещата бе в събота следобед в неизвестно за нея кафене близо до улица „Аточа“. „Ще ти хареса“, беше я уверил Малдонадо.

И не грешеше. Кафенето беше спокойно, с боядисани в тъмен цвят стени; приличаше донякъде на театър поради една червена завеса при бара. Тя беше очарована.

Малдонадо я чакаше, седнал на една от малкото заети маси. Елиса не можеше да отрече, че много се радва да го види след изминалата тъжна седмица.

— Вчера няколко пъти ти се обаждах у вас, някой вдигаше и после прекъсваше — каза й Малдонадо.

— Имаше повреда в линията. Вече я поправиха.

От телефонната компания им бяха казали, че става дума за „авария в системата“, но според Елиса този, който действително преживя „авария в системата“ беше майка й, която направо побесня и с премерен тон, малко по-силен от обичайния, заплаши да ги даде под съд за нанесени вреди и щети („Имам високопоставени клиенти, които са свикнали да ме търсят вкъщи, нямате си представа…“). Увериха я, че сутринта в събота ще пратят техници, за да прегледат линията и да отстранят повредата и го сториха. Едва тогава Марта Моранде се успокои.

Поръча си кока-кола light и се загледа, забавлявайки се, в Малдонадо, който взе да вади листове хартия от раницата си.

— Пак ли въпросчета? — пошегува се тя.

— Да. Ти не искаш ли?

Тя побърза да отвърне, че напротив, понеже долови неговата сериозност.

— Знам, че е досадно — извини се той, — но такъв ми е занаятът, какво да се прави, и съм ти страшно благодарен, че ми помагаш, малката. Добрата журналистика се нрави с търпеливо събирана информация — добави с тон на засегнато достойнство, който я изненада.

— Разбира се, извинявай…

Сгафих, си каза, но почти стеснителната усмивка на Малдонадо успя да разсее угризенията й.

— Не, ти извинявай. Изнервен съм, защото курсът приключва и трябва да предам репортажа възможно най-скоро.

— Хайде тогава. Да не губим повече време. Питай каквото искаш. Аз съм на твое разположение.

При все това в началото напрежението продължи. Той я питаше механично за свободното й време, а тя отговаряше сковано, като на устен изпит. Елиса разбра, че и двамата са объркани, тъй като този път беше съвсем различно от вечерта на тържеството. В този момент Малдонадо се поинтересува от спортовете, с които тя се занимаваше, и нещата се промениха. Елиса отговори, че практикува всичко, което можеше, и това беше самата истина: вдигане на тежести, плуване, аеробика… Малдонадо я загледа.

— Сега си обяснявам откъде вадиш тая фигура.

— Какво й е на фигурата ми? — усмихна се тя.

— Ами перфектна е за физичка.

— Какъв лош и банален комплимент.

— Ти сама си го изпроси.

Сетне заговориха за детството й. Тя му разказа, че била самотно дете, което се уповавало изцяло на въображението си за забавления и игри. Не беше имала друг изход, тъй като родителите й не поискали да имат второ дете и се занимавали по-скоро със собствените си търсения, отколкото с нея. Баща й („и той се казваше Хавиер, като теб“) беше избрал да стане физик във времена, „още по-лоши“ от днешните. Елиса го беше запомнила като вежлив мъж с гъста тъмна брада и това беше почти всичко. Бе прекарал част от живота си в Англия и САЩ, изследвайки „слабото взаимодействие“, което било модна тема през седемдесетте години в теоретичната физика — силата, която прави така, че определени атоми да се откъсват.

— Много време посветил на изучаването на явление, познато като „нарушаване на CP-симетрията от каон“…18 Не прави такава физиономия, ако обичаш… — Елиса се разсмя.

— Не, не — възрази Малдонадо. — Аз само слушам и записвам.

— „Каон“ с „к“ — Елиса посочи листа, където Малдонадо си водеше записки.

Все повече и повече се развеселяваше. За нещастие, наложи се да говори и за майка си. Марта Моранде — жена в зряла възраст, привлекателна, магнетична, собственичка и управителка на Пикарда. В Пикарда ще откриеш собствената си красота.

Трудно й беше да говори за майка си, без да изгуби нотката на забавление.

— Произлиза от семейство, свикнало с пари и с пътешествия. Кълна ти се, че и досега се питам какво е намерил баща ми в такова същество… Всъщност сигурна съм, че той… Че баща ми не би допуснал да раста толкова самотна, ако майка ми беше друг човек. Тя непрекъснато повтаряше, че трябва да се наслаждава на живота, че не може да живее затворена само заради факта, че се е омъжила за „мозък“. Така го наричаше. Понякога дори и пред мен. „Днес пристига мозъкът“ — съобщаваше. — Малдонадо бе престанал да пише. Слушаше я много сериозен. — Смятам, че баща ми не е искал да си усложнява живота с развод. Освен това в семейството му винаги са били ревностни католици. Задоволяваше се да не й обръща внимание и да оставя майка ми да „живее“. — Елиса погледна към масата и се усмихна. — Признавам, че реших да уча физика, за да разочаровам майка си, която настояваше да запиша икономика и бизнес, за да управлявам нейния козметичен салон. И как само я разочаровах. Направо я съсипах. Престана да ми говори и се възползва от поредното отсъствие на баща ми, за да се премести да живее в своя вила край Валенсия. Останах сама в Мадрид с родителите на баща си. Щом разбра това, той се върна и ми каза, че никога няма да ме изостави. Не му повярвах. Една седмица по-късно отиде да се срещне с майка ми във Валенсия, за да сключат примирие. На връщане туристически автобус, управляван от пиян шофьор, го блъснал. И така свърши всичко.

Стана й студено. Потърка голите си ръце. От друга страна това, което изпитваше, беше просто студ, не се чувстваше разстроена. Струваше й се, че е добре да говори за това. Нали никому преди не го беше разказвала.

— Сега отново живея с майка си — добави. — Но всяка си има територия и се стараем да не прекрачваме разделителната линия.

Малдонадо рисуваше кръгове върху хартията. Елиса си даде сметка, че първоначалното напрежение заплашваше да се върне. Реши да смени тона.

— Ама не ме мисли, времето, което прекарах сама в Мадрид, ми се отрази чудесно — даде ми възможност да опозная по-добре дядо си, който е най-прекрасният човек на света. Бил е учител и обожава историята. Разказваше ми любопитни факти за древни цивилизации и ми показваше илюстрации от книги…

Тази тема като че ли заинтересува Малдонадо, който отново взе да си записва.

— Обичаш ли историята? — попита.

— Много, благодарение на дядо. Въпреки че познанията ми са повече от скромни.

— Коя е любимата ти историческа епоха?

— Не зная… — Елиса се замисли. — Древните цивилизации ме очароват: египтяни, гърци, римляни… Дядо ми се прехласваше по Римската империя. Като се замисли човек за тези хора, оставили толкова следи и изчезнали завинаги…

— Е, и?

— Не знам. Привлича ме.

— Привлича те миналото?

— А кого не го привлича? То е… като нещо, което завинаги сме загубили, не е ли така?

— Всъщност — подметна Малдонадо, сякаш ставаше дума за данни, за които бе пропуснал да попита — не сме говорили за религиозните ти убеждения… Вярваш ли в Бог, Елиса?

— Не. Вече ти казах, че семейството на баща ми са били ревностни католици, но дядо ми беше достатъчно интелигентен, за да не ми дотяга с това: възпита в мен просто ценности. Никога не съм вярвала в никакъв Бог, дори и като дете. А сега, макар и да ти се стори странно, се възприемам повече като християнка, отколкото като вярваща… Вярвам, че трябва да помагаме на другите, вярвам в саможертвата и в свободата, в почти всичко, проповядвано от Христос, но не и в Бог.

— Защо трябва да ми се струва странно?

— Звучи особено, не си ли съгласен?

— Не вярваш ли, че Христос е Божи син?

— По никакъв начин. Казах ти вече, че не вярвам в Бог. Вярвам, че Исус Христос е бил много добър и много смел човек и е внушил ценности…

— Както дядо ти.

— Да. Но е имал по-лош късмет от него. Убили са го заради идеите му. Ето в това вярвам: да умреш за своите идеи.

Малдонадо записваше. Изведнъж тя си помисли, че тези така специфични въпроси са породени от лична причина, която няма нищо общо с въпросника. Готвеше се да му го каже, когато видя, че той прибира химикалката.

— Аз свърших — каза Малдонадо. — Какво ще кажеш да се поразходим?

Повървяха до „Сол“19. Беше първата юлска събота, вечерта бе топла и хората пълнеха площада, изсипвайки се от големите магазини, които вече затваряха. След кратко мълчание, през което тя се направи, че вниманието й е погълнато от това да не се блъска в тълпата и да съзерцава статуята на Карлос III, вместо да говори, чу Малдонадо да казва:

— А как вървят нещата с Бланес?

Точно от този въпрос се беше страхувала. Искреността я задължаваше да отговори, че гордостта й не само е наранена, а в състояние на кома, изоставена в линейка някъде в глъбините на нейната личност. Тя вече не се стремеше да изпъкне, нито вдигаше ръка, независимо от въпроса. Задоволяваше се да слуша и да учи. Валенте Шарпе (с когото все още не бяха разменили нито един поглед) печелеше все повече преднина. Колегите от курса взеха да го питат, когато имаха нещо неясно, все едно че беше самият Бланес или пък дясната му ръка. И ако все още не беше се превърнал в такава, бе на път да го стори, защото самият Бланес се обръщаше понякога към него. „Няма ли нищо да кажете, Валенте?“ И Валенте Шарпе отговаряше със съкрушителна точност.

Понякога й се струваше, че изпитва завист. Всъщност не. Това, което изпитвам, е празнота. Като че са ми изпуснали въздуха. Сякаш съм била подготвена за непосилен маратон, а не са ме допуснали до състезанието. Очевидно беше, че Бланес вече е решил кого да вземе със себе си в Цюрих. Не й оставаше нищо друго, освен да се помъчи да научи максимално много за онази прекрасна теория и да си постави други цели в професионалното си бъдеще.

Запита се дали си струва да разкаже всичко това на Малдонадо, ала реши, че вече му е казала достатъчно за тази вечер.

— Ами — отвърна — той е великолепен преподавател.

— Все още ли имаш желание да си правиш дипломната работа при него?

Поколеба се, преди да отговори. Едно прекалено ентусиазирано „да“ би било равносилно на лъжа, категоричното „не“ също не би било вярно. „Емоциите — помисли Елиса — са много сходни с квантовата несигурност.“ На глас изрече:

— Разбира се. — Точно така, с известен хлад в тона. Остави истинските си желания да витаят във въздуха.

Бяха прекосили площада близо до статуята с мечето и дървото. Малдонадо й предложи да се отбият в сладоледена къща, за да задоволи една от малкото си — според самия него — слабости: сладолед с ядки и карамел. Тя се засмя на тона му на капризно хлапе, докато го купуваше, и още повече на очевидното удоволствие, с което го излапа. Докато вкусваше от лакомството спрял насред площада, Малдонадо й предложи да вечерят в някой китайски ресторант. Елиса мигом прие, зарадвана, че за него вечерта не беше приключила.

В този миг съвсем случайно забеляза мъжа.

Стоеше прав на входа на сладоледената къща. Имаше прошарени коси и посивял мустак. Държеше фунийка и от време на време отхапваше от нея. Не приличаше толкова на втория, колкото на първия. Всъщност изглеждаше като да бе брат на мъжа от тържеството. Може би беше — нямаше как да не приеме това — същият мъж от тържеството, но различно облечен.

Ала не — грешеше. Сега забеляза, че този тук имаше доста по-къдрава коса и беше по-слаб. Не беше същият човек.

За миг помисли: Няма нищо, никак не е странно. Той прилича, чисто и просто, на други мъже, които също са ме гледали. Но като че ли вратите на нейния разум рязко се отвориха и ирационални мисли се промъкнаха, изпочупвайки всичко и всявайки смут, подобно на гости, надрусани с кокаин до козирката. Трима хем различни, хем приличащи си мъже. Трима мъже, които ме наблюдават.

— Какво ти е? — попита Малдонадо.

Не можеше повече да се преструва. Трябваше да каже нещо.

— Онзи мъж.

— Какъв мъж?

Когато Малдонадо се обърна, мъжът си бършеше ръцете със салфетка и вече не гледаше Елиса.

Онзи до сладоледената къща, с тъмносиньото поло. Гледаше ме странно… — Дразнеше се, че Малдонадо щеше да помисли, че има халюцинации, ала вече не можеше да спре. — Прилича много на друг мъж, когото видях вечерта на празненството в „Алигиери“ и който също ме наблюдаваше… Може и да е същият.

Ама ти сериозно ли? — възкликна Малдонадо.

В този миг мъжът се обърна и се отдалечи към „Алкала“20.

— Не знам, сякаш ме шпионираше. — Опита да се засмее на собствените си думи, но откри, че не успява. Малдонадо също не се засмя. — Може и да греша…

Той предложи да отидат до някой спокоен бар и там да поговорят. Но наблизо нямаше нито един тих бар, а Елиса беше прекалено напрегната, за да върви дълго. Решиха да влязат в китайския ресторант, където смятаха да вечерят — все още нямаше много хора.

А сега ми разкажи най-подробно какво се е случило онази вечер — подкани я Малдонадо, щом се настаниха на една уединена маса. Изслуша я внимателно и после я помоли да опише подробно мъжа от тържеството. Но сетне я прекъсна, преди да е свършила. — Почакай. Сега се сещам. Прошарени коси, мустаци… Казва се Еспалса и преподава статистика в „Алигиери“. Изнасял ми е семинари по социологическа статистика, но го познавам главно, защото е член на Асоциацията на преподавателите, а аз членувах в Асоциацията на студентите. — Спря за малко и доби онова дяволито изражение, което й допадаше. Разведен е и има славата на дърт коцкар. Има навик да оглежда по този начин всички красиви студентки. Положително лигите му са потекли, като те е видял…

Неочаквано я обзе желание да се смее.

— Знаеш ли какво стана онази вечер? Когато ме остави пред къщи, забелязах втори мустакат, който ме наблюдаваше… — Малдонадо ококори очи в комичен жест. — А мъжът днес също беше с мустак!

— Истинска… конспирация от мустакати! — прошепна той разтревожено. — Сега разбирам!

Елиса избухна в смях. Как можеше да бъде такава глупачка. Всичко имаше едно-единствено обяснение: около завършването и изпитите покрай курса на Бланес нервите й се бяха опънали до краен предел. Смя се, докато в очите й не се появиха сълзи. Изведнъж видя как изражението на Малдонадо се променя, докато гледаше нещо зад гърба й.

— Боже господи! — възкликна уплашено той. — Сервитьорът!

Елиса се обърна, като изтриваше сълзите си. Келнерът беше азиатец, но (необичайно за неговата раса, каза си Елиса) гъст черен мустак красеше лицето му. Малдонадо стисна ръката й.

— Още един мустакат! Нещо повече: мустакат китаец!

— Моля те…! — Отново се разсмя. — Престани!

— Да се махаме оттук, бързо! — прошепна Малдонадо.

— Обкръжени сме!

Елиса трябваше да се скрие зад салфетката, когато келнерът дойде.

Когато същата вечер се прибра у дома, споменът за случилото се продължи да я забавлява.

Хавиер Малдонадо беше страхотен. Страхотен, с главни букви. През цялата вечер я беше накарал да се превива от смях с интересни истории за свои преподаватели и колеги, включително за Еспалса и склонността му да се сваля с всяко живо създание, при условие че беше младо и имаше бюст. Слушайки тези обикновени разкази, Елиса се бе усетила като че вдъхва глътка чист въздух след прекалено дълго потапяне в бездънен океан от учебници и уравнения. И за венец, когато й се прииска да се прибира, той сякаш прочете мислите й и мигновено се подчини. Не беше с кола, но я придружи с метрото до „Ретиро“.

Лицето му на „палавник“ остана запечатано в паметта на Елиса, докато слизаше от вагона и на няколко пъти изникваше пред погледа й, докато вървеше към дома си.

Кача си, че няма основание да твърди, че е напреднала особено в отношенията си с Малдонадо, но все пак беше направила няколко стъпки. Вече имаше известен опит, не беше съвсем боса. Едно от предимствата на самотата й беше, че винаги бе живяла, разчитайки на самата себе си. Беше излизала с няколко момчета, особено в началото на следването, и й се струваше, че знае какво й харесва и какво — не. С Малдонадо се очертаваше приятелство, и то напредваше.

И апартамента беше тъмно и тихо. Щом запали лампата в антрето, видя бележка от майка си на листче, залепено за рамката на вратата. „НЯМА ДА СЕ ПРИБЕРА ДОВЕЧЕРА. МОМИЧЕТО ТИ ОСТАВИ ХРАНА В ХЛАДИЛНИКА.“ Момичето беше снажна четирийсет и пет годишна румънка, но майка й наричаше така всички прислужници, които бяха имали. Запали лампата в хола и изгаси тази в антрето, докато се питаше защо майка й винаги трябваше да я информира за очевидното: всяка събота и неделя Марта Моранде не се прибираше и това биваше оповестено дори с обществен отзвук, а понякога се връщаше чак в понеделник. Мнозина господа я канеха да прекара съботата в луксозните им жилища. Сви рамене — изобщо не я интересуваха забежките на майка й.

Угаси лампата в хола и запали тази в дългия коридор. Знаеше, че няма никого: „момичето“ имаше свободен ден в неделя и се възползваше в събота вечер да отиде при сестра си, която живееше в апартамент под наем извън града. Елиса обичаше най-много тези вечери — липсваше досадното присъствие на майка й, а прислужницата, дето си пъхаше носа навсякъде, я нямаше. Цялата къща беше на нейно разположение.

Свърна в коридора и се отправи към стаята си. Неочаквано си спомни за конспирацията от мустакати и се засмя сама на себе си. Сигурно ще заваря някого в стаята си да ме очаква. Или пък да се крие под леглото.

Отвори вратата. Нямаше мустакати на хоризонта. Влезе и заключи след себе си. След кратък размисъл пусна резето.

Стаята й беше нейното укрепление, крепост, място, където учеше и живееше. На няколко пъти се беше опълчвала срещу майка си, за да й попречи да си пъха носа в делата й. От доста време вече тя сама чистеше стаята, оправяше си леглото и сменяше чаршафите. Не желаеше никой да се рови в нейния свят.

Смъкна джинсите си, пусна ги на земята, събу се и включи компютъра. Щеше да прегледа електронната си поща и съобщенията, които стояха непрочетени от предния ден заради телефонната повреда.

Докато отваряше пощата, се запита дали ще прави нещо тази вечер. Със сигурност нямаше да учи — беше много изморена, но още не й се лягаше. Може би щеше да отвори някой от онези файлове с еротични снимки или щеше да влезе в някой форум, или в някой „специален“ сайт. Играта на електронен секс беше се оказала за нея най-бързото и безвредно решение през дългия зимен период на учене. Тази нощ обаче нямаше желание за това.

В пощата намери две непрочетени съобщения. Първото беше от електронно списание по математика. Във второто не беше попълнено полето „Относно“ и имаше символ за прикрепен файл. Не можеше да идентифицира подателя:

Работата отдалеч миришеше на вирус. Реши да не го отваря, маркира го и натисна бутона за изтриване. Тогава екранът на компютъра й изгасна.

За момент помисли, че е спрял токът, ала после си даде сметка, че лампата на бюрото свети. Готвеше се да се наведе, за да провери кабелите, когато неочаквано екранът отново се освети и някаква снимка го запълни целия. След няколко секунди на нейно място се появи друга. После още и още.

Елиса застина със зинала уста.

Бяха рисунки в черно и бяло, направени със стара техника, като от художник от началото на века. Сюжетите си приличаха: голи мъже и жени, възседнати от други мъже и жени. Под всяка картина — все същият надпис с червени главни букви: „ХАРЕСВА ЛИ ТИ?“

Остана загледана в този парад, без да може да го спре: клавишите не й се подчиняваха, компютърът работеше под своя собствена команда.

Кучи синове. Беше сигурна, че по някакъв начин и въпреки всички предпазни мерки, са пъхнали вирус в системата. Изведнъж замръзна.

Образите бяха изчезнали, отстъпвайки място на черен екран, където се открояваха, като огромни драскотини, червени главни букви. Успя прекрасно да прочете фразата, преди ново премигване да я запрати в преддверията на информатиката и да се появи страницата с обичайната й електронна поща.

Съобщението се беше изтрило. Сякаш никога не бе съществувало.

Спомни си последните думи и поклати глава.

Не може да се отнася за мен. Това е само реклама.

Думите бяха:

7

Следващия вторник отново получи известие от „mercuryfriend“. Неуспешни останаха всичките й опити да конфигурира пощата си така, че да блокира подателя. Изключи компютъра, но когато рестартира системата, съобщението автоматично се отвори и се появиха подобни изображения и слова, въпреки че вече не ставаше дума за рисунки от началото на века, а за произведения, подбрани от модерното графично изкуство: тела, очертани с аерограф, или триизмерни компютърни репродукции. Всеки път фигурите бяха на мъже или жени, които тичаха с хомот и ботуши, огънати под тежестта на друга фигура върху раменете им. Елиса престана да ги гледа.

Осени я идея. Потърси в мрежата сайта на „mercuryfriend“. Не се изненада, като видя, че достъпът не е ограничен и че веднага започна да се зарежда. На ужасяващ фон в крещящ виолетов цвят светнаха надписи и електронни реклами за барове и клубове с всякакви живописни имена: „Абадон“, „Галиматии“, „Евклид“, „Мистър Х“, „Скорпион“, които обещаваха суперспециални нощни спектакли, момчета и момичета компаньонки, както и размяна на партньори.

Ето какво било. Както беше предполагала, ставаше дума за реклама. По някакъв начин беше подала електронния си адрес на тези мръсници и сега направо я заливаха. Трябваше да потърси начин да се отърве от тях, може би като смени адреса си, но си отдъхна при мисълта, че в съобщението няма нищо лично.

Беше постигнала примирие също и с Клана на мустакатите. Откакто Малдонадо я беше успокоил, изобщо не се сещаше за тях. Или почти никак. Понякога не можеше да не изтръпне леко на улицата при вида на някой мъж с прошарени коси и мустаци. Друг път подушваше подобни индивиди от разстояние. Разбра, че мозъкът й несъзнателно ги търси. Ала не хвана никого да я наблюдава или преследва и в края на седмицата вече беше забравила за това или поне престана да му придава голямо значение.

Имаше за какво друго да мисли.

В петък реши да възприеме напълно противоположна на досегашната си тактика в часовете на Бланес.

— Досещате ли се как може да се реши това?

Бланес сочеше едно уравнение, написано със сбития му и ситен почерк. Ала Елиса и останалите курсисти четяха въпросните символи, сякаш ставаше дума за текст на испански език и знаеха много добре, че те изразяват Основния въпрос в теорията: „Как да бъдат идентифицирани и изолирани финитни ограничени времеви струни само с един край?“

Това беше умопомрачителен въпрос. Математически се доказваше, че времевите струни са лишени от единия от двата края. За да приведе пример за нещо подобно, Бланес начерта една линия на дъската и помоли курсистите да си представят, че е парче свободен конец върху маса: единият от краищата му би бил „бъдещето“, а другият — „миналото“. Конецът би се движил към „бъдещето“ и той отбеляза това със стрелка. Нямаше как да е по друг начин, тъй като според резултатите от уравненията краят за „миналото“, противоположният край, другият край на конеца чисто и просто не съществуваше и в това се състоеше прословутото обяснение на факта, че времето се движи в една посока, което бе донесло такава слава на Бланес. Бланес представи извода си, като изписа въпросителен знак: не съществуваше никакъв свободен край, който би могъл да бъде идентифициран като „минало“.

Но най-невероятното, това, което разбиваше на пух и прах всеки опит за прилагане на логиката, беше следното: макар и лишена от един край, времевата струна не беше безкрайна.

Краят, съответстващ на „миналото“, имаше край, ала този край не представляваше предел.

Този парадокс предизвикваше у Елиса някакво сладостно замайване. Винаги се чувстваше така, когато долавяше да проблясва като в просветление някоя от странностите в света. Нима беше възможно действителността да е съставена в най-съкровената си интимност от лудости, подобни на отрязъци от струни с краища, които не представляваха край?

Във всеки случай й се струваше, че знае отговора на въпроса, зададен от Бланес. Дори не й беше нужно да го записва в тетрадката — вкъщи вече го беше развила и изводите бяха в главата й.

Преглътна и сигурна в себе си, реши да поеме риска.

Двайсет чифта очи бяха приковани към дъската, но само една ръка се вдигна веднага.

Ръката на Валенте Шарпе.

— Слушаме ви, Валенте — усмихна се Бланес.

— Ако съществуваха възли в междинните участъци на всяка струна, бихме могли да ги идентифицираме посредством дискретни количества енергия. Дори да ги изолираме, ако енергията е достатъчна, за да развържем възлите. С една дума… — и последва порой от математически термини.

Възцари се тишина, когато изложението приключи. Целият клас, дори и Бланес, изглеждаха поразени.

Не от Валенте беше дошъл този отговор. Подобно на кукла, управлявана от вентролог, младежът бе понечил да заговори, но друг глас, през две места наляво от него беше взел думата, прекъсвайки го.

Всички се вторачиха в Елиса. Тя гледаше единствено Бланес. Чуваше как бие сърцето й, а страните й пламтяха така, сякаш вместо уравнения, беше нашепвала любовни слова. Зачака последиците, докато се стараеше да издържи на тези притворени очи, втренчени неподвижно в нея (характерен за Бланес поглед, който й напомняше за стария холивудски актьор Робърт Мичъм21), със спокойствие, което й се струваше невероятно. Въпреки това, ако в друга ситуация страстният й темперамент би представлявал нейния най-голям недостатък, в този момент той се превръщаше в нейно предимство — тя смяташе, че е права и беше твърдо решена да се бори, какъвто и да беше противникът.

— Не мисля, че ви видях да искате думата, госпожице… — изрече Бланес с глас толкова безизразен, колкото и лицето му, но с известна твърдост. Тишината натежа още повече.

— Робледо — отвърна Елиса. — И не ме видяхте да искам думата, защото не го сторих. От една седмица я искам, а вие като че ли не ме забелязвате и затова днес предпочетох направо да говоря.

Вратовете се извръщаха ту към Бланес, ту към Елиса с такова настървение, сякаш двама тенисисти си оспорваха последните секунди от решаващ сет. Тогава Бланес отново се обърна към Валенте и се усмихна.

— Слушаме ви, Валенте — повтори.

Подчертано слаб, с изпъкнали под бледата кожа кокали, Валенте, подобен на ледена статуя, седнала на чина, отговори незабавно със силен и ясен глас.

Докато наблюдаваше изпития му профил, Елиса се възхити на един обикновен детайл — въпреки че повтори същото като нея, го направи по свой начин, с други думи, създавайки впечатлението, че точно това е искал да каже в началото и по никакъв начин не се е повлиял от нейния отговор; той дори допусна малка грешка в променливите стойности, която Бланес побърза да поправи. Брани собствените си позиции, също като мен — помисли доволна. — Сега сме квит, Валенте Шарпе.

Когато Валенте приключи с отговора си, Бланес каза:

— Много добре. Благодаря. — Сетне сведе поглед и се загледа в пространството между стъпалата си. — Това е курс за завършили теоретична физика — добави меко, с предрезгавял глас. — Тоест за възрастни хора. Ако някой от вас има желание да се поддава на детински импулси, бих го помолил да бъде така добър да го прави навън. Запомнете това. — И като вдигна отново поглед този път не към Валенте, нито към Елиса, а към целия клас, добави със същия тон: — Извън всичко това решението, предложено от госпожица Робледо, е точно и блестящо.

Тя усети, че я побиват тръпки. Назовава само мен, защото първа го казах. Спомни си една фраза на своя преподавател по оптика: „В науката можеш да си позволиш да си безсрамник, но трябва да се постараеш да го сториш преди другите.“ Въпреки това не изпита особено удоволствие, нито пък радост. Точно обратното — обля я вълна от горчив срам.

Погледна крадешком невъзмутимия профил на Валенте Шарпе, който никога не я гледаше, и се усети жалка. Поздравления, Елиса. Днес ти първа се прояви като безсрамница.

Наведе глава и прикри сълзите си, закривайки очите си с ръка.

Беше толкова смутена от случилото се, че дори не се разтревожи от новото съобщение от „mercuryfriend“, когато се прибра вкъщи. Вече знаеше, че каквото и да прави, прикаченият файл ще се появи на екрана и затова сама го отвори. Картините започнаха да се нижат една след друг.

Тъкмо се гласеше да отклони поглед, когато забеляза разликата.

Смесени с еротичните сцени, имаше и други фигури: мъж креташе, огънат под товара на камък върху плещите си; войник с униформа от Първата световна война носеше момиче на седло на гърба си; танцьор беше качен на гърба на свой събрат… Накрая, с червени букви върху черен фон, се появи нова тайнствена фраза: „АКО СИ ТОЗИ, КОЙТО МИСЛИШ, ЧЕ СИ, ЩЕ ГО РАЗБЕРЕШ.“

За какво беше тази реклама? Елиса сви рамене, без да разбира, и изключи компютъра, въпреки че някаква смътна мисъл я задържа неподвижна пред екрана за няколко секунди.

Реши, че става дума за банална подробност (нещо, което беше забравила, и се мъчи да си припомни). Все едно, ще се сети.

Съблече се и си взе топъл продължителен душ, който най-накрая я отпусна. Когато излезе от банята, беше забравила всичко около съобщението и мислеше единствено за случилото се в клас. Преследваше я презрението, което Бланес не криеше. Не искаш ли бульон? Три чаши. Дори не й мина през ум да се облече, простря хавлията на леглото, натовари се със записки и книги и се захвана да прави изчисления, хрумнали й за курсовата работа, която трябваше да предаде.

До края на курса оставаха само пет дни. За последното занятие бе планиран двудневен международен симпозиум в Двореца на конгресите, на който трябваше да присъстват някои от най-изявените теоретични физици в света, като Стивън Хокинг или самия Бланес. Дотогава всеки курсист трябваше да предаде изследване върху възможните решения на проблемите, свързани с теорията за секвоята.

Елиса изпробва нова идея. Резултатите не изглеждаха ясни, но самият факт, че имаше пред себе си път, който да следва, й върна спокойствието.

За съжаление малко по-късно цялото й спокойствие се изпари.

Това стана, когато излезе за малко да хапне. В този миг се сблъска с майка си, която ревностно изпълняваше задължението си да трови живота й.

Виж ти. Мислех, че още не си се върнала. Нали все се свираш в стаята си и през ум не ти минава да ме посрещнеш…

— Както виждаш, върнала съм се.

Срещнаха се в коридора. С безупречен тоалет и прическа, майка й ухаеше на един от онези парфюми, чиито реклами заемат цели страници по модните списания и почти винаги се намират редом с голи жени. В замяна на това Елиса си беше метнала една стара хавлия и осъзнаваш много добре, че видът й беше, както обикновено, като на чучело. Предположи, че майка й ще каже нещо по този повод и не сгреши.

— Можеше поне пижама да си облечеш и да се посрешиш. Още ли не си вечеряла?

— Не.

Запъти се боса към кухнята и се сети навреме да загърне хавлията си, когато видя „момичето“. Ястията, покрити с фолио, бяха, както обикновено, красиво аранжирани. Такова беше изискването на Марта Моранде, баронеса Де Пикарда. На Елиса й беше дошло до гуша да си иска прости ястия, които да може да хапва за по-бързо с ръце, но да се противопоставя на майчините си решения беше равносилно на това да блъска главата си в стена. Имаше risotto. Яде, докато неприятното усещане в стомаха й изчезна. Внезапно я осени друго хрумване и тя остана да седи в кухнята, играейки си с вилицата и пиейки вода, изпънала дългите си, голи и загорели крака, докато мозъкът й отново щурмуваше непревземаемите уравнения от друг ъгъл. Дори не забеляза кога майка й бе влязла в кухнята и си даде сметка за това едва когато нейният глас я извади от размишленията.

— … много симпатичен човек. Казва, че синът на приятелката й ти е бил колега в университета. Доста дълго си говорихме за теб.

Погледна майка си с празен поглед.

— Какво?

— Името й сигурно нищо не ти говори. Тя е нова клиентка и с много, ама много връзки… — Марта Моранде направи пауза, за да глътне хапчетата за отслабване, които вземаше на обяд с чаша минерална вода. — Попита ме: „Вие ли сте майката на това момиче? Разправят, че дъщеря ви била гениална.“ Дори да не ти харесва, ще ти кажа, че се изфуках с теб и не скрих гордостта си. Не ми беше трудно, защото госпожата беше като обсебена от теб: искаше да разбере как се съжителства с математически гений…

— Аха. — Веднага бе разбрала защо майка й е толкова щастлива. Постиженията на Елиса я интересуваха само когато можеше да се перчи с тях в козметичния си салон пред една нова „клиентка с много, ама много връзки“. И като се замислеше, защо всъщност можеше да се каже „клиентка“, но не „генийка“?

— „И освен това е страшно красива според това, което ми разказаха“, добави тя. А аз й отвърнах: „Да, тя е просто съвършена.“

— Можеш да си спестиш иронията.

Както беше наведена пред отворения хладилник, Марта Моранде се обърна и я изгледа.

— Добре, щом искаш да съм искрена…

Не, умолявам те, недей.

— Мога ли да кажа нещо? — Елиса не отговори. Майка й се изправи, загледана втренчено в нея. — Когато ми говорят толкова хубави неща за теб, както днес, се чувствам горда, да, но не мога да не си мисля какво би било, ако освен съвършена, ти също полагаше усилия да изглеждаш такава…

Затова пък теб те бива в тези работи — отвърна Елиса. — Ти си… как се наричаше това в онази книга по психология на религията, която четеш? Превъплъщение на добродетелта? Нямам намерение да навлизам в твоя територия.

Ала Марта Моранде продължи, сякаш не беше чула:

Докато слушах чудесиите, които тази госпожа говореше за теб, си мислех: „Какво ли би казала, ако знаеше колко малко се възползва дъщеря ми от всичко това…?“ Каза ми дори, че несъмнено те ще те засипят с оферти за работа сега, след като си завършила…

Застана нащрек. Това беше хлъзгав терен и непременно щеше да ги отведе в тресавището на поредната горчива разправия. Знаеше, че майка й копнее дипломата да й „послужи“ за нещо, да доживее да я види на определен пост в определена компания. Нямаше място за теории в главата на Марта Моранде.

Къде отиваш?

Елиса, която беше започнала да се оттегля, не се спря.

— Имам работа. — Бутна летящата врата и излезе от кухнята, преследвана от виковете на майка си:

— И аз си имам достатъчно работа, но както виждаш, от време на време си губя времето с теб.

Това си е твой проблем.

Почти тичешком прекоси салона. Докато излизаше през другата врата, се сблъска с „момичето“ и осъзна, че хавлията й е разтворена, но не се притесни. Зад гърба си му чаткането на токчета и отново се озова срещу майка си в коридора.

— Остави ме на мира. Защо не престанеш!

— Ама разбира се — отвърна хладно майка й. — Това е нещото, което най-много искам. Но работата е, че ти също трябва да се замислиш и да ме оставиш на мира…

— Кълна ти се, че се опитвам.

— … а междувременно, докато взаимно не сме си осигурили спокойствие, ти напомням, че живееш в моя дом и си длъжна да спазваш моите правила.

— Естествено, както кажеш.

Безполезно беше. Нямаше нито сили, нито желание да се бори. Обърна се, ала спря, защото майка й продължи:

— Колко различно би било мнението на хората за теб, ако узнаеха истината!

— Кажи я де!

— Че си като дете — каза майка й невъзмутимо. Никога не повишаваше тон. Елиса знаеше, че ако тя е добра в математическите изчисления, Марта Моранде беше ненадмината в премерване на емоциите. — Че си на двайсет и три години, а все още се държиш като дете, което не го е грижа за външния му вид, за стабилна работа, нито за отношения и връзки с хората…

Дете. Думите я удариха като с юмрук в стомаха. Какво друго да се очаква от едно дете, ако не детински реакции в клас.

— Искаш ли да ти плащам наем? — процеди през зъби.

Майка й онемя за миг. Но сетне отвърна напълно спокойно.

— Много добре знаеш, че не става дума за това. Знаеш, че единственото ми желание е да живееш, стъпвайки по земята, Елиса. Рано или късно ще осъзнаеш, че светът не е като да си лягаш в онази твоя стая-кочина, да учиш математика и да се разхождаш полугола из къщата, докато се храниш…

Затръшна вратата, пресичайки този влудяващо равен глас.

Постоя известно време подпряла вратата, сякаш майка й се готвеше да я повали с удар. Вместо това обаче чу как токчетата на скъпите обувки се отдалечават, губейки се в безкрая. Тогава погледна изпълнените с уравнения листове и книги, пръснати по леглото й, и се успокои малко. Само видът им й действаше отпускащо.

Изведнъж застина.

Стори й се, че разбира смисъла на онези съобщения.

Седна на бюрото, взе хартия, линия и молив.

Фигури, възседнати от други фигури. Войникът и момичето.

Направи скица, следвайки същия модел: човече носи друго човече, седнало на гърба му. С остър молив очерта фи квадрата, които обхващаха фигурите, а в центъра остави триъгълник. Загледа се в резултата.

С нова гума грижливо изтри фигурите, като се стараеше възможно най-малко да променя линиите, които беше очертала отдолу. Накрая възстанови сегментите, които неволно беше изтрила.

Всеки студент по математика много добре познаваше този чертеж. Това беше известният постулат номер четирийсет и седем от първия том на „Елементи“ на Евклид, където гениалният гръцки математик предлагаше елегантен начин за доказване теоремата на Питагор. Лесно беше да се докаже, че сборът от лицата на горните квадрати е равен на лицето на долния.

През вековете доказателството на Евклид беше добило популярност сред математиците посредством символични и загатващи рисунки, между които изпъкваше изображението на войник, понесъл любимата си на гръб върху стол: тази рисунка, позната като „стола на булката“, й даваше ключ към загадката. Разбра, че останалите фигури са взети от художествен албум, свързан с математиката (а не с еротиката). Дори си спомни, че по някакъв повод бе виждала подобна книга.

Ако си такъв, какъвто мислиш, че си, ще го разбереш.

Изтръпна. Можеше ли да е вярно това, за което си мислеше?

Човек без задълбочени математически познания като нея не би открил подобна връзка между фигурите. Анонимният подател искаше да обозначи, че единствено човек като нея би бил способен да намери решението. Изводът й се стори очевиден.

Съобщението е предназначено за мен.

Но какъв е неговият смисъл?

Евклид.

Тази нова мисъл и възможностите, скрити в нея, я замаяха.

Пусна компютъра, после търсачката и влезе в мрежата. Отвори сайта на mercuryfriend.net и прегледа списъка с рекламираните барове и клубове.

Устата й пресъхна.

Рекламата на бар „Евклид“ привидно приличаше на всички останали. Името на локала беше изписано с едри червени букви и се виждаше добавен следният текст: „Подходящо място за интимни срещи“. Ала отдолу имаше и друго:

Дишаше с усилие.

Петък 8 юли беше днес.

8

— Не знаех, че ще излизаш тази вечер — каза майка й, разлиствайки някакво списание пред телевизора и оглеждайки я внимателно над очилата си за четене.

Ще се срещнем с един приятел — излъга. А може би не. Все още не знаеше.

С онзи студент по журналистика ли? Радвам се. Добре е за теб да имаш повече познати.

Елиса беше изненадана. Предната седмица бе споменала за Хавиер Малдонадо с някакъв банален коментар насред продължителните мълчания помежду им. Мислеше, че майка й дори не е чула, ала сега виждаше, че греши. Заинтригува я този майчински интерес дори за дребни подробности: винаги беше смятала, че никоя от тях не се интересува от това, което прави другата, нито пък с кого го прави. Все едно. Дори и така, също не е истинско. Чу я да казва още нещо (може би: „Приятно прекарване“), докато отваряше външната врата. Усмихна се при тази последна проява на любезност, тъй като въобще не знаеше как ще „прекара“, нито пък знаеше къде точно отива.

Защото клуб „Евклид“ не съществуваше.

Адресът, на малка уличка в „Чуека“22 беше верен, но в пито един общ или специализиран пътеводител не успя да открие отзиви за бар или клуб с това име нито на посочения, нито на някакъв друг адрес в Мадрид. Колкото и парадоксално да звучеше, този факт подсили доверието й в уречената среща.

Разсъждаваше по следния начин: ако заведението беше истинско, поредицата от съвпадения — електронното съобщение, уебсайтът, ключът към загадката, съдържащ се в „Евклид“, съществуването на клуба — биха били подозрително много. Докато обстоятелството, че такъв клуб не фигурираше по указателите събуди нейното любопитство, още повече, когато разбра, че малкото останали локали са реални. Може би всичко това означаваше единствено, че е плод на някаква фантазия. А може би означаваше, че анонимният подател беше начертал интелигентен план, въвличайки името на Евклид, за да я накара да се появи на конкретно място в определен час. Но защо? Кой ли можеше да бъде и какво искаше?

Когато излезе от станцията на метрото в „Чуека“ в горещината на улицата и се озова насред пъстрата картина от младежи, раси и звуци, струпани в малките заведения на открито, не можа да потисне известно безпокойство. Беше усещане, което не бе породено от нищо определено (тъй като тя нито очакваше, нито се страхуваше от нещо определено), но то я накара да усети изтръпване по гърба си под тениската и леката жилетка, която носеше. Хубаво беше, че това облекло, допълвано от съдрани дънки, не предизвикваше внимание в този район.

Адресът се оказа в края на една от малките улички, тръгващи от площада, между две къщи. Беше бар или клуб, или и двете едновременно, но не се казваше „Евклид“. На неоновия надпис с истинското му име липсваха букви, при все че това изобщо не заинтересува Елиса. Това, на което тя обърна внимание, беше видът му — две летящи, тъмни врати от матирано стъкло. Въобще не приличаше на тайно скривалище, нито на нелегален вертеп, където да бъдат привличани посредством сложни математически изобретателности млади момичета, завършили теоретична физика, за да бъдат подложени на жестоки издевателства. Хората влизаха и излизаха, вътре се чуваха „Кемикъл Брадърс“23, нямаше признаци за присъствие на горили, които да контролират клиентите. Часовникът на китката й показваше единайсет и десет. Реши да влезе.

Имаше стълба, която завиваше. След завоя се откриваше доста добра видимост към салона. Без да е много просторен, той беше препълнен с хора и това го караше да изглежда още по-малък. Единствените светлини бяха на бара в дъното, червени на цвят и затова в най-отдалечените места се виждаха само части от обагрени в червеникаво лица, ръце, бедра и гърбове. Музиката кънтеше толкова оглушително и Елиса си помисли, че ако тя внезапно спре, ушите на всички вътре щяха да продължат да пищят с часове. Климатиците поне като че ли се справяха, работейки на пълни обороти. И какво още трябва да направя, господин Евклид?

Продължи да слиза до края на стълбата и се смеси със сенките. Беше почти невъзможно да си проправяш път, без да се блъснеш или да бъдеш изблъскан от някого. Срещата може би е на бара. Упъти се натам, като избутваше хората с ръце, без да се притеснява.

Ненадейно някой друг използва същия механизъм спрямо нея, здраво сграбчвайки ръката й.

— Ела! — Чу гласа. — Бързо!

Стъписа се от изненада, но се подчини.

И тогава всичко се превърна в поредица от бързо сменящи се картини. Насочиха се към дъното на заведението при тоалетните, изкачиха се по друга стълба, по-тясна от тази на входа, и стигнаха до малко коридорче с врата в дъното. На нея имаше метална дръжка за отваряне и пневматично устройство за затваряне, на което се четеше „Изход“. Щом стигнаха, той натисна дръжката и открехна вратата с няколко милиметра. Огледа се навън и я затвори. Сетне се обърна към нея.

Елиса, която го беше следвала като завързана с каишка за ръката му, се запита какво ли щеше да се случи оттук нататък. При тези обстоятелства можеше да очаква всичко. Ала въпросът, който чу, надмина всичките й очаквания. Реши, че слухът й изневерява.

— Мобилният ми телефон ли?

— Да. У теб ли е?

— Естествено.

— Дай ми го.

Със зяпнала уста пъхна ръка в джоба на джинсите си. Едва извадила малката машинка, той й я изтръгна от ръцете.

— Застани тук и ме погледни.

Тя задържа вратата, докато той излизаше. Показа се навреме, за да види как прекосява тясната уличка (и едва повярва на очите си, когато го видя) и изхвърля мобилния й телефон в кошче, прикрепено към уличен стълб. После той се върна и затвори вратата.

— Видя ли добре къде го оставих?

— Да, но какво…?

Той сложи показалец на устните си.

— Шшт. Всеки момент ще се появят.

През последвалата пауза тя го погледна, а той се загледа към улицата.

— Ето ги — каза изведнъж. Беше понижил глас, превръщайки го в шепот. — Ела насам внимателно. — Отново почувства необходимост да му се подчини, въпреки че най-малко от всичко я привличаше мисълта да се приближава. — Виж.

Единственото, което можа да види през цепнатината на открехнатата врата, беше кола с ръмжащ мотор, която точно в този момент пресичаше улицата, а на отсрещния тротоар някакъв мъж ровеше с ръка в кошчето. Мина друга кола, после — още една. Когато получи видимост, видя, че мъжът е извадил някакъв предмет и го почиства, като го тръска с известно раздразнение. Нямаше нужда да присвива очи: това беше без съмнение нейният мобилен телефон. Мъжът го беше отворил и се виждаше свободно синкавата светлина на екрана. Мъжът бе непознат, плешив, с риза с къс ръкав и (доста изненадващо) без мустак.

Внезапно мъжът обърна глава към тях. Всичко отново потъна в мрак.

— Не искаме да ни видят, нали? — каза той на ухото й, преди да затворят вратата. — Бихме провалили един чудесен план… — И се усмихна по начин, който накара Елиса да се почувства неудобно. — Би трябвало да проверя дали нямаш други микрофони по себе си… Може би скрити в дрехите, или пък в някое кътче от тялото ти… Но тази нощ ще има достатъчно време подробно да те изследвам.

Тя не отговори. Не знаеше какво я впечатлява повече — дали онзи тип, когото току-що бе видяла да изважда мобилния й телефон от кошчето за боклук, или неговото присъствие, невероятните му синьо-зеленикави очи, така студени и объркващи, и неговият глас, наситен с онзи особен подигравателен акцент. Ала когато отново й заповяда, тя незабавно се подчини.

— Да вървим — каза Валенте Шарпе.

— Как може изобщо някой да е поставил… предавател в мобилния ми телефон?

— Сигурна ли си, че не си го забравяла никъде? Или, че не си го давала на някого макар и само за миг?

— Напълно сигурна.

Нещо да ти се е повреждало наскоро? Тостерът? Телевизорът? Нещо, заради което да е идвал техник?

— Не, аз…

И тогава се сети. Телефонната линия. Миналата седмица идваха да я оправят.

И ти, естествено, си била вкъщи. А мобилният телефон е бил в стаята ти.

— Но те не се бавиха… Те…

— Оо — усмихна се Рик Валенте. — Имали са достатъчно време, за да сложат микрофони дори в капака на тоалетната ти чиния, уверявам те. Може и да са несръчни, но понеже се занимават все с едно и също нещо, вече са добили някаква ловкост.

Бяха стигнали до площад „Испания“. Валенте зави по посока на „Ферас“24. Караше бавно, без да се изнервя от задръстванията, типични за петък вечер. Беше казал на Елиса, че колата, в която пътуваха, е „сигурна“ (някаква приятелка му я беше дала за вечерта), ала добави, че никак не му се ще полицията да го спре и да му поиска документите. Елиса го слушаше и мислеше, че след всичко случило се и след това, което беше чула, една вероятна глоба би била най-незначителното нещо. Умът й беше гордиев възел от съмнения. От време на време поглеждаше профила на Валенте, подобен на този на граблива птица, и се питаше дали не е луд. Той сякаш отгатна това.

— Разбирам, че ти е трудно да повярваш, скъпа. Да видим дали мога да приведа повече доказателства. Забелязала ли си да те следят особени индивиди със запомняща се външност? Като например червенокоси, полицаи, метачи…

Въпросът я накара да онемее. Стори й се, че тъкмо е излязла от нещо, приличащо й на кошмар, и някой й доказваше, че е истина. Когато разказа за мъжете с посивели мустаци, Валенте пресилено се изсмя, спирайки пред един светофар.

— При мен бяха просяци. На жаргон се наричат „стръв за заблуда“. Не те следят те в действителност. На практика мисията им е точно противоположна — ти да ги следиш. По филмите често главният герой забелязва, че оня тип, дето се прави, че чете вестник, или пък мъжът, който чака автобуса, го шпионира, но в реалния живот човек вижда единствено „стръвта“. Знам какво говоря — добави и обърна бялото си лице към нея. — Баща ми е експерт по въпросите на сигурността. Казва, че използването на „стръв“ си е чиста психология: ако решиш, че те следи някой с прошарен мустак, мозъкът ти подсъзнателно започва да търси подобни индивиди и пропуска всички останали, които не притежават тази особеност. Сетне се убеждаваш, че това е параноя, преставаш да си нащрек и вече не ти привличат вниманието други странни подробности. А в това време истинските шпиони страхотно се забавляват за твоя сметка. При все че днес като че ли ние им свихме номер.

Тя беше зашеметена. Валенте й разказваше точно такива неща, каквито бе преживяла през последните дни. Готвеше се да попита нещо, когато усети, че колата спира. Валенте бързо беше паркирал до един контейнер. После тръгна надолу по улицата към „Пинтор Росалес“25. Тя се нагоди към темпото му, все още слисана. Нямаше представа накъде вървят (бе попитала, без да получи отговор, а имаше достатъчно сериозни съмнения в себе си, за да повтаря въпроса), но го последва, без да протестира, опитвайки се да сглоби в съзнанието си фантасмагоричните късчета от тази загадка.

— Казваш, че ни следят… Но кой? И защо?

— Не знам със сигурност. — Валенте вървеше с ръце в джобовете и привидно спокоен, но на Елиса й се струваше, че бърза прекалено много, сякаш спокойната отмереност на крачките му представляваше за нея друга разновидност на скоростта. — Чувала ли си за Ешелон?

— Звучи ми познато. Четох нещо преди време. Това е нещо като… система за международно наблюдение, нали?

— Това е най-голямата система за наблюдение в света, скъпа. Баща ми е работил за тях и затова ги познавам. Знаела ли си, че всичко, което говориш по телефона или купуваш с кредитна карта, или търсиш в интернет, се регистрира и се проучва и филтрира от компютри? Всеки един от нас, всеки гражданин на всяка държава е обект на изследване от страна на Ешелон и колкото по-голяма е вероятността да сме опасни, толкова по-внимателно ни проучват те. Ако компютрите решат, че представляваме интерес, отбелязват ни с червена точка и започват да ни следят на сериозно: стръв, микрофони… Всичко по реда си. Това е то Ешелон — световният Биг Брадър. Да пазим задниците си, разсъждават те, да не стане така, че да приседнем на счупено стъкло. Единайсети септември и единайсети март26 ни поставиха всички в положението на Адам и Ева в рая — голи и под контрол. Въпреки това Ешелон е свързан с англосаксонците, най-вече със Съединените щати. Но неотдавна моят баща ми разказа, че в Европа е изникнало нещо подобно, някаква система за наблюдение, която използва тактики, сходни с прилаганите в Ешелон. Може би са те.

— Слушам те и ми се струва… Извинявай, но… За какво им е да ни следят Ешелон или който и да е там друг нас двамата… теб и мен?

— Не знам, точно това се мъча да разбера с твоя помощ. Но имам едно подозрение.

— Какво е то?

— Следят ни, защото сме първите в курса на Бланес.

Елиса не можа да сдържи смеха си. Всеизвестно бе, че надарените студенти по физика си имат своите странности, но при Валенте това беше направо патологично.

— Майтапиш се, нали? — каза тя.

Валенте внезапно спря на тротоара и я погледна. Както обикновено, беше облечен предизвикателно: бели джинси и кремав пуловер с толкова широко деколте, че едно от кокалестите му рамене беше голо. Сламените коси му падаха в очите. Тя долови леко раздразнение в думите му.

— Слушай, малката, организирах тази среща много внимателно. От една седмица ти изпращам онези рисунчици, разчитайки, че си достатъчно умна, за да схванеш посланието. Ако продължаваш да не ми вярваш, проблемът си е твой. Няма да си губя повече времето с теб.

Завъртя се, вдигна юмрук и удари по една врата. Елиса си каза, че живот с Валенте Шарпе би бил всичко друго, освен скучен. Вратата се отвори, като разкри полумрака на един коридор и тъмните черти на някакъв мъж. Валенте прекрачи прага и се обърна към нея.

— Ακο искаш да влезеш, сега е моментът. Ако ли не, изчезвай, мамка ти.

— Да вляза? — Елиса погледна към мрака. Очите на мъжа с маслинен цвят на лицето я наблюдаваха с особен блясък. — Къде?

— В моя дом. — Валенте се усмихна. — Съжалявам, че те каня през задния вход. Значи оставаш тук, чудесно. — И се обърна към мъжа. — Затръшни й вратата под носа, Фаузи.

Тежката врата се захлопна пред нея. Но почти веднага отново се отвори и развеселеното лице на Валенте надникни отвътре.

— Всъщност отговори ли на въпросника? При теб как беше с попълването? Онзи младеж, дето разговаря с мен на празненството, той ли беше и при теб? Като какъв ти се представи? Журналист? Студент? Обожател?

Сега вече, да. Сега вече като че ли той й подаде липсващата частичка, която тя несъзнателно беше търсила от самото начало, и цялата картина се разкри пред нея без повече празнини.

Очевидна, точна, ужасяваща картина.

Неочаквано Валенте избухна в смях. Усмивката му беше по-шумна, отколкото смехът, тъй като кикотът му всъщност не представляваше нищо друго, освен едно мигновено показване на небцето и фаринкса, при което очите му се смаляваха.

— От идиотското ти изражение човек би помислил, че…! Не ми казвай, че онзи тип ти е харесвал! — Елиса стоеше напълно застинала, без да мига, едва дишайки. Валенте като че ли неочаквано се оживи, сякаш очарован от нейното изражение. — Невероятно, по-глупава си, отколкото предполагах… Може и да си добра математичка, но в общуването си с хората си тъпа като крава, нали така, скъпа? Какво огромно разочарование. За двамата. Понечи отново да затвори вратата. — Влизаш ли, или не?

Тя продължи да стои неподвижна.

9

Мястото беше странно и неприятно като своя стопанин. Първото й впечатление се оказа вярно — не беше къща, а жилищен блок. Валенте потвърди това, докато се изкачваха по каменни стълби, които без всякакво съмнение бяха връстници на сградата.

— Чичо ми купи всички апартаменти. Някои бяха на баща му, а други на сестра му и на братовчед му. Ремонтира ги. Сега има повече пространство, отколкото му е нужно. — И добави: — Затова пък аз нямам толкова, колкото са потребностите ми.

Елиса се питаше колко ли пространство би било достатъчно според Валенте. Мислеше си, че в този влажен и тъмен кошер, разположен в самия център на Мадрид, можеха да се разгърнат нашироко три цели апартамента като този на майка й. Въпреки това, докато го следваше по стълбите, едно нещо й стана ясно със сигурност: никога не би живяла тук, между сенки, при този мирис на скорошна мазилка и мухъл.

Някъде откъм първата площадка се дочу гласът на мършав призрак. Стенейки, изричаше една-единствена дума, всеки път различна. Тя успя да дешифрира: „Астарте“27, „Венера“, „Афродита“. Нито Валенте, нито пък прислужникът (казваше се Фаузи, или поне така го бе нарекъл Валенте) й обърнаха внимание, но щом стигнаха на първия етаж, Фаузи, който вървеше отпред, спря и отвори една врата. Докато прекосяваше коридора към втора отсечка със стълби, Елиса не можа да се сдържи да не погледне през въпросната врата. Видя части от стая, която изглеждаше огромна, и мъж по пижама, седнал до някаква лампа. Прислужникът се приближи до него и му заговори със силен марокански акцент. „Какво ви прихваща днес? За какво са тези жални вопли?“ „Кали“28, „Да, добре, добре.“

— Това е чичо ми, брат на баща ми — каза Валенте, като вземаше по две стъпала наведнъж. — Беше филолог, но помраченият му разсъдък го кара да повтаря имена на богини. Иска ми се да умре. Къщата е негова, аз притежавам само един етаж. Когато чичо ми умре, цялата ще стане моя — вече е решено, че ще е така. Той не разпознава никого, няма представа кой съм аз, нито пък го интересува. Така че всички ще спечелят от смъртта му.

Изрече това с безразличен тон, без да престава да изкачва стълбите. Не само думите му, които веднага прецени като жестоки, но и студенината, с която ги произнесе, дълбоко отблъснаха Елиса. Спомни си предупреждението на Виктор (внимавай с Рик), но няколко мига преди това, докато той се държеше грубо с нея на вратата, вече беше решила да не се отказва: жадуваше да научи какво щеше да й разкаже Валенте.

Размерите на къщата я накараха да онемее. Площадката, до която стигнаха и която по всичко личеше, че беше последна, водеше към антре с две врати една срещу друга от едната страна и по-нататък, по посока направо — коридор с още врати. Тук миришеше различно — на дърво и на книги. Осветлението се състоеше от аплици с регулираща се яркост и всичко показваше, че мястото е било ремонтирано съвсем скоро.

— Този… етаж твой ли е? — попита.

— Целият.

Би искала той да я разведе из своеобразния екстравагантен музей, ала правилата за поведение очевидно не бяха създадени, за да бъдат спазвани от Рикардо Валенте. Той продължи по подобния на лабиринт коридор и спря в дъното с ръка на дръжката на една врата. Внезапно като че ли промени намеренията си: отвори двойна врата на срещуположната стена и пъхна ръката си, за да запали лампите.

— Това е моята щабквартира. Има легло и маса, но не е нито спалнята ми, нито трапезария, а място, където се развличам.

Елиса си помисли, че тази стая, взета сама по себе си, е по-голяма от всички гарсониери, които бе виждала. Въпреки че беше свикнала на домашния лукс при майка си, за нея бе очевидно, че Валенте и семейството му принадлежат към друга класа. Всъщност пред очите й се разкри огромен мезонет с бели стени, разделен артистично с помощта на колона и стълба, водеща към платформа с легло; липсваха всякакви преградни паравани. В пространството долу имаше книги, високоговорители, списания, комплект камери, два любопитни подиума (единият с червена завеса, а другият — с бял екран) и няколко прожектора като във фотографско студио.

— Фантастично е — каза.

Ала Валенте вече си беше тръгнал.

Тя се отдалечи на пръсти от това светилище, сякаш се страхуваше да не вдигне шум, и влезе в стаята, към която той се бе упътил в началото.

— Сядай — покани я, по-точно й нареди той, като й посочи син диван с два фотьойла.

Стаята беше с нормални размери и на малко писалище имаше включен портативен компютър. Виждаха се портрети в рамки, повечето от тях черно-бели. Позна някои от най-великите — Алберт Айнщайн, Ервин Шрьодингер, Вернер Хайзенберг29, Стивън Хокинг и Ричард Фейнман30 като много млад. Обаче най-голямата и най-силно привличаща вниманието картина се намираше точно пред нея, на компютъра, и беше от друг вид: цветна рисунка на мъж с костюм и вратовръзка, галещ чисто гола жена. Гримасата върху лицето на жената показваше, че тази ситуация никак не й се харесва, но несъмнено не можеше да направи нищо особено, за да попречи, поради въжетата, с които ръцете й бяха завързани за гърба.

Елиса си помисли, че дори и да забелязваше израженията, сменящи се на лицето й откакто бяха влезли.

Валенте с нищо не го показваше. Беше седнал пред компютъра, но завъртя стола, за да се обърне с лице към нея.

— Тази стая е сигурна — каза. — Искам да кажа, че тук нима инсталирани микрофони. Всъщност не съм открил нито един микрофон у дома, но в мобилния ми сложиха предавател и подслушват телефона ми, така че предпочитам да разговаряме тук. Претекстът, с който се явиха при мен, беше повреда в електрическата инсталация. Заключих тази стая, дадох инструкции на Фаузи и когато дойдоха, ги убедихме, че това е килер без контакти. Имам няколко изненади: виждаш ли онзи апарат, който прилича на радио, ей там, в ъгъла? Това е детектор на микрофони. Улавя честоти от петдесет мегахерца до три гигахерца. В наши дни се продават подобни неща в интернет. Зелената светлина показва, че можем да говорим спокойно. — Облегна ръбестата си брадичка на сплетените си ръце и се усмихна. — Трябва да решим какво ще правим, скъпа.

— Аз имам още няколко въпроса. — Чувстваше се ядосана и тревожна не само заради всичко, което й беше разказал, но и заради загубата на мобилния телефон, за който вече започваше да съжалява (макар той изобщо да не го споменаваше). — Как установи връзка и защо избра точно мен?

— Добре. Ще ти разкажа своя опит. Накараха ме да попълня въпросника в Оксфорд и това беше първото нещо, което събуди подозренията ми. Казаха ми, че е „задължително изискване“ за участие в курса на Бланес. Пристигнах в Мадрид и започнах да срещам просяци, които сякаш ме следяха, и тогава се случи повредата с електричеството… Но тук пропускам нещо: няколко седмици преди това от различни американски университети се обаждаха на родителите ми, за да ги разпитват за мен под предлог, че „представлявам интерес“ за тях. С теб не беше ли същото? Никой ли не е разпитвал твои близки за живота и за характера ти?

— Клиентка на майка ми — отвърна Елиса и пребледня. — С много, ама много връзки. Каза ми го днес.

Валенте кимна с глава, сякаш тя беше прилежна ученичка.

— Моят баща ми беше говорил за всичко това. Добре известни трикове, при все че не съм смятал, че ще ги приложат някога спрямо мен… Тогава стигнах до следното просто заключение: тези неща взеха да ми се случват откакто реших да се запиша в курса на Бланес; следователно следенето беше свързано с този курс. Но когато поговорих с Вики… О, извинявай. — Направи гримаса като разкайващо се дете и се поправи. — Приятелят ми Виктор Лопера… Струва ми се, че вече се познавате. Приятели сме от деца и му имам пълно доверие… Но ти не го наричай Вики, защото направо побеснява. Когато го попитах, ми каза, че него не са го карали да попълва никакъв въпросник. Любопитен бях да разбера дали аз съм единственият подложен на наблюдение и следващата логическа стъпка беше да помисля за теб, тъй като ти беше изкарала изпита… горе-долу като мен.

Като го чу, тя си помисли, че четирите стотни преднина в нейна полза му засядат в гърлото, но не каза нищо.

— Забелязах, че на празненството в „Алигиери“ разговаряш с онзи тип и вече нямах никакво съмнение. Ала не можех просто така да се изправя пред теб и да ти кажа: „Слушай, теб следят ли те?“ Трябваше да ти го докажа, тъй като бях сигурен, че ти си невинно агънце и няма да ми повярваш просто така. Отхвърлих всеки възможен нормален път за комуникация.

Направи пауза. Беше станал и се запъти към един ъгъл. Там имаше малка мивка, чешма и чаша. Отвъртя крана и подложи чашата под струята.

— Мога да те почерпя само с вода — каза, — и то от една чаша и за двама ни. Ужасен домакин съм. Надявам се да не те е гнус да пиеш оттам, където са се докосвали устните ми.

— Не искам нищо, благодаря — отвърна Елиса. Започна да й става горещо и си свали жилетката, оставайки по тениската без ръкав отдолу. Забеляза, че той я стрелка с поглед, докато пиеше вода. После се върна на мястото си и продължи.

— Тогава се сетих за един номер, на който ме беше научил баща ми: „Когато искаш да изпратиш шифровано съобщение, използвай порнография“, ми казваше той. Твърдеше, че само невежите изпращат тайни послания в непривличаща с нищо вниманието форма. В света, в който той се движи, „непривличащото с нищо вниманието“ е „най-силно привличащото“ от всичко. В замяна на това никой не се рови, особено в порнографски реклами. И аз изпълних съвета му, но играх с две тестета карти. Предположих, че някои изображения, основани на Евклидовата рисунка, могат да се сторят развратни за всеки, който не притежава математически познания. Колкото до рекламата и „mercuryfriend“, това бяха просто дребни подробности. Както и начинът, по който влязох в компютъра ти.

— Влязъл си в компютъра ми?

— Това беше най-фасулското нещо — отговори Валенте, като се почеса по едната подмишница. — Твоят firewall е от времето на сметачните машини с манивела, скъпа. Освен това не мисля, че съм лош hacker и направих първите си стъпки в създаването на вирус.

Растящото възхищение, което изпитваше към този блестящ план, не можа да попречи на Елиса да почувства неудобство. Това било значи: да се рови в нещата ми за него не представлява никакъв проблем и иска аз да съм наясно с това.

— А защо ме осведомяваш? Защо толкова искаш и аз да знам, че ме проучват?

— О, исках да те опозная. — Валенте стана сериозен. — Много си ми интересна, както почти на всички… Да — призна, след миг колебание, — сигурен съм, че на Бланес също си му интересна, въпреки че винаги вдига мен… Рядко се срещат мацки в напреднали курсове по физика, още по-малко в Оксфорд, отколкото в Мадрид, повярвай ми, и още по-малко такива като теб. Искам да кажа, че никога не съм виждал друга, която освен твоите знания, има и такава уста на професионална духачка, както и твоите цици и задник.

При все че умът на Елиса беше схванал прекрасно последните думи, мозъкът й се позабави с преработването на информацията. Валенте беше ги произнесъл с тон, досущ като на останалите му слова, почти хипнотичен и освен това гарнирани с онези негови блатисти изпъкнали очи, забити като с пирон в едно мършаво и изпито лице. Когато най-сетне проумя това, което той беше изрекъл, не знаеше как да реагира. За миг се усети като парализирана, подобно на вързаната жена от картината. Предположи, че някои хора, по примера на някои змии, притежават такава власт над другите.

От друга страна беше ясно, че той цели да я оскърби и реши, че ако реагира на вулгарността му, ще му даде повод да тържествува. Реши да изчака да й се предостави сгоден случай.

— Говоря сериозно — продължаваше той. — Ти си адски привлекателна. Но също и странна, нали? Като мен. Имам теория, с която го обяснявам. Мисля, че е въпрос на организъм. Гениалните физици винаги са били патологични личности, признай си. Мозъкът на един Homo sapiens не може да обхване дълбините на квантовия свят, нито на относителността, без сериозно да се повреди. — Отново стана и започна да посочва портретите, докато произнасяше имената на личностите. — Шрьодингер, сексуален маниак — открива вълновото уравнение, докато се чука с една от любовниците си. Айнщайн — психопат: зарязва първата жена и децата си и се жени за друга, а когато тя умира, заявява, че така се чувства по-добре, защото може да работи на спокойствие; Хайзенберг — поклонник на нацизма, сътрудничи активно в производството на водородна бомба за своя Führer. Бор — болнав невротик, обсебен от фигурата на Айнщайн. Нютон — посредствено и противно човече, способно дори да фалшифицира документи, за да оскърби тези, които го критикуват. Бланес — побъркан женомразец — видя ли как се държи с теб…? Предполагам, че си удря чекии, представяйки си майка си и сестра си… Мога с часове да изброявам други примери. Изчел съм книгите за живота на всички, включително и за моя собствен. — Усмихна се. — От петгодишен си водя дневник, където отбелязвам всичко с изключителна точност. Обичам да разсъждавам върху собствения си живот. Уверявам те, че всички сме еднакви: произхождаме от добри семейства (някои са аристократи като Луи дьо Брогли31), имаме вроден талант да свеждаме природата до чиста математика и затова сме странни, и то не само в умствено отношение, но и във външния си вид. Например аз съм доликоцефален, също като теб. Главите ни са издължени като краставици, точно както при Шрьодингер и Айнщайн. Въпреки че в тяло приличам повече на Хайзенберг. Не се шегувам, струва ми се, че е генетично. А ти… Е, добре, наистина не знам, мамка му, на кого точно приличаш ти с тази твоя анатомия. Иска ми се да те видя без дрехи. Тези гърди са доста любопитни — донякъде също издължено-заострени. Биха могли да се нарекат „доликомамни“. Иска ми се да видя зърната им. Защо не си свалиш дрехите?

Елиса се учуди сама на себе си, когато се хвана да обмисля дали да се съгласи. Начинът на говорене на Валенте беше като някакво облъчване: без още нищо да си разбрал, търпиш въздействието му.

— Не, благодаря — отвърна. — В какво друго сме странни?

— Може би също откъм семейства — отговори той и седна отново. — Моите родители са разведени. Майка ми дори е възнамерявала да ме убие. Да абортира, по-точно. В крайна сметка баща ми я убедил да ме роди, а чичовците ми поели моето възпитание: дойдох в Мадрид и живях в тази къща много преди да отида в Оксфорд и колкото и невероятно да ти се струва, прекарвах периоди с всеки един от родителите си. — Кучешките му зъби лъснаха в широка усмивка. — Оказа се, че след като уредиха въпроса, отпращайки ме да живея надалеч от тях, татко и мама откриха, че ме обичат. Да речем, че съм добър приятел и с двамата. А ти? Какво ще ми кажеш за твоя живот?

— Защо ме питаш, след като вече знаеш? — отвърна тя.

Валенте дрезгаво се изсмя насреща й.

— Знам някои неща — съгласи се той. — Че си дъщеря на Хавиер Робледо, че баща ти е загинал при автомобилна катастрофа… Всичко, което пишат за теб по списанията.

Тя реши да смени темата.

— Преди малко спомена за намерението си да направиш нещо. Защо не отидем в полицията? Имаме доказателства, че ни следят.

— Ти нищо не разбираш, нали така, скъпа? Самата полиция ни следи. Не обикновената полиция, нито тайната полиция, а властите. Или по-точно казано: определен вид власти. Едри риби, схващаш ли?

— Но защо? Какво сме направили?

Валенте отново избухна в онзи свой смях, който толкова я дразнеше.

— Едно от нещата, които съм научил от баща си, е, че не е необходимо да вършиш нещо лошо, за да те следят. Напротив, в повечето случаи те наблюдават, тъй като се справяш прекалено добре с определени неща.

— Но защо нас? Та ние сме току-що дипломирали се студенти…

— Свързано е с Бланес, не може да е друго. — Валенте се обърна и написа нещо на клавиатурата на компютъра. Появиха се уравненията от „теорията за секвоята“. — Трябва да има връзка с него или с курса, ала нямам и най-шибана представа какво е точно… Вероятно е някаква работа, в която е замесен… В началото си помислих, че е заради теорията му, някакво практическо приложение или експеримент, свързан с нея, но сега ми е ясно, че не е това… — Придвижваше уравненията на екрана, като постоянно почукваше с показалец. — Теорията му е прекрасна, но напълно безполезна. — Извърна се към Елиса. — Подобно на някои момичета.

Тя отново потуши в себе си обидата.

— Проблема за решението на уравненията ли имаш предвид?

— Разбира се. Има едно непреодолимо препятствие. Сборът от тензорите в съответстващия на миналото край е безкраен. Изчислих го вече, ясно ли ти е?… И въпреки твоя находчив отговор за възлите днес сутринта (за което аз също се бях сетил), няма начин да се изолират струните като индивидуални частици… То е като да се питаш дали морето представлява една-единствена капка, или трилиони капки. Във физиката отговорът винаги е, че зависи от това, кое сме дефинирали като „капка“. Без конкретна дефиниция е все едно дали струните съществуват, или не.

— Аз го виждам ето така — каза Елиса и се наведе напред, за да посочи едно от уравненията на екрана: — ако приемем, че променливата на времето е неопределена, резултатите са парадоксални. Но ако използваме една ограничена „делта t“, колкото и голяма да е тя, като например периодът от Големия взрив досега, тогава при решенията се получават определени фиксирани стойности.

— Това е недопустимо петицио принципии32 възрази веднага Валенте. — Ти самата създаваш изкуствена граница. То е като да заместиш определено число в даден сбор, за да се получи желаният от теб краен резултат. Абсурд. Защо трябва да използваме времето от възникването на вселената, а не някакво друго? Звучи смешно…

Промяната в него беше забележителна и Елиса усети това: бяха изчезнали студенината му и подигравателната усмивка и той говореше, завладян от вълнение. Най-сетне напипах слабото ти място.

— Май нищичко не схващаш, нали, скъпи? — отвърна тя напълно спокойно. — Ако можем да изберем определена променлива за времето, можем да получим конкретни решения. Това е процес на ренормализация. — Видя, че Валенте направи гримаса, и продължи оживено. — Нямам предвид да използваме променливата на космическото време: идеята ми е да ползваме променлива като референтна стойност за ренормализация на уравненията. Например времето от произхода на Земята насам — около четири милиарда години. Краищата „минало“ във времевите струни на историята на Земята завършват в тази точка. Това са дискретни, изчислими дължини. За по-малко от десет минути могат да се постигнат финитни решения, прилагайки преобразуванията на Бланес-Гросман-Марини; вече опитвах.

— И какво ти дава това? — Тонът на Валенте беше станал агресивен. Бузите му, които обикновено бяха безкръвни, сега бяха станали аленочервени. — Каква работа ти върши твоето глупаво локалистично решение? То е като да кажеш: „Не мога да живея със заплатата, която ми плащат, но виж, днес сутринта намерих няколко стотинки.“ За какво, по дяволите, ти е притрябвало някакво частично решение, приложено към Земята? Пълна глупост!

— Я ми кажи — усмихна се невъзмутимо Елиса, — защо се нахвърляш да нагрубяваш, след като не си в състояние нищо да докажеш?

Настъпи мълчание.

Елиса се наслади на изражението на Валенте. Каза си, че в света на отношенията с ближния той беше пепелянка, ала в света на физиката тя беше истинска акула и с удоволствие бе готова да му го покаже. Знаеше, че познанията й съвсем не бяха достатъчни (все пак тя още се учеше), но й беше ясно също така, че никой не може да я срази в тази област с обикновени оскърбления.

— Естествено, че съм в състояние да го докажа — избоботи Валенте. — Нещо повече: скоро ще имаме доказателството. Остава една седмица до края на курса. Следващата събота ще има международна среща на експерти: ще присъстват Хокинг, Витен, Зилберг… И, разбира се, Бланес. Слуховете говорят, че ще има нещо като mea culpa по отношение на теорията на секвоята — къде сме сгрешили и защо… А преди това ние ще сме предали работите си. Ще видим кой от двама ни греши.

— Дадено — съгласи се тя.

— Нека се обзаложим — предложи той, възвръщайки усмивката на лицето си. — Ако твоето частично решение се приеме, ще направя каквото поискаш от мен. Например, ще се откажа от желанието си да тръгна с Бланес и ще ти отстъпя мястото си, ако изборът му падне върху мен. Или пък ще се подчиня на всяка друга твоя заповед. Каквото и да е, без значение — ще го сторя. Но ако спечеля аз, тоест ако твоето решение с частична променлива се окаже пълен боклук, разпорежданията ще давам аз. А ти ще изпълняваш. Каквито и да са те.

— Не приемам такъв облог — възрази Елиса.

— Мога ли да знам причината?

— Не ме блазни идеята да ти заповядвам каквото и да било.

— Тук вече грешиш.

Валенте удари няколко клавиша и уравненията отстъпиха място на образи.

Шокиращ беше видът им след студените числа от предишната страница; беше нещо подобно на контраста между голата, вързана жена и портретите на знаменити физици. Картините започнаха да се редят една след друга от само себе си, а Валенте просто се обърна към нея и се вгледа в лицето й с усмивка.

— Доста са интересни снимките, които съхраняваш в личните си файлове. Не по-малко от форумите, в които участваш…

Елиса беше загубила способността си да говори. Погазването на правото й на частен живот й се струваше чудовищно, но фактът, че той й показваше това съвсем неприкрито, я накара да се почувства дори още по-унизена.

Много внимавай с Рик.

— Не ме разбирай погрешно — каза Валенте, докато цяла година от най-интимните й занимания преминаваше по екрана като навървено ползвано бельо: не ме е грижа за това как релаксираш, когато си почиваш от учебниците. Нека да го кажа направо: не ми дреме за самотните ти оргазми. И аз колекционирам подобни снимки. Всъщност понякога аз самият ги заснемам. Както и филми. Видя ли моето студио в съседната стая? Имам приятелки, момичета, дето правят какво ли не… Но досега не бях виждал никоя, която да проявява… Оо, тази тук е супер — посочи. Елиса отвърна поглед.

Много внимавай.

— Която да проявява страст към екстремното, исках да кажа — довърши той и разкара снимките с още един удар по клавишите. Отново се появиха уравненията. — Да се чудиш, в теб открих сродна душа с вкус към нездравото и това ме радва, защото, честно казано, смятах, че ти харесва единствено да търсиш да блеснеш пред Бланес като малка глупачка, както днес. Искам само да знаеш, че грешиш: разбира се, че има какво да ми заповядаш. Например да престана да си пъхам носа в личните ти работи. Или пък да не казвам на никого как да го прави.

„Какво точно представляваше той? — запита се тя. — Що за екземпляр беше?“ Погледна ръбестото му лице, бледо като белосан череп, носа, женствените устни и огромните му очи, подобни на вселени, с цвят на гора, затулени от тънка сламена коса. Отвращение беше единственото чувство, което Валенте събуждаше в този момент в нея. Неочаквано усети, че беше успяла да превъзмогне част от магическата му мощ — бе в състояние да реагира.

— И така, приемаш ли? — попита той. — Твоето подчинение срещу моето.

— Приемам.

Забеляза, че Валенте не беше очаквал този отговор.

— Говоря сериозно, предупреждавам те.

— Вече ми го показа. Аз също.

Сега той изглеждаше разколебан.

— Наистина ли мислиш, че твоето частично решение е правилно?

То е правилно. — Елиса изпъна устни. — И вече ми хрумват няколко неща, които ще ти наредя да извършиш.

— Мога ли да знам какви са те?

Тя поклати отрицателно глава. Внезапно сякаш проумя нещо. Стана бавно, без да откъсва поглед от него.

— Не ме предупреди, че ни следят, за да ми помогнеш — каза. — Направил си го, за да ми навредиш. Но все още не разбирам по какъв начин…

В този миг Валенте взе да я имитира: стана. Тя забеляза, че са почти еднакви на ръст. Погледнаха се в очите.

— След като ти го каза — отвърна той, — признавам, че те излъгах: не вярвам да е „следене“ в точния смисъл на думата. Въпросникът, информацията, събрана от семействата ни… Това е ясно. Целта им не е да ни шпионират, за да разберат с какво се занимаваме, а да ни изучат, за да ни опознаят. Те извършват някакъв таен подбор. Искат да изберат един от двама ни, за да участва в нещо… Не знам какво е то, но съдейки по разгърнатата от тях дейност, трябва да е нещо много важно и необикновено. В подобни случаи, ако им покажеш, че си наясно, че те следят, автоматично отпадаш от процеса на подбор.

Затова значи изхвърли мобилния ми на боклука — промълви тя, разбирайки.

— Не вярвам тази подробност да е решаваща, но да, възможно е да са се подразнили от теб. Може би сега си мислят, че искаш да скриеш нещо и вече са те зачеркнали…

Елиса почти се успокои, като чу това. Сега наистина знам към какво се стремиш.

Ала грешеше. Желанието му не беше единствено да я отстрани от пътя, който водеше към Бланес. Разбра го, когато го видя да вдига ръка без никакво предупреждение, насочил тънките си пръсти към гърдите й.

Всичките й сетива изкрещяха да се отдръпне. Но не го стори. Валенте също не я докосна: ръката му се плъзна във въздуха, на няколко милиметра от тениската й, и се спусна към ханша, сякаш очертавайки линията на тялото й. Докато траеше това призрачно опипване, Елиса бе спряла дъха си.

— Моите заповеди няма да бъдат лесни за изпълнение — каза той, — но пък ще са забавни.

— Умирам от нетърпение да ги чуя. — Тя взе жилетката си. — Мога ли вече да си тръгвам?

— Ще те изпратя.

— Ще намеря пътя и сама, благодаря.

Слизането по стълбата, където се носеше онзи старчески глас, стенещ нещо, което звучеше като „Истар“, бе напрегнато и мрачно. Озовала се на улицата, Елиса се поспря да вдъхне въздух с широко отворена уста.

Сетне огледа света край себе си, сякаш го виждаше за пръв път, сякаш току-що се беше родила и попаднала насред сенките на града.

10

Времето е странно.

Странността му произтича преди всичко от това, че ни е толкова близко. Не минава и ден, без да се съобразяваме с него. Измерваме го, ала не можем да го видим. То ни се изплъзва така, както и душата, а същевременно е физическо явление, доказуемо и универсално. Свети Августин обобщава противоречивата му природа със следните думи: Si non rogas, inielligo („Разбирам го, когато не ме питаш“).

Учени и физици са спорили по този въпрос, без да постигнат съгласие. Това се дължи на факта, че времето като че ли надява различна маска в зависимост от начина, по който го изследваме, включително и по който го усещаме. За физика дефиницията на „една секунда“ е точният отрязък, заключен между 9192631,770 трептения на атома на цезия. За астронома една секунда е равна на единица, разделена на 31556925,97474, а това представлява времето, за което Земята се завърта на 360 градуса тоест, една тропическа година. Но за всеки, който е очаквал да се появи лекарят, за да му съобщи дали е минала успешно животоспасяващата операция на любим човек, една цезиева или астрономическа секунда невинаги се равнява на една секунда. Секундите в нашия мозък могат да се влачат безкрайно бавно.

Мисълта за субективното време не е била чужда дори на най-древната наука и философия. Учените никога не са отхвърляли предположението, че психологическото време варира според индивида, ала са били единодушни, че физическото време е едно и също за всички наблюдатели.

Но това било грешно.

През 1905 година Алберт Айнщайн нанася окончателен удар на това схващане със своята теория за относителността. Не съществува привилегировано време, а толкова времена, колкото са местата, от които те биват наблюдавани, и така времето е неделимо от пространството: следователно не става дума за нещо недействително, нито за някакво субективно усещане, а за неотменимо качество на материята.

При все това споменатото откритие далеч не изяснява всичко, свързано с въпросния постоянно изплъзващ ни се приятел. Нека си представим например движението на стрелките на часовник. Интуитивно знаем, че времето върви напред. „Колко бързо минава“, вайкаме се ние. Ала има ли смисъл да твърдим това? Ако нещо върви напред, го това се извършва с определена скорост, а каква е скоростта на времето? Гимназистите, които се хващат в капана на този привидно лесен въпрос, отговарят: „Една секунда в секунда“. Но това е лишено от смисъл. Скоростта установява винаги връзка между мярка за път с мярка за време, така че не е възможен отговорът „една секунда в секунда.“ Независимо от това, че тайнственият персонаж Време се движи, ние не успяваме да се споразумеем относно неговата скорост.

От друга страна, ако наистина става дума за ново измерение, както твърди относителността, то е доста различно от останалите три, тъй като в пространството можем да се движим нагоре и надолу, надясно и наляво, напред и назад, докато във времето можем да вървим единствено напред. Защо? Какво ни пречи отново да изживеем вече преживяното или поне повторно да го видим? През 1988 година „теорията за секвоята“ на Давид Бланес прави опит да отговори на някои от тези въпроси, но всъщност едва докосва повърхността. Ние продължаваме да не знаем почти нищо относно тази „неотменима“ част от действителността, която се движи в една-единствена посока с неизвестна скорост и която ние разбираме само тогава, когато не ни питат какво представлява.

Много странно.

С тези думи професор Райнхард Зилберг от Катедрата по философия на науката в Техническия университет в Берлин откри уводната си лекция в зала ЮНЕСКО на Двореца на конгресите в Мадрид, където се провеждаше Международният симпозиум „Природата на време-пространството в съвременните теории“. Залата, със скромни размери, бе препълнена с гости и журналисти, очакващи с нетърпение да чуят Зилберг, Витен, Крейг, Марини и двете големи „звезди“ на събитието: Стивън Хокинг и Давид Бланес.

Елиса Робледо също присъстваше, но по други причини. Искаше да разбере дали нейната теория за локалните променливи има шанс за успех, а ако ли не — както се надяваше Рик Валенте, — да разбере по какъв начин възнамерява той да получи наградата за спечеления облог.

Почти беше убедена в две неща: че няма да спечели и че би отхвърлила всичко, което той й нареди.

Седмицата за нея беше минала като надбягване с времето. А това изглеждаше парадоксално, като се има предвид, че я беше посветила почти изцяло да изследва задълбочено времето.

У Елиса страстта и интелектът винаги вървяха ръка за ръка. След емоционалното изтощение, което й беше струвала срещата с Валенте, тя седна да размисли и взе много просто решение: независимо от това дали я „наблюдаваха“, или не, със или без „облог“, тя щеше да си изпълнява задълженията. Беше изоставила вече всеки опит да излезе първа в надпреварата за Бланес, но сега не искаше да занемарява края на курса и довършването на курсовата работа.

Потопи се в тази задача с настървение. Няколко нощи си позволи да поспи само за по два часа. Знаеше, че няма да успее нищо да докаже със своята хипотеза за променливата за локално време и беше склонна да се съгласи с Валенте, който отхвърли решението й с довода за петицио принципни, но това нямаше сега значение. „Всеки учен трябва да умее да се бори за идеите си, макар и никой да не ги приема“, си каза.

Отначало не мислеше и за облога. В действителност, при все че в понеделник едва не й прилоша, като се срещна лице в лице с Валенте (не се погледнаха, нито се поздравиха, сякаш нищо не се беше случило), и че през последвалите дни усещаше лепкавото му присъствие като някаква лека, но упорита миризма, тя нито за миг не се разтревожи за това, което можеше да й се случи — или за това, което щеше да се съгласи да стори, за да удържи на думата си, ако загубеше. Беше виждала и други такива надути и инфантилни индивиди като Рикардо Валенте Шарпе и затова не й правеше особено впечатление незрялата низост, с която той се опитваше да я шантажира относно тайните й в леглото.

Или поне това беше убеждението, което тя се мъчеше да поддържа у себе си на всяка цена.

Вече не беше сигурна дали я следят, както твърдеше Валенте. Във вторник я търсиха от полицията. Доста се изплаши, но те всъщност й се обаждаха, за да я информират, че са намерили мобилния й телефон. Някакъв почтен гражданин го открил в неделя вечерта, когато изхвърлял кутия от сладолед в кофа за боклук на една от улиците в Чуека и не познавайки собственика, занесъл телефона в полицейското управление, обслужващо района на центъра. След определени проверки (захвърлен мобилен телефон винаги будел подозрения, дори безпокойство, й бяха обяснили от полицията) те установили кой е собственикът.

Въпросния следобед, след като се върна от полицейския участък, Елиса отвори апарата с малка отвертка. Не познаваше добре вътрешностите на подобни машинки (нейна територия бяха хартията и моливът), но не й се стори да открива какъвто и да е странен предмет вътре. Човекът, намерил телефона, можеше да е бил същият мъж, когото тя беше видяла през вратата на бара, а Валенте със сигурност би използвал това съвпадение.

В сряда отиде в секретариата в „Алигиери“ заради удостоверението за участие в курса и използва случая да зададе няколко въпроса. Момичето, което я обслужи, потвърди всичко: Хавиер Малдонадо беше студент по масови комуникации и съществуваше преподавател по статистика на име Еспалса. Можеше ли да се говори за конспирация, при положение че беше съшита с бели конци?

Започна да мисли, че автор на целия монтаж е Валенте. Ясно беше, че желае да установи „специални“ отношения с нея (тъй като тя му се струваше… как го бе казал? — „много интересна“). Беше доста хитър тип. Несъмнено подпомогнат от определени случайности, той беше изфабрикувал всички тези небивалици за някакво наблюдение, за да я уплаши. Странно, но тя изобщо не изпитваше никакъв страх от него.

В петък предаде курсовата си работа. Бланес я взе, без да промълви дума, и се сбогува с курсистите си до следващия ден на симпозиума, където щяха да се обсъдят някои „трънливи аспекти на теорията“, като парадоксите, свързани с края „минало“. Не спомена, че подобни парадокси биха могли да бъдат решени. Елиса обърна глава и погледна съперника си. Той се усмихваше, без да я гледа.

Да върви на майната си скапаният Валенте Шарпе.

И така, сега тя беше тук, на симпозиума, за да чуе какво ще отсъдят учените и да узнае резултата от екзотичния облог.

Нещата обаче щяха да вземат друг обрат, за който тя изобщо не подозираше.

От няколко часа вече слушаше за магиите на физиката от края на XX век и всичко й се струваше познато: „брани“33, паралелни светове, сливащи се черни дупки, пространства на Калаби-Яу34, откъслеци от действителността… Почти всички докладчици цитираха теорията за „секвоята“, но никой не спомена за възможност времевите струни да бъдат идентифицирани изолирано, решавайки парадокса с края „минало“ посредством локални променливи. Експерименталният физик Серджо Марини, сътрудник на Бланес в Цюрих, чийто доклад Елиса бе очаквала с нетърпение, заяви, че е необходимо да се приемат противоречията на теорията и цитира като пример безкрайните резултати на релативистичната квантова теория.

Изведнъж, насред всеобщо мълчание в знак на очакване и уважение, тя видя как към подиума се плъзга електрическата инвалидна количка, в която се придвижваше Стивън Хокинг.

Прилепен до тъмната облегалка, прочутият физик от Кеймбридж, наследник на същата катедра, която Нютон бе оглавявал един век преди него, трудно можеше да се възприеме като нещо по-различно от едно болно тяло.

Ала Елиса познаваше зашеметяващия интелект, скрит в това тяло, и възхитителната личност, струяща през хлътналите му зад големи очила очи, както и желязната воля, която го бе превърнала, въпреки заболяването на централната му нервна система, в един от най-значимите учени в света. На Елиса й се струваше, че възхищението, което изпитваше към него, никога няма да е достатъчно: Хокинг представляваше за нея лично доказателство, че в този живот никога нищо не бива да се смята предварително за изгубено.

С помощта на гласовия синтезайзер Хокинг превърна в разбираеми звуци предварително написания текст. Мигновено грабна вниманието на слушателите. Хапливите му коментари, произнесени на един механичен и точен английски, се посрещаха с бурен смях. Но, за неудоволствие на Елиса, се ограничи в изказването си до възможността за възстановяване на информацията, изгубена в черните дупки, и чак накрая, някак мимоходом, спомена за теорията на Бланес, завършвайки с думите:

— Клоните на секвоята на професор Бланес се извисяват все повече към небето на бъдещето, докато корените й потъват в почвата на миналото, където не можем да слезем… — Последва пауза в електронния глас. — Въпреки това, докато висим, захванати за един от клоните, нищо не ни пречи да гледаме надолу и да съзерцаваме корените.

Тази фраза породи размисли у Елиса. Какво имаше предвид Хокинг? Беше ли това само „поетична“ златна окраска, или пък се опитваше да посее съмнение относно възможността да бъдат идентифицирани и разтворени струните изолирано? Така или иначе, очевидно беше, че „теорията за секвоята“ е загубила доста тежест сред големите физици. Оставаше да чуят изказването на самия Бланес, но тя не залагаше големи надежди в очакванията си.

Последва почивка за обяд. Всички присъстващи станаха вкупом и се струпаха около изходите на залата. Елиса тъкмо се нареди на опашката при главния вход, когато един глас прошепна в ухото й:

— Готова ли си да загубиш?

Бе очаквала нещо от този род и не се забави с отговора си, обръщайки глава:

— А ти?

Ала Рик Валенте се бе изпарил, възползвайки се от прикритието на публиката. Елиса сви рамене и се замисли над възможен отговор на това предизвикателство. Беше ли подготвена? Може би не.

Но все още не беше победена.

Виктор Лопера й предложи да обядват заедно по време на почивката. Тя с удоволствие прие, защото й беше приятна компанията му. Независимо от това, че беше обсебен от онази хлъзгава тема, свързана с религията, заради която понякога бърбореше повече, отколкото трябва, Лопера умееше да води занимателни разговори и беше мил и забавен. Вече им бе станало приятен навик да се прибират заедно с неговата кола.

Купиха си вегетариански сандвичи в кафенето на самообслужване в Двореца на конгресите. Сандвичът на Виктор беше с двойно количество майонеза. Елиса подозираше, че единствено майонезата бе в състояние да накара другаря й да забрави за миг темата за Тейяр дьо Шарден или за това как абат Льометр35 открил, че вселената се разширява, а Айнщайн отказал да му повярва; Виктор се отдаваше изцяло на удоволствието да поглъща вкусния сос, без да го е грижа, че устните му се оплескват — после прокарваше дългия си език по тях и се почистваше като котка.

Не намериха свободна маса и хапнаха на крак, разговаряйки за докладите — той беше очарован от изказването на Райнхард Зилберг — и разменяйки поздрави с преподаватели и колеги (бяха като на някаква своеобразна витрина и на всеки пет секунди Елиса трябваше да се усмихва на някого). В един момент, доста неочаквано, гой й направи комплимент, изчервявайки се: „Много си красива днес.“ Тя му благодари, но не съвсем искрено. Въпросната събота бе решила, за пръв път след цяла седмица на пълна запуснатост, да си измие косата и да се посреши; беше облякла освен това светлосиня блуза и памучен тъмносин панталон, а не обичайните съдрани джинси, които спокойно биха могли „сами да тръгнат и да се приберат вкъщи“, според майка й. Не й хареса това, че Виктор забеляза тези подробности и я похвали.

Всъщност скоро си даде сметка, че интересът на Виктор към нея в този случай е специален. Разбра това, още преди той да заговори, от светкавичните погледи, с които я стрелкаше. Каза си, че като престъпник Виктор не би имал голямо бъдеще: беше най-прозрачната личност, която бе срещала.

Довършил и последната хапка от сандвича си и обрал с език всички остатъци от майонеза, Виктор каза с тон, в който прозираше добре пресметната липса на заинтересованост:

— Миналия ден говорих с Рик. — Тя видя как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу. — Като че ли сте се… сприятелили.

— Не, няма нищо такова — възрази Елиса. — Той ли ти го каза?

Виктор се усмихна, сякаш й искаше извинение за това, че неправилно е изтълкувал отношенията й с Валенте, но миг след това отново стана сериозен, както в началото.

— Не, аз сам стигнах до това заключение. Той ми каза, че му допадаш и че… се е хванал на бас с теб.

Елиса го загледа.

— Имам собствено мнение по отношение на теорията на Бланес — каза накрая. — Той пък си има свое. Хванахме се на бас, да видим кой от двама ни е прав.

Виктор махна с ръка, сякаш не желаеше да придава значение на този въпрос.

— Не си мисли, че ме интересува какво точно е станало между вас. — И добави толкова тихо, че Елиса трябваше да се наведе, за да го чуе, тъй като в кафенето беше доста шумно. — Исках просто да те предупредя да не… го правиш.

— Кое да не правя?

— Това, което той би те накарал. Каквото и да е то. За него не е игра. Добре го познавам. Бяхме много добри приятели… Той винаги е бил… Той е един доста извратен тип.

— Какво искаш да кажеш?

— Трудно е да ти обясня… — Изгледа я крадешком и промени тона си. — Добре де, не искам и да преувеличавам. Не казвам, че е…, че е луд, нито нещо подобно… Искам да кажа, че не изпитва голямо уважение към жените. Сигурен съм, че на някои точно това им харесва, по… — Лицето му беше почервеняло като домат. — Е, добре, неприятно ми е, че ти казвам всичко това. Много те ценя и исках… Можеш да правиш каквото си решиш, естествено, само че… аз не знаех, че сте разговаряли…

Помислих си, че е добре да те предупредя.

Изкуши се да му отвърне грубо. Нещо от рода на: „На двайсет и три години съм, Виктор. Мога сама да се грижа за себе си, благодаря ти.“ Но изведнъж осъзна, че Лопера, за разлика от майка й, не цели да я напътства — беше искрен и вярваше, че й помага, като й говори така. Реши да не го пита също така какво още му беше разказал Валенте за разговора помежду им. При дадените обстоятелства за нея вече нямаше никакво значение това, което великият Четири-стотни-след-нея би могъл да направи или да каже.

— Валенте и аз не сме приятели, Виктор — повтори тя много сериозно. — И колкото до мен, нямам никакво намерение да върша нещо, което не ми харесва.

Виктор не беше доволен, сякаш усещаше, че единственият злепоставил се след тези думи беше самият той. Отвори уста, после я затвори и разтърси глава.

— Естествено — съгласи се. — Беше глупост от моя страна…

— Съвсем не, благодаря за съвета ти. Наистина.

Прекъсна ги сигналът, който оповестяваше подновяване на докладите.

Елиса прекара следващите часове изцяло погълната от мисли върху детинските предупреждения на Виктор и от думите на докладчиците. Изведнъж забрави за всичко, свързано с Виктор и дори с Валенте, и се изправи на мястото си.

Давид Бланес се качваше на подиума. Ако това беше съдебен процес, тишината, с която го посрещнаха, беше тишина като при появата на обвиняем.

Бланес подхвана ироничната забележка за дървото оттам, където я бе оставил Хокинг.

— Секвоята е кичеста, ала не дава плод.

След по-малко от десет минути Елиса знаеше, че е загубила.

Бланес говори още трийсет минути, но за да каже предимно, че новите поколения физици ще открият „все още неподозирани начини“ за решаване на проблемите, които поставя краят „минало“ при струните. Спомена възможни решения, включително локалните променливи, и друго — което не беше хрумвало на Елиса — с имагинерни числа, ала ги окачестви като „елегантни и безполезни, все едно да се нагиздиш с фрак насред пустиня“. Виждаше се, че е потиснат и изморен, може би до гуша му бе дошло да се брани срещу атаките на своите противници. Въпреки аплодисментите, Елиса беше сигурна, че изказването му е разочаровало публиката. Изпита презрение към някогашния си идол. Не желаеш да се бориш за идеите си. Аз пък искам.

Последното изказване за деня беше на Бланес, но оставаше една кръгла маса след още една почивка. Елиса стана и се нареди на опашката за излизане. Зад гърба си чу гласа, точно по същия начин, както на обяд.

— Иди в мъжката тоалетна и чакай там.

— Все още не съм загубила — каза тя и бързо се обърна.

Виждайки, че пак се отдалечава, Елиса протегна ръка и го сграбчи за ризата. Този път няма да си тръгнеш.

— Не съм загубила — настоя.

Валенте се отдръпна, но не можа да избяга. Вървяха заедно до изхода и застанаха лице в лице във фоайето. Видът му, както обикновено, предизвика у Елиса усещането, че на раменете си е понесъл неонов надпис, гласящ: „Ето го Валенте Шарпе“ — огненочервена джинсова риза, закопчана до най-горното копче, колан и панталони в цвят бордо, червеникави боти и златен ланец и обеци. Картичката на участник в конгреса (която Елиса държеше прибрана в джоба си) висеше на ризата му на височината на гърдите и афишираше името му, проблясвайки. Целият му рус и влажен бретон бе грижливо положен върху дясното око. Гласът му издаде известно раздразнение.

— Дадох ти първата заповед — отивай в мъжката тоалетна.

— Не мисля да ида.

В погледа му нещо проблесна, сякаш да се пошегува, при все че ръбестите му черти не трепнаха.

— Струва ми се доста подло от твоя страна да се отмяташ, госпожице Робледо.

— Не се отмятам, господин Валенте. Ще заплатя, когато загубя.

— Ясно е, че загуби. Бланес каза, че твоите променливи за локално време са като кучешко лайно на подметка.

— Става дума за едно мнение — възрази тя. — Той нищо не доказа, изрази просто едно мнение. Но физиката не се свежда до мнения.

— Оо, хайде сега…

— Облогът е голям. Искам да се убедя, че ти си прав, а аз — не. Или се страхуваш да не загубиш?

Валенте я гледаше, без да мига. Тя издържа, отвръщайки на погледа му. Накрая той пое дълбоко дъх.

— Какво предлагаш?

— Естествено, че няма да влизам в дискусия с Бланес, когато ни дадат думата за въпроси. Но нека направим следното — всички знаят, че Бланес ще реши кого да вземе в Цюрих въз основа на курсовите работи, които му предадохме. Сигурна съм, че ако моята идея му се стори достойна за изследване, ще вземе мен. Ако напротив, сметне, че е глупава, ще ме отхвърли. Предлагам да изчакаме дотогава.

— Ще избере мен — каза Валенте меко. — Свиквай с тази мисъл, скъпа.

— Още по-добре за теб. Но дори това не е нужно. Дори само ако ме отхвърли, ще си платя.

— Какво искаш да кажеш с това „ще си платя“?

Елиса пое дъх.

— Ще отида където кажеш и ще направя каквото наредиш.

— Не ти вярвам. Ще намериш друго извинение.

— Кълна ти се — каза тя. — Давам ти честната си дума. Ще направя каквото поискаш, ако ме отхвърли.

— Лъжеш.

Тя го погледна с блеснали очи.

— Приемам това по-сериозно, отколкото смяташ.

— Кое? Баса?

— Собствените си идеи. Твоят бас ми се струва тъпотия, както и всичко останало, което ми наприказва онази вечер у вас. Никой не ни „проучва“, никой не ни наблюдава. Онова с мобилния телефон е било случайност — върнаха ми го на другия ден. Мисля, че се правиш на интересен пред мен. Но ще ти кажа нещо. — Елиса разкри белите си зъби в широка усмивка. — Внимавай, господин Валенте, защото събуждаш моя интерес.

Валенте я наблюдаваше със странно изражение.

— Ти си уникална мацка — пророни тихо, сякаш на себе си.

— Затова пък ти, с подобни детайли като „мъжката тоалетна“, падаш все по-ниско в тълпата.

— Начина на плащане го решава победителят.

— Съгласна съм — прие Елиса.

Неочаквано той избухна в смях. Изглеждаше като да бе потискал този смях през целия разговор.

— Ама ти си страхотна! — продължи да повтаря известно време, като търкаше очи. — Направо невероятна! Исках да те изпитам, да видя как ще постъпиш. Кълна се, че щях да се напикая от смях, ако беше отишла в мъжката тоалетна… — После я погледна с нещо подобно на сериозност. — Но приемам предизвикателството ти. Напълно съм сигурен, че ще изберат мен. Всъщност бих казал, че вече съм избран, скъпа. И когато това стане ясно, ще ти се обадя на мобилния. С едно иззвъняване. Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не, а ти ще се подчиниш на всяка дума като дресирано кученце… И това ще е само началото. Ще се кефя както никога, кълна ти се… вече ти казах — интересна си ми, още повече с този твой характер, и съм любопитен да разбера докъде си готова да стигнеш… Или пък ще се окаже това, което вече подозирам: че си лъжкиня, страхливка, която не държи на думата си…

Елиса изслуша обидите, като го гледаше спокойно, но вътрешно усещаше сърцето си да бие ускорено, а устата й беше пресъхнала.

— Искаш ли да се откажеш? — попита той с престорена сериозност, загледан в нея с лявото си око (дясното беше затулено с перчем от коса). — Това е последната ти възможност.

— Аз вече направих своя облог — Елиса принудено се усмихна. — Ако ти имаш желание да се отметнеш…

Валенте имаше вид на дете, открило неподозирана играчка.

— Върховно — възкликна. — С теб ще се позабавлявам чудесно.

— Ще видим. А сега, моля да ме извиниш…

— Почакай — помоли Валенте и се огледа. — Вече ти казах, че съм сигурен, че ще спечеля, но искам да бъда напълно честен с теб. На този конгрес забелязвам някои подробности, които ме карат да мисля, че не всичко е така, както ни го представят… Бланес и Марини сякаш са прекалено заинтересовани да докажат, че тяхната „секвоя“ се е превърнала в бонзай, ала открих нещо интересно… — Направи й знак, докато се отдалечаваше. — Ела, ако искаш да видиш.

Тръгнаха във фоайето, успоредно на масите за регистрация, като се разминаваха и гледаха да не се блъскат в хора с най-разнообразна външност: чужденци и местни, преподаватели и студенти, типове в костюм и вратовръзка и индивиди с джинси и тениски; други, които се опитваха да подражават на идолите си (предизвикваха смях у Елиса всички онези физици, които се развяваха с коси като на Айнщайн), и трети, домогващи се да докоснат някое от величията (инвалидната количка на Хокинг беше се изгубила сред рояк почитатели). Внезапно Валенте се спря.

— Ето ги. Заедно накуп, като истинско семейство.

Тя проследи погледа му. Те наистина образуваха отделна група, сякаш съзнателно се стремяха да се изолират от останалите. Разпозна Давид Бланес, Серджо Марини и Райнхард Зилберг, както и един млад учен в областта на експерименталната физика от Оксфорд, който беше изнесъл доклад след Зилберг — наричаше се Колин Крейг. Разговаряха оживено.

— Крейг беше един от ръководителите ми по физика на частиците — обясни й Валенте. — Насърчи ме да се явя на изпитите за курса на Бланес… Зилберг е преподавател по философия на науката и доктор на историческите науки. А сега погледни онази мадама, високата с лилава рокля, дето е до Крейг.

Тя трудно можеше да остане незабелязана, защото беше от онези жени, пред които ти спира дъхът. Дългата й кестенява коса се спускаше право надолу до средата на бедрата й, подобно на подострен молив, а стройната й фигура бе очертана от елегантна, макар и семпла рокля. Придружаваше я девойка, която изглеждаше много млада и имаше буйна коса на албинос. Елиса не познаваше нито една от двете. Валенте добави:

— Това е Жаклин Клисо от Монпелие, известна фигура от световната палеонтология, а освен това е и антрополог. Другата, албиноската, сигурно е нейна ученичка…

— Какво правят тук? Не участват в никоя от работните групи…

— И аз това се питам. Мисля, че са дошли, за да се срещнат с Бланес. Този симпозиум беше нещо като семейна среща. Същевременно татко Бланес и мама Марини се опитват да внушат на научната общност да не очаква „секвоята“ да разцъфне тази година. Човек би казал, че целта им е да сложат картите на масата и да стане ясно, че никой не мами. Интересно, нали? Но това не е всичко.

Отдалечи се, пъхнал ръце в джобовете си и Елиса го последва, заинтригувана въпреки волята си. Стигнаха до другия край на фоайето. През големите прозорци се забелязваше, че светлината на летния ден още не беше помръкнала.

— Най-любопитно е следното — продължи той. — Преди два месеца се срещнах със Зилберг и Клисо в Оксфорд. Трябваше да обсъдя един въпрос с Крейг и го потърсих в кабинета му. Отвори ми вратата, но беше зает. Познах Зилберг и полюбопитствах да разбера коя е тази готина мадама с него. Но Крейг не ми ги представи. Всъщност като че ли се притесни от моята поява… Затова пък е полезно човек да поддържа приятелски връзки със секретарките — секретарката на Крейг впоследствие ми разясни всичко. Оказа се, че Клисо и Зилберг от цяла година провеждали някакви разговори с нейния началник и сега най-сетне се срещнали в Оксфорд.

— Вероятно са планирали съвместна работа — каза Елиса.

Валенте поклати глава.

— С Крейг доста се бяхме сприятелили и той обикновено ми разказваше за проектите, в които участва. Освен това каква съвместна работа може да има между тип като Крейг, който се занимава с ускорители на частици, историк като Зилберг и експерт по умрели маймуни като Клисо? И ако към всичко това добавим Бланес и Марини… какво ще се получи?

— Мешавица?

— Нещо такова или пък секта на почитателите на дявола.

Валенте снижи глас. — Или… нещо много по-екзотично.

Елиса го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

Той се задоволи да се усмихне. Музикален сигнал оповести подновяването на заседанията. Публиката, подобно на железни стружки, привлечени от магнит, се завтече към залата. Валенте направи знак с глава.

— Ето ги всички, погледни ги. Малките патенца след мама Патица: Крейг, Зилберг, Клисо, Марини… Поканата я изпраща Бланес, но парите не са негови… — обърна се към нея. — Сега вероятно ще разбереш защо съм толкова сигурен, че ни „проучваха“… Погледни това…

Беше спрял до един от афишите, поставен на стойка. На него можеше да се прочете на испански и английски: „Първи международен симпозиум. Природата на време-пространството според модерните теории. 16–17 юли 2005 година. Дворец на конгресите в Мадрид.“ Ала Валенте сочеше към нещо друго, изписано с дребен шрифт.

— Спонсориран от… — прочете.

— „Игъл Груп“ — дешифрира Елиса художествено изработения логотип. Буквата „г“ от „Игъл“ беше разположена така, че да се възприема и като инициал на „Груп“.

— Знаеш ли какво е това? — попита Валенте.

— Разбира се. Появи се отскоро, но го споменават доста често — консорциум от предприятия в Европейския съюз, създаден за развитие на науката…

Той се усмихна и я загледа.

— Моят баща ми каза веднъж, че съответствието на Ешелон в Европа е „Игъл Груп“ — обясни.

11

В неделя след последния доклад от сутрешната програма Виктор отново я потърси, за да обядват. Елиса прие поканата, освен всичко друго и защото искаше да разговаря с него. Беше се случило нещо странно.

В онази сутрин Рик Валенте не беше дошъл на симпозиума. Бланес — също. Това двойно отсъствие я разтревожи. Вярно беше, че неделният предобед бе посветен на експерименталната физика и това бе извън преките интереси на Бланес, но Елиса не можеше да не помисли, че изчезването на създателя на „теорията за секвоята“ и на Валенте Шарпе са свързани. Въпреки това засега избягваше да формулира дори пред себе си подозренията, които таеше.

Намериха маса в единия край на препълненото кафене и започнаха да се хранят в мълчание. Докато Елиса се чудеше как да подхване темата, Виктор изтри майонезата от брадичката си и после каза:

— Днес сутринта Бланес се е обадил на Рик и го е избрал за Цюрих.

Неочаквано тя си даде сметка, че е неспособна да преглътне залъка, който беше отхапала.

— Аха — промълви.

— Рик ми се обади и ми каза. Обясни, че няма намерение да идва днес на заседанията, защото щял да се среща с Бланес.

Елиса глуповато кимаше с глава, задавена от онази суха топка хляб, която устата й се оказваше безпомощна да изтласка както обикновено към гърлото. Помоли Виктор да я извини, стана, отиде в тоалетната и се освободи от запушалката, заседнала в устата й. Наплиска си лицето и обмисли информацията по-добре. Добре де, нали точно това очакваше? Какво те прихваща сега изведнъж? През дългите безсънни часове тя вече бе разсъждавала върху тази възможност и знаеше прекрасно, че тя беше най-вероятната. В крайна сметка Рик Валенте от самото начало се беше утвърдил като любимец на Бланес. Изтри се с книжни салфетки, върна се на масата и седна срещу Виктор.

— Радвам се за него — каза.

И предположи, че това е самата истина. Радваше се за случилото се сега, когато цялото това състезание беше най-сетне приключило. „Теорията за секвоята“ продължаваше да я примамва, все още изкусителна със завладяващата си математическа хубост, но скоро щеше да си тръгне и да я остави на мира. На хоризонта изгряваха други възможности, като стипендиите за Технологичния институт в Масачузетс и в Бъркли, за които беше кандидатствала, в случай че работата с Цюрих не стане. Беше убедена, че ръководител на дипломната й работа щеше да бъде някой от най-добрите физици в света. Имаше амбиции и знаеше, че ще ги осъществи. Бланес беше уникален, но не беше единствен в своята уникалност.

— И аз се радвам… — отвърна дрезгаво Виктор. — Всъщност не съвсем. За него, разбира се, но… не и за теб. Тоест…

— Не ме интересува, наистина. С Бланес и неговата секвоя не свършва светът.

Чувстваше се по-добре след като бе изплюла залъка. Винаги се бе стремила да се адаптира към новите ситуации и тази също нямаше да бъде изключение. Щеше да разполага с известно време за истинска почивка и реши да преустрои живота си. Можеше дори да звънне на частния „шпионин“ Хавиер Малдонадо и да му върне поканата за вечеря, като използва случая да го поразпита за някои неща, които оставаха неизяснени след разговора й с Валенте. Ти шпионираше ли ме? Работиш ли за „Игъл Груп“? Представяше си каква физиономия щеше да направи Малдонадо.

И в този момент си спомни за баса. Е, добре, беше почти сигурна, че Валенте няма да се сети. Когато Бланес му е казал: „Идваш с мен“, всякакви мисли за басове са изхвърчали от главата му и той екзалтиран се е завтекъл към професора, сто на сто.

А ако не беше така? А ако решеше да продължи играта докрай? Прецени тази възможност и усети, че се изнервя. Естествено, не можеше да се отметне от думата си — щеше да направи всичко, което той поиска от нея, но и предполагаше, надяваше се, че той все пак няма да прекали. Тя щеше да отстъпи с надеждата, че и той щеше да отвърне по същия начин. Беше почти сигурна, че това, към което Валенте се стремеше най-много, беше да я унижи и ако тя приемеше спокойно неговите искания, играта за него щеше да загуби целия си чар.

Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не…

Неочаквано я подразни телефонът в джоба на панталоните й. Все едно ръката на Валенте почиваше на бедрото й. Извади го и провери за пропуснати обаждания — нямаше нито едно. После го остави на масата с жест на играч, който залага всичко само на едно число. Като вдигна поглед, видя тревогата в очите на Виктор, който сякаш беше отгатнал всяка една от мислите, минали през ума й.

— Мисля, че вчера се поизхвърлих — каза Виктор. — Не трябваше да ти наговоря онези неща… Със сигурност си ме разбрала неправилно. Аз… не исках да те плаша.

— Не си ме изплашил — отвърна тя с усмивка.

— Радвам се да го чуя. — Ала гримасата на лицето му говореше точно обратното. — През целия ден си мислех, че съм преувеличил. В края на краищата Рик не е дявол…

— Подобно сравнение изобщо не ми е хрумвало. Но добре е, че казваш това, сатаната би могъл да се засегне.

Нещо в нейния отговор развесели Виктор. Като го видя да се смее, Елиса също се разсмя. Сетне сведе поглед към едва наченатия сандвич и към телефона до него, сякаш в очакване на нещо. Добави:

— Не разбирам как сте могли да се сприятелите. Толкова сте различни…

— Бяхме още деца. Като дете вършиш неща, които по-късно виждаш по друг начин.

— Предполагам, че си прав.

Изведнъж Виктор започна да говори. Монологът му беше като порой: фразите приличаха на гръмотевици, които с известно закъснение отекваха на устните му, ала мислите, които ги пораждаха, приличаха на припламвания на страховити светкавици вътре в него. Елиса внимателно го заслуша, защото за пръв път, откакто се познаваха, той не говореше за теолози, нито за физика. Наблюдаваше разсеяно някаква точка в пространството, докато гласът му отронваше историята.

Говореше както обикновено, за миналото. За това, което вече се е случило и продължава да се случва, както веднъж дядо й беше й обяснил. За нещата, които вече са били, но продължават да съществуват. Говореше за единственото, което избираме, когато решим истински да заговорим, тъй като е невъзможно да говорим с проникновение за друго, освен за нашите спомени. Докато го слушаше в кафенето, конгресът и професионалните й вълнения се разсеяха и Елиса се вглъби единствено в гласа на Виктор и в разказваната от него история.

Няколко години по-късно разбра, че дядо й е имал право, когато веднъж бе казал: Миналото на другите може да се превърне в наше настояще.

Времето наистина е странно. Отнася нещата някъде далеч, докъдето нямаме достъп, но дори и оттам те продължават да оказват магическо въздействие върху нас.

Виктор беше станал отново дете и тя почти ги видя пред себе си: двама самотни малчугани, които имаха сходни интелектуални вълнения и вероятно сходни вкусове; и двамата бяха завладени от любознателност и копнеж по знание, но също и от влечения, които други момчета на тяхната възраст не се осмеляваха да осъществят. Те обаче го правеха и точно затова бяха различни. Рик беше водачът — той знаеше какво трябва да се прави, а Виктор — Вики — се съгласяваше мълком, може би от страх пред това, което можеше да го сполети, ако откаже, а може би подтикван от желание да не остане по-назад.

Основната привлекателна черта на Рик — както обясни Виктор — беше същевременно и най-големият му недостатък: неизбродната самота, в която живееше. Изоставен от родителите си на грижите на своя чичо, който ставаше все по-безразличен и дистанциран, Рик не познаваше правила, нито норми на поведение и му беше невъзможно да мисли за нещо извън себе си. Целият заобикалящ го свят беше за него като някакъв театър, създаден единствено за негово забавление. Виктор се бе превърнал в постоянен зрител в този театър, но веднъж пораснал, бе престанал да присъства на фантастичните представления.

— Рик беше различен от всички нормални хора — имаше силно развито въображение, но заедно с това здраво стъпваше по земята. Не хранеше никакви илюзии. Поискаше ли да постигне нещо, се посвещаваше на него с всичките си сили, без да го е грижа за каквото и за когото и да било… В началото той ми харесваше такъв, какъвто беше. Предполагам, че това е естествено за всяко дете при срещата му с подобна личност. По онова време снегът на Рик се заключаваше в секса. Но от перспективата на един неизменен цинизъм. Момичетата, като цяло момичетата, за него бяха нисши същества. Като момче се забавляваше да заменя лицата на моделите от еротични списания, каквито той колекционираше в изобилие, с лица на съученички от училище… Това отначало ни забавляваше, но после ни писна. Не можех да понасям това негово отношение към момичетата… За него те бяха като предмети, вещи, които можеха да му доставят удоволствие. Не го видях нито веднъж влюбен, той само ги използваше… Харесваше му да ги снима, да ги филмира без дрехи, в банята… Понякога им плащаше, но друг път нравеше това без тяхно знание, със скрита камера.

Спря и погледна Елиса, сякаш търсейки нещо в изражението й, което да го накара да прекъсне своя разказ. Но с един жест тя го подкани да продължи.

— На всичко отгоре разполагаше с пари и с терен, където да прави каквото му скимне. Лятно време прекарвахме ваканцията в една къща, която семейството на Рик притежаваше в околностите на една андалуско село на име Олеро… Понякога ходехме там с приятелки. Бяхме сами, мислехме се за кралете на всемира. Рик обикновено правеше там пикантни снимки на своите приятелки. И така, един ден се случи нещо. — Усмихна се и намести очилата на носа си. — Харесвах едно момиче и ми се струва, че тя също ме харесваше… Казваше се Кели. Беше англичанка и учеше в нашето училище… Кели Греъм…

— Постоя за миг, сякаш вкусвайки насладата от звука на това име. — Рик я покани в къщата, но това ни най-малко не ме притесни. Бях напълно сигурен, че той е наясно, че с Кели не може да си играе. Въпреки това една сутрин… ги изненадах… Рик и тя… — загледа се в Елиса, поклащайки глава. — Е добре, аз съм от онзи тип хора, дето се ядосват веднъж на десет години, но… но…

— Но когато се ядосат, няма как да не забележи човек — помогна му Елиса.

— Да… Хубавичко ги насолих. Е, детски работи, сега си давам сметка; бяхме само на десет-единайсет години, но наистина, когато ги видях да… да се целуват и опипват, бях шокиран… много шокиран. Скарахме се и Рик ме блъсна. Бяхме навън, на едни скали до реката. Паднах и си ударих главата… За мой късмет наблизо имаше някакъв мъж, дошъл да лови риба. Вдигна ме и ме закара в болницата. Не беше нищо сериозно — няколко шева, само няколко, мисля, че белегът още седи… Но това, което искам да ти кажа, е следното: прекарах няколко часа в несвяст и когато дойдох на себе си през онази нощ… Рик седеше до мен и ми поиска прошка. Моите родители ми разказаха, че през цялото време не се отделил за минутка от мен. През цялото време… — повтори с навлажнени очи.

— Щом се свестих, се разплака и ме помоли да му простя. Мисля си, че човек трябва да е имал приятели в детството си, за да познава истинското приятелство… През онзи ден го почувствах по-близък от когато и да било. Разбираш ли? Ти ме попита какво ни свързва… Мисля си, че неща като това ни свързват…

Настъпи тишина. Виктор дълбоко въздъхна.

— Разбира се, че му простих. Всъщност смятах, че приятелството ни ще е вечно. Сетне всичко отмина. Пораснахме и всеки пое по своя път. Не престанахме да се чуваме, но отношенията ни се влошиха — издигнахме прегради помежду си. Всъщност той винаги се е опитвал да ме въвлече в своите занимания. Разказваше ми как подел момичета в Олеро. Снимал ги скришом, понякога докато правел секс с тях. После им показвал снимките и… и ги шантажирал. „Нима искаш родителите ти или приятелите ти да видят това?“, им казвал. И ги принуждавал отново да му позират… — Направи пауза и продължи: — Естествено, нито веднъж не е имал работа с полицията. Внимаваше много, а те в крайна сметка решаваха да мълчат…

Ти присъствал ли си някога на това? — попита Елиса. Имам предвид шантажирането.

— Не, но той ми е разказвал.

— Сигурно е искал да се изфука.

Виктор я погледна както се гледа някой, когото уважаваме много, но който току-що ни е разочаровал в нещо от изключителна важност.

— Ти не разбираш… Не можеш да разбереш по какъв начин Рик се държеше с тях…

— Виктор, Рик Валенте може и да е извратен, но в крайна сметка е жалък тъпак. Така мисля.

— Мислиш ли, че си способна да не му се подчиниш? — рязко попита той. Обичайното му бавно темпо на говорене напълно беше изчезнало. — Мислиш ли, че ако приемеш да станеш част от играта му, ще съумееш да не изпълниш всичко, което той ти нареди?

— Мисля, че ти въпреки всичко продължаваш да изпитваш възхищение към него — каза тя с досада. — Валенте е един глупак, който никога в живота си не е получил дори един шамар от родителите си, а ти си въобразяваш, че е безскрупулен садист, способен на най-безумни извращения. Не знам, може би ти харесва да смяташ, че е така…

Мигом осъзна, че е казала нещо нередно. Виктор я гледаше безкрайно сериозно.

— Не — каза. — Грешиш. Изобщо не ми харесва.

— Исках да кажа…

Електронна музика ги прекъсна. На ръба на уплахата, Елиса взе мобилния си телефон от масата и погледна дисплея: обаждането беше от неизвестен номер.

За миг си припомни разговора си с Валенте от предния ден, как той плъзга воднистия си поглед по нея през бретона. Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не, а ти ще се подчиниш… И това ще е само началото. Ще се кефя както никога, кълна ти се…

В продължение на един кратък миг изпита страх да се обади. Сякаш настойчиво викащият я телефон я приканваше да навлезе в свят, различен от познатия досега, свят, към който разговорът с Рик Валенте и историята на Виктор бяха просто въведения. „Може би — си каза — е за предпочитане да мина за страхлива и непочтена пред това да приема подобна неясна покана…“

Вдигна несигурно очи и погледна Виктор, който сякаш й казваше с огромните си очи на уловено в капан улично куче: „Не се обаждай.“

Точно тази слабост, този скрит страх, който забеляза у него, я накара да се реши. Искаше да докаже на Рик Валенте Шарпе и на Виктор Лопера, че тя е направена от друго тесто. Нищо и никой не можеше да я уплаши.

Поне така вярваше в онези щастливи времена.

— Да — отговори с твърд глас, очаквайки да чуе и най-лошото.

Ала това, което чу, я накара да застине.

Затвори и загледа Виктор с глупаво изражение.

Майка й, не беше за вярване, отмени всички часове във фризьорския салон „Пикарда“ и я придружи до летище „Барахас“ във вторник сутринта. Държеше се много мило и не криеше радостта си от случилото се. Може би предполагаше Елиса — радостта й идваше от мисълта, че малкото птиче полита само и напуска свидното гнездо. Но нека не бъдем злобни, още повече сега.

Ала Елиса се зарадва най-много, когато видя Виктор.

Беше единственият колега, дошъл да я изпрати. Не я целуна, но я потупа по гърба.

— Поздравявам те — каза, — при все че още не разбирам как успя…

— Нито пък аз — съгласи се Елиса.

— Все пак логично беше. Да избере и двама ви, искам да кажа — бяхте най-добрите в курса…

Усещаше гърлото си свито. Нищичко не помрачаваше нейното щастие — не мислеше дори за Валенте, когото със сигурност щеше да срещне в Цюрих. В края на краищата нито един от двамата не беше спечелил баса. Резултатът бе равен, както винаги.

Оставаше малко повече от половин час до излитането на самолета, но тя искаше да изчака на вратата за отвеждане. При скенера за проверка на пътниците майка и дъщеря се погледнаха мълчаливо, сякаш колебаейки се коя от двете първа да направи следващата стъпка. Неочаквано Елиса протегна ръце и обгърна елегантното, парфюмирано тяло. Не искаше да плаче, но докато си казваше това, сълзите се затъркаляха по страните й. Изненадана, майка й я целуна по челото. Леко, хладно, дискретно докосване.

Пожелавам ти много щастие и всичко най-хубаво, дъще.

Елиса помаха с ръка и пусна чантата в скенера.

— Обаждай се и пиши, не ме забравяй — говореше майка й.

Много, страшно много късмет — повтаряше Виктор. Дори когато вече не можеше да го чуе, й се стори по движението на устните му, че продължава да повтаря същото пожелание.

Лицата на майка й и на Виктор останаха зад гърба й. През прозорчето на самолета се загледа отвисоко в Мадрид и си каза, че започва нова глава в историята на живота й. Обади ми се. Иска да отида в Цюрих да работя с него. Невероятен е. За нея всичко се беше променило.

Беше престанала да е студентката „Робледо Моранде, Елиса“ и влизаше наистина в различен свят, съвсем различен от онзи, от който се беше плашила. Свят, който като че ли я очакваше там във високото, където яркото слънце й намигаше. И тя се насочваше към това слънце, сякаш възседнала крилата колесница, взела в ръце собствените си юзди.

Усмихна се и притвори очи, наслаждавайки се на усещането. Години по-късно щеше да си каже, че ако беше подозирала какво я очаква след това пътуване, нямаше да се качи на самолета, нито пък щеше да отговори на позвъняването на мобилния си телефон в онази неделя.

Ако само беше предполагала, би се върнала вкъщи и би се затворила в стаята си, заковавайки врати и прозорци, скривайки се завинаги.

Но в този момент тя още нищо не знаеше.