Зигзаг

33

160 секунди.

Лежеше по гръб. От време на време отваряше очи и виждаше светлината да прониква все повече и повече през мръсното прозорче, обвита в отслабващия ромон на дъжда. По негови пресмятания трябва да беше около десет сутринта, но не можеше да бъде сигурен, защото часовникът-компютър нямаше батерия — беше я извадил предната нощ.

Жалък глупак.

Бяха го затворили в една от стаите в третата барака и го охраняваше някакъв войник — можеше да види ръба на каската през малкия отвор на вратата. Чувстваше се толкова добре, колкото му позволяваха обстоятелствата след „приветствията“, адресирани към него при ареста (носът и устата му кървяха). Бяха го арестували двама млади войници, по-слисани и от него, в прожекционната зала, докато учените неистово крещяха. Естествено, че той веднага се беше предал.

Сега Пол Картър си задаваше въпроси, свързани с бъдещето.

Не си правеше никакви илюзии: знаеше, че рано или късно Харисън ще го убие. Ако извадеше късмет, разбира се. Ако ли пък не — тази работа щеше да свърши Зигзаг. Въпросът не беше какво, а как и кога.

Хрумна му, че няма да е зле да начертае някакъв план, защото ако се чувстваше способен да понесе смъртта, която щеше да му отреди Харисън, нещата със Зигзаг съвсем не стояха така.

Смяташе, че през живота си е видял всичко, което едно човешко същество може да стори на друго, и знаеше, че възможностите са повече, отколкото злите помисли. Въпреки това Зигзаг надхвърляше всички граници, всякакъв предишен негов опит.

Не беше излъгал Харисън, когато той го попита за Зигзаг — не знаеше по-голямата част от нещата, свързани с него. Колкото и внимателно да беше слушал обясненията на Бланес, раздвояване и енергии му звучаха като есперанто; единствено учените можеха да разбират това, което бяха създали. Не беше излъгал и когато каза, че е извършил предателство спрямо „Игъл“ от страх: ако някой си мислеше, че типове като него са лишени от чувство за страх, и то дори огромен страх, се мамеха.

А след като се беше върнал в прожекционната зала едва пет минути след излизането си оттам (за да търси глупавото отче) и беше видял онова, което се бе разиграло в нея, въпросният страх беше изкристализирал под формата на неудържима паника.

Сложи му име — наречи го паника, Въздействие или обезумяване.

Беше видял всичко на светлината на кибритените клечки, които отчето му беше откраднало: разбитите столове и екран; кръвта по стените и пода, който сякаш беше претърпял експлозия; лицето на жената, или по-скоро половината череп, или каквото беше то там, свлечено като маска в краката й; части от тялото й наоколо… Знаеше, че това не е дело на луд, нито престъпление, извършено преди пет минути, а премерените, методични действия на някакво създание, което не се вместваше в разума. Изкуши се да повярва в съществуването на дявола.

Като връх на всичко в заплетената си теория учените твърдяха, че въпросното изчадие можеше да е произлязло от самия него. Това го подлудяваше от страх не само за живота му, но и за живота на Кмария и Саида — жена му и дъщеря му. Кой знае какво можеше да се случи с тях, ако той оцелее?

Най-добре беше да умре колкото се може по-бързо. Или да се опита да избяга. Да избяга от Зигзаг и от Харисън, ако изобщо беше възможно да избяга от двамата и ако — тази мисъл направо вледеняваше кръвта му — ставаше дума за различни опасности.

Защото с всеки изминал миг се уверяваше, че Харисън е полудял.

И че виновен за неговата лудост беше Зигзаг.

104 секунди.

Чувстваше тревожност, но не знаеше защо.

Дъждът беше спрял и слънчевата светлина очертаваше настъпващия ден иззад облаците, надигайки се, както обикновено, откъм морето. Светлината обичаше морето. Бланес обичаше и двете. Този величествен спектакъл, този свят от вълни и пръски, които оформяха звуци и цветове, същества и предмети, се разгръщаше пред очите му, сякаш казвайки: „Погледни ме, Давид Бланес. Погледни колко простичка е моята тайна.“

Не, тя не беше проста и той го знаеше. Това бе дълбока и сложна загадка, може би извън възможностите на човешкия мозък. Тази тайна обхващаше всичко — от най-голямото до най-малкото и недоловимото: Орион, черните дупки и квазарите, но също така съкровената интимност на атомите, на субатомните струни и (защо не) причината, поради която неговият по-малък брат, учителят му Алберт Гросман и приятелите му — Зилберг, Крейг, Жаклин, Серджо и толкова други, бяха загинали. Нищо не можеше да бъде изключено от отговора: щом предназначението на физиката бе да вникне в цялата действителност (това беше неговото разбиране), неща като Зигзаг, смъртта на брат му и последните минути на Гросман, Райнхард или Жаклин също бяха част от въпроса, част от онази главоблъсканица, която още от времето на Демокрит и Айнщайн човекът се е мъчил да разреши.

Старият учен разсъждава до прозореца: въображаемо заглавие на картина, което го накара да се усмихне. Спомни си, че в своя самотен дом в Цюрих имаше навика да медитира до един затворен прозорец. Веднъж Марини му беше казал, че този навик се дължи на прекалената му интелектуална самовглъбеност. Може и да беше прав, ала сега нещата бяха различни. Сега задачата му беше само да наблюдава загражденията през прозореца, за да е сигурен, че никой не безпокои Елиса и Виктор, докато те дешифрираха изображението на компютъра.

Засега всичко беше наред, но тревожността му не изчезваше.

Това безпокойство не приличаше на нито едно от познатите му досега. Може би го пораждаше възможността Елиса да дойде и да му каже, че той е Зигзаг? Не, вече беше взел решение да се оттегли в този случай. Бе сигурен, че неприятното чувство се дължи на нещо по-маловажно, на някаква подробност, която беше пренебрегнал в разсъжденията си, на някаква минимална променлива величина, която не беше включил при изчисленията…

Минимална, но по някакъв начин жизненоважна.

Паметта му се напрягаше, за да се сети за нея. Гросман наричаше предмета на дадено търсене „парчето сирене“. Той твърдеше, че паметта е като лабораторна мишка, затворена в лабиринт, и понякога пропуснатите данни могат да бъдат открити със способности, различни от интелекта или познанието. „С обонянието, така, както мишката открива сиренето в лабиринта.“

Обонянието.

Кухнята беше малка и мирисът на прегорял кабел още не бе изчезнал. Нападението на Зигзаг срещу клетата Жаклин беше овъглило връзките на електроуредите с мрежата — той ги бе видял с очите си, докато пишеше бележката за Елиса и Виктор върху салфетката…

Отклони поглед от прозореца и загледа кабелите.

Да, ето кое било.

Зигзаг беше изтеглил енергия от уреди, които не само че не работеха, но и не получаваха електричество. Картър и той самият бяха изключили електрозахранването в онази част, но Зигзаг беше „изсмукал“ енергията подобно на вакуум в колба, изтеглящ газ от съседен съд. Доколкото той знаеше, Зигзаг за пръв път беше направил това. То беше все едно да изтеглиш енергия от лампа без батерия.

Умът му се плъзна стремително, подобно на опитен скиор, по склон от изчисления. Щом се беше научил да използва потенциалната енергия на изключени уреди, тогава…

Четири хеликоптера. Два генератора. Пушки, пистолети. Радиостанции, телефони, компютри. Военно оборудване…

Мили Боже.

Ледена пот го обля от главата до петите. Ако не грешеше, те се намираха в смъртоносен капан. Целият остров представляваше капан. Зигзаг беше способен да изтегли енергия почти от всичко, така че какво би го възпряло? Щеше да се появява все по-често и периметърът на действие щеше да нараства все повече и повече, може би на километри разстояние, а това на свой ред щеше да изисква все повече приток на енергия… Откъде щеше да я извлича тогава?

Телата. Живите същества. Всяко живо същество е една батерия. Произвеждаме енергия. Зигзаг ще я използва, когато зоната му се разпростре и отслабне. Това означава…

Означаваше, че следващата му атака може да настъпи след броени минути. Щеше да бъде ред на Елиса, Картър или на него самия, но и останалите живи същества на острова щяха да загинат. Изведнъж тази математическа възможност му се стори напълно реална. Ако той беше прав, не само те, но и всички, които в този момент се намираха на Нуева Нелсон, бяха в опасност. Трябваше да предупреди Елиса, но трябваше също да говори с Харисън. Трябваше…

— Професоре — някакъв непознат, сподавен глас.

Обърна се и видя смъртта върху лицето на мъжа, който бе насочил към него дулото на пистолет със заглушител. Не, сега не. Преди това трябва да ви кажа…

— Чуйте ме…! — възкликна, вдигайки ръце. — Чуйте, трябва да…!

Бланес с радост посрещна куршума в гърдите си. Това му даде възможност да помисли още миг. Забрави за болката и страха, затвори очи и видя малкото си братче, което го очакваше в края на мрака. Забърза към него сигурен, че от устните му ще чуе отговора на Голямата тайна на живота.

100 секунди.

— Резолюцията вече е приемлива — каза Елиса и качи първото изображение.

Застанал прав зад нея, леко приведен над рамото й, Виктор наблюдаваше екрана. Всеки един от тях чуваше дишането на другия заедно със своето в напрегнат, задъхан дует. На екрана доста ясно се появи силуетът на седналия пред компютъра Рик с липсващи части поради Времето на Планк.

— Боже мой — възкликна Виктор зад гърба й.

Предметите също се очертаваха ясно. А онзи детайл…

Онази дребна подробност, която тя така и не успяваше да определи и която толкова я нервираше, биеше на очи повече от всякога.

Изведнъж й се стори, че знае какво е това.

— Контролните индикатори… — Посочи екрана. — Погледни тази линия от светлини. На нашата конзола те не светят, виждаш ли? — Показа към една поредица от малки четириъгълници на екрана. — Това са детекторите за приемане на телеметрични изображения… Това съм забелязала преди малко. Рик е направил нещо по-различно този път — използвал е предаване чрез спътник…

— От Нуева Нелсон? Но защо?

— Нямам представа.

Елиса си каза, че това е абсурдно. Защо да си усложнява живота с телеметрично изображение на острова при разтваряне на струни от близкото минало, след като има на разположение десетки снимки, пряко заснети с видеокамера? Имаше едно-единствено възможно обяснение.

Изображението, което го е интересувало, не е произлизало от Нуева Нелсон.

Но тогава откъде?

За миг паниката я вцепени. Възможностите за време и място бяха почти неограничени в рамките на близкото минало и това означаваше, че лицето, дало живот на Зигзаг, можеше да се намира където и да е на планетата.

Картината на екрана беше преминала към друга разтворена времева струна. На нея Рик и Розалин стояха прави отляво и това, което Рик беше гледал, сега се виждаше открито и ясно. Елиса включи опцията за увеличаване на образа и центрира в малкото поле, образувано от компютъра на Рик. Докато контурите се очертаваха, тя затаи дъх. Новата картина зае целия екран.

Тя беше възможно най-неочакваната.

94 секунди.

Някакъв шум го накара да отвори очи. Осъзна, че каската на войника, който го охраняваше, е изчезнала зад отвора на вратата. Той стана, вратата на стаята се отвори и димящото дуло на пистолет със заглушител се прицели в главата му. Видя ботушите на падналия в коридора войник и вдигна ръце, загледан в мъжа с пистолета.

— Знаеш ли кой съм? Погледни ме в очите, Картър…

Този преправен и кух глас го впечатли много по-силно, отколкото насоченото към него оръжие. Това бе един от малкото пъти в живота му, когато Пол Картър не намери какво да отговори.

— Не ме ли познаваш? — продължи гласът. — Аз съм Юргенс.

Преглътна. Юргенс? Помъчи се да свърже всичко в едно с шеметна скорост и му се стори, че разбира какво се бе случило. Този факт обаче не приглуши страха му, но поне беше способен да реагира. Постара се да се успокои и да говори без вълнение. Преди всичко не го дразни.

— Чуйте ме, ало… Свалете пистолета и ме изслушайте…

— Аз съм смъртта ти, Картър.

— Слушайте… „Юргенс“ е паролата, която използваме в „Игъл“, за да покажем, че нещо трябва да се реши независимо по какъв начин… То не е човек, Харисън, то е парола…!

Ала ужасната гримаса, която видя на лицето на Харисън, му даде да разбере, че той не го слуша. Той не е вече Харисън: той е нещо, произведено от Зигзаг.

— Нима не ме виждаш? — Харисън изръмжа с преправен глас. — Погледни ме в очите, Картър…! Погледни ме в очите…!

И натисна спусъка.

54 секунди.

Виктор говореше като картечница зад гърба й.

— Трябва да е някаква картина от миналото… Има… индикатори за разтваряне на времеви струни, нали?

Виждаше се полски пейзаж, но очевидно не от Нуева Нелсон. Вдясно като че ли течеше малка рекичка. В горната част, върху някакви камъни под едно дърво (то обаче не ги затулваше) се открояваха три дребни бели силуета, а в долната част се виждаше едра и тъмна фигура. Въпреки празнините, дължащи се на Времето на Планк, Елиса разпозна в едрия силует някакъв едър мъж, застанал прав на брега на реката. В ръката си държеше нещо, което тя не можеше да определи (може би панамска шапка или каскет?), а до него в тревата някаква дълга пръчка и нещо подобно на кошница й заприличаха на рибарски такъми.

Другите три фигури имаха различни размери и телосложение. Елиса включи увеличението на образа и ги уголеми с още трийсет процента.

Съдейки по дългата и черна коса на една от фигурите, сигурно това беше момиче. Момичето и едно от момчетата се виждаха в равен цвят на сепия, което караше човек да предположи, че може би са съблечени. Другото момче имаше дрехи, макар и доста леки, вероятно тениска и шорти, Елиса не беше сигурна. Освен това не облеклото му прикова вниманието й, а неговата поза: то сякаш беше паднало на скалите. Краката му бяха по-високо от главата, като че ли снимката е била направена в момента на падането. А жестът с ръце на другото момче показваше… Внезапно всичко й се изясни.

— Като че ли едното момче е блъснало другото… Трябва да е някакъв спомен на Рик.

Мислите бушуваха в главата й. Изведнъж всичко се напасваше с характера на онзи Рик Валенте, когото тя познаваше. Марини е сгрешил. Предположил е, че Рик е рискувал, но той всъщност не го е сторил. Рик беше амбициозен, но и много малодушен. Страхувал се е да използва видеоматериали със заспали хора, понеже се е боял от последиците при раздвояването, и затова е избрал друга сцена — от собственото си минало, която му се е струвала „невинна“, „съвсем обикновена“… Но коя точно? От дете е водил подробен дневник, той сам й бе казал… От него вероятно е изровил часа и мястото…

— Нима това е спомен от… — прошепна Виктор в ухото й.

Промяната в тона му накара Елиса да отмести за миг поглед от екрана, за да го погледне. Лицето на Виктор беше пребледняло застрашително. В зацапаните стъкла на очилата му се отразяваше екранът на компютъра и Елиса не можеше да види очите му.

Изведнъж тя си спомни един техен далечен разговор. Не ми ли беше разказал Виктор нещо подобно преди години…? Боят за онова английско момиче, в което той се влюбил… Рик го блъснал и…

Погледна отново екрана и забеляза нещо друго: образът на падналото върху скалите момче беше по-неясен от останалите. Като че ли имаше сенки около него.

Сенки.

Почувства устата си пресъхнала и тупане в слепоочията. Очите й се разшириха.

Бавно се извърна, но Виктор вече не беше до нея: треперейки, бе отстъпил назад към стената, а изражението му беше като на човек, който е осъзнал, че не съществува задгробен живот.

— Убий ме, Елиса — изхлипа той. — Умолявам те… Аз не… не бих могъл да го направя. Убий ме ти, моля те…

— Не…

Виктор спря да я моли и от гърдите му излезе вик, в който се смесваха ужас и решимост.

— Елиса! Убий ме, преди онова нещо да се е върнало…!

Тя продължи да клати отрицателно глава, без да отронва дума.

В този миг вратата се отвори.

Отначало Елиса не можа да познае Харисън — дрехите и ръцете му бяха изцапани с кръв, а лицето му беше изкривено, почервеняло, с изскочили от орбитите очи.

— Погледни го… — Целеше се с пистолета във Виктор, но говореше на нея. В ъгълчетата на устата му се виждаше пяна. — Виж го как умира, кучко.

— Не! — изкрещя Елиса, докато в същото време друг глас в нея отчаяно повтаряше: Убий го! Убий го!

Викът й бе заглушен от внезапното бръмчене на апаратите край нея. Подът се разтрепери така, сякаш щеше да последва земен трус. От екраните на компютрите прехвърчаха искри и възкисела миризма изпълни въздуха.

След мигновена изненада Харисън стреля.

И всичко свърши.

2 секунди.

Тя като че ли оглуша. Въпреки това, когато извика, се чу. А и усещаше допира на стола до бедрата си, докосваше бюрото и клавиатурата.

Виктор и Харисън бяха застинали в позите си: първият — в очакване на куршума, а вторият — прицелвайки се, но телата им се бяха променили. Надлъжен разрез разделяше страните на Виктор на две, а коремът му представляваше червена кухина, където човек можеше да съзре гръбначния стълб. Харисън беше изгубил част от едната си ръка и лицето.

А между двамата, почти в центъра — някакво неподвижно замръзнало насекомо. Елиса ужасена го разгледа. Куршумът. Не е стигнал навреме, Господи.

Отстъпи и побутна стола, но не успя да го помести. Когато докосна с пръсти клавиатурата, нито един клавиш не потъна, като че ли това бяха симетрични квадратчета, издялани в камък. Нещо в нея също беше различно: тя бе чисто гола.

Пот обля лицето й.

Знаеше къде се намира. Знаеше в чии ръце.

Продължаваше да е в залата за управление, но с известни промени в нея. Тя приличаше на помещение, изрисувано от художник сюрреалист. На стената вдясно се бяха появили странни дупки във формата на елипси, през които се виждаха телените заграждения и плажът. Ето откъде идваше светлината. Всичко останало тънеше в мрак.

Тя чувстваше и още нещо. Не можеше да каже как точно, защото не го виждаше, но по някакъв начин го усещаше.

Зигзаг. Ловецът.

Помраченият й от паниката ум се раздвои — част от разумните й мисли изплуваха на повърхността и останаха смислени и отчитащи действителността; останалите потънаха в дълбините на най-уязвимата част от нея, в спомена за ужасите и фантазиите й от последните години.

Пристъпи към външната стена, без да престава да гледа всичко наоколо си с двойственото чувство на обгърнато от ужас удивление. Мога да мисля, да чувствам, да се движа. Аз съм, но на друго място. Спомни си, че преди няколко дни или преди цяло хилядолетие (не можеше да определи) беше говорила на студентите си в „Алигиери“ за възможността за контакт между отделните измерения (поставих монета на прожектора). Сега тя се намираше в най-невероятния практически пример, който би могла да си представи.

Докосна стената — беше твърда. Оттук нямаше изход. Но една от дупките бе доста голяма и се намираше почти до пода. Протегна ръка и не усети нищо.

За миг се поколеба. Мисълта да избяга, преминавайки през една от тези дупки, й беше в известен смисъл противна, сякаш ставаше дума да пълзи под земята.

Тогава погледна към отвора, водещ към камерата на генератора. Това беше огромна елипсовидна дупка насред вратата. Разбра, че благодарение на този отвор Розалин бе проникнала в камерата, бягайки от Зигзаг, и беше се допряла до генератора и станала жертва на токов удар, след като Зигзаг я бе нападнал. След като Розалин беше преминала от другата страна през някоя от тези дупки, защо тя да не опита?

Каквото и да ставаше, тя нямаше да стои тук вътре и да чака той да я нападне.

Повдигна единия си крак, после и другия. Помъчи се да не докосва ръбовете на дупката, въпреки че бяха съвсем гладки. Излезе навън.

Не чуваше морето, нито вятъра, нито собствените си стъпки. Не усещаше и топлината на слънцето по кожата си, въпреки че беше гола. Ева в рая. Сякаш ходеше през някакъв декор от виртуална природа. Светлината на слънцето обаче достигаше до ретината й както обикновено. Предположи, че обяснението можеше да бъде теорията за относителността, според която скоростта на светлината е една от абсолютните постоянни величини във физическия свят. Дори във времевите струни светлината се придвижваше по своя си, непроменен начин.

На пътя й се изпречи една дупка в материята, издълбана в земята — беше голяма, многостенна яма с гладки стени и безупречно подредени един върху друг пластове. Докато заобикаляше ямата, тя погледна надолу.

И спря.

На дъното, на около десет метра под равнището на земята лежеше някаква фигура.

Веднага го позна. Забрави за всичко, дори за собствения си страх и се надвеси над ръба. Видя главата му, четвъртитото му лице, примесено с пръст, сливащо се с нея, превърнато във вкаменелост, в пореста материя, подобно на корен на дърво. Белезникава грудка, затворена в тъмата на вечен затвор. Бил е на острова през цялото време. Пропаднал е през някоя дупка в материята, докато се е мъчел да избяга от Зигзаг в онази нощ. Ала вече беше мъртъв или поне така изглеждаше. Тя му го пожела за негово добро.

Не беше виновен.

Рик Валенте я гледаше от пропастта с кухите си орбити.

Изведнъж силна тревога я накара да извърне глава.

Зигзаг беше по петите й.

Самият му вид я зашемети. Годините на ужас, кошмарите, гнездото от противни дребни хищници, което бе набъбвало в подсъзнанието й — всичко се пропука вътре в нея и съдържанието се изля, готово да я удави.

Едно-единствено нещо й попречи да загуби разсъдъка си в този момент: режещата болка, която изпита в десния прасец. Сгърчи се на земята, викайки като малко момиче, и видя пет симетрични успоредни резки в средата на прасеца. Не кървяха. Кръвта й още не бе имала време да бликне, при все че нацепванията изглеждаха дълбоки.

Зигзаг дори нямаше нужда да я докосва — сега тя разбираше до каква степен той владее положението. Всичко около нея не представляваше ни най-малко препятствие за него. Той беше способен да я разчлени както си пожелае. Болката, която изпитваше, я накара да си представи какво ли е да умреш в ръцете на подобно създание.

Стана на крака и се спъна, падна отново, облегна се на ръце и пак се изправи. Затича се, без да поглежда назад, накуцвайки. Интуитивно схвана, че точно това искаше той. Иска да продължа да бягам. Мисълта, че Зигзаг все още не желае да я догони, я ужасяваше.

Премина през оградата и продължи към плажа, а босите й стъпала не оставяха никаква следа по пясъка. Отбягваше, без да се затрудни, дупките в материята по земята. Мисълта, че може да пропадне в някоя и да остане пленница (къде точно, на колко километра дълбочина, преди атомите да се завърнат и да запълнят празното пространство), я изпълваше с паника.

Когато стигна до плажа, се вцепени.

Стори й се, че вижда Бог.

Морето беше неподвижно. Времето за него бе спряло в момента, когато влачеше една вълна към брега. Вълната образуваше веревна траншея от зелени тухли, увенчана със снежна телена ограда, надупчена от множество пещери. Друга вълна, която се отдръпваше, също се беше вкаменила.

Къде щеше да отиде сега? Спря и събра сили, за да погледне назад.

Не видя Зигзаг.

Въпреки това продължи да тича напред: стъпи върху вълната и не откри особена разлика с пясъка. Повървя по нея, заобикаляйки дупките в материята, и стигна до вдлъбнатата стена на надигналата се вълна. Докосна пяната, стигаща до гърдите й, ала трябваше да отдръпне ръката си с гримаса на болка. Видя убождания по ръката си. Чувстваше болка и в стъпалата си. Каза си, че при струпване в пространства, по-малки от това на твърдата материя, атомите придават на водата структура на счупено стъкло. Морето в света на Зигзаг можеше да я нареже и да източи кръвта й.

Вълната не беше много висока, но опитът й да се изкачи върху нея щеше да бъде равносилен на това да се пъхне гола в малинаж. А и къде щеше да иде? На хоризонта виждаше ями с огромен диаметър. Стори й се, че една от тях бе голяма колкото целия остров, а на повърхността, увиснали в празно пространство, се виждаха черни създания (делфини или пък акули?), претърпели дисекция, както си бяха плували. Около нея се простираше набръчканият застинал океан с гребени, които щяха да накълцат плътта й като с бръснарско ножче.

Задъхвайки се, тя отстъпи назад към брега и си даде сметка, че и пясъкът не е сигурен. Не се вдлъбваше под краката й, тя като че ли стъпваше по накъдрено стоманено острие. Дюните я нараняваха с тънкия си резец. Облаците в небето бяха като обеци от бял дим или разпръснати точки, а изумрудената линия на джунглата приличаше на зле изрязана и прегъната фигура от хартия. Разбра какво се случваше. Пространственият обхват на времевата струна бе нараснал. За това му е нужна много енергия. Може би силата му ще отслабне.

Не знаеше накъде да тръгне, нито пък дали си струва да се запъти нанякъде. Свлече се на колене в онзи стоманен пясък, стенейки от болка заради раната в прасеца. Зачака. Щеше ли да дочака идването му? Или пък съществуваше начин да се освободи от него, или може би да ускори собствения си край?

Знаеше коя е единствената й останала възможност, но й беше противно да я пожелае.

Свита на пясъка, тя се мъчеше да мисли със светкавична скорост. Периметърът му толкова се е разпрострял, че ще му е нужна повече енергия, за да се поддържа… Може би ще започне да я извлича от живи същества. Изпита плаха надежда: когато изконсумира цялата енергия наоколо си, ще бъде принуден да спре, дори за миг, и тогава куршумът…

Но тя не се осмеляваше да пожелае спасението си на такава цена…

Въпреки това мисълта за подобна възможност я караше да я иска.

Повдигна поглед и разбра, че е прекалено късно — идваше нейният ред.

Зигзаг се движеше с лекота. Изглеждаше като че не ходеше, а бе тласкан от едва доловим вятър. Елиса го загледа втренчено, слисана като пред явление, пораждащо смърт.

Запита се дали той има съзнание, дали усеща нещо, дали изпитва някакво чувство, дали е способен да проявява интелигентност в реакциите си. Заключи, че не. Тя не вярваше дори, че е способен да изпитва удоволствие, задоволявайки разрушителните си желания, всъщност той дори нямаше такива желания, нито каквото и да е, което да наподобява желание. Докато го гледаше, Елиса се увери, че Зигзаг се намира отвъд границата между живата и неживата природа. Той не беше предмет, но не беше и живо същество. Дори движението му й се стори чиста илюзия. Каза си, че не беше вярно, че той „се приближава“ по какъвто и да е начин към нея. Очите й я караха да мисли така, но всъщност Зигзаг не се движеше — той беше вече там, с нея, до нея: двамата стояха неподвижно вътре в струната. Колкото до волята му, тя бе точно такава, каквато имаше в магнит до желязна ютия. Тук волята не играеше, ставаше дума за физическо явление.

Останалото беше гняв.

Гняв в най-чистия си вид, без никакво преди или след, без развитие и еволюция, толкова силен, колкото човешко същество не познаваше, нито някога бе познало. Тя разбра, че няма интелект, нито воля зад тази ярост — Зигзаг беше просто това. При него форма и съдържание представляваха едно.

Елиса никога не беше виждала, нито пък си беше представяла нещо подобно, с изключение на кошмарите си, където злобата и страхът можеха да се въплътят и да приемат форма. Господин Белооки. Не се изненадваше от факта, че Жаклин го бе нарекла „дявол“. Беше неспособна да определи, да разбере, нито да понесе перверзната, почти символична аура, омразата и безумието, които се излъчваха от всеки сантиметър по него, нечовешката жестокост, която лъхаше от цялото му същество. Давид бе прав — той е хванат, докато е бил в плен на едно чувство в чист вид. Това чувство е разрушително. То само руши. Може да прави единствено това.

Колкото до ужасяващия му външен вид, Елиса знаеше, че причината е същата като тази, която издълбаваше кладенци в морето и предизвикваше проказа в Жената от Йерусалим. Движението на материята го разкъсваше, изтръгвайки наполовина чертите на лицето му, изтривайки зениците в белите орбити и ампутирайки една от ръцете му и част от торса, които сякаш бяха отхапани и сетне изплюти от хищен звяр. Позата му с леко разтворени и присвити крака и ръце беше реплика на позата, когато бе паднал на скалите, блъснат от Рик.

Въпреки това, докато тя го наблюдаваше — независимо от това, че й се струваше, че ще полудее, ако не отдели поглед от него, — тя осъзна още нещо.

Замисли се за Виктор, за мъчителното страдание, когато е открил, че момичето, в което се е смятал за влюбен, е в обятията на най-добрия му приятел; за всичко, което беше разтърсило душата му, докато съзнанието му се е отдръпвало в подсъзнателността вследствие на удара: гняв, желание, мъст, садизъм, безсилие пред един свят, който за пръв път се сгромолясва пред очите му… Рик бе искал да използва „невинен“ пример, но какво се беше оказало?

Тя разбра, че лишен от целия ужас, Зигзаг се свеждаше до това, което беше всъщност, което е бил и би бил, ако времето не го беше изолирало в един ужасен миг. Сега, докато го гледаше отблизо, тя долавяше истинската му природа под дебелите пластове застинала ярост.

Зигзаг беше едно единайсетгодишно момче.

0,0005 секунди.

Виктор тичаше по брега на реката в онази лятна утрин в Олеро. Рик и Кели бяха изчезнали, но той предполагаше къде може да ги намери: върху онова скалисто възвишение на мястото, което Рик и той наричаха Скривалището. Беше им хрумвало дори да си направят колибка там.

Внезапно той спря.

Накъде тичаше така? Какво беше правил няколко мига по-рано? Смътно си спомняше, че двамата с Елиса гледат нещо. Спомняше си също черната коса на Кели Греъм и приликата между двете в неговата памет. И мига, в който видя Рик и Кели съблечени под бора, точно на мястото, където бяха планирали да направят колибката. И чувството, което изпита, когато я види коленичила пред Рик, докосвайки го (той знаеше какво означава това — беше го виждал в списанията, които Рик колекционираше); и думите на Рик: Няма ли да се включиш, Вики Ло-опера? Не искаш ли да ти го направи, Вики? Погледът на Рик и особено този на Кели. Погледът на Кели Греъм, която го гледаше с котешките си очи.

Всички момичета, абсолютно всички, без изключение, гледат така.

Същите устни, които толкова пъти му се бяха усмихвали, сега целуваха голите гениталии на Рик: напълно заслужено той започна да сипе върху Рик обиди, коя от коя по-яростни. Да обиждаш (откри това тогава) беше нещо като порок: крещиш, докато останеш без глас, плачеш, чувстваш се така, сякаш искаш да взривиш света и всичко това те кара да си дереш още повече гърлото, да не преставаш да нагрубяваш. О, ако светът беше тялото на момиче или пък гениталиите на Рик…! О, ако яростта можеше да трае завинаги! Щеше да крещиш дотогава, докато виковете ти изпразнят от съдържание тези усмивки и погледи, щеше да крещиш до края на дните си, във вечността, с широко отворена уста и озъбен…

Но той не беше в Олеро, нито пък тичаше нанякъде. Бе в някаква голяма и много задушна стая. Какво беше това? Адът? И защо той беше тук (защо точно той), защо се намираше в това ужасно място? Не е справедливо.

Гневът го заслепяваше. Искаше му се да обясни на всеки, който би направил подобно нещо, колко е несправедливо. Вярно е, че прекали. Беше пожелал за една незначителна част от секундата или малко повече (но не толкова, че природата да го запомни), беше пожелал с всички сили да ги разкъса живи и двамата, да ги прати на майната им, да им отреже главите и да ги чука в дупката от отрязаното, както казваше Рик; най-вече нея, нея повече, отколкото него, защото го беше измамила, защото бе достойна за презрение, но и толкова красива, толкова подобна на онези епилирани момичета по черно бельо от списанията на Рик, които коленичеха пред мъжете като кучки.

Но нека бъдем честни — всичко това се беше случило преди повече от двайсет години, а последствията се бяха свели до една контузия на главата, няколко часа непробуден сън в болницата, един белег на тила, много тревоги за семейството му и щастлива развръзка. Рик не се беше отделял от леглото му през онези часове и когато той се събуди, заплака и му поиска прошка. Колкото до Кели, вече я беше забравил. Обикновена разпра между хлапаци. На колко години бяха тогава? На не повече от единайсет-дванайсет…

Не е справедливо. Животът не е такъв, какъвто трябва, щом подобни неща можеха да се превърнат с времето (нали така се казваше?) в подобни мрачни пещери. Къде беше справедливостта в една природа, която не знаеше прошка? Той бе простил на Кели и на всички момичета по света. Беше простил на всички жени. Останалото се наричаше „травма“, но от години той беше свикнал да живее с нея: живееше сам и въпреки че Елиса много му харесваше и будеше желание в него, той не се осмеляваше да допусне нито една жена в сърцето си. С Рик се бяха отчуждили. Какво повече трябваше да стори, за да изкупи вината си? Нима Бог толкова силно запомняше всяка изречена от нас дума, всяко изпитано от нас чувство по време на няколко секунди гняв?

И изведнъж му се стори, че разбира — да, беше точно така.

Камъкът удря повърхността и вълните се надигат. Не беше ли това коренът на първородния грях, първото прегрешение. Единственото прегрешение? Прегрешение, извършено много отдавна, петно, което размътва водата в рая и повлича след себе си толкова невинни. Каза си, че вероятно на малцина е дадено да прозрат тази мъдрост. Той беше привилегирован: Бог му показваше как кръговете от грешките ни се разпростират и оставят отпечатък върху целия свят.

Всъщност не само че не беше в ада, а в рая. Преди това щеше да мине през чистилището след изстрела в челото му, но това щеше да се случи съвсем скоро — вече виждаше куршумът да лети към него. Разбра, че единствено смъртта му можеше да сложи край на всичко. Важното бе да умре преди Бланес, Елиса и Картър. Да умре.

Внезапно се почувства щастлив. Една негова съкровена мечта се превръщаше в реалност — щеше да даде живота си, за да спаси Елиса.

Точно това.

За какъв друг рай би могъл да мечтае?

Усмихна се, а в това време приятелят му Рик го блъсна. Той се стовари върху скалите, усети удара, а след него настъпи покой.

0 секунди

Светлината неочаквано я заслепи. Откъсна поглед от земята и запремигва. Жива съм.

Видя небето, облаците, подобни на пушек от далечен пожар, ревящото море, земята под гърба си, тениската върху тялото. Острата болка в прасеца се усили и тя почувства как някаква топла течност се спуска от раната. Кръвта й изтичаше. Скоро щеше да умре. Но подобни усещания не бяха ли най-доброто доказателство, че живее! Жива съм!

С радост приветства шурналата кръв.