Зигзаг

Пролог

Сиера де Олеро

12 юли 1992 г.

10:50 ч.

Нямаше мъгла, нито мрак. Слънцето блестеше високо с вечната хубост на древногръцки бог, а светът беше зелен и наситен с аромата на борове и цветя, с песента на щурци, жужене на пчели и спокойния ромон на планински поток. Нищо не беше в състояние да събуди тревога сред тази природа, преизпълнена с живот и светлина, мислеше мъжът, при все че необяснимо защо точно тази мисъл като че ли пораждаше безпокойство. Може би заради контраста между това, което виждаше, и онова, което знаеше, че може да се случи; заради хилядите начини, чрез които случайността (или нещо по-лошо) беше способна да помрачи и най-щастливото усещане. Не че мъжът беше песимист, но вече бе на възраст и натрупаният опит го караше да посреща с подозрителност всяка ситуация, която създаваше привидност за рай.

Мъжът вървеше край потока. От време на време спираше и се оглеждаше, сякаш да прецени местността, ала сетне отново тръгваше. Накрая стигна до едно място, което като че ли му хареса: няколко дървета хвърляха точно толкова сянка, колкото му беше нужна, и приятна хладина се вдъхваше освежително в жегата. По-нататък пътеката се виеше нагоре край каменистия бряг на рекичката и свършваше в скалисто възвишение и мъжът реши, че е намерил търсеното усамотение под заслона на това подобие на скривалище. Щеше да седне на някой плосък камък. Щеше да хвърли въдицата и да се потопи в насладата на очакването, на полския покой и на водните отблясъци. Нима имаше по-прекрасна отмора? Наведе се и остави на земята кошницата със стръвта и въдицата.

Чу гласовете, когато се изправи.

Поради меката тишина, която ги беше предшествала, отначало те го стреснаха. Идваха някъде откъм купчината скали, докъдето погледът му все още не стигаше, и ако се съдеше по пискливостта, сигурно бяха деца. Крещяха нещо, вероятно играеха. Мъжът предположи, че живеят в някоя от къщите край хълма. Въпреки че присъствието на други хора помрачи в известен смисъл блаженството му, той се утеши с мисълта, че в края на краищата група играещи деца представляваха съвършен контрапункт на един великолепен ден. Свали спортния си каскет и усмихвайки се, си изтри потта. Но изведнъж застина.

Това не беше игра. Ставаше нещо лошо.

Едно от децата крещеше по особен начин. Думите се усукваха в покоя на въздуха и мъжът не можеше да ги различи, но беше очевидно, че те далеч не изразяваха щастие. Детето, което пищеше така, явно беше в голяма беда.

Не щеш ли, всички гласове замлъкнаха, дори и песента на птици и насекоми, сякаш светът си поемаше дъх, преди да се случи нещо необикновено.

Миг след това отекна друг, много по-различен писък. Виене, което прониза небесата и раздроби на прах чистия порцелан на лазура.

Изправен до потока, мъжът си каза, че това неделно утро в лятото на 1992 година няма да е такова, каквото бе очаквал. Нещата се бяха променили — може би съвсем малко, но необратимо.

Милано

10 март 2015 г.

4:05 ч.

Почти недействителен насред уютната тишина, крясъкът, подобно на жарава от звук, продължи да отеква още миг, след като утихна в ушите на госпожа Портинари.

След кратка пауза той се повтори и едва тогава госпожа Портинари реагира. Свали очилата си за четене, завързани за перлен наниз, и ги остави да паднат на гърдите й.

Какво е това? — запита се на глас, въпреки че по това време на сутринта (електронният часовник на етажерката — подарък от банката, която й изплащаше пенсията показваше 9:05) еквадорското момиче, наето да върши домакинската работа, още не беше дошло и тя бе сама у дома. Но откакто съпругът й бе починал преди четири години, госпожа Портинари разговаряше много със самотата. — Милостиви Боже! Какво…?

Крясъкът отекна още по-силно. На госпожа Портинари това й напомни за онзи пожар в стария й апартамент в центъра на Милано, в който преди петнайсет години едва не загинаха тя и мъжът й. Вече вдовица, беше решила да се премести в този апартамент на „Виа Джиардели“, близо до университета. Апартаментът беше по-малък, но по-тих и по-подходящ за възрастна жена. Радваше се, че живее тук, защото в този квартал никога не се беше случвало нищо лошо.

Дотогава.

Изтича до вратата толкова бързо, колкото й позволяваха износените стави.

— Света Богородице! — шепнеше, стискайки нещо в ръката си; по-късно установи, че беше химикалката, с която бе записвала необходимите ежеседмични покупки и която в онзи момент бе стискала, сякаш беше разпятие.

На стълбището се бяха събрали неколцина съседи. Всички гледаха нагоре.

— У Марини е! — възкликна господин Геновезе, съседът отсреща, млад специалист по графичен дизайн, който, ако не бяха хомосексуалните му наклонности, би се харесал много повече на госпожа Портинари.

— El professore! — чу се от друг етаж.

„El professore“, помисли тя. Какво ли се беше случило с този клет мъж? И кой виеше така ужасяващо? Несъмнено гласът беше на жена. Който и да бе той, госпожа Портинари бе убедена, че никога не беше чувала писъци като този, нито дори през страшния пожар.

Тогава се чу тропот от стъпки, звук от крака, които с шеметна скорост се спускаха по стълбите. Нито тя, нито господин Геновезе реагираха. Не помръднаха, втренчени в стълбището, внезапно състарени и двамата, пребледнели и ужасени. Със свито сърце госпожа Портинари се подготви за всичко — било то престъпник, или жертва. Интуитивно реши, че не може да съществува нищо по-лошо от онези писъци на изтерзана душа, които се сплитаха и ехтяха, без да е ясен произходът им.

Но когато най-сетне видя лицето, произвеждащо страховитите крясъци, осъзна, без капка съмнение, че грешеше.

Имаше нещо хиляди пъти по-страшно от писъците.