Зарево

Епилог

Около пет часа по-късно стоях на върха на някогашна ниска постройка във Вавилар и греех ръцете си на огън. Сега сградата стърчеше на двадесетина етажа над някога потопената улица.

Нито едно здание не рухна при оттеглянето на водата.

— Корените са — обясни Меган, седна до мен и ми подаде купа със супа. Вече носеше истински дрехи — малко неприятно, но вероятно по-практично, тъй като в града изведнъж стана наистина студено. — Тези корени са яки, по-яки от възможното за кое да е растение. Те буквално държат сградите прави.

Тя поклати глава, сякаш беше замаяна.

— Зора не е искал утопията му да свърши, ако той изчезне — продължих аз и разбърквах супата си. — Плодовете?

— Продължават да светят — рече Меган. — Градът ще оцелее. Все пак някак е затоплял водата, за да не позволи на мястото да стане прекалено студено. Ще трябва да намери друг начин да се оправи с това.

Около нас се движеха други хора. Жителите на Вавилар се събираха при нещо, което възприемаха като криза, а ние бяхме просто още двама бежанци. Дори и някой от минувачите да е забелязал нещо различно в мен и да ме е разпознал от някоя битка, не казваха нищо. Поне нищо повече от приглушени нашепвания на спътниците си.

— Така — продължи Меган — тази твоя теория…

— Трябва да бъде страхът — изтощено казах аз. Кога съм спал за последно? — Погледнах водата и станах неуязвим за опитите на Регалия да ме направи Епичен. Въпреки ужаса си ти си се втурнала в горяща сграда, за да ме спасиш, и си се пробудила свободна от развала. В същината си Епичните се страхуват. Ето как ги бием.

— Може би — неуверено произнесе Меган.

Искри. Как можеше някой да изглежда толкова добре, докато просто разбърква супа? Докато носи твърде големи дрехи и лицето ѝ е зачервено от студа? Усмихнах се и забелязах как тя също ме гледа.

Това приличаше на много добър знак.

— Теорията е смислена — казах аз и се изчервих. — Като овесена каша върху палачинки.

Тя вирна вежда към мен и опита супата си.

— Знаеш ли — започна тя. — Всъщност метафорите ти не са зле…

— Благодаря!

— … понеже повечето от нещата, които казваш, са сравнения. В които теб наистина не те бива.

Кимнах замислено и насочих лъжицата си към нея.

— Зубърка.

Тя се усмихна и опита от супата си.

Колкото и да ми беше хубаво с нея, супата се оказа горчива на вкус. Не можех да се смея. Не и след случилото се. Ядяхме мълчаливо, Меган стана и постави ръка на рамото ми.

— Ако бяха казали на кого да е от тях — тихо изрече тя — цената, която ще трябва да платят, за да спасят града, съмняваш ли се, че веднага биха се съгласили?

Неохотно поклатих глава.

— Вал и Ексел загинаха като част от важно сражение — продължи Меган. — А ние ще му попречим да поглъща други хора. По някакъв начин.

Кимнах. Все още не бях заставал срещу нея заради Сам. Най-накрая може би щеше да има време за това.

Тя отиде за още супа. Аз зяпах съдината си. Скръбта ме гризеше, но не отпуснах юздите ѝ.

Твърде зает бях да планирам.

Миг по-късно долових глас сред останалите наоколо. Изправих се, свалих купата си, после минах покрай двама заприказвали се вавиларци.

— Той е глупав на вид — обясняваше Мизи. — Височък. Ужасен вкус за дрехи…

После ме видя и очите ѝ се отвориха широко.

— А… има и някои добри качества…

Прегърнах я здраво.

— Чула си излъчването.

— Дааа — проточи тя. — Нямам представа за какво говориш.

— Помолих някои хора да излъчат съобщение до теб и Тиа с надеждата, че ще го получите по радиостанциите си, а ти… не си го чула?

Тя поклати глава — беше дразнещо. Ума си бях измъчил, за да измисля начин Проф да не се добере до нея. Смятах, че идеята с радиото ще е добра. Все пак можехме да използваме късите вълни, за да се свързваме с Ейбрахам в Нюкаго.

Мисури взе малко късче хартия и ми го показа. Книжка от бисквитка с късметче. Мисури, пишеше там, скрий се. Скрий се сега.

— Кога го намери? — попитах я аз.

— Миналата нощ — отвърна ми тя. — Точно преди зазоряване. Около стотина хартийки го съобщаваха. Казвам ти, уплаши ме. Сметнах, че трябва да направя каквото ми казва. Защо? Изглеждаш тъжен.

Трябваше да ѝ кажа за останалите. Искри. Зинах да обяснявам, но в същия миг Меган се върна. Двете кръстосаха погледи.

— Ъъ, може ли да не стреляме един в друг? — нервно попитах аз. — Засега? Много моля?

Мизи подчертано се извърна от Меган.

— Ще видим. Ето. Според мен това може би е за теб?

Тя извади друга хартийка.

— Само тази беше различна.

Неохотно я взех. Сънувай хубави сънища, Убиецо на Стоманеното сърце — пишеше там.

— Знаеш ли какво значи това? — попита Мизи.

— Означава — отговорих аз и сгънах хартийката в ръка, — че имаме много работа.