Зарево

17.

Събудих се в тъмнина.

С пъшкане се размърдах в твърде пухкавото легло. Все едно плавах в бита сметана. Най-после успях да се добера до ръба на леглото и седнах, прокарвайки пръсти през косата си. По рефлекс се пресегнах за мобилния и заопипвах нощната масичка, докато не се досетих, че е счупен и съм го дал на Мизи.

За миг се почувствах изгубен. Колко беше часът? Колко дълго бях спал? Докато живеех в подземните улици, често се налагаше да разчитам на мобилния, за да разбера кое време е. Дневната светлина беше част от спомените, също като тревата в парковете и гласът на майка ми.

Измъкнах се от леглото, ритнах якето — което бях свалил в някакъв момент през нощта — и опипом намерих вратата. Коридорът беше светъл в едната посока, а в далечината се долавяха тихи гласове. Прозявайки се, тръгнах към светлината и накрая стигнах атриума — стаята с пианото и стъкления таван. Той грееше в мека синя светлина, която идеше отгоре.

Процеждащата се слънчева светлина ми разкри, че се намираме на петдесетина стъпки дълбочина. Водата беше по-тъмна, отколкото очаквах — не кристално синя, а с по-наситен матов цвят. В тази вода можеше да се крие какво ли не.

Сега чувах гласовете по-добре. Проф и Тиа. Прекосих атриума, като преднамерено вече не поглеждах нагоре, и намерих двамата в библиотеката.

— Звучеше, сякаш наистина води вътрешна борба, Джон — казваше Тиа, когато се приближих. — Очевидно е искала ти да си във Вавилар, следователно се оказа прав за това. Но тя можеше да ни убие, а не го направи. Мисля, че иска ти да я спреш.

Не ми се щеше да подслушвам, затова надзърнах в стаята. Проф стоеше до покритата с книги стена, опрял ръка на една етажерка, а Тиа се беше настанила зад писалище и пред нея имаше отворен лаптоп, заобиколен от книги. Държеше някаква напитка със сламка — прецених, че това е начин да пиеш, без да рискуваш Регалия да погледне през повърхността на течността. Доколкото познавах Тиа, питието беше кола.

Проф ми кимна, затова влязох.

— Струва ми се, че Тиа е права — казах аз. — Регалия се бори с използването на своите сили и се противи на развалата.

— Абигейл е коварна — отвърна Проф. — Ако смяташ, че знаеш какви са мотивите ѝ, навярно грешиш. — Той потропа с пръст по етажерката. — Повикай Ексел от разузнавателната му задача, Тиа, и подготви съвещателната зала. Време ни е да обсъдим план.

Тиа кимна, затвори компютъра и се изниза от библиотеката.

— План — рекох и пристъпих към Проф. — Искаш да кажеш, да убием Регалия.

Той кимна.

— След толкова продължително наблюдение просто ще излезеш и ще я убиеш?

— Колко хора загинаха вчера при нападението на Разрушение, Дейвид? Чу ли числата?

Поклатих глава.

— Осемдесет — каза Проф. — Осемдесет души, загинали от изгаряне само за няколко минути. Защото Регалия пусна това чудовище в града.

— Но тя се бори. Тя отбива онази тъмнина, която…

— Не се бори — сопна се Проф и мина край мен. — Грешиш. Върви да се приготвиш за срещата.

— Но…

— Дейвид — каза ми Проф от вратата, — преди десет месеца ти дойде при нас с молба и с аргументи. Убеди ме, че Стоманеното сърце трябва да бъде свален. Изслушах те, а сега искам ти да изслушаш мен. Регалия отиде твърде далече. Време е да я спрем.

— Вили сте приятели, нали? — попитах аз.

Той се извърна.

— Не мислиш ли, че поне си заслужава да помислим дали можем да я спасим, или не?

— Става въпрос за Меган, нали?

— Какво? Не…

— Не ме лъжи, синко — прекъсна ме Проф. — По отношение на Епичните ти си кръвожаден повече от всички хора. Виждал съм го у теб; и у двама ни го има.

Той се върна в стаята и приближи до мен. Човече, стига да поискаше, Проф можеше да надвисва над теб. Като надгробен камък, готов да падне върху покарало цвете. Постоя така, после въздъхна, пресегна се и сложи ръка на рамото ми.

— Прав си, Дейвид. Приятели бяхме. Но наистина ли мислиш, че трябва да възпра ръката си, само защото по една случайност харесвам Абигейл? Мислиш ли, че някогашната ни близост изкупва извършените от нея убийства?

— Ъъъ… Не. Но ако е под властта на силите си, може би вината не е нейна.

— Не става така, синко. Абигейл направи своя избор. Можеше да остане чиста. Не остана. — Той срещна погледа ми и аз видях в очите му искрени чувства. Не гняв. Изражението му бе твърде меко, мимиката му твърде болезнена. Това беше мъка.

Пусна рамото ми и тръгна да излиза.

— Може би тя наистина се противи на силите си, как то казваш. Ако е така, тогава подозирам, че дълбоката причина да ме подмами тук е, че тя търси някой, който може да я убие. Някой, който може да я спаси от нея самата. И аз това ще направя. Няма да е първият приятел, когото съм се принудил да убия.

Преди да успея да кажа каквото и да е, той излезе от стаята. Чух го как се движи по коридора. Облегнах се на стената. Чувствах се изцеден. В разговорите с Проф винаги имаше голяма дълбочина.

Най-после тръгнах да разбера как да взема душ. Оказа се, че трябва да го направя на тъмно и със студена вода. Нищо против и двете. Когато бях във Фабриката, ми разрешаваха да взимам душ веднъж на три дни. Оценявах всичко, което беше повече от това.

Половин час по-късно влязох в съвещателната зала — стая през няколко врати от спалнята ми. Едната стена беше изцяло от стъкло и гледаше във водата в залива. Приятно.

При това всички седяха с лице към нея. Не че ме беше страх; просто не исках да ми се напомня, че сме под всичката тази вода. Един малък пробив и щяхме да се издавим тук.

Ексел седеше във видимо удобно кресло и беше вдигнал краката си. Мизи си играеше с телефона, а Вал се подпираше на вратата със скръстени ръце. Латиноамериканката явно нямаше намерение да седне и да се отпусне. Приемаше живота сериозно — нещо, което аз ценях. Кимнахме си, когато влязох и седнах до Мизи.

— Как е горе в града? — попитах Ексел.

— Много погребения — отвърна той. — Присъствах на едно наистина хубаво, близо до центъра. Цветя по водите, прекрасен некролог. Ужасно балсамиране, но, струва ми се, не можем да ги виним при тази липса на ресурси.

— Разузнавал си на погребение? — попитах аз.

— Разбира се. По погребенията хората обичат да приказват. Моментът е емоционален. Забелязах някои от подчинените на Нютън да наблюдават отдалеч.

Мизи вдигна поглед от мобилния.

— Какво правеха?

— Само гледаха — отговори Ексел и поклати глава. — Честно ви казвам, не мога да разбера тази група. Може би в някакъв момент ще се наложи да се внедрим при тях…

— Съмнявам се, че в бандите на Нютън приемат дебели типове на четиридесетина години, Ексел — обади се Вал от вратата.

— Просто ще се престоря на готвач. Всяка организация се нуждае и от добри готвачи, и от добри погребални агенти. Двете важни постоянни величини в живота. Храната и смъртта.

Скоро влязоха Тиа и Проф. Той носеше статив под мишница. Тиа седна в последния останал стол, а Проф отвори статива и хартията точно пред приличния на аквариум прозорец. Прекрасно. Сега трябваше да зяпам водата през цялото време.

— Изобразителят още не е нагласен — каза Проф. — Затова ще го направим по старомодния начин. Мизи, ти си назад в йерархията. Поемаш работата на писар.

Мизи скочи от стола. Всъщност изглеждаше развълнувана от тази перспектива. Взе маркер и написа Как да убием Регалия — супер план на Възмездителите. Отгоре на някои букви изрисува сърчица.

Проф я погледа безизразно, после се залови за работа.

— С убийството на Стоманеното сърце ние, Възмездителите, дадохме обещание и трябва да го спазим. Могъщите Епични не са недосегаеми за нас. Регалия доказа, че не зачита човешкия живот. Ние сме единственият закон, който може да ѝ въздаде справедливост. Време е да я изкореним.

— Притеснявам се от това — каза Ексел и поклати глава. — Напоследък Регалия води мощна PR кампания. Хората в града не я обичат, но не я и мразят. Сигурен ли си, че това трябва да направим, Проф?

— През последните няколко месеца тя непрестанно праща убийци, които да унищожат моя отряд в Нюкаго — студено отговори Проф. — Сам също загина по нейна заповед. Лично е, Ексел. Добър PR или не, в този град тя убива хора наляво и надясно. Ние ще я съборим. Не подлежи на преговори.

Когато казваше това, Проф ме погледна.

Мизи написа на листа: Наистина важно и ние абсолютно трябва да го направим. Три големи стрелки сочеха към заглавието. След малко добави: Божичко, {m underline}почна{m} се! с по-дребни букви.

— Добре — обади се Вал откъм вратата. — Значи трябва да открием нейната слабост, нещо, което така и не успяхме да направим. Съмнявам се сапунът да е достатъчен.

Проф погледна към Тиа.

— Абигейл не е Висша Епична — обяви тя.

— Моля? — възкликна Ексел. — Разбира се, че е. Никога не съм срещал Епичен с нейната мощ. Тя вдигна нивото на водите в целия град, за да го залее. Премести милиони тонове вода и успява да я удържи!

— Не казах, че не е могъща — отговори Тиа. — Само че не е Висша Епична. Така се дефинират Епичните, които сили не позволяват те да бъдат убити по конвенционален начин.

Мизи написа на листа: Регалия абсолютно трябва да се хване на работа.

— А прогностичните ѝ сили? — попитах аз.

— Напълно раздути — отговори Тиа. — Едва клас F е, независимо какво е накарала хората да вярват за нея. Едва успява да разтълкува каквото вижда, а това определено не я издига до положението на Висш Епичен поради защитната си същност.

— Аз също теоретизирах по този въпрос в бележките си — потвърдих и закимах.

— Сигурни ли сте, че е вярно.

— Много.

Ексел вдигна ръка.

— Хъм, объркан съм. Някой друг да е объркан? Щото аз съм.

Мизи написа: Ексел трябва да внимава повече в работата си.

— Регалия — почнах да му обяснявам аз, — няма някаква форма на защитни сили, не и пряко. Това прави някого Висш Епичен. Кожата на Стоманеното сърце беше непробиваема; Ръкопляскащият завихряше въздуха около себе си и всичко, което можеше да го намушка или удари, се телепортираше от другата му страна; Зарево се преражда, когато я убият. Регалия не притежава нищо подобно.

— Абигейл е могъща — съгласи се Проф, — ала всъщност е доста крехка. Намерим ли я, можем да я убием.

Вярно беше. Установих, че мисля за Регалия така, както мислех за Стоманеното сърце. Не беше правилно. Убийството на Стоманеното сърце беше свързано единствено с неговата слабост. „Слабостта“, която щеше да сложи край на силите на Регалия, далеч не беше толкова важна, колкото да открием къде крие физическото си тяло.

— Следователно — заключи Тиа и отпи от колата, — това ще бъде сърцевината на нашия план. Трябва да локализираме Регалия. Казах ви, че обхватът на силите ѝ е малко под шест километра. Трябва да се възползваме от това сведение, за да определим къде се крие.

Мизи прилежно написа: Стъпка първа: намираме Регалия, след това напълно я взривяваме. Много и много.

— Вече съм се чудила — рече Вал, гледайки Тиа, — от къде знаеш толкова много за нейните сили? От лористите?

— Да — отвърна Тиа без да трепне. Искри, добра лъжкиня беше.

— Сигурни ли сте — попитах аз, — че няма повече?

Проф ме изгледа, а аз отвърнах на погледа му. Нямаше да изтърся направо неща, които ми беше доверил, но от това укриване от отряда ми призляваше. Останалите трябваше да знаят поне, че Проф и Регалия имат някаква история.

— Добре — неохотно отговори Тиа. — Вероятно всички трябва да знаете, че двамата с Джон познавахме Регалия през годините, след като тя стана Епична. Това беше преди Възмездителите.

— Какво? — възкликна Вал и пристъпи напред. — И не сте ми казали?

— Не беше важно — рече Тиа.

— Не беше важно ли? — настоя Вал. — Сам е мъртъв, Тиа!

— Казахме ви неща, за които смятахме, че можете да ги използвате срещу нея.

— Но… — подзе Вал.

— Спокойно, Валънтайн — намеси се Проф. — Пазили сме тайна от вас. Ще продължим да го правим, ако преценим, че това е най-доброто.

Вал кипеше, но скръсти ръце. Вече стоеше до моя стол. Не каза нищо, а Мизи написа: Стъпка втора: Вал да мине на безкофеиново кафе. Не бях сигурен какво значи това.

Вал пое дълбоко дъх и най-сетне седна.

Мизи продължи да пише: Стъпка трета: Мизи получава бисквитка.

— Може ли и аз да получа бисквитка? — попита Ексел.

— Не — сопна се Проф. — Тази среща не ни води никъде. Мизи, запиши… — Той млъкна, виждайки нейния лист за пръв път от началото на срещата. Забеляза, че го е изпълнила докрай със своите коментари.

Мизи се изчерви.

— Защо не седнеш? — каза ѝ Проф. — И без друго това сигурно не ни трябва.

Мизи забърза да седне със сведена глава.

— Нашият план — продължи Проф — трябва да е за локализирането на оперативната база на Регалия. Следва проникването вътре и убийството ѝ, за предпочитане — докато спи, за да не може да отвърне.

Стомахът ми се обърна. Да застреляме някого в главата, докато спи? Не изглеждаше много героично. Но не казах нищо. Останалите — също. Дълбоко в същността си ние бяхме убийци и това е то. Наистина ли да убием някого в съня му се различаваше от това да го вкараме в клопка и да го убием там?

— Предложения? — попита Проф.

— Сигурен ли си, че намирането на базата ѝ ще свърши работа? — попитах аз. — Стоманеното сърце много се движеше, всяка нощ спеше на различно място. Познавам много Епични, които поддържат различни резиденции, тъкмо за да не ги сполети нещо подобно.

— Регалия не е Стоманеното сърце — каза Проф. — Тя далеч не е толкова параноична. И обича удобствата. Би трябвало да е избрала едно място и да се е окопала там. Съмнявам се, че излиза често.

— Тя остарява — вметна Тиа. — Навремето, когато я познавахме, тя можеше да седи в един стол с дни и да приема посетители. Съгласна съм с интерпретацията на Джон. Абигейл по-скоро разполага с една база, много добре защитена, а не с десетина по-малки скривалища. Определено има и втори вариант, но няма да го използва, освен ако не е сигурна, че основната ѝ база е компрометирана.

— И преди съм разсъждавал за това — умислено рече Ексел. — Обсег от около шест километра означава, че тя може да е навсякъде във Вавилар и пак да има влияние тук. Базата ѝ може да се намира дори в стария Ню Джърси отсреща.

— Да — съгласи се Тиа, — но с всяка своя поява тя стеснява търсенето ни. Понеже може да изобразява проекции само на шест километра от базата си, където и да е тя, всеки път, когато се появи, ние научаваме повече за възможното ѝ положение.

Бавно закимах.

— Като катапулт, който изстрелва огромни гроздови зърна.

Всички ме погледнаха.

— Не, слушайте. Ако имате гроздов катапулт и той изстрелва зърната добре, но понякога ги запраща на различно разстояние, трябва да го оставите да стреля дълго време. И може би да го сложите върху някакъв спинер. После, когато се върнете, дори и някой да ви е задигнал катапулта, ще можете да разберете къде е бил — по модела, по който е изстрелвал зърната. Тук е същото. Само дето проекциите на Регалия са зърната, а базата ѝ е катапултът!

— Това е… почти смислено — каза Ексел.

— Може ли аз да стрелям с катапулта? — попита Мизи. — Звучи забавно.

— Без да броим колоритното описание — отбеляза Тиа, — това ще свърши работа, ако можем да съберем достатъчно данни за точките на появяванията. И далеч няма да ни трябват толкова много от… ъх… гроздовите зърна, които Дейвид спомена. Ето какво ще направим. Подбираме определени места и разиграваме ситуации, за които сме сигурни, че ще предизвикат Регалия да се появи чрез една от своите проекции. Появи ли се на това място, получаваме точка. Ако не се появи, може би мястото е вън от обхвата ѝ. Щом го направим достатъчно пъти, сигурна съм, че ще мога да определя мястото ѝ.

Кимнах с разбиране.

— Трябва да вдигнем малко шум в града и да видим дали ще успеем да накараме Регалия да излезе и да се свърже с нас.

— Именно — отвърна Тиа.

— А обхватът на другите ѝ сили? — попитах аз. — Щом е вдигнала нивото на водата около града, не можем ли да използваме предела на тези ѝ сили, за да я заковем?

Тиа погледна Проф.

— Способностите ѝ за манипулиране на водите са два вида — обясни той. — Малките пипала, които видя, и мощното „мятане“ на огромни водни маси. Пипалата стигат само докъдето тя вижда. Следователно, да, ако я забележим да ги ползва, ще ни свърши работа за плана. По-мащабните ѝ сили не ни казват много. Те приличат по-скоро на движението на прилива. Може да вдигне водата в огромен район и с голяма маса. Тази способност изисква по-малка точност и тя може да го прави от много по-голямо разстояние. Затова от очертанията на водите във Вавилар не можем да определим къде точно се крие.

— Като стана дума за това — намеси се Тиа, — ние сме съвсем сигурни, че Абигейл не знае, че сме установили предела на по-ограничените ѝ сили. Значи имаме предимство. Можем да ги използваме и да я намерим. Тънкостта ще бъде да открием начини да привлечем вниманието ѝ — толкова примамливи събития, че тя или ще дойде да се изправи срещу нас, или отсъствието ѝ ще ни даде основания да приемем, че не може.

— Безотказни начини за привличане на вниманието? — уточних аз.

— Да — отговори Тиа. — За предпочитане такива, че да не е очевидно какво правим.

— Е, лесна работа — заявих аз. — Удряме Епичните.

Останалите ме изгледаха.

— Вижте сега, и без друго ще се наложи да убием Разрушение — казах аз. — Регалия го използва като един вид насочен в главите ни пистолет, заплаха за целия град. Премахнем ли го, лишаваме я от основен инструмент — и затова един удар срещу него наистина може да я измъкне навън, за да опита да ни спре. Ако успеем, значи сме попречили на Регалия, прекратили сме убийствата и сме се сдобили с точка, която можем да ползваме, за да установим къде е базата ѝ. Плюс това, няма да изглеждаме подозрително, понеже правим каквото Възмездителите винаги правят.

— Той има право, Джон — отбеляза Тиа.

— Може би — отговори Проф. — Но не знаем къде ще удари Разрушение. Ще се наложи да реагираме и така ще ни е трудно да му заложим капан. Освен това ще ни е по-трудно да намерим място, което да ни даде информация за Регалия, ако тя се появи.

— Бихме могли да опитаме с Нютън тогава — предложи Ексел. — Тя и подчинените ѝ имат навика да патрулират из града, а патрулите им са предвидими. Нютън се превърна в един вид дясна ръка на Регалия. Ако тя е в опасност, Регалия със сигурност ще се появи.

— Само че — намеси се Вал — напоследък Нютън не е истинска заплаха. Бандите ѝ са овладени: може и да тормозят по малко, но не убиват хора. Съгласна съм с Убиеца на Стоманеното сърце. Разрушение е сериозен проблем. Не искам да виждам как Вавилар върви по пътя на Хюстън.

Проф се умисли, обърна се и загледа през трепкащата синя вода.

— Вал, твоят отряд разполага ли с оперативен план за премахването на Нютън?

— Да, обаче…

— Обаче?

— Планът зависеше от Сам и от спирила.

— Спирил ли? — попитах аз.

— Повреден е — отговори Вал. — Неизползваем.

От тона ѝ разбрах, че това е чувствителна тема.

— Работете с Тиа и Дейвид — каза ѝ Проф. — Преразгледайте плановете си и ми представете няколко сценария за премахването на Нютън. После измислете няколко и за Разрушение. Ще вървим по плана на Дейвид и ще използваме ударите срещу тези двамата, за да измъкнем Регалия. Дайте ми също така и списък на местата, където вашият отряд потвърдено е виждал образите на Регалия.

— Разбрано — отговори Вал. — Но нямаме много такива. Виждали сме я само веднъж или два пъти, ако не се брои миналата вечер.

— Дори две точки са достатъчна основа, от която да работим за локализирането ѝ — каза Тиа. — Ексел, поразузнай из града и събери всички слухове за появявания на Регалия и за случаи, когато явно е използвала силите си. Някои може и да не са достоверни, но може и да съумеем да направим карта, по която да действаме.

— Ще се срещам след два дни с хора, които може и да знаят нещо по въпроса — рече Ексел. — Можем да започнем оттам.

— Отлично — заключи Проф. — Заемайте се. Отрядът е свободен. Всички, освен теб — и посочи право към мен.

Тиа остана на стола си, другите излязоха, а аз установих, че се потя. Потиснах това чувство и се насилих да стана и да ида при Проф, който седеше до големия прозорец, пълен с безкрайна синя вода.

— Трябва да внимаваш, синко — тихо каза той. — Знаеш неща, които другите не знаят. Това е доверие от моя страна.

— Аз…

— И не мисли, че не забелязах как днес опита да отклониш разговора от убийството на Регалия към убийството на Разрушение.

— Нима отричаш, че е по-добре първо да ударим него?

— Не. Не спорих с теб, понеже ти беше прав. Разумно е първо да ударим Разрушение и може би Нютън и така да премахнем част от ресурсите на Регалия. Това ще ни помогне да я уловим. Но ти напомням, че тя е нашата първостепенна цел.

— Слушам.

— Свободен си.

Излязох от стаята, раздразнен, че бях толкова подчертано подбран за конското. Тръгнах по коридора и по някаква причина не можех да се отърся от мисълта за Електричната. Не за могъщата Епична, а за обикновената жена, лишена от силите, която ме гледаше с растящ ужас и пълно объркване. Никога не бях срещам трудности да убивам Епични. И сега нямаше да имам проблем, когато настанеше време. Това обаче не ме спираше да си представям лицето на Меган, вместо това на Електричната, когато натиснах спусъка.

Навремето мразех Епичните напълно. Осъзнах, че повече не мога да изпитвам това чувство. Не и след като познавах Проф, Меган и Едмънд. Може би затова възнегодувах срещу убийството на Регалия. Струваше ми се, че тя се мъчи да надвие същността си на Епична. И може би това значеше, че сме в състояние да я спасим.

Всички тези въпроси ме доведоха до опасни мисли. Какво би станало, ако заловим тук някой Епичен, както заловихме Едмънд в Нюкаго? Какво би станало, ако пленим някого като Нютън или Разрушение и после използваме слабостта му, за да неутрализираме трайно неговите сили? Колко време без използване на силите би било нужно, за да се превърне отново в обикновен човек? Ако Нютън или Разрушение не са под въздействието на силите си, дали ще ни помагат като Едмънд? И няма ли това на свой ред да докаже, че можем да направим същото и за Регалия? А след нея — за Меган?

Докато стигна до стаята си, установих, че обмислям тази идея отново и отново и тя ми харесва все повече.

18.

Тъкмо се свечеряваше, когато Мизи, Ексел и аз излязохме от подводницата в тъмната наводнена сграда. Стигнахме пипнешком до малката лодка на Възмездителите. Когато се настанихме, Мизи чукна един бутон на мобилния си и подводницата тихо се плъзна в дълбините.

Не бях сигурен колко е ефикасно това, за да се скрием от Регалия. Надявах се предпазните ни мерки да ѝ попречат поне да установи точното място на нашата база, дори и ако разбере за самата подводница. Хванахме греблата, включихме светлините на мобилните и се отправихме по една наводнена улица.

Беше вечер — два дни след срещата, на която се спряхме на плана за убийството на Регалия — и докато стигнем населените покриви, слънцето вече почна да залязва. Слязохме от лодката и Ексел подхвърли шише вода на някакъв старец, който наглеждаше няколко лодки, привързани наблизо. Чистата вода се намираше трудно в града; трябваше да се кара от потоци в Джърси. Една бутилка не струваше много, но беше достатъчно, та да функционира като основна валута за дребни услуги. Двамата тръгнаха да прекосяват покрива, ала аз се позабавих да гледам залеза. Повечето от живота ми мина в плен на тъмнината под властта на Стоманеното сърце. Защо хората във Вавилар излизаха само нощем? Те можеха отблизо да опознаят светлината, а избираха тъмнината. Не знаеха ли какви късметлии са?

Слънцето потъна като грамадна златиста буца масло, топяща се върху царевицата Ню Джърси. Или… чакайте малко. Онзи изоставен град приличаше повече на спанак, отколкото на царевица. Значи, слънцето потъна в спанака Ню Джърси.

И Вавилар оживя.

Графитите светнаха в живи, електрикови цветове. Една мозайка, останала незабелязана на слънчевата светлина, избухна право в краката ми: изображение на луната, подписано от някого с големи дебели бели букви в дъното. Трябваше да призная, че в мозайката имаше нещо изначално великолепно. В Нюкаго нямаше графити — там те бяха белег за бунт, а бунтът се наказваше със смърт. Разбира се, в Нюкаго и човъркането в носа можеше да се изкара признак за метеж.

Забързах след Мизи и Ексел. Чувствах се гол без пушката — нищо че носех пистолета на Меган и притежавах Възмездителския щит, ще рече, че Проф ми беше дарил малко от своето силово поле. Не бях сигурен защо Ексел и Мизи поискаха да изляза с тях на тази разузнавателна мисия. Не възразявах — приемах всичко, което можеше да ме изведе на въздух — но не беше ли Вал по-подходяща за срещи с информатори и тълкуване на техните сведения?

Повървяхме малко, преминавахме мостове и срещахме хора, които носеха кошници светещи плодове. Те ни кимаха свойски, което беше зловещо. Не се ли предполагаше хората да вървят със сведени очи и да се тревожат, че всеки срещнат може да е Епичен?

Знаех, че в тези мисли в главата ми има нещо дълбоко погрешно. След падането на Стоманеното сърце в Нюкаго прекарах месеци в опити да помогна за издигането на град, където хората няма да се боят през цялото време. А сега се притеснявах, че тук се държат открито и приятелски? Не можех обаче да променя чувствата си, а и инстинктите ми подсказваха, че с тукашните хора нещо не е наред. Прекосихме един нисък покрив и минахме край вавиларци, които си почиваха с крака във водата. Други мързелуваха, лежаха на гръб и похапваха от светещите плодове, все едно си нямаха никаква грижа на тоя свят. Нима не бяха чували какво е направил Разрушение в другия край на града едва онзи ден?

Докато минавахме по друг въжен мост, погледнах надолу и се изнервих, понеже група младежи плуваха под нас и се смееха. Не беше нужно хората тук да се държат смазано, както беше обичайно за Нюкаго, но една здравословна доза параноя не би навредила никому. Нали така?

Мизи видя как гледам плискащите се плувци.

— Какво? — попита тя.

— Изглеждат толкова…

— Безгрижни?

— Идиотски.

Мизи се ухили.

— Вавилар наистина вдъхновява едно отпуснато държание.

— От начина на живот е — съгласи се Ексел, който вървеше току пред нас и ни водеше при информаторите. — По-точно, от религията, ако искате да я наречете така, на Зората.

— Зората — повторих аз. — Това е Епичен, нали?

— Може би — вдигна рамене Ексел. — Всички приписват храната и светлината на „Зората“. Има голямо разминаване по въпроса кой или какво е Зората.

— Очевидно е Епичен — отвърнах аз и хвърлих поглед на съседната сграда, осветена иззад счупените прозорци от сияещите плодове. Но в моите записки нямаше нищо за такъв Епичен. Беше смущаващо да знам, че някак съм пропуснал толкова могъщ Епичен.

— Е, както и да е — продължи Ексел, — много хора тук са се научили просто да си живеят живота. Каква полза през цялото време да са в стрес заради Епичните? Нищо не може да се направи срещу тях. Много хора преценяват, че просто е по-добре да се наслаждават на живота и да приемат, че Епичните могат да ги убият утре.

— Това е глупаво — възразих аз.

Ексел се обърна да ме погледне и вдигна вежди.

— Ако приемеш Епичните — обясних аз, — значи те са победили. Ето това се обърка; ето затова никой не отвръща на ударите им.

— Сигурно е така. Предполагам. Но не е зле човек да се поотпусне, нали?

— Всякак е зле. Отпуснатите хора не вършат никаква работа.

Ексел сви рамене. Искри! Той говореше почти все едно вярва в тези глупости. Оставих разговорът да замре, макар безпокойството ми да не намаля. Не просто заради дружелюбно усмихнатите хора, с които се разминавахме. А заради това, че бях толкова уязвим, така открит. С всичките тези покриви и счупени прозорци един снайперист би ме улучил лесно. Щях да се радвам да се доберем до информаторите. Тези типове предпочитаха затворените врати и тайните стаи.

— И така — заговорих на Мизи, когато минахме по поредния покрив и стъпихме на поредния мост. От едната му страна седяха дечурлига, ритаха в унисон и се кикотеха, понеже караха моста бавно да се люлее. — Онзи ден на срещата Вал спомена нещо. Онзи… спирил?

— Беше на Сам — тихо отговори Мизи. — Специално оборудване, което купихме от Фабриката.

— Значи е оръжие?

— Един вид оръжие. Разработката е извлечена от Епични, така че да имитира техните сили. Спирилът манипулира вода; Сам го изстрелваше под себе си, то го издигаше във въздуха и му позволяваше лесно да се придвижва из града.

— Джет с водна струя…?

— Аха, нещо такова.

— Воден джет. И сега никой не го ползва? — Изумен бях. — Ами… нали разбираш… аз бих могъл…

— Повреден е — каза Мизи още преди да довърша. — Когато прибрахме Сам… — Наложи се да замълчи за малко. — Както и да е, когато върнахме Сам, спирилът беше останал без мотиватор.

— Което е?

Тя ме погледна както си вървяхме по моста; явно беше останала без думи.

— Мотиваторът? Знаеш ли, това кара технологията, основана на силите на Епичните, да работи.

Свих рамене. Тази технология беше нова за мен, откакто се присъединих към Възмездителите. Наред с неща като моя щит и изцелителя — които бяха фалшиви — ние разполагахме с технология, която не произлизаше от силите на Проф. Предполагаше се, че първоначално е разработена на основата на генетичен материал от труповете на Епични. Когато ги убивахме, ние често събирахме клетки и ги ползвахме като ценна валута при сделките си с търговците на оръжие.

— Ами закачете му ново мотиваторче, а.

— Не става така — разсмя се Мизи. — Наистина ли нищо не знаеш за това?

— Мизи — обади се Ексел отпред. — Дейвид е примамка. Времето му минава в стрелба по Епични, а не в майсторене на неща в работилницата. За целта имаме хора като теб.

— Доообре — отвърна Мизи и извъртя очи. — Благодаря ти. Страхотна лекция. Поздравления. Дейвид, мотиваторите са резултат от проучване на Епични и всеки мотиватор е свързан с код към отделно устройство. — Звучеше развълнувано: очевидно беше чела много за тези неща. — Помолихме Фабриката за заместител, но това може да отнеме доста време.

— Добре. Когато поправим това нещо, аз пръв ще го изпробвам.

Ексел се разсмя.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Дейвид? Използването на спирила включва и много плуване.

— Мога да плувам.

Ексел се обърна да ме погледне и вдигна вежди.

— Нещо против да обсъдим как гледаше водата на път към града? Изглеждаше, все едно смяташ, че ще те ухапе.

— Струва ми се, че и пистолетите са опасни — отвърнах аз, — но и сега нося пистолет.

— Щом казваш — рече той, обърна се и ни поведе напред.

Следвах го посърнал. Как беше разбрал за мен и водата? Толкова очевидно ли беше за всички? Дори аз не знаех, докато не се озовах в този наводнен град.

Припомних си усещането, че потъвам… как водата се затваря около мен… тъмнината и откровената паника при нахлуването на водата в носа и устата ми. И…

Потреперих. Освен това, не обитаваха ли акулите тези води? Защо плувците не се бояха? Те са смахнати, казах си. Те не се боят и от Епичните. Е, нямах намерение да бъда изяден от акула, обаче наистина трябваше да се науча да плувам. Трябваше да направя нещо по въпроса с акулите. Шипове на стъпалата?

Най-сетне спряхме в долния край на мост, който се издигаше високо в небето към един сияещ покрив.

— Пристигнахме — обяви Ексел и започна стръмното изкачване. Последвах го с любопитство. Навярно щяхме да намерим информаторите, скрити в джунглите в тази сграда. Докато вървяхме нагоре, дочух особен шум. Музика ли беше?

Наистина. Обгърна ме, щом се приближих — звукът на барабаните и струнните. Насам-нататък се движеха неонови форми в напръскани със спрей дрехи, а под музиката се носеха разговори.

Спрях на моста и накарах Мизи да спре точно пред мен.

— Какво е това? — попитах аз.

— Парти.

— И вашите информатори са тук?

— Информатори ли? Какви ги говориш?

— Хората, с които Ексел идва да се срещне. За да купи информация.

— Да купи… Дейвид — Ексел, ти и аз ще се смесим с народа на това парти и ще си поприказваме. Ще видим какво можем да разберем.

Ох.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, разбира се, много ясно, добре съм. — Продължих напред и минах край нея по моста към покрива.

Парти. Какво щях да правя аз на парти? Имах усещането, че щеше да ми е много по-хубаво във водата при акулите.

19.

Стоях на ръба на грамадния покрив, съсредоточено вдишвах и издишвах и се борех с леката паника, а Мизи и Ексел влязоха на партито.

Хора със светещи боядисани дрехи се движеха насам-натам във френетична бъркотия; някои танцуваха, други се гощаваха с разнообразните плодове, които бяха натрупани върху маси по краищата на покрива. Музиката се стоварваше върху всички ни — покоряващи звуци на ударни и струнни инструменти.

Приличаше на метеж. Ритмичен и добре снабден метеж.

И повечето от присъстващите бяха на моята възраст. Разбира се, познавах други тийнейджъри. Имаше ги много във Фабриката в Нюкаго, където живеех и работех от деветгодишен. Но Фабриката не устройваше партита, ако не се броят кино вечерите, когато гледахме стари филми. И аз не общувах много с другите. Свободното ми време беше посветено на бележките ми върху Епичните и плановете ми да погубя Стоманеното сърце. Не бях зубър, знайте. Просто бях от онзи тип момчета, които прекарват много време насаме със себе си и са съсредоточени върху един поглъщащ ги интерес.

— Хайде! — каза Мизи, която се появи от партито като семка, изплюта от устата на светещ тиквен фенер. Хвана ме за ръката и ме завлече в хаоса.

Вихрушката от светлина и звук ме обгърна. Нали на парти хората разговаряха? Аз едва чувах себе си насред това нещо тук при всичкия шум и музика. Тръгнах след Мизи и тя ме отведе до една от масите с храна, наобиколена от групичка вавиларци в боядисани дрехи.

Установих, че ръката ми е в джоба на якето и стиска пистолета на Меган. Да съм притиснат между тези тела беше още по-зле, отколкото да съм уязвим на открито. С толкова много хора наоколо не можех да държа всички под око и да следя за пистолети или ножове.

Мизи ме разположи пред масата и се включи в разговора на група по-големи тийнейджъри.

— Това — обяви тя и вдигна ръце, за да ме представи, все едно бях нова пералня със сушилня — е моят приятел Дейвид Чарлстън. Той не е от града.

— Нима! — възкликна един от хората около масата, високо момче със синя коса. — Никога нямаше да позная по скучните му дрехи и тъпата физиономия.

Начаса го намразих.

Мизи го ръгна в рамото и се ухили.

— Това е Калака — рече ми тя, после посочи другите трима — момиче, момче, момиче — по ред. — Инфинити, Марко и Лулу. — На практика трябваше да крещи, за да надвика шума.

— И откъде си, новако? — попита Калака и си взе светещ плодов сок. Не изглеждаше безопасно. — Предполагам, от някое малко местенце, като гледам ококорените ти очи и смачканото изражение.

— Аха — отвърнах. — Малко.

— Дрехите ти наистина са скучни — каза едно от момичетата, Инфинити. Тя беше руса и отракана. Взе кутия с нещо изпод масата и я разтърси. Спрей. — Ето, можем да поправим това.

Отскочих назад и рязко вдигнах лявата си ръка, докато с дясната стиснах по-стабилно пистолета в джоба. Всички останали в този смахнат град можеха да обикалят и да светят колкото си искат, обаче аз нямах намерение да ставам по-лесна мишена в нощта. Четиримата се свиха и ококорени се дръпнаха от мен. Мизи ме взе за ръката.

— Всичко е наред, Дейвид. Те са приятели. Отпусни се.

Пак тази дума. Отпусни се.

— Просто не искам никакъв спрей върху себе си — отвърнах аз и се помъчих да се успокоя.

— Твоят приятел е странен, Мизи — отбеляза Марко. Той беше нисък, а кестенявата му коса беше толкова къдрава, че изглеждаше като залепен за главата му мъх. Облегна се небрежно на масата и завъртя чашата си с два пръста.

— Харесва ми — обяви Лулу и ме огледа. — Тих тип. Висок, задълбочен, страстен.

Задълбочен?

Чакайте малко… страстен?

Съсредоточих се върху нея. Беше заоблена, с тъмна кожа, пищна черна коса, която улавяше светлината. Ходенето по партита беше свързано преди всичко с това човек да се запознава с момичета, нали така? Създадях ли добро впечатление, можех да я попитам за Зората или Регалия.

— Такаа — каза Мизи, облегна се на масата и открадна питието на Марко. — Някой да е виждал Стив наоколо?

— Не мисля, че е тук — отговори Калака. — Поне не съм чувал да шамаросват някого наблизо.

— Струва ми се, че беше там — каза Инфинити и гласът ѝ омекна. — Онзи ден. В града.

— Лоша работа — отбеляза Марко.

Другите кимнаха.

— Е — рече Калака. — Тогава май е добре да вдигнем чаши за стария Стив. Колкото и да беше мазен, ако Епичните са го пипнали, заслужава си подходящо сбогуване.

Марко посегна да си върне напитката, обаче Мизи се извърна настрани, чукна чашата в тази на Калака и отпи. Инфинити и Лулу също вдигнаха чаши. Сведоха глави, а Марко грабна малко светещо грозде от една чиния на масата и се върна. Аз също наведох глава. Не познавах тоя Стив, но той беше убит от Епичен. Това донякъде го правеше мой човек. Марко почна да мята зърната по останалите от групата. Хванах едно. Гроздето, от несветещия вид, беше голяма рядкост в Нюкаго. Във Фабриката не гладувахме, но повечето от храната беше такава, каквато трае дълго. Плодовете бяха за богаташите.

Метнах зърното в устата си. Вкусът му беше фантастичен.

— Тази вечер музиката си я бива — прецени Марко.

— Едсо задобрява — каза Инфинити и се ухили. — Според мен освиркванията свършиха работа.

— Чакайте — прекъснах ги аз. — Не се ли тревожите за Разрушение? След онова, което причини на приятеля ви? Просто ще пийнете и ще продължите напред?

— Че какво трябва да направим? — попита Марко. — Трябва да продължим да живеем.

— Епичните може да дойдат — съгласи се Калака. — Могат да те отнесат днес, могат да те отнесат утре. Но това важи и за сърдечния удар. Няма смисъл да не се веселим днес, докато можем.

— Снощи някой стреля по онзи — предпазливо подзе Мизи. — Някои хора отвърнаха.

— Идиоти — отсече Калака. — Само влошават нещата.

— Аха — съгласи се Инфинити. — Половината мъртви можеха още да са живи, ако оставяхме Епичните да правят каквото искат. Накрая винаги се отегчават и се махат.

Останалите закимаха, а Марко изруга под нос „проклетите Възмездители“.

Примигнах. Това някаква тъпа шега ли беше? Не, нямаше смях. Забелязах обаче, че Мизи видимо се отпусна. Явно макар и да бяхме отвърнали на удара, никой не я беше разпознал. Не се изненадах: в хаоса, причинен от Разрушение, новините какво точно се е случило и кой е бил замесен, надали щяха да са достоверни.

Групата продължи да обсъжда музиката, а аз просто си стоях и се чувствах неловко и потиснато. При подобно отношение не беше чудно, че Епичните побеждават. Поне им е приятно, отбеляза част от ума ми. Може би няма какво да направят. Защо ги съдиш толкова строго?

Просто смятах, че щом някои се стараем толкова много, всички би трябвало поне да признават работата ни. Ние се борехме за свободата на хора като тези тук. Ние бяхме техните герои. Нали?

В хода на разговора, Лулу се присламчи към мен с чаша светещ син сок в ръка.

— Скучно е — каза тя, като се надигна и се приведе близо до мен, за да говори в ухото ми. — Да потанцуваме, хубавецо.

Хубавец?

Дори не смогнах да отговоря, а Лулу вече подаваше чашата си на Марко и ме влачеше. Мизи леко ми помаха, но иначе ме изостави напълно, докато Лулу ме мъкнеше през тълпата. Към дансинга.

Предполагам, че така бихте го нарекли. Като че ли всички имаха буболечки под дрехите си и наистина много се стараеха да се отърват от тях. По филмите бях виждал танци и те ми се струваха много по-… координирани от това.

Лулу ме замъкна в центъра и аз не смятах да призная, че никога преди не бях танцувал. Затова се размърдах и направих всичко по силите си да се слея с останалите като подражавах на движенията им. Макар да се чувствах като кексче в чиния за пържоли, останалите танцьори бяха толкова погълнати от заниманието си, че може би нямаше да ме забележат.

— Ей! — провикна се Лулу. — Добър си!

Така ли?

Тя беше по-добра, все се движеше, явно предусещаше музиката и се носеше с нея. По средата на едно движение тя се хвърли към мен, обгърна ме с ръце и се придърпа близо. Беше неочаквано, но не и неприятно. Очакваше ли се от мен някак да се движа заедно с нея? Доста разсейващо беше да е така близо до мен. Тя едва ме познаваше. Възможно ли е тя да е убиец?, чудеше се част от мен.

Не. Тя беше просто обикновено момиче. И явно ме харесваше, което беше удивително. Единственият ми истински опит с момичета беше с Меган. Как се очакваше да реагирам на момиче, което не изглеждаше като че иска да ме застреля?

Малка част от мен преценяваше, че би трябвало да я питам за Зората и Регалия, но щеше да стане прекалено очевидно, нали? Реших, че засега ще е най-добре да се държа естествено, а по-късно да се помъча да я накарам да се разкрие пред мен.

Затова само танцувах. Лулу ме нарече мълчалив. Това можех да го докарам, нали така. Продължихме да танцуваме — достатъчно дълго, та по челото ми да потече пот, докато се мъчех да отгатна правилните движения. Не личеше да има някаква формула; Лулу ту ме обикаляше, ту се притискаше много близо до мен, за да можем да танцуваме заедно. Минаха няколко песни — всяка беше различна, но въпреки това някак еднаква с останалите.

Явно всички други много се забавляваха. За мен беше стресиращо. Исках да го направя както трябва и да не издавам, че не съм го правил никога преди. Лулу беше привлекателна: топло лице, разкошни коси, заоблена, точно където трябва. Не беше Меган, ни най-малко, но беше тук. И беше близо. Трябваше ли да говоря с нея? Да ѝ кажа, че е хубава?

Понечих да ѝ кажа нещо, но коментарът замря на устните ми. В този миг открих, че наистина не искам да говоря с друго момиче. Глупаво беше — Меган беше Епична. През цялото време, което прекара с Възмездителите, тя навярно се беше преструвала. Беше ни лъгала. Аз дори не я познавах наистина. Но все още имаше възможност да е била искрена, нали? Съмнявах се, че Лулу носи гранати в сутиена си, колкото и да беше пищен. Надали познаваше оръжията колкото Меган. Не беше достатъчно корава да побеждава Епични, а и усмивката ѝ беше твърде подканваща. А Меган беше трудна за разгадаване, трудно беше човек да я накара да се усмихне. И затова всички усилия си струваха, когато тя се усмихнеше. Престани, казах си аз. Проф е прав. Трябва да избиеш Меган от главата си. Радвай се на това, което имаш сега.

Някакъв тип наблизо улови Лулу за ръката и я дръпна при себе си. Тя се разсмя, а тълпата възвря от ангажиращата музика. Ей така. И вече я нямаше.

Спрях на място. Затърсих сред тълпата полусветещи фигури и най-сетне отново видях Лулу. Танцуваше с някой друг. Искри. Очакваше ли да я последвам? Това някакво изпитание ли беше? Или отхвърляне? Защо в училището към Фабриката не преподаваха такива важни уроци, например как да се държим на парти?

Както си стоях там и се чувствах глупаво сам на дансинга, зърнах нещо друго. Едно лице, което ми се стори, че познавам. Азиатка, с пънк облекло, като от едно време. И…

Това беше Нютън. Водачката на бандите във Вавилар. Епична. Стоеше встрани от дансинга, до отрупана маса с плодове, която осветяваше лицето ѝ.

О, благодаря ти, помислих аз и ме заля вълна на облекчение. Танците бяха стресиращи, но с полубогове убийци можех да се справя.

С ръка върху пистолета в джоба тръгнах през тълпата, за да видя по-добре.

20.

Бързо измъкнах от паметта си всичко, което знаех за Нютън. Пренасочване на силата, помислих си аз. Това е основната ѝ способност. Ударете Нютън и никаква част от енергията няма да премине към нея, а ще се отрази и ще се върне при вас. Освен това можеше да се движи с нечовешка бързина. В бележките ми имаше и нещо за произхода и семейството ѝ, но не успях да си спомня. За миг помислих дали да не се обадя на Тиа, но при воя на музиката не бях сигурен, че ще ме чуе — или аз нея.

Нютън почна да обикаля по периметъра на дансинга, без да бърза. Никакви супер скорости за момента. Поддържах крачка, проврях се през пресата от тела и се добрах до място, където тълпата не беше толкова гъста.

Нютън ходеше като човек, който знае, че притежава най-големия пищов — уверена, безгрижна. Нямаше и следа от спрей по иначе крещящото ѝ облекло: кожено яке, огромни обици във формата на кръст, пиърсинг на носа и устната. Къса пурпурна коса. Изглеждаше на около осемнадесет, но си спомних, че нещо във възрастта ѝ беше измамно. Би могла да убие всички на това парти, помислих аз и изстинах. Без последици. Никой дори няма да я разпитва. Тя е Епична. В правото си е.

Какво правеше тя тук? Защо само се разхождаше и гледаше? Разбира се, нямах нищо против, че не е заета с масово убийство — но би трябвало да има някакъв план. Измъкнах новия мобилен, който Мизи ми беше дала. Струва ми се, тя каза…

Да, заредила беше снимките на всички известни членове на бандата на Нютън. Някои от тях бяха низши Епични и исках да съм подготвен. Прегледах ги бързо, като с едно око не изпусках Нютън. Дали някой друг от екипа ѝ беше тук? Не видях никого. Дали беше повече, или по-малко вероятно да си е наумила нещо? Понечих да се приближа, но нечия ръка ме улови за рамото.

— Дейвид? — попита Мизи. — Искри, какво правиш?

Свалих мобилния и се обърнах, като извъртях и Мизи, да не би Нютън да погледне към нас.

— Епична. Точно пред нас.

— Аха, това е Нютън — отвърна Мизи. — Защо я следиш? Намисли ли си предсмъртно желание?

— Защо е тук? — попитах аз и се приведох, за да чувам Мизи.

— Защото има парти.

— Знам, че има парти. Но защо тя е тук?

— Ъхх. За партито.

Млъкнах. Епичните ходеха по партита?

Знаех, логично, че понякога Епичните се смесваха с по-долните от тях. В Нюкаго фаворитите на Стоманеното сърце служеха на Епичните, работеха за тях, а по-привлекателните дори излизаха с тях. Просто не очаквах някоя като Нютън… да се размотава. Епичните бяха чудовища. Машини за убиване.

Не, казах си, докато гледах Нютън да се приближава до бара, където я обслужиха незабавно. Създания като Разрушение са машини за убиване. Другите Епични са различни. Желанието на Стоманеното сърце беше да управлява град, да има поданици, които да го боготворят. Повелителят на нощта се срещаше с търговци на оръжие и си водеше асистенти. Мнозина Епични се държаха като нормални хора, като се изключи пълната липса на морал.

Тези типове убиваха не защото им беше приятно, а защото се дразнеха. Или, като Смъртоносното посочване — Епичният, който нападна банката в деня, когато баща ми загина — убиваха, защото според тях това просто беше по-лесно от алтернативите.

Нютън получи питието си и се облегна на бара да гледа тълпата. Погледът ѝ мина край мен и Мизи без да спре. Или Регалия не ни беше описала, или Нютън нямаше нищо против присъствието на Възмездители на партито.

Вавиларците ѝ даваха път и отклоняваха очи щом тя погледнеше към тях. Не се кланяха и не показваха други видими признаци на подчинение, но явно знаеха коя е. Тя беше като лъв сред газели; просто лъвът в момента не беше гладен.

— Хайде — каза Мизи и ме насочи отново към дансинга.

— Какво знаеш за нея? — попитах аз. — Имам предвид миналото ѝ. Коя е била преди Злочестие. — За щастие, песента в момента не беше толкова оглушителна, колкото бяха предишните. Ритъмът беше по-бавен и нямаше толкова шум.

— Юнми Парк — отговори Мизи. — Това е истинското ѝ име. Много отдавна, преди всичко това да се случи, тя беше обикновена черна овца. Малолетна престъпница с преуспели родители, които не знаеха какво да правят с нея.

— Значи и тогава е била зла? — попитах аз.

Мизи почна да танцува — не неистово или, хмм, примамливо като Лулу. Съвсем прости движения. Танцът навярно беше добра идея, понеже не искахме да се открояваме. Последвах примера ѝ.

— Аааха. Определено зла. Извърши убийство, така че при изгрева на Злочестие вече беше в затвора за малолетни престъпници. И после бам. Супер сили. Трябва да е било ужасно да си надзирател в центъра за задържане през този ден, казвам ти. Но защо има значение каква е била?

— Искам да знам какъв процент от Епичните са били зли, преди да се сдобият със силите си — отговорих аз. — Освен това опитвам да свържа слабостите им със събития от тяхното минало.

— Никой ли не е опитвал това досега?

— Много хора са опитвали. Но повечето от тях не са разполагали с такова ниво на разследване, каквото аз успях да събера, или с достъп до Епичните, какъвто работата с Възмездителите ми дава. Връзката, ако има такава, не е очевидна. Но аз мисля, че я има. Просто трябва да намеря правилната гледна точка…

Потанцувахме още няколко минути. Можех да се справя с този танц. Изискваше по-малко махане на крайници.

— Как беше? — попита Мизи. — Да убиеш Стоманеното сърце.

— Ами, разположихме се на Солджър Фийлд — започнах аз. — Все още не бяхме разбрали каква е слабостта му, но все пак трябваше да опитаме. Затова установихме периметър и…

— Не — прекъсна ме Мизи. — Какво беше усещането? Разбираш ли, вътрешното ти усещане. Какво беше?

— Това свързано ли е някак със сегашната ти работа? — попитах умислено аз.

Мизи се изчерви и се извърна.

— Опа. Лична информация. Пипна ме.

Намерението ми не беше да я притеснявам. Просто ми се беше сторило, че пропускам нещо. Бях съсредоточен върху настоящата задача, а не върху неща от сорта на светски разговори и лични отношения.

— Прекрасно беше — казах аз.

Мизи отново ме погледна.

— Винаги чувам, че отмъщението не си струва — продължих. — Че когато най-сетне се добереш до онова, което преследваш, откриваш, че преживяването не ти носи задоволство и те потиска. Това са камара проклети глупости. Когато убих онова чудовище, усещането беше страхотно, Мизи. Отмъстих за баща ми и освободих Нюкаго. Никога не съм се чувствал по-добре.

Мизи кимна.

Е, не ѝ казах, че убийството на Стоманеното сърце ме накара да се чудя какво ще правя после. Внезапното и крайно премахване на моята всепоглъщаща цел… ами все едно бях поничка и някой беше изтеглил от мен целия конфитюр. Но можех да се напълня с нов конфитюр. Само дето ръцете ми щяха да станат малко лепкави.

Бях се заел с убиването на други Епични като Митоза и Електричната. А това носеше своите проблеми. Бях общувал с Епични, даже се бях влюбил в една. Вече не можех да виждам всички тях единствено като чудовища. Погледът на Електричната, когато я застрелях, още ме преследваше. Тя изглеждаше толкова нормална, толкова уплашена.

— Ти приемаш всичко това наистина сериозно, нали? — попита ме Мизи.

— Нима не е така с всички ни?

— Аааха. Ти си малко по-различен — тя се усмихна. — Обаче това ми харесва. Един Възмездител би трябвало да е като теб.

А не като мен, явно това означаваха последните думи.

— Радвам се, че имаш свой живот, Мизи — отговорих аз и махнах към партито. — Радвам се, че имаш приятели. Ти не искаш да си като мен. Партита, истински живот… в известен смисъл за това се борим. Да върнем този свят.

— Макар че Вавилар е фалшив, както вие смятате? Че този град и всичко в него е маска за някакъв план, замислен от Регалия?

— Дори и така да е.

Мизи се усмихна и продължи да се полюлява напред-назад в ритъм. Наистина беше сладка. Не като Лулу, която беше натрапчиво привлекателна. Просто… беше приятно Мизи да е наблизо. Сериозна, забавна. Истинска.

Цял живот се бях държал настрани от хора като нея. Не исках да се привързвам или поне така си казвах. Наистина бях толкова съсредоточен, че някак всички ме намираха особен и страняха от мен. А Мизи… тя ме смяташе за герой.

Бих могъл да харесвам такова нещо. Не се интересувах от Мизи — не по онзи начин, особено когато Меган беше в мислите ми — обаче установих, че копнея за приятелство с хора на моята възраст.

Мизи явно се разсея от нещо. Може би мислеше също като мен. Или…

— Трябва повече да приличам на теб — каза тя. — Прекалено доверчива съм.

— Харесвам те такава, каквато си.

— Не, такава, каквато съм, аз дори един Епичен не съм убила. Този път ще е различно. Ще постъпя като теб. Ще намеря това чудовище.

— Това чудовище ли? — попитах аз.

— Зарево. Онази, която уби Сам.

Ох.

Меган далеч не беше чудовище, обаче не можех да обясня това на Мизи. Не и докато не разполагах с някакво доказателство. Засега само смених темата.

— И така, какво узна от твоите приятели? Ние сме тук, за да разузнаваме, нали така? Някакви податки, които биха могли да ни доведат до… каквото търсим? — Не исках да го казвам на глас, нищо че с тази музика и при липсата на открито водно пространство в близост Регалия надали ни шпионираше.

— Продължавам да търся. Научих обаче нещичко интересно. Като че ли Регалия привлича учени.

— Учени ли? — свъсих се аз.

— Аха. Всякакви умници явно. Марко чул, че един хирург от Грейт Фолс — от личните служители на Отхвърляне — се е преселил тук. Странно е, понеже в града нямаме много образовани професионалисти. Вавилар привлича главно хора, които харесват безплатната храна и фатализма, а не учени.

Хъ.

— Провери дали напоследък в града са пристигнали и други специалисти. Счетоводители. Военни.

— Защо.

— Просто хрумване — отвърнах аз.

— Добре. Заемам се отново с разузнаването — каза Мизи. Подвоуми се и додаде. — При тебе наистина всичко е работа?

Ни най-малко. Обаче кимнах.

— Ще намеря Епичната, която уби Сам — завърши Мизи. — И ще я убия.

Искри. Налагаше се да изчистя името на Меган, при това бързо. Мизи кимна на себе си и излезе от дансинга с решително изражение.

Възможно най-незабележимо проверих Нютън. Тя все още се подпираше на бара, отпиваше от питието и се открояваше като китарист от пънк група сред мариачи. По-нататък край импровизирания бар — направен беше главно от стари дървени сандъци — Ексел си бъбреше с група жени. Те се смееха на приказките му и явно всички много се интересуваха от него. Искри. Ексел — любимец на жените? Поне той се придържаше към плана. Поиграх си с мисълта да потърся Лулу и да я попитам дали някога е виждала Регалия. Но открих, че се отправям към моста в края на сградата и по-нататък в нощта. Исках за малко да остана насаме с мислите си.

21.

Вавилар почваше да ми харесва. Вярно, всичките цветове бяха крещящи, но не можех да не се възхищавам поне мъничко. Особено в сравнение с пустошта, която лежеше между него и Нюкаго. Всяка светеща линия, която багреше стените и покривите, беше белег за нещо човешко. Навсякъде около мен — смес между първобитни пещерни рисунки и модерна технология, изпръскана от тенекиена кутийка и жужаща от живот.

Тръгнах по моста. Не беше онзи, по който дойдохме. Отведе ме до един тих покрив, където имаше само няколко изоставени на вид палатки и сайванти. Явно хората предпочитаха по-близките до водата покриви. Този тук беше малко висок. Не бях сигурен защо повечето хора не живеят вътре в сградите. Нямаше ли да е по-безопасно? Разбира се, там беше джунгла — влажно, сенчесто и видимо неестествено. Може би покривите бяха просто място, което хората можеха да завземат.

Повървях малко. Навярно трябваше да се тревожа за опасностите, но — искри — Регалия ни беше уловила в хватката си, а после ни пусна. Тук не беше Нюкаго, където Стоманеното сърце щеше да ни убие, докато мигнем, стига да ни намереше. Това тук беше сложно. Хора и Епични живееха в странна екосистема, където хората приемаха, че могат да умрат във всеки момент. И продължаваха да устройват партита. Партита, които самите Епични можеха да решат да посетят.

В Нюкаго беше много по-смислено. Стоманеното сърце на върха, по-дребните Епични под него, фаворитите — на тяхна служба. Останалите се криехме по ъглите. А какъв беше смисълът на този град? Регалия води на каишка бандите в града, рекох си. И някак спечелва верността на могъщи Епични. Дава на обикновените хора всичката храна, която искат, и в момента е привлякла поне един високообразован специалист.

Всичко това говореше за някой, който планира да постъпи като Стоманеното сърце и да създаде мощен град-държава. Регалия беше направила града гостоприемен, за да привлече хора отвън, после беше спечелила лоялността на няколко Епични, за да изгради аристокрация. Но ако случаят беше такъв, защо пусна Разрушение? Защо така строи град — налага закони, работи за мир — само за да го разруши? Нямаше смисъл.

Стъпки.

Когато човек растеше из подземните улици на Нюкаго, понаучаваше някои неща. Първото беше да скочи в момента, когато помисли, че някой се прокрадва към него. Ако имаше късмет, оказваше се крадец. Ако нямаше, умираше.

Отстъпих към страната на един дъсчен сайвант, приклекнах и се прикрих от поглед. Иззад мен сияеше синя боя. Идиот, рекох си. Това не е Нюкаго. Тук е нормално хората да се размотават. Сигурно нямаше нужда да се крия така бързо. Надзърнах.

И видях как Нютън крачи през покрива. Мина почти в пълна тишина, а тъмната ѝ фигура се открои на фона на боядисания със спрей под. Не личеше да ме е забелязала. Пак се свих. Изпотих се. Къде ли отиваше? Поколебах се за кратко, прецених възможностите си и отново се подадох, за да видя как прекосява покрива.

После тръгнах след нея.

Това е глупаво, мислеше част от мен. Нямах подготовка, нито план за неутрализиране на силите ѝ. Тя беше Висша Епична — нейните сили активно я предпазваха. Ако проследяването ми минеше зле, нямаше да мога просто да я застрелям, понеже куршумите ми щяха да отскочат и да се върнат при мен.

Ала тя беше пряко свързана с Регалия. Каквото и да се случваше всъщност в този град, Нютън щеше да е част от него и наблюдението можеше да ми даде ценна информация. Движех се ниско и се криех зад старите съборетини, докато я следвах. Когато трябваше да минавам на открито, правех го бързо, и Нютън само веднъж избърза доста напред. Всички постройки в района бяха с приблизително еднаква височина и бяха издигнати много нагъсто; дори не се налагаше да се ползват мостове за минаването от една на друга, макар там, където разликата беше повече от няколко стъпки, действително да имаше рампи.

Движех се в крачка с нея и така минах край няколко души, които се подпираха на стената на иначе изоставената сграда. Дрехите им сияеха от зелената боя и те ме изгледаха странно, преди да стрелнат с очи Нютън.

После припряно тръгнаха да се крият. Искри. Радвах се, че имат някакъв разум, но не исках внезапното им движение да я сепне. Скрих се зад една паднала стена.

Нютън се насочи към някакъв дълъг въжен мост. Искри, трудно щеше да е да мина незабелязано тук. Как щях да я проследя? Вместо да мине по моста обаче, Нютън скочи от края на сградата. Свъсих се, после поех дълбоко дъх и се прокраднах до ръба на покрива. Долу имаше балконче с отворена врата, която водеше вътре в сградата.

Много хубаво. Вътре в сградата. Където видимостта ми щеше да е ограничена и можех да се натъкна на клопка. Разбира се. Преметнах се през ръба и внимателно се спуснах на балкона. След това надникнах през вратата.

Светещите плодове вътре бяха обрани наскоро, навярно за партито през няколко покрива оттук. Затова вътре беше тъмно и само няколко недозрели плода излъчваха призрачна светлина. Миришеше на влага — онзи странен дъх на растения и пръст, който бе така различен от първичната стомана в Нюкаго.

Далечно прошумоляване подсказа в каква посока е отишла Нютън. Покатерих се през счупената врата и я последвах предпазливо. Както личеше от леглото, обрасло със сипнали се по пода ластари, помещението беше спалня. Надзърнах през вратата и видях тясно антре. Не, не спалня… хотелска стая.

Помещенията бяха претъпкани — поначало стаите не бяха големи, а и обраслият с дървета коридор не помагаше. Как вирееха растенията тук? Прокрадвах се напред, пълзейки върху коренищата, когато един увиснал недозрял плод ме удари отстрани по главата.

И почна да мига.

Начаса спрях, извърнах глава и се вторачих в странния плод. Приличаше на круша и примигваше като неоновите знаци от старите филми. Какво…?

— Бяха на партито — съобщи женски глас.

Искри! Чуваше се от стаята точно пред мен. Почти щях да пропълзя край нея, видим през отворената врата. Престанах да обръщам внимание на плода, промъкнах се и заслушах.

— Трима от тях. Убиецът на Стоманеното сърце си тръгна пръв и аз го последвах, но го изгубих.

Нютън ли говореше?

— Ти го изгуби? — Този дълбок глас ми беше познат. Разрушение. — Мислех си, че не правиш така.

— Не правя. — В тона ѝ личеше безсилен гняв. — Сякаш изчезна.

Искри. Усетих как тръпки плъзват по ръцете и се сипват през тялото ми. Нютън ме е следила?

Надникнах в стаята. Вътре листата бяха разчистени и растенията бяха отрязани. Така се отваряше малка хотелска стая с използваеми легло и бюро. Дори стъклото на единия прозорец беше непокътнато, нищо че другото беше счупено. Вътре беше тъмно, но около прозореца имаше спрей и неговата светлина беше достатъчна тъкмо колкото да видя Разрушение. Облечен в дългия си черен тренчкот, той стоеше със сключени зад гърба ръце и гледаше през прозореца към града, пълен с неонови бои и веселящи се хора. Нютън се подпираше на стената и въртеше в ръка катана.

Какво общо имаше между хората в този град и мечовете?

— Не трябваше да го оставяш да ти се изплъзне — рече Разрушение.

— Защото ти така добре си свърши работата с убийството му? — заяде се Нютън. — В разрез със заповедите, бих добавила.

— Не следвам заповедите на никого, бил той смъртен или Епичен — тихо каза Разрушение. — Аз съм пречистващият огън.

— Аха. Както кажеш, грознико.

Разрушение вдигна ръка настрани почти небрежно. Държеше дългоцевен пистолет. Разбира се, имаше .357. Запуших си ушите, тъкмо когато той натисна спусъка.

Куршумът се отклони. Всъщност успях да видя как става, което не бях очаквал. Малък проблясък светлина от Нютън и чекмеджето в бюрото до Разрушение експлодира и пръсна дървени трески. Пънкарката стоеше права и видимо се раздразни, когато Разрушение изстреля още пет куршума по нея. Всички отскочиха, без да я наранят.

Наблюдавах като омагьосан и разумът ми се изпари. Каква невероятна сила. Хокъм в Бостън използваше пренасочването, но обикновено отскочилите от него куршуми се разпадаха във въздуха. Тук куршумите наистина променяха посоката си и се изстрелваха обратно далеч от Нютън. Как не падаха при тази внезапна промяна в траекторията?

От това, което виждах, разбрах, че не летят добре. Предназначението на куршумите не беше да летят назад.

Разрушение свали пистолета.

— Какво те прихваща? — попита Нютън.

— Като говоря и предупреждавам, кой ли ще ме чуе? — подзе безстрастно Разрушение. — Виж, ухото им е необрязано и те не могат да чуят.

— Ти си луд.

— А ти си много добра с меча — отвърна тихо Разрушение. — Възхищавам се на умението ти.

Умислих се. Какво? Явно и за Нютън забележката беше странна, понеже тя спря, свали катаната и го зяпна.

— Приключи ли със стрелбата по мен? — попита тя най-сетне. Звучеше разтревожено. Радвах се да чуя, че не само аз намирам Разрушение във висша степен изнервящ. — Понеже искам да се връщам. Гладна съм, а храната на онова парти беше жалка. Само домашни плодове.

Разрушение не я погледна. Прошепна нещо и аз се напрегнах да го чуя. Приведох се напред.

— Развалени — шепнеше Разрушение. — Всички хора са развалени. Семето на Епичните е у всеки от тях. И затова всички трябва да умрат. Смъртни и безсмъртни. Всички са…

Подхлъзнах се.

Макар бързо да възвърнах равновесие, ботушите ми скръцнаха на някаква кора. Разрушение се обърна, а Нютън се изправи и вдигна катаната в здрава хватка.

Разрушение погледна право към мен.

Ала явно не ме видя.

Свъси се, погледна край мястото, където се свивах, и поклати глава. Отиде при Нютън, взе я за ръката и двамата се телепортираха. Светкавица, която остави блестящи силуети, а те се разпаднаха и изчезнаха.

Наместих се. По лицето ми се лееше пот, а сърцето ми блъскаше. Някак бях успял да се откача от Нютън, без дори да знам, че някой ме следи. Не приемах, че пъргавото ми отдръпване от пътя е било достатъчно, нито че тя преднамерено ме е следила. А сега — това.

— Добре, Меган — казах аз. — Знам, че си тук.

Мълчание.

— У мен е твоят пистолет — продължих аз и извадих оръжието. — Наистина отлична изработка. P226, с направена по поръчка каучукова ръкохватка, жлебове за пръстите, малко износен отстрани. Явно много време си го напасвала към ръката си.

Мълчание.

Отидох до прозореца и подадох пистолета навън.

— Вероятно също така потъва наистина добре. Срамота ще е…

— Ако го пуснеш, идиот такъв — чу се гласът на Меган от коридора, — ще ти издера лицето.

22.

Меган! Искри, хубаво беше да чуя гласа ѝ. Последния път, когато това се случи, тя беше насочила оръжие срещу мен.

Меган излезе от сенките в коридора. Изглеждаше прекрасно.

Първия път, когато я видях — много отдавна, при опита ми да се присъединя към Възмездителите — тя беше облечена в тясна червена рокля, златистите ѝ коси се сипеха по раменете ѝ. Фините ѝ черти бяха подчертани с руж и сенки и завършени с панделка яркочервено червило на устните ѝ. Сега носеше грубо военно яке и джинси, косите ѝ бяха прибрани в удобна опашка. И тя беше много по-красива. Това беше истинската Меган, онази с един кобур под мишницата и втори — на хълбока.

Видът ѝ ми донесе спомени. За гонитбата през Нюкаго, за стрелбата и взривяващите се коптери. За отчаяното бягство с Меган на ръце, последвано от невъзможно спасение. Умря и без това. Но не завинаги, както бях установил. Не можех да сдържа усмивката си при вида ѝ. Меган на свой ред вдигна деветмилиметров пистолет право към гърдите ми. Е, това поне ми беше познато.

— Забелязал си, че се намесвам — каза тя. — Което значи, че съм станала предвидима. Или че ти знаеш твърде много. Винаги си знаел твърде много.

Сведох очи към оръжието. Човек никога не свиква да има насочено оръжие към него. Всъщност, колкото повече знае за оръжията, толкова по-смущаващо е да се изправи срещу тях. Знае точно какво могат да му причинят — и знае, че професионалист като Меган не насочва оръжие към някого, без да е готов да стреля.

— Хъмм… и аз се радвам да те видя — казах аз и внимателно прибрах ръката, в която държах нейния пистолет, от прозореца, после пуснах пистолета на пода с незаплашително движение и леко го ритнах към нея. — Не съм въоръжен. Можеш да го свалиш, Меган. Искам само да поговорим.

— Би трябвало да те застрелям — отговори тя. Без да ме изпуска от прицел, тя се наведе да вземе втория пистолет от пода с лявата си ръка, после го плъзна в джоба си.

— И какъв ще е смисълът? — попитах аз. — След като оня ден ме спаси от удавяне, а тази вечер отново ме спаси, когато Нютън ме следеше? Благодаря ти и за двата пъти, между другото.

— Нютън и Разрушение смятат, че си опасен.

— А ти… не си съгласна?

— О, опасен си. Само че не както те или ти мислите. Ти си опасен, защото караш хората да ти вярват, Дейвид. Караш ги да изслушват смахнатите ти идеи. За нещастие, светът не може да бъде такъв, какъвто ти искаш да бъде. Ти няма да свалиш Епичните.

— Ние свалихме Стоманеното сърце.

— С помощта на двама Епични — сряза ме Меган. — Колко време бихте оцелели ти и отрядът в Нюкаго без щитовете на Проф и способностите му да лекува? Искри! Тук, във Вавилар, сте едва от няколко дни и ти вече щеше да си мъртъв без моята помощ. Не можеш да се пребориш с тях, Дейвид.

— Добре — отвърнах аз и пристъпих напред, въпреки пистолета, който още беше насочен към мен. — Бих казал, че твоите примери доказват единствено, че можем да се борим с Епичните. Стига да разполагаме с помощта на други Епични.

Изражението ѝ се промени, устните ѝ се изопнаха и очите ѝ станаха по-твърди.

— Даваш си сметка, че Федрус ще се обърне против нас. Наели сте лъва да ви пази от вълците, но и той, и те ще ви изядат с радост, когато храната им свърши.

— Аз…

— Не знаеш какво е отвътре! Не трябва да ни вярваш. На никого от нас. Дори толкова малко нещо като това, което направих сега, за да те защитя от онези двамата, заплашва да ме разруши. — Тя помълча. — Вече няма да получиш помощ от мен.

Обърна се да тръгне обратно по коридора.

— Меган! — казах аз, внезапно обзет от паника. Бях дошъл чак тук, за да я намеря. Не можех сега да я оставя да си иде! Забързах по коридора след нея.

Тя крачеше далеч от мен, тъмен силует, който едва се виждаше в светлината на няколкото увиснали плода.

— Липсваше ми — казах аз.

Тя не спря.

Не така си бях представял срещата ни. Не се предполагаше тя да е за Проф или за Епичните, а за нея. И за мен.

Трябваше да кажа нещо. Нещо романтично! Нещо, което да я помете.

— Ти си като картоф! — викнах след нея. — В минно поле.

Меган застина. После се обърна рязко към мен. Лицето ѝ се освети от един недозрял плод.

— Картоф — с равен глас изрече тя. — И това е най-доброто, на което си способен? Сериозно?

— Има смисъл. Слушай. Крачиш през минно поле и се притесняваш да не се взривиш. И после стъпваш върху нещо и се мислиш „Мъртъв съм“. А се оказва просто картоф. И си толкова облекчен да намериш нещо толкова чудесно, когато си очаквал нещо толкова чудовищно. Това си ти. За мен.

— Картоф.

— Разбира се. Пържени картофки? Картофено пюре? Кой не обича картофи?

— Сума ти хора. Защо не мога да съм нещо сладко, кейк например?

— Защото кейкът не расте в минно поле. Очевидно е.

Тя ме погледа няколко секунди, после приседна върху някакво обрасло коренище.

Искри. Май плачеше. Идиот! Казах си аз и забързах през листака. Романтично. Очакваше се да си романтичен, слонце! Картофите не бяха романтични. Трябваше да пробвам с морков.

Стигнах до Меган в полутъмния коридор и се поколебах, несигурен дали бих дръзнал да я докосна. Тя вдигна поглед към мен и макар наистина да имаше сълзи в ъгълчетата на очите ѝ, тя не плачеше. Смееше се.

— Ти, Дейвид Чарлстън, си пълен глупак. Щеше ми се да не си толкова сладък при това.

— Ъъъ… благодаря — отговорих аз.

Тя въздъхна и се намести върху грамадното коренище. Сви крака и седна, опряла гръб в извивката на дървесния ствол. Това приличаше на покана, така че седнах пред нея, свих колене и се облегнах на стената. Виждах достатъчно добре, въпреки че цялото място беше призрачно с тези сенчести лиани и странни растения.

— Не знаеш какво е, Дейвид — прошепна тя.

— Кажи ми тогава.

Тя спря очи върху мен. После извърна поглед нагоре.

— Все едно отново си дете. Помниш, когато си наистина малък и всичко се върти около теб? Нищо освен твоите нужди и желания няма значение. Не е възможно да мислиш за другите — те просто не влизат в ума ти. Другите хора са дразнител, причинител на безсилие. Само ти се пречкат.

— По-рано ти устояваше на това.

— Не, не устоявах. При Възмездителите бях принудена да не използвам силите си. Не устоявах на промените. Никога не ги изпитвах.

— Значи пак прави така.

Тя поклати глава.

— И по-рано едва успявах. По времето, когато ме убиха, на практика полудявах от необходимостта да използвам силите си. Бях почнала да си намирам оправдания и това ме променяше.

— Сега изглеждаш добре.

Тя си поигра с пистолета. Щракаше затвора и продължаваше да гледа нагоре.

— Около теб е по-лесно. Не знам защо.

Е, това поне беше нещо. Накара ме да се замисля.

— Може би има нещо общо с твоята слабост.

Тя ме изгледа остро.

— Само помисли — предпазливо подхванах аз, понеже не исках да развалям нещата в момента. — Може да се окаже важно.

— Смяташ, че това ме кара да се държа като себе си — сопна се тя. — Мислиш, че когато съм с теб, това някак задейства слабостта ми и така отново ставам нормална. Нещата не стават така, Дейвид. Ако твоето присъствие неутрализираше силите ми, нямаше да мога да те спасявам или да се скрия сред Възмездителите. Искри! Ако случаят беше такъв, всеки път, когато се задействаше слабостта му, всеки Епичен щеше да си казва: „Е, какво, по дяволите? Защо съм зъл? Хайде, момчета, да се разбираме прекрасно и да идем заедно на боулинг или нещо подобно.“

— Е, не е нужно да се заяждаш толкова.

Тя притисна носа си със свободната ръка.

— Дори не би трябвало да съм тук с теб. Какви ги върша?

— Разговаряш с приятел — отвърнах аз. — Сигурно напоследък имаш нужда от това.

Тя ме погледна, после пак отклони очи.

— Не се налага да разговаряме точно за това — продължих аз. — Или за Нюкаго, или за Възмездителите, или за каквото и да е от този сорт. Просто говори с мен, Меган. Това 24/7 ли е?

Тя вдигна пистолета.

— Аха.

— Трето поколение?

— Второ поколение, компакт, девет милиметров — измърмори тя. — Повече ми харесват като усещане от третото поколение, обаче много трудно се намират части за проклетата джаджа. Трябва да използвам нещо малко. Не мога да допусна останалите да узнаят, че ми трябва пистолет. Тук това се приема за слабост.

— Какво? Наистина ли?

Меган кимна.

— Епичните убиват по някакъв бляскав начин чрез своите сили. Ние обичаме да се хвалим. Трябва да стана истински добра с пистолета, за да мога понякога при убиването на хора да фалшифицирам силите си.

— Олеле. Значи, когато се сражавахме със Случайност навремето и ти го улучи от въздуха…

— Аха. Няма измама. Аз не притежавам хипер рефлекси или нещо от сорта. Аз съм доста жалък Епичен.

— Ъ… ти се върна от мъртвите. За твое сведение, това съвсем не е жалко.

Тя се усмихна.

— Имаш ли някаква представа колко е скапано да станеш Висш Епичен заради превъплъщението? Смъртта боли. И изличава много от спомените ми от времето непосредствено преди събитието. Помня само умирането, болката и черното ледено нищо. Будя се на следващата сутрин и болката и ужасът владеят мислите ми. — Тя потрепери. — По-добре да имам силово поле или нещо, което да ме пази.

— Да, обаче ако силовите ти полета се окажат Винсин, умираш завинаги. Превъплъщението е по-сигурна работа.

— Винсин ли? Като марката оръжия?

— Аха, те…

— Постоянно засичат — довърши Меган и кимна. — И са точни горе-долу колкото слепец, който пикае по време на земетресение.

— Олеле… — продумах аз.

Тя се намуси.

— Това беше страхотна метафора.

— Ох, моля ти се.

— Трябва да си я запиша — продължих аз, пренебрегвайки оплакванията ѝ. Изрових новия си мобилен и записах. Когато свърших и вдигнах поглед към нея, ти се усмихваше.

— Какво? — попитах аз.

— Май не се справяме много добре с това да не говорим за Епични — отговори Меган. — Съжалявам.

— Предполагам, че това можеше да се очаква. Искам да кажа, нали си такава. Освен че си прекрасна. Прекрасна си като…

— Картоф?

— … като слепец, който пикае по време на земетресение — прочетох аз от екрана на мобилния. — Хъм. Не върши добра работа в тази ситуация, нали?

— Не. Не твърде.

— Значи трябва да намеря друго място да го ползвам — ухилих се аз и прибрах мобилния. Изправих се и ѝ подадох ръка.

Меган се подвоуми, после извади нещо от джоба си и го пъхна в ръката ми. Малък черен предмет, като батерия за мобилен. Аз се свъсих.

— Подадох ръка, за да ти помогна да станеш.

— Знам — отговори Меган и се изправи. — Не обичам да ми помагат.

— Това какво е? — попитах аз и вдигнах малкия плосък четириъгълник.

— Питай Федрус — отговори тя.

Като стана, Меган се озова точно пред мен, много близо. Беше висока, почти колкото мен.

— Никога не съм срещал друга като теб — казах и свалих ръката си.

— Това ли каза на онази подскачаща купчина цици и дупе, с която танцува на партито?

Аз потръпнах.

— Ти си, ъъъ, видяла това?

— Аха.

— Преследвачка.

— Възмездителите дойдоха в моя град. В интерес на Епичните е да им водим сметка.

— Тогава знаеш, че не бях на партито за удоволствие.

— Ще призная — каза Меган и пристъпи по-близо, — че ми беше трудно да преценя дали се мъчиш да смажеш рояк ядосани буболечки в краката си или просто истински не те бива в танците.

Тази стъпка я доведе близо до мен. Наистина близо. Тя ме погледна в очите.

Сега или никога.

С лудешки разтуптяно сърце, аз затворих очи и се приведох. Веднага усетих нещо студено в слепоочието си. Отворих очи и открих, че Меган се е навела, устните ѝ са точно до моите, обаче после е вдигнала пистолета и го е притиснала до слепоочието ми.

— Пак го правиш — каза тя, почти с ръмжене. — Изкривяваш истината, караш хората да се съгласяват с твоята лудост. Това нещо между нас няма да се получи.

— Ние ще направим така, че да се получи.

— Може би аз не го искам. Може би искам да съм корава. Може би не искам да харесвам хората. Може би никога не съм искала да харесвам хората, дори преди изгрева на Злочестие.

Задържах погледа ѝ без да обръщам внимание на пистолета до главата ми. Усмихнах се.

— Ба — рече тя и го махна. Закрачи по коридора и перна папратите. — Не ме следвай. Трябва да помисля.

Останах на място, макар и да я гледах как се отдалечава. Попипах приличния на батерия предмет, който ми беше дала, и изпитах сладко задоволство. Понеже, когато Меган си тръгна, погледнах пистолета ѝ. Този път го беше насочила към мен с вдигнат предпазител. Ако това не беше истинска любов, не знам какво беше.

23.

Ексел привърза спирила към мен. Беше по-тънък, отколкото очаквах; единствените обемисти части бяха две големи, прилични на кутии, тръби, които се прикрепваха за прасците ми. Отзад на дясната ми ръка излизаше дюза колкото обикновен маркуч. Беше закрепена за черна ръкавица с гривна на китката. Устройството малко пречеше на движението на китката ми. На лявата ми ръка имаше друг вид ръкавица, с няколко странни устройства откъм гърба. Формата им беше приблизително като на два фишека монети. Побутнах ги.

— На твое място бих избягвал да си играя с тях — каза Ексел приятелски. — Освен ако не искаш да избързаш с погребението. Случайно знам едно местенце във Вавилар, където целогодишно продават лилии.

— Странен човек си ти — отвърнах аз, обаче свалих ръце до тялото си заради неговото предупреждение.

— Мизи? — попита Ексел.

— Изглежда добре — установи тя, като ме обиколи и инспектира. Коленичи и подръпна жицата, която вървеше от стъпалото ми към задния дял. Явно знаеше много за подобни неща, особено за технологиите, извлечени от Епичните. Когато се върнах с дадения ми от Меган мотиватор — и обясних, че съм проследил Нютън и тя го е изпуснала — Мизи беше онази, която го прекара през тестовете и определи дали всичко е наред.

Тримата се намирахме върху един покрив в северен Вавилар, далеч от населените участъци. Тук сградите стърчаха от водата доста нарядко. Между тях нямаше мостове. Освен това беше ден и повечето хора спяха.

Със спирила носех водолазен костюм и подчертано не обръщах внимание колко ме изнервя това. Преди да се съгласи да ме съоръжи със спирила, Мизи беше настояла да ми предаде някои основни движения от плуването. От срещата ми с Меган беше минала близо седмица. Ставах доста добър в плуването. Е, доста добър в това да не се паникьосвам при влизане във водата. Предполагах, че това е главната част от битката.

Все още не бях измислил дизайна на шиповете за крака, с които да възпирам възможните атаки на акули. Надявах се да не ми потрябват. Проф беше от другата страна на покрива и оглеждаше. Носеше черната си лабораторна престилка с очила в джобовете. Не повярва на лъжата ми, че съм намерил мотиватора в стаята, след като съм шпионирал Нютън и Разрушение. Изкушавах се да му кажа за Меган. Скоро щях да намеря време. Когато Мизи, Вал или Ексел не бяха наоколо. Не мислех, че ще реагират добре, ако чуят, че съм имал приятен разговор с Епичната, за която се приемаше, че е убила техния приятел. Не го е направила тя, казах си за хиляден път, когато Мизи подръпна здраво лентата на предмишницата ми. Нищо, че разполагаше с мотиватора за спирила.

— Добре — каза Мизи най-сетне. — Готово!

— Поздравления — рече Ексел. — Сега носиш най-опасното съоръжение, което притежаваме.

— Къде са останалите тръби? — попитах озадачено аз. Тръбите и ръкавиците бяха свързани чрез разни жици — които бяха здраво прикрепени към ръцете и краката ми — към кръглото устройство на гърба ми, в което Мизи сложи мотиватора.

— Не са нужни тръби — каза тя.

— Никакви? Никакви помпи, маркучи…

— Не.

— Съвсем сигурен съм, че в това няма никакъв смисъл.

— А аз съм съвсем сигурна, че ти носиш едно откачено, извлечено от Епичните, оръжие — отвърна Мизи. — Тензорите изпаряват метала. В сравнение с тях това тук е като разходка в парка. При положение, че местният ни парк е напълно потопен под водата…

Вдигнах дясната си длан и я свих в юмрук. Водолазният костюм, който покриваше ръката ми, изхрущя при движението. Обяснението на Мизи ме разтревожи. Не трябваше ли да знаем как всъщност работят нещата? Естествено, и аз не разбирах как работят компютрите или мобилните, и това не ме притесняваше. Те обаче не притежаваха мистериозни мотиватори и не бяха разработени след проучването на клетките на мъртви Епични.

И, доколкото ми беше известно, не противоречаха на физичните закони.

Това навярно бяха въпроси за някой друг ден. Засега трябваше да се съсредоточа върху задачата: да се науча как да ползвам спирила.

— И как работи?

— Това — подзе Мизи, взе лявата ми ръка и перна едно копче, — е поточният лъч.

— Поточен лъч? — попитах сухо.

— Аз го назовах така — радостно отвърна Мизи.

Проучих ръкавицата. Едно от приличните на фишеци с монети устройства на гърба донякъде наподобяваше лазерен показалец. Стъпих на ръба на покрива, насочих лявата си ръка към водата долу и я свих в юмрук.

От ръката ми се изстреля яркочервен лазер. Дори на дневна светлина, дори при липсата на дим или някакво запрашаване във въздуха, успях да видя лъча ясно. Апаратът на гърба ми зажужа.

— Поточният лъч извлича вода — каза Ексел и ме плясна по рамото. — Или… хмм, телепортира водата при теб, или нещо подобно.

— Шегуваш се.

— Не.

— Виж сега, трябва да внимаваш — продължи Мизи, — тъй като другата ти ръка ще контролира потока. Ти трябва да…

Свих дясната ръка в юмрук. От краката ми изригнаха струи вода, вдигнаха ме във въздуха и ме хвърлиха от ръба на покрива. Извиках и заразмахвах ръце. Поточният лъч се изви към небето, после изключи, понеже ръката ми вече не беше в юмрук. Струите веднага престанаха.

Светът се завъртя около мен, капките вода пръснаха навсякъде, после силата на океана ме удари, когато се стоварих върху него. Ударът беше страхотен, въпреки силовото поле на Проф, което ме предпазваше. Солената вода пръсна в устата ми и нахълта в носа ми. В един кратък и ужасяващ миг умът ми беше убеден, че се давя и ще умра.

Започнах да блъскам, припомняйки си онзи път, когато тежестта на глезена ми ме завлече надолу. Паниката ми се придружаваше от един по-дълбок и древен страх — първичният страх от удавяне, примесен със страх какво ли ме дебне там, в дълбините. Преборих се да изляза на повърхността, почнах да плюя и неумело заплувах към покрива. Хванах се за един отчасти потопен прозоречен перваз и изтрих лице. Опитах да си поема дъх и да успокоя нервите си. Дори и с водолазния костюм ми беше студено.

Отгоре избухна смях. Ексел. Той се пресегна и аз го хванах и го оставих да ми помогне да изляза от водата. Седнах на ръба на покрива и придърпах крака. Нямаше причина да давам на акулите, за които бях убеден, че са долу, какво да дъвчат.

— Добре. Работи! — каза Ексел.

— Нека да проверя нивата на притока — намеси се Мизи и коленичи до мен. Днес беше облечена в джинси и блуза с къдрички по края. Зад нея и Ексел с мрачно изражение и скръстени ръце стоеше Проф.

— Сър? — викнах му аз.

— Продължавай да се упражняваш — отвърна той. — Аз трябва да се погрижа за някои неща. Ексел и Мизи, можете ли да се оправите с това?

— Разбира се — отговори Ексел. — Аз бях треньор на Сам първите няколко пъти. Никога обаче не съм го опитвал лично.

Разумно. Представях си какви сериозни струи бяха нужни, за да вдигнат Ексел.

Проф стъпи в нашата лодка, привързана до покрива, и извади весло.

— Свържете се по мобилния с Вал, когато поискате да ви приберем — заръча той. После се отправи към скривалището на подводницата.

— Какво го прихваща напоследък? — попита Ексел.

— Прихваща ли го? — обади се иззад мен Мизи, която бърникаше устройството на гърба ми. — Доколкото мога да преценя, той винаги си е такъв. Начумерен. Мрачен. Загадъчен.

По гласа ѝ познах, че се изчервява, а тя се приведе още малко.

— Вярно — рече Ексел. — В последно време обаче загадъчността върви с повечко чумерене. — Той поклати глава и се настани до мен. — Дейвид, когато боравиш със спирила, трябва да държиш поточния лъч насочен към водата. В момента, когато го отклониш, ще загубиш достъп до пропеланта, а това ще те запрати долу.

— Добре де — отвърнах аз. — Поне кацането ще е меко, нали? — Кимнах по посока на водата.

— Никога не си пльосвал по корем, а? — попита Ексел.

— Какво по корем?

Ексел се почеса по челото с месести пръсти.

— Окей, Дейвид. Водата не се свива. Ако я удариш с висока скорост, особено с голяма част от тялото си наведнъж, ще имаш чувството, че си ударил нещо твърдо. Ако паднеш от тридесетина метра, чупиш кости. Може би умираш.

Звучеше странно, но не беше особено важно, докато разполагах със силовото поле на Проф, което ме пазеше, замаскирано като малка електронна кутийка на колана на водолазния костюм. Понеже Проф често разпределяше силата между няколко Възмездителя наведнъж, силовото поле щеше да отслабне с времето. Така в него можеха да проникнат фокусирани точки на натиск, например куршуми. Но падането във водата не би трябвало да е проблем.

— Тридесетина метра, така ли? Тази джаджа може да ме издигне толкова високо?

Ексел кимна.

— И още по-високо. Сам не можеше да достигне върховете на най-високите небостъргачи, но достигаше много от средните.

Мизи спря да бърника по гърба ми.

— Намалих потоците — обясни тя. — Така можеш да се упражняваш първоначално без толкова голяма сила.

— Нямам нужда от глезене.

Ексел ме погледна сериозно, после положи ръка на рамото ми.

— Дейвид, аз се шегувам със смъртта. Рискове на професията — научаваш се да се смееш на смъртта, когато тя те обгражда отвсякъде. Но ние вече загубихме примамката от отряда. Няма ли да е глупаво да загубим следващия човек на този пост по време на упражнение? Онова, което стана преди малко, лесно можеше да свърши с излитането ти във въздуха, последвано от падане по лице върху покрива с висока скорост.

Почувствах се глупаво. Поех дълбоко въздух.

— Разбира се. Имате право. — Защитата на Проф беше добра, но не безпогрешна. — В началото ще действам лекичко.

— Тогава се изправи, Убиецо на Стоманеното сърце, застани с гръб и да се заемаме.

24.

Оказа се, че трудността при използването на спирила не е заради мощта му. След половин час работа накарахме Мизи да увеличи мощността на водните струи, понеже така те даваха по-добра основа.

Трудността беше с равновесието. Да се мъчиш да останеш стабилен с две движещи се струи вода, които излизат от краката ти, беше като да се мъчиш да крепиш тенджера с жаби върху два полусварени спагета. И аз трябваше да правя това, като през цялото време лявата ми ръка е насочена към водата, за да не загубя мощност. За щастие, можех да ползвам дясната ръка за стабилизиране. На нея беше привързано нещо, което Мизи наричаше ръчен двигател. С него можех да изстрелвам струи вода, за да балансирам, обаче аз обикновено прекалявах с компенсирането.

Цялата работа беше доста сложна. Лявата ръка с поточния лъч трябваше да стои насочена към водата. С отваряне и затваряне дясната ръка нагаждаше мощността на струите, които излизаха от стъпалата ми, а палецът ѝ контролираше силата на ръчния двигател.

Но не можех да го ползвам за стабилизиране, ако забравех да го насоча накъдето падах. А когато човек опитва да жонглира в ума си с всичко дотук, това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Най-после успях да полетя стабилно на петнадесетина стъпки над водата. Носех се така, използвайки ръчния двигател, за да изстрелвам струя назад и да не падна, когато се катурвах в тази посока.

— Хубаво! — провикна се Ексел отдолу. — Като да ходиш с гъвкави кокили, а? Така го описваше Сам.

Е, стига човек да иска пешеходни сравнения. Загубих равновесие и рухнах във водата, отпуснах дясната ръка и спрях струите. Излязох плюейки, но се оставих да поплувам малко. Ексел и Мизи стояха над мен и гледаха надолу.

Повторното падане беше дразнещо, ала нямаше да се оставя да ме обезсърчи. С тензорите трябваше да се упражнявам със седмици, преди да ги овладея.

Нещо докосна крака ми.

Знаех, че сигурно е просто някакъв боклук, който се движи по ленивото течение, но сгърчих крака и инстинктивно свих юмрук. Затова, когато от краката ми се изстреля вода, аз се понесох назад като катер от плът. Почти веднага отпуснах ръката си, изненадан от лекотата, с която се придвижих.

Обърнах се с лице напред и крака назад, за да съм по корем, и пак пробвах струите. Усилих, докато се понесох с прилична скорост — горе-долу както видях Мизи да плува в деня преди да почне да ми дава указания. Проверих дали очилата и тапите за нос са сигурно нагласени.

После увеличих скоростта.

По някаква причина, макар краката ми да сочеха право назад, това ме изхвърли от водата и полетях точно над повърхността. Стана бързо. Минаха едва няколко секунди, преди да падна отново по лице.

Охо, рекох си, изплувах и отново излетях с плясък от водата. Отпуснах ръка, забавих ускорението и се изправих. Малката сила от струите ме издигна над водата някъде до кръста. Около мен водата вреше в подобен на поничка пръстен.

Доста бързо се бях върнал. Можех ли да се движа още по-бързо? Оставих се пак да потъна, после извадих крака и пуснах струите с пълна сила. Полетях с лицето напред като торпедо. Водата пръскаше от мен, а аз се движех нагоре-надолу, развълнуван от скоростта. Бях овладял това скоростно плуване доста по-бързо от летенето; толкова ми беше забавно, че почти забравих, че съм във водата. Най-сетне доплувах до другите и спрях струите.

Горе Мизи се мъчеше да си поеме дъх.

— Това — подхвана тя с просълзени очи — беше едно от най-смехотворните неща, които съм виждала.

— Всъщност искаше да кажеш „удивителни“ — изръмжах аз. — Видя ли колко бързо се движа?

— Приличаше на морска свиня.

— На удивителна морска свиня?

— Разбира се — отвърна тя през смях.

Ексел също се усмихваше до нея. Приклекна и се пресегна да ми помогне да изляза от водата, обаче аз задействах струите и се изстрелях под ъгъл. Успях да се приземя на покрива до тях, без да падна по лице, нищо че за целта ми трябваше много ръкомахане. Мизи пак се разсмя и ми метна хавлия. Настаних се на един от столовете. Треперех. Може и да беше пролет, но въздухът още беше хладен. Приех чаша горещ чай от Ексел, който се настани до мен и си сложи слушалката. Аз го последвах.

— Тази вода — заговорих тихо, по маниера на вавиларските Възмездители — не ми се струва толкова студена, колкото би трябвало да бъде. — Треперейки на открито, осъзнах, че във водата ми беше по-топло.

— Наистина — отговори Ексел. — А в южните части на Вавилар е още по-студена. Има течения, които се движат по улиците и носят тропическа топлина през цялата година, дори посред зима.

— Това звучи… — подхванах аз и млъкнах.

— Невъзможно? — предложи Ексел.

— Аха. Обаче си давам сметка колко глупаво звучи при всичко останало, което се случва в този град.

Ексел кимна. Поседяхме така. Аз дъвчех сандвича, който бях изровил от раницата си.

— Е, свършихме ли за днес? — попита Ексел.

— Не — отвърнах аз и се натъпках с последната хапка от сандвича. — Тук сме само от час или два. Искам да овладея това нещо. Само ми дайте да си почина минутка и пак се заемам.

Мизи седна и провери мобилния си.

— Вал казва, че точно сега Нютън е в Ийстбъро. Никакво движение насам. Не личи да са ни забелязали.

Кимнах и отпих от чая, докато обмислях. Чаят беше по-сладък, отколкото бях свикнал.

— Ще трябва да разберем каква е слабостта ѝ, стига да можем.

— Предпочитам да разберем слабостта на Разрушение — вметна Ексел. — Той ме плаши.

— Така и трябва.

Цялата ми седмица мина в мисли за Меган, ала навярно трябваше през повечето време да оставя Разрушение да занимава ума ми. Защо внезапно беше решил да изпари Хюстън? И много скоро след това още два града? Какво се беше променило и защо бях сбъркал за периода на телепортиранията му?

Измъкнах новия мобилен и потърсих в дигитализираната версия на моите бележки. Не се различаваше много от стария, но някои от подобренията на Мизи — например бавно зареждащият слънчев панел на гърба — изглеждаха полезни.

Спрях се на снимка на Разрушение, направена в Хюстън само няколко дни преди той да го унищожи. Бях изтъргувал половината от купоните си за две седмици, за да купя от едно момче във Фабриката тази снимка. То я беше получило от приятел. На снимката Разрушение седеше насред някакъв градски площад със скръстени крака и се обливаше в слънчева светлина със затворени очи и вдигнато към небето лице. Няколко дни по-късно Хюстън изчезна. Това ме шокира, понеже очаквах Разрушение да остане император на града с години, като Стоманеното сърце в Чикаго. Нищо от прочетеното за него не ме бе подготвило за това събитие.

Бележките ми за него се бяха оказали погрешни. Дълбоко погрешни, не само за силите му, но и за мотивите и намеренията му. Помислих малко, после намерих номера на Вал и натиснах бутона за повикване.

— Да — отговори тя тихо.

— Мизи казва, че още си на разузнаване.

— Аха. Какво ти трябва?

— Някой виждал ли е Разрушение да седи навън, на слънце? Искам да кажа, тук, в града?

— Не знам — отговори Вал. — За него се носят много слухове, но няма конкретна информация.

Погледнах Ексел, който седеше до мен. Той сви рамене и предложи:

— Мога да пробвам да науча още, ако искаш.

— Благодаря. Вал, просто си дръж очите отворени, става ли? Струва ми се, че Разрушение има нужда да се зарежда така. Поне го правеше в другите градове, преди да ги унищожи. Ще трябва да знаем, ако започне да прави така и тук.

— Разбрано — отговори Вал и прекъсна.

— Прекалено много се тревожим за него — каза Мизи. Тя седеше на ръба на покрива и лениво мяташе парченца тухла във водата.

Ексел тихичко се засмя и каза по линията.

— Е, той е онзи, който вероятно ще опита да стопи града, Мисури.

— Сигурно. Ами Зарево? — Мизи беше отправила поглед над водите, а челото ѝ беше нетипично навъсено. Ядосано. — Тя уби Сам. Тя се внедри сред Възмездителите и ни предаде. Тя също е огнен Епичен, като Разрушение. Защо не обсъждаме как да убием нея?

Огнен Епичен. Съвсем сигурен бях, че тя всъщност не е такава. Беше някакъв вид илюзионист. Честно казано обаче, не знаех мащабите на нещата, които можеше да прави. В образите, които създаваше, имаше нещо особено, ала не можех да го напипам.

— Какво ви каза Проф за Зарево? — полюбопитствах аз.

Мизи сви рамене.

— Имам досието ѝ от Възмездителите. Те обаче са мислели, че „тя“ е „той“. Огнена Епична; около нея има аура от пламък, която топи куршумите. Може да лети и да изстрелва огън.

Всъщност нищо от това не беше истина и Проф знаеше. Защо не беше казал на отряда, че Меган всъщност е илюзионист и няма способности за манипулиране на огъня? Със сигурност нямаше да го обясня. Не и когато не знаех защо Проф мълчи. Пък и щом Мизи се беше захванала с Меган, по-безопасно беше този отряд да не знае истинската ѝ същност.

— В досието обаче не се казва нищо за слабостта ѝ — продължи Мизи и ме погледна с надежда.

— Нямам представа каква е — казах аз. — Когато беше с нас, не изглеждаше лоша…

— Хубавичко ви е преметнала — съчувствено отговори Мизи. — Да, предполагам, че трябва да сме извадили късмет, задето не е опитала това с нас. Щеше да е още по-трудно, ако първо беше станала наша приятелка, а после да започне да ни избива. — Все още изглеждаше гневна, когато си донесе чаша чай.

Станах и оставих кърпата. Спирилът все още беше закачен за мен, джетовете бяха отзад на прасците ми, а ръкавиците — на ръцете ми.

— Ще поупражня още малко тази работа с плуването — казах аз.

— Само внимавай за хора — отвърна Ексел. — Не бива да те виждат. Не бихме искали да развалим репутацията на Възмездителите с такова глупашко държание.

— Иии, иии — пропя Мизи като делфин.

— Страхотно — рекох и се постарах да не се изчервя. — Благодаря ви. Много ме окуражихте. — Свалих слушалката и я пъхнах в непромокаемия джоб на водолазния костюм, после си сложих очилата и тапите за нос.

Скочих обратно във водата и обиколих покрива няколко пъти. Забавно беше, нищо че беше във вода. Пък и предполагах, че се движа достатъчно бързо, та акулите да не ме пипнат. Накрая прецених, че съм му хванал цаката, извърнах се от покрива и се отправих в откритите води на някогашния Сентръл парк. Сега представляваше обширно пространство, където нищо не нарушаваше повърхността — което беше отлично за мен, понеже означаваше, че не рискувам да се стрелна във водата и да се ударя в някой едва потопен покрив или стълб.

Почти свих дясната си ръка в юмрук и набрах скорост, после взех да плискам във водата — изскачах и се потапях отново и отново. В началото беше вълнуващо, после стана еднообразно. Насилих се да продължа напред. Трябваше да се усъвършенствам с този уред — предимството щеше да ни бъде нужно.

Явно силовото поле на Проф ме пазеше. Предполагах, че без неговата помощ главата и лицето ми щяха да получат повече удари. А така едва ги усещах. След като прекосих целия парк за минути, изскочих от повърхността, изстрелях се право нагоре, после успях да балансирам върху струите и да остана на място на двадесетина стъпки над океана. Като почнах да се накланям, вдигнах ръка и използвах по-малката струя на гърба на дясната ръкавица — онази, която се контролираше с палеца — за да се върна на място.

Развълнуван от това, че успях да запазя равновесие, аз се усмихнах и по случайност прекалих с корекцията с ръчния двигател. Стоварих се обратно в океана, но вече свиквах с това. Знаех как да отпусна мощността и постепенно да се насоча нагоре под ъгъл. Излязох от водата и за миг се оставих да се нося, доволен от напредъка.

После си спомних къде се намирам. Тъпата вода ми разваляше удоволствието от плуването. Изстрелях се настрани, където на повърхността се подаваше един малък покрив, и се покатерих върху него. Седнах и спуснах крака — почти не ме беше грижа, че са във водата — за да си почина.

След миг Регалия се появи пред мен.

25.

Скочих на крака, когато образът ѝ се избистри от една издигнала се фигура от вода. Веднага посегнах за пистолета си. Разбира се, не го носех. Не че щеше да има полза от него.

Знаехме, че тя може би наблюдава — във Вавилар човек винаги трябваше да предполага това. Можехме да излезем извън обсега ѝ, за да се упражнявам, но какъв щеше да е смисълът? Тя вече знаеше за спирила, пък и бяхме уверени, че не иска да ни убие. Поне не веднага.

Регалия стъпи на покрива, все още свързана с морето с едно водно пипало. Държеше изящна чаена чаша и когато приседна, зад нея се оформи стол от вода. Както и преди, беше в делови костюм и блуза. Белите ѝ коси бяха прибрани на кок. Тъмната ѝ афроамериканска кожа беше съсухрена и набраздена от бръчки.

— О, стой спокойно — каза ми тя над чашата чай. — Няма да те нараня. Само искам хубаво да те огледам.

Поколебах се. Можех да си представя тази жена като съдийка по телевизията — достолепна, но строга. В гласа ѝ звучеше тона на мъдра майка, която е принудена да се намеси в дребните разпри на незрелите си деца.

Била е и проповедник, припомних си аз от моите записки. Не ми ли цитираше Разрушение от писанието? Каква беше връзката тук?

Възмездителят в мен искаше да скочи във водата и да се махне с най-голяма бързина. Това беше една много опасна Епична. Никога не бях общувал така със Стоманеното сърце; държахме се много далеч от него до момента, когато капанът ни щракна.

Ала Регалия владееше водите. Скочех ли, щях да съм още повече в нейната власт.

Тя не иска да те убие, повторих си аз. Виж какво можеш да научиш. Действах противно на инстинктите си, но това ми се стори най-доброто.

— Как Джонатан е убил Епичния, който е притежавал тези сили? — попита Регалия и кимна към краката ми. — Знаеш, че за създаването на такива уреди обикновено е нужно да бъде убит някой Епичен. Във връзка с тези струи, винаги съм се питала как са успели Епичните да го направят.

Запазих мълчание.

— Борите се с нас — продължи Регалия. — Твърдите, че ни мразите. И въпреки това носите нашите кожи на гърбовете си. Онова, което наистина ненавиждате, е, че не можете да ни опитомите, както човек е опитомил зверовете. И затова ни убивате.

— Смееш да ми говориш за убийство? — попитах аз. — След онова, което направи, канейки Разрушение в този град?

Регалия ме изучаваше с безизразно лице. Остави чашата си настрани и тя се стопи, понеже вече не беше част от проекцията. Където и да се намираше в действителност, Регалия седеше на този стол, затова се постарах да запомня как изглежда. Беше просто дървен стол, без украси отстрани или на гърба, но може би щеше да ни подскаже къде е базата ѝ.

— Казвал ли ти е Джонатан какъв е? — попита Регалия.

— Твой приятел — отвърнах мъгляво. — Отпреди много години.

— Да — усмихна се тя. — И двамата бяхме направени Епични приблизително по едно и също време. — Наблюдаваше ме. — Не си изненадан да го чуеш? Значи знаеш. Предполагах, че той още поддържа преструвката.

— Знаеш ли — изстрелях в отговор, — че ако един Епичен не използва силите си, се връща към старата си същност? Ти нямаш нужда да те убием, Регалия. Просто спри да използваш силите си.

— Ах, само да беше толкова просто… — Тя поклати глава, като че наивността ми я забавляваше, после кимна по посока на водите в Залива Сентръл парк. Те се нагънаха и зашаваха. На повърхността се образуваха вълнички, които се меняха бързо като изражението на дете, заловено в плаващи пясъци от бонбони.

— Добре се учиш с този уред — продължи Регалия. — Наблюдавах упражненията на другия човек и на него му трябваше много повече време, за да привикне с тази сила. Твоите способности явно са вродени.

— Регалия — подхванах аз и пристъпих напред. — Абигейл. Не е нужно да бъдеш такава.

Ти…

— Не се дръж, все едно ме познаваш, млади човече — прекъсна ме Регалия тихо, но твърдо.

Заковах се на място.

— Ти си убил Стоманеното сърце — продължи тя. — Само заради това би трябвало да те унищожа. Останали са ни толкова малко цивилизовани места, а ти събори онзи, който не само притежаваше власт, но и развиваше здравеопазването? Дързост пред боговете, дете. Ако се намираше в моя съд, щях да се постарая да се озовеш в затвора до живот. Ако беше сред моето паство, щях да направя нещо още по-тежко.

— В случай, че не си забелязала — отвърнах аз, — Нюкаго върви отлично и без Стоманеното сърце. Точно както Вавилар би вървял отлично без теб. Нима не затова повика Проф тук? Защото искаш той да те убие?

Тя помълча и аз осъзнах, че може би съм казал твърде много. Дали не бях издал, че Проф е наясно с плана ѝ? Ала ако тя наистина искаше Проф да я спре, щеше да очаква той да е разбрал, нали? Наистина трябваше да внимавам повече. Регалия беше не само Епична; тя беше и юрист. Това беше като да сипваш къри на прах в лютив сос. Можеше да ме омотае с приказки. Но как можех да измъкна информация от нея, без да кажа нищо? Взех мигновено решение и скочих от покрива. Задействах спирила и полетях през водите на Залива Сентръл парк. Изскочих от водата след няколко минути и се приземих на един покрив далече на север от предишния.

— Съзнаваш колко нелепо изглеждаш, докато правиш това — каза Регалия и се издигна от водата, още преди новата ѝ форма да се е очертала напълно.

Аз викнах и се престорих на разтревожен. Напуснах сградата и се отправих по-далеч на север, докато не стигнах до най-северния край на залива. Изтощен, отново излязох от водата и седнах на един покрив. От челото ми се стичаше вода.

— Привърши ли вече? — попита Регалия, а столът ѝ отново се оформи от водата точно пред мен. Тя взе чашата чай.

— Мога да се появявам където пожелая, глупаво момче. Изненадана съм, че Джонатан не ти го е обяснил.

Не където пожелаеш, помислих аз. Имаш ограничен обсег.

А и тя току-що ми даде още две точки, които щяха да помогнат на Тиа да определи мястото ѝ. Плъзнах се от покрива във водата с намерението да плувам още веднъж и да проверя ще ме последва ли.

— Наистина си добър с уреда — отбеляза Регалия. Познаваше ли Наводняващия, Епичния, от когото произлизат тези сили? Аз го създадох, знай.

Спрях във водата до сградата, застинал като бръмбар, който току-що е открил, че майка му е изядена от богомолка.

Регалия отпи от чая.

— Какво каза? — попитах аз.

— О, значи това те интересува, така ли? Истинското му име беше Георги, дребен уличен бандит от Орландо. Изглеждаше обещаващ. Аз го направих Епичен.

— Не говори нелепици — отвърнах аз през смях. Никой не можеше да прави Епични. Разбира се, от време на време се появяваха нови. Макар повечето да съществуваха от около година след изгрева на Злочестие, знаех няколко забележителни Епични, които едва напоследък бяха проявили силите си. Но никой не знаеше защо или как.

— Толкова си убеден в отрицанието — поклати глава Регалия. — Мислиш ли, че знаеш много за света, Дейвид Чарлстън? Знаеш как работи всичко?

Престанах да се смея, но и за миг не ѝ повярвах. Някак играеше с мен. А каква беше играта ѝ?

— Питай Разрушение следващия път, когато го видиш — нехайно рече Регалия. — Стига да оживееш достатъчно дълго. Питай го какво направих с неговите сили, колко по-могъщи са те, въпреки онова, което отнех от него.

Озадачено вдигнах поглед към нея.

— Отнела си от него? — Какво искаше да каже с това? Какво би „отнела“ от един Епичен? И освен това, да не би да загатваше, че е увеличила силите на Разрушение? Това ли беше причината за липсата на забавяне между неговите телепортации?

— Не можеш да се бориш с мен — продължи тя. — Сториш ли го, накрая ще умреш, сам. Ще се бориш за въздух в някоя от тези сгради-джунгли, на стъпка от свободата. Последното, което ще видиш, ще е гола стена, върху която някой е разлял кафе. Окаян и жалък край. Помисли върху това.

Тя изчезна.

Качих се на покрива, отрих малко вода от очите си и седнах. Преживяването беше решително сюрреалистично. Докато си почивах, мислех върху казаното от Регалия. Много беше и колкото повече мислех, толкова по-тревожно ставаше.

Накрая скочих обратно във водата и доплувах при другите.

26.

Два дни по-късно стоях сам в библиотеката на нашата подводна база и гледах картата на Тиа. Точките, където бях видял Регалия, бяха отбелязани с червени карфици и малки удивителни знаци, надраскани върху хартията. Усмихнах се при спомена за вълнението на Тиа, когато постави карфиците. Макар математическата част на нейната работа да не ми беше особено интересна, крайният резултат определено беше.

Понечих да изляза, но се спрях. Във Фабриката се справях сносно с математиката, нищо че предметът не ми харесваше. Не можех да си позволя да мързелувам, само защото някой друг държеше нещата в ръцете си. Исках аз самият да знам. Насилих се да се върна и да разбера анотациите на Тиа. От онова, което успях да схвана накрая, моите точки бяха помогнали доста, но ни трябваха още данни от югоизточната част на града, преди наистина да определим къде е централната база на Регалия.

Излязох от библиотеката доволен. Нямах какво да правя. Което беше странно. В Нюкаго винаги имаше с какво да запълвам времето си, преди всичко заради Ейбрахам и Коуди. Видеха ли ме да мързелувам, двамата ми даваха работа — да чистя оръжия, да нося сандъци, да се упражнявам с тензорите. Каквото и да е.

Тук не ставаше така. Долу не можех да се упражнявам със спирила. А горе можех да излизам само при предварително планирани експедиции. Освен това, тялото ме болеше от часовете, които вече бях прекарал в плуване със спирила из града. Силовото поле на Проф ме пазеше от контузии, но не можеше да опази мускулите ми от напрягане.

Надзърнах при Тиа — вратата беше открехната — и от съсредоточения ѝ вид и шестте празни опаковки кола до стола ѝ разбрах, че не трябва да я безпокоя. Мизи беше в работилницата и с помощта на Вал поправяше една от моторниците. Когато влязох да си поговорим, Вал веднага ми се смръщи студено. Заковах се на прага, изтръпнал от погледа ѝ. През последните няколко дни Вал явно беше в още по-лошо настроение от нормалното. Мизи лекичко сви рамене, шавна с ръка и поиска от Вал гаечен ключ. Искри. Обърнах се и ги оставих. Сега какво? Трябваше да правя нещо. Въздъхнах и се отправих обратно към стаята си, където отново можех да се заровя в моите записки за Епичните. Подминах стаята на Тиа и се изненадах, когато тя подвикна:

— Дейвид?

Подвоумих се на вратата, после я бутнах.

— Аха?

— Откъде знаеше? — попита Тиа с наведена над лаптопа глава. Разярено пишеше нещо. — За Електричната.

Електричната. Епичната, която убихме, точно преди да тръгнем от Нюкаго. Нетърпеливо пристъпих напред.

— Намерила си още нещо? За миналото ѝ?

— Току-що узнах истината за нейните баба и дядо — отговори Тиа с кимване. — Опитали са да я убият.

— Тъжно, обаче…

— Отровили са напитката ѝ.

— Куул-ейд?

— Генерична, но достатъчно подобна. Старците били странна двойка. Обсебени от култове и стари истории. Било е подражателско убийство или опит за убийство, по примера на някаква по-стара трагедия в Южна Америка. Важното е, че Електричната — по-скоро, Емилин — била достатъчно голяма по онова време, за да разбере, че е била отровена. Изпълзяла на улицата, когато гърлото и устата ѝ почнали да горят, и някакъв минувач я откарал в болницата. След години станала Епична, а слабостта ѝ…

— Беше нещото, което почти я е убило — довърших развълнувано аз. — Това е връзка, Тиа.

— Може да е съвпадение.

— Не го вярваш — възразих аз. И как би могла? Това беше още една връзка, реална — като при Митоза, но още по-обещаваща. Оттам ли произлизаха слабостите на Епичните? От неща, които почти са ги убили?

Но как би могла слабата рок музика почти да убие някого, чудех се аз. Може би по време на турне? Някакъв инцидент. Трябваше да научим повече.

— Мисля, че съвпадението е възможно — отговори Тиа и най-сетне ме погледна в очите. — Обаче мисля също, че си заслужава разследването. Добра работа. Как се досети?

— В това трябва да има някаква логика, Тиа. Силите, слабостите, Епичните… кой бива избран.

— Не знам, Дейвид. Наистина ли трябва да има някакво разумно основание? В стари времена, щом връхлитало някое бедствие, всеки опитвал да го обясни, да намери причина. Нечии грехове. Гневни богове. Но природата невинаги ни предоставя причина, не и от вида, който ние искаме.

— Ще провериш, нали? — попитах аз. — Като при Митоза е. Най-малкото е подобно. Вероятно можем да намерим връзка със Стоманеното сърце и неговата слабост. Само човек, който не се боеше от него, можеше да го нарани. Възможно е в миналото да е бил почти убит от някого, който…

— Ще го проверя — спря ме Тиа. — Обещавам.

— Струва ми се, че не гориш от желание — настоях аз. Как можеше да е толкова скептична? Това беше вълнуващо! Революционно!

— Мислех, че сме над това. В началото лористите прекараха години в търсене на връзка между слабостите на Епичните. Решихме, че няма. — Тя помълча малко. — Но ми се струва, че времената бяха тежки. Комуникацията беше трудна, правителството се разпадаше. Тогава направихме и други грешки. Май няма да се изненадам да открия, че някои от решенията ни са били прибързани. — Тиа въздъхна. — Ще проверя по-задълбочено, макар Злочестие да ми е свидетел, че покрай Регалия напоследък нямам време.

— Мога да помогна — отговорих аз и пристъпих напред.

— Знам, че можеш. Ще те държа в течение на разкритията си.

Останах на мястото си. Бях решен да не си тръгна така лесно.

— Това беше отпращане.

— Аз…

— Хората, с които работя, са много потайни — прекъсна ме Тиа. — Намекнах им, че ти трябва да бъдеш допуснат до нашите редици, но ако го сториш, ще трябва да се откажеш от операциите. Достъпът до нашите знания означава да не поемаш рискове, за да не бъдеш пленен и разпитван.

Раздразнено изсумтях. Копнеех за възможността някой ден да се запозная с лористите на Тиа. Но нямаше да се откажа да действам като примамка, не и докато имаше Епични за убиване. Пък и без това да си лорист звучеше като зубърска работа.

С въздишка излязох от библиотеката. За съжаление това ме изправи пред същия проблем като преди. Какво да правя със себе си? Тиа нямаше да ме допусне до проучването, а Вал не искаше да се навъртам наоколо.

Кой би помислил, че животът в прекрасна подводна база може да е толкова скучен?

Бавно се отправих към моята стая. Коридорът беше тих, ако не се броят някакви далечни шумове, които отекваха откъм тъмния му дял. Смътни и драскащи, те ми се сториха като звън на микровълнова след приготвянето на полуготова пица. Подминах вратите една след друга и накрая стигнах до стаята на Ексел. Той беше оставил вратата широко отворена, а стаята беше облепена открай докрай с плакати с интересни сгради. Архитектурен маниак? Не бих го предположил, но пък всякакви предположения за Ексел ме затрудняваха.

Той самият изпълваше един грамаден стол до малка масичка, върху която беше разположена някаква старовремска машинария. Кимна ми и продължи да бърника машината. Тя издаваше жужене.

За пръв път този ден се почувствах добре дошъл. Влязох и седнах до него.

— Радио? — отгатнах аз, когато той взе да настройва честотите.

— И по-точно, скенер — отговори той.

— Нямам представа какво значи това.

— Просто ми позволява да търся сигнали, предимно местни, и да проверя мога ли да ги чувам.

— Колко… старомодно — рекох.

— Е, може би не толкова, колкото си мислиш. Това не е истинското радио, а само контролен механизъм. Потопени сме достатъчно дълбоко под водата, та да не мога да улавям добър сигнал тук. Истинското радио е скрито горе.

— И все пак — радио? — аз почуках по новия си мобилен. — Разполагаме с нещо по-добро.

— А повечето хора горе — не — развеселено отвърна Ексел. — Да не мислиш, че хората, които се веселят и мързелуват в този град, разполагат със средства за мобилни? При това от Фабриката?

Замислих се. В Нюкаго мобилните бяха нещо обичайно, понеже Стоманеното сърце имаше сделка с Фабриката. Макар да изглеждаше алтруистично от негова страна, истината беше по-проста. Когато всички имаха мобилни, той можеше да им налага „програми за подчинение“ и други предупреждения, за да ги държи под строй. Очевидно Регалия не разполагаше с нищо подобно.

— Радио — рече Ексел и почука по приемника. — Някои неща просто работят. В простотата има елегантност. Ако бях горе и водех относително нормален живот, бих предпочел радио пред мобилен. Мога да поправя радиото; знам как работи. Само Злочестие знае какво става вътре в разните модерни джаджи.

— А как се захранва радиото? — попитах аз.

Ексел поклати глава.

— Тук, във Вавилар, радиото просто работи.

— Искаш да кажеш…

— Няма обяснение — отвърна той и сви грамадните си рамене. — Нищо друго не работи без източник на енергия. Миксери, часовници, каквото и да пробваш. Не ще да работи. А радиото се включва, даже и да няма батерии вътре.

Потреперих. Това ме уплаши повече и от странните светлини в мрака. Радио с призрачно захранване? Какво ставаше в този град?

Ексел явно не се тревожеше. Настрои радиото на друга честота, извади писалката си, приведе се и почна да пише. Примъкнах стола си по-наблизо. Доколкото успях да разбера, просто слушаше случайни разговори на хората в града. Взе няколко бележки и смени честотата. Послуша новата честота известно време, без да записва, и мина на следващата, където вече дращеше енергично.

Наистина знаеше какво прави. Бележките му бяха спретнати и ефикасни. Явно следеше дали някои хора не разговарят кодирано. Взех един от листовете му от масата. Ексел ме изгледа, но не ме спря.

Като че ли следеше и за споменавания на Регалия и разкази за нейно непосредствено появяване. Разполагаше главно със слухове, но аз останах впечатлен от подробните му записки и от заключенията, които правеше. Някои бележки сочеха, че честотата е била заглушена или пълна със статичен шум, но той успяваше да пресъздаде цели разговори. Думите, които действително беше чул, бяха подчертани, а останалото беше допълнено.

Вдигнах поглед от листа.

— Ти си погребален агент — подзех скептично.

— Трето поколение — с гордост отговори той. — Присъствах на балсамацията на родния ми дядо. Саморъчно подпъхнах памук под клепачите му.

— А това в училището за погребални агенти ли го преподават? — попитах аз и вдигнах листа.

— Не — ухили се Ексел. — Това го научих в ЦРУ.

— Ти си шпионин? — потресено възкликнах аз.

— Ей, даже и в ЦРУ им трябваха погребални агенти.

— Ъъ, не, не мисля, че са им трябвали.

— Повече, отколкото си мислиш — отговори Ексел и настрои приемника на друга честота. — Едно време имаше стотици като мен. Разбира се, не всички бяха погребални агенти, но нещо подобно. Хора, които имаха нормален живот, обикновена работа, и бяха разположени на места, където можеха да направят по някоя добрина тук и там. С години преподавах погребални науки в Сеул, а нощем с моя екип слушахме радиото. Всички си представят, че шпионите са от типа „коктейли и папийонка“, но всъщност нямаше много такива. Повечето бяхме средностатистически хора.

— Ти? Средностатистически?

— В разумните граници на вероятното — рече Ексел.

Открих, че се усмихвам.

— Не те разбирам, Ексел — казах и взех друг лист от купчината. — Онзи ден почти ми се стори, че симпатизираш на безделниците, които се тълпят в този град.

— Наистина им симпатизирам. Би ми харесвало да не правя нищо. Хората никога не отиват на война заради „безделниците“.

— Казва бившият шпионин.

— Бивш? — отвърна Ексел и размаха молив към мен.

— Ексел, ако никой не променя света, ако никой не работи да го направи по-добър, ние ще изпаднем в застой.

— Мога да преживея застоя, ако означава да няма война. Да няма убийства.

Не бях сигурен, че съм съгласен. Може и да бях наивен, понеже не бях преживял нито една война между хора. Животът ми мина под знака на конфликта с Епичните. Обаче предполагах, че светът щеше да е доста скучен, ако всичко, което хората правеха, беше да си стоят същите.

— Добре де, няма значение — продължи Ексел. — Това не може да стане. Сега работата ми е да направя всичко по силите си, та хората да могат да живеят както намерят за добре. Ако това означава да се пекат на слънце и да не се тревожат, добре за тях. Поне някой в тоя окаян свят се радва на живота.

Продължи да пише. Можех да поспоря още, но открих, че няма да е от сърце. Ако това го мотивираше да се бори с Епичните, така да е. Всеки от нас си имаше свои причини.

Оставих вниманието ми да се привлече към страница с бележки по една специфична тема: Зората, митичният Епичен, който уж накарал растенията да растат и боята да свети. Страницата на Ексел беше пълна с бележки за хора, които обсъждат Зората, молят му се или ругаят с неговото име.

Разбирах защо хората толкова се интересуват от Зората. Вавилар не можеше да съществува без него, който и да беше той. Но, според докладите, той беше в този град дълго преди идването на Регалия. Смеех ли да се надявам да е истина съществуването на така добронамерен Епичен? Епичен, който не убиваше, който дори не властваше, а караше храната да расте и светлината да свети? Кой създаваше този рай в сградите в стария Манхатън?

— Ексел — казах аз и вдигнах поглед от листа. — Ти живееш тук от известно време.

— Откак Проф ни нареди да се внедрим — отвърна грамадният мъж.

— Мислиш ли, че Зората е истинска личност?

Той потропа за малко с молива върху бележника, после го остави и се пресегна да вземе изпод стола опаковка портокалова напитка. С връзки човек можеше да си я достави от Шарлът, също като колата. Там имаше един Епичен, който много обичаше газираните напитки и плащаше за поддръжката на машините.

— Видял си бележките ми — отговори Ексел и кимна към листа, който гледах. — Тази страница е само една от многото. Отварям си ушите за споменавания на Зората още от самото си идване тук. Той е истински. Твърде много хора говорят за него, та да не е.

— Много хора говорят за Бог — отвърнах аз. — Или поне говореха.

— Защото и той е истински. Предполагам, че не си вярващ.

Не бях сигурен. Бръкнах под блузата си и извадих подаръка от Ейбрахам. Стилизираното S, което беше символ на Верните. В какво вярвах? С години моята „религия“ беше смъртта на Стоманеното сърце. Боготворях тази цел така страстно, както всеки старовремски монах в манастир.

— Е, аз никога не съм бил от типа на мисионерите и смятам, че Бог може да е тема за разговор някой друг път — каза Ексел. — Но що се отнася до Зората, имам разумно основание да съм убеден, че е истински.

— Хората тук го боготворят.

— Добре, те може и да са чалнати — отговори Ексел и надигна напитката си. — Обаче са мирно племе, нали? Значи, тяхна си работа.

— А техният Епичен? Зората мирен ли е?

— Така изглежда.

Танцувах около въпроса. Трябваше да кажа какво точно имам предвид. Приведох се напред.

— Ексел, мислиш ли, че е възможно Епичните да са добри.

— Разбира се. Всички имаме свободна воля. Това е божествено право.

Седнах умислено.

— Виждам, че не си съгласен.

— Всъщност, съгласен съм — отговорих аз. Трябваше да вярвам, че е възможно Епичните да са добри. Заради Меган. — Искам да намеря начин да привлека някои Епични на наша страна, но Проф ме мисли за глупак. — Прекарах ръка през косата си. — През половината време смятам, че е прав.

— Е, Джонатан Федрус е велик човек. Мъдър човек. Но веднъж го видях да губи на покер. Тоест, имаме емпирично доказателство, че той не знае всичко.

Усмихнах се.

— Мисля, че твоята цел е достойна, Убиецо на Стоманеното сърце. — Ексел се поизправи в стола и ме погледна в очите. — Не мисля, че можем някога сами да победим Епичните. Ще ни трябва много повече огнева мощ. Може би всичко, от което светът се нуждае, са няколко Епични, който открито да се противопоставят на останалите. Нищо толкова драматично, колкото религията на Верните. Никакви мистични пришествия на благодатни ангелски Епични. Само един-двама, които са готови да кажат „Ей, това не е правилно“. Ако всеки, включително Епичните, знае, че има друга възможност, това навярно ще промени всичко.

Кимнах.

— Благодаря ти.

— За какво ми благодариш? Че ти избърборих несвързаните си мисли?

— Точно така. Имах нужда да поговоря с някого. Тиа е прекалено заета, а Вал явно ме мрази.

— Ами. Ти просто ѝ напомняш за Сам. Спирилът беше негова рожба, нали знаеш.

Е, това май обясняваше нещата, нищо че не беше честно.

— Аз…

— Чакай малко — каза Ексел и вдигна ръка. — Слушай.

Насочих вниманието си към радиото и се съсредоточих да разбера думите. Докато разговаряхме, статичният шум беше постоянен, но не си бях дал сметка, че в дълбочина се чуват смътни гласове.

— … аха, виждам го — каза един глас. — Просто си седи на покрива в Търтъл Бей.

— Прави ли нещо? — попита втори глас. Честотата пращеше от статичен шум.

— Не. — Първи глас. — Очите му са затворени. Лицето му е обърнато към небето.

— Разкарай се оттам, Майлс. — Втори глас. Уплашен. — Той е опасен. Преди две седмици уби много хора.

— Аха. — Първи глас. — Ама защо просто си седи…?

Ексел вдигна поглед към мен.

— Разрушение? — попита той.

Аз кимнах. Призля ми.

— Ти предположи, че ще го направи — продължи Ексел. — Добро предположение.

— Ще ми се да не бях прав — отвърнах аз, блъснах стола си назад и станах. — Трябва да намеря Проф.

Разрушение беше почнал да трупа слънчева светлина, както беше направил в Хюстън, Албъкърки и накрая в Сан Диего.

Ако бях прав, градът нямаше да преживее следващата му стъпка.

27.

Намерих Проф в заседателната зала, онази с голямата стена-прозорец, гледаща към океана. Днес водите бяха по-бистри от последния път, когато бях тук, и успях да видя далечни сенки, тъмни и четвъртити. Това бяха сгради. Призрачен силует на град под водата.

Проф, облечен в черната си престилка, стоеше с ръце зад гърба и гледаше навън в дълбините.

— Проф? — повиках го аз и се завтекох в стаята. — Ексел току-що прихвана един разговор. Някой е забелязал Разрушение. Той складира енергия.

Проф продължи да се взира в дълбините.

— Като в Хюстън — подсетих го аз. — В дните преди да разруши целия град. Сър?

Проф кимна по посока на потопения град.

— Никога не си идвал тук преди градът да потъне, нали?

— Не — отговорих аз и опитах да не обръщам внимание на ужасния прозорец, през който той гледаше.

— Редовно идвах в града. На театър, на пазар, понякога само на разходка. Струваше ми се, че най-скромните закусвални в Манхатън предлагат по-добра храна от най-добрите ресторанти у дома. А най-хубавите места… А, спомням си как миришеше…

— Ъм, да. Разрушение?

Той кимна отривисто и се извърна от прозореца.

— Тогава да вървим да видим.

— Да видим?

— Ти и аз — каза Проф и закрачи. — Ние сме примамка. Ако има опасност, ние отиваме да проверим.

Хукнах след него. Нямаше да споря. Всяко извинение да изляза от базата беше добро. Но Проф не се държеше по присъщия си начин. Той обичаше да планира. В Нюкаго рядко тръгвахме без внимателно обмисляне, дори на разузнавателна мисия.

Излязохме в коридора и минахме покрай стаята, където работеха Вал и Мизи.

— Взимам подводницата — съобщи им той, без даже да ги погледне. Избързах да го настигна, хвърлих поглед назад и свих рамене. Мизи, объркана, беше подала глава през вратата след нас.

Забързах и изтичах пред Проф да взема пушката си от шкафа с оръжията. Подвоумих се и освен нея грабнах и раницата със спирила.

— Не би трябвало това да ти е нужно — отбеляза Проф на минаване край мен.

— Значи мислиш да не го взимам?

— Не, разбира се.

Метнах раницата през рамо и настигнах Проф, когато той влезе в тъмнината на помещението с дока. Тук следвахме опънати въжета, които да ни насочват по пътя към подводницата. Защо ли, питах се аз, се чувствам като куче, току-що погълнало ръчна граната? Нямаше от какво да се притеснявам, това бе Проф. Големият Джон Федрус. Излизахме заедно на разузнавателна мисия. Би трябвало да съм въодушевен. Проф отвори люка на подводницата и се покатерихме. Щом слязохме, аз заключих люка, а Проф включи бледожълто аварийно осветление. Махна ми напред, за да седна на мястото на втория пилот, и задейства машината. Секунди по-късно се движехме из спокойните дълбини и аз трябваше да гледам през още един прозорец — челото на съда — още повече вода.

— Така… нужно ли ти е да знаеш накъде вървим? — попитах най-накрая.

— Да.

Лицето му беше призрачно огряно от жълтата светлина.

— Е, чухме ги да произнасят думите „Търтъл Бей“.

Проф направи бавен завой с подводницата.

— Мисури ми казва, че ставаш добър със спирила.

— Даа. Искам да кажа, упражнявам се. Не ме бива толкова, та да кажа, че съм добър, но най-накрая може и да стана.

Мобилният ми изписука тихо. Потръпнах, после го издърпах.

Новият имаше различно копче за изключване на звука, а аз винаги забравях да го натисна. Използваше старата ми конфигурация, тъй че всеки, който я познаваше, можеше да се свърже с мен, но съобщението на екрана беше от някой, когото не разпознах.

Окей, да си говорим — гласеше то.

— Това е добре — продължи Проф. — Тензорите няма да ти бъдат от особена полза тук.

— Не знам — отвърнах аз и опитах да отгатна кой ми изпраща съобщение. — Когато се биехме в сградата с офисите, можеше да се окаже от полза да се промъкнеш неочаквано през някоя стена.

— Спирилът ще е по-полезен — рече Проф. — Засега се съсредоточи върху него. Не искаме да смесваме силите. Може да причини интерференция.

Интерференция? Каква интерференция? Не бях чувал за нещо подобно. Разбира се, не знаех много за тази технология, но ако такава интерференция бе проблем, не би ли засегнала и силовото поле, което Проф ми даваше?

Мобилният избръмча отново. Бях изключил звука, но не бях спрял вибрациите. Там ли си, Колене? — пишеше в съобщението.

Сърцето ми подскочи.

Меган? — набрах аз в отговор.

Кой друг да бъде, слонце такъв?

Проф ме изгледа:

— Какво става?

— Ексел ми пише съобщения — излъгах аз. — С още информация как да намерим Разрушение.

Проф кимна и отново насочи поглед напред. Бързо пратих съобщение на Ексел с въпроса дали има повече информация къде е Разрушение — за всеки случай, ако Проф го попиташе по-късно.

Мобилният ми светна почти веднага и съобщи, че някой друг е видял Разрушение. Последва упътване към сградата.

През това време Меган отново прати съобщение.

Наистина имам нужда да говоря с теб за нещо.

Времето не е много подходящо, отговорих аз.

Супер. Чудесно.

От сбития отговор ми призля. Отблъсквах я, след като по-рано практически я бях умолявал да говори с мен? Хвърлих поглед към Проф. Изглеждаше погълнат от навигирането и подводницата не се движеше бързо. Вероятно имах много време.

Колко подозрително щеше да бъде?

Е, може би мога да отделя малко време за чат. Натиснах ИЗПРАТИ.

Нямаше отговор.

Искри. Защо всичко трябваше да става наведнъж? Чаках за отговор, двигателите на подводницата се въртяха, по бузите ми се стичаше пот. Седнал отпред, човек можеше да види как пред него се е прострял целият подводен свят и като че преминава в безкрайност. От мисленето за цялото това нищо косата ми настръхна.

Приведох се над мобилния и изпратих друго съобщение до Меган.

Знаеш ли защо Регалия твърди, че може да създава Епични?

Този път отговорът дойде почти веднага:

Какво е казала?

Каза ми, че е превърнала някого в Епичен, отвърнах аз. Явно смяташе, че това ще ме уплаши. Май искаше да реша, че не можем да отвръщаме, понеже тя може да изпраща срещу нас нескончаема върволица Епични.

Ти какво ѝ каза? — попита Меган.

Не си спомням точно. Сякаш ѝ се изсмях.

Никога не си бил особено умен, Колене. Тази жена е опасна.

Но в един момент тя направо ни държеше в ръката си! — продължих аз. — И ни остави да се измъкнем. Не мисля, че ни иска мъртви. Както и да е, защо според теб би казала нещо тъй смехотворно? Наистина ли е смятала, че аз бих повярвал, че тя може да превърне някого в Епичен?

Известно време Меган не отговаряше.

Наистина трябва да се срещнем, най-накрая ми написа тя. Къде си ти?

Запътил съм се право към града, обясних аз.

Чудесно.

Проф е с мен, добавих аз.

О.

Можеш да се видиш и с двама ни, писах аз. Да кажеш каквото имаш. Той ще те изслуша.

По-сложно е, възрази Меган. Аз шпионирах за Стоманеното сърце и се внедрих в екипа на Проф. Стане ли дума за безценните му Възмездители, Федрус заприличва на майка-мечка с малките ѝ.

А? — продължих аз. — Не, не е така.

Какво?

Не мисля, че това сравнение е добро, Меган. Проф е мъжки, значи не може да бъде майка-мечка.

Дейвид, ти си абсолютен и съвършен слонце.

Можех да дочуя усмивката в тона ѝ. Искри, тя ми липсваше.

Но все пак съм симпатичен, нали? — контрирах аз.

Пауза, по време на която усетих как се потя.

Щеше ми се да е толкова лесно, появи се съобщението ѝ най-накрая. Наистина много ми се ще.

Може да стане, продължих аз. Все още ли искаш да се срещнем?

Ами Федрус?

Ще намеря начин да се откача от него — написах аз, когато Проф започна да извежда подводницата към повърхността. Ще ти пиша по-късно. После пъхнах мобилния в джоба си.

— Пристигнахме ли? — попитах аз.

— Почти — отговори Проф.

— Твърде тих беше при това плаване.

— Опитвах да реша дали да те върна в Нюкаго или не.

Думите ме удариха като куршум от Специален 44 калибър. Примигнах и затърсих какво да отговоря.

— Но… когато дойдохме тук, ти каза, че ме водиш, защото ти трябвам.

— Синко — кротко произнесе Проф, — ако си мислиш, че не мога да убивам Епични без теб, то явно имаш ниско мнение за моите умения. Реша ли, че не бива да бъдеш част от тази операция, приключваш. Точка.

— Но защо ще решаваш така?

Известно време Проф управляваше мълчаливо и бавно прекарваше подводницата покрай голямо парче носещи се по водата отломки — приличаше на количка за хотдог.

— Ти си добър за примамка, Дейвид — обясни Проф. — Мислиш бързо и решаваш проблеми. Имаш отлични инстинкти под огън. Дързък си и агресивен.

— Моля?

— И си точно такъв тип човек, какъвто през годините избягвах да вземам.

Намръщих се.

— Не си ли забелязал? — попита Проф.

След като го спомена… Помислих си за Коуди, и за Ексел, за Ейбрахам, и за Мизи. Дори и Вал, до известна степен. Не бяха пищовлии, от вида „стреляй“. Бяха сдържани, внимателни, действаха неприбързано.

— Забелязал съм — отвърнах аз. — Но не го бях схващал досега.

— Възмездителите не са армия — продължи Проф. — Дори не сме поделение на специалните части. Ние залагаме капани. Ние сме търпеливи и консервативни. Ти не си нито едно от тези неща. Ти си фишек, ти винаги ни подтикваш да действаме, да променим плана. Това е посвоему добре. Ти мислиш в голям мащаб, синко. За постигането на големи цели трябват хора с големи мечти.

Той се обърна към мен; подводницата се носеше бавно и нямаше нужда от управлението му.

— Но не мога да не мисля — поде той, — че нямаш намерение да се придържаш към плана. Искаш да защитиш Регалия и изпитваш симпатии към един предател. Ти имаш аспирации. Затова ще ми кажеш веднага нещата, които криеш от мен. И тогава ще решим какво да правим с теб.

— Сега? — запитах аз.

— Сега.

Проф ме погледна в очите.

— Карай направо.

28.

Той се втренчи в мен и аз се изпотих. Искри, този човек можеше да бъде сериозен. Искаше да се преструва, че това е тиха, внимателна група — и наистина, тя беше такава. Ако не броим него. Той беше като мен. Винаги е бил.

И затова разбирах колко наистина сериозен е той. Облизах устни.

— Планирам да заловя един от Епичните на Регалия — започнах аз. — Когато ударим Нютън, искам да опитам да я неутрализирам, вместо да я убивам — и после искам да я заловя. Както направихме с Едмънд в Нюкаго.

Проф ме изгледа за един момент, после като че се отпусна, все едно нещата не са толкова зле, колкото е очаквал.

— Какъв е смисълът?

— Така, ние знаем, че Регалия е двулична. Планира нещо повече от това, което сме успели да отгатнем.

— Възможно е.

— Вероятно е. Ти си казвал, че е хитра. Загатвал си, че е много внимателна и много умна. Искри, Проф, ти трябва да се притесняваш, че тя дори и сега разиграва всички ни.

Той се извърна от мен.

— Ще призная, че това ми е минавало през ума. Абигейл има навика да… поставя хората, включително и мен, на места, където ги иска.

— Да, тя те познава. Знае какво ще направиш.

Въодушевлението ми нарасна — май можеше и да съм се измъкнал от лошо положение.

— Следователно няма да очаква да опиташ отвличане. Твърде е дръзко и въобще не съответства на методологията на Възмездителите. Помисли си обаче какво може да донесе това! Нютън може да знае какво е намислила Регалия — поне ще знае как Регалия набира тези други Епични.

— Съмнявам се, че ще научим много — възрази Проф. — Абигейл не споделяше такава информация.

— Е, в най-лошия случай Нютън може да ни посочи местата, в които Регалия се е появявала пред нея — настоях аз. — Което ще ни помогне за картата ни. Има и шанс тя да знае повече. Нали?

Проф тупна по лоста за управление на подводницата; мехуроподобният прозорец пред него светеше с прецедената светлина отгоре.

— А как планираш да я накараш да говори? Изтезания?

— Хм, всъщност се надявах, че като ѝ пречим да използва силите си… разбираш ли… ще я направим добра или нещо такова.

Той вирна вежда към мен.

— Това стана с Едмънд — отбранително продължих аз.

— Едмънд не е бил убиец преди трансформацията си.

Да, това беше истина.

— Освен това — подзе Проф — Едмънд е добър, понеже дарява силите си — като мен. Той не е „станал добър“. Преди всичко той просто не е бил зъл. Ти имаше предвид, но не пожела да го кажеш от страх да не ме ядосаш, че Зарево изглеждаше добра, когато беше с нас. Надяваш се, че като попречиш на Нютън да използва силите си, ще можеш да докажеш, че същото нещо при Зарево ще върне Меган при теб.

— Може би — потвърдих аз и се сринах в стола си.

— Притеснявах се, че тъкмо нещо такова обмисляш — довърши Проф. — Би могъл да изложиш на опасност целия екип, преследвайки собствените си цели, Дейвид. Не можеш ли да го видиш?

— Мога — отвърнах аз.

— Това ли е всичко? — попита ме Проф. — Няма други потайни заговори?

Изстинах. Меган.

— Това е всичко — чух се да казвам аз.

— Е, смятам, че не е толкова зле — и Проф пусна въздишка.

— Значи оставам във Вавилар?

— Засега — отговори Проф. — Злочестие. Ти или си точно това, от което Възмездителите се нуждаят и са се нуждаели в продължение на години… или си въплъщение на безразсъдния героизъм, който сме имали мъдростта да избягваме. Все още не мога да реша.

Насочи подводницата право към потопена постройка с дупка в страната. Много приличаше на мястото, където стояхме на док, но беше различна сграда. Влязохме през отвора като голяма пуканка, хлътнала в пастта на разлагащо се животно. Във вътрешността Проф натисна лоста и изпусна струя веро във водата, за да отслаби повърхностното напрежение и да попречи на силите на Регалия. Изключи светлините и ни изкара на повърхността.

Излязохме опипом, намерихме въжетата и те ни преведоха през коварно, наполовина потопено под водата мостче до стълба. Не можех да видя кой знае какво; такава беше и целта.

— Нагоре по стъпалата — прошепна Проф по линията. — Проучихме сградата за потенциална база преди да намерим другата. Мястото е неизползвано, достатъчно далеч от кварталите е и към него не водят мостове. Горната част на зданието се състои от частни офиси, които би трябвало да дават добър изглед към въпросния покрив.

— Разбрано — обадих се аз; държах пушката в едната ръка и раницата на другото рамо и напипах вратата.

— Ще се върна в подводницата, за да съм готов да се измъкна бързо — обясни Проф. — Нещо в цялата тази работа не ми харесва. Имай готовност да бягаш; ще оставя входа отворен.

Замълча и усетих как ръката му стиска рамото ми.

— Не прави никакви глупости.

— Не се притеснявай — нашепнах аз по връзката. — Аз съм експерт по глупостите.

— Ти си…

— Просто мога да забелязвам глупостта, понеже я познавам твърде добре. Както един екстерминатор познава гадините и може да забележи къде са били, нали? Аз съм такъв. Глупинатор.

— Не произнасяй отново тази дума — рече Проф.

Е, за мен имаше смисъл. Той ме пусна, аз отворих вратата и пристъпих. След като я затворих, привързах мобилния на рамото си и включих светлината. Стълбата водеше нагоре през тъмен, влажен, полуизгнил наклон. Като забравеното стълбище, което можеш да видиш в някой стар филм на ужасите. Само дето хората в тези филми не бяха въоръжени с автоматична пушка Готшалк с електронно-компресирани пълнители и прибор за нощно виждане. Усмихнах се, изключих мобилния, вдигнах пушката и задействах нощното виждане. Според Проф мястото било изоставено, но най-добре беше човек да се увери.

Изкачвах стълбите внимателно с пушка на рамо. Все още не бях напълно доволен от Готшалк. Старата ми пушка беше по-добра. Вярно, че от време на време засичаше. Не беше и автоматична, а и най-малко веднъж месечно прицелът ѝ трябваше да се настройва. А и… е, просто си беше по-добра. Това е.

Меган би се изсмяла на това, помислих си аз. Сантименталности за несъмнено по-лошо оръжие? Само глупак би направил това. Работата е, че приказваме така, но май всички ставаме сантиментални покрай оръжието си. Посегнах към хълбока си и внезапно разбрах, че не ми харесва повече да не нося пистолета на Меган. Трябваше да се снабдя с някакъв заместител.

На върха на дългата стълба влязох в някога добре обзаведена приемна. Сега обрасла с вездесъщата растителност на Вавилар, тя беше цялата в мрак и лиани. Никакви прозорци не пускаха светлина в стаята и въпреки че от дърветата капеха плодове и застилаха пода, те не светеха. Това ставаше само след падането на нощта.

Запридвижвах се внимателно напред и настъпвах стари отчети за разходи и други книжа. Стаята вонеше ужасно — на гнило и плесен. Вървях и се усетих странно ядосан на Проф. Какво искаше да каже с „безразсъдния героизъм?“ Не трябваше ли да бъдем герои? Баща ми бе очаквал героите. Вярвал беше в тях. Умря, защото вярваше в Стоманеното сърце.

В това отношение беше глупав. Но по някакъв начин осъзнавах как все повече искам да бъда същият глупак. Нямаше да се чувствам виновен, че опитвам да помагам на хората. Проф можеше да говори каквото си иска, но дълбоко вътре той чувстваше същото. Съгласи се да отстрани Стоманеното сърце, защото схвана, че Възмездителите не са достатъчно видими. Той щеше да вземе правилните решения. Щеше да спаси този град.

Проф бе герой. Епичният, който се сражава за човечеството. Просто трябваше да го признае. И…

Нещо изхрущя под крака ми.

Замръзнах и отново огледах стаичката през прицела.

Нищо. Свалих оръжието и включих светлината си. Какво, в името на сянката на Злочестие…?

Настъпих купчинка малки неща, израсли от лианата в основата на едно от дърветата. Странните растителни пипала излизаха изпод кората, като мустаците на маскиран човек. Трябваше да погледна по-отблизо какво виждам, понеже можех да се закълна, че на върховете им има… бисквитки. Да, бисквитки. Коленичих и известно време се порових из тях. Издърпах късче хартия.

Бисквитки с късметчета, помислих си аз. Растат от дървото.

Развих хартийката и прочетох думите.

Помогнете ми.

Страхотно. Отново бях във филма на ужасите.

Обезпокоено отстъпих и поставих оръжието в позиция. Отново огледах стаята и светнах с мобилния си в сенчестите ъгли зад стволовете на дърветата. Нищо не скочи върху мен.

Когато се убедих, че съм сам, наведох се пак към бисквитките, затърсих из тях и прочетох други хартийки. На всичките пишеше Помогнете ми или Тя ме държи в плен.

— Дейвид? — прозвуча гласът на Тиа в слушалката ми. — На позиция ли си вече?

Подскочих почти до тавана.

— Ъъ, не още — отвърнах аз и натъпках част от хартийките и парченцата бисквита в джоба си.

— Току-що се натъкнах на нещо. Ъъ… някой някога да е докладвал за бисквитки, които растат от плодните дървета?

Тишина по линията.

— Бисквитки? — попита Тиа. — Дейвид, да не ти е зле нещо?

— Е, напоследък имам малко лошо храносмилане — отбелязах аз и тръгнах към другата врата на стаята, зад някакво разлагащо се секретарско бюро. — Но не мисля, че то ме кара да си въобразявам бисквитки. Обикновено лошото храносмилане причинява точно илюзии за чийзкейк.

— Ха-ха — сухо изрече Тиа.

— Вземи образец — нареди Проф. — Продължавай напред.

— Изпълнено — отговорих аз, заслушах се на вратата, после я блъснах и проверих всеки ъгъл на съседната стая. Беше празна, но два широки прозореца хвърляха светлина върху мен. Представляваше директорски кабинет, застлан с нападали книги и метални дрънкулки — като малките неща с топчета, при които вдигаш едното и то дразнещо изщраква в останалите. Тук растяха само две дървета, по едно от всяка страна на стаята, и пускаха ластари по библиотеките на всяка стена.

Продължих напред, стъпвах през отломките, правех всичко по силите си да се движа приведен и доближих големите прозорци. Сградата беше усамотена, посред океана. В основата ѝ се разбиваха вълни и водата долу се пенеше. В далечината, през някакъв залив, други постройки стърчаха над повърхността на океана. Самият Вавилар.

Застанах на колене, оставих раницата настрана и подадох дулото на пушката през счупено място на прозореца. С око на прицела избрах увеличение до десет пъти. Работеше прекрасно — спокойно можех да виждам на петстотин метра; всъщност, обзалагам се, че можех да докарам до две хиляди метра с достатъчно подробности.

Искри. Не бях произвеждал такива изстрели. Биваше ме с пушката, но не бях трениран снайперист. Не вярвах Готшалк изобщо да има обсег за такъв изстрел, при все че прицелът беше чудесен да надзърташ насам-натам.

— На позиция съм — обадих се аз. — Коя е сградата?

— Виждаш ли оная с острия връх? — включи се Ексел по линията. — До двата плоски покрива?

— Аха — отговорих аз и увеличих образа. Разстоянието си го биваше, но не беше проблем за отличното увеличение на оръжието.

А ето го и него.

29.

Разрушение изглеждаше като в двата случая, в които го бях виждал, само дето си беше свалил ризата, черния тренчкот и очилата и те лежаха захвърлени на покрива до меча му. Превързаните му гърди бяха голи, седеше със скръстени крака, лицето с козята брадичка извърнато към небето, затворил очи. Стойката му бе спокойна, като на човек, който прави сутрешната си йога.

Голямата разлика между днес и предишното ни виждане бе, че той сияеше силно отвътре, все едно нещо гореше току под кожата му.

Изпитах изненадващ пристъп на гняв. Спомних си как цапах във водата, а тежестта около крака ми ме теглеше към дълбините. Никога вече.

Фокусирах върху Разрушение и холографският мерник постави точката право върху главата му. Тогава почуках пушката по страната, мръднах лостчето и изпратих съобщение от мерника към мобилния си. Това прати изображението на Тиа.

— Благодаря — отвърна тя, докато го гледаше. — Хмм… Не изглежда хубаво. И ти ли смяташ като мен?

— Да — потвърдих аз. — Можеш ли да изровиш моите снимки от Хюстън?

— Имам по-добри — рече Тиа. — Поразпитах, като разбрах, че е тук. Изпращам.

Свалих поглед от мерника и снех мобилния от ръката си. Съобщението на Тиа дойде скоро след това и съдържаше серия направени в Хюстън снимки. Бяха от времето на господството му в града. Беше ужасно място за живеене, но — както в Нюкаго по времето на Стоманеното сърце — имаше някакво ниво на стабилност. Както бях разбрал в Нюкаго и във Вавилар, хората предпочитаха да живеят с Епичните — и с тиранията им — отколкото да линеят в хаоса между градовете.

Това значеше, че е имало доста свидетели, когато Разрушение е седнал пред двореца си — стара правителствена сграда, приспособена от него за целта — и е започнал да сияе. Повечето от тези свидетели бяха умрели скоро след това. Някои все пак се бяха измъкнали и повечето бяха изпратили снимки от своите мобилни телефони на приятели извън града.

Образите на Тиа — наистина по-добри от снимките в моите файлове — показваха Разрушение седнал като сега. Различни панталони, без превръзка на гърдите, по-малко окосмяване по лицето, но същият стоеж и сияние.

— Приличат на снимките от първия ден, в който зарежда енергия в другите градове, не мислиш ли? — обади се Тиа по линията.

— Да — отговорих аз и минах през фотографиите, за да гледам друга серия образи. Разрушение в Сан Диего. Същата стойка. Сравних силата на блясъка му на първия ден в Хюстън и в Сан Диего и сравних това със сегашния му вид.

— Съгласен съм. Едва е започнал процеса.

— Би ли някой от вас двамата обяснил на стареца за какво говорите? — намеси се Проф по линията.

— Първичната му сила — манипулирането на топлината — е екзодинамична — обясних аз.

— Чудесно — обади се Проф. — Много ми помага.

— Мислех, че си гений — отговорих му аз.

— Преподавал съм природознание на петокласници — напомни ми Проф. — А и тогава не сме преподавали теория на Епичните сили.

— Разрушение — спокойно произнесе Тиа — трябва да извлича топлина от предмети, за да я използва за разрушаването на неща. Слънчевата светлина по кожата му също върши работа — не е толкова ефикасно, но тъй като е постоянна, за него тя е леснодостъпен източник.

— Преди да разруши Хюстън и другите градове, които е изличил, той седем дни е седял на слънчевата светлина и е черпил енергия — намесих се аз. — После я е освободил в едно избухване. Като сравним силата на сиянието му със снимките от Хюстън, ние можем да предположим колко време го прави.

— А теоретично — допълни Тиа — можем да предположим колко време имаме преди да стане нещо много, много лошо.

— Ще се наложи да изместим разписанието си — тихо каза Проф. — Колко скоро можем да подготвим удара срещу Нютън?

Планът все още бе такъв — нападаме Нютън, подмамваме Регалия и използваме информацията, за да открием нейната база. Твърдият тон, с който Проф говореше по линията, приличаше на директен разговор с мен. Възмездителите щяха да убият Нютън, а не да я отвлекат. И моят план да се направи нещо друго беше глупав.

Не отговорих. Вероятно беше глупаво да се опитва отвличането ѝ. Засега щях да следвам плана какъвто е.

— Ударът срещу Нютън ще бъде труден — каза Тиа, — като вземем предвид, че не знаем слабостта ѝ.

— Тя отбива нападенията — продължи Проф. — Ами ако просто я удавим? Пренасочването на силата няма да я спаси, ако потъва в океана.

Потръпнах от ужас при самата мисъл.

— Това може да свърши работа — рече Тиа. — Ще работя върху план.

— Дори и ако ударът ни по Нютън не я убие — обясни Проф, — ние вероятно ще сме добре. Смисълът на нападението ще бъде да подмамим Регалия, да уточним базата ѝ, а след това да отстраним нея. Ако Нютън остане жива, така да е.

— Ами Разрушение? — попитах аз. Пръстът на спусъка на пушката ме сърбеше. Отместих ръка. Не само че въобще не бе мислимо да произведа такъв изстрел, но и усетът на Разрушение за опасността щеше да се задейства и той да се телепортира. По-добре да бъде някъде, където да можем да го държим под око. Започнехме ли да му досаждаме без истински план, той просто можеше да се скрие някъде и да събира енергия.

— Не можем да го оставим да обикаля свободно нагоре-надолу — тихо се съгласи Проф. — Дейвид е прав. Ще ни трябва друг план за него. Скоро.

Завъртях прицела на пушката, за да огледам района около Разрушение. Беше гъсто населен, както свидетелстваха добре поддържаните мостове и навесите с провесено отвън пране. Повечето хора мъдро бяха избягали при вида на Разрушение, но можах да видя неколцина останали — криеха се до ъглите на сградите или надзъртаха от близките прозорци. Докато оглеждах прозорците, схванах, че повечето хора бяха избягали в долните помещения и се укриваха сред дърветата и лианите.

— Ще ни трябва слабостта му, Тиа — продължи Проф по линията. — Не можем да разчитаме на това да се възползваме от чудатостите в силите му.

— Знам — отговори тя. — Просто при него обикновеното изследване не работи. Повечето Епични си прекарват времето около хора и около себеподобните си. Тайните излизат наяве. Но той е твърде саможив; склонен е да убива дори други Епични, които се доближават твърде много до него.

Недей да скърбиш за свършека на дните, малкият. Спомних си думите, които Разрушение ми каза. В мегаломанията си повечето Епични си въобразяваха, че имат някакво господство над света. Не бе изненадващо, че Разрушение цитира религиозни текстове и действа като божествен пратеник. И все пак това не правеше словата по-малко зловещи.

Докато оглеждах околните покриви, забелязах застанал на един от тях човек да гледа Разрушение през бинокъл. Увеличих видимостта с една степен. Това лице не ми ли беше познато? Взех мобилния и затърсих из него снимки на хората от бандата на Нютън. Да, този мъж беше един от тях, гангстер на име Нокс. Не беше Епичен.

— Виждам един от бандата на Нютън — съобщих аз, докато отново гледах през прицела. — Сега съм взел него на фокус.

— Хммм — обади се Тиа. — Това е отклонение от ежедневната им рутина, но не е изненадващо, като имаме предвид какво прави Разрушение.

Кимнах и видях как оня свали бинокъла си и заговори по своя мобилен.

— Да — съгласи се Проф — вероятно просто…

Изведнъж човекът се стопи.

Дъхът ми спря и аз не чух останалото от думите на Проф, докато гледах как човекът прие образа на малък гълъб. Той хвръкна и полетя над покрива по-бързо, отколкото можех да го следя с прицела си. Търсих и най-накрая хванах птицата как каца на друг покрив наблизо, където отново се превърна в човек.

— Той е Епичен — прошепнах аз. — Мени си формата. Според бележките на Вал се нарича Нокс, но тя твърдеше, че нямал никакви сили. Разпознаваш ли го, Тиа?

— Трябва да прегледам записите и да проверя дали някой от лористите не го споменава — продължи тя. — Бандата на Нютън често набира по-низши епични; може би хората на Вал просто са забравили да отбележат, че тоя юнак има сили. Самата Нютън тук ли е?

— Не… — започнах аз и прекъснах, когато нещо кацна до Нокс. — Чакай. Това е тя. Тя просто… Искри! Прескочила е от съседната сграда. Това са поне петнайсет метра.

Двамата взеха да си говорят — и какво ли не бих дал да мога да ги чуя. Най-накрая Нютън посочи в едно направление, а после в друго. Периметър ли определяха? Гледах как мъжът отново стана на птица и отлетя.

Тогава и Нютън изчезна. Искри! Тази жена я биваше да се движи. Трябваше да се върна две крачки назад, за да я видя как тича през покрива. Скоростта ѝ беше впечатляваща; според дисплея над холографския мерник на прицела ми, тя се движеше с осемдесет километра в час. Бях чел за Епични, които могат да се движат по-бързо, но това бе само една от вторичните ѝ сили.

Нютън направи къс подскок, озова се на края на някакъв покрив, после задейства силата си за отразяване на енергията — отрази надолу мощта на докосването си в покрива и осъществи движението, сякаш бе върху напълно запазващ нейната енергия батут. Изстреля се във въздуха в силна и бърза дъга и с лекота покори пространството между постройките.

— Уха — тихо произнесе Тиа.

— Не е тъй впечатляващо като полета — изръмжа Проф.

— Не, в някои отношения е по-впечатляващо — възрази Тиа. — Помисли си каква точност и майсторство изисква…

Кимнах в съгласие, въпреки че те не можеха да видят. Последвах Нютън и придвижих прицела си при следващия ѝ скок. Кацна на покрива на голяма сграда веднага до тази на Разрушение, после извади меча си и започна да реже въжетата на водещия към другия покрив мост. Направи същото с другите два моста на сградата, където беше.

— Това поведение е необичайно за нея — отбеляза Тиа; звучеше неловко.

Ръката ми се стегна на цевта на оръжието. Тя изцяло изолира сградата непосредствено до тази, където седеше Разрушение. Сега пък водата около постройката се отдръпваше, все едно… все едно хората на някой купон очистват мястото около човек с лоша миризма. Водата се дръпна на около три метра от всички страни, после спря и показа долната част на зданието. Беше покрито с ръжда и ракообразни.

Погледнах Разрушение — седеше и грееше на покрива на сградата току до онази, от която водата се отдръпна. Не беше мръднал, дори не реагира.

— Какво в името на сянката на Злочестие? — прошепна Тиа. — Тази вода е работа на Регалия, но защо…?

Отново погледнах изолираната сграда. Там Нютън отиде до стълбището, водещо от покрива в самото здание. Свали нещо от колана си, хвърли го надолу по стъпалата, после хвърли още два малки предмета върху покрива. Най-накрая си тръгна със скок.

— Запалителни бомби — прошепнах аз, докато те експлодираха бързо една след друга. — Тя изгаря сградата. С хората вътре.

30.

Захвърлих оръжието, скочих от прозореца и се хвърлих към раницата. Разкопчах я и издърпах спирила.

— Дейвид? — притеснено ме попита Тиа. — Остави прицела върху сградата!

— За да можете да гледате как хората умират? — попитах аз, докато вадех водния костюм. Искри! Нямах време за това. Започнах да поставям спирила върху дрехите си, свалих обувките и направих най-напред краката.

— Трябва да наблюдавам поведението на Нютън — продължи Тиа, както винаги академична. В някои отношения си приличахме, но това ни разделяше — аз не можех да се дистанцирам и просто да гледам.

— Нютън не е убивала от години — продължи тя — с изключение на няколко тихи екзекуции на съперници или на такива, които са заплашвали мира на Регалия. Защо ще прави нещо толкова жестоко сега?

— Регалия дава тези хора за пример — тихо се включи Проф по линията. — Използва силата си по очевиден начин, за да стане ясно, че това е нейната воля, и за да не позволи на хората от сградата да скачат във водата. Това служи като съобщение към всички да стоят далеч от Разрушение. Като труп, окачен на стената на някой средновековен град.

— Има смисъл — съгласи се Тиа. — Той ще трябва да седи там неподвижен няколко дни и Регалия не иска да го прекъсват.

— Наблюдаваме нейното преобразяване от благ, но суров диктатор в унищожаващ всичко тиранин — заключи кротко Проф.

— Аз няма да „наблюдавам“ това — намесих се аз и затегнах следващата каишка. — Ще го спра.

— Дейвид… — обади се Проф по линията.

— Да, да — изплюх аз в отговор. — Безразсъден героизъм. Няма просто да стоя тук.

— Но защо? — попита Тиа с по-мек глас. — Защо Регалия прави това? Би могла да удави града с водата, нали? Защо да използва Разрушение? Искри… Защо въобще разрушава града? Това не е типично за Абигейл.

— Познатата ни Абигейл е мъртва — обясни Проф. — Остава само Регалия. Дейвид, ако спасиш тези хора, тя само ще убие други. Със сигурност ще отправи посланието си.

— Не ми пука — отвърнах аз и опитах да наместя тънката гръбна пластина на спирила. Беше много по-трудно без помощта на Ексел или Мизи. — Ако спрем да помагаме на хората, понеже ни е страх или се колебаем, или все едно какво, тогава сме загубили. Оставяме ги да вършат зло. Аз ще ги спра.

— Ти не си всемогъщ, Дейвид — рече Проф. — Ти си просто човек.

За миг се сепнах, както държах частите на спирила.

Силите на мъртъв Епичен. После удвоих усилия, надянах ръкавиците и наместих кабелите от ръцете и краката към гръбната пластина. Изправих се и задействах поточния лъч — подобната на лазер линия, която щеше да притегля водата, след като бъде насочена към нея. Хвърлих поглед назад през прозореца. Пожарът бе започнал и във въздуха се кълбеше черен дим.

Бях забравил колко широк е заливът, който ме отделя от горящата сграда. Е, просто трябваше да действам по-бързо. Пъхнах слушалките и мобилния в импрегнирания джоб на панталоните. После поех дълбоко дъх и скочих от прозореца.

Насочих поточния лъч надолу, задействах водните струи на краката, за да забавя съприкосновението си, и пльоснах в океанската вода. Шокът от студа и вкусът на солта подействаха незабавно. Искри! Беше по-студено, отколкото при упражненията.

За щастие имах спирила. Обърнах се към димящата сграда и се понесох. За нещастие този път нямах някое от силовите полета на Проф и при всяко делфиноподобно гмурване в морето водата удряше лицето ми като шамар от зарязано гадже.

Оправих се с това. Задъхвах се при всяко подаване от океана. Искри! Вълните тук бяха много по-силни в сравнение с морето в Сентрал Парк, а и беше трудно да виждаш сред тях.

Забавих двигателите, за да си взема нещата, и изживях миг на ужасна дезориентация. Намирах се в средата на нищото. Заради надигането на вълните изобщо не можех да видя града и сякаш бях в огромно, безкрайно море. Навсякъде около мен безкрайност, надолу дълбини.

Паника.

Какво правех тук? Какво не беше наред с мен? Започнах да дишам прекалено учестено и да се въртя. Всяка вълна бе заплаха, която опитваше да ме дръпне под водата. Глътнах морска солена вода.

За щастие, се задейства някакво шесто чувство за оцеляване, аз задействах спирила и се изстрелях от водата. Докато висях и от дрехите ми течеше вода, аз едва дишах и стиснах очи. Исках да се движа. Трябваше да се движа. В такива мигове обаче бих могъл по-лесно да вдигна половин натоварен с пудинг камион.

Тази вода. Всичката тази вода…

Поех дълбоко дъх, опитах да забавя дишането си, след това се накарах да отворя очи. С предимството да се нося на струите на спирила аз можех да виждам над вълните. Завъртях се и трябваше да се преориентирам. Бях прекосил половината разстояние и трябваше да продължа, но бе ужасно трудно да се заставя да освободя поточния лъч и отново да падна надолу.

С усилие се понесох надолу и отново пляснах в морето. Използвах издигащия се в небето черен пушек като пътепоказател. Замислих се за хората в сградата. Без вода, в която да скочат, най-вероятно щяха да бягат от пламъците надолу, към по-ниските етажи. Така обаче щяха да се удавят, когато водата се върнеше.

Каква ужасна смърт би било това, да си хванат в капан в сграда, докато водата се е устремила отново — по отвратителен начин заклещен между горещината отгоре и студените дълбини отдолу.

Побеснях и увеличих скоростта на спирила.

Нещо изпращя.

Изведнъж се завъртях посред вихрушка от вода и мехурчета. Прекъснах устрема си. Проклятие! Един от двигателите на краката бе спрял да работи. С мъка излязох на повърхността, кашлящ и измръзнал. Наистина беше трудно да остана на повърхността, докато тежестта на безсилния спирил ме теглеше надолу, докато и дрехите ми бяха още върху мен.

А защо бе толкова трудно да се удържам? Състоях се предимно от вода, нали така? Не би ли трябвало да се нося с лекота?

Докато се борех с вълните, опитах да се пресегна и да оправя двигателя на спирила. Само че дори не знаех защо е спрял да работи, а и не ме биваше особено да плувам без помощ. Най-накрая неизбежното се случи и започнах да потъвам. Трябваше да включа единствения работещ двигател на спирила си, за да се върна на повърхността.

Чувствах се сякаш досега съм погълнал половината океан. Кашлях и отново започнах да се паникьосвам, като си дадох сметка колко опасни могат да бъдат откритите водни пространства. Наместих крака с работещия двигател зад себе си, включих спирила на половин мощност и се изстрелях към далечните постройки.

Можех да се съсредоточавам само върху това да се държа отгоре и в посока към цивилизацията. Движех се бавно. Твърде бавно. Остро усетих срама от втурването си да се държа като герой, само за да свърша накуцвайки, почти предизвикал нова криза, вместо да разреша първата. Какъв по-добър пример за предупрежденията на Проф?

За щастие, ужасът ми се поддаваше на управление, докато разполагах със спирила — той ми даваше някаква степен на контрол над положението. С приближаването ми до града водата около мен се затопли. Най-накрая, за щастие, стигнах до една от външните сгради — ниска постройка, чийто покрив стърчеше само на два етажа или нещо такова над водата. Единственият двигател стигаше, за да ме изтласка нагоре — макар и под неочакван ъгъл — аз сграбчих стрехата на покрива и се прехвърлих, кашляйки.

Въпреки че спирилът свърши цялата работа, бях изтощен. Претърколих се по гръб, подуших дима във въздуха и се загледах в небето. Онези хора. Опитах да се изправя на крака. Може би щях…

Сградата гореше наблизо, само една улица по-нагоре. Пламтеше цялата, а горната ѝ половина бе изгоряла напълно — пъкъл. Дори от разстояние можех да усетя горещината. Това беше причинено от повече от две запалителни бомби. Или Нютън е продължила да хвърля още, или мястото е било предварително минирано. Около нея водата се носеше във водовъртеж и откриваше разбита, влажна улица далече долу.

На земята лежаха няколко трупа. Хората бяха опитвали да се измъкнат от пламъците.

Докато гледах, водата бе освободена. Удари се в постройката и съскането показа, че огънят е успял да достигне до потопените преди нива. От сътресението най-горните етажи рухнаха във водата и изпуснаха пара във въздуха с ужасен шум.

С мъка се изправих на крака. Чувствах се напълно победен. Забелязах върху някакъв близък покрив водното изображение на Регалия, застанало със сключени пред тялото ръце. Тя ме погледна, после се сля с повърхността на морето и изчезна.

Рухнах на покрива. Защо? Толкова безсмислено беше. Проф е прав, мина ми през ума. Те убиват безразборно. Защо си мислех, че някой от тях може да бъде добър?

Панталоните ми избръмчаха. Въздъхнах и измъкнах мобилния. По него имаше малко вода, но според Мизи бил напълно водоустойчив.

Обаждаше се Проф. Вдигнах телефона до главата си в готовност да си получа конското. Сега можех да видя какво е накарало спирила да не работи — не бях свързал правилно кабелите към левия крак. Бяха се разкачили. Елементарен проблем — нямаше да стане, ако бях слагал екипировката по-внимателно.

— Да — казах аз в телефона.

— Тя тръгна ли си? — попита гласът на Проф.

— Кой?

— Регалия. Тя гледаше, нали?

— Да.

— Вероятно още гледа от разстояние — продължи той. Звучеше задъхано. — Трябва някак да измъкна ония хора в подводницата.

Изправих се.

— Проф? — напрегнато попитах аз.

— Не се дръж твърде напрегнато — изръмжа той. — Вероятно те наблюдава. Действай спокойно.

По линията дочух детски плач.

— Можете ли да я накарате да млъкне? — тросна се Проф на някого.

— Ти си в сградата! — казах аз. — Ти… ти си ги спасил!

— Дейвид — отвърна Проф напрегнато. — Този момент не е лек за мен. Разбираш ли?

Той удържа водата и пламъците, схванах аз.

Със силовите полета.

— Да — прошепнах аз.

— Оставих подводницата. Трябваше да претичам по дъното на океана, за да стигна там.

Примигнах от изненада.

— Това възможно ли е?

— С мехур от силово поле, който се разширява пред мен? — попита Проф. — Да. Не го бях правил от страшно много време.

Той изръмжа.

— Влязох в сградата отдолу, като изпарих част от почвата и минах в мазето. Ще направя тунел от силово поле през водата за тези хора и ще се върна в сградата, която напуснахме. Можеш ли да ме посрещнеш там?

От мисълта за връщането в залива ми се повдигна, но нямаше да го призная.

— Разбира се.

— Добре.

— Проф… — започнах аз в опит да изглеждам мрачен, въпреки че изпитвах точно обратното. — Ти си герой. Ти наистина си.

— Спри.

— Но ти спаси…

— Спри.

Умълчах се.

— Върни се в сградата — нареди той. — Ще си ми нужен да пилотираш подводницата, за да изведеш хората до някое място извън обсега на Регалия, а после да ги пуснеш да си вървят. Разбираш ли?

— Да. Но защо да не можеш ти да я управляваш?

— Защото — произнесе Проф и гласът му омекна — в продължение на следващите няколко минути ще ми е нужна сила на волята, за да не убия тези хора, задето са ми създали затруднение.

Преглътнах.

— Разбрано — обадих се аз и нагласих кабелите на крака си. Прибрах телефона, насочих поточния лъч към водата, направих проба, за да съм сигурен, че всичко действа — и после отново проверих кабелите, просто за да бъда сигурен.

Най-накрая потеглих, този път по-внимателно. Отне доста време, но все пак пристигнах. После трябваше да чакам в някаква стая близо до пристана на подводницата почти цял час, преди да чуя звуци.

Станах, когато вратата се отвори, и от някакъв коридор започна да се изсипва група покрити с пепел хора. Проф ги бе извел в друга част на постройката. Впуснах се да помагам, успокоих ги, после обясних как ще трябва да влезем в подводницата на тъмно, като всички са възможно най-тихи. Не можехме да рискуваме Регалия да открие какво е направил Проф.

С малко усилия вкарах кашлящата, мокра и изтощена група хора в подводницата. Бяха около четиридесет, но се побрахме всички. Едва.

Помогнах на последните — майка с бебе на ръце — после се качих и прекосих зданието до стаята, където ги бях посрещнал, като си светех с мобилния и проверявах дали не съм оставил някого.

Проф стоеше на отсрещната врата, почти скрит в сянка. Очилата му отразяваха светлината, тъй че не можех да видя очите му. Кимна ми веднъж, после се обърна и изчезна в мрака.

Въздъхнах, изключих мобилния, после се върнах в стаята с подводницата, като въжетата ме водеха. Влязох, свалих люка, затворих го, после влязох в претъпканата подводница, пълна с вмирисани на пушек хора. Отношението на Проф ме обезпокои, но това не можеше да пропъди топлината вътре в мен. Той го направи. Въпреки оплакванията си от безразсъдството ми, той лично отиде и спаси хората. Той и аз бяхме еднакви. Просто той беше много по-компетентен от мен. Седнах на предното място в подводницата и се обадих на Вал за инструкции как да я управлявам.

31.

Треснах кашона с дажби, после станах и обърсах чело. Неколцина от спасените от Проф вавиларски бежанци грабнаха кутиите и бързо изчезнаха с тях в развалините на склада наблизо. Бяха разчистили част от саждите през деня след като ги оставих тук, на западащите останки на някакво островче до брега на Ню Йорк, но явно междувременно бяха развили здравословно чувство за самосъхранение. Сигурно не е било укрито твърде надълбоко.

— Благодаря — каза някаква жена на име Суми и се поклони. Беше вечер, но ярко оцветените им дрехи не светеха тук, тъй че просто изглеждаше мръсно. Старо.

— Просто не забравяйте сделката ни — отвърнах аз.

— Нищо не сме видели — обеща тя. — И няма да се връщаме в града поне за един месец.

Кимнах. Тя и хората ѝ вярваха, че Възмездителите са ги спасили чрез секретна технология със силови полета. Нямаше да кажат на никого какво са видели, но дори и да се разчуеше, приказките нямаше да определят Проф като Епичен.

Суми взе една от последните кутии и отиде при останалите — забърза се към купчината съборетини с обрасли градини. По-добре беше да не те виждат с храна, ако попаднеш на мародери. За щастие, единственият път вън от острова беше мост, разположен на север, та имаше надежда, че тук ще бъдат в безопасност.

Сърцето ми се сви, като ги видях без дом и покъщнина, захвърлени, но можехме да направим само това. А може би сторихме повече, отколкото трябваше — наложи се Коуди да докара по въздуха провизии от Нюкаго, за да снабдим с дажби хората.

Обърнах се и потеглих по празна, разбита улица, с пушка на рамо. Бързо се стигаше до стария док, където бяхме спрели подводницата. Вал беше приседнала върху нея. Тя стоварваше кашоните с храна на дока, докато бежанците и аз ги отнасяхме навътре.

Поспрях се на дока и погледнах към Вавилар на югозапад. Светеше със сюрреалистични цветове, като портал към друго измерение. Въпреки че просналата се пред мен вода изглеждаше равна, знаех, че леко се издига нагоре. Регалия преднамерено бе оформила изгледа на този град; дори поддържаше различни нива на водата в различните части и създаваше квартали от покриви и потопени улици.

Тя се грижи, помислих си аз. Построила е града сякаш възнамерява да остане тук и да властва. Направила го е привлекателен.

Тогава защо ще го унищожава?

— Идваш ли? — попита ме Вал.

Кимнах, пресякох дока и се покатерих на подводницата — теоретично районът бе извън обсега на Регалия, тъй че можехме да я оставяме да излиза открито на повърхността.

— Ей — продължи Вал, докато вървях, — кога ще ми кажеш как ги спаси? Имам предвид в действителност.

Спрях се на люка; отдолу излизаше и ме заливаше светлина.

— Използвах спирила — обясних аз.

— Да, но как?

— Угасих огъня в една стая — послужих си с подготвената от Тиа и от мен лъжа. Очаквахме Вал или Ексел да опитат да разберат. — Успях да набутам всички в същата стая, после ги държах на сигурно и тихи, докато Регалия не си помисли, че всички са мъртви. После ги измъкнах.

Лъжата беше поносима. Вал не знаеше, че сградата просто рухна при връщането на водата. Звучеше правдоподобно как съм успял да изкарам хората. Добра или лоша лъжа, не ми харесваше да я казвам. Не можеше ли Проф да бъде откровен с хората от собствения си отряд?

Вал ме изгледа внимателно и въпреки че лицето ѝ бе твърде на тъмно, за да мога да го видя, чувствах се като единствената гнила ягода в цяла редичка ягоди. Най-накрая тя сви рамене.

— Е, добра работа.

Забързано се вмъкнах в подводницата. Вал ме последва, затвори люка и седна на предното място. Не повярва на думите ми, поне не напълно. Можех да го видя във вдървения начин, по който седна, в твърде овладяното звучене на гласа ѝ, когато се обади на Тиа и обяви, че сме на път към склада, за да вземем следващия товар кашони за зареждането на нашата база.

Не ме свърташе на едно място, ние навлязохме под вълните и изминахме известно време в мълчание. Най-накрая се заставих да седна на мястото на втория пилот до Вал в предната част. Все още не знаех почти нищо за нея. Може би някакъв невинен разговор би намалил подозренията ѝ за събитията от завчера.

— Така — започнах аз. — Виждам, че предпочиташ Колт 1911. Добро оръжие, издържало проверката на времето. Това рама и плъзгач на Спрингфийлд ли са?

— Честно, не знам — каза тя и погледна пистолета на бедрото си. — Сам ми го даде.

— Искам да кажа, непременно трябва да знаеш. За резервни части.

Вал сви рамене.

— Това е просто пистолет. Ако се счупи, ще го сменя с друг.

Просто…

Просто пистолет? Тя наистина ли каза това?

Усетих как устата ми се движи, но не излезе звук, а ние бавно се носехме под вълните. Оръжието на човек в буквалния смисъл на думата беше неговият живот — ако не работеше, можеше да бъдеш мъртъв. Как би могла да каже нещо такова?

Бъди предразполагащ, усилено си мислех аз. Ако я кастриш, от това тя няма да се чувства по-уютно в твоята компания.

— А — изкашлях се в ръката си, — сигурно ти е харесала тази задача. Приятна подводна база, няма битки с Епични, пълен с приятни хора град. Сигурно е най-добрата работа, която може да получи някой отряд Възмездители.

— Определено — съгласи се Вал. — Докато един от приятелите ми не бе убит.

А сега аз „замествах“ същия приятел в екипа. Чудесно. Още едно напомняне защо не ме харесва.

— Познаваш Мизи известно време — опитах аз с друга тактика. — Ти не си израсла в града, нали?

— Не.

— Къде си била разположена преди това?

— Мексико. Само че ти не бива да разпитваш за миналото ни. Това е против правилника.

— Просто опитвам да…

— Знам какво опитваш да направиш. Не е нужно. Аз ще върша своята работа; ти върши твоята.

— Да — отвърнах аз. — Добре.

Отпуснах се в седалката си. Чакай. Мексико? Оживих се.

— Ти… не си била замесена в онази работа в Ермосильо, нали?

Вал ме изгледа, но не каза нищо.

— Ударът срещу Пунос де Фуего! — възкликнах аз.

— Как така знаеш за това? — попита Вал.

— Човече. Вярно ли е, наистина ли е хвърлил танк по теб?

Вал продължи да гледа направо и да натиска някакво копче на таблото за управление на подводницата.

— Да — най-после рече тя. — Цял проклет танк. Разруши стената на операционната ни база.

— Леле.

— Освен това аз ръководех операцията.

— Значи ти…

— Да. Бях вътре, когато този танк се стовари с трясък през стената. Заобиколил беше Сам и успял да се намърда, тъй че можа да удари операционната ни станция. Още не знам как въобще е разбрал къде сме били.

Ухилих се, като си го представих. Пунос беше Епичен със зверска сила, способен да вдигне практически всичко — дори неща, които би трябвало да се счупят при това. Не Висш Епичен, но труден за убиване, с повишена издръжливост и кожа като на слон.

— Така и не разбрах как сте го надвили — продължих аз. — Само как екипът най-накрая го унищожил, въпреки че работата потръгнала зле.

Вал продължи да държи погледа си насочен право напред, но долових намек за усмивка на устните ѝ.

— Какво? — попитах аз.

— Е… аз бях там — започна тя и стана малко по-въодушевена — сред развалините на операционната ни база, малка тухлена постройка в центъра на града. Той идваше за мен. Бях сама и нямах подкрепа.

— И?

— И… е, в помещението имаше танк.

— Не си го направила.

— Да — каза Вал. — Най-напред се качих в нещото, просто за да се скрия. А после — танкът беше годен, а той вървеше право пред дулото. Танкът лежеше на едната си страна, но беше разбил стената със задната си част. Тъй че си казах, какво правя?

— Застреляла си го.

— Да.

— С танк.

— Да.

— Това е страхотно.

— Беше глупаво — обясни Вал, въпреки че продължаваше да се усмихва. — Ако цевта беше изкривена, вероятно бих взривила себе си. Но… добре де, свърши работа. Сам каза, че намерил ръката на Пунос през седем улици.

Тя ме погледна и явно разбра на кого говори. Изражението ѝ помръкна.

— Съжалявам — казах аз.

— За какво?

— Задето не съм Сам.

— Това е глупаво — рече Вал и се извърна от мен. Колебаеше се. — Ти си малко нещо заразен, Убиецо на Стоманеното сърце. Знаеш ли го?

— Това е моята упорита, целенасочена мъжественост.

— Тц. Не. Не е. Може би е ентусиазмът ти.

Тя поклати глава, дръпна назад лоста за управление и започна да издига подводницата към повърхността.

— По същия начин можеш да си мъжествен, докато мъкнеш кашони. Пристигнахме.

Усмихнах се, доволен, че най-накрая съм провел с Вал разговор без сума ти мръщене. Станах и отидох към стълбата. Вратата към тоалетната отново тропаше. Наистина трябваше да накараме Мизи да оправи проклетото нещо. Затворих я с палеца на крака, после се изкатерих и отворих люка. Сушата нататък бе черна като катран — тъмнината ни беше покрила изцяло. Този продоволствен склад не бе толкова нагоре по брега като Сити Айлънд, но би трябвало да сме далеч от обхвата на Регалия. Все пак изглеждаше добра идея никога да не оставяме подводницата без човек в нея, тъй че аз щях да взема кашоните и да ги пренеса през късото разстояние до брега, а после да ги наредя за Вал. Тя щеше да ги донесе от брега в подводницата, после да ги свали по стълбата и да ги подреди.

Нарамих пушка и се качих на тихия док. Водата се плискаше в дървото, сякаш за да ми напомни с подчертаване, че все още е там. Минах бързо по дока и приближих тъмната постройка пред него — стара барака, където Коуди бе стоварил провизиите ни.

Вмъкнах се вътре. Този път поне нямаше да има толкова много кутии. Вероятно трябваше да свалим всичко предишния път, но ни боляха ръцете, а и кратката почивка прозвуча наистина хубаво.

Включих светлината на мобилния и проверих помещението. После отворих скритата в пода врата и слязох да нагледам Проф.

32.

Вкопана в скалата под бараката се намираше една от тайните междинни бази на Възмездителите — снабдена с креват, малко храна и работно място. Проф стоеше до бюрото, държеше стъкленица и я разглеждаше на светлината на фенера. Това бе подобрение — при предишното ми слизане тук той лежеше на кревата и разглеждаше някакви стари снимки. Сега бяха пръснати по леглото.

Проф не вдигна поглед, когато слязох.

— Вземаме останалите провизии — обясних аз и посочих с палец през рамо. — Имаш ли нужда от нещо?

Той поклати глава и раздруса лабораторния съд.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Добре съм — отвърна Проф. — Планирам да се върна в града малко по-късно вечерта. Може да се завърна в базата утре; може да остана тук още един ден. Трябва да осигурим достатъчно време, та хората на Вал да повярват, че съм бил да проверявам друга база на Възмездителите.

Това бе обяснението на Тиа за отсъствието му. С любопитство гледах как пълни друга чаша с течност с различен цвят.

— Удряме Нютън след два дни — съобщих му аз. — Тиа се обади, понеже беше казала, че ти не отговаряш на повиквания.

Два дни бяха доста преди очаквания краен срок на Разрушение, което щеше да ни даде известно място за мърдане, ако нещата потръгнеха на зле. Той изръмжа.

— Два дни? Дотогава ще съм се върнал.

Смеси съдържанието на двата съда в някакъв буркан и направи крачка назад.

От буркана излезе голяма струя пяна, стигна почти до тавана, после спадна на парцали. Проф гледаше, след това се усмихна.

— Водороден прекис, смесен с калиев йодид — обясни той. — Децата го харесваха.

Той се пресегна и се зае да смесва други вещества.

— Не можеш ли да се върнеш по-скоро? — попитах го аз. — Все още нямаме план за справяне с Разрушение, а той е опрял пистолет в главата на града.

— Работя по въпроса как да се оправя с това — отвърна Проф. — Смятам, че ако съборим Регалия, това може да го накара да избяга от страх. Ако не стане, можем да намерим информация за слабостта му сред бележките ѝ.

— Ами ако не намерим?

— Евакуираме града — завърши Проф.

Тиа разгледа теоретично същата възможност, но на мен ми приличаше на нещо лошо. Не можехме да започнем евакуацията, докато Регалия е жива — със сигурност щеше да се насочи срещу бягащите хора. Не вярвах, че ще имаме достатъчно време да измъкнем всички, преди Разрушение да опустоши града.

— Кажи на Тиа да ми се обади малко по-късно тази вечер — нареди Проф. — Ще говорим за това.

— Дадено — казах аз и спрях, докато той работеше по друга микстура. — Какво правиш?

— Друг експеримент.

— Защо?

— Така — отговори той и се извърна. Лицето му се скри. — Спомените за старите дни помагат. Спомняш си учениците, въодушевлението и радостта им. Спомените като че го отблъскват.

Кимнах бавно, но той не гледаше мен. Беше се върнал към научния си експеримент. Тъй че аз се наведох, за да проверя дали мога да зърна снимките, които разглеждаше. Пресегнах се към кревата, наведох се и взех една. На фотографията се виждаше по-млада версия на Проф във всекидневно облекло — джинси и тениска — застанал заедно с други хора в пълна с монитори и компютри зала. Из нея имаше още хора в еднообразни сини ризи.

Проф ме погледна.

Вдигнах снимката:

— Някаква лаборатория?

— НАСА — неохотно обясни той. — Старата космическа програма.

— Ти май каза, че си бил начален учител!

— Не аз съм този, който е работил тук, умнико — рече ми той. — Погледни по-внимателно.

Отново погледнах и схванах, че на фотографията Проф прилича повече на ухилен турист, който се снима. Отне ми секунда и засякох, че един от многото хора със синя снимка на НАСА има къса червена коса. Тиа.

— Тиа е ракетен конструктор? — попитах аз.

— Беше — обясни Проф. — Това бе отдавна. Даде ми възможност да я посетя след като започнахме да излизаме заедно. Връхната точка в живота ми — месеци наред дрънках на учениците си за това.

Погледнах изображението. Мъжът на снимката, макар очевидно да бе Проф, изглеждаше като същество от съвсем различен вид. Къде бяха тревожните бръчки по лицето му, напрегнатите очи, внушителната стойка?

Почти тринадесетте години след изгрева на Злочестие бяха променили този човек. И не само заради придобитите от него сили.

Изпод чаршафа се показваше друга снимка. Извадих я. Проф не ме спря и се върна към експеримента си.

На тази снимка четирима души стояха в редица. Единият бе Проф, облечен в запазената си марка — черна лабораторна престилка и предпазни очила в джоба. До него стоеше Регалия, протегнала ръце напред, а над пръстите ѝ се носеше кълбо вода. Носеше елегантна синя рокля. Там беше Тиа заедно с друг, непознат за мен човек. По-възрастен, с бяло-сива коса, щръкнала от главата му почти като венец, той седеше на стол, докато останалите бяха прави.

— Кой е този човек? — попитах аз.

— И това са спомени от друго време — отговори Проф, без да се обръща към мен. — Спомени, към които не бих се завръщал.

— Заради Регалия?

— Понеже тогава смятах, че светът може да бъде различен — продължи Проф, докато бъркаше някакъв разтвор. — Свят на герои.

— Може би все още може да бъде такъв. Може би грешим за причинителя на мрака, а може би има начин да му се противопоставим. Все пак всички са бъркали по отношение на слабостите на Епичните. Може би не разбираме това тъй добре, както ни се струва.

Вместо да ми отвърне, Проф остави лабораторната си съдина. Обърна се към мен.

— И ти не се боиш какво ще стане, ако не успеем?

— Искам да рискувам с това, Проф.

Той присви очи върху мен.

— Мога ли да ти се доверя, Дейвид Чарлстън?

— Да. Разбира се.

Откъде се взе този въпрос? Не произлизаше от разговора ни.

Той ме огледа внимателно, после кимна.

— Добре. Промених мнението си. Кажи на Тиа, че отивам в града веднага щом тръгнете; може да каже на Вал и Ексел, че извънредната ситуация с другия отряд на Възмездителите е била разрешена бързо и че съм се върнал рано.

— Добре.

Проф разполагаше с моторница в укрит док на Възмездителите. Лесно можеше да се върне сам в града.

— Но какво беше това за доверието…

— Иди и довърши товаренето на ония кашони, синко.

Той се извърна и започна да си събира нещата.

Въздъхнах, но оставих снимката, изкачих се, затворих скритата врата и го оставих в укритието. Хванах кутия с провизии и за малко да се блъсна във Вал с главата напред, както излизах.

— Дейвид? — попита тя. — Какво си правил тук?

— Съжалявам — отвърнах. — Трябваше да си взема дъх.

— Но…

— Напуснала си подводницата? — попитах я аз.

— Аз…

Изтърчах покрай нея. Искри! Ами ако някой мародер я намери и реши да попътува с нея за удоволствие? За щастие все още бе там и си седеше в тихите черни води.

Вал и аз натоварихме кашоните бързо, почти безмълвно. Опитах отново да я разговоря с някакви въпроси, но тя не казваше много. Остана смълчана и през повечето от обратното ни плаване с подводницата. Знаеше, че крия нещо. Е, не я обвинявах, задето се ядосва от това — честно, аз изпитвах същото по отношение на цялата работа.

В базата застанахме на дока и излязохме в тъмната стая. Механизмът за приставане бе напълно херметичен и прилягаше плътно към корпуса. Твърде находчиво. При все това продължаваха да държат помещението неосветено за случай на теч. Дори и извън обсега на Регалия Възмездителите бяха внимателни. Това бе едно от нещата, които харесвах в тях.

Напипах водещите въжета в мрака и свалих два чифта очила за нощно виждане от рафта на стената. Подадох едните на Вал и си сложих другите. Двамата започнахме да разтоварваме кашоните. Най-накрая нарамих един, излязох от затъмнения док и понесох товара към складовото помещение по коридора.

Ярко осветената база на Възмездителите — със своите плюшени канапета и тъмни ламперии — беше в невъобразим контраст с мрачните пейзажи, които посещавах през целия ден. Почти като да си в различен свят. Занесох кашона в склада и го оставих на пода. Зад себе си дочувах как някакви гласове по радиото се носеха от стаята на Ексел. Той даваше извънредни часове разузнавателно дежурство, слушаше излъчванията и проверяваше по два и по три пъти маршрутите на Нютън. Имаше още кашони за разтоварване, но прецених, че ще трябва най-напред да предам съобщението на Проф. Тръгнах по коридора и потропах на вратата на Тиа.

— Влез — обади се тя.

По стените бе налепила карти на Вавилар с маршрутите на Нютън. В центъра на града няколко карфици показваха къде според Тиа би могла да се крие Регалия. Все още имаше твърде много сгради за претърсване, без при това да издадем какво вършим, но бяхме близо.

Дузина или повече празни кашончета от кола се мъдреха в ъгъла, а Тиа изглеждаше зле. Няколко непокорни кичура коса се бяха измъкнали от кока ѝ и стърчаха като къдрави рижи мълнии. Имаше торбички под очите и обичайно безукорният ѝ делови костюм беше негладен от дни.

— Той беше там — обявих аз.

Тя вдигна поглед към мен:

— Какво каза той?

— Казва, че ще се върне тази вечер. Вероятно ще трябва да изпратим подводницата обратно в града, за да го вземе. Изглежда, че се е възстановил.

— Слава Богу — изрече тя и се облегна в стола си.

— Вал е подозрителна — продължих аз. — Трябва да ѝ кажете какво става в действителност.

— Щеше ми се да знаех какво става наистина — измърмори Тиа.

— Какво…

— Нямам предвид с Джон — продължи Тиа. — Не ми обръщай внимание. Просто изпускам пара. Ела, искам да ти покажа нещо.

Тиа се изправи, отиде до стената и почука по част от нея. Бяхме поставили изобразителя тук, за да превърне стената в смартскрийн, както предпочиташе да я използва Проф при работа. Почукването на Тиа изкара снимка на Нокс, Епичния от хората на Нютън, когото бях забелязал оня ден. Стената показа видеозаписа как той се превръща в птица и отлита. Последва моето клатене на прицела и неточно следене на птицата, докато не я намерих на другата сграда. Отново се извърши трансформацията. Тиа спря екрана върху фигурата и увеличи лицето му. В близък план беше зърнесто, но все още беше разпознаваемо.

— Какво би казал за това, което видя току-що?

— Способности за самопреобразяване поне клас C — отговорих аз. — Той можа да промени телесната си маса и едновременно да съхрани мисловните си процеси след преобразяването; дори едно от тях би издигнало преобразяването над клас D. Трябва да знам дали може да приема други форми и дали има ограничения в това колко начесто може да се променя, преди да мога да кажа повече.

— Този човек — продължи Тиа — е член на бандата на Нютън от години. Ексел го потвърди с няколко източника. Няма сведения до този момент Нокс да е имал някакви сили. Това означава, че по някакъв начин Нютън или Регалия са го убедили да крие силите си в продължение на години. Притеснена съм, Дейвид. Ако тя може да крие Епични посред бял ден и да не им позволява да демонстрират силите си, нашето разузнаване в този град — въпреки дългото вложено в това време — може би не струва нищо.

Намръщих се, пристъпих към изображението и го погледнах по-отблизо.

— Ами ако не е крил силите си? — попитах аз. — Ако ги е получил наскоро?

Тиа ме погледна.

— Ти сериозно ли мислиш, че Регалия може да превръща хората в Епични?

— Не съм убеден, но тя очевидно иска да вярваме, че тя може да създава Епични или поне да увеличава способностите им. Може би има достъп до надарител или до някакъв несрещан досега от нас вид Епичен и се преструва, че дава сили. Или… може би просто може да създава нови Епични. Струва ми се, че колкото и да ни се ще, не можем да преценяваме какво е неразумно в случая с Епичните.

— Може би — съгласи се Тиа. Седна в стола си и измъкна друга кола.

— Не обичаш да те заставят да поемаш ръководството — осъзнах аз. — Да ръководиш операциите без Проф.

— Напълно съм в състояние да командвам — отвърна тя.

— Това е все едно да кажеш, че кетчупът може да бъде гел за коса.

Тя вдигна вежда.

— Разбираш ли, технически е вярно, но…

— Разбрах — продължи Тиа.

— Ти… наистина?

— Да. И ти имаш право. Джон е водачът, Дейвид. Аз организирам нещата; аз ги снаждам. Но той има прозорливост; той вижда неща, които другите не виждат. Не заради… способностите си. Просто заради това какъв човек е. Ако го няма да надзирава плана си, се притеснявам, че ще изпусна нещо важно.

— Казва, че щял да се върне навреме да помогне.

— Надявам се — рече Тиа. — Понеже, честно казано, тоя човек определено може да се справи с най-добрите от тях, когато го поиска.

— Беше ли такъв преди?

Тя ме зяпна.

— Той ми каза за НАСА — обясних аз. — Видях ви на снимка двамата, заедно. Впечатлен съм.

Тя изсумтя.

— Каза ли ти защо трябваше да го поканя?

— Предположих, че е задето сте били заедно.

— Току-що бяхме започнали да излизаме — каза Тиа. — Друг учител в неговото училище спечели организирано от нас състезание — да дойде и да се държи като космонавт няколко седмици. Да се обучава, да премине през тестовете, такива неща. От време на време го правехме от съображения за популярност.

— И Проф не е спечелил? — попитах аз.

— Той не се яви — отговори Тиа. — Ненавиждаше конкурсите. Не пускаше и стотинка в някоя хазартна машина. Но това не му попречи да се почувства съсипан, когато не отиде.

Тя гледаше колата си, без да я отваря.

— Понякога забравяме доколко е човек той, Дейвид. Въпреки всичко той е само човек. Човек, изпълнен с от време на време безсмислени чувства. Всички ние сме такива. Искаме това, което не можем да притежаваме, дори когато нямаме правото да го искаме.

— Всичко ще бъде наред, Тиа.

Тя изглеждаше изненадана от тона на гласа ми и вдигна поглед към мен.

— Разбираш ли, той не е само човек, Тиа — продължих аз. — Той е герой.

— Звучиш като един от тях.

Тях?

И тогава ми просветна — имаше предвид Верните. Искри, вярно беше. Където има злодеи, там ще има и герои. Само почакайте. Те ще дойдат… Думите на баща ми в деня на неговата смърт. Само допреди няколко месеца бях гледал на оптимизма на хора като Ейбрахам и Мизи като на глупост. Какво се бе променило?

Проф. Не можех да повярвам в някакви легендарни Епични, които можеше да се явят, а можеше и да не се явят, за да спасяват света. Но в него… в него можех да повярвам.

Погледнах Тиа.

— Е, завършвай с разтоварването на провизиите и после си събирай екипировката. Искам да отидеш и да поставиш камера, за да следи Разрушение и да ни дава постоянна видеовръзка. Не знаем със сигурност дали събирането на енергия от негова страна ще напредва със същата скорост като преди. Предпочитам да не бъда изненадвана.

Кимнах, излязох от стаята и затворих вратата зад себе си. Минах по коридора покрай склада и видях, че са хванали Мизи да започне да внася кашоните. Тя внесе един и ми прати наперена усмивка, преди да потегли за друг.

Не можех да не се ухиля след нея. Тя беше определението на това какво означава да имаш заразителен характер. Светът беше по-добър, защото Мисури Уилямс беше тук.

— Как става така — тихо се обади един глас зад мен, — че всеки път щом те видя тия дни, ти заглеждаш някое момиче?

Обърнах се да погледна и там, застанала на прага на склада, беше Меган.

33.

Меган.

Меган се намираше в база на Възмездителите.

Издадох звук, който определено не беше скимтене. Беше нещо много по-мъжествено, независимо как звучеше.

Погледнах Мизи в момент на паника, после влязох в склада и хванах Меган за ръката.

— Какво правиш!

— Трябва да говорим — започна тя. — А ти ме пренебрегваше.

— Не те пренебрегвах. Просто всичко беше твърде натоварено.

— Натоварен беше да зяпаш женски задници.

— Аз не бях… Чакай.

Това стигна до ума ми и се усмихнах.

— Звучиш ревниво!

— Не бъди смешен.

— Не — възразих аз. — Ревнуваше.

Усетих, че не мога да спра да се усмихвам.

Меган изглеждаше объркана.

— Обикновено това не е нещо, за което хората се усмихват.

— Това значи, че не ти е все едно — заключих аз.

— О, стига.

Време да кажа нещо мило. Нещо романтично. Мозъкът ми, който цял ден работеше с няколко хода назад, най-накрая ми дойде на помощ.

— Не се притеснявай — отвърнах ѝ аз. — Бих предпочел теб да зяпам всеки ден.

Чакай.

Меган въздъхна и надзърна в коридора покрай мен.

— Ти си смешник — каза приглушено тя. — Вероятно ли е тя да се върне тук?

Точно. Неприятелски Висш Епичен. База на Възмездителите.

— Предполагам, че не си тук, за да се предадеш? — тихо я запитах аз.

— Да се предам? Искри, не. Просто имам нужда да поговоря с някого. Ти беше най-удобният.

— Това ли е удобно? — попитах аз.

Меган ме погледна и се изчерви. Изчервяването наистина ѝ прилягаше. Разбира се, биха ѝ прилягали и супа, тиня или слонска ушна кал. Меган в лош ден беше по-прекрасна от всяка друга.

— Хайде — казах ѝ аз и я хванах за ръката. Не исках да я насърчавам да използва силите си да се крие, не и когато толкова очевидно се държеше като Меган, която познавах преди. Това значеше да се движим бързо. Помъкнах я след себе си в бясно търчане по коридора към моята стая.

Стигнахме дотам без да ни забележат. Набутах я вътре, после затворих вратата, опрях гръб в нея и издишах като епилептичен пилот, току-що приземил пълен с динамит товарен самолет.

Меган огледа стаята.

— Виждам, че не са ти дали стая с илюминатор. Още си новакът в отбора, а?

— Нещо такова.

— Все едно, добре е — каза тя и закрачи напред. — По-добре от метална дупка в земята.

— Меган — попитах я аз. — Как… искам да кажа, някой друг навън знае ли къде е базата ни?

Тя отвърна на погледа ми, после поклати глава.

— Доколкото аз знам, не. Не се срещам често с Регалия — не смятам, че ми се доверява — но от чутото от другите знам, че ви търсят. Според Регалия базата ви е някъде на северния бряг, а и изглежда много ядосана, че не е могла да я намери.

— Как ни намери тогава? — попитах аз.

— Стоманеното сърце ми бе наредил да сложа подслушващи устройства на всички от групата — каза тя.

— Тъй че ти…

— Мога да подслушвам — продължи Меган — някои от обажданията ви. Или можех за известно време. Федрус е параноичен и редовно сменя своя телефон и телефона на Тиа. Твоят е мъртъв. Сега мога да слушам само ако някой се обади на Ейбрахам или Коуди.

— Доставката на провизии — обадих се аз. — Чула си къде е, стигнала си там преди нас, после си се промъкнала на подводницата.

Меган кимна.

— Аз бях там — продължих. — Въобще не те видях! Ти използваше ли силите си?

— Не — отговори Меган, търколи се на леглото и се опна напряко на една страна. — Трябваше ми само добро старомодно прокрадване.

— Но…

— Щях да се промъкна на борда, след като излязохте за малко от подводницата, но тогава Вал се появи след теб и почти ми докара сърдечен пристъп. Но се проврях точно навреме, после влязох и се скрих в тоалетната.

Усмихнах се, при все че тя не можеше да го види — гледаше тавана.

— Ти си страхотна — произнесох аз.

При това ъгълчетата на устните ѝ се извиха, при все че продължи да гледа нагоре.

— Става наистина трудно, Дейвид.

— Трудно?

— Да не използвам силите си.

Отидох до страната на леглото.

— Ти правиш каквото те помолих? Избягваш способностите?

— Да — каза тя. — Не зная защо те слушам. Само ми прави живота труден. Искам да кажа, аз в общи линии съм божество, нали така? И стигам дотам да се крия в тоалетна?

Седнах на леглото до нея. Напрежението в гласа ѝ, този поглед в очите ѝ.

— Действа ли? — попитах аз. — Иде ли ти да избиваш безразборно хора?

— Винаги ми иде да убия теб. Макар и само малко.

Чаках.

— Да — с въздишка произнесе Меган. — Работи. Побърква ме в други отношения, но това, че не използвам силите си, отстрани някои от… тенденциите от ума ми. Но, честно, вече дори не ми са иска да избивам хора. За мен това е повече раздразнителност и егоизъм.

— Ха — рекох аз. — Защо според теб е така?

— Вероятно, защото не съм много могъща.

— Меган, та ти си Висш Епичен! Ти си адски могъща.

— Адски?

— Чух го в един филм.

— Както и да е. Аз не съм твърде могъщ Епичен, Дейвид. Налага ми се да използвам оръжие, в името на Злочестие! Да, мога да се превъплъщавам, но виждал ли си колко слаби са илюзиите ми?

— Според мен са си страхотни.

— Не си търся комплименти, Дейвид — продължи тя. — Опитваме се да направим така, че да не използвам силите си, сещаш ли се?

— Извинявай. Ъъ, олеле. Силите ти са толкова никакви. От тях има толкова полза, колкото от муниции за оръдие осемдесет и осми калибър на пушка дванадесети калибър за биене на птици със сачми.

Тя ме изгледа и започна да се смее.

— О, искри. Обаче така наистина ще имаш добра видимост към умиращия фазан.

— Отблизо и лично — подех аз. — Както се е очаквало да се извършва убиването на птици.

От това тя се засмя още повече, а аз се усмихнах. Явно имаше нужда от смеха. В него имаше безнадеждност; а и ми мина през ума, че трябва да я караме тихо.

Меган протегна ръце, после ги кръстоса на корема и въздъхна.

— Добре ли си? — попитах я аз.

— Не знаеш какво е — тихо обясни тя. — Ужасно е.

— Все едно, кажи ми.

Тя ме погледна.

— Искам да знам — продължих аз. — Станало ми е навик да… ликвидирам хора с такива способности. Не знам дали ще се почувствам по-добре или по-зле от това да знам през какво минават, но смятам, че трябва да го чуя независимо от това.

Тя отново погледна тавана и най-напред не проговори.

Бях оставил една светлина в стаята — малка оранжево-червена лампа със стъклен абажур. Стаята бе тиха, въпреки че понякога ми се струваше, че мога да дочуя океана отвън. Вълните се надигат, водата се носи. Вероятно просто моето въображение.

— Не е като глас — започна Меган. — Чела съм какво пишат някои от учените на Тиа, а те го възприемат като шизофрения. Според тях Епичните имали нещо като зло съзнание, което им нареждало какво да правят, което са си пълни дивотии.

— Нищо подобно. Нали знаеш как някоя сутрин просто целият свят ти е малко крив? — продължи тя. — Или си раздразнителен, тъй че дребни неща — които обикновено не биха те ядосали — те подпалват? Така е. Само че е съчетано с неспособност да те е грижа за последиците.

— Дори и това е донякъде нормално — минавала съм през това и съм го изпитвала преди да получа тези сили. Знаеш как е, когато си буден късно през нощта и си наясно, че ако не си легнеш, животът ще ти бъде противен през целия следващ ден? Същото е. Като Епичен просто ти е все тая. Все пак заслужаваш да можеш да правиш каквото искаш. Ако стигнеш твърде далеч, можеш да се промениш по-късно. Винаги по-късно.

Докато говореше, затвори очи и аз потръпнах. И аз се бях усещал както го описваше тя. Кой не е? Докато я слушах, ми се струваше напълно логично Епичните да вършат това, което вършеха. Това ме ужаси.

— Но ти си се променила — обърнах се аз към Меган. — Съпротивлявала си се.

— За няколко дни — каза тя. — Трудно е, Дейвид. Наистина трудно. Като да я караш без вода.

— Каза, че е по-лесно, когато си до мен.

Тя отвори очи и ме погледна.

— Да.

— Значи има как да го надвиеш.

— Не е задължително. Много от свързаните с Епичните неща нямат никакъв смисъл.

— Всички го казват — отговорих аз, станах и отидох до бюрото си. — Толкова често го казваме, че се питам дали не го вземаме за даденост. Погледни това.

Изрових проучването си за слабостите на Епичните.

— Какво е това? — попита Меган и също стана. Дойде и се наведе близо до мен. Главата ѝ бе много близо до моята. — Отново ли ми се правиш на зубрач, Колене?

— Откривам връзки между Епичните и техните слабости — казах аз и посочих бележките си за Митоза и за Електричната. — Казваме, че слабостите им са случайни, нали така? Е, има някои огромни съвпадения при тези двамата.

Меган прочете.

— Собствената му музика? Ха.

— Ами Стоманеното сърце? — продължих аз развълнувано. — Силите му се неутрализираха от хора, които не се бояха от него. Познаваш го. Има ли нещо в неговото минало, което можеш да свържеш със слабостта му?

— Не е като да сме излизали заедно — сухо отговори Меган. — Повечето хора в града, дори големците, не подозираха за мен. Знаеха само Зарево, моят двойник от друго измерение.

— Твоят… какво?

— Дълга история — разсеяно отговори тя, преглеждайки бележките ми за Електричната. — Стоманеното сърце искаше да запази всичко около мен във възможно най-пълна тайна. Затова странеше от истинската ми личност, та да не привлича внимание. Искри, той странеше от почти всички.

— Тук има някаква връзка — казах аз, докато листех бележките с една ръка. — Има връзка с всичко, Меган. Дори причина.

Очаквах тя да възрази, също като Проф и Тиа.

Меган обаче кимна.

— Съгласна ли си?

— Това ми беше причинено. Против волята ми. Аз станах Епична. Определено бих искала да знам, ако е имало нещо повече. Тъй че — да, готова съм да повярвам.

Тя все още гледаше страницата.

— Може би е по-силно от готовност.

Трудно беше да не забележа колко близо до мен стоеше — бузата ѝ почти докосваше моята. Поривът да се пресегна и да я притегля още по-близо бе тъй силен и в този момент ми се стори, че разбирам как се чувства тя, привличана от това да използва уменията си.

— Ако има връзка със слабостта — казах аз, за да се разсея, — трябва да има и тайна как се преодолява влиянието на силите. Можем да те измъкнем от това, Меган.

— Може би — каза тя, после поклати глава. — Тъй че помогни ми, ако това е свързано със „силата на любовта“ или някакви подобни дивотии, ще удуша някого…

Лицето ѝ беше точно до моето. Толкова близо.

— Силата на к-какво? — заекнах аз.

— Не откривай твърде много в това.

— О.

Тя се усмихна. Тогава съобразих, че не можеше да боли — в най-лошия случай би ме застреляла — наведох се и я целунах. Този път тя не се отдръпна.

Усещането беше фантастично. Нямах много опит и бях чувал, че тези неща са притеснителни, но този път — поне веднъж в живота ми — нищо не се провали. Тя притисна устните си в моите, наклони глава настрани и обви топли и подканящи ръце около мен. Беше като… като… Като нещо фантастично, което не исках да свърши. И нямаше да опитвам да го обясня, за да не го разваля някак. При все това някакво гласче в задната част на главата ми ме предупреди — приятел, че ти се натискаш с една Епична.

Изключих тази част от себе си. Колко лесно беше да не се тревожа за последиците в този момент, точно както казваше Меган. Едва чух потропването на вратата си.

Обаче забелязах, когато вратата започна да се отваря.

34.

Меган се откъсна от мен и се завъртя. Тиа — разсеяно загледана в таблета в ръцете си — отвори вратата. Вдигна поглед, после се взря право в мен.

Изстинах.

— Здрасти — започна тя. — Искам да изпратя Вал да нагласи някакви боеприпаси за удара по Нютън. Може да ѝ кажем да те хвърли, а ти да поставиш оная камера за мен. Нещо против? Не ми се чака.

— Ъъ… разбира се.

Устоях на желанието да се огледам за Меган. Тя стоеше току до мен.

Тиа кимна, после се спря.

— Да не те стреснах?

Погледнах купчината книжа, незабелязано изтървани от мен по време на целувката.

— Май днес просто се чувствам непохватен — изрекох аз.

— Бъди готов в пет — отбеляза тя и постави малка кутия на масичката ми. Дистанционно управляваната камера. Отново ме изгледа и си тръгна.

Искри! Втурнах се, затворих вратата и отново погледнах в стаята.

— Меган? — тихо попитах аз.

— Ехо.

Гласът се донесе изпод леглото.

Отидох дотам и погледнах. Меган явно се бе хвърлила на земята и умело се беше изтърколила под леглото. Там долу беше доста претъпкано.

— Хубаво — обърнах се аз към нея.

— Чувствам се като тийнейджърка — оплака се тя, — която се крие от майката на гаджето си.

— И аз се чувствам като тийнейджър — допълних аз. — Понеже съм такъв.

— Не ми го напомняй — изтърси тя, излезе и потърка челото си — беше го одраскала в нещо под кревата. — Ти си с пет години по-млад от мен.

— Пет… Меган, ти на колко години си?

— Двадесет.

— Аз станах на деветнадесет точно преди да излезем от Нюкаго — обясних ѝ аз. — Ти си една година по-голяма.

— Както казах. На практика ти си бебе.

Тя протегна ръка и ми позволи да я вдигна на крака.

— Можем да отидем и да говорим с Тиа — казах аз, щом тя се изправи. — Проф не е тук, а вероятността Тиа да те изслуша е по-голяма. Аз ги обработвах и обяснявах, че не ти си убила Сам. Мисля, че ще ти даде възможност да говориш.

Меган се намръщи и извърна поглед.

— Не точно сега.

— Но…

— Не искам да заставам лице в лице с нея, Дейвид. Достатъчно трудно ми е всичко и без да се тревожа за Тиа.

Аз изпуфтях.

— Добре. Но ще трябва някак да те измъкнем.

— Тръгни по коридора, привлечи вниманието на когото срещнеш и ми разчисти път. Отново ще се скрия в подводницата.

— Предполагам.

Бавно отидох до вратата.

— Дейвид — обади се Меган.

Вдигнах вежда към нея.

— Слизането тук беше откачено — продължи тя.

— Съвсем откачено — съгласих се аз.

— Е, благодаря, задето се държа откачено заедно с мен. Имам нужда от приятел. — Тя направи гримаса. — Искри. Мразя да си признавам такива неща. Няма да раздрънкаш на никого, че съм го казала?

Усмихнах се.

— Ще мълча като намазан с масло охлюв, който се промъква през кухнята на някой французин.

Хванах пушката от вратата, преметнах я през рамо и излязох в коридора. Беше празен. От вида на складовото помещение личеше, че Мизи и Вал бяха свършили с разтоварването на кашоните; надявах се да не са ми ядосани, че съм ги зарязал. Промъкнах се по целия коридор и влязох в салона — пищната стая, която стигаше до дока за подводницата.

Нямаше следа от никого тук. Обърнах се.

Вал стоеше зад мен.

— Ха! — възкликнах аз.

— Явно излизаме веднага — обясни тя.

— Ъъ… да.

Вал ме подмина безмълвно и тръгна към вратата на помещението с дока. Трябваше да осигуря влизането на Меган. Ако Вал влезеше, Меган нямаше шанс да се промъкне в подводницата, без другата да я забележи.

— Чакай! — креснах аз. — Трябва да взема спирила.

— Отивай и го вземай — отвърна тя.

— Добре.

Останах на място един момент и запристъпвах от крак на крак.

— Е? — попита Вал и се спря на вратата към дока.

— При последното ползване на спирила нещо се повреди. Най-накрая останах без двигател насред залива.

Вал въздъхна.

Хайде, подканих я аз.

— Искаш да го проверя? — попита тя, макар да бе ясно, че това е последното нещо, което ѝ се върши.

Изпуснах въздишка.

— Би било страхотно.

— Добре, отиди и го вземи тогава.

Отърчах да го донеса и забелязах как Вал — за щастие — стои в салона. Когато подминах библиотеката, Меган ме погледна — беше стигнала дотам. Кимнах към Вал, вдигнах пръст и грабнах спирила от склада. Изтичах обратно при Вал и започнах да нареждам частите на спирила на едно от канапетата — разположено така, че когато Вал дойде да ги гледа, да бъде с гръб към вратата за дока.

Вал се зае с частите на спирила бързо и ефикасно, провери всяка от тях за драскотини, после погледна дали връзките са закачени правилно и здраво.

Докато Вал работеше, Меган се промъкна в стаята зад нас, после леко отвори вратата към дока. Изчезна в тъмнината нататък.

— Ако нещо се е развалило — обясни Вал, — то не е било недостатък на екипировката.

— Изглежда знаеш много за оборудването — отвърнах аз и посочих спирила. — Почти колкото Мизи.

— Хайде — рече Вал и нагласи последните кабели в комплекта. Дори да бях направил някаква връзка с нея по-рано в подводницата, сега не можех да намеря и следа от нея. Отново беше студена.

— Вал, наистина съжалявам за Сам — казах аз. — Убеден съм, че никой не може да го замени, но някой трябва да използва това оборудване и някой трябва да бъде примамка.

— За мен няма значение, че използваш спирила. Честно, ти за колко непрофесионална ме вземаш?

— Тогава защо си толкова лаконична с мен?

— Лаконична съм с всички — каза тя, подхвърли ми апарата и отиде към дока.

Хванах пушката си и я последвах. Заедно влязохме в късия коридор между стаите, аз затворих вратата зад себе си и ние потънахме в мрак. Оттам минахме, отворихме вратата на дока и последвахме водещите ни към подводницата познати упътващи въжета.

Бях ли дал на Меган достатъчно време? Изпотих се, докато чаках Вал да отвори люка. Меган щеше да трябва да си проправи път през непознатата стая, да отвори люка, после да се промъкне и да го затвори отново.

Не получих знаци дали е успяла, или не.

Слязох надолу и затворих отново люка, докато Вал се настаняваше на пилотското място. Тя включи меките аварийни светлини и ни свали в дълбините.

Притеснено погледнах към тоалетната, но нищо не изглеждаше не на място. Последва кратко напрегнато пътуване из притъмнените води на Вавилар. Вал не опита да завърже никакъв разговор при пътуването ни и въпреки желанието ми да мога да направя нещо за напрегнатата неловкост между нас, просто не можех да го постигна точно тогава. Не и с напрежението от това, че Меган се крие на няколко стъпки от нас.

Най-накрая Вал ни изкара в средата на тих черен залив между осветени постройки; нито една от тях не бе твърде близо. Не винаги употребявахме полупотопените сгради за приставане. Регалия не можеше да гледа навсякъде и докато внимавахме, бързото слизане в центъра на пуст залив можеше да бъде по-незабелязано от постоянното използване на едни и същи докове.

Подадох се през люка и огледах далечните светлини, отразени във водите в ниското. Градът беше толкова нереален. Освен светлините и призрачните звуци на радиа, които свирят в далечината. Все още не бях свикнал с толкова разнообразни сгради — каменен градеж, стъкло, тухли. Върнах се долу и огледах костюма. После неохотно започнах да свалям ризата си.

— Отзад има тоалетна, хлапе — сухо отбеляза Вал.

Хвърлих ѝ поглед и си представих как се натъпквам в малката стаичка с Меган, притиснат до нея, и опитвам някак да се преоблека, без да дам знак на Вал какво става. Изчервих се и си напомних, че Меган вероятно щеше да ме намушка или нещо такова, ако се намирахме в толкова тясно пространство.

Исках да опитам.

За нещастие мозъкът ми се спря на по-добра идея. Глупав мозък.

— Там изглежда наистина тясно — обадих се аз. — Нали не би имала нещо против да отидеш горе?

Вал въздъхна високо, но стана от мястото си, промуши се покрай мен и се качи по стълбата. Съблякох се по боксерки и хванах костюма.

— Не изглеждаш зле без риза — тихо заключи Меган. — Като за зубрач.

За малко да падна, с единия крак в костюма. Меган се бе измъкнала от тоалетната, без да я забележа. Предполагах, че ще остане там докато се облека, но явно не беше. Задействах се по-бързо и опитах да скрия изчервяването си.

— Добра работа между другото — прошепна Меган. — Опасявах се, че ще трябва да пътувам с Вал, а после да се измъквам сама. Това ще е много по-удобно. Мислиш ли, че ще можеш да я разсееш горе?

— Да — отговорих аз.

— За секунда — продължи Меган — ми се стори, че ще се окажеш в тоалетната с мен. Лоша работа. Щеше да бъде забавно да те гледам как не можеш да си намериш място.

Оставих костюма незакопчан, хванах пушката и кутията със спирила и яростно изгледах Меган. Тя не изглеждаше ни най-малко загрижена.

Вече не е затворена в нашата база, рекох си аз. Тук има да се тревожи само за Вал. Меган изглеждаше уверена, че може да се справи с това, ако то стане проблем. Вероятно беше права.

Изкачих стълбата, отместих резето, после поставих спирила върху подводницата, преди да изляза. Носех пушката преметната на гръб със здраво затегнат ремък. Нямаше да бъде лесно достъпна, но нямаше да се тревожа да я загубя във водата.

Вал стоеше опряла гръб в люка и гледаше града. Отидох до нея и посочих незакопчания гръб на костюма си.

— Може ли малко помощ, моля?

Постарах се да я държа надалеч от входа на подводницата. Вече закопчан, не се оглеждах да видя дали Меган се е измъкнала, а вместо това надянах спирила.

— Имам много работа за вършене — обясни Вал, докато ме подминаваше и слизаше през люка. — Ще се занимавам с нея поне няколко часа, тъй че ако свършиш преди това, намери си начин да се забавляваш. Ще ти съобщя, когато съм готова за теб.

Задействах спирила и скочих във водата. Нямаше нужда да се притеснявам за пушката си; щеше да работи отлично след потапянето.

Вал влезе обратно и заключи люка. Аз се задържах за малко във водата там, докато подводницата се потапяше в океана и разкри Меган от другата страна — изглеждаше мокра и нещастна.

— П-п-риятна нощ — разтреперано произнесе тя.

— Даже не е студено — отвърнах аз.

— Казва го човекът в непромокаем костюм.

Тя се огледа.

— Мислиш ли, че тук има акули?

— Непрекъснато се питам това!

— Никога не съм се доверявала на водите в тъмнината.

Тя спря.

— Е, всъщност въобще не ми пука.

— Не си ли израсла в Портланд? — попитах я аз.

— Да, и?

— Ами… то е като пристанище, нали така? Ти не си ли ходила да плуваш там?

— В реката Уиламет?

— Ъм… да?

— Хм, да кажем, че не. Не съм.

Тя погледна към една от далечните сгради.

— Искри. Ако бъда изядена заради теб, Колене, никога няма да чуеш края на историята.

— Поне ще си се върнала от това да бъдеш изядена — отвърнах аз.

— Не ме изпълва с желание да го опитам — и тя въздъхна. — Значи плуваме?

— Не точно — отвърнах аз. Доплувах до нея и протегнах ръка. — Хвани се за мен.

Тя колебливо обви ръце около гърдите ми точно под мишниците.

Меган ме държеше здраво, аз насочих лъча в океана и задействах спирила. Издигнахме се върху струи вода на десетина метра във въздуха. Пред нас се простираше черната стъклообразна повърхност на морето, а оттатък като неонови часови се издигаха кулите на потопения Манхатън.

Меган тихо издиша, все още хваната за мен.

— Не е зле.

— Не си ли виждала спирила в действие?

Тя поклати глава.

— Тогава може ли да предложа да се държиш здраво? — продължих аз.

Тя ме послуша и се уви около мен, което не беше неприятно положение. След това опитах нещо, което упражнявах. Наведох се напред, обърнах двигателите на краката си назад под ъгъл и спуснах ръка надолу — не ръката с лъча, а другата, с по-малкия ръчен двигател за маневриране.

Това ни предпази да не паднем във водата — ръчният двигател даваше тласък нагоре, а двигателите на краката назад. В резултат ние се носехме през водата, като двигателят на ръката ми ни издигаше толкова, че да останем отгоре. В двадесет и седем и половина случаи от петдесет и четири завършвах това изпълнение, като се забивах с лице във водата. Този път, слава Богу, успях да го направя без подобно излагане.

Вятърът ме шибаше през лицето, а водните пръски по кожата ми бяха студени. Ухилих се и насочих и двама ни към един от покривите. Щом го достигнахме, произведох тласък отдолу и си послужих с направляващия двигател на ръката си, за да забавя инерцията ни напред. Понесохме се високо във въздуха, а друга струя вода от ръката ми ни побутна към стряхата на покрива, където стъпихме.

Застанах триумфиращо, обгърнах Меган с една ръка и погледнах надолу, за да видя дали ме съзерцава с благоговение.

Наместо това зъбите ѝ тракаха.

— Толкова… студено…

— Но беше страхотно, нали? — казах аз.

Тя издиша, измъкна се от мен и стъпи на покрива. Неколцина души ни зяпаха от навес в другия край на постройката.

— Не е особено незабележимо — отбеляза тя. — Но да, страхотно е. А и можеш да спреш да ме зяпаш.

Откъснах поглед от това как влажната тениска под якето прилепваше по кожата и сутиена ѝ.

— Съжалявам.

— Не — каза тя, закопча якето си и нагласи копчетата. — Няма проблем. Искам да кажа, дразнех те, задето заглеждаш други жени. Това означава, че искам да гледаш мен. Следователно не бива да се дразня, когато го правиш.

— Ммм… — обадих се аз. — Значи ти си страхотна и логична.

Тя ме изгледа безизразно. Аз просто свих рамене.

— Все още не съм сигурна, че това ще подейства — продължи тя.

— Ти си тази, която дойде да ме види — отвърнах аз. — И ако не си забелязала, в базата, онзи момент в моята стая… тогава май действаше добре.

Стояхме, гледахме се един друг и аз се раздразних как изведнъж се почувствахме неловко. Все едно някакъв шишко внезапно си е проправил път между нас на бюфета, за да се добере до макароните със сирене.

— Трябва да вървя — обясни тя. — Благодаря ти. Задето искаш да говориш. Задето не ме предаде. Задето… си ти.

— Доста ме бива да бъда себе си — отговорих аз. — Имал съм на разположение всички тези години, за да се упражнявам — напоследък почти не бъркам.

Гледахме се един друг.

— Е, хм — подех аз и запристъпвах от крак на крак — искаш ли да дойдеш с мен, за да проверим Разрушение? Искам да кажа, ако не правиш нищо друго важно.

Тя вирна глава.

— Ти да не ме покани на среща… за да шпионираме смъртоносен Епичен, който планира да разруши града?

— Е, нямам много опит с излизането на срещи, но все съм чувал да казват, че трябвало да вземеш нещо, за което знаеш, че ще хареса на момичето…

Тя се усмихна:

— Хубаво, да се залавяме тогава.

35.

Извадих мобилния за карта на района, Меган надникна през рамото ми и посочи на юг.

— Оттук — каза тя. — Имаме да повървим.

— Сигурна ли си, че не искаш… — посочих спирила в краката си.

— Коя част от „шпионирането“ включва това да летиш през града и да привличаш вниманието на всички наоколо?

— Забавната — намусено отвърнах аз. Бях се упражнявал преднамерено. Исках да покажа какво зная.

— Добре — продължи Меган, — може и да няма значение, но предпочитам да кротувам. Да, Регалия искаше да те прелъстя, но аз не искам да се държа показно…

— Я почакай, какво? — спрях се аз.

— О, хм, да — Меган направи гримаса. — Съжалявам. Имах намерение обяснението ми да бъде по-добро.

Тя прокара ръка през косата си.

— Регалия искаше аз да те прелъстя. Не съм сигурна колко знае за миналото ми с Възмездителите и смятам, че сама е измислила идеята за мен и теб. Но не се притеснявай; още преди да дойда реших, че няма да работя активно срещу Възмездителите.

Зяпнах я. Това си беше пускане на голяма бомба върху мен, просто така. Знаех, че е глупаво, но внезапно усетих как поставям под въпрос привързаността, която тя ми демонстрира преди малко. Нямаше просто да ти каже, ако наистина планираше да го направи, натъртено си казах аз. Вече бях решил да вярвам на Меган. Просто трябваше да го направя и по този въпрос.

— Е — казах аз, потеглих и ѝ се усмихнах — това е добре. Дори при положение, че прелъстяването ми от теб звучи като нещо, което ще е забавно.

— Слонце — произнесе Меган, видимо отпусната. Хвана ме за ръката и ме преведе през покрива. — Поне ако ни забележат, смятам, че Регалия ще си каже, че опитвам да следвам нарежданията ѝ.

— А ако нещо не е наред — добавих аз, — можем да използваме илюзиите ти, за да ѝ отвлечем вниманието.

Меган ме стрелна с поглед. Достигнахме тесен въжен мост към съседния покрив. Тя тръгна по него преди мен — показваше чудесен силует.

— Мислех, че не се очаква да използвам силите си — тихо рече тя.

— Ти не ги използваш.

— Усещам едно много голямо но.

— Забавно е, понеже точно пред себе си виждам…

— Внимавай.

— … много привлекателен чифт прасци. Виж, Меган, знам, че ти казах да не използваш силите си. Но това е просто първата стъпка, начин да се пренастроиш и да се овладееш. Няма да действа дълго време.

— Знам — съгласи се тя. — Няма начин да мога да се съпротивлявам.

— Не говоря само за това — рекох аз. — Говоря за нещо по-голямо.

Тя се спря на моста и ме погледна. Полюлявахме се леко над водите долу — в случая около четири етажа. Не се притеснявах от падане — все още носех спирила.

— По-голямо? — попита тя.

— Не можем да се борим с Епичните.

— Но…

— Не и сами — продължих аз. — Приех го. Възмездителите оцеляват само заради Проф и неща като спирила. Прекарал съм години да се убеждавам, че обикновените хора могат да се бият, и все още мисля, че можем. Но имаме нужда от оръжията на нашите неприятели.

Меган ме огледа в тъмнината. Единствената светлина идваше от спрея по въжетата на моста. Най-накрая тя пристъпи и хвана нещо на врата ми. Верижката на Ейбрахам, която носех под костюма. Тя я издърпа.

— Май казваше, че тези хора са малоумни.

— Казвах, че са идеалисти — обясних аз. — И те са. Героите няма да се появят по вълшебен начин и да ни спасят. Но може би, с усилие, ние ще успеем да измислим как… хм… да привлечем някои от тях.

— Казах ли ти защо дойдох във Вавилар? — попита тя, докато все още държеше верижката за малкия S-образен медальон.

Поклатих глава.

— Приказва се — обясни Меган, — че Регалия може да подобрява силите на Епичните. Да ги прави по-мощни и гъвкави.

Кимнах бавно.

— Значи това, което ми е казала оня ден…

— Не си го е измислила тогава. Това е нещо, което тя заявява поне от година пред определени кръгове.

— Което обяснява защо толкова много Висши Епични са дошли във Вавилар — заключих аз. — Митоза, Електричната, Разрушение. Обещала е да увеличи силите им в замяна на това да се върши каквото тя поиска.

— А ако има нещо, което повечето Епични да желаят — съгласи се Меган, — то е повече сила. Няма значение колко силни са вече.

Помръднах и усетих как мостът се люлее под нас.

— Значи ти…

— Дойдох — тихо изрече Меган — понеже съобразих, че ако наистина може да увеличи силата на някой Епичен, може и да е в състояние да отнеме моята. Да ме направи отново нормална.

Тишината увисна между нас като мъртъв вомбат на връв.

— Меган…

— Глупава мечта — завърши тя, пусна верижката и се извърна от мен. — Глупава като твоята. Ти си идеалистичен колкото Ейбрахам, Дейвид.

Тя продължи по моста и ме изостави. Забързах да я настигна.

— Може би — казах аз и я хванах за ръката, когато стигнахме отсрещната страна. — А може би не. Нека работим заедно, Меган. Ти и аз. Може би имаш нужда от някакъв клапан за изпускане на напрежението. Използваш по малко силите си тук и там, в контролирана ситуация, за да си начешеш крастата. Това ти позволява да упражняваш овладяването на емоциите. Или може би има друг трик, който ще открием заедно.

Тя понечи да се измъкне, но я хванах здраво.

— Меган — казах аз, заобиколих я и я погледнах в очите. — Нека поне да опитаме.

— Аз…

Тя дълбоко пое дъх.

— Искри, трудно е да не ти обърне внимание човек.

Усмихнах се.

Най-накрая се обърна и ме повлече към изоставена палатка, просто парче плат, окачено за едната страна на побит в покрива прът.

— Ако ще вършим това, трябва да знаеш — меко каза Меган, — че силите ми не са това, което изглеждат.

— Илюзиите?

— Не точно.

Тя приседна в сянката на изоставения навес и аз седнах до нея, без да съм сигурен от какво се крием. Вероятно просто искаше да бъде защитена, докато говори, а не да е толкова на открито. В нея обаче имаше някакво голямо колебание.

— Аз…

Тя прехапа устна.

— Аз не съм Епичен илюзионист.

Намръщих се, но не възразих.

— Не си ли го съобразил? — попита Меган. — Оня път в Нюкаго, в асансьорната шахта, когато ти и аз за малко да бъдем забелязани от охраната. Те насочиха фенерчето право в нас.

— Да. Ти създаде илюзия за мрак, за да ни скриеш.

— А ти видя ли някакъв мрак?

— Е, не — намръщих се аз. — Това нещо общо с дозера ли има?

Това бе устройството — истинска технология, доколкото знаех — което сканираше човека и определяше дали е Епичен или не. Възмездителите тестваха всички в екипа горе-долу редовно.

— Никога не разбрах как го направи. Може и да си създала илюзия на екрана, за да скрие истинския резултат, но…

— Дозерът записва резултатите — довърши Меган вместо мен.

— Да. Ако Тиа или Проф бяха поглеждали паметта му, щяха да забележат положителния резултат за Епичен. Не мога да повярвам, че не са го направили.

Загледах Меган; лицето ѝ бе слабо осветено от греещата под нас боя.

— Какво си ти?

Меган се поколеба, после разпери ръце и изведнъж мокрите ѝ дрехи изсъхнаха. Мигновено се смениха — от яке и прилепнала тениска до яке и зелена блуза, после груба камуфлажна военна униформа. Промените ставаха все по-бързо, по тялото ѝ трепкаха различни облекла, а после и косата ѝ започна да се променя. Различни прически, различни цветове. Скоро и цветът на кожата се запроменя. Беше азиатка, после стана бледа и луничава, имаше и по-тъмна от на Мизи кожа. Използваше силите си. От това косата ми се изправи, въпреки че аз бях този, който я насърчи.

— Със силите си — обясни тя, докато стотици версии на лицето ѝ се сменяха за секунди — аз мога да прониквам в други реалности и да ги докосвам.

— Други реалности?

— Веднъж прочетох книга — продължи Меган; сменящите се черти и дрехи най-после се върнаха към нормалната ѝ личност, мокро яке и тъй нататък, — в която се твърдеше, че съществуват безкрайно много светове и безкрайно много възможности; че всяко решение, взето от кой да е човек в този свят, създава нова реалност.

— Това звучи странно.

— Казва го човекът, който току-що прелетя през града с устройство, зареждано от тялото на мъртъв Епичен.

— Е, от проучвания, направени с мъртъв Епичен — поправих я аз.

— Не — възрази Меган. — Истински труп. „Проучването“ съдържа използване на парченца от мъртви Епични и извличане на способностите им. Какво мислиш, че беше мотиваторът на тази машина?

— Ха.

Мизи ми обясни, че всеки от мотиваторите бил индивидуално за устройството. Толкова… какво, индивидуални, понеже имаха парченце мъртъв Епичен в себе си? Вероятно само митохондриалната ДНК, помислих си аз. Възмездителите я събираха от мъртви Епични и я използваха като валута… Това караше мотиватора да работи. Имаше смисъл. Някакъв плашещ смисъл.

— Както и да е — продължи Меган — сега не говорим за мотиватори. Говорим за мен.

— Това се оказва една от любимите ми теми — отвърнах ѝ аз, макар и да се почувствах доста раздразнен. Ако силите на Меган представляваха това, което твърдеше тя, то означаваше, че съм бъркал. В продължение на години бях уверен, че знам какво е Зарево, че съм проумял недостъпна на останалите тайна. Толкова по въпроса.

— Най-добре мога да го обясня така — продължи Меган. — Донасям някое от другите места, тези не-места на никога недостигната възможност — в нашия свят, и за известно време отклонявам онази реалност към тази. Онази нощ, в асансьорната шахта, ние не бяхме там.

— Но…

— И бяхме — допълни Меган. — За хората, които ни търсеха, шахтата бе празна. В инспектираната от тях реалност ти и аз въобще не се бяхме изкачвали там. На тях аз представих различен свят.

— Ами дозерът?

— Представих му свят без Епични, които да открива.

Тя вдиша дълбоко.

— Някъде съществува свят — или може би просто възможността за такъв — където аз не нося това бреме. Където аз отново съм само себе си.

— Ами Зарево? — попитах аз. — Образът, който показваше на света, огненият Епичен?

Меган се поколеба, после вдигна ръка.

Пред нас се появи Епичен. Висок, хубав мъж с пламтящи дрехи и наглед разтопено лице. Очите светеха, юмрукът хвърляше огнени следи, като горящ петрол. Можех съвсем леко да усетя горещината.

Погледнах Меган. Не изглеждаше да губи контрол, въпреки използването на силите си. Когато заговори, донесе се нейният глас — гласът на познатото ми нейно аз.

— Ако съществува свят, в който нямам сили — рече Меган, загледана във внушителната фигура — съществува и свят, където имам различни сили. По-лесно е да призовеш едни възможности, отколкото други. Не знам защо. Не става дума, че този свят е подобен на нашия. В него аз притежавам напълно различен набор сили, а освен това…

— Си мъж — довърших аз, като забелязах сходството в чертите.

— Да. Малко е разсейващо, разбираш ли?

Потръпнах и огледах горящия Епичен, който можеше да бъде близнак на Меган. Бил съм много неправ за нейните способности. Изправих се и посрещнах погледа на Зарево.

— Значи ти не трябва да… да речем, да си разменяте местата с него или нещо такова? Да го довеждаш тук, искам да кажа?

— Не — отговори тя. — Привличам сенки от друг свят в този тук. Това изкривява реалността около сянката по странен начин, но тя все пак си остава само сянка. Мога да го водя тук, никога не съм виждала неговия свят.

— Той… знае ли, че съм тук? — попитах аз и погледнах Меган.

— Не съм сигурна — каза тя. — Мога да го заставя да върши всичко, което искам, но смятам, че това е, защото силите ми намират реалност, в която той вече е щял да направи това, което аз искам той да направи…

Погледнах пламтящите очи и те сякаш можеха да ме виждат. Явно ме познаваха. Зарево кимна с глава към мен и изчезна.

— Усетих горещина — обърнах се към Меган.

— Различно е — разясни тя. — Понякога, когато минавам в другата реалност — вкарвам я в нашата — тя е сенчеста и неясна. Друг път е почти истинска.

Тя се намуси.

— Предполага се, че се крием, нали така? Не бива да се размотавам нагоре-надолу и да призовавам Висши Епични, които светят нощем.

— Според мен това беше страхотно — тихо казах аз.

Незабавно съжалих за думите си. Това бяха силите, за които Меган току-що каза, че не иска да притежава. Те я разваляха и искаха да я унищожат. Да ѝ отправям комплименти за силите беше малко като да правя комплимент на човек със счупен крак колко бяла е костта, която е излязла от кожата му.

Но тя явно нямаше нищо против. Всъщност мога да се закълна, че леко се изчерви.

— Не е кой знае какво — каза тя. — Наистина, много работа за прост ефект. Определено си чел за Епични, които могат да правят илюзии от каквото си искат, без да им се налага да измъкват някоя алтернативна реалност от джоба си.

— Да.

Тя скръсти ръце и ме погледна.

— Добре. Трябва да направим нещо с тези дрехи.

— Какво? Смяташ, че човек, който обикаля наоколо във водолазен костюм с прикачени към ръцете и краката му странни Епични уреди, е подозрителен?

Тя не ми отговори, а вместо това постави ръка на рамото ми. Върху мен изникнаха джинси и яке — почти същите като истинските ми дрехи — и покриха водолазния костюм. Крачолите се развяха, достатъчно широки, за да покрият спирила. Сигурен бях, че не е модно, но какво знаех за модата? В Нюкаго последният писък бяха дрехи, основани на стария Чикаго от двадесетте години на XX век.

Пипнах дрехите. Не бяха истински, въпреки че ми се стори, че мога съвсем леко да ги усетя. Или пък съм си спомнил за тях. Има ли смисъл в това? Вероятно не.

Тя ме огледа, критично вдигнала вежда.

— Какво? — попитах я аз.

— Опитвам да реша дали да сменя лицето ти, за да направя по-малка вероятността да те забележат, докато се промъкваш към Разрушение.

— А… окей.

— Обаче има странични ефекти — каза тя. — При размяната на нечие тяло винаги се притеснявам, че ще свърша с това да го сменя изцяло с версията от другата реалност.

— Правила ли си го преди?

— Не знам — обясни тя със скръстени ръце. — Убедена съм, че всеки път, когато умирам, „превъплъщението“ ми всъщност са просто моите сили, които призовават от друго измерение моя версия, която не е умряла.

Тя видимо потрепери.

— Както и да е, нека те оставим какъвто си. Не искам да сменя лицето ти и то да остане така. Свикнала съм с твоето. Ще вървим ли?

— Да — казах аз.

Излязохме от изоставения полунавес и продължихме да вървим към мястото, където беше застанал Разрушение.

— Как се чувстваш? — попитах аз.

— Малко гладна — отговори тя.

— Не това имах предвид — и хвърлих поглед към нея.

Тя въздъхна.

— Раздразнителна съм. Все едно не съм спала достатъчно. Искам да си го изкарам на всеки наоколо, но скоро ще изчезне.

Тя сви рамене.

— Този път е по-добре отпреди. Не знам защо — макар че както и да изглежда, в действителност аз не съм толкова могъща.

— Ти казваше нещо подобно и преди.

— Понеже е вярно. Но… така, това може да бъде и предимство. Ето защо мога да върша тези неща и да не се преобразявам незабавно. Това е по-трудно за наистина могъщите Епични. За мен единственият път, когато става наистина зле, е при превъплъщаване.

Поехме по мост.

— Странно е — отбелязах аз — някой Епичен да говори толкова откровено за всичко това.

— Странно е — каза тя — глупавият ти глас да говори толкова много за тайните ми.

После се намръщи.

— Извинявай.

— Всичко е наред. Една приятна разходка с Меган няма да бъде наред, ако не ни съпроводят няколко язвителни забележки.

— Не, не е наред. Това не съм аз, Колене. Аз не съм толкова хаплива.

Въпросително шавнах вежди.

— Добре де — тросна се тя. — Може би съм. Но не оскърбявам. Или поне не искам. Мразя това. Все едно мога да усетя как се изплъзвам сама на себе си.

— Как мога да помогна?

— Добре е, когато говориш — отвърна тя. Пое дълбоко дъх. — Разкажи ми за проучванията си.

— Малко е зубраческо.

— Мога да го преживея.

— Добре… намерих тези връзки между някои Епични и слабостите им, нали така? Излиза, че има и следваща стъпка. Но за да проуча това, ще трябва да отвлека някой Епичен.

— Никога не мислиш на дребно, нали, Колене?

— Слушай сега — спрях я аз. — Това е страхотна идея. Ако мога да заловя Епични и след това успея да използвам слабостта им, за да не им позволя да използват силите си, мога да открия колко време им отнема да станат нормални. Мога да им задавам въпроси, да измъквам от миналото им връзки, които могат да покажат какво най-вече създава слабостите.

— Или можеш да интервюираш напълно желаещия Епичен, който върви до теб.

Изкашлях се в ръка.

— Така, хм, тази схема може и да е започната, понеже мислех как да те освободя от силите ти. Прецених, че ако знам колко време отнема и какво се изисква, за да удържаш някой Епичен… Знаеш. Това може да ти помогне.

— Ау — рече тя. — Това трябва да е най-сладкият начин, по който някой изобщо ми е казвал, че планира да ме отвлече и затвори.

— Аз само…

— Не, всичко е наред — каза тя и всъщност взе ръката ми. — Разбирам чувството. Благодаря ти.

Кимнах и известно време повървяхме. Нямахме бърза работа. Мисията на Вал щеше да ѝ отнеме часове, а Разрушение нямаше да ходи никъде. Тъй че нямаше нищо лошо в това да се наслаждаваме на нощта — е, доколкото е възможно, като държим сметка за всичко.

Вавилар беше красив. Започвах да харесвам странната светлина на боята. След еднообразното огледално сиво на Нюкаго, толкова много цвят омагьосваше. Вавиларците можеха да рисуват каквито стенописи искаха — от имена, надраскани по дължината на подминатата от нас сграда, до красиво и изящно изображение на вселената на върха на друга.

Въпреки че все още не бях свикнал със спокойствието на хората тук, трябваше да призная, че в тях имаше някакъв привлекателен каприз. Толкова зле ли щеше да бъде, ако това е всичко в живота? Докато ги подминавахме тази нощ, а те си говореха, биеха барабани и пееха, открих, че хората ме дразнеха много по-малко отпреди.

Може би заради компанията. Държах Меган под ръка; тя вървеше близо до мен. Не говорехме много, но и нямаше нужда. За момента тя отново беше при мен. Не знаех колко щеше да продължи, но в това място на живи цветове отново можех да бъда с Меган. Бях благодарен за това.

Преминахме на висока сграда и доближихме източната страна на града, където Разрушение чакаше. Свърнахме към мост, който водеше към още по-висока сграда. Тя щеше да бъде подходяща за поставяне на камерата на Тиа или за намиране на по-добро място.

— Тревожа се, че когато се превъплъщавам, в действителност не се завръщам аз — тихо изрече Меган. — Това е някаква друга моя версия. Когато това става, се притеснявам, че най-накрая нещо ще се прецака и че другата личност ще обърка работите. Работи, които не искам да бъдат объркани.

Тя ме погледна.

— Ти си истинската — казах аз.

— Но…

— Не, Меган. Не можеш да прекараш живота си в притеснения за това. Каза, че силите вземали някаква твоя версия, която не умирала — всичко останало си е същото. Просто живо.

— Не съм сигурна.

— Спомняш си всичко станало с теб освен времето непосредствено преди смъртта, нали?

— Да.

— Това означава, че ти все още си ти. Истина е — аз мога да усетя, че си ти. Ти си моята Меган, а не някоя друга личност.

Умълча се; погледнах я, но тя се усмихваше.

— Знаеш ли — обади се тя, — понякога разговорите с теб ме карат да се чудя дали ти всъщност не си този, който може да променя реалността.

Нещо ми хрумна.

— Можеш ли да подмениш Разрушение? — попитах аз. — Да извадиш някоя негова версия без сили или с очевидна слабост, а този да го пъхнеш някъде в друго измерение?

Тя поклати глава.

— Не съм достатъчно силна — продължи тя. — Правила съм нещо наистина драматично веднага след като умра, в сутринта на превъплъщаването. Тогава… сякаш мога да вземам части от онази реалност със себе си, понеже просто идвам оттам. Тогава обаче аз не съм достатъчно себе си, за да я контролирам, тъй че не си въобразявай.

— Струваше си да попитам — казах аз и се почесах по главата. — Въпреки че според мен, дори и да можеше да го направиш, не би трябвало да го вършим. Искам да кажа, какво хубаво има в това да защитаваме този Вавилар, ако допуснем хиляди хора да умрат в друг Вавилар.

И то ако нещата, които можеше да върши, бяха от други съществуващи светове, а не просто възможности за светове, които би могло да съществуват. Човече. Разсъжденията за това ми причиняваха главоболие.

— Не забравяй, целта продължава да бъде да се отърва от силите си — напомни Меган. — Регалия заяви, че не знае дали може да го направи, но ми каза, че ако ѝ служа, ще опита.

Меган повървя замислено известно време.

— Не знам дали тя лъжеше, или не, но според мен ти имаш право. Мисля, че зад това трябва да има нещо, някаква цел.

Спрях на края на покрива и погледнах как стои на края на моста, точно зад мен.

— Меган, знаеш ли слабостта си?

— Да — тихо каза тя и се обърна, за да разгледа града.

— Има ли някаква връзка с миналото ти?

— Само случайни съвпадения — обясни Меган. Обърна се и ме погледна. — Но може би не са тъй случайни, както ми се струва.

Усмихнах се, обърнах се и продължих през покрива.

— Няма да попиташ каква е слабостта? — поинтересува се тя и забърза след мен.

— Не. Тя принадлежи на теб, Меган. Ако те попитам за това… все едно да попитам някого за ключа към душата му. Не искам да те поставям в такова положение. Достатъчно е да знам, че съм на правилния път.

Продължих, но тя не ме последва. Погледнах я и видях как се е втренчила в мен. Внезапно изтича към мен, докосна гърба ми с ръка, докато минаваше, и пръстите ѝ минаха по тялото ми. После тя поведе и се забърза през покрива към наблюдателната ни позиция.

36.

Разрушение продължаваше да се мъдри на същото място, въпреки че сега светеше по-силно; нощно време бе тъй ярък, че беше трудно да различиш чертите му. Покривът беше достатъчно висок, за да предостави поглед към него, но бе доста отдалечен — само мощното увеличение на прицела ми позволяваше добър поглед. Трябваше да се приближа още, за да поставя камерата. Намалих с една степен и открих, че една от табличките отстрани на холоприцела ми е светлометър.

— Приемаш ли това, Тиа? — попитах я аз по мобилния.

Меган седеше мълчаливо до мен, понеже сега бях във връзка с Възмездителите. Единственият видеозапис се извършваше от моя прицел, тъй че предположих, че ще сме в безопасност.

— Мога да го видя — потвърди Тиа. — Съответства на очакванията ми — ако следва предишния модел, разполагаме с още няколко дни до детонацията.

— Чудесно тогава — продължих аз. — Ще поставя камерата и ще се върна до базата.

— Внимавай — отбеляза Тиа. — Камерата ще трябва да бъде доста близка, за да има ефект от нея. Трябва ли ти помощ?

— Не — отвърнах аз. — Ще се обадя, ако имам нужда от нещо.

— Окей тогава — рече Тиа, макар и да звучеше колебливо. Затворих телефона, деактивирах безжичната връзка с прицела си и прибрах мобилния. Вдигнах вежда към Меган.

— Мястото е охранявано — спокойно обясни тя. — Всички мостове са отрязани и Нютън често пуска патрули. Регалия не иска никой да се размотава наблизо.

— Нищо от това не е непреодолимо за нас — заключих аз.

— Не съм казала, че е непреодолимо — продължи Меган. — Просто съм притеснена от импровизациите ти.

— Предполагах, че всичките ти оплаквания от моите импровизации в Нюкаго са били, задето ти не искаше да убием Стоманеното сърце.

— Отчасти — съгласи се тя. — Но все още не ми харесва начинът, по който постоянно откачаш.

Изпъшках.

— Трябва да говорим за Стоманеното сърце, между другото — добави Меган. — Не трябваше да правите каквото направихте.

— Той беше тиранин — възразих аз, проверих с прицела сградите близо до Разрушение и взех да търся добро място за камерата. Спрях се на зиналото водно пространство там, където постройката изгоря изцяло. Овъглени греди и парчетии от други отломки стърчаха от океана като строшените зъби на гигантски потопен във водата боксьор — отворил уста и отметнал глава назад.

Меган не ми отвърна и затова я погледнах.

— Изпитвам съжаление към тях, Дейвид — тихо започна тя. — Знам какво е усещането; Възмездителите биха могли да екзекутират мен. Стоманеното сърце беше тиранин, но поне управляваше един приличен град. Вземем ли всички неща предвид, той не беше тъй лош, разбираш ли?

— Той уби баща ми — отговорих аз. — На човек не му се дава разрешение да убива, защото не е толкова зъл, колкото би могъл да бъде.

— Предполагам.

— Имаш ли такива притеснения по отношение на Регалия?

Меган поклати глава.

— Съчувствам ѝ, но тя планира да позволи на Разрушение да изпари града. Трябва да бъде спряна.

Изсумтях съгласието си. Просто ми се щеше да мога да се отърся от усещането, че Регалия е един ход пред нас. Подадох пушката на Меган:

— Пазиш ли ме? — попитах я; тя кимна и я взе.

— Ще трябва да отида до сградата точно след изгорената от тях. Достатъчно висока е, тъй че ако поставя камерата на ръба веднага под покрива, тя ще има чиста линия на наблюдение.

Извадих връченото ми от Тиа кашонче — водоустойчива кутия с малката камера вътре. Поставих си слушалката, после настроих мобилния на частна честота, съвпадаща с тази на Меган, за да можем да разговаряме, без да ползваме общата честота на Възмездителите.

— Дейвид — рече Меган, извади своя P226 от кобура на хълбока си и ми го предложи. — За късмет. Само не го изпускай в океана.

Усмихнах се, взех оръжието, после скочих върху зданието.

В спирила определено имаше нещо освобождаващо. Водните струи ме забавиха, докато не кацнах меко в морето. Не исках да привличам внимание и оттам си послужих с двигателите под водата, за да ме прекарат през улиците.

Около две улици по-нататък установих, че дименсионалното ми облекло — човече, това звучеше яко — е изчезнало. Явно силите на Меган работеха само на много близко разстояние. Това съответстваше на откритото от мен преди години, когато бях съобразил, че при всяко виждане на „Зарево“ в Нюкаго наблизо винаги се намира някаква смътна фигура. На Меган ѝ се беше налагало да е наблизо, за да поддържа комбинацията.

Щом стигнах зданието, погледнах нагоре. Трябваше да се издигна десетина етажа нагоре, за да заема позиция, при която камерата да може да вижда Разрушение. Спирилът можеше да ме издигне дотам, но сега бях достатъчно близо до Епичния и ако се понесях толкова нависоко, някой със сигурност щеше да ме забележи.

Поех дъх, оставих спирила да ме издигне на един етаж, а после влязох в сградата през счупен прозорец.

— Ще се кача през постройката — тихо казах аз на Меган. — Да си забелязала някого от наблюдателите на Регалия?

— Не — отвърна тя. — Вероятно и те са в сградите. Търся прозорци.

Свалих ръкавиците на спирила, закачих ги за колана и влязох във влажната и обрасла вътрешност на зданието. Успях да се измъкна от овощната градина през коренищата, намерих коридор и тръгнах по него. Подминах стара асансьорна шахта, където вратите бяха разбити от клоните на дърветата, и продължих да вървя, докато не намерих стълбището. Отворих със сила вратата и намерих вити стълби, обрасли с корени и лиани. Сякаш растенията пускаха пипала в такива шахти в търсене на водата надолу.

Включих светлината на мобилния и се стараех да я държа слаба. Не исках някой да забележи движеща се светлина през някой от прозорците, но сметнах, че щом листакът закрива гледката, ще си бъда съвсем наред на стълбището. Започнах да изкачвам стъпалата и взех първите без трудности.

— Това е хубаво оръжие — произнесе Меган в ухото ми, когато започнах втория ред. — Светлинни индикатори, изстрелване със сгъстен въздух… Активно инфрачервено и термално прицелване? Контрол за стрелба от дистанция? О, граватоници за намаляване на отката! Мога ли да го задържа?

— Мислех, че предпочиташ пистолетите — обадих се аз от участък разбити стъпала. Вдигнах поглед, подскочих, сграбчих някакъв корен и го изкачих с известна трудност.

— Едно момиче трябва да бъде гъвкаво — отвърна Меган. — Стилът ми е отблизо и в лице, но понякога се налага някой да бъде застрелян от разстояние.

Тя прекъсна.

— Мисля, че току-що забелязах удобна позиция в съседната на теб сграда. Не мога да я видя добре. Ще сменя положението си.

— Някакви птици? — изсумтях аз, докато се катерех. — Птици?

— Имам едно подозрение. Преди да тръгнеш, огледай се за гълъби на близките покриви.

— Окей…

Успях да изкача коренищата до следващата площадка, после се залюлях и се приземих на стъпалата. Следващият ред беше лесен.

— Хм — каза Меган. — Виж сега. На онзи покрив има гълъб, сам-самичък, посред нощ.

— Един от хората на Нютън — казах аз. — Нокс, Епичен със силата да си променя облика.

— Нокс? Познавам го. Не е Епичен.

— И ние не го мислехме за такъв — обясних аз. — Показа уменията си за пръв път преди няколко дни.

— Искри! Мислиш, че…?

— Може би — отговорих. — В записките ми е отбелязано, че способността за телепортиране на Разрушение има нужда от време, но той явно вече няма това ограничение. Сега пък този Нокс. Нещо става, дори и да е само някакъв странен заговор, при който Регалия се преструва, че притежава сили, каквито няма.

— Да — съгласи се Меган. — Ти вече там ли си?

— Работя по въпроса — отговорих аз, докато вземах още един ред стъпала. — Това май е доста работа.

— Мрън-мрън — обади се Меган.

— Казва жената, която наблюдава удобно от…

— Чакай! Дейвид, Проф е тук.

Замръзнах на стълбата до избледняла цифра 15 на бетонната стена.

— Какво?

— Оглеждах прозорците — обясни Меган. — Дейвид, в един от тях седи Проф. Сега го гледам през мерника.

— Искри.

Добре де, беше казал, че ще дойде в града тази вечер.

— Какво прави?

— Наблюдава Разрушение — тихо каза Меган, а напрежението струеше от гласа ѝ. — Не е тук за нас. Не изглежда да ме е забелязал.

— Проверява Разрушение — съгласих се аз. — Знаеш ли за сградата, която рухна тук?

— Да.

Меган прозвуча отвратено.

— Не можех да го спра, Дейвид. Аз…

— Не е имало нужда. Проф спаси хората.

— Със силите си?

— Да.

Меган замълча известно време по линията.

— Той е могъщ, нали?

— Много — въодушевено отговорих аз. — Две отбранителни способности, всяка от които би го определила като Висш Епичен. Знаеш ли колко необичайно е това? Дори Стоманеното сърце имаше само една защитна способност — непробиваемата си кожа. Трябваше да видиш Проф, когато ни спаси в Нюкаго.

— В тунелите? — попита Меган. — Когато аз…?

— Да.

— Предавателят ми не го е записал — продължи тя. — Само как ти говориш.

— Беше невероятно, повярвай ми — настоях аз, все още въодушевен. — Никога не съм чел за Епичен като Проф и умението му да изпарява твърди вещества. Освен това, силовите му полета — те със сигурност са клас A. Той направи огромен тунел под водата и…

— Дейвид — прекъсна ме Меган. — Колкото по-могъщ е Епичният, толкова по-трудно е за него да се съпротивлява на… промените.

— И точно затова това е толкова вълнуващо — обясних аз. — Не виждаш ли, Меган? Ако някой като Проф може да остане добър, това означава извънредно много. Това е символ, може би дори по-голям от убийството на Стоманеното сърце! Това доказва, че Регалия и останалите също могат да го преодолеят.

— Предполагам — колебливо каза Меган. — Просто не ми харесва, че е тук. Ако ме види…

— Ти не си ни предала — възразих аз, докато се катерех по грамадно коренище. — Не и в действителност.

— Аз… го направих — рече Меган. — А дори и да не съм, има други проблеми.

— Искаш да кажеш Сам? — попитах аз. — Обясних, че не си го убила ти. Смятам, че почти ги убедих. Както и да е, почти на върха съм. Къде е гълъбът?

— Насочил се е право на юг от теб. Докато кротуваш, ще бъдеш в безопасност.

— Добре. — Поех дъх, щом стигнах осемнадесетия етаж. Бях започнал на десетия, а в сградата имаше двадесет. Още два, щях да мога да поставя камерата и да се махам.

— Дейвид — продължи Меган. — Ти наистина вярваш в това, нали? Че можем да му се противопоставяме?

— Да — потвърдих аз.

— Огън — тихичко произнесе Меган.

Спрях се на стълбите.

— По какво? — попитах аз.

— Той е моята слабост.

Изстинах.

— Зарево — продължи тя — е моята противоположност. Той е мъж, аз съм жена. В онази вселена всичко е наобратно. Там огънят е моята сила. Използването му като прикритие беше страхотно; никой не би използвал огън, за да опита да ме убие, щом се смята, че моите сили са основани на огъня, нали така? Само че на светлината на естествен огън сенките, които призовавам, се разпадат и изчезват. По някакъв начин знам, че ако загина в огън, няма да се превъплътя.

— Ние изгорихме тялото ти — прошепнах аз. — В Нюкаго.

— О, искри, не ми казвай такива неща.

Стори ми се, че долових потреперване в гласа ѝ.

— Вече бях мъртва. Тялото беше просто черупка. Винаги нареждах на хората на Стоманеното сърце да погребват телата ми след смъртта ми, но никога не съм могла да го гледам. Да виждаш собствения си труп е лошо, разбираш ли?

Чаках на стълбите. Тук висяха няколко плода и леко осветяваха стълбището.

— А защо Зарево не изчезва? — попитах аз. — Той е направен от огън, което би блокирало силите ти и той би изчезнал.

— Той е просто сянка — отвърна Меган. — Не е истински огън. Това успях да разбера. Това или…

— Или?

— Или когато превеждам сянката му, той носи със себе си някои от законите на своята вселена. Имала съм… изживявания, които ме подтикват да търся отговор. Не знам как действа това, Дейвид. Която и да е част от него. Понякога то ме ужасява. Но огънят е моята слабост.

Тя се спря.

— Исках да знаеш какво е. В случай… знаеш. В случай, че за мен трябва да бъде направено нещо.

— Не казвай такива неща.

— Трябва — прошепна Меган. — Дейвид, трябва да го знаеш. Къщата ни изгоря, когато бях дете. Почти загинах. Пълзях през огъня, стиснала плюшеното си коте, а около мен всичко гореше. Намериха ме на моравата, цялата покрита в сажди. Имам кошмари за онзи ден. Постоянно. Непрекъснато. Ако успееш да говориш с други Епични, Дейвид… питай ги за какво са кошмарите им.

Кимнах, а после се почувствах глупаво, понеже тя не можеше да го види. Заставих се да започна отново изкачването.

— Благодаря ти, Меган — прошепнах аз по линията. Искаше се много смелост да ми каже това.

Тя въздъхна.

— Да, ти никога не искаш просто да оставиш нещата такива, каквито са. Трябва да намериш отговорите. Е… може би ще намериш този.

Стигнах до следващия ред стъпала и завих, за да продължа нагоре. Докато го правех, кракът ми настъпи нещо, което изхрущя.

Потреперих и погледнах надолу. Още една бисквитка с късметче. Изкуших се просто да я оставя — последните бяха много странни. Никой в базата не успя да разбере нищо от тях. Знаех обаче, че не мога просто да я оставя. Коленичих — притеснен, че вдигам твърде много шум — и подържах хартийката на светлината на някакъв плод.

Това сън ли е?, питаше хартийката.

Вдишах дълбоко. Даа. Продължава да е зловещо. Какво да направя? Да отговоря?

— Не, не е — произнесох аз.

— Какво? — обади се Меган в ухото ми.

— Нищо.

Стоях, несигурен в това какъв отговор очаквам. Нямаше никакъв. Отново поех по стълбите и си гледах в краката. Разбира се, намерих още бисквитки, израснали от лиана на следващия ред.

Отворих една.

Ама че работа, пишеше там. Понякога се обърквам.

Това отговор ли беше?

— Кой си ти?

— Дейвид? — попита Меган.

— Говоря си с бисквитки с късметчета.

— Ти… ха?

— Ще ти обясня след минута.

Продължих нагоре бавно. Този път успях да хвана накъдрила се надолу лиана; бисквитките излизаха от нея като семена. Изчаках една да порасне напълно пред мен, после извадих книжката.

Наричат ме Зора. Ти опитваш да я спреш, нали?

— Да — прошепнах аз. — Ако имаш предвид Регалия, да. Знаеш ли къде е тя?

Отворих още няколко бисквитки, но на този семенник във всички пишеше едно и също, тъй че се изкачих още малко и намерих друг грозд.

Не знам, приятел, пишеше там. Не мога да я видя. Но гледах оня другия. На операционната маса.

— Разрушение? — попитах аз. — На операционна маса?

Разбира се. Да. Изрязаха нещо от него. Сигурен ли си, че това не е сън?

— Не е.

Харесвам сънищата, пишеше в следващата бисквитка.

Потреперих. Значи Зора със сигурност беше Епичен. И градът беше негов.

— Къде си? — попитах го аз.

Чуй тази музика…

Независимо какъв въпрос зададях, получавах само този отговор.

— Дейвид — продължи Меган по линията, а в гласа ѝ се процеждаше тревога, — в момента ти сериозно ме плашиш.

— Какво знаеш за Зора? — попитах я аз и бавно продължих нагоре, в случай че се появят други бисквитки.

— Не много — обясни Меган. — Когато попитах Регалия, тя заяви, че бил „съюзник“, и намекна, че само това ми трябвало да знам. Ти с него ли говореше?

Погледнах хартийките в ръката си.

— Да. Той си служи с някакъв странен Епичен метод за текстване. После ще ти покажа.

Трябваше да поставя камерата и да продължавам нататък. За щастие, двадесетият етаж беше последният ред стъпала. Натиснах вратата в края на стълбището, но тя не помръдна. С ръмжене натиснах малко по-здраво.

Потръпнах, когато се отвори с високо проскърцване. От другата страна имаше антре — обрамчено с тъмен дървен перваз, с много хубав килим на мраморния под, макар и натрошен от растенията.

— Дейвид, ти какво направи току-що? — попита Меган.

— Може и да съм отворил една врата малко шумничко.

— Така, птицата погледна в твоята посока. Искри! Лети към сградата. Бързай.

Тихичко изругах и минах през стаята възможно най-бързо. Подминах обраслото бюро в приемната и влязох в офиса оттатък. Прозорецът гледаше право към Разрушение.

Качих се на перваза.

— Птицата току-що кацна на прозорец в твоята сграда, един етаж под теб, но от южната страна — съобщи Меган. — Трябва да те е чул, но не е бил сигурен за мястото.

— Добре — прошепнах аз, пресегнах се и поставих камерата от външната страна на зданието. Това беше от изток, тъй че птицата не би трябвало да ме види. Камерата лесно си застана на мястото.

— Разрушение?

— Не гледа към теб — каза Меган. — Не е забелязал. Но ако тази птица наистина е един от Епичните на Нютън…

Ако е…

В главата ми започна да се оформя идея.

— Хммм — произнесох аз, докато почуквах по камерата, за да я активирам.

— Дейвид? — попита Меган. — Какво значи този тон?

— Нищо.

— Ти импровизираш, нали?

— Може би.

Тихо се вмъкнах отново в стаята.

— Кажи ми, Меган. Какъв е единственият най-сигурен начин да разберем дали тоя тип, Нокс, е крил силите си през цялото време, или пък Регалия — чрез измама или други средства — му е предала способностите си?

Тя помълча за миг.

— Искри. Искаш да го отвлечеш, нали?

— Е, Вал няма да се върне поне още час. Мога да направя нещо полезно с времето си.

Спрях.

— Наистина нямам търпение да разбера дали е имал някакви кошмари напоследък.

— Ами ако Проф или Разрушение забележат какво вършиш?

— Няма да се стигне дотам — заявих аз.

— Слонце — отсече Меган.

— Приемам обвинението. Можеш ли да заемеш позиция и да ме покриваш от някой от прозорците?

Меган въздъхна.

— Я да видим.

37.

Това, мислех аз при преминаването си през натруфения обрасъл офис, е безумно.

Да изляза срещу Епичен, когото не познавам? За когото нямам проучвания, бележки, никакво разузнаване? Приличаше на скок в плувен басейн, без да провериш дали приятелите ти не са го напълнили със змии.

Трябваше да го направя.

Ние бяхме слепи; Регалия ни въртеше на малкия си пръст. Проф го нямаше никакъв цял ден, по време на най-трудните етапи на планирането; по-лошото беше, че дори и той да помогнеше, Регалия вероятно ни манипулираше, понеже познаваше него и Тиа. Трябваше да направя нещо неочаквано, а известните на Нокс тайни можеха да се окажат от огромно значение. Утешавах се с идеята, че поне не опитвах да се заема сам с Разрушение или Нютън. Все пак този беше просто низш Епичен.

Не бях сигурен как ще реагира Проф. Споделил му бях за плана си за отвличане на Епичен — и той рече, че или съм точно това, от което се нуждаят Възмездителите, или съм опасно безразсъден. Може би бях и двете.

Но той не ми беше забранил изрично да опитам. Просто не искаше да излагам екипа на опасност. А това тук нямаше да изложи екипа на опасност.

Отново надзърнах в стълбището. Трябваше да вдигна още шум, та Нокс да съобрази, че е отишъл на неправилното място. Щом дойдеше да ме провери, можех да го спипам. Лесно като фасул.

Не че знаех как да готвя фасул.

Тропнах по пода, съборих стара настолна лампа от някаква масичка, а после изругах, все едно съм се блъснал в нея. След това се върнах на стълбището и хванах оръжието на Меган с две ръце, готов за стрелба. Мобилният ми беше затъмнен, тъй че единствената светлина бе луноподобното сияние на увисналите от клоните обли плодове.

Напрегнато чаках и само слушах. И наистина чух нещо на стълбището. Много надолу отекваше стържене. Или се донасяше от етажа под мен? Със странната акустика беше трудно да се определи.

— Той влиза.

Подскочих от гласа на Меган. Въпреки че бях намалил звука на приемника, в ухото ми той прозвуча като гръмотевица.

— Влезе през прозореца и е на етажа точно под теб.

— Добре — тихо изкоментирах аз.

— Има раздвижване и на първия етаж — продължи тя. — Така де, първият етаж над нивото на водата. Дейвид, според мен някой друг се намира в тази сграда.

— Мародери?

— Не мога да получа видеоизображение. Искри. Трудно ми е и да надникна хубаво на твоето място. Твърде е обрасло. Изгубих Нокс. Може би трябва да го изгониш навън.

— Предпочитам да избягвам стрелбата, ако е възможно — отвърнах аз. — Кой знае чие внимание ще привлече.

— Пушката има ли вграден заглушител? — попита Меган.

— Ъъ…

Имаше ли?

— А, ето го. Електронно компресиран заглушител на цевта. Искри, тази пушка е добра.

Жегна ме ревност, което беше свършено глупаво. Та това беше просто пушка. Дори не беше толкова добра като старата ми. Начаса се засрамих, че мисля лошо за оръжието — което беше още по-глупаво.

Наострих уши на стълбището в опит да доловя дали някой не се промъква. Чух нещо, но то идваше иззад мен, от стаята, където бях монтирал камерата. Сподавих една ругатня. Нокс някак беше заобиколил и беше влязъл през прозореца на директорския офис. Инстинктивно понечих да хукна към него, но потиснах импулса. Отворих вратата към стълбището и се промъкнах през нея.

Никакво прибързване. Наблюдавах през вратата на стълбището и видях как вратата на офиса се отвори мъничко. В светлината на надвисналите плодове в преддверието се появи нечия фигура. Нокс. Слаб, с щръкнала коса и около четиридесет обеци. На рамото си носеше мобилен, а в две ръце държеше коварна на вид Берета. Провери ъглите и се прокрадна в помещението.

— Който и да е бил това — прошепна той, — бил е тук.

Не можах да чуя отговора, който той получи в слушалката си.

— Такава глупачка си, Нютън — каза той и приклекна да огледа лампата, която бях бутнал. — Сигурно са били просто хлапета. Търсели са непокътната храна.

Озадачих се, задето една Висша Епична допускаше такъв човек да говори с нея така. Нокс трябва да беше по-могъщ, отколкото предполагах. Той се изправи и тръгна към стълбището. Отдолу отново отекна шум и Нокс се спря.

— Чух нещо — каза той и тръгна по-непредпазливо напред. — От стълбището, далече отдолу. Явно бягат… Да… — Той стигна до вратата. — Окей. Ще проверя. Ние…

С ритник отворих вратата в лицето му.

Гласът на Нокс секна насред изречението. Скочих в стаята и забих юмрук в корема му. Той изтърва оръжието си. Носех в лявата си ръка пистолета на Меган и сега замахнах с него с надеждата да го стоваря в тила на Нокс.

Той успя да се метне настрани и аз не улучих, но веднага се хвърлих и го стиснах за врата. Ейбрахам ме беше научил на няколко хватки. Ако можех да го задуша до безсъзнание…

Нокс изчезна.

Точно така. Преобразяване.

Идиот, казах си аз, когато гълъбът изпърха и отлетя от мен. За щастие, гълъбите не бяха най-пъргавите птици. Докато този опитваше да се ориентира, аз изтичах до вратата на директорския офис — онзи с прозореца. Затръшнах я и затворих гълъба в по-тясното помещение.

Той полетя надолу по стълбището.

— Дейвид? — обади се Меган.

— Изплъзна ми се. Но изтърва оръжието си, а и аз му попречих да излезе от сградата. Сега е някъде на стълбището.

— Внимавай — напрегнато рече тя.

— Ще внимавам — отговорих аз и надзърнах в стълбището. Не можех да съм сигурен, че Нокс е невъоръжен — сума хора носеха по две оръжия, а и по всичко личеше, че дрехите и оръжията, които бяха на Нокс, изчезваха при трансформирането и се появяваха отново, щом той се превърнеше в човек. Това беше съвсем обичайно за средните менящи формата си Епични.

Стори ми се, че чувам пърхане на криле, и реших да последвам звука надолу по стълбите. За нещастие, това значеше, че може би сам влизам в капан като онзи, който бях заложил за Нокс преди малко.

— Виждаш ли нещо? — попитах аз.

— Наблюдавам… — отговори Меган. — Да! На предпоследния етаж в светлината на плодовете се движат сенки. Той тича нататък. Да го накарам ли да се наведе?

— Да, моля те — отвърнах аз и притиснах гръб в бетонната стена.

По линията чух няколко изстрела. Дори и модерните заглушители не можеха напълно да елиминират звука от стрелбата. И все пак правеха чудеса. Всеки отблясък от изстрелите щеше да остане скрит, което беше важно в нощ като днешната, а и стрелбата не звучеше съвсем като стрелба. По-скоро като металическо щракане.

От съседната стая се чу хрущене на стъкло. Меган не се стараеше да улучи Епичния; целта на изстрелите ѝ беше да го накара да се притеснява повече от нея, отколкото от мен. Стори ми се, че чувам мъжки ругатни откъм стаята.

— Влизам — обявих аз. Отблъснах се от ствола на едно дърво и отворих летящата врата, после се сниших в търсене на моята мишена. Чух тежко дишане, ала не видях нищо. Помещението беше просторно, някакъв голям офис с потрошени кабинки и стари компютри. Докато се прокрадвах напред, минах край няколко от тези кабинки, превърнати в малки жилища с помощта на опънати платнища. Вътре имаше по някоя и друга забравена чаша и обичайните останки от човешко присъствие. Всичко беше изоставено.

Меган беше стреляла през редицата големи прозорци на стената срещу мен. Във въздуха се стелеше прах. В светлината на плодовете приличаше на сопол от носа на малчуган, който кашля светещи пръчици.

Как можех да намеря Нокс в това помещение? На практика той можеше да се крие вечно, ако се превърнеше в птица. Никога не бих…

Нещо изскочи от кабинката до мен. Черно тяло с козина и нокти. Писнах, инстинктивно стрелях и не улучих. Създанието ме удари зле и ме отблъсна. Пистолетът на Меган тупна на пода. Борех се да отблъсна съществото. Беше по-дребно от мен. Ама тези нокти! Одраха ме отстрани и ребрата ми почнаха свирепо да горят.

Олюлях се. С една ръка отблъсвах звяра, а с другата се пресягах за пистолета. Не го открих, но стиснах нещо студено и метално в покритата кабинка до нас. Вдигнах го и го стоварих в главата на съществото.

Кутийка спрей?

Когато звярът пак ме връхлетя, напръсках муцуната му със светеща синя боя. Светлината ми разкри, че това е куче, само дето не знаех породата. Беше слабо, късокосместо и с остра муцуна. То отстъпи, после очертанията му се размиха. Псето се превърна в човек. Човекът се изправи и отри боята от очите си.

— Помощ! — викнах аз. — Имаш ли видимост?

— Може би — отговори Меган. — Ама мислех, че ти го искаш жив!

— Повече искам аз да съм жив. Стреляй!

Нокс се добра до пистолета, който бях изтървал.

Нещо разби единия прозорец и Нокс се люшна настрани, когато куршумът на Меган го улучи в рамото. Върху стената зад него плисна тъмна кръв. Нокс се свлече. Изглеждаше замаян. Лицето му светеше от синята боя. Той изпъшка, пусна пистолета, превърна се в гълъб и тромаво излетя.

— Улучих ли го? — попита Меган в ухото ми.

— Точно в рамото — отговорих аз и напрегнато издишах. — Благодаря ти.

— Просто се радвам, че не те застрелях. Целех се през инфрачервения мерник.

С пъшкане се изправих на крака, притиснал с длан мястото, където ме одраха ноктите на Нокс. Бях жив, но не успях да го заловя. Въпреки това, навярно би трябвало да се считам за късметлия.

В другия край на стаята се чу пърхане на крила. Свъсих се, взех пистолета на Меган и се запрокрадвах напред. На светлината на плодовете видях петна от някаква тъмна течност на едно от бюрата. Проследих ги до перваза на един прозорец, където седеше светещ в синьо гълъб.

Ранен е, забелязах аз. Не може да лети.

Гълъбът ме видя, подскочи от перваза и запърха тромаво. Докато се мъчеше да остане във въздуха, от него се посипаха пера. Едва успя да долети до съседната сграда и се принуди да кацне.

Значи можеше да лети, обаче зле. Огледах раната си. Издрасканото болеше, но не изглеждаше опасно за живота. Пак погледнах през прозореца, после прибрах пистолета и нахлузих ръкавиците, които бяха окачени на колана ми. Вдигнах ги, а докато спирилът загряваше, проверих джетовете на краката.

— Тръгвам след него.

— Ти си…

Пропуснах следващите думи на Меган, понеже скочих през прозореца. Двете струи вода ме вдигнаха преди да ударя водата. Изскочих пак във въздуха с една ръка надолу — поточната струя сочеше към водата. Повъртях се малко, за да се ориентирам.

Точно пред мен гълъбът — който още светеше в синьо по лицето и гушата — скочи от мястото си и опита да избяга. С усмивка насочих ръчния двигател зад мен, за да ме наклони напред. Така краката ми изстрелваха вода назад и надолу под ъгъл.

Понесох се. Вятърът вееше в лицето ми, докато преследвах отслабената птица. Тя литна във внезапен отчаян пристъп на бързина и остана пред мен, въпреки раната. Изстрелях се след нея, взех един завой с усукване и натиск с бедрата като скиор, после пак подкарах в друга посока. Пред мен птицата кацна на един прозорец да отпочине. Щом се доближих, гълъбът се залюля и полетя с пърхане и пляскане. Изглеждаше като светеща синя топка.

Понесох се с рев след него и усетих, че се усмихвам. Още откакто почнах да се упражнявам със спирила, исках да опитам нещо такова. Истинско изпитание за уменията ми, колкото и да бяха нестабилни.

Птицата трескаво се мушна в една сграда през малка дупка в един счупен прозорец. Издигнах се след нея и използвах струя вода от ръчния двигател да дотроша прозореца. После влетях в стаята с рамото напред. Успях да кацна, без да падна по лице — едва — и подгоних синьото животно. То се стрелна през друг прозорец, аз го разбих след него и пак скочих във въздуха.

— Дейвид? — едва чух гласа на Меган. — Това прозорци ли бяха? Искри, какво става?

Усмихнах се. Прекалено съсредоточен бях, та да докладвам. Преследването ме отведе из завоите на водните улици на Вавилар. Минавах край хората по покривите, а те ме сочеха и викаха. В един момент птицата опита да полети нависоко, ала напрежението се оказа твърде голямо и тя се сниши и кацна на един покрив. Да, рекох си. Това е то. Стрелнах се във въздуха и се приземих до гълъба.

Когато застанах стабилно, очертанията на птицата се размиха и се превърнаха в човек. Където не беше синьо, лицето на Нокс беше бледо. Рамото му беше покрито с кръв. Олюлявайки се, той заотстъпва от мен. Притискаше рамото си с едната ръка, а с другата измъкна нож. Спрях и за момент се втренчих в очакване в него. Най-сетне Нокс падна в несвяст.

— Хванах го — казах аз, като се държах назад, в случай че се преструва. — Поне така си мисля.

— Къде си? — попита Меган.

Огледах се в опит да се ориентирам след трескавото преследване. Криволичили бяхме по улиците и се бяхме върнали близо до мястото, откъдето започнахме.

— На две улици от сградата, където монтирах камерата. Търси покрив на около четири етажа над водата, слабо населен, с голямо изображение на хора, които берат плодове, нарисувано със спрей.

— Идвам — отвърна Меган.

Свалих ръкавиците, после извадих нейния пистолет от джоба си. Не исках да се доближавам до Нокс без подкрепление. Но пък да не вземеше да умре от кръвозагуба, ако не направя нещо? Реших, че имам твърде много за губене. Този мъж ми трябваше жив. Бавно тръгнах напред и накрая прецених, че Нокс или се преструва много добре, или наистина е в безсъзнание. Вързах ръцете му възможно най-добре със собствените му връзки за обувки, после се помъчих да превържа раната му с якето.

— Меган? — попитах по линията. — Очаквано време на пристигане?

— Съжалявам. Няма мостове. Трябва да обикалям, за да стигна до теб. Ще ми отнеме още поне петнадесет минути.

— Добре.

Седнах да чакам и оставих напрежението ми да се стопи. На негово място се появи разбирането за пълната лудост на това, което направих току-що. Очевидно бях подценил способностите за преобразяване на Нокс — можеше да се превърне в нещо повече от птица. Ами ако се окажеше по-могъщ дори от това? Ами ако беше Висш Епичен, неуязвим за куршуми?

Проф беше казал, че съм безразсъден, и беше прав. Трябваше да тържествувам заради стореното, а аз открих, че ми е неудобно. Как щях да го обясня на другите Възмездители? Искри. Дори не се бях обадил на Тиа.

Е, поне свърши добре.

— Слушай внимателно — рече нечий глас зад мен. — Ще пуснеш този пистолет. После ще вдигнеш ръце във въздуха с дланите напред и ще се обърнеш.

Връхлетя ме страх като вълна. Но познах гласа.

— Вал? — възкликнах аз и се обърнах.

— Хвърли оръжието! — нареди ми тя. Беше дошла по стълбището, което свързваше последния етаж на тази сграда с покрива. В рамото ѝ опираше пушка, насочена към мен.

— Вал, защо…

— Хвърли го.

Пуснах пистолета на Меган.

— Стани.

Подчиних се и разтворих ръце.

— Сега — мобилният ти.

Искри. Отпрах го от рамото си и го оставих на земята, тъкмо когато Меган казваше:

— Дейвид, какво става?

— Ритни го напред — инструктира ме Вал. Когато се подвоумих, тя се прицели право в челото ми. Затова ритнах мобилния към нея.

Вал приклекна, все още насочила оръжието към мен, и го взе с една ръка.

— Искри, Дейвид — говореше Меган в ухото ми. — Бързам колкото…

Прекъсна, когато Вал изключи и плъзна мобилния ми в джоба си.

— Вал? — попитах аз възможно най-спокойно. — Какво има?

— От кога работиш за Регалия? — отвърна тя. — От самото начало ли? Тя ли те прати в Нюкаго, за да се внедриш при Възмездителите?

— Работя за… Какво? Аз не съм шпионин!

Вал завъртя пушката и наистина стреля. Изпрати един куршум в краката ми. Аз викнах и отскочих назад.

— Знам, че се срещаш със Зарево — рече Вал.

Искри.

— Още откакто дойде тук, ти си подозрителен — продължи Вал. — Ти не спаси хората в онази сграда, нали? Това беше заговор между теб и Регалия, който да „докаже“ колко си надежден. Уби ли Стоманеното сърце изобщо? Наистина ли мислеше, че никой няма да забележи, когато вкара Зарево в нашата база? В името на Злочестие!

— Вал, чуй ме. Не е както го мислиш.

Пристъпих напред.

И тя ме простреля.

Право в бедрото. Болката ме раздра и аз паднах на колене. Обвих раната с ръце и изругах.

— Вал, ти си луда! Не работя за тях. Виж, току-що плених един Епичен!

Вал хвърли поглед на Нокс, който лежеше завързан на покрива. После завъртя пушката си към него и го простреля право в челото. Зяпнах и се вцепених въпреки болката.

— Какво… — заекнах аз. — След всичко, което направих, за да…

— Единственият добър Епичен е мъртвият — отговори Вал и отново се прицели в мен. — Като Възмездител, би трябвало да го знаеш. Но ти не си един от нас. Никога не си бил. — Тя изръмжа последните думи и стисна пушката по-здраво, а очите ѝ се присвиха. — Ти си причината за смъртта на Сам, нали? Ти си им дал сведения за нас, за всички клетки на Възмездителите.

— Не, Вал. Кълна се! Ние ви лъгахме, да, но по заповед на Проф. — Притисках бедрото си и между пръстите ми се процеждаше кръв. — Вал, нека се обадим на Тиа. Не прави нищо прибързано.

Нищо друго прибързано.

Вал не сваляше мерника от мен. Погледнах я в очите.

После тя натисна спусъка.

38.

Опитах да го избегна, разбира се, но нямаше шанс да се махна от пътя на куршума достатъчно бързо. Пък и бях изтощен и ей сега ме бяха простреляли в бедрото.

Затова, когато спрях да се търкалям несръчно, с изненада установих, че още съм жив. Доколкото можеше да се съди по изражението ѝ, Вал също беше изненадана, но това не ѝ попречи пак да ме простреля. Куршумът спря в гърдите ми, заби се във водолазния костюм, но не проби кожата. От него като паяжина се разпространи светлина, която бързо избледня.

Макар да се радвах, че съм жив, ме заля страх. Познавах този ефект — понякога силовите полета на Проф изглеждаха така, когато поемеха удар. Вдигнах поглед и го открих — силует на фона на нощта, застанал на единствения мост към този покрив. Мостът бавно се поклащаше напред-назад в тъмнината. Проф не беше осветен. Представляваше плътна чернота, а лабораторната престилка се вееше на ленивия ветрец.

— Отстъпи, Валънтайн — рече тихо Проф и привлече вниманието ѝ.

Вал се обърна да погледне и видимо подскочи. Явно не беше разбрала как съм оцелял — но тя, разбира се, не знаеше, че Проф е Епичен. За нея силовите полета бяха продукт на напреднала технология.

Проф стъпи на покрива, светлината на рисунката долу огря лицето му.

— Заповядах ти — каза той на Вал. — Отстъпи.

— Сър, той…

— Знам — отговори Проф.

Олеле, рекох си и се изпотих. Понечих да се надигна, но само един поглед на Проф ме накара пак да се просна. Болката в крака се разгоря отново и аз притиснах раната с длан. Странно как в миг на паника напълно бях забравил за прострелването.

Мразя да ме прострелват.

— Мобилният му — каза Проф и протегна ръка към Вал. Тя го даде и Проф написа нещо. Бях нагласил екрана да се заключва в момента, когато мобилният изключи, затова той не би трябвало да успее да го включи отново. Но го направи.

— Пиши на онази, с която комуникира — каза Проф. — Това е Зарево. Пиши следното: „Всичко е наред. В началото Вал помисли, че съм един от хората на Регалия и съм с Нокс.“

Вал кимна, свали пушката и прати съобщение на Меган.

Проф скръсти ръце и ме погледна.

— Аз… — подзех. — Ъм…

— Разочарован съм от теб — рече Проф.

Думите му ме смазаха.

— Тя не е зла, Проф. Само ако ме изслушаш…

— Слушах те — отвърна той. — Тиа?

— Имам го, Джон — отговори Тиа. Гласът ѝ дойде в слушалката ми. — Можеш отново да го чуеш цялото тук, ако искаш.

— Следили сте телефона ми — прошепнах аз. — Нямали сте ми доверие.

Проф вдигна вежда.

— Два пъти ти дадох възможност да излезеш на чисто. Вторият път беше по-рано тази вечер. Исках да не съм прав за теб, момче.

— Ти си знаел? — обърна се Вал към него. — През цялото време си знаел какво прави той?

— Не съм стигнал дотам, където съм сега, без да се науча да разчитам хората си, Вал. Зарево отговори ли?

Вал погледна екрана на мобилния ми. Аз лежах и ми беше зле. Подслушвали са. Знаели са. Искри.

— Тя пише: „Окей. Сигурен ли си, че всичко е наред?“

— Пиши „Да.“ — нареди ѝ Проф. — И още: „Засега трябва да стоиш настрани. Вал повика Проф и ще се върнем в базата. Мисля, че мога да им обясня нещата. Ще ти кажа какво сме разбрали от този Епичен.“

Докато Вал пишеше на телефона, Проф дойде при мен. Положи длан на крака ми и извади малка кутийка, онова, което наричахме изцелител — неговата „технология“ за лекуване на другите. Болката в крака ми си отиде. Погледнах го и осъзнах, че ми е трудно да сдържам сълзите си. Не знаех дали са от срам, болка или искрен гняв.

Те ме шпионираха.

— Не страдай толкова, Дейвид — тихо каза Проф. — Затова си тук.

— Какво?

— Зарево постъпи точно според очакванията ни. Щом беше толкова добра, че да проникне в моя отряд, знаех, че няма да ѝ е трудно да те компрометира. Ти си добър боец, Дейвид. Страстен, решителен. Но си неопитен и едно хубаво лице те размеква.

— Меган не е просто едно хубаво лице.

— И въпреки това ти я остави да те манипулира. Вкара я в нашата база и ѝ издаде нашите тайни.

— Но аз… — Не я бях пуснал в базата. Меган беше влязла сама. Разбрах, че Проф не знае всичко. Беше сложил бръмбар в телефона ми, но явно така получаваше информация, само когато той работеше. Не знаеше нещата, които с Меган си говорихме лично, а само казаното по линията.

— Знам, че не ми вярваш, Дейвид. Но всичко, което тя ти каза, всичко, което направи, е част от играта. Тя си играеше с теб. Престорената ѝ уязвимост, предполагаемата ѝ привързаност… Виждал съм всичко това и преди, синко. Само лъжи. Съжалявам. Обзалагам се, че дори „слабостта“, за която ти каза, е измислица.

Нейната слабост! Проф знаеше слабостта на Меган. Тя я беше казала по телефона. Проф не вярваше, но все пак знаеше. Прониза ме тревога.

— Грешиш за нея, Проф — казах аз и го погледнах в очите. — Знам, че тя е искрена.

— О? А каза ли ти как е убила Сам?

— Не е била тя. Аз…

— Тя е била — отвърна Проф тихо, но твърдо. — Дейвид, имаме го на филм. Вал ми го показа, когато дойдох във Вавилар. Мобилният на Сам е записал смъртта му. Зарево го е застреляла.

— Не ми каза това!

— Имам причини — отвърна Проф и се изправи.

— Използва ме като примамка. Ти каза… Ето защо съм тук! Планирал си капан за нея от самото начало!

Проф се обърна и отиде при Вал, която му кимна и му показа екрана на мобилния ми.

— Да тръгваме — рече той. — Къде е подводницата?

— Долу — отговори Вал. — Не съм я натоварила. Проследих Дейвид. Трябваше да ми кажеш.

— Планът изискваше той да вярва, че ние не знаем какво прави — обясни Проф, взе мобилния ми и го пусна в джоба си. — Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. — Той погледна към мен. — Хайде, синко. Да се връщаме.

— Какво ще правиш? — настоях аз, все още седнал там, където бях ранен. Кръвта ми беше петно под мен. — С Меган.

Лицето на Проф помръкна и той не отговори.

Затова разбрах. Възмездителите и по-рано бяха използвали такива схеми да примамят някой Епичен в клопка със съобщения уж от негов съюзник.

Трябваше да предупредя Меган.

Обърнах се и се хвърлих от покрива, като задействах спирила. Който не сработи. Времето ми стигна колкото да извикам изненадано, преди да ударя водата на четири етажа под покрива.

Не беше приятно.

Щом изплавах и се улових за стената на сградата, погледнах нагоре. Проф стоеше на ръба на покрива и подхвърляше нещо в дланта си. Мотиватора на спирила. Кога го беше задигнал? Когато ме лекуваше вероятно.

— Извади го — каза той на Вал, достатъчно високо, та да го чуя. — И да се връщаме в базата.

39.

Прекарах следващия ден в стаята си.

Не бях затворен там, не и изрично, обаче излезех ли, погледите, които получавах от Вал, Ексел и Мизи ме връщаха обратно в усамотение.

С Мизи беше най-зле. Веднъж излязох да ида до банята и минах край склада, където тя работеше. Погледна ме и усмивката ѝ помръкна. В очите ѝ виждах гняв и отвращение. Тя отново се залови да опакова провизиите и не ми каза и дума.

И така, времето ми минаваше в лежане. Ту се срамувах, ту се гневях. Дали щяха да ме изхвърлят от Възмездителите? От тази вероятност ми призляваше. Ами Меган? Нещата, които Проф каза… е, не исках да вярвам. Не можех да вярвам. Най-малкото, не исках да мисля за тях.

За нещастие, при мисълта за Проф се гневях. Бях предал отряда, но не можех да не се чувствам още по-предаден от Проф. Нагласено беше да се проваля.

Като настъпи следващата сутрин, аз се събудих от шум. Подготовка. Планът вървеше. Поядосвах се известно време в стаята си, ала накрая не можах да изтърпя повече. Имах нужда от отговори. Измъкнах се от леглото и отидох в коридора. Стегнах се на минаване край склада, но Мизи не беше там. Чух шумове откъм далечния край на коридора зад мен, от помещението с подводницата. Това трябва да бяха Вал и нейният отряд, които се готвеха за мисията.

Не тръгнах нататък. Търсех Проф и Тиа и ги открих в салона със стъклената стена. Вдигнаха очи към мен и после Тиа стрелна Проф с поглед.

— Ще говоря с него — обясни ѝ Проф. — Върви при другите. В тази мисия ще бъдем с човек по-малко и искам ти да ръководиш операцията от подводницата. Базата ни е компрометирана. Няма да се връщаме тук.

Тиа кимна, взе си лаптопа и излезе. Погледна ме, но нищо повече, и затвори вратата. Така в светлината на лампата на нейното бюро останахме само двамата с Проф.

— Отивате на мисия. Ударът срещу Нютън, който трябва да разкрие Регалия.

— Да.

— С човек по-малко — продължих аз. — Значи не ме взимате?

Проф не отговори.

— Остави ме да се упражнявам със спирила. Остави ме да мисля, че съм част от мисията тук. Наистина ли през цялото време служех за стръв?

— Да — тихо отговори Проф.

— Е, има ли нещо повече в този план? — настоях аз. — Нещо, което не си ми казал? Какво всъщност става тук, Проф?

— Не сме ти спестили много — рече той и тихо въздъхна. — Планът на Тиа за намирането на Регалия е уместен и действа. Ако успеем да накараме Регалия да се появи в региона, който Тиа иска, ще имаме само няколко сгради, в които Регалия може да се крие. Аз ще съм примамката, ще изпълня плана срещу Нютън. Ще я преследвам из града, принуждавайки Абигейл да се появи. Ако се появи, ще разберем къде е базата ѝ. Вал, Ексел и Мизи по даден от Тиа знак ще нападнат и ще я убият.

— Така както го казваш, излиза, че можете да ползвате още един човек за примамка — отговорих аз.

— Прекалено късно е за това — рече Проф. — Подозирам, че ще ни трябва време да изградим доверие отново. И на двете страни.

— Ами Разрушение? — попитах аз и пристъпих напред. — Почти не се говори как да се справим с него! Той е бомба — ще разруши целия град.

— Не е нужно да се тревожим за това — отговори Проф. — Понеже вече имаме начин да спрем Разрушение.

— Така ли?

Проф кимна.

Раздрусах мозъка си като куче, което е направило пакост на килима, но нищо не излезе. Как щяхме да спрем Разрушение? Имаше ли нещо, което не ми бяха казали? Погледнах Проф.

И по мрачното му изражение и здраво стиснатите му устни разбрах.

— Силово поле. Затваряш го в силово поле като мехур, когато той отприщи разрушителната сила.

Проф кимна.

— Цялата тази топлина трябва да отиде някъде — продължих аз. — Ти просто ще я затвориш като в бутилка.

— Мога да разширя полето — обясни Проф, — като изнеса топлината вън от града. Правил съм го.

Леле. От друга страна, наистина ли това беше повече от нещата, които Проф направи, за да ме спаси от взрива, убил Стоманеното сърце? Прав беше. Имахме как поне да забавим Разрушение. Топлината навярно нямаше да го погуби — изглежда, той беше неуязвим за собствените си сили — но щеше да го забави. И кой знае, може би един добре прицелен и съгласуван удар, отразен към него, наистина щеше да е в състояние да го унищожи.

Тръгнах напред и приближих Проф, който още седеше зад бюрото на Тиа пред стената с тъмната вода. Отвън нещо я докосна, нещо влажно и хлъзгаво, но го загубих от поглед в чернотата. Потреперих и пак погледнах Проф.

— Можеш да го направиш, нали? — попитах аз. — Да го удържиш? Не просто експлозията, а… други неща?

— Ще се наложи. — Проф стана, отиде пред стъклената стена и се загледа навън в тъмните води. — Тиа ми казва, че много Епични като Разрушение имат миг на слабост, след като са изразходвали огромно количество енергия. Той може да е уязвим. Ако преживее топлината на своя удар, може да успея да го поразя веднага след това, докато силите му са изчерпани. А ако не, поне мога да го забавя достатъчно дълго, та това да има значение. И останалите от отряда да се справят с Регалия.

— А Меган?

Той не отговори.

— Проф, преди да я убиеш, поне провери онова, което тя казва. Запали огън. Виж дали той унищожава създадените от нея образи. Ще имаш доказателство, че тя ми е казала истината.

Проф се пресегна и докосна стъклото. Оставил беше лабораторната си престилка на облегалката на стола. Носеше панталони и риза в особения старомоден стил, който предпочиташе. Почти можех да си го представя как проучва древни руини в джунглата с мачете и карта в ръка.

— Ти можеш да контролираш мрака вътре — казах му аз. — И щом ти можеш, значи и Меган може. Това…

— Спри — прошепна Проф.

— Чуй ме, аз…

— Спри! — кресна Проф и рязко се обърна към мен. Ръката му мръдна толкова бързо, че едва я видях преди да ме сграбчи за гърлото. Вдигна ме във въздуха, обърна ме и ме стовари върху грамадния прозорец.

Издадох гъргорене. Единственото осветление в стаята идваше от лампата на бюрото. Тя светеше в гърба на Проф, а лицето му оставаше в сенките. Почнах да се боря, да се давя, да се мъча да отлепя пръстите му от гърлото си. С другата ръка Проф ме хвана под мишницата и ме вдигна, което донякъде облекчи натиска върху гърлото ми. Успях за кратко да поема дъх със свистене.

Проф се приведе към мен и така още въздух излетя от дробовете ми. Той заговори бавно:

— Опитах се да бъда търпелив с теб. Опитах се да си внуша, че предателството ти не е лично, че си бил съблазнен от една професионална илюзионистка и измамница. Проклятие, синко, ти правиш всичко това много трудно. Макар да знаех какво се каниш да направиш, аз се надявах на нещо по-добро. Мислех, че точно ти разбираш. Не можем да им се доверим!

Борех се да продумам нещо и той ме освободи малко.

— Моля те… остави ме… — казах аз.

Проф ме огледа изучаващо в приглушената светлина, после направи крачка назад и ме пусна на пода. Дишах с усилие. Надигнах се до стената, а от ъгълчетата на очите ми се затъркаляха сълзи.

— Трябваше да дойдеш при мен — настоя Проф. — Само ако беше дошъл при мен, вместо да криеш всичко…

С труд се изправих на крака. Искри! Ама че хватка имаше Проф. Дали наборът на силите му включваше и увеличени физически качества? Може би трябваше да променя целия набор, под който го бях класифицирал.

— Проф — подзех аз, докато си разтривах врата. — В този град нещо е много, много сбъркано. А ние сме слепи! Да, планът ти за Разрушение е добър, но какво става, ако това е заговор на Регалия? Кой е Зората? Нямах възможността да ти кажа. Вчера той отново се свърза с мен. Явно е на наша страна, обаче при него има нещо странно. Той спомена… операция на Разрушение? Какво планира Регалия? Тя трябва да знае, че ще опитаме да убием някой от нейните питомни Епични. И като че ли насърчава това. Защо?

— Заради това, което казвам през цялото време! — възкликна Проф и рязко вдигна ръце. — Тя се надява ние да успеем да я спрем. Доколкото знам, довела е тук Разрушение, за да можем да го убием.

— Ако това е вярно, то говори за някаква вътрешна съпротива в нея — казах аз и пристъпих напред. — Означава, че тя се бори. Проф, толкова ли е пресилено да вярваме, че тя може би се надява ти да ѝ помогнеш? Не да я убиеш, а да я направиш пак каквато е била?

В тъмнината Проф стоеше като изгърбен силует. Искри, когато поискаше, можеше да е толкова заплашителен. С мощни гърди и ъгловати черти — почти нечовешки в пропорциите си. Лесно беше да се забрави колко е едър, да се мисли за него като за мениджър, водач на отбора. Не като за фигура от линии и мускули, изсечени от чернота и сянка.

— Осъзнаваш ли колко са опасни думите ти? — тихо попита той. — За мен?

— Моля?

— Твоите приказки за добри Епични. Проникват в ума ми като разяждащи плътта червеи, проправят си път към сърцевината ми. Преди много време аз реших — за да запазя разсъдъка си, за доброто на целия свят — че не мога да използвам силите си.

Изстинах.

— А сега, ето те тебе. Говориш за Зарево и как тя с месеци живяла сред нас, като използвала силите си само при нужда. Това ме кара да се чудя. И аз мога да го направя, нали? Не съм ли силен? Не го ли владея? Когато ме остави вчера сам в стаята ми, аз отново почнах да правя силови полета. Малки. В които да затварям химикали, за да ми светят. Все си намирам извинения да ги използвам и сега планирам да използвам силите си, за да спра Разрушение — да създам щит, по-голям от всичко, което от години съм правил.

Приближи се и хвана предницата на ризата ми. Примъкна ме.

— Не се получава — изсъска той. — Съсипва ме стъпка по стъпка. Ти ме съсипваш, Дейвид.

— Аз…

Облизах устни.

— Да — прошепна Проф и ме пусна. — Навремето опитахме. Аз. Абигейл. Линкълн. Амала. Отбор, също като по филмите, нали знаеш?

— … И?

Той ме погледна в тъмнината.

— Линкълн стана лош. Напоследък го наричате Мъркууд. Наистина обичаше онези проклети книги. Наложи ми се да убия Амала.

Преглътнах.

— Не се получава, Дейвид — каза Проф. — Не може. Разрушава ме. И… — той пое дълбоко дъх. — Вече е разрушило Меган. Тя писа тази сутрин. Иска да се срещне отново с теб. Значи от цялата работа ще излезе поне едно добро.

— Не! — възкликнах аз. — Ти няма…

— Ще правим каквото правим, Дейвид — тихо отговори той. — Ще има разплата.

Ужасът ми растеше. Пазех образа на Електричната, безсилна под пороя Куул-ейд, бореща се с вратата на банята, гледаща ме с молба. Само че в мислите ми тя имаше лицето на Меган.

Натиснат спусък.

Червеното се смесва с червено.

— Моля те — трескаво казах аз и приближих към Проф. — Недей. Можем да измислим нещо друго. Чу за кошмарите. Случва ли ти се такова нещо? Кажи ми, Проф. Права ли беше Меган? Те имат ли нещо общо със слабостта?

Той ме взе за ръката и ме отблъсна.

— Прощавам ти — рече и тръгна към вратата.

— Проф — настоях аз и го последвах. — Не! Това…

Проф разсеяно вдигна ръка и на прага се появи силово поле, което ни раздели. Притиснах длани в него и загледах как той върви по коридора.

— Проф! Джон Федрус! — виках аз и напразно блъсках по полето.

Той спря и ме погледна. В този момент, когато лицето му беше в сенките, аз не видях Проф водача и дори човека Проф.

Видях един Висш Епичен, който е бил предизвикан.

Той се обърна и продължи по коридора, докато изчезна от погледа ми. Силовото поле остана. Ако можеше да се съди по якетата на Възмездителите, това поле щеше да остане на място, докато е необходимо, и Проф можеше да стигне много далеч, преди то да изчезне.

Скоро в огромния прозорец видях подводницата, която се носеше в тъмната вода. Оставиха ме без мобилния, без спирила и без начин да се измъкна.

Бях сам.

Само аз и водата.