Зарево

1.

— Дейвид?

Гласът дойде от слушалката ми.

Отърсих се от унеса си. Отново се бях загледал в Злочестие, ала от изгрева ѝ бяха изминали почти тринадесет години. Вече не бях хлапе, у дома при баща си; не бях дори и сирак на работа във фабриката за боеприпаси в подземните улици.

Бях Възмездител.

— Слушам — отвърнах аз, нарамих пушката и прекосих покрива. Беше нощ и се кълна, че от светлината на Злочестие виждах всичко в червен оттенък — макар тя никога повече да не бе тъй ярка, както през първата вечер.

Пред мен се простираше центърът на Нюкаго, а повърхностите му отразяваха светлината на звездите. Тук всичко беше стомана. Като киборг от бъдещето с одрана кожа. Само че, нали разбирате, не убива. Добре де, и въобще не е жив.

Човече, рекох си. Сравненията ти наистина не струват.

Стоманеното сърце вече беше мъртъв, а ние си бяхме върнали надземните улици на Нюкаго — включително много от удобствата, които онези от елита пазеха само за себе си. Можех всеки ден да вземам душ в своя собствена баня. Почти не знаех какво да правя с такъв разкош.

Освен, разбирате ли, да не воня.

Нюкаго най-после бе свободен.

Моя работа беше да гарантирам да остане така.

— Нищо не виждам — прошепнах и коленичих до ръба на покрива. Носех слушалка с безжична връзка към мобилния ми телефон. Малка камера на слушалката позволяваше на Тиа да вижда каквото виждам аз, а слушалката бе достатъчно чувствителна, за да улавя думите ми, дори и когато говорех много тихо.

— Продължавай да наблюдаваш — обади се Тиа по линията. — Коуди докладва, че Проф и целта са потеглили в твоята посока.

— Тук е спокойно — прошепнах аз. — Сигурна ли си…

Покривът току до мен експлодира. Изскимтях и се претърколих назад, щом цялата сграда се разтърси, а взривът пръсна около мен парченца натрошен метал. Злочестие! Изстрелите бяха сериозни.

— Искри! — кресна Коуди по връзката. — Тя ме заобиколи, момко. Идва откъм северната ти страна…

Гласът му се загуби, когато друг сияен енергиен удар изникна откъм земята и откъсна страната на покрива близо до укритието ми.

— Бягай! — викна Тиа.

Все едно някой трябваше да ми казва да бягам. Тръгнах. Вдясно от мен от светлината се материализира фигура. Облечена в тъмен анцуг и кецове, Електричната носеше пълна маска — като на нинджа — и дълга черна пелерина. Някои Епични се вживяваха в цялата работа с „нечовешките сили“ повече от други. Откровено казано, изглеждаше смешно — нищо, че наистина светеше в бледосиньо и пукаше заради понеслата се из тялото ѝ енергия.

Докоснеше ли нещо, можеше да го трансформира в енергия и да се придвижва през него. Това не беше същинска телепортация, но беше достатъчно близо — и колкото по-проводимо беше веществото, толкова по-надалеч можеше да се движи Електричната, та стоманеният град беше като рай за нея. Изненадващо беше, че ѝ отне толкова време да се добере до тук. Не стига телепортацията, а и електрическите ѝ умения я правеха неуязвима за повечето оръжия. Устройваните от нея светлинни представления бяха знаменити — не я бях виждал лично, но открай време ми се щеше да я видя в действие.

Само че не толкова отблизо.

— Зарязвай плана! — нареди Тиа. — Проф? Джон! Докладвай! Ейбрахам?

Слушах само с половин ухо, докато покрай мен изсвистя кълбо пукащо електричество. Спрях се рязко и се стрелнах в обратната посока, докато второ кълбо премина точно, където бях стоял. То удари покрива, предизвика друга експлозия и ме накара да се запрепъвам. Докато се добера до края на сградата, парчета метал пердашеха гърба ми.

После скочих.

Не падах много, преди да достигна балкона на някакъв мезонет. Стрелнах се навътре с разтуптяно сърце. До вратата на отсрещната стена чакаше пластмасова хладилна чанта. Захвърлих настрана капака, взех да ровя вътре и опитах да остана спокоен.

Електричната дойде в Нюкаго по-рано през седмицата. Веднага започна да убива — случайни хора, без ясна цел. Точно както правеше Стоманеното сърце в ранните си дни. После започна да призовава гражданите да предадат Възмездителите, за да ни въздаде правосъдие.

Извратеното правосъдие на Епичните. Те убиваха който им попадне, но да им отвърнеш бе толкова голямо оскърбление, че беше почти немислимо за тях. Е, скоро щеше да разбере. Засега планът ни да я унищожим не вървеше блестящо, но ние бяхме Възмездителите. Подготвяхме се за неочакваното.

Извадих балонче с вода от хладилната чанта.

Това — рекох си — по-добре да вземе да подейства.

Тиа и аз спорихме дни наред за слабостта на Електричната.

Всеки Епичен имаше поне една, и то често случайна. Човек трябваше да проучи историята на даден Епичен и какви неща избягва, за да опита да разбере какво вещество или ситуация би могла да унищожи силите му.

Балончето съдържаше най-доброто ни предположение за слабото място на Електричната. Обърнах се, вдигнал балона с едната ръка, с пушка в другата, наблюдавах вратата и чаках тя да дойде подире ми.

— Дейвид? — попита ме Тиа в слушалката.

— Да? — притеснено прошепнах аз, в готовност да хвърля балона.

— Защо гледаш балкона?

Защо го гледам ли…

Ох, разбира се. Електричната можеше да минава през стени.

Почувствах се като идиот и подскочих назад, тъкмо когато тя слезе през тавана и около нея забръмча електричество. Докосна пода приклекнала на едно коляно и протегнала ръка — в нея растеше кълбо електричество и хвърляше неспокойни сенки из стаята.

Не усещах нищо освен пробождането на адреналина и хвърлих балона. Той удари Електричната право в гърдите и енергийният ѝ удар се превърна в нищо. Червената течност от балона се разплиска върху стените и пода около нея. Твърде рядко, за да е кръв, това бе стара плодова напитка на прах, смесвана с вода и захар. Спомнях си я от детството.

Това беше слабостта ѝ.

С разтуптяно сърце свалих пушката от рамо. Електричната гледаше подгизналото си тяло като в шок, нищо, че черната ѝ маска не ми позволяваше да видя изражението ѝ. По тялото ѝ като светещи червейчета все още се носеха електрически разряди.

Вдигнах пушката и дръпнах спусъка. Гърмът на оръжейната стрелба в затворено помещение почти ме оглуши, но отпратих куршума право в лицето на Електричната.

Той избухна, щом мина през енергийното ѝ поле.

Дори и залята с разтворимия сок, защитата ѝ действаше.

Тя ме изгледа и електричеството ѝ лумна — по-силно, по-опасно, то освети стаята като напълнена с динамит пица калцоне.

Охо…

2.

Втурнах се в антрето, докато вратата експлодираше зад мен. Ударната вълна ме запокити с лицето в стената и чух хрус.

От една страна изпитах облекчение. Хрущящият звук означаваше, че Проф още е жив — неговите Епически способности ми даваха защитно поле. От друга страна, гонеше ме зла машина за убиване.

Оттласнах се от стената и се затърчах по металния коридор, осветяван от привързания за ръката ми мобилен. Въжената линия, трескаво си помислих аз. Накъде? Май надясно.

— Намерих Проф — произнесе гласът на Ейбрахам в ухото ми. — Затворен е в някакъв енергиен мехур. Изглежда ядосан.

— Хвърли разтворим сок по него — задъхано му отвърнах аз, докато се измъквах по страничен ходник, а електрическите експлозии правеха на пух и прах коридора зад мен.

Искри. Беше бясна.

— Отменям мисията — обади се Тиа. — Коуди, слизай надолу и вземай Дейвид.

— Разбрано — рече Коуди. По линията му за свръзка се донесе слабо думкане — звукът на коптерни ротори.

— Тиа, не! — казах аз и влязох в някаква стая. Прехвърлих пушката през рамо и хванах пълна с водни балони раница.

— Планът се разпада — продължи Тиа. — Проф трябва да бъде примамката, а не ти. Освен това ти току-що доказа, че балоните не действат.

Измъкнах балон, обърнах се и изчаках един удар на сърцето, докато на една от стените не се образува електричество и не издаде Електричната. Тя се появи секунда по-късно и аз запратих балона си по нея. Тя изруга, отскочи настрани и по стената се разплиска червенина.

Обърнах се, побягнах, промъкнах се през врата в някаква спалня и се насочих към балкона.

— Тя се бои от сока, Тиа — обясних аз. — Първият ми балон спря енергийно избухване. Напипали сме слабостта.

— Все пак тя спря куршума ти.

Вярно. Изскочих на балкона и се огледах за въжената линия.

Нямаше я там.

Тиа изруга в ухото ми.

— За това ли тичаше? Въжената линия е два апартамента по-нагоре, слонце.

Искри. Оправдава ме това, че всички коридори и стаи изглеждат много еднакви, когато всичко е направено от стомана.

Бумтящият коптер вече беше наблизо; Коуди почти е дошъл.

Скръцнах със зъби, покатерих се на парапета и после подскочих към горния балкон. Хванах се за парапета му — на едното ми рамо се полюляваше пушката, на другото раницата — и се набрах на ръце.

— Дейвид… — започна Тиа.

— Главната точка на капана функционира ли още? — попитах аз и прескочих няколко замръзнали в стомана градински стола. Достигнах другата страна на балкона и скочих на парапета.

— Приемам мълчанието ти за „да“ — продължих аз и подскочих.

Ударих се здраво и се забих в стоманеното перило на горния балкон. Хванах се за един от прътите и погледнах надолу — люлеех се на височина дванадесет етажа във въздуха. Потиснах страха си и с усилие се покатерих.

Зад мен Електричната надзърна от долния балкон. Бях я уплашил. Което беше и добре, но и зле. За следващата част от нашия план тя ми трябваше безразсъдна. Това, за съжаление, означаваше да я провокирам.

Набрах се на балкона, извадих балон със сок и го хвърлих към нея. После, без да чакам да видя дали балонът е улучил, скочих на парапета, хванах дръжката на въжената линия и се оттласнах.

Балконът избухна.

За щастие, въжената линия беше хваната за покрива, а не за самия балкон, и въжето остана стабилно. Докато се спусках все по-бързо по него, около мен през мрака профучаваха парченца разтопен метал. Всъщност тези приспособления са много по-бързи, отколкото изглеждат. Небостъргачите и от двете ми страни се размазаха. Сякаш наистина падах.

Успях да извикам — наполовина в паника, наполовина в екстаз — преди всичко около мен да се завърти, да се ударя в земята и да се изтърколя на улицата.

— Уха — отбелязах аз и се изправих от земята. Градът се завъртя накриво. Рамото ме болеше и при все че чух хрущене при приземяването си, то не беше високо. Даденото ми от Проф защитно поле се изчерпваше. Полетата можеха да понесат много удари, преди да му се наложи да ги подновява.

— Дейвид? — обади се Тиа. — Искри. Електричната преряза въжето с един от изстрелите си. Ето защо падна накрая.

— Балонът подейства — произнесе по линията нов глас. Проф. Имаше силен глас, груб, но солиден. — Излязох. По-рано не можех да се свързвам. Енергийният мехур пречеше на сигнала.

— Джон — заговори го Тиа. — Не трябваше да се биеш с нея.

— Просто стана — отсече Проф. — Дейвид, жив ли си?

— Горе-долу — отвърнах аз, изправих се с усилие и взех раницата; беше се смъкнала при спускането ми. От дъното ѝ се процеждаше червена напитка. — Но не съм сигурен за балоните ми. Като че има неколцина пострадали.

Проф изръмжа.

— Можеш ли да го направиш, Дейвид?

— Да — твърдо отговорих аз.

— Тогава тичай за главната точка на капана.

— Джон — намеси се Тиа. — Ако си излязъл…

— Електричната не ми обърна внимание — обясни Проф. — Точно като преди, с Митоза. Те не искат да се бият с мен; искат вас. Трябва да я ликвидираме, преди да се е добрала до групата. Помниш ли пътеката, Дейвид?

— Разбира се — отговорих аз и се огледах за пушката си.

Беше счупена наблизо — пукната през ложата. Искри. Май бях оплескал нещата и със спусъка. Нямаше скоро да стрелям с нея. Проверих набедрения кобур и пистолета в него. Изглеждаше добре. Е, добре колкото един пистолет. Ненавиждам ги.

— Проблясъци в прозорците на оня апартаментски комплекс и отиват надолу — докладва Коуди от коптера. — Телепортира се по външната стена и се насочва към земята. Преследва те, Дейвид.

— Това не ми харесва — обади се Тиа. — Според мен трябва да го прекратим.

— Дейвид смята, че може да го направи — рече Проф. — А аз му вярвам.

Въпреки настоящата опасност, аз се усмихнах. Преди да стана един от Възмездителите, не си бях давал сметка колко самотен всъщност е бил животът ми. Да чувам такива думи… беше добре. Наистина добре.

— Аз съм стръвта — обявих по линията, разположих се в очакване на Електричната и потърсих здрави балони в раницата. Бяха ми останали два.

— Тиа, разположи войници.

— Разбрано — неохотно произнесе тя.

Тръгнах по улицата. От старите безполезни улични лампи наблизо висяха фенери и ми даваха светлина. На нея мярнах надзъртащи през прозорците лица. Прозорците нямаха стъкла, а само старомодни дървени капаци, които изрязвахме и поставяхме там.

Убивайки Стоманеното сърце, Възмездителите в общи линии обявиха тотална война на Епичните. Някои хора избягаха от Нюкаго в страха си от възмездие — но повечето останаха, а дойдоха и други. През месеците след падането на Стоманеното сърце населението на Нюкаго почти се удвои.

Кимнах на гледащите хора. Нямаше да им нареждам да се изтеглят на безопасно място. Ние, Възмездителите, бяхме техните защитници — но някой ден тези хора трябваше сами да застанат срещу Епичните. Исках да гледат.

— Коуди, имаш ли видео връзка? — попитах по мобилния.

— Не — отвърна той. — Всеки момент би трябвало да дойде…

Тъмната сянка на коптера му мина над мен. Правоприлагането — полицейските сили на Стоманеното сърце — вече бе наше. Продължавах да не съм сигурен какво мисля за това. На няколко пъти от Правоприлагането бяха дали най-доброто от себе си, та да ме убият. Не можеш просто да подминеш нещо такова. Всъщност, те убиха Меган. Тя се беше възстановила. Почти напълно. Попипах пистолета в кобура. Беше един от нейните.

— Заемам позиция с войските — рече Ейбрахам.

— Дейвид? Някаква следа от Електричната? — попита Тиа.

— Не — отвърнах аз, свел поглед към пустата улица. Безлюден и осветен от няколко самотни лампи, градът изглеждаше почти като в дните на Стоманеното сърце. Изоставен и мрачен. Къде ли беше Електричната?

Тя може да се телепортира през стени, помислих си. Какво бих направил в нейния случай? Разполагахме с тензорите, които ни позволяваха да си проправяме път на практика през всичко, което пожелаехме. Какво бих направил, ако ги имах?

Отговорът на този въпрос беше очевиден. Щях да сляза.

Тя беше под мен.

3.

— Слязла е в подземните улици! — казах аз и измъкнах един от останалите ми два балона с вода. — Ще се качи някъде наблизо в опит да ме изненада. Още докато го казвах, през улицата мина светкавица и от земята се материализира блестяща фигура. Метнах балона Куул-ейд и после хукнах.

Чух как балонът се пръсва и сетне чух Електричната да ругае. За момента нямаше енергийни вълни, които да опитват да ме изпържат, затова заключих, че съм я улучил.

— Ще те унищожа, човече! — кресна Електричната подире ми. — Ще те разкъсам като хартия в буря!

— Олеле — рекох, щом се добрах до една пресечка и се прикрих до стара пощенска кутия.

— Какво? — попита Тиа.

— Това наистина беше добра метафора.

Хвърлих поглед назад към Електричната. Тя крачеше по улицата и светеше от електричеството. С приближаването ѝ от нея излитаха електрически линии към земята, към близките стълбове и към сградите. Каква мощ. Такъв ли щеше да е Едмънд — благият Епичен, който захранваше Нюкаго за нас — ако не отдаваше непрестанно способностите си?

— Отказвам да повярвам — викна жената, — че убихте Стоманеното сърце!

Митоза каза същото, помислих си аз. Това беше друг Епичен, който наскоро дойде в Нюкаго. Не можеха да приемат, че един от най-могъщите сред тях — Епичен, от когото другите като Електричната се бояха — беше убит от обикновени хора. Тя изглеждаше великолепно, цялата в черно, с развяващо се наметало, от нея изскачаше електричество на проблясъци и светкавици. За съжаление, тя не ми беше потребна великолепна. Трябваше ми гневна. Неколцина от Правоприлагането се прокраднаха от близката сграда. На гърбовете си носеха автомати, а в ръцете си — балони с Куул-ейд. Посочих им една уличка. Те кимнаха и се отдръпнаха да чакат.

Време ми беше да изтормозя една Епична.

— Не убих само Стоманеното сърце! — викнах ѝ аз. — Убил съм десетки Епични. И теб ще убия!

Върху моята пощенска кутия се стовари удар енергия. Шмугнах се за прикритие зад една сграда и следващият удар попадна в земята само на сантиметри от мястото, където бях приклекнал. Като бръснах земята с ръка, нагоре по нея пробяга удар и ме разтърси. Изругах, опрял гръб о стената, и тръснах ръка. После надзърнах иззад сградата. Електричната тичаше към мен.

Страхотно! И ужасяващо.

Понесох се към един вход от другата страна на улицата. Електричната прелетя край ъгъла, тъкмо когато влизах в сградата. Вътре имаше проправен път през нещо, което сякаш навремето е било автомобилен салон. Притичах през него, Електричната ме последва, като скоростно се телепортира през предната стена. Носех се през стаите една след друга, по модела, който бяхме установили по-рано.

Надясно, шмугвам се в онази стая.

Наляво по някакъв коридор.

Пак надясно.

Бяхме използвали друга от силите на Проф — онази, която той прикриваше като технологията, наречена тензори — за да прокопаем врати. Електричната ме следваше по петите и минаваше през стените сред проблясъци светлина.

Никога не оставах пред погледа ѝ достатъчно дълго, та да стреля добре. Това беше отлично. Тя…

… тя спря.

Застанах до изхода от задната страна на постройката.

Електричната бе престанала да ме следва. Стоеше на края на дългия коридор към вратата ми, а от нея към стоманените стени пробръмчаваше електричество.

— Тиа, виждаш ли това? — прошепнах аз.

— Да. Май нещо я е стреснало.

Поех си дълбоко дъх. Въобще не беше идеално, но…

— Ейбрахам — прошепнах аз — доведи войниците. Атака.

— Добре — обади се Проф.

Частите на Правоприлагането бяха чакали в засада и се втурнаха в предната част на автомобилния салон. Други слизаха по стълбите отгоре; чувах трополенето от стъпките им. Електричната хвърли поглед назад при влизането на двама войници в пълно бойно снаряжение, с каски и футуристична броня, в коридора. Те хвърлиха яркооранжеви водни балони и това леко развали ефекта.

Електричната положи ръка на стената до себе си, после се превърна в електричество, сля се със стоманата и изчезна. Балоните безполезно се пукнаха на пода на коридора.

Електричната се върна в помещението и освободи заряди от енергия по коридора. Затворих очи, когато ударите пометоха двамата войници, но чух виковете им.

— И това е най-доброто, което могат прословутите Възмездители? — провикна се Електричната при появата на още войници, които хвърляха водни балони от всички посоки. Заставих се да гледам и протегнах пистолета си, когато Електричната пропадна през пода.

Изникна зад група войници в средата на коридора. Електричеството ги удари и те изкрещяха. Стиснах зъби. Оживееха ли, Проф щеше да успее да ги излекува като уж ползва „технология на Възмездителите“.

— Балоните не действат — каза Тиа.

— Действат — просъсках аз, виждайки как един улучи Електричната. Силите ѝ поотслабнаха. Стрелях, както сториха и трима стрелци от Правоприлагането, които се бяха разположили срещу мен, от далечния край на коридора. И четирите куршума улучиха; и четирите бяха уловени от нейното енергийно поле и унищожени. Балоните действаха, само че не достатъчно добре.

— Всички подразделения от южната страна на коридора — чу се гласът на Ейбрахам, — изтеглете се. Веднага.

Измъкнах се през вратата, тъкмо когато внезапна буря от куршуми разтресе сградата. Ейбрахам, разположен зад стрелците от Правоприлагането в далечния край на коридора, обстрелваше със своето граватонично миниоръдие XM380.

Грабнах мобилния си и се включих във видеото на Ейбрахам. Виждах от неговата гледна точка как оръжията просветват в тъмнината, как куршум след куршум рикошират в стоманения коридор и хвърлят искри. Всеки куршум, достигнал до Електричната, все още биваше улавян или отклоняван от нейното електрическо поле. Група мъже и жени зад Ейбрахам мятаха балон след балон. Отгоре войниците отвориха капак в тавана и изсипаха кофа Куул-ейд.

Електричната отскочи и я избегна. Стъпка по стъпка тя се отдръпна от плисналата течност. Наистина се боеше от нея, но това не свърши работа. Предполагаше се, че слабостта на някой Епичен напълно неутрализира силите му, а това не успяваше.

Почти сигурен бях, че знам защо.

Електричната запрати поредица енергийни удари по Ейбрахам и останалите. Ейбрахам изруга и падна, ала защитното му поле — дарено от Проф във вид на яке с технологично силово поле — го опази и защити хората зад него. По линията чух стенания, обаче не можех да видя нищо. Изключих мобилния.

— Вие сте нищожества! — изкрещя Електричната.

Привързах мобилния за предмишницата си и се върнах в коридора тъкмо навреме да видя как тя праща електрическа вълна през тавана към онези, които се намираха горе. Викове.

Електричната се завъртя към мен. Искри! Висша Епична в пълната ѝ сила, с проблясваща енергия… Чудно ли беше, че тези създания се смятаха предопределени да властват?

Плюх в краката ѝ, сетне се обърнах и хукнах през задната врата.

Тя викна подире ми и ме последва.

— Надземните отряди на улица Хейвън — рече Тиа в ухото ми, — готови за хвърляне.

На покрива на сградата, от която току-що бях излязъл, се появиха хора и щом Електричната излетя след мен, те хвърлиха долу балони с вода. Електричната ме последва, без да им обръща внимание. Ако не друго, падащите балони просто я вбесиха още повече.

Когато плиснаха до нея обаче, Електричната престана да вика. Добре, рекох си и нахълтах в сградата отсреща. Беше малък комплекс апартаменти. Претичах през входа и влязох в първия. Електричната ме последва сред буря от енергия и гняв. Стените не я спираха; тя минаваше през тях сред проблясъци от светлина.

Само още малко!, подканих я мълчаливо и затворих една врата.

Сградата беше обитаема и ние бяхме заменили много от неподвижните стоманени врати с дървени, които функционираха.

Електричната мина през стената, когато прескочих някаква стоманена кушетка и влязох в следващата стая — вътре беше непрогледен мрак. Затръшнах вратата.

Когато Електричната влезе, светлината ѝ ме заслепи. Аурата ѝ ме блъсна и изведнъж лекият удар, който понесох по-рано, ми се стори незначителен. Електричеството се стрелна през мен и накара мускулите ми да отслабнат и да се сгърчат. Пресегнах се да натисна големия бутон на стената, ала ръцете ми не работеха както трябва.

Затова го ударих с лице.

Поддадох се на удара от нейната енергия и рухнах. Отгоре таванът на малката тъмна стая — някогашна баня — се отвори и върху нас се изсипаха няколкостотин литра Куул-ейд. Освен това душовете се отвориха и пръснаха червена течност.

Енергията на Електричната драматично отслабна. Електричеството пробягваше нагоре по ръцете ѝ в тънки ленти, ала непрестанно намаляваше. Електричната се пресегна към вратата, но тя се беше заключила след мен. Електричната изруга и стисна юмрук в опит да призове енергия и да се телепортира, обаче несекващият дъжд разруши силите ѝ.

С мъка се надигнах на колене.

Електричната се обърна към мен и изръмжа, после ме улови за раменете.

Протегнах се, улових предната част на маската ѝ и я смъкнах като скиорска маска. Отпред имаше пластмасова част, която явно покриваше носа и устата. Някакъв филтър? Под маската Електричната се оказа жена на средна възраст с къдрави кестеняви коси. Течността продължаваше да се сипе и да се стича на потоци по страните ѝ и през устните ѝ. Да влиза в устата ѝ.

Светлината ѝ съвсем угасна.

Със стенание се изправих на крака, а Електричната закрещя панически и почна да блъска по вратата и да я тресе в опит да я отвори. Почуках по мобилния си и облях помещението в мека бяла светлина.

— Съжалявам — продумах аз и вдигнах пистолета на Меган към главата на Електричната. Тя ме погледна и очите ѝ се отвориха широко.

Натиснах спусъка. Този път куршумът не отскочи. Тя падна на земята и около нея почна да се образува локва от по-тъмно червена течност, смесваща се с онази, която валеше отгоре. Свалих оръжието.

Името ми е Дейвид Чарлстън.

Аз убивам хора със свръхсили.

4.

Отключих вратата и се измъкнах от банята. От мен капеше фалшив плодов сок. В стаята стояха група войници с извадени оръжия. Свалиха ги, щом ме видяха. Посочих през рамо и Рой — капитан на отряда от Правоприлагането — прати двама офицери да проверят трупа.

Бях изцеден и разтреперан, та ми трябваха два опита, за да прибера пистолета на Меган в кобура. Когато на излизане няколко войници ми отдадоха чест, не казах нищо. Отнасяха се към мен със смесица от страхопочитание и уважение, а един прошепна „Убиецът на Стоманеното сърце“. За по-малко от година при Възмездителите бях убил почти дузина Епични.

Какво ли щяха да кажат тези хора, ако знаеха, че дължа репутацията си главно на силите на друг Епичен? Силовото поле, което ме пазеше от нараняване, и изцелението, което почти ме върна от мъртвите… и двете бяха част от набора сили на Проф, неща, които той маскираше като технология. Той беше от онези Епични, които наричахме даряващи, способен бе да дава изключителните си таланти на други. По някаква причина така оставаше неразвален от тях — други можеха да използват силите му вместо него, ала ако ги ползваше сам, имаше опасност да се съсипе.

Едва шепа хора знаеха тайната на Проф. Сред тях не влизаха обикновените хора от Нюкаго. Голяма група от нюкагци се бяха насъбрали пред сградата. Също като войниците, и те ме гледаха с уважение и вълнение. За тях бях знаменитост.

Сведох глава и с неудобство си проправих път сред тях. Възмездителите поначало бяха сенчеста група и аз не се бях присъединил към тях заради славата. За нещастие, трябваше да ни виждат, за да могат гражданите да знаят, че някой се бори, и с надеждата те също да се борят. Трудно се спазваше тази граница; аз определено не исках да ме боготворят.

Зад зяпачите зърнах позната фигура. Тъмнокож и мускулест, Ейбрахам беше облечен в сиво-черна военна униформа — камуфлаж за града от стомана. Дрехите бяха опърпани и охлузени; знаех достатъчно да разбера, че даденото му от Проф защитно поле е било разтегнато до краен предел. Ейбрахам ме поздрави с вдигнати палци, после кимна по посока на някаква сграда наблизо.

Отправих се нататък, а зад мен Рой и отрядът му изнесоха тялото на мъртвата Епична, за да го покажат. Важно беше хората да виждат, че Епичните са смъртни, ала аз не се величаех в смъртта. Не и както бих го сторил навремето.

Накрая изглеждаше толкова ужасена, помислих си аз. Тя можеше да е Меган, или Проф, или Едмънд… просто един нормален човек, заловен насред всичко това. Принудена да върши ужасни неща от сили, за които не е молила.

Понеже знаех, че силите буквално развалят Епичните, гледната ми точка към всичко това се беше променила. Много.

Влязох в сградата и се качих по стъпалата. Накрая се озовах в една стая на втория етаж, осветена от самотна лампа в ъгъла. Както и очаквах, там открих Проф, който гледаше през прозореца със скръстени ръце. Носеше тънка черна лабораторна престилка, която падаше до прасците му, а в джоба му бяха пъхнати чифт очила. В другия край на тъмната стая чакаше Коуди, длъгнест силует с бархетна риза с отрязани ръкави и преметната през рамо снайперска пушка.

Проф, известен още като Джонатан Федрус, основател на Възмездителите. Ние се сражавахме с Епичните. Убивахме ги. И при все това ни оглавяваше един Епичен. Трудно ми беше да се примиря с тези неща, когато ги открих за пръв път. Отраснах практически обожавайки Възмездителите и презирайки Епичните. Да открия, че Проф е и двете… беше като да открия, че Дядо Коледа е таен нацист. Превъзмогнал го бях. Навремето идеята на татко, че ще дойдат добри Епични, ми се струваше смехотворна. Сега, след срещата ми не с един, а с трима добри Епични… е, светът беше различен. Или пък си беше същото място, а просто аз го виждах малко по-точно.

Застанах до Проф на прозореца. Проф беше висок, с прошарени коси и ъгловати черти. Изправен там със сключени зад гърба ръце, той изглеждаше толкова солиден. Беше нещо стабилно, непоклатимо като самите сгради. Когато отидох при него, той вдигна ръка, стисна ме за рамото и кимна. Кимна с уважение и одобрение.

— Добра работа — рече.

Аз се ухилих.

— Обаче изглеждаш адски — отбеляза Проф.

— Съмнявам се, че в ада има толкова много Куул-ейд — отвърнах аз.

Той изсумтя и пак загледа през прозореца. Насъбрали се бяха още хора и някои надаваха победни викове.

— Не си давах сметка — тихо каза Проф — колко бащинско ще стане отношението ми към тези хора. Да се задържа на едно място, да защитавам града. За мен беше много добре да си напомня защо правим това. Благодаря ти, че ни насърчи. Направил си нещо голямо тук.

— Но…? — попитах аз, разпознал уловката в тона му.

— Но сега трябва да изпълним онова, което обещахме на тези хора. Безопасност. Хубав живот. — Той се обърна към мен. — Първо Митоза, после Инстабам, сега Електричната. В техните атаки има някакъв модел и усещам, че някой опитва да привлече вниманието ми. Някой, който знае какъв съм и праща Епични, които се целят в моя отряд вместо в мен.

— Кой? — кой би могъл да знае какъв е Проф? Дори мнозинството Възмездители не знаеха. Само отрядът тук, в Нюкаго, беше посветен в неговата тайна.

— Имам някои подозрения — каза Проф. — Но сега не е времето да говорим за това.

Кимнах — знаех, че ако сега го притисна по този въпрос, няма да стигна по-далеч. Затова погледнах долу, към тълпата и мъртвата Епична.

— Електричната те хвана в капан, Проф. Как се случи?

Той поклати глава.

— Хвана ме с това нещо с електрическия балон. Ти знаеше ли, че може да го направи?

Поклатих глава. Не бях имал и представа.

Проф изръмжа.

— Наложи се да използвам силите си, за да се освободя.

— О… Хмм… Може би трябва да ги използваш. Може би можем да се упражняваме и да видим дали има начин да си Епичен, без да… разбираш, нали. Искам да кажа, можеш да даряваш сили, без да последва развала, така че е възможно да има някакъв секрет да ги ползваш сам. Меган…

— Меган не ти е приятелка, синко — прекъсна ме Проф тихо, ала твърдо. — Тя е една от тях. Винаги е била.

— Ама…

— Не. — Проф стисна рамото ми. — Трябва да го разбереш, Дейвид. Когато един Епичен остави силите му да го развалят, той избира да стане враг. Така трябва да го мислим. Всеки друг начин води до лудост.

— Но ти използва своите сили — казах аз, — за да ме спасиш. Да се бориш със Стоманеното сърце.

— И в двата случая това почти ме съсипа. Трябва да съм твърд със себе си, да съм по-внимателен. Не мога да допусна изключенията да станат реалност.

Преглътнах и кимнах.

— Знам, че при теб всичко това поначало е за отмъщение — продължи Проф. — Това е силен мотив и се радвам, че си го канализирал, синко. Ала аз не ги убивам за отмъщение, вече не. Това, което ние правим… за мен е като да убиеш бясно куче. Това е милост.

Призля ми от начина, по който го изрече. Не защото не му вярвах или не одобрявах казаното — искри — мотивите му навярно бяха по-алтруистични от моите. Просто знаех, че той мисли за Меган. Чувстваше се предаден от нея и, честно казано, сигурно имаше пълно основание да се чувства така.

Но Меган не беше предател. Не знаех каква е, обаче възнамерявах да открия.

Долу край тълпата спря една кола. Проф я погледна.

— Върви да се оправиш с тях — рече той. — Ще се срещнем в скривалището.

Обърнах се, когато от колата слезе кметицата с неколцина от членовете на градската управа.

Страхотно, помислих си.

Честно казано, бих предпочел да се изправя пред още един Епичен.

5.

Излязох от сградата, докато войниците отваряха път за кметицата Бригс. Тя беше облечена в бял костюм с панталони и подходяща шапка, подобно на другите членове на градския съвет. Уникално облекло, много стилно. Това контрастираше с обикновените хора, които носеха… хмм, практически всичко.

В началото в Нюкаго беше шокиращо трудно да се добереш до облекло. Всичко, което не беше на гърба на хората, беше превърнато в стомана при Голямото Превръщане. С годините обаче снабдителните отряди на Стоманеното сърце бяха претършували предградията и бяха опразнили складовете, старите молове и изоставените домове. Тогава имахме достатъчно дрехи за носене, но те бяха в някаква причудлива смесица от разни стилове.

Ала висшата класа искаше да се откроява. Избягваха практичните дрехи като джинсите, които изтрайваха изненадващо дълго с по няколко кръпки тук и там. През управлението на Стоманеното сърце висшата класа поръчваше облеклото си и беше подбрала старовремски дизайн. Неща от по-класно време или поне те така говореха. Не бяха дрехи, които човек просто да намери да се търкалят някъде.

Бяхме решили, че аз ще съм връзката с Бригс и останалите. Само аз от Възмездителите бях родом от Нюкаго, а и искахме да ограничим достъпа до Проф. Ние, Възмездителите, не управлявахме Нюкаго — ние го пазехме. Това беше разделение, което всички смятахме за важно.

Пристъпих през тълпата, без да обръщам внимание на онези, които шептяха името ми. Вниманието беше смущаващо, честно. Всички тези хора ме обожаваха, ала те надали си спомняха хора като баща ми, които бяха загинали в бой с Епичните.

— Прилича на твоя работа, Чарлстън — рече кметицата Бригс и побутна с крак трупа на земята. — Убиецът на Стоманеното сърце прави още една резка на пушката си.

— Пушката ми е счупена — отговорих аз. Прекалено остро. Кметицата беше важна жена и бе направила чудеса, за да помогне за организирането на града. Само дето беше една от тях — висшата класа на Стоманеното сърце. Бях очаквал всички те да бъдат безцеремонно отстранени, ала някак — чрез поредица политически маневри, които не успях да проследя — Бригс се оказа начело на града, вместо да е в изгнание.

— Уверена съм, че можем да ти намерим нова пушка. — Тя ме изгледа, без да се усмихва. Обичаше да показва поведение „без глупости“. На мен това ми се струваше по-скоро поведение „без личност“. — Повърви малко с мен, Дейвид — рече Бригс и тръгна да се отдалечава. — Нямаш нищо против, нали?

Имах нещо против, обаче прецених, че това е от онези въпроси, на които не се предполага да отговаряш. Не бях напълно сигурен все пак. Не бях някой зубрач, така да знаете, но бях прекарал доста от младостта си в изучаване на Епичните, затова опитът ми в светското общуване беше ограничен. Смесвах се с обикновените хора горе-долу така, както кофа боя се смесва с торба джербили.

— Вашият водач — подзе Бригс, когато се отдалечихме малко от тълпата. — Не съм го виждала от известно време.

— Проф е зает.

— Мога да си представя. И трябва да кажа, че наистина оценяваме защитата, която ти и твоите хора предоставяте на този град. — Тя погледна през рамо към трупа, после вдигна вежда. — Не мога обаче да кажа, че разбирам целия замисъл на играта ви.

— Госпожо кмет? — попитах аз.

— Вашият водач позволи колелото на политиката да ме постави начело на Нюкаго, ала аз не знам почти нищо за целите на Възмездителите относно този град, всъщност относно цялата страна. Хубаво ще е да знам какво планирате.

— Лесно е — отговорих. — Да убиваме Епични.

— А ако се събере една банда от Епични и дойде да нападне внезапно града?

Аха. Това ще е проблем.

— Електричната — каза тя — ни тероризира в продължение на пет дни, докато вие трескаво планирахте. Пет дни е дълго време един град да се намира под ботуша на поредния тиранин. Ако петима или шестима могъщи Епични се обединят и дойдат с намерението да унищожават, не мога да си представя как бихте ни защитили. Сигурно можете да ги ликвидирате един по един, ала преди да свършите, Нюкаго ще се превърне в пустиня.

Бригс спря да върви и се обърна към мен. Останалите вече не можеха да ни чуят. Погледна ме в очите и аз съзрях нещо в изражението ѝ. Това… страх ли беше?

— Затова питам — тихо рече тя, — какъв е вашият план? След години на криене и нападане само на средни по значение Епични, Възмездителите се разкриха и събориха не кого да е, а Стоманеното сърце. Това означава, че имате по-голяма цел, нали? Започнали сте война. Знаете тайната, с която да я спечелите, нали?

— Ъъ… — Какво бих могъл да кажа? Тази жена, която беше преживяла управлението на един от най-могъщите Епични в света — и която беше взела властта след неговото падане — ме гледаше с молба на устните и ужас в очите.

— Да — отвърнах аз. — Имаме план.

— И…?

— И може би сме намерили начин да спрем всички тях, госпожо кмет. Всеки Епичен.

— Как?

Усмихнах се — надявах се, уверено.

— Тайна на Възмездителите, госпожо кмет. Но ми вярвайте. Ние знаем какво правим. Никога не бихме подхванали война, която очакваме да загубим.

Тя кимна, видимо поласкана. Върна се към деловия тон и понеже вече я слушах, разполагаше с десетки неща, за които искаше да попитам Проф — повечето от тях приличаха на опити да определи къде са в политиката той и Възмездителите. Влиянието ѝ сред елита на Нюкаго щеше силно да нарасне, ако успееше да покаже Проф като свой приятел. Отчасти по тази причина ние се държахме на разстояние.

Слушах я, обаче бях разсеян от онова, което ѝ казах. Имаха ли Възмездителите план? Всъщност не.

Но аз имах.

Накрая се върнахме на мястото, където лежеше трупът на Електричната.

Бяха се насъбрали още хора, включително някои представители на прохождащата преса в града, които снимаха. За нещастие, снимаха и мен няколко пъти.

Минах през тълпата и коленичих до тялото.

Тя беше бясно куче, както се изрази Проф. Убийството ѝ наистина беше проява на милост.

Тя дойде за нас, рекох си. И е третата, която избегна да влезе в бой с Проф. Митоза бе дошъл в града, докато Проф го нямаше. Инстабам опита да се отърве от Проф при преследването, когато целта му беше Ейбрахам. Сега Електричната беше хванала Проф и го беше оставила, за да гони мен.

Проф имаше право. Нещо ставаше.

— Дейвид? — попита Рой. Стоеше на колене, облечен в черно-сивата броня на Правоприлагането.

— Аха.

Рой подаде нещо в облечената си в черна ръкавица ръка. Венчелистчета в ярки дъги от нюанси — всяко преливаше в три или четири цвята, като смесена боя.

— Бяха в джоба ѝ — каза Рой. — Не намерихме нищо друго у нея.

Махнах на Ейбрахам да приближи и му показах цветчетата.

— От Вавилар са — рече той. — Мястото, което беше познато като Ню Йорк.

— Там действаше Митоза, преди да дойде тук — тихо отвърнах аз. — Съвпадение?

— Надали — каза Ейбрахам. — Мисля, че трябва да идем да ги покажем на Проф.

6.

Все още поддържахме тайна база, скрита в дълбините на Нюкаго. Макар да посещавах всекидневно един апартамент горе, за да взимам душ, спях тук долу, като останалите. Проф не искаше хората да знаят къде да ни намерят. Понеже последните Епични, които дойдоха, определено опитаха да ни убият, това решение ми се струваше добро.

Двамата с Ейбрахам крачехме през дългия скрит пасаж, изсечен право в металната земя. Стените на тунела притежаваха характерната гладкост, придадена от тензорите. Когато някой от нас владееше разрушителните сили на Проф, можеше да превръща плътен метал, скала или дърво в прах. Това придаваше на тунела усещане за нещо изваяно, като че стоманата беше глина, която бяхме издълбали с ръцете си.

Коуди пазеше входа на скривалището. Винаги поставяхме страж след операция. Проф непрестанно очакваше някой от Епичните, които се появяваха, да е двойник — някой, когото да убием, докато по-могъщ Епичен наблюдава и опитва да открие как да ни последва. Беше напълно възможно.

Какво ще правим, ако група Епични реши да превземе града?, мислех си с трепет, когато двамата с Ейбрахам влязохме в скривалището.

Осветено от жълти крушки, завити направо в стените, скривалището представляваше среден по размери комплекс стоманени помещения. Тиа седеше зад бюро в далечния край; червенокоса и на средна възраст, тя носеше очила, бяла блуза и джинси. Писалището, което тя разположи преди няколко седмици, беше пищно, дървено. Това ми се бе сторило странен знак, символ на постоянство.

Ейбрахам отиде при нея и пусна цветчетата на бюрото. Тиа вдигна вежди при вида им.

— Къде? — попита тя.

— В джоба на Електричната — отговорих.

Тиа събра венчелистчетата.

— Това е третият поред Епичен, който е дошъл тук и е опитал да ни унищожи — казах аз. — И всеки има някаква връзка с Възродения Вавилон. Тиа, какво става?

— Не съм сигурна.

— Проф като че ли знае — рекох. — Това ми каза по-рано, но не ми обясни.

— Тогава нека ти каже, щом е готов — отговори Тиа. — Засега, тук на бюрото има една папка за теб. Онова, за което попита.

Опитваше да ме разсее. Пуснах раницата си — отгоре стърчаха парчетата от пушката ми — и скръстих ръце, обаче установих, че поглеждам към масата, където лежеше папка, надписана с моето име отгоре.

Тиа се изниза, влезе в стаята на Проф и остави двама ни с Ейбрахам сами в главното помещение. Ейбрахам седна до работния тезгях и с тупване остави оръжието си отгоре. В задната част на оръжието граватониците светеха в зелено, ала явно единият се беше напукал. Ейбрахам откачи разни инструменти от стената и се залови да разглобява оръжието си.

— Какво не ни казват? — попитах аз и взех папката от бюрото на Тиа.

— Много неща — отвърна Ейбрахам. Заради лекия френски акцент звучеше дълбокомислено. — Така е правилно. Ако някой от нас бъде заловен, не може да разкрие какво знаем.

Изсумтях и се облегнах на стоманената стена до Ейбрахам.

— Вавилар… Възродения Вавилон. Бил ли си там?

— Не.

— Дори и преди? — попитах аз, докато прелиствах страниците, оставени ми от Тиа. — Когато се наричаше Манхатън?

— Никога не съм го посещавал — отвърна Ейбрахам. — Съжалявам.

Хвърлих поглед към бюрото на Тиа. Купчина от папките там ми се видя позната. Старите ми досиета за Епичните, онези, които бях направил за всеки известен ми Епичен. Приведох се и отворих една.

Регалия, гласеше заглавието на първото досие. Бивша Абигейл Рийд. Епичната, която сега управляваше Вавилар. Измъкнах снимка на възрастна, достолепна на вид афроамериканка. Изглеждаше позната. Не беше ли съдийка някога, много отдавна? Да… И после участваше в собствено реалити шоу по телевизията. Съдия Регалия. Разлистих и опресних паметта си.

— Дейвид… — предупреди ме Ейбрахам, когато отгърнах страница.

— Това са моите бележки — казах.

— На бюрото на Тиа. — Той продължи да работи по оръжието си, без да ме поглежда.

С въздишка затворих папката. Вместо нея почнах да чета досието, което Тиа беше оставила за мен. Вътре имаше само една страница; беше адресирана до Тиа от един от контактите ѝ, лорист — възмездителска дума за човек, който изучава Епичните.

Отдолу с почерка на Тиа бяха надраскани думите: Да, Дейвид, аз също съм любопитна за какво ровиш. Ела да си поговорим.

Оставих листа и отидох до стаята на Проф. В скривалището не използвахме врати, само завеси от плат. Можех да чуя гласовете вътре.

— Дейвид… — обади се Ейбрахам.

— В тези бележки тя пише да ида да си поприказваме.

— Съмнявам се да е имала предвид веднага.

Поколебах се пред вратата.

— … тези цветя са явен знак, че Абигейл е намесена — говореше тихо Тиа в стаята. Едва смогвах да я чуя.

— Възможно е — отговори Проф. — Но самите цветчета са твърде очевидни. Това ме кара да се чудя дали някой съперник от Епичните не се опитва да насочи вниманието ни към нея, или…

— Или какво?

— Или тя самата опитва да ни примами да идем. Не мога да не го приема като хвърлена ръкавица, Тиа. Абигейл иска да ида и да се изправя лице в лице с нея. И ще продължи да праща хора, които да опитват да убият моя отряд, докато не ида. Това е единствената причина тя да наеме точно Зарево, която мога да измисля.

Зарево.

Меган.

Влязох в стаята, без да обръщам внимание на примирената въздишка на Ейбрахам.

— Меган? — настоях аз. — Какво за Меган?

Тиа и Проф стояха лице в лице. И двамата се обърнаха към мен, все едно бях сопол, изкихан на предното стъкло на колата. Вирнах брадичка и ги изгледах. Бях пълноправен член на този отбор; бих могъл да съм част от…

Искри. Тези двамата наистина умееха да гледат. Открих, че се потя.

— Меган — повторих аз. — Вие, ъъ, сте я намерили?

— Убила е един член на Възмездителите във Вавилар — отговори Проф.

Думите му ми подействаха като юмрук в стомаха.

— Не е била тя — реших аз. — Каквото и да смятате, че се е случило, не разполагате с всички факти. Меган не е такава.

— Името ѝ е Зарево. Онази, която наричаш Меган, беше просто лъжа, създадена за наша заблуда.

— Не — възразих аз. — Това беше истинската. Видях го в нея; познавам я. Проф, тя…

— Дейвид — сопна се нервно Проф. — Тя е една от тях.

— И ти си такъв! — креснах му аз. — Мислиш, че можем да продължаваме като досега? А какво става, ако някой Епичен като Трошача на гърбове или Разрушението дойде? Някой, който може просто да изпари целия град, за да се добере до нас?

— Затова никога не стигахме толкова далеч! — извика ми Проф в отговор. — Затова държахме Възмездителите в тайна, бяхме тихи и никога не нападахме твърде могъщи Епични! Ако този град бъде разрушен, това ще е по твоя вина, Дейвид Чарлстън. Смъртта на десетки хиляди ще е на твоята глава!

Отстъпих потресен и внезапно осъзнах какво правя. Настина ли спорех с Джон Федрус, предводителя на Възмездителите? С Висш Епичен? Въздухът сякаш се деформираше около него, когато крещеше по мен.

— Джон — обади се Тиа, скръстила ръце. — Това беше несправедливо. Ти се съгласи да нападнем Стоманеното сърце. В случая всички имаме вина.

Проф я погледна и част от гнева изчезна от очите му. Той изръмжа.

— Трябва ни изход от това нещо, Тиа. Ако ще водим тази война, ще имаме нужда от оръжия срещу тях.

— Други Епични — продумах аз, когато отново бях в състояние да говоря.

Проф ме изгледа.

— Може и да е прав — рече Тиа.

Проф отмести гневния си поглед към нея.

— Каквото сме постигнали — продължи тя, — постигнали сме го заради твоите сили. Да, Дейвид свали Стоманеното сърце, обаче никога не би оцелял достатъчно дълго без твоята защита. Може би е време да започнем да си задаваме нови въпроси.

— През всички тези месеци заедно — казах аз — Меган никога не се обърна срещу нас. Видях я да използва силите си и, да, след това стана малко кисела, но си остана добра, Проф. А в битката със Стоманеното сърце тя дойде на себе си, щом ме видя.

Проф поклати глава.

— Тя не използва силите си срещу нас, защото шпионираше за Стоманеното сърце и не искаше да се разкрива — рече той. — Ще призная, че това може и да я е направило по-разумна, по-близка до самата себе си, докато беше с нас. Но тя вече няма причина да избягва използването на силите си; силите вече са я погълнали, Дейвид.

— Но…

— Дейвид — настоя Проф, — тя уби Възмездител.

— Има ли свидетели?

Проф се поколеба.

— Още не разполагам с пълни подробности. Знам, че има поне запис, който е направен, докато тя се е била с един от нашите хора. А после той е намерен мъртъв.

— Не е била тя — казах аз, а после бързо взех решение. — Ще ида във Вавилар и ще я намеря.

— Като едното нищо ще го направиш — отговори Проф.

— Какво друго да правим? — попитах аз и се обърнах да си вървя. — Това е единственият ни план.

— Това не е план — отговори Проф. — Това са хормони.

Спрях на прага, изчервих се и погледнах назад.

Проф ровичкаше цветчетата, които Тиа беше изсипала върху шкафа. Проф я погледна. Тиа още стоеше със скръстени ръце. Тя сви рамене.

— Аз ще отида във Възродения Вавилон — рече Проф най-сетне. — Там имам работа с един стар приятел. Ти можеш да ме придружиш, Дейвид. Но не защото искам да привлечеш Меган на наша страна.

— Защо тогава? — поисках да узная аз.

— Защото си една от най-способните примамки, с които разполагам, и ще ми трябваш. Най-доброто, което можем да сторим за Нюкаго точно сега, е да попречим на Епичните да се фокусират върху него. Ние свалихме един император и така заявихме, че е дошъл краят на Епичните тирани и нито един Епичен, колкото и да е могъщ, не е в безопасност от нас. Трябва да спазим това обещание. Трябва да ги уплашим, Дейвид. Трябва да ги изправим не пред един свободен град, а пред цял въстанал континент.

— Затова сваляме тираните в други градове — отговорих аз и кимнах. — И започваме с тази Регалия.

— Стига да можем — рече Проф. — Стоманеното сърце навярно бе най-могъщият жив Епичен, но те уверявам, че Регалия е най-лукавата. И това я прави точно толкова опасна, ако не и повече.

— Тя праща тук Епични — изтъкнах аз, — за да опитат да убият Възмездителите. Тя се бои от теб.

— Възможно е — каза Проф. — Както и да е, с пращането на Митоза и другите тук, Регалия обяви война. Заради това ти и аз ще я убием, тъкмо както убихме Стоманеното сърце. Тъкмо както ти днес уби Електричната. И както ще направим с всеки Епичен, който се изправи срещу нас.

Той ме погледна в очите.

— Меган не е като другите — рекох. — Ще видиш.

— Може би — отговори той. — Но ако съм прав, синко, искам да си там, за да натиснеш спусъка. Защото наложи ли се някой да я убие, трябва да е приятел.

— Милост — казах аз и устата ми пресъхна.

Той кимна.

— Събери си багажа. Тръгваме по-късно тази вечер.

7.

Да замина. От Нюкаго.

Никога не бих… Искам да кажа…

Да замина.

Току-що бях казал, че намерението ми е да тръгна. Беше в миг на разпаленост. Когато Тиа и Проф излязоха от стаята, аз останах на прага и осъзнах какво съм направил току-що.

Никога не бях напускал града. Никога не бях и помислял да напусна града. В града имаше Епични, ала вън беше хаос.

Познавах единствено Нюкаго. А сега щях да замина. За да намеря Меган, помислих си аз, сподавих тревогата и последвах Тиа и Проф в основното помещение. Ще бъде само за кратко.

Тиа отиде при бюрото си и почна да събира бележките — очевидно щом Проф щеше да ходи във Вавилар, тръгваше и тя. Проф взе да дава нареждания на Коуди и Ейбрахам. Искаше те да останат в Нюкаго и да наглеждат града.

— Аха — казах аз. — Да си събера нещата. Да замина от Нюкаго. Разбира се. Точно такива бяха намеренията ми. Звучи забавно.

Никой не ми обърна внимание. Затова, пламнал, отидох да си събера багажа. Нямах много. Тетрадките ми, които Тиа беше копирала за разкош. Два ката дрехи. Якето ми. Пушката ми… Пушката ми. Оставих раницата на пода и измъкнах счупената пушка. После отидох при Ейбрахам и му я подадох, все едно нося ранено дете на лекаря.

Той я провери и вдигна поглед към мен.

— Ще ти донеса една от моите резервни.

— Ама…

Ейбрахам положи ръка на рамото ми.

— Старо оръжие е и ти служеше добре. Но не мислиш ли, че би трябвало да го подновиш, Дейвид?

Сведох очи към счупената пушка. P31 беше страхотно оръжие, на основата на старата M14, една от най-добрите пушки въобще. Това бяха солидни оръжия, измислени преди нещата да станат модерни, готини и стерилни. Когато бях момче, правехме P31 в оръжейната фабрика на Стоманеното сърце; пушките бяха здрави и надеждни. Но Стоманеното сърце не въоръжаваше своите войници с тях; P31 се правеше, за да се продава на други. Стоманеното сърце не искаше да снабдява потенциалните си врагове с модерно оръжие.

— Аха — отговорих аз. — Добре.

Оставих пушката. Така де, не е като да бях привързан към нея. Тя беше просто инструмент. Наистина.

Ейбрахам съчувствено стисна рамото ми, сетне ме отведе в оръжейницата, където почна да тършува из сандъците.

— Ще искаш нещо със среден обсег. 5,56 става ли?

— Май да.

— AR-15?

— Ъх. AR-15? Не ми се ще пушката ми да се троши през седмица. — Пък и напоследък всичко живо имаше версия на M16 или M4.

— G7.

— Не е достатъчно точна.

— FAL?

— 7,62? Може — отвърнах аз. — Обаче не мога да понасям спусъка им.

— Придирчив си като жена по отношение на обувките — промърмори Ейбрахам.

— Ей — възразих аз. — Обиждаш.

Познавах сума ти жени, които бяха по-придирчиви към оръжията, отколкото към обувките си.

Ейбрахам порови в един сандък и извади пушка.

— Ето. Какво ще кажеш за тази?

— Готшалк? — скептично попитах аз.

— Точно така. Много е модерна.

— Немска е.

— Немците правят много добри оръжия — каза Ейбрахам. — Тази разполага с всичко, което ти трябва. Настройка за автоматична, залпова и полуавтоматична стрелба, дистанционно, електронно-компресиран сгъваем прицел, огромни пълнители. Може да изстрелва трасиращи и модерни куршуми. Много точна, с добър прицел, солиден спусък, нито твърде мек, нито прекалено твърд.

Взех пушката неохотно. Беше просто твърде… черна. Харесвах оръжия с малко дърво по тях, такива, които изглеждаха естествено. Все едно можеш да ходиш на лов с тях, а не само да убиваш хора. Тази пушка беше само от пластмаса и черен метал. Беше като оръжията на онези от Правоприлагането.

Ейбрахам ме плесна по рамото, все едно решението беше взето, и отиде да приказва с Проф. Вдигнах пушката за приклада. Всичко казано от Ейбрахам беше вярно. Знаех си пушките, а Готшалк беше отлично оръжие.

— Ти — рекох ѝ аз — си на изпитателен срок. Гледай да ме впечатлиш.

Няма що. Вече говорех на пушките. Въздъхнах и я преметнах през рамо. Излязох от оръжейницата и огледах малката раница с притежанията си. Не беше отнело много време да събера целия си живот.

— Отрядът на Девин от Сейнт Луис вече е на път — обясняваше Проф на Ейбрахам и Коуди. — Ще ви помагат да удържите Нюкаго. Не допускайте никой да разбере, че ме няма, и не влизайте в бой с Епични, докато не пристигне новият отряд. Дръжте връзка с Тиа и я осведомявайте за всичко, което става тук.

Ейбрахам и Коуди кимнаха. Бяха свикнали отрядите да се делят и да пътуват. Все още не знаех колко общо са Възмездителите. Членовете на отряда понякога говореха така, все едно това е единственият екип, но знаех, че това се прави за заблуда, ако някой шпионира групата.

С Ейбрахам си стиснахме ръцете, после той измъкна нещо от джоба си и го вдигна. Малка сребърна верижка с висулка във формата на стилизирано S. Това беше знакът на Верните — религията, към която принадлежеше Ейбрахам.

— Ейбрахам… — подзех аз.

— Знам, че не вярваш. Ала тъкмо сега ти изживяваш пророчеството, Дейвид. Става както баща ти е казвал. Героите ще дойдат. В известен смисъл те вече са дошли.

Погледнах настрани. Проф остави една издължена торба, която Коуди да носи. Свих юмрук около верижката на Ейбрахам и кимнах. Той и подобните нему вярваха, че злите Епични са изпитание от Бога и ако човешкият род устои, ще дойдат добри Епични. Наивно беше. Да, вече се замислях как добрите Епични като Проф могат да ни помогнат, обаче всичките религиозни дрънканици не ми минаваха. Все пак, Ейбрахам ми беше приятел и дарът му беше от сърце.

— Благодаря.

— Дръж се — отговори той. — Това е истинското изпитание за човека. Кой ще устои, когато останалите се примирят.

Ейбрахам взе багажа на Тиа. И на нея, и на Проф подготовката не отне много повече време, отколкото на мен. Когато е Възмездител, човек се научава да не носи много неща. Откакто бях с Възмездителите, сменихме скривалищата четири пъти.

Преди да тръгнем, надзърнах в стаята на Едмънд, за да се сбогувам. Той седеше и четеше на светлината на лампата. Стара научнофантастична книга с пожълтели страници. Едмънд беше най-странният Епичен, който можех да си представя. Говореше меко, беше слаб и стар… Изправи се с искрена усмивка на устните.

— Да? — попита той.

— Заминавам за известно време — отвърнах аз.

— О! — Не ни беше слушал. Едмънд прекарваше повечето дни в тази стаичка и четеше. Явно приемаше подчиненото си положение за даденост, но и май се радваше на живота такъв, какъвто е. Той беше даряващ, също като Проф. Едмънд даряваше силите си на мъжете и жените от Правоприлагането, а те зареждаха захранващите клетки на града.

— Едмънд? — подзех аз, щом си стиснахме ръцете. — Знаеш ли каква е твоята слабост?

Той вдигна рамене.

— По-рано ви казах, че май нямам.

И ние подозирахме, че лъже. Проф не настояваше по въпроса; Едмънд се съгласяваше с нас за всичко друго.

— Едмънд, може да е важно — тихо казах аз. — За спирането на Епичните. На всички Епични.

Епичните, с които хората действително бяха разговаряли, особено за силите им, бяха толкова малко.

— Съжалявам — отговори Едмънд. — По някое време мислех, че я знам. Но се оказа, че греша. Сега съм не по-малко озадачен от всички останали.

— Е, каква си мислеше, че е твоята слабост?

— Да съм близо до куче — каза той. — Но всъщност не ми действа така, както си мислех.

Умислено си отбелязах на ум да го кажа на Проф. Беше повече, отколкото бяхме получили от него преди.

— Все пак ти благодаря — рекох аз. — И ти благодаря за онова, което правиш за Нюкаго.

Едмънд се върна при стола си и взе книгата.

— Винаги ще ме контролира някой друг Епичен, бил той Стоманеното сърце или Ослепителния. Всъщност няма значение. Без друго нямам нищо против да съм натоварен с това. — Едмънд седна и продължи да чете.

Въздъхнах и се върнах в основното помещение. Там Проф метна една торба през рамо, а аз го последвах навън. Бях последният, който влезе в катакомбите под Нюкаго. Бъбрехме през близо половината час, който ни трябваше да стигнем до един от скритите гаражи, разположен край пътя от подземните улици за града. В гаража Ейбрахам и Коуди натовариха багажа ни в един джип. Бях се надявал да вземем някой от коптерите, но излезе, че това ще е твърде показно.

— Внимавай за пуки, докато пътувате, момко — рече Коуди и разтърси ръката ми. — Може да се преструват на какво ли не там навън.

— Пак ти казвам — обади се Тиа, докато се настаняваше пред мен, — пуките са от ирландската митология, глупчо.

Коуди само ми смигна и ми подхвърли бейзболното си кепе с камуфлажна шарка.

— Всичко ще е наред с вас. — Той ни поздрави с вдигнати палци и двамата с Ейбрахам се оттеглиха в подземните улици.

Значи това беше — не след дълго се озовах седнал в задната част на джипа, вятърът рошеше косата ми, държах в ръце нова пушка и гледах как домът на целия ми деветнадесетгодишен живот се отдалечава назад. Рядко бях виждал тъмния му силует. Дори преди изгрева на Злочестие почти винаги се бях намирал между сградите или под тях.

Кой бях аз вън от Нюкаго? Приличаше на празнотата, която понякога нощем изпитвах, докато се питах какво се предполага да правя с живота си, щом него го няма. Сега, когато бях победил и баща ми беше отмъстен.

Отговорът започваше да се намества върху ми като динозавър в гнездото си. Животът ми вече не беше свързан с един град или с един Епичен. Вече беше свързан с война. С намирането на начин за спиране на Епичните.

Завинаги.