Зарево

40.

Прекарах следващия час или там някъде отпуснат на бюрото на Тиа в заседателната зала. Грамадният прозорец беше надвиснал над мен като съквартирант, който току-що ме е чул да отпечатвам опаковка карамели. Станах и закрачих, ала движението само ми напомни какво прави отрядът навън. Тичат, борят се за живота си. Опитват да спасят града.

А ето ме мен. Затворник.

Погледнах силовото поле на Проф. Не можех да не чувствам, че той определено иска да съм вън от тази операция, а това, че ме хванаха с Меган, е само оправдание, не причина.

Меган. Искри! Меган. Той нямаше наистина да я убие, нали? Мислите ми се връщаха към нея отново и отново, като пингвин, който отказва да бъде убеден, че гумените риби не са истински. Тя ми се беше доверила. Разкрила ми беше слабостта си. Сега Проф можеше да я убие заради това.

Не бях изяснил напълно чувствата си към нея.

Но бях сигурен, че не искам тя да пострада.

Отправих се обратно към бюрото и седнах. Мъчех се да не поглеждам властните тъмни води. Почнах да тършувам из чекмеджетата за нещо, което да ме разсее. Открих пистолет — едва деветмилиметров, но поне щях да съм въоръжен, ако някога успея да изляза от глупавата стая, и патрони. В друго чекмедже намерих таблет. Нямаше връзка с мрежата на Фабриката, но съдържаше копие на бележките на Тиа за местоположението на Регалия.

Картата ми разкри пътя, по който Възмездителите щяха да заложат днешната клопка. Щяха да последват Нютън в обиколките ѝ, после да я нападнат на точно определено място в опит да накарат Регалия да се появи. Намерих малко кръстче на картата на сражението, придружено от смътно посочване на мястото на Проф в спешен случай. И сега си дадох сметка, че това е указание къде Проф ще чака, за да спре Разрушение при необходимост. Но какво предвиждаха да направят с Меган?

Мобилният ми е у Проф, замислих се аз. Дори няма да му се наложи да се потруди, за да ѝ подготви клопка. Ще трябва само да ѝ пише с молба за среща и да я нападне. А загинеше ли от огън, тя нямаше да се превъплъти.

С нарастваща тревога продължих да ровя в таблета, макар да не знаех какво търся. Може би Тиа беше записала нещо за план срещу Меган.

Ето. Файл „Зарево“. Отворих го.

Оказа се видео.

За секунди го познах. Мъж, запъхтян от усилие, се движеше през една от приличните на джунгла стаи във вавиларски небостъргач. Записът беше от негова гледна точка, вероятно заснет от слушалка, от онези, които Възмездителите често ползваха. Мъжът си проправяше път през лианите и край плодовете с дълбоко сияние отвътре. Погледна през рамо, покатери се по един паднал ствол и надзърна в съседна стая.

— Сам. — Това беше гласът на Вал. — Не се предполагаше да влизаш в бой.

— Да, да. Обаче го направих. И сега какво?

— Изнасяй се.

— Работя по въпроса.

Сам припряно мина през тази стая, движейки се покрай стената. Прекрачи една машина за кафе, от която никнеха филизи, избърза през кухненски бокс и най-сетне намери стена с прозорци. Погледна навън, където трябваше да пада от четири етажа, и обратно към джунглата.

— Тръгвай — каза Вал.

— Чух нещо.

— Тогава върви по-бързо!

Сам остана с ръка на прозоречния перваз. На светлината на плодовете видях ръкавиците му. Той носеше спирила.

— Само наблюдаваме, Вал — прошепна той. — Не затова се присъединих към Възмездителите.

— Сам…

— Добре — измърмори той. После изби с лакът малко от стъклото по рамката и се покатери. Насочи поточния лъч към водата, но се поколеба. В стаята нещо прошумоля. Сам се завъртя, камерата се разтърси и се чу приглушено дращене, когато някакъв ластар мина през слушалката му.

Меган стоеше зад него в сенките на надвисналите листа. Облечена беше в джинси и тясна тениска. Изглеждаше изненадана да го види. Не беше извадила оръжие.

Всичко застина.

Усетих, че се надигам от стола, а в устата ми се оформят думи. Исках да изкрещя на екрана, макар това да беше просто запис.

— Отивай си — казах аз. Умолявах.

— Сам, не — обади се Вал.

Сам се пресегна за пистолета в кобура.

Меган беше по-бърза.

Всичко свърши за по-малко от секунда. Чух изстрела и камерата отново се люшна. Когато спря, показа съседната стена. Чух трудното дишане на Сам, но той не помръдна. Над него надвисна сянка, чух шумолене и предположих, че Меган — винаги нащрек за оръжията — взема пистолета на Сам и проверява дали той не се преструва на ранен.

Вал шепнеше нещо отново и отново. Името на Сам.

Усетих, че се потя.

Сянката на Меган се оттегли. Дишането на Сам се влошаваше все повече. Вал опита да му говори, каза му, че Ексел отива при него, ала Сам не откликна.

Не видях края на живота му. Но го чух. Откъслечни дихания, после… нищо.

Потънах в стола, видеото свърши, а гласът на Вал пресекна посред вика ѝ към Ексел да побърза. Имах чувството, че съм видял нещо интимно, нещо, което не е трябвало да виждам.

Тя наистина го уби, казах си аз. Беше един вид самозащита, нали? Меган проверяваше шума, който Сам вдигна. Той извади оръжие…

Разбира се, когато я убиеха, Меган се превъплъщаваше. А Сам — не. Вцепенено оставих таблета. Не можех да виня Меган, че се отбранява, но в същото време се разкъсвах при мисълта за станалото. Толкова лесно можеше да се избегне.

На колко от думите на Меган можех да се доверя? В крайна сметка, Проф ме беше шпионирал. А сега се оказа, че Меган наистина е убила Сам. За нещастие, осъзнах, че дълбоко в себе си не съм изненадан. На Меган явно ѝ стана неудобно при споменаването на Сам и тя не обясни нито какво е правила, нито какво е станало. Не ѝ бях дал тази възможност.

Не бях поискал да знам.

На кого можех да вярвам? Чувствата ми бяха пълна бъркотия, вряща смес от объркване, безсилен гняв и световъртеж. Вече нищо нямаше смисъл. Не и както би трябвало.

Ще се бориш за въздух, ми беше казала Регалия.

Вкопчих се в една мисъл, нещо различно, нещо, което да ме измъкне от тресавището на чувствата ми към Меган, Проф и Възмездителите. В деня, когато за пръв път се упражнявах със спирила, Регалия се появи. Говори как един ден ще умра в самота. Ще се бориш за въздух в една от джунглите в тези сгради, на една стъпка от свободата, каза тя тогава. Последното, което ще видиш, ще бъде гола стена, върху която някой е плиснал кафе. Окаян, жалък край.

Макар да ми беше противно да гледам отново, пуснах видеото до последното нещо, което Сам беше видял — камерата му беше насочена към стената. Тази стена беше изцапана като от нещо разлято.

Регалия беше гледала този запис.

О, искри. Колко знаеше тя? Отново ме връхлетя тревогата за цялата тази мисия. Не знаехме и половината неща, които мислехме, че знаем. Сигурен бях в това.

Поколебах се за миг, после сметох от бюрото на Тиа всичко с изключение на таблета.

Имах нужда да помисля. За Епичните, за Регалия и за това какво всъщност знаех. За момента заключих чувствата си и оставих настрани всичко, което мислехме, че знаем. Махнах дори бележките, които бях събрал, преди да се присъединя към Възмездителите.

Силите на Разрушение доказваха, че знанията ми могат да са подчертано погрешни.

И така, какво всъщност знаех за Регалия?

Един факт ми се натрапваше. Тя държеше Възмездителите в ръцете си и беше решила да не ни убива. Защо? Проф беше сигурен, че желанието ѝ е той да я убие. Не бях готов на такъв скок. Какви други причини можеше да има?

Първата нощ тя се изправи пред нас с очакването да намери Проф, казах си аз. Тя със сигурност можеше да изтреби повечето от нас без да се замисля. Но не и Джонатан Федрус.

Знаеше, че той е Епичен. Наясно беше със силите му. Остави ни живи, привидно за да съобщим, че Проф трябва да я убие. Е, не приемах, че тя иска да умре. Ала защо иначе би примамила Проф да дойде във Вавилар?

Регалия знаеше как е умрял Сам, разсъдих аз. В големи подробности. Които надали ѝ бяха обяснени от Меган. Значи, или беше гледала записа, или беше присъствала там в онази нощ.

Възможно ли беше да е дърпала конците и да е режисирала смъртта на Сам? Или аз просто търсех как да оневиня Меган?

Отново се съсредоточих върху първата ни нощ във Вавилар, когато се сблъскахме с Разрушение. Борбата ни беше изтощила, а след като го бяхме пропъдили, Регалия се появи в пълен блясък. Но беше потресена, че Проф го няма. Ами ако тя беше направила всичко това, за да намери как да убие Проф? Той знаеше докъде се простират способностите ѝ и какви пропуски има в тях. Дали Регалия разполагаше със същите сведения за него?

Изведнъж си го представих като сложна клопка в духа на Възмездителите, заложена от Регалия, за да доведе Проф тук и да го елиминира. Кроеж за отстраняването на един от най-могъщите потенциални съперници за властта ѝ. Връзката изглеждаше пресилена. Ала колкото повече обмислях, толкова повече се убеждавах, че Проф е в сериозна опасност.

Можеше ли наистина да се окаже, че тук ние въобще не сме ловци? Не бяхме ли онези, които бяха заловени в капан?

Станах. Трябваше да се измъкна. Навярно Проф беше в опасност. А и да не беше, аз не можех да поема риска той да нападне Меган. Трябваха ми нейните отговори. Трябваше да говоря с нея за Сам, за нейните действия. Трябваше да знам колко от нещата, които ми каза, бяха лъжа.

И… истината беше, че я обичам.

Въпреки всичко — въпреки въпросите и чувството, че съм предаден — аз я обичах. И проклет да съм, ако допусна Проф да я убие.

Отидох до вратата и опитах да махна силовото поле от пътя си. Опитах да бутам, да блъскам — даже грабнах стола от бюрото и го стоварих върху силовото поле. Всичко това, разбира се, нямаше ефект.

От усилията задишах тежко и опитах да разбия дървената рамка около силовото поле. И това не се получи. Нямах лост, а сградата беше много яка. Може би с инструменти за един-два дни щях да пробия стената към съседната стая, но това щеше да отнеме прекалено много време. Нямаше други изходи.

Освен…

Обърнах се и огледах големия прозорец. Беше по-висок от човешки ръст и няколко пъти по-широк. Гледаше към океана. Беше полунощ, тъмно, но в ужасната чернота различавах движещи се фигури.

Всеки път, щом влезех във водата, имах усещането, че тази бездна опитва да ме всмуче. Да ме погълне.

Бавно приближих бюрото на Тиа, бръкнах в долното чекмедже и извадих деветмилиметровия. Валтер, добро оръжие, дори и аз му признавах точността. Заредих и вдигнах очи към прозореца.

Незабавно усетих смазващ ужас. Постигнал бях едно нестабилно споразумение с водите, ала си оставах с усещането, че нямат търпение да нахлуят и да ме смачкат.

Отново се озовах там, в чернотата, с провесена от крака ми верига, която ме влачеше към смъртта. На каква дълбочина се намирахме? Оттук не можех да изплувам, нали?

Ама че глупава идея. Оставих пистолета на бюрото.

Но… ако остана тук, много е вероятно и двамата да загинат. Проф убива Меган. Регалия убива Проф.

Преди близо единадесет години в банката аз се криех страхливо, докато баща ми се бореше. Той загина.

По-добре да се удавя. Събрах всички чувства, които изпитвах докато гледах в дълбините — ужаса, предусещането, първичната паника — и ги взех в ръка. После ги смачках.

Водите нямаше да властват над мен. Целенасочено, преднамерено взех отново пистолета от бюрото на Тиа и го насочих към прозореца.

После стрелях.

41.

Куршумът едва засегна стъклото.

О, направи малка дупчица, от която плъзна паяжина пукнатинки, като в противокуршумно стъкло след изстрел. Само че това беше едва деветмилиметров пистолет, а стъклото пред мен беше направено да устоява на бомби. Чувствах се глупак, но стрелях отново. И отново. Изпразних пълнителя в стъклената стена и ушите ми почнаха да звънят.

Прозорецът не се счупи. Появи се само съвсем малък теч. Страхотно. Сега щях да се удавя в тази стая. Съдейки по размера на теча, имах само… ох, около половин година, докато водата изпълни цялото помещение.

Въздъхнах и се пльоснах в стола. Идиот. А се бях изправил срещу дълбините, предизвикал бях страховете си и се бях приготвил за драматично плуване към свободата. Сега трябваше да слушам как водата капе на дъсчения под и океанът ми се подиграва.

Зяпах как водата се събира в локва на пода и ми дойде друга наистина лоша идея.

Е, вече съм продал семейното име за три портокала, казах си аз. Замъкнах една от етажерките и закрих входа и силовото поле. После извадих чекмедже от бюрото и го сложих под теча, за да събира водата. След няколко минути разполагах с прилична локва вътре.

— Здравей, Регалия — рекох. — Аз съм Дейвид Чарлстън, онзи, когото наричат Убиеца на Стоманеното сърце. Намирам се в тайната база на Възмездителите — повторих го няколко пъти, но нищо не се получи, разбира се. Бяхме чак на Лонг Айлънд, далеч отвъд обсега на Регалия. Просто се надявах ако тя наистина разиграва всички ни, информацията на Проф и Тиа за обхвата да…

Водата в чекмеджето взе да се движи и да се мени. Извиках и се запрепъвах назад, когато дупката в стъклото се разшири и водата си проправи път в по-голям поток. Надигна се и прерасна във фигура, после спря да тече, а фигурата се изпълни с цвят.

— Искаш да кажеш — подхвана Регалия, — че през цялото време съм пращала агентите си да претърсват северния бряг, а той е имал тази проклета подводна база?

Отстъпих с разтуптяно сърце. Тя беше толкова спокойна и уверена в деловия костюм и с перлената огърлица. Регалия не беше загубила контрол. Знаеше съвсем точно какво прави в този град.

Огледа ме отгоре до долу, все едно ме оценяваше. Информацията на Тиа за обхвата ѝ беше погрешна. Всичко, което ставаше в този град, беше погрешно.

— Е, той те заключи, така ли?

— Ъх…

Опитах да реша как да изиграя Регалия. Ако това въобще беше възможно. Мъглявият ми план да се държа, все едно искам да мина на нейна страна, сега ми се виждаше жалък и прозрачен.

— Да, бива те в приказките — продължи тя. — Е, не е задължително умът да върви със страстта. Всъщност, често връзката между тях може да е обратнопропорционална. Питам се какво ли ще направи Джонатан с теб, щом установи, че си ми издал тази тайна база.

— Меган вече я намери. Според Проф това място е разкрито и не може повече да е действаща база.

— Жалко — рече Регалия и се огледа. — Отлично място. Джонатан винаги е имал развит вкус. Може и да се бори срещу природата си, ала някои негови страни така натрапчиво разкриват миналото му. Екстравагантните му бази, прозвищата, костюмът му.

Костюм? Черна лабораторна престилка, очила в джоба. Всъщност си беше малко ексцентрично.

— Е, не се бави с молбата си, момче. Денят е натоварен.

— Искам да защитя Меган — казах аз. — Той ще я убие.

— А ако ти помогна за това, ти ще ми служиш ли?

— Да.

Това е една от най-лукавите Епични в света, казах си аз. Наистина ли си въобразяваш, че тя ще ти повярва, че би минал на нейна страна просто така?

Разчитах на факта, че тя и по-рано беше проявила интерес към мен. Разбира се, казала беше също, че ми е бясна за убийството на Стоманеното сърце. Може би сега, когато планът ѝ срещу Проф беше в пълен ход, тя просто щеше да ме смачка.

Регалия махна с ръка.

Водата разби стената, раздирайки направената от мен дупка. Строши стъклото. Нямах време дори да грабна пистолета от бюрото, преди водата да изпълни стаята и да ме потопи в мрак. Плюех и размахвах ръце и крака. Може и да се бях изправил срещу страха си от дълбините, но това не значеше, че ми е удобно. Бях съвършено неспособен да мисля или да плувам съзнателно. Щях да загина тук, ако Регалия не ме беше повлякла нагоре. Усетих движение и когато се озовах на повърхността — останал без дъх и премръзнал — по някаква причина ушите ме заболяха.

Водата под мен някак си стана твърда. Издигнат бях на малък воден пиедестал, а Регалия се появи до мен. Лежах там, треперещ и мокър, и най-сетне осъзнах, че се движим. Водният пиедестал пореше повърхността на океана и ме носеше към приближаващите светещи и цветни стени и мостове на Вавилар.

Регалия можеше да се появява където пожелае. Или поне където вижда. Значи не тя биваше премествана, а аз.

— Къде отиваме? — попитах и се надигнах на колене.

— Джонатан казвал ли ти е някога какво ни е известно за естеството на Злочестие?

Виждах го горе, тази вездесъща светеща точка. По-ярка от звезда, ала много по-малка от луната.

— Можеш да наблюдаваш Злочестие през телескоп — продължи Регалия свойски. — Навремето ние четиримата го правехме доста често. Джонатан, аз, Линкълн. Дори с телескоп е трудно да се различат подробности. Той свети много ярко, както виждаш.

— Той?

— Разбира се — отвърна Регалия. — Злочестие е Епичен. Ти какво друго очакваше?

Аз… не можех да отговоря. Едва можех да мигам.

— Питах го за теб. Казах му, че от теб ще излезе чудесен Епичен. Това ще разреши всякакви проблеми, нали разбираш, а и според мен ти ще да се справиш доста добре. А, стигнахме.

С мъка се изправих на крака, когато водната платформа спря да се движи. Бяхме в долния край на Вавилар, близо до мястото, където скоро щеше да почне операцията по измъкването на Нютън. Явно Регалия знаеше и за нея.

— Лъжеш.

— Знаеш ли за Разкъсването? — попита Регалия. — Така наричаме времето точно след като Епичният получава силите си. Ще усещаш едно непреодолимо чувство, което те кара да рушиш и да чупиш. То ни поглъща изцяло. Някои се научават да се справят с чувствата, както аз направих. Други, като Разрушение, никога не се издигат над тях.

— Не — прошепнах аз с растящ ужас.

— Ако това е някаква утеха, ти навярно ще забравиш повечето от нещата, които ти предстои да сториш. След ден-два ще се събудиш със смътния спомен за хората, които си убил. — Тя се приведе напред и гласът ѝ стана по-остър. — Ще ми бъде приятно да гледам това, Дейвид Чарлстън. Истинска поезия е някой, който е убил толкова много от нас, да се превърне в това, което мрази. Вярвам, че в крайна сметка това убеди Злочестие да се съгласи с молбата ми.

Тя ме плесна в гърдите с течната си ръка и ме събори от платформата си. Паднах на гръб във водите и те възвряха около мен и ме издигнаха върху стълб към нощното небе. Закашлях се, изправих се и открих, че вися на стотина стъпки във въздуха, все едно съм върху огромна струя от спирила. Вдигнах поглед.

И видях Злочестие.

Звездата гореше яростно, а земята около мен сякаш почервеня, обляна в дълбока светлина. Също като в първата нощ, толкова отдавна, когато изгря Злочестие и светът се промени. Невъзможни неща, хаос, после — Епичните.

Пламтящото червено владееше хоризонта ми. Нямах чувството, че то — или аз — сме променили положението си, ала внезапно можех да виждам само него. Противно на разума, усещах, че мога да се пресегна и да докосна звездата. Кълна се, че вътре в яростно пламтящото червено видях чифт огнени криле.

Кожата ми изстина, после оживя от шока на някакво жилещо електрическо чувство, все едно се възстановява след изтръпване. Извиках и се превих на две. Искри! Усещах как препуска през мен. Зла енергия, трансформация.

Случваше се наистина.

Не, не… Моля…

Червенината върху земята се оттегли и моят стълб от вода бавно се спусна. Едва забелязах, понеже жилещото усещане продължи още по-трескаво, все едно хиляди червеи пъплеха под кожата ми.

— В началото е разстройващо — тихо обясни Регалия, когато стигнах нивото на водата до нея. — Получих уверение, че ще ти се дадат сили, които са „тематично подходящи“. Предложих същите способности за манипулиране на водите, каквито притежаваше младият Георги. В случай, че си забравил, това е Епичният, който беше убит, за да се произведе мерзостта, наречена от вас спирил. Струва ми се, ще установиш, че да си Епичен е много по-освобождаващо, отколкото да ползваш някакво устройство, с което ни подражаваш.

Изстенах и се търкулнах с лице към небето. Сега Злочестие изглеждаше само като далечно бодилче, но червеното сияние върху земята си остана — слабо, ала забележимо. Всичко около мен се обливаше в оттенък на аленото.

— Е, заемай се — рече Регалия. — Да видим какво можеш да направиш. Подчертано се интересувам как бившите ти другари ще реагират, когато добръмчиш насред внимателното им планиране и покажеш сили на Епичен, убивайки всеки, когото видиш. Би трябвало да е… забавно.

Някаква далечна част на ума ми осъзна, че по тази причина тя толкова е бързала да ми помогне да избягам от базата. Не беше повярвала, че дезертирам; намерението ѝ беше да използва мен и новите ми сили като начин да провали плановете на Възмездителите.

Отново се обърнах и се надигнах на колене. Още се намирах върху участък от водата, който Регалия беше направила твърд. Лицето ми се отразяваше във водите, осветено от боята на съседната сграда.

Епичен ли бях вече?

Да. Усещах, че е вярно. Случилото се ей сега между мен и Злочестие не беше някакъв номер. Но все пак трябваше да го изпитам. Трябваше да знам с пълна сигурност.

И тогава щях да се самоубия, бързо, преди желанията да ме погълнат.

Пресегнах се да докосна водата.

42.

Усетих нещо.

Е, усетих водата, разбира се. Имам предвид, нещо друго. Нещо вътре в мен. Вълнение.

С длан върху повърхността на водата, аз се взрях в дълбините. Точно под мен имаше стар стоманен мост с гъста редица ръждиви автомобили. Прозорец към друг свят, по-стар свят от едно минало време. Представих си какво ли е било да живееш в този град, преди водите да го пометат. Страховете ми се върнаха, образите на това да съм смачкан, удавен, хванат в капан.

Само че… открих, че сега те не ме контролират както преди. Можех да ги сбутам настрани. Вече никога нищо нямаше да е толкова лошо, колкото да стоя пред стъклената стена под океана и да стрелям по нея с пистолета, канейки морето да дойде и да ме смаже.

Вземи я, каза един глас в главата ми. Тих и далечен, ала истински глас. Вземи тази сила. Тя е твоя.

Аз…

Вземи я!

— Не.

Бодежът изчезна.

Примигнах към водите. Светлината на Злочестие се бе отдръпнала и отново всичко изглеждаше нормално. С усилие се изправих на крака и се обърнах към Регалия. Тя се усмихна.

— А, получава се!

— Не — отвърнах аз. — Аз съм като пералня на оръжеен панаир.

Тя запримигва, напълно сащисана.

— … Какво каза току-що?

— Пералня? Оръжеен панаир? Знаеш. Пералните не ползват оръжия, нали. Нямат пръсти. Значи, ако са на оръжейния панаир, няма нищо, което биха искали да си купят. Както и да е, добре съм. Не се интересувам.

— Не се… интересуваш. Няма значение дали се интересуваш, или не! Ти не получаваш избор.

— И без това избрах. Благодаря ти все пак. Много мило беше, че помисли за мен.

Регалия размърда устни да заговори, ала не излезе звук. Докато ме гледаше, очите ѝ изскочиха. Позата ѝ на власт и контрол беше изчезнала.

Усмихнах се и свих рамене. А вътрешно работех трескаво да измисля начин за измъкване. Дали Регалия щеше да ме унищожи, след като отказах да стана част от нейните планове? Можех да отида единствено във водата, а това май не беше мъдро заради способностите на Регалия. Но аз не бях Епичен. Нямах съмнение, че тя просто е опитала да ми даде сили, както беше казала, че може да направи. Нямах съмнение, че чух гласа на Злочестие в ума си.

Просто с мен не се получи.

— Епичните сили — попитах аз Регалия и я погледнах в очите — са свързани със страховете ти, нали?

Очите ѝ се отвориха още по-широко. Част от мен намираше върховно удоволствие в нейното огромно смайване. Прецених го като поредното доказателство, че всичко друго, което тя направи, беше пресметнато. Дори когато изглеждаше изгубила контрол, тя знаеше какво прави.

Всичко с изключение на този момент.

Регалия отмести поглед и изруга. После изчезна. Аз, разбира се, веднага паднах в океана.

Позадавих се малко, обаче успях да доплувам до най-близката вавиларска сграда. Мизи би се разсмяла от глупавия ми стил в плуването. Но ми вършеше работа. Измъкнах се от водата и влязох в сградата през един прозорец. Отне ми около пет минути да намеря стълбището — в сградата имаше пътеки, навярно утъпкани от берачите на плодове — и да се кача на покрива два етажа по-горе.

Беше типична вавиларска нощ. Хората седяха навън, а краката им висяха от ръбовете на покривите. Някои ловяха риба, други лениво беряха плодове. Една група пееше тихо под акомпанимента на стара китара. Бях разтреперан и мокър. Помъчих се да разбера какво ми се е случило току-що.

Злочестие беше Епичен. Някакъв… свръхмощен даряващ може би? Възможно ли беше през цялото време да е имало само един-единствен Епичен, а всички останали да са издънки от неговите сили?

Е, Регалия беше във връзка с него, който и да беше той. Остави ме на мира. Дали защото това, че не успя да ме направи Епичен, я уплаши? Накрая беше погледнала встрани; понякога ми беше трудно да си спомня, че тя всъщност се намира в тайната си база и там около нея стават други работи. Може би нещо я беше разсеяло.

Добре. Поне засега бях свободен. И все още имах работа за вършене. Поех дълбоко дъх и опитах да се ориентирам, обаче имах съвсем смътна представа къде съм. Притичах до групичка хора, които варяха супа край палатките си; слушаха тиха музика по радиото — може би предавана на живо от някой друг в града. Вдигнаха погледи към мен и един ми предложи бутилка вода.

— Благодаря, ъъ, обаче не мога да остана. Хмм… — Как можех да го кажа, без да звучи подозрително? — Съвсем нормален съм, нищо откачено няма в мен. Обаче искам да стигна до Финкъл Кросуей. Кажете ми, накъде е?

Една стара жена със светещ син плетен шал лениво ми посочи.

— На десетина моста нататък. При голямата сграда завий наляво и продължавай. Ама така ще минеш покрай Търтъл Бей…

— Ъхъ. И?

— Там има един голям Епичен — подхвърли някакъв мъж. — Свети.

А, да. Разрушение. Е, колкото и да беше изненадващо, той беше най-малкият ми проблем. Хукнах в тази посока и се помъчих да се съсредоточа върху задачата, а не върху Злочестие. Трябваше да спася Меган, да получа отговори на някои въпроси, да предупредя Проф, че обсегът на Регалия е по-широк отколкото той и Тиа мислят.

Какво ли щеше да си каже Проф като ме види вън от базата? Вероятно нямаше да е нещо добро, обаче се налагаше да вярвам, че ще изслуша обясненията ми за появата на Регалия в базата.

Десет моста? Това беше много път, а времето беше малко. Навярно Възмездителите вече бяха задействали плана си. Имах нужда от мобилен. Искри, трябваше ми нещо повече! Трябваше ми оръжие, информация и за предпочитане, една-две армии. А пък аз тичах сам и невъоръжен по дървен мост, където всяка дъска беше боядисана в различен цвят.

Мисли, мисли! Не можех да стигна до тях навреме, дори и да тичах по целия път. Какво ми оставаше да правя?

Така. Знаех плана. Възмездителите щяха да следят Нютън при нейните нощни обиколки. Те започваха в центъра, после свиваха към стария китайски квартал, където и щеше да бъде нанесен ударът. Следователно, ако успеех да се разположа по средата на този път, на теория те щяха да дойдат при мен, вместо да се налага аз да ги търся.

Попитах още няколко души и успях да стигна до Катедралата на Боб, за която знаех, че е по трасето на Нютън. Така грандомански нареченото място беше просто един покрив, боядисан със спрей отгоре и отстрани като редица витражи. Покривът беше гъсто населен и Тиа подозираше, че влиза в обиколките на Нютън, защото ѝ позволява да се перчи и да напомня на всички кой управлява града.

С приближаването си забавих ход и се присъединих към редицата хора, които вървяха по моста към колоритната сграда. Искри, това място беше оживено. Като стигнах горе, установих, че това е пазар, пълен с палатки и навеси. В палатките бяха изложени всякакви стоки — от прости вещи като плетени шапки от вавиларски лиани до екзотики от старите времена. Минах край един мъж, който имаше цели кофи механични играчки. Настанил се беше зад тях с малка отвертка и поправяше една счупена. Някаква жена продаваше празни кани от мляко и твърдеше, че са отлични за съхраняване на плодов сок. За доказателство беше наредила няколко пълни, които светеха ярко.

За разлика от всеки друг път, пресата на телата и бърборенето ми донесоха облекчение. По-лесно щях да се скрия тук, но трябваше да се погрижа да застана така, че да видя Нютън щом дойде. Позабавих се пред една сергия за дрехи. Проста работа, всъщност просто парчета плат с изрязани дупки за ръцете. Едно обаче беше яркосиньо наметало. Съвършено ненатрапчиво тук, във Вавилар.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — попита младото момиче, седнало на столче под навеса.

— Бих могъл да ползвам наметалото — отговорих аз и го посочих. — Обаче нямам кой знае какво за размяна.

— Имаш хубави обувки.

Погледнах надолу. Маратонките ми. Гумата беше добра, все по-трудно се намираше такава. Подозирах, че ако трябва да гоня Възмездителите, маратонките ще ми потрябват. Порових из джобовете си и намерих само едно. Верижката, която Ейбрахам ми беше дал, онази със символа на Верните.

Момичето се ококори.

Постоях дълго така.

После изтъргувах маратонките. Не знаех точно колко струват, обаче не спрях да се пазаря и трупах вещи, докато накрая си тръгнах с наметалото, чифт вехти сандали и доста добър на вид нож.

Облякох новата дреха и се отправих към кръчмата от едната страна на покрива — мястото, където Нютън спираше за питие повечето вечери, преди да продължи да тормози търговците в катедралата. Тук продаваха алкохол, който светеше бледо в нощта. Ако имаше някакъв универсален закон за хората, той гласеше, че с времето те се научават да правят алкохол от всичко.

Не поръчах питие, а седнах на земята до дървената стена на кръчмата и спуснах качулката над очите си. Просто поредният мързелив вавиларец. После опитах да реша какво ще правя, ако Нютън наистина се появи.

Имах около две минути, преди тя да мине точно покрай мен. Облеклото ѝ беше ретро пънк като преди, кожено яке, от което стърчаха парчета метал, все едно беше хартия за подаръци, омотана около някой уред на смъртта. Къса коса в разни цветове. Придружаваха я двама подчинени, облечени също така крещящо. Не спряха за питие. С препускащо сърце аз се надигнах и ги последвах, докато те си проправяха път през пазара.

Къде беше Вал? Тя трябваше да следи Нютън — Ексел и Тиа би трябвало да са някъде наблизо в подводницата. А Мизи ли щеше да е със снайпера? Катедралата на Боб беше висока сграда, така че наоколо нямаше много удобни места, пък и стрелбата щеше да е трудна при толкова много народ. Навярно Мизи щеше да се разположи някъде по̀ на юг, близо до мястото, където се предполагаше да заложат клопката.

Намерението ми беше да открия Вал или Ексел, затова забелязах как един мъж излезе от тълпата и замери Нютън с парче плод. То полетя във въздуха и в известен смисъл улучи — силите на Нютън реагираха веднага и отразиха енергията. Плодът отскочи и избухна, когато падна на земята. Епичната се обърна и затърси източника на нападението.

Заковах се на място и почнах да се потя. Подозрително ли изглеждах? Нютън даде знак и една от приближените ѝ, висока мускулеста жена с яке с отрязани ръкави, хукна след човека, който беше метнал плода. Той правеше всичко по силите си да изчезне в тълпата.

Искри! Това не влизаше в плана — просто един зяпач беше взел моментно решение. Изведнъж друго парче плод полетя към Нютън от друга посока, придружено от вик „Сграда Седемнадесет!“ Разбира се, и този плод беше отблъснат, а тълпата веднага оредя. Нямах избор и се присъединих към хората, за да не остана да стърча сам, когато покривът се опразни.

Възмездителите мразеха тъкмо такива неща. Представях си какво се говори сега по мобилните, как Вал обяснява, че разни местни са си втълпили да искат отплата за сградата, която Нютън изгори. Колкото и да оценявах, че някои вавиларци най-сетне проявяват характер, не можех да не се дразня от времето, което бяха подбрали.

Тиа щеше да иска прекратяване на операцията, обаче се съмнявах Проф да го разреши заради нещо толкова просто. Присъединих се към хората, които се тълпяха в една от близките палатки, а продавачът им крещеше да не пипат нищо. Прибрах две уоки-токита и се почувствах съвсем малко виновен.

Докато ги криех в наметалото, чух странен шум. Шепот? Все едно някой си мърмори под носа. Нещо в него ми се стори познато. Предпазливо се огледах. През трима души от мен, притисната от криещата се тълпа, стоеше жена с безлична светеща зелена дреха. Едва видях лицето ѝ, което надничаше изпод качулката.

Това беше Мизи.

43.

Да, наистина беше Мизи. Преметнала торба през рамо, тя си мърмореше тихичко — несъмнено разговаряше с останалите Възмездители. Не личеше да ме е забелязала.

Искри! Толкова се бях съсредоточил да търся Вал, че не ми мина през ум, че най-сетне може да са разрешили на Мизи да е примамка.

Отвън се чу вик. Явно бандитите на Нютън бяха намерили един от недоволните.

Мизи нервно пристъпваше от крак на крак; не ѝ се щеше да остави Нютън да ѝ се измъкне. И обратно, аз бях намерил моята мишена и щях да съм съвършено доволен, ако Нютън иде да тормози някой друг.

Мизи ми трябваше сама, само за няколко минути, за да ѝ обясня. Как да го направя, без тя веднага да се обади на Проф и останалите? Не се и съмнявах, че Вал ще стреля по мен без да пита — вече го беше сторила — а Проф щеше да се нареди на опашка след нея, ако силите му наистина почваха да му влияят. Мизи обаче… Можеше и да успея да убедя Мизи.

Първо трябваше да измъкна слушалката от ухото ѝ. Почнах да се провирам през палатката, следвайки движенията на хората, когато някой отпред надзърна навън да види какво става. Успях да се наместя точно зад Мизи.

После с разтуптяно сърце извадих ножа — оставих го в канията, понеже не исках да я наранявам — и го притиснах в гърба ѝ. В същия момент запуших устата ѝ с ръка.

— Не мърдай — прошепнах аз.

Тя се скова. Пресегнах се под качулката ѝ, хванах слушалката, почнах да я бърникам и я изключих.

Отлично. Оставаше ми само…

Мизи се извъртя, улови ръката ми и не знам какво стана после. Изведнъж излетях от задната страна на палатката, а светът около мен се завъртя. Паднах на покрива върху рамото си. Ножът се изплъзна от ръката ми.

След секунда Мизи се озова върху мен и замахна да ме удари. Светещата зелена качулка обграждаше лицето ѝ. Видя ме и зяпна.

— О! — Мизи ме потупа по рамото. — Дейвид! Добре ли си?

— Аз…

— Чакай! — възкликна тя и затули устата си с длан. — Мразя те!

Пак замахна с юмрук и ме удари право в корема. А какъв удар имаше само. Изръмжах, сгърчих се — главно от болка — и я отблъснах. Успях някак да стана и посегнах за ножа, но Мизи ме хвана под мишница и…

Е, пак всичко се преобърна, аз внезапно се озовах по гръб и съвсем останах без дъх. Не се предполагаше да стане така. Бях много по-едър от нея. Не трябваше ли аз да победя в борбата? Вярно, нямах много опит в ръкопашния бой, а тя имаше… хмм, повече от „не много“.

В бъркотията Мизи беше оставила торбата си и сега бъркаше под дрехата за оръжие. Лошо. Успях отново да се изправя, като дишах със свистене, и скочих към нея. Можеше и да успее да ме налага още, обаче докато правеше това, нямаше да стреля по мен. На теория.

Но Мизи измъкна изпод дрехата си не пистолет, а мобилен. Почти толкова лошо — щеше да се обади на отряда. Блъснах се в нея и това я разсея. Мобилният отскочи нанякъде, а Мизи почна да се бори в хватката ми, измъкна ръката си и бръкна с палец в дясното ми око.

Извиках, метнах се назад и запримигвах от болка. Мизи се просна да вземе мобилния си. Затова го изритах.

Май прекалено силно. Той се плъзна от края на покрива. Мизи се хвърли нататък в напразен опит да го улови. Използвах момента да се огледам, като продължавах да държа едното си око затворено. Палатката, в която бяхме преди малко, се тресеше. Едно от колчетата беше паднало, когато Мизи ме изхвърли. Вдясно от нас една от приближените на Нютън минаваше по улиците между палатките — или търсеше нападателите, или просто пазеше периметъра. Свърнах настрани, пак придърпах качулката и опрях гръб в стената на някаква дървена барака.

Мизи, на ръба на покрива, ме изгледа гневно.

— Какво те прихваща? — просъска тя.

— Някой ми бръкна в окото — троснах се аз в отговор. — Това ме прихваща.

— Аз…

— Тихо! Една от гангстерките на Нютън идва насам.

Надникнах иззад ъгъла на бараката и тутакси се прибрах с ругатни. Вече и Нютън беше тук. Двете вървяха към нас.

Искри, рекох си аз, и затърсих укритие. Беше невъзможно да се скрием в сенките на тъпия град, защото нямаше сенки. Боядисаната земя под краката ми светеше с ярки лъскави цветове.

Вратата на една от бараките пред мен беше открехната. Хукнах натам. Мизи изруга и ме последва с торба през рамо. Вътре намерих стъпала. Това, което бях взел за барака, се оказа част от небостъргача. Много от сградите имаха малки постройки на покрива, където свършваше стълбището или пък имаше някакъв склад. Тук стълбите водеха към последния етаж. Смъкнах наметалото и го смотах, а Мизи се навря в помещението зад мен. Затвори вратата и опря пистолет в ребрата ми.

Страхотно.

— Не мисля, че има някаква връзка — говореше женски глас отвън. — Беше просто съвпадение.

— Стават неспокойни. — Това беше гласът на Нютън. — За да се подчинява, населението трябва да се сплашва. Не биваше Регалия да ме спира.

— Ба — възрази първият глас. — Да не мислиш, че ти щеше да се справиш по-добре, Нютън? Точно за две седмици щеше да изгубиш контрол над града.

При тази забележка се замислих, ала едва тогава осъзнах, че гласовете се засилват. Стъписан от собствената си глупост, тръгнах към стълбището надолу. Мизи ме стисна за рамото и навря пистолета в тялото ми по-здраво. В светлината от качулката ѝ видях устните ѝ, които изрекоха:

— Не мърдай!

Посочих навън и прошепнах:

— Ще влязат тук!

Мизи се поколеба и аз рискувах да се измъкна от хватката ѝ, после забързах надолу по стъпалата възможно най-тихо. Тя ме последва неохотно. Идването на Нютън не беше съвпадение; тя търсеше тъкмо тази сграда.

И наистина, чух как вратата над нас се отваря. Опитах да се движа възможно най-тихо надолу по стълбището, но скоро се озовах пред стена от растения. Искри! Нямаше как да мина. Стълбището беше напълно обрасло. Обърнах се и опрях гръб в растенията. Сърцето ми щеше да се пръсне. Мизи, все още със светещата дреха, застана до мен.

— Скрих се — отекна тихо гласът на Нютън отгоре. — Да, съвсем сигурна съм, че ме следят. Искаш ли да продължа?

Мълчание.

— Да, добре — рече Нютън. — Тогава какво да правя?

Пак мълчание. Нютън разговаряше с Регалия и искаше да се скрие някъде, докато го прави, за да може онези, които я следят, да не подслушват или да разчетат думите по устните ѝ. Умно в общия случай, само дето беше избрала място, където имаше двама Възмездители.

Добре де, един Възмездител и половина.

— Да, предполагам — каза Нютън.

Тишина.

— Добре. Обаче не ми е приятно да служа за стръв. Помни това.

Счупената врата горе се отвори, люшна се и се затвори. Нютън си беше тръгнала.

— Какво ѝ каза? — попита Мизи, отдръпна се от мен и пак насочи оръжието, без да сваля торбата от рамо. — Знае ли, че я следим? Колко си предал?

— Нищо и всичко — въздъхнах аз и се отпуснах да седна, опрял гръб в обраслата стена. Напрегнатият момент беше отминал и осъзнах точно колко ме боли от това, че Мизи ме подмяташе насам-натам. Бях започнал да приемам за даденост, че от такива неща няма да боли, защото отдавна не бях изпитвал болки. Силовото поле на Проф си вършеше работата добре.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Мизи.

— Регалия вече знаеше за нашите планове. Тя се появи пред мен в базата.

— Какво? — Мизи изглеждаше отвратена. — Ти си пуснал вода в базата?

— Да, обаче това не е важната част. Тя се появи там. Мизи, предполагаше се, че базата е извън нейния обсег. Регалия ни разиграваше през цялото време, а нашият план е сериозно застрашен.

Лицето на Мизи, осветявано единствено от дрехата ѝ, се сгърчи от тревога. Тя прехапа устни, но когато помръднах, Мизи опъна ръката с пистолета и хватката ѝ не отслабна. Беше млада и неопитна, обаче не беше некомпетентна. Болките в рамото и окото ми го доказваха.

— Трябва да се свържа с останалите — каза тя.

— Затова и дойдох при теб.

— Ти опря нож в гърба ми!

— Исках да ти обясня, преди да доведеш Възмездителите при мен. Виж, мисля, че Регалия планира да убие Проф. Подвеждала ни е през цялото време, залагала е капан за него. Знае, че само той може да сложи край на господството ѝ, затова иска да го премахне.

Мизи потръпна.

— Ти работиш за нея.

— Регалия?

— Не. Зарево.

О.

— Да, така е — тихо отговорих аз.

— Признаваш?

Кимнах.

— Тя уби Сам!

— Гледах записа. Сам извади оръжие срещу нея, Мизи, а тя е опитен стрелец. Той опита да я застреля, затова тя стреля първа.

— Та тя е зла, Дейвид — умоляващо рече Мизи и пристъпи напред.

— Меган спаси живота ми. Когато Разрушение опита да ме убие. Така се измъкнах от него. През това време ти беше заета с друго.

— Проф каза, че тя те разиграва — възрази Мизи. — Каза, че си компрометиран от своята… привързаност към нея. — Мизи ме гледаше така, сякаш се молеше това да не е истина. — Дори и Проф да греши, Дейвид, тя е Епична. А нашата работа е да убиваме Епичните.

Седях в тъмното стълбище, окото ми смъдеше — още виждах с него, за щастие, обаче си болеше. Мизи добре ме беше наредила. Седях и се чудех, припомнях си. Мислех за себе си като момче — как изучавах всеки Епичен. Как мразех всички тях. Как кроях планове за убийството на Стоманеното сърце.

Знаех какво изпитва Мизи. Навремето бях същият. Лудост беше, но ми се струваше, че вече не съм същият човек. Промяната беше започнала в деня, когато победих Стоманеното сърце. Отлетях в коптера с черепа му в ръце, бях смазан. Убиецът на баща ми беше мъртъв, но само с помощта на друг Епичен.

В какво всъщност вярвах? Порових в джоба си и измъкнах верижката от Ейбрахам. Тя улови светлина от някъде, може би отблясък, отразен в някой метален парапет горе, и светна. Символът на Верните.

— Не — отвърнах аз, понеже най-сетне разбрах. — Ние не убиваме Епични.

— Ама…

— Ние убиваме престъпници, Мизи. — Вдигнах ръце и си сложих верижката, после станах. — Ние носим правосъдие на убийците. Не ги убиваме заради това какви са. Убиваме ги заради живота на останалите, който те застрашават.

Цял живот бях мислил за това неправилно.

Мизи гледаше верижката със стилизирания символ, която висеше вън от дрехата ми.

— Тя си остава престъпник. Сам…

— Ще я екзекутираш ли, Мизи? — попитах аз. — Ще натиснеш ли спусъка, ако знаеш, че си неутрализирала силите ѝ и тя не може да направи нищо? Ще гледаш ли онзи миг на осъзнаване в очите ѝ? Понеже аз съм го правил и ще ти кажа: никак не е толкова лесно, колкото звучи.

Срещнах погледа ѝ в приглушената светлина. После тръгнах нагоре по стълбите.

Мизи задържа пистолета насочен към мен още малко. Ръката ѝ трепереше. После тя отклони поглед и свали оръжието.

— Трябва да предупредим останалите — казах аз. — И понеже имах глупостта да унищожа мобилния ти, трябва да се добера до подводницата. Знаеш ли къде е?

— Не — отвърна Мизи. — Някъде наблизо, струва ми се.

Продължих да се качвам.

— Планът му е да я убие — обади се Мизи. — Докато ние следим Нютън, Проф ще подмами Зарево и ще я убие.

Продължих по стъпалата, а по челото ми се стичаше студена пот.

— Трябва някак да се добера до него. Да му попреча да…

— Няма да стигнеш навреме — рече Мизи. — Поне не без това.

Застинах на място. Долу Мизи свали торбата от рамото си и я разкопча.

Вътре беше спирилът.

44.

Втурнах се надолу по стълбите и помогнах на Мизи да извади спирила. Почнах да си го прикачвам.

— Аз ти помагам — каза Мизи, приклекнала да закрепи лентите на краката ми. — Защо ти помагам?

— Защото съм прав. Защото Регалия е по-умна от нас, защото всичко около тази мисия не е наред и ти знаеш, че ако я изпълним докрай, ще се случи нещо ужасно.

Мизи се надигна.

— Ха. Даа, трябваше да кажеш това по-рано. Може би нямаше да те бия толкова.

— Опитах. Боят малко ми попречи.

— Наистина някой трябва да те понаучи да се биеш. Представянето ти беше жалко.

— Не ми трябва ръкопашен бой. Аз съм стрелец.

— И къде ти е оръжието?

— Ах… да.

Наместих основния механизъм на спирила на гърба си и здраво придърпах лентите, а Мизи ми подаде ръкавиците.

— Знаеш ли — рече тя, — наистина нямах търпение да използвам това нещо, за да докажа колко съм страхотна, та Проф да се съгласи, че от мен ще излезе добра примамка.

— А имаш ли представа как работи спирилът?

— Аз го сглобих и аз го поддържам. Разполагам с купища теоретични знания.

Вдигнах вежда.

— Колко трудно може да е? — продължи тя. — Все пак, дори ти го разбра…

Ухилих се, но без особена радост.

— Знаеш ли къде Проф ще примами Зарево?

— Близо до мястото, където планирахме да ударим Нютън. Определи ѝ среща с теб, по твоя мобилен.

— Където… Но това е далече от Разрушение.

Мизи сви рамене.

— Проф искаше да удари Зарево в същия район като Нютън. Целта е да накараме Регалия да се появи, нали? Да доставим на Тиа последните данни, за да локализира скривалището на Регалия. Разбира се, ако обсегът ѝ е по-голям, отколкото смятаме, всичко това е безсмислено…

— Именно — отвърнах аз.

Но планът на Проф имаше смисъл при ограничената информация, с която той разполагаше. Ако целта беше да се измъкне Регалия, то нападението над две от нейните Епични — вместо една — щеше много по-сигурно да привлече вниманието ѝ.

— Ако Проф е в китайския квартал — попитах аз, — то кой наблюдава Разрушение?

— Никой. Проф каза, че той надали се е заредил достатъчно, та да излъчи силата си днес. Освен това, разполагаме с камерата и Тиа може да го гледа.

Изстинах. Всичко, което бяхме направили, включително камерата, можеше да е част от плана на Регалия.

— Според теб, колко бързо можеш да идеш да провериш Разрушение?

— Десет-петнадесет минути с тичане. Защо?

— Нека просто кажем, че имам наистина лошо предчувствие за всичко това.

— Дообре. — Мизи се изправи. Спирилът беше наместен. — Знаеш ли, изглеждаше много по-готино с водолазния костюм. Придаваше ти един смахнат флотско-тюленски-специален вид. А без него имаш по-скоро смахнат вид на бездомник-който-е-вързал-тостер-на-гърба-си.

— Прекрасно. Може би така хората ще ме подценяват.

— Проф е Епичен, нали? — тихо попита Мизи.

Аз я погледнах, кимнах и пъхнах ръце в ръкавиците.

— Кога разбра?

— Не съм сигурна. Стори ми се разумно, нали разбираш. Поведението на всички вас в негово присъствие, тайните, нежеланието на Тиа да обясни как сте спасили онези хора в горящата сграда. Май трябваше по-рано да събера две и две.

— Ти си по-умна от мен. Наложи се Проф да пусне силово поле пред лицето ми, за да осъзная какъв е той всъщност.

— Значи не става дума за отмъщение и премахване на Епични. Дори не за наказване на престъпници — рече изнурено Мизи. — Това е борба за власт. За територия.

— Не — твърдо отвърнах аз. — Целта е Проф да стане човекът, който знам, че може да е… Епичния, който знам, че може да е.

— Не разбирам. Защо той вече не е такъв?

— Защото — отговорих аз, докато затягах втората ръкавица, — понякога трябва да помагаме на героите да се появят.

— Дообре.

— Ето — казах аз и ѝ дадох едно от крадените уоки-токита. — Можем да поддържаме връзка.

Тя сви рамене и взе радиостанцията. Измъкна найлонова торбичка от джоба си и я пъхна вътре.

— Ако падне във водата — обясни тя и разклати торбичката.

— Добра идея — съгласих се аз и също взех торбичка.

Мизи се поколеба малко, после ми даде пистолета си. Тъмно беше, но ми се стори, че се изчервява.

— Ето. Понеже аз явно не съм подходяща за боравене с оръжие.

— Благодаря. Патрони?

Мизи имаше само един резервен пълнител. Е, по-добре от нищо. Пъхнах пълнителя в джоба си, а пистолета — в колана.

— Добре — казах. — Да тръгваме.

45.

Изскочих от стълбището. Спирилът жужеше на гърба ми. От сцената, на която се натъкнах, ми призля. Оказа се, че хората на Нютън са намерили недоволните, които бяха хвърляли плодовете — от колчетата на палатката близо до мястото, където излязох, висяха два трупа. В устата на всеки беше затъкнато парче светещ плод. Мъждукащ сок се стичаше по лицата и капеше от брадичките им.

Като претичах край тях, аз им отдадох чест. Постъпиха глупаво, но отвръщаха на ударите. Бяха по-добри от повечето хора в този град. Тичах, а търговците вдигаха погледи от сергиите, където прибираха стоките си. Някакви хора коленичеха и се молеха на Зората. Поканиха ме да се присъединя към тях. Подминах всички, отидох право до ръба на покрива и скочих. След миг се изстрелях във въздуха с помощта на водните струи.

Приведох се напред и спирилът ме понесе по улицата, а сградите от двете ми страни се размиха. Трябваше да свия струите до четвърт от мощността им, за да мина под един мост, но после изскочих от другата му страна и се усмихнах, зърнал погледите на десетина хлапаци, които се бяха наредили на моста и ме сочеха с пръст.

Радиото на ръката ми изпука.

— Работи ли тая джаджа? — попита Мизи.

— Да.

Никакъв отговор.

Добре де. Глупаво радио. Целенасочено натиснах бутона за предаване.

— Работи, Мизи — повторих аз, като доближих уоки-токито до устните си.

— Страхотно. — Гласът ѝ пращеше от статичното електричество. Искри! Това радио беше само стъпка по-добро от двете тенекии с конец между тях.

— Може невинаги да ти отговарям — казах ѝ аз. — За да завивам със спирила, ми трябват и двете ръце.

— Само внимавай да не намокриш радиото много — каза Мизи. — Водата не понася на старата техника.

— Разбрано. Ще се отнасям с него като с гневен гигантски дракон-човекоядец.

— И… какво общо има това?

— Е, ти би ли хвърляла вода върху гневен гигантски дракон-човекоядец? — Покрай мен се носеха облени в неонова светлина сгради. С тази скорост щях да стигна при Проф за минути.

— Тук няма и следа от другите или от подводницата, Дейвид — каза Мизи. Трябваше да държа радиото точно до ухото си, за да чувам през вятъра. — Трябваше да пратят някого да ме провери, когато спрях да се обаждам. Нещо трябва да им е попречило.

— Продължавай към Разрушение — отговорих аз. — Нямаме време за губене. Кажи ми какво прави той.

— Разбрано.

Трябваше само да…

До мен си издигна струя вода и се превърна в Регалия. Носеше се във въздуха със същата скорост като мен, а с океанската повърхност я свързваше тънка ивица вода.

— Ти обърка плановете ми — отбеляза Регалия. — Не одобрявам хора, които ми объркват плановете. Злочестие не отговаря на въпроса ми защо ти не получи силите на Епичен.

Продължих да се нося. Може би тя щеше да продължи с приказките и да ми даде възможност да се доближа до Проф.

— Какво направи? — попита тя. — Да отхвърлиш дара? Не мислех, че е възможно.

Не отговорих.

— Добре тогава — заключи Регалия. — Съзнаваш, че не мога да допусна да стигнеш до Джонатан. Приятна вечер, Дейвид Чарлстън, Убиецо на Стоманеното сърце.

Водата, която излизаше на струи под мен, изведнъж се раздели и се насочи настрани, вместо към океанската повърхност. Но аз не паднах, поне не с много, защото не водата ме държеше нависоко, а силата, която я изстрелваше. Оказа се, че Регалия не схваща физиката на спирила. Не бях изненадан. На Епичните рядко им се налагаше да обръщат внимание на физиката.

Изстрелях се настрани, пренебрегвайки нейната намеса, и свих зад една сграда с помощта на ръчния двигател. Регалия след миг се появи до мен. От улицата долу се надигнаха огромни стълбове вода, за да ме уловят.

Поех дълбоко дъх, пъхнах радиото в торбичката в джоба и се хвърлих настрани, за да изляза на друга улица. От дълбините се подадоха десетки пипала и се протегнаха към мен. Трябваше да насоча струите надолу и да се изстрелям вертикално, за да не ме спипат. За беда, пипалата на Регалия ме последваха и се загърчиха и загънаха точно под мен. Струите ми почнаха да губят мощност, понеже бях прекалено високо. Поточният лъч можеше да стигне само дотук.

Нямах избор — извъртях се във въздуха и се изстрелях надолу. Минах през едно от пипалата и ме обгърна остър студ, но излязох сред пръски вода от другата страна. Пипалото опита да се увие около мен, обаче се оказа, че закъснява със съвсем малко. Разчитаха на заповедите на Регалия и явно можеха да се движат толкова бързо, колкото тя смогваше да им нареди.

Обзе ме увереност и почнах да маневрирам между другите пипала, докато падах. Вятърът брулеше лицето ми. Накрая, когато бях близо до повърхността, аз се обърнах и забавих падането си. Понесох се на зигзаг по друга улица, а под мен се зародиха грамадни вълни, които се устремиха да ме смажат. Успях да се изплъзна от всички.

— Ти си същият досаден плъх като Джонатан — установи Регалия, щом се появи до мен.

Ухилих се в отговор, насочих струята от ръката си надолу и се изстрелях нагоре над поредното надигащо се пипало. Завих и се врязах между други две. Вече бях съвсем прогизнал — надявах се торбичката на радиото да издържи.

Това беше най-вълнуващото нещо, което бях правил някога — да се нося през този град от кадифено черно и ярки цветове, да подминавам изумените жители, които се поклащаха в лодките със зинали усти. В Нюкаго имаше правило никога да не ми дават да шофирам, само заради няколко злощастни инцидента с коли и… хъмм… стени. Със спирила обаче можех да се движа свободно и мощно. Не ми трябваше кола. Аз бях колата.

Като приближих поредния сноп пипала, се изстрелях настрани, наведен на завоя като сърфист. После се понесох по страничната улица. Почти се сблъсках с огромна стена от вода, която се извисяваше чак до покривите от двете страни. Надвиснала бе над мен като кула. Стената веднага рухна.

Изкрещях панически и връхлетях странично през прозореца в една сграда. Паднах и се търкулнах на пода, струите ми секнаха. Вълната се разби в стената отвън, връхлетя прозорците и ме заля. Разни канцеларски вещи се вдигнаха от водата и се блъснаха в стволовете на дърветата, но вълната бързо се оттече навън.

Мокър и трескав, аз си запроправях път навътре в джунглата в офиса. През прозорците зад гърба ми нахлуха водни пипала и плъзнаха след мен. Искри! Инстинктивно навлизах все по-навътре в сградата, по-далеч от водата — източника на силите на Регалия. Това обаче ме отдалечаваше и от източника на мощността на спирила. А без спирил аз бях само някакъв прогизнал човек с пистолет, изправен срещу една от най-могъщите Епични въобще.

Взех мигновено решение и засега продължих навътре. Минавах с усилие през старите бюра и грамадните планини от обрасли коренища. Може би тук, вътре, щях да ѝ се изплъзна. За съжаление, докато си пробивах път, чух как пипалата влизат през прозорците от другата страна на сградата. Излязох в коридора и открих, че по стария килим пъпли вода и се прокрадва към мен.

Регалия наводняваше сградата.

Опитва се да гледа, осъзнах аз. Можеше да пусне вода през прозорците и да залее целия под на офиса. Така можеше да види във всяко ъгълче. Хукнах в друга посока в опит да намеря стълбище или друг изход и се озовах в друг просторен офис. Тук прозрачните водни пипала се виеха около стволовете на дърветата като хватателните мустаци на грамаден многоок плужек.

Сърцето ми биеше все по-ускорено. Върнах се в коридора. Зад мен огря светлината от плодовете, които бяха разлюлени от водните пипала. По коридора затанцуваха сенки. Дискотека на прокълнатите.

Опрях гръб в стената и осъзнах, че съм хванат в капан. Погледнах плода до мен.

Струваше си да опиташ.

— Мога да се възползвам от малко помощ, Зора — отговорих аз. Я чакай. Да не би да се молех? Не беше същото, нали така?

Нищо не последва.

— Хмм. Между другото, това не е сън. Помощ. Моля те.

Светлините угаснаха.

В един миг плодовете просто спряха да светят. Сепнах се и сърцето ми заблъска. Без плодовете вътре беше тъмно като в кутия черна боя, боядисана в черно и отвън. Ала въпреки тъмнината чувах как пипалата си пробиват път и приближават.

Като че ли най-доброто, което Зората можеше да направи за мен, беше да угаси светлините. Отчаяно опипвах коридора в последен луд опит за бягство към свободата.

Водните пипала нападнаха. Точно мястото, където бях стоял преди малко. Не ги виждах, но усещах как минават край мен и се събират на онова място. Забързано се отдалечих. Слушах как водата се разбива в стената. Гърбом опрях едно пипало — грамадна, подобна на ръка струя, студена на пипане. Случайно пъхнах ръка вътре и кожата ми прогизна.

Уплашено дръпнах ръката си и отстъпих, натъквайки се на друго пипало. Не спираха да се движат, но и не ме нападаха. Не ме смазваха в тъмнината.

Тя… не може да чувства с тях, осъзнах аз. Те не предават осезанието! Значи, ако не вижда, Регалия не може да ги направлява.

Невярващо ръгнах друго пипало, после го пляснах. Може и да не беше най-умната ми постъпка, но не предизвика реакция. Пипалата продължаваха да се гърчат безцелно.

Заотстъпвах, за да се отдалеча възможно най-много от тях. Не беше лесно, понеже все се спъвах в дърветата. Но…

Светлина?

Горе светеше самотен плод. Тръгнах нататък. Плодът висеше пред стълбище, а подът там беше сух. Нямаше вода, през която Регалия да надзърне.

— Благодаря — продумах аз и пристъпих напред. Под крака ми нещо изхрущя. Бисквитка с късметче. Грабнах я и я отворих. Тя ще разруши града, пишеше вътре. Не ти остава много време. Спри я!

— Опитвам се — измърморих аз, проврях се между лианите, за да стъпя на стълбището, и тръгнах нагоре. Плодовете осветяваха пътя ми и угасваха, щом минех.

На следващия етаж всички плодове светеха, но нямаше водни пипала, които да ме преследват. Регалия не знаеше къде съм отишъл. Отлично. Прокраднах се в друг офис. Този етаж беше в някакъв смисъл култивиран — с пътечки и подрязани дървета, които оформяха градина. Изумителна гледка след джунглата на другите етажи.

Поех по една от пътечките и се замислих за хората, които бяха решили да завземат този етаж и да го превърнат в своя градина, заровена насред сградата. Толкова бях запленен от този образ, че за малко да пропусна премигващия плод. Той висеше точно пред мен и пулсираше с мека светлина.

Предупреждение? Предпазливо продължих напред, после чух стъпки.

Дъхът ми секна и аз свърнах в листака край пътечката. Плодовете до мен угаснаха и стана по-тъмно. След секунди Нютън мина по пътечката точно под плода, който премигваше преди малко. Беше извадила катаната си и я беше сложила на рамо. Носеше чаша вода.

Чаша вода?

— Това е за отклоняване на вниманието — говореше Нютън. — Не е важно.

— Ще правиш каквото ти е наредено — чу се гласът на Регалия откъм чашата. — Чух го да се движи долу, но после стана тихо. Крие се в тъмнината и се надява да си идем.

— Трябва да стигна навреме за сражението с другите — запротестира Нютън. — Убиецът на Стоманеното сърце е ненужен. Ако аз не се хвана в техния капан, как тогава ти ще…

— Очевидно си права — прекъсна я Регалия. Нютън се закова на място. — Ти си отлична помощница. Толкова си умна. И… Проклятие. Трябва да се разправя с Джонатан. Намери ми онзи плъх.

Нютън изруга под нос и продължи нататък. Аз потреперих и зачаках да чуя затварянето на вратата към стълбището. После се върнах на пътечката.

Бях разтревожил Регалия достатъчно, та да изтегли Нютън от другия си план и да я прати да ме търси. Това ми се стори много добър знак. Значи, тя вярваше, че е изключително важно да ми попречи да предупредя Проф.

Значи трябваше да се измъкна и да се добера до него. За беда, излезех ли от тази сграда, щях веднага да се озова в мерника. Трябваше да се измъкна, избягвайки я като преди. Отидох до един прозорец и се приготвих да скоча, но усетих, че джобът ми бръмчи. Порових вътре, извадих торбичката и взех радиото.

— Там ли си? Дейвид, отговори, моля те!

— Тук съм, Мизи — тихо казах аз.

— Слава Богу — напрегнато отвърна тя. — Дейвид, ти беше прав. Разрушение не е тук!

— Сигурна ли си? — попитах аз и надникнах през прозореца.

— Да! Сложили са някакъв бял манекен с прожектор отдолу, затова свети като Разрушение. После са напълнили покрива с още мощни прожектори; така изглежда, че той още е там, а всъщност го няма.

— Ето защо тя искаше да държи всички на разстояние — заключих аз. Искри. Разрушение беше някъде в града и планираше да го унищожи.

— Почти стигнах при Проф — продължих аз. — Регалия не спира да ми пречи. Виж дали можеш да угасиш онези светлини. Така Възмездителите ще бъдат предупредени, ако аз не успея.

— Дообре. Това не ми харесва, Дейвид. — Мизи звучеше уплашено.

— Хубаво. Значи не си луда. Виж какво можеш да свършиш. Аз ще направя последен опит да се добера до Проф.

— Разбрано.

Прибрах радиото, после погледнах един от светещите плодове наблизо.

— Отново благодаря за помощта — казах аз. — Ако и в бъдеще ти се намира нещо такова, което да хвърлиш на пътя ми, няма да откажа.

Плодът мигна.

Кимнах мрачно, поех дълбоко дъх и скочих през прозореца.

46.

Вече бях на две улици оттам, когато Регалия ме намери. Появи се върху водата до мен и се издигна. Очите ѝ блестяха, а ръцете ѝ бяха прострени настрани, все едно крепеше небето. Около нея се надигаха вълни като ръбчета на корона, изплуваща от водата.

Този път Регалия не се главоболи да разговаря. Под мен изригнаха струи вода. Първата ме шибна отстрани и проряза дрехите и кожата ми. Останах без дъх от болка, после почнах да маневрирам и да подскачам с помощта на ръчния двигател. Свърнах настрани, когато Регалия нагъна водата и вълната се издигна на пет метра. Подгони ме зад ъгъла, ала се разби в стената на сграда. Аз кацнах на покрива и хукнах през него. Минах край палатките и викащите хора и долових някаква особена миризма във въздуха. Дим?

Скочих от покрива и в същия миг някакво петно се стрелна край мен. С вик свих струите си и паднах точно под петното, което се хвърли към мен и остави диря от неоново червено.

Петното мина право над главата ми и кацна на отсрещната сграда. Там спря. Оказа се, че това е Нютън с катана в ръка. Тя измъкна и пистолет и се обърна към мен.

Искри! Трябваше да я очаквам. Спуснах се надолу, светкавично минах край етажите на сградата и ударих водата, тъкмо когато горе се разнесе пукането на пистолета.

Водата беше леден шок. Струите ме бяха хвърлили с лицето напред под повърхността. Да се хвърля във водата беше инстинктивното ми решение за избягване на стрелбата. Свърши работа — не бях застрелян. Но така се озовах в хватката на Регалия.

Водата около мен почна да се свива и да се сгъстява като сироп. Извъртях се, насочих крака надолу и пуснах спирила с пълна мощност.

Все едно водата се беше превърнала в катран. Всяко малко движение беше по-трудно от предишното. Когато издишвах, ставаха мехури, замръзнали като Джел-О. Усещах как спирилът на гърба ми се тресе жестоко. Обгради ме чернота.

Вече не се боях от нея. Гледал я бях в очите. Дробовете ми се напрегнаха, но сподавих паниката. Излязох на повърхността. Щом освободих ръцете си, спирилът ме изхвърли във въздуха с победоносна струя. Но водните пипала ме чакаха. Насочих поточния лъч право към тях.

Машината ми засмука пипалата като всяка друга вода, изстреля ги през струите и ме освободи в миг. Излетях във въздуха, замаян от липсата на кислород. Стигнах до един покрив и спрях струите. Търкулнах се през покрива, останал без дъх.

Добре, рекох си. Никакво гмуркане под водата повече, щом Регалия е наблизо.

Едва бях си поел дъх, когато водните пипала се покатериха на покрива като пръстите на огромен звяр. Нютън кацна до мен във вид на петно. От косите ѝ оставаше цветна следа. Докато мигна, тя се озова до мен. Можах само да задействам спирила и да насоча струята към едно от пипалата на Регалия.

Мощната струя внезапно ме изхвърли през покрива, далеч от Нютън. Едва успя. А по-лошото беше, че се задейства само една от струите от краката. Не знаех дали е заради затъването долу, заради пипалата, които ме бяха грабнали след това, или заради тежкото кацане. Но машината си беше капризна и беше подбрала точно този момент да прави номера.

Нютън мина край мен и мечът ѝ удари точно където бях лежал, хвърляйки искри. Тя стигна до края на покрива. Съседната сграда се издигаше близо, без разстояние между двете. Там Нютън спря.

И доколкото видях, спирането беше доста драматично. По моя преценка, тя прекъсна свръхбързото си движение като вдигна ръка и я опря в стената на съседната сграда. Ускорението ѝ се предаде на постройката и, както беше при Епичните, напълно обърка физичните закони. Стената се взриви в дъжд от прах и тухли.

Нютън се обърна, захвърли меча, който вече беше назъбен и счупен, и измъкна друг от ножницата на кръста си. Развъртя меча, огледа ме и тръгна напред по-нормално. Около нас пипалата на Регалия продължаваха да обсаждат цялата сграда и да пъплят към небето, образувайки купол. Този покрив беше изоставен. Графитите по него се отразяваха във водата наоколо. През ръба на покрива почна да тече. Покривът се наводни на пет-шест сантиметра дълбочина и Регалия се появи до Нютън.

Измъкнах пистолета и стрелях. Знаех, че няма смисъл, но трябваше нещо да опитам. Задействах спирила, който само се закашля — вече и двете струи отказваха. Куршумите отскочиха от Нютън, рикошираха във водния купол, който се затваряше, и цопнаха. Нютън се наведе с ръка на земята, готова да тича, но Регалия вдигна длан и я спря.

— Искам да знам — каза ми тя — какво направи по-рано.

Сърцето ми препускаше. С усилие станах и се огледах в търсене на изход. Водният купол напълно затвори покрива, а от наводнения под се надигнаха нови пипала и опитаха да ме заловят. Отчаяно насочих поточния лъч към едното и опитах да задействам спирила. Струите на краката ми не работеха.

За мое облекчение обаче, ръчният двигател работеше. Успях да всмуча пипалото и го запратих на другата страна. Хванах друго, после трето. Накрая взех да ги изстрелвам към Нютън и заотстъпвах, подскачайки. Струите, с които я нападах, просто се отблъскваха от нея, ала тя явно се дразнеше.

Подгониха ме нови и нови пипала, обаче аз успявах да ги засмуча и да ги изстрелям навън.

— Престани да правиш това! — ревна с тътнещ глас Регалия. Изникнаха сто пипала, много повече, отколкото можех да улуча.

И изведнъж почнаха да се свиват.

Примигнах учудено, после погледнах Регалия, която беше не по-малко озадачена от мен. Нещо друго излизаше от водата наоколо. Растения?

Корени. Корени на дървета. Растяха адски бързо около нас, всмукваха водата, извличаха я от всеки източник, до който се доберяха, и се хранеха от нея. Зората гледаше. Обърнах се с усмивка към Регалия.

— Момчето пак театралничи — въздъхна Регалия, скръсти ръце и погледна Нютън. — Сложи край на това.

В миг Нютън се превърна в петно.

Не можех да я надбягам. Не можех да я нараня.

Можех само да рискувам.

— Ти си красавица, Нютън — викнах аз.

Петното пак стана жена, а в краката ѝ се накъдриха растения. Устните ѝ се свиха, тя ме изгледа с широко отворени очи. Държеше меча в скованите си пръсти.

— Ти си чудесна Епична — продължих аз и вдигнах пистолета. Нютън заотстъпва. — Очевидно затова и Разрушение, и Регалия винаги се стараят да ти правят комплименти. Разбира се, това не би могло да е, защото комплиментите са твоята слабост. — Тъкмо затова Нютън позволяваше на бандите си да са толкова груби и непочтителни. Не искаше по случайност да ѝ направят някой комплимент.

Нютън се обърна и побягна.

Застрелях я в гръб.

Вътрешностите ми се свиха, когато тя падна по лице върху обраслия покрив. Но в същината си аз бях убиец. Да, убивах в името на справедливостта, премахвах само онези, които го заслужаваха, но накрая си оставах убиец. Бих застрелял някого в гърба. Каквото и да ми струваше.

Приближих се и пуснах още два куршума в главата ѝ за всеки случай.

Погледнах Регалия, която стоеше със скръстени ръце сред избуяващата растителност. Филизите се превръщаха в дървета, плодовете завързваха, наедряваха и увисваха от клоните и ластарите. Фигурата на Регалия почна да се свива, понеже Зора пиеше водата за образа ѝ. Куполът се разпадна и се посипа като дъжд върху мен и покрива.

— Виждам, че съм говорила твърде свободно, когато корях Нютън — рече Регалия. — Сгреших и издадох нейната слабост. Наистина си досаден, момче.

Вдигнах пистолета и го насочих към главата ѝ.

— О, престани. Знаеш, че с това не можеш да ме нараниш.

— Идвам за теб — тихо казах аз. — Ще те убия, преди ти да убиеш Проф.

— Така ли било? — сопна се тя. — А даваш ли си сметка, че докато ти се разсейваше, Възмездителите вече изпълниха плана си? Че твоят идол Джонатан Федрус уби жената, която обичаш?

Потресох се.

— Използва я като стръв, за да ме привлече — продължи Регалия. — Благородният Джонатан я уби в опит да ме накара да се появя. И аз се появих, разбира се. За да може той да получи своите данни. Тъкмо в момента отрядът му щурмува предполагаемото ми скривалище.

— Лъжеш.

— Нима? А какво подушваш?

Усетил го бях и по-рано. В пристъп на паника изтичах до края на сградата и погледнах нещо, което едва успях да различа в тъмнината. Стълб дим се издигаше от една сграда наблизо. Мястото, където според Мизи Проф беше заложил клопката.

Огън.

Меган!

47.

Регалия ме остави да тръгна. Това сигурно трябваше да ме притесни повече.

Съсредоточил се бях единствено да стигна до онази сграда. Побърниках малко жиците на спирила и успях да накарам едната струя да работи. Така нелепо преминах разстоянието между покривите.

Приземих се върху сградата до онази, от която бълваше димът, и въпреки разстоянието, горещината ме блъсна. Огънят гореше от долните етажи и се издигаше нагоре. Самият покрив още не беше погълнат, но всичко надолу беше. Като че цялата постройка беше близо до срутване.

Трескаво погледнах ръчния двигател. Дали щеше да е достатъчен? Изстрелях се към другия покрив, където жегата всъщност беше по-слаба, отколкото когато стоях срещу горящите етажи. Изпотен притичах през покрива и намерих вратата, водеща към стълбището.

Рязко отворих. Навън избълва дим и аз го вдишах с пълни гърди. Отблъснат от горещината, се запрепъвах назад. Кашлях. Присвих сълзящите си от дима очи и огледах спирила. Мислите да го ползвам като пожарникарски маркуч сега ми се сториха глупави. Нямаше как да се приближа достатъчно, а и без това вътре в сградата нямаше вода.

— Тя е мъртва — каза един тих глас.

Сепнато скочих и посегнах за пистолета на Мизи. Проф седеше на ръба на покрива, в сянката на изхода на стълбището, затова не го бях видял в началото.

— Проф? — неуверено продумах аз.

— Тя дойде да те спаси — рече той меко. Седеше отпуснато, призрачен грамаден силует в сумрака. Тук нямаше неонови светлини. — Пратих ѝ десетина съобщения с твоя телефон, за да изглежда, че си в опасност. Тя дойде. Макар вече да бях запалил огъня, влезе в сградата с мисълта, че си затворен вътре. Задавена и заслепена, изтича в стаята, където мислеше, че лежиш премазан под някакво паднало дърво. Хванах я, обезоръжих я и я оставих вътре. На вратите и прозорците има силово поле.

— Моля те, не… — прошепнах аз. Не бях способен да мисля. Не беше възможно.

— Само тя, сама в стаята — продължи Проф. Държеше нещо. Пистолета на Меган — онзи, който ѝ бях върнал. — С вода на пода. Трябваше Регалия да види. Сигурен бях, че ще дойде. И тя дойде. Но само да ми се присмее.

— Меган още е там долу! — възкликнах аз. — В коя стая?

— На два етажа под нас, но е мъртва, Дейвид. Трябва да е мъртва. Твърде много огън. Мисля… — Проф изглеждаше замаян. — Трябва да съм грешал за нея през цялото време. А ти си бил прав. Нейните илюзии се разпаднаха, разбираш…

— Проф — настоях аз и го грабнах. — Трябва да идем за нея. Моля те.

— Мога да го удържа, нали? — каза Проф. Погледна ме. Лицето му беше съвсем засенчено, само очите му проблясваха и отразяваха светлината на звездите. Стисна ме за ръцете. — Вземи част от нея. Вземи я, за да не мога да я ползвам!

Усетих как по мен плъзва усещането като от убождане. Проф ми даряваше част от силите си.

— Джон! — излая гласът на Тиа от мобилния на рамото му. Завързал го беше там, за да не ползва слушалка. — Джон, Мизи… Джон, тя е стигнала до камерата, която следеше Разрушение, пише съобщения на хартия и ни ги показва. Пише, че Разрушение не е там.

Умно, Мизи, помислих аз.

— Не е там, защото е тук — чу се гласът на Вал по линията. — Проф, трябва да видиш това. Разбихме базата на Регалия в Сграда C. Регалия я няма никъде, обаче има друго. Според нас е Разрушение. Поне нещо сияе тук. Изглежда зле…

Проф хвърли поглед към мен и сякаш укрепна.

— Идвам — каза им той. — Удържайте сградата.

— Слушам, сър — откликна Вал.

Проф се понесе, а силовото поле щеше да послужи като по мост между двете сгради.

— Всичко беше сбъркано, Проф — викнах аз след него. — Регалия няма ограниченията, които вие допускахте. Знае всичко за плана. Намереното от Вал сега е клопка. За теб.

Проф спря на ръба на покрива. От вътрешността на сградата бълваше дим, толкова гъст, че ми ставаше все по-трудно да дишам. Но по някаква причина горещината май беше намаляла.

— Да, типично за нея — каза Проф, а гласът му се понесе към мен в нощта.

— И…

— И ако Разрушение наистина е там, трябва да го спра. Просто ще трябва да намеря начин да оцелея от клопката.

Проф побягна през силовото поле и ме остави.

Аз седнах. Бях изцеден и вцепенен. Пистолетът на Меган лежеше до мен. Взех го. Меган… Закъснях. Провалих се. И още не знаех в какво се състои капанът на Регалия.

Какво сега?, рече част от мен. Предаваш се?

Кога изобщо се бях предавал?

Изправих се с вик и хукнах към стълбището. Не ме беше грижа за жегата, макар да предполагах, че тя ще ме отблъсне. Но не ме отблъсна. На практика ми беше студено в стълбището.

Полето на Проф, осъзнах аз и продължих напред. Нали току-що ми го дари. Опази ме от горещината на Разрушение. Щеше да ме опази също така и от този огън.

Наведох глава и затаих дъх, но все пак се наложи да поема малко въздух. Омотах устата и носа си с тениската, която беше прогизнала от схватката с Регалия, и това свърши работа. Или беше така, или полето на Проф отблъскваше дима от мен. Не бях напълно сигурен как действат, но както и да е.

Два етажа по-долу, където Проф каза, че е оставил Меган, влязох в горящо помещение. Жестоките пламъци създаваха неземна светлина. В такова място човек като мен не биваше да влиза.

Стиснах зъби и влязох, доверявайки се на полето на Проф. Някаква дълбока част от мен изпадна в паника от целия този огън — стените горяха от пода до тавана, а отгоре падаха пламъци. Дърветата на Зора бяха погълнати в оранжево. Нямаше начин да оцелея тук, нали? Полето на Проф никога не действаше сто процента, когато той го даряваше на друг.

Бях твърде притеснен за Меган, твърде отчаян и разтърсен, та да спра да се движа. Блъснах една пламтяща врата и изгорялото дърво се натроши около мен. Препънах се в дупка в пода и вдигнах отбранително ръка да се опазя от огъня, който не можех да почувствам. Всичко беше толкова светло. Едва виждах.

Поех дъх, но не изпитах болка от горещината. Силовото поле не би трябвало да охлажда въздуха, който вдишвах. Защо гърлото ми не гореше при всеки дъх? Искри! Нищо нямаше смисъл.

Меган. Къде беше Меган?

С усилие минах през друга врата и видях на пода тяло върху изгорял килим.

Извиках, изтичах нататък, паднах на колене и прегърнах полуизгорялото тяло. Повдигнах овъглената глава и видях познатото лице.

Тя беше. Изкрещях като видях мъртвите очи и обгорялата плът. Притиснах силно неподвижното тяло.

Стоях на колене в пъкъла на самия ад, светът около мен загиваше, а аз знаех, че съм се провалил.

Якето ми гореше и кожата ми тъмнееше от пламъците. Искри. Огънят убиваше и мен. Защо не можех да го усетя?

Плачех. Безразсъдно грабнах тялото на Меган и примигнах от ужасната светлина на огъня и дима. С усилие се изправих на крака и погледнах един от прозорците. Стъклото се топеше от горещината, но нямаше следа от силово поле. Проф сигурно вече беше отстранил полетата около стаята. Хукнах с рев към прозореца, хванал Меган, и излетях в студения нощен въздух.

Падах малко, преди да задействам спирила. Струята, която бях поправил, още работеше, за щастие, и забави падането ми. Носех се във въздуха извън горящата сграда. Притисках тялото на Меган, водата струеше под мен, а около мен димът се разбиваше. С помощта на едната струя бавно се издигнах до съседната сграда. Кацнах и положих тялото на Меган.

От ръцете ми изпопадаха овъглени люспи черна кожа и разкриха розовата плът отдолу. Тя веднага доби здрав вид. Учудих се, после внезапно осъзнах защо не бях изпитал болка и защо можех да дишам горещия въздух. Проф ми беше дал не само силово поле, а и част от способностите си за изцеляване. Докоснах главата си и усетих, че изгорялата ми коса никне отново — лечебната сила на Проф ме възстановяваше такъв, какъвто бях преди да вляза в ада.

Значи бях невредим. И какво от това? Меган беше мъртва. Коленичих над нея. Чувствах се безпомощен и сам, вътрешно сломен. Толкова се старах и накрая се провалих.

Смазан сведох глава. Може би… може би тя беше излъгала за слабостта си. Тогава щеше да е добре, нали? Докоснах лицето ѝ и го обърнах. Половината беше изгоряло, но ако наклонях главата ѝ на една страна, можех да не обръщам внимание на изгорялата част. Другата беше едва опърлена. Само малко пепел на бузата. Красива, сякаш просто спи.

По лицето ми се стичаха сълзи. Взех ръката ѝ и прошепнах:

— Не. Веднъж вече гледах как умираш. Не вярвам, че пак се случи. Чуваш ли ме? Ти не си мъртва. Или… ще се върнеш. Това е то. Записваш ли като миналия път? Защото, ако записваш, искам да знаеш. Вярвам в теб. Не мисля…

Млъкнах.

Ако се върнеше, това щеше да значи, че ме е излъгала за слабостта си. Отчаяно исках да е така, защото исках Меган да е жива. Но в същото време, какво значеше тази лъжа? Не бях питал, не бях искал, но тя ми я каза — значи беше нещо свято.

Ако ме беше излъгала за слабостта, знаех, че не мога да вярвам на нищо друго, казано от нея. Затова каквото и да беше станало, Меган беше изгубена за мен.

Изтрих сълзите от брадичката си и се пресегнах за последен път да взема ръката на Меган. Опакото на ръката ѝ беше обгоряло, но не много тежко. Въпреки това пръстите ѝ бяха свити. Почти все едно… стиска нещо?

Учудих се и разтворих пръстите ѝ. Наистина в ръката ѝ имаше малък предмет, който беше разтопен и залепнал за ръкава ѝ. Малко дистанционно. Какво, в името на Злочестие, беше това? Вдигнах го. Изглеждаше като дистанционно за кола. Дъното му се беше стопило, но иначе изглеждаше здраво. Натиснах бутона.

Нещо прозвуча точно под мен. Смътен чаткащ звук, последван от странно пукане.

Дълго се взирах в дистанционното, после се изправих и изтичах до ръба на сградата, където пак го натиснах. Така. Това… стрелба ли беше? Със заглушител?

Спусна се със спирила два етажа надолу. Там, в сенките на един прозорец, беше пушката Готшалк, лъскава и черна, със заглушител на цевта. Отместих се и натиснах дистанционното. Пушката почна да стреля и обсипа с куршуми стената на горящата сграда. Стреляше в стаята, където се намираше Меган.

— Хитруша — казах аз и грабнах пушката. Издигнах се върху водната струя, изтичах до тялото на Меган и го преобърнах. Горещината беше изсушила кръвта и потъмнила кожата, но различих дупките от куршуми.

Никога не се бях радвал толкова, че някой е бил застрелян.

— Значи, разположила си оръжието така, че да се застреляш, ако нещата тръгнат зле — прошепнах аз. — Така ще можеш да се превъплътиш, а не да рискуваш да обгориш до смърт. Искри, брилянтна си!

Заляха ме чувства. Облекчение, възторг, удивление. Меган беше най-страхотната, най-умната, най-невероятната. Загинеше ли от куршум, щеше да се върне. На сутринта, ако беше истина казаното от нея за времето на превъплъщаването.

Докоснах лицето, но то беше… само обвивка. Меган, моята Меган щеше да се върне. С усмивка грабнах Готшалка и станах. Приятно беше отново да държа в ръка яка пушка.

— Ти — казах аз на пушката — премина изпитателния срок.

Меган беше оцеляла. Значи всичко друго беше възможно.

Все още можех да спася този град.

48.

— Мизи — попитах я аз с уоки-токито до ухото, затичан в посоката, в която тръгна Проф. — Тая глупава джаджа работи ли още?

— Да — донесе се отговор.

— Умен ход — да използваш камерата, за да предадеш съобщение на Тиа.

— Тя е видяла? — поинтересува се Мизи бодро и закачливо, в явно рязък контраст с преживяната от мен преди мигове агония.

— Да — отговорих ѝ, докато се носех по някакъв мост. — Подслушах съобщение от Тиа до Проф. То може да го накара да прекрати задачата.

Малко вероятно. Но беше възможно.

— Намерил си Проф? — попита ме Мизи. — Какво стана?

— Твърде дълго е за обяснение — казах ѝ аз. — Казват, че превзели с пристъп предполагаемата база на Регалия — Сграда C на картата на Тиа — и намерили Разрушение да свети вътре. Сигурен съм, че е някакъв капан.

— Не са намерили Разрушение.

— Какво? Вал заяви, че са го намерили.

— Отново се е появил тук веднага след като изключих светлините — обясни Мизи. — Почти ми причини сърдечен удар. Но май и не ме забеляза как се крия. Както и да е, въобще не светеше, но аз го огледах хуууубавичко. Каквото и да е намерила Вал, то не е Разрушение.

— Искри — и при тези думи опитах да се накарам да бягам по-бързо. — Тогава Проф в какво влиза?

— Ти питаш мен? — попита Мизи.

— Просто си мисля на глас. Излизам от центъра. Можеш ли да дойдеш тук? Може да ми трябва огнева подкрепа.

— Вече съм в движение — отвърна Мизи, — но съм доста далече. Някакви следи от Нютън в твоята посока?

— Нютън е мъртва — отговорих аз. — Успях да отгатна слабостта ѝ.

— Леле — заключи Мизи. — Още един? Наистина караш останалите от нас да изглеждат зле. Искам да кажа, приятел, че аз не мога да застрелям дори невъоръжен, безсилен, паднал в скута ми враг.

— Обади ми се, ако видиш Разрушение — казах аз, после напъхах радиото в торбичката и в джоба на джинсите. Якето ми беше унищожено — свалих го и го оставих; дори и джинсите ми бяха парцаливи и обгорели от едната страна. Още по-зле — спирилът беше развалина. Напълно бях загубил кабелите на едната му половина. Другата част плюеше при употреба и не знаех колко време ще ѝ се доверявам да ме държи.

Подминах покрив и обърнах внимание на броя на хората, струпани в джунглата на близко разположена постройка — те се подаваха през прозорците и се криеха под навесите. Сблъсъкът ми с Регалия беше твърде явен. Дори и спокойните вавиларци знаеха да се крият след нещо такова.

Аз се осланях на спомените си за картите на Тиа и продължих право по някакъв особено жалък мост. За нещастие имах да извървя дълъг път преди да стигна до базата. Тичах за кратко, докато пътят ми ме преведе през странен покрив, изграден от голям квадратен балкон от външната страна и внушителна постройка в средата. Тук трябваше да забавя ход, тъй като хората бяха построили навеси над балкона, а пространството под тях бе заринато с боклук. Тукашните жители не се бяха озовали достатъчно близо до битката ми, затова просто се излежаваха, наслаждаваха се на вечерта и неохотно ми правеха път.

Когато се доближих до отсрещната страна, някакъв особено заплеснат местен жител стоеше точно на пътеката.

— Извинете — започнах аз и прескочих градински стол. — Да мина.

Той не се помръдна, въпреки че се обърна към мен. Едва тогава видях, че носи дълъг тренчкот, а лицето му е украсено с козя брадичка и очила.

Ее…

— И видях — произнесе Разрушение, — и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му. И им се даде власт да умъртвяват с меч и глад, и мор.

Спрях се неумело и свалих пушката от рамо.

— Отричаш ли — прошепна Разрушение, — че това е краят на света, убиецо на ангели?

— Не знам какво е това — отвърнах му, — но ми се струва, че ако Бог наистина желаеше да унищожи света, щеше да го направи малко по-ефикасно в сравнение с цялата тая работа.

Разрушение всъщност се усмихна и сякаш оцени хумора. Скреж започна да покрива мястото около него, понеже той изтегляше топлината, но аз дръпнах спусъка преди той да успее да освободи разрушителната вълна.

Изчезна, докато пръстът ми още бе на спусъка, и избухна като ярък остатъчен образ. Обърнах се и го засякох, както се телепортираше зад мен. Този път изглеждаше изненадан, когато стрелях по него.

Когато той изникна за втори път, аз скочих от сградата и прострях ръка надолу. За щастие, двигателят на спирила работеше и ме забави. Използвах струята му, за да вляза в сградата през счупен прозорец, и там се сниших и замръзнах.

Нямах време да се занимавам с Разрушение точно сега. По-важно беше да стигна до Проф и до неговия екип. Аз…

Преди да успея да изградя следващата си мисъл, до мен изникна Разрушение.

— Прочетох разказа на евангелиста Йоан дузина пъти, преди да разруша Хюстън — каза той.

Извиках и стрелях по него. Той изчезна, после се появи от другата ми страна.

— Питах се кой от конниците съм аз, но отговорът излезе по-сложен. Четял съм описанието твърде буквално. Няма четирима конници; това е метафора.

Той посрещна погледа ми.

— Ние, унищожителите, самите мечове небесни, бяхме развързани. Ние сме краят.

Стрелях в него, но той пусна толкова мощна топлинна вълна, че тя надделя над силовото поле на Проф. Аз зинах, а изстреляният от мен куршум се стопи. Размахах ръка, когато подът се изпари, последван от стената, а после и от половината ми тяло.

За момент ме нямаше.

После кожата ми израсна отново, костта се възстанови, а мисловният ми процес започна отново. Сякаш бях пропуснал миг във времето, просто частица от момент. Дишах дълбоко, седнал на почернелия под на стаята.

Разрушение врътна глава към мен и се намръщи. После изчезна. Аз се претърколих, паднах през прозореца, преди той да е успял да се върне, и задействах счупения спирил, за да не ми позволи да падна във водата.

Искри! Взривът беше изпарил ръчния двигател заедно с… да, с половината ми тяло. Все още имах лъча, пистолета на Меган и пушката си — и, за щастие, едничкият двигател на крака ми проработи, щом го включих. Единият крачол на джинсите ми обаче липсваше напълно и нямаше и следа от счупената част от спирила.

Без ръчния двигател не можех да маневрирам. Слязох по улицата до друга постройка и влязох през прозореца — повечето от този не беше счупен и разбиването му остави резки по кожата ми.

Раните се излекуваха, но не бързо като преди. Осъзнах, че нещата ще станат много опасни. Когато Проф ни даваше сила чрез якетата, тя се изчерпваше след понасянето на няколко удара. Беше ми дал много от способността да се лекува, но явно бях достигнал границите ѝ. Лошо.

Претичах през сградата и се спрях в някакъв коридор. Облегнат на стената, аз изпуснах тежка въздишка.

Разрушение се образува в прозореца, през който бях влязъл. Видях го, но се сниших в коридора, преди да ме е видял той.

— И взе Авраам дърва за всесъжението — занарежда Разрушение — и натовари сина си Исаака; взе в ръце огън и нож, и тръгнаха двамата заедно (Битие, 22:6).

Усетих как потта се стича по лицето ми, когато Разрушение пристъпи в коридора и ме видя. Дръпнах се зад ъгъла, далеч от погледа му.

— Защо работиш с Регалия? — викнах аз с гръб към стената. — Ти ме поздрави, задето съм убил Стоманеното сърце. Тя е точно толкова лоша.

— И аз най-накрая ще я довърша — обясни Разрушение. — Това е част от уговорката ни.

— Тя ще те предаде.

— Вероятно — съгласи се Разрушение. — Но тя ми даде знание и сила. Взе частица от душата ми и тя продължава да живее извън мен. И тъй аз станах семето за самия свършек на времената.

Той се спря.

— Тя не ме предупреди, че е убедила архангела да ти даде част от славата си.

— Не можеш да ме убиеш — извиках и погледнах към него. — Няма смисъл да опитваш.

Той се усмихна, скрежът запълзя по притъмнения коридор, протегна се към мен като пръсти и замрази плода, увиснал от лианата като единствена електрическа крушка.

— О — продължи Разрушение, — смятам, че ще установиш как човек може да направи много считани за невъзможни неща стига да опитва достатъчно упорито.

Трябваше да се оправя с него. Бързо. Взех светкавично решение и освободих заглушителя в предната част на пушката си. После се промъкнах приклекнал покрай ъгъла, стрелях в него и той изчезна. Аз захвърлих оръжието си в някаква стая и побягнах в обратната посока. Миг по-късно натиснах копчето на дистанционното и пушката произведе изстрел в стаята.

Понесох се през зданието към прозореца на противоположната страна и се измъкнах на балкон. Обърнах се, опрях гръб в стената, отново натиснах дистанционното и стрелях с пушката; по същото време извадих от джоба си пистолета на Меган с другата ръка.

От сградата се донесе ругатня. Разрушение трябва да беше намерил пушката, а не мен. Сега ако можех просто да се измъкна оттук…

Изведнъж той се озова на балкона до мен и пусна топлинна вълна.

Проклятие! Прицелих се и стрелях с пистолета на Меган, за да го накарам да изчезне. Подейства, въпреки че се оказах с овъглена кожа.

Стиснах зъби. Лекуването идваше по-бавно и имах време да почувствам болката.

Проверих оръжието на Меган. Останали бяха два куршума.

Не можех да проумея как ме намира. Беше се случвало преди; явно можеше някак да ни проследява. Притежаваше ли някаква ясновидска сила? Как се телепортираше надалеч, а после знаеше къде точно да се телепортира отново, за да ме намери?

Тогава изщрака.

Обърнах се, тъкмо когато Разрушение отново се появи до мен. Крещеше нещо от Библията и светеше от енергия. Не стрелях в него.

Този път го сграбчих.

49.

Никога не бих се справил с това без силите на Проф. Горещината беше невероятна и заплашваше да ме подпали. Изненадата на Разрушение обаче действаше в моя полза — аз вдигнах пистолета и стрелях в главата му.

Той се телепортира.

Хванах се здраво и той ме взе със себе си.

Появихме се в тъмна стая без прозорци и Разрушение веднага изключи топлината си. Тъй бързо го направи, че трябва да беше нещо, което се бе научил да прави по рефлекс. Където и да се намирахме, той не можеше да унищожи мястото. Пуснах го, но хванах очилата му и ги свалих, докато падах назад.

Разрушение изруга и обикновено спокойното му държане рухна заради гнева, че е бил измамен. Отстъпих и се хвърлих към стената на тъмната стая. Не можех да различа много, а и заради болката от причинените от него изгаряния беше трудно да обръщам внимание на нещо друго. Бях изпуснал оръжието, но с другата ръка здраво държах очилата.

Той извади меча си изпод тренчкота и погледна към мен. Искри! Явно виждаше достатъчно добре без очилата, за да ме намери.

— Всичко, което направи — започна той да се приближава към мен — беше да се затвориш с мен.

— Какви кошмари имаш, Разрушение? — попитах аз, опрян в стената. Сега лекуващите сили на Проф работеха много, много бавно. Постепенно усещането се връщаше в ръцете ми — най-напред като сърбеж, после като остри убождания. Задъхвах се и премигвах, за да пропъдя болката.

Разрушение беше спрял да ме приближава. Свали меча и върхът му докосна пода.

— И как — попита той — ти знаеш за моите кошмари?

— Всички Епични ги имат — отвърнах аз. Въобще не бях сигурен в това, но какво имах да губя? — Твоите страхове те движат, Разрушение. И те разкриват слабостта ти.

— Аз мечтая за нея, понеже някой ден тя ще ме убие — тихо изрече той.

— Или тя е твоя слабост, понеже ти мечтаеш за нея? — продължих аз. — Нютън вероятно се е бояла да прояви добрина заради амбициите на родителите си. Електричната се боеше от историите за секти и от отровата, която баба ѝ е опитала да ѝ даде. И двете са имали кошмари.

— И ангелът Господен ми говори насъне — прошепна Разрушение — и аз рекох, ето ме… тъй че това е отговорът.

Той отметна назад глава и се засмя.

Болката в ръцете ми сякаш ставаше по-силна. Не можех да не изстена. Фактически бях инвалид.

Разрушение се впусна към мен, коленичи и ме хвана за раменете — вече голи и обгорени. Болката избухна и аз извиках.

— Благодаря ти — прошепна той. — За тайната. Предай моите… уважения на Регалия.

Пусна ме, сведе глава в поклон към мен и избухна в буря от светлина и керамика.

Примигнах, после се свих на пода и затреперих.

Искри! По-рано излекуването ставаше тъй бързо, че го чувствах освежаващо, като хладен ветрец. Сега ставаше със скоростта на дъждовна капка, която се стича по студено стъкло. Сякаш цяла вечност стоях там и се мъчех от болка, но вероятно са били три-четири минути. Най-накрая агонията свърши и аз със стонове се изправих на крака. Размърдах пръсти и ги свих в юмруци. Ръцете ми работеха, въпреки че кожата болеше като от лошо слънчево изгаряне. Това май не изчезваше. Дареното ми от Проф вече го нямаше.

Направих крачка напред и подритнах нещо с крак.

Мечът на Разрушение. Вдигнах го, а от пистолета на Меган намерих само стопено парче сгурия.

Щеше да ме убие за това.

Така, очевидно Разрушение е имал достатъчно контрол над силите си, за да не стопява предмети, които предпочита да запази недокоснати. Стисках меча, докато си проправях опипом път през тъмната стаичка към някаква врата. Отворих я. Зад нея имаше тясно дървено стълбище, обрамчено от перила по двете стени. На наличната светлина можах да видя, че съм бил в нещо като малко складово помещение. Дрехите ми се бяха изпарили. Беше ми останал само медальонът на Ейбрахам на врата; едната страна на верижката се беше стопила. Свалих го, понеже се притеснявах, че стопеното синджирче ще се скъса.

Намерих парче плат — някога може да е било завеса — и го увих около себе си. После, с меч в едната ръка и медальон в другата, бавно заизкачвах стълбата стъпало по стъпало. Докато вървях нагоре, светлината се засилваше и аз започнах да виждам странни украси по стените… Плакати?

Да. Плакати. Стари, от десетилетията преди Злочестие. Ярки, живи цветове — жени в плисирани поли и пуловери, които оголват едното рамо. Неон върху черен фон. Плакатите бяха избледнели с годините, но можех да видя, че навремето са били окачвани грижливо. Спрях се пред един на тихото стълбище. Две ръце държаха светещ плод — името на групата бе отпечатано долу.

Къде се намирах аз?

Погледнах към светлината на върха на стълбите.

Потях се и продължих да се изкачвам, докато не стигнах края и врата със стол до нея. Беше открехната, аз я побутнах и видях малка, спретната спалня, украсена като стълбището с плакати по стените. Те рекламираха градския начин на живот.

В стаята имаше две неуместни стоманени болнични легла със стерилни бели чаршафи. В едното лежеше спящ мъж на тридесет-четиридесет години, накачен с всевъзможни тръбички и жици. В другото лежеше дребна сбръчкана жена с вана с вода до нея.

Над втория пациент беше надвесена жена в лекарска престилка. Щом влязох, тя ме погледна, сепна се и излезе оттам, откъдето бях дошъл. Единствените звуци идваха от мониторите за следене на сърдечната дейност. Пристъпих неохотно; изпитвах свръхестествено усещане. Възрастната жена, очевидно Регалия, беше будна и гледаше нещо на стената. С влизането си забелязах три големи телевизионни екрана. На средния Проф, Вал и Ексел стояха в толкова ярко осветена стая, че едва можех да ги различа.

— Така — изрече Регалия. — Ти ме намери.

Погледнах настрана. Познатата ѝ фигура се беше показала от ваната. Отново погледнах жената в леглото. Беше много по-стара от проекцията си. И много по-болна. Истинската Регалия вдишваше и издишваше с помощта на респиратор и не казваше нищо.

— Как се добра дотук? — попита отражението.

— Разрушение — спокойно обясних аз. — Откриваше ме твърде лесно всеки път щом се скриех от него. Осъзнах, че трябва да се телепортира някъде, когато изчезва. Оказа се логично да идва при теб и да получава указания къде да отива. Той не може да вижда всичко в града, но ти можеш.

Погледнах телевизионните екрани.

— Поне навсякъде, където има вода.

Очевидно беше поставила екраните, за да може да наблюдава и други места.

Но защо? Какво ставаше в стаята с Проф, Вал и Ексел? Отново погледнах Регалия.

Проекцията изгледа състарената фигура в леглото.

— Дразнещо е, че все още се състаряваме — обясни тя. — Какъв е смисълът от божествената сила, ако тялото ти се предава?

И тя поклати глава, сякаш отвратена от себе си.

Бавно се движех из стаята и опитвах да измисля какво да правя по-нататък. В ръцете ми беше, нали така? Разбира се, разполагаше с ваната с вода, тъй че не беше съвсем беззащитна.

Спрях до другия креват, с непознатия мъж в него. Погледнах го и видях наметнатото на раменете му одеяло — като детско. По него имаше фантастични дървета и сияещи плодове.

— Зора? — попитах аз Регалия.

— Нямам представа защо Злочестие е избрал да даде сили на човек в кома — отговори тя. — Решенията на Ангела на Унищожението често са неразбираеми за мен.

— От дълго време е така?

— От детските си години — обясни Регалия. — Със силите си понякога изглежда да осъзнава заобикалящия го свят. През останалото време сънува. Завинаги е в детството си отпреди тридесетина години…

— И този град става неговият сън — разбрах аз. — Град на ярки цветове, странни бои, постоянна топлина и градини в сградите. Детско чудо.

Замислих се бързо и опитах да събера фрагментите. Защо? Какво означаваше това? И как можех да спра Регалия?

Трябваше ли? Погледнах състарената фигура. Толкова крехка. Едва живееше.

— Умираш — предположих аз.

— Рак — кимна отражението на Регалия. — Остават ми няколко седмици. Ако имам късмет.

— Защо тогава се тревожиш за Проф? — объркано я попитах аз. — Ако знаеш, че ще умреш, защо полагаш такива усилия да го убиеш?

Регалия не отговори. Докато тялото ѝ мърдаше отзад, проекцията скръсти ръце пред себе си и загледа средния екран. Проф пристъпи напред в светлината. И той носеше меч — от тези, които си правеше с помощта на тензорната си сила. А се беше подигравал на Разрушение, задето носи меч.

Вървеше през светлината, издигнал ръка пред себе си, като че се удържаше срещу течението на мощен поток.

Какво да направя? На Регалия явно ѝ беше все едно, че съм там — искри, вероятно ѝ беше все едно дали ще я убия, или не. Бе практически мъртва.

Можех ли да я заплаша? По някакъв начин да я заставя да не наранява Проф? От мисълта не само ми се повдигна, но при вида на немощното ѝ тяло се съмнявах, че мога дори да я докосна, без да предизвикам някакъв смъртен изход.

Екранът внезапно притъмня; истинската Регалия натискаше нещо на облегалката за ръка — някакво устройство. То затъмни екрана и добави някакъв филтър, който да дава видимост в блясъка. Позволяваше ми да видя това, което Проф не можеше, понеже стаята, където бе той, беше твърде ярко осветена.

Източникът на сиянието не беше човек, както подозирах. Беше кутия с излизащи от нея жици.

Какво пък е това? Толкова бях объркан, че само гледах екрана.

— Ти знаеш ли — започна проекцията на Регалия, — че Джонатан не е толкова неповторим, колкото предполага? Да, той може да дава силите си. Но при съответните обстоятелства всеки Епичен може да го направи. Необходимо е само мъничко от тяхната ДНК и подходящите машини.

Изрязаха нещо от него, беше казал Зора.

Разрушение с превръзки…

Малко от ДНК и подходящите машини…

В мен се надигна нарастващ ужас.

— Създала си машина, която имитира силите на Разрушение. Като спирила, но може да взривява градове! Използвала си Епичен… за да създадеш бомба.

— Експериментирах с това — продължи проекцията на Регалия с кръстосани ръце. — Понякога Ангелът на Апокалипсиса е… неразумен, за да се работи с него, и аз се нуждаех от свои собствени методи за прехвърляне на сили.

На екрана Проф достигна устройството. Докосна го и после объркано се дръпна. Едва можех да различа Вал и Ексел край него в стаята, вдигнали ръце срещу светлината.

— Моля те — казах аз и се обърнах към Регалия. Тръгнах към нея с меча. — Не го наранявай. Та той е бил твой приятел, Абигейл.

— Ти продължаваш да намекваш, че искам да убия Джонатан — отвърна тя. — Какво ужасно допускане.

Истинската Регалия натисна някакво копче на облегалката си.

На телевизионния екран бомбата експлодира. Изригна като разтварящо се цвете — вълна от разрушителна енергия, тъй мощна, че щеше изцяло да унищожи Вавилар. Гледах я как разцъфтява и се разпростира навън. А после спря.

Проф стоеше, вдигнал ръце като човек, хванал някакво грамадно животно — силует на фона на червената светлина. В центъра на стаята се появи слънце и той го задържа.

Удържаше го с такова напрежение на тялото, та ми се стори, че мога да го усетя как се напъва и се мъчи да удържи всичко вътре, да не допусне и частичка да избяга.

Такава сила. Явно бомбата се е зареждала доста време. Регалия е можела да дръпне спусъка и да изпари Вавилар преди седмици.

Проф изръмжа — първичен, ужасѐн вик — но удържа напора на енергията. И тогава създаде нещо огромно — щит от трептящо синьо, който раздра покрива на стаята им с лекота и образува стълб от огън в небето. Той пусна енергията и я пренасочи безобидно във въздуха. С нарастващ ужас аз разбрах, че това няма да бъде достатъчно. О, той може и да беше спасил града, но все пак нямаше да бъде достатъчно. Развалата растеше заедно с количеството изразходвана енергия. Дори и да бях прав и той да умееше да я контролира в малки количества, никога нямаше да може да се оправи с толкова много наведнъж.

Проф използваше силите си, както никога не го бях виждал — на нивото на Стоманеното сърце, когато превърна Нюкаго в метал. Това беше проява на нечовешко усилие, доказателство, че се е появил герой. Беше и присъда. Преди той бе на ръба. А сега…

— Твърде много — прошепнах аз. — Прекалено много. Проф…

— Не примамих Джонатан тук, за да го убия, дете — прошепна Регалия иззад мен. — Направих го, понеже ми трябва наследник.

50.

— Какво направи? — изкрещях аз на Регалия. Обърнах се и изтичах до леглото, без да обръщам внимание на проекцията. Хванах с една ръка възрастната жена за предницата на роклята и я дръпнах към себе си. — Какво направи?

Тя вдиша и после за пръв път заговори със собствения си глас — стържещ и немощен:

— Направих го силен.

Отново погледнах екрана. Проф разпръсна останките от енергията и падна на колене. Стаята притъмня и разбрах, че филтърът все още е включен. Захвърлих меча, заиграх се с копчетата до кревата на Регалия и опитах да върна светлината в монитора, за да виждам какво става.

Екранът отново стана нормален. Проф коленичеше в стаята с гръб към нас. Пред него подът завършваше със съвършена окръжност, изпарена при освобождаването на енергията. Откъм гърба му до него отиде разтреперана фигура. Вал. Тя се пресегна към него и колебливо положи ръка на рамото му.

Той вдигна разтворена настрана длан, без да гледа. Силово поле обкръжи Вал. Проф сви дланта си в юмрук. Силовото поле се сви до размера на баскетболна топка, а Вал продължаваше да е вътре. За едно мигновение тя бе убита и свърши.

— Не! — извиках аз и побягнах назад при ужасната гледка. — Не, Проф…

— Той бързо ще избие Възмездителите — кротко и почти със съжаление обясни отражението на Регалия. — Обикновено първият ход на един Висш Епичен е да ликвидира хората, които го познават най-добре. Те най-вероятно ще могат да открият слабостта му.

Ужасено поклатих глава. Не можеше… искам да кажа… Проф протегна ръка. Чух как Ексел вика. Гласът му секна посред изречението.

Не…

Проф стана, обърна се и най-накрая можах да видя лицето му — изкривено, засенчено, белязано от омраза и гняв, стиснати зъби, стегната челюст.

Повече не познавах този човек.

Мизи. Тиа. Трябваше да направя нещо! Аз…

Регалия кашляше. Успя да го направи тържествуващо. Аз изръмжах, взех меча и го издигнах над нея.

— Чудовище!

— То… идваше… — произнесе тя между изкашлянията. — Най-накрая… той щеше… да го… освободи.

— Не!

Ръцете ми трепереха. Извиках и после стоварих меча.

И убих втория си Висш Епичен за деня.

Отстъпих с олюляване от леглото; по белите чаршафи рукна кръв и малко от нея изцапа ръцете ми. На екрана Проф летаргично подмина останките на Вал. После спря. Част от стената в стаята при него се бе отворила и показваше редица монитори като тук.

Единият показваше карта на Вавилар с кръгче върху нея. Място в Ню Джърси — тази къща? Изглеждаше вероятно, понеже другият екран пред него премигна, а после показа стаята, в която се намирах аз. Регалия мъртва в кревата си. Аз стоя с окървавени ръце, завит с парче плат около кръста.

Погледнах в ъгъла на стаята и за пръв път видях видеокамера там. Регалия беше нагласила всичко, за да може да се изправи срещу него след това, което е извършил. Изглежда… изглежда е искала той да дойде при нея.

Проф ме погледна от екрана.

— Проф… — изрекох аз и гласът ми прозвуча при него, в другия край на града. — Моля те…

Проф се извърна от монитора и излезе от стаята. В същия миг разбрах. Не биваше да се тревожа за това как да защитавам Тиа или Мизи. Нито една от тях не бе убивала Висш Епичен.

Аз бях.

Следователно той идваше за мен.

51.

— Зора? — започнах аз и разтърсих задрямалата фигура в другия креват.

Той не помръдна. Кома. Точно.

— От още малко помощ не бих се отказал — заговорих го аз, но — разбира се — не получих отговор.

Искри! Проф идваше. Изхвърчах като луд от стаята покрай лекарката, която безмълвно стана от стола си до вратата и се втурна навътре, вероятно за да си събере нещата и да се измъкне бързо.

Умно.

Проф… уби Вал и Ексел без да се замисля. Същото щеше да направи и с мен. Забързах се през сградата и търсех изхода към улицата. Какъв беше ниският, тътнещ звук, който дочух в далечината?

Ще напусна сградата и ще намеря скривалище. Но… можех ли наистина да се скрия от Джонатан Федрус? Нямах нито ресурси, нито връзки. Ако се скриех, той щеше да ме намери. Избягах ли, щях да прекарам остатъка от живота си — вероятно кратък живот — в бягство.

Щом дойде тук, можеше съвсем спокойно да убие Зора и по този начин да унищожи Вавилар. Вече няма да има храна. Нито светлина. Спрях се задъхан във всекидневната. Бягството не решаваше нищо.

Най-накрая трябваше да се изправя срещу Проф.

Щях да го направя сега.

И тъй, въпреки опяванията на всички инстинкти да се крия, аз се обърнах и взех да търся път към покрива. Мястото представляваше крайградски дом, удивително добре поддържан. Какво е станало със семейството на Зора? Бяха ли някъде навън, разтревожени за спящия си син?

Най-накрая намерих стълбите и се изкачих до третия етаж. Оттам през някакъв прозорец се озовах на покрива.

За разлика от повечето къщи във Вавилар, тази беше с остър покрив и аз внимателно се изкатерих до върха. Слънцето, все още неизгряло, бе докарало червенина на хоризонта. На тази светлина видях източника на дочутия по-рано тътен — водата се оттегляше от Вавилар.

Отстъпваше като внезапен прилив и оголи покритите с ракообразни небостъргачи. Искри. Основите трябва да са невероятно отслабени заради твърде дългото стоене под водата. Водата можеше да разруши града и да убие всички, за чието спасение се бе пожертвал Проф. Моето небрежно замахване с меча можеше да струва хиляди животи.

Е, засега никакви сгради не рухваха, а и аз не можех да направя нищо за тях, ако това станеше.

Тъй че приседнах.

Присядането в последния тъмен момент на нощта ми даде известен поглед върху нещата. Замислих се за своята роля във всичко и дали не съм подтиквал твърде много Проф да стане герой. Каква част от това беше моя грешка? Имаше ли значение?

Регалия вероятно би успяла с всичко, ако не бях досаждал на Проф. Най-притеснителното в цялата работа бе, че го е постигнала, играейки върху вродената почтеност на Проф. Сигурен бях в едно нещо. Каквото и да е станало с Проф, то не беше негова вина. По същия начин не би имал вина човек, дрогиран до безпаметство като жестока шега, ако вземе хората около себе си за демони и започне да ги избива. Регалия беше убила Ексел и Вал, а не Проф. Разбира се, може би и тя не можеше да бъде обвинявана. И тя беше в хватката на силата.

Ако не тя, то кой тогава? Отвърнах поглед от хоризонта към сияещата червена точка. Висеше на небето срещуположно на слънцето.

— Ти стоиш зад това — прошепнах аз на Злочестие. — Кой си ти в действителност?

Злочестие не отговори, докато то — или той? — потъваше зад хоризонта. Обърнах се отново към Вавилар. В крайна сметка можеше и да не съм виновен за станалото с Проф, но това не значеше, че съм невинен. От идването си във Вавилар минавах от криза в криза и рядко следвах плана.

Безразсъден героизъм. Проф имаше право.

Какво правя сега?, попитах се аз. Проф, истинският Проф би настоял да изляза с план.

Нищо не ме осени. Разбира се, не сега беше времето за планиране. Времето за планиране бе преди всичко да тръгне наопаки, преди наставникът ти да бъде предаден и развален, преди любимото ти момиче да бъде застреляно. Преди приятелите ти да са умрели.

В далечината се появи нещо и се понесе над водите; аз поизправих гръб, за да виждам по-добре. Малък диск — схванах, че е силово поле — със застанала върху него фигура в черно. Ставаше по-голям с придвижването си по въздуха.

Значи Проф може да използва полетата, за да лети. Неговият набор от сили беше смайващ. Изправих се, запазих равновесие на върха на покрива и стиснах верижката от Ейбрахам; тя се поклащаше в юмрука ми.

Когато слънцето най-после се показа над хоризонта и ме окъпа в светлина, то блесна ярко. Въобразявах ли си, или светлината бе по-силна от нормалното?

Проф се приближи на летящия си диск; зад него се вееше лабораторната му престилка. Кацна от другата страна на островърхия покрив, срещу мен, и ме загледа с особен интерес. Отново бях поразен колко различен изглежда. Този човек беше студен. Същият, но с неправилните чувства.

— Не бива да правиш това, Проф — казах му аз. Той се усмихна и вдигна ръка. Светлината на слънцето заля нашия покрив.

— Вярвам в героите! — викнах аз и вдигнах медальона. — Вярвам, че ще дойдат, както вярваше баща ми. Няма да свърши така! Проф, вярвам. В теб.

Около мен се появи кълбо от силово поле, разби керемидите под краката ми и ме затвори отвсякъде. Точно като кълбото, убило Вал.

— Вярвам — прошепнах аз.

Проф затвори ръката си.

Сферата се сви… но внезапно, въпреки че бях в нея преди миг, вече не бях там. Можех да я видя пред себе си, свила се до големината на баскетболна топка.

Какво?

Проф се намръщи. Слънчевата светлина ставаше все по-ярка, по-ярка и…

И между мен и Проф избухна фигура от чисто бяла светлина. Тя блесна като слънцето — женска фигура, сияйна и мощна; златната ѝ коса беше развяна назад и светеше като слънчевата корона.

Меган беше дошла.

Проф извика друго силово поле около мен. Фигурата от светлина протегна ръка към него и внезапно кълбото се оказа около самия Проф. Меган променяше реалността и превръщаше възможностите в действителност.

Този път Проф изглеждаше още по-изненадан. Той отпрати кълбото и призова друго около фигурата от светлина, но щом започна да се свива, то отново мигом се озова около него, затвори го и заплашваше да го смаже.

Той го премахна и аз видях в очите му нещо, което не бях виждал преди. Страх.

Всички те се страхуват, помислих си аз. Дълбоко в себе си. Нютън бягаше от мен. Стоманеното сърце убиваше всеки, който би могъл да знае нещо за него. Движи ги страхът.

Това не беше познатият ми Проф, а беше Висшият Епичен Федрус. Изправен срещу човек, който манипулира силите му по неразбираем за него начин, той се ужаси. Препъна се и отстъпи с ококорени очи.

За един кратък миг бяхме някъде другаде.

Аз и сияещата фигура. Една сграда по-нагоре, в стая с прозорец, от който можех да видя Проф на покрива. Самичък.

Ярката фигура до мен въздъхна, после блясъкът ѝ изчезна и тя се превърна в Меган, съвършено гола. Падна, а аз успях да я хвана. От другата страна на прозореца, върху съседната сграда Проф изруга, скочи на диска си и изчезна. Искри. Как щях да се оправям с него?

Отговорът беше в ръцете ми. Погледнах Меган — съвършеното лице и красивите устни. Прав съм бил да вярвам в Епичните. Просто бях избрал не когото трябва.

Очите ѝ се отвориха и тя ме видя.

— Не ми иде да те убия — прошепна тя.

— По-прекрасни думи не съм чувал — отвърнах аз.

Тя ме погледна, после простена и отново затвори очи.

— О, по дяволите. Тайната е в силата на любовта. Ще ми призлее.

— Всъщност смятам, че е нещо друго — възразих аз.

Тя ме погледна. Изведнъж схванах, че е много, много гола, а и аз бях почти съвсем гол. Меган проследи погледа ми и сви рамене. Изчервих се, оставих я и отидох да ѝ намеря някакви дрехи. Както си стоях обаче, върху нея се появиха дрехи — стандартните джинси и риза, сенки на облекло от друго измерение. Стори ми се, че засега върши работа.

— Каква е тайната тогава? — попита тя, седна и прокара ръка през косата си. — При всяко предишно превъплъщаване съм била зла при първото си завръщане. Не можех да си спомням за себе си, бях буйна и разрушителна. Този път… нищо не изпитвам. Какво се е променило?

Погледнах я в очите.

— Сградата гореше ли вече, когато ти влезе в нея?

Меган присви устни.

— Да — призна тя. — Беше глупаво. Няма нужда да ми го казваш. Знам, че вероятно не си бил там — не и в действителност. Помислих си обаче — може би си там, а не можех да рискувам ти да…

И тя видимо потрепери.

— Колко се страхуваше от огъня?

— Повече, отколкото би могъл да си представиш — прошепна тя.

Аз се усмихнах.

— Това — заключих аз и отново я взех в ръцете си — е тайната.