Зарево

8.

Хартията шумолеше в ръцете ми, докато набирахме скорост по магистралата. Бяхме попаднали на сравнително непокътнат участък асфалт, макар от време на време да подскачахме по някое неравно място на пътя. Не си бях представял, че подобно шосе може да западне толкова бързо. От изгрева на Злочестие бяха минали по-малко от тринадесет години, ала магистралата вече беше накъсана от дупки и растения, които се подаваха от цепнатините като пръсти на зомби от гроб.

Много от градовете, край които минахме, бяха запуснати, с натрошени прозорци и рушащи се сгради. Зърнах някои, които бяха в по-добро състояние, осветени от далечни огньове, но те приличаха по-скоро на малки бункери — обградени със стени и с ниви отвъд тях, феодалните владения на един или друг Епичен.

Пътувахме нощем и макар от време на време да виждах огън, не зърнах и един проблясък на електрическа светлина. Нюкаго наистина беше аномалия. Не само елегантният му силует беше съхранен от стоманата, но и управлението на Стоманеното сърце поддържаше основните услуги.

Проф шофираше с очила, а фаровете на джипа бяха заменени с ултравиолетови светлини, невидими без подходящото оборудване. Седях на задната седалка и времето ми минаваше в четене на бележките и есетата, които Тиа ми даде. Държах листовете на скута си в малка кутия. Вътре имаше фенерче и така светлината оставаше почти скрита. Колата забави, после взе да подскача нагоре-надолу, докато Проф внимателно маневрираше по един тежък участък неравен асфалт. Край пътя лежаха коли като обвивки на грамадни бръмбари; първо горивото им беше източено, после бяха изкормени за резервни части. За щастие, нашият джип беше конвертиран и се движеше с една от батериите на Едмънд.

Докато минавахме бавно през трошляка, чух нещо в нощта, нещо като изпукването на съчка. Задната седалка на джипа не беше голяма, но нямаше и покрив, затова лесно успях да оставя кутията настрани и да наглася новата си пушка. Вдигнах я на рамо и натиснах копчето, което разгъна автоматичния мерник. Бях принуден да призная, че работи много добре — сам мина на нощно виждане и ми позволи да се насоча към източника на шума.

В холографския мерник видях, че няколко дрипави мародери клечат в мрака зад една от повредените коли. Приличаха на диваци с дългите си бради и нескопосно изкърпените дрехи. Наблюдавах ги със свален предпазител и търсех оръжия, когато се показа още една глава. Момиченце, може би петгодишно. Един от мъжете я накара да мълчи и да се сниши, после продължи да гледа джипа ни, докато прекосихме неравния участък, набрахме скорост и те останаха назад.

Свалих пушката.

— Навън наистина е зле.

— Винаги, щом някой град почне да се обединява — обади се Тиа от предната седалка, — някой Епичен решава или да управлява това място, или да го унищожи.

— По-зле е — тихо додаде Проф, — когато някой от местните развие сили.

Новите Епични бяха рядкост, но се срещаха. В град като Нюкаго имахме по някой нов може би на четири или пет години. Но новите Епични бяха опасни — Епичен, който за пръв път проявяваше сили, почти винаги леко полудяваше в началото и използваше способностите си за дивашко разрушение. Стоманеното сърце бързо улавяше подобни личности и ги подчиняваше. Навън нямаше кой да спре първоначалното им буйство.

Тревожно се върнах на мястото си, ала в крайна сметка пак зачетох. Беше третата нощ от пътуването ми. По изгрев, след първата нощ, Проф ни откара в едно тайно скривалище. Явно Възмездителите разполагаха с множество такива по протежение на основните пътища. Обикновено скривалищата представляваха пещери, изсечени в скалите с тензорите и обезопасени със скрити врати.

Не бях притискал Проф твърде много по въпроса за тензорите. Дори и с мен той говореше за тях като че са някаква технология, а не просто секретно прикритие за неговите сили. Позволяваше единствено на Възмездителите от неговия личен отряд да ги ползват, което беше разумно. Повечето сили на Епичните имаха определен обсег. Доколкото бях успял да преценя, човек трябваше да е на десетина километра от Проф, за да могат дарените от него тензори или енергийни щитове да действат. А още по-объркващо беше, че Възмездителите наистина притежаваха технология, която имитираше някои сили на Епичните. Например гаусовото оръдие, което ползвах в сражението срещу Стоманеното сърце, и дозерът — устройството, което Възмездителите ползваха, за да проверят дали някой е Епичен, или не. Подозрението ми беше, че и те също тайно са от силите на Проф, но той ме увери, че не са. Възможно беше да убият някой Епичен, после да ползват нещо от неговото ДНК и инженерно да разработят машини, които наподобяват неговите сили. Тъкмо това правеше измамата на Проф толкова убедителна. Защо да предполагаш, че водачът ти е Епичен, при положение че има отлично технологично обяснение на нещата, които отрядът е способен да прави?

Прелистих до края на защипаните с кламери бележки, които Тиа ми беше дала. Там намерих профила на Електричната, събран от нас скоро след идването ѝ в Нюкаго. Емилин Баск, пишеше там. Бивша служителка на рецепцията в хотел. Почитателка на азиатските криминални филми. Сдобила се е с Епични сили две години след изгрева на Злочестие. Прегледах историята ѝ. Беше прекарала малко време в Детройт, Мадисън и Литъл Блекстоун и се беше съюзила със Статичния и неговата банда Епични за няколко години, после беше изчезнала за кратко, преди да се появи в Нюкаго, за да ни избие до крак. Това беше интересно, но аз търсех друго. Исках да знам историята ѝ отпреди да стане Епична и по-точно — що за човек е била преди да стане една от тях. Създавала ли е проблеми като Стоманеното сърце?

По този въпрос разполагах само с няколко пасажа. Била е отгледана от леля си, след като майка ѝ се е самоубила, но досието не казваше нищо за характера ѝ. Накрая имаше бележка. Явно травмата на майката има връзка с бабата и дядото. Приведох се напред, а джипът малко ускори.

— Тиа?

— Хмм? — отвърна тя и вдигна поглед от таблета, който, също като мен, криеше в кутия, за да заслони светлината.

— Какво означава това — споменава се, че травмата на майката на Електричната била някак свързана с бабата и дядото?

— Не е сигурно — каза Тиа. — Това, което ти дадох, е част от по-голямо досие, съставено от Джори; той ни прати само важните сведения.

Моите досиета нямаха кой знае какво за Електричната. Пак погледнах същия параграф под светлината в кутията от обувки.

— Имаш ли нещо против да му поискаш и останалата информация?

— Какво в мъртвите Епични те привлича толкова? — попита Тиа.

Проф не отделяше поглед от пътя, ала сякаш застана нащрек.

— Помниш ли Митоза? — попитах аз. — Епичният, който опита да превземе Нюкаго преди няколко месеца?

— Разбира се.

— Неговата слабост беше рок музиката. В частност собствената му музика. — Митоза беше дребна рок звезда преди да се сдобие със сили на Епичен.

— И?

— И… това е голямо съвпадение, нали? Че собствената му музика може да неутрализира силите му? Тиа, ами ако има модел в слабостите? Модел, който още не сме разгадали?

— Някой щеше да го забележи — намеси се Проф.

— Наистина ли? — попитах аз. — В началото никой дори не знаеше за слабостите. Епичните не се бяха разбързали да кажат на хората за тях. Пък и навсякъде беше хаос.

— За разлика от сега? — попита Тиа.

— Сега… хаосът е институционализиран — отговорих аз. — Гледай, преди колко време почнаха да действат Възмездителите? Преди колко време лористите почнаха да събират сведения за слабостите? Едва преди няколко години, нали така? А дотогава просто се знаеше, че слабостите на Епичните са причудливи и случайни. Но ако не са?

Тиа написа нещо на таблета.

— Май си струва да се провери. Ще ти набавя повече сведения за миналото на Електричната.

Кимнах и се взрях между Тиа и Проф, по протежение на пътя в източна посока. Не виждах много в мрака, обаче някаква мъгла на хоризонта ме изненада. Светлина ли беше?

— Зазорява ли се вече? — попитах аз и погледнах мобилния си.

— Не — отвърна Проф. — Това е градът.

Възроденият Вавилон.

— Толкова скоро?

— Дейвид, пътуваме повече от два дни — каза Тиа.

— Аха, обаче Вавилар е на другия край на страната! Предположих… знам ли. Че ще пътуваме поне седмица. Или две.

Проф изсумтя.

— Когато пътищата бяха наред, можеше лесно да вземеш това разстояние и за ден.

Настаних се обратно на мястото си и се хванах заради друсането, когато Проф ускори. Явно искаше да стигне града доста преди изгрев. Все по-често минавахме през предградия, ала и сега всичко беше просто толкова… празно. Бях си представял сгради навсякъде, може би тук-там някоя ферма, притисната между тях. Истината беше, че вън от Нюкаго пейзажът просто беше пълен с… ами с голямо нищо.

Светът беше едновременно по-голям и по-малък, отколкото си бях представял.

— Проф, откъде познаваш Регалия? — изтърсих.

Тиа ме изгледа гневно. Проф продължи да шофира.

— Какво си спомняш за Регалия, Дейвид? — попита Тиа, навярно за да прекъсне мълчанието. — От твоите записки.

— Проверявах я — отговорих аз. Започвах да се вълнувам. — Тя е една от най-могъщите Епични тук, при това е сред най-загадъчните. Манипулиране на водите, проектиране на образи на разстояние, намеци най-малкото за още една водеща сила.

Тиа изсумтя.

— Какво? — попитах я аз.

— Тонът ти. Звучиш като почитател, който говори за любимия си филм.

Изчервих се.

— Мислех, че мразиш Епичните — продължи тя.

— Мразя ги. — Добре де, нали разбирате, ако не се смята Епичната, в която май се влюбих. И Проф. Може би и Едмънд. — Сложно е. Мразех Стоманеното сърце. Наистина го мразех; предполагам, че по тази причина мразех всички Епични. Но и животът ми премина в това да ги проучвам, да се осведомявам за тях…

— Не можеш да се задълбочиш в нещо — тихо се намеси Проф, — без да започнеш да го уважаваш.

— Аха — съгласих се аз.

Като малък бях омагьосан от акулите. Бях прочел всяка книга за акули, която можах да намеря, включително най-мрачните разкази за свързани с акули смъртни случаи. Обичах да чета за акули, тъкмо защото бяха толкова опасни, толкова смъртоносни, толкова странни. Епичните бяха същите, само че много повече. Създания като Регалия — загадъчни, динамични, могъщи — бяха пленителни.

— Не отговори на въпроса ми от къде познаваш Регалия — отбелязах аз.

— Не отговорих — рече Проф.

Знаех, че не бива да настоявам. Скоро достигнахме руините на по-голям град, ала явно още не бяхме във Вавилар. Поне не бяхме стигнали до мъгливата светлина. Това място беше тъмно като катран, нямаше огньове, да не говорим за електричество. Онова, което бях забелязал по-рано, беше някъде отвъд него — и дори не бяха „светлини“. По-скоро смътно сияние във въздуха, сякаш породено от множество осветени райони, обаче не можех да различа отделни светлини. Все още бяхме доста далеч, а и сградите запречваха изгледа.

Извадих пушката и огледах пейзажа през мерника за нощно виждане. Тук почти всичко беше покрито с ръжда и се рушеше, макар че градът беше по-голям от онези, край които минахме. И по някаква причина ми се виждаше не както трябва.

Толкова сив, толкова западнал. Толкова… фалшив?

Защото изглежда като на кино, осъзнах аз, припомняйки си филмите, които бях гледал с другите деца във Фабриката. Всички живеехме в Нюкаго, град от чиста стомана. Избелели надписи, тухлени стени, дървени стълбове — всичко това беше от един друг свят. Досега ги бях виждал единствено във филмите.

И това се смяташе за нормално в останалия свят. Колко странно.

Пътувахме доста дълго през този мъртъв град, все още по магистралата, обаче по-бавно. Предположих, че Проф не иска да вдига никакъв шум. Най-сетне той отби и тръгна през самия тъмен град.

— Това Вавилар ли е? — тихо попитах аз.

— Не — отговори Проф. — Това е… Това беше Ню Джърси. По-точно, Форт Лий.

Открих, че съм нервен. Сред тези разбити черупки на сгради можеше да ни наблюдава какво ли не. Мястото беше изоставено, огромен гроб на времето отпреди изгрева на Злочестие.

— Толкова е празно — прошепнах аз, а Проф подкара по някаква улица.

— Много хора загинаха, сражавайки се с Епичните — прошепна Тиа в отговор. — И още повече загинаха, когато Епичните почнаха да отвръщат сериозно. А най-много загинаха в хаоса след това, когато цивилизацията просто се… предаде.

— Мнозина избягват градовете — каза Проф. — В градовете трудно се отглежда каквото и да е, при това привличат мародерите от най-лошия вид. Но мястото не е толкова пусто, колкото ти мислиш. — Проф сви зад един ъгъл. Не ми убягна, че Тиа държи пистолет в скута си, макар никога досега да не я бях виждал да стреля. — Пък и почти всички в този район — додаде Проф — вече са отишли на острова.

— Животът там е по-добър ли? — попитах аз.

— Зависи. — Проф спря джипа по средата на една тъмна улица и се обърна към мен. — Доколко имаш вяра на Епичните?

Натоварен въпрос, като имаме предвид кой го зададе. Проф слезе от джипа и обувките му задраскаха върху асфалта. Тиа слезе от другата страна и двамата се отправиха към някаква надвиснала постройка.

— Какво е това? — попитах ги аз и се изправих отзад в джипа. — Къде е пътят за Вавилар?

— Не може да се иде с кола във Вавилар — отговори Проф и спря пред вратата на сградата.

— Прекалено забележимо ли е? — попитах аз, скочих на земята и се присъединих към тях.

— Е, има и такъв момент — отговори Проф. — Но причината е преди всичко, че в града няма никакви улици. Хайде. Време е да се запознаеш с твоя нов отряд.

Той отвори вратата.

9.

Последвах Проф и Тиа в сградата. Приличаше на стар автосервиз с големи плъзгащи се врати отпред. И миришеше… твърде чисто. Не на застояло като в забравените помещения из подземните улици в Нюкаго. Но беше тъмно като в рог, беше и страшно. Не можех да видя кой знае какво, освен няколко големи тъмни силуета, които може и да са били коли.

Усетих как космите на тила ми настръхват и свалих пушката от рамо. Ами ако това се окажеше някакъв капан? Подготвил ли се беше Проф? Аз…

Внезапно плисна светлина от лампи. Заслепи ме, аз изругах, отскочих настрани и ударих гърба си в нещо грамадно. Вдигнах пушката.

— Опаа! — обади се женски глас. — Ох, съжалявам, съжалявам, съжалявам! Прекалено ярко.

Някъде близо до мен Проф изсумтя. Опрял здраво приклада в рамото си, запримигвах, докато успях да видя, че се намираме в някаква работилница. Бяхме заобиколени от отрупани с инструменти работни плотове и няколко полуразглобени коли, включително джип, досущ като нашия.

Зад мен вратата се затвори с щракване и аз насочих пушката натам. Вратата беше затворила една висока, тридесетинагодишна латиноамериканка. Жената имаше ъгловати черти и тъмни коси с един боядисан в пурпурно кичур отпред. Носеше червена блуза, блейзър и черна вратовръзка.

— Мизи — сопна се тя, — целта на загасването на светлините, докато те влязат, беше да не известяваме целия квартал, че в тази сграда има електричество. Няма как да се получи, ако отново палиш лампите, когато вратите все още са широко отворени.

— Съжалявам! — викна гласът от по-рано и отекна в просторното помещение.

Латиноамериканката ме изгледа гневно.

— Момче, свали тази пушка, преди да си наранил някого.

Мина край мен и небрежно отдаде чест на Проф.

Той протегна ръка.

— Вал.

— Джон — откликна тя и стисна ръката му. — Бях изненадана от съобщението ти. Не очаквах да се върнеш толкова скоро.

— Като имаме предвид какво се случи, прецених, че може би ще направиш нещо прибързано — отговори Проф.

— Тук сте, за да ме спрете ли, сър? — попита студено Вал.

— Искри, не — възрази Проф. — Тук съм, за да помогна.

Лицето на Вал поомекна и на устните ѝ се появи намек за усмивка. Тя кимна към мен.

— Това Убиецът на Стоманеното сърце ли е?

— Да — отговори Проф, а аз най-сетне излязох от укритието си.

— Отлични рефлекси — рече Вал и ме огледа от глава до пети. — Отвратителен вкус за дрехи. Мизи, къде си, по дяволите?

— Извинявай! — долетя отново онзи глас, последван от дрънчене. — Идвам!

Застанах до Тиа и видях как млада чернокожа жена слиза от пасарелката горе, преметнала през рамо снайперска пушка. Слезе и дотича до нас с пружинираща стъпка. Беше облечена в джинси и късо яке, под което имаше тясна бяла блуза. Косите ѝ бяха сплетени на редички плитчици на темето и избухваха в пухкав облак на тила.

Тиа и Проф погледнаха Вал; Тиа въпросително вдигна вежди.

— Мизи е доста способна — обясни Вал. — Само е малко…

Както се беше завтекла към нас, Мизи опита да се мушне под предницата на полусглобен джип, вдигнат нависоко. Пушката на рамото ѝ обаче стърчеше твърде много, та издрънча в предницата на джипа и я задържа. Мизи зяпна и стисна джипа, все едно го държеше да не падне, нищо че той не помръдна. После го потупа извинително.

Беше може би на седемнадесет години, със сладко обло лице и кожа с цвят на капучино. Усмихва се твърде широко за бегълка, рекох си, щом тя дотича и отдаде чест на Проф. Къде е живяла, та жизнерадостният ѝ нрав не е смазан, чудех се аз.

— Къде е Ексел? — попита Тиа.

— Наглежда лодката — отговори Вал.

Проф кимна, после посочи Вал.

— Дейвид, запознай се с Валънтайн, водач на тукашната клетка на Възмездителите. Тя и хората ѝ живеят във Възродения Вавилон през последните две години и правят рекогносцировка на Регалия. Подчиняваш се на нейните заповеди, все едно са мои. Разбираш ли?

— Ясно. Вал, ти примамка ли си?

Лицето ѝ помръкна.

— Операции — отговори тя, без да подсказва защо въпросът ми я притесни. — Но ако Тиа ще влезе в отряда…

— Влизам — вметна Тиа.

— Тогава сигурно тя ще се занимава с операциите. И без друго предпочитам да съм навън. Но не съм стрелец. Работата ми са тежките оръжия и превозът.

Проф кимна и посочи Мизи.

— А това е Мисури Уилямс, предполагам?

— Много е вълнуващо да се запозная с Вас, сър! — каза Мизи. Виждаше ми се от типа хора, които се вълнуват кажи-речи от всичко. — Аз съм новият снайперист в отряда. Преди това се занимавах с поправките и екипировката. Имам опит и в разрушаването. Обучавам се за примамка, сър!

— Много ясно, че се обучаваш — намеси се Вал. — Бива я с пушката, Проф. Сам в известен смисъл я беше взел под крилото си…

Сигурно това е човекът, когото са загубили наскоро, прецених аз по скованото изражение на Проф и тъжния поглед на Тиа. Сам. Предположих, че той е бил тяхната примамка, онзи, който се е излагал на най-голяма опасност — да влиза в контакт с Епичните и да ги подвежда да влязат в капан. В нашия отряд аз вършех тази работа. Преди да си иде, Меган правеше това. Не познавах Сам, но беше трудно да не изпитам прилив на симпатия към загиналия. Беше умрял в бой. Но Меган не беше отговорна, каквото и да твърдеше Проф.

— Радвам се, че си с нас, Мизи — рече Проф с равен глас. Усетих в тона му здравословен скептицизъм, но това беше, само защото го познавах твърде добре. — Иди да прибереш джипа ни в гаража. Дейвид, иди с нея и се оглеждай за всеки случай.

Погледнах го въпросително. Той отвърна с хладен поглед. Да, говореха очите му. Отървавам се от теб за няколко минути. Свиквай.

Въздъхнах, ала последвах Мизи през страничната врата, като пътем угасих светлините. Другите останаха в мрак, за да мине отварянето и затварянето на вратата по-незабележимо. Извадих новата си пушка, нагласих мерника за нощно виждане и се отправих с Мизи към джипа. Зад нас една от вратите на гаража се отвори почти безшумно. На бледата светлина на звездите видях вътре Проф, Тиа и Вал, които разговаряха приглушено.

— Искри — тихо продума Мизи. — Той е страховит.

— Кой? — попитах аз. — Проф ли?

— Аааха — отвърна тя, когато стигна до джипа. — Леле. Самият Федрус. Не се държах прекалено глупаво, пали?

— Ъъ. Не? — Не и по-глупаво, отколкото се държах аз самият няколко пъти след първата среща с Джон. Разбирах колко страховит може да бъде той.

— Хубаво. — Тя се втренчи в Проф в тъмнината и се намръщи. После се обърна към мен и подаде ръка. — Аз съм Мизи.

— Току-що ни запознаха.

— Знам, обаче аз нямах възможността да се представя. Ти си Дейвид Чарлстън. Който уби Стоманеното сърце.

— Аз съм — отвърнах и неохотно поех ръката ѝ. Момичето си беше малко странно.

Тя стисна ръката ми и се приближи към мен.

— Ти — тихо рече тя — си изумителен. Искри. Двама герои за един ден. Ще трябва да запиша това в моя дневник.

Метна се в джипа и запали. Огледах района през мерника на пушката, за да проверя дали някой не ни е забелязал. Нищо не видях, затова се оттеглих в гаража след джипа. Опитвах се да не обръщам много внимание на факта, че Проф беше помолил нея, а не мен, да прибере колата. Напълно бях способен да паркирам един джип, без да го блъсна. Искри, та аз вече не се блъсках даже на завоите. В повечето случаи.

Мизи смъкна гаражната врата и заключи. Проф, Тиа и Вал завършиха потайния си разговор и Вал ни изведе през задната част на сервиза в един тунел под улиците. Очаквах да вървим дълго, но не стана така — само след няколко минути Вал отново ни поведе нагоре и излязохме на открито през един капак.

Навън водата се плискаше в кея, а широката река водеше вън от града, в тъмен залив. Далеч отвъд грееха разноцветни светлини. Бяха стотици и стотици. Преди да пристигнем разгледах географски карти и можех да предположа къде се намираме. Това беше реката Хъдсън, а оттатък се намираше Манхатън — Възродения Вавилон. Явно разполагаха с електричество и то беше източникът на онази далечна светла мъгла, която бях видял по-рано. А защо бяха толкова пъстроцветни? Някаква особена отсенка? Присвих очи в опит да доловя детайлите, но виждах светлините само като струпвания блестящи точки. Последвах отряда по пристана и скоро водата привлече вниманието ми. Макар да живеех в Нюкаго, всъщност никога не се бях доближавал до голям воден басейн. Стоманеното сърце беше превърнал достатъчно много от езерото Мичиган в стомана, та никога да не се бях озовавал на брега. Нещо в тези мрачни дълбини ме изпълваше с особена тревожност.

В края на кея пред нас примигна фенер и освети средна по размери моторница. Отзад седеше грамаден мъжага, облечен поне с пет червени бархетни ризи. Брадат и къдрокос, той ни помаха с усмивка. Искри, колко едър беше. Сякаш някой дървосекач беше погълнал колегата си и така се беше образувал наистина дебел дървосекач. Изправи се в лодката, а Вал скочи на борда. Мъжът се здрависа с Проф и Тиа, после ми се усмихна.

— Ексел — представи се той тихо. Направи пауза между съгласните, все едно казваше „Екс Ел“. Питах се какъв ли е постът му в отряда. — Ти ли си Убиецът на Стоманеното сърце?

— Аха — отвърнах аз и стиснах ръката му. Надявах се тъмнината да прикрива смущението ми. Първо Вал, а сега и този човек се обръщаха към мен така. — Но наистина няма нужда да ме наричаш по този начин.

— Чест е за мен — каза ми Ексел и отстъпи.

Очакваха да се кача на лодката. Не би трябвало да е проблем, нали? Осъзнах, че се потя, ала се насилих да стъпя в нестабилното превозно средство. Люлееше се много повече, отколкото би ми се искало — и после се залюля още повече заради качването на Мизи. Наистина ли щяхме да прекосим тази огромна река с нещо толкова малко? Седнах притеснено. Много вода си беше.

— Това ли е всичко, сър? — попита Ексел, щом всички се озовахме на борда.

— Всички са тук — отговори Проф и се настани при носа на лодката. — Да тръгваме.

Вал седна отзад, до малкия външен мотор. Запали го, моторът издаде меко пуфтене и ние се отделихме от пристана в неспокойната черна вода. Стисках здраво релинга и наблюдавах реката. Цялата тази чернота под нас. Кой знаеше какво има отдолу? Вълните не бяха много големи, но истински ни клатеха. Отново се зачудих дали не ни трябва по-голям съд. Примъкнах се по-близо до средата.

— И така — подхвана Вал, докато караше моторницата. — Подготвихте ли новото момче?

— Не — отговори Проф.

— Сега може би е подходящ момент, като имаме предвид… — каза Вал и кимна по посока на светлините в далечината.

Проф се обърна към мен. Силуетът му бе почти скрит в сенките. Вятърът гънеше черната му лабораторна престилка. Не бях преодолял напълно страхопочитанието, което изпитах при първата среща с него. Да, вече бяхме близки, ала от време на време ме поразяваше мисълта, че това е Джонатан Федрус, основателят на Възмездителите. Човек, когото на практика боготворях цял живот.

— Онази, която владее града — обясни ми той, — е хидромант.

Закимах енергично и подхванах:

— Рега…

— Не произнасяй името ѝ — прекъсна ме Проф. — Какво знаеш за нейните сили?

— Добре. Предполага се, че може да праща на разстояние проекция на образа си, затова ако я видиш, може би виждаш просто двойник. Освен това има стандартния набор сили на воден Епичен. Може да повишава и да понижава нивото на водите, да ги контролира с мисълта си и тем подобни.

— Също така може да вижда през всяка водна повърхност — вметна Проф. — И може да чува всичко, изречено в близост до вода. Имаш ли представа какво означава това?

Погледнах водния простор наоколо и отвърнах потръпвайки:

— Да.

— Във всеки момент — обади се до нас Ексел — тя може би ни наблюдава. Трябва да работим с тази мисъл… и този страх.

— Как така още сте живи? — попитах аз. — Щом тя може да вижда толкова надалеч…

— Тя не е всезнаеща — твърдо ми каза Проф. — Може да вижда само едно място в даден момент, а и това не ѝ е особено лесно. Поглежда в една купа с вода, която държи в ръце, и през нея може да види от всяка водна повърхност, която е в досег с въздуха.

— Като вещица — рекох аз. — От приказките.

— Точно така — ухили се Ексел. — Съмнявам се обаче да има казан.

— Както и да е — продължи Проф. — Силите ѝ са обхватни, но това не ѝ помага да гледа и да намира случайни неща. Нещо трябва да привлече вниманието ѝ.

— Затова избягваме да произнасяме името ѝ — додаде Вал откъм кърмата на лодката. — Освен ако не шепнем по мобилните.

Проф потупа слушалката си. Аз включих моя мобилен, с усилването на гласа, и го свързах безжично със слушалката си.

— Ето така — прошепна Проф, но думите му достигнаха до ухото ми достатъчно силно, та да ги чуя.

Кимнах.

— Точно сега — продължи той — ние сме в нейната власт. Носим се през открито море. Ако знаеше, че сме тук, тя можеше да призове пипала от вода и да завлече кораба в дълбините. В този град, както в повечето градове, ние, Възмездителите, можем да съществуваме, защото сме предпазливи, тихи и потайни. Не допускай начинът, по който действахме в Нюкаго, да те направи небрежен тук. Разбрано?

— Аха — отвърнах аз шепнешком като него. Уверен бях, че сензорите в слушалката ми ще уловят гласа ми и ще го предадат. — Добре е, че скоро ще излезем от водата, а?

Проф се обърна към града и се умълча. Подминахме нещо във водата, голямо и високо парче стомана. Замислих се. Какво беше това и защо беше така построено, насред реката? По-нататък се виждаше още едно.

Това е горната част на спускаем мост, осъзнах аз, щом забелязах увисналите във водата жици. Целият мост беше потънал.

Или… водите се бяха надигнали.

— Искри — прошепнах аз. — Никога няма да излезем от водата, нали? Тя е потопила града.

— Да — отговори Проф.

Бях потресен. Чувал бях, че Регалия е вдигнала нивото на водата около Манхатън, но това тук далеч надхвърляше впечатлението, с което бях останал. Този мост навярно някога се беше извисявал на тридесетина или повече метра над реката; сега се намираше под повърхността ѝ и само колоните му се виждаха.

Обърнах се да погледна водата, през която бяхме минали. Сега забелязах лек наклон. Водата се издигаше и ние трябваше да плаваме нагоре по склона, за да стигнем Вавилар, все едно се изкачваме по воден хълм. Колко странно. С приближаването към самия град видях, че наистина целият е потопен. Небостъргачите се издигаха като каменни стражи от водите, а улиците бяха станали плавателни канали.

Докато възприемах тази причудлива гледка, осъзнах нещо още по-странно. Сияйните светлини, които бях видял на идване, не бяха от прозорците на небостъргачите, а от техните стени. Светлината грееше на кръпки, ярки и флуоресцентни, като от сигнална палка. Светеща боя? Така изглеждаше. Стисках страната на моторницата и се мръщех. Не бях очаквал това.

— Откъде вземат електричество? — попитах по линията.

— Не взимат — отговори Вал шепнешком, но я чух съвсем ясно. — В града електричество има само в нашата тайна база.

— Ами светлините! Как работят?

Внезапно страните на нашата лодка почнаха да светят. Сиянието идеше като приглушена светлина, която бавно се усилваше. Синя… боя. Лодката беше боядисана със спрей. Същото беше и по сградите. Спрей… графити. С всичките си разнообразни цветове графитите светеха живо, като цветен мъх.

— Как работят светлините ли? — каза Вал. — Ще ми се да знаех.

Тя забави лодката и мина между две грамадни сгради. Върховете им сияеха и като примижах, успях да различа боядисани със спрей дъски, които обрамчваха ръбовете на покривите. Те грееха ярко в червено, оранжево, зелено.

— Добре дошъл във Възродения Вавилон, Дейвид — рече Проф от носа на лодката. — Най-голямата загадка в света.

10.

Вал угаси мотора и подаде весла на мен, Мизи и Ексел, а едно задържа за себе си. Четиримата се заловихме да гребем. Излязохме измежду двете високи постройки и приближихме редица доста по-ниски сгради, чиито покриви се намираха само на няколко стъпки над водата.

Сигурно навремето бяха малки жилищни сгради, които сега бяха потопени, с изключение на последните етажи. По покривите живееха хора, предимно в палатки — ярки пъстроцветни палатки, светещи от спрея, с който бяха небрежно маркирани със символи и мотиви. Някои от рисунките бяха красиви, а други издаваха пълна липса на умение. Забелязах светлини дори под водата — графити, които са били потопени. Значи старата боя светеше също като по-новите рисунки по горните части на небостъргачите.

Градът беше толкова жив. Между пръти бяха опънати въжета с простряно пране. Деца седяха по ръбовете на най-ниските сгради, плискаха с крака във водата и наблюдаваха преминаването ни. Един мъж мина край нас в малка баржа. Плавателният му съд изглеждаше направен от няколко привързани дървени врати. Върху всяка имаше нарисувани със спрей кръгове в различни цветове.

След самотното пътуване през пустошта дотук бях потресен от внезапното усещане за всепоглъщаща активност. Толкова много хора. Хиляди хора в селца по покривите на потопените сгради. С навлизането по-навътре в града осъзнах, че тези палатки и постройки не са някакви бордеи или временни жилища. Всичко беше твърде спретнато, а между много от покривите имаше хубави и добре изработени въжени мостове. Бях готов да се обзаложа, че много от хората живеят тук от години.

— Трябва ли да се движим така открито? — притеснено попитах аз.

— Вавилар е оживен град — отговори Проф, — особено нощем, когато се появяват светлините. Щяхме да сме много по-подозрителни, ако бяхме опитали да дойдем крадешком. Сега сме просто поредната лодка.

— Обаче не можем да ползваме мотора — отбеляза Ексел. — В града малко хора разполагат с работещи мотори.

Кимнах и загледах как край нас минават няколко младежи в сияещо кану.

— Изглеждат толкова…

— Окаяни? — предложи Мизи.

— Нормални — казах аз. — Всеки просто си живее живота.

В Нюкаго човек не можеше просто да живее. Хората работеха дълги часове във фабриките и произвеждаха оръжия, които Стоманеното сърце да продава. Когато не бяха на работа, вървяха със сведени глави и все се озъртаха за Правоприлагането. Подскачаха при всеки по-силен шум, понеже можеше да се дължи на някой от множеството Епични, който е решил да се позабавлява.

Тези хора се смееха, играеха във водата, те… мързелуваха. Всъщност много малко хора видимо вършеха нещо продуктивно. Навярно беше така заради късния час. Това беше друга странност. Беше посред нощ, ала дори децата бяха навън.

Минахме край една по-голяма сграда, която се издигаше на около три етажа над водата. През строшените прозорци видях нещо, което изглеждаше като растения. Вирееха вътре в сградата. Бяха отрупани със светещи в мека жълто-зелена светлина плодове, а листата им изглеждаха като цветовете, които намерихме у Електричната.

— В името на Злочестие, какво става в този град? — прошепнах аз.

— Нямаме представа — отговори Вал. — Загнездила съм се тук вече над две години. Пристигнах около шест месеца след като Регалия прекрати тиранията си и реши да разчисти града. — Както беше показала и по-рано, Вал нямаше нищо против да изговаря името на Регалия, стига това да ставаше през слушалките ни. — Имам чувството, че сега знам по-малко, отколкото когато дойдох. Да, вътре в сградите има растения и те явно нямат нужда от грижи, от изкуствена светлина и от каквото и да било човешко внимание. Дърветата дават цвят, плодове и зеленчуци в изобилие, достатъчно никой тук да не страда от липса на храна — докато някой гангстерски картел не монополизира всичко.

— Регалия сложи край на това — прошепна Мизи по линията, докато потапяше веслото си във водата. — За нас положението тук беше много тежко, преди тя да дойде.

— За „нас“? — попитах.

— Аз съм от Манхатън — обясни Мизи. — Родена съм и съм отрасла тук. Не помня много от ранните дни, но със сигурност помня Злочестие. Светлините се появиха непосредствено след това; всичко нарисувано със спрей, старо или ново, започна да свети. Обаче свети само спреят. По същото време се появиха и растенията, само че тогава растяха по улиците, и никой нямаше смислено обяснение. Можеха само да приписват това на Зората.

— Епичен?

— Кой знае — сви рамене Мизи. — Някои мислят така. Зората наричат личността, силата, Епичния или каквото и да е онова, което е причина за всичко тук. С изключение на водите, разбира се. Водите дойдоха по-късно, с появата на Регалия. Пометоха улиците и наводниха сградите. Тогава загубихме много хора.

— Тя погуби хиляди — с нисък глас додаде Проф. — После тя остави бандите да властват с години. Едва наскоро реши да спаси града. Сега тя контролира бандите, но те не тероризират. Те наблюдават.

— Аха — обади се Вал, докато гледаше как група хора танцуват на един покрив. Барабаните бумтяха в приятен ритъм. — Страшно е.

— Страшно ли? — учуди се Ексел. — Че някой Епичен иска за разнообразие да направи нещо добро? Мисля, че тук се случва нещо прекрасно.

Той свойски махна на няколко човека, край които минахме. Познават го, разбрах аз, докато разучавах хората, които махаха в отговор. Предположих, че не знаят какъв е той всъщност; че да е „загнезден“ тук означава създаването на някаква лъжлива самоличност и смесването с хората.

— Не, Ексел — възрази Проф по линията с остър шепот. — Регалия планира нещо. Предполагаемата ѝ добра воля ме тревожи, особено откакто почна да праща Епични, които да елиминират моя отряд в Нюкаго. Не забравяй, че за нея работи също и… личността, която уби Сам.

Вал, Ексел и Мизи обърнаха погледи към него.

— Значи затова сте тук? — тихо попита Вал. — Най-сетне ще свалим Регалия?

Погледнах Проф. Той познаваше Регалия. Лично. Бях все по-уверен в това. Навярно са били приятели някога, много отдавна. Искаше ми се да разбера нещо повече от него, но Проф си беше такъв. Дългите години на потайност, на ръководство на Възмездителите, го бяха научили да се изразява завоалирано.

— Да — прошепна той. — Тук сме, за да я свалим. И всеки Епичен, който е в съюз с нея.

Проф погледна право към мен, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо за Меган.

Не казах. Необходимо ми беше първо да разбера повече.

— Сигурен ли си, Проф? — попита Ексел. — Може би Регалия наистина е решила да се погрижи за тези хора. Докарва напитки и ги раздава безплатно. Не позволява на бандите да пречат на хората да берат плодове. Може това всъщност да е опит за създаване на утопия. Може една Епична да е решила да се промени и поне веднъж да е добра.

На един покрив близо до нас нещо избухна.

Небето се озари от пламъци, а с тях се понесоха викове на ужас и болка. Наоколо хората наскачаха във водата. Последва още една експлозия.

Проф погледна Ексел и поклати глава. Пренебрегнах тази размяна на погледи и се изправих. Толкова бях зашеметен от взривовете, че почти не обърнах внимание на клатушкането на лодката под мен. Заслушах се в далечните болезнени стенания и остро изгледах отряда.

— Това какво е?

Ексел, Вал, Мизи… всички изглеждаха изненадани като мен.

Каквото и да беше, не беше обичайно за града.

— Трябва да идем на помощ — казах аз.

— Тук не е Нюкаго — възрази Тиа. — Не чу ли Джон? Трябва да останем скрити.

Зад нас прозвуча нова експлозия, по-наблизо. Усетих ударната ѝ вълна или поне така ми се стори. С твърдо лице пристъпих към края на лодката. Не смятах просто да си седя тук, докато умират хора.

Но се спрях при вида на водата, която ме делеше от най-близката сграда.

— Тиа, Дейвид е прав — най-сетне произнесе Проф по линията. — Каквото и да е това, не можем да допуснем да продължи, без да проверим можем ли да помогнем. Ще разследваме, но предпазливо. Вал, в този град хората въоръжени ли ходят?

— Не е нещо нечувано — отвърна тя.

— Значи и ние можем. Обаче не правете нищо, докато не ви кажа. Сядай, Дейвид. Трябваш ни на греблото.

Неохотно седнах и помогнах да стигнем до най-близката сграда. Над нас хората се тълпяха по мостовете, бягаха от експлозиите и се блъскаха в бързината. Покривът, до който стигнахме, беше доста нисък — по-малко от един етаж се подаваше над водата. Още щом стигнахме, успях да подскоча, да се хвана за ръба и да се издърпам горе.

Тук можах да огледам сцената по-добре. Намирах се на покрива на голяма жилищна сграда, която имаше близнак от другата страна. Формите им бяха еднакви, а помежду им имаше доста тясна ивица вода. Експлозията беше станала на другия покрив; той беше отрупан с полуизгорели палатки. Оцелелите коленичеха до овъглените си близки. Други стенеха от болка, покрити с изгаряния. Призля ми.

Проф се изтегли горе при мен, после изсъска гневно:

— Три експлозии. Какво става?

— Трябва да помогнем — тревожно отвърнах аз.

Проф коленичи и помълча.

— Проф…

— Тиа, Ексел — прошепна той по линията, — пригответе се да помогнем на ранените. Докарайте лодката. Вал, Дейвид и аз ще прекосим този покрив и ще ви прикриваме оттам. Нещо тук ми се вижда не както трябва — твърде много изгаряния, а разрушенията са малки. Това не е причинено от бомба.

Кимнах утвърдително. Вал също се качи горе, после тримата хукнахме към покрива, който гореше. Тиа и другите двама караха лодката във водата край нас. Проф спря двама ни с Вал пред въжения мост за съседната сграда. Край нас се блъскаха хора с пепеляви лица и обгорени дрехи. Проф улови за ръката един човек, който не изглеждаше тежко ранен.

— Какво се случи? — меко попита той.

Мъжът поклати глава и се освободи от него. Проф ми даде знак да осигуря огнева поддръжка и аз приклекнах с извадена пушка до един тухлен комин. Покривах Тиа и Ексел, докато докараха лодката до горящата сграда, после се покатериха на покрива ѝ. Носеха пакет, за който предположих, че съдържа неща за оказване на първа помощ. Седнах и загледах как Ексел превързва ранените. Тиа извади нещо друго — малкият апарат, който наричахме изцелител, фалшива кутия, от която стърчаха разни жици. Твърдяхме, че това лекува хора. Всъщност лекуваше Проф. Трябва да беше дарил част от силите си на Тиа, преди да се качи на покрива при мен.

Тиа трябваше да ползва апарата предпазливо, само колкото да върне най-тежко ранените от прага на смъртта. Чудодейното изцеление щеше да привлече твърде много внимание към нас. Искри. Можехме да привлечем твърде много внимание и без това. Очевидно бяхме организирани, въоръжени и компетентни. Ако не внимавахме, щяхме лесно да унищожим прикритието на Ексел и Вал.

— Ами аз? — попита Мизи по линията. Младата жена още чакаше в лодката, която се поклащаше в тъмната вода до горящата сграда. — Проф? Сър?

— Пази лодката — отговори той по линията.

— Аз… — Мизи видимо посърна. — Слушам, сър.

Съсредоточих се върху задачата си да следя за заплахи за Тиа и Ексел на горящия покрив, ала сърцето ми се сви за момичето. Знаех какво е да изпиташ скептицизма на Проф. Той можеше да е корав. Напоследък още повече. Бедното хлапе.

И ти се отнасяш към нея така, дадох си сметка аз. Тя сигурно е по-млада от теб с не повече от година. Не беше честно да мисля за нея като за хлапе. Тя беше жена. Хубава при това. Съсредоточи се.

— А, ето те и теб, Джонатан. Колко навреме.

Деловият глас ме накара да подскоча едва ли не до звездите. Завъртях се по посока на звука и изравних пушката.

До Проф стоеше възрастна чернокожа жена. Бръчки, прибрана на кок бяла коса. Шалче на врата, стилно — но някак бабешко — бяло сако, блуза и панталони.

Регалия, императрицата на Манхатън. Стоеше ей там. Вкарах един куршум в слепоочието ѝ.

11.

Изстрелът ми не постигна много. Е, от него главата на Регалия избухна, така си беше. Обаче избухна във фонтан вода. Веднага от шията ѝ избълва още вода, оформи гигантски мехур и очерта нова глава. Главата се изпълни с цвят и скоро Регалия изглеждаше досущ като преди малко. Явно способностите ѝ да проектира образа си бяха свързани със способността да манипулира водата. Не си бях давал сметка за това, но изглеждаше разумно.

За да я убием, трябваше да намерим истинското ѝ тяло, където и да беше то. За щастие, повечето Епични, които сътворяваха образи, трябваше да се намират в някакво състояние на транс, за да го правят. Следователно, някъде Регалия беше уязвима.

Образът ѝ ми хвърли един поглед, сетне се обърна пак към Проф. Това беше една от най-могъщите Епични въобще. Искри. С потни ръце и разтуптяно сърце продължавах да я държа под прицел, каквото и да означаваше това.

— Абигейл — тихо ѝ отговори Проф.

— Джонатан — рече тя.

— Какво си направила тук? — попита той и кимна по посока на разрушението и ранените.

— Трябваше някак да те измъкна, скъпи човече — Дикцията ѝ беше изискана, като в старите филми. — Допуснах, че един безчинстващ Епичен ще привлече вниманието ти.

— А ако още не бях пристигнал в града? — поиска да узнае Проф.

— Тогава вестта за катастрофата тук щеше да те накара да побързаш — отвърна Регалия. — Но бях доста уверена, че пристигаш тази вечер. Очевидно беше, че ще дойдеш за мен, след като последната ми малка… покана се появи в Чикаго. Отброих дните. И ето те тук. Ако не друго, ти си предвидим, Джонатан.

От друг покрив недалеч избълва нов огън и озари нощта. Обърнах се с ругатня и насочих пушката натам.

— Божичко — каза Регалия с безстрастен глас. — Като че ли той наистина надхвърля моите указания.

— Той? — напрегнато попита Проф.

— Разрушение.

За малко да изтърва пушката.

— Довела си тук Разрушение? Злочестие! Какво ти става?

Разрушение беше чудовище. По-скоро природна стихия, отколкото човек. Беше оставил Хюстън в развалини, изтребвайки наред и Епични, и обикновени хора. После Албъкърки. После Сан Диего. А сега беше тук.

— Абигейл… — с болка продума Проф.

— По-добре го спри — каза Регалия. — Той е извън контрол. Боже. Какво направих. Колко ужасно.

Цветът се отцеди от нейния аватар и той с плисване падна обратно във водата. Огледах щетите през мерника на пушката. Някои хора се спасяваха с плуване от горящите покриви, докато други пищяха и се трупаха по въжените мостове. Вниманието ми привлече нов проблясък светлина. Зърнах през пламъците да се движи една фигура в черно.

— Той е тук, Проф — обявих аз. — Искри. Тя не ни излъга. Той е.

Проф изруга.

— Разучавал си Епичните. Каква е неговата слабост?

Слабостта на Разрушение? Трескаво затърсих, мъчех се да си спомня какво знам за този мъж.

— Ъъ… Разрушение… — Поех дълбоко дъх. — Висш Епичен. Пази се като предусеща заплахата. Това е свързано със способностите му да се телепортира — ако нещо може да го нарани, той се телепортира незабавно. Силата е рефлексивна, но той може да я ползва и преднамерено, което го прави много труден за улавяне. Това не е някаква незначителна способност за минаване през стени, като на Електричната, Проф. Това е пълномащабна моментална телепортация.

— Неговата слабост — подкани ме Проф, когато нов блясък избухна в нощта.

— Истинската му слабост не е известна.

— Проклятие.

— Обаче е късоглед — добавих аз. — Не е свързано със силите му, но можем да го използваме. Освен това, когато е в опасност, телепортацията му се задейства и го праща надалеч. Това го пази, но може и да се окаже нещо, от което да се възползваме, особено при положение, че според мен силите му за телепортиране имат някакво разгряване.

Проф кимна.

— Добра работа. — Той почука по мобилния си. — Тиа?

— Тук.

— Абигейл току-що ми се показа. Довела е в града Разрушение. Той причинява тези щети.

Отговорът на Тиа представляваше поредица ругатни по линията. Отклоних очи от мерника и погледнах Проф. Макар небето да бе тъмно, всичките тези бои — светещи около мен върху тухлите, дървените мостове и палатките — озаряваха лицето на Проф. Дали щяхме да се изправим срещу Разрушение, или да изчезнем? Това очевидно беше някаква клопка — Регалия най-малкото щеше да наблюдава, за да разбере как се държим.

По-умно беше да избягаме. Определено Възмездителите щяха да постъпят така преди година, преди Стоманеното сърце. Проф ме погледна. По лицето му виждах как се бори. Наистина ли можехме да оставим хората да загинат?

— Вече сме разкрити — тихо му казах аз. — Тя знае, че сме тук. Каква полза да бягаме?

Той се подвоуми, после кимна и заговори по линията.

— Точно сега нямаме време за ранените. Имаме да убием един Епичен. Всички да се срещнем на първия горящ покрив.

По линията запука вихрушка от потвърждения. Вал и Проф тръгнаха по люлеещия се мост към Тиа и Ексел, и аз ги последвах. Нервно стъпих върху моста. Дъските бяха напръскани с редуващи се неонови цветове. Това само подчертаваше тъмнината на водата долу. Докато минавахме, взех мобилния си и го закопчах с цип в джоба на рамото ми. Предполагаше се, че този джоб с непромокаем. Не че бях проверявал с повече вода от обичайния дъжд в Нюкаго.

Водата долу отразяваше неоновите светлини. Установих, че стискам здраво въжето на моста. Трябваше ли да спомена на Проф, че не мога да плувам? Преглътнах. Защо устата ми пресъхваше така?

Стигнахме другата страна и се успокоих с усилие. Въздухът тук миришеше силно на дим. Притичахме през покрива и се срещнахме с останалите. И Мизи беше с тях. Наблизо една палатка беше стопена; очертаваше костите на хората, които бяха заловени в капан отдолу и плътта им се бе изпарила в мигновеното унищожение. Главата ми се завъртя.

— Джон… — заговори Тиа. — Тревожа се. Не сме достатъчно наясно нито с града, нито със ситуацията, за да се заемем с Епичен като Разрушение. Дори не знаем каква е неговата слабост.

— Дейвид казва, че е късоглед — отговори Проф и приклекна. — Е, Дейвид обикновено има право за тези неща. Но не смятам, че това е достатъчно да…

Отново взрив на светлина. Вдигнах поглед. Проф също. Разрушение се беше придвижил, вероятно чрез телепортация, и сега се намираше на два покрива разстояние от нас.

От същата посока долетяха викове.

— План? — настойчиво попитах аз.

— Блясък и удар — отвърна Проф. Така се наричаше маневрата, при която един отряд отвлича вниманието на мишената, а друг я обкръжава. Проф се пресегна и ме улови за рамото. Дланта му беше топла и понеже вече знаех какво да търся, долових леко бодване. Той току-що ми беше дарил защитна сила и способността да изпарявам солидни тела.

— Тук няма да имаме особена полза от тензорите — обясни той, — защото не се налага кой знае какво прокопаване на тунели. Но ги дръж под ръка, за всеки случай.

Хвърлих поглед на Ексел и Вал. Те не знаеха, че Проф е Епичен; очевидно от мен се очакваше да поддържам тази измама пред тях.

— Разбрано — отвърнах аз. Чувствах се в много по-голяма безопасност, когато разполагах с част от защитата на Проф.

Той посочи моста, свързващ покрива със съседната сграда.

— Мини по този мост и си проправи път към Разрушение. Намери начин да привлечеш вниманието му и да го задържиш. Вал, двамата с теб ще използваме лодката — с включен мотор, няма смисъл вече да се крием от Регалия — за да се озовем зад Разрушение. Можем да разширим плана пътем.

— Добре — казах аз и погледнах Мизи. — Обаче трябва да взема Мизи, за да ме покрива. Разрушение може да се насочи към Тиа, а на теб ще ти трябва някой по-опитен, който да покрива нея.

Мизи ме погледна. Заслужаваше насърчение за участието в операцията — знаех точно какво е да те оставят в подобен момент.

— Разумно — съгласи се Проф и затича към лодката. Вал хукна след него. — Ексел, ти пазиш Тиа. Дейвид, Мизи, действайте!

— Тръгваме — отвърнах аз и побягнах към другия въжен мост, който водеше към мястото на последните взривове на Разрушение.

Мизи тичаше подире ми.

— Благодаря ти — рече тя. Снайперската пушка беше преметната през рамото ѝ. — Ако отново ме бяха оставили да пазя, май щях да се издрайфам.

— Може и да не бързаш с благодарностите — отвърнах аз и скочих на паянтовия мост. — Почакай да оцелеем след това, което се задава.

12.

Разблъсквах хората, които бягаха по тесния въжен мост, и държах пушката високо над главата си. Този път преднамерено не поглеждах водата долу. Мостът леко се издигна и когато слязох от него, се озовах върху грамаден покрив, претъпкан с палатки. Хората се свиваха в импровизираните си домове или по периферията на покрива. Други се измъкваха по водните канали под нас или по мостовете, водещи към съседните сгради.

Двамата с Мизи хукнахме през покрива. Той беше боядисан със спрей — редуващи се жълти и зелени ивици излъчваха призрачна светлина и очертаваха пътеки. Близо до средата на покрива минахме край група хора, които — странно — нито се криеха, нито бягаха. Те се молеха.

— Имайте вяра в Зората! — викаше някаква жена в центъра на групата. — Онзи, който дава живот и мир, изворът на нашата прехрана. Имайте вяра на Онзи, Който Мечтае!

Мизи спря и ги зяпна. Изругах и я помъкнах след мен. Разрушение стоеше на съседния покрив. Вече го виждах ясно. Той крачеше сред пламъците, а тренчкотът плющеше зад гърба му. Имаше тясно лице, права черна коса, очила и козя брадичка. Тъкмо типа човек, който се бях научил да избягвам в Нюкаго. Такъв човек не изглежда опасен, докато не видиш очите му и не осъзнаеш, че в тях липсва нещо жизненоважно. Дори като за Епичен, този мъж беше чудовище. Макар в началото да беше властвал над един град, като повечето висши Епични, в крайна сметка беше решил да разруши своя град напълно. Всеки един човек в Хюстън. Беше безогледен убиец. Бях започнал да мисля, че някои Епични са поправими, но този тук… никакъв шанс.

— Заеми позиция на онзи парапет — казах аз на Мизи. — Бъди готова за указания. Ти ли се занимаваш с разрушителните работи във вашия отряд?

— Точно.

— Носиш ли си нещо?

— Нищо голямо. Няколко блендера от пещ за тухли.

— Няколко… Какво?

— О! Извинявай. Моето название за…

— Каквото и да е. Извади ги и бъди готова.

Свалих пушката и се прицелих в Разрушение.

Той се обърна да ме погледне.

Стрелях.

Разрушение се телепортира сред взрив светлина — все едно беше станал керамичен и после беше експлодирал, а отломки от фигурата му се пръснаха навън като от строшена ваза и изпопадаха по земята.

Превантивна телепортация. Действаше точно както бях чел.

Мизи побягна в указаната от мен посока. Аз коленичих с пушката на рамо и зачаках. Покривът, на който до преди малко стоеше Разрушение, продължаваше да гори. Първичната сила на Разрушение беше манипулирането на топлината. Той можеше да извлече топлината от всичко — включително от хора — с едно докосване, после да я освободи или като аура, или като докосне нещо друго и я предаде.

Беше стопил Хюстън. Буквално. Беше прекарал седмици седнал в центъра на града, с голи гърди като някакво древно божество, и беше извличал топлина от въздуха, обливайки се в лъчите на слънцето. След това я беше складирал, сетне я беше пуснал наведнъж. Виждал бях снимки и бях чел описания. Асфалтът се беше превърнал в супа. Сградите бяха избухнали в пламъци. Камъните се бяха стопили в магма. Десетки хиляди бяха загинали за секунди.

Е, от това, което помнех от бележките си, излизаше, че разполагам с малко време, преди той да се появи отново. Можеше да използва силите си за телепортация само през няколко минути и…

Разрушение се появи до мен.

Усетих горещината, преди да го видя, и се завъртях в тази посока. По челото ми изби пот, все едно се бях приближил до горящ в кофа за смет огън в студена нощ.

Отново го прострелях.

Чух от устните му да излиза половин ругатня и той отново избухна в пръски светлина. Горещината изчезна.

— Внимавай, Дейвид — обади се Тиа в ухото ми. — Ако събере достатъчно топлина и се появи близо до теб, аурата може да преодолее твоя Възмездителски щит и да те изпържи още преди да имаш възможността да стреляш.

Кимнах и трескав се отдалечих от мястото си. Пушката още беше опряна в рамото ми, а визьорите работеха.

— Тиа — прошепнах аз по линията. — Имаш ли достъп до моите бележки?

— Взех ги горе с мен, заедно със записки от останалите лористи.

— Не се ли предполага, че силите му за телепортация се нуждаят от време за презареждане?

— Да — отговори тя. — Поне две минути, преди да…

Разрушение отново оживя и този път го хванах в движение, като приближаваща се светлина. Пуснах един куршум в тази посока още преди той да се е оформил напълно.

Телепортацията отново го спаси, обаче аз знаех, че ще стане така. Беше само диверсия. Всъщност, нямах представа как ще го убием, ала поне можех да му създам неудобство и да му попреча да убива невинни.

— Бележките ми грешат — казах аз. По страните ми се лееше пот. — Времето между телепортациите му е едва няколко секунди. — Искри. Какво ли още бях разбрал погрешно?

— Джон — каза Тиа по линията. — Ще ни трябва план. Бързо.

— Мисля — отвърна отсечено Проф. — Обаче ни трябва повече информация.

Проф се покатери на отсрещния покрив, където Разрушение удряше преди да се телепортира при мен, и се прикри зад някаква камара отломки.

— Дейвид — каза той, — когато той се телепортира, взима ли автоматично всичко, което го докосва, или трябва определено да подбира неща от сорта на дрехите си?

— Не е сигурно — отговорих аз. — Сведенията за Разрушение са оскъдни. Той…

Млъкнах, понеже Разрушение се появи до мен и протегна ръка да ме докосне. Скочих и се завъртях. Усетих как топлинната вълна ме помита.

Долетя изстрел и Разрушение се телепортира току преди да ме докосне. Както и преди, за миг след него остана да виси светъл контур. Фигурата избухна на парчета, които отскочиха от мен, изпариха се и изчезнаха. Когато светкавицата в очите ми премина, видях, че на съседния покрив Проф сваля пушката си.

— Бъди нащрек, синко — напрегнато каза той по линията. — Мизи, приготви експлозиви. Дейвид, има ли нещо друго, каквото и да е, което можеш да си спомниш за Разрушение или за неговите сили?

Отърсих се. Енергийният щит на Проф навярно ме беше спасил от жегата на Разрушение. Значи, вече спасяваше живота ми за втори път.

— Нищо. Съжалявам — отвърнах аз и се почувствах безполезен.

Чакахме, ала Разрушение не се появи отново. Чух обаче викове в далечината. Проф изруга и ми даде знак да се отправя по посока на виковете. Това и направих с разтуптяно сърце… Но в същото време изпитвах особеното спокойствие, което се усеща в разгара на операцията.

От едната ми страна имаше изоставени палатки, от другата хората плуваха във водата. Виковете ме отведоха до една по-висока сграда. Отвътре, зад счупените прозорци, беше пълна със светещи растения и се издигаше на десет или повече етажа над водната повърхност. В един от горните етажи проблесна светлина и аз зърнах Разрушение да минава пред едно открито място. Погледнах го през мерника и видях, че се усмихва предизвикателно. Стрелях, но той вече се беше оттеглил от полезрението ми и беше отишъл по-навътре в сградата.

Вътре продължаваха да викат хора. Разрушение знаеше, че не е нужно той да идва при нас; ние щяхме да отидем при него.

— Влизам — обявих аз и хукнах към въжения мост, водещ до високата сграда.

— Внимавай — отвърна Проф. Виждах го да се движи по неговия мост в същата посока. — Мизи, можеш ли да закрепиш един ключ майка върху нещо опасно?

— Ъъъ… Така мисля…

Ключ майка беше съкратено от „майка и дете“. Бомба, която може да остане спяща, докато получава редовен радиосигнал. Когато сигналът престане, бомбата избухва. Нещо като електронен ключ на мъртвеца.

— Умно — прошепнах аз, докато вървях по нестабилния мост, а водата под мен тъмнееше. — Да прикрепим бомбата и да го накараме да се телепортира с нея. Да го взривим, където и да отиде.

— Аха — отвърна Проф. — Стига да подейства. Носи си дрехите, значи явно може да телепортира предметите, които са върху него. Но това автоматично ли става, или той може съзнателно да избира?

— Не съм убедена, че изобщо можем да прикрепим нещо към него — каза Тиа. — Усещането му за опасност може да го накара да се телепортира ако само се пресегнеш към него.

Разумно казано.

— Имаш ли по-добър план? — попита Проф.

— Не — рече Тиа. — Мизи, накарай го да проработи.

— Разбрано.

— Тиа, работи по плана за изтегляне — додаде Проф. — Просто за всеки случай.

Стиснах зъби. Още бях на моста. Искри. Невъзможно беше да не обръщам внимание на водата долу. Тръгнах по-бързо, нетърпелив да се добера до сградата. Там поне морето нямаше да се вижда. Мостът не водеше до покрива, а до един счупен прозорец на етажа, където видях Разрушение.

Добрах се до прозореца и приклекнах преди да вляза. Внимавах как се очертава силуетът ми. Вътре, току до прозореца, клоните бяха отрупани със светещи плодове. Цветовете тегнеха, обсипани с вихър от багри. Вътре имаше същинска джунгла. От засенчените клони и призрачните плодове се излъчваше злокобно сияние. Неловко. Като да намериш зад леглото си сандвич от преди три седмици, а в същото време да се кълнеш, че си доял проклетото нещо. Погледнах през рамо. Мизи беше заела позиция от другата страна на моста, за да ми осигури огнева поддръжка, но в момента главата ѝ беше сведена над раницата — приготвяше експлозивите. Пак се обърнах и, с пушката на рамо, пристъпих през прозореца. С едно бързо движение огледах всички страни през мерника. От тавана висяха ластари, а от пода никнеха филизи и избутваха килимите в тази някога хубава офис сграда. Бюрата — едва видими през всичко това — се бяха превърнали в цветни лехи. Мониторите на компютрите бяха обрасли с мъх. Въздухът тежеше от влага, като в подземните улици след дъжд. Сияещите плодове едва осветяваха помещението, затова пипнешком си запроправях път напред в този свят на шумолящи сенки. Движех се в посоката, откъдето последно чух викове, макар те вече да бяха спрели.

Скоро се озовах на едно неголямо разчистено място с изгорели палатки и няколко димящи трупа. Разрушение не се виждаше никъде. Умишлено е избрал това място, помислих аз, докато оглеждах стаята, опрял приклада на пушката в бузата си. Тук горе няма да можем да се поддържаме един друг и ще издаваме мястото си с целия шум, който вдигаме.

Искри. Не бях очаквал Разрушение да е толкова умен. Предпочитах образа, който пазех в ума си — на вилнеещо безмозъчно чудовище.

— Проф? — прошепнах аз.

— Вътре съм — отвърна той по линията. — Къде си?

— Близо до мястото на неговата атака — обясних аз и се помъчих да вкоравя сърцето си при вида на телата. — Вече е тук.

— Ела в моята посока — каза Проф. — Ще навлизаме заедно. Твърде лесно ще му е да се справи с нас един по един.

— Разбрано. — Върнах се до външната стена и се запрокрадвах край нея към мястото, където мостът на Проф допираше сградата. Опитах да се движа тихо, но когато човек е отрасъл в град от стомана, някак е неподготвен за неща като листа и съчки. Природата непрестанно пукаше или се разплескваше под краката ми. Току зад мен се чу пукане. Обърнах се с разтуптяно сърце и зърнах помръдване на папрати. Там имаше нещо. Разрушение?

Той щеше веднага да те убие, рекох си. Тогава какво е било? Птица? Не, нещо по-голямо. Може би някой от вавиларците, които живееха в тази джунгла?

Ама че злокобно място. Пак тръгнах напред, като се мъчех да гледам във всички посоки едновременно. Движех се стабилно, докато не чух по линията ругатните на Проф.

Последва стрелба.

Тогава побягнах. Сигурно беше глупаво — би трябвало да намеря прикритие. Проф знаеше в коя посока съм и нямаше да стреля насам, но в такова затворено пространство бяха възможни всякакви случайни рикошети.

Въпреки това хукнах и връхлетях в друго разчистено пространство. Там Проф беше коленичил до стената. Рамото му кървеше. От мазилката на тавана висяха ластари и от мястото, улучено от заблуден куршум, се сипеше прах. На пода наблизо пръски светлина се изпариха и изчезнаха. Разрушение се беше телепортирал точно преди да пристигна.

Опрях гръб в Проф и огледах мрачната джунгла.

— Има ли оръжие? — попитах аз.

— Не. Меч. Проклетият слонце разнася меч.

Покривах и двама ни, докато Проф се превърже. Можеше да използва Епичните си способности, за да се излекува, но всеки такъв случай го тласкаше към тъмнината. В миналото превъзмогваше това като прилагаше съвсем малко сила, за да оздрави раните си — ускоряваше процеса на възстановяване, но това не му носеше много мрак. Можеше да се справя с малко.

— Момчета — намеси се гласът на Вал. — Разполагам инфрачервено наблюдение на сградата. Скоро би трябвало да имам сведения за вас.

— Добре ли си, Джон? — попита Тиа.

— Аха — прошепна той. — Сражението в такова място е лудост. Вероятно ще се изпозастреляме тук. Мизи, какво става с бомбата?

— Готова е, сър.

Проф стана и опря пушката на здравото си рамо, онова, което Разрушение не беше пронизал с меча си. Проф не носеше често пушка. Всъщност, той и не излизаше често за примамка. Вече знаех, че когато беше на бойното поле, рискуваше да се принуди да ползва силите си, за да се спаси.

— Дейвид — каза ми той, — върви да вземеш бомбата.

— Не искам да те оставям в…

— Регалия казва, че ти наистина си убил Стоманеното сърце.

Двамата с Проф застинахме. Гласът беше долетял от тъмнината на гората. През един от прозорците духна вятър и листата зашумоляха.

— Това е добре — продължи гласът. — Предполагам, че един ден щеше да ми се наложи сам да се бия с него. Ти премахна тази пречка от пътя ми. Благославям те за това.

Проф махна отсечено с два пръста настрани. Аз кимнах и се придвижих. Трябваше да сме достатъчно близо, за да се прикриваме взаимно, но и достатъчно далеч, за да не се появи Разрушение близо и до двама ни и да ни изпържи наведнъж. Не знаех колко дълго щитовете на Проф биха устояли на топлината на Разрушение, пък и не горях от желание да разбера от първа ръка.

— Казал съм на Регалия — продължи той, — че и нея ще убия някой ден. Тя видимо нямаше нищо против.

Откъде идваше гласът? Стори ми се, че мярнах движеща се сянка до едно отрупано със светещи плодове дърво.

— Момчета — включи се Вал. — Той е там, точно пред Дейвид. Виждам топлинния му отпечатък.

Разрушение излезе от сенките. Докосна едно дърво и то се покри със скреж, а листата му се свиха. Цялото растение загина в миг, щом Разрушение абсорбира топлината му. Този път не стрелях по него. Използвах случая да стрелям в тавана.

От горе се посипа прах.

Проф също стреля. Той улучи пода в краката на Разрушение.

Епичният ни погледна удивено, после протегна ръка с дланта напред.

През прозореца влетя куршум, изсвири над рамото ми и улучи Разрушение в челото — или в светещото очертание на челото, понеже той изчезна. Погледнах през прозореца. Мизи ми помаха от позицията си на съседния покрив. Държеше снайперската пушка.

— Това какво беше? — попита настойчиво Проф. — Така да пропуснеш.

— Прахът от тавана — обясних аз. — Засипа го целия, покри раменете му. Тиа, ако пуснеш записа от моето видео, може би ще успееш да прецениш дали прахът се телепортира с него, когато той изчезна. Това ще отговори на твоя въпрос за бомбата, Проф — дали той телепортира предмети автоматично, или трябва да избира.

Проф изсумтя.

— Умно.

— Ами твоят изстрел в краката му? — попитах аз.

— Исках да видя дали усещането му за опасност се задейства, когато той мисли, че е застрашен, или когато наистина е застрашен. Не се телепортира, когато не се опитвах да го улуча.

Усмихнах му се от другата страна на стаята.

— Да — рече той. — Ние много си приличаме. Върви да вземеш бомбата на Мизи, слонце.

— Слушам.

Огледах стаята още веднъж, после се измъкнах през прозореца, а Проф ме прикриваше. Ала се бяхме отдалечили от мостовете и така се озовах на един широк перваз, надвиснал на десетина стъпки над водата.

Сведох поглед към тъмните води и стомахът ми се преобърна. После се насилих да се придвижа по парапета до моста. Близкият покрив се беше превърнал в град-призрак. Всички хора бяха избягали, оставяйки само тлеещи палатки. Добрах се до моста, бързо минах оттатък и се прикрих до Мизи. Тя ми подаде ръкавица и аз си я сложих. Ръкавицата беше последвана от безобиден на вид пакет, четвъртит и голям приблизително колкото юмрук.

— Не го изпускай — рече Мизи.

— Разбрано.

Да изпуснеш експлозиви — лошо.

— Не е както си мислиш — обясни Мизи. — Покрита е с лепило. Ръкавицата е незалепваща, но всичко друго, което се допре до бомбата, ще залепне за нея. Включително и нашият лош.

— Звучи обещаващо.

— Сигналът-майка е у мен. Не се отдалечавай на повече че от три или четири покрива.

— Ясно.

— Късмет. Не се самовзривявай.

— Все едно бих се самовзривил. Отново.

Мизи вдигна поглед към мен.

— Отново?

— Дълга история. — Усмихнах ѝ се. — Прикривай ме, докато се връщам.

— Секунда — каза тя и посочи. — Имам по-добър изглед от съседната сграда.

Кимнах и Мизи забърза нататък по един много несигурен въжен мост. Обърнах се отново към сградата, където се намираше Проф, онази с джунглата. С помощта на мерника и нощното виждане — беше ми малко трудно само с една ръка — огледах района.

Нямаше и следа нито от него, нито от Разрушение. Надявах се Проф да е невредим.

Той е практически безсмъртен, напомних си аз. Не за него трябва да се тревожиш.

Погледнах през рамо и видях как Мизи стига до другия край на моста — и тогава чух викове. От сградата, където тя току-що стигна.

— Дейвид — чух гласа ѝ в слушалката. — Нещо става тук. Веднага се връщам.

Тя изчезна от поглед.

— Мизи, почакай… — казах аз и се изправих.

И видях Разрушение точно до мен.

13.

Вдигнах пушката с една ръка, но Разрушение я изби встрани и ме стисна за гърлото. Вдигна ме от земята, както ме държеше за врата.

Искри! Притежаваше увеличена физическа сила. Нито едно от моите досиета не споменаваше това. Така се паникьосах, че дори не изпитвах болка — само ужас.

Въпреки това смогнах да се пресегна и да залепя бомбата на Мизи за гърдите му. Разрушение не изчезна. Само погледна надолу, все едно му беше любопитно.

Борех се все по-неистово в хватката му, а той ме душеше. Теглех пръстите му в напразен опит за измъкване. Разрушение нехайно ритна пушката ми по покрива, после измъкна слушалката от ухото ми и я хвърли. Заопипва джобовете на якето ми, докато намери мобилния, и го стисна с два пръста.

Чух как мобилният изпука в джоба ми. Блъсках и се гърчех все по-неистово, борех се за въздух. Къде беше Мизи? Предполагаше се, че ми пази гърба. Искри! Проф би трябвало още да е в джунглата и да търси Разрушение, а Вал — да го поддържа. Ако не можех да се свържа с Тиа по мобилния…

Трябваше да се спася. Накарай го да изчезне, помислих си аз. Бомбата ще избухне. Ударих го по главата.

Той не обърна внимание на слабия ми удар.

— Значи ти си това — рече той умислено. — Тя говореше за теб. Наистина ли го уби? Един момък, дори не мъж?

Разрушение ме пусна. Паднах на колене на покрива. Гърлото ми пламна, когато поех нервна глътка въздух.

Разрушение приклекна до мен.

Прах от мазилката по раменете му, разсъждаваше част от мен. Когато се телепортира, той взема нещата, които докосва. Това говореше добре за бомбата.

— Е? Отговаряй, малкия.

— Да — промълвих аз. — Убих го. И теб ще убия.

Разрушение се усмихна.

— Гледай и корабите — прошепна той, — които, ако и големи, се водят от малкото кормило… Не скърби за края на дните, малкият. Помири се със създателя си. Днес ти прегръщаш светлината.

Той хвана ризата под тренчкота, разпра я и я захвърли заедно с бомбата. Странното беше, че гърдите му бяха превързани, като че ли наскоро беше оцелял от много тежко раняване.

Нямах време да разсъждавам за това. Искри! Ръката ми се стрелна към пистолета на Меган, но Разрушение ме улови за мишницата и ме вдигна във въздуха.

Светът около мен се завъртя, но не бях съвсем в несвяст и забелязах, когато той ме вдигна над водите. Погледнах надолу към тях и взех да се боря по-неистово.

— Страх те е от дълбочините, нали? — попита Разрушение. — Домът на самия левиатан? Е, всеки трябва да се изправи срещу страховете си, убиецо на богове. Не бих те пратил в неоткритата страна неподготвен. Благодаря ти, че съсече Стоманеното сърце. Със сигурност наградата ти ще бъде голяма.

После ме пусна.

Ударих черните води с плисък.

Почнах да блъскам в тази студена тъма, безсилен от това, че бях почти задушен, и без да знам накъде е горе. За щастие, успях да се задържа в съзнание и да изплувам на повърхността, оплетен и плюещ. Сграбчих тухлите на сградата, после — с дъх, излизащ с отчаяно свистене — започнах да се катеря към покрива, който беше на около половин етаж над мен.

Изтощен и със стичаща се от дрехите ми вода, преметнах ръка през ръба на покрива. За щастие, Разрушение се беше махнал. Вдигнах крака си над ръба и се издърпах нагоре. Защо ще ме пуска, а после…

Проблясък на светлина до мен. Разрушение. Той приклекна. В ръцете му имаше нещо метално. Белезници? С верига?

Топуз и верига, като в старите дни — каквито са носели затворниците. Искри! Що за човек би държал нещо такова под ръка, готов да го вземе? Заключи го за глезена ми.

— Имаш щит, който те предпазва от моята топлина — рече Разрушение. — Значи си подготвен за нея. Но не и за това, предполагам.

Изрита желязната топка през ръба на покрива. Изстенах при падането на топката. Тежестта ѝ изкълчи ставата на бедрото ми и заплаши да ме смъкне от покрива. Как да избягам? Без пушка, без бомба. Носех пистолета на Меган в кобура на хълбока си, ала пуснех ли се от ръба на покрива, за да го взема, желязната топка щеше да ме повлече във водата. Изпаднах в паника, пъшках, пръстите ми се плъзгаха по каменния покрив.

Разрушение се приведе близо до лицето ми.

— И видях ангел да слиза от небето — прошепна той — и държеше ключа на Бездната, а в ръката му имаше голяма верига…

При това той вдигна ръце и блъсна раменете ми, откъсвайки ме от покрива. Ноктите ми се отпраха, а кожата ми се одра в тухлите, докато падах. Пак паднах долу, този път с голяма тежест на крака ми — сякаш тъмните води се стремяха да ме погълнат.

Махах, докато потъвах, търсех нещо, което да спре спускането ми, и се хванах за перваза на един потопен прозорец.

Тъмнина навсякъде около мен.

Стисках перваза, а горе проблесна светлина. Разрушение си отиваше? Повърхността ми се струваше толкова далечна, макар че не можеше да е на повече от пет стъпки над мен.

Тъмнина. Тъмнина навсякъде!

Продължавах да стискам, но ръцете ми бяха слаби, а гърдите ми щяха да се пръснат за въздух. Притъмня ми. С ужас чувствах, че водите ме мачкат.

Тази ужасна дълбока чернота.

Не можех да дишам… Щях да…

Не!

Събрах сили и стрелнах ръка нагоре, за да стисна тухления перваз по-високо на стената. Набрах се към повърхността, ала в нощния мрак дори не знаех колко далече съм от въздуха. Тежестта под мен беше твърде голяма. Чернотата ме обкръжи.

Пръстите ми се плъзнаха.

Нещо цопна във водата до мен. Усетих как нещо ме докосва — пръсти върху крака ми.

Тежестта изчезна.

Не отделих време за мислене. Издърпах се нагоре край потопената постройка със сетни сили и изскочих на открито, поемайки рязко дъх. В един дълъг миг се притисках до страната на сградата, дишах дълбоко, треперех и не бях способен да мисля и изобщо да правя каквото и да е, освен да пирувам с кислорода.

Най-сетне се издърпах по онези около пет стъпки височина до покрива. Преметнах крак и се търкулнах върху камъните. Легнах по гръб, напълно разбит. Бях твърде слаб да се изправя, какво остава да взема оръжието си. Така че стана добре, дето Разрушение не се върна.

Лежах така известно време. Не съм сигурен колко. Накрая нещо задраска по покрива до мен. Стъпки?

— Дейвид? О, искри!

Отворих очи и открих, че Тиа е коленичила над мен. Ексел стоеше на няколко стъпки зад нея и се оглеждаше тревожно с автомат в ръце.

— Какво стана? — попита Тиа.

— Разрушение — отвърнах аз и закашлях. С помощта на Тиа се надигнах да седна. — Хвърли ме във водата с верига на крака. Аз… — Млъкнах и се вторачих в крака си. Кой ме спаси?

— Спаси те?

Погледнах неподвижните води. Никой не беше изплувал след мен, нали така?

— Мизи ли беше?

— Мизи е с нас — отговори Тиа и ми помогна да се изправя на крака. — Не знам за какво говориш. Можеш да ни осведомиш после.

— Какво стана с Разрушение? — попитах аз.

— Отиде си, засега — отговори Тиа.

— Как?

— Джон… — Тя млъкна и срещна погледа ми. Не го изрече, но аз разчетох смисъла.

Проф беше използвал силите си.

Тиа кимна по посока на лодката, която се поклащаше във водата наблизо. Мизи и Вал седяха вътре, ала от Проф нямаше и следа.

— Само секундичка. — Взех оръжието си, все още замаян от изпитанието. Близо до него намерих бомбата на Мизи, все още залепена за предницата на ризата на Разрушение. Нямаше да избухне, ако не се озовеше прекалено далеч от радио сигнала. Омотах я в останките от ризата и се отправих към малката лодка. Ексел ми подаде ръка и ми помогна да сляза вътре.

Настаних се до Мизи, която ме погледна и веднага сведе очи. Трудно ми беше да преценя заради тъмната ѝ кожа, но ми се стори, че се изчервява от неудобство. Защо не ми беше пазила гърба, както каза, че ще прави?

Вал запали малкия мотор. Явно вече не я беше грижа, че ще привлече внимание. Регалия беше установила къде сме и се беше появила пред нас. Нямаше смисъл да се крием.

Толкова по въпроса с пазенето на тишина, рекох си аз.

Докато се отдалечавахме от полесражението, забелязах как хората почват да надзъртат от укритията си. С широко отворени очи те наизлизаха при съборените палатки и по тлеещите покриви. Това тук беше само малка част от града, а и разрухата не беше пълна, ала все пак имах чувството, че сме се провалили. Да, бяхме изтласкали Разрушение, но само временно, при това единствено с помощта на силите на Проф.

Онова, което не разбирах, беше как го е направил. Как можеха силовите полета или разлагането на метала да отблъснат Разрушение?

От свитите пози на останалите можех да съдя, че и те се чувстват като мен — че тази вечер сме се провалили. Плавахме край разбитите покриви в мълчание.

Открих, че наблюдавам хората, които се бяха насъбрали. Повечето май не ни обръщаха внимание — навярно в хаоса те се бяха изпокрили и бяха пропуснали много от подробностите. Човек се научава да не надига глава, когато наблизо има Епични. Надявах се да им изглеждаме просто като група бегълци. Но наистина хванах някои да наблюдават преминаването ни. Някаква по-стара жена, която притискаше до гърдите си дете, кимна с нещо като уважение. Младеж, който надзърна през ръба на покрива близо до изгорелия мост, притеснен, все едно очакваше Разрушение да се върне всеки миг и да ни унищожи, задето сме дръзнали да му се противопоставим. Млада жена с червено яке с вдигната качулка ни наблюдаваше, застанала сред групичка ора, а дрехите ѝ бяха влажни… Влажни дрехи. Незабавно се съсредоточих и зърнах лицето ѝ под качулката, когато тя ме погледна.

Меган.

Задържа погледа ми само за миг. Меган беше… Зарево. След секунда тя се обърна и изчезна сред гражданите, изгуби се в нощта.

Значи наистина си тук, помислих аз и си припомних плисъка, усещането за нечии ръце върху крака ми секунди преди да бъда свободен.

— Благодаря ти — прошепнах аз.

— Това пък какво беше? — попита Тиа.

— Нищо — отвърнах аз, облегнах се в лодката и се усмихнах, въпреки изтощението.

14.

Продължихме напред в тъмнината и влязохме и част от града, която видимо беше по-слабо населена. И тук сградите стърчаха от водите като островчета, а из горните им етажи светеха плодове, но цветовете на боите бяха избледнели или липсваха, а между сградите нямаше мостове. Навярно тук те бяха твърде раздалечени.

Когато напуснахме онези части на града с ярките бои, наоколо притъмня още повече. Плаването през тези води в черната нощ, когато единствено луната ни даваше светлина, беше дълбоко обезпокоително. За щастие Вал и Ексел включиха мобилните си и те бяха достатъчно ярки, та да ни послужат за някакво осветление.

— И тъй, Мисури — заговори Вал откъм кърмата. — Имаш ли нещо против да ни обясниш защо допусна Дейвид да бъде нападнат — и почти убит — сам, без никакво подкрепление?

Мизи зяпаше пода на лодката. Моторът тихичко пърпореше зад нас.

— Ами… — продума тя най-сетне. — Имаше огън в сградата, върху която се намирах. Чух хората да викат. Опитах да помогна…

— Би трябвало да знаеш по-добре — отсече Вал. — Все ми повтаряш, че искаш да се учиш за примамка, а после правиш нещо такова.

— Съжалявам — окаяно изрече младата жена.

— Спаси ли ги? — попитах аз.

Мизи вдигна поглед към мен.

— Хората в сградата — додадох. Искри, как ме болеше вратът. Опитвах се да не издавам болката или изтощението си, докато Мизи ме гледаше.

— Аха — отговори тя. — Но те нямаха нужда от много спасяване. Всичко, което направих, беше да отключа една врата. Бяха влезли вътре да се скрият, а до техния етаж огньовете бяха догорели.

— Хубаво — казах аз.

Тиа ме изгледа.

— Тя не е трябвало да напуска поста си.

— Не казвам, че е трябвало, Тиа — отговорих аз и срещнах погледа ѝ. — Но нека сме честни. Не съм сигурен, че аз бих оставил хората да загинат от изгаряне. — Хвърлих поглед на Мизи. — Вероятно постъпката ти не е била правилна, но се обзалагам, че онези хора все пак са били щастливи от стореното. Пък и аз успях да се отърва, така че всичко свърши добре. Добра работа.

Подадох юмрука си да го чукне. Тя върна жеста колебливо и се усмихна.

Тиа въздъхна.

— Нашето бреме е понякога да взимаме трудни решения. Излагането на плана на опасност, за да се спаси един живот, може да причини смъртта на стотици. Запомнете това, и двамата.

— Разбира се — отговорих аз. — Обаче не трябва ли да поговорим за онова, което се случи току-що? Двама от най-могъщите и най-арогантните Епични в света работят заедно. Как, в името на Злочестие, Регалия е успяла да привлече не друг, а Разрушение?

— Лесно беше — каза Регалия. — Предложих да му позволя да разруши моя град.

Подскочих и припряно се отдръпнах от Епичната, която се образуваше от водата до лодката. Течността се топеше и приемаше нейната форма, изпълваше се с нейния цвят. Тя се настани със стъпало върху ръба на лодката и сключени в скута ръце. Другият ѝ крак все още се сливаше с водната повърхност до моторницата.

Във вида ѝ имаше нещо елегантно и достопочтено — като добра баба, която се е нагласила да посети големия град. Град, който тя явно планираше да разруши. Огледа ни и макар да стисках пушката си, не стрелях. Тя беше образ, творение от вода. Истинската Регалия можеше да е навсякъде.

Не, рекох си. Не навсякъде. Проекционните сили като нейните обикновено имаха много ограничен обхват.

Регалия ни изучаваше, а ъгълчетата на устните ѝ бяха обърнати надолу. Изглеждаше объркана от нещо.

— С какво си се захванала, Абигейл? — настоя Тиа.

Значи и ти си я познавала, помислих аз и я изгледах.

— Току-що ви казах. Ще разруша града.

— Защо?

— Така, скъпа. Ние това правим. — Регалия тръсна глава. — Съжалявам. Не мога повече да се владея.

— Я стига — отвърна Тиа. — Очакваш да повярвам, че именно ти си извън контрол? Какъв е истинският ти мотив? Защо ни привлече тук?

— Казах…

— Без игрички, Абигейл — сопна се Тиа. — Тази вечер нямам търпение за това. Ако ще плетеш лъжи, просто си тръгвай веднага и ми спести главоболието.

Регалия за миг мълчаливо сведе глава, после бавно се изправи. Движеше се целенасочен о и внимателно. Кацна на ръба на малката лодка и забелязах, че е леко прозрачна — през водата, от която беше направен образът ѝ се виждаше. Морето около лодката почна да ври и да се пени.

— За каква ме вземате? — тихо попита Регалия.

Пипала от вода нарушиха повърхността около нас. Ексел изруга, а аз се извъртях, превключих оръжието на автоматична стрелба и пуснах порой куршуми в най-близкото пипало. От него плисна вода, но то не спря да се движи.

Водните пипала шаваха около нас като пръстите на никакъв огромен звяр от дълбините. Едно ме хвана за врата, а друго се промъкна напред и улови китката ми в студена и неуместно солидна хватка.

Останалите завикаха и се разбързаха, понеже всички бяхме заловени. Ексел изпразни пистолета си в Регалия, преди да бъде подхванат и издигнат като брадат балон на връв от вода.

— Мислите ме за някаква незначителна Епична, с която можете да си играете? — меко попита Регалия. — Бъркате ме с някого, към когото можете да отправяте искания?

Бъхтех се в оковите си, когато пипалата вдигнаха цялата лодка, а ревът на външния мотор премина във вой и замлъкна при задействането на някаква система за изключване. Около нас се вихреха водни струи, превръщаха се в пръти и ни откъсваха от небето.

— Мога да прекърша вратовете ви като съчки — каза Регалия. — Мога да завлека тази лодка в най-дълбоките дълбини и да я затворя там, та и труповете ви никога да не видят дневна светлина. Този град ми принадлежи. Животът на хората тук е мой по право.

Извъртях се, за да я погледна. Предишната ми преценка, че прилича на баба, сега ми се стори смехотворна. Водни струи се виеха около нея, а тя се извисяваше над нас. Очите ѝ бяха широко отворени, а устните презрително извити. Ръцете ѝ бяха протегнати напред и приличните на нокти на хищник длани направляваха водата, като че Регалия беше някакъв безумен кукловод. Тя вече не бе блага матрона, а Висша Епична в пълен блясък.

И за миг не се усъмних, че е способна да направи точно каквото каза. С препускащо сърце погледнах Тиа, която беше съвършено спокойна.

Лесно беше човек да я подцени и да я вземе за някой от по-безобидните Възмездители. В този миг обаче тя не показваше и намек за страх, макар да беше омотана във водните пипала на Регалия. Тиа устоя на втренчения ѝ поглед, а в същото време стискаше нещо в ръка приличаше на бутилка за вода с нещо бяло вътре.

— Да не мислиш, че се боя от номерцата ти? — попита Регалия.

— Не — отвърна Тиа. — Но съм напълно сигурна, че се боиш от Джонатан.

За миг двете се измерваха с поглед. После изведнъж водните пипала паднаха, пуснаха ни в лодката, а тя пльосна обратно във водата. Паднах тежко и изстенах. Прогизнах от вода. Регалия въздъхна тихо и спусна ръце.

— Кажи на Джонатан, че съм уморена от хората и техния безсмислен живот. Чух Разрушение и съм съгласна с него. Ще унищожа всички във Възродения Вавилон. Не зная… колко дълго мога да се удържам. Това е всичко.

Тя внезапно изчезна — фигурата ѝ се превърна във вода, която рухна обратно върху океанската повърхност. Озовах се свит между Вал и Ексел. Сърцето ми блъскаше. Морето около лодката ни се укроти.

Тиа изтри водата от очите си и каза:

— Вал, заведи ни в базата. Веднага.

Валънтайн забърза към кърмата и запали мотора.

— Какъв е смисълът да се крием? — попитах аз тихо, когато отново потеглихме. — Тя може да вижда навсякъде, да бъде навсякъде.

— Регалия не е всевиждаща — отвърна Тиа. Изтъкваше този факт така настойчиво, както и Проф по-рано. — Видяхте ли колко объркана беше, когато се появи тук? Мислеше, че Джон е с нас и се изненада от отсъствието му.

— Аха — рече Ексел, протегна ръка и ми помогна да се наместя. Туловището му заемаше поне три места точно пред мен. — Успявахме да се скрием от нея почти две години… поне ние така мислим.

— Тиа — предупредително подзе Вал, — нещата в града току-що се промениха. Тя ни видя. Отсега нататък всичко ще бъде различно. Не съм сигурна, че вече мога да имам вяра на каквото и да е във Вавилар.

Ексел кимна, видимо притеснен, а аз си спомних думите му от по-рано. Във всеки момент тя може да ни наблюдава. Ние трябва да работим с тази мисъл… и с този страх. Е, сега знаехме, че ни гледа.

— Не е всевиждаща — повтори Тиа. — Не може да вижда вътре в сградите, например, освен ако там няма водна повърхност, през която да надникне.

— Но ако влезем в някоя сграда и не излезем — възразих аз, — това ще е точно указание за нея, че базата ни е вътре.

Другите нищо не казаха. Аз въздъхнах и се облегнах назад. Сблъсъкът с Регалия явно ги беше разтревожил. Е, можех да ги разбера. Защо обаче мълчанието им трябваше да засяга и мен?

Вал подкара лодката към някаква сграда, на която липсваше голяма част от фасадата. Постройката беше една от онези огромни офис сгради, характерни за Вавилар, затова отворът, през който спокойно минахме, беше само малка част от стената. Вал вкара лодката, Ексел извади грамадна кука и откачи нещо отстрани на стената. Чифт огромни черни завеси се спуснаха над отвора и ни откъснаха от света.

Вал и Ексел включиха мобилните си и осветиха полупотопеното помещение в бледо бяло сияние. Вал откара лодката настрани, близо до някакво стълбище. Наканих се да сляза и да тръгна нагоре по тях — нямах търпение да напусна лодката. Тиа обаче ме улови за ръката и поклати глава. Извади бутилката от вода, която държеше по-рано, с бялото вещество вътре. Раздруса я и я изсипа във водата. Другите извадиха подобни бутилки от сандък в задната част на лодката и също ги изсипаха. Мизи обърна във водата съдържанието на цяла хладилна чанта.

— Сапун? — попитах аз като видях мехурите.

— За миене на съдове — потвърди Вал. — Променя повърхностното напрежение на водата и така за нея става почти невъзможно да я контролира.

— Освен това пречи да вижда през водата — додаде Ексел.

— Прекрасно — отговорих. — Нейната слабост?

— Не и доколкото ни е известно — енергично каза Мизи. — Просто има ефект върху силите ѝ. По-скоро е като това да изсипеш кофа вода върху някой огнен Епичен и способностите му да почнат да съскат. Обаче е ииистински полезно.

— Полезно, но може би безсмислено — намеси се Вал, докато изтръскваше последната бутилка. — По-рано използвахме това само като предпазна мярка. Тиа, тя ни видя. Сигурна съм, че е идентифицирала всеки от нас.

— Ще се справим с това — отговори Тиа.

— Но…

— Загасете светлините — каза Тиа.

Вал, Мизи и Ексел се спогледаха. После изключиха мобилните си и мястото потъна в мрак. Стори ми се също добра предпазна мярка — ако Регалия успееше да погледне в това помещение, щеше да види само чернота.

Лодката ни се заклати и аз тревожно стиснах ръката на Мизи. Явно нещо ставаше вътре. Да не би отнякъде да течеше вода? Искри! Сградата ли потъваше? Или по-лошо — да не би Регалия да ни беше открила?

Лодката се успокои, но за миг тази неподвижност беше още по-плашеща. Сърцето ми блъскаше и аз си представих как отново се озовавам във водата с веригата на крака. Как потъвам в дълбините. Мизи ме дърпаше за ръката. Излизаше от лодката, обаче в неправилната посока. Във водата. Ама…

Чух, че стъпалото ѝ попадна върху нещо твърдо. Какво? Оставих се да ме изведат от лодката и се озовах върху нещо метално и хлъзгаво. Да не ме бяха обърнали? Не, вървяхме върху нещо, което се беше издигнало от водата вътре в помещението. Платформа?

Когато стигнахме до един люк и аз слязох пипнешком надолу, внезапно разбрах. Не беше платформа.

А подводница.

15.

Подвоумих се, застанал в тъмнината и стиснал стълбата към вътрешността на подводницата, която още не виждах. Не си бях давал сметка, че цялата тази работа с „водата“ ще е проблем за мен. Искам да кажа… половината свят е вода, нали така? А и ние сме наполовина от вода на всичкото отгоре. Затова би трябвало на влизане в подводницата да се чувствам като овца, която пада върху бала памук.

Да де, обаче не се чувствах така. Чувствах се като овца, която пада върху куп пирони. Мокри пирони. На дъното на океана. Но нямаше да допусна другите Възмездители да видят как се потя. Нищо че не можеха да ме видят в тъмното. Да ме чуят как се потя? Пфу. Както и да е. Преглътнах и пипнешком слязох в подводницата. Последни се чуха тежките стъпки на Ексел. Нещо тупна над нас и предположих, че той затваря люка и го запечатва.

Вътре беше тъмно като въглища в полунощ. Или пък като грозде в полунощ, или като каквото и да е в полунощ. Пипнешком се добрах до седалка, а машината почна да мърка и бавно потъна.

— Вземи — каза Мизи и тикна нещо в ръката ми. Кърпа. — Попий всичката вода, която може да си донесъл вътре.

Радостен, че имам какво да правя, аз изтрих седалката и пода, който беше постлан с килим. Последва нова кърпа и аз се подсуших възможно най-добре. Очевидно укриването от Регалия налагаше да сме сигурни, че наоколо няма открити водни повърхности.

— Окей? — попита Мизи след няколко минути.

— Всичко е наред — отговори Вал.

Мизи включи мобилния си и ни обля в светлина. Това ми позволи да огледам помещението. От двете му страни се редяха тапицирани с плюш оранжеви и сини винилови седалки под илюминатори, покрити с плътен черен плат. Разбрах, че въпреки очакванията ми, това не е военна подводница. Беше някакво превозно средство за разглеждане на забележителности, като онези, с които хората обикалят рифовете. Килимът на пода явно беше сложен по-късно, за да не се образуват локви по пода.

Ексел бдително търсеше пропусната от нас в тъмнината вода.

— Предполага се, че на Регалия ѝ трябват поне два пръста вода, за да може да вижда — обясни ми той. — Но предпочитаме да не рискуваме.

— Има ли значение? — попитах аз. — Не може ли просто да погледне под вълните и да ни намери?

— Не — отвърна Тиа. Тя се беше настанила на последната седалка, до нещо, което приличаше на тоалетна. Там беше окачен надпис „Бункер с експлозиви на Мизи. Влез с мир. Излез на парчета“. Дръжката беше счупена и вратата се люшкаше.

— Представи си, че се свързваш с мен по мобилния си — продължи Тиа. — Моето лице се появява на твоя екран, а твоето — на моя. Би ли могъл, ако поискаш, да обърнеш перспективата и да погледнеш вътре в моя мобилен?

— Не, разбира се.

— Защо не?

— Защото не става така. Мониторът е обърнат навън.

— Така действат и нейните сили — каза Тиа. — Водната повърхност, която има допир с въздуха, е като екран за нея и през нея тя може да вижда навън. Не може просто така да погледне в другата посока. Под повърхността ние оставаме невидими за нея.

— Но все още сме в нейната власт — подчерта Вал, която беше на седалката на водача отпред. — Тя издигна нивото на водата, за да потопи цял Манхатън. Да се пресегне в дълбините и да разкъса на парчета тази подводница за нея е нищо. По-рано разчитахме, че тя не знае, че сме тук долу.

— Би могла да ни убие горе, в лодката — възрази Тиа. — А тя ни пусна, което означава, че засега няма нужда от нашата смърт. Вече сме под повърхността и тя няма да знае къде да ни търси. За момента сме свободни.

Явно всички приемаха това. Най-малкото, нямаше смисъл от спорове. Докато плаваме — или каквото там прави човек в подводница — напред, аз се преместих на седалката точно до Тиа.

— Ти знаеш всичко за нейните сили — тихо подхванах аз.

— По-късно ще те информирам — отвърна Тиа.

— А информацията ще включва ли откъде знаеш всичко това?

— Ще оставя на Джон да реши какво трябва да се споделя — каза Тиа, после стана и отиде отпред, където заговори тихо с Вал.

Облегнах се и се помъчих да не мисля за това, че сме под водата. Навярно не можехме да се спуснем много дълбоко — това беше развлекателна подводница — но това не ме успокояваше кой знае колко. Какво щеше да стане, ако нещо се обърка? Ако подводницата протече? Ако просто спре да се движи и потъне на океанското дъно, а всички ние сме затворени вътре…

Размърдах се притеснено и нещо в джоба ми изшумоля. Свъсих се, бръкнах вътре и извадих мобилния. Или поне каквото беше останало от него.

— Леле — обади се Ексел и се настани до мен. — Как си направил това?

— Ядосах един Епичен.

— Дай го на Мизи — рече той и кимна към момичето. — Или ще го поправи, или ще ти даде нов. Но се чувствай предупреден: ако ти даде нещо, то може да е с известни… модификации.

Вдигнах въпросително вежда.

— Само добри и много полезни добавки — каза Мизи. Беше взела от мен бомбата и сега я обезвреждаше.

— Добре — обърнах се аз към Ексел. — Мизи се занимава с поправки и оборудване…

— И примамка — намеси се тя.

— … и други неща — продължих аз. — Вал е по операциите и поддръжката. Опитвам се да определя какво е твоето място в отряда. Ти не си примамка. С какво се занимаваш?

Ексел вдигна крака на седалката отсреща и се изтегна с гръб към покрития илюминатор.

— Предимно с нещата, които Вал не иска да прави — например да говори с хората.

— Аз говоря с хората — тросна се Вал от предната седалка.

— Ти им крещиш, скъпа — уточни Ексел.

— И това е форма на говорене. Пък и аз не само крещя.

— Да, от време на време ръмжиш — Ексел ми се усмихна. — Ние бяхме дълбоко внедрен отряд, Убиецо на Стоманеното сърце. Това означава много наблюдения и контакти с хората в града.

Кимнах. В този грамаден мъж имаше нещо обезоръжаващо — заради розовите бузи и гъстата кестенява брада. Жизнерадостно, дружелюбно.

— Освен това мога да те погреба — отбеляза той.

Дообрее…

— Ще изглеждаш хубаво в ковчега — продължи той. — Добра скелетна структура, стройно тяло. Малко памук под клепачите, малко балсамираща течност във вените и бум — готов си. Лошо е обаче, че си толкова блед. Белезите много ще личат. Нищо, което да не се поправя с малко грим, а?

— Ексел? — провикна се Вал отпред.

— Да, Вал?

— Престани да се държиш злокобно.

— Не е злокобно — възрази той. — Всеки умира, Вал. Като пренебрегваш този факт, той няма да стане по-малко истински!

Използвах случая да се поотместя от Ексел. Така се приближих до Мизи, която увиваше бомбата.

— Не му обръщай внимание — каза ми тя, докато Вал и Ексел продължаваха да бъбрят. — Навремето той беше погребален агент.

Кимнах, но не настоях за повече. Колкото по-малко знаехме ние, Възмездителите, за семействата и други такива неща на останалите, толкова по-малко можехме и да издадем, ако някой Епичен решеше да ни измъчва.

— Благодаря, че се застъпи за мен — тихо продължи Мизи. — Пред Тиа.

— Понякога тя е много сериозна. И двамата с Проф са такива. Обаче са добри хора. Тиа може да се оплаква колкото си ще, но се съмнявам, че на твое място някой от тях двамата би оставил онези хора да загинат. Ти постъпи правилно.

— Макар че те изложих на опасност?

— Измъкнах се, нали?

Мизи хвърли поглед към гърлото ми. Това ми припомни болката и аз се попипах. Болеше при дишане.

— Аааха — проточи тя. — Просто се държиш мило, но аз го оценявам. Не очаквах ти да си мил.

— Аз?

— Разбира се! — Тя явно възвръщаше малко от присъщата си напереност. — Убиецът на Стоманеното сърце, човекът, който придума Федрус да атакува Стоманеното сърце. Очаквах да си страховит, мрачен, „те убиха баща ми“, сериозен и всичко останало.

— Колко знаеш за мен? — изненадах се аз.

— Вероятно повече, отколкото би трябвало. От нас се очаква да сме потайни и така нататък, но не мога да не задавам въпроси, нали разбираш. И… добре де… може и да съм подслушвала, когато Сам каза на Вал какво планирате вие в Нюкаго…

Тя направи някаква извинителна гримаса и сви рамене.

— Е, повярвай ми, аз съм по-сериозен, отколкото изглеждам. Сериозен съм толкова, колкото лъвът е оранжев.

— Значи… средно сериозен? Понеже лъвът е по-скоро жълтеникав?

— Не, оранжев е. — Позамислих се. — Не е ли оранжев? Всъщност никога не съм виждал лъв.

— Май тигрите са оранжеви — каза Мизи. — Но само наполовина, защото имат черни ивици. Може би трябва да си сериозен, колкото е оранжев портокалът.

— Прекалено очевидно е — възразих аз. — Сериозен съм, колкото лъвът е жълтеникав.

Свърши ли работа? Или просто ми се изплъзна от езика?

Мизи вирна глава и ме погледна.

— Малко си странен.

— Не, виж сега, просто сравнението не се получи. Схванах. Сериозен съм като…

— Не, не, всичко е наред — отвърна Мизи с усмивка. — Харесва ми.

— Аха — намеси се през смях Ексел. — Ще запомня това с портокала за некролога ти.

Страхотно. Няколко часа в новия отряд и вече ги бях убедил, че Убиецът на Стоманеното сърце е очарователно чалнат. Облегнах се в седалката и въздъхнах.

Пътувахме някое време, около час или повече. Достатъчно, та да не съм сигурен дали още сме във Вавилар. Най-сетне подводницата забави. След миг цялата се залюля, а от външната ѝ страна щракнаха някакви клампи.

Където и да отивахме, бяхме пристигнали. Ексел стана и изрови кърпи. Кимна на Вал, която се качи по стълбата.

— Угасете светлините — каза тя.

Ние покорно угасихме. Чух как Вал отваря люка горе. Нахлу вода, но по звука разбрах, че Ексел бързо я е попил.

— Излизаме — прошепна ми Мизи. Пипнешком се добрах до стълбата и пуснах останалите да се качат преди мен. Чувах ги да бъбрят горе, затова щом Тиа приближи стълбата, знаех, че е последна.

— Проф? — попитах я тихичко.

— Другите не знаят какво точно се случи — прошепна тя. — Казах им, че Проф е извел Разрушение, че той самият е добре и ще ни настигне.

— А какво се случи всъщност?

В тъмнината Тиа не отговори.

— Тиа, тук само аз освен теб знам за Проф. Можеш да ме ползваш като ресурс. Мога да помогна.

— Точно сега Проф няма нужда нито от моята, нито от твоята помощ — отговори тя. — Просто му трябва време.

— Какво направи?

Тя тихо въздъхна.

— Умишлено се остави да го удари огнена вълна, нещо, от което нормален човек не би оцелял. Докато Разрушение стоеше над него и злорадстваше, Джон се прицели, скочи и грабна очилата му. Подсказването, че Разрушение е късоглед? Оказа се, че е добро.

— Хубаво.

— Джон каза, че онова същество е обезумяло от страх — прошепна Тиа. — Разрушение се телепортира и повече не се върна. Джон е в безопасност и всичко е наред. Затова можеш да престанеш да се тревожиш.

Оставих я да мине напред. Не всичко беше наред. Щом Проф се държеше настрани, значи се боеше от това как би действал в наше присъствие. Неохотно нарамих раницата и пушката и се качих в някаква стая, където беше тъмно като в рог.

— Дейвид, излезе ли? — долетя гласът на Вал в мрака.

— Аха.

— Насам.

Последвах гласа ѝ. Тя ме взе за ръката и ме въведе през врата, закрита с някаква черна завеса. Влезе след мен, после затвори вратата зад гърбовете ни и отвори друга пред нас. Навлезе светлина и аз успях най-сетне да видя скривалището, което служеше на Възмездителите за база във Вавилар.

Оказа се, че съвсем не е някаква дупка.

Беше голяма къща.

16.

Разкошни червени килими. Тъмен паркет. Фотьойли. Бар с кристални чаши, които отразяваха светлината от мобилния на Вал. Пространство. Много пространство.

Челюстта ми удари пода. Вратата, технически погледнато. Праснах се в нея, когато влязох в стаята и се обърнах в опит да се огледам на всички страни едновременно. Мястото приличаше на кралски дворец.

Не… не, приличаше на двореца на някой Епичен.

— Как… — Пристъпих в центъра на стаята. — Още ли сме под водата?

— Предимно — отвърна Вал. — Намираме се в подземния бункер на някакъв богаташ на Лонг Айлънд. Хауърд Райтън. Построил е бункера със собствена система за филтриране на въздуха в случай на ядрено замърсяване. — Тя метна раницата си на бара. — За негово нещастие, той е предвидил неправилния апокалипсис. Някакъв Епичен свалил самолета му, когато той се прибирал от Европа със семейството си.

Отново погледнах към късото преддверие, което водеше към дока за подводницата. Ексел затвори вратата и преддверието потъна в тъмнина. Имах смътното впечатление, че сме изплавали през пода на помещението, което навярно имаше някакъв механизъм за приставане. А как подводницата беше пристанала под бункер в земята?

— Склад — обясни Ексел, клатушкайки се край мен. — Бункерът на Райтън разполагал с голям склад за съхранение на провизии, изсечен отдолу. Сега складът е наводнен, а ние отворихме едната му страна и образувахме нещо като пещера, където можем да вкарваме подводницата. Проф проряза пода и инсталира механизма за приставане преди няколко години.

— Джон обича да има обезопасени места във всички градове, които може да посети — додаде Тиа и се настани на един от плюшените дивани с мобилния си. Той щеше да работи тук: мобилните работеха в стоманените катакомби на Нюкаго, затова бях съвсем сигурен, че могат да работят навсякъде. Честно казано, без моя мобилен се чувствах малко гол. Бях спестявал пари с години, докато работех във Фабриката, за да го купя. Сега пушката ми беше счупена и мобилният го нямаше и аз установих, че всъщност не притежавам много от този период в моя живот.

— А сега какво? — попитах.

— Сега чакаме Джон да приключи с разузнаването — отговори Тиа — и ще пратим някой да го вземе. Мисури, защо не покажеш на Дейвид неговата стая? — Което ще го разкара от главата ми засега, подсказваше тонът ѝ.

Метнах раницата през рамо, а Мисури кимна и заприпка по някакъв коридор, понесла фенерче. Внезапно осъзнах точно колко съм уморен. Макар да пътувахме дотук през нощта, все още не бях превключил напълно дните и нощите. През последните няколко месеца за мен беше новост да живея на светло и аз ѝ се наслаждавах.

Е, явно тъмнината пак се превръщаше в нещо нормално. Последвах Мизи извън големия салон по коридор, украсен с художествени фотографии на пръсната във въздуха цветна вода. Прецених, че това би трябвало да минава за модерно и шикозно. А на мен само ми напомни, че се намираме на дъното на океана.

— Не мога да повярвам колко е хубаво тук — казах аз и надникнах в някаква библиотека, където имаше повече книги, отколкото бях виждал през живота си. По стените в повечето стаи светеха малки аварийни лампи, затова заключих, че имаме захранване.

— Аааха — проточи Мизи. — Хубаво им беше на хората тук, на Лонг Айлънд, нали. Плажове, големи къщи. Като бях малка, идвахме тук и аз играех на пясъка и се питах какво ли е да живееш в някоя от тези големи къщи. — Тя прокара пръсти по стената, докато вървяхме. — Веднъж минах с подводницата покрай стария ми апартамент. Забавно.

— Тежко ли ти беше да го видиш сега?

— Ами. Едва помня дните преди изгрева на Злочестие. По-голямата част от живота ми мина в Цветното село.

— Къде?

— Кварталът в центъра. Добро място. Няма много банди. Обикновено има храна.

Последвах я нататък по коридора, а тя ми посочи една врата във вестибюла.

— Баня. Влез в първата врата и винаги затваряй. После мини през другата врата. Няма осветление; трябва да се движиш пипнешком. Има тоалетна и мивка. Това е единствената течаща вода тук. Никога не изнасяй нищо, дори чаша вода за пиене.

— Регалия?

Мизи кимна.

— Извън обхвата ѝ сме, но макар тя почти никога да не се движи, преценяваме, че е по-добре да сме сигурни. Ако накрая открие това място, мъртви сме.

Не бях сигурен. Както и Тиа изтъкна, Регалия можеше да ни убие горе, а не го стори. Явно сдържаше тъмнината, също като Проф.

— Бандите — казах аз и продължих да вървя нататък с Мизи. — Регалия се е отървала от тях?

— Да. Остана само бандата на Нютън, но дори и тя е доста мека напоследък, като за Епична.

— Значи Регалия е добра за града.

— Е, ако не се брои това, че го наводни, убивайки десетки хиляди при това. Но предполагам, че и сравнение с това каква беше, сега не е толкова лоша. Както кучето, което ръфа глезена ти, е по-приятно в сравнение с кучето, което преди това е ръфало главата ти.

— Хубаво сравнение — отбелязах аз.

— Но шокиращо лишено от лъвове — отвърна Мизи и влезе в друга просторна стая. Колко голямо беше това място? Стаята, в която влязохме, беше овална и имаше пиано — никога не бях виждал пиано, освен по филмите — и елегантни маси от другата страна. Таванът беше боядисан в черно и… Не. Не беше черно. Това беше вода.

Зяпнах и се свих, щом осъзнах, че таванът е изцяло от стъкло и гледа към тъмните води. Малък пасаж риби мина отвън и, кълна се, видях нещо по-едро да плава нататък. Сянка.

— Този тип е построил бомбоубежище с оберлихт?

— Петнадесет сантиметра акрил — отговори Мизи и затъмни фенерчето. — С капак от стоманена плоча, който се прибира. И преди да си попитал: не, Регалия не може да вижда през него. Първо, както подчертах, ние сме достатъчно далече от града, та да сме вън от обсега ѝ. Второ, на нея ѝ трябва открита водна повърхност. — Тя се поколеба. — Като заговорихме за това, ще ми се да можехме да го затворим. Проклетата плоча е запънала отворена там горе.

Минахме бързо през тази ужасна стая и се озовахме в поредния приятен коридор без прозорци. Малко по-нататък Мизи отвори една врата и ме подкани да вляза в огромна спалня.

Аз надзърнах вътре и попитах:

— С Ексел ли ще деля стаята?

— Да делиш ли? — учуди се Мизи. — Тук има дванадесет спални. Заеми две, ако искаш.

Подвоумих се. Гледах етажерките от тъмно дърво, дебелия червен килим и леглото, което беше като наистина грамадна препечена филия.

В Нюкаго цял живот спестявания отидоха почти напълно, за да разполагам със самостоятелен малък апартамент от една стая. А тази спалня беше поне четири пъти по-голяма.

Влязох и оставих раницата си на пода. Изглеждаше миниатюрна в просторната стая.

— Фенерчето е на масата там — каза Мизи и насочи светлината на мобилния си. — Тъкмо получихме доставка енергийни клетки от вашия приятел в Нюкаго.

Приближих до леглото и го побутнах.

— И хората спят на толкова меко?

— Е, разполагаш и с пода, ако си склонен на това. Ключовете за лампите не работят, но някои от контактите работят. Пробвай ги, за да заредиш мобилния. Би трябвало да намериш някой със захранване.

Вдигнах моя строшен мобилен.

— О. Добре — каза тя. — Ще стъкмя нещо ново за теб утре.

Пак заръчках завивките. Клепачите ми висваха като сърдити пияници, които се препъват по улицата в търсене на канавка, където да повърнат. Имах нужда от сън. Но имаше толкова много неща, които не знаех.

— Проф ви е сложил тук да наблюдавате, хора — обърнах се аз към Мизи и приседнах на леглото. — За доста време, нали?

— Ъхъ — рече Мизи и се облегна на вратата.

— Каза ли защо?

— Винаги съм смятала, че той искаше всяка информация за Регалия, до която може да се добере. За момента, когато решим да я нападнем.

— Съмнително. Преди Стоманеното сърце, Проф никога не беше нападал толкова важни Епични. Пък и Възмездителите почти никога не се занимават с дълго срочно наблюдение. Обикновено влизат в даден град и излизат след по-малко от два месеца, като оставят няколко трупа зад себе си.

— А ти знаеш толкова много за начина на действие на другите клетки на Възмездителите? — Каза го през смях, все едно беше някаква глупост.

— Аха — искрено отвърнах аз. — Доста много.

— Така ли е?

— Аз… малко се вманиачавам, когато се захвана с нещо — Но не зубрачески. Каквото и да приказва Меган. Друг път ще ти разкажа. Май ще заспя.

— Приятни сънища тогава — отговори Мизи. Обърна се и се отдалечи, а светлината си отиде с нея.

Проф е знаел, размишлявах аз, щом се покатерих в леглото. Не е ударил Регалия, понеже е знаел, че тя опитва да стане по-добра. Той трябва да се чуди… има ли начин всичко това да се получи. Да се заобиколят силите, развалящи хората, които ги използват. Прозинах се и разсъдих, че може би трябва да се преоблека…

Но сънят ме надви преди това.