Яростта

6

— Тя вече направи своя избор. Ти самият го видя, когато ни прекъсна. Вече си избрала, нали, Елена? — Стефан го изрече без самодоволство, без настойчивост, а с нещо като отчаяна смелост.

— Аз… — Елена го погледна. — Стефан, аз те обичам. Но ти не разбираш. Ако трябва да избирам в момента, избирам ние тримата да останем заедно. Само засега. Разбираш ли? — Виждайки каменното изражение на Стефан, тя се извърна към Деймън. — А ти разбираш ли?

— Мисля, че да. — Отправи й тайна собственическа усмивка. — Още в началото казах на Стефан, че е егоистично от негова страна да не те сподели. Както знаеш, братята трябва да си поделят всичко.

— Не това имах предвид.

— Нима? — усмихна се отново Деймън.

— Не — рече Стефан. — Аз не разбирам и не виждам защо трябва да ме молиш да си сътруднича с него. Той е зъл. Елена. Той убива за удоволствие, не притежава никаква съвест. На него не му пука за Фелс Чърч — сам го каза. Той е чудовище…

— Точно сега той е много по-отзивчив от теб — прекъсна го Елена. Пресегна се към ръката на Стефан, търсейки начин да достигне до сърцето му. — Стефан, аз се нуждая от теб. А ние двамата се нуждаем от него. Не можеш ли да го приемеш? Стефан, наистина ли искаш твоят брат завинаги да остане твой смъртен враг? — додаде, когато той не отговори.

— А ти наистина ли мислиш, че той иска да бъде нещо друго?

Елена се втренчи в преплетените им ръце, сетне отмести поглед към извивките на тавана и сенките. Остана мълчалива за миг, а когато заговори, гласът й бе много тих.

— Той ме спря, когато исках да те убия.

Усети как у Стефан се надигна гняв, който постепенно се стопи. Нещо като поражение се прокрадна в него и той сведе глава.

— Истина е — призна. — А и кой съм аз, че да го наричам зло? Направил ли е нещо, което да не съм сторил и аз?

Трябва да поговорим, помисли си Елена. Ненавиждаше тази себеомраза, която го изпълваше. Но сега не беше нито мястото, нито времето за това.

— Значи си съгласен? — попита тя колебливо. — Стефан, кажи ми какво мислиш!

— Точно сега мисля, че ти винаги постигаш своето. Защото е така, нали, Елена?

Тя надникна в очите му и видя колко разширени са зениците му. Само тесен пръстен зелено се очертаваше по краищата им. В тях вече нямаше гняв, а само умора и горчивина.

Но аз не го правя само за себе си, опита се да се убеди тя, изтласквайки от съзнанието си сянката на съмнението. Ще ти го докажа, Стефан, ще видиш. За пръв път не правя нещо само за моя лична изгода.

— Тогава си съгласен? — попита Елена тихо.

— Да. Аз… Съгласен съм.

— И аз съм съгласен — заяви Деймън и протегна ръка с пресилена любезност. Сграбчи ръката на Елена, преди тя да успее да каже нещо. — Всъщност изглежда и тримата постигнахме горещо съгласие.

Недей, помисли си Елена, ала в този миг, докато стояха в студения полумрак на църковния балкон, тя чувстваше, че е истина — тримата бяха свързани, единни и силни.

Тогава Стефан издърпа ръката си. В последвалата тишина Елена чу звуците, идващи от църквата под тях. Все още имаше плач и от време на време долитаха викове, но като цяло суматохата стихваше. Тя погледна през прозореца и видя хора да прекосяват мокрия паркинг, движейки се между малките групи, надвесени над жертвите. Доктор Файнбърг сновеше от група на група, очевидно давайки медицински съвети. Ранените приличаха на пострадали от ураган или земетресение.

— Никой не е такъв, какъвто изглежда — рече Елена.

— Какво?

— Това каза Бони по време на възпоминателната служба. Беше изпаднала в един от нейните пристъпи. Смятам, че може да е важно. — Опита се да подреди мислите си. — Мисля, че в града има хора, които трябва да проучим. Като Аларик Залцман. — Разказа им накратко какво бе чула по-рано през деня в дома на Аларик. — Той не е такъв, какъвто изглежда, но не зная точно какъв е. Смятам, че трябва да го наблюдаваме. А тъй като очевидно аз не мога да се появявам на публични места, вие двамата ще трябва да го направите. Но не бива да позволите да ви заподозре… — Елена млъкна, когато Деймън бързо вдигна ръка.

Откъм дъното на стълбата се разнесе глас:

— Стефан? Горе ли си?

— Стори ми се, че го видях да се качва — обади се друг.

Приличаше на гласа на господин Карсън.

— Върви — изсъска едва чуто Елена към Стефан. — Трябва да изглеждаш колкото се може по-нормално, ако искаш да останеш във Фелс Чърч. Аз ще съм добре.

— Но къде ще отидеш?

— При Мередит. По-късно ще ти обясня. Върви!

Стефан се поколеба, но после заслиза надолу по стълбите.

— Идвам! — Но изведнъж се спря. — Няма да те оставя с него — рече решително.

Елена вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Тогава и двамата вървете. Току-що се съгласи да си помагаме, нима сега се отмяташ? — обърна се тя към Деймън, който не помръдваше с непреклонно изражение.

Той за пореден път сви нехайно рамене.

— Добре. Само още нещо… гладна ли си?

— Аз… не. — Стомахът й се сви, когато осъзна какво я пита. — Не, не съм гладна.

— Това е добре. Но по-късно ще бъдеш. Запомни го. — Подбра Стефан надолу по стълбите, като си спечели един изпепеляващ поглед. Но Елена чу в главата си гласа на Стефан, докато двамата изчезваха от погледа й.

По-късно ще дойда за теб. Чакай ме.

Искаше й се да може да му отвърне с мислите си. Забеляза още нещо. Вътрешният глас на Стефан беше по-слаб, отколкото преди четири дни, когато се бореше с брат си. Като се замисли сега за това, преди церемонията по случай Деня на основателите той изобщо не можеше да й изпраща мислени послания. Когато се събуди край реката, беше толкова объркана, че това не й бе хрумнало, но сега се зачуди. Какво го бе направило толкова силен? И защо сега силите му отпадаха?

Елена имаше достатъчно време да помисли за всичко това, седейки на пустия църковен балкон, докато долу хората напускаха църквата, а отвън сивото небе потъмняваше още повече. Мислеше за Стефан, за Деймън и се питаше дали изборът й бе правилен. Беше се заклела никога да не допуска двамата да се бият за нея, но тази клетва вече бе престъпена. Дали не бе лудост да се опитва да ги накара да се съюзят, дори и временно?

Когато небето навън стана съвсем тъмно, тя се осмели да слезе по стълбите. Църквата беше пуста и стъпките й отекваха в смълчаното помещение. Досега не се бе замисляла как ще излезе, но за щастие страничната врата беше с резе само отвътре. Елена се измъкна безшумно в нощта.

Досега не бе осъзнала колко е хубаво да бъде навън в мрака. Вътре се чувстваше като в капан, а от дневната светлина очите я боляха. Тук беше много по-хубаво — чувстваше се свободна, волна като птица… невидима. Сетивата й се наслаждаваха на богатството на света около нея. Въздухът бе толкова застинал, че ароматите в него не се бяха разсеяли и тя поемаше с пълни гърди наситения букет от миризми, които излъчваха създанията на нощта. Лисица се ровеше из нечий боклук. Кафяви мишки дъвчеха нещо в храстите. Нощните пеперуди се зовяха една друга с мириса си.

Установи, че не е трудно да стигне незабелязана до къщата на Мередит. Изглежда всички жители на града се бяха затворили по домовете си. Но когато приближи до къщата на приятелката си, я обзе смут при вида на елегантната фермерска постройка с остъклена веранда. Не можеше просто да отиде и да почука на предната врата. Дали Мередит наистина я очакваше? Ако беше така, не би ли трябвало да я чака отвън?

Мередит щеше да получи шок, ако не я очакваше, осъзна Елена, докато оглеждаше разстоянието до покрива на верандата. Прозорецът на спалнята на Мередит беше над нея, точно зад ъгъла. Щеше да е малко трудно да го достигне, но Елена смяташе, че ще се справи.

Да се качи на покрива беше лесно. Пръстите й и босите й нозе напипаха издадените части на тухлите и тя чевръсто се покатери нагоре. Но да се наведе над ъгъла, за да надникне в стаята на Мередит, се оказа по-мъчително. Примигна от светлината, която струеше навън.

Мередит седеше на ръба на леглото, подпряла лакти върху коленете си и се взираше пред себе си. От време на време прокарваше ръка през тъмната си коса. Часовникът върху нощното шкафче показваше 18:43.

Елена потропа по стъклото.

Мередит скочи, но погледна в грешната посока — към вратата. Изправи се и зае защитна поза, стиснала малка възглавничка в ръка. Когато вратата не се отвори, тя направи крачка или две към нея, все още нащрек.

— Кой е? — попита момичето.

Елена отново потропа по стъклото на прозореца.

Мередит се извърна рязко към прозореца. Дишаше бързо.

— Пусни ме — рече Елена, без да знае дали приятелката й я чува, затова устните й произнесоха думите ясно и отчетливо. — Отвори прозореца.

Задъхана, Мередит се озърна, сякаш очакваше някой да й се притече на помощ. Когато никой не се появи, приближи прозореца, сякаш той беше опасно животно. Но не го отвори.

— Пусни ме вътре — повтори Елена. Сетне додаде нетърпеливо: — Ако не си искала да дойда, защо си уреди среща с мен?

Видя промяната у Мередит — раменете й видимо се отпуснаха. С нетипично за нея неловки пръсти Мередит отвори прозореца и се отдръпна назад.

— Сега ме покани да вляза вътре. В противен случай не мога.

— Влез… — Гласът на момичето пресекна и тя отново опита. — Влез — рече този път по-уверено. — Трябва да си ти — добави тя, когато Елена потръпна и се повдигна, за да се прехвърли през перваза на прозореца, разтривайки схванатите си пръсти. — Никой друг не заповядва по този начин.

— Аз съм — Елена спря да движи скованите си пръсти и се взря в очите на приятелката си. — Наистина съм аз, Мередит — рече.

Девойката кимна и преглътна. Точно в този миг Елена най-много искаше тя да я прегърне. Но Мередит, която никога не си бе падала по излиянията и прегръдките, се отдалечи бавно към леглото и отново приседна на него.

— Седни — изрече с престорено спокоен глас.

Елена придърпа стола пред бюрото и несъзнателно зае позата на Мередит от преди малко — опря лакти върху коленете си и сведе глава. После я вдигна.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Аз… — Мередит се взря в нея за миг, сетне се окопити. — Ами ти — тялото ти, разбира се, така и не беше открито. Това бе странно. А и нападенията над стареца, Вики и Танър — и Стефан и някои дреболии, които свързах — но не знаех. Не и със сигурност. Не и до този момент — додаде шепнешком.

— Е, значи е било попадение на сляпо — кимна Елена. Опитваше се да се държи нормално, но какво нормално имаше в тази ситуация? Мередит едва се осмеляваше да я погледне. Поведението й накара Елена да се почувства още по-самотна, много по-самотна, отколкото през целия си живот досега.

На долния етаж иззвъня звънец. Елена го чу, но изглежда не и някогашната й приятелка.

— Кой може да е? — попита. — Някой звъни на вратата.

— Помолих Бони да дойде към седем, ако майка й я пусне. Вероятно е тя. Ще отида да видя. — Мередит изглеждаше изключително нетърпелива да се махне.

— Почакай. Тя знае ли?

— Не… О, искаш да кажеш, че трябва да й го съобщя внимателно. — Момичето огледа още веднъж несигурно стаята, а Елена включи нощната лампа до леглото.

— Изгаси голямата лампа. Очите ме болят от светлината — рече тя тихо.

Когато Мередит го направи, стаята потъна в полумрак, така че тя можеше да се скрие в сенките.

Обгърна с ръце тялото си и застана в ъгъла, докато чакаше Мередит да се върне с Бони. Може би идеята да замеси Мередит и Бони не беше чак толкова добра. Ако спокойната и невъзмутима Мередит не можеше да я приеме, дали Бони щеше да го стори?

Мередит оповести появата им, като не спираше да повтаря:

— Сега не викай, не викай. — Избута нетърпеливо Бони през прага.

— Какво ти става? Какво правиш? — ахна Бони. — Пусни ме. Имаш ли представа какво ми струваше да накарам мама да ми разреши да изляза тази вечер? Искаше да ме заведе в болницата в Роуаноук.

Мередит затвори вратата с крак.

— Добре — каза на Бони. — Сега ще видиш нещо, което ще… ами ще бъде шок. Но не бива да крещиш, разбираш ли? Ще те пусна, ако ми обещаеш.

— Тук е толкова тъмно, че не виждам почти нищо, а ти ме плашиш. Какво ти става, Мередит? О, добре, обещавам, но за какво говориш…

— Елена — каза Мередит.

Елена се подчини на поканата и пристъпи напред.

Реакцията на Бони не беше каквато очакваха. Тя се намръщи и се наведе напред, взирайки се в мъждивата светлина на стаята. Ахна, щом видя Елена. Но после, когато се втренчи в лицето й, плесна с ръце и нададе радостен вик.

— Знаех си! Знаех си, че всички грешат! Въпреки че ти, Мередит — двамата със Стефан бяхте сигурни, че Елена се е удавила. Но аз знаех, че грешите! О, Елена, толкова ми липсваше! Всички ще бъдат толкова…

— Тихо, Бони! Тихо! — изшътка Мередит настойчиво. Казах ти да не крещиш. Слушай, глупаче, смяташ ли, че ако Елена наистина беше добре, щеше да е тук по никое време, без никой да знае?

— Но тя е добре, погледни я. Ето я там. Това си ти, нали, Елена? — Бони понечи да тръгне към нея, но Мередит отново я сграбчи.

— Да, аз съм. — Елена имаше странното чувство, че се е озовала насред сюрреалистична комедия, може би някоя, написана от Кафка, само че без да си знае репликите. Не знаеше какво да каже на Бони, която я гледаше в захлас.

— Аз съм, но… Не съм съвсем добре — изрече тя неловко и отново седна.

Мередит побутна Бони да се настани на леглото.

— Защо сте толкова тайнствени? Тя е тук, но не е съвсем наред. Какво означава това?

Елена не знаеше да плаче ли, или да се смее.

— Виж, Бони… о, не зная как да го кажа. Бони, твоята баба медиум говорила ли ти е никога за вампирите?

Настъпи тишина — с нож да я режеш, толкова бе гъста. Минутите се нижеха бавно. Невероятно, но факт — очите на Бони се разшириха още повече; сетне погледът й се плъзна към Мередит. Изтекоха още няколко минути в мълчание, после Бони запристъпва към вратата.

— Ъ, вижте, момичета — заговори тихо, — всичко това става все по-откачено. Искам да кажа, наистина, наистина, наистина…

Елена отчаяно затърси подходящите думи.

— Можеш да видиш зъбите ми — каза накрая. Отдръпна назад горната си устна и посочи с пръст кучешките си зъби. Усети издължената им и изострена форма, сякаш котка бе протегнала лениво ноктите си.

Мередит приближи, погледна ги, сетне побърза да се извърне.

— Разбрах — рече тя, но в тона й не се долавяше задоволство от собственото й прозрение. — Бони, погледни — обърна се към другото момиче.

У Бони не бе останала и следа от предишното въодушевление и възторг. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне.

— Не. Не искам.

— Трябва. Трябва да повярваш, иначе доникъде няма да стигнем. — Мередит хвана съпротивляващата се Бони, която не искаше да помръдне, и я бутна напред. — Отвори очи, малка тъпачке. Ти си тази, която си припада по всички онези свръхестествени глупости.

— Вече не — изрече почти хлипайки Бони. В гласа й се долавяше неподправена истерия. — Пусни ме, Мередит. Не искам да гледам. — Изтръгна се от ръцете на приятелката си.

— Не си длъжна да го правиш — прошепна Елена слисано. Обзе я безмерно отчаяние и в очите й запариха сълзи. — Идеята не беше добра, Мередит. Ще си вървя.

— Не. О, недей. — Бони се върна също толкова бързо, колкото се бе отдръпнала, и се хвърли в прегръдките на Елена. — Съжалявам, Елена, съжалявам. Не ме е грижа каква си, просто се радвам, че се върна. Беше ужасно без теб. — Сега вече ридаеше с пълна сила.

Сълзите, които не бяха потекли, докато Елена беше със Стефан, сега рукнаха. Тя плачеше, вкопчена в Бони, усещайки ръцете на Мередит, които обгръщаха и двете. Всички плачеха — Мередит безмълвно, Бони шумно, а самата Елена с отчаяние. Имаше чувството, че плаче за всичко, което й се бе случило, за всичко, което бе изгубила, за самотата, страха и болката.

Накрая и трите се озоваха на пода, коляно до коляно, както когато бяха деца и крояха тайни планове.

— Ти си толкова смела — обърна се Бони към Елена и подсмръкна. — Не разбирам как може да си толкова смела.

— Не знаеш как се чувствам вътрешно. Изобщо не съм смела. Но трябва по някакъв начин да се справя с това, защото не зная какво друго да направя.

— Ръцете ти не са студени. — Мередит стисна пръстите На Елена. — Само малко. Мислех, че ще бъдат по-студени.

— Ръцете на Стефан също не са студени — рече Елена й тъкмо се канеше да продължи, когато Бони изпищя:

— Стефан?

Мередит и Елена я погледнаха.

— Я се осъзнай, Бони. Човек не може сам да стане вампир. Някой трябва да го направи.

— Но ти искаш да кажеш, че Стефан…! Искаш да кажеш, че той е…? — Гласът на Бони се задави.

— Мисля — поде Мередит, — че вече е време да ни разкажеш цялата история, Елена. С всички дребни подробности, които не спомена, когато последния път те помолих да разкажеш всичко.

Елена кимна.

— Права си. Трудно е да се обясни, но ще опитам. — Пое дълбоко дъх. — Бони, спомняш ли си първия учебен ден? Тогава за пръв път те чух да правиш предсказание. Ти погледна дланта ми и каза, че ще срещна момче — тъмнокосо момче, непознат. И че той не е висок, но някога е бил. Е — тя погледна към Бони, после към Мередит, — Стефан сега не е много висок. Но някога е бил… в сравнение с хората, живели през петнадесети век.

Мередит кимна, но дребничкото червенокосо момиче нададе кратък вик и се олюля назад. Направо беше шашната.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че той е живял в ренесансова Италия, когато като цяло хората са били по-ниски. Тогава Стефан е бил по-висок в сравнение с тях. Почакай, преди да припаднеш, трябва да узнаеш още нещо. Деймън е негов брат.

Мередит отново кимна.

— Досетих се. Но защо Деймън каза, че учи в колеж?

— Двамата не се разбират много добре. От много отдавна. Стефан дори не знаеше, че Деймън е във Фелс Чърч. — Елена млъкна. Беше на път да разкаже личната история на Стефан, а винаги бе смятала, че това е негова тайна, която само той има право да разкрие. Но Мередит беше права, време беше всичко да излезе наяве. — Слушайте, ето какво е станало. В ренесансова Италия Стефан и Деймън били влюбени в едно и също момиче. Тя била германка, казвала се е Катрин. Причината Стефан да ме избягва отначало в училище била, че съм му напомняла за нея — тя също имала руса коса и сини очи. О, и това е нейният пръстен. — Елена издърпа ръката си от тази на Мередит и им показа изящната златна халка, върху която бе закрепен скъпоценният камък лапис лазули. Работата е, че Катрин била вампир. Един мъж на име Клаус я е направил такава в родното й село в Германия, за да я спаси от смъртоносна болест. Стефан и Деймън го знаели, но не им пукало. Те я помолили да избере за кого от двамата иска да се омъжи. — Елена млъкна и се усмихна накриво. Каза си, че господин Танър беше прав — историята наистина се повтаряше. Надяваше се само нейната история да не свърши като тази на Катрин. — Но тя избрала и двамата. Обменила кръв и с двамата и заявила, че тримата трябва да останат заедно във вечността.

— Звучи ми смахнато — промърмори Бони.

— Звучи глупаво — отсече Мередит.

— Улучи — кимна й Елена. — Катрин била сладка, но не била много умна. Стефан и Деймън и без това вече не се понасяли. Те й казали, че тя трябва да избере само единия, че дори и през ум не им минава да си я поделят. А тя избягала разплакана. На следващия ден — ами намерили тялото й или това, което било останало от нея. Разбирате ли, вампирът се нуждае от талисман като този пръстен, за да може да излезе на дневна светлина и да не умре. А Катрин излязла под слънчевите лъчи и свалила пръстена си. Мислела, че ако я няма, Стефан и Деймън ще се сдобрят.

— О, Боже, колко роман…

— Не, не е. — Елена прекъсна рязко Бони. — Изобщо не е романтично. Оттогава Стефан живее с вина, а аз мисля, че и Деймън също, макар че никога няма да го признае. А непосредственият резултат от саможертвата на Катрин бил, че двамата грабнали по една шпага и се убили. Да, убили се. Затова сега са вампири и затова се мразят толкова силно. И затова сигурно съм полудяла да се опитвам да ги сдобря отново и да ги накарам да се съюзят.