Яростта

11

Елена изгледа как пушката на господин Смолуд се изтърколи в тревата. Изражението на лицето му, когато се завъртя, за да види кой го бе обезоръжил, й достави искрено удоволствие. В същото време усети изблика на одобрение, който се излъчи от Деймън — бурната и гореща гордост на вълка за първото убийство на малкото му вълче. Но после зърна Стефан, проснат на земята, и забрави за всичко останало. Нажежената до бяло ярост, избухнала в гърдите й, отне дъха й и тя се втурна към него.

— Всички спрете! Просто спрете и не мърдайте!

Викът долетя, съпроводен от свистенето на автомобилни гуми. Колата на Аларик Залцман едва не се завъртя около оста си, когато навлезе с бясна скорост в паркинга, закова се на място, а Аларик изскочи от нея почти в движение.

— Какво става тук? — извика, докато приближаваше към мъжете.

При вика му Елена се отдръпна машинално в сенките. Сега успя да огледа по-добре лицата на мъжете, които се извърнаха към него. До господин Смолуд разпозна господин Форбс и господин Бенет, бащата на Вики. Останалите сигурно са бащите на другите младежи, които са били с Тайлър в колибата на Куонсет, реши Елена.

Един от непознатите отвърна на въпроса. Провлаченият му говор не успяваше да прикрие нервността му.

— Е, ами ние просто се уморихме да чакаме. Решихме малко да поускорим нещата.

Вълкът изръмжа — ниско гърлено буботене, сякаш бучеше електрическа резачка. Мъжете се отдръпнаха назад, а очите на Аларик се изцъклиха, когато забеляза вълка.

Разнесе се и още един звук — по-тих и протяжен, който идваше от фигурата, свита до една от колите. Каролайн не спираше да хленчи:

— Те обясниха, че само искат да поговорят с него. Не ми казаха какво смятат да правят.

Аларик, който държеше под око вълка, посочи към девойката.

— Нима щяхте да й позволите да види всичко това! На едно младо момиче? Осъзнавате ли какви последствия би могло да има върху психиката й подобно преживяване?

— А какво ще кажете за пораженията върху психиката й, когато разкъсат гърлото й? — върна му го хапливо господин Форбс и думите му бяха съпроводени от шумни викове на съгласие. — Това ни тревожи повече.

— Тогава най-добре започнете да се тревожите за залавянето на истинския извършител — рече Аларик. — Каролайн — додаде, като се извърна към момичето, — искам добре да си помислиш, Каролайн. Ние не довършихме сеанса си. Зная, че ти смяташе, че си разпознала Стефан. Но абсолютно сигурна ли си, че е бил той? Не е ли възможно да е бил някой друг, който е приличал на него?

Каролайн се изправи и се подпря на колата с обляно от сълзи лице. Погледна към Стефан, който тъкмо се надигаше, сетне към Аларик.

— Аз…

— Помисли си, Каролайн. Трябва да си напълно сигурна. Може ли да е бил някой друг, като…

— Като този, който се нарича Деймън Смит — долетя гласът на Мередит. Стоеше до колата на Аларик — слаба стройна сянка. — Спомняш ли си го, Каролайн? Дойде на първия купон на Аларик. Доста прилича на Стефан.

Напрежение скова Елена, докато Каролайн се взираше неразбиращо пред себе си. После момичето с кестенявата коса бавно кимна.

— Да… предполагам, че би могло да е той. Всичко стана толкова бързо… но би могло.

— И не си напълно сигурна? — настоя Аларик.

— Не… не съм абсолютно сигурна.

— Виждате ли? Казах ви, че са нужни още сеанси, че засега не можем да сме сигурни в нищо. Тя все още е много объркана. — Вървеше предпазливо към Стефан. Елена осъзна, че вълкът се е оттеглил в сенките. Тя го виждаше, но мъжете не можеха.

Изчезването му ги направи още по-агресивни.

— За какво говориш? Кой е този Смит? Никога не съм го виждал.

— Но дъщеря ви Вики вероятно го е виждала, господин Бенет — рече Аларик. — Това може да се разбере по време на следващия ми сеанс с нея. Утре ще поговорим, не е толкова спешно. В момента смятам, че е по-добре да заведа Стефан в болницата.

Някои от мъжете неловко се размърдаха.

— Да бе, как не! И докато чакаме, може да се случи всичко — започна господин Смолуд. — По всяко време, навсякъде…

— Значи просто сами ще въздадете правосъдие, така ли? — Тонът на Аларик се изостри. — Независимо дали сте заловили истинския заподозрян, или не. И къде са доказателствата, че това момче притежава свръхестествени сили? Както виждам, не се е борил много успешно и не е успял да ви се противопостави.

— Появи се някакъв вълк, който ни нападна доста свирепо — заяви господин Смолуд със зачервено лице.

— Може би са заедно.

— Аз не виждам никакъв вълк. Преди малко тук имаше куче. Може да е някое от онези избягалите, които бяха под карантина. Но какво общо има то с всичко тук? Казвам ви своето професионално мнение, че сте заловили не този, когото трябва.

Мъжете се разколебаха, но по лицата им все още се четеше съмнение.

— Трябва да знаете — заговори Мередит, — че в този окръг и преди е имало нападения на вампири. Много преди Стефан да дойде. Моят дядо беше тяхна жертва. Може би някои от вас са чували за това. — Погледна към Каролайн.

Това реши всичко. Елена видя как мъжете се спогледаха неловко, а после запристъпяха към колите си. Сякаш нямаха търпение да се махнат час по-скоро.

Господин Смолуд остана.

— Каза, че утре ще поговорим за това, Залцман — рече той. — Искам да чуя какво ще каже синът ми следващия път, когато го хипнотизираш.

Бащата на Каролайн я поведе към колата, като мърмореше, че всичко е било грешка и никой не е взел цялата работа прекалено насериозно.

Когато и последната кола напусна паркинга, Елена изтича към Стефан.

— Добре ли си? Много лошо ли те нараниха?

Той се отдръпна от Аларик, който го подкрепяше с ръка.

— Някой ме удари отзад, докато говорех с Каролайн. Ще се оправя. — Стрелна с поглед Аларик. — Благодаря. Защо?

— Той е на наша страна — намеси се Бони. — Казах ти. О, Стефан, наистина ли си добре? Имах чувството, че всеки миг ще припадна. Те не го мислеха наистина. Искам да кажа, че не биха могли сериозно да…

— Сериозно или не, не мисля, че трябва да оставаме тук — обади се Мередит. — Стефан наистина ли трябва да отиде в болница?

— Не — рече той, докато Елена оглеждаше тревожно раната на главата му. — Просто се нуждая от почивка. Някъде, където просто да поседна.

— Ключовете от училището са у мен. Да отидем в кабинета по история — предложи Аларик.

Бони се озърна неспокойно към сенките.

— И вълкът ли ще дойде? — попита тя и подскочи, когато сянката се уголеми и се превърна в Деймън.

— Какъв вълк? — попита той.

Стефан се извърна леко и трепна.

— Благодаря ти — каза с равен глас. И докато вървяха към училището, погледът му се задържа върху брат му. В него се четеше нещо като недоумение.

В коридора Елена го дръпна настрани.

— Стефан, защо не си забелязал, че идват зад теб? Защо си толкова слаб?

Стефан поклати леко глава, а тя додаде:

— Кога се храни за последен път? Стефан, кога? Винаги си намираш някакво извинение, когато съм наблизо. Какво се опитваш да направиш със себе си?

— Добре съм — отвърна той. — Не те лъжа, Елена. По-късно ще отида на лов.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

В този миг не й хрумна, че той не уточни кога ще е това „по-късно“. Тя го последва надолу по коридора.

През нощта кабинетът по история се стори различен на Елена. Имаше някаква странна атмосфера, сякаш светлините бяха прекалено ярки. В момента всички ученически чинове бяха отдръпнати, а до бюрото на Аларик бяха издърпани пет стола. Аларик, който тъкмо довършваше разместването, поведе Стефан към едно кресло.

— Добре, настанявайте се.

Но те само го гледаха. След миг Бони се отпусна на най-близкия стол, но Елена остана права до Стефан, Деймън се задържа на половината път между бюрото й вратата, а Мередит избута някакви листове в средата на бюрото и приседна в единия му край.

Аларик, който бе свалил маската на учител, се настани на един от ученическите столове.

— Е? — рече.

— Е? — повтори Елена.

Всички се спогледаха. Елена извади марля от аптечката за първа помощ, която пътьом бе грабнала от лавицата до вратата, и започна да попива кръвта по главата на Стефан.

— Мисля, че е време за обяснения каза тя.

— Добре. Да. Ами явно сте се досетили, че аз не съм учител по история…

— Още през първите пет минути — обади се Стефан. Гласът му бе тих и застрашителен и Елена осъзна сепнато, че й напомня на Деймън. — И така, кой си ти?

Аларик направи извинителен жест и отвърна почти стеснително:

— Психолог. Но не от тези, които те карат да легнеш на кушетката. Аз съм изследовател, експериментиращ психолог — добави припряно, когато останалите си размениха погледи. — От университета „Дюк“. Знаете, където започна експерименталната програма за изучаване на екстрасензорните възприятия.

— Става дума за онези хора, които, без да гледат, могат да познаят коя карта си изтеглил от тестето? — попита Бони.

— Да, е, разбира се, сега нещата са се развили малко повече. Не че не бих искал да те тествам с картите на Райн3, особено докато си изпаднала в някой транс. — Лицето на Аларик се озари от типичното за учения любопитство. После се прокашля и продължи: — Но аз, както казах, започнах с експериментите преди две години, докато пишех научна разработка по парапсихология. Не се опитвах да докажа съществуването на свръхестествени сили, просто исках да изуча възможността им за психологическо въздействие върху хората, които ги притежават. Присъстващата тук Бони е типичен пример за това. — Аларик продължи с лекторски тон: — Какъв е ефектът на способностите й върху самата нея? Какво й струва — духовно и емоционално — да се справя с тези свои сили?

— Ужасно е! — бурно го прекъсна Бони. — Вече не ги искам! Мразя ги!

— Е, значи ме разбираш — кимна Аларик. — Ти би била много интересен случай за изследване. Проблемът беше, че не можех да попадна на някой с реални парапсихични възможности. Съгласен съм, че има много измамници — хора, които гледат на кристална топка, търсят вода или подземни богатства с пръчка и всякакви други, за които може да се досетиш. Но не успях да открия никой с истински възможности, докато не се свързах с един приятел от полицията. Имаше една жена в Южна Каролина, която твърдеше, че е била ухапана от вампир и оттогава постоянно имала кошмари. Когато попаднах на нея, дотолкова бях свикнал да си имам работа с измамници, че очаквах и тя да е от тях. Но тя не беше, поне не лъжеше за това, че е била ухапана. Но никога не успях да докажа, че наистина е медиум.

— А как си бил сигурен, че действително е била ухапана? — попита Елена.

— Имаше медицинско свидетелство. Следи от слюнка в раните й, близка до човешката, но не съвсем същата. Съдържаше антикоагуларно вещество, подобно на това, което е открито в слюнката на пиявиците… — Аларик се сепна и продължи припряно: — Както и да е, бях сигурен. И така започна всичко. След като се убедих, че с онази жена действително се е случило нещо, започнах да търся други подобни случаи. Не бяха много, но все пак съществуваха хора, които се бяха срещали с вампири. Изоставих всичките си останали проучвания и се съсредоточих върху откриването на жертвите на вампирите и изследването им. Без да се хваля, но станах най-добрият експерт в областта — заключи Аларик скромно. — Написал съм няколко статии…

— Но никога не си виждал вампир — прекъсна го Елена. — Искам да кажа, досега. Така ли е?

— Ами… не. Не и на живо. Но съм написал монографии… и такива неща. — Гласът му заглъхна.

Елена прехапа устни.

— Какво правеше с кучетата? — попита. — В църквата, когато им махаше с ръце.

— О… — Аларик доби засрамен вид. — Научих някои неща оттук-оттам. Има магия, която ми показа един планинец, с която се гони дявола. Реших, че може да подейства.

— Има още много да учиш — подхвърли Деймън.

— Очевидно — процеди Аларик сковано, сетне се намръщи. — Всъщност това го осъзнах още щом дойдох тук. Вашият директор Брайън Нюкасъл беше чувал за мен. Знаеше за проучванията ми. Когато Танър бил убит и доктор Файнбърг не открил никаква кръв в трупа му и забелязал раните от зъби по шията му… ами, той ми се обади. Реших, че това може да е големият пробив за мен — в случай, че вампирът все още е в областта. Единственият проблем беше, че след като пристигнах тук, осъзнах, че те очакват от мен да се погрижа за вампира. Не знаеха, че до този момент бях имал работа само с жертви. И… ами може би бях прекалено самоуверен. Но направих всичко възможно, за да оправдая доверието им…

— Ти ги заблуди — обвини го Елена. — Тъкмо това правеше, когато те чух да ги убеждаваш в къщата си, че ще намериш предполагаемото ни леговище и тъй нататък. Ти просто импровизираше.

— Е, не съвсем — оправда се Аларик. — Теоретично погледнато, аз съм експерт. — В следващия миг осъзна казаното от Елена. — Какво искаш да кажеш с това, че си ме чула да говоря с тях?

— Докато ти търсеше леговището ни, тя спеше на твоя таван — осведоми го Деймън сухо.

Аларик отвори уста, после отново я затвори.

— Това, което искам да зная, е как Мередит се вписва във всичко това — намеси се Стефан. По лицето му нямаше и следа от усмивка.

Мередит, която през цялото време, докато траеше разговора, гледаше замислено купчината листове върху бюрото на Аларик, вдигна глава. Заговори равнодушно, без следа от някакви чувства.

— Виждате ли, аз го познах. Отначало не можах да си спомня къде съм го виждала, защото оттогава минаха почти три години. После се сетих, че беше в болницата, където бе настанен дядо ми. Това, което казах на онези мъже, беше истина, Стефан. Дядо ми беше нападнат от вампир.

Настъпи кратка тишина, после Мередит продължи:

— Случило се е отдавна, преди да се родя. Той не бил много наранен, но така и не могъл да се оправи. Станал… ами нещо като Вики, само че бил по-буен. До такава степен, че близките ми се опасявали, че може да нарани себе си или някой друг. Така че го отвели в болница, на място, където се надявали, че ще е в безопасност.

— В клиника за душевноболни — уточни Елена. Прониза я симпатия към тъмнокосото момиче. — О, Мередит! Защо не ни каза нищо? Трябваше да споделиш с нас.

— Зная. Трябваше… но не можах. Семейството пазеше тайната толкова дълго… или поне се опитваше. От това, което разбрах от дневника на Каролайн, тя очевидно е чула. Истината е, че никой не повярва на разказите на дядо за вампира. Просто решиха, че е поредната му халюцинация, той постоянно ги имаше. Дори и аз не вярвах на тези истории… докато не се появи Стефан. И тогава… не зная как, но започнах да сглобявам парчетата от мозайката. Но не повярвах наистина, докато ти не се върна, Елена.

— Изненадана съм, че не ме мразиш — промълви Елена тихо.

— Как бих могла? Познавам теб, познавам и Стефан. Зная, че не сте зли. — Мередит не погледна към Деймън, за нея той сякаш не присъстваше по време на изповедта й. — И когато си спомних как видях Аларик да говори с дядо ми в болницата, бях сигурна, че той също не е зъл. Просто не знаех как да ви събера заедно, за да ви го докажа.

— Аз не те познах — призна си Аларик. — Старецът имаше различно име. Той е баща на майка ти, нали така? Може и да съм те виждал да се мотаеш в чакалнята, но тогава си била просто едно кльощаво дете. Много си се променила — додаде с възхищение.

Бони се изкашля многозначително.

Елена се опитваше да подреди в ума си всичко чуто до този момент.

— Тогава какво правеха онези мъже с дървения кол, ако ти не си им казал нищо?

— Разбира се, трябваше да помоля бащата на Каролайн за разрешение да я хипнотизирам. Докладвах им какво съм открил. Но ако си мислите, че имам нещо общо със случилото се тази вечер, много грешите. Дори не знаех за това.

— Аз му казах какво правим, как се опитваме да открием другата Сила — обади се Мередит. — И той пожела да ни помогне.

— Казах, че може да помогна — уточни Аларик.

— Не става така — заговори Стефан. — Ти или си с нас, или си против нас. Благодарен съм ти за това, което направи там на паркинга, но си остава фактът, че ти сложи началото на всички неприятности. Сега трябва да решиш: на наша страна ли си, или на тяхна?

Аларик ги огледа един по един — видя твърдия поглед на Мередит, повдигнатите вежди на Бони, Елена, коленичила на земята до Стефан, чиято рана на главата вече почти бе зараснала. Сетне се извърна, за да погледне към Деймън, който се бе облегнал на стената с мрачно и свъсено лице.

— Ще ви помогна — рече Аларик накрая. — По дяволите, та това е изключителен случай за изследване!

— Добре тогава — кимна Елена. — В играта си. И така, какво ще правим утре с господин Смолуд? Какво ще стане, ако поиска отново да хипнотизираш Тайлър?

— Ще го убедя, че сега не е моментът — отвърна Аларик. — Няма да мога дълго да отлагам, но поне ще спечеля малко време. Ще му кажа, че трябва да помагам за приготовленията за бала…

— Почакай — прекъсна го Стефан. — Балът не бива да се състои, не и ако съществува някаква възможност да се предотврати. Ти си в добри отношения с директора на гимназията, можеш да поговориш с училищния съвет. Накарай ги да го отменят.

Аларик се слиса.

— Смяташ, че може да се случи нещо?

— Да — потвърди Стефан. — Не само заради това, което стана по време на другите чествания, но и защото нещо се мъти около този бал. Подготвя се от седмица, усещам го.

— Аз също — подкрепи го Елена. До този момент не го бе осъзнала, но напрежението, което усещаше, не беше само вътре в нея. Беше и отвън, заобикаляше ги. Въздухът бе натежал от него. — Нещо ще се случи, Аларик.

Аларик подсвирна тихо.

— Е, ще се опитам да ги убедя, но… не зная. Вашият директор е много упорит в стремежа си всичко да изглежда нормално. Освен това не бих могъл да дам никакво разумно обяснение защо балът трябва да се отмени.

— Опитай се по-настойчиво — настоя Елена.

— Ще го направя. А междувременно може би не е зле да помислиш за собствената си безопасност. Ако казаното от Мередит е истина, тогава повечето от нападенията са били срещу теб или твои близки. Гаджето ти е било хвърлено в кладенец, колата, която караше, бе избутана в реката, възпоминателната служба в твоя памет бе прекъсната. Мередит каза, че дори малката ти сестра е била заплашена. Ако утре предстои да се случи нещо, може би не е зле да напуснеш града.

Сега бе ред на Елена да се слиса. Никога досега не се бе замисляла за нападенията по този начин, но казаното от Аларик беше истина. Чу как Стефан пое дълбоко дъх и усети как пръстите му стиснаха нейните.

— Той е прав — рече той. — Трябва да заминеш, Елена. Аз мога да остана, докато…

— Не. Няма да замина без теб. И — продължи бавно и замислено тя — няма да отида никъде, докато не открием другата Сила и не я спрем. — Погледна го напрегнато и продължи припряно: — О, Стефан, не разбираш ли, никой няма шанс срещу това. Господин Смолуд и приятелите му нямат понятие за опасността. Аларик си мисли, че може да се бори с тази непозната сила, като размахва ръце. Никой от тях не подозира срещу какво са изправени. Ние сме единствените, които можем да се справим.

Видя съпротивата в погледа на Стефан, усети я в напрягането на мускулите му. Но докато се взираше в лицето му, видя как възраженията му отпадат едно по едно. Просто защото казаното от нея беше истина, а Стефан мразеше лъжата.

— Добре — примири се накрая той, но с явна неохота. — Но веднага щом приключи всичко, ще заминем. Няма да остана в град, чиито жители са фанатици, търчащи наоколо със заострени колове.

— Да. — Елена стисна пръстите му. — След като всичко приключи, ще се махнем оттук.

Стефан се обърна към Аларик.

— И ако няма възможност да ги разубедиш да отменят утрешния бал, смятам, че трябва да наблюдаваме събитието. Ако нещо се случи, може би ще успеем да го спрем, преди да е излязло извън контрол.

— Идеята е добра — живна Аларик. — Можем да се срещнем утре след мръкване пак тук. Никой няма да дойде в кабинета по история. Ще се редуваме през цялата нощ и ще наблюдаваме какво става на бала.

Елена изгледа подозрително Бони.

— Ами… това ще означава, че ще трябва да се пропусне бала… имам предвид тези, които могат да отидат.

Бони скочи на крака.

— О, на кого му пука за бала? — възмути се тя. — Какво, за Бога, означават някакви си тъпи танци за когото и да било от нас?

— Добре — мрачно рече Стефан. — Тогава е решено. — Изглежда през тялото му премина силна болка, защото той се сгърчи и погледна надолу. Елена тутакси се притесни.

— Трябва да си починеш — заяви тя. — Аларик, може ли да ни закараш? Не е толкова далеч.

Стефан възрази, че е напълно способен да върви сам, но накрая се предаде. Пред пансиона, след като Стефан и Деймън слязоха от колата, Елена се наведе към прозореца от страната на Аларик за един последен въпрос. Не й даваше мира, откакто той им разказа историята си.

— Искам да попитам за онези хора, които са срещали вампири. Какви точно са психологическите последици? Имам предвид дали всички полудяват, или имат кошмари? Изобщо добре ли са след това?

— Зависи от конкретния човек — отвърна Аларик. — И от това колко контакта е имал и какви са били. Но най-вече от личността на жертвата, доколко индивидуалното съзнание може да се справи.

Елена кимна и не продума нищо, докато светлините от фаровете на колата на Аларик не се изгубиха в снежния мрак. Тогава се обърна към Стефан.

— Мат.