Яростта

2

— Това искаше, нали, Деймън? — Гласът на Стефан излъчваше стаена ярост. — Е, можеш да си доволен, вече го постигна. Искаше да я направиш като нас, като теб. Не ти беше достатъчно само да я убиеш.

Деймън не го погледна. Гледаше напрегнато Елена с хлътналите си черни очи, без да пуска брадичката й.

— Казваш го за трети път и вече започна малко да ми писва — отбеляза той меко. Макар и ранен и леко задъхан, той все пак се владееше, контролираше ситуацията. — Елена, убих ли те?

— Разбира се, че не — отвърна тя и преплете пръсти с тези на другата му ръка. Започваше да става нетърпелива. За какво изобщо говореха тези двамата? Никой не е бил убит.

— Никога не съм те смятал за лъжец — рече Стефан на Деймън с горчивина в гласа. — Можеш да си всичко друго, но не и това. Никога досега не съм те чувал да мамиш.

— Всеки миг — заговори Деймън — ще изгубя търпение.

Какво повече би могъл да ми сториш, попита мълчаливо Стефан. Да ме убиеш, би било акт на милосърдие.

— Милосърдието ми към теб се изчерпа още преди век — рече на глас Деймън. Най-после пусна брадичката на Елена. — Какво си спомняш от днешния ден? — попита я.

Елена заговори уморено като дете, рецитиращо омразен урок.

— Днес беше празненството по случай Деня на основателите. — Размърда пръсти в ръката му и го погледна. Това беше всичко, което си спомняше, но явно не бе достатъчно. Хваната натясно, се опита да си припомни нещо друго.

— Имаше някого в столовата… Каролайн. — Изрече името, доволна от себе си. — Тя смяташе да прочете дневника ми пред всички и това беше лошо, защото…

— Елена се помъчи да продължи, но споменът й се изплъзна. — Не си спомням защо. Но ние я надхитрихме. — Усмихна му се топло, заговорнически.

— О, „ние“ го направихме, така ли?

— Да. Ти го взе от нея. Направи го заради мен. — Пръстите на свободната й ръка се плъзнаха под якето му, търсейки малката квадратна тетрадка. — Защото ме обичаш. — Напипа я и одраска леко подвързията с нокът. — Обичаш ме, нали?

Откъм центъра на поляната се разнесе немощен стон. Елена се обърна и видя как Стефан отвърна лицето си.

— Елена. Какво стана след това? — Гласът на Деймън прикова отново вниманието й.

— След това? След това леля Джудит започна да спори с мен. — Тя се замисли за миг, после сви рамене.

— За нещо… Аз се ядосах. Тя не ми е майка. Не може да ми нарежда какво да правя.

— Не мисля, че това ще е проблем за в бъдеще. — Гласът на Деймън беше сух. — Какво стана после?

Елена въздъхна тежко.

— После взех колата на Мат. Мат. — Изрече името несъзнателно и прокара език по кучешките си зъби. В съзнанието й изникна красиво лице, руса коса, широки рамене. — Мат.

— И къде отиде с колата на Мат?

— До моста Уикъри — изрече Стефан, обръщайки се към двамата. Очите му бяха пусти.

— Не, отидох в пансиона — поправи го Елена раздразнено. — Да чакам… ммм… забравих. Както и да е, чаках там. После… после започна бурята. Вятър, дъжд и тъй нататък. Не ми хареса. Качих се в колата. Но нещо ме последва.

— Някой те последва — уточни Стефан, вперил поглед в Деймън.

— Не, беше нещо — настоя Елена. Вече й писна от прекъсванията му. — Хайде да отидем някъде другаде, само ние двамата — обърна се тя към Деймън и коленичи така, че да доближи лице до неговото.

— След малко — обеща й той. — Какво беше това нещо, което те преследваше?

Тя се отпусна раздразнено назад.

— Не зная какво беше! Не приличаше на нищо, което съм виждала. Не беше като теб и Стефан. Беше…

В съзнанието й изплуваха образи. Мъгла се стеле над земята. Вятърът свири. Една сянка, бяла, огромна, сякаш самата тя от мъгла. Спуска се над нея като облак, понесен от вятъра.

— Може би е било част от бурята — продължи тя. — Но мислех, че иска да ме нарани. Все пак успях да й избягам. — Пръстите й се заиграха с ципа на якето му и тя му хвърли кокетен поглед изпод дългите си мигли.

За пръв път лицето на Деймън изрази някакво чувство. Устните му се извиха в гримаса.

— Ти й избяга?

— Да. Спомних си какво… някой… ми каза за течащата вода. Създанията на злото не могат да я прекосяват. Затова подкарах към Дроунинг Крийк, към моста. И тогава… — Тя се поколеба, намръщи се объркано, сякаш се опитваше да си спомни по-нататък. Вода. Спомни си водата. Някой крещеше. Но нищо повече.

— И тогава го прекосих — заключи доволно накрая. — Трябва да съм го направила, защото съм тук. И това е всичко. Сега може ли да тръгваме?

Деймън не й отговори.

— Колата е все още в реката — обади се Стефан.

Двамата с Деймън се гледаха като двама възрастни, които водеха спор над главата на неразбиращо дете, враждебността им бе изчезнала за миг. Елена усети прилив на раздразнение. Отвори уста, но Стефан продължи:

— Бони, Мередит и аз я намерихме. Аз се хвърлих във водата и измъкнах Елена, но тогава…

Но тогава какво, намръщи се Елена.

Устните на Деймън се извиха в подигравателна усмивка.

— И се отказа? Точно ти би трябвало да се досетиш какво се е случило. Или идеята ти се е сторила толкова отблъскваща, че дори не си се замислил? Наистина ли би предпочел тя да е мъртва?

— Тя нямаше пулс, не дишаше! — избухна Стефан. Освен това никога не е поемала достатъчно кръв, за да се промени! — Погледът му стана твърд. — Поне не и от мен.

Елена отвори отново уста, но Деймън притисна два пръста към устните й, за да я накара да замълчи.

— И това сега е проблем — спокойно рече. — Или си прекалено сляп, за да го проумееш? Каза ми да я погледна, но по-добре сам я погледни. Тя е в шок, държи се неразумно. О, да, дори аз трябва да го призная. — Замълча за миг и се усмихна ослепително, преди да продължи. — Има нещо повече от обичайното объркване след промяната. Тя се нуждае от кръв, човешка кръв, в противен случай организмът й няма да има достатъчно сили, за да завърши промяната докрай. И тя ще умре.

Какво иска да каже с това, че се държа неразумно, помисли си ядосано Елена.

— Добре съм — изрече през пръстите на Деймън. — Уморена съм, това е всичко. Смятах да поспя, когато чух, че двамата се биете и дойдох, за да ти помогна. А после ти не ми позволи да го убия — додаде тя с отвращение.

— Да, защо не й позволи? — попита Стефан. Взираше се в Деймън, сякаш искаше с очите си да прогори дупка в него. Всяка следа на примирение бе изчезнала. — Щеше да бъде най-лесното нещо на света.

Деймън се втренчи в него. Внезапно гневът му се завърна и ненавистта му избухна с нова сила. Дишаше бързо и накъсано.

— Може би не обичам лесните неща — просъска той. После отново се овладя. По устните му заигра подигравателна усмивка. — Можеш да го приемеш така, скъпи братко — додаде, — ако някой изпита удоволствието да те убие, то това ще съм аз. Никой друг. Възнамерявам сам да свърша тази работа. А аз съм истински майстор в това, уверявам те.

— Вече си го доказал — изрече Стефан тихо, сякаш и двамата го отвращаваха.

— Но тази — Деймън се извърна с блеснали очи към Елена — не я убих. И защо да го правя? Бих могъл винаги да я променя.

— Може би защото тя съвсем наскоро се сгоди за някой друг.

Деймън повдигна ръката на Елена, чиито пръсти все още бяха преплетени с неговите. На третия проблясваше златен пръстен с тъмносин камък. Елена го погледна и се намръщи, смътно припомняйки си, че вече го е виждала. Сетне сви рамене и се облегна уморено на гърдите на Деймън.

— Е, добре — заговори той и я погледна — това вече не е кой знае какъв проблем, нали? Мисля, че тя сигурно е много доволна, задето те е забравила. — Погледна към Стефан със злобна усмивка. — Но ще го разберем, когато отново дойде на себе си. Ще я попитаме кого от двама ни ще избере. Става ли?

Стефан поклати глава.

— Как изобщо можеш да предложиш подобно нещо? След всичко, което се случи с… — Гласът му заглъхна.

— С Катрин? Аз мога да го изрека, ако ти не можеш. Катрин постъпи глупаво и си плати за това. Елена е различна; тя знае какво иска. Но както сам ще се съгласиш — продължи Деймън, заглушавайки протеста на брат си, — това в момента не е важно. Тя е слаба и се нуждае от кръв. И аз ще се погрижа да си я набави, а след това ще открия кой й е причинил това. Ти може да дойдеш с нас или да останеш тук. Изборът е твой.

Изправи се и повдигна Елена.

— Да вървим.

Елена го последва с желание, доволна, че ще се раздвижи. Гората беше интересна през нощта; досега никога не го бе забелязвала. Совите я огласяха с тъжните си зловещи крясъци, а някаква горска мишка пробягна покрай краката й. Въздухът на някои места бе по-студен. Откри, че се придвижва лесно, крачейки до Деймън сред падналите листа, просто трябваше да внимава къде стъпва. Не погледна назад, за да види дали Стефан ги е последвал.

Тя разпозна мястото, откъдето излязоха от гората. По-рано днес бе идвала тук. Но сега наоколо кипеше трескава дейност: проблясваха сините и червени светлини на полицейските коли, а лъчите на прожекторите прорязваха нощния мрак, сред който бродеха приведени тъмни човешки фигури. Елена ги погледна с любопитство. Някои й се сториха познати. Например онази жена с измъченото лице и тревожните очи — беше леля Джудит, нали? А високият мъж до нея — годеникът й Робърт, нали така?

С тях трябваше да има още някого, помисли си Елена. Малко дете със златисторуса коса като нейната. Но колкото и да се опитваше, не можеше да извика името му в съзнанието си.

Две прегърнали се момичета стояха в кръга от полицаи и представители на властите. Тях също си ги спомняше. Дребничката с червената коса, която плачеше, се казваше Бони. А високата с водопад от черни коси беше Мередит.

— Но тя не е във водата — казваше Бони на мъж в униформа. Гласът й трепереше и в него се долавяха истерични нотки. — Видях, че Стефан я извади. Вече ви го казах няколко пъти.

— Длъжни сме да проверим. Бурята се усилва, а и се задава нещо…

— Това няма значение — прекъсна го Мередит. Говореше малко по-спокойно от Бони. — Стефан каза, че ако се наложи да я остави, ще я положи под върбите.

— И къде е Стефан в момента? — попита друг униформен.

— Не знаем. Върнахме се, за да извикаме помощ. Той вероятно ни е последвал. Но що се отнася до това, което се е случило с… с Елена… — Бони се обърна и зарови лице в рамото на Мередит.

Те са разстроени заради мен, осъзна Елена. Колко тъпо от тяхна страна. Макар че мога веднага да изясня това. Понечи да тръгне към светлината, но Деймън я дръпна назад. Тя го погледна недоумяващо.

— Не така. Избери си тези, които искаш, и ще ти ги осигуря.

— За какво да ги искам?

— За храна, Елена. Сега ти си ловец. А онези там са твоята плячка.

Елена опипа замислено с език кучешките си зъби. Нищо там не й приличаше на храна. Все пак, след като Деймън го каза, реши да му се довери.

— Вземи, когото ти искаш — рече тя покорно.

Деймън наклони глава назад, присви очи и огледа сцената като експерт, оценяващ известна картина.

— Какво ще кажеш за онези двама парамедици?

— Не — прозвуча глас зад тях.

Деймън хвърли небрежен поглед през рамо към Стефан.

— Защо не?

— Защото вече имаше достатъчно нападения. Тя може и да се нуждае от човешка кръв, но не е нужно да ловува, за да си я достави. — Лицето на Стефан оставаше отчуждено и враждебно, но от него се излъчваше някаква мрачна решителност.

— Значи има и друг начин, така ли? — попита Деймън насмешливо.

— Знаеш, че има. Намери някого, който ще го направи доброволно… или някого, на когото може да бъде внушено да го направи. Някой, който би го сторил заради Елена, но е достатъчно силен, за да се справи психически.

— И предполагам, че ти знаеш къде можем да открием този образец на добродетелта?

— Доведи я в училище. Ще се срещнем там — рече Стефан и изчезна.

И те се приготвиха да напуснат осветеното място и хората, които сновяха наоколо. Елена забеляза нещо странно. В средата на реката, осветен от прожектори, се полюшваше автомобил. Беше почти напълно потънал, с изключение на предния калник, който стърчеше над водата.

Що за тъпо място да се паркира кола, помисли си Елена и последва Деймън обратно в гората.

Емоциите отново се завърнаха у Стефан.

Изпитваше болка. Мислеше, че вече е приключил с това чувство, както и с всички останали. Когато извади безжизненото тяло на Елена от водата, помисли, че нищо повече не може да го нарани, защото нищо не можеше да се сравни с болката, която изпита в онзи миг.

Но бе сгрешил.

Спря се и се подпря със здравата си ръка на едно дърво. Наведе глава и задиша дълбоко. Когато червената мъгла се разсея и отново можеше да вижда, продължи напред, ала изгарящата болка в гърдите му не стихваше. Спри да мислиш за нея, повтаряше си той, но знаеше, че е безсмислено.

Но тя не беше наистина мъртва. Нима това нищо не означаваше? Мислеше, че никога вече няма да чуе гласа й, никога няма да усети докосването й…

А сега, когато го докосна, тя искаше да го убие.

Спря се отново и се преви на две, сякаш щеше да повърне.

Да я види такава, беше много по-голямо мъчение, отколкото да я гледа студена и мъртва. Може би тъкмо заради това Деймън го бе оставил жив. Може би това бе неговото отмъщение.

И може би Стефан просто трябваше да направи онова, което възнамеряваше, след като убие Деймън. Да дочака зората и да свали сребърния пръстен, който го пазеше от слънчевата светлина. Да застане окъпан в огнената прегръдка на тези лъчи, докато изгорят плътта по костите му и спрат завинаги болката.

Но знаеше, че не би могъл да го направи. Докато Елена стъпваше по тази земя, той никога нямаше да я напусне. Дори и тя да го мразеше, дори да го преследваше, за да го убие. Би направил всичко, за да я опази.

Стефан мина по заобиколен път, отивайки към пансиона. Трябваше да се измие и преоблече, преди да позволи да го види някое човешко същество. Щом се озова в стаята си, изми кръвта от лицето и врата си и огледа ръката си. Процесът на зарастване вече бе започнал и ако се концентрираше достатъчно силно, можеше да го ускори и доведе докрай. Силите му бързо го напускаха, схватката с брат му вече го бе изтощила. Но беше важно да се излекува. И не заради болката — той едва я забелязваше, — а защото трябваше да е здрав и да изглежда добре.

Деймън и Елена го чакаха пред училището. Стефан усети в мрака нетърпението на Деймън, както и новото и диво присъствие на Елена.

— По-добре е да не се издъниш — обади се Деймън.

Стефан не каза нищо.

Училищният салон бе друг център на оживление. Предполагаше се, че събралите се тук ще се забавляват и ще танцуват след церемонията по случай Деня на основателите. Всъщност онези, които бяха останали заради бурята, крачеха нервно напред-назад или се бяха събрали на малки групи и разговаряха. Стефан погледна през отворената врата, съзнанието му търсеше един конкретен човек.

Мат.

Мат се изправи и се огледа озадачено. Стефан искаше да му внуши да излезе отвън. Нуждаеш се от свеж въздух, помисли той, изпращайки посланието в подсъзнанието на Мат. Имаш чувството, че всеки момент ще заспиш.

Заведи я в кабинета по фотография, каза мислено на Деймън, който бе застанал скрит в сенките, невидим в мрака. Тя знае къде е. Не се показвайте, докато не ви кажа. След това се отдръпна и зачака появата на Мат.

Младежът излезе и вдигна към тъмното небе измъченото си изпито лице.

— Стефан! Ти си тук! — извика обезумяло, когато Стефан го заговори. Отчаяние, надежда и ужас се бореха върху лицето му. Забърза към Стефан. — Доведоха ли я вече? Има ли някакви новини?

— Ти какво си чул?

Мат се втренчи за миг в него, преди да отговори.

— Бони и Мередит дойдоха и казаха, че Елена подкарала към моста Уикъри с моята кола. Казаха, че тя…

— Млъкна и преглътна. — Стефан, не е вярно, нали? — Очите му гледаха умоляващо.

Стефан извърна поглед.

— О, Господи! — простена Мат. Обърна се с гръб към Стефан и притисна длани към лицето си. — Не го вярвам. Не вярвам. Не може да е истина.

— Мат… — Стефан докосна рамото на младежа.

— Съжалявам. — Гласът на Мат бе груб и дрезгав. — За теб навярно е истински ад, а аз се разкиснах.

Много по-голям ад, отколкото можеш да си представиш, помисли си Стефан и отпусна ръка. Беше дошъл с намерението да използва Силите, за да убеди Мат. Ала сега му се струваше невъзможно. Не можеше да го направи, не и на първия — и единствен — приятел сред хората, когото бе имал тук.

Имаше само още една възможност — да каже истината на Мат. Нека Мат сам реши какво да прави, след като узнае всичко.

— Ако в момента можеш да направиш нещо за Елена — поде Стефан, — би ли го сторил?

Мат бе толкова погълнат от бушуващите в него емоции, че дори не попита що за идиотски въпрос е това.

— Всичко — отвърна почти гневно и изтри с ръкав очите си. — Ще направя всичко за нея. — Дишаше накъсано, а когато погледна Стефан, в погледа му проблясна нещо като предизвикателство.

Поздравления, помисли си Стефан и в стомаха му сякаш зейна бездна. Току-що си спечели пътуване в Зоната на здрача.

— Ела с мен — рече на глас. — Искам да ти покажа нещо.