Яростта

3

Елена и Деймън чакаха в тъмната стаичка. Стефан усети присъствието им, когато бутна вратата на кабинета по фотография, за да влезе Мат.

— Тези врати би трябвало да се заключени — отбеляза Мат, когато Стефан завъртя ключа на лампата.

— Бяха — отвърна спътникът му. Не знаеше какво друго да каже, за да подготви младежа за онова, което го очакваше. Никога досега не се бе разкривал съзнателно пред друго човешко същество.

Остана притихнал, докато Мат се обърна и го погледна. Помещението бе студено и потънало в тишина, но в атмосферата се усещаше някаква тежест. Докато минутите течаха, той видя как изражението на Мат се променя от вцепенена тъга и учудване в неловкост.

— Не разбирам — рече той.

— Зная, че не разбираш. — Стефан се взря в младежа, като съзнателно свали бариерите, които скриваха Силите му от човешкото възприятие. Реакцията на Мат не закъсня и неловкостта по лицето му се замени със страх.

— Какво? — започна той с дрезгав глас.

— Сигурно има много неща, които те учудват в мен — заговори Стефан. — Защо нося очила, когато светлината е силна. Защо не се храня. Защо рефлексите ми са толкова бързи.

В момента Мат беше с гръб към тъмната стаичка. Адамовата му ябълка подскочи, сякаш се опитваше да преглътне. Стефан със сетивата си на хищник чуваше как ударите на сърцето му отекват глухо в гърдите.

— Не — каза Мат.

— Сигурно си се чудил, сигурно си се питал какво ме прави толкова различен от всички останали.

— Не. Искам да кажа — не ми пука. Не си пъхам носа в неща, които не са моя работа. — Мат помръдна леко към вратата, а погледът му се стрелна едва забележимо натам.

— Недей, Мат. Не искам да те нараня, но точно сега не мога да те оставя да си тръгнеш. — Усети нуждата на Елена, която се излъчваше от мястото, където се бе скрила. Почакай, каза й той.

Мат застина неподвижно, явно отказал се от всякакви опити да си тръгне.

— Ако си искал да ме уплашиш, успя — изрече с дрезгав глас. — Какво друго искаш?

Сега, каза Стефан мислено на Елена, а на Мат рече на глас:

— Обърни се.

Младежът се извърна. Едва потисна вика си.

Там стоеше Елена, но не онази Елена, която бе видял следобед. Сега краката й под подгъва на дългата рокля бяха боси. Фината материя от бял муселин, прилепнала към тялото й, бе обсипана с ледени кристали, които искряха на светлината. Кожата й, както винаги бяла и безупречна, излъчваше някакво странно сияние, а златисторусата й коса сякаш бе покрита със сребристо було. Но основната разлика бе в лицето. Тъмносините очи изпод полуспуснатите клепачи изглеждаха отнесени, но в същото време невероятно будни и живи. А устните й бяха извити в чувствена гримаса — сякаш предвкусваха предстоящо угощение. Беше по-красива от всякога, ала имаше нещо плашещо в това жестоко съвършенство.

Докато Мат се взираше като парализиран в нея, розовият език на Елена се стрелна напред и облиза устните й.

— Мат — промълви тя, леко натъртвайки на тласната в името. Сетне се усмихна.

Стефан чу как смаяният младеж пое рязко въздух, после от гърдите му се изтръгна вопъл, докато отстъпваше назад.

Всичко е наред, изпрати той към Мат мисълта си с цялата мощ на Силите си.

— Сега вече знаеш — додаде на глас, когато Мат залитна към него с широко разширени от шока очи.

Изражението на лицето му показваше, че отказва да приеме това, което току-що бе разбрал. Деймън пристъпи до Елена, присъединявайки се към останалите присъстващи в заредената с напрежение стая.

Мат бе заобиколен от всички страни от три нечовешки красиви и безкрайно заплашителни същества.

Стефан подуши страха му. Това беше безпомощният страх на заека пред лисицата, на мишката пред кукумявката. И Мат имаше пълното основание да се страхува. Те бяха ловци, а той — жадуваната плячка. Природата им ги тласкаше да го убият.

А точно в този момент инстинктите излизаха от контрол. Инстинктът на Мат го караше да побегне, а това отприщваше ответните рефлекси в главата на Стефан. Когато жертвата бяга, хищникът я преследва — беше съвсем просто. Тримата присъстващи хищници бяха възбудени до крайност и Стефан усещаше, че ако Мат побегне, няма да може да предотврати последствията.

Ние не искаме да те нараним, обърна се той безмълвно към младежа. Елена се нуждае от теб и това, от което тя се нуждае, няма да остави трайни увреждания у теб. Дори няма да те заболи, Мат. Но всички мускули на Мат бяха изопнати от напрежение, сякаш всеки миг щеше да побегне. Стефан осъзна, че тримата са готови да нападнат, докато се приближаваха полека към жертвата, за да й отрежат всякакъв път за бягство.

Ти каза, че би направил всичко за Елена, напомни той отчаяно на Мат и видя как младежът направи своя избор.

Мат изпусна дъха си, а заедно с него и напрежението, сковало тялото му.

— Прав си, казах го — прошепна. Стегна се, преди да продължи: — От какво се нуждае тя?

Елена се наведе напред и притисна пръст до шията на съученика си, после го плъзна по очертанията на артерията.

— Не тази — бързо се намеси Стефан. — Ти не искаш да го убиеш, нали? Кажи й, Деймън — добави, когато брат му не си направи труда да го направи. Кажи й.

— Опитай тук или тук — Деймън посочи с клинична обиграност, докато повдигаше брадичката на Мат. Беше твърде силен, за да може младежът да се измъкне от хватката му и Стефан усети как паниката отново завладява Мат.

Довери ми се, Мат. Пристъпи зад момчето. Но изборът трябва да е твой, довърши Стефан, внезапно обзет от състрадание. Можеш да промениш решението си.

Мат се поколеба, сетне заговори през стиснати зъби.

— Не. Все още искам да помогна. Искам да ти помогна, Елена.

— Мат — прошепна тя и искрящите й сини очи изпод гъстите мигли се приковаха в неговите. Сетне погледът и се плъзна надолу по шията му и устните й се отвориха гладно. Този път нямаше и следа от несигурността, както когато Деймън й предложи да си избере някого от парамедиците. — Мат. — Усмихна се отново и в следващия миг се стрелна напред с бързината на хищна птица.

Стефан сложи ръка на гърба на Мат, за да го подкрепи. Когато зъбите на Елена се впиха в кожата му, Мат се опита да се отдръпне, но Стефан бързо изпрати посланието си: Не се съпротивлявай, това ще ти причини болка.

Докато младежът се опитваше да се отпусне, неочаквана помощ дойде от Елена, която излъчваше топли щастливи мисли на малко вълче, сучещо от майка си. Този път техниката й на захапване бе правилна и тя се изпълни с невинна гордост и нарастващо задоволство, докато утоляваше мъчителния си глад. И с дълбока признателност, осъзна Стефан с внезапен пристъп на ревност. Тя не мразеше Мат, нито искаше да го убие, защото той не представляваше заплаха за Деймън. Елена харесваше Мат.

Стефан я остави да поеме толкова, колкото беше безопасно, после се намеси. Достатъчно, Елена. Не искаш да го нараниш. Но бяха необходими обединените усилия на двамата с Деймън и вече замаяния Мат, за да я откъснат от шията му.

— Сега тя трябва да си почине — заяви Деймън. — Ще я заведа някъде, където ще си отдъхне в безопасност. — Не питаше Стефан, просто го уведомяваше. Не съм забравил как ме нападна, братко. По-късно ще поговорим за това — отправи мислено послание към Стефан, докато излизаха.

Стефан остана да се взира след тях. Беше забелязал как Елена не откъсва поглед от Деймън, как го последва безропотно. Но сега тя беше вън от опасност, кръвта на Мат й бе дала силата, от която се нуждаеше. Това е единственото, което има значение, повтаряше си той.

Обърна се към Мат. Младежът се бе отпуснал, останал без сили, на един пластмасов стол, втренчил поглед пред себе си.

После очите му се отместиха към Стефан и двамата се изгледаха мрачно.

— И така — поде Мат, — сега вече зная. — Поклати глава и леко се извърна. — Но все още не мога да повярвам — промърмори. Пръстите му опипаха внимателно наранената страна на шията му и трепна. — С изключение на това — Намръщи се. — Този тип, Деймън. Кой е той?

— По-големият ми брат — отвърна Стефан равнодушно. — Откъде знаеш името му?

— Миналата седмица беше в дома на Елена. Котето се нахвърли върху него. — Мат замълча, припомняйки си още нещо. — А Бони имаше нещо като ясновидско видение.

— Имала е предчувствие? Какво каза?

— Тя каза… каза, че Смъртта е в къщата.

Стефан погледна към вратата, през която бяха излезли Деймън и Елена.

— Била е права.

— Стефан, какво става? — В гласа на Мат се прокрадна умолителна нотка. — Все още не разбирам. Какво се е случило с Елена? Винаги ли ще бъде такава? Не можем ли да направим нещо?

— Да бъде каква? — попита Стефан гневно. — Объркана? Вампир?

Мат се извърна.

— И двете.

— Що се отнася до първото, сега, когато е нахранена, може да стане по-благоразумна. Поне така смята Деймън. А колкото до второто — има само едно нещо, което можеш да направиш, за да промениш състоянието й. — Очите на Мат се озариха от надежда, а Стефан продължи: — Можеш да вземеш дървен кол и да го забиеш в сърцето й. Тогава вече няма да бъде вампир. Ще бъде мъртва.

Мат се изправи и отиде до прозореца.

— Макар че всъщност няма да я убиеш, защото това вече е сторено. Тя се удави в реката, Мат. Но тъй като е била поела достатъчно кръв от мен… — замълча, за да овладее гласа си — а явно и от брат ми, се е променила, вместо просто да умре. И се е събудила ловец като нас. Такава ще бъде оттук нататък.

— Винаги съм знаел, че има нещо в теб — заговори Мат, без да се обръща. — Мислех си, че е защото си чужденец. — Поклати леко глава. — Но дълбоко в себе си знаех, че има и още нещо. При все това някакъв вътрешен глас не спираше да ми повтаря, че мога да ти вярвам и аз ти имах доверие.

— Както когато дойде с мен, за да намерим върбинката.

— Да. Нещо такова — кимна Мат и додаде: — Сега вече можеш ли най-после да ми кажеш за какво ти беше?

— За да защитя Елена. Исках да държа Деймън далеч от нея. Но изглежда, че в крайна сметка не това е било нейното желание. — Не можа да сдържи горчивината и болката от предателството.

Мат се обърна.

— Не я осъждай, преди да знаеш всички факти, Стефан. Поне това научих.

Стефан се сепна, сетне се усмихна безрадостно. Като бивши гаджета на Елена сега двамата с Мат бяха в едно и също положение. Питаше се дали и той ще бъде толкова благороден като Мат. Да приеме поражението като джентълмен.

Не мислеше.

Отвън се чу шум. Той бе неуловим за човешките уши и отначало Стефан не му обърна внимание… докато думите не достигнаха до съзнанието му.

Сетне си спомни какво бе направил в същото това училище само преди няколко часа. До този момент съвсем бе забравил за Тайлър Смолуд и яките му приятели.

Сега споменът се върна, срам и ужас задавиха гърлото му. Мъката по Елена бе помътила разсъдъка му и разумът бе отстъпил на емоцията. Ала това не бе извинение за онова, което бе сторил. Дали всички бяха мъртви? Нима той, който много отдавна се бе заклел никога да не убива, днес беше убил шестима души?

— Стефан, почакай. Къде отиваш? — Когато не отговори Мат го последва, като почти тичаше, за да не изостава. Двамата излязоха от училищната сграда и се озоваха на асфалтираната настилка. В далечния край на игрището господин Шелби стоеше до колибата на Куонсет.

Лицето на портиера беше сиво, сгърчено от ужас. Явно се опитваше да изкрещи, ала от гърлото му излизаха само немощни дрезгави звуци. Стефан мина покрай него и влезе в стаята. Изпита любопитното усещане за déjà vu1.

Приличаше на стаята на Лудия касапин в Къщата на духовете. С тази разлика, че това тук не бе сценичен декор, предназначен за посетители. Беше истинско.

На пода лежаха проснати тела сред отломки от дърво и стъкла от разбития прозорец. Целият под бе покрит с кръв — зловеща, червенокафява, засъхнала кръв. Само един поглед върху телата обясняваше всичко — върху шиите на всяко едно от тях аленееха по две пресни рани. С изключение на Каролайн — по нейната шия нямаше белези, но очите й бяха празни и оцъклени.

— Стефан, Елена не е… тя не е… — изрече задъхано Мат зад гърба на Стефан.

— Тихо — тросна му се Стефан. Погледна към господин Шелби, но портиерът се бе спънал в количката с метли и парцали и сега лежеше проснат отгоре й. Стъклените парчета хрущяха под краката на Стефан, докато прекосяваше стаята. Наведе се над Тайлър.

Не беше мъртъв. Заля го огромна вълна на облекчение. Гърдите на младежа се повдигаха, а когато Стефан вдигна главата му, очите му се отвориха — две цепки, втренчени и нефокусирани.

Ти не помниш нищо, изпрати мисленото си послание Стефан. Докато го правеше, се запита защо си прави труда. Трябваше просто да напусне Фелс Чърч, да приключи веднъж завинаги с всичко и никога да не се връща.

Но не можеше. Не и докато Елена бе тук.

Призова замъглените съзнания на останалите жертви и им внуши същото, запечатвайки го дълбоко в мозъците им. Вие не си спомняте кой ви е нападнал. Целият следобед ви се губи.

Докато го правеше, почувства как Силите му вибрират като пренапрегнати мускули. Много скоро щяха да се изчерпят.

Отвън господин Шелби най-после се бе съвзел и крещеше с все сила. Уморен, Стефан остави главата на Тайлър да се изплъзне от пръстите му и да се килне настрани. Сетне се обърна.

Устните на Мат се бяха изкривили в гримаса на погнуса, а ноздрите му се бяха разширили, сякаш беше подушил нещо отвратително. Очите му бяха студени — очи на непознат.

— Елена не го е направила — прошепна младежът. — Ти си го направил.

Тихо! Стефан изхвърча покрай него в хладната прегръдка на нощта. Трябваше по-скоро да се махне далеч от тази стая. Студеният въздух бе като балсам за пламтящата му кожа. Тичащите стъпки откъм столовата показваха, че някой най-после е чул виковете на портиера.

— Ти си го направил, нали? — Мат бе последвал Стефан отвън. В гласа му се долавяше желанието му да разбере истината.

Стефан се извърна към него.

— Да, аз го направих — озъби се. Взираше се в Мат, без да прикрива напиращите в гърдите му гняв и злоба. — Казах ти, Мат, ние сме ловци. Убийци. Вие сте овцете, а ние — вълците. А и Тайлър си го просеше още от първия ден, когато дойдох тук.

— Юмрук в носа — да, определено си го просеше и го получи. Но… това? — Мат пристъпи към него и погледна право в очите без следа от страх. Момчето притежаваше смелост, Стефан трябваше да му го признае — И дори не съжаляваш? Не изпитваш угризения?

— И защо би трябвало? — Гласът на Стефан бе студен и равен. — Ти съжаляваш ли, когато преядеш с пържоли? Изпитваш ли угризения заради кравата? — Видя по лицето на Мат израз на тъжно изумление и продължи, задълбочавайки болката в гърдите си. За Мат сега бе по-добре да стои далеч от него, колкото се може по-далеч. Или можеше да свърши като онези тела в колибата на Куонсет. — Аз съм това, което съм, Мат. И ако не можеш да го понесеш и приемеш, е по-добре да си нямаш работа с мен.

Мат остана да се взира още един миг в него. Недоверието по лицето му се замени с тъжно разочарование. Мускулите на челюстите му заиграха. После, без да промълви нито дума, той се обърна и се отдалечи.

Елена беше на гробището.

Деймън я бе оставил там, след като я убеди да не мърда, докато той не се върне. Ала нея не я свърташе на едно място. Чувстваше се уморена, но не й се спеше, а новата кръв й бе подействала като силна доза кофеин. Искаше да изследва.

Гробището беше оживено, макар че не се виждаше нито един човек. Лисица се прокрадваше в сенките към реката. Малки гризачи копаеха тунел под избуялата трева върху гробовете, писукаха и трополяха с малките си крачета. Кукумявка полетя почти безшумно към руините на църквата, където кацна върху стърчащата камбанария и нададе зловещ крясък.

Елена стана и тръгна в тази посока. Това беше много по-добре, отколкото да се крие сред тревата като мишка. Огледа с интерес полуразрушената църква, използвайки изострените си сетива. По-голямата част от покрива бе паднал, бяха останали само три стени, но камбанарията се извисяваше като самотен монумент сред руините.

От едната страна се намираше гробницата на Томас и Хонория Фел — като голям каменен саркофаг. Елена се взря напрегнато в белите мраморни лица на статуите върху капака. Лежаха умиротворени, със затворени очи и скръстени върху гърдите ръце. Томас Фел изглеждаше сериозен и малко суров, но Хонория бе по-скоро тъжна. Елена си помисли разсеяно за собствените си родители, които лежаха редом един до друг в новата част на гробището.

Ще отида у дома, ето къде ще отида, реши. Чак сега си спомни, че има дом. Картината изникна в съзнанието й — видя хубавата си стая със сини завеси и мебели от черешово дърво, малката камина до стената. Под една дъска в дрешника имаше нещо важно.

Намери пътя към Мейпъл стрийт, водена от инстинктите, запечатани дълбоко в паметта й — краката й сами я отведоха дотам. Беше стара, стара къща, с голяма веранда отпред и високи прозорци на фасадата. На алеята пред къщата бе паркирана колата на Робърт.

Елена се запъти към входната врата, но се спря. Имаше някаква причина, поради която хората не биваше да я виждат, ала в момента не си я спомняше. Поколеба се, после се покатери чевръсто по дюлята, чиито клони достигаха прозореца на спалнята й.

Но не можеше да влезе вътре, без да я забележат. Една жена седеше на леглото. Взираше се в червеното кимоно на Елена, което лежеше в скута й. Леля Джудит. Робърт се бе изправил до скрина и й говореше. Елена установи, че може да чува приглушения му глас през стъклото.

— … утре отново — казваше той. — Стига да няма буря. Ще претърсят всеки сантиметър от гората и ще я намерят, Джудит. Ще видиш. — Леля Джудит не каза нищо, а той продължи, но в гласа му прозвуча отчаяна нотка. — Не бива да се отказваме независимо какво казват момичетата…

— Няма смисъл, Боб. — Леля Джудит най-после вдигна глава. Очите й бяха зачервени, но сухи. — Няма смисъл.

— Да продължи търсенето ли? Не искам да говориш така. — Той се приближи до нея.

— Не, просто… зная в сърцето си, че няма да я намерим жива. Имам предвид… всичко. Нас. Това, което се случи днес, е по наша вина…

— Не е вярно. Било е нелеп инцидент.

— Да, но ние сме виновни. Ако не бяхме толкова резки с нея, тя никога нямаше да тръгне с колата сама и да я застигне бурята. Не, Боб, не се опитвай да ме накараш да замълча. Искам да ме изслушаш. — Жената пое дълбоко дъх и продължи: — И не става дума само за днес. Елена имаше проблеми от дълго време, още от началото на учебната година, ала аз някак си пропуснах признаците. Защото бях прекалено заета със себе си — с нас, — за да им обърна внимание. Сега го осъзнавам. И сега, след като Елена… я няма… Не искам същото да се случи и с Маргарет.

— За какво говориш?

— Казвам ти, че няма да се омъжа за теб, поне не толкова скоро, колкото смятахме. Може би дори никога. Маргарет вече изгуби твърде много — заговори тя, без да го поглежда. — Не искам да чувства, че е изгубила и мен.

— Но тя няма да те изгуби. Всъщност дори ще се сдобие с още един близък човек, защото ще бъда тук много повече. Знаеш какви са чувствата ми към нея.

— Съжалявам, Боб, но аз не смятам така.

— Не говориш сериозно. След цялото време, което прекарах тук… след всичко, което направих…

Гласът на леля Джудит беше тих, но непреклонен.

— Аз съм съвсем сериозна.

От клона си на дървото Елена се вгледа с любопитство в Робърт. Една вена пулсираше на слепоочието му, а лицето му бе зачервено.

— Утре ще се чувстваш различно — настоя той.

— Не, няма.

— Не може да го мислиш наистина…

— Мисля го. И не ми казвай, че ще променя решението си, защото няма да го направя.

За миг Робърт се огледа безпомощно и объркано, после лицето му потъмня. Когато заговори отново, гласът му бе равен и студен.

— Разбирам. Е, щом това е последната ти дума, май е по-добре да си вървя.

— Боб. — Леля Джудит се обърна, но той вече беше при вратата. Тя се надигна и се олюля, сякаш не бе сигурна дали да тръгне след него, или да остане. Пръстите й мачкаха червената материя, която държеше. — Боб! — извика отново, този път по-настоятелно. Обърна се, за да пусне кимоното на Елена върху леглото, преди да го последва.

Когато го стори, ахна и закри с ръка устата си. Тялото й се скова. Очите й се втренчиха в Елена през сребристото стъкло на прозореца. Двете останаха неподвижни така дълго време, взрени една в друга. После леля Джудит отпусна ръката си и закрещя.