Яростта

15

Елена гледаше Деймън с безмълвен ужас. Познаваше твърде добре тази смущаваща усмивка. Ала дори и със свито сърце, умът й продължаваше да задава иронични въпроси. Какво значение имаше? Така или иначе двамата със Стефан щяха да умрат. Имаше смисъл единствено за Деймън, който се опитваше да се спаси. А и беше глупаво да очаква от него да тръгне против природата си.

Наблюдаваше тази красива насмешлива усмивка с тъга, съжаляваше за това, което навярно той някога е бил.

Катрин му се усмихна чаровно.

— Ще бъдем толкова щастливи заедно. След като те умрат, аз ще те освободя. Всъщност не исках да ти причиня болка, наистина. Просто се ядосах. — Вдигна слабата си ръка и погали бузата му. — Съжалявам.

— Катрин — промълви с усмивка той.

— Да. — Тя се наведе по-близо.

— Катрин…

— Да, Деймън?

— Върви по дяволите!

Елена потръпна, предугаждайки реакцията на Катрин. Почувства присъствие на дива Сила, зла, неконтролируема Сила. Изкрещя, като видя промяната в Катрин. Красивото лице се изкриви, превръщайки се в нещо, което не беше нито човешко, нито животинско. В очите на Катрин избухнаха червени пламъци, когато острите й издадени зъби се впиха в гърлото на Деймън.

От пръстите й изскочиха дълги, хищнически извити нокти, които се забиха в кървящите му гърди, разкъсаха кожата. Шурна кръв. Елена изпищя, смътно осъзнавайки, че болката, пронизала ръцете й, е от въжетата, които я държаха. Чу вика на Стефан, но над всичко се извиси оглушаващият писък на мисления глас на Катрин.

Сега ще съжаляваш! Сега ще те накарам да съжаляваш! Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия!

Думите се забиха като остри кинжали в главата на Елена. Могъщата им Сила я замая и парализира, отхвърляйки я към железните пики. Но нямаше спасение. Ехото отекваше навсякъде, удряше като с тежък чук слепоочията й.

Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия!

Елена припадна.

Мередит коленичи до леля Джудит в пералното помещение и се ослуша, опитвайки се да различи звуците пред вратата. Кучетата бяха нахлули в мазето, не беше сигурна как, но от разкървавените муцуни на някои от тях предположи, че са проникнали, счупвайки приземните прозорци. Сега бяха пред пералното помещение, но Мередит не знаеше какво правеха. Отвън цареше тишина.

Маргарет, сгушена в скута на Робърт, проплака.

— Шшт — прошепна той бързо. — Всичко ще е наред, скъпа. Всичко ще бъде наред.

Мередит срещна над главата на детето изплашените му, но решителни очи. Ние почти те бяхме заклеймили като другата Сила, помисли си девойката. Но сега нямаше време за съжаление и разкаяние.

— Къде е Елена? Елена каза, че ще ме наблюдава — проплака Маргарет. Очите й бяха големи и сериозни.

— Каза, че ще се грижи за мен.

Леля Джудит притисна длан към устата й.

— Тя се грижи за теб — прошепна Мередит. — Просто сега изпрати мен, това е всичко. Това е истината — додаде разпалено и видя как укорителният поглед на Робърт се превърна в озадачен.

Отвън тишината бе нарушена от драскане и дъвчещи звуци. Кучетата се бяха заели с вратата.

Робърт придърпа главата на Маргарет към гърдите си.

Бони нямаше представа колко време бе изминало. Със сигурност часове. По-скоро цяла вечност. Кучетата бяха проникнали през кухнята и страничните дървени врати. Но само около дванадесетина бяха преминали през огнените барикади пред входовете. А мъжете с пушките се бяха погрижили за по-голямата част от тях.

Но господин Смолуд и приятелите му вече бяха свършили патроните. А и предметите, които ставаха за горене, вече бяха на привършване.

Вики, която бе изпаднала в истерия преди време, сега пищеше и държеше главата си, сякаш нещо й причиняваше болка. Опитаха се да намерят начин да я обуздаят, но тя най-после припадна.

Бони отиде при Мат, който гледаше към огъня през разбитата странична врата. Тя знаеше, че погледът му не е насочен към кучетата, а към нещо зад тях. Нещо, което не можеше да види от мястото си.

— Правилно постъпи, че не остана, Мат — каза Бони.

— Не можеше да направиш нищо повече.

Той не отговори, нито се обърна.

— Вече почти зазорява — продължи момичето. — Може би, когато утрото настъпи, кучетата ще се махнат. — Но още докато го изричаше, знаеше, че не е истина.

Мат отново не отговори. Бони докосна рамото му.

— Стефан е с нея. Стефан е там.

Най-после Мат реагира. Кимна.

— Стефан е там — повтори.

Кафява и озъбена, поредната фигура изскочи от полумрака.

Измина доста време, преди Елена постепенно да дойде в съзнание. Позна по това, че вече можеше да вижда не само заради запалените от Катрин свещи, но и заради бледата сива светлина, струяща през отвора на криптата.

Виждаше и Деймън. Той лежеше на пода с окървавени ръце и разкъсани дрехи. Имаше достатъчно светлина, за да види раните му и Елена се запита дали все още е жив. Беше неподвижен, като мъртъв.

Деймън, помисли тя. Чак след минута осъзна, че не е изговорила думата. Незнайно как пищенето на Катрин бе затворило някаква верига в мозъка й или бе разбудило нещо спящо. А и несъмнено кръвта на Мат бе помогнала, давайки й достатъчно сила, за да открие мисления си глас.

Извърна глава на другата страна. Стефан?

Лицето му бе изпито и бледо от болка, но той беше буден. Прекалено буден. Елена почти пожела и той да не чувства нищо като Деймън, да не разбира това, което им се случва.

Елена, отвърна й мислено той.

Къде е тя?, попита Елена, а очите й обходиха бавно помещението.

Стефан погледна към отвора на криптата. Излезе оттам преди известно време. Навярно е отишла да провери как се справят кучетата.

Елена смяташе, че е достигнала пределната граница на страха и ужаса, но бе сгрешила. Явно най-ужасното тепърва предстоеше.

Елена, съжалявам. Лицето на Стефан бе по-изразително от всякакви думи.

Вината не е твоя, Стефан. Ти не си й причинил това. Тя сама си го е причинила. Или просто й се е случило заради това, което е. Заради това, което и ние сме. В съзнанието й изплува споменът как бе нападнала Стефан в гората и какво изпитваше, когато се носеше към господин Смолуд, планирайки отмъщението си. Такава можех да бъда и аз, добави тя.

Не! Ти никога не би станала такава!

Елена не отговори. Ако в момента притежаваше достатъчно Сила, какво щеше да стори на Катрин? Какво не би й сторила?

Помислих, че Деймън ще ни предаде, продължи Елена.

Аз също, отвърна Стефан смутено. Гледаше към брат си със странно изражение.

Все още ли го мразиш?

Погледът на Стефан потъмня.

Не, отвърна тихо. Не, вече не го мразя.

Елена кимна. По някакъв начин това й се струваше важно. После се сепна, сетивата й се изостриха, когато някаква сянка се мярна на входа на криптата. Стефан също я усети.

Тя идва, Елена…

Обичам те, Стефан, изпрати безпомощното си послание тя, когато мъгливата бяла фигура се спусна долу.

Катрин доби истинската си форма пред тях.

— Не мога да видя какво става — заговори тя раздразнено. — Ти препречваш тунела ми! — Взря се зад Елена към опустошената гробница и дупката в стената. — Оттук минавам, за да изляза навън — продължи тя, без да забелязва тялото на Деймън в краката си. — Тунелът минава под реката. Така че не се налага да прекосявам течаща вода. Вместо това минавам под нея. — Погледна ги в очакване да оценят шегата й.

Разбира се, помисли си Елена. Как съм могла да бъда толкова глупава? Деймън мина заедно с нас в колата на Аларик над реката. Тогава прекоси течаща вода и вероятно го е правил много пъти. Той не би могъл да бъде другата Сила.

Странно е, че въпреки страха все още можеше да мисли. Сякаш част от ума й наблюдаваше нещата отстрани.

— Сега ще те убия — разговорливо сподели Катрин. — После ще мина под реката, за да убия приятелите ти. Не мисля, че кучетата са успели да го сторят. Затова сама ще се погрижа за тях.

— Пусни Елена да си върви — обади се Стефан. Гласът му бе угаснал, но в същото време някак си подкупващ.

— Още не съм решила как ще го направя. — Катрин не му обърна внимание. — Може да те опека. Вече има достатъчно светлина за целта. Вижте какво си взех! — Протегна се напред и показа стиснатата си ръка. — Едно, две, три! — извика и пусна на земята два сребърни и един златен пръстен. Камъните им изпуснаха искри, сини като очите на Катрин, сини като тези на огърлицата около шията й.

Елена изви отчаяно ръце и напипа пръста си, където преди се намираше пръстенът й. Беше истина. Изуми се колко уязвима и безпомощна се почувства без тънката халка. Пръстенът бе необходим за живота й, за да оцелее. Без него…

— Без него ще умреш — процеди Катрин злорадо и подритна небрежно пръстените с крак. — Но не съм сигурна дали ще е достатъчно бавно. — Закрачи към далечната страна на криптата, а сребристата й дреха проблясна на слабата светлина.

В този миг една идея осени Елена.

Можеше да движи ръцете си. Достатъчно, за да ги почувства, достатъчно, за да разбере, че вече не са вцепенени. Въжетата се бяха разхлабили.

Но Катрин беше силна. Невероятно силна. И много по-бърза от Елена. Ако успееше да се освободи, щеше да има време само за едно бързо действие.

Изви китките си и въжето поддаде.

— Има и други начини — продължи Катрин. — Бих могла да те нарежа и да гледам как кръвта ти изтича. Обичам да наблюдавам.

Елена стисна зъби и увеличи натиска върху въжето. Ръката й бе изкривена под болезнен ъгъл, но тя продължи да натиска. Усети как прорязващото я въже се плъзга настрани.

— Или плъхове — промълви Катрин замечтано. — Плъховете са забавни. Мога да им заповядам кога да започнат и кога да спрат.

Оказа се много по-лесно да освободи другата си ръка. Елена се опита да не издаде с нищо какво става зад гърба й. Искаше й се да извика мислено Стефан, ала не смееше. Нямаше да имат никакъв шанс, ако Катрин я чуеше.

Катрин се бе озовала точно пред Стефан.

— Мисля, че ще започна с теб. — Наклони лице към неговото. — Отново съм гладна. А ти си толкова сладък, Стефан. Забравила съм колко си сладък.

Върху пода се бе образувал сив триъгълник светлина. Светлината на зората. Нахлуваше през отвора на криптата. Катрин вече бе излизала на тази светлина. Но…

Катрин се усмихна внезапно и сините й очи блеснаха.

— Сетих се! Ще пия от кръвта ти, докато почти пресъхнеш и ще те накарам да гледаш, докато я убивам! Ще ти оставя достатъчно сили, за да бъдеш свидетел на смъртта й. Не ти ли харесва плана ми? — Плесна игриво с ръце и направи още един пирует, като се отдалечи с танцова стъпка.

Само още една стъпка, помисли си Елена. Катрин приближаваше сивия триъгълник светлина. Само още една стъпка…

Катрин направи стъпката.

— Това е! — Тя започна да се обръща. — Колко хубаво…

Сега!

Елена издърпа схванатите си ръце от последната въжена примка и връхлетя отгоре й. Беше като скок на хищна котка. Последен отчаян опит да достигне жертвата. Последен шанс. Последна надежда.

Стовари се с цялата си тежест върху Катрин. Сблъсъкът запрати и двете върху триъгълника светлина. Тя чу как главата на Катрин се удари в каменните плочи.

Почувства изгаряща болка. Беше непоносимо, като помитащ, свиреп, животински глад, само че по-силно. Хиляди пъти по-силно.

— Елена! — изкрещя мислено и на глас Стефан.

Стефан, помисли си тя. Под нея Силата се надигна, когато изумените очи на Катрин се фокусираха. Устата й се изкриви в дива ярост, острите кучешки зъби изскочиха напред. Бяха толкова дълги, че се забиваха в долната устна. Уродливата уста се отвори и оттам излезе смразяващ кръвта вой.

Тромавите ръце на Елена опипваха шията на Катрин. Пръстите й се сключиха около студения метал на огърлицата със сини камъни. Елена я дръпна с все сила и верижката се скъса. Опита се да я задържи, но подутите й пръсти бяха твърде тромави и некоординирани, а ръката на Катрин с дългите извити нокти дращеше обезумяло по тях. Огърлицата полетя и падна в сенките.

— Елена! — проехтя отново ужасеният вик на Стефан.

Тя почувства как цялото й тяло се изпълни със светлина. Сякаш бе прозрачна. Само че светлината беше болка. Под нея изкривеното лице на Катрин гледаше право към зимното небе. Воят, излизащ от устата й, бе преминал в тънки накъсани писъци.

Елена се опита да се надигне, но нямаше сили. Лицето на Катрин се пропука. От пукнатините избухнаха пламъци. Писъците се извисиха в кресчендо. Косата на Катрин бе обзета от пламъците, кожата й почерня. Елена усещаше огъня и отдолу, и отгоре.

Сетне нещо я сграбчи, стисна я за раменете и я издърпа настрани. Студенината на сенките й подейства като ледена вода. Нещо я обърна, прегърна я.

Видя ръцете на Стефан — почервенели там, където бяха изложени на слънцето, и кървящи от впитите въжета, които бе разкъсал. Видя лицето му, видя огромния ужас и безкрайната мъка. Сетне очите й се замъглиха и вече не виждаше нищо.

Мередит и Робърт, които удряха по окървавените муцуни, подаващи се през дупката на вратата, се спряха объркани. Зъбите бяха престанали да щракат и да разкъсват. Мередит надникна внимателно и забеляза, че очите на кучетата са изцъклени и помътнели. Животните не помръдваха. Тя погледна към Робърт, който се изправи задъхан.

Откъм мазето не се чуваше никакъв звук. Беше се възцарила тишина.

Но още не смееха да се надяват.

Безумните писъци на Вики секнаха, сякаш прерязани с нож. Кучето, което бе забило зъби в бедрото на Мат, се скова, тялото му потръпна конвулсивно, после челюстите се отпуснаха. Опитвайки се да си поеме дъх, Бони се извъртя, за да погледне гаснещия огън. Имаше достатъчно светлина, за да различи телата на кучетата, които лежаха отвън.

Двамата с Мат се облегнаха един на друг и се огледаха в почуда.

Най-после снегът бе спрял.

Елена отвори бавно очи.

Всичко беше ясно и спокойно.

Радваше се, че писъците бяха спрели. Бе изпитала силна болка. Сега вече нищо не я болеше. Сякаш тялото й отново бе изпълнено със светлина, но този път нямаше болка. Все едно се носеше високо и волно върху пухкави облаци. Почти не усещаше тялото си.

Усмихна се.

Завъртя глава и не изпита болка, макар че се почувства още по-свободна, като литнала птица. Върху правоъгълника от бледа светлина на пода видя димящите останки от сребристата рокля. Лъжата на Катрин отпреди петстотин години бе станала истина.

Е, всичко бе свършило. Елена извърна поглед. Вече не желаеше зло никому, а и не искаше да си губи времето с Катрин. Имаше много по-важни неща.

— Стефан — въздъхна тя и се усмихна. О, толкова бе хубаво. Сигурно така се чувстваха птиците. — Не исках да стане така — промълви тя с нежен и печален глас. Зелените му очи бяха влажни. Тя видя напиращите сълзи, но той отвърна на усмивката й.

— Зная, зная, Елена.

Той разбираше. Това беше хубаво, беше важно. Сега вече беше лесно да види кои са важните неща. А разбирането на Стефан означаваше за нея много повече от всички други неща на света.

Стори й се, че е изминало много време, откакто наистина се е вглеждала в него. Отдавна не бе забелязвала колко е красив той с тъмната си коса и очите, зелени като листата на дъб. Но сега ги виждаше, виждаше сиянието на душата му в техните глъбини. Само заради това си струваше, помисли си тя. Не исках да умра, не искам и сега. Но ако се наложи, бих го направила отново.

— Обичам те — прошепна тя.

— Обичам те — отвърна той и пръстите му, преплетени с нейните, я стиснаха.

Нежна приспивна светлина я обгърна като меко одеяло. Почти не усещаше, че Стефан я държи.

Мислеше, че ще е ужасена. Но не беше, не и докато Стефан е с нея.

— Хората на бала, сега вече ще са добре, нали? — попита тя.

— Сега вече ще са добре — прошепна Стефан. — Ти ги спаси.

— Не се сбогувах с Бони и Мередит. Нито с леля Джудит. Кажи им, че ги обичам.

— Ще им кажа.

— Можеш сама да им кажеш — разнесе се задъхан глас, дрезгав и хриплив. Деймън бе пролазил по пода и сега лежеше до Стефан. Лицето му бе в рани, набраздено със струйки засъхнала кръв, но черните му очи я прогаряха. — Използвай волята си, Елена. Не се предавай. Имаш достатъчно сила…

По устните й заигра усмивка. Знаеше истината. Случилото се сега беше само завършекът на започналото преди две седмици. Бяха й дадени тринадесет дни, за да оправи нещата — да се изясни с Мат и да се сдобрят, да се сбогува с Маргарет. Да каже на Стефан, че го обича. Но отпуснатата й отсрочка изтичаше.

При все това не искаше да наранява Деймън. Обичаше и него.

— Ще се опитам — обеща му.

— Ние ще те заведем у вас — рече той.

— Но още не — каза му нежно тя. — Нека почакаме само още малко.

Нещо се случи и в бездънните му черни очи светлината угасна. Тогава разбра, че Деймън също знаеше.

— Не се страхувам — заговори отново Елена. — Е, само малко. — Налегна я сънливост, чувстваше се приятно, само дето много й се спеше. Сънят бавно я надвиваше и всичко се отдалечаваше от нея.

В гърдите й изведнъж се надигна болка. Не се боеше много, но съжаляваше. Щеше да пропусне толкова много неща, които й се искаше да бе направила.

— О — изрече меко. — Колко е странно.

Стените на криптата сякаш започнаха да се топят. Станаха сиви и неясни и се появи портал, като врата, която водеше към стая под земята. Само че това бе портал към светлината.

— Колко е красиво — промърмори Елена. — Стефан? Толкова съм уморена.

— Сега можеш да си починеш — прошепна той.

— Ти няма да ме пуснеш, нали?

— Не.

— Тогава няма да се страхувам.

Нещо заблестя върху лицето на Деймън. Тя протегна ръка, докосна го, сетне вдигна пръсти учудено.

— Не бъди тъжен — рече тя, усетила студената влага по пръстите си. Но изведнъж я прониза тревога. Сега кой щеше да разбира Деймън? Кой щеше да го води, да се опитва да прозре това, което наистина се крие в него? — Двамата трябва да се грижите един за друг — каза на глас Елена. Почувства прилив на сила като пламък на свещ, трепкащ на вятъра. — Стефан, ще ми обещаеш ли? Ще ми обещаеш ли, че двамата ще се грижите един за друг?

— Обещавам — кимна той. — О, Елена…

Вълните на съня отново я заляха.

— Това е добре — промълви тя. — Това е добре, Стефан.

Порталът беше близо, толкова близо, че вече можеше да го докосне. Запита се дали родителите й са зад него.

— Време е да си вървя у дома — прошепна Елена.

После мракът и сенките се стопиха и не остана нищо друго, освен светлина.

Стефан я държа, докато очите й се затвориха. Продължи да я държи и след това, докато дълго сдържаните сълзи се лееха волно по страните му. Този път болката бе различна от онази, която бе изпитал, когато я извади от реката. Елена бе заминала при светлината. Беше го оставила сам тук.

Но няма да е задълго, помисли си той.

Пръстенът му беше на земята. Дори не го погледна, когато се изправи, приковал поглед в слънчевия лъч върху пода.

Една ръка го сграбчи и го дръпна назад.

Стефан погледна лицето на брат си.

Очите на Деймън бяха черни като нощта, а в ръката си държеше пръстена на Стефан. Докато брат му се взираше в него, неспособен да помръдне, Деймън го плъзна на пръста му, сетне пусна ръката му.

— А сега — изрече, като се отпусна с мъка назад — можеш да правиш, каквото искаш. — Вдигна от пода пръстена, който Стефан бе дал на Елена, и му го подаде. — Този също е твой. Вземи го. Вземи го и върви. — Извърна се настрани.

Стефан се взира дълго в златната халка в дланта си.

Сетне пръстите му се сключиха около нея и той погледна Деймън. Очите на брат му бяха затворени, дишането му бе накъсано. Изглеждаше изтощен и явно обзет от силни болки.

А Стефан бе дал обещание на Елена.

— Да вървим — рече тихо и пъхна пръстена в джоба си. — Ще те отведа някъде, където ще можеш да си починеш.

Обви ръка около брат си и го повдигна. За миг останаха така, притиснати един до друг.