Върнете се в телата си!

28

Понякога Бъртън се виждаше като някакъв планетарен скакалец, изстрелващ се в мрака на смъртта, приземяващ се, похрупкващ малко трева, с едното си око винаги извъртяно за евентуалното присъствие на някой представител на Етичните. Сред тази гигантска ливада заселена от човечеството, той беше пробвал много стръкове, след което отново бе поемал по пътя си.

Друг път пък се виждаше като мрежа за образци, с която загребваха в морето от представители на човешкия род. До този момент беше хванал няколко наистина едри риби и доста сардини, макар че много можеше да се научи и от по-дребните риби.

Но метафората на мрежата много не му допадаше, защото го подсещаше, че има и още по-голяма мрежа; тази, която беше предназначена за него.

Но каквито и метафори да използуваше, той си оставаше човек разчул се по белия свят, по един американски израз. И това беше вярно, защото няколко пъти се беше натъквал на легендата за Бъртън Циганина, или в английски говорящите области, Ричард Скитника, а в други на тази за Вечния Лазар. Това го тревожеше донякъде, защото Етичните можеха да се доберат до метода му за бягство и да вземат необходимите за залавянето му мерки. Макар че беше достатъчно да се досетят за крайната му цел и да поставят стражи из горния речен басейн.

В края на седмата си година той вече бе успял да си състави една що-годе точна представа за течението на Реката посредством наблюдението на многобройните зорници и множество разговори с местните жители.

Това не беше подобие на митичната змия с глава в двата си края, единият северният полюс, а другият южният. Беше Змията от Мидгард[5], с върха на опашката стъпила на Северния полюс, тялото обвито около планетата, и глава захапала опашката си. Реката тръгваше от изворите си на Северния полюс, криволичеше напред-назад върху едното полукълбо, заобикаляше Южния полюс и после правеше обичайния зиг-заг върху другото полукълбо, като непрекъснато се стремеше на север, и накрая се вливаше в хипотетичното полярно море. Ако историята, разказана от титантропа, прачовекът кълнящ се че е видял Тъмната Кула, се окажеше вярна, това означаваше, че Кулата се издигаше от водите на забуленото в полярни мъгли море.

Бъртън беше слушал историята преразказана от неизвестен поред разказвач. Но той самолично се беше сблъскал с племето на титаните в близост до началото на Реката при първото му «пътешествие», и съвсем вероятна беше възможността за някой от тях да е успял да прекоси планините и да зърне полярното море. А където беше минал един, можеха да минат и хиляди.

А каква сила тласкаше нагоре Реката?

Скоростта й изглеждаше неизменна даже и там, където би трябвало да се забавя или ускорява според местния релеф. От това заключи, че съществуваха местни гравитационни полета, които тласкаха неуморно могъщия поток напред докато стигнеше областта, в която естествената гравитация поемеше нещата в свои ръце. Някъде се намираха устройствата, вероятно под дъното на самата Река, които изпълняваха тази функция. Очевидно полетата им имаха много ограничен радиус на действие, защото земното притегляне си оставаше постоянно спрямо земните хора в тези области.

Имаше и още цял куп други въпроси. Нищо не можеше да го спре по пътя му към тайнственото място или съществата, които бяха в състояние да му дадат отговор на вълнуващите го въпроси.

И в края на седмата година след първата си смърт той стигна желаната земя.

Това се случи на 777 му «скок». Беше убеден, че 7 е числото, което му носеше щастие. Въпреки всички насмешки на хората от двайсетия век той упорито продължаваше да вярва в суеверията наследени от Земята. Самият той често се надсмиваше над чуждите суеверия, но беше сигурен в доброто знамение, което му носеха някои цифри; че сребърната монета поместена върху очите му ще върне силите му при силна преумора и ще подсили второто му зрение, сетивото което го предупреждаваше за очакващите го опасни ситуации. Вярно, че досега не бяха открили находища от сребро в тоя беден на минерали свят, но ако имаше, той щеше да се възползува от него.

Поредният си пръв ден той прекара целия на брега на Реката. Не обръщаше особено внимание на хората, които се опитваха да го заговарят, само им се усмихваше мълчаливо. Те нямаха враждебни намерения, нещо наистина рядко за по-голямата част от областите които беше посетил до този момент. Слънцето лениво се влачеше над източните върхове, като едва-едва надничаше иззад тях. Пламтящото кълбо се плъзна над равнината по-ниско от когато и да било, освен може би когато се беше озовал сред представителите на племето от титани с гротескно дългите носове. Светилото заля за малко долината със светлина и топлина и после започна да се катери по билото на западния хребет. В долината се смрачи и въздухът захладня значително; може би само земята на титаните беше по-студена. Слънцето продължи обиколката си докато се добра до точката, на която го беше заварил пробудилият се Бъртън.

Изтръпнал от преумора, но щастлив, той се обърна да потърси място за спане. Сега вече знаеше със сигурност, че беше в арктическата област, но вече от другата, до устието на Реката.

Дочу познат глас, но не можеше да се сети чий е (беше чувал безброй)???.

— Джон Колоп!

— Абдул ибн Харун! И казват, че нямало чудеса! Какво се случи с теб от последната ни среща?

— Умрях същата нощ, в която и ти — каза Бъртън. — И още няколко пъти след това. Лошите хора и на тоя свят са повече.

— Това е съвсем естествено. И на Земята бяха множество. И въпреки това смея да твърдя, че броят им намалява, защото нашата Църква върши своето богоугодно дело, да благодарим на Господ. Особено в тази област. Но придружете ме, приятелю. Ще ви представя на моята съжителка. Прекрасна жена, особено в един свят който не държи особено на брачната вярност или на каквато и да е друга добродетел. Родена е през двайсетия век след Новата ера и е преподавала английски език. Понякога си мисля, че тя ме обича не за това което съм, а за това, на което мога да я науча за английския от моето време.

Той се изсмя с любопитен и нервен смях, по който Бъртън заключи, че Колоп се шегуваше.

Прекосиха равнината в посока към предпланината, където пред входовете на всички колиби горяха огньове върху малки каменни подиуми. Повечето от местните жители бяха закопчали около себе си хавлиите под формата на ескимоски кожуси, които ги пазеха от студа по сенчестите места.

— Мрачно и усойно място — изрече Бъртън. — Колцина биха живели тук.

— Повечето от тях са финландци или шведи от края на двайсети век. Привикнали са към среднощното слънце. Но въпреки това ми се струва, че би трябвало да бъдеш щастлив че си тук. Спомням си изгарящото те любопитство относно полярните области и размишленията ти за тях. Много други като теб потеглиха към края на Реката да търсят Колхида и златното руно, или ако ме извините за сравнението, да търсят меден пирит[6] в края на дъгата. Но или не успяваха да се върнат, или се връщаха обезсърчени от зловещи препятствия.

— Какви именно? — изкрещя Бъртън като стисна с всички сили рамото на Колоп.

— Приятелю, причинявате ми болка. Първо, каменните олтари секвали, така че не можели да се снабдят с никаква храна. Второ, равнините на долината изведнъж свършвали, а самата Река продължавала пътя си направо между планините, през верига от гигантски ледени клисури. Трето, какво се крие отвъд не зная, защото никой не се върнал оттам, за да разкаже. Но се страхувам, че всички ги е постигнала съдбата на тези, които се предават на греха на високомерието.

— Колко далеч е този участък, от който никой не се е върнал?

— Около 25 000 мили с лъкатушенията на Реката. Можеш да се добереш дотам за година, ако плаваш усърдно. Само Всемогъщият Наш Отец знае колко път те очаква преди да застанеш до самия край на Реката. Ако не умреш от глад преди това, защото ще ти се наложи да натовариш лодката си с хранителни запаси след последния каменен олтар.

— Има само един начин да разбера — каза Бъртън.

— Значи пред нищо няма да се спреш, така ли, Ричард Бъртън? — изрече Колоп. — Не искаш да се откажеш от безплодните си усилия подир бренната цел, вместо да се стремиш към духовната?

Бъртън отново сграбчи Колоп за рамото.

— Ти знаеш, че се казвам Бъртън?

— Да, знам. Твоят приятел Гьоринг ми разкри преди време, че това е истинското ти име. Разказа ми и много други неща за теб.

— Гьоринг и той е тук?

Колоп кимна и каза:

— Тук е от две години. Живее на около една миля оттук. Утре ще го посетим. Знам, че промяната му ще те зарадва. Той успя да преодолее пълния разпад, който го грозеше от злоупотребата с наркотичната дъвка, съвзе се и се преобрази в един нов човек, далеч по-добър от предишния Гьоринг. И сега той е водачът на Църквата на Втория Шанс в тази област. Докато ти, приятелю мой, търсеше някакъв бренен и илюзорен граал извън теб, той откри Свещения Граал в себе си. Лудостта го разяждаше до смърт, и той почти се беше предал окончателно на злото от земния му път. Но милосърдието на Бог, което е безгранично, и неговото дълбоко разкаяние, изразено в молбата му да получи действително втора възможност за спасение, му помогнаха да… е, утре ще можеш сам да се убедиш в резултатите. Ще се моля и ти да се възползуваш от неговия пример.

Колоп допълни разказа си с много подробности. Оказа се, че Гьоринг бил умирал почти толкова пъти, колкото и Бъртън, обикновено чрез самоубийство. Поставен в невъзможност да издържи на денонощните кошмари и самопрезрението, той бивал принуден непрекъснато да търси изход в краткото и безполезно бягство. Но на сутринта на всеки следващ ден се сблъсквал със самия себе си. И едва след като се озовал в тази област и потърсил помощ от Колоп, човекът, на когото веднъж отнел по насилствен начин живота, успял да надвие себе си.

— Това е наистина удивително — каза Бъртън. — Много се радвам за Гьоринг. Но аз си имам свои предначертания. Моля те да ми се закълнеш, че на никого няма да издадеш моята истинска самоличност. Нека си остана Абдул ибн Харун.

Колоп обеща да пази мълчание, макара че беше доста разочарован от отказа на Бъртън да се срещне с Гьоринг, като по този начин се убеди какво могат да постигнат обединените усилия на вярата и любовта даже при такива безнадеждни случаи. Той го заведе в колибата, където го запозна със съпругата си, ниска и крехка грациозна брюнетка. Тя беше много любезна и приятелски настроена и настоя да отидат и тримата при местния бос, валкотуккайнен. (Думата на местен жаргон означаваше момче-албинос или голяма клечка.)

Виле Ахонен се оказа едър мъж със спокойна и отмерена реч който изслуша търпеливо Бъртън. Бъртън разкри само част от плана си, като каза, че иска да построи лодка, за да може да доплава до края на Реката. Не възнамерявал да продължава по-нататък. Но Ахонен очевидно беше срещал и други като него.

Той се усмихна с разбиране и отвърна, че Бъртън няма да има никакви проблеми с построяването на лодката. Но все пак местните жители били консервативно настроени към природата. Не давали и дума да се издума за обезлесяването на земята си. Дъбът и борът били неприкосновени, но бамбукът бил на разположение. Но дори и този материал трябвало да бъде закупен срещу цигари и алкохол, което щяло да му отнеме значително време докато събере необходимите количества.

Бъртън му благодари и си тръгна. По-късно го настаниха в една колиба близо до тази на Колоп, но не можа да затвори очи.

Малко преди да рукне и неизменният дъжд реши да напусне колибата. Реши да отиде в планините и да се скрие под някоя издатина, докато преминеше дъждът и облаците се разпръснеха и се покажеше неизменното (но слабо) слънце. Не можеше да рискува Етичните да го спипат, след като се беше добрал толкова близо до целта си. Съвсем логично беше да са концентрирали голям брой агенти в околността. Беше сигурен, че съпругата на Колоп е една от тях.

Още не беше изминал и и половин миля и дъждът го блъсна с всичка сила; мълния се заби в земята близо до него. В призрачния миг зърна нещо да се материализира в пространството само на двадесетина крачки над него по склона.

Мигновено се завъртя и се втурна към една близка група дървета, които растяха нагъсто, като се молеше да не са го забелязали. Ако успееше да се измъкне, щеше да се скрие в планините. И след като потопяха всички в сън, Те щяха останат за пореден път с празни ръце…