Върнете се в телата си!

16

На следващия ден малко след закуска дойдоха няколко стражи и отведоха Бъртън и Фрайгейт. Таргоф изгледа втренчено Бъртън, който знаеше какво му е на ума на евреина. Но нищо не можеха да направят. Гьоринг бе издал заповед да ги заведат при него в «двореца» му.

Седеше си на голям дървен стол и си пушеше лулата. Помоли ги да седнат, след което им предложи пури и вино.

— Обичам от време на време да се отпускам и с други хора, не само моите колеги, които не са най-подходящите за тази цел. Най-много обичам да общувам с хора живели след моята смърт. И с такива, които са били знаменитости за времето си. Имам вече по няколко и от двата вида.

— Много от вашите израелски пленници са живели след вас — забеляза Фрайгейт.

— А, евреите! — Гьоринг направи безгрижен жест с лулата си. — Там е неприятното. Те ме познават твърде добре. Враждебни са всеки път, когато ги заговоря; твърде много от тях са се опитвали да ме убият, за да се чувствувам спокойно сред тях. Не че имам нещо специално срещу тях. Не съм техен почитател, макар че имах много приятели евреи…

Бъртън почервеня от срам при тия думи.

Гьоринг опъна от лулата си и продължи:

— Фюрерът беше велик човек, макар и обременен с някои дивотии. Една от тях беше отношението му към тях. Мен не ме вълнуваха особено. Но Германия по мое време беше антиеврейски настроена и ако исках да направя кариера, трябваше да се движа с масите. Но стига за това. Човек дори и тук няма мира от тях.

Той поговори още известно време, и сетне зададе на Фрайгейт много въпроси за съдбата на негови съвременници и за историята на следвоенна Германия.

— Ако вие, американците, бяхте имали малко политически ум в главата, щяхте да обявите война на Русия веднага след нашата капитулация. Щяхме да воюваме заедно с вас срещу болшевиките и щяхме да ги съкрушим.

Фрайгейт премълча. Гьоринг разказа няколко «смешни», много непристойни анекдоти. Той помоли Бъртън да му разкаже за преживяванията си които бе имал преди да се събуди в долината.

Бъртън се изненада много. От Кац ли беше научил за това или имаше информатори сред робите?

Той разказа подробно всичко което се беше случило с него от момента, в който беше отворил очи сред онова пространство пълно с тела, до момента в който мъжът в летателния апарат беше насочил срещу него металния предмет.

— Пришелецът Монат има теория, че някакви същества — да Ги наречем Някои или Х — са започнали да наблюдават човечеството откакто е престанало от дърветата. Най-малко от два милиона години. По някакъв начин тези свръхсъщества са успели да запишат всяка клетка на всяко човешко същество някога живяло на Земята, вероятно от момента на зачатието до смъртта. Тази конструкция не изглежда много убедителна, но едва ли са по-убедителни и Възкресението на цялото човечество и преобразуването на тази планета в свят на Реката. Записът се е осъществявал непрекъснато през целия живот на човека. Или може би тези свръхсъщества са били в състояния да регистрират вибрации от миналото, точно както ние на Земята наблюдавахме светлината от звезди такива каквито са били преди хиляди години.

Но Монат се придържа към първата теория. Той не вярва във възможността да бъдат извършвани пътувания във времето даже и в ограничен интервал.

Той счита, че свръхсъществата съхраняват тези записи. Няма представа за точния начин на това съхранение. Но тази планета е била преустроена за нас. Очевидно представлява един голям свят на Реката. Докато пътувахме нагоре по течението имахме случаи да разговаряме с много хора, чиито външни черти не оставяха място за съмнение, че идват от целия интервал на човешката история. Един произлиза от най-северните части на северното полукълбо, а друг — от най-южните на южното. Всички външности образуват едно цяло, един свят възкресен в долините на зигзагообразната Река, покрила цялата планета.

Много от хората, с които бяхме разговаряли, се случваше да бъдат убити или да загинат при нещастен случай. Многобройни са случаите, когато отново се срещахме с тях в областите, които лежаха нагоре по пътя ни. Монат счита, че тези записи се извършват непрекъснато. И ако някой от нас умре наново, записите до последните мигове от живота му биват помествани някъде — може би под повърхността на тази планета — и после вземат участие в процесите на преобразувателите на енергия в материя. Телата биваха възпроизвеждани така, както са били в предсмъртните си мигове, и след това възкресяващите съоръжения възстановяват спящите тела. Вероятно в същото място, където се опомних. И след това младите и здрави тела се записват и отново се унищожават. След което записите биват възпроизвеждани отново, този път от устройства, поместени под земята. Преобразувателите на енергия в материя, които вероятно черпят енергия от разтопеното ядро на планетата, ни възкресяват на повърхността, в близост до някой каменен олтар. Не знам защо не го правят на същото място, където сме загинали. Но не знам също така и защо всичките ни косми са остригани или оскубани, или защо на мъжете не им растат бради и мустаци или защо мъжете са обрязани и защо жените възкръсват девствени. Или защо въобще възкръсваме. Каква е целта им? Този, който ни е пренесъл тук, не иска да се покаже и да ни обясни постъпката си.

— Работата е там — каза Фрайгейт, — работата е там, че ние не сме същите хора, които сме били на Земята. Аз умрях. Бъртън умря. Вие умряхте, Херман Гьоринг. Всички умряха. И ние не можем да оживеем.

Гьоринг засмука шумно лулата си, изгледа Фрайгейт, и после каза:

— Защо да не можем? Аз не съм ли жив? Или вие го отричате?

— Да! Отричам го — в известен смисъл. Вие сте жив. Но не сте онзи Херман Гьоринг, роден на 12 януари в мариенбадския санаториум в Розенхайм, Бавария. Вие не сте онзи Херман Гьоринг, чийто кръстник е бил доктор Херман Епенщайн, евреин, приел християнството. Вие не сте онзи Гьоринг, наследил фон Рихтхофен след смъртта му и продължил да води ескадрилите му срещу съюзниците дори и след края на войната. Вие не сте Райхсмаршалът на Германия по времето на Хитлер, нито беглеца арестуван от лейтенант Джеръм Н. Шапиро. Епенщайн и Шапиро, а? И вие не сте онзи Херман Гьоринг, който се самоуби, като глътна калиев цианид по време на процеса срещу него за престъпления срещу човечеството!

Гьоринг натъпка лулата си с тютюн и каза меко:

— Изглежда знаете доста за мен. Това ме ласкае. Поне не съм забравен.

— Определено не сте — каза Фрайгейт. — Вие имахте репутацията на зловещ клоун, на пораженец, и на блюдолизник.

Бъртън беше силно изненадан. Не беше и предполагал, че момъкът ще намери толкова смелост в себе си да се изправи срещу човек, от когото зависеха живота и смъртта му. Може би желаеше и предизвикваше смъртта.

А може би залагаше на любопитството на Гьоринг.

— Разяснете ми какво имате предвид — каза Гьоринг. — Не говоря за репутацията ми. Всяка изключителна личност трябва да е готова всеки миг, че безмозъчната тълпа ще я отхвърли или разбере погрешно. Обяснете ми защо не съм същия човек.

Фрайгейт леко се усмихна и каза:

— Вие сте продуктът, хибридът на запис и преобразувател на енергията в материя. Вие сте били създаден с всичките спомени на мъртвия Херман Гьоринг, като всяка клетка от тялото ви е била копирана! Вие притежавате всичко, което е имал и той. И затова си мислите, че сте Гьоринг. Но не сте! Вие сте копие, и това е всичко! Първоначалният Херман Гьоринг се е превърнал в молекули, разнесени в почвата, по въздуха и оттам в растенията и обратно в плътта на животните и хората и оттам наново като екскремент, и така нататък!

А вие, който сте тук пред мен, сте толкова истински, колкото е истински гласът, записан на диск или магнитофонна лента, вибрации, напуснали гърлото на даден човек и записани и преобразувани от електронно устройство, което после ги възпроизвежда.

Бъртън схвана аналогията; той беше виждал грамофона на Едисън в Париж през 1888 година. Направо настръхна от уверенията на Фрайгейт.

Широкоотворените очи и почервенялото лице на Гьоринг сочеха, че и той се беше почувствувал оскърбен до дъното на душата си. Той запита, заеквайки:

— И защо им е притрябвало на тези същества да се занимават с копия?

Фрайгейт повдигна рамене и отговори:

— Не знам.

Гьоринг се надигна от стола си и размаха бясно мундщука на лулата си под носа на Фрайгейт.

— Лъжеш! — изкрещя той на немски. — Лъжеш, мръсно куче!

Фрайгейт се сви, сякаш очакваше отново да го блъснат по бъбреците с дръжката на копие, но изрече:

— Не лъжа. Разбира се, не ви задължавам да ми вярвате. Не мога да докажа нищо. Но ви разбирам добре как се чувствувате. Аз знам, че съм Питър Джейръс Фрайгейт, роден 1918 година, умрял 2008 година от новата ера. Но логиката ми казва, че аз съм само същество, притежаващо спомените на онзи Фрайгейт, който никога не ще възкръсне от мъртвите. В известен смисъл съм син на оня Фрайгейт, умрял завинаги. Не плът от плътта му, не кръв от кръвта му, но разум от разума му. Аз не съм човекът, роден от жена в онзи несъществуващ вече свят на Земята. Аз съм извънбрачното дете на науката и една машина. Освен ако…

— Да? Освен ако какво?

— Освен ако няма някое същество, прикрепено към човешкото тяло, същество, което всъщност е самият човек. Имам предвид, че то съдържа всичко онова, което представлява личността, и когато тялото бъде разрушено, това същество продължава да съществува. Така че ако тялото бъде възстановено, това същество, съхранявайки същността на личността, може отново да бъде прикрепено към тялото. Съдържайки всичко, което е съдържало и предишното тяло. Така че първоначалната личност отново е жива, а не някакво копие.

— За Бога, Пит! — извика Бъртън. — Да нямаш предвид душата?

Фрайгейт кимна и каза:

— Нещо подобно на душата. Това, за което неграмотните имат смътна представа и му казват душа.

Гьоринг се изсмя гръмогласно. Бъртън беше готов и той да се изсмее, но не искаше да подкрепя да никаква цена Гьоринг.

След малко Гьоринг се успокои и каза:

— Дори и тук, в един свят, резултат на чистата наука, любителите на свръхестественото не ги свърта на едно място. Е, стига вече за това. Да се върнем на по-практичните и наложителни неща. Я ми кажете, променихте ли си решението? Готови ли сте да се присъедините към мен?

Бъртън го изгледа злобно и каза:

— Не мога да изпълнявам заповедите на човек, насилник на жени; плюс това уважавам израелците. Предпочитам да съм роб с тях, отколкото свободен с вас.

Лицето на Гьоринг се втвърди и той изрече грубо:

— Много добре. Така и предполагах. Макар че се бях надявал… имам неприятности с римлянина в последно време. Ако той надделее, тогава ще видите колко съм бил милостив към вас, пленниците. Вие не го познавате. Ако не бях аз, всяка вечер по един от вас щеше да се гърчи над огъня за наслаждение на очите му.

Към обяд ги закараха на работните им места на хълмовете. Нито единият, нито другият имаха възможност да говорят с Таргоф или с някой от другите роби; бяха ги отделили в друга група. Не посмяха открито да го повикат, защото щяха да ги накажат жестоко.

Вечерта, след като се върнаха в бараките, Бъртън разказа на останалите какво се беше случило при Гьоринг.

— Най-вероятно Таргоф няма да ми повярва и думичка. Той си мисли, че сме шпиони. Но дори и да не е съвсем сигурен, пак няма да поеме рискове. Така че ни чакат неприятности. Много лошо, че се случи така. Трябва да изместим плана за бягство тази вечер.

Нощта течеше без усложнения. Израелците избягваха Бъртън и Фрайгейт всеки път щом се опитваха да ги заговорят. Звездите изгряха и кладенецът се обля в ярка светлина, не по-слаба от пълнолуние на Земята.

Затворниците останаха в бараките си и разговаряха тихо с долепени глави. Не можеха да заспят въпреки смъртната си умора. Стражите трябва да бяха усетили глухото напрежение, макар че не можеха да видят или чуят мъжете в колибите. Крачеха напред и назад по бойниците, спираха се на разговор едни с други, и се вглеждаха надолу в оградената площ под светлината на звездите и насмолените факли.

— Докато не завали, Таргоф няма да предприеме нищо — каза Бъртън.

Издаде заповеди. Фрайгейт трябваше да поеме първа смяна на поста; Робърт Спрус втората, а Бъртън третата. Той полегна върху купчината си от сухи листа и трева и заспа въпреки приглушения шум от гласовете на мъжете и движението на телата около него.

Стори му се, че току-що беше затворил очи, когато Спрус докосна рамото му. Изправи се мигновено на крака, прозя се и се протегна. Другите всички бяха будни. След няколко минути започна да се оформя и първият облак. След десет минути цялото небе притъмня. Първата мълния за нощта раздра мрака и отразен от планинския склон до ушите им долетя грохотът на гръмотевицата.

Втора мълния удари наблизо. В блясъка й Бъртън зърна, че стражите се бяха сгушили под издадените покриви на бойниците по ъглите на стената. Бяха се увили с халати срещу студа и вятъра.

Бъртън пропълзя в съседната барака. Таргоф стоеше изправен до входа. Бъртън се изправи и запита:

— В сила ли е още планът?

— Знаеш много добре — каза Таргоф. Мълния освети гневното му лице. — Проклет Юда!

Той пристъпи напред, а след него още дузина. Бъртън не се колеба и за секунда; хвърли се напред. Но в същия миг долови странен звук. Мигновено се извъртя към вратата и надзърна навън. Следващата мълния изтръгна от мрака гледката на един страж захлупил лице в калта.

Таргоф отпусна юмруци като видя, че Бъртън му обърна гръб.

— Какво става, Бъртън? — запита той.

— Почакай — отвърна англичанинът.

Знаеше толкова, колкото и израелецът, но всяко непредвидено събитие можеше да им се окаже от полза.

При следващата мълния зърнаха приведената квадратна фигура на Кац върху дървената пътека по стената. Размахваше голяма каменна брадва срещу стражите, които се бяха скупчили в ъгъла образуван от двете съседни стени. Друга мълния. Стражите са проснати на пътеката. Мрак. При следващия блясък още един страж е заровил глава в калта, а останалите двама бягат панически по пътеката.

Поредната мълния им показа, че другите стражи вече се бяха ориентирали какво става. Тичаха по пътеките към него и гневно размахваха копия.

Кац ги игнорира, плъзна дълга бамбукова стълба в кладенеца и след нея хвърли наръч бамбукови копия. При поредния блясък го видяха да напредва към най-близките стражи.

Бъртън сграбчи едно копие и затича по стълбата. Израелците го последваха. Битката беше кратка и безпощадна. Оставаха само тия в стражевите кули по ъглите. Отнесоха стълбата в другия край на кладенеца и я спуснаха до вратата. За две минути мъжете се прехвърлиха от другата страна и отвориха вратата. Бъртън успя за пръв път да размени няколко думи с Кац.

— Мислех, че ни предаде.

— Кац не предава никога — изрече с укор той. — Знаеш, че те обичам, Бъртън-нак. Ти си приятел, моят вожд. Престорих, че ставам на тяхна страна, за да мога да ги излъжа. Не знам защо не го направи и ти. Ти не си глупав.

— Разбира се, че и ти не си — каза Бъртън. — Просто не можех да убия онези роби.

Мълния придружи повдигането на раменете на Кац.

— Това не ме тревожи — каза той. — Аз не ги познавах. А и чу какво каза Гьоринг. Те бяха обречени.

— Добре, че реши да ни помогнеш тази нощ — каза Бъртън.

Едва ли беше момент за водене на разговори на хуманна тема.

— Много подходяща нощ — каза Кац. — Голяма битка се води. Тулий и Гьоринг са много пияни и се сбиват. Бият се; техните хора се бият. Докато се трепят едни други, нахлуват онези кафяви хора от другата страна на Реката… как им казвате?… Онондагас, точно така. Лодките им пристигат точно преди да почне дъждът. Идват да отвличат роби. Или просто да убиват. И аз си мисля, сега моментът да освободя Бъртън-нак.

Дъждът спря така внезапно, както беше почнал. Бъртън долови крясъците и писъците долитащи от далечината, от брега на Реката. Барабаните гърмяха по цялото дължина на Реката в долината и от двата бряга. Той се обърна към Таргоф:

— Можем да побегнем, и вероятно ще успеем лесно, или пък да нападнем.

— Ще изтребя зверовете които ни поробиха — каза Таргоф. — Наблизо има още затвори. Изпратих хора да им отворят вратите. Останалите са много далеч, не можем да се доберем бързо до тях; разположили са ги на половин миля един от друг.

Успяха да завладеят блокхауса, където почиваха свободните от наряд стражи. Робите се въоръжиха и напреднаха към мястото на битката. Групата на Бъртън беше на десния фланг. Още не бяха изминали и половин миля, а земята вече беше покрита с трупове и ранени, бели и кафяви.

Беше избухнал пожар въпреки тежкия дъжд. Разгарящите му се пламъци хвърляха силна светлина и видяха, че гореше дългата сграда. Гъста маса от биещи се тела го обкръжаваше. Бегълците напредваха по равнината. Внезапно една от отбранителните линии се пропука и защитниците побягнаха към тях, преследвани от индианците с победоносни викове.

— Ето го и Гьоринг — каза Фрайгейт. — Тоя път шкембето ще му изяде главата.

Той посочи с ръка и Бъртън видя дебелия германец отчаяно да размахва ръце и крака след хората си, но все повече и повече изоставаше от тях.

— Не ми се ще да го оставяме на индианците — каза Бъртън. — Той се полага на Алиса.

Дългокраката фигура на Кампбел бягаше най-отпред и Бъртън запрати копието си в него. На шотландеца копието сигурно му се беше сторило като изскочило от нищото. Опита се да го избегне, но беше късно. Кремъчният наконечник се заби между рамото и ребрата му и той се строполи на земята. Опита се след миг да се изправи, но ритникът на Бъртън го изпревари.

Очите на Кампбел се извъртяха; кръв протече от устата му. Посочи с усилие към друга рана, зейнала от другата му страна точно под ребрата.

— Ти… вашата жена… Уилфреда… ми го направи — изрече с усилие той. — Но аз я убих, кучката…

Бъртън поиска да го запита къде е Алиса, но Кац го изпревари, като стовари боздугана си върху главата му крещейки неразбрано на родния си език. Бъртън вдигна копието си и затича след Кац.

— Не пипай Гьоринг! — изкрещя му той. — Той е мой!

Кац не можа да го чуе, защото вече се биеше с двама Онондагас. Бъртън зърна Алиса тъкмо когато притичваше край него. Пресегна си и я сграбчи, като я завъртя към себе си. Тя изпищя и се опита да се изтръгне. Бъртън й изкрещя; тя изведнъж го позна и рухна в ръцете му, като се разрева. Бъртън се опита да я успокои, но се безпокоеше, че Гьоринг може да избяга. Той я пусна и се затича към германеца, като запрати копието си. Върхът му обели кожата на главата на Гьоринг; той изпищя, спря и се обърна, като затърси копието, но Бъртън връхлетя отгоре му. Стовариха се на земята и се затъркаляха вкопчени един в друг, като всеки се мъчеше да докопа гушата на другия.

Нещо го удари по главата; замаян, той отслаби хватката си. Гьоринг го отблъсна и се хвърли към копието. Сграбчи го, изправи се и пристъпи към проснатия Бъртън. Бъртън се опита да се изправи, но краката сякаш се бяха превърнали в памук и всичко около него се люлееше. Гьоринг внезапно залитна когато Алиса го подкоси отзад, и падна напред. Бъртън направи още едно усилие, откри, че вече може да стъпва малко по-стабилно и отново се хвърли върху Гьоринг. Гьоринг се вкопчи в гърлото му и двамата отново се затъркаляха по земята. Изведнъж нещо ожули до кръв рамото на Бъртън и върхът на нечие копие се заби в гърлото на Гьоринг.

Бъртън се изправи, издърпа копието и го заби в шкембето на Гьоринг. Гьоринг се опита да се изправи и седне, но падна и умря. Алиса рухна на земята и заплака.

На разсъмване битката беше към края си. Робите се бяха освободили от всички затвори. Войниците на Гьоринг и Тулий се топяха между притисналите ги Онондагас и бившите вече пленници роби като зърно между воденични камъни. Индианците, които вероятно бяха организирали атаката за да заграбят още пленници и граалите им, започнаха да се оттеглят. Наскачаха в еднодръвките си и канутата и загребаха към отсрещния бряг. Никой не изрази желание да ги преследва.