Върнете се в телата си!

13

Изминаха шейсет дни. Бяха успели да прокарат лодката по равнината като използуваха кръгли дънери от бамбук. Най-накрая бе дошъл и денят за пускането й във вода. Хаджията беше дълга около четиридесет фута, като основата й се състоеше от два бамбукови корпуса със заострени краища съединени посредством платформа, бушприт с кливер и единична мачта, надлъжно ветрилно стъкмяване, с платна от плетени бамбукови влакна. Управляваше се чрез голямо гребло издялано от бор, тъй като беше невъзможно да се изработи кормило. На първо време въжетата им представляваха плетки от трева, макар че не беше далеч денят, когато щяха да използуват кожени ремъци от обработените кожи и вътрешности на някои от по-големите речни риби. Еднодръвката, издялана от Кац от боров дънер, лежеше привързана към бака.

Кац обаче им създаде и някои проблеми преди да пуснат лодката във водата. Беше понаучил някоя друга дума английски и псувни на арабски, балучи, суахили и италиански от Бъртън.

— Трябва прави… как казва него?… мамка му да… каква дума?… убиеш някого преди пуснеш лодка на вода… знаеш… мерд… трябва дума, Бъртън-нак… ти даваш дума… Бъртън-нак… дума… дума… убиеш човек, за да бог Каббурканакруебемс… воден бог… не потопи лодка… ядоса се… удави нас… изяде нас.

— Жертвоприношение? — запита Бъртън.

— Много кървави благодарности, Бъртън-нак. Жертвоприношение! Реже гърло… слага на лодка… търка на дърво… после воден бог не сърди на нас.

— Ние не постъпваме така — каза Бъртън.

Кац се опита да спори, но накрая се съгласи да се качи на борда. Лицето му беше удължено, и имаше много нервен вид. Бъртън положи усилия да го успокои, като се опита да му обясни, че това не е Земята. Това е сввт, различен от земния, и той може да се убеди, като се огледа около себе си или погледне нагоре към звездите. В тази долина богове нямаше. Кац слушаше и се усмихваше, но продължаваше да има вида на човек очакващ всяка секунда да изплават от дълбините зеленобрадото лице и изпъкналите жабешки очи на Каббурканакруебемсс.

Огромна тълпа се беше събрала около лодката сутринта. Мнозина бяха извървели много мили, за да стигнат навреме за събитието, защото тук всяко необичайно нещо беше събитие. Крещяха, смееха се и се шегуваха. Всички бяха в добро настроение, макар че някои от забележките бяха доста солени. Бъртън се изправи на «мостика» преди да избутат лодката в реката, който представляваше леко издигната платформа, и вдигна ръката си в знак на тишина. Многогласният хор на бъбренето постепенно замря и той заговори на италиански.

— Скъпи приятели, обитатели на долината в Обетованата земя! След няколко минути ние ще се разделим…

— Ако лодката не се преобърне — измърмори под носа си Фрайгейт.

— … за да поемем нагоре по течението на Реката и срещу вятъра. Поемаме трудния маршрут, защото колкото по-големи трудности срещаме по пътя си, толкова повече ще бъдем възнаградени в края на пътя си, ако вярваме на това, на което ни учеха моралистите на Земята, а сега виждате колко прави са били!

Смях. Тук-таме озъбени физиономии на религиозни фанатици.

— Както може би някои от вас знаят, на Земята веднъж предвождах експедиция в най-потайните и опасни кътчета на Африка, за да открия изворите на река Нил. Не ги открих, макар че бях стигнал много близо до тях, а виновникът за това, че не можах да получа наградата си за преодолените трудности, беше мошеникът на име мистър Джон Ханинг Спийк, който дължеше всичко на мен. Ако случаят го изправи на пътя ми нагоре по Реката, аз вече ще знам как да постъпя с него…

— Велики небеса! — промърмори Фрайгейт. — Да не го накараш да се самоубие от угризения на съвестта?

— … но това, което всъщност исках да ви кажа, е че Реката може да се окаже далеч по-дълга и от Нил, която както знаете или може би не знаете, е най-дългата река на Земята, напук на идиотските претенции на американците, че басейните на техните Амазонка и Мисури-Мисисипи са най-големите. Някои от вас може да запитат защо се отправяме на пътешествие към цел, която не знаем на какво разстояние се намира от нас или пък дали въобще съществува. А аз ще ви кажа че ние разпъваме платната, защото Неизвестното съществува, и защото ние ще го направим Известно! Това е! А тук, за разлика от тъжната и отчайваща ситуация на Земята, няма нужда от никакви пари за съоръжаване на експедицията. Парица-царица е мъртва и честито отърваване! Нито пък ще ни се наложи да попълваме хиляди петиции и формуляри и да се молим за достъп до влиятелни особи и властни бюрократи за получаване на разрешение да пътуваме нагоре по Реката. Тук няма нито държавни граници…

— … все още — измърмори Фрайгейт.

— … нито са ни нужни паспорти, нито се налага да подкупваме чиновници. Ние просто си построихме лодка без да ни се налага да плащаме лиценз, и можем да отплаваме без каквото и да било разрешение на някоя мърша, висшестояща, низша или по средата. За пръв път в човешката история човек е свободен. Свободен! И затова ви казваме адиос, защото аз не казвам сбогом…

— … никога не си и казвал — промърмори под носа си Фрайгейт.

— … защото и след хиляда години, но ние ще се върнем! Затова ви казвам адиос, екипажът и той ви казва адиос, благодарим ви за помощта, която ни оказахте при построяването на лодката и при пускането й във водата. И така, аз, който съм пред вас, предавам моя пост на консул на Нейно Кралско Величество в град Триест на когото пожелае да го приеме и обявявам себе си за свободен гражданин на света на Реката! Не съм длъжник никому; няма да склоня глава пред никого; ще бъда верен единствено на себе си!

Бъртън го изгледа, но не пророни и дума. Фрайгейт цитираше стихове от поемата на Бъртън «Касида»[3] за Хаджи Абду Ал-Язди. Не за пръв път цитираше от прозата или поезията на Бъртън. И макар че Бъртън често намираше американеца за досаден, не можеше да се разсърди на човек, направил си труда да научи наизуст толкова много от собственото му творчество.

Няколко минути по-късно, след като лодката беше вече избутана в Реката от няколко мъже и жени и тълпата бурно ги аплодираше, Фрайгейт отново цитира негови стихове. Той гледаше към хилядите красиви млади мъже и жени, с бронзови от слънцето тела, техните роби, нагръдници и тюрбани, пъстро развяващи се на вятъра, и изрече:

Лодката плъзна в Реката, вятърът и течението завъртяха носа й, но Бъртън изкрещя команда, ветрата се опнаха на вятъра, а той завъртя голямата дръжка на греблото, двойката носове описаха широка дъга и те вече напредваха по вятъра. Вълните подхвърляха Хаджията, двата носа режеха водата със съскащ звук. Слънцето беше ярко и топло, бризът охлаждаше телата им, чувствуваха се щастливи, но и същевременно малко угрижени, защото познатите брегове и лица се стопяваха в далечината. Не разполагаха нито с карти, нито с легенди на самотни пътешественици; с всяка измината миля те създаваха света.

Същата вечер, когато акостираха за пръв път на непознат бряг, се случи инцидент който озадачи Бъртън. Кац току-що бе пристъпил на брега сред тълпа от любопитни зяпачи, когато изведнъж го обзе голяма възбуда. Той забъбра на родния си език и се опита да хване за ръката мъжа който беше до него. Мъжът обаче се дръпна и се шмугна в тълпата, където се изгуби.

Бъртън запита Кац за случая и той се опита да му обясни:

— Той, такова… а-а… как му казваш?… а-а… а-а… — и посочи към челото си.

После нарисува във въздуха няколко непознати символа. Бъртън искаше да си изясни случая, но Алиса изведнъж зави и затича към един мъж. Очевидно го беше помислила за един от синовете си убити през Първата световна война. Последва голяма бъркотия. Алиса призна, че се е припознала. После пък изскочиха и други неотложни неща. Кац повече не повдигна въпроса и Бъртън го забрави. Но той щеше да си го припомни.

Точно 415 дни по-късно бяха изброили 24 900 каменни олтара на десния бряг на Реката. Лавирайки, борейки се с вятъра и течението, правеха средно по шейсет мили на ден, като спираха през деня да заредят граалите си, а през нощта да спят; понякога отсядаха за цял ден, за да могат да си протегнат схванатите крака и да поговорят с хора от брега; броят на каменните олтари означаваше, че са пропътували 24 900 мили. На Земята щяха да са обиколили екватора. Ако наредяха една след друга най-големите земни реки Мисисипи-Мисури, Нил, Конго, Амазонка, Янг-цзъ, Волга, Амур, Хуанхъ, Лена и Замбези, то така образуваната река пак нямаше да надвишава по дължина изминатия от тях участък на Реката. А Реката си течеше и течеше, като правеше големи завои, криволичеше напред-назад. И навсякъде се простираха равнини по двата бряга на Реката, зад тях гъстообраслите хълмове, и накрая се извисяваха студено и непокорно веригата от планини.

От време на време равнините се свиваха, а хълмовете се приближаваха плътно до Реката. Друг път пък Реката се разливаше във величествено езеро, три, пет, шест мили широко. Понякога пък планинските хребети почти се сливаха един в друг и лодката се стрелваше през каньони, където теснината караше водата буквално да завира, а небето представляваше тясна зигзагообразна ивица някъде много, много високо и черните отвесни стени сякаш всеки миг щяха да ги пресоват в прегръдката си.

Това, което никога не свършваше, бяха хората. Ден и нощ, мъже, жени и деца се тълпяха по бреговете на Реката, а по хълмовете бяха още повече.

Определена схема се набиваше вече в очи за изминалото време. Човечеството беше възкръснало покрай бреговете на Реката в една приблизителна хронологична и национална последователност. Лодката бе преминала покрай области населени предимно със словенци, италианци и австрийци, починали последното десетилетие на деветнайсети век, последвани от унгарци, норвежци, финландци, гърци, албанци и ирландци. Понякога пътешествениците отсядаха в области населени преимуществено от хора от други епохи и географски области. Веднъж ми се случи да преминат покрай участък с дължина двайсет мили населен с австралийски аборигени които преди това на Земята никога не бяха виждали бял човек. Друг участък пък, дълъг повече от сто мили, се обитаваше от токарианци (племето на Логу). Те бяха населявали земите по-късно станали известни като китайски Туркестан приблизително по времето на Христос. Бяха представители на най-източните индоевропейски племена в древността; културата ми бе процъфтявала известно време, и после бе загинала още преди да започнат атаките си пустинята и варварските племена.

Бъртън успя да проведе малко изследвания, които макар и крайно несъвършени, дадоха един интересен резултат. Разпределението от хора в отделните области се състоеше главно от 60 процента дадена националност и столетие, 30 процента от друга националност, обикновено от друга епоха, и 10 процента от всички епохи и земи.

Всички мъже бяха възкръснали обрязани, а жените девствени. Бъртън коментира, че при повечето жени това състояние едва ли е продължило повече от една нощ, първата, на тая планета.

Но досега никъде не беше забелязана случай на забременяване. Който и да ги беше поместил тук, беше взел мерки предварително да ги стерилизира. И съвсем разумно. Ако възкресеното човечество бе запазило способността си да се размножава, то речните долини щяха да гъмжат като мравуняци само за столетие.

На пръв погледа не изглеждаше да има други живи същества освен човека. Но сега вече знаеха, че някои видове червеи излизаха на повърхността на почвата през нощта. А Реката съдържаше най-малко сто вида риби, които варираха от дребните шестинчови създания до огромните китоподобни, «речни дракони», които се таяха на дъното но Реката на хиляда фута дълбочина. Фрайгейт твърдеше, че тяхното съществуване имало ясна цел. Рибите бяха чистачите на Реката, които поддържаха водите й чисти. Някои разновидности на червеите се хранеха с отпадните продукти и трупове. Други пък изпълняваха нормалните функции на земните червеи.

Гуенафра се бе източила за изминалото време. Всички деца растяха. След дванайсет години в поречието на Реката нямаше да има повече деца или юноши, ако условията навсякъде бяха едни и същи, разбира се.

Бъртън заговори на Алиса с тая мисъл на ума:

— Преподобният твой приятел Доджсън, оня юнак, който обичал само малки момиченца, тук много ще му се стъжни май, а?

— Доджсън не е бил извратен — каза Фрайгейт. — Но какво да кажем за ония, чиито единствени сексуални обекти са били децата? Какво ще правят, след като изчезнат обектите на страстта им? Ами ония, които получават оргазъм като мъчат животните? Ти знаеш, че съжалявам за отсъствието на животинските видове. Обичам котките и кучетата, мечките, слоновете, повечето от видовете. Не и маймуните, прекалено близки са до хората. Но въпреки че ми е мъчно за тях, съм щастлив че ги няма тук. Няма да ги измъчват повече. Всички ония беззащитни животни, които страдаха от жажда, глад или болка заради тъпите и жестоки човешки същества. Но вече край!

Той погали русата главица на Гуенафра. Косите й бяха отраснали шест инча.

— Изпитвам същото състрадание към всички останали безпомощни и беззащитни същества.

— Що за свят е този, в който не може да има деца? — запита Алиса. — И що за свят е този, в който няма и животни? Защото дори да не могат вече да бъдат измъчвани и убивани, те не могат вече да бъдат опитомявани и приласкавани.

— Едното компенсира другото или пък го допълва — забеляза философски Бъртън. — Любовта не може да съществува без омразата, добротата без злобата, мирът без войната. Но така или иначе, в тоя случай нямаме правото на избор. Нашите невидими господари са постановили, че ние нямаме право да притежаваме животни, а жените да раждат деца. Така да бъде.

Утрото на 416 ден от пътешествието им не се отличаваше с нищо от другите. Слънцето бе изгряло над билото на хребета от лявата им страна. Вятърът от горното поречие на Реката бе както винаги около петнайсет мили в час. Температурата се покачваше постепенно със слънцето и щеше да достигне приблизително 85 градуса по Фаренхайт около два следобед. Катамаранът на име Хаджията се люшкаше напред-назад по вълните. Бъртън стоеше изправен на «мостика», положил двете си ръце върху дългото и дебело борово гребло от дясната му страна. Вятърът и слънцето обветряха изпечената му и помургавяла кожа. Носеше роба на черни и червени карета, която стигаше почти до коленете му и огърлица издялана от извит блестящочерен прешлен на риба-трион. Този вид стигаше до шест фута на дължина, със шестинчов рог който стърчеше от челото й като на еднорог. Рибата-трион живееше приблизително на около сто фута дълбочина под повърхността и бяха успели да я измъкнат на повърхността с големи усилия. Но от прешлените й се изработваха чудни огърлици, а от кожата й, подходящо обработена, правеха сандали, кожени брони и щитове или можеше да се преработи в яки плетени въжета и ремъци. Месото й имаше вълшебен вкус. Но най-ценната част от тялото й беше рогът. От него изработваха наконечници за копия или стрели или го снаждаха към дървени дръжки, с което получаваха извънредно остри стилето.

На една стойка до него обвит в калъф от прозрачен рибен мехур лежеше лък. Беше изработен от извитите кости стърчащи от двете страни на устата на гигантска риба-дракон. Двойноогънатият лък беше получен след съответното изрязване на краищата на двете кости, след което ги бяха съединили по подходящ начин. Тетивата му беше получена от обработените черва на рибата-дракон. Резултатът беше такъв, че лъкът можеше да се обтегне само от много мощен мъж. Бъртън го беше видял преди четиридесет дни и предложи на собственика му четиридесет цигари, десет пури и тридесет унции уиски за него. Офертата им беше отхвърлена. Тогава късно през нощта Бъртън и Кац се върнаха и посетиха собственика му като откраднаха лъка му. Макар че по-точната дума беше размяна, защото Бъртън почувствува подтик да остави своя тисов лък в замяна.

Оттогава насам Бъртън изрови всякакви аргументи в душата си, за да се оправдае пред себе си за постъпката. Бившият му собственик се беше похвалил, че бил убил човек, за да се сдобие с него. Така че той го беше откраднал от човек, едновременно крадец и убиец. Но въпреки това го спохождаха угризения, което впрочем не се случваха много често.

Бъртън водеше Хаджията по криволичещия и стесняващ се проход. През последните пет мили Реката се беше разпростряла в езеро със ширина около три мили и половина, което сега преминаваше в тесен канал по-тесен от половин миля. Каналът правеше завой и се губеше между стените на каньона.

Там щяха да забавят темпото, защото потокът усилваше рязко скоростта си и пространството за маневриране беше много ограничено. Но той имаше опита от много протоци като тоя преди това и това не го тревожеше особено. Но въпреки това след всеки такъв проход той не можеше да не си помисли за лодката като за новородена. Тя преминаваше през езеро, утроба и тясно дълго влагалище и после отново се озоваваше в друго езеро. Водата изобилстваше, и винаги имаше вероятност да се случи някое приключение или да направят важно откритие от другата страна.

Катамаранът изплава до един каменен олтар само на двайсет ярда от него. Равнината вдясно от тях беше пълна с народ. Ширината й не надхвърляше половин миля. Хората по брега крещяха към лодката, размахваха юмруци или изригваха псувни, непознати, но понятни за Бъртън от богатия му опит. Но нямаха враждебен вид; просто обичаят да се посрещат странници вземаше най-причудливи форми. Местните жители представляваха късокраки, тъмнокожи и тъмнокоси кльощави същества. Говореха език който Руак определи като вероятно прото-хамитско-семитски. Бяха населявали земите някъде в Северна Африка или Месопотамия, когато държавите там са процъфтявали. Те носеха хавлиите като роби, а жените им ходеха с открити гърди и използуваха нагръдниците за шалове или тюрбани. Заемаха речен бряг с дължина около шейсет каменни олтара или шейсет мили. Населението преди тях се беше разпростряло на осемдесет каменни олтара, като се състоеше от цейлонци от десети век от новата ера с незначителна група от маи от предколумбовата епоха.

— Врящото гърне на времето — нарече Фрайгейт разпределението на човечеството. — Най-великият антропологичен и социален експеримент в историята на човечеството.

Догадките му не бяха много далеч от истината. Изглеждаше така, сякаш хората бяха разместени по начин, който позволяваше на всяка група от хора да научи нещо ново от съседите си. В някои случаи враждебните групи бяха съумели да изградят различни механизми облекчаващи общуването им и живееха в относително разбирателство. При други обаче едната страна изколваше другата, или пък се самоунищожаваха взаимно, или заробваше останалите живи от победените.

Известно време след Възкресението бе царувала анархията. Хората се бяха разпръснали из долините, като формираха малки групи за самозащита в много малки райони. След това естествените водачи и хората жадни за власт вземаха връх и тези, които не можеха без тях, се подреждаха зад един или друг от тях според предпочитанията си, или по-скоро според предпочитанията на «вождовете».

Един от многобройните «обществени» модели появил се в резултат на възкресението беше този на «граалното робство». Групата доминираща в района държеше по-слабите като затворници. Те не отнемаха много от храната на робите, защото ползата от един граал на мъртвец беше никаква, но им отнемаха цигарите, пурите, марихуаната, наркотичната дъвка, алкохола и по-пикантната храна.

Най-малко тридесет пъти Хаджията беше на косъм да бъде завладян от похитителите на граали при опитите му да акостира край каменните олтари. Но Бъртън и останалите бяха винаги нащрек за всеки признак за робски щати. Съседните им държавици често ги предупреждаваха за предстоящите опасности. Двадесет пъти поне бяха правили опити да ги прехванат с лодки, вместо да се опитат да ги примамят на брега, но Хаджията ги беше измъкнал и от тези ситуации. Пет пъти Бъртън беше принуждаван да обръща лодката надолу по течението. Катамаранът винаги се бе оказвал по-бърз от преследвачите им, които не проявяваха особена охота да ги преследват извън собствените им граници.

Нееднократно биваха принудени да продължават на мускули, защото робските щати се ширеха и на двата бряга на Реката на много мили подред. Ако им се усмихваше щастието успяваха да хванат по някоя риба, с която да залъжат стомасите си.

Прото-хамито-семитите от тази област бяха достатъчно приятелски настроени, след като се бяха убедили, че екипажът на лодката нямаше лоши намерения към тях. Един московчанин от осемнайсети век ги беше предупредил за наличието на робовладелски щати от другата страна на протока. Не знаеше много подробности, защото протокът беше много тесен и от няколкото лодки успели да го преминат, се беше завърнала само една. Хората от нея бяха донесли вести за много лоши хора от другата страна.

Така че Хаджията плаваше зареден с купища бамбукови стрели, сушена риба, и запаси икономисани от граалите през последните две седмици.

Оставаше им половин час път до устието на прохода. Бъртън раздвояваше съзнанието си върху навигацията и екипажа. Хората бяха налягали върху предната палуба и правеха слънчеви бани или седяха облегнати с гърбовете си на покритите защитни прегради на палубата които те наричаха «каюткомпанията».

Джон де Грейсток прикрепваше тънкоиздяланите кости от риба-трион към задния край на една стрела. Те играеха ролята на пера в един свят без птици.

Грейсток, или Лорд Грейсток, както настояваше Фрайгейт да го наричат поради някакви свои полусериозни причини, беше мъж добър в боя или при тежка работа. Беше интересен, макар и трудно поносим грубиян, приказлив, с неизчерпаем запас от анекдоти за гасконските кампании и по границите, за жените които притежавани от него, с не по-малък запас от клюки за самия Едуард Дългия пищял, и разбира се, с много информация за своята епоха. За съжаление обаче беше изключително твърдоглав и тесногръд за много неща — от гледната точка на човек от по-късна епоха — и извънредно нечистоплътен. Твърдеше, че бил много благочестив на Земята, и вероятно казваше истината, защото в противен случай едва ли би бил удостоен с честта да бъда включен в свитата на ерусалимския патриарх. Но сега ненавиждаше свещениците, след като вярата му се беше разклатила. Беше в състояние да докара до бяс всеки от тяхното съсловие, като го обсипваше с оскърбления и подигравки с надеждата, че другият ще го нападне. Бъртън на няколко пъти внимателно се беше опитвал да го вразуми (един де Грейсток не изпълняваше заповеди от когото и да е, освен ако заповядващият му не желаеше да се бие на живот и смърт с него), като му обясняваше, че в непозната земя, където са обкръжени от далеч по-многоброен враг, трябва да се държат внимателно. Де Грейсток признаваше правотата на Бъртън, но не можеше да устои на изкушението да захапе всеки срещнат свещеник. За техен късмет областта през която преминаваха не изобилствуваше с християнски свещеници. При това не бяха чак толкова често тези, които си признаваха че през земния си живот са били такива.

До него с неспирна уста стоеше сегашната му жена, родена Мери Ръдърфорд през 1637 година и починала през 1674 година като Лейди Уоруикшир. Тя беше англичанка, но от епохата 300 години след неговата, така че между тях непрекъснато избухваха спорове поради силната разлика в техния жизнен опит и познания. Бъртън се стараеше да не ги оставя продължително време заедно.

Кац се беше проснал на палубата с глава положена в скута на Фатима, туркиня, която неандерталецът беше срещнал преди месец и половина по време на един престой до каменен олтар. Фатима имаше вид на човек «обесен за косите си» както се изрази Фрайгейт. Това беше обяснението му за лудата любов към Кац избухнала в сърцето на съпругата на сладкар от Анкара от седемнайсети век. Всяка част от тялото му я възпламеняваше, но единствено козината му я докарваше до екстаз. Всички бяха доволни от това, а най-щастлив беше Кац. До този момент не бе успял да срещне самка от неговия вид, макар и да беше чувал, че някъде имало. Повечето жени страняха от него поради косматия му първобитен вид. Докато срещне Фатима не беше имал постоянна компаньонка.

Дребният Лев Руак се бе облегнал върху предната стена на палубния навес, където майстореше прашка от кожата на риба-трион. Торбичката до лявото му коляно съдържаше над тридесет камъка събрани от него за последните двайсет дни. А от другата му страна бе застанала бързоговорящата Естер Родригес, която неспирно демонстрираше острите си и дълги бели зъби. Беше заменила Таня, която не оставяше на мира Лев преди отплуването на Хаджията. Таня беше дребна и привлекателна жена, която обаче беше безсилна да надвие желанието си да променя мъжете около себе си; дребничкият Лев беше открил, че тя беше «прекроила» баща си и чичо си, двамата й братя и после двама съпрузи. Беше се опитала да направи същото и при него, или по-точно с него, на висок глас, така че всеки мъж от близката околност да може да се възползува от съветите й. И един ден, точно преди отплаването на лодката, Лев бе скочил на борда и бе извикал: «Сбогом, Таня. Писна ми от голямата Плямпалка от Бронкс. Намери си някой друг, някой по-съвършен от мен.»

Таня бе останала без въздух, побледня, и след миг закрещя на Лев. Продължи да крещи дълго след като Хаджията беше отплавал. Останалите се смееха и поздравяваха Лев, но той само се усмихваше тъжно. След две седмици срещна Естер в област населена предимно с древни либийци. Тя беше сефарадска еврейка от петнайсети век.

— Защо не си опиташ късмета с някоя нееврейка? — беше го запитал Фрайгейт.

Лев бе повдигнал тесните си рамене.

— Опитвал съм. Но рано или късно избухва скандал и те избухват и те наричат «проклетият чифут». Същото ме сполетява и с еврейските жени, но поне от тях не ме боли толкова.

— Слушай, приятелю — каза американецът, — има милиарди жени по поречието на Реката, които дори и не са чували за съществуването на вашата раса е съществувала. Те не могат да имат предразсъдъци и предубеждения към теб. Опитай с някоя от тях.

— Предпочитам познатото зло пред непознатото.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ злото — каза Фрайгейт.

Бъртън понякога се чудеше защо въобще Руак пътуваше с тях. От последния им сблъсък повече не се беше върнал на темата за книгата му Евреинът, Циганинът и Ислямът, макар че често бе разпитвал Бъртън за различни аспекти от живота му. Беше достатъчно дружелюбен, но се усещаше някаква дълбока дистанцираност в него. Макар и дребен, беше незаменим в ръкопашния бой и беше безценен, защото обучаваше Бъртън в бойните изкуства джудо, карате и джукайдо. Тъгата му, която не го напускаше дори и когато се смееше или правеше любов според Таня, идваше от душевните му рани. Беше ги получил от ужасния си опит в концентрационните лагери на Германия и Русия, или поне така твърдеше. Таня често се беше произнасяла, че Лев се е родил тъжен; беше наследил всичките гени на скръбта от времето когато неговите предци бяха плакали край върбите на Вавилон.

Монат беше друг тъжен случай, макар че понякога успяваше да се справи с пристъпите й. Тау Китянинът непрекъснато търсеше някой от собствения си вид, някого от тридесетте мъже и жени разкъсани живи от побеснялата тълпа. Но не вярваше да има късмет. Тридесет души сред 36 милиарда само по предварителни преценки, разпръснати по поречието на река дълга поне десет милиона мили, правеха вероятността да срещне някого от вида си практическа нулева. Но надеждата никога не беше нулева.

Алиса Харгрейвз седеше отпред и се взираше в хората по бреговете всеки път когато лодката се приближеше достатъчно близо до тях, за да може да различи отделните лица. Търсеше съпруга си, Реджиналд, и трите си сина, родителите си, братята си и сестрите си. Копнееше да зърне поне едно познато и близко лице. Което означаваше, че веднага щеше да напусне лодката. Бъртън се въздържаше да коментира. Но гърдите му се стягаха само при мисълта за това. Едновременно му се искаше да я спре и да не я спира. Да я загуби от погледа си означаваше да я загуби и от сърцето си. Беше неизбежно. Но той не искаше да се примирява с неизбежното. Той чувствуваше към нея същото, което беше изпитвал и към персийската си любов, и загубата й щеше да означава за него същата непоносима и постоянна болка.

И въпреки това не й беше проговорил и думичка какво означаваше тя за него. Той разговаряше с нея, шегуваше се, демонстрираше й загриженост, която считаше за унижение защото тя изобщо не реагираше, и понякога даже успяваше да я отпусне малко. Което се случваше само ако наоколо имаше и други хора. Бяха ли сами, усилията му оставаха напълно безплодни.

Тя не беше посегнала повече към дъвката след онази първа нощ. След третия път и той се беше отказал. Събираше своя дял и го разменяше за други неща. Последният път, при който беше прибягнал към дъвката с надеждата да изживее безумна любовна нощ с Уилфреда, се беше озовал в обятията на ужасната болест на «малките шини», която за малко не бе го убила по време на експедицията му към езерото Танганайка. Спийк също участвуваше в кошмара му, и той го беше убил. Спийк бе загинал при нещастен случай по време на лов, за който всички считаха, че си беше самоубийство, макар и никой да не го изказа на глас. Спийк се беше застрелял, измъчван от угризенията си за предателството си към Бъртън. Но в кошмара си той бе удушил Спийк, докато онзи се навеждаше да го попита как се чувствува. После бе целунал мъртвите устни, докато видението бавно избледняваше.