Върнете се в телата си!

15

Извлякоха ги на брега близо до едно голямо здание зад стената от борови трупи. Болката в главата на Бъртън пулсираше при всяка негова крачка. Дълбоките порезни рани по рамото му и ребрата го измъчваха, но кръвотечението беше спряло. Крепостта беше изградена от борови трупи, имаше надвиснал втори етаж и много бойници. Пленниците бяха прекарани през вход който се затваряше от врата скована от дебели борови дънери. Прекосиха шейсет фута двор покрит с гъста трева и през друга голяма врата се озоваха в зала с размери петдесет на тридесет фута. Изправиха ги пред голяма дъбова маса; само Фрайгейт не можеше да се държи на краката си. Известно време примигваха в тъмната и студена обстановка, преди да успеят да различат добре двамата мъже зад масата.

Залата гъмжеше от стражи с копия, тояги и каменни брадви. Дървена стълба в единия край на залата извеждаше към балкон с висок парапет. Женски лица надзъртаха към тях иззад дървените перила.

Единият от мъжете беше нисък и мускулест. Тялото му беше космато, имаше черна къдрава коса, орлов нос и кафяви очи с пронизителния поглед на орел. Другият беше по-висок, с руса коса, с очи чийто цвят беше трудно да се различи в смрачената стая, но които вероятно бяха сини, и широко тевтонско лице. Дебелият корем и провисващата гуша показваха ясно до какво водеше отнетите от робите храна и алкохол.

Фрайгейг се беше отпуснал на тревата, но го издърпаха мигновено на крака щом русият даде сигнал. Фрайгейт го изгледа и каза:

— Приличаш ми на Херман Гьоринг на млади години.

И после падна на колене, като изкрещя от болката, която му беше причинила ударът с дръжката на копие в бъбреците.

Русокосият заговори на английски с тежък немски акцент.

— Повече никакъв бой освен по моя заповед. Оставете го да говори.

Той се взира няколко минути в пленника и после каза:

— Да, аз съм Херман Гьоринг.

— Кой е Гьоринг? — запита Бъртън.

— Твоят приятел ще ти го обясни по-късно — каза германецът. — Ако си още жив, разбира се. Не ти се сърдя за чудесния бой, който ни устрои. Възхищавам се от мъжете, които умеят да се бият. Имам достатъчно хора под ръка, дори и след като изтреби толкова много. Предлагам ти избор. Имам предвид теб и твоите хора. Ела при нас и се наслаждавай на всичката храна, алкохол, тютюн и жени които си в състояние да консумираш. Или станете мои роби.

— Наши роби — обади се и другият мъж на английски. — Забравяш че сме двама, Херман.

Гьоринг се захили, изкикоти се и изрече:

— Но разбира се! Приеми, че съм използувал царственото множествено число. Добре, ние. Ако вие се закълнете да ни служите, което ще ви се отрази много добре, ще положите клетва за вярност към мен, Херман Гьоринг, и към бившия цар на древния Рим, Тулий Хостилий.

Бъртън се вгледа втренчено в мъжа. Беше ли наистина възможно пред него да стои легендарният цар на древен Рим? На Рим, представлявал малко селище, заобиколено от всички страни с другите италиански враждебни племена, самнитите, еките и волските? И които по-късно на свой ред са били притиснати от умбриите, отстъпили след това място на мощните етруски? Истинският Тулий Помпилий ли стоеше пред него, войнственият приемник на миротвореца Нума Помпилий? Той с нищо не се отличаваше от хилядите други мъже които Бъртън бе видял по улиците на Сиена. Но ако той беше действително този, за когото се представяше, какво съкровище представляваше тогава в историческо и езиково отношение! Тъй като най-вероятно беше етруск, то владееше езика им, плюс предкласическия латински, самнитски, и вероятно гръцкото наречие от древната кампанийска област. Та той дори можеше да познава и Ромул, древния основател на Рим! Какви неща само можеше да разкаже този човек!

— Е? — каза Гьоринг.

— Какви ще ни са задълженията, ако се присъединим към вас? — запита Бъртън.

— Първо, аз… ние… трябва да сме сигурни, че вие сте от хората, които ни трябват. С други думи, които ще изпълняват безпрекословно и мигновено всички наши заповеди. Ще ви подложим на малко изпитание.

Той издаде заповед и след минута доведоха група хора. Всички бяха измършавели до крайност и до един бяха сакати.

— Пострадаха, докато къртеха камъни или при изграждането на нашите стени — каза Гьоринг. — С изключение на двама заловени при опит за бягство. Те ще трябва да си понесат наказанието за това. Всички ще бъдат убити. От тях повече полза няма. Така че, ако искате да засвидетелствувате своята преданост към нас, убийте ги.

— При това всички са евреи — добави той. — Няма какво да се съжалява за тях.

Кампбел му подаде здрава каменна брадва. Беше мъжът захвърлил тялото на Гуенафра във водата. Двама стражи сграбчиха един роб и го накараха да падне на колене. Беше висок блондин със сини очи и гръцки профил; той изгледа Гьоринг с ненавист и се изплю в лицето му.

Гьоринг се изсмя.

— Тая свиня притежава арогантността на цялата си раса. Стига да искам, и ще го превърна в скимтяща маса, молеща смъртта за избавление. Но мъчението не ме привлича. Моят приятел до мен не би се отказал от идеята да го поопече малко на бавен огън, но аз съм човечен.

— Мога да убия при законна самоотбрана или за да защитя беззащитните — каза Бъртън. — Но аз не съм хладнокръвен убиец.

— Убивайки този евреин, ти спасяваш живота си — отвърна Гьоринг. — Не го ли убиеш, той ще те убие. Само че това ще отнеме малко повече време.

— Няма да го убия — каза Бъртън.

— Англичани! — въздъхна Гьоринг. — Бих искал да си на моя страна. Но щом си взел неправилното решение, нека бъде така. А ти? — запита той Фрайгейт.

Фрайгейт агонизираше, но успя да му отговори:

— Прахът ти беше захвърлен в помийна яма в Дахау. Това беше присъдата над теб и делата ти. Пак ли искаш да се повтори същото и тук?

Гьоринг се изсмя от сърце и каза:

— Знам какво се е случило с мен. Предостатъчно еврейски роби ми го казаха.

Той посочи към Монат.

— А този що за същество е?

Бъртън обясни. Гьоринг го изслуша с мрачно лице и после каза:

— Не мога да му имам доверие. Ще отиде в лагера при робите. А ти, маймуночовече? Какво избираш?

За голяма изненада на Бъртън Кац пристъпи напред и изрече:

— Готов съм да убивам за теб. Не искам да бъда роб.

Той пое каменната брадва, като в същото време стражите вдигнаха копията си готови да го пронижат в случай, че му хрумнеше нещо друго. Той ги изгледа злобно изпод надвисналите си вежди и вдигна брадвата. Последва трясък и робът захлупи лице в калта. Кац върна брадвата на Кампбел и отстъпи встрани. Не погледна към Бъртън.

Гьоринг изрече:

— Тази нощ всички роби ще бъдат събрани и ще им бъде дадено представление. Поуката от него ще бъде, че не трябва да се опитват да избягат. Заловените бегълци ще бъдат подложени на бавен огън, и после ще им бъде дарена смъртта като избавление. Моят изтъкнат колега лично ще дарява милост с брадвата си. Много е милостив.

Той посочи Алиса.

— Тя е моя.

Тулий се изправи.

— Не, не. Хубава е. Ти вземи другите, Херман. Давам ти ги и двете. Но тя много ми харесва. Има вид, кака да кажа, на благородничка. Да не е… кралица?

Бъртън изрева, сграбчи тоягата от ръката на Кампбел и скочи върху масата. Гьоринг залитна назад; челото му се размина на косъм с края на тоягата. В същия миг римлянинът замахна с копие в Бъртън и го рани в рамото. Бъртън не изтърва тоягата, извъртя се и изби копието от ръката на Тулий.

Робите се нахвърлиха с крясъци върху стражите. Фрайгейт докопа едно копие и стовари дръжката му върху главата на Кац, който се строполи на кълбо. Монат срита един страж в ташаците и му грабна копието.

Бъртън не можеше да спомни нищо от последвалото. Дойде в съзнание няколко часа преди зазоряване. Ребрата и раменете му бяха като натрошени. Лежеше върху тревата на дъното на един дървен кладенец с диаметър около петдесет фута. На около петнайсет фута над тревата дървен парапет обикаляше кладенеца, зад който крачеха въоръжени стражи.

Изстена от болка, но успя да седне на тревата. Фрайгейт коленичи до него и каза:

— Страхувах, че изобщо няма да дойдеш в съзнание.

— Къде са жените? — запита Бъртън.

Фрайгейт заплака. Бъртън поклати глава и каза:

— Недей да хленчиш. Къде са?

— Къде, по дяволите, мислиш че могат да бъдат? — отвърна Фрайгейт. — О, Господи!

— Забрави ги. Не можем да им помогнем с нищо. Поне засега. Защо не ме убиха, след като нападнах Гьоринг?

Фрайгейт избърса сълзите си с ръка и каза:

— И аз се чудя. Може би ни пазят за огъня. Като назидание. Иска ми се да ни бяха убили.

— Още не са те взели в Рая и бързаш да го напуснеш?

Бъртън се опита да се разсмее, но болката в главата му беше прекалено силна.

Бъртън се заговори с един англичанин роден през 1945 година в Кенсингтън, на име Робърт Спрус. Той им разказа, че Гьоринг и Тулий заграбили властта преди по-малко от месец. Преди това на първо време не закачали съседите си. От време на време предприемали опити да завладеят съседни територии, включително и тези на индианците Онондага от другата страна на Реката. Но до този момент нямало успешни опити на бягство, за да станат ясни плановете на Гьоринг.

— Но хората от граничните области са наблюдавали с очите си, че стените се изграждат от роби — каза Бъртън.

Спрус се ухили мрачно и каза:

— Гьоринг тръбеше наляво и надясно, че те всички били евреи, че той поробва само евреи. Така че какво ги е грижа? Но както виждате сами, това не е истина. Половината от робите не са евреи.

На разсъмване стражите отведоха Бъртън, Фрайгейт, Руак, де Грейсток и Монат до един каменен олтар. Там вече имаше събрани над двеста роби охранявани от седемдесет войника на Гьоринг. Поместиха граалите им върху олтара и зачакаха. След като изригнаха сините пламъци ги свалиха до тях. Всеки роб отвори своя граал и стражите им отнеха тютюна, алкохола и половината храна.

Фрайгейт имаше дълбоки порезни рани по главата и раменете си, които се нуждаеха от хирург, макар че кръвотечението беше спряло. Цветът на лицето му се беше подобрил, макар че изпитваше силни болки в гърба и бъбреците си.

— И така, вече сме роби — каза Фрайгейт. — Ти имаш доста пространни разсъждения на тема робството, Дик. Какво ще кажеш за това сега?

— Онова беше ориенталско робство — каза Бъртън. — Докато при това тук робът няма никакъв шанс да възвърне свободата си. Нито може да съществува някакво друго чувство освен омразата между роба и господаря. В Ориента ситуацията беше по-различна. Разбира се, като при всяка човешка институция и тя си имаше своите недостатъци.

— Непоправим си — каза Фрайгейт. — Не си ли забелязал, че повече от половината роби са евреи? Голяма част от тях са бивши жители на Израел от края на двайсетия век. Онова момиче там ми разказа, че Гьоринг използувал антисемитизма, за да успее да наложи граалното робство. Разбира се, че той си е съществувал в някаква задрямала форма и преди това, защото не би могъл да възникне от нищото. И след като вече укрепил добре властта си с Тулий, поробил и множество от бившите си поддръжници.

— Цялата работа е дяволска с това, че той, относително казано, не е истински антисемит. Самият той лично се е застъпвал пред Химлер и другите за редица евреи. Но той е нещо още по-лошо и от искрения антисемит. Той е опортюнист. В Германия съществуваше много силна антисемитска вълна; и ако искаш да направиш кариера, си длъжен да я възседнеш. Така че Гьоринг я възседна, точно както направи и тук. Антисемитите като Гьобелс или Франк вярваха искрено в принципите, които изповядваха. Вярно, антихуманни и нечовешки, но все пак принципи. Докато нашият едър шишко Гьоринг не даваше и пет пет пари за евреите. Те го интересуваха само дотолкова, доколкото можеше да се възползва от тях.

— Всичко това е много добре, но какво общо имам аз с това? О, ясно! Погледът ти говори повече от думите ти! Вече си готов да ми изнесеш и лекция по въпроса.

— Дик, възхищавам се от теб както от никой друг. Обичам те така, както един мъж може да обича друг. Щастлив съм да бъда до теб, както би бил щастлив и Плутарх, ако се озовеше в компанията на Тезей или Алкивиад. Но аз не съм сляп. Познавам слабостите ти, които не са малко, и ме боли за тях.

— Та коя от тях се проявява сега?

— Онази книга. Евреинът, циганинът и ислямът. Как си могъл да я напишеш? Документ на омразата, изпълнен с кръвожадни небивалици, народни приказки, суеверия! Ритуални убийства, Господи!

— Още не ми беше изстинал гневът от неправдите, които бях претърпял в Дамаск. Да те изхвърлят от собственото ти консулство, заради гнусните лъжи на враговете ти, сред които…

— Това не извинява лъжите ти за цяла група от хора — каза Фрайгейт.

— Лъжи! Писах само истината!

— Може да си мислил, че това е истина. Но аз идвам от епохата, където определено се знае, че всичко това е било лъжа. А и едва ли е имало нормален човек по твое време, който да е повярвал на измислиците ти.

— Това, което ти наричаш измислици, са факти — каза Бъртън. — Факт е, че еврейските лихвари в Дамаск даваха заеми на бедните с хиляда процента лихва. Факт е, че те причиняваха нечувани страдания не само на християните и мюсюлманите, но и на собствените се сънародници. Факт е, че когато враговете ми в Англия ме обвиниха в антисемитизъм, много евреи в Дамаск се вдигнаха в моя защита. Факт е, че протестирах срещу турците, когато продадоха дамаската синагога на гръцкия владика, за да я превърне на църква. Факт е, че отидох и убедих с барабан осемнадесет мюсюлмани да свидетелствуват в полза на евреите. Факт е, че защитих християнските мисионери от друзите. Факт е, че предупредих друзите срещу опитите на оная тлъста турска свиня Рашид Паша да провокира въстание, за да може после да ги изколи. Факт е, че когато ме изхвърлиха от консулския ми пост, поради лъжите на християнските мисионери и свещеници, на Рашид Паша, и на еврейските лихвари, хиляди християни, мюсюлмани и евреи ми се притекоха на помощ, макар и да беше вече късно.

Факт е също това, че не съм длъжен да давам обяснения за постъпките си на тебе или когото и да било другиго!

Фрайгейт беше избрал наистина най-неподходящия момент, за да повдига най-несъществения въпрос в момента. Вероятно се опитваше да прехвърли вината си за страха и гнева, които изживяваше в момента, на Бъртън. Или вероятно считаше, че неговият кумир наистина го беше предал.

Лев Руак седеше до тях с глава сгушена между ръцете му. Той вдигна поглед и изрече:

— Добре дошли в концентрационния лагер, Бъртън! За пръв път сте от другата страна на мрежата. А аз се чувствувам почти като у дома си. Бях в нацистки концлагер, и успях да избягам. Бях в комунистически концлагер, и успях да избягам. В Израел ме заловиха арабите, но и от тях успях да избягам.

И от тук навярно мога да избягам. Но къде? В друг лагер? Те нямат край. Човечеството не е спирало да си ги строи и е пъхало в тях вечния си затворник, евреина, или който и да е. Дори и тук, където всички започваме нов живот, където всички религии, всички предразсъдъци би следвало да бъдат смлени върху наковалнята на Възкресението, нищо не се е променило.

— Затваряй си устата — изръмжа един мъж до Руак.

Косата му беше червена и силно къдрава, очите сини, и лице което, което можеше да се нарече и красиво, ако не беше счупения му нос. Беше висок над шест фута с тяло на борец от тежка категория.

— Дов Таргоф, имам чест — изрече той със стържещ оксфордски акцент. — Последно занятие командир от Израелските военноморски сили. Не обръщайте голямо внимание на този човек тук. Той е от старите евреи, песимист, мрънкало. Предпочита да хленчи до стената на плача вместо да се изправи и да се бие като мъж.

Руак малко остана да се задави от бяс.

— Ти, арогантен сабра[4]! Аз воювах и убивах! И не съм мрънкало! А какво правиш ти тук, храбри войниче? Не си ли и ти роб като нас?

— Историята е стара колкото света — обади се една жена. Беше висока и тъмнокоса, и вероятно щеше да изглежда красива, ако не беше толкова измършавяла. — Пак старата история. Воюваме помежду си, докато враговете ни завладяват. Също както воювахме и ние, когато император Тит обсаждаше Ерусалим и избихме повече от нашите хора, отколкото римляни. Също като…

Двамата мъже се завъртяха към нея и тримата спориха шумно, докато не дойде един страж и не ги нашиба с пръчка.

След малко Таргов просъска през подутите си устни:

— Не издържам повече. Скоро, много скоро… тая свиня е моя.

— Имаш ли план? — запита го възбуден Фрайгейт, но Таргов не му отговори.

Скоро преди зазоряване робите бяха разбудени и закарани до каменния олтар. Отново им оставиха необходимия минимум храна. След като се нахраниха, ги разделиха на групи и ги отведоха до работните им места. Бъртън и Фрайгейт бяха откарани на северната граница. Работеха заедно с още хиляда такива като тях и цял ден превиваха гръб под палещото слънце. Единствената им почивка беше когато по обяд ги отведоха до каменния олтар да се нахранят.

Гьоринг имаше намерение да издигне стена между планината и Реката; също така възнамеряваше да изгради втора стена която да покрива цялата дължина от десет мили на езерния бряг и една трета в южната част.

Бъртън и останалите трябваше да изкопаят дълбок ров и после да издигнат преграден насип от пръстта. Това беше много тежка и непосилна задача, защото разполагаха само с мотики. Корените на тревата се сплитаха в гъста и жилава мрежа, която можеше да се разсече само след продължителни удари с мотиката. Пръстта и корените се изсипваха върху дървени гребла и после се товареха върху големи бамбукови шейни. Шейните се извлачваха върху насипа, където пръстта се изтърсваше и трамбоваше, за да стане стената още по-висока и по-сбита.

През нощта стадото роби се връщаше обратно в дървения затвор. Повечето от тях падаха и направо заспиваха от преумора. Но червенокосият израелец Таргоф коленичи до Бъртън.

— Лозницата не е винаги безплодна — изрече той. — Чух за сражението, което сте устроили. Чух също и за отказа ви да се присъедините към Гьоринг и неговата свиня.

— А какво чувате за недостойната ми книга? — запита Бъртън.

Таргоф се ухили и каза:

— Не бях чувал за нея, докато Руак не ми разказа. Постъпките ви говорят сами за себе си. А и освен това Руак е много чувствителен на тая тема. Макар че не можете да го обвинявате след всичко това, което е преживял. Но аз не мисля, че вие бихте се държали така, както сте постъпили, ако бяхте такъв, какъвто ви описваше той. Мисля, че сте честен човек, точно този, който ни е нужен. И така…

Заточиха се дни и нощи на къртовски труд. Бъртън научи подробности за жените. Уилфреда и Фатима били в жилището на Кампбел. Логу била при Тулий. Гьоринг държал Алиса при себе си в продължение на седмица, и после я предал на един от лейтенантите си, някой си Манфред фон Кройшарф. Носели се слухове, че Гьоринг се оплаквал от непристъпността й и смятал да я хвърли на телохранителите си да се позанимаят малко с нея. Но фон Кройшарф се застъпил за нея и я поискал.

Бъртън агонизираше. Не можеше да понесе представите си как тя с Гьоринг и фон Кройшарф… Беше длъжен да унищожи тия зверове или да умре. Късно през нощта той пропълзя от голямата колиба, която обитаваше с още двайсет и пет мъже, в тази на Таргоф и го събуди.

— Ти беше уверен, че трябва да съм на твоя страна — прошепна той. — Кога най-после ще ме посветиш в плановете си? Трябва да знаеш, че ако не го направиш на момента, планирам да организирам бунт с групата си и всички останали готови да ме последват.

— Руак ми разказа още неща за теб — каза Таргоф. — Наистина, не всичко от тях ми стана ясно. Може ли един евреин да има вяра на човек, написал такава книга? Или как да повярваш на такъв човек, че няма да обърне оръжието си срещу теб след като общият враг падне?

Бъртън отвори гневно уста, но след миг я затвори. За момент запази мълчание. След малко заговори със спокоен глас.

— Първо искам да ти кажа, че постъпките ми на Земята са много по-важни от всичко написано. Аз бях приятел и защитник на много евреи; имах много приятели сред твоите сънародници.

— След това твърдение винаги следва атака срещу евреите — каза Таргоф.

— Възможно е. Но дори и твърденията на Руак да се окажат верни, този Ричард Бъртън, който е пред вас, не е онзи, земният. Аз мисля, че тук всеки човек се е променил малко или много. А този, който не се е променил, значи е неспособен на промяна. По-добре да не е възкръсвал.

Научих много през тия четиристотин седемдесет и шест дни откакто възкръснах край Реката. Аз не съм изсъхнало дърво. Слушах внимателно Руак и Фрайгейт. Спорех често и разгорещено с тях. И макар че не им го признах тогава, но мислих много върху думите им.

— Ненавистта към евреина се възпитава още в детето — каза Таргоф. — И тя постепенно се враства в човека. И никакъв волев и съзнателен акт не може да я премахне, освен ако не е била вкоренена много надълбоко или волята на човек се окаже по-силна от нея. Това е като условния рефлекс на Павлов — звънецът дрънчи и кучето отделя слюнка. Само споменете думата Евреин и нервната система на всеки неевреин разбушува цитаделата на разума му. Също както думата Арабин разбушува моята. Но аз имам повече от основание да ненавиждам всички араби.

— Мисля, че поспорихме достатъчно — каза Бъртън. — Или ме приемете, или ме отхвърлете. Но и в единия и в другия случай знаете как ще постъпя.

— Приемам ви — каза Таргоф. — Щом вие можете да се промените, значи и аз мога. Работил съм заедно с вас, делели сме хляба. Мисля, че познавам хората. Кажете ми, ако планирахте такова нещо, как бихте постъпили?

Таргоф слушаше внимателно. Накрая кимна одобрително.

— Много прилича на моя план. Сега…