Вълците от Кала

ЕПИЛОГ Порталът

Бяха бързи, но Мия беше по-бърза. Намериха количката на малко повече от километър след раздвояването на пътеката. Тя беше бутала колелата с всички сили, за да се придвижи по неравния терен. Накрая количката бе станала неизползваема. Истинско чудо беше, че е стигнала толкова далеч.

— Шибан комала — измърмори Еди.

Втренчи се в очуканата инвалидна количка. После вдигна глава, събра длани като фуния пред устата си и изкрещя:

— Сузана, не се оставяй! Съпротивлявай се! Идваме!

Избута количката встрани и продължи напред, без да се интересува дали останалите го следват.

— Тя не може да се добере до пещерата, нали? — попита Джейк. — Така де, та тя няма крака.

— Не си убеден в това, нали? — сряза го Роланд.

Джейк понечи да каже нещо, но се отказа.

— Какво ще прави там? — попита Калахан.

Роланд се обърна, изгледа го хладно и отвърна:

— Ще отиде някъде другаде. Сигурно вече сам се досещаш. Хайде.

— Луд ли си? Да не ти се е разхлопала дъската след битката?

— Ако я оставим на мира, може да свърши работата и да си тръгне — предположи Роланд, но сам се съмняваше в думите си.

— Да, ще си свърши работата. Първо, да роди детето. После да убие жена ми.

— Това ще е самоубийство.

— Да, но може да го стори. Трябва да я настигнем.

Роланд рядко се предаваше, но когато се наложеше, умееше да го прави с достойнство. Погледна Еди в очите и каза:

— Добре, но трябва да внимаваме. Тя ще се съпротивлява. Готова е да убие, за да се измъкне. Най-вече теб.

— Знам.

Еди погледна нагоре по пътеката, но след няколкостотин метра тя завиваше и се скриваше зад склона. После правеше нов завой и пак почваше да криволичи от тяхната страна точно под пещерата. По цялото и протежение не се виждаше никой, но какво от това? Тя можеше да е навсякъде. На Еди му хрумна, че може изобщо да не е тръгвала нагоре, че може да е оставила количката само за заблуда.

„Не ми се вярва — помисли си. — В тази планина има милион дупки, но ако е решила да се скрие в някоя от тях…“

Калахан и Джейк ги бяха настигнали и гледаха Еди с очакване.

— Хайде — каза той. — Не ме интересува коя е тя, Роланд. Ако четирима здрави мъже не могат да се справят с една саката жена, по-добре да се гръмнем.

Джейк леко се усмихна:

— Поласкан съм. Нарече ме мъж.

— Само да не си вирнеш носа сега. Да тръгваме.

Роланд настигна Еди. Постави ръка на рамото на младежа, но той я отблъсна. На втория път Еди неохотно се обърна и погледна своя дин. Роланд видя петна кръв по ризата му. Почуди се дали са от Бени, от Маргарет или и от двамата.

— Ако Мия е поела властта над тялото и, може би е по-добре да я оставим сама за известно време.

Еди и Сузана говореха и мислеха един за друг като съпрузи, но той някак си нямаше възможност да и купи венчална халка от скъп бижутериен магазин. Някога бе имал доста хубав абитуриентски пръстен, но го беше изгубил на Кони Айланд през лятото на седемнайсетата си година, лятото на Мери Джийн Собиески. По време на съвместното им пътуване от Западното море насам обаче Еди бе открил в себе си талант на резбар („дялкай си с чекийката, чекиджийо“, би казал великият мъдрец и непоправим наркоман) и беше изработил за любимата си прекрасен пръстен от дърво, лек и здрав. Сузана носеше украшението на връвчица между гърдите си.

Намериха го на пътеката. Еди го взе, погледна го мрачно и го сложи на врата си.

— Гледайте — възкликна Джейк.

Обърнаха се, накъдето сочеше. В рядката тревица край пътеката имаше следи. Не човешки, нито животински. Следи от три колела, които навяха на Еди мисли за детско велосипедче. Е, и какво от това?

— Хайде — подкани ги той и се запита колко пъти вече е изрекъл тази дума, откакто бяха забелязали отсъствието на Сузана.

Почуди се също колко още щяха да го следват, ако продължава да я повтаря. Не че имаше значение. Той щеше да продължи, докато си я върне или докато умре. Толкова беше просто. Най-много го плашеше бебето… мъничето. Ами ако се обърнеше срещу нея? Това му се струваше много вероятно.

— Еди.

Еди извърна очи към Стрелеца и направи характерния нетърпелив жест на Роланд, когато искаше да побързат.

Роланд посочи следите отстрани:

— Това е някакъв мотор.

— Ти чу ли бръмчене?

— Не.

— Тогава не можеш да си сигурен.

— Да, но съм. Някой я е закарал. Или нещо.

— Не можеш да си сигурен, по дяволите!

— Може Анди да и е оставил количка — предположи Джейк. — Ако са го инструктирали така.

— Кой може да го инструктира?

„Финли — помисли си момчето. — Финли О Тего. А може би Уолтър.“ Джейк обаче замълча. Не искаше допълнително да тревожи Еди.

— Я си го начукайте! — изръмжа Еди и отново се обърна напред. — Хайде, да вървим.

Въпреки това Еди чувстваше, че Роланд е прав. Той отново тръгна към пещерата — не с надежда, а с отчаяна решителност. При падналата канара намериха триколка с електрически мотор, който все още тихо бръмчеше. На Еди му напомняше за всъдеходчетата, които се продаваха в „Абърком-би и Фич“. Имаше скоростен лост и ръчни спирачки. Той се наведе и прочете малката табелка върху лявото лостче:

СПИРАЧКИ „СКУИЗ-ПАЙ“ НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС

Зад седалката имаше малък багажник. Еди го отвори и без изненада откри кашонче „Ноз-а-ла“, любимата напитка на всички гъзари. Една от шестте кутии липсваше. Тя е била жадна, разбира се. От бързане се ожаднява. Особено ако си бременна.

— Това е дошло от другата страна на реката — измърмори Джейк. — От Когана. Сигурно е било скрито там. Вероятно има цял гараж за такива. Обзалагам се, че Анди го е докарал.

Еди трябваше да признае, че има логика. Коганът явно бе някакъв преден пост, вероятно построен много преди появата на сегашните зловещи обитатели на Тъндърклап. Това превозно средство беше идеално за неравния терен.

От пътеката добре се виждаше бойното поле. Източният път бе пълен с хора и много приличаше на шествие за Деня на благодарността. Цяла Кала ликуваше. „Изгубих жена си заради вас, негодници такива“ — помисли си Еди. Това бе глупава мисъл, изключително груба, но все пак му даваше някакво успокоение. Какво беше онова стихотворение от Стивън Крейн, което бяха чели в училище? „Харесвам го, защото с мъка изпълва моето сърце.“ Нещо подобно.

Роланд бе спрял при изоставеното возило и съчувствието — или дори жалостта — в очите му вбесяваше Еди.

— Хайде, момчета. Да я намерим.

Този път гласът, който ги посрещна от дълбините на пещерата, принадлежеше на жена, която Еди никога не беше виждал, макар че бе слушал за нея; веднага позна гласа.

— Тя си тръгна, нещастнико! — крещеше Рия от Кьос. — Отиде да ражда другаде! И когато се роди, малкото чудовище ще нагълта майка си откъм сливата, да! — Тя се изкикоти с типичния глас на стара вещица. — Това мъниче не ще да бозае мляко, не! То иска месооо.

— Млъквай! — изкрещя Еди в мрака. — Млъквай глупава… глупава призрачко. И като по чудо тя млъкна.

Еди се огледа. Видя проклетия шкаф на Тауър — първи издания зад стъклени вратички, — но не и розовата торба, нито кутията от призрачно дърво. Неоткритата врата още стоеше, но сега изглеждаше необичайно мрачна. Не просто неоткрита, но и незапомнена; една безполезна, забравена вещ.

— Не! — извика Еди. — Не може да бъде. Силата е още тук. Силата е още тук!

Обърна се към Роланд, но Стрелеца не го гледаше. За негова изненада Роланд преглеждаше книгите. Сякаш издирването на Сузана вече го отегчаваше и търсеше някакво четиво за запълване на времето. Еди го хвана за рамото и го извъртя към себе си.

— Какво е станало, Роланд? Знаеш ли?

— Това е очевидно — отвърна Стрелеца.

Калахан се беше приближил. Само Джейк, който за пръв път стъпваше в Пещерата на портала, стоеше на входа.

— Стигнала е с количката, докъдето е могла, продължила е пълзешком, което е доста изморително за бременна жена. Намерила е возилото, оставено от някого, вероятно от Анди.

— Ако е бил Слайтман, ще го убия.

Роланд поклати глава:

— Не е бил Слайтман.

„Но Слайтман със сигурност е знаел“ — помисли си.

Вероятно нямаше значение, но той не обичаше неразрешените загадки.

— Хей, брато, извинявай, че ти го казвам, но твоята фльорца пукяса — закрещя Хари Дийн от дълбините на пещерата. — Малкото чудовище я схруска. Спря само преди да изяде мозъка, за да се изплюе от устата и!

— Млъквай! — изкрещя Еди.

— Най-добрата храна за мозъка е самият мозък, да знаеш — продължи с поучителен тон Хенри. — Канибалите по целия свят го смятат за деликатес. Това мъниче е голям симпатяга, Еди! Симпатяга е, ама е толкова лакооом…

— Млъквай, в името на Господ! — изкрещя Калахан и гласът на Хенри секна; всички гласове млъкнаха. Роланд продължи, сякаш не го бяха прекъсвали:

— Дошла е. Взела е торбата. Отворила е кутията, за да отвори вратата. Това са действия на Мия, не на Сузана. Мия, ничията дъщеря. Взела е кутията и е преминала през вратата. После е затворила кутията, за да не можем да я последваме.

— Не! — изкрещя Еди и сграбчи кристалната топка с гравираната роза. Тя не се завъртя. Не поддаде дори милиметър.

Елмър Чеймбърс заговори от мрака: — Ако беше по-бърз, сине, щеше да спасиш приятеля си. Ти си виновен.

— Не е истински, Джейк — каза Еди и потърка розата. По пръста му се полепи прах. Вратата стоеше, сякаш не само неоткрита, а и неизползвана от векове. — Това просто е ехо от най-лошите мисли, които минават през главата ти.

— Винаги съм те мразила, самонадеян скапаняко! — победоносно извика Дета от бездната. — Цяло щастие е, че се отървах от теб!

— Ето, сам виждаш — добави Еди и посочи с палец към дупката.

Джейк кимна, блед и замислен.

Роланд отново се беше заел с книгите на Тауър.

— Роланд? — Еди се опита да скрие раздразнението и да внесе поне малко шеговита нотка. — Отегчаваме ли те?

— Не.

— Ами тогава защо не зарежеш тези книги и не ми помогнеш да отворим вра…

— Знам как да я отворя — прекъсна го Роланд. — Първият въпрос е — къде ще ни отведе, след като топката я няма? Вторият е: къде искаме да отидем? При Мия или в градчето, където Тауър и приятелят му се крият от хората на Балазар?

— При Сузана! — изкрещя Еди. — Ти слушаш ли изобщо тези гласове? Те казаха, че детето е канибал! Може би в този момент жена ми ражда чудовище и ако си мислиш, че има по-важно от това…

— Кулата е по-важна. И някъде зад тази врата има един мъж на име Тауър. Той е собственик на един празен парцел, на който расте една роза.

Еди го изгледа неразбиращо. Джейк и Калахан също. Роланд отново се обърна към шкафчето. То наистина изглеждаше странно в полумрака.

— Тези книги са негови — продължи Стрелеца. — Рискува всичко, за да ги спаси.

— Защото е маниак.

— Да, но всичко и всички служат на ка и Лъча.

Роланд взе една книга от горната полица. Еди забеляза, че беше сложена с гърба назад, което никак не беше в стила на Калвин Тауър.

Роланд задържа книгата, сякаш се колебаеше на кого да я даде. Погледна Еди… погледна Калахан… накрая я даде на Джейк и нареди:

— Прочети ми какво пише отпред. От думите от вашия свят ме заболява главата. Виждам буквите, но мозъкът ми отказва да ги осмисли.

Джейк не го слушаше; беше заковал поглед в корицата с рисунка на малка селска църквица при залез. Калахан се беше приближил до вратата, за да я огледа по-добре. Накрая момчето вдигна поглед:

— Ама… Роланд, това не е ли градчето, за което ни разказа Татко Калахан? Онова, където вампирът счупил кръста му и го накарал да пие от кръвта му?

Калахан се извъртя рязко:

— Какво?

Джейк му подаде книгата.

Калахан я дръпна от ръката му.

— „Сейлъмс Лот“ — прочете. — „Роман от Стивън Кинг“. — Погледна Еди, после Джейк. — Чували ли сте за него? Не е от моето време, не ми е познат.

Джейк поклати глава.

Еди понечи да последва примера му, но изведнъж забеляза нещо:

— Тази църква. Прилича на Градското събрание на Кала. Като близнаци са.

— Прилича и на методистката църква в Ийст Стоунхам, построена през 1819 година — отбеляза Калахан. — Затова пред полагам, че става дума за тризнаци.

Собствените му думи обаче му прозвучаха глухо и далечно, като гласовете от дъното на бездната. Изведнъж всичко му се стори фалшиво, нереално. Той почувства деветнайсет.

„Не може да бъде — мислеше си. — Сигурно е съвпадение. Нали е роман, значи…“

Изведнъж му хрумна нещо и той усети облекчение. Беше временно облекчение, но все пак бе нещо. Хрумна му, че понякога хората пишат измислени истории за съществуващи места. Сигурно това беше отговорът. Трябваше да е това.

— Виж на сто и деветнайсета страница — каза Роланд. — Успях да прочета нещо, но много малко разбрах. Почти нищо. Калахан отвори на съответната страница и прочете:

— „По време на обучението му в семинарията един приятел на отец…“

Млъкна и бързо започна да преглежда следващите изречения.

— Продължавай — подкани го Еди. — Чети, отче, или ще ти взема книгата.

Калахан бавно продължи:

— „…един приятел на отец Калахан му беше подарил кърпичка с богохулна бродерия. Навремето това му се беше сторило дяволски смешно, но с годините му изглеждаше все по-вярно и по-малко богохулно: «Господ да ми даде МЪДРОСТ, за да приема онова, което не мога да променя, УПОРСТВО, за да променя онова, което мога, и КЪСМЕТ, за да не се прецаквам твърде често.» И това — избродирано с готически шрифт на фона на изгряващо слънце. Сега пред гроба на… пред гроба на Дани Глик той отново… той отново се сети за този стар девиз…“

Калахан отпусна ръка. Ако Джейк не я беше хванал, книгата вероятно щеше да падне.

— Имал си такава, нали? — попита Еди. — Имал си такава кърпичка.

— Франки Фойл ми я подари — прошепна Калахан. — В семинарията. И Дани Глик… аз го опях; мисля, че ви казах. Тогава всичко сякаш се промени. Но това е роман. Измислица. Как… как е възможно… — Той изведнъж закрещя; прозвуча като призрачните гласове от бездната:

— По дяволите, аз съм РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩ ЧОВЕК!

— Ето тази част, където вампирът счупва кръста ти — докладва Джейк. — „Най-после се срещнахме!“, усмихна се Барлоу. Лицето му излъчваше сила и интелигентност; имаше остри черти и изглеждаше заплашително — но когато се обърна, сякаш…

— Спри — промълви Калахан. — Заболя ме главата.

— Тук пише, че лицето му приличало на таласъма, който като дете си си представял, че живее в скрина. На господин Флип.

Калахан пребледня като мъртвец:

— На никого не съм казвал за господин Флип, дори на майка си. Това не може да е само книга. Просто не може.

— Книга е — настоя Джейк.

— Я да си изясним нещо — намеси се Еди. — Като дете ти наистина си си представял този господин Флип и наистина си си помислил за него, когато си се изправил срещу вампира Барлоу. Така ли е?

— Да, но…

Еди се обърна към Стрелеца:

— И ти мислиш, че това ще ни заведе при Сузана, така ли?

— Да. Достигнахме сърцето на една голяма загадка. Може би на най-важната голяма загадка. Чувствам, че Тъмната кула е толкова близо, та почти можем да я докоснем. А ако Кулата е близо, ще можем да намерим и Сузана. Калахан трескаво разгръщаше книгата; Джейк надничаше над рамото му.

— И знаеш как да отвориш вратата, така ли? — настоя Еди.

— Да — отвърна Роланд. — Нуждая се от помощ, но мисля, че хората от Кала Брин Стърджис ни дължат една малка услуга, не смяташ ли?

Еди кимна:

— Добре тогава. Нека да ти кажа едно нещо: почти съм сигурен, че съм виждал името на Стивън Кинг поне веднъж.

— На таблото със специалитетите — намеси се Джейк, без да вдига очи от книгата. — Да, сега си спомням. Беше на таблото със специалитетите при първия ни тодаш.

— Какви специалитети? — намръщи се Роланд.

— Таблото пред книжарницата на Тауър — обясни Еди. — Беше на витрината, спомняш ли си? Нещо като меню на „Ресторанта за мисълта“.

Роланд кимна.

— Слушайте! — възкликна Джейк и този път вдигна поглед от книгата. — Името беше на таблото, когато с Еди се пренесохме в тодаш, но го нямаше при първото ми влизане в магазина. Когато Дипно ми обясни гатанката за реката, на таблото имаше друго име. Променило се е точно като името на авторката на „Чарли Пуф-паф“.

— Това не може да е книга — промълви Калахан. — Аз не съм измислица… нали?

— Роланд — проговори Еди.

Стрелеца се обърна към него.

— Трябва да я намеря. Не ме интересува кой съществува и кой — не. Не ми дреме за Калвин Тауър, Стивън Кинг или папата. Докато съм жив, само тя има значение. Трябва да открия жена си. — И добави шепнешком: — Помогни ми, Роланд.

Роланд взе книгата с лявата си ръка. С дясната докосна вратата.

„Ако още е жива — помисли си. — Ако я намерим и ако пак дойде на себе си. Ако, ако, ако.“

Еди го стисна за лакътя:

— Моля те! Моля те, не ме карай да я търся сам. Толкова я обичам. Помогни ми да я намеря!

Роланд се усмихна. Лицето му сякаш се подмлади. Сякаш засвети в мрачната пещера. Цялата древна мощ на Елд бе в тази усмивка: силата на Бялото.

— Да — обяви накрая. — Тръгваме.

После повтори, сякаш да затвърди вярата им на това зловещо място:

— Да.

Бангор, Мейн

15 декември 2002 г.