Вълците от Кала

ПЪРВА ГЛАВА Отражение върху водата

„Времето е отражение върху водата“ — гласеше една древна поговорка, популярна в далечния Меджис. Еди Дийн никога не бе стъпвал там.

Е, в известен смисъл беше. Една нощ Роланд бе пренесъл четиримата си спътници — Еди, Сузана, Джейк и Ко — в Меджис на магистрала 70, в един несъществуващ Канзас. Същата нощ им разказа за Сюзан Делгадо, първата му любов. Може би единствената. И как я бе загубил.

Поговорката може би е била вярна, когато Роланд е бил момче като Джейк Чеймбърс, но според Еди тя важеше с още по-голяма сила сега, когато светът се сриваше с главоломна скорост. Роланд им беше казал, че в Средния свят дори на такива основни неща като стрелките на компаса вече не може да се вярва; онова, което днес се намираше на югозапад, утре можеше да е на юг, колкото и безумно да звучеше. Времето също се беше превърнало в разтегливо понятие. Имаше дни, които със сигурност продължаваха четирийсет часа, следвани от още по-дълги нощи (като онази, когато Роланд ги пренесе в Меджис). Друг път още по обяд му се струваше, че вече вижда настъпващия от запад мрак. Понякога се питаше дали времето не се е загубило.

Бяха се измъкнали (по-точно — изгатанчили) от Луд с влака Блейн Моно. „Блейн Влака мамата си трака“ — бе рекъл няколко пъти Джейк, но това беше твърде меко казано; еднорелсовият бе абсолютно побъркан. Еди го беше убил с анти-логика („Бива си те за това, сладурче“ — го бе похвалила Сузана) и те се пренесоха в една Топека, доста различна от аналогичния град в света на Еди, Сузана и Джейк. Което беше прекрасно, защото в този свят — където професионалният бейзболен отбор на Канзас Сити се наричаше „Монарсите“, „Кока-кола“ носеше името „Ноз-а-ла“, а най-големият японски производител на коли бе „Такура“, не „Хонда“ — върлуваше някакво подобие на чума, която мореше всичко живо. „Затова седи си в новата «Такура Спирит» и карай“ — мислеше си Еди.

През тези перипетии ходът на времето му се струваше в границите на нормалното. През голяма част от пътуването той бе уплашен до смърт — предполагаше, че всички са чувствали същото освен може би Роланд, но да, всичко изглеждаше реално и ясно. Не беше почувствал, че времето му се изплъзва, дори когато с куршуми в ушите вървяха по магистрала 70, гледаха застиналите автомобили и слушаха бученето на нещо, наречено от Роланд „изтъняване“.

Обаче след като в стъкления дворец се сблъскаха със стария познайник на Джейк, Тик Так, и стария познайник на Роланд (Флаг… или Мартен… или може би Мерлин), времето се промени.

„Не веднага — размишляваше Еди. — Влязохме в онова проклето розово кълбо… видяхме как Роланд по погрешка убива майка си…, а когато се върнахме…“

Да, тогава бе станало. Бяха се събудили на една морава на петдесетина километра от Зеления дворец. Все още го виждаха, но всички разбираха, че вече е в друг свят. Някой — или нещо — ги беше пренесъл над или през изтъняването, за да ги върне на Пътя на Лъча. Който или каквото го беше направило, бе проявило достатъчно предвидливост, за да приготви на всеки обяд с по кутия „Ноз-а-ла“ и познатите им бисквити „Киблър“ с формата на елфи.

На едно дърво висеше бележка от единственото същество, което Роланд бе пропуснал да убие в палата: „Отречи се от Кулата. Последно предупреждение.“ Смешно. Роланд по-скоро щеше да убие домашния скункс на Джейк и да го изпече на шиш, отколкото да се отрече от Кулата. Никой от тях нямаше да се отрече от Тъмната кула на Роланд, за нищо на света. С Божията помощ щяха да вървят към нея до края.

— Има още няколко часа до мръкване — бе отбелязал Еди в деня, когато намериха предупредителната бележка на Флаг. — Искате ли да ги използваме?

— Да — бе отговорил Роланд от Гилеад. — Да ги използваме.

Така и сториха. Тръгнаха по Пътя на Лъча през безкрайни ниви, разделени с ивици от бодливи храсталаци. Хора не се виждаха никъде. Времето оставаше облачно. Тъй като следваха Пътя на Лъча, облаците над тях понякога се разкъсваха и сред тях надничаха късчета синьо небе, но никога за дълго. Една нощ се изясни достатъчно, за да видят пълната луна, върху която ясно личеше едно лице, изкривено от гадната подигравателна усмивка на Пласьора. Роланд предполагаше, че е късно лято, но на Еди му се струваше, че сезоните са се слели и объркали. Тревата бе пожълтяла, а на места напълно изсъхнала, дърветата (малкото, които виждаха) бяха голи, бодливите храсти — покафенели. Имаше много малко дивеч, за пръв път след напускането на гората на Шардик, мечока киборг, им се случваше с дни наред да си лягат гладни.

Никое от тези премеждия обаче не изнервяше Еди както чувството за безвремие — без часове, без дни, без седмици, без сезони, за Бога. Според луната можеше да е лято, но светът изглеждаше като през първите седмици на ноември, заспал вече зимния си сън. Според Еди времето се владееше до голяма степен от външни събития. Когато ти се случват много интересни неща, то сякаш тече по-бързо. Ако не се занимаваш с друго освен с обичайните досадни глупости, то забавя ход. А когато не се случва абсолютно нищо, времето сякаш си взима отпуска. Вдига си чукалата и отива на море. Звучи странно, но е вярно. „Наистина ли абсолютно нищо не се случваше?“ — размишляваше той (а когато нямаш друго за вършене, освен да буташ инвалидната количка на Сузана сред досадните ниви, време за размишления — колкото искаш). Единственото по-интересно след завръщането им от Кълбото бе така нареченото от Джейк „мистериозно число“, а и то се оказа пълна скука. На гарата в Луд трябваше да отговорят на една гатанка, за да се доберат до Блейн, и Сузана предположи, че мистериозното число е останало оттам. Еди изобщо не беше убеден в правотата и, но все пак това бе само теория.

И наистина, какво толкова може да му е специалното на числото деветнайсет? Мистериозно число, как не! Като помисли, Сузана изтъкна, че деветнайсет е просто число и по това поне приличаше на онези, с чиято помощ бяха отворили вратите към Блейн. Еди отбеляза, че то е единственото, което стои между осемнайсет и двайсет при всяко броене. Джейк се засмя и му каза да престане с майтапите. Еди, който седеше до огъня и дереше един заек (после щеше да го прибере в торбата при котката и кучето), му се сопна да спре да се присмива на единствения си талант.

След пет-шест седмици по Пътя на Лъча се натъкнаха на два коловоза, останали от някогашен път. Не следваха посоката им, но Роланд тръгна по тях, като изтъкна, че вероятно са успоредни на Лъча. Еди се надяваше, че сега ще се измъкнат от влудяващото безвремие, но грешеше. Пътят водеше към върха на било, осеяно със стъпаловидно подредени ниви. Като превалиха билото и заслизаха от другата му страна, се озоваха в тъмна гора. „Почти като в приказките“ — замисли се Еди, когато навлязоха сред сенките. На втория ден (а може би на третия… или на четвъртия) Сузана уби едно еленче, месото му им се услади, след като дни наред се хранеха само с питки. В гората обаче нямаше нито орки, нито тролове, нито елфи. Нямаше и елени.

— Всеки миг очаквам да видя къщичка от шоколад — измърмори Еди, намеквайки за приключенията на Хензел и Гретел в омагьосаната гора.

Вече няколко дни си проправяха път между огромните вековни дървета. А може би беше повече от седмица. Единственото сигурно бе, че още се движеха сравнително близо до Пътя на Лъча. Виждаха го в небето… и го чувстваха.

— За каква къщичка говориш? — попита Роланд. — Ако е приказка, искам да я чуя.

Разбира се, че ще иска. Умираше за приказки, особено, ако започваха с „Имало едно време, когато всички живеели в гората.“ Начинът му на слушане обаче бе малко странен. Какво ти странен, направо шантав. Веднъж Еди го сподели със Сузана и тя го определи съвсем точно, както често ставаше. Тя имаше таланта на поетите да изразяват чувствата с думи.

— Защото не слуша с широко отворени очи като децата, преди да си легнат — обяви. — А ти очакваш точно това, сладкишче.

— А той как слуша?

— Като антрополог — отвърна тя, без да се замисли. — Като учен, изучаващ някаква странна култура по легендите и митовете и.

Права беше. И ако начинът на слушане на Роланд смущаваше Еди, то вероятно бе, защото в сърцето си чувстваше, че ако някой ще слуша разказите на другите като учен, това би трябвало да са той, Сузана и Джейк. Защото идваха от много по-развита цивилизация. Нали?

Във всеки случай четиримата откриха, че много приказки от двата свята си приличат. Роланд знаеше една, озаглавена „Сънищата на Даяна“, наподобяваща „Момичето и тигъра“, която и тримата прокудени от дома нюйоркчани бяха чели като деца. Легендата за господаря Пърт приличаше на библейската история за Давид и Голиат. Роланд бе слушал много разкази за Исус Човека, умрял на кръста за изкупление на всички човешки грехове, и беше казал на спътниците си, че Исус имал много последователи в Средния свят. Много песни също бяха еднакви. „Безгрижна любов“ бе една от тях. Друга такава беше „Хей, Джуд“, макар че в света на Роланд започваше с „Хей, Джуд, да не си луд?“

Еди отдели поне час, за да разкаже на Роланд за Хензел и Гретел, като почти, без да се замисля, представи злата вещица като Рия от Кьос. Когато стигна до момента с угояването на децата, той не издържа и попита:

— Тази не я ли знаеш? Някаква версия?

— Не — отвърна Роланд, — но ми харесва. Продължавай, моля те.

Еди продължи до края, който задължително беше „И заживели щастливо до края на дните си.“ Стрелеца кимна:

— Никой не заживява щастливо до края на дните си, но ние оставяме децата си да го разберат сами, нали?

— Дааа — съгласи се Джейк.

Ко, който припкаше по петите на момчето и го гледаше с безмълвно обожание, повтори, подражавайки на провлачената интонация на Джейк:

— Дааа.

Еди постави ръка на рамото на Джейк:

— Жалко, че не си в Ню Йорк, хлапе. Там вече да са те пратили при психиатър. Щеше да обсъждаш тези проблеми с родителите си. Щеше да стигнеш до сърцевината на неосъзнатите си терзания. Може би щеше да разполагаш и със свястна дрога. Риталин или нещо подобно.

— Като те слушам, предпочитам да съм тук — измърмори Джейк и сведе очи към Ко.

— Да. Разбирам те.

— На това значи му викат „приказки“ — размишляваше на глас Роланд.

— Да.

— Ама то във всичко има приказване.

— Така е — съгласи се Еди. — Това е названието на жанра. В нашия свят има детективски разкази… научна фантастика… приключенски истории… приказки. Чаткаш ли?

— Да. Хората във вашия свят винаги ли искат само една есенция в историите, които слушат? Само един вкус в устата си?

— Май е така — намеси се Сузана.

— Никой ли не яде миш-маш?

— Понякога на вечеря — отбеляза Еди, — но когато е за забавление, ние наистина предпочитаме само по един вид есенция и не смесваме храните. Въпреки че казано по този начин, може би изглежда скучничко.

— Колко приказки, казваш, че има?

Без колебание — и със сигурност, без да са се наговорили — Еди, Сузана и Джейк едновременно изрекоха една и съща дума:

— Деветнайсет!

След малко Ко също повтори с хрипливия си глас:

— Девет-найсет!

Спогледаха се и се разсмяха, защото „деветнайсет“ се бе превърнало в дежурния им лаф. Ала в смеха им се долавяше смущение, защото тази история с деветнайсетицата започваше да изглежда адски шантаво. Еди бе издълбал числото върху последната си дървена фигурка като запазена марка: „Заповядайте, драги клиенти. Купете си новия продукт на фирма «Деветнайсет».“ Сузана и Джейк бяха признали, че са носили дървата за лагерния огън в наръчи от по точно деветнайсет съчки. Никой от двамата не можеше да каже защо, просто им се беше сторило най-удачно.

На сутринта Роланд ги накара да спрат и посочи нагоре — на фона на небето разкривените клони на едно старо дърво образуваха фигура като цифрите на числото деветнайсет. Нямаше съмнение. Всички го видяха, но Роланд го бе забелязал пръв.

Въпреки това Стрелеца, който вярваше в предзнаменования и поличби, както Еди бе вярвал в електрическите крушки и триволтовите батерии, се стремеше да омаловажи внезапната мания на ка-тета за това число. Твърдеше, че са се сближили и затова мислите, навиците и натрапчивите им идеи се предават помежду им като хрема. Предполагаше, че до известна степен Джейк улеснява този процес.

— Ти имаш излъчване, момче. Не знам дали е силно като при стария ми приятел Алан, но в името на боговете, вярвам, че е така.

— Не те разбирам — намръщи се Джейк.

Еди разбираше — поне до известна степен — и предполагаше, че един ден и Джейк ще разбере. Ако времето възвърне нормалното си темпо.

В деня, в който Джейк донесе хлебните топчета, времето се върна в обичайното си русло.

Бяха спрели за обяд (еленското месо и бисквитите „Киблър“ бяха далечен спомен, отново трябваше да се хранят с безвкусните питки). Еди забеляза, че Джейк го няма, и попита Стрелеца къде е отишъл.

— Изостана преди около едно колело — отвърна Роланд и посочи пътя с двата останали пръста на дясната си ръка. — Няма нищо тревожно. Ако имаше, щяхме да го почувстваме.

Роланд погледна питката си и отхапа равнодушно. Еди понечи да каже нещо, но Сузана го изпревари:

— Ето го. Хей, захарче, какво намери?

Ръцете на Джейк бяха пълни с кръгли предмети с размерите на топки за тенис. Само че тези не можеха да подскачат, защото имаха малки рогца. Когато хлапето се приближи, Еди ги подуши. Ухаеха прекрасно — на пресен хляб.

— Сигурно са ядливи — отбеляза Джейк. — Миришат на пресния хляб, който майка ми и госпожа Шоу, икономката, купуваха от „Забарс“. — Погледна Еди и Сузана и леко се усмихна: — Вие знаете ли „Забарс“?

— Разбира се — отвърна Сузана. — Най-вкусните лакомства, ммм. Тези наистина миришат чудесно. Нали още не си ги опитал?

— Не съм, разбира се. — Джейк погледна въпросително Роланд.

Стрелеца сложи край на колебанията им, като взе едно топче, откъсна рогцата му и отхапа.

— Хлебни топчета — обясни. — Не съм виждал такива от боговете знаят колко време. Прекрасни са. — Сините му очи заблестяха. — Не яжте рогцата. Не са отровни, но са много кисели. Можем и да ги изпържим, ако е останала еленска мас. Така вкусът им става почти като на месо.

— Бива — съгласи се Еди. — Гощавайте се. Аз обаче не смятам да опитвам тези гъби.

— Не са никакви гъби — поправи го Роланд. — По-скоро вид боровинки.

Сузана взе едно топче, отхапа малко парче, после — по-голямо.

— Не са за изпускане, захарче. Един приятел на баща ми, Поп Моуз, би казал: „Екстрааа.“

Тя взе друго топче от Джейк и прокара пръст по нежната му повърхност.

— Може би — заупорства Еди, — но веднъж четох в една книга, май се казваше „Записки от мрачния замък“, за една откачалка, която отровила цялото си семейство с такива неща. — Наведе се над Джейк, вдигна вежди и разкриви уста в, както се надяваше, зловеща усмивка. — Отровила ги и те издъхнали в ужасни МЪ-КИ!

Еди се изтърколи от дънера, на който седеше, и започна да се гърчи сред шумата и боровите иглички, като правеше ужасни гримаси и издаваше сподавени звуци. Ко затича в кръг около него и тревожно заповтаря името му.

— Стига! — нареди Роланд.

— Къде ги намери, Джейк?

— Там. На една поляна, която видях от пътеката. Пълно е. А пък ако ви се яде месо… а на мен много ми се яде… има следи от всякакви животни. Има много пресни фъшкии. — Той се вгледа изпитателно в лицето на Роланд. — Много… пресни… фъшкии. Изрече последните думи бавно, сякаш говореше с някого, който не разбира много добре езика му. По устните на Роланд заигра тънка усмивка:

— Кратко, но ясно. Какво те тревожи, Джейк?

Момчето отговори, почти, без да движи устни:

— Някакви хора ме наблюдаваха. — Замълча, сетне добави: — И сега ни гледат.

Сузана взе едно топче, огледа го, сетне го приближи до лицето си, сякаш искаше да го помирише. — Назад по пътеката, по която дойдохме ли? — попита. — Отдясно?

— Да.

Еди вдигна юмрук пред устата си, сякаш да се изкашля, и прошепна:

— Колко?

— Струва ми се, четирима.

— Петима — намеси се Роланд. — Може би шестима. Една жена. И едно момче, не по-голямо от Джейк.

Момчето го изгледа удивено.

— От колко време са тук? — поинтересува се Еди.

— От вчера. Идват от изток и ни изпревариха.

— Защо не ни каза? — попита Сузана. Говореше натъртено, без да си дава труд да закрива уста.

Роланд я погледна лукаво:

— Интересно ми беше кой от вас ще ги подуши пръв. Всъщност бях готов да заложа на теб, Сузана.

Тя го изгледа хладно и запази мълчание. Погледът и напомни на Еди за Дета Уокър, радваше се, че не е насочен към него.

— Какво ще правим? — попита Джейк.

— Засега нищо.

Това явно не се хареса на момчето.

— Ами ако са като ка-тета на Тик Так? Гашър, Хутс и останалите?

— Не са.

— Откъде знаеш?

— Защото щяха вече да са ни нападнали и да са станали храна за мухите.

Никой не се сещаше за аргументи срещу това твърдение, затова пак тръгнаха. Пътят се виеше под дебелите сенки на вековните дървета. След двайсетина минути Еди чу стъпките на преследвачите им (или наблюдателите им): пращене на клонки, шумолене, веднъж дори тих шепот. „Непохватници“, както ги наричаше Роланд. Еди се ядосваше, че толкова дълго не ги е усетил, и се почуди с какво си изкарват прехраната тези непрокопсаници. Ако беше със следене и дебнене, сигурно гладуваха.

Макар да не го осъзнаваше, до голяма степен бе станал част от Средния свят, но все още измерваше разстоянието в километри, не в колела. Доколкото можеше да прецени, бяха изминали двайсетина километра от мястото, на което Джейк намери хлебните топчета, когато Роланд обяви край на прехода за деня. Спряха на средата на пътя, както правеха след влизането си в гората; така опасността някоя искра от лагерния огън да запали околните дървета бе най-малка.

Еди и Сузана събраха голяма купчина сухи клони, а Роланд и Джейк устроиха лагера и се заеха да режат топчетата. Сузана обикаляше без затруднение между дърветата с инвалидната си количка и събираше съчките в скута си. Еди се приближи, като си тананикаше тихо.

— Погледни наляво, захарче — рече тя.

Той погледна и видя далечен оранжев отблясък. Огън.

— Не са много опитни, а? — отбеляза.

— Не. Всъщност малко ми е жал за тях.

— Имаш ли представа какво са намислили?

— Не, но смятам, че Роланд е прав. Те ще ни кажат сами, когато му дойде времето. А може да решат, че не сме интересни и да се ометат. Хайде, да се връщаме.

— Един момент. Той вдигна още една клонка, замисли се, сетне взе друга. — Добре, да тръгваме.

По пътя към огъня Еди преброи съчките, които бе събрал, после онези в скута на Сузана. Все по деветнайсет.

— Хей, знаеш ли какво стана? — Тя го погледна в очакване. — Времето отново тече.

Сузана не го попита какво има предвид. Просто кимна.

Еди не устоя дълго на хлебните топчета; ухаеха толкова апетитно, докато цвърчаха в еленовата мас, която хитрецът Роланд бе скътал в кожената си чанта. Еди сложи своя дял в една от очуканите чинии, които бяха намерили в горите на Шардик, и опита лакомството.

— По-вкусни са от омар — обяви, но си спомни морските чудовища, които бяха откъснали пръстите на Роланд. — Исках да кажа — по-вкусни от сандвичите в „Нейтънс“. Извинявай, че ти се подиграх, Джейк.

— Няма нищо — кимна момчето. — Твоите подигравки никога не са прекалено жестоки.

— Да ви предупредя за още нещо — рече Роланд с усмивка (напоследък много често се усмихваше), но със сериозен тон. — Тези топчета понякога причиняват много реалистични сънища.

— Искаш да кажеш, че ще се надрусаме? — попита смутено Джейк.

Мислеше за баща си. Елмър Чеймбърс бе опитал не един забранен плод.

— Да се надрусаме ли? Не разби…

— Да се омаем. Да се упоим. Да ни се привиждат разни неща. Както когато взе мескалина и влезе в каменния кръг, където онова нещо за малко… за малко да ме нарани.

Роланд се замисли за миг. В каменния кръг бе затворена зла самодива. Ако не я бяха спрели, вероятно щеше да отнеме девствеността на Джейк Чеймбърс и да го умори от секс. В крайна сметка той я обузда. За отмъщение тя му изпрати видение на Сюзан Делгадо.

— Роланд? — Джейк го гледаше тревожно.

— Не се тревожи, хлапе. Има гъби, които причиняват това — променят съзнанието, възбуждат ума, но не и хлебните топчета. Те са като ягоди, просто са вкусни. Ако сънищата ти са прекалено реалистични, просто си спомни, че спиш.

Това изказване се стори доста странно на Еди. Роланд нямаше навика да се грижи за душевното им здраве. Нито пък обичаше да си хвърля думите на вятъра.

„Пак се започва и той го знае — помисли си. — Имахме кратка почивка, но сега времето отново тече. «Играта започва», както се казва.“

— Ще сложим ли пост, Роланд? — попита той.

— Не смятам, че е необходимо — отвърна Стрелеца и спокойно се зае да си свива цигара.

— Наистина ли мислиш, че не са опасни? — намеси се Сузана и се загледа в гората, където стволовете на дърветата вече се сливаха със сумрака.

Отблясъкът от другия лагерен огън не се виждаше, но хората, които ги следяха, бяха наблизо. Сузана ги чувстваше. Сведе очи към Ко — той гледаше в същата посока. Това не я изненада.

— Това е техен проблем — отвърна Роланд.

— Какво означава това? — поинтересува се Еди, но Стрелеца не продума повече.

Изтегна се насред пътя, облегна глава на едно навито парче еленска кожа, загледа се в черното небе и продължи да пуши.

По-късно ка-тетът на Роланд заспа. Не оставиха часови, никой не ги обезпокои.

Заспаха и засънуваха, но сънищата изобщо не бяха сънища. Всички го разбраха освен може би Сузана, която в буквалния смисъл на думата не беше там тази нощ.

„Боже мили, пак съм в Ню Йорк — помисли си Еди. — Наистина съм в Ню Йорк. Това е реалност.“

Наистина се намираше в Ню Йорк. На Второ Авеню.

Джейк и Ко дойдоха откъм Петдесет и четвърта улица.

— Здравей, Еди — каза с усмивка Джейк. — Добре дошъл у дома.

„Играта започва — помисли си Еди. — Играта започва.“

ВТОРА ГЛАВА Отново в Ню Йорк

Джейк заспа, загледан в пълния мрак — в облачното нощно небе не светеха нито звезди, нито луна. Докато се унасяше, му се стори, че пада. Чувството му бе познато: в предишния си живот като що-горе нормално дете често сънуваше, че пропада, особено, когато му предстояха изпити, но сънищата престанаха след бруталното му прераждане в Средния свят.

Сетне чувството за падане изчезна. Чу тих камбанен звън, който му се стори прекалено приятен: чуваш три такта и ти се иска да спре, десетина — и вече си мислиш, че ще умреш, ако продължи. Всеки тон сякаш караше костите му да трептят като струни. „Като хавайска мелодия е“ — помисли си, защото макар че мелодията не приличаше на зловещото бучене на изтъняването, в известен смисъл бе именно това. Именно това.

Тъкмо си мислеше, че не ще издържи повече, ужасната и същевременно прекрасна мелодия секна. Мракът пред стиснатите му клепачи внезапно се обагри в тъмночервено.

Той предпазливо отвори очи, примижа срещу силната слънчева светлина. И зяпна от изумление. Беше в Ню Йорк.

Край него профучаваха таксита, ослепителножълти под слънцето. Наблизо мина чернокож младеж с уокмен; тактуваше с крак и припяваше: „Ча-да-ба, ча-да-боу!“ Прокънтяха удари на парен чук, които едва не спукаха тъпанчетата му. Парчета цимент се изсипаха с трясък в някакъв самосвал, ехото отекна между високите сгради. Светът се тресеше от оглушителен шум. Без да осъзнава, Джейк бе свикнал с дълбоката тишина на Средния свят. Не, нещо повече. Обожаваше я. Въпреки това шумът и суматохата несъмнено бяха привлекателни. Добре дошъл в Ню Йорк. По устните му се изписа лека усмивка.

— Ейк! Ейк! — прозвуча тих, плах глас.

Джейк сведе очи и видя Ко, седнал с подвита опашка на тротоара. Нито скунксът, нито Джейк носеха червените обувки (слава Богу), но това посещение дяволски приличаше на пътуването до Роландовия Гилеад, където бяха попаднали с помощта на стъклената сфера, причинила им толкова главоболия и беди.

Този път нямаше магьосническа топка… Джейк просто бе заспал. Само че не беше сън. Бе твърде реално, за да е сън. Освен това…

Освен това двамата с Ко стояха пред някакъв бар като в уестърните, наречен „Канзас Сити Блус“, и хората ги заобикаляха. Една жена дори прескочи Ко, като леко повдигна правата си черна пола. Напрегнатото и лице (изражението и сякаш казваше: „Аз съм поредната забързана нюйоркчанка, затова не ми се пречкай“) бе като от камък.

„Не ни виждат, но някак си ни чувстват — помисли си той. — А щом ни чувстват, значи би трябвало наистина да сме тук.“

Първият разумен въпрос, който му хрумна, бе „Защо?“ Позамисли се, но бързо се отказа. Реши, че отговорът сам ще дойде. Междувременно, след като така и така беше тук, защо да не се позабавлява?

— Хайде, Ко — рече и зави зад ъгъла.

Зверчето, което очевидно не беше свикнало с големите градове, вървеше толкова близо, че той чувстваше дъха му върху глезена си.

„Второ Авеню — помисли си; сетне: — Боже мили…“

Дъхът му секна — видя Еди Дийн, застанал пред магазина „Барселона Лъгидж“. Изглеждаше замаян и не на място със старите си дънки, ризата и мокасините от еленска кожа. Косата му беше чиста, но личеше, че отдавна не го е подстригвал стилист. Джейк си даде сметка, че и самият той изглежда доста неугледно — също носеше риза от еленска кожа и опърпания панталон, с който беше в деня, когато завинаги напусна дома си на път за Бруклин, Дъч Хил и един друг свят.

„Добре, че никой не ни вижда“ — помисли си, но после реши, че може би не е прав. Ако ги виждаха, до обяд сигурно щяха да си напълнят джобовете с дребни монети. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Здрасти, Еди. Добре дошъл у дома.

Еди кимна замислено:

— Виждам, че си довел и приятеля си.

Джейк се пресегна и с любов потупа Ко.

— Той ми е като паспорт. Не мърдам никъде без него.

Смяташе да добави още нещо — беше в приповдигнато настроение и се сещаше много духовити реплики, но зърна момче, което ги отмина, без да ги погледне (като всички останали). Това промени всичко. Беше хлапе с панталон досущ като неговия. Защото наистина беше неговият. Не този, който носеше в момента, но наистина беше неговият. Също и маратонките. Онези, които беше загубил в Дъч Хил. Гипсовият демон, който пазеше вратата между световете, му ги беше събул.

Момчето, което ги подмина, бе Джон Чеймбърс, това беше той, но този негов вариант изглеждаше крехък, невинен и ужасно млад. „Как си оцелял! — запита той своя отдалечаващ се двойник. — Как си оцелял от душевния стрес, след като има глупостта да избягаш от дома и от онази ужасна къща в Бруклин? И най-вече как си се спасил от пазача? Сигурно си по-издръжлив, отколкото изглеждаш.“

Еди направи толкова смешна физиономия, че Джейк се засмя въпреки удивлението си. Лицето на Еди му напомни за онези комикси, в които Арчи или Джъгхед се опитват да гледат в две посоки едновременно. Сведе очи и скунксът също се пулеше комично. От това още повече го досмеша.

— Какво означава това? — възкликна Еди.

— Повторение на серията — отвърна Джейк и се разсмя още по-силно.

Държеше се като кръгъл глупак, но не му пукаше. Чувстваше се глупаво.

— Както когато гледахме Роланд в Голямата зала на Гилеад, само че сега сме в Ню Йорк на 31 май 1977 година! Денят, когато се чупих от „Пайпър“! Повторение на серията, приятел!

— Когато се чупи… — започна Еди, но Джейк не му даде възможност да се доизкаже.

Дойде му нова мисъл. Като гръм от ясно небе. Само че това сравнение бе твърде слабо. Дойде му като ураган. Така засия, че Еди се отдръпна стъписано.

— Розата! — прошепна той.

Сякаш някой го душеше и не му позволяваше да говори по-високо, гърлото му бе пресъхнало, все едно беше нагълтал пясък.

— Еди, розата!

— Какво общо има розата?

— В този ден я видях! — Той го докосна с треперещата си ръка. — Отидох в книжарницата… после на празния парцел. Мисля, че навремето там е имало закусвалня…

Еди закима възбудено:

— „Том и Джери“ на Второ Авеню и Четирийсет и шеста…

— Магазинчето го няма, но розата е там! Онзи мой двойник, който върви по улицата, ще я види. Ние също ще я видим.

Очите на Еди заблестяха:

— Да вървим тогава. Да не те изпускаме от очи. Него. Който и да е.

— Не бери грижа. Знам къде отива.

Другият Джейк — нюйоркският Джейк, Джейк от 1977 година — вървеше бавно, оглеждаше се любопитно и явно не бързаше. Джейк от Средния свят си спомняше точно какво бе чувствало момчето — внезапното облекчение, когато спорещите гласове в главата му („Мъртъв съм!“, „Не съм мъртъв!“) най-сетне прекратиха досадната си препирня. Беше станало край оградата, където двамата бизнесмени играеха морски шах. Спомни си облекчението, че е избягал от училище, и идиотското си есе, възложено от госпожица Ейвъри. Есето участваше с цели двайсет и пет процента в оценката за годината, а той бе писал пълни глупости. Фактът, че учителката оцени с 6+ „творбата“, не променяше нищо, само доказваше за пореден път, че той се побърква; целият свят се беше побъркал.

Прекрасно бе да се измъкне — дори само за малко — от това безумие. Затова се наслаждаваше на свободата.

„Само че нещо не е като преди — замисли се Джейк, онзи Джейк, който вървеше след себе си. — Имаше нещо…“

Огледа се, но не разбра какво го притеснява. Беше краят на май, слънцето напичаше, Второ Авеню гъмжеше от народ и таксита, от време на време минаваше по някоя черна лимузина; всичко изглеждаше нормално. Обаче не беше. Нищо не беше нормално.

Някой подръпна ръкава на Еди.

— Виждаш ли нещо особено? — попита Джейк.

Еди се огледа. Въпреки собствените си затруднения в приспособяването (беше попаднал в онзи Ню Йорк, съществуващ няколко години след неговото отпътуване) разбираше какво има предвид Джейк. Нещо не беше наред.

Сведе очи към тротоара, сигурен, че няма да има сянка. Очакваше да са загубили сенките си като децата в една от приказките… една от деветнайсетте приказки… или беше нещо по-ново, като „Лъвът, вещицата и дрешника“ или „Питър Пан“. Някоя от приказките, които можеха да се нарекат „Съвременните деветнайсет“? Нямаше значение, защото сенките им ги следваха.

„А не би трябвало — помисли си той. — Не би трябвало да имаме сенки в този мрак.“

Глупава мисъл, защото не беше тъмно. Беше утрин, за Бога, ярка майска утрин, слънцето се оглеждаше в лъскавите коли и в прозорците на магазините от източната страна на Второ Авеню, отблясъците го караха да примижава. Въпреки това му се струваше, че е тъмно, сякаш светлината бе ефирна повърхност, декор на театрална сцена. „На разсъмване пред нас се открива Арденският лес.“ Или някой датски замък. Или кухнята на Уили Ломан. В случая декорът бе Второ Авеню в Ню Йорк.

Да, нещо подобно, само дето зад кулисите нямаше гримьорни и складирани декори, само плътен мрак. Някакъв безкраен мъртъв свят, където Кулата на Роланд вече се бе сринала.

„Дано да греша — помисли си Еди. — Дано само да ми се струва заради шока от озоваването в Ню Йорк от миналото.“

Не му се вярваше обаче да греши.

— Как се озовахме тук? — обърна се към Джейк. — Нямаше врата… — Замълча, сетне добави обнадеждено: — Може би все пак е сън.

— Не. По-скоро е като пътуването в стъклената сфера. Само че този път няма сфера — отвърна Джейк, сетне му хрумна нещо: — Чу ли звъна? Мелодията? Точно преди да се озовем тук.

Еди кимна:

— Сякаш ме поглъщаше. Накара ме да се просълзя.

— Да. Точно така.

Ко подуши един пожарникарски кран. Еди и Джейк спряха и изчакаха дребосъка да вдигне крак и да остави подписа си на без съмнение препълнената вече дъска за обяви. Пред тях другият Джейк — Хлапе Седемдесет и седма — вървеше бавно и надничаше навсякъде. Приличаше на турист от Мичиган. Дори извиваше врат и се заглеждаше към покривите на небостъргачите — изглеждаше доста глуповато. Не че беше лошо, така момчето бе по-лесно за следене. Изведнъж Хлапе Седемдесет и седма изчезна.

— Къде отиде? За Бога, къде се дяна?

— Спокойно — ухили се Джейк (Ко повтори „Ойно!“). — Току-що влязох в книжарницата. „Манхатънски ресторант за мисълта“.

— Оттам си купил „Чарли Пуф-паф“ и книгата с гатанките.

— Да. — Лицето на Джейк се озари от възбудена усмивка. — Помниш ли колко се въодушеви Роланд, когато научи името на собственика?

Еди си спомняше. Собственикът на „Ресторант за мисълта“ се казваше Калвин Тауър.

— Побързай — настоя Джейк. — Искам да видя.

Не се налагаше да го подканят. Той също искаше да види.

Джейк спря пред книжарницата. Усмивката му помръкна.

— Какво има? — попита Еди.

— Не знам. Струва ми се, че нещо е променено. Просто… толкова много неща се случиха от последния път, когато бях тук…

Гледаше черната дъска на витрината, която според Еди беше много удачна реклама. Приличаше на таблата, които човек може да види пред евтините ресторантчета.

Еди се загледа в магазина и видя другия Джейк — онзи, който нямаше тен и пронизителен поглед, застанал пред малка витрина с детски книжки. Вероятно съдържаща както „Деветнайсет класически приказки“, така и „Съвременните деветнайсет“.

„Стига — смъмри се той. — Това ти стана фикс-идея.“

Може би, но добрият стар Джейк Седемдесет и седма тъкмо се канеше да купи някоя от тези книжки, която по-късно щеше да промени на живота им — а вероятно и да ги спаси. По-късно щеше да умува за числото деветнайсет. Или изобщо да не се занимава с него, ако може да го избегне.

— Хайде — подкани спътника си. — Да влезем.

Момчето не помръдна.

— Какво има? Тауър няма да ни види, ако това те притеснява.

— Тауър не но какво ще стане, ако той ни види? Джейк посочи другия си „аз“, онзи, който тепърва щеше да се срещне с Гашър, Тик Так и старците от Ривър Кросинг. Тепърва щеше да се запознае с Блейн Моно и Рия от Кьос.

Джейк изпитателно погледна Еди:

— Ами ако аз мога да се видя?

Възможно беше. По дяволите, всичко бе възможно. Това обаче не променяше вътрешната убеденост на Еди.

— Мисля, че трябва да влезем, Джейк.

— Да… — Момчето въздъхна дълбоко. — И аз.

Никой не ги видя. Еди с облекчение преброи двайсет и една книги на витрината, която бе привлякла вниманието на момчето. Само че Джейк взе двете, които искаше да купи — „Чарли Пуф-паф“ и гатанките, и останаха деветнайсет.

— Избра ли си нещо, момче? — попита някой.

Беше шишко с бяла риза. Седнали до мраморен барплот, сякаш взет от началото на века, трима старци пиеха кафе и похапваха сладкиши. Наблизо имаше шахматна дъска, по разположението на фигурите личеше, че се разиграва някаква партия.

— И онзи от края е Арон Дипно — прошепна Джейк. — Той ще ми разтълкува гатанката за Самсон…

— Шшт! — прекъсна го Еди.

Искаше да чуе разговора между Калвин Тауър и Хлапе Седемдесет и седма. Изведнъж това му се стори много важно… само защо беше толкова тъмно, по дяволите?

„Само че изобщо не е тъмно. Слънцето огрява източната страна на улицата, при отворени врати светлината прониква в целия магазин. Защо си въобразяваш, че е тъмно?“

Защото в магазина наистина беше тъмно. Слънчевата светлина, по-точно контрастът между светлина и мрак, само подчертаваше тъмнината. Неспособността да види мрака само влошаваше положението… ненадейно Еди осъзна нещо ужасно: тези хора бяха в опасност. Тауър, Дипно, Хлапе Седемдесет и седма. Вероятно дори той, от Средния свят Джейк, и Ко.

Всички.

Джейк наблюдаваше как другото му, по-младо „аз“, с разширени от изненада очи се отдръпна от собственика на книжарницата. „Защото името му е Тауър — помисли си. — Това ме удиви. Не заради Роландовата Кула — тогава не знаех за нея, а заради снимката, която залепих на последната страница на тетрадката с есето.“

Беше сложил снимка на наклонената кула в Пиза, сетне я бе потъмнил с черен пастел.

Тауър го попита как се казва. Джейк Седемдесет и седма му каза, човекът пусна няколко шеги. Добронамерени шеги, типични за възрастните, които обичат деца.

— Здраво ръкостискане, друже — говореше Тауър. — Ръкуваш се като супер-герой от някой уестърн — като оня, дето пристига с гръм и трясък в Блек Форк, Аризона, прочиства града от всички мошеници, после продължава по пътя си. Нещо като романите на Уейн Д. Овърхолсър, да речем…

Джейк пристъпи към бившето си „аз“ (ситуацията му напомняше тъп телевизионен сериал), очите му се разшириха.

— Еди! — Още шепнеше, макар да знаеше, че хората в книжарницата не са в състояние да го…

Само дето може би грешеше. Спомни си жената, която бе повдигнала полата си, за да прескочи Ко. Калвин Тауър за миг извърна поглед към него, после продължи да говори с другия Джейк.

— Може би не ни виждат, но за всеки случай да внимаваме — прошепна Еди.

— Добре. Само погледни „Чарли Пуф-паф“, Еди!

Еди погледна и отначало не видя нищо освен самия Чарли, разбира се: Чарли с фар като око и наивна усмивка. Сетне вдигна вежди:

— Мислех, че „Чарли Пуф-паф“ е от Берил Еванс.

Джейк кимна:

— Аз също.

— Коя тогава е тази… — Еди се вгледа по-внимателно в книгата. — Коя е тези Клаудия-и-Инес Батчман?

— Нямам представа. Никога не съм я чувал.

Един от старците стана и тръгна към тях. Тръпки побиха Еди, Джейк пребледня, Ко тихо изскимтя. Тук нещо определено не беше наред. В известен смисъл те наистина бяха загубили сенките си. Еди просто не знаеше как.

Хлапе Седемдесет и седма плати двете книги, размени още няколко реплики с книжаря. Разсмяха се на някаква шега. После тръгна към вратата. Еди понечи да го последва, но Джейк от Средния свят го хвана за ръката:

— Чакай! Другото ми „аз“ ще се върне.

— Не, да изчакаме навън.

Джейк се замисли, прехапа устни и кимна. Тръгнаха към вратата, другият Джейк наистина се върна. Двамата спряха и се отдръпнаха встрани. Книгата с гатанките бе отворена. Калвин Тауър, който се беше върнал при шахматната дъска, посрещна хлапето с приятелска усмивка:

— Размисли ли за кафето, каубой?

— Не, исках да попитам…

— Ще го попита за загадката на Самсон — прошепна Джейк от Средния свят. — Не е важно. Сега Дипно ще разкаже доста увлекателна история. Искаш ли да я чуеш?

— Ще мина без нея. Да тръгваме.

Излязоха. И макар че Второ Авеню изглеждаше все така странно, създавайки чувство за непрогледен мрак зад кулисите, зад самото небе, тук все пак бе по-добре, отколкото в „Ресторант за мисълта“. Поне бяха на въздух.

Джейк подхвърли:

— Да отидем на празния парцел между Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица. — Кимна към „двойника“ си и добави: — Той ще ни настигне.

Еди се помисли, сетне поклати глава.

Лицето на Джейк посърна:

— Не искаш ли да видиш розата?

— Естествено. Изгарям от желание да я видя.

— Тогава…

— Мисля, че имаме още работа тук. Не знам защо, но го чувствам.

Джейк — Хлапе Седемдесет и седма — бе оставил вратата на магазина отворена. Еди отново влезе. Арон Дипно обясняваше на момчето гатанката на Самсон, която по-късно щяха да зададат на Блейн Моно. Джейк от Средния свят отново загледа таблото пред входа („Уилиам Фокнър на тиган, Твърдо сварен Реймънд Чандлър“). Бърчеше чело, сякаш нещо го смущаваше. След секунда изтърси:

— Текстът също е променен.

— Как?

— Не помня предишния.

— Важно ли е?

Джейк се обърна към него — погледът му беше като на човек, преследван от призраци.

— Не знам — отвърна. — Това е поредната гатанка. Мразя гатанките!

Еди го разбираше. „Кога Берил не е Берил?“ — помисли си.

— Когато е Клаудия — изрече на глас.

— А?

— Нищо. По-добре се отдръпни, ако искаш да не се сблъскаш със себе си.

Джейк смаяно изгледа приближаващия се Джон Чеймбърс, после послуша съвета на Еди. Хлапе Седемдесет и седма тръгна по Второ Авеню с новите си книги в ръка. Джейк от Средния свят се усмихна тъжно:

— Спомних си нещо. Когато излизах от книжарницата, бях сигурен, че никога повече няма да стъпя тук. Значи съм сгрешил.

— Като се има предвид, че сме по-скоро призраци отколкото хора, не е много сигурно. — Еди го потупа по гърба. — А ако си забравил нещо важно, Роланд ще ти го напомни. Това поне му се удава.

Хлапето се усмихна облекчено. От личен опит знаеше, че Стрелеца умее да помага на хората да си спомнят забравени неща. Приятелят му Алан сигурно бе притежавал способността да чете мисли, а Кътбърт беше човекът с най-развито чувство за хумор в ка-тета им. Роланд обаче беше дяволски добър в хипнозата. Можеше да натрупа цяло състояние в Лас Вегас.

— Сега ще отидем ли при розата? — Джейк огледа подозрително Второ Авеню; улицата, която изглеждаше едновременно светла и мрачна. — Там вероятно е по-добре. Благодарение на розата всичко изглежда по-добре.

Еди тъкмо смяташе да отговори утвърдително, когато пред книжарницата на Калвин Тауър спря тъмносив линкълн. Паркира на забраненото място до пожарникарския кран, предните врати се отвориха. Когато видя кой слиза, Еди стисна рамото на Джейк.

— Ох. Човече, боли!

Еди не му обърна внимание. Стисна го още по-силно и прошепна:

— Боже! Всемогъщи Боже, какво става? Какво, по дяволите, става!

Пребледня като мъртвец, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите. Джейк с мъка се освободи от хватката му. Еди понечи да посочи нещо, но сякаш силите го бяха напуснали, защото отпусна безпомощно ръка.

Мъжът, който слезе от дясната предна врата на линкълна, заобиколи колата, докато шофьорът отваряше задната врата откъм тротоара. Движенията им изглеждаха добре заучени, почти като стъпките на някакъв танц. Човекът, който слезе, носеше скъп костюм, който обаче не променяше факта, че непознатият е нисък и трътлест. Черната му коса беше започнала да се прошарва на слепоочията. Отгоре на всичко имаше пърхот, ако се съди по белите люспици, обсипали костюма на раменете му.

Наоколо сякаш изведнъж притъмня. Джейк вдигна глава, за да провери дали слънцето не се е скрило зад облак. То продължаваше да грее необезпокоявано, но на момчето му се стори, че е обкръжено с черен ореол, все едно беше изплашено око, очертано с черен молив.

На около петстотин метра от тях Джейк Седемдесет и седма зяпаше витрината на малък ресторант, наречен „При Пуф-паф“. Наблизо беше магазинът за плочи „Кулата на килата“, където щеше да си помисли: „Кулите вървят евтино днес.“ Ако бе погледнал назад, предишното му „аз“ щеше да види сивия линкълн… но той не поглеждаше. Умът на Хлапе Седемдесет и седма бе зает с мисли за бъдещето.

— Това е Балазар — прошепна Еди.

— Какво!

Еди сочеше трътлестия мъж, който спря, за да оправи скъпата си вратовръзка. Другите бяха застанали от двете му страни. Изглеждаха едновременно спокойни и нащрек.

— Енрико Балазар. Изглежда много млад. За Бога, почти на средна възраст!

— Седемдесет и седма е — напомни му Джейк. — Него ли сте убили с Роланд?

Еди му беше разказал за престрелката в клуба на Балазар през 1987 година, като бе спестил най-жестоките моменти. Онази част например, когато Кевин Блейк беше хвърлил главата на брат му в кабинета на Балазар, за да накара Еди и Роланд да се покажат. Хенри Дийн, големият мъдрец и непоправим наркоман.

— Да — отвърна Еди. — Него убихме. Шофьорът му е Джак Андолини. Беше известен като Стария грозник. Влезе заедно с мен в заведението малко преди престрелката.

— Роланд е убил и него, нали?

Еди кимна. Беше по-лесно, отколкото да обяснява как Андолини бе умрял ослепен и с разкъсано лице под щипките на гигантските омари.

— Другият телохранител е Джордж Бионди по прякор Големия нос. Лично го убих. Ще го убия. След десет години — прошепна. Изглеждаше така, като че всеки миг ще припадне.

— Добре ли си? — разтревожено попита хлапето.

— Да. Ще се стегна, не бери грижа.

Бяха се отдръпнали от вратата на книжарницата. Ко клечеше в краката на момчето. Другият Джейк бе изчезнал.

„Сигурно вече тичам — помисли си хлапето. — Може би дори прескачам количката на раздавача. Тичам към закусвалнята, защото съм сигурен, че това е пътят за връщане в Средния свят. Пътят към него.“

Балазар погледна отражението си във витрината до таблото със „Специалитетите на деня“, пооправи косата си и влезе. Андолини и Бионди го последваха.

— Корави копелета — отбеляза Джейк.

— Най-коравите — кимна Еди.

— От Бруклин.

— Да.

— Какво правят корави копелета от Бруклин в една манхатънска книжарница?

— Мисля, че сме тук, за да разберем. Заболя ли те, когато те стиснах?

— Нищо ми няма. Само дето никак не ми се влиза в книжарницата.

— И на мен. Давай!

Двамата се върнаха в „Ресторант за мисълта“.

Животинчето последва Джейк и заскимтя. Звукът беше дразнещ, но хлапето разбираше защо се тревожи Ко. В книжарницата сякаш миришеше на страх. Дипно седеше до дъската за шах и наблюдаваше враждебно Калвин Тауър и новодошлите, които не приличаха на запалени читатели, търсещи първи издания с автограф от автора. Другите старци на големи глътки допиха кафетата си, все едно изведнъж са си спомнили важни ангажименти.

„Страхливци — помисли си презрително Джейк. — Долни страхливци. Напредналата възраст ги извинява донякъде, но не напълно.“

— Искаме да обсъдим два проблема, господин Торън — заговори Балазар бавно и спокойно, без следа от акцент. — Предлагам да отидем в кабинета ви…

— Нямам какво да обсъждам с вас — прекъсна го книжарят, без да откъсва поглед от Андолини. Джейк се досещаше защо. Джак Андолини напомняше на превъртял главорез от филм на ужасите.

— След петнайсети юли може да има какво да обсъждаме — продължи Тауър.

— Може, но едва тогава. Предполагам. Ако желаете. — Той се усмихна, за да покаже, че подхожда отговорно по въпроса. — Сега обаче не виждам смисъл. Юни още не е дошъл. И за ваше сведение, не се казвам…

— Не виждал смисъл — измърмори Балазар.

Погледна Андолини, сетне онзи с големия нос. Вдигна и отпусна ръце, сякаш да попита: „Какво им става на тези хора?“

— Джак? Джордж? Дадох на този човек чек, на който бе изписана единица с пет нули, а той не виждал смисъл да разговаряме.

— Не е за вярване — съгласи се Бионди.

Андолини мълчеше и се взираше в Калвин Тауър; мътните кафяви очички под изпъкналото му чело приличаха на злобни зверчета, надничащи от входа на пещера. Джейк предположи, че с такова лице човек няма нужда да говори много, за да постигне своето.

— Аз искам да разговарям с теб — рече Балазар; говореше спокойно, но гледаше заплашително Тауър. — Защо ли? Защото моите шефове в тази сделка искат да говоря с теб. Това е достатъчно основателна причина. И знаеш ли какво? Мисля, че можеш да ми отделиш пет минути, за да заслужиш стоте бона. Не смяташ ли?

— Стоте хиляди ги няма — кисело промърмори Тауър. — Сигурен съм, че шефовете ти го знаят.

— Това не ме засяга. Парите ти са дадени. Мен ме интересува дали ще ни ги върнеш. Ако не, трябва да веднага да си изясним нещата още сега пред всички.

„Всички“ бяха Арон Дипно, един скункс и двама нюйоркчани-изгнаници, оставащи невидими за хората в книжарницата. Приятелите на Дипно бяха дезертирали като долни страхливци. Тауър отново се опита да се измъкне:

— Нямам друг продавач. Наближава обяд и по това време обикновено имаме доста клиенти…

— Оборотът на този магазин не надвишава петдесет долара на ден — намеси се Андолини. — Всички го знаем, господин Торън. Ако наистина се опасявате, че ще пропуснете големите продажби, нека той да застане на касата за няколко минути.

За миг Джейк си помисли, че Стария грозник има предвид Джон Чеймбърс (Джейк). Сетне си даде сметка, че Андолини посочва Дипно. Тауър (или Торън) се примири:

— Арон? Ще ме заместиш ли?

— Ако ти си съгласен — отвърна Дипно; изглеждаше разтревожен. — Сигурен ли си, че искаш да разговаряш с тези хора?

Бионди го изгледа заплашително. Старецът се държеше удивително смело. Необяснимо защо Джейк се почувства горд от поведението му.

— Да — увери го Тауър. — Да, всичко е наред.

— Не бой се, няма да отнемем девствеността на задника му — захили се Бионди.

— Внимавай какво говориш, намираме се в храм на писмеността — смъмри го Балазар, но се ухили цинично. — Хайде, Торън. Да си побъбрим.

— Не се казвам така! Законно се прекръстих на…

— Няма значение. — Балазар потупа Тауър по ръката.

Джейк още не можеше приеме, че всичко това… цялата тази мелодрама… се разиграва, след като той бе напуснал магазина с две нови книги (нови поне за него). Че това се случва зад гърба му.

— Твърдоглавецът си остава твърдоглавец, нали шефе? — ухили се Бионди. — Типичен холандец. Няма значение как му е името.

— Ако пожелая да заговориш, Джордж, ще ти кажа точно какво искам да чуя от устата ти — сряза го Балазар. — Ясен ли съм?

— Добре — измърмори Бионди, после явно реши, че не е прозвучал достатъчно ентусиазирано, и добави: — Да! Разбира се.

— Хубаво.

Балазар хвана Тауър под ръка и го поведе към задната част на магазинчето. Там бяха струпани купища книги; носеше се тежък мирис на милион прашни страници. Спряха пред врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Тауър извади връзка ключове, които издрънчаха, докато търсеше онзи за помещението.

— Ръцете му треперят — промърмори Джейк.

Еди кимна:

— Ако бях на негово място, и моите щяха да треперят.

Тауър намери ключа, който търсеше, отключи вратата. Отново погледна тримата си посетители — корави мъже от Бруклин — и ги пусна да влязат в стаята. Вратата се затвори, резето щракна — едва ли Тауър го беше дръпнал.

Джейк погледна в изпъкналото огледало в ъгъла на магазина. Дипно вдигна телефона до касата, замисли се, върна слушалката на вилката.

— Какво ще правим сега? — попита Джейк.

— Ще пробвам един трик — отвърна Еди. — Видях го в някакъв филм. — Застана пред заключената врата и намигна на момчето. — Готов съм. Ако не направя друго, освен да си цепна главата, можеш да ме наречеш глупак.

Преди Джейк да го попита за какво говори, спътникът му се хвърли към вратата. Затвори очи и стисна зъби като човек, който очаква силен удар.

Само че не се блъсна в дървения плот, а мина през него. Единият му крак остана за миг от външната страна, сетне и той изчезна. Чу се тихо шумолене като от прокарване на ръка по груба дървена повърхност. Джейк се наведе и вдигна Ко.

— Затвори очи.

— Очи — повтори зверчето и продължи до го гледа с безмълвно обожание.

Джейк стисна клепачи, животинчето стори същото. Момчето решително пристъпи към служебната врата. За миг го обгърна мрак, усети миризма на дървесина. В главата му отново прозвуча онзи обезпокоителен звън. В следващия момент се озова от другата страна.

Складът беше много по-голям, отколкото бе очаквал, и претъпкан с книги. Някои от купчините, подпрени отстрани с по две изправени греди, бяха по три-четири метра високи. Между тях криволичеха тесни проходи. В два от тях Джейк видя подвижни платформи, напомнящи рампите за достъп до самолетите на по-малките летища. Миризмата на стара хартия бе още по-силна, почти нетърпима. От тавана лампи с матови абажури хвърляха оскъдна жълтеникава светлина. Сенките на Тауър, Балазар и двамата биячи се кривяха зловещо по стената. Книжарят заведе посетителите си в един ъгъл, изпълняващ функцията на кабинет: имаше бюро с пишеща машина, три картотечни шкафа, на стената беше закачен стар календар. На страницата за май бе изобразен някакъв мъж от деветнайсети век, когото Джейк не познаваше… не, познаваше го. Робърт Браунинг. Беше го цитирал в заключителното си есе.

Тауър седна на стола си и веднага съжали, че го е направил. Джейк му съчувстваше. Начинът, по който останалите трима се надвесиха около него, вероятно никак не беше приятен. Сенките им затанцуваха по стената като зли духове.

Балазар извади от джоба си лист хартия, разгъна го върху бюрото:

— Това познато ли ти е?

Еди пристъпи напред, но Джейк го дръпна:

— Не се приближавай! Ще те усетят!

— Не ме интересува. Трябва да видя какво има на листа.

Тъй като не се сещаше нещо по-умно, Джейк го последва. Ко се размърда в ръцете му и изскимтя. Джейк му изшътка и животинчето примигна обидено.

— Извинявай, приятел, но трябва да пазиш тишина. Дали предишното му „аз“ от 1977 година бе все още на празния парцел? Там Джейк се беше ударил и бе изпаднал в безсъзнание. Това беше ли се случило вече? Нямаше смисъл да умува. Еди беше прав. Не му се нравеше, но знаеше, че е вярно: те трябваше да са тук, не там, трябваше да видят какво пише на листа, който Балазар показваше на Тауър.

Еди едва бе прочел първите няколко реда, когато Джак Андолини процеди:

— Шефе, тая работа не ми харесва. Имам кофти усещане.

Балазар кимна:

— И аз. Има ли някой друг тук, господин Торън?

Говореше спокойно и учтиво, но предпазливо заоглежда помещението, преценяваше възможните скривалища.

— Не — отвърна Тауър. — Ако не броим котарака Серджо. Предполагам, че се навърта наоколо…

— Това не е магазин — прекъсна го Бионди, — а бездънна яма, в която парите ни потъват. Дори шикозен дизайнер ще се затрудни да поддържа такова голямо нещо, а той… книжарница, моля ви се. Човече, кого си мислиш, че заблуждаваш?

„Себе си — помисли си Еди. — Заблуждава себе си.“

Сякаш извикан от тези мисли, ужасният звън се възобнови. Мафиотите в склада на Тауър не го чуха, но Джейк и Ко го доловиха; пролича по смутените им лица. Изведнъж в и без това мрачното помещение притъмня.

„Скоро се връщаме — рече си Еди. — Исусе, връщаме се! Само не преди…“

Приведе се между Андолини и Балазар, нехаейки, че двамата мъже се оглеждаха подозрително. Интересуваше се само от документа. Някой бе наел Балазар да принуди Тауър (или Торън) да го подпише, после да го пъхне под носа му. В повечето случаи за такава задача „Кръстника“ би се задоволил да изпрати двама от биячите си — които наричаше свои „джентълмени“. Тази обаче явно бе достатъчно важна, за да дойде лично. Еди искаше да разбере защо.

Звънът прокънтя в главата му и го накара да потрепери. Този път бе по-силен. Мракът се сгъстяваше. Тъмнината ги заливаше. Можеше да ги отнесе и това го ужасяваше. Можеше да ги удави и това щеше да е още по-зле — да се удавиш в мрак сигурно бе ужасна смърт.

Ами ако имаше и разни същества в мрака? Гладни същества като пазача?

„Има. — Това бе гласът на Хенри. Чуваше го за пръв път от почти два месеца. Представи си Хенри, застанал зад него и ухилен глуповато като типичен наркоман, с кръвясали очи и жълти, немити зъби. — Знаеш, че има. Когато чуеш звъна, трябва да се чупиш, брато, както, струва ми се, добре знаеш.“

— Еди! — изкрещя Джейк. — Връща се! Чуваш ли го?

— Хвани се за колана ми.

Еди се вгледа в листа в ръцете на Тауър. Балазар, Андолини и Големия нос още се озъртаха. Бионди дори бе измъкнал пистолета си.

— Твоят?… — Не бива да се разделяме — промърмори.

Музиката се усили до нетърпимост, той изстена. Буквите на документа се размазаха пред погледа му. Той присви очи и отново зачете:

Петнайсети юли 1976, преди по-малко от година.

Еди почувства, че тъмнината ги обгръща, и се помъчи да запечати в съзнанието си останалата част от документа. Ако успееше да прочете достатъчно, може би щеше да разбере значението на всичко това.

„Ако звънът не ме подлуди — помисли си. — Ако съществата в мрака не ни изядат на връщане.“

— Еди!

Джейк явно бе уплашен до смърт. Еди не му обърна внимание.

Имаше и още, но звънът бе ужасен, разкъсващ. За миг Еди осъзна — по дяволите, видя — колко е изтънял светът. Вероятно всички светове. Изтънял и износен като собствените му дънки. Успя да прочете един последен пасаж от договора:

Сетне буквите изчезнаха, всичко изчезна, потъна в черен вихър. Джейк стискаше колана на Еди с една ръка, а Ко с другата. Ко лаеше гръмко, в миг на объркване Еди си представи Дороти, носеща се с торнадото към страната на Оз.

В мрака наистина имаше разни същества: огромни сенки с фосфоресциращи очи, каквито могат да се видят във филмите за изследването на най-дълбоките бездни на океанското дъно. Само че във филмите изследователите винаги се намираха в стоманени подводни камери, докато двамата с Джейк…

Звънът заплашваше да пръсне главите им. Еди се чувстваше, сякаш си удряше главата в камбаните на „Биг Бен“, когато отмерват полунощ. Крещеше, без да чува собствения си глас. После всичко изчезна — Джейк, Ко, Средният свят — и той се понесе някъде отвъд звездите и галактиките.

— Сузана! — изкрещя. — Къде си, Сюз?

Не получи отговор. Имаше само мрак.

ТРЕТА ГЛАВА Мия

Имало едно време през шейсетте (преди светът да се побърка) една жена на име Одета Холмс, мила и съвестна, богата, красива и готова да се притече на помощ на момчето (или момичето). Без да подозира, тази жена делила тялото си с едно далеч не толкова симпатично същество на име Дета Уокър. Дета не давала пукната пара за момчето (или момичето). Рия от Кьос би си паднала много по Дета и би я приела като родна сестра. Роланд от Гилеад, последният Стрелец, взел тази раздвоена жена в Средния свят и я превърнал в трета, много по-добра и по-силна от предишните две. В тази жена се влюбил Еди Дийн. Тя станала негова съпруга и приела името му. Незапозната с феминистките разбирания от последните десетилетия, сторила това на драго сърце. Ако не изпитвала особена гордост и щастие да се нарече Сузана Дийн, то било, защото майка и винаги я била учила, че гордостта е последното, което човек изгубва, преди да падне на колене.

Сега в това тяло живееше четвърта жена. Беше се родила от третата в едно ново време на тежнения и промени. Тя изобщо не се интересуваше от Одета, Дета или Сузана; само от новия човек, който бе на път да се появи на бял свят. Това същество се нуждаеше от храна. Пиршеството беше близо. Само това имаше значение.

Тази нова жена, не по-малко опасна от Дета Уокър, се казваше Мия. Тя не носеше чуждо фамилно име, наричаше се само с тази дума на висшия език, означаваща „майка“.

Вървеше по дълги каменни коридори към мястото на пиршеството. Минаваше покрай стаи, пълни с отломки, покрай празни олтари и ниши, покрай забравени ходници, където апартаментите бяха пусти и никой не помнеше номерата им. Някъде в този замък имаше древен трон, облян с кръв. Някъде стълбища се спускаха към крипти със стени от кости, Бог знае колко дълбоки. Въпреки това там имаше живот; живот и богато угощение. Мия го знаеше със същата сигурност, с която знаеше, че краката и под пищната пола се движат. Богато угощение. „Богата трапеза за теб и челядта ти“, както се казваше. Тя беше гладна. Разбира се! Нали ядеше за двама.

Стигна до широко стълбище. През тялото и премина далечен, но мощен звук: боботенето на машини, заровени под земята, по-дълбоко от най-дълбоката крипта. Мия не се интересуваше от тях, нито от „Норт Сентрал Позитроникс“ ООД, която преди десетки хиляди години ги бе произвела и пуснала в експлоатация. Не я беше грижа за биполярните компютри, за вратите, Лъчите или за Тъмната кула, стояща в центъра на всичко.

Интересуваха я само ароматите. Те я обгръщаха, силни и прекрасни. Пиле с подправки, свинско печено с хрупкава мазна коричка. Говежди пържоли с капчици кръв, мек кашкавал, гигантски скариди от Кала, напомнящи тлъсти оранжеви запетайки. Риби с безжизнени черни очи, гарнирани с пикантен сос. Големи гърнета със супа от бамя, така любима на южняците. Стотици плодове, хиляди сладкиши и това бе само началото! Какви ордьоври! Изгаряше от нетърпение да вкуси от всяко блюдо.

Тичешком слезе по широкото централно стълбище, дланта и се плъзгаше леко по перилата, малките и чевръсти крака едва докосваха стъпалата. Веднъж бе сънувала, че я блъскат под влака на подземната железница и че той отрязва краката и до коленете. Сънищата са пълна глупост. Краката и си бяха на мястото, нали? Да! А също и плодът в утробата и. Мъничето, което искаше да яде. Синът и беше гладен, тя също.

Широк коридор с под от черен мрамор водеше към висока порта. Мия забърза натам. Видя отражението си, носещо се под нея, и електрическите тръби, горящи в дълбините на камъка като факли под вода, но не забеляза мъжа, който слезе след нея, обут не с лъскави бални обувки, а с износени стари кубинки. Носеше избелели дънки и обикновена синя риза, не натруфена дворцова премяна. От едната му страна в кобур от необработена кожа висеше револвер с изтъркана ръкохватка от сандалово дърво. Лицето му бе загоряло, прорязано от бръчки, обрулено. Черната му коса беше прошарена. Очите бяха най-впечатляващото в него. Сини, хладни, неподвижни. Дета Уокър не се страхуваше от нито един мъж, дори от този, но се боеше от тези очи на стрелец.

Пред двойната врата се простираше голямо фоайе, застлано с червени и черни мраморни плочи. На облицованите с дърво стени висяха избелели портрети на отдавна починали благородници. В средата стърчеше статуя от розов мрамор и никелирана стомана. Изобразен беше рицар с вдигнато над главата оръжие — револвер, а може би къс меч. Макар че лицето само беше загатнато от скулптора, Мия знаеше кой е рицарят. Кой би трябвало да бъде.

— Поздрав, Артур Елд — рече и направи дълбок реверанс. — Моля те, благослови нещата, които ще взема. Нещата, които ще взема за мъничето. Добра да е вечерта за теб.

Не можеше да му пожелае дълги дни на земята, защото дните му — както на повечето подобни на него бяха изтекли. Вместо това пленително се усмихна и му изпрати въздушна целувка. След като отдаде нужната почит към статуята, Мия влезе в залата.

Помещението бе широко четирийсет и дълго седемдесет метра. По стените бяха наредени ярки електрически факли в кристални поставки. Около огромната дървена маса, отрупана с лакомства, бяха подредени стотици столове. Пред всеки бе поставена бяла чиния с деликатни сини шарки. Никой не седеше на столовете, чиниите и чашите бяха празни, макар че на равни разстояния между тях бяха наредени златни кани с вино, охладено и готово за сервиране. Точно както Мия очакваше, както го беше съзряла в най-прекрасните си, най-ясни видения, както го бе заварвала толкова много пъти и щеше да го заварва, докато имаше нужда от тази храна (докато мъничето имаше нужда). Където и да се намираше, този замък беше наблизо. Какво, че миришеше на влага и натрупвана с вековете плесен? Какво, че под масата се чуваше топуркане на крачета (плъхове или дори невестулки)? Върху масата всичко беше свежо, светло, уханно, вкусно. Нека сенките под масата да правят каквото си искат. Те не я интересуваха.

— Аз съм Мия, ничията дъщеря! — провикна се в тихата зала, в която се смесваха ароматите на печени меса, сосове, десерти и плодове. — Гладна съм и ще се нахраня! Ще нахраня и мъничето! Ако някой има нещо против, да излезе и да каже! Нека да го видя добре и той мен!

Разбира се, никой не се показа. Онези, които някога бяха пирували тук, отдавна не съществуваха. Сега се чуваше само далечното боботене на машини (и тихото и неприятно шумолене на съществата под масата). Зад нея Стрелеца бе спрял и безмълвно я наблюдаваше. Не се случваше за пръв път. Той не виждаше замъка, само нея; виждаше я добре.

— Мълчанието е знак на съгласие! — извика тя; притисна ръка до корема си, който бе започнал да се издува, и се засмя: — Да, съгласие! Мия може да се нахрани! Тя ще се нахрани добре! Себе си и детето, което расте в нея! Добре ще се нахранят!

Започна да се храни, но без да седне и без да си сипва в чиния. Мразеше белите чинии със сините шарки. Не знаеше защо и не я интересуваше. Единствената и грижа бе храната. Обикаляше около трапезата, сякаш беше на най-голямата шведска маса в света, ровеше с пръсти, оглозгваше костите и ги хвърляше обратно в чиниите. Понякога не улучваше — парченца храна се разпръскваха по снежнобялата покривка, като оставяха петна от сос. Веднъж преобърна една сосиера, счупи и кристална купичка с желиран крем от боровинки. Трети оглозган кокал падна на пода, чу се шум от боричкане, скимтене от болка. Сетне пак настъпи тишина. Ала за кратко, защото смехът на Мия скоро я наруши. Тя бавно прокара мазните си пръсти по гърдите си. Приятно и бе да гледа как петната от сос и лой покриват скъпата коприна. Приятно и бе да гали зърната си, твърди и възбудени.

Продължи да обикаля около масата, като си говореше с много гласове като побъркана.

— Как са ти циците, скъпа?

— О, все така твърди. Благодаря за вниманието, Мия.

— Наистина ли вярваш, че Осуалд е действал на своя глава, когато застреля Кенеди?

— В никакъв случай. Това си беше работа на ЦРУ. На тях и на самозабравилите се шибани милионери от Алабама.

— Бомбингам, Алабама, скъпа, нали?

— Чу ли за новия запис на Джоан Баес?

— Божичко, пее като ангел. Чух, че с Боб Дилън смятали да се женят…

И така нататък, и така нататък. Роланд чу интелигентния глас на Одета и грубите, но звучни цинизми на Дета, гласа на Сузана и много други. Колко жени живееха в главата и? Колко личности — изградени и недоразвити? Тя се пресягаше над несъществуващите празни чинии и чаши, взимаше храната направо от подносите и дъвчеше лакомо; лицето и постепенно лъсна от мазнина, горната част на роклята и потъмняваше все повече (макар че оставаше невидима за него) — тя продължаваше да бърше пръсти в плата, отъркваше ги в гърдите си (той ясно виждаше тези движения). От време на време спираше, грабваше нещо във въздуха пред себе си и хвърляше някоя невидима за него чиния или на пода, или през масата към стена, съществуваща само в съня и.

— На! — крещеше със злобния глас на Дета Уокър. — На ти, гадна Синя жено! Ще строша скапаните ти чинии! Как ти се струва? Харесва ли ти?

Сетне, когато пристъпеше към следващото блюдо, се засмиваше добронамерено, но въздържано, и питаше някого как е детенцето му в „Морхаус“ и не било ли чудесно, че има такова хубаво училище за цветнокожи, не било ли най-прекрасното!… нещо!

— А как е майка ти, скъпа? О, съжалявам, всички ще се молим за скорошното и оздравяване. Посягаше към следващата въображаема чиния. Взимаше голяма купа с черен хайвер, навеждаше глава като свиня, ровеща се в тинята, започваше да лапа. Отново вдигаше глава и се усмихваше чаровно и самодоволно на светлината на електрическите факли; рибешките яйца бяха като черни капчици пот по мургавата и кожа, като миниатюрни перли по бузите и челото и, като засъхнала кръв около ноздрите и. („О, да, това е чудесно. Негодници като Бил Копър са вече залязващи величия и най-хубавото отмъщение за тях е, че го знаят.“) Сетне запокитваше купата над главата си като обезумял волейболист, по косата и се посипваше хайвер (Роланд си го представяше много ясно). Когато съдът се разбиваше в каменната стена, миловидното и лице се разкривяваше в злобната физиономия на Дета Уокър:

— На ти, гадна Синя жено, харесва ли ти, а? Заври този хайвер в сухата си слива! Хайде! Добре ще ти дойде!

Пристъпваше към следващото блюдо. И към следващото. Хранеше се настървено. Себе си и мъничето. Без да се обръща, без да забележи Роланд. Без да осъзнава, че това място дори не съществува, поне в буквалния смисъл на думата.

След като четиримата (петима, ако смятаме Ко) се нахраниха с пържени хлебни топчета и легнаха, Роланд не се замисли за Еди и Джейк. Умът му бе зает със Сузана. Беше сигурен, че тази нощ тя пак ще скита — и когато тръгна, той отново я последва. Не се питаше какво ще направи; вече знаеше. Следваше я, за да я пази.

Следобеда, когато Джейк донесе храната, Сузана започна да проявява познатите признаци: говореше отсечено, с кратки реплики, движенията и станаха по-резки, разсеяно потъркваше слепоочията и челото си, сякаш имаше леко главоболие.

„Нима Еди не ги забелязва?“ — питаше се Роланд. Наистина при първата им среща младежът не обръщаше внимание на подробностите, но оттогава много се беше променил и…

И я обичаше. Обичаше я. Как бе възможно да не забелязва онова, което виждаше Роланд? Признаците не бяха очевидни като на брега на Западното море, когато Дета се готвеше да отнеме властта на Одета, но все пак личаха и не бяха много по-различни.

От друга страна, майката на Роланд казваше: „Любовта заслепява.“ Вероятно Еди бе твърде влюбен, за да забележи. „Или не желае да забележи — помисли си Роланд. — Не иска да приеме, че отново може да се наложи да измине онзи трънлив път. Да я принуди да се бори със себе си и раздвоената си същност.“

Само че този път случващото се не засягаше само нея. Роланд го подозираше отдавна — още преди неприятностите с хората от Ривър Кросинг, но сега беше сигурен. Не, това не засягаше само нея.

Изпъна се на постелката си, заслушан в равномерното им дишане: първо заспа Ко, после Джейк, Сузана. Еди се унесе последен.

Роланд чуваше шепота на хората от другата страна на възвишението, онези, които ги следяха. Вероятно спореха дали да се покажат. Той имаше остър слух, но не можеше да различи думите им. Последваха пет-шест приглушени реплики, сетне някой изшътка. Настъпи тишина, само вятърът шумолеше в короните на дърветата. Роланд лежеше неподвижно, загледан в черното, беззвездно небе; чакаше Сузана. По едно време тя стана. Преди това обаче Джейк, Еди и Ко изпаднаха в тодаш.

Роланд и приятелите му бяха научили за тодаш от Ваней някогашния им придворен учител. Тогава бяха петима: Роланд, Алан, Кътбърт, Джейми и Уолъс, синът на Ваней. Уолъс, много интелигентен, но твърде болнав, бе починал от неизлечима болест, наричана понякога „проклятието на кралете“. Така останаха четирима, традиционният брой за един ка-тет. Ваней го знаеше и това със сигурност подсилваше скръбта му.

Корт ги научи да се ориентират по слънцето и звездите; Ваней — да си служат с пергел, квадрант и секстант и на основните математически похвати, които щяха да са им нужни. Корт ги научи да се бият. С помощта на примери от историята, логическите задачи и основите на наричаната от него „световна истина“ Ваней ги научи как понякога да избягват сраженията. Корт ги научи да убиват, когато се наложи. Ваней, накуцващ и с вечната си добродушна, но разсеяна усмивка, ги научи, че насилието най-често задълбочава проблемите, вместо да ги разрешава. Наричаше го „празна стая, където всички звуци се изкривяват от ехото“.

Преподаваше им физика — доколкото такава наука съществуваше. И химия — доколкото такива познания бяха останали. Научи ги да завършват изречения като „Това дърво прилича на…“ и „Когато тичам, съм щастлив като…“ или „Не можем да престанем да се смеем, защото…“ Роланд мразеше тези упражнения, но Ваней не го оставяше да се измъкне.

— Ти имаше оскъдно въображение, Роланд — бе казал веднъж наставникът (Роланд вероятно е бил на единайсет по онова време). — Няма да позволя съвсем да го изгубиш.

Научи ги на седемте правила на магията, без да споменава дали самият той вярва в някое от тях. Именно във връзка с един от тези уроци Ваней спомена за тодаш. Дали пък не се пишеше с главна буква, Тодаш! Роланд не беше сигурен. Ваней им бе говорил за една манихейска секта, скитаща из целия свят. Май бе споменал и Магьосническата дъга…

Самият Роланд на два пъти бе получил розовата сфера на Дъгата, веднъж като малък и веднъж като възрастен и макар че и двата пъти бе пътувал в нея — втория път заедно с приятелите си, тя никога не го беше изпращала в тодаш.

„Да, но как можеш да си сигурен? — запита се той. — Как можеш да си толкова убеден, Роланд, след като си бил вътре?“

Можеше, защото Кътбърт и Алан му бяха казали, ето защо.

„Сигурен ли си?“

Стрелеца изпита странно, неопределено чувство — възмущение, ужас, или дори усещане, че е бил предаден. Не, не беше сигурен. Знаеше само, че сферата го бе погълнала в дълбините си и че е имал луд късмет, задето изобщо се е измъкнал.

„Тук няма сфера“ — помисли си и отново получи отговор от онзи глас — хладния, безжалостен глас на стария куц учител, чиято скръб по единствения му син го мъчеше до края. Думите бяха все същите:

Сигурен ли си?

Стрелецо, сигурен ли си?

Започна се с леко пращене. Роланд си помисли, че е от огъня: някой бе донесъл свежи елови клони. Пламъците ги бяха достигнали и сега игличките изгаряха с пращене. Само че…

Звукът се усили, премина в бръмчене като от електрически проводник. Роланд седна и се вгледа в тлеещия огън. Отвори широко очи, сърцето му заби лудо.

Сузана се беше отдръпнала от Еди. Еди и Джейк се държаха за ръце. Пред погледа на Роланд телата им ритмично започнаха да изчезват и да се появяват. С Ко се случваше нещо подобно. Когато изчезнеха, оставаше слабо сивкаво сияние с формата на телата им, сякаш да запази местата им в реалния свят. Пращенето съпровождаше всяко появяване. Роланд виждаше как очите им се движат под спуснатите клепачи.

Сънуваха. Но това не беше обикновен сън. Това бе тодаш, прехвърляне между два свята. Предполагаше се, че манихейците умеят да го правят. Някои съставни части на Магьосническата дъга бяха в състояние да те пренесат от един в друг свят независимо от волята ти.

„Могат да потънат между световете и да изчезнат — помисли си Роланд. — Ваней ни го каза. Твърдеше, че тодашът е пълен с опасности.“

Какво друго бе казал? Роланд нямаше време за размишления, защото в този момент Сузана седна, нахлузи меките кожени калъфчета, които той бе изработил за чуканчетата на краката и, седна на инвалидната количка и я подкара към вековните дървета от северната страна на пътя. Слава Богу — в обратната посока на лагера на преследвачите им.

За миг Роланд не помръдна, питаше се какво да предприеме. Бързо взе решение. Не биваше да ги събуди, докато бяха в тодаш, така би поел ужасен риск. Не му оставаше друго, освен да последва Сузана като всяка друга нощ, и да се надява, че тя няма да пострада. „Опитай се да предвидиш какво може да се случи. — Поучителният глас на Ваней отново прозвуча в съзнанието му; старият му учител явно се беше върнал и смяташе да остане известно време. — Ти никога не си бил особено далновиден, въпреки това опитай. Може да изчакаш натрапниците да се покажат, за да разбереш какво искат, но в крайна сметка, Роланд, ще се наложи да действаш. Преди това обаче мисли. Колкото по-рано, толкова по-добре.“ Да, колкото по-рано, толкова по-добре.

Последва ново силно изпращяване.

Еди и Джейк се появиха. Джейк прегръщаше Ко. Сетне отново изчезнаха, остана само леко ектоплазмено сияние. Е, да става каквото ще. Неговата задача бе да последва Сузана. Колкото до Еди и Джейк, оставаше да се надява, че ще завали дъжд.

„Представи си, че се върнеш, а тях ги няма. Случва се, Ваней го твърдеше. Какво ще и кажеш, когато се събуди и установи, че са изчезнали съпругът и осиновеното и дете?“

В момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Трябваше да последва Сузана, за да бди над нея.

От северната страна на пътя вековните дървета с огромни стволове растяха на значително разстояние едно от друго. Преплетените им клони образуваха нещо като плътен балдахин, но на земята имаше достатъчно място за инвалидната количка на Сузана. Тя се придвижваше с лекота, като се провираше между грамадните дървета и по уханния килим от мъх и борови иглички.

„Не е Сузана. Нито Дета или Одета. Тази нарича себе си Мия.“

Не му пукаше, ако ще да се наричаше „Кралицата на зелените дни“, стига да се върнеше цяла и невредима, а Еди и Джейк да са там при завръщането и.

Долови миризмата на тръстики и блатник, също на тиня. Чу крякане на жаби, насмешливото „ху, ху!“ на сова и плисък на вода. Последва приглушен предсмъртен писък — може би на животното, което бе скочило във водата. Сред изгнилите листа стърчаха ниски храсти. Балдахинът от клони изтъня. Наоколо бръмчаха комари, светулки прорязваха мрака. Миризмата на блато се усилваше.

Колелата на инвалидната количка не бяха оставили следи върху гниещите листа. Сега обаче Роланд виждаше счупени клонки, показващи пътя и. С приближаването към тресавището колелата бяха затъвали все повече в меката почва. След двайсетина крачки Роланд забеляза, че в коловозите се е събрала вода. Сузана обаче бе твърде опитна, за да затъне. Малко по-нататък той се натъкна на самата количка. Панталонът и ризата на Сузана бяха на седалката. Беше навлязла в блатото гола, само по набедрена превръзка.

Над локвите застояла вода се носеха ефирни дантели мъгла. Тук-там се издигаха затревени островчета. Сред едно от тях стърчеше дебел кол. За него бе вързано нещо, което отначало Роланд взе за хилав старец. Оказа се скелет. Черепът бе строшен на челото, между очните кухини зееше триъгълна дупка. Несъмнено тази рана бе причинена от някаква примитивна бойна тояга и скелетът (или неспокойният му дух) бе оставен да означи нечия територия. Племето вероятно отдавна бе измряло или се беше преселило, но предпазливостта никога не бе излишна. Роланд извади револвера си и продължи след жената. Прескачаше от туфа на туфа, от време на време присвиваше очи заради болката в бедрото си. Наложи се да мобилизира всичките си умения, за да не изостава. Вероятно защото се стремеше да не намокри дрехите си. Тя бе гола като русалка и се движеше като дете на водата, сякаш ходеше по твърда земя. Пропълзяваше през по-големите островчета, с плуване преминаваше разстоянието, спираше от време на време, за да се отърве от някоя пиявица. Наблюдавани отстрани, пълзенето и пързалянето и в тинята се сливаха в плавно змиевидно движение.

Продължи около половин километър навътре в тресавището, Стрелеца търпеливо я следваше. Стъпваше колкото се може по-безшумно, макар че едва ли се налагаше; духом тя бе много далеч оттук.

Накрая Сузана спря, изправи се на чуканчетата си и се хвана за два храста, за да запази равновесие. Загледа се в черната повърхност на едно езерце. Стрелеца не можеше да определи колко е голям водоемът, защото бреговете му се губеха в мъглата. Водата обаче излъчваше светлина, слабо, разсеяно сияние, идващо сякаш от самото дъно, вероятно от потънали и бавно разлагащи се дървесни останки. Сузана се взираше в покритото с жабуняк блато като кралица, наблюдаваща… какво? Какво виждаше? Отрупана трапеза? Така му се струваше. Почти си я представяше. Сякаш част от възприятията и стигаха до него; действията и думите и също го потвърждаваха. Илюзията за зала с богата трапеза бе начин за скриване на Мия от Сузана, както Одета и Дета бяха останали разделени. Мия сигурно имаше не една причина да пази съществуването си в тайна, но несъмнено най-важната от тях беше новият живот, който носеше в утробата си.

„Мъничето“, както го наричаше.

Сетне с рязко движение, което винаги го стряскаше (макар че го беше виждал и преди), тя тръгна на лов между тръстиките. Роланд я наблюдаваше със смесени чувства на ужас и похот. Сега, вместо да отстранява пиявиците от тялото си и да ги хвърля, тя ги лапаше като бонбони. Мускулите на бедрата и се открояваха като опънати въжета. Кожата и блестеше като мокра коприна. Когато се обърна към него (Роланд се беше скрил зад едно дърво и се бе слял със сенките), той видя, че гърдите и са наедрели.

Проблемът, разбира се, не беше свързан само с „мъничето“. Трябваше да мисли и за Еди. „Какво, по дяволите, ти става, Роланд? — представяше си гласа му Стрелеца. — Това може да е наше дете. Тъй, де, не можеш да си сигурен, че не е. Да, да, вярно, че нещо я беше обладало, докато измъквахме Джейк, но това не означава, че…“

И така нататък, „дрън-дрън-дрън“, както самият Еди би казал. И защо? Защото той я обичаше и искаше да си имат дете. И защото за Еди Дийн да спори бе естествено като дишането. Кътбърт беше същият.

Сред тръстиките жената замахна ловко и хвана едра жаба. Стисна я, около пръстите и се увиха черва и блестящи синджирчета с яйца, после я налапа още докато зеленикаво-белите крака се гърчеха; лакомо облиза от пръстите си кръвта и лъскавите ивици месо. Замахна, сякаш хвърляше нещо, и изкрещя:

— Харесва ли ти това, смрадлива Синя жено?

Ниският и гърлен глас накара Роланд да потрепери. Това бе гласът на Дета Уокър. На Дета в най-безумните и моменти.

Жената тръгна отново. Хвана дребна риба… после още една жаба… след това един истински деликатес — воден плъх, който пискаше, гърчеше се и се опитваше да я ухапе. Тя смачка главата му и го погълна цял. След малко се наведе и повърна остатъците — безформена маса от косми и натрошени кости.

Роланд си помисли: „Ще ми се да му го покажа… ако двамата с Джейк се върнат от пътуването. И ще му кажа: «Знам, че бременните жени понякога се държат необичайно, но това не ти ли се струва твърде странно? Виж: я как ловува сред тръстиките като двукрак крокодил. Виж я и пак ми кажи, че го прави, за да нахрани детето ти. Което и да е човешко дете.»“

Еди отново щеше да спори. Роланд беше сигурен. Пък и нямаше представа как би реагирала Сузана, ако разбере, че в утробата и расте нещо, което иска сурово месо. Не стига това, ами сега имаше и тодаш. И някакви непознати ги следяха. Е, непознатите бяха най-малкият проблем. Всъщност присъствието им му действаше успокояващо. Не знаеше какво точно искат, но все пак имаше някаква представа. Многократно се беше сблъсквал с такива подробности. В общи линии, искаха едно и също.

Жената, наричаща себе си Мия, заговори, докато ловуваше. Роланд познаваше и тази част от ритуала и, въпреки това го побиха тръпки. Наблюдаваше я внимателно, но пак не му се вярваше, че всички тези гласове излизат от едно гърло. Тя се питаше как се чувства. Говореше за някого на име Бил, а може би Бул. Интересуваше се за нечия майка. Питаше за някакво място, наречено „Морхаус“ или „Мор и хаос“, и твърдеше, че повече там няма да стъпи. Смееше се пресипнало след тази реплика, така че вероятно беше някаква шега. Представяше се няколко пъти (както и другите нощи) като Мия; името бе познато на Роланд от ранните му години в Гилеад. Беше почти свещено. На два пъти направи реверанс, като повдигаше въображаемата си пола; при този жест сърцето на Стрелеца се свиваше — за пръв път бе видял такива реверанси в Меджис.

Тя се върна на брега (при вратата на залата); беше мокра, кожата и блестеше. Остана неподвижно пет минути, десет. Совата отново издаде насмешливия си крясък, и сякаш в отговор луната изплува иззад облаците. На бледата и светлина се показа някакво животинче. Опита се да пробяга покрай жената. Тя изръмжа, хвана го, заби зъби в коремчето му. Чу се леко пращене, сетне няколко примлясквания. Жената се оригна и пак се изтъркаля във водата и взе да се плиска — Роланд разбра, че пирът е свършил. Беше погълнала и няколко светулки, които бе уловила чевръсто. „Дано да не е погълнала нещо отровно“ — помисли си Роланд. Досега не се беше случвало, но…

Докато тя измиваше кръвта и тинята, Стрелеца се върна, без да обръща внимание на усилващата се болка в крака си. Беше я наблюдавал в подобни сцени вече три пъти и се бе убедил колко изострени са сетивата и в това състояние.

Спря до инвалидната количка и се огледа, за да се увери, че не е оставил следи. Видя отпечатък от обувка, заглади го, за всеки случай го покри с малко листа. След като свърши, вече без да бърза, се запъти обратно към лагера. Тя щеше да спре да почисти инвалидната количка на Сузана. Какво ли щеше да види? Някаква моторизирана каручка ли? Нямаше значение. Важното беше, че жената е много лукава. Ако по време на един от първите и набези за храна, не се беше събудил, за да отиде по малка нужда, вероятно още нямаше да подозира нищо.

„Прекалено хитра е за теб, нещастнико. — Не му стигаха натякванията на Ваней, а сега и Корт го поучаваше. — И преди ти го е доказала, нали?“ Да, беше му доказала, че е хитра за три жени. А сега се бе появила и четвърта.

Роланд дълбоко си пое въздух, като видя просеката между дърветата — пътя, който следваха и където бяха устроили лагера си. Опита се да се успокои, но без особен успех.

„Ще има дъжд, ако даде Господ — каза си. — По отношение на важните събития нямаш думата, Роланд.“

Не особено успокояваща мисъл, най-вече за човек с неговата мисия, но трябваше да свикне с нея.

Отново си пое въздух и излезе на пътя. Издиша бавно, с облекчение — Еди и Джейк спяха дълбоко край изгасналия огън. Джейк вече не държеше Еди за ръката, а прегръщаше Ко.

Скунксът отвори око и погледна Роланд, сетне отново замижа.

Роланд не я чу да се приближава, но я усети. Побърза да легне, обърна се на една страна и скри лице в свивката под лакътя си. Инвалидната количка се появи измежду дърветата. Жената я бе почистила бързо, но качествено. Нямаше дори петънце от кал. Спиците проблеснаха на лунната светлина.

Сузана спря количката на предишното и място, смъкна се с обичайната си грация и пропълзя до Еди. Роланд се поразтревожи. Всеки, който бе познавал Дета Уокър, би изпитал подобно чувство. Защото жената, наричаща себе си „майка“, беше твърде близка по поведение до Дета.

Без да помръдне, той напрегна мускулите си, готов да се притече на помощ на младежа.

Сузана отметна кичур коса от челото на Еди и го целуна. Този нежен жест бе достатъчен за Стрелеца. Вече можеше да заспи. Затвори очи и позволи на мрака да го обгърне.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Споразумение

Сутринта, когато Роланд се събуди, Сузана още спеше, но Еди и Джейк бяха станали. Еди беше наклал малък огън върху сивите кости на стария. Двамата с момчето седяха сгушени един до друг, за да се топлят, и закусваха „войнишки питки“, както ги наричаше Еди. Изглеждаха възбудени и разтревожени.

— Роланд — обади се Еди, — трябва да поговорим. Снощи ни се случи нещо…

— Знам. Видях. Бяхте в тодаш.

— Тодаш ли? Какво е това?

Той понечи да обясни, размисли и поклати глава:

— Ако ще разговаряме, Еди, да събудим и Сузана. Така няма да се налага да повтарям. — Погледна на юг. — Надявам се, че новите ни приятели няма да ни прекъснат. Това не ги засяга.

Той обаче се усъмни в думите си, още щом ги изрече. Загледа с интерес как Еди разтърсва Сузана; беше абсолютно сигурен, че това е Сузана. Излезе прав. Тя седна, протегна се, прокара пръсти през къдравата си коса:

— Какво става, захарче? Можех да поспя поне още час.

— Налага се да поговорим, Сюз.

— Както кажеш, но чакай да се разсъня. Бога ми, цялата съм схваната.

— Заради спането на твърдо е.

„Да не говорим, че цяла нощ гола лови жаби в блатото“ — помисли си Роланд.

— Дай ми малко вода, сладък.

Тя протегна шепи, Еди ги напълни с вода от един мях. Сузана наплиска лицето си и изпищя:

— Студено, майка ти стара!

— Ти стара! — повтори Ко.

— Не, още не съм, но няколко месеца като последните със сигурност ще ме състарят. Роланд, в Средния свят нали има кафе?

Той кимна: — В плантациите по Външната дъга. Далеч на юг.

— Ако срещнем такова растение, нали ще си наберем?

— Обещавам.

Сузана изпитателно погледна Еди:

— Какво става? Изглеждате зле, момчета.

— Имах лош сън — обясни Еди.

— Аз също — обади се Джейк.

— Не са били сънища — поправи ги Стрелеца.

— Сузана, а ти как спа?

Тя го погледна спокойно. Роланд не зърна дори сянка на неискреност в очите и.

— Като пън — отвърна, — както обикновено. Поне тази полза имам от безкрайните пътувания — не ми трябват приспивателни.

— Какъв е, този де-одиш, Роланд? — попита Еди.

— Тодаш — поправи го Стрелеца и им обясни, каквото бе запомнил от лекциите на Ваней.

Най-ясно си спомняше, че манихейците прекарвали дълги пости, за да достигнат подходящото състояние на духа, и обикаляли дълго в търсене на подходящо място за влизане в тодаш. Определяли го с магнити и големи зидарски отвеси.

— Като те слушам, си мисля, че биха могли да си изкарват хляба като екстрасенси — отбеляза Еди.

— Ще намерят бая клиенти в Гринидж Вилидж — добави Сузана.

— Наивници има навсякъде — заключи Джейк и всички се засмяха.

— Тодаш е начин за пътуване — досети се Еди. — Като вратите и стъклените сфери. Така ли е?

Роланд понечи да потвърди, но се поколеба и отговори:

— Струва ми се, че може да са варианти на едно и също нещо. Според Ваней стъклените сфери, частиците от Магьосническата дъга, улесняват преминаването в тодаш. Понякога твърде много.

— Наистина ли святкахме и гаснехме като… като крушки? — попита Еди.

— Да… изчезвахте и се появявахте. Когато ви нямаше, оставаше бледо сияние, сякаш някой ви пази мястото.

— Слава Богу. Когато всичко свърши…, когато звънът отново започна и се понесохме… честно да ви кажа, не вярвах, че ще се върнем.

— Аз също — прошепна Джейк; пак се беше заоблачило, на бледата утринна светлина лицето му изглеждаше жълтеникаво. — Изпуснах те.

— Никога не съм се радвал толкова да се озова на някое място, както когато отворих очи и видях тази част на пътя. И че ти си до мен, Джейк. Дори скунксът ми беше мил. — Той погледна Ко, сетне Сузана. — Нищо ли подобно не ти се случи снощи, скъпа?

— Щяхме да я видим — отбеляза Джейк.

— Не и ако се е пренесла на друго място.

Сузана поклати глава:

— Спах като пън, нали ви казах? Ами ти, Роланд?

— Нищо особено — отвърна Стрелеца.

Както обикновено предпочете да запази тайната си, докато интуицията не му подскаже, че е време да я сподели. Освен това не лъжеше. Той изгледа изпитателно Еди и Джейк:

— Има проблеми, нали?

Те се спогледаха, Еди въздъхна:

— Да, вероятно.

— Много ли са сериозни? Имате ли представа?

— Не. Нали, Джейк?

Момчето поклати глава.

— Имам обаче някои предположения — продължи Еди. — И ако съм прав, ще имаме неприятности. Големи.

Той преглътна с мъка. Джейк докосна ръката му и Стрелеца с тревога забеляза как стабилният Еди се вкопчи в пръстите на момчето.

Роланд хвана Сузана за ръката. За миг си спомни как същата ръка стискаше жабата. Побърза да прогони този образ. Жената, която бе сторила това, я нямаше тук.

— Разказвайте — обърна се към Еди и Джейк. — Искаме да чуем всичко.

— От игла до конец — добави Сузана.

Еди и Джейк разказаха за премеждията си в Ню Йорк от 1977 година. Роланд и Сузана слушаха захласнато.

— Ха! — възкликна тя. — Същите злодеи! Като в роман на Дикенс.

— Кой е Дикенс и какво е роман? — попита Роланд.

— Роман е нещо като дълга приказка — обясни тя. — Дикенс е написал десетина. Той е може би най-добрият романист в света. В книгите му главните герои живеят в един голям град на име Лондон и постоянно срещат разни хора, които познават от други места или отпреди много време. Един мой преподавател в колежа мразеше този развой на събитията. Казваше, че Дикенсовите романи са пълни с плоски съвпадения.

— Този преподавател или не е знаел какво е ка, или не е вярвал в него — отбеляза Роланд.

Еди кимна:

— Да, това без съмнение е ка.

— Повече ме интересува жената, която е написала „Чарли Пуф-паф“. Джейк, можеш ли…

— Вече съм се подготвил. — Момчето разкопча раницата си. Със страхопочитание извади оръфаната книжка за приключенията на локомотива Чарли и неговия приятел машиниста Боб. Всички се вгледаха в корицата. Името на авторката все още беше Берил Еванс.

— Човече! — възкликна Еди. — Много е странно. Направо ме изкарва от релси… — Той осъзна, че е използвал израз, свързан с влакове, и замълча. Тъй като Роланд нямаше особено чувство за хумор, продължи:

— Наистина е странно. Книгата, която Джейк купи… Джейк от седемдесет и седма, беше от Клаудия не знам коя си Батчман.

— Инес — вметна Джейк. — Освен това имаше и едно „и“. Малко „и“. Някой да се сеща какво може да означава?

Никой нямаше представа, но Роланд каза, че в Меджис имало такива имена:

— Предполагам, че се добавя за подчертаване на някакъв знатен произход. Джейк, казваш, че таблото при входа на книжарницата било различно от преди. В какъв смисъл?

— Не си спомням, но знаеш ли какво? Мисля, че ако пак ме хипнотизираш… нали се сещаш, с куршума, може би ще си спомня.

— Друг път. Времето лети.

„Като стана дума — помисли си Еди, — вчера времето изобщо не съществуваше, а днес лети. Какво му става на това време? Винаги е така. Особено напоследък.“

— Защо? — попита Сузана.

— Заради нашите приятели. — Роланд кимна на юг. — Имам предчувствие, че скоро ще се покажат.

— Наистина ли са ни приятели? — поинтересува се Джейк.

— Ще разберем. Сега да се съсредоточим върху онази „Книжарница на мисълта“ или както там се нарича. Онези негодници от Наклонената кула настъпваха собственика, така ли? Онзи Тауър или Торън.

— Притискаха го, това ли искаш да кажеш? — уточни Еди. — Извиваха му ръцете?

— Да.

— И още как! — намеси се Джейк.

— Как — повтори Ко. — Още как.

— Тауър и Торън означават едно и също — намеси се Сузана. — „Торен“ на холандски означава „кула“ — същото като „тауър“ на английски.

Роланд понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка и добави:

— В нашия свят хората често правят така, Роланд. Сменят имената си, за да звучат по… американски.

— Да — потвърди Еди. — Така Стемпович става Стампър… Яков става Джейкъб… или…

— Или Берил Еванс става Клаудия-и-Инес Батчман — завърши Джейк и невесело се засмя.

Еди измъкна от огъня обгоряла пръчка и започна да драска в праха. Изписа с големи букви: К… Л… А… У…

— Големия нос дори спомена, че Тауър е холандец. „Твърдоглавецът си остава твърдоглавец, нали, шефе?“ В нашата страна хората от тази народност се славят с упорството си.

Той погледна Джейк за потвърждение. Момчето кимна, взе пръчката от ръката му и продължи: Д… И… Я…

— Логично е да е холандец — вметна Сузана. — Навремето по-голямата част от Манхатън е била собственост на холандци.

— Търсиш съвпадение в стил „Дикенс“ — подкачи я Джейк; след голямото КЛАУДИЯ в прахта написа едно „и“ и погледна Сузана. — Какво ще кажеш за призрачната къща, през която се прехвърлих в този свят?

— Имението — намеси се Еди.

— Имението в Дъч Хил.1

— Дъч Хил. Да, точно така. По дяволите.

— Да разнищим тази работа — промърмори Роланд. — Казвате, че имало някакъв договор. И ти си почувствал, че трябва да го видиш, нали?

Еди кимна.

— Като част от Лъча ли го почувства?

— Роланд, това беше Лъчът.

— Пътят към Кулата, с други думи.

— Да.

Еди си представи как всички облаци се събираха покрай Лъча. Как всички сенки се насочваха към него. Как всяка клонка растеше в негова посока. „Всичко на света служи на Лъча“ — бе казал Роланд, а необходимостта, почувствана от Еди да види документа, който Балазар бе сложил пред Калвин Тауър, беше силна и непреодолима.

— Кажи ми какво пишеше.

Младежът прехапа устни. Изпитваше почти същия страх, както когато изработваше ключа, с който да спасят Джейк и да го прехвърлят от тази страна. Защото както с ключа, този въпрос беше съдбовен. Ако пропуснеше нещо, можеха да се сринат цели светове.

— Човече, не го помня целия. Не мога да го кажа дума по дума…

Роланд махна нетърпеливо:

— Ако ми потрябва такава информация, ще те хипнотизирам и ще науча точните думи.

— Мислиш ли, че е важно? — попита Сузана.

— Всичко е важно.

— Ами ако хипнозата не действа при мен? — поинтересува се Еди. — Ако не се поддавам на внушение?

— Остави това на мен.

— Деветнайсет! — възкликна изведнъж Джейк.

Всички се обърнаха към него. Той гледаше буквите, които двамата с Еди бяха изписали на земята.

— Клаудия-и-Инес Батчман. Деветнайсет букви.

Роланд се позамисли, но реши да не се занимава с този въпрос. Ако числото деветнайсет наистина имаше значение, то щеше да им се изясни, когато му дойде времето. Сега имаха други проблеми.

— Да се съсредоточим върху документа — предложи. — Разкажи ми всичко, което си спомняш.

— Ами, беше нотариално заверен договор, с печат и прочие, както си му е редът.

Еди се замисли върху един прост, но важен въпрос. Роланд вероятно разбираше за какво става дума (все пак той бе един вид пазител на законността), но не беше зле да се увери.

— Нали знаеш за адвокатите и нотариусите?

Стрелеца надменно го изгледа:

— Забравяш, че съм от Гилеад, младежо. От най-вътрешното на Вътрешните баронства. Имаме повече търговци, земеделци и занаятчии, но и адвокатите ни не са малко.

Сузана се засмя:

— Това ми напомня за една сцена от Шекспир. Двама герои (мисля, че бяха Фалстаф и принц Хал, но не съм сигурна) обсъждат какво биха направили, ако вземат властта. Единият казва: „Първо ще избия всички адвокати.“

— Би било добро начало — съгласи се Роланд, а Еди потрепери; Стрелеца отново се обърна към него: — Продължавай. Ти, Джейк, ако имаш нещо да добавиш, не се колебай. И се успокойте, в името на бащите ви. Засега искам да знам само в общи линии какво е станало.

Еди предполагаше, че е така, но думите на Роланд го успокоиха.

— Добре — подхвана. — Беше договор по взаимно съгласие. Пишеше го с големи букви най-отгоре, а отдолу имаше надпис „Заверен“ и два подписа. Единият на Калвин Тауър, другият — на някой си Ритчард, с „т“. Спомняш ли си другото име, Джейк?

— Сейъри — отвърна момчето. — Ритчард Патрик Сейъри. — Замълча за миг, като мърдаше устни, сетне кимна: — Деветнайсет букви.

— Какво пишеше в договора? — попита Роланд.

— Честно казано, нищо особено. Или поне така ми се стори. В общи линии гласеше, че Тауър притежава празен парцел на ъгъла на Четирийсет и шеста улица и Второ Авеню…

— Празния парцел — подчерта Джейк. — Онзи с розата.

— Да, същия. Както и да е, Тауър е подписал документа на 15 юли 1976 година. „Сомбра Корпорейшън“ му дала сто бона. В замяна, доколкото разбрах, той се задължава да не продава парцела на друг освен на „Сомбра“ в срок от една година, да се грижи за собствеността — да плаща данъци и така нататък, после да осигури на „Сомбра“ предимство при закупуването на имота, стига вече да не им го е продал. Това не беше станало, но до изтичане на договора оставаше още месец и половина.

— Господин Тауър каза, че стоте хиляди вече са похарчени — намеси се Джейк.

— Имаше ли клауза за изключително право на „Сомбра“ при закупуването? — попита Сузана.

Еди и Джейк се замислиха, поклатиха глави.

— Сигурни ли сте? — настоя тя.

— Не абсолютно, но почти — отвърна Еди. — Защо?

— Не знам. Такъв договор, за какъвто говорите… без клауза за изключително право… просто е безсмислен. Какво е основното тук? „Аз, Калвин Тауър, се съгласявам да обмисля продажбата на свободния си парцел. Дайте ми сто бона и ще си мисля за това цяла година. Докато не пия кафе и не играя шах с приятелите си. На края на годината може да ви го продам, може да го задържа или пък да го обявя на търг. Ако не ви харесва, сладури, ходете се гръмнете.“

— Пропускаш нещо — промълви Роланд.

— Какво?

— Тази „Сомбра“ не е обикновена търговска организация. Коя законна фирма ще наеме хора като Балазар за свои агенти?

— Имаш право — кимна Еди. — Тауър беше много, ама много уплашен.

— Както и да е — намеси се Джейк, — това изяснява поне две неща. Например знака, който видях на празния парцел. По силата на договора „Сомбра“ е получила право „да рекламира предстоящи проекти“ върху имота. Видя ли тази клауза, Еди?

— Струва ми се, че да. Точно след частта, задължаваща Тауър да не допуска обременяването на имота с договорни или други тежести поради изключителното право на „Сомбра“.

— Именно. На табелката, която видях на парцела, пишеше… — Джейк замълча, вдигна ръце и погледна между пръстите си, сякаш четеше невидим за другите надпис.

„СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ «МИЛС» И ФИРМА ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «СОМБРА» ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПРЕОБРАЗЯВАТ МАНХАТЪН.“ И после: „СКОРО В ТЪРТЪЛ БЕЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГАТ ЛУКСОЗНИ ЖИЛИЩНИ ПОСТРОЙКИ!“

— Значи затова искат парцела — заключи Еди. — Да строят кооперации. Само че…

— Какво е кооперация? — намръщи се Сузана. — Звучи ми като селско сдружение.

— Вид жилищни сгради с много апартаменти — обясни Еди. — Сигурно и по твое време ги е имало, но под друго име.

— Да, наричахме ги блокове.

— Няма значение, защото не са имали намерение да строят нищо — върна се на темата Джейк. — Всичко е било само за… как беше изразът?

— Хвърляне на прах в очите?

Джейк се усмихна:

— Именно. Парцелът им е трябвал за розата, не за жилища! И не са могли да я пипнат, докато не получат собствеността върху земята, на която расте. Сигурен съм.

— Може да си прав, че не са смятали да строят, но названието Търтъл Бей не ви ли говори нещо? — Сузана се обърна към Стрелеца. — Тази част от Манхатън наистина се казва Търтъл Бей, Роланд.

Той кимна; не се изненадваше. Костенурката2 беше един от дванайсетте пазители и стоеше в края на Лъча, по който сега пътуваха.

— „Милс“ може да не са знаели за розата, но на „Сомбра“ със сигурност им е била известна — заяви Джейк и зарови пръсти в дългата козина на Ко. — Мисля, че някъде в Ню Йорк… в някой небостъргач, вероятно в Търтъл Бей в Истсайд… има врата с надпис „СОМБРА“. И някъде зад тази врата има друга врата. През която можеш да преминеш и да се озовеш тук.

Той замълча. Замисли се за световете, въртящи се във все по-голям дисонанс около една ос.

— Ето какво е станало според мен — продума Еди след малко. — Сюз, Джейк, прекъсвайте ме, ако мислите, че греша. Този Кал Тауър е един вид пазител на розата. Може сам да не го осъзнава, но е такъв. Вероятно е наследил тази роля от предците си с цели поколения преди него. Това обяснява името му.

— Само че той е последният — обади се Джейк.

— Не е сигурно, захарче — обади се Сузана.

— Нямаше венчална халка — настоя Джейк и тя кимна.

— Може би навремето е имало много Торънови, собственици на различни имоти в цял Ню Йорк — продължи Еди, — но това е отдавна минало. Сега единствената пречка между „Сомбра“ и розата е този почти фалирал шишко, който е сменил фамилното си име. Той е… как се нарича човек, който обича книгите?

— Библиофил — отвърна Сузана.

— Да, такъв е. Джордж Бионди може да не е гений, но каза поне едно умно нещо, докато ги подслушвахме. Че книжарницата на Тауър не е обикновен магазин, а бездънна яма за пари. Това, което се случва с него, не е ново за историята, Роланд. Когато мама виждаше някой богаташ по телевизията — Доналд Тръмп например…

— Кой? — попита Сузана.

— Не го познаваш. През 1964 година още е бил дете. „Семето ти скоро ще изчезне, приятелю — казваше майка ми. — Така е в нашата Америка.“ Тауър в известен смисъл прилича на Роланд — той е последен от рода си. Продава по някой и друг имот, за да свърже двата края. Обаче това е само предположение… той не го вижда в тази светлина.

— Не — съгласи се замислено Джейк, — не го вижда в тази светлина.

— Може би си споделил неговия кеф — предположи Роланд. — Много вероятно да си го докоснал. Както правеше приятелят ми Алан. Продължавай, Еди.

— Всяка година той се самозаблуждава, че нещата с книжарницата ще се обърнат. Че ще потръгнат неочаквано, както понякога се получава в Ню Йорк. Че отново ще стъпи на крака. Така накрая му е останал само един имот за продан: парцел двеста деветдесет и осем в сектор деветнайсет в Търтъл Бей.

— Две плюс девет плюс осем прави деветнайсет — пресметна Сузана. — Питам се дали има значение, или е просто синдромът на синята кола.

— Какво е синдром на синята кола? — попита Джейк.

— Когато си купиш синя кола, всички коли ти се виждат сини.

— Не, тук случаят не е такъв.

— Не е такъв — повтори Ко, всички го погледнаха.

Понякога минаваха дни, дори седмици, през които зверчето повтаряше като папагал някои от репликите им. Сетне неочаквано изричаше нещо, звучащо почти като негова разумна мисъл. Обаче не бяха сигурни. Дори Джейк.

„Също както не сме сигурни за деветнайсет“ — помисли си Сузана и потупа скункса по главата. Ко и намигна приятелски.

— Той държи парцела незастроен, въпреки че иначе изнемогва — продължи Еди. — Тъй де, дори помещенията за книжарницата му са наети.

Джейк поде:

— Закусвалнята „Том и Джери“ фалира и Тауър събаря сградата. Защото някакъв вътрешен глас го кара да продаде парцела. Казва си, че би било глупаво да го задържи.

Момчето замълча за момент. Замисли се как понякога посред нощ на човек му хрумват разни идеи. Безумни идеи. Как чува вътрешни гласове, които постоянно му натякват.

— Само че друг вътрешен глас… — Гласът на Костенурката — добави тихо Сузана.

— Да, на Костенурката или Лъчът. Те вероятно са едно и също. Този глас настоява да задържи парцела на всяка цена. — Джейк се обърна към Еди: — Мислиш ли, че знае за розата? Мислиш ли, че понякога отива да я гледа?

— Ама че глупав въпрос. Разбира се, че ходи да я гледа. Разбира се, че знае. Трябва да знае. Защото парцел в Манхатън, на главна улица… колко мислиш, че струва, Сузана?

— По мое време вероятно милион. През 1977 година… кой знае? Може би три? Или пет? — Тя вдигна рамене. — Достатъчно, за да позволи на сай Тауър да продава книги до края на живота си, стига да инвестира разумно главницата.

— Всичко това показва колко голямо е нежеланието му да продава — заяви Еди. — Сюз вече изтъкна колко малко получава „Сомбра“ за стоте си бона.

— Все пак те получават нещо — отбеляза Роланд. — Нещо много важно.

— Възможност да сложат крак в процепа на открехнатата врата.

— Точно така. А сега, по силата на договора им, те изпращат във вашия свят една версия на Великите ловци на ковчези. Тежка артилерия. Ако алчността или необходимостта не накарат Тауър да им продаде парцела, ще го принудят със заплахи.

— Да — обади се Джейк.

Кой щеше да застане на страната на Тауър? Може би Арон Дипно? Или никой?

— Какво ще правим?

— Ще го купим — отвърна Сузана, без да се замисля. — Няма друг начин.

Последва миг на удивено мълчание, Еди замислено кимна:

— Добре, защо не? „Сомбра“ няма изключително право за закупуване. Вероятно са се опитали да си издействат, но Тауър не се е съгласил. Така че спокойно можем да я купим? Колко еленови кожи мислите, че ще поиска? Четирийсет? Петдесет? Ако е опитен търговец, може да поиска някоя реликва от Старците. Глинени съдове, върхове на стрели. Доста са популярни сред колекционерите. Сузана го изгледа с укор.

— Добре, може би не е толкова смешно — съгласи се той, — но трябва да приемем фактите, скъпа. Ние сме просто едни въшльовци, щуращи се между световете. Тъй де, вече дори не сме в Средния.

— Освен това — намеси се плахо Джейк — дори не бяхме там в истинския смисъл, поне не както когато минеш през някоя от вратите. Те ни чувстваха, но бяхме невидими.

— Да бъдем последователни — предложи Сузана. — Що се отнася до пари, аз имам предостатъчно. Ако успеем да се доберем до тях.

— Колко? — поинтересува се Джейк. — Знам, че е невъзпитано… майка ми щеше да припадне, ако ме чуеше, че задавам този въпрос, но…

— Твърде далеч сме стигнали, за да спазваме етикета, сладък. Всъщност не знам точно колко пари имам. Баща ми изобрети два нови начина за пломбиране на зъби и ги прилагаше на практика. Основа фирма и до 1959 година сам водеше финансите й.

— Годината, през която Морт те е блъснал под мотрисата на метрото — уточни Еди.

Тя кимна:

— Случи се през август. Шест месеца по-късно баща ми получи сърдечен удар — първия от многото. Вероятно отчасти заради стреса от случилото се с мен, но не само. Много се натоварваше.

— Не се обвинявай, Сюз — опита се да я успокои Еди. — Не си скочила сама под влака.

— Знам, но човек не винаги се чувства както смята, че би трябвало. След като мама почина, трябваше аз да се грижа за него, а не се справях добре. Винаги ще чувствам някаква вина.

— Това е минало — намеси се Роланд без особено съчувствие.

— Голямо утешение — хладно измърмори Сузана. — Винаги внасяш здрав разум. Както и да е, след първия инфаркт татко повери финансите на фирмата на главния си счетоводител, стар негов приятел на име Моузес Карвър. След смъртта му Татко Моуз се грижеше за компанията от мое име. Доколкото мога да изчисля, когато Роланд ме измъкна от Ню Йорк в тази очарователна пустош, сигурно съм притежавала осем или десет милиона долара. Дали ще стигнат за имота на господин Тауър, ако се съгласи да ни го продаде?

— Може да го продаде и за еленови кожи, ако Еди е прав за Лъча — отвърна Роланд. — Мисля, че дълбоко в себе си господин Тауър ни чака. Какво го е накарало да задържи парцела до сега.

— Чака кавалерията — отбеляза Еди с лека усмивка. — Като Форт Еди-кой-си в последните десет минути на филм с Джон Уейн.

Роланд го изгледа с каменно лице:

— Чака Белите.

Сузана вдигна тъмните си ръце:

— Значи не мен.

— Напротив, тъкмо теб — отвърна Роланд и се запита за миг какъв цвят е кожата на другата, на Мия.

— Нуждаем се от врата — каза Джейк.

— Поне от две — съгласи се Еди. — Една за сделката с Тауър, но преди това трябва да се върнем във времето на Сузана, и то колкото е възможно по-близо до момента, в който Роланд я е отнесъл. Голяма глупост ще е, ако се изтърсим през 1977 година и този Карвър ни каже, че Одета Холмс е законно обявена за мъртва през 1971. И че цялото и имущество са получили роднини от Грийн Бей или Сан Бердо.

— Или да се върнем през 1968 и да открием, че господин Карвър е изчезнал — добави Джейк. — Прехвърлил всичко в собствените си сметки и отишъл да живее в Испания. Сузана го погледна с удивено изражение, което би било смешно при всякакви обстоятелства.

— Татко Моуз никога не би направил такова нещо! Та той ми е кръстник!

Джейк се смути:

— Извинявай. Много кримки чета — Агата Кристи, Рекс Стаут, Ед Макбейн, а там постоянно се случват подобни неща.

— Освен това големите пари променят хората до неузнаваемост — допълни Еди.

Тя го изгледа хладно. Изражението и изглеждаше странно, чуждо. На Роланд, който знаеше нещо, за което другите двама не подозираха, му хрумна, че това е типичен поглед на жена, която се храни със сурови жаби.

— Как можа да си го помислиш! — сопна се тя, но бързо омекна: — О, мили, извинявай. Не биваше да го казвам…

— Няма нищо — усмихна се неуверено Еди. — Беше се разпалила.

Пресегна се и стисна ръката и. Тя отговори със същото. Усмивката на Еди стана по-искрена.

— Просто познавам Моузес Карвър — настоя Сузана. — Той е изключително честен човек.

Еди вдигна ръце в знак, че не е убеден, но не желае повече да спори.

— Да видим дали съм разбрал правилно — намеси се Роланд. — Най-напред трябва да се върнем във вашия Ню Йорк, и то не в едно „кога“, а в две.

След кратка пауза Еди кимна:

— Да. Първо през 1964. Няколко месеца след изчезването на Сузана, докато хората още не са изгубили надежда, че ще се върне. Тя излиза на сцената и всички я аплодират. Завръщането на блудната дъщеря. Взимаме мангизите, за което сигурно ще е нужно известно време…

— Трудно ще убедим Татко Моуз да ни ги даде — отбеляза Сузана. — Когато стане дума за пари в банка, този човек не пуска лесно. Обзалагам се, че в неговите очи още съм дете.

— По закон обаче парите са твои, нали? — Еди говореше предпазливо. Още не беше преодолял стъписването от гневната и реплика… и от странния и поглед. — Така де, нали не може да ти попречи да ги вземеш?

— Не, скъпи. Баща ми и Татко Моуз създадоха попечителски фонд, но той стана невалиден през 1959, когато навърших двайсет и пет. — Тя го загледа с черните си, удивително красиви очи. — Така, вече можеш сам да изчислиш на колко съм години.

— Няма значение — отвърна Еди. — Времето е отражение върху водата.

Роланд го побиха тръпки.

— Трябваше да са в брой — каза делово Джейк.

— Моля?

Еди с мъка отмести поглед от Сузана.

— В брой — повтори момчето. — Никой няма да приеме чек отпреди тринайсет години. Особено ако е за няколко милиона.

— Откъде знаеш такива неща, захарче?

Той вдигна рамене. Оставаше си син на Елмър Чеймбърс. Чеймбърс не беше от „добрите“ (Роланд никога не би го причислил към Белите), но оставаше майстор в областта си. „Трепач“, както се изразяваха работещите в телекомуникациите. „Велик ловец на ковчези в света на телевизията“ — помисли си Джейк. Да, Елмър Чеймбърс определено знаеше правилата на играта. Джейк беше достоен негов син. Още помнеше ясно лицето на баща си, но понякога му се искаше да не беше така.

— В брой, задължително в брой — съгласи се Еди. — Такива сделки се сключват само в брой. Ако вземем чек, ще го осребрим през 1964, не през 1977 година. Ще напъхаме мангизите в някой спортен сак… през шейсет и четвърта имаше ли спортни сакове, Сюз? Няма значение. Ще ги напъхаме в голяма чанта и ще ги вземем с нас, когато се озовем в 1977 година. Не е задължително да е в деня, когато Джейк е купил „Чарли Пуф-паф“ и „Що е то“, но трябва да е скоро след това.

— И да не е след 15 юли — напомни момчето.

— В никакъв случай. Така рискуваме Балазар вече да е убедил Тауър да му продаде парцела и да останем с пръст в задника, глупави физиономии и цял куп безполезни пари.

Последва кратко мълчание — вероятно докато си представяха тази картинка — после Роланд каза:

— Звучи много лесно, и защо не? На вас прехвърлянето оттук във вашия свят ви изглеждаше естествено като за мен да яздя муле. Или да стрелям с револвер. Има логика, защото всичките сте минали през някоя от вратите. Еди дори е минавал и в двете посоки — насам и после пак към вашия свят.

— Да ти кажа, връщането в Ню Йорк не беше особено приятно — измърмори Еди. — Прекалено много се стреляше.

„Да не споменавам главата на брат ми, търкаляща се в кабинета на Балазар“ — помисли си мрачно.

— Никой от нас не е минавал през вратата на Дъч Хил — напомни Джейк. Роланд кимна:

— При първата ни среща ти изрече една голяма истина, хлапе. Каза го, когато умираше.

Джейк сведе очи, без да отговори. Не обичаше да си спомня онези мигове (за щастие не ги помнеше особено ясно) и знаеше, че Роланд също не обича. „Добре! — помисли си. — Разбира се, че няма да искаш да си го спомняш! Ти ме остави да падна! Ти ме остави да умра!“

— Каза, че има много други светове освен нашите. И наистина е така. Ню Йорк с многобройните си „кога“ е само един от тях. Той ни привлича по-силно заради розата. Сигурен съм в това. Сигурен съм, че в известен смисъл розата е Тъмната кула. Или…

— Или друга врата между световете — измърмори Сузана. — Врата, водеща към самата Тъмна кула.

Роланд кимна:

— Идвало ми е наум. Във всеки случай манихейците познават тези други светове и в известен смисъл са им посветили живота си. Тодаш за тях е най-светият ритуал, най-възвишеното състояние. Баща ми и приятелите му добре познаваха стъклените сфери. Вече приехме, че Магьосническата дъга, тодаш и вълшебните врати може би са едно и също.

— Накъде биеш, сладурче?

— Искам просто да ви напомня, че съм скитал доста. Заради промените във времето, отекването на времето, което съм сигурен, че всички сте усетили, търся Тъмната кула повече от хиляда години. Понякога пропускам цели поколения като чайка, която прелита от една вълна към друга, като едва намокря краката си. През цялото това време никога не съм се натъквал на тези врати. До онзи път на брега на Западното море. Нямах идея какво представляват, макар че знаех някои неща за тодаш и сферите на дъгата.

Роланд ги изгледа сериозно:

— Говорите, сякаш моят свят е пълен с магически врати, както вашият със… — Той се замисли за миг и добави: — … със самолети или автобуси. Само че не е така.

— Това място е особено, Роланд. — Сузана нежно докосна загорялата му от слънцето ръка. — Вече не сме в твоя свят. Сам го каза, когато се намирахме в онази разновидност на Топека, където Блейн се взриви.

— Съгласен съм. Просто искам да разберете, че тези врати може би се срещат много по-рядко, отколкото осъзнавате. А говорите не за една, а за две. Врати, които можете да насочвате във времето, както аз насочвам револвера си.

„Само че не ги насочваме с ръка“ — помисли си Еди и потрепери.

— Казано по този начин, Роланд, наистина звучи малко по-трудно.

— Добре, какво ще правим тогава? — попита Джейк.

— Може би аз ще ви помогна — прозвуча непознат глас.

Всички се обърнаха; само Роланд не се изненада. Бе усетил непознатия, когато се беше приближил по време на разговора им. Все пак се обърна към новодошлия с любопитство; един поглед му бе достатъчен да определи, че мъжът, застанал на пет-шест метра от тях, идва или от света на новите му приятели, или от някой подобен.

— Кой си ти? — попита Еди.

— Къде са приятелите ти? — поинтересува се Сузана.

— Откъде си? — добави Джейк; очите му блестяха възбудено. Новодошлият носеше дълго черно палто и тъмна риза. Дългата му побеляла коса бе щръкнала на слепоочията и отпред. На челото му имаше белег с формата на кръст.

— Приятелите ми чакат на известно разстояние оттук — отвърна той и разсеяно махна към гората. — Сега мой дом е Кала Брин Стърджис. Преди това съм живял в Детройт, Мичиган, където работех в един приют за бездомници, раздавах им безплатна супа и провеждах срещи на Анонимните алкохолици. Още по-преди за кратко съм живял в Топека, Канзас. — Той весело огледа удивените лица на тримата. — Преди това съм живял в Ню Йорк, а още по-преди — в едно градче на име Джерусалемс Лот в щата Мейн.

— Ти си от нашия свят — установи с лека въздишка Еди. — Свети Боже, ти наистина си от нашия свят!

— Да, така излиза. Казвам се Доналд Калахан.

— Сигурно си свещеник — отбеляза Сузана. Премести поглед от малкия кръст на врата му — малък и скромен, но златен — към по-големия, прорязан на челото му.

Калахан поклати глава:

— Вече не. Навремето бях. Може би някой ден, с Божията благословия, отново ще бъда, но не сега. Сега просто съм един Божи служител. Мога ли да попитам… откога сте?

— 1964 — отвърна Сузана.

— 1977 — каза Джейк.

— 1987 — завърши Еди.

Очите на Калахан проблеснаха:

— От 1987, а? Аз пък съм тук от 1983. Кажи, младежо, „Ред Сокс“ бяха ли спечелили световната купа, преди да на минеш насам?

Еди разпери ръце и се разсмя. Звучеше едновременно удивено и развеселено:

— Не, човече, съжалявам. Загубиха един мач последната година — срещу „Мете“ на стадиона „Ший“. Бил Бъкнър играеше на базата и пропусна една. Не можа да го преживее. Ела и седни при нас. Няма кафе, но Роланд — този обрулен пич от дясната ми страна — приготвя хубав билков чай.

Калахан погледна Роланд и направи нещо неочаквано: коленичи, леко наведе глава и допря стиснатия си юмрук до челото си:

— Хайл, стрелецо, добра да е срещата ни.

— Хайл — промълви Роланд. — Ела, добри страннико, и кажи от какво се нуждаеш.

Калахан го погледна изпитателно.

Роланд кимна спокойно:

— Каквато и да е срещата ни, може би ще намериш онова, което търсиш.

— Ти също — отвърна Калахан. — Ела тогава при нас. Ела и се присъедини към разговора ни.

— Преди да пристъпим към същественото, може ли да изясним нещо? — попита Еди.

Роланд бе наклал голям огън и ровеше в багажа за малкото глинено гърненце — реликва от Старците, в което обичаше да прави чай.

— Разбира се, младежо.

— Казваш се Доналд Калахан.

— Да. С две „л“.

— Какво е бащиното ти име?

Калахан наведе леко глава, вдигна вежди и се усмихна:

— Франк. Има ли значение?

Еди, Сузана и Джейк се спогледаха. Едновременно им хрумна една мисъл: Доналд Франк Калахан. Деветнайсет букви.

— Значи има значение — досети се Калахан.

— Може да има — отвърна Роланд. — А може и да няма.

Той наля вода за чая; служеше си умело с меха.

— Пострадал си — отбеляза Калахан, като гледаше дясната му ръка.

— Справям се.

— С малко помощ от приятелите си — добави сериозно Джейк.

Калахан кимна. Не разбираше, но знаеше, че не го засяга: те бяха ка-тет. Може би не знаеше точния термин, но самата дума нямаше значение. Близостта им личеше в погледите и поведението им.

— Вече знаете името ми — рече той. — Сега мога ли да науча вашите?

Те се представиха: Еди и Сузана Дийн от Ню Йорк; Джейк Чеймбърс от Ню Йорк; Ко от Средния свят и Роланд Дисчейн от Гилеад. При представянето на всеки Калахан кимваше и допираше юмрук до челото си.

— А пред вас стои Калахан от Лот — каза, когато всички казаха имената си. — Или така се наричах навремето. Сега съм просто Стареца. Така ме наричат в Кала.

— Приятелите ти няма ли да се присъединят към нас? — попита Роланд. — Нямаме много храна, но чаят винаги е в изобилие.

— Още не.

— Аха. — Роланд кимна, сякаш бе разбрал.

— Във всеки случай не сме гладни — рече Калахан. — В Кала реколтата е добра, поне засега, и сме готови с удоволствие да споделим храната си с вас. — Той замълча, сякаш си даваше сметка, че е избързал със сближаването, сетне добави: — Навярно. Ако всичко върви добре.

— Ако. Един мой учител го наричаше „думата с хиляда букви“.

Калахан се засмя:

— Сполучливо! Във всеки случай вероятно сме доста по-сити от вас. Освен това имаме пресни хлебни топчета (Заля ги откри), но предполагам, че и вие сте се натъкнали на тях. Тя каза, че някой вече бил брал.

— Джейк ги откри — потвърди Роланд.

— Всъщност Ко ги намери — уточни момчето и погали скункса по главата. — Надушва ги като куче-следотърсач.

— Кога усетихте присъствието ни? — поинтересува се Калахан.

— Преди два дни.

Калахан изгледа стрелеца леко раздразнено:

— Значи, откакто ви застигнахме по по-прекия път. А толкова се стараехме да не вдигаме шум.

— Ако нямахте нужда от някого с повече опит в следенето, нямаше да дойдете — отбеляза Роланд.

Калахан въздъхна:

— Истина е, изказвам благодарност-сай.

— За помощ ли идвате да ни молите? — попита Роланд.

В гласа му звучеше само леко любопитство, но Еди Дийн почувства, че кръвта му се смразява. Думите сякаш увиснаха във въздуха. Той не беше единственият, който го изпита. Сузана стисна ръката му. След миг Джейк го хвана за другата.

— По този въпрос нямам право да говоря от името на другите — отвърна предпазливо Калахан, може би дори плахо.

— Знаеш ли, че съм потомък на рода Елд? — попита Роланд със същия спокоен глас; посочи Еди, Сузана и Джейк, дори Ко. — Защото те са с мен. И аз съм с тях. Ние сме едно цяло. И ти знаеш какви сме.

— Такива ли сте? Всичките ли?

— Роланд, в какво ни забъркваш? — намеси се Сузана.

— В нищо, нищичко. Аз не съм ви задължен, нито вие на мен. Поне засега. Те още не са молили за нищо.

„Ще помолят“ — помисли си Еди. Сънищата за рози и закусвални и краткото тодаш забавление не бяха случайни. Не беше нужно да е ясновидец, за да се досети, че хората на Калахан щяха да помолят за помощ. Някой бе сложил да пече кестени и Роланд трябваше да ги извади от огъня. Само че не сам.

„Тук сгафихме, брато — помисли си Еди. — Съвсем закономерно, но сгрешихме. Ние не сме кавалерията. Не сме спасители. Не сме стрелци. Ние сме три заблудени души от Голямата ябълка, които…“

Всъщност не. Не. Еди беше разбрал кои са в Ривър Кросинг, когато старците бяха коленичили пред Роланд на улицата. По дяволите, знаеше го още от гората (която още наричаше Гората на Шардик), когато Роланд ги беше научил да се целят с очите си, да стрелят с ума си и да убиват със сърцето си. Не три, не четири. Един. Ужасно бе, че Роланд ги беше завършил по такъв начин. Беше ги целунал с отровни устни. Беше ги направил стрелци. Нима Еди наистина вярваше, че в този празен, опустошен свят не е останала работа за наследниците на Артур Елд? Че ще следват необезпокоявани Пътя на Лъча, докато стигнат до Тъмната кула на Роланд и оправят неразборията в нея? „Я пак си помисли, Еди.“

Джейк бе онзи, който изказа мислите му, и възбуденото изражение на момчето никак не му хареса. Предполагаше, че безброй хлапета тръгваха на война със същия жаден за приключения поглед. Нещастникът не подозираше, че е отровен, заразен.

— Ще помолят — каза той. — Нали, господин Калахан? Ще помолят за помощ.

— Не знам. Ще трябва да ги убедите…

Той замълча и се вгледа в Роланд. Стрелеца поклати глава:

— Не става така. Ти не си от Средния свят и може би не знаеш, но не се прави по този начин. Ние не убеждаваме. Само действаме.

Калахан въздъхна дълбоко, но кимна:

— Имам една книга. „Сказания за Артур“.

Очите на Роланд проблеснаха:

— Наистина ли? Наистина ли я имаш? Искам да я видя. Много искам да я видя.

— Може би. Разказите в нея не приличат много на легендите за Кръглата маса, които съм чел като дете, но… — Калахан поклати глава. — Разбрах какво имаш предвид, нека оставим нещата така. Има три въпроса, нали? И ти ми зададе само първия.

— Да, три. Три е магическо число.

„Ако искаш истинско магическо число, Роланд, пробвай с деветнайсет“ — помисли си Еди.

— Отговорът и на трите въпроса трябва да е „да“, нали?

Роланд кимна:

— Ако е „да“, ние сме на вашите услуги. Човек може да ни постави задача, сай Калахан, но не може да я отмени. Хората ти… — Роланд кимна към гората. — …трябва добре да си дадат сметка за това.

— Стрелецо…

— Наричай ме Роланд. Ние сме приятели.

— Добре, Роланд. Чуй ме добре, моля аз. (Защото така говорим ние в Кала.) Тук сме само шестима. Ние не можем да решим. Само Кала може да вземе окончателното решеше.

— Демокрация — измърмори Роланд; побутна шапката си назад, въздъхна и потърка челото си.

— Ако обаче и шестимата са съгласни, особено сай Овърхолсър… — Калахан замълча и погледна подозрително Джейк. — Какво? Нещо сбърках ли? Джейк поклати глава и му даде знак да продължи.

— Ако шестимата са съгласни, сделката почти със сигурност е в кърпа вързана.

Еди затвори очи, сякаш се разтапяше от удоволствие:

— Повтори пак, приятелю.

Калахан го изгледа озадачено и тревожно:

— Моля?

— Сделката е в кърпа вързана. Или някой друг израз от твоето време. От нашата страна на голямото ка.

Калахан се замисли, сетне се усмихна:

— Посирам се от кеф. Фиркан до козирката, въшлив от пари, ритам камбаната, умирам от гъдел, таралеж в гащите. Такива неща ли?

Роланд го изгледа озадачено (може би и малко отегчено), но по лицето на Еди Дийн се разля истинско блаженство. Сузана и Джейк се развеселиха и в същото време изпитаха неочаквана носталгия.

— Давай в същия дух, друже — изхриптя Еди и му даде знак да продължава; звучеше, сякаш всеки момент ще заплаче. — Не спирай.

— Може би друг път — отвърна тихо Калахан. — По-късно може да седнем и да се наговорим до насита за познати места и добрия стар жаргон. И бейзбол, ако щеш. Сега времето лети.

— Наистина лети — съгласи се Роланд. — Какво искаш от нас, сай Калахан? Говори по същество, защото ясно ти дадох да разбереш, че ние не сме пътуващи наемници, чиито услуги приятелите ти могат да използват, както и когато поискат, поне не както наемат ратаите си.

— Засега само ви моля да изчакате тук, докато ги доведа. С мен са Тян Джафърдс, който е главният виновник да сме тук, и жена му Заля. Също Овърхолсър, който трябва да бъде убеден, че се нуждаем от вас.

— Ние няма да убеждаваме нито него, нито някого другиго — натърти Роланд.

— Ясно — побърза да го увери Калахан. — Да, това ми е пределно ясно. Освен това тук са Бен Слайтман и синът му Вени. Бен Младши е необичаен случай. Сестра му почина преди четири години, когато и двамата бяха на десет. Никой няма представа дали сега Бен Младши е близнак или само дете. — Той спря рязко. — О, отплеснах се. Извинявайте.

Роланд му махна в знак, че няма нищо.

— Карате ме да се притеснявам, чуйте, моля аз.

— Няма нужда да молиш за нищо, сладурче — увери го Сузана.

Калахан се усмихна:

— Такъв е изразът. В Кала, когато срещнеш някого, се казва: „Как от главата до петите я караш, моля аз?“, а отговорът е: „Чудесно, без ръжда, кажи на боговете, благодарност-сай“. Чували ли сте такова нещо?

Те поклатиха глави. Изразите ясно показваха, че са попаднали на непознато място; място със странен говор и може би още по-странни нрави.

— Проблемът е — продължи Калахан, — че граничните земи страдат от безчинствата на едни същества, наречени Вълците. Те излизат от Тъндърклап веднъж на всяко поколение и отвличат децата. Има много подробности, но това е основното. Тян Джафърдс, който този път има опасност да загуби не едно, а две деца, не желае да се примири и подтиква към бунт. Други, като Овърхолсър, са на мнение, че това ще доведе до катастрофа. Със съмишлениците му бяха на път да надделеят, но вашата поява обърна нещата. — Калахан се приведе и продължи загрижено: — Овърхолсър не е лош човек, но е страхливец. Той е най-преуспяващият земеделец в Кала и затова има повече за губене от останалите. Ако обаче го убедим, че можете да прогоните Вълците…, че имаме шансове срещу тях… смятам, че ще се бие.

— Казах ти… — започна Роланд.

— Да, че няма да убеждавате никого. Ясно. Ако обаче ви видят, ако ви чуят и се убедят?…

Роланд вдигна рамене:

— Ако е рекъл Господ, ще има дъжд.

Калахан кимна:

— И в Кала се казва така. Може ли да премина на друга тема, свързана с тази?

Роланд вдигна рамене.

След миг колебание мъжът с белега заговори почти шепнешком. Еди се наведе и напрегна слух, за да го чува.

— Имам едно нещо, което може би ще поискаш. Нещо, от което може би се нуждаеш. Мисля, че вече те е търсило.

— Какво те кара да мислиш така?

Калахан навлажни устни и изрече една-единствена дума:

— Тодаш.

— И какво? Какво за тодаш!

— Не си ли се пренасял така? — Калахан за момент придоби неуверен вид. — Някой от вас не се ли е пренасял?

— Да предположим, че сме. Какво значение има това за теб и мястото, което наричаш Кала?

Калахан въздъхна. Въпреки че все още беше рано, изглеждаше уморен.

— По-трудно е, отколкото си го представях, много по-трудно. Вие сте много по… как да кажа… по-будни, отколкото очаквах.

— Сигурно си очаквал едри ездачи с празни глави — намеси се ядосано Сузана. — Е, явно си сбъркал, захарче. Може да сме скитници, но не сме ездачи. Нямаме коне.

— Довели сме ви коне.

Роланд не разбираше всичко, обаче последните думи на новодошлия му изясниха нещо. Калахан бе знаел за идването им, беше знаел колко са и че вървят пеша. Част от тази информация можеше да е получил от съгледвачи, ала не всичката. А и тодаш… той знаеше, че някой е бил в тодаш…

— Колкото до празните глави, може да не сме най-умната четворка на планетата, но…

Сузана изведнъж млъкна и присви болезнено очи. Хвана се за корема.

— Сюз? — възкликна тревожно Еди. — Сюз, какво има? Добре ли си?

— Просто газове — отвърна тя и се усмихна.

Усмивката и не изглеждаше никак убедителна за Роланд. Стори му се, че вижда напрежение в очите и.

— Явно съм прекалила с хлебните топчета снощи. — Без да даде възможност на Еди да я разпитва повече, тя се обърна към Калахан: — Продължавай, захарче.

— Добре. Притежавам един предмет с огромна сила. Въпреки че сте още на много колела от църквата ми в Кала, където го крия, мисля, че той вече е установил контакт с вас. Причиняването на тодаш е само едно от нещата, на които е способен. — Калахан си пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Ако се съгласите да ни направите услугата, за която ви моля… защото се надявам да завърша дните си в Кала и там да бъда погребан… ще ви дам и това… това нещо.

— За последен път те предупреждавам да не говориш така — рече Роланд; тонът му беше толкова рязък, че Джейк го изгледа удивено. — Това е обида за мен и моя ка-тет. Наше задължение е да ви помогнем, ако сметнем, че Кала е на страната на Бялото, а онези, които наричате Вълци, са агенти на Мрака, Лъчеунищожители, ако щеш. Ние не приемаме никакви награди за помощта си и ти не бива да ни ги предлагаш. Ако някой от приятелите ти ни говори така, този Тян или Овърхолстър…

Еди понечи да поправи произношението на Роланд, но се отказа — когато Стрелеца се ядосаше, най-добре беше да не се обаждаш.

— … би било друго. Те са прости селяци и навярно са слушали само легенди, но ти, сай, имаш поне една книга, от която би трябвало да си научил повече. Казах ти, че ще помислим, обаче това не ни прави наемни убийци.

— Добре, добре…

— Колкото до онова, което имаш — повиши глас Роланд, — ти искаш да се отървеш от него, нали? Страх те е от него. Дори да решим да подминем града ти и да не се занимаваме с вас, ти си готов да ни молиш да те отървем от него. Нали!

— Да — призна Калахан. — Истина е, казвам благодарност-сай. Но… просто чух малко от вашия разговор… та разбрах, че искате да се върнете… да преминете, както казват манихейците… и не само на едно, ами на две места… или може би на повече… и в различно време… чух да говорите за насочване на времето като револвер…

По лицето на Джейк се изписа разбиране и страх.

— Коя имаш? — попита. — Не може да е розовата от Меджис, защото Роланд е влизал в нея и не е изпаднал в тодаш. Затова коя имаш?

По бузите на Калахан потекоха сълзи. Той ги избърса машинално и отвърна:

— Никога не съм имал куража да я използвам, но съм я виждал. Почувствал съм силата и. Исус Човека да ми е на помощ, държа Черната тринайсетица под дъските на църквата. И тя се събуди. Разбирате ли ме? — Той ги погледна. — Събуди се. — После закри лицето си с длани.

Божият служител тръгна да извика другарите си, Стрелеца го изпрати с поглед. Стоеше с палци, пъхнати в старите си кърпени дънки и изглеждаше, сякаш може да остане така цяла вечност. След като Калахан се изгуби от погледа му, той се обърна към спътниците си и им махна припряно да се приближат. Те се скупчиха около него, той клекна. Еди и Джейк последваха примера му (така се изравниха със Сузана). Стрелеца заговори отсечено:

— Времето лети, затова кажете честно: искрен или не?

— Искрен — отвърна, без да се замисля Сузана, присви очи и се потърка под едната гърда.

— Искрен — рече Джейк.

— Скрен — каза Ко, макар че никой не го питаше.

— Искрен — съгласи се Еди. — Само че вижте това. Измъкна от огъня един недогорял клон, почисти малък участък от покритата с иглички земя и написа:

Кала Калахан

— Реалност или „Меморекс“ — попита Еди; сетне, след като видя недоумението на Сузана, обясни: — Съвпадение ли е, или означава нещо?

— Кой знае? — отвърна Джейк; всички говореха шепнешком, свели глави над надписа в прахта. — Нещо като деветнайсет е.

— Според мен е съвпадение — рече Сузана. — Не е възможно всичко, което срещаме по пътя си, да е ка, нали? Тъй де, дори не звучат еднакво. Тя отново произнесе двете думи: „Кала“ с ясно, отворено „а“ и „Калахан“, с много по-затворено, звучащо повече като „ъ“.

— „Кала“ в нашия свят идва от испанското „калье“… като много от думите, които помниш от Меджис, Роланд. Означава „улица“ или „площад“, струва ми се… не помня точно, защото съм го учила много отдавна. Ако обаче съм права, тази дума е като представка за името на града — или за няколко селища, какъвто е обичаят в този край. Има логика. Калахан, от друга страна… — Тя вдигна рамене. — Какво име е това? Ирландско? Английско?

— Със сигурност не испанско — отбеляза Джейк. — Само че това деветнайсет…

— Пикая на твоето деветнайсет — сряза го Роланд. — Не е време за гатанки. Той всеки момент ще се върне с приятелите си, а аз искам да обсъдим един друг въпрос преди това.

— Мислиш ли, че може наистина да притежава Черната тринайсетица? — попита Джейк.

— Да. Като съдя по случилото се с теб и Еди снощи, мисля, че да. Това нещо е опасно, но ние трябва да го имаме. Боя се, че ако не го вземем, ще попадне у Вълците от Тъндърклап. Няма нужда да обяснявам, че това ще ни навлече само беди. — Роланд изглеждаше много разтревожен. Обърна се към Джейк: — Ти се сепна, когато чу името на богатия фермер. Ти също, Еди, макар че го прикри по-сполучливо.

— Съжалявам — рече момчето. — Забравил съм лицето на…

— Нищо не си забравил. Освен, ако и аз не съм го забравил. Защото лично съм чувал това име, и то наскоро. Само не помня къде. — Роланд замълча, после добави неохотно: — Остарявам.

— В книжарницата — промърмори Джейк.

Взе раницата си и припряно я разкопча. Отвори я, сякаш да се увери, че, „Чарли Пуф-паф“ или „Що е то“ са още там.

— В „Ресторант за мисълта «Манхатън»“. Толкова е странно. Веднъж участвах в тази случка, веднъж гледах как ми се случва. Само по себе си това е интересна загадка.

Роланд завъртя осакатената си дясна ръка, за да го подкани да побърза.

— Господин Тауър се представи — продължи хлапето. — После аз направих същото. „Джейк Чеймбърс“, казах, а той вика…

— „Добро ръкостискане, друже“ — намеси се Еди. — Това каза. После отбеляза, че Джейк Чеймбърс звучи като име на герой от роман за Дивия запад.

— „Като оня, дето пристига с гръм и трясък в Блек Форк, Аризона, прочиства града от всички мошеници, а после продължава по пътя си“ — цитира Джейк. — „Нещо като романите на Уейн Д. Овърхолсър, да речем.“ — Той се обърна към Сузана и повтори: — Уейн Д. Овърхолсър. И ако кажеш, че това е съвпадение, Сузана… — По устните му неочаквано се разля широка усмивка. — Можеш да ме целунеш по белия задник.

Сузана се засмя:

— Няма нужда, хлапе. Не вярвам да е съвпадение. А когато се запознаем с този фермер, смятам да го питам какво е бащиното му име. Обзалагам се, че е нещо като Дийнс или Дейни, с пет букви… — Тя отново опипа корема си. — Тези газове! Божке! Какво не бих дала за пакет бонбони „Тъмс“ или дори бутилка… Джейк, какво има?

Джейк бе вдигнал „Чарли Пуф-паф“; беше пребледнял като мъртвец. До него Ко изскимтя тревожно.

Роланд се наведе да погледне и очите му се разшириха:

— Мили Боже!

Еди и Сузана също погледнаха. Заглавието беше същото. Илюстрацията също: локомотив с око вместо фар и усмихната уста на предпазната решетка. Жълтите букви отдолу обаче — „Текст и илюстрации Берил Еванс“ — бяха изчезнали. Името на автора го нямаше.

Джейк обърна книгата. Отзад пишеше: „Чарли Пуф-паф“ и „Маколи Хаус Пъблишърс“, нищо друго.

От гората се чуха гласове. Калахан и приятелите му идваха. Калахан от Кала. Калахан от Лот, както се беше нарекъл сам.

— Отвори на титулната страница, сладурче. Бързо. Джейк се подчини. Там също фигурираха само заглавието на книгата и името на издателството.

— Виж на страницата със запазената марка — предложи Еди.

Джейк отвори на нея. Там се съдържаше информацията за авторските права, но това не беше никаква информация:

„Всички права запазени 1936 г.“ Сборът от четирите цифри правеше деветнайсет. Нямаше нищо друго.

ПЕТА ГЛАВА Овърхолсър

Сузана имаше много възможности за наблюдения през този дълъг и интересен ден. Сутрешното и неразположение бе преминало, отново беше възвърнала равновесието си. Малко преди Калахан и спътниците му да се приближат, Роланд и прошепна:

— Стой близо до мен и не говори, освен, ако не ти кажа. Нека те мислят за моя женичка, ако искат.

При други обстоятелства тя би направила някоя пиперлива забележка, но сега нямаше време за шеги — сериозното му изражение ясно го показваше. Освен това нещо в ролята на малка послушна женичка я привличаше. Всъщност всичко я привличаше. Още като дете се беше забавлявала да играе различни роли. „Това вероятно обяснява всичко, от което се интересуваш, сладурче“ — помисли си.

— Сузана. Чуваш ли?

— Да, не бери грижа, ще те послушам.

— Ако мине, както искам, те ще разберат малко за теб, а ти — много за тях.

Като чернокожа от средата на двайсети век в Америка (Одета се беше смяла и ръкопляскала на „Невидимият“ на Ралф Елиът, поклащайки се като хипнотизирана) Сузана добре разбираше какво цели той. И щеше да му помогне. Една част от нея — злонравната Дета Уокър — винаги щеше да мрази нахълтването на Роланд в сърцето и ума и, но по принцип тя го уважаваше като последен представител на рода си. Може би дори като герой.

Докато Роланд ги представяше (Сузана бе представена последна, след Джейк и с леко пренебрежение), тя размишляваше колко добре се чувства сега, след като досадните болки от газовете бяха преминали. По дяволите, дори главоболието което я мъчеше повече от седмица — ту в тила, ту в слепоочията, ту непосредствено над лявото око като хронична мигрена, бе изчезнало. Да не говорим за утрините. Всяка сутрин в продължение на около час след ставане и се повръщаше ужасно, краката и се подкосяваха. Никога не повръщаше, но се чувстваше, сякаш всеки момент ще го стори.

Не беше толкова глупава, за да не разпознае симптомите, обаче имаше причини да вярва, че не означават нищо. Надяваше се да не се изложи като приятелката на майка си Джесика, която се бе подула не веднъж, а два пъти. Две лъжливи бременности, пък и в двата случая жената изглеждаше така, все едно ще има близнаци. Дори тризнаци. Разбира се, цикълът на Джесика Бизли спираше и това я караше да вярва, че е бременна. Сузана беше сигурна, че не е заченала, поради една проста причина: все още имаше менструации. За пръв път получи кръвотечение в деня, в който се събудиха на Пътя на Лъча на петдесетина километра от Зеления палат. Оттогава беше получила още една. И двете, разбира се, бяха необичайно тежки, налагаше се да използва много парцали, за да попива тъмната течност. Преди това кръвотеченията и винаги бяха леки, понякога оставяха само по няколко петънца, които майка и наричаше „момински розички“. Сега обаче не се оплакваше, защото преди идването и в този свят менструациите винаги бяха изключително болезнени, понякога до нетърпимост. А след връщането им на Пътя на Лъча не изпитваше мъчителната болка. Ако не бяха подгизналите парцали, които беше закопала, по нищо нямаше да се досети, че цикълът и е дошъл. Може би беше заради чистата вода.

Разбира се, знаеше какъв е проблемът — не беше нужно да си ядрен физик, за да се досетиш, както казваше Еди. Безумните, объркани сънища, които не помнеше, отпадналостта и гаденето сутрин, главоболието, странните газове и коликите означаваха едно: тя искаше дете от него. Повече от всичко на света желаеше мъничето на Еди Дийн да расте в корема и.

Не искаше обаче да се подуе в унизителната лъжлива бременност.

„Зарежи това — помисли си, когато Калахан и останалите се приближиха. — Сега трябва да наблюдаваш. Следи за онова, което Роланд, Еди и Джейк ще пропуснат. Така нищо няма да ни убегне.“ Чувстваше, че ще се справи отлично. Наистина, никога не се беше чувствала по-добре.

Калахан вървеше най-отпред. Следваха го двама мъже, единият около трийсетте, другият — два пъти по толкова. По-възрастният имаше пълни бузи, които скоро щяха да провиснат, и дълбоки бръчки от носа до брадичката. „Властни бръчки“ би ги нарекъл баща и (самият Дан Холмс имаше „колекция“ от такива). По-младият носеше оръфано сомбреро, старият — чисто нова бяла шапка „Стетсън“. Като я видя, на Сузана и стана смешно — той приличаше на добрия герой от стар чернобял каубойски филм. Този капак за главата му май не беше никак евтин. Собственикът на шапката по всяка вероятност беше Уейн Овърхолсър. „Големият фермер“ го бе нарекъл Роланд. Онзи, който трябваше да бъде убеден, според Калахан.

„Но не от нас“ — с облекчение си помисли Сузана. Стиснатите устни, изпитателните очи и най-вече дълбоките бръчки (имаше и една дълбоко врязана в челото, точно над очите) подсказваха, че сай Овърхолсър е костелив орех, когато стане дума за убеждаване.

Непосредствено зад тези двама мъже — и по-скоро зад по-младия — вървеше висока красива жена, може би не типична негърка, но с черна кожа почти като на Сузана. Зад нея пристъпваха мъж със строго изражение, очила и фермерски дрехи и момче със сходни черти, с две-три години по-голямо от Джейк. Приликата между двамата беше очевидна; това явно бяха Слайтман Старши и Младши. „Младежът може да е по-голям от Джейк, но има по-мекушав вид“ — помисли си Сузана. Което може би не беше недостатък. Джейк бе видял твърде много за възрастта си. Беше направил твърде много.

Овърхолсър погледна оръжията им (Роланд и Еди носеха големи револвери с ръкохватки от сандалово дърво; четирийсет и четири калибровият „Рюгер“ висеше под мишницата на Джейк), после лицето на Роланд. Поздрави го неучтиво, без да допира юмрук до челото си. Дори не загатна поклон.

Дори да се обиди, Роланд не го показа.

— Хайл, Стрелецо — поздрави мъжът, вървящ до Овърхолсър; коленичи, сведе глава и допря юмрук до челото си. — Аз съм Тян Джафърдс, син на Люк. А това е жена ми Заля.

— Тян. Моля. И нека ти и приятелите ти да имате два пъти…

— Аз съм Овърхолсър — прекъсна го рязко мъжът с бялата шапка. — Дошли сме да се срещнем с вас по искане на Калахан и младия Джафърдс. Предлагам да пропуснем официалностите и да говорим по същество, не се обиждайте, моля аз.

— За прошка моля, но нещата не стоят съвсем така — уточни Джафърдс. — Имаше събрание и всички мъже в Кала гласуваха…

Овърхолсър прекъсна и него. Явно такъв му беше стилът. Може би дори не го осъзнаваше.

— Градът, да. Кала. Идвам с най-добро желание да помогна на града и съседите си, но в този сезон наистина имам много работа и…

— Чарю-трий — изрече тихо Роланд.

Сузана знаеше едно по-дълбоко значение на този израз, значение, от което я побиваха тръпки. Очите на Овърхолсър се оживиха и тя започна да се досеща как ще премине денят.

— Реколтата е добра, да, изказвам благодарност.

Калахан гледаше втренчено някъде между дърветата.

Тян Джафърдс и жена му се спогледаха. Слайтман и синът му стояха с безизразни лица.

— Явно ме разбираш — добави Овърхолсър.

— В Гилеад сме заобиколени от стопанства. Аз също имам сеновали и хангари. Да, и остър корен.

Овърхолсър се подсмихва подигравателно. Сякаш искаше да каже: „Знаем се ние с теб, сай. И двамата сме от едно тесто.“

— Откъде си всъщност, сай Роланд?

— Друже, ти май имаш нужда от аудиолог — намеси се Еди.

Овърхолсър го изгледа озадачено:

— Извини ухото ми?

Еди махна, сякаш всичко е ясно, и кимна:

— Точно това имах предвид.

— Не се обаждай, Еди! — сряза го Роланд. — Сай Овърхолсър, мисля, че можем да отделим няколко минути за запознанство и по някое добро пожелание. Защото така правят възпитаните хора, нали? — Замълча за миг, за да подчертае важността на думите си, и добави: — Ако бяхме престъпници, нямаше да е така, но не сме.

Овърхолсър стисна устни и го изгледа заплашително, очаквайки някоя обида. Лицето на Стрелеца остана спокойно.

Фермерът се успокои и представи спътниците си:

— Това са Тян и Заля…

Заля направи реверанс, сякаш носеше дълга рокля, не избелели работни панталони. — …а зад тях са Бен Слайтман Старши и Бени Младши.

Бащата допря юмрук до челото си и кимна. Синът коленичи с нескрито страхопочитание (главно заради оръжията, помисли си Сузана).

— Стареца вече го знаете — завърши Овърхолсър с пренебрежителен тон, от който сам би се обидил, ако някой го бе представил по този начин.

Сузана предположи, че големите фермери винаги се държат така. Питаше се кога ще осъзнае, че с хора като Роланд това не върви.

— Това са спътниците ми — рече Роланд. — Еди Дийн и Джейк Чеймбърс от Ню Йорк. А това е Сузана.

Махна към нея, без да се обърне. Изражението на Овърхолсър се промени, стана похотливо. Дета Уокър умееше да заличава това изражение от лицата на мъжете. Сузана обаче се усмихна любезно и направи лек реверанс. Беше убедена, че нейният поклон е бил не по-малко грациозен от този на Заля, но все пак имаше известна разлика, когато краката ти са отрязани до коленете. Новодошлите, разбира се, бяха забелязали тази малка липса, но мнението им не я интересуваше. Питаше се как им се струва инвалидната количка, която Еди и беше взел в Топека, след като се бяха отървали от влака Блейн. Бяха ли попадали на подобно нещо?

„Калахан сигурно е виждал — помисли си. — Защото той е от нашата страна. Той…“

— Това скункс ли е? — попита момчето.

— Шът — сряза го Слайтман; изглеждаше потресен, че синът му е проговорил.

— Няма нищо — успокои го Джейк. — Да, скункс. Ко, иди при него.

Посочи към Бен Младши.

Ко изприпка при момчето и го погледна с жълтите си очи.

— Никога не съм виждал питомен — отбеляза Тян. — Слушал съм, разбира се, за тях, но светът много се е променил.

— Може би не чак толкова — каза Роланд и погледна Овърхолсър. — Може би някои стари нрави са се запазили.

— Може ли да го погаля? — обърна се Бен Младши към Джейк. — Да не ме ухапе?

— Можеш. Няма да те ухапе.

Слайтман Младши клекна.

Сузана искрено се надяваше Джейк да не греши. Нямаше да създадат добро впечатление, ако зверчето отхапе носа на Слайтман.

Момчето се засмя:

— Как каза, че му е името на този мушморок?

Преди Джейк да отговори, скунксът изтърси:

— Ко!

Всички се засмяха. Сякаш бяха просто две весели компании, срещнали се случайно на Пътя на Лъча. Дори Овърхолсър се засмя и Сузана си помисли, че сигурно е добър човек, макар и малко мнителен и надут. Не знаеше дали това трябва да я плаши, или да я радва.

— Предпочитам да поговорим насаме, ако ви устройва — каза Овърхолсър.

Двете момчета се бяха отдалечили с Ко. Слайтман Младши питаше Джейк дали зверчето може да брои, както бе чувал за някои от тези животни.

— Не съм съгласен, Уейн — намеси се Джафърдс. — В лагера се разбрахме да седнем с тези хора и да им обясним от какво имаме нужда. И после, ако се съгласят да дойдат с нас…

— Нямам нищо против да поговоря насаме със сай Овърхолсър — прекъсна го Роланд. — Защото не е ли той вашият дин? — Преди Джафърдс да възрази (или да отрече), добави: — Направи чай на гостите, Сузана. Еди, ела с нас, ако ти е угодно.

Този израз, нов за останалите, дойде съвсем естествено от устата на Роланд.

Сузана се възхити — ако тя се бе опитала да изрече тези думи, щеше да прозвучи като бездарна актриса.

— В лагера имаме храна — намеси се скромно Заля. — Храна, графа и кафе. Анди…

— Ще хапнем с удоволствие и ще пием кафето ви с радост прие Роланд. — Ала първо пийте с нас чай, моля аз. Ще се забавим само няколко минути, нали, сай?

Овърхолсър кимна. Смущението му бе изчезнало. Изглеждаше по-спокоен. От другата страна на пътя (близо до мястото, откъдето бе минала жената на име Мия) се чу смехът на момчетата.

Роланд хвана Овърхолсър за ръката и го дръпна настрана. Еди се отдалечи с тях. Джафърдс понечи да тръгне след тях, но Сузана докосна рамото му:

— Недей. Той знае какво прави.

Джафърдс я изгледа подозрително, но остана при нея.

— Може би не е зле да подсиля огъня вместо теб, сай — промълви Слайтман Старши и хвърли загрижен поглед към краката и. — Защото виждам, че почти е изгаснал. — Много мило — отвърна тя.

Засега всичко изглеждаше толкова хубаво. Дори подозрително хубаво. Можеше да им струва живота, но тя се беше научила да вижда известен чар и в опасностите. Нали именно мисълта за нощта ни позволява да оценим светлината?

Тримата мъже спряха на десетина метра от останалите. Овърхолсър говореше през повечето време и ръкомахаше оживено. Държеше се, сякаш Роланд бе случаен минувач, когото е засякъл по пътя, а другарите му са малоумни. Обясни на Стрелеца, че Тян Джафърдс бил глупак (макар и добронамерен), който не разбирал истините в живота. Джафърдс трябвало да бъде обуздан не само за свое добро, ами и в интерес на самата Кала. Увери Роланд, че ако можело да се направи нещо, Овърхолсър, син на Алан, пръв щял да се вдигне. Той никога не бягал от отговорност, но да се опълчват срещу Вълците било лудост. Освен това, добави шепнешком, като говорели за лудост, не трябвало да забравят Стареца. Когато си гледал църквата и свещените ритуали, всичко било наред. В тези неща малко лудост внасяла известна пикантност. Само че това било друга работа. Да, съвсем друга работа.

Роланд го слушаше търпеливо, като кимаше от време на време. Не казваше почти нищо. Накрая Овърхолсър замълча и се вгледа изпитателно в бледите му сини очи.

— Наистина ли си този, за когото се представяш? — попита след кратка пауза. — Кажи ми честно, сай.

— Аз съм Роланд от Гилеад.

— От рода на Елд? Така ли?

— По кръв и призвание.

— Само че Гилеад… Гилеад отдавна не съществува.

— Аз съм тук.

— Ще ни избиеш ли, ще причиниш ли гибелта ни? Кажи, моля аз?

— Какво решаваш, сай Овърхолсър? Не по-късно; не след ден, седмица или месец, а в тази минута?

Овърхолсър запази дълго мълчание. Гледаше ту Роланд, ту Еди. Явно не бе свикнал да променя решението си; ако го стореше, би изпитал непоносима болка. От другата страна се чу смехът на момчетата; Ко им беше донесъл нещо, хвърлено от Бени — пръчка, голяма почти колкото скункса.

— Ще ви изслушам — рече накрая. — Само толкова, да ми помогнат боговете, и казвам благодарност.

— С други думи, обясни надълго и нашироко защо това начинание е пълна лудост — разказа по-късно Еди на Сузана, — а накрая направи онова, което Роланд искаше. Беше като магия.

— Понякога Роланд наистина омагьосва — отбеляза тя.

Пратениците от Кала бяха устроили лагера си на полянка на върха на едно възвишение недалеч от пътеката, но малко встрани от Пътя на Лъча — там облаците изглеждаха толкова ниско, сякаш човек можеше да ги докосне. Пътят им през гората бе маркиран с издълбани по дърветата знаци, на места големи колкото човешка длан. Тези хора можеше да са опитни земеделци, но в леса явно се чувстваха като в небрано лозе.

— Може ли да ти помогна с количката, младежо? — предложи Овърхолсър на Еди, когато преодоляваха последната стръмна отсечка.

Сузана усети миризма на печено и се запита кой върши домакинската работа за цялата дружина. Жената бе споменала някой си Анди. Дали беше слуга? Личен прислужник на Овърхолсър? Може би. Несъмнено човек с такава голяма и скъпа шапка можеше да си позволи да има личен слуга.

— Разбира се — отвърна Еди.

Не посмя да добави „моля аз“ („Все още му звучи изкуствено“ — помисли си Сузана), но отстъпи встрани и направи място на Овърхолсър зад инвалидната количка. Фермерът беше едър мъж, склонът — доста стръмен, и се налагаше да бута жена, тежаща около шейсет килограма, но дишането му, макар и тежко, остана равномерно.

— Може ли един въпрос, сай Овърхолсър? — попита Еди.

— Разбира се.

— Какво е второто ти име?

Сузана почувства малко по-рязък тласък; отдаде го на изненадата.

— Странен въпрос, младежо. Защо питаш?

— О, чисто любопитство. Опитвам се да гадая бъдещето по средните имена.

„Внимателно, Еди, внимателно“ — помисли си Сузана, но все пак и се стори забавно.

— Тъй ли?

— Да. Знаеш ли, обзалагам се, че средното ти име започва с… — Еди се престори, че пресмята нещо. — …с буквата Д. Произнесе я „де“, както бе прието в официалния език. — Предполагам, че е късо. Четири букви? Може би пет?

Сузана отново усети по-рязко бутване.

— Дявол те взел, моля аз! — възкликна Овърхолсър. — От къде позна? Кажи!

Еди вдигна рамене:

— С малко изчисления и отгатване. Да си призная, греша почти толкова често, колкото познавам.

— По-често — вметна Сузана.

— Да ти кажа, средното ми име е Дейли — рече Овърхолсър, — макар че сам не знам защо. Останал съм пълен сирак още като дете.

— Моите съболезнования — каза Сузана.

Еди се отдалечи. Вероятно, за да уведоми Джейк, че са познали за средното име: Уейн Дейли Овърхолсър. Деветнайсет букви.

— Този младеж мъдрец ли е, или глупак? — попита я Овърхолсър. — Кажи ми, моля аз, защото сам не мога да разбера.

— По малко и от двете.

— Не ще и дума за този стол обаче. Дяволски умно изобретение.

— Благодарност-сай — отвърна тя и си отдъхна; изразът прозвуча естествено, защото и дойде отвътре.

— Откъде си?

— Отдалеч.

Тази насока на разговора не и харесваше. Роланд трябваше да реши каква част от миналото им да разкаже (или да не разкаже). Той беше техният дин. Освен това, като говори само той, нямаше опасност от разминаване на версиите им. Тя обаче реши да сподели още малко информация:

— Минахме през едно изтъняване. Идваме от другата страна, където светът е много различен.

Обърна се и го погледна изпитателно. Лицето му беше почервеняло от усилието, но иначе се справяше добре за човек около шейсетте. — Разбираш ли за какво говоря?

— Да — отвърна той, изхрачи се и плю настрани. — Не че ми се е случвало. Никога не се отдалечавам много от фермата. Ние в Кала обаче не сме глупави, да знаеш. „О, да, знам“ — помисли си тя, като гледаше поредния маркировъчен знак; бедното дърво, в чиято кора беше издълбан, надали щеше да преживее зимата.

— Анди ни е разказвал за изтъняванията много, много пъти. Казва, че издавали звук, ама не може да обясни какъв.

— Кой е Анди?

— Скоро ще го видиш, сай. И ти ли си от онзи Кала Йорк като приятелите ти?

— Да — отвърна тя и се наежи.

Заобиколиха едно разкривено дърво. Гората бе оредяла, а миризмата на месо се беше усилила. На месо… и кафе. Стомахът и изкъркори.

— Не може да са стрелци — рече Овърхолсър и кимна към Джейк и Еди. — Ти, разбира се, няма да го признаеш.

— Когато му дойде времето, сами ще прецените.

Той замълча. Количката затрака по каменист терен. Пред тях Ко припкаше между Джейк и Бени Слайтман, които веднага се бяха сприятелили като всички момчета на тяхната възраст. Тя се запита дали е за добро. Защото те бяха много различни. С времето щяха да разберат и това да им донесе разочарование.

— Той ме плаши — заговори Овърхолсър; шепнешком, сякаш на себе си. — Заради очите му, може би. Най-вече очите.

— Ще поискаш ли помощ? — попита Сузана. Въпросът и не прозвуча невинно, както се надяваше, но бурната реакция на Овърхолсър отново я изненада:

— Луда ли си, жено? Разбира се, че не, ако има начин да се избегне. Чуй ме добре! Този младок… — Той посочи Тян Джафърдс, вървящ напред с жена си. — …той ме обяви за пъзльо. Пред всички изтъкна, че нямам деца на възрастта, на която ги взимат Вълците. За разлика от него, разбери добре. Ама не ме мисли за глупак, дето не може да прецени опасността!

— В никакъв случай — увери го Сузана.

— А той преценява ли я? Съмнявам се. — Овърхолсър говореше като човек, раздвоен между гордостта и страха. — Аз да не би да искам да давам децата на Вълците? Да не би да искам децата да се връщат тъпоумни и да тежат на града? Не! Ама не искам и някой самонадеян глупак да ни погуби! Сузана погледна назад и с изненада си даде сметка, че той очаква нейното одобрение. Очакваше от нея да разбере логиката му и да я приеме. Роланд бе събудил тези съмнения у него, и то без да пророни дума. Само… само го беше погледнал. Тя мярна някакво движение с крайчеца на окото си.

— Мили Боже! — възкликна Еди.

Сузана посегна машинално за оръжието си, но такова нямаше. Обърна се отново напред. Срещу тях бавно и внимателно пристъпваше двуметров метален човек.

Джейк бе стиснал револвера си.

— Спокойно, Джейк! — извика му Роланд.

Металният мъж с бляскави сини очи спря пред тях. Остана напълно неподвижно за няколко секунди, достатъчни Сузана да прочете надписа на гърдите му. „Норт Сентрал Позитроникс“ отново напомнят за себе си — помисли си. — Да не споменаваме „Ламерк Индъстрис.“

Роботът вдигна сребристата си ръка и допря юмрук до стоманеното си чело:

— Хайл, Стрелецо от далечни земи. Дълги дни и спокойни нощи.

Роланд вдигна пръсти към челото си:

— Два пъти по толкова за теб, Анди-сай.

— Благодарност-сай.

От вътрешността на машината се чу неразбираемо скърцане. После Анди се наведе към Роланд и сините му очи заблестяха по-силно. Еди посегна към револвера си. Роланд не трепна.

— Опекъл съм вкусно месо, Стрелецо. Много хубави дарове на плодородната земя.

— Благодарност-сай.

— Удоволствието е за мен. — Роботът отново избръмча. — Междувременно искаш ли да научиш хороскопа си?

ШЕСТА ГЛАВА Наследството на Елд

В два часа десетимата седнаха на така наречения от Роланд „селски обяд“. По-късно той обясни на приятелите си:

— Докато се трудиш сутринта, го очакваш с нетърпение. Когато работиш вечерта, си го спомняш с носталгия.

Еди си помисли, че се шегува, но с Роланд човек никога не знаеше. Той бе лишен от чувство за хумор. Не беше най-богатата гощавка в живота на Еди (пиршеството при старците от Ривър Кросинг още държеше първенство), но след няколкото седмици в гората и диетата от войнишки питки (от която успяваха да ходят по голяма нужда най-много по два пъти на седмица и изпражненията им бяха твърди и сухи като на зайци) не беше никак зле. Анди им сервира пържоли с гъбен сос, боб, палачинки със солен пълнеж и печена царевица, твърда, но вкусна. Имаше и кисело зеле, приготвено, както Тян Джафърдс срамежливо обясни, от жена му. За десерт им поднесоха прекрасен пудинг, наречен „ягодова гондола“. И, разбира се, кафе. Според пресмятанията на Еди четиримата изпиха над три литра. Дори Ко опита малко. Джейк сложи пред него чинийка с тъмната, силна течност. Ко я подуши и каза:

— Каф!

Сетне я излочи бързо и без остатък.

По време на храненето не говориха за нищо съществено („Храна и разговор не се смесват“, бе една от многото малки мъдрости на Роланд), но въпреки това Еди научи много неща от Джафърдс и жена му, най-вече за живота в така наречените „гранични земи“. Еди се надяваше Сузана (седнала до Овърхолсър) и Джейк (при младежа, на когото Еди викаше Бени Хлапето) да научат поне наполовина колкото него. Беше очаквал Роланд да седне до Калахан, но Стареца се уедини. Взе храната си, отмести се встрани от останалите, промърмори някаква молитва, вкуси от храната, но съвсем малко. Дали бе ядосан на Овърхолсър, че му e отнел водещата роля, или просто беше самотник? Трудно бе да се определи при такова кратко познанство, но Еди беше готов да заложи на второто.

Еди се удивляваше най-много от цивилизоваността в тази част на света. В сравнение с тези хора вечно враждуващите Млади и Беловласи в Луд приличаха на канибали от приключенски роман. Тук имаше пътища, законност и система на управление, напомнящи му градските съвети в Ню Инглънд. Имаха Заседателна зала и перо, което изглеждаше някакъв символ на властта. Ако искаше да свика съгражданите си на събрание, човек трябваше да им го изпрати. Ако достатъчно хора докоснат перото, когато дойде в дома им, събранието се провежда. В противен случай не се състои. Перото се разнасяше задължително от двама души. Системата не беше много подходяща за Ню Йорк, но тук явно работеше добре.

Имаше поне седемдесет други Кали, разположени в дъга на север и на юг от Кала Брин Стърджис. Кала Брин Локуд на юг и Кала Амити на север също бяха селскостопански селища. И те страдаха от периодичните набези на Вълците. Още по на юг се разполагаха Кала Брин Бауз и Кала Стафъл, там се отглеждаше предимно добитък. Според Джафърдсови и те ставали жертва на Вълците. В Кала Сен Пиндър и Кала Сен Кре на север имало главно ниви и овце.

— Колкото по на север отиваш, толкова по-малки стават стопанствата — обясни Тян. — След това идват земите на снежните зими, поне така съм слушал. Не съм ги виждал, но знам.

— Говори се, че на север ходели с дървени обувки — сподели Заля с лека нотка на завист и сведе очи към износените си кожени цървули.

Жителите на Кала пътували малко, но пътищата в района били хубави и търговията вървяла. Освен това можело да се пътува по Уай, наречена още Голямата река. Тя минавала на юг от Кала Брин Стърджис и течала към Южните морета, или поне така се говореше. Имало миньорски и занаятчийски градчета, също с името Кала (там използвали парни машини и представи си, електричество), дори една Кала, осигуряваща само забавления: хазартни игри, щури, весели екскурзии и…

Тук Тян, който се бе поразпалил, почувства укорителния поглед на Заля и стана — да донесял гърне боб и чиния кисело зеле за омилостивяване на жена си.

— И така — рече Еди, като начерта дъга в прахта, — това са граничните земи. Кала. Дъга, простираща се на север и юг в продължение на… какво разстояние, Заля?

— Това не е женска работа — отвърна тя; сетне, след като се увери, че мъжът и е още при огъня и оглежда гърнетата, попита: — В колела или в километри?

— Както ти е по-лесно, но предпочитам в километри.

Тя кимна: — Около три хиляди километра натам… — Посочи на север. — И два пъти по толкова натам… — Махна на юг. Остана за момент с разперени ръце, сетне ги отпусна и отново зае предишната си смирена поза.

— И тези градове… тези Кала… се простират до края на тази ивица?

— Така се говори и търговците постоянно идват и си отиват. На североизток оттук Великата река се разделя на две. Източният ръкав се нарича Девар-тет Уай… Малки Уай. Разбира се, от север идват много повече лодки, защото реката тече от север на юг, ако разбираш.

— Ясно. А на изток? Тя сведе очи и прошепна едва чуто:

— Тъндърклап. Никой не ходи там.

— Защо?

— Там е мрак — отвърна тя със сведени очи, после вдигна ръка към посоката, от която бяха дошли Роланд и приятелите му, към Средния свят, — Там светът свършва. Или поне така се говори. А там… — Посочи на изток и вдигна очи към Еди. — …е Тъндърклап. Там светът вече е свършил. Ние сме по средата и само искаме да ни оставят на мира.

— Мислиш ли, че ще стане?

— Не — отвърна тя и Еди видя сълзи в очите и.

Скоро след това Еди се извини и се оттегли в гората, за да се усамоти. Когато се изправяше и посягаше към някакви листа, за да се избърше, зад гърба му прозвуча глас:

— Не тези, сай, моля аз. Отровни са. Адски сърби.

Еди подскочи и се обърна рязко; с една ръка стисна смутено гащите си, с другата посегна към кобура, закачен на близкото дърво. Сетне видя кой (или какво) е заговорил и се успокои.

— Анди, не е готско да се промъкваш зад хората, докато кендзат. — Посочи един буен храст. — Ами тези? Какво ще си навлека, ако се избърша с тях?

Последва неразбираемо щракане.

— Какво? — попита с недоумение Еди. — Нещо сбърках ли?

— Не, просто обработвам информацията, сай. „Готско“ — непозната дума. „Промъквам се“ — не съм се промъкнал, а дойдох нормално. „Кендзам“ — вероятно жаргонен глагол за…

— Да, точно за това. Само че слушай, ако не си се промъкнал, как така не съм те чул? Тъй де, пълно е със сухи клонки. Нормално е да пращят, когато човек стъпва по тях.

— Аз не съм човек, сай — отвърна Анди и на Еди му се стори, че долавя известно самодоволство в гласа му.

— Робот, тогава. Как е възможно голям робот като теб да стъпва толкова безшумно?

— Така съм програмиран. Тези листа са добри, моля аз.

Еди завъртя раздразнено очи и откъсна една шепа.

— О, да, програмиран бил. Ясно. Трябваше да се досетя. Благодарност-сай, дълги дни, дрън-дрън ярина и манна небесна.

— Небеса — място, където се отива след смъртта; вид рай. Според Стареца онези, които отидат на небето, седят от дясната страна на Господа Всемогъщ во век и веков.

— Брей! Ами кой седи от лявата му страна? Рекламните агенти на „Тъпънуеър“?

— Сай, не знам. „Тъпънуеър“ е непозната дума за мен. Искаш ли да чуеш хороскопа си?

— Защо не?

Еди се насочи към лагера, като се ориентираше по смеха на момчетата и лая на Ко. Анди тръгна след него. Движеше се безшумно, почти като призрак.

— Кога си роден, сай?

Еди беше подготвен:

— Аз съм Лунна коза. Козел с брада.

— Зимен сняг — буен впряг, зимно момче — диво жребче.

— Див жребец, да, това съм аз. Не съм се къпал от месец, бъди сигурен, че мириша на пръч. Какво друго ти трябва, Анди, старче? Искаш ли да видиш дланта ми или нещо друго?

— Не е необходимо, сай Еди.

Роботът прозвуча весело и Еди си помисли: „Това е моето призвание — да нося радост по света. Дори роботите ме обичат. Това е моето ка.“

— Сега сезон е Пълнозем, благодарност ще речем. Месецът — червен на цвят; Ловджийска луна в Средния свят. Очаква те път, Еди! Дълъг път! Теб и приятелите ти! Още тази нощ ще се върнете в Кала Ню Йорк. Ще се срещнеш с дамата на мрака. И…

Еди се закова на място. Беше достатъчно близо до лагера, за да различи силуетите на останалите.

— Искам да науча нещо повече за това пътуване до Ню Йорк. И не ме будалкай, Анди.

— Ще попаднеш в тодаш, сай Еди! Ти и приятелите ти. Внимавайте. Когато прозвучи каммен — звънът, добре ме чуй, — трябва да свържете умовете си, за да не се загубите.

— Откъде знаеш тези неща, Анди?

— Така съм програмиран. Край на хороскопа, сай. Услугата е безплатна. Сай Калахан, Стареца, казва, че нямам разрешително да правя хороскопи, затова не мога да искам пари.

Това прозвуча на Еди като пълно безумие.

— Сай Калахан е прав. — Роботът тръгна към лагера, но той го спря: — Почакай малко, Анди, моля аз.

Сам се удиви колко естествено звучат местните изрази от неговата уста.

Анди спря и се обърна.

Еди имаше стотици въпроси за тодаша, но сега го интересуваше нещо по-важно:

— Нали знаеш Вълците?

— О, да. Казах за тях на сай Тян. Той се ядоса.

На Еди отново му се стори, че долавя самодоволство в гласа му; това го удиви. Как бе възможно робот, макар и оцелял от старото време, да злорадства заради бедите на хората? Как?

„Много бързо забрави влака, сладурче“ — прозвуча в съзнанието му гласът на Сузана. Сетне чу Джейк: „Блейн Влака мамата си трака.“ Накрая си помисли: „Ако смяташ това момче за обикновено панаирджийско чучело, Еди, жестоко грешиш.“

— Разкажи ми за Вълците.

— Какво искаш да знаеш за тях, сай Еди?

— Първо, дали идват тук само за забавление. Само да стъпят на тази земя и да се изпърдят юнашки. За кого работят. Защо отвличат децата. И защо ги връщат затъпели. — Сетне му хрумна един друг въпрос, може би най-логичният. — От колко време идват?

Откъм вътрешността на робота се чу тракане. Този път много дълго, може би цяла минута. Когато Анди заговори, гласът му беше променен. На Еди му напомняше на полицай Боскони в стария му квартал. Бруклин Авеню, това беше районът на Боско Боб. Когато го срещнеше случайно на улицата, Боб го заговаряше като човек — как си, Еди, как е майка ти, как е онзи нехранимайко брат ти, смяташ ли да се включиш в отбора на „Мидлърс“, добре, чао, до скоро в спортната зала, стой далеч от тревата, всичко хубаво. Ако обаче го заподозреше в нещо, Боско Боб ставаше съвсем друг човек. В такива случаи полицай Боскони не се усмихваше, очите му се превръщаха в кубчета лед. Боско Боб никога не беше удрял Еди, но на два пъти — единия точно след подпалването на магазина на Ву Ким — той бе почувствал, че униформеният негодник е готов да го пребие, ако се опита да му върти номера. Не беше шизофрения — поне не като при Дета/Одета, — но много приличаше. В това тяло живееха двама полицаи Боскони. Добрият Боско Боб. И лошото ченге.

Когато заговори, Анди вече не звучеше като добронамерен, но затъпял дядка, който вярва във вестникарските истории за деца, отгледани от алигатори, или че Елвис е още жив и се намира в Буенос Айрес. Този Анди звучеше безстрастно и някак бездушно.

С други думи, като истински робот.

— Кажи си паролата, сай Еди.

— Моля?

— Парола. Имаш десет секунди. Девет… осем… седем…

Еди се замисли за шпионските филми, които беше гледал.

— Имаш предвид нещо като „Розите в Кайро цъфнаха“, после ти ще кажеш: „Само в градината на госпожа Уилсън“, а пък аз ще отговоря…

— Грешна парола, сай Еди… две… едно… нула.

От вътрешността на Анди се чу неприятно глухо кънтене; като от острие на сатър, разсичащ парче месо и забиващ се в дъската на месаря. Еди се замисли за Старците, които бяха конструирали Анди (а може би дори за хората, живели преди тях, да ги наречем „Дъртаците“). Сигурно не бяха особено приятна компания, ако съдеше по последните им представили в Луд.

— Имаш право на още един опит — обяви хладният глас; бе много далеч от онзи, с който го беше попитал дали иска да чуе хороскопа си. — Ще опиташ ли, Еди от Ню Йорк?

Еди бързо взе решение: — Не. Достъпът до тази информация май е ограничен.

След няколко изщраквания роботът каза:

— „Ограничен“ — достъпен при определени условия; на разположение само на упълномощени лица; упълномощените получават достъп след въвеждане на личната си парола. — Последва кратка пауза, накрая Анди потвърди: — Да, Еди. Достъпът е ограничен.

— Защо?

Не очакваше отговор, но Анди обясни:

— Параграф деветнайсет.

Еди го удари по стоманения корпус:

— Приятелю, това никак не ме учудва. Параграф деветнайсет, значи.

— Искаш ли да чуеш разширения си хороскоп, сай Еди?

— Предпочитам да пропусна.

— Ами една песен? Например „Сокчето, което пийнах вчера“? Има много забавни стихчета.

От вътрешността на робота зазвуча металическа мелодия. На Еди перспективата за много забавните стихчета не му се стори особено привлекателна. Той се забърза към лагера.

— Хайде по-добре да го отложим за друг път. Пак ми се допи кафе.

— Да ти е сладко, сай.

Прозвуча малко разочаровано. Като Боско Боб, когато му кажеше, че е прекалено зает, за да играе футбол този сезон.

Роланд седеше на един камък и пиеше кафе. Мълчаливо изслуша Еди и изражението му се промени само веднъж — вдигна леко вежди, когато чу за параграф деветнайсет.

От другата страна на поляната Слайтман Младши бе извадил някаква тръба и правеше с нея удивително здрави сапунени мехури. Ко ги гонеше, спука няколко със зъби, но накрая явно разбра какво очаква от него момчето и се зае да ги събира в едно светло петно на земята. Купчината от мехури навя на Еди мисли за Магьосническата дъга, за онези опасни стъклени сфери. Калахан наистина ли притежаваше една от тях? Най-опасната?

Анди стоеше зад момчетата в края на поляната, скръстил на гърдите си метални ръце. Еди предположи, че чака да раздигне скромната трапеза. „Съвършеният слуга — помисли си. — Готви, чисти, разказва ти за дамата на мрака, която трябва да срещнеш. Само не очаквай да наруши параграф деветнайсет. Поне не без вярната парола.“

— Елате всички — леко повиши глас Роланд. — Време е за разговор. Няма да е дълго, поне за нас, защото вече имахме, преди сай Калахан да ни прекъсне, а думите омръзват, както знаете.

Събраха се и послушно насядаха около него, пратениците от Кала и пътешествениците от далечни светове, на които вероятно предстоеше да изминат още по-дълъг път.

— Първо искам да чуя какво знаете за тези Вълци. Еди ми каза, че Анди отказва да сподели информацията, която има.

— Така е — измърмори Слайтман Старши. — Онези, които са го направили, или потомците им са го програмирали да не проронва и дума по тази тема, макар че винаги ни предупреждава за идването им. Иначе не можеш да му затвориш устата.

Роланд погледна големия фермер на Кала:

— Би ли започнал пръв, сай Овърхолсър?

Тян Джафърдс явно остана разочарован, че не са дали думата първо на него. Слайтман Старши кимна, сякаш Роланд бе направил най-логичния избор. Самият Овърхолсър не започна да се надува, както бе очаквал Еди. Той сведе очи и замълча, докато събере мислите си. Възцари се такава тишина, че Еди ясно чу чегъртането, когато фермерът се почеса по брадясалото лице. Накрая Овърхолсър въздъхна и вдигна очи към Роланд:

— Благодарност-сай. Трябва да призная, че не очаквах да срещна хора като вас. — Обърна се към Тян: — Добре направи, като ни доведе тук, Тян Джафърдс. Имахме нужда от тази среща и аз казвам благодарност-сай.

— Не съм ви довел аз — възрази Джафърдс. — Стареца ни доведе.

Овърхолсър кимна на Калахан, той също му кимна в отговор. Стареца прокара ръка по белега на челото си — сякаш да покаже, че не той, а Господ ги е довел. Може да беше така, но не Господ и Исус щяха да вадят горещите кестени от огъня, а Роланд от Гилеад.

Роланд чакаше мълчаливо, с учтиво изражение.

Накрая Овърхолсър заговори. Продължи петнайсетина минути, бавно, но по същество. Основното бяха близнаците. Жителите на Кала бяха осъзнали, че в другите краища на света раждането на две или повече бебета едновременно е по-скоро изключение, отколкото правило. В района на Великия полукръг обаче сами деца като Джафърдсовия Арон бяха рядкост. Голяма рядкост.

Преди близо сто и двайсет години (или може би сто и петдесет; невъзможно бе да се определи точно) се появили Вълците. Идвали приблизително на едно поколение, тоест веднъж на двайсетина години.

На Еди му се искаше да попита Овърхолсър и Слайтман как е възможно Старците да са засекретили информацията за Вълците в Анди, след като бяха измрели много по-отдавна, но запази мълчание. Задаването на въпроси, на които никой не може да отговори, беше чиста загуба на време. Все пак беше интересно. Интересно бе да се замислят кога за последно някой (или нещо) беше програмирал Анди Вестоносеца (многофункционален).

И защо.

Овърхолсър разказа, че Вълците отвличали по едно дете от всяка двойка близнаци на възраст между три и четиринайсет години и ги закарвали в Тъндърклап. (По време на този разказ Слайтман Старши прегърна сина си.) Там децата оставали сравнително за кратко, между четири и осем седмици. После повечето се връщали. Онези, които оставали завинаги в Страната на мрака, вероятно не издържали зловещите ритуали, унищожаващи мозъка на останалите.

Завърналите се били пълни идиоти. Петгодишните например били способни само да пелтечат несвързано и да сочат онова, което искат. Налагало се отново да сложат пелените, забравени преди две-три години, и ги носели до десет-дванайсетгодишна възраст.

— Тази празноглавка Тия още се напикава поне веднъж седмично, веднъж на месец омацва гащите — измърмори Джафърдс.

— Истина казва — съгласи се мрачно Овърхолсър. — Собственият ми брат, Уеланд, беше същата работа до самата си смърт. И, разбира се, трябва някой постоянно да ги следи, защото, ако напипат някоя вкусотия, могат да плюскат до пръсване. Кой пази твоята, Тян?

— Братовчед ми — обади се Заля, преди съпругът и да отговори. — Хедон и Хеда също помагат. Вече са на такава възраст…

Тя рязко замълча и изкриви уста. Еди я разбираше. Да, Хедон и Хеда бяха достатъчно големи. Следващата година единият от тях още щеше да помага. Другият обаче…

Ако бъдело взето на десетгодишна възраст, детето все още било в състояние да произнася откъслечни думи и кратки изрази, но нищо повече. При най-големите било най-зле, защото те живеели с някаква представа за онова, което им е причинено. За онова, което им е отнето. Такива деца често плачели или се измъквали сами от къщи и дълго и тъжно гледали на изток. Сякаш виждали бедните си мозъци на хоризонта, реещи се като птици в небето. Някои от тях дори се самоубивали. (При тези думи на Овърхолсър Калахан се прекръсти.) Тъпоумните оставали с физика и поведение на деца до шестнайсетата си година. Тогава изведнъж израствали като млади великани.

— Не можете да си го представите, ако не сте го видели — каза Тян, свел поглед към изтлелия огън. — Нямате представа какво страдание им причинява това. Знаете ли как плаче бебето, когато му растат зъби?

— Да — отвърна Сузана.

Тян кимна:

— При тях всичко расте.

— Истина е — съгласи се Овърхолсър. — В продължение на шестнайсет или осемнайсет месеца брат ми само спеше, ядеше, плачеше и растеше. Спомням си, че плачеше дори насън. Ставах от леглото и се приближавах до неговото. От тялото и крайниците му се чуваше леко шумолене. Звукът от растящите му кости, истина ви казвам.

Еди си представи ужасната картина. Бе слушал всякакви приказки за великани, но никога не си беше представял какво е сам да си такъв. „При тях всичко расте“ — бе казал Тян; Еди потрепери.

— Това продължава година и половина, не повече, но се чудя колко ли им се струва на тях, върнатите у дома с мозъци като на пилета.

— Безкрайно — обади се Сузана; беше бледа като платно. — Сигурно им се струва безкрайно.

— Шумоленето от растящите кости… — промърмори Овърхолсър. — Главоболието от растящия череп…

— Залман пищя девет дни без прекъсване — намеси се Заля. Гласът и бе равен, но на лицето и се бе изписал ужас. — Скулите му опъваха кожата. Ставаше пред очите ми. Челото му се разширяваше, а ако доближиш ухо до главата му, долавяш пращене. Като от клони под тежестта на ледени висулки. Девет дни пищя. Девет дни. Сутрин, обяд, посред нощ. Безспир. От очите му шуртяха сълзи. Молихме се на всички богове да пресипне, да онемее, но не стана, благодарност-сай. Ако имахме пистолет, сигурно щяхме да го застреляме, за да прекратим мъките му. Баща ми дори бе готов да го заколи като прасе, но точно тогава той млъкна. Костите му продължиха да растат, но черепът му беше спрял, слава на всички богове и Исус Човека.

Тя кимна към Калахан, който отвърна със същото и вдигна ръка. Заля се обърна отново към Роланд и приятелите му:

— Сега имам пет деца. Арон е в безопасност, благодарност-сай, но Хедон и Хеда са на десет точно каквито ги взимат. Лиман и Лия са на пет, но това е достатъчно за Вълците. Само на пет… Тя закри лицето си с ръце и замълча.

Овърхолсър продължи разказа си. След края на растежа някои тъпоумни можели да работят. Други — мнозинството — не били в състояние да изпълняват дори такива прости задачи като плевене и копаене. Повечето просто седели на стълбището пред магазина на Тук или се мотаели като мухи без глави — огромни безмозъчни туловища, — понякога се хилели и бръщолевели нечленоразделно, понякога просто зяпали небето.

Не се съвкуплявали, слава на боговете. Макар че не всички достигали огромни размери и интелектуалните им способности се различавали в известна степен, по едно били абсолютно еднакви — връщали се напълно импотентни.

— Моля за прошка за цинизма — извини се Овърхолсър, — но след като се върна, брат ми не можеше да го вдигне дори за да се изпикае. Заля? Ти виждала ли си брат ти да е имал… нали знаеш какво…

Тя поклати глава.

— На колко години си бил, когато са дошли, сай Овърхолсър? — попита Роланд.

— Първия път ли имаш предвид? С Уеланд бяхме на девет.

Фермерът заговори по-бързо, сякаш рецитираше нещо назубрено, но Еди не вярваше случаят да е такъв. Овърхолсър бе неоспорим авторитет в Кала Брин Стърджис. Навярно не беше леко да си спомни онова отдавна отминало време, когато е бил дете, малко, безсилно и уплашено.

— Мама и татко се опитали да ни скрият в мазето. Така поне са ми разказвали. Нямам никакви спомени оттогава. Предполагам, че нарочно съм ги изтрил от паметта си. Да, много е вероятно. Някои си спомнят повече от други, но в общи линии историята е една: отвличат един от близнаците, после го връщат. Върнатият е пълен идиот, понякога способен да работи, но напълно безполезен от кръста надолу. После… когато навършат трийсет…

Когато навършели трийсет години, тъпоумните внезапно остарявали. Побелявали и напълно оплешивявали. Очите им помътнявали. Яките им мускули (като на Тия Джафърдс и Залман Хуник сега) атрофирали. Понякога умирали тихо в съня си. Понякога получавали язви по кожата, но най-често в корема или в главата. В мозъка. Всички умирали много преди обичайната възраст. При някои смъртта идвала като внезапния растеж в юношеството: с нетърпими болки. Еди се запита колко от тези идиоти, умиращи от нещо, подобно на рак, биват удушавани или просто приспивани със силни медикаменти от близките си. Не се престраши да зададе този въпрос, но предполагаше, че са доста. Хората от Кала, освободили езиците и спомените си, навярно можеха да разказват много, но Роланд не им позволи:

— Сега разкажете за Вълците, моля аз. Колко от тях идват?

— Четирийсет — отвърна Джафърдс.

— В цяла Кала ли? — намеси се Слайтман Старши. — Не, повече. — Обърна се към Тян едва ли не виновно: — Когато дойдоха последния път, ти си бил на не повече от девет. Аз бях на двайсет и няколко. Четирийсет в града може би, но в околните ферми дойдоха още. Бих казал по-скоро шейсет, Роланд-сай, дори осемдесет.

Роланд погледна Овърхолсър и вдигна вежди.

— Оттогава са минали двайсет и три години — отвърна той, — но мисля, че са били шейсетина.

— Наричате ги Вълци, но какви са всъщност? Хора ли са? Или нещо друго?

Овърхолсър, Слайтман, Тян и Заля се спогледаха — за миг Еди почувства как споделят общ кеф, почти ги чуваше. Почувства се самотен и отритнат, както се чувства човек, когато види влюбени да се целуват на улицата, прегърнати, впили погледи един в друг, опиянени. Е, нямаше причина за това, нали? Той имаше своя ка-тет, своя кеф. Да не говорим, че имаше и жена.

Междувременно Роланд нетърпеливо кършеше пръсти, сякаш искаше да каже: „Хайде, хайде, да не губим време.“

— Не се знае какво са — отвърна Овърхолсър. — Приличат на хора, но носят маски.

— Маски на вълци ли? — попита Сузана.

— Да, на вълци, сиви като конете им.

— Със сиви коне ли идват? — сепна се Роланд.

Настъпи кратко мълчание и Еди отново почувства това усещане за кеф и ка-тет, на свързани умове чрез нещо, наподобяващо телепатия.

— Дявол го взел! — възкликна Овърхолсър, сякаш казваше: „И още как; не ме обиждай с такива глупави въпроси.“ — Сиви коне. Носят сиви панталони, които приличат на кожа. Черни обувки с големи остри стоманени шпори. Зелени наметала с качулки. И маски. Знаем, че са маски, защото сме намирали изоставени. Приличат на метални, но гният като месо, дяволски бързо.

— Аха.

Овърхолсър го изгледа, наклонил леко глава като че питаше: „Абе ти малоумен ли си, или просто бавноразвиващ се?“

Слайтман се намеси:

— Конете им са бързи като вятъра. Някои носят по едно дете пред седлото и едно отзад.

— Наистина?

Слайтман кимна:

— На боговете благодарност. — Видя, че Калахан се прекръства, и добави: — Моля за прошка, Старче.

Калахан вдигна рамене:

— Живели сте на тази земя, преди да дойда. Можете да призовавате боговете колкото си искате, само знайте, че не вярвам в тях.

— И идват от Тъндърклап — уточни Роланд, без да му обръща внимание.

— Да. Намира се в тази посока на стотина колела. — Овърхолсър посочи на югоизток. — Ще го видите, защото ще излезем от гората на последните възвишения преди Полукръга. Оттам се разкрива гледка към цялата Източна равнина и мрака зад нея, като буреносен облак на хоризонта. Говори се, че в древни времена там имало планини. — Като Скалистите планини в Небраска — възкликна Джейк.

Овърхолсър го изгледа озадачено:

— Моля, Джейк-сой?

— Нищо.

Джейк се усмихна смутено. Междувременно Еди обърна внимание на обръщението, което бе използвал Овърхолсър. Не сай, а сой. Поредната странност.

— Чували сме за Тъндърклап — обясни Роланд. Безизразният му глас бе смразяващ; Еди почувства ръката на Сузана върху своята.

— Там живеят вампири, духове и тахини, така се говори — обади се Заля с треперещ глас. — Разбира се, това са стари сказания…

— Това е самата истина — заяви Калахан; гласът му бе рязък, но Еди долови страх. — Наистина има вампири, навярно и други подобни. Тъндърклап е леговището им. Може да поговорим повече за това друг път, Стрелецо, ако ти е угодно. Сега само ме чуйте, моля аз. От вампири разбирам много. Не знам дали Вълците отнасят децата на Кала при тях, по-скоро не, но вампири със сигурност съществуват.

— Защо говориш така, сякаш не вярвам? — попита Роланд.

Калахан сведе поглед:

— Защото мнозина се съмняват. Самият аз навремето. Много се съмнявах и… — Гласът му изневери; той се изкашля и добави шепнешком: — …и това доведе до моето падение.

Роланд мълчеше, обгърнал с ръце свитите си кокалести колене. Сетне се обърна към Овърхолсър:

— По кое време през денонощието се появяват?

— Когато отвлякоха Уеланд, брат ми, беше призори. Малко след закуска. Спомням си, защото Уеланд попита мама дали може да вземе чашата си в мазето. Последния път обаче… когато взеха сестрата на Тян и брата на Заля, и много други…

— Загубих две племеннички и един племенник — вметна Слайтман Старши.

— Беше скоро след обедната камбана. Знаем в кой ден ще се появят, защото Анди ни го казва, само това. После чуваме тътена от копитата на конете им на изток и виждаме прашния облак от приближаването им…

— Значи знаете кога идват. Разбирате го по три начина: от Анди, от тътена и от праха.

Овърхолсър разбра намека на Роланд и се изчерви като рак:

— Те са въоръжени, Роланд. С пушки, револвери, гранати и други оръжия. Страшни оръжия от Старците. Огнепръчки, които убиват с докосване, летящи метални дискове убийци, наречени стършели или прехващачи. Пръчките овъгляват кожата и спират сърцето… електрически са може би, а може би…

Еди чу следващата дума на Овърхолсър като „ант-НОМНИ“. Отначало си помисли, че фермерът има предвид „анатомия“. После се досети, че вероятно иска да каже „атомни“.

— Надушат ли те, прехващачите те преследват, колкото и да си бърз — намеси се синът на Слайтман. — Дори да бягаш на зигзаг, не можеш да се измъкнеш. Нали, тате?

— Дявол го взел! После изкарват остриета и почват да се въртят толкова бързо, че не можеш да ги видиш. И накълцват хората на кайма.

— Със сиви коне — размишляваше на глас Роланд. — Всичките в един цвят. Какво друго?

Нищо; изглежда, им бяха разказали всичко. Вълците идваха от изток в деня, предсказан от Анди, и в продължение на един ужасен час — може би и по-дълго — Кала гърмеше от тропота на сивите коне и писъците на отчаяни родители. Имаха зелени наметала. Маски, които приличаха на метални, но се разлагаха на слънцето като месо. Отвличаха децата. Понякога пропускаха някоя двойка близнаци, което показваше, че не са безпогрешни в търсенето. Все пак бяха дяволски добри в издирването, размишляваше Еди, защото, ако децата бяха преместени (както често се случваше) или скрити някъде в къщата (както ставаше почти винаги), Вълците ги откриваха, и то бързо. Дори под купчини остър корен и в копи сено. Ако някой се опиташе да им попречи, го застрелваха, изпепеляваха го с огнените пръчки (лазери или нещо подобно) или го насичаха на парчета с прехващачите. Когато се опита да си представи последната сцена, Еди си спомни кървавия филм, на който веднъж го беше завлякъл Хенри. „Призрака“. В стария „Маджестик“. На пресечката на „Бруклин“ и „Марки“. Както винаги, киното миришеше на урина, пуканки и бутилки вино, продавани в хартиени кесии. Понякога на седалките имате заложени карфици. Пълна мизерия — и все пак, обикновено посред нощ, когато не можеше да заспи, той си представяше лукса, на който се беше радвал този някога реномиран салон. Тогава плачеше като дете за майка си.

Вълците отвличаха децата и тътенът от конете им заглъхваше в далечината. Това беше краят.

— Не, не може да бъде — възкликна Джейк. — Те трябва да ги върнат, нали?

— Не — отвърна Овърхолсър. — Тъпоумните се връщат с влака, истина ви казвам. Накачулени на вагоните… Какво? Какво има?

Джейк беше пребледнял и го гледаше със зинала уста.

— Наскоро имахме лошо преживяване на един влак — обясни Сузана. — Тези влакове, които връщат децата ви, да не са еднорелсови?

Не бяха. Овърхолсър, Джафърдсови и Слайтманови нямаха никаква представа какво е еднорелсов влак. (Калахан, който като дете бе ходил в „Дисниленд“, знаеше.) Влаковете, с които се връщаха децата, се теглели от класически стари локомотиви (за щастие никой от тях не се казваше Чарли), без машинист и с по два вагона-платформи. Децата стояли скупчени отгоре. При пристигането си обикновено плачели от страх (също от слънчевите изгаряния, защото времето на запад от Тъндърклап било винаги ясно и горещо), били омазани с храна и собствените си засъхнали изпражнения и ужасно обезводнени. На линията нямало гара, но Овърхолсър предполагаше, че преди векове е имало. След свалянето на децата късите влакове били измъквани от релсите с конска тяга. На Еди му хрумна, че могат да пресметнат колко пъти са идвали Вълците, като преброят старите локомотиви — също както възрастта на дърветата се пресмята по годишните пръстени.

— Колко време пътуват? — попита Роланд. — Можете ли да прецените по състоянието им, когато дойдат?

Овърхолсър се спогледа със Слайтман, сетне със Заля и Тян:

— Два дни? Може би три? Те вдигнаха рамене и кимнаха.

— Два-три дни — обърна се той към Роланд. — Достатъчно, за да изгорят от слънцето и да изядат повечето от храната, която им оставят…

— Или да се омажат с нея — изръмжа Слайтман.

— …но не прекалено дълго, та да умрат от жажда. Ако се надяваш да изчислиш по това разстоянието, на което ги закарват, пожелавам ти дълги дни и късмет с гатанката, защото никой не знае с каква скорост се движат влаковете през равнината. Идват толкова бавно, че може да тръгват просто от другия бряг на реката, но това нищо не означава.

— Не, нищо — съгласи се Роланд; замисли се. — Значи остават двайсет и седем дни, така ли?

— Вече двайсет и шест — уточни тихо Калахан.

— Още нещо, Роланд — каза Овърхолсър.

Говореше учтиво, но и леко високомерно.

На Еди му се прииска да го удари. Никога не беше харесвал прекалено важните хора.

Роланд вдигна въпросително вежди.

— Още не сме казали „да“ — напомни Овърхолсър и погледна Слайтман Старши, който кимна и виновно занарежда:

— Още не сме сигурни, че си такъв, за какъвто се представяш. Вкъщи нямаме книги да се образоваме. В чифлика също няма (аз съм главен пастир на Айзенхарт) — освен книгите за отглеждане на добитък. Като дете обаче съм слушал сказанията за Гилеад, стрелците и Артур Елд… за Джерико Хил и други такива приказки… но никога не съм чувал за стрелец без два пръста, за чернокожа жена или за момче, което още не се бръсне.

Синът му се сепна и се сви смутено. Слайтман също изглеждаше засрамен, но добави:

— Ако думите ми те обиждат, крещя за прошка, наистина…

— Истина е, истина е — измърмори Овърхолсър.

Еди си помисли, че ако бузите му потреперят още малко, няма да се сдържи и ще го фрасне.

— …но каквото и да е решението ни, то ще има дълбоки последици. Трябва да разберете. Ако сгрешим, това може да погуби цялото градче и всички нас.

— Не мога да повярвам! — възкликна възмутено Тян Джафърдс. — Нима подозирате, че са мошеници? Богове, човече, само го погледни\ Не виждаш ли…

Жена му го стисна за ръката, толкова силно, че по мургавата му кожа останаха бели следи от пръстите и. Тян я погледна и стисна зъби.

В далечината изграчи гарван, ръждивче му отговори с писклив глас. После настъпи тишина. Един по един всички се обърнаха към Роланд от Гилеад в очакване на отговора му.

Винаги ставаше така и вече му беше дотегнало. Молеха за помощ, но искаха гаранции. Цял куп свидетели, ако можеше. Искаха избавление без риск, просто да заспят и да се събудят свободни.

Роланд се поклащаше бавно напред-назад, обгърнал коленете си с ръце. Сетне кимна и вдигна глава:

— Джейк. Ела.

Джейк погледна Бени, новия си приятел; изправи се и отиде при Роланд. Ко го последва по петите, както винаги.

— Анди.

— Сай?

— Донеси ми четири чинии. — Когато Анди изпълни нареждането му, Роланд се обърна към Овърхолсър: — Ще загубите няколко съда. Стрелците винаги оставят доста счупено след себе си. Такъв е животът.

— Роланд, не е нужно…

— Тихо сега — сряза го Роланд и макар че думите му прозвучаха едва чуто, Овърхолсър млъкна начаса. — Вие разказахте вашата история, сега чуйте нашата.

Силуетът на Анди засенчи Стрелеца. Роланд вдигна чиниите, още неизмити и блестящи от мазнина. Обърна се към Джейк, който се бе променил до неузнаваемост. Досега, седнал между Бени и Ко, той не се беше различавал от всяко друго дванайсетгодишно момче — усмихнато и безгрижно. Сега лицето му бе съвършено сериозно, с изражение на възрастен. Сините му очи бяха станали като очите на Роланд. Той стискаше решително револвера на баща си. Спусъкът бе блокиран с къса скоба и Джейк го освободи с едно движение, без дори да поглежда.

— Покажи какво можеш, Джейк, син на Елмър.

Роланд очакваше Еди или Сузана да се намесят, но те не сториха нищо. Погледна ги. Лицата им бяха сериозни и напрегнати.

Джейк заговори хладно и уверено:

— Аз не се прицелвам с ръката си. Който се цели с ръката си, е забравил лицето на баща си. Аз се прицелвам с окото си. Не стрелям с ръката си…

— Не разбирам какво общо… — започна Овърхолсър.

— Млъквай — вдигна показалец Сузана.

Джейк сякаш не го беше чул. Гледаше втренчено Роланд. Държеше дясната си ръката с разперени пръсти върху гърдите си.

— Който стреля с ръката си, е забравил лицето на баща си. Аз стрелям с ума си. Не убивам с револвера си. Който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си. — Замълча, пое си дълбоко въздух и продължи: — Аз убивам със сърцето си.

— Убий това — викна Роланд и хвърли чиниите.

Те се завъртяха и се разделиха във въздуха, черни силуети на фона на бялото небе.

Ръката на Джейк, онази, която държеше на сърцето си, сякаш изчезна. Той мълниеносно измъкна револвера от кобура и натисна спусъка още преди Роланд да отпусне десница. Чиниите се пръснаха сякаш едновременно. Парченцата се посипаха като дъжд. Няколко паднаха в огъня и вдигнаха облак пепел и искри. Едно-две издрънчаха върху стоманената глава на Анди.

Роланд рязко вдигна ръце. Еди и Сузана последваха примера му, ръцете им сякаш се превърнаха в мъгла. Хората от Кала Брин Стърджис се свиха, уплашени от гърмежите и мълниеносната стрелба.

— Вижте ни, моля аз — заговори Роланд и разпери ръце.

Еди и Сузана сториха същото. Еди беше уловил три парченца от чиния. Сузана бе хванала пет (беше порязала единия си пръст). Роланд имаше цяла дузина в шепата си. Изглеждаха достатъчно за сглобяването на цяла чиния. Шестимата жители на Кала ги съзерцаваха с удивление. Бени Хлапето притискаше ушите си; сега бавно свали ръце. Гледаше Джейк, сякаш виждаше призрак или ангел небесен.

— Боже милостиви… — възкликна Калахан. — Прилича на номер от стар каубойски филм.

— Не е номер, не си и помисляй — рече Роланд. — Това е наследството на Елд. Ние сме от този ан-тет, кеф и ка, както сами се уверихте. Истински стрелци. Сега ще ви кажа какво ще направим. — Той потърси с поглед Овърхолсър. — Ето какво ще направим, защото ние сами взимаме решенията. Мисля, че няма да нарушим спокойствието ви твърде много. Ако все пак го нарушим…

Роланд вдигна рамене. Сякаш искаше да каже: „Няма какво да се направи.“ Хвърли парченцата от чинии на земята и изтупа ръце.

— Ако това бяха Вълците, вече щяха да са не шейсет, а петдесет и шест. Четирима щяха да лежат мъртви тук, преди да сте си поели въздух. Убити от това момче, както го наричате. — Обърна се към Джейк. — Ние умеем да стреляме.

— Момчето стреля невероятно, истина е — обади се Слайтман Старши. — Обаче Вълците не са глинени чинии.

— За теб, сай, може би. Но не и за нас. Когато боят започне, ние избиваме всичко, що се движи. Нали затова сте дошли при нас?

— Ами ако не ги лови куршум? — попита Овърхолсър. — Ако не могат да бъдат застреляни?

— Защо си губим времето, което и без това лети? Вие знаете, че могат да бъдат убити, иначе нямаше да дойдете. Не съм ви питал, защото отговорът е очевиден.

Овърхолсър отново се изчерви като домат:

— Крещя за прошка.

Бени продължаваше да гледа втренчено Джейк и Роланд изпита съжаление. Двете момчета можеха все още да поддържат някакво приятелство, но случилото се току-що коренно бе променило отношенията им, беше ги лишило от обичайния момчешки кеф. Жалко, защото Джейк не беше призован за стрелец, той бе още дете. Почти на възрастта, на която самият Роланд трябваше да доказва мъжествеността си. Детството му скоро щеше да приключи. Жалко.

— Слушайте и добре ме чуйте — продължи Роланд. — Сега ще отидем в нашия лагер, за да вземем вещите си и да се посъветваме. Утре ще дойдем в града и ще се настаним у един от вас…

— Елате в „Седем мили“ — покани го Овърхолсър. — Ще ви приемем, благодарност-сай.

— Домът ни е много по-малък — рече Тян, — но със Заля…

— С радост ще ви приютим — намеси се жена му и се изчерви по-силно от Овърхолсър. — Истина казвам.

— Ти имаш къща и църква, нали, сай Калахан? — каза Роланд.

Калахан се усмихна:

— Да, слава на Бога.

— За първата си нощ в Кала Брин Стърджис можем да останем при теб. Нали няма проблем?

— Разбира се, добре сте дошли.

— Можеш да ни покажеш църквата си. Да ни запознаеш с тайните и.

— С удоволствие — отвърна Калахан, без да му трепне окото.

— След това — усмихна се Роланд — ще приемем гостоприемството на останалите жители на града.

— Няма да търсите дълго, гарантирам ви — увери го Тян.

Овърхолсър и Слайтман кимнаха в съгласие.

— Ако храната, която току-що ядохме, е знак за това, не се съмнявам. Благодарност, сай Джафърдс; благодарност на всички. В продължение на седмица ще обиколим целия град, за да разучим. Ще си набележим удобни места, ще говорим с хората и те ще говорят с нас. Вие, които сте тук, ще ни помагате, нали?

Калахан кимна:

— Не мога да говоря от името на манихейците, но съм сигурен, че останалите с готовност ще споделят всичко, което знаят за Вълците. Господ и Исус Човека са ми свидетели. Хората от Полукръга се боят до смърт от тази напаст. С радост ще ни помогнат.

— Манихейците също ще говорят с мен — уверено заяви Роланд. — Разговарял съм с тях и преди. — Нека ентусиазмът на Стареца не те заблуждава, Роланд — предупреди Овърхолсър, вдигнал масивните си ръце. — В града има и други, които трябва да бъдат убедени… — Вон Айзенхарт например — намеси се Слайтман.

— Да, и Ибън Тук. Само магазинът носи неговото име, но той притежава също странноприемницата и гостилницата… както и половината от градския обор… и дял в повечето малки ферми в околността. А като заговорихме за дребни собственици, да не забравяме Бъки Хавиер. Той не е най-имотният сред тях, но само защото отстъпи половината си собственост на сестра си, когато тя се омъжи. — Овърхолсър се наведе напред с оживено лице, готов да сподели най-пикантните клюки на градчето. — Роберта Хавиер, сестрата на Бъки, е голяма късметлийка. При последното идване на Вълците двамата с брат и бяха на една годинка. Така се измъкнаха.

— Братът близнак на Бъки обаче беше отвлечен — намеси се Слайтман. — Були умря преди четири години. От болестта. Оттогава Бъки се грижи като майка за двамата по-малки. Трябва да говорите с него. Той има само шестстотин декара, но е голям твърдоглавец.

„Те все още не разбират“ — помисли си Роланд, после каза:

— Благодаря. Засега преди всичко ще гледаме и ще слушаме. Ние сме стрелци, не войници. Мислим различно, действаме различно. Може да поискаме петима души да дойдат с нас. Може би и по-малко, двама или трима. Имаме обаче нужда от помощ, за да се подготвим.

— Защо? — попита Бени.

Роланд се усмихна:

— Още не мога да кажа, синко. Първо трябва да видя как стоят нещата в Кала. В такива случаи изненадата е най-силното оръжие, а за подготвянето на хубава изненада обикновено са нужни много хора.

— Най-голяма изненада за Вълците ще е, ако изобщо се вдигнем — отбеляза Тян.

— Ами ако решите, че нямаме шанс? — попита Овърхолсър. — Кажи, моля аз.

— Тогава ще ви благодарим за гостоприемството и ще си заминем, защото имаме свои дела по Пътя на Лъча. — Лицата на Тян и Заля посърнаха за миг, затова Роланд добави:

— Но не вярвам да стане така.

— Стига събранието да одобри — уточни Овърхолсър.

Роланд се подвоуми. Тук можеше да им съобщи горчивата истина. Ако тези хора наистина си мислеха, че един тет от стрелци може да бъде нает от шепа селяни, явно не разбираха света, в който живееха. Но имаше ли значение? В крайна сметка щяха да преживеят тази случка и тя да остане далечен спомен. Или пък не. Може би задачата му в Кала Брин Стърджис щеше да е последният подвиг в живота му. И в живота на приятелите му. Може би щяха да паднат мъртви някъде на изток от града, леш за угощение на гарваните и ръждивчетата. Ка щеше да покаже.

Новите им познайници ги наблюдаваха изпитателно.

Роланд се изправи, болката в бедрото го накара да присвие очи. Еди, Сузана и Джейк също станаха.

— Добра беше срещата ни — каза Роланд. — Колкото до онова, което предстои, ако даде Господ, ще има дъжд.

— Амин — обади се Калахан.

СЕДМА ГЛАВА Тодаш

— Сиви коне значи — измърмори Еди.

— Да.

— Петдесет-шейсет, всички със сиви коне.

— Да, така казаха.

— Не ти ли се струва малко странно?

— Не.

— Наистина ли?

— Петдесет-шейсет коня все с един цвят? Бих казал, че е странно.

— В тази Кала също се отглеждат коне.

— Да.

— Довели са и за нас.

Еди никога не се беше качвал на седло и се радваше, че това „удоволствие“ засега се отлага, но не го сподели с останалите.

— Да, оставили са ги от другата страна на хълма.

— Сигурен ли си?

— Подуших ги. Сигурно роботът се грижи за тях.

— Защо не им прави впечатление, че нападателите яздят все еднакви коне?

— Защото не са в състояние да мислят разумно. Прекалено ги е страх.

Еди си заподсвирква фалшиво, после пак измърмори:

— Сиви коне.

Спогледаха се и се засмяха. Еди обожаваше, когато Роланд се смее. Гласът му бе грозен като крясъците на огромните черни птици, които наричаше ръждивчета… но за него беше приятен. Може би, защото Стрелеца се смееше твърде рядко.

Нощта наближаваше. Облаците бяха изтънели и на места се показваше синьо небе. Овърхолсър и хората им се бяха прибрали в лагера си. Сузана и Джейк бяха отишли да съберат малко хлебни топчета. След обилния обяд не им се ядеше нищо тежко. Еди седеше на един паднал клон и дялкаше нещо. Роланд бе разглобил оръжията върху парче еленска кожа. Смазваше всички части и проверяваше цевите, сетне пак ги сглобяваше.

— Ти им даде да разберат, че всичко е в техни ръце — отбеляза Еди, — но те явно не вдяват. Защо не им го наби в главите?

— Щяха да се уплашат още повече. В Гилеад имахме такава поговорка: „Не мисли за злото, докато не го срещнеш.“

— Аха. В Бруклин имаше друга: „Лайното и с рози да го засипеш, пак вони.“

Еди вдигна фигурката, която дялкаше. Щеше да стане истински шедьовър, помисли си Роланд. Отново се запита доколко приятелят му познава жената, с която си лягаше всяка нощ. Жените.

— Ако решиш, че можем да им помогнем, ще трябва да го сторим. Това е наследството на Елд, нали?

— Да.

— И ако не успеем да ги убедим да се вдигнат на оръжие, ще се оправяме сами.

— О, това не ме тревожи особено.

Роланд държеше чинийка с блестящо машинно масло, сякаш бе пълна със светлина. Потопи в нея ъгълчето на кадифено парцалче и се зае да чисти рюгера на Джейк.

— Тян Джафърдс със сигурност ще се вдигне. Вероятно има неколцина съмишленици, които ще го направят независимо от решението на събранието. Жена му също.

— Какво ще стане с децата им, ако загинат? Имат пет. Подозирам, че се грижат и за някой старец.

Роланд вдигна рамене. Преди няколко месеца Еди погрешно бе взел този жест и каменното му лице за безразличие. Сега знаеше, че не е това. Роланд беше пристрастен към правилата и традициите, както той — към хероина.

— Ами ако ние загинем? — попита Еди. — Няма ли последната ти мисъл да е нещо от рода на „Какъв глупак бях да проваля мисията си заради тези нещастници“?

— Ако не останем верни на призванието си, никога няма да стигнем до Кулата. Не ми казвай, че не го съзнаваш.

Еди го съзнаваше. Изпитваше и друго — жажда за кръв. Копнееше за нова битка. Изпитваше непреодолимо желание неколцина от тези Вълци да кацнат на мушката му. Нямаше смисъл да се заблуждава — искаше да вземе няколко скалпа. Или вълчи маски.

— Какво те тревожи, Еди? Искам да го обсъдим като мъже, на четири очи. — Стрелеца се усмихна леко. — Кажи, моля аз.

— Толкова ли си личи?

Роланд вдигна рамене, но не каза нищо.

Еди се замисли. Въпросът беше сериозен. Изпълваше го със смущение и отчаяние, почти както задачата за издялкването на ключа, с който трябваше да отворят на Джейк Чеймбърс вратата към техния свят. Само че тогава духът на големия му брат му беше нашепвал, че винаги е бил непрокопсаник и винаги ще си остане такъв. Сега въпросът на Роланд бе необятен. Защото всичко го тревожеше, нищо не му се струваше на мястото си. Нищо. А може би „не на мястото си“ не беше правилният израз. Защото всъщност нещата му се струваха прекалено подредени, прекалено съвършени…

— Ъррр — изръмжа Еди и заскуба косата си. — Не знам как да го кажа.

— Кажи първото, което ти дойде наум. Не се колебай.

— Деветнайсет. Целият проблем е в това деветнайсет.

Той се просна по гръб на меката горска земя и зарита бясно като истерично дете. „Може би убийството на неколцина Вълци ще сложи всичко в ред — помисли си. — Може би това ще е достатъчно.“

Роланд отброи една минута, преди да попита:

— Сега по-добре ли си?

Еди отново седна.

— Да.

Роланд кимна и леко се усмихна:

— Казвай сега. Ако не можеш, няма проблем, но е хубаво да кажеш болката си, Еди. Аз уважавам чувствата ти. Давай, слушам те.

Истина беше. Отначало Стрелеца се отнасяше към Еди със смесица от предпазливост и презрение, защото виждаше в него само слабости. Уважението дойде постепенно. Отначало в кабинета на Балазар, когато Еди се беше сражавал гол. Много малко мъже биха го сторили. Роланд започна да съзира у него много черти на Кътбърт. После, на влака, Еди бе проявил удивителна находчивост, на която Роланд можеше само да се възхищава, но не и да постигне. Еди Дийн притежаваше странното и понякога дразнещо чувство за хумор на Кътбърт Алгууд, а също и дълбоката интуиция на Алан Джоунс. В крайна сметка обаче бе коренно различен и от двамата приятели на Роланд. Понякога беше слаб и затворен, но притежаваше голям кураж и по-добрата сестра на куража, която Стрелеца наричаше „сърце“.

Сега Роланд се стараеше да събуди интуицията му.

— Добре — рече Еди, — ще ти кажа. Не ме прекъсвай. Не ми задавай въпроси. Само слушай.

Роланд кимна. Надяваше се Сузана и Джейк да се забавят още малко.

— Гледам небето, там, където облаците се разкъсват. И виждам числото деветнайсет, изписано в синьо.

Роланд вдигна поглед. И наистина — числото беше там. Той също го видя. Видя обаче и един облак с формата на костенурка и друга дупка в изтъняващите облаци, напомняща вагон.

— Поглеждам дърветата и виждам деветнайсет. В огъня — също. Срещам имена с по деветнайсет букви. Но само това, нищо повече. — Еди говореше бързо, втренчил се в очите на Роланд. — Има обаче и още нещо. Свързано е с тодаш. Знам, че според вас всичко, което изпитвам, ми напомня за наркотиците, и може би сте прави, но, Роланд, състоянието на тодаш наистина е като наркотично опиянение.

Еди винаги му говореше, сякаш Роланд никога през живота си не беше опитвал нещо по-силно от графа, но това бе твърде далеч от истината. Може би трябваше да му го напомни някой път, но не сега.

— Самото пребиваване тук, в твоя свят, е като тодаш. Защото… о, как да го обясня?… Роланд, всичко тук е реално, но всъщност не е.

На Стрелеца му се прииска да напомни на Еди, че това тук вече не е неговият свят — за него градът Луд бе краят на Средния свят и начало на всички мистерии, които се криеха отвъд, — но запази тези мисли за себе си.

Еди загреба шепа пръст и иглички; на земята останаха пет бразди от пръстите му.

— Реално е, мога да го докосна и да го помириша. — Той вдигна игличките към устата си и прокара език по тях. — Мога да го вкуся. И в същото време всичко това е нереално като деветнайсетицата, която виждам в огъня, или като онзи облак, приличащ на костенурка. Разбираш ли ме?

— Разбирам те много добре — измърмори Роланд.

— Хората са истински. Ти… Сузана… Джейк… онзи човек, който грабна Джейк, Гашър… Овърхолсър и Слайтман. Само че начинът, по който разни неща от моя свят се появяват тук… това вече не е реално. Не е логично, далеч е от здравия разум, но не това имам предвид. То просто не е реално. Откъде се е взела песента „Хей, Джуд“ тук? Ами онзи киборг мечок, Шардик — откъде ми беше познато името му? Всички глупости от „Магьосника от Оз“, Роланд — всичко се случи с нас, но в същото време съм убеден, че не е било реално. Прилича ми на тодаш. На деветнайсет. Ами онова, което се случи в Зеления палат? Сега се скитаме из гората като Хензел и Гретел. Има път. Ядем хлебни топчета. Цивилизацията е изчезнала. Всичко се разпада. Ти сам ни го каза. Видяхме го в Луд. Само че знаеш ли какво? Не е вярно! Ха-ха, всичко е една голяма глупост, някой си прави майтап!

Еди се изсмя рязко. Прозвуча зловещо и налудничаво. Отметна косата от челото си и по кожата му останаха черни следи от пръстта.

— Безумието е, че тук, на края на света, попадаме на град като от исторически роман. Цивилизован. Културен. Населен с хора, които ти се струват познати. Може би не ти харесват…

Овърхолсър е наистина труден за понасяне. Но имам чувството, че ги познавам.

Еди бе прав и за това. Роланд дори не беше видял Кала Брин Стърджис, но тя вече му напомняше за Меджис. В известно отношение това изглеждаше разбираемо — земеделските селища по света си приличат — но, от друга страна, го тревожеше. Дяволски го тревожеше. Сомбрерото на Слайтман например. Възможно ли беше тук, на хиляди километри от Меджис, хората да носят подобни шапки? Вероятно да. Но възможно ли бе сомбрерото на Слайтман толкова да напомня на Роланд шапката на Мигел, стареца от Меджис? Дали беше само въображение?

„Колкото до това, Еди казва, че съм лишен от такова“ — помисли.

— Този град има проблем като от детска приказка — продължи Еди. — И жителите му извикват отряд филмови герои, — които да ги спасят от приказните злодеи. Знам, че е реалност — ще умират хора, ще се лее кръв, ще има писъци и плач, но в същото време всичко ми прилича на лош филмов сценарий.

— А Ню Йорк? — попита Роланд. — Как ти се стори?

— Същото. След като Джейк си тръгна с „Чарли Пуф-паф“ и книгата с гатанките, на рафта останаха деветнайсет книги… и после, не щеш ли, се появява не друг, а Балазар. Този задник!

— Ехо, полека! — бодро се провикна Сузана зад тях. — Без цинизми, момчета.

Скутът и бе пълен с хлебни топчета; Джейк буташе инвалидната количка. Изглеждаха весели и щастливи. Роланд предположи, че отчасти се дължи на обилната храна.

— Напуска ли те понякога това чувство за нереалност? — попита Роланд.

— Не е точно чувство за нереалност, Роланд. Просто…

— Да не умуваме точно какво е. То понякога изчезва. Нали?

— Да. Когато съм с нея.

Той се приближи до Сузана. Наведе се и я целуна. Роланд ги наблюдаваше загрижено.

Свечеряваше се. Те седяха около тлеещия огън. Бързо бяха утолили глада си с хлебните топчета. Роланд размишляваше върху нещо, казано от Слайтман, може би малко по-задълбочено от необходимото. Накрая се отказа да умува и рече:

— Тази нощ някои от нас, или дори всички, може да се озоват в Ню Йорк.

— Надявам се и аз да съм в този списък — отбеляза Сузана.

— Ка ще реши. Важното е да не се разделяме. Ако някой се прехвърли сам, най-логично е да си ти, Еди…, ако само един премине, да остане на място, докато чуе камбаните.

— Каммен — уточни Еди. — Така ги нарече Анди.

— Разбрахте ли?

Те кимнаха, но по израженията им личеше, че са решили да постъпят както намерят за добре в зависимост от ситуацията. Така и трябваше. Все пак бяха стрелци.

Той се изсмя кратко, за своя собствена изненада.

— Кое е смешното? — попита Джейк.

— Просто се замислих, че когато човек живее дълго, среща странни спътници.

— Ако имаш предвид нас, искам да ти кажа, Роланд, че и ти не си от най-нормалните — изръмжа Еди.

— Сигурно. Ако двама, трима или всички преминем — когато чуем звъна, трябва да се хванем за ръце и да не се пускаме.

— Анди каза да съсредоточим мислите си един към друг. Така няма да се загубим.

За изненада на всички Сузана запя. Песента и напомни на Роланд за марш.

— „Деца, когато чуете кларинета… Деца, когато чуете флейта! Деца, когато чуете дайрета… На колене пред идола паднете!“

— Какво е това?

— Трудова песен. Прадедите ми сигурно са я пели, докато са събирали памука на белите господари. Времената се менят. — Тя се усмихна. — За пръв път я чух в Гринидж Вилидж през 1962. От един бял блусар на име Дейв ван Ронк.

— Обзалагам се, че и Арон Дипно е бил там — възкликна Джейк. — По дяволите, обзалагам се, че е седял на съседната маса.

— Защо мислиш така, сладък? — изненада се Сузана.

— Защото е чул Калвин Тауър да казва, че Дипно киснел във Вилидж от… кога каза, Джейк? — намеси се Еди.

— Не във Вилидж, а на улица „Блийкър“. Господин Тауър и господин Дипно киснели на „Блийкър“ още преди Боб Дилан да изсвири първото си до на „Хонер“ — а. Това сигурно е някаква хармоника.

— Да и макар че не съм готов да се закълна, бих заложил доста на това, което казва Джейк. Твърде е вероятно Дипно да е бил там. Дори не бих се изненадал, ако Джак Андолини е стоял на бара. Защото точно така се нареждат нещата в Страната на деветнайсетицата.

— Както и да е. Онези, които прекосят, в никакъв случай не бива да се разделят — настоя Роланд.

— Не вярвам да се пренеса — отбеляза Джейк.

— Защо? — изненада се Стрелеца.

— Защото никога няма да мога да заспя. Прекалено съм възбуден.

Накрая обаче всички заспаха.

Той знае, че е сън, предизвикан от случайната забележка на Слайтман, но не може да се измъкне от него. „Винаги търси задната врата“ — обичаше да казва Корт, но засега Роланд не вижда такава. „Слушал съм за Джерико Хил и други такива приказки“ — бе рекъл главният пастир на Айзенхарт, само че за Роланд Джерико Хил не беше никаква приказка. Той бе ходил там. Беше станал свидетел на гибелта им. На сриването на един цял свят.

Жегата го смазва; слънцето като че е решило да стои вечно в зенита си. Под тях се простира наклонено поле, пълно със сивочерни каменни лица, очукани статуи на отдавна мъртви хора. Войниците на Грисъм напредват неумолимо, а Роланд и последните оцелели се изтеглят нагоре, като не престават да стрелят. Гърмежите не спират, куршумите свистят над главите им като жадни за кръв комари. Джейми Декъри е убит от снайперист, може би от самия Грисъм или от зоркия му син. За Алан краят бе далеч по-лош: той беше застрелян през нощта от двамата си най-добри приятели, глупава грешка и ужасна смърт. Няма да получат помощ. Войската на Демълет попадна на засада при Римрокс и хората му бяха изклани, а когато Алан се върна в полунощ, за да им съобщи вестта, Роланд и Кътбърт… гърмежите на револверите им… и после Алан ги извика по име…

Стигат върха и вече няма накъде. На изток зад тях се спускат отвесните скали към Соления океан — който на осемстотин километра на юг носи името Чисто море. На запад са хълмът на каменните лица и озверелите мъже на Грисъм. Роланд и другарите му са избили стотици, но има още две хиляди. Две хиляди мъже с боядисани в синьо лица, с огнестрелни оръжия — срещу десетина. Толкова са останали на върха на Джерико Хил под палещото слънце. Джейми е мъртъв, Алан е мъртъв — стабилният, надежден Алан, който можеше да избяга, но предпочете да остане, Кътбърт е прострелян. Колко пъти? Пет? Шест? Ризата му е прогизнала от кръв. Половината му лице е почервеняло; окото му е безжизнено. Той още стиска рога на Роланд, онзи, с който според легендите е свирил Артур Елд. Не би го дал за нищо на света.

— Защото аз свиря по-добре от теб — казва на Роланд и се засмива. — Можеш да си го вземеш, когато издъхна. Внимавай да не го забравиш, Роланд, защото е твой по право.

Кътбърт Алгууд, който нахълта в Меджис с череп от врана на седлото.

— Това е съгледвачът ни — бе извикал и взе да му говори, сякаш беше жив.

Такъв си беше и понякога влудяваше Роланд с глупостите си. Сега, под палещото слънце, той пристъпя несигурно, полуослепял, стиснал Рога на Елд, револверът му дими, той умира…, но продължава да се смее. О, богове, смее се!

— Роланд! Предадоха ни! Врагът ни превъзхожда стократно! Притиснати сме! Защо не минем в атака?

Роланд осъзнава, че е прав. Ако мисията им в търсене на Тъмната кула наистина е изправена пред провал тук, на Джерико Хил — предадени от собствените си другари и преследвани от тези варвари от войската на Джон Фарсън, — нека покажат всичко, на което са способни.

— Да! — кресва той. — Много добре. Бойци от замъка, при мен! Стрелци, при мен! При мен, заповядвам ви!

— Ако искаш стрелци, Роланд, аз съм тук. Ние сме последните.

Роланд го поглежда, сетне го прегръща под палещото слънце. Чувства как животът на другаря му изтлява, а той все се смее. Бърт не спира да се смее.

— Добре — изхриптява Роланд и оглежда неколцината си оцелели бойци. — Ще атакуваме. И никаква милост!

— Никаква милост — повтаря Кътбърт.

— Няма да приемаме, дори да се предават или да предлагат примирие.

— В никакъв случай! Дори всичките две хиляди да хвърлят оръжие.

— Свири с проклетия рог!

Кътбърт вдига рога към окървавените си устни и го надува с все сила — надува го за последен път, защото когато рогът пада от ръката му след няколко минути, Роланд ще го остави да лежи завинаги в прахта. В скръбта си и жаждата за мъст той ще забрави напълно за Рога на Елд.

— А сега, приятели мои — хайл!

— Хайл! — изкрещяват последните му оцелели другари.

Това е техният край, краят на Гилеад, краят на всичко, но вече не го е грижа. Обхваща го бяс, влудяващ бяс. „За последен път — мисли си. — Така да бъде.“

— След мен! — изкрещява Роланд от Гилеад. — Напред! За Кулата!

— За Кулата! — приглася му Кътбърт; вдига рога и револвера.

— Никаква милост! — крещи Роланд. — НИКАКВА МИЛОСТ!

Втурват се срещу боядисаната в синьо орда. Двамата с Кътбърт са най-отпред. Когато преминават първите сивочерни каменни лица, сред свистящите куршуми и стрели, проехтява звън. Неописуемо хубава мелодия; красотата и сякаш го разкъсва.

„Не сега — помисля си. — Не сега, о, богове… оставете ме да довърша започнатото. Оставете ме да свърша заедно с приятеля си и веднъж: завинаги да намеря покой.“

Посяга към ръката на Кътбърт. За миг усеща докосването на окървавените му пръсти… сетне те изчезват. Или по-скоро Роланд изчезва от бойното поле. Започва да пропада, обгръща го мрак, падането му е безкрайно, музиката звучи, каммен звучи („Звучи като хавайска песен, нали?“), Джерико Хил го няма, Рогът на Елд е изчезнал, наоколо е само мрак и в него светят червени букви, достатъчно големи, за да ги прочете. Пише…

Пишеше „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“. Въпреки това много хора пресичаха улицата. Оглеждаха се бързо за коли и претичваха. Един мъж пресече въпреки приближаващото с голяма скорост такси. Таксито свърна рязко встрани и наду клаксон. Мъжът му изкрещя гневно и размаха среден пръст. Роланд се досещаше, че този жест не означава „дълги дни и спокойни нощи“.

В Ню Йорк беше нощ и макар че бе пълно с хора, нямаше никого от ка-тета. Роланд най-малко бе очаквал този развой на нещата — единственият преминал в другия свят да е той. Не Еди, а той. Къде, в името на боговете, да отиде? И какво да прави, когато стигне там?

„Помни собствения си съвет — рече си. — Ако някой премине сам, да остане на място.“

Означаваше ли това изобщо да не мърда от ъгъла на Второ Авеню и Петдесет и четвърта улица и да гледа безучастно как светещият надпис на светофара се сменя от червеното „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ на зеленото „ПРЕМИНИ“ и обратно?

Докато размишляваше над това, зад гърба му прозвуча радостен и почти истеричен вик:

— Роланд! Сладкишче! Обърни се и ме виж!

Роланд се обърна. Знаеше кого ще види, но въпреки това се усмихна. Споменът от Джерико Хил бе ужасен, но каква гледка го очакваше тук — Сузана Дийн тичаше към него, разперила ръце, от очите и бликаха сълзи на радост.

— Краката ми! — крещеше колкото и глас държи. — Краката ми! Отново са цели! О, Роланд, сладурче, слава на Исус, КРАКАТА МИ СА ЦЕЛИ!

Тя се хвърли в обятията му и го разцелува горещо, като повтаряше:

— Краката ми, о, Роланд, виж, мога да ходя, мога да тичам. Краката ми отново са цели, слава на Бога и всички светии, краката ми са цели.

— Нека ти носят огромна радост, сърце мое — рече той бавно.

Още използваше официалностите, характерни за Кала, но след известно време в Ню Йорк вероятно и той щеше да псува и да размахва среден пръст след такситата.

„Аз обаче винаги съм бил чудак — помисли си. — Дори не мога да казвам «аспирин».“ Тя хвана ръката му и я допря до прасеца си:

— Чувстваш ли? Нали не си въобразявам?

Роланд се засмя:

— Нали сама дотича? Да, Сузана, истина е. — Докосна и другия и крак. — Два крака, цели-целенички. — Намръщи се. — Трябва обаче да ти намерим обувки.

— Защо? Това е сън. Нали?

Усмивката му бавно помръкна.

— Не е ли сън? Наистина ли?

— Изпаднали сме в тодаш. Ние наистина сме тук. Ако си отрежеш крака, Мия, утре, когато се събудим край лагерния огън, ще си с един отрязан крак.

Другото име сякаш само се изплъзна от устата му. Той застана нащрек, любопитен да види реакцията и. Ако тя забележи, щеше да и се извини и да и каже, че преди да изпадне в тодаш, е сънувал някаква стара позната (макар че освен Сюзан Делгадо в живота му бе имало само още една жена, заслужаваща да си я спомня, и името и не беше Мия). Тя обаче не забеляза и това не го изненада.

„Защото се е готвила за поредния лов — като Мия, — но музиката я е прекъснала. И за разлика от Сузана Мия има крака. Тя се гощава на богата трапеза в голяма зала, разговаря с приятелките си, не е ходила в «Морхаус» или «Мор и хаос»… и има крака. Значи тази тук е едновременно и двете, макар че не го съзнава.“

Обнадежди се, че няма да срещнат Еди. Той можеше да долови разликата, макар че самата Сузана не я забелязваше. Това щеше да е лошо. Ако имаше право на три желания като в приказка, Роланд щеше да използва и трите за изпълняването само на едно: да приключат задачата си в Кала Брин Стърджис, преди бременността на Сузана (бременността на Мия) да проличи. Трудно щеше да се справи с двата проблема едновременно. Може би дори беше невъзможно.

Тя бе впила в него големи, питащи очи. Не защото я бе нарекъл с друго име, а защото искаше да знае какво ще правят сега.

— Това е твоят град — рече той. — Искам да видя книжарницата и запустелия парцел. И розата. Можеш ли да ги намериш?

— Ами — измърмори тя и се огледа, — това е моят град, но Второ Авеню изобщо не изглежда, както когато Дета ходеше да краде от „Мейсис“.

— Значи не можеш да намериш книжарницата и парцела, така ли?

Роланд прозвуча разочаровано, но не отчаяно. Сигурно имаше начин да ги открият. Винаги имаше…

— О, няма проблем — отвърна тя. — Улиците са същите. Ню Йорк е като мрежа; авенютата са винаги в една посока, а улиците са перпендикулярни на тях. Фасулска работа. Хайде.

Светофарът се беше сменил на „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, но Сузана се огледа, хвана Роланд за ръката и двамата пресякоха Петдесет и четвърта улица. Сузана крачеше уверено, въпреки че беше боса. Разстоянията между преките бяха малки, но имаше много екзотични магазинчета и Роланд все се зазяпваше. Макар че не внимаваше къде върви, никой не се блъсна в тях. Той се заслуша в тропането на тежките си обувки, хвърли поглед на сянката си.

„Почти реални — помисли си. — Ако силата, която ни прехвърли, беше по-могъща, щяхме да сме съвсем реални.“

Даде си сметка, че ако Калахан бе прав за предмета, скрит под църквата му, силата можеше да е по-могъща. С приближаването им до града и до източника и…

Сузана го дръпна за ръката. Роланд спря.

— С краката ти ли става нещо?

— Не — отвърна тя и той забеляза, че е уплашена. — Защо е толкова тъмно!

— Защото е нощ.

Тя нервно разтърси ръката му:

— Знам, не съм сляпа. Ти не… не го ли чувстваш!

Роланд си даде сметка, че е права. Защото нощта на Второ Авеню не беше тъмна. Той още не можеше да разбере защо хората в Ню Йорк хабят толкова разточително неща, които в Гилеад бяха редки и изключително скъпи. Хартия, вода, рафиниран нефт, изкуствена светлина. Последната беше навсякъде. Тя струеше от витрините на магазините (макар че повечето бяха затворени), от един павилион за сандвичи и най-вече от странните оранжеви електрически лампи, които сякаш окъпваха всичко в светлина. Сузана обаче беше права. Въпреки оранжевите лампи той имаше чувството, че всичко тъне в черен мрак. Това го накара да си спомни думите на Еди преди известно време: „Всичко е станало деветнайсет.“

Невидимият мрак обаче нямаше нищо общо с деветнайсет. За да разбере какво всъщност става, трябваше да извади шест. За пръв път Роланд наистина повярва на Калахан.

— Черната тринайсетица.

— Какво?

— Тя ни е прехвърлила, тя ни е изпратила в тодаш, нея чувстваме сега. Не е същото като прехвърлянето с грейпфрута, но е нещо подобно.

— Усещането е отвратително — прошепна Сузана.

— Така е. Черната тринайсетица вероятно е най-ужасната реликва от времето на Елд. Сигурен съм, че е по-древна и от Магьосническата дъга…

— Роланд! Здрасти, Роланд! Сюз!

Те вдигнаха погледи. Забравил предишните си мисли, Роланд изпита огромно облекчение, като видя не само Еди, а и Джейк и Ко. Еди им махаше. Сузана му отвърна въодушевено. Роланд я сграбчи за ръката, преди да се затича, защото тя явно точно това се канеше да направи.

— Внимавай с краката — предупреди я. — Да не хванеш някоя инфекция.

Тръгнаха с бърза крачка. Еди и Джейк се затичаха насреща им. Пешеходците се отдръпваха от пътя им, без да ги погледнат, без дори да прекъсват разговорите си. Едно момченце на не повече от три годинки щъкаше несигурно край майка си. Жената не ги забеляза, но когато Еди и Джейк минаваха покрай тях, детето ококори очи и дори протегна ръчички да пипне подтичващия след тях Ко.

Еди пръв ги достигна. Спря пред Сузана и се втренчи удивено в нея.

— Е? Какво мислиш, сладурче? — попита тя нервно, като жена, която се е появила пред съпруга си с екстравагантна нова прическа.

— Това определено е подобрение. Не са ти нужни крака, за да те обичам, но са наистина прекрасни. Боже мили, сега си с два пръста по-висока от мен.

Сузана се засмя. Ко подуши глезените и, които не познаваше, и също се засмя, макар че звучеше по-скоро като лай.

— Харесва краката ти, Сюз — рече Джейк.

Този странен комплимент я разсмя отново. Момчето не забеляза; вече се беше обърнало към Роланд:

— Искаш ли да видиш книжарницата?

— Има ли какво да се гледа?

Джейк посърна:

— Всъщност не много. Затворено е.

— Ако има време, преди да ни върнат, искам да видя парцела. И розата.

— Болят ли те? — обърна се Еди към Сузана; гледаше я изпитателно.

— Идеално ги чувствам. Идеално.

— Изглеждаш променена.

— Нищо чудно!

Тя затанцува весело. Възбудата и компенсираше изгубената грация. Някаква жена с костюм и дипломатическо куфарче в ръка вървеше устремено срещу тях. В последния момент се отклони рязко.

— Как няма да съм променена? Нали имам крака!

— Също като в песничката — отбеляза Еди.

— Каква песничка?

— Няма значение.

Той я притисна в прегръдките си, но Роланд ясно виждаше недоумението в очите му. „Може би все пак ще се откаже“ — помисли си.

Еди наистина се отказа от повече въпроси. Целуна жена си по устните и се обърна към Роланд:

— Значи искаш да видиш знаменития парцел и още по-знаменитата роза, а? Е, аз също. Води ни, Джейк.

Джейк ги поведе по Второ Авеню. Спря за кратко, за да надникне в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“. В този магазин обаче не се разхищаваше електричество и не се виждаше почти нищо. Роланд се беше надявал да зърне менюто с книгите, но го нямаше. Джейк прочете мислите му и обясни:

— Сигурно го сменят всеки ден.

— Сигурно.

Роланд остана втренчен в мрака на магазина още няколко секунди. Виждаше само тъмните етажерки, няколко маси и плота, който Джейк бе споменал — където старците пиеха кафето си и играеха тукашната версия на „Замъци“. Не се виждаше нищо интересно, но той почувства нещо, дори през стъклото: отчаяние и скръб. Ако беше миризма, замисли се Роланд, щеше да е вкиснала и леко застояла. Миризмата на провала. На несбъднати мечти. Това правеше собственика идеална мишена за хора като Енрико Балазар „Ил Роче“.

— Видя ли достатъчно? — попита Еди.

— Да. Да вървим.

За Роланд разходката по Второ Авеню от Петдесет и четвърта до Четирийсет и шеста улица бе като посещение на непозната страна, в чието съществуване досега не е бил съвсем убеден. „За Джейк сигурно е още по-странно“ — помисли си. Просякът, който бе поискал от момчето четвърт долар, го нямаше, но ресторантът „При Пуф-паф“ стоеше — на ъгъла на Второ и Петдесет и втора. Една пряка по-нататък беше музикалният магазин „Кулата на килата“. Още бе отворен — според електронен часовник, който показваше времето с големи червени точки, беше осем и петнайсет. Отвътре се чуваше музика. Китари и ударни. Типично за този свят. Роланд си спомни свещената музика, която свиреха Беловласите в Луд. В известен извратен смисъл това беше Луд, на друго място и в друго време. Нямаше съмнение.

— Това са „Ролинг стоунс“ — обясни Джейк, — но не същата песен като в деня, когато видях розата. Онази беше „Оцвети я в черно“.

— Тази не ти ли е позната? — попита Еди.

— Позната ми е, но не знам как се казва.

— А би трябвало. Това е „Деветнайсети нервен срив“.

Сузана спря и се огледа стреснато:

— Джейк?

Момчето кимна:

— Той е прав.

Еди беше отмъкнал от преддверието на магазина страница от „Ню Йорк Таймс“.

— Сладурче, майка ти не те ли е учила, че не е много възпитано да свиваш разни неща от почтените граждани?

— Гледайте! — възкликна Еди, без да обръща внимание на Сузана.

Роланд се наведе. Очакваше да прочете новини за нова убийствена епидемия, но не видя нищо потресаващо. Поне отначало.

— Какво пише? — обърна се към Джейк. — Не виждам ясно. Заради тодаша е; намираме се между световете.

— „Родезийски сили завземат мозамбикски селища“ — зачете Джейк. — „Двама съветници на Картър предричат спестяването на милиарди с плана за икономическо възстановяване.“ А тук долу: „Според данни на китайските власти земетресението от 1976 година е било най-опустошителното през последните четири века.“ Освен това…

— Кой е този Картър? — попита Сузана. — Дали президентът преди… Роналд Рейгън!

Тя изрече последните две думи с палаво намигане. Еди така и не можеше да я убеди, че Рейгън наистина е бил президент. Тя не вярваше и на Джейк, който признаваше, че идеята е налудничава, но веднъж изтъкна, че избирането на Рейгън е напълно възможно, защото е бил губернатор на Калифорния. Сузана просто се беше изсмяла и бе закимала с престорено разбиране. Бе убедена, че Еди е придумал момчето да измисли тази история за лапнишарани, обаче нея нямаше да я хванат на въдицата си. Можеше да си представи Пол Нюман като президент, може би дори Хенри Фонда, който доста добре играеше президент, но посредствения актьор от „Долината на смъртта“? Абсурд!

— Зарежете Картър. Вижте датата — прекъсна ги Еди.

Роланд се опита, но буквите сякаш плуваха пред очите му. За миг се подреждаха и после отново се размазваха.

— Каква е, в името на баща ти?

— Втори юни — прочете Джейк и вдигна поглед към Еди. — Но ако времето тук и от онази страна е едно и също, не би ли трябвало да е първи юни?

— Не е същото — отвърна Еди. — Изобщо не е същото. Тук времето тече по-бързо. Играта е започнала. Хронометърът не чака.

— Ако пак се върнем, всеки път ще изоставаме с повече, нали? — попита Роланд.

Еди кимна. Роланд продължи, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на останалите:

— На всяка минута, прекарана от другата страна, в Кала, тук минава минута и половина. Може би две.

— Не, по-малко. Сигурен съм, че времето не тече два пъти по-бързо — заяви Еди, но погледът му издаваше несигурност.

— Дори така да е, не ни остава друго, освен да действаме — отбеляза Роланд.

— И да чакаме петнайсети юли, когато Балазар и хората му показват истинското си лице — вметна Сузана.

— Защо не оставим хората от Кала сами да се оправят? — предложи Еди. — Съжалявам, че го казвам, Роланд, но може би това е най-правилното решение.

— Не можем да го сторим, Еди.

— Защо?

— Защото Калахан държи Черната тринайсетица — обясни Сузана. — Тя ще е наградата за помощта ни. А ние имаме нужда от нея.

Роланд поклати глава:

— Той ще ни я даде независимо от решението ни. Мисля, че вече ви го казах: той ужасно се страхува от нея.

— Да, и аз имам такова чувство — съгласи се Еди.

— Трябва да им помогнем, защото такова е наследството на Елд. Задължени сме.

Стори му се, че вижда насмешлив проблясък в очите и. Вероятно думите му звучаха смешно, но не Сузана му се присмиваше сега. Това беше Дета или Мия. Въпросът бе коя от двете. А може би и двете?

— Мразя това чувство — сподели Сузана. — Това усещане за мрак.

— На пустеещия парцел ще е по-добре — увери я Джейк; тръгна и другите го последваха. — Розата носи облекчение. Ще видите.

Когато прекоси Петдесета, Джейк ускори ход. След Четирийсет и девета се затича. На ъгъла на Четирийсет и осма премина в спринт. Не можеше да се сдържи. На Четирийсет и осма светофарът беше зелен, но когато момчето премина, светна червено.

— Джейк, почакай! — извика Еди, но момчето не спря.

Може би не можеше. Еди, Роланд и Сузана също чувстваха привличането на розата. Доловиха лека мелодия, изключително приятна. В пълен контраст с отвратителното усещане за мрак навсякъде наоколо.

Мелодията навя у Роланд спомени за Меджис и Сюзан Делгадо. За горещи целувки върху килим от мека трева.

Сузана си спомни баща си, когато като малка бе пропълзявала в скута му и бе притискала нежната си буза в грубия му пуловер. Спомни си миризмата му: на тютюн за лула и билковия мехлем и мустерола, с които мажеше китките си, заболели от артрит още на двайсет и петата му година. За нея тази миризма означаваше, че всичко е наред.

Еди си спомни едно пътуване до Атлантик Сити в детството си. Сигурно е бил на не повече от шест. Майка им ги беше завела. По едно време тя и Хенри отидоха да купят сладолед. Госпожа Дийн бе посочила тротоара с думите: „Посади дупето си тук, млади господинчо, и не мърдай, докато не се върнем.“ Той се подчини. Можеше да седи там цял ден, загледан в плажа и неуморните вълни на океана. Чайките се носеха над пенестата вода и сякаш разговаряха. При всяко отдръпване на вълните върху пясъка оставаше мокра ивица, толкова ярка под слънцето, че той не можеше да я гледа, без да примижи. Бученето на прибоя го опияняваше. „Мога да стоя тук вечно — беше си помислил. — Мога вечно да гледам тази красота, защото тук всичко е хубаво и спокойно. Тук всичко е наред.“

Сега петимата (защото и Ко го изпитваше) имаха същото чувство — че всичко е както трябва.

Без да разменят и дума, Роланд и Еди хванаха Сузана под мишниците, вдигнаха я и я понесоха. На Второ и Четирийсет и седма колите хвърчаха с пълна скорост. Роланд вдигна ръка към приближаващите фарове и изкрещя:

— Хайл! Спрете в името на Гилеад!

Те се подчиниха. Чу се свистене на спирачки, дрънчене на метал, звън от счупени стъкла, но колите спряха. Роланд и Еди пресякоха улицата, облени от светлината на фаровете и сподирени от гневния вой на клаксони; Сузана висеше между тях с новите си (вече много мръсни) боси крака на десет сантиметра над земята. С приближаването им към Четирийсет и шеста улица възбудата и усещането им за безопасност се усилиха. Роланд имаше чувството, че музиката на розата кара кръвта му да кипи. „Да — помисли си. — В името на всички богове, да. Това е. Може би не просто врата към Тъмната кула, а самата Кула. Богове, каква сила! Какво привличане! Кътбърт, Алан, Джейми… защо не сте тук?“

Джейк спря на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста и се втренчи в двуметровата дървена ограда. По лицето му течаха сълзи. Зад оградата звучеше песен. Пееше хор. „Тук е — нашепваха те. — Тук ще намериш радостта, блажената възбуда и покоя. Тук се сбъдват заветни мечти и идват съдбовни прозрения. Тук е любовта, която си получил и от която си се научил да обичаш. Тук са светостта и мъдростта, които си смятал за изгубени. Тук са всички блага.“ Джейк се обърна към останалите:

— Чувствате ли го? Чувствате ли?

Роланд кимна. Еди също.

— Сюз? — попита момчето.

— Това е почти най-прекрасното нещо на света.

„Почти“ — помисли си Роланд. — „Почти“. Не му убягна и когато Сузана вдигна ръка и погали леко корема си.

Афишите, които Джейк си спомняше — Оливия Нютън Джон в „Рейдио мюзик“, Дж. Гордън Лиди и „Гортс“ в някакво заведение на име „Меркюри лаундж“, филм на ужасите със заглавие „Войната на зомбитата“, табелка „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Но…

— Не е същото — заяви той и посочи един надпис с розов спрей на стената. — Цветът и почеркът са същите, но преди имаше стихче за Костенурката: „Огромна КОСТЕНУРКА на корубата си носи земята.“ И нещо за Пътя на Лъча. Еди се приближи и прочете:

— „О, СУЗАНА МИА, психарката проклета, на ЮГ ще се паркира през 99-а.“ — Обърна се към Сузана: — Какво означава това? Имаш ли представа, Сюз?

Тя поклати глава. Очите и изглеждаха много големи Уплашени, помисли си Роланд. Но коя жена бе уплашена? Не можеше да определи. Знаеше само, че Одета Сузана Холмс бе разделена от самото си раждане, а това „миа“ подозрително напомняше за Мия. Тананикането зад оградата затрудняваше мисълта му. Искаше му се незабавно да отиде при източника на музиката. Копнееше за него, както умиращ от жажда копнее за глътка вода.

— Хайде — подкани ги Джейк. — Да прескочим. Лесно е.

Сузана сведе очи към мръсните си боси крака и отстъпи крачка.

— Не — заяви. — Не мога. Поне не без обувки.

Звучеше правдоподобно, но Роланд подозираше, че има и друга причина. Мия не искаше да прескочи. Тя чувстваше, че от другата страна дебне опасност. За нея и бебето. За миг му се прииска да я принуди, да остави розата да се погрижи за нещото, растящо в нея, и новата и самоличност, толкова силна, че Сузана се бе появила тук с краката на Мия.

„Не, Роланд — прозвуча в главата му гласът на Алан. — Не е тук времето и мястото.“

— Ще остана с нея — предложи Джейк.

В гласа му личеше огромно съжаление и колебание и Роланд изпита силна обич към момчето, което веднъж бе оставил да загине. Гласът зад оградата ги викаше с любов и на Стрелеца му се стори, че дочува и думи на прошка.

— Не — отсече Сузана. — Върви, сладурче. Ще се справя. — Усмихна се. — Аз също познавам този град. Мога да се грижа за себе си. Освен това… — Зашепна, сякаш споделяше голяма тайна: — Струва ми се, че сме невидими.

Еди отново я изгледа изпитателно, сякаш се питаше как бе възможно да не иска да ги придружи, но този път Роланд не се разтревожи. Тайната на Мия засега щеше да остане скрита; повикът на розата бе твърде силен и не позволяваше на Еди да мисли за нищо друго. Той отчаяно искаше да я види.

— Не бива да се разделяме — неохотно рече той. — За да не се загубим. Ти сам го каза, Роланд.

— На какво разстояние е розата, Джейк? — попита Стрелеца. Трудно му бе да говори под звуците на мелодията.

— Приблизително в средата на парцела е. На трийсетина метра оттук.

— Щом чуем камбаните, всички се втурваме насам. Ясно?

— Ясно — съгласи се Еди. — Всички, заедно с Ко — допълни Джейк.

— Не, Ко ще остане със Сузана.

Джейк се намръщи. Роланд не беше очаквал да се възпротиви.

— Джейк, Ко няма обувки. Ти сам каза, че имало счупени стъкла.

— Дааа… — неохотно потвърди момчето; коленичи и се вгледа в златистите очи на животинчето. — Стой със Сузана, Ко.

— Ко! Окей!

Джейк се изправи, обърна се към Роланд и кимна.

— Сюз? Сигурна ли си? — отново попита Еди.

— Да.

В гласа и не личеше никакво колебание. Роланд бе почти сигурен, че Мия е установила пълен контрол. Почти. Дори сега не беше сигурен. Тананикането на розата не му позволяваше да мисли логично… просто създаваше усещането, че всичко ще е наред.

Еди кимна, целуна я и пристъпи към оградата със странното стихче: „О, СУЗАНА МИА, психарката проклета.“ Направи столче с ръце, Джейк стъпи в него и след миг беше от другата страна.

— Ейк! — изкрещя Ко, сетне се умълча, послушно приседнал до босите крака на Сузана.

— Ти си следващият, Еди — каза Роланд.

Направи столче с ръце, но Еди просто се хвана за оградата и се прехвърли. Наркоманът, който Роланд бе срещнал на летище „Кенеди“, никога не би направил така.

— Стойте тук и не мърдайте. И двамата — заръча Роланд.

— Слушам — отвърна Сузана и почеса Ко по меката козина. — Нали, приятел?

— Окей!

— Отивай да видиш розата, Роланд, докато още можеш.

Роланд я изгледа колебливо, после се хвана за оградата и прескочи, оставяйки Сузана и Ко сами на най-съдбовния уличен ъгъл в цялата вселена.

Започнаха да се случват странни неща.

Електронният часовник на музикалния магазин показваше часа и температурата на въздуха: 8:77/18; 8:77/18; 8:77/18. После изведнъж се смени на 8:34/18; 8:34/18; 8:34/18. Тя не сваляше поглед от екрана, можеше да се закълне. Дали електронното устройство се беше повредило?

„Сигурно — помисли си. — Какво друго?“ Това трябваше да е, но защо изведнъж всичко и изглеждаше променено? „Всичко. Може би моята машинария се е повредила.“

Ко изскимтя и протегна дългия си врат към нея. Тя най-после осъзна защо всичко изглежда променено. Освен, че някак си бе прескочил с цели седем минути напред, светът наоколо сякаш беше възвърнал предишния си вид. Тя отново го гледаше от по-ниско. Беше по-близко до Ко и до земята. Прекрасните и нови крака отново се бяха скъсили.

„Как е станало? И кога? В тези пропуснати седем минути ли?“

Ко отново изскимтя. Този път прозвуча почти като лай. Гледаше покрай нея, в друга посока. Тя се обърна. Шестима души пресичаха Четирийсет и шеста улица към тях. Петимата бяха нормални. Шестото бе жена с бяло лице и покрити с мухъл дрехи. На мястото на очите и зееха черни дупки. Устата бе отворена и по долната и устна пълзяха зелени червеи. Пресичащите заедно с нея вървяха така, че да има място и за нея, също както пешеходците по Второ Авеню се отдръпваха пред Роланд и приятелите му. Сузана предполагаше, че и в двата случая хората усещат нещо необичайно и се поместват. Само че тази жена не беше в тодаш. Тя бе мъртва.

Тримата си проправяха път сред засипания с боклук и отломки парцел към усилващото се тананикане. Както преди, Джейк виждаше лица навсякъде. Гашър и Хутс, Тик Так и Флагс, войниците на Елдред Джонас, Дипап и Рейнълдс; видя майка си и баща си и Грета Шоу, домашната им прислужница, която приличаше на Едит Бънкър от телевизията и винаги махаше кората от сандвичите му. Грета Шоу, която понякога го наричаше „Бама“ и това беше тяхната малка тайна.

Еди виждаше хора от стария си квартал: Джими Полио, хлапето с деформирания по рождение крак, и Томи Фредерикс, който толкова се възбуждаше, докато гледаше уличните игри на бейзбол, че правеше безумни физиономии и си беше спечелил прозвището Призрачния Томи. Също Скипър Браниган, който би предизвикал на бой самия Ал Капоне, ако известният мафиот направи глупостта да си покаже носа в квартала им; и Чаба Драбник, Лудия Шибан Унгарец. Видя лицето на майка си в купчина натрошени тухли, с блестящи очи от две парченца стъкло. Видя приятелката си Дора Бертоло (Дора Цицата, както я наричаха всички хлапета, защото гърдите и бяха като дини). И, разбира се, Хенри. Хенри стоеше в мрака и го гледаше. Само че сега се усмихваше, не се мръщеше, както обикновено, и му показваше вдигнатия си палец. Усилващите се гласове сякаш нашепваха: „Давай смело. Хайде, Еди, покажи на какво си способен. Казвах ли им аз на ония? Когато бяха зад «Далис» и пушехме цигарите на Джими Полио, казвах ли им? «Братлето ми може да убеди и дявола да се самозапали», така им казвах. Нали?“ Да, така им беше казал. „Винаги съм вярвал в теб. Винаги съм те обичал. Понякога съм те разочаровал, но винаги съм те обичал. Ти беше моето малко братле.“

Еди заплака. Но това бяха щастливи сълзи.

Роланд виждаше всички неспокойни духове на живота си, от майка си и дойката до посетителите от Кала Брин Стърджис. С приближаването им към розата чувството му за сигурност се усилваше — убедеността му, че всичките му действия, страдания, загуби, цялата пролята кръв не са били напразно. Имаше причина. Имаше цел. Имаше живот и любов. Чуваше всичко това в песента. Заплака. Това бяха сълзи на облекчение след дългия, изпълнен с изпитания път. Мнозина бяха загинали. Душите им обаче още живееха тук и пееха с розата. Все пак животът му не беше преминал напразно.

Хванаха се за ръце и продължиха, като си помагаха взаимно да избягват дъските със стърчащи пирони и дупките.

Роланд не знаеше дали могат да си счупят нещо, докато са в тодаш, но не искаше да проверява.

— Заради това всички изпитания си струват — прошепна прегракнало.

Еди кимна:

— Сега съм готов да продължавам вечно. Дори смъртта не може да ме спре.

Джейк вдигна палец и показалец, събрани в кръгче, и се засмя.

Този звук погали ушите на Роланд. Беше тъмно, но лампите от улицата хвърляха достатъчно светлина.

Джейк посочи една табелка сред отломките:

— Вижте, рекламата на закусвалнята. Аз я измъкнах от бурените, затова е тук. — Огледа се и посочи в друга посока: — Вижте там!

Табелката още стоеше. Роланд и Еди се обърнаха, за да я прочетат. Макар че не я бяха виждали, и двамата изпитаха усещането за нещо познато.

СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ „МИЛС“ И АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ „СОМБРА“ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПРЕОБРАЗЯВАТ МАНХАТЪН! СКОРО В ТЪРТЪЛ БЕЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГНАТ ЛУКСОЗНИ ЖИЛИЩНИ ПОСТРОЙКИ! ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ СЕ ОБАДЕТЕ НА ТЕЛЕФОН 661-6712! ЩЕ ВИ ЗАРАДВА ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ЧУЕТЕ!

Както им беше казал Джейк, табелката изглеждаше стара. Той си спомни допълнителния надпис върху нея; Еди също, макар че бе слушал само разказите на момчето — не защото означаваше нещо за него, а просто, защото му се струваше странно. Надписът стоеше: БАНГО СКАНК. Като забравена визитна картичка.

— Струва ми се, че телефонният номер е друг — каза Джейк.

— Така ли? Какъв беше старият? — поинтересува се Еди.

— Не помня.

— Как тогава си сигурен, че този е друг?

При различни обстоятелства тези въпроси навярно щяха да ядосат Джейк. Сега обаче, успокоен от близостта на розата, той просто се усмихна:

— Не знам. Вероятно няма причина, но наистина ми изглежда друг. Като таблото в книжарницата.

Роланд почти не ги слушаше. Продължи напред сред отломките и счупените стъкла, втренчен в мрака. Беше видял розата. До нея лежеше нещо, на мястото, където Джейк бе намерил ключа, но Стрелеца не му обърна внимание. Виждаше само розата, израсла в туфа трева, изцапана с розова блажна боя. Отпусна се на колене. След малко Еди и Джейк коленичиха от двете му страни.

Розата бавно разтвори цвят сякаш за поздрав. Тананикането се усили, зазвуча като ангелски хор.

Сузана се справяше добре. Държеше се въпреки загубата на краката и половината от личността си и сега се бе отпуснала в обичайната си унизителна поза, приседнала, със свити колене, на тротоара. Бе опряла гръб в оградата на запустелия парцел. „Трябва ми само надпис върху парче картон и пластмасова чашка“ — помисли си с горчива ирония. Остана така и след като видя мъртвата. Гласът на розата помагаше. Ко също и вдъхваше увереност с топлата си козина. Тя го погали. Не спираше да си повтаря, че не е луда. Добре, беше пропуснала седем минути. Може би. А може би електронният часовник ги беше изял. Добре, една мъртва жена пресичаше улицата. Може би. А може би просто беше надрусана — Ню Йорк бе пълен с всякакви типове… „Наркоманка със зелени червеи по устата?“

— Може би съм си въобразила — рече тя на зверчето. — Нали?

Ко бе насочил вниманието си повече към стрелкащите се светлини на фаровете, които сигурно му приличаха на блестящите очи на огромни хищници. Изскимтя плахо.

— Освен това момчетата скоро ще се върнат.

— Четата — съгласи се обнадеждено скунксът.

„Защо не отидох с тях? Еди щеше да ме пренесе.“

— Не можех — прошепна Сузана. — Не можех.

Защото част от нея се страхуваше от розата. От близостта и. Тази ли нейна половина бе владяла тялото и през загубените седем минути? Сузана се боеше, че е било така. Поне сега се беше махнала. Беше си взела краката, за да се върне в Ню Йорк през 1977. Така бе отнела и страха и от розата. Това вече беше добре. Тя не искаше да се бои от нещо толкова силно и прекрасно.

„Друга самоличност ли? Мислиш ли, че жената с краката има друга самоличност?“

Иначе казано, друга версия на Дета Уокър.

От тази мисъл и се доплака. Сега разбираше как се чувства човек, когато пет години след успешна операция рентгенолозите му кажат, че виждат сянка в белия му дроб.

— Не — прошепна отчаяно; група минувачи се отдръпнаха леко от оградата, въпреки че така намаляваха разстоянието помежду си. — Не, не искам да се повтаря. Не може да се случи отново. Аз съм цяла. Аз съм… оправена.

Колко време се бавеха приятелите и? Тя погледна електронния часовник. Показваше 8:42, но не беше сигурна, че е верен. Струваше и се, че са се бавили много повече. Цяла вечност. Дали да не ги извика? Само да и се обадят, да се увери, че са още там.

„Не. Без такива. Ти си стрелец. Поне той така твърди. Така си мисли. Не върви да пищиш като ученичка, видяла гъсеница. Стой тук и чакай. Ще се справиш. Ко е до теб и…“

Тогава видя мъжа на отсрещния тротоар. Стоеше до будката за вестници. Беше гол. През гърдите и корема му бе изрязан знак У, зашит нескопосано с черен конец. Безжизнените му очи я съзерцаваха. Погледът му сякаш минаваше през нея. Сякаш минаваше през света.

Всяка надежда, че може да е видение, изчезна, когато Ко излая.

Сузана запищя.

Когато розата се разтвори и им показа цвета си като алена пещ с яркожълто слънце в средата, Еди видя всичко, което беше важно.

— Боже мили! — възкликна Джейк; гласът му прозвуча сякаш от хиляди километри.

Еди виждаше велики събития и щастливи случайности. Видя Алберт Айнщайн, който за малко да бъде бутнат от фургон, разнасящ мляко, докато пресичаше улицата. Видя момче на име Алберт Швайцер да стъпва на сантиметри от локвичка сапунена вода до оголен кабел. Един нацистки оберлейтенант да изгаря листче с датата и мястото на съюзническия десант на Западния фронт. Видя как един мъж, възнамеряващ да отрови питейната вода на цял Денвър, умира от инфаркт в колата си край магистрала 80 с пакетче пържени картофи от „Макдоналдс“ в скута. Видя как един терорист, обвил тялото си с експлозиви, обръща гръб на претъпкан ресторант и вперва очи в небето като хипнотизиран. Видя четирима души да спасяват детенце от чудовище, чиято глава изглеждаше съставена от едно-единствено око.

Еди стана свидетел на безброй малки чудеса — от самолети, които не претърпяват катастрофа заради някаква нищожна подробност, до мъже и жени, които се озовават на подходящо място в подходящ момент и така дават началото на нови поколения. Видя целувки, разменени в тъмни входове, портфейли, върнати от съвестни граждани, и хора, стигнали на кръстопът и избрали вярното разклонение. Стана свидетел на хиляди случайни срещи, в които нямаше нищо случайно, на взимането на десетки хиляди правилни решения, на стотици хиляди съдбовни отговори, на милиони изрази на грижа към ближния. Видя старците от Ривър Кросинг и Роланд, коленичили в прахта, за да бъдат благословени от леля Талита; отново чу думите и. Чу как тя му заръчва да положи кръстчето и под Тъмната кула и да изрече името и на края на земята. Видя самата Кула в огнените листенца на розата и за миг разбра функцията и: как разпределя силовите линии във всички светове и ги крепи във великата спирала на времето. За всяка тухла, паднала на земята, вместо на главата на някое дете, за всяко торнадо, отминало някой паркинг за каравани, за всяка неизлетяла бойна ракета, за всяка ръка, непосегнала към насилие, заслугата беше на Кулата.

И тихия, напевен глас на розата. Песента, обещаваща, че всичко ще бъде спокойно, всичко ще бъде наред.

„Само че тук нещо не е наред“ — помисли си Еди.

В нежната мелодия звучаха фалшиви тонове. В листенцата на розата проблеснаха зловещи пурпурни светлинки, които не бяха на мястото си.

— Има два центъра на вселената — каза Роланд. — Два! — Гласът му звучеше, сякаш бе на хиляди километри. — Кулата… и розата. Въпреки това те са едно цяло.

— Едно цяло — съгласи се Джейк.

Лицето му бе обагрено в тъмночервено и яркожълто. Въпреки това на Еди му се струваше, че вижда и пурпурни отблясъци, напомнящи синини. Те се появяваха ту на челото на Джейк, ту на бузата му, ту около окото, изчезваха и отново изникваха на слепоочието му като физическото проявление на зла умисъл.

— Тук нещо не е наред — отбеляза Еди. — Какво?

Никой не му отговори.

Джейк посочи розата и започна да брои листенцата. Нямаше нужда, защото всички знаеха броя им.

— Трябва да купим този терен — заяви Роланд. — Да го вземем и да го пазим. Докато Лъчите се стабилизират и Кулата отново е в безопасност. Защото, когато Кулата е слаба, тази роза крепи света. Тя също отслабва. Болна е. Не го ли чувствате?

Еди отвори уста да каже, че го чувства, но в този момент Сузана запищя. Чуха и лая на Ко.

Еди, Джейк и Роланд се спогледаха като хора, събудили се от дълбок сън. Еди пръв скочи на крака. Обърна се и олюлявайки се, затича към оградата, като крещеше името и. Джейк се забави само за да грабне нещо от земята и го последва.

Роланд хвърли сетен, изпълнен с болка поглед на дивата роза, израсла напук сред боклука и бурените. Тя вече се затваряше.

„Ще се върна — помисли си. — Кълна се в боговете на всички светове, в майка си и баща си, в приятелите си… ще се върна.“

И все пак изпитваше страх.

Той се обърна и се затича към оградата. В главата му проблесна мисълта: „Две. Два центъра на вселената. Розата и Кулата. Кулата и розата.“ Цялото битие се поддържаше от тях, цялата крехка дантела световете.

Еди се прехвърли през оградата, приземи се тежко, изправи се и без да се замисля, се хвърли към Сузана. Ко продължаваше да лае.

— Сюз! Какво има?

Посегна към револвера, но не го намери. Оръжията явно не бяха преминали в тодаш.

— Там! — извика тя и посочи отсрещния тротоар. — Там! Виждаш ли го? Моля те, Еди, кажи ми, че го виждаш!

Еди усети как пулсът му се ускорява. Отсреща стоеше гол мъж, разрязан при аутопсия и после зашит. Един жив човек си купи вестник от близката будка, огледа се и пресече. Въпреки че веднага се зачете във вестника, той заобиколи мъртвеца. „Както заобикалят нас“ — помисли си Еди.

— Има още един — прошепна Сузана. — Една жена. Вървеше. Имаше червеи. Видях червеи в…

— Погледни!

Джейк бе коленичил и галеше Ко, за да го успокои. В другата си ръка държеше смачкан розов предмет. Лицето му пребледня.

Всички извърнаха очи. Към тях бавно вървеше дете. Личеше, че е момиче, само по рокличката на червени и сини шарки. Когато се приближи, Еди видя, че синьото би трябвало да символизира океана. Червените петна бяха платноходки. Главата и беше смазана в някаква ужасна катастрофа, бе така сплескана, че беше по-широка, отколкото висока. Очите и приличаха на спукани гроздови зърна. През бледото и рамо бе преметната бяла пластмасова чантичка.

Сузана си пое дъх да запищи. Мракът, който по-рано само беше чувствала, сега бе почти видим, обгръщаше я. Тя искаше да запищи. Трябваше да запищи.

— Тихо — прошепна Роланд в ухото и. — Не я плаши, горкичката. Заклевам те, Сузана.

Сузана преглътна писъка си и издаде лека въздишка.

— Мъртви са — тихо рече Джейк. — И двамата.

— Това са скитащи мъртъвци — обясни Роланд. — Слушал съм за тях от бащата на Алан Джоунс. Трябва да е било скоро след връщането ни от Меджис, преди всичко… как се казва, Сузана? Преди „всичко да отиде по дяволите“. Във всеки случай Горящия Крис ни предупреди, че ако изпаднем в тодаш, може да срещнем скитащите. — Той посочи мъртвеца на отсрещния тротоар. — Подобните на него са умрели толкова внезапно, че още не могат да осъзнаят какво им се е случило или просто отказват да приемат истината. Рано или късно се примиряват. Не вярвам да има много.

— Слава Богу — въздъхна Еди. — Прилича ми на филм за зомбита.

— Сузана, какво е станало с краката ти? — попита Джейк.

— Не знам. Изведнъж изчезнаха. — Тя забеляза погледа на Роланд и се обърна към него: — Нещо смешно ли виждаш, сладурче?

— Ние сме ка-тет, Сузана. Разкажи какво точно стана.

— Какво намекваш, по дяволите? — настръхна Еди.

Канеше се да добави още нещо, но Сузана го стисна за ръката.

— Хвана ме! — кимна на Роланд. — Добре, ще ви кажа. Според онзи електронен часовник съм пропуснала седем минути, докато ви чаках. Седем минути и хубавите ми нови крака. Не исках да ви го казвам, защото… Защото ме беше страх, че полудявам.

„Не от това се страхуваш — помисли си Роланд. — Не точно.“

Еди я прегърна и бързо я целуна по страната. Погледна нервно към другия тротоар и мъртвеца (за негова радост момиченцето с премазаната глава бе продължило по Четирийсет и шеста улица към сградата на ООН), после се обърна към Стрелеца:

— Ако онова, което каза преди известно време, е вярно, това прескачане на времето е лоша работа. Какво ще стане, ако вместо със седем минути, прескочи с три месеца? Ако при следващото ни идване Калвин Тауър е продал парцела? Не можем да го допуснем. Защото тази роза, човече… тази роза… очите му се насълзиха.

— Това е най-хубавото нещо на света — завърши мисълта чу Джейк.

— Във всички светове — уточни Роланд.

Запита се дали Джейк и Сузана щяха да се успокоят, ако научат, че прескачането на времето навярно е било само в главата на Сузана. Че през тези седем минути Мия е прескочила, за да се огледа, а после отново се е прибрала в дупката си. Вероятно не. Едно обаче ясно личеше от изражението на Сузана: тя знаеше какво става или поне подозираше. „Сигурно с истински ад за нея“ — помисли си Стрелеца.

— Ако искаме да направим нещо, трябва да се постараем повече — сподели Джейк. — Сега самите ние сме като скитащи мъртъвци.

— Трябва да се върнем и през 1964 — напомни Сузана, — ако искаме да пипнем мангизите. Нали, Роланд? Ако Черната тринайсетица наистина е у Калахан, можем ли да я използваме като врата?

„Тя ще ни докара само пакости — помисли си Роланд. — Дори по-лошо.“ Преди обаче да изкаже мислите си на глас, звънът на тодаша започна. Минувачите не го чуваха, но мъртвецът отсреща бавно вдигна ръце и запуши уши; устата му се изкриви в болезнена гримаса. Тялото му стана прозрачно.

— Дръжте се един за друг — нареди Роланд. — Джейк, стисни силно Ко! Дори да го заболи!

Джейк се подчини. Звънът отекваше силно в главата му, хубав, но болезнен.

— Като вадене на зъбен нерв без новокаин — отбеляза Сузана.

Обърна се към оградата, която бе станала прозрачна. Отзад се виждаше розата, затворена, но все още излъчваща прекрасното си сияние. Сузана почувства ръката на Еди върху рамото си.

— Дръж се, Сюз… каквото и да става, дръж се.

Тя стисна ръката на Роланд. След миг всичко изчезна. Камбанният звън сякаш бе погълнал света и тя се носеше в нищото, хванала ръцете на Еди и Роланд.

Когато се измъкнаха от мрака, петимата се озоваха на повече от десет метра от лагера. Джейк бавно се изправи, обърна се към Ко:

— Добре ли си, мушморок?

— Ко.

Джейк го погали. Огледа се за останалите. Всички бяха тук. Той си отдъхна.

— Какво е това? — попита Еди.

Когато чуха камбаните, беше хванал Джейк за ръката. Сега двамата стискаха някакъв смачкан розов предмет. Приличаше едновременно на плат и на метал.

— Не знам — отвърна момчето.

— Вдигна го от земята на парцела точно когато Сузана изпищя — намеси се Роланд. — Видях те.

Джейк кимна:

— Да. Предполагам, защото там беше ключът.

— Какво е това, сладурче?

— Прилича на сак от топка за боулинг. Имах такъв, когато играех, само че тук няма топка.

— Какво е написано отстрани? — попита Еди.

Взряха се в буквите, но не можаха да прочетат надписа. Облаците отново се бяха събрали и нямаше луна. Върнаха се в лагера, бавно, предпазливо; Роланд накладе нов огън. На неговата светлина погледнаха буквите върху розовия сак. Пишеше:

УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ

— Сбъркано е — отбеляза Джейк. — На моя пишеше „Удряй само в средния улей“. Тими ми го подари, когато направих двеста осемдесет и две точки. Каза, че не съм достатъчно голям, за да ме черпи бира.

— Боулинг-стрелец — измърмори Еди и поклати глава. — Светът е пълен с изненади.

Сузана взе сака:

— Каква странна тъкан. Прилича на метал. Тежка е.

Роланд се досещаше какво е предназначението на сака, макар че нямаше представа кой или какво го е оставило.

— Прибери го в раницата си при книгите, Джейк — заръча. И го пази добре.

— Какво ще правим сега? — попита Еди.

— Ще поспим. През близките седмици ни се очертава много работа. Трябва да използваме всяка възможност за почивка.

— Ама…

— Лягайте — нареди Роланд и се изпъна върху кожите.

Накрая заспаха и всички сънуваха розата. Освен Мия, която стана посред нощ, за да се нахрани в голямата зала за пиршества. Много добре се нахрани. Все пак ядеше за двама.