Вълците от Кала

ПЪРВА ГЛАВА Тайни

Зад бараката на Росалита Муньос имаше висок нужник, боядисан в небесносиньо. Стрелеца го посети късно на следващия ден. На стената имаше импровизирана ваза от тенекиена кутия със стрък медоносен сусан. В тоалетната се усещаше само острата му миризма на лимон. На стената над тоалетната чиния имаше икона на Исус Човека със събрани за молитва ръце и разпилени по раменете дълги рижи коси, насочил поглед към Баща Си. Роланд беше чувал, че има племена бавноразвиващи се мутанти, които наричали Бащата на Исус „Великия небесен татко“.

Исус Човека бе изрисуван в профил и Роланд беше доволен от това. Ако Той стоеше с лице към него, Стрелеца не беше сигурен, че ще успее да свърши сутрешната си работа с отворени очи, колкото и пълен да беше мехурът му. „Странно място за икона на Божия син“ — помисли си, после си даде сметка, че изобщо не е странно. Този нужник се използваше само от Росалита и Исус Човека нямаше какво друго да гледа освен гърба и.

Роланд Дисчейн избухна в смях и това му помогна да пусне водата си.

Когато се събуди, Росалита беше излязла, и то отдавна. Нейната половина от леглото беше изстинала. Сега, застанал пред небесносиния и нужник и закопчавайки панталоните си, Роланд погледна слънцето и прецени, че не е много преди обяд.

Изчисляването на тези неща без часовник, стъкло или махало беше трудно, но все пак бе възможно. Корт сигурно щеше да се ужаси, ако видеше един от учениците си — един от завършилите си ученици — да спи до пладне в началото на подготовката за такова важно дело. А това наистина бе началото. Всичко останало беше само ритуал и предварителна подготовка, необходими, но не решаващи. Нещо като танца на оризовата песен. Началото беше вече сложено. Колкото до спането до късно…

— Никой не е заслужил повече от мен да спи до късно — каза той и заслиза по склона.

Дворът на Калахан (а може би отецът го смяташе за двора на Господ) бе заграден. Отвъд оградата бълбукаше малко поточе, шептеше възбудено като девойче, споделящо тайните си с най-добрата си приятелка. Бреговете бяха гъсто обрасли с медоносен сусан и това даде отговор на една малка загадка. Роланд вдиша дълбоко аромата.

Замисли се за ка, което напоследък рядко му се случваше. (Това би изненадало Еди, който си въобразяваше, че мислите на Роланд са заети само с това.) Единственото свещено правило бе: „Стой настрана и ме остави да действам.“ Защо, за Бога, бе толкова трудно да научи нещо толкова просто? Откъде все това глупаво желание да се бърка? Всеки от тях го правеше; всеки от тях знаеше, че Сузана Дийн е бременна. Роланд — почти от деня на зачеването и когато Джейк се беше пренесъл от Дъч Хил. Сузана бе разбрала въпреки кървавите парцали, които заравяше покрай пътя. Защо тогава бяха чакали толкова до разговора от изминалата нощ? Защо му бяха отделили такова огромно значение? И колко неща можеха да се провалят заради това?

Нищо, надяваше се Роланд. Но трудно можеше да е сигурен, нали?

Може би бе най-добре да не се меси. Тази сутрин това му се струваше добра идея, защото се чувстваше отлично. Поне физически. Не изпитваше почти никаква болка, нито…

— Очаквах да си легнете скоро след нас, Стрелецо, но Росалита каза, че си се прибрал почти на разсъмване.

Роланд се обърна. Днес Калахан носеше тъмни дрехи. Рошавата му бяла коса бе пообуздана малко, вероятно с някакъв балсам. Няколко секунди той постоя безмълвен, вгледан в очите на Стрелеца, после каза:

— Вчера дадох причастие на вярващите от малките ферми. Чух изповедите им. Днес трябва да отида за същото в животновъдните ферми. Доста пастири изповядват онова, което повечето от тях наричат „Пътят на кръста“. Росалита ще ме закара, затова за обяд и вечеря ще се оправяте сами.

— Няма проблем, но преди това трябва да поговорим за няколко минути.

— Разбира се. Ако не си готов да разговаряш с някого, най-добре изобщо да не му се обаждаш.

Добър съвет, най-вече за свещеници.

— Ще изслушаш ли моята изповед?

Калахан вдигна вежди:

— Нима вярваш в Исус Човека?

Роланд поклати глава:

— Ни най-малко. Ще ме изслушаш ли все пак, моля? И да си остане между нас.

Калахан вдигна рамене:

— Никога не споделям с друг изповедите. Това ми е работата. Само не бъркай изслушването с опрощение. Мога да дам опрощение само на католик, ако ти е угодно.

Роланд никога не си беше помислял за опрощение и идеята, че може да се нуждае от такова (или че този човек може да му го даде), му се стори смешна. Той бавно сви цигара и се замисли как да започне. Калахан чакаше търпеливо. Накрая Стрелеца заговори:

— Предсказаха ми, че трябва да изтегля трима и да станем ка-тет. Няма да говоря за онзи, който ми го предсказа, и за онова, което се случи преди това. Имаше три врати. Зад едната намерих жената, която стана съпруга на Еди, макар че тогава тя не се наричаше Сузана.

Така Роланд разказа на Калахан за Сузана и жените, обитавали това тяло преди нея. Описа как бяха спасили Джейк от пазача и го бяха взели в Средния свят, как Сузана (а може би по онова време Дета) бе отвлякла вниманието на демона в кръга, за да им даде възможност да го направят. Обясни, че е съзнавал рисковете и че бързо е научил (още докато се возеха на Блейн Моно) за бременността и. Беше казал на Еди и той не се бе изненадал особено. После Джейк сам беше разбрал и го бе засипал с упреци. Роланд беше приел упреците, защото чувстваше, че ги заслужава. До снощи обаче никой от тях не си бе давал сметка, че Сузана също знае, вероятно от толкова отдавна, отколкото и Роланд. Тя просто бе страдала много повече.

— И така, отче… какво мислиш?

— Ти каза, че съпругът и се съгласил да го запазите в тайна. Дори Джейк, който вижда ясно…

— Да. Вижда. И когато ме попита какво да правим, аз му дадох лош съвет. Казах му, че е най-добре да оставим ка да реши, през цялото време държах тайната в ръката си като уловена птичка.

— Понякога нещата изглеждат по-ясни, когато ги видим отстрани, нали?

— Да. — Снощи каза ли и че в утробата и расте демон?

— Тя знае, че детето не е от Еди.

— Значи не си. А за Мия? Каза ли и за Мия и пиршеството в замъка?

— Да. Мисля, че това я разтревожи, но не я изненада. В нея бе живяла Дета — след нещастния случай, когато загуби краката си.

Не беше нещастен случай, но Роланд нямаше намерение да занимава Калахан с Джак Морт.

— Дета Уокър се криеше от Одета Холмс. Еди и Джейк твърдят, че е шизофреничка.

Роланд произнесе тази сложна дума изключително внимателно.

— Ти обаче си я излекувал. Срещнал си я лице в лице с тези самоличности в една от вратите. Нали?

Роланд вдигна рамене:

— Можеш да гориш брадавици със сребърен нитрат, отче, но ако човек е склонен да ги получава, те пак се появяват.

За негова изненада Калахан вдигна глава и избухна в смях. Смя се толкова дълго, че накрая извади кърпичка и се зае да бърше очите си от бликналите сълзи.

— Роланд, може да си отличен стрелец и безразсъдно смел като Сатаната в полунощ, но изобщо не те бива за психиатър. Да сравниш шизофренията с брадавици… Боже мили!

— Все пак Мия съществува, отче. Лично я видях. Не на сън като Джейк, а със собствените си очи.

— Точно това имах предвид. Тя не е друга самоличност на жената Сузана Одета Холмс. Тя си е тя.

— Има ли разлика?

— Мисля, че да. Ето какво мога да ти кажа със сигурност: независимо как стоят нещата във вашия отряд, в ка-тета, това трябва да остане в пълна тайна от жителите на Кала Брин Стърджис. Засега нещата вървят във ваша полза. Но ако се разчуе, че тъмнокожата жена може би е бременна с демонче, хората тутакси ще се отдръпнат. Начело с Ибън Тук. Знам, че в крайна сметка ще вземеш решение според преценката си за нуждите на Кала, но четиримата не можете да се справите сами с Вълците, независимо колко способни стрелци сте. Работата е твърде много. Нямаше нужда да му отговаря. Калахан беше прав.

— От какво се боиш най-много? — попита отецът.

— От разпадането на нашия тет.

— Това ще стане, ако Мия вземе в своя власт общото им тяло и се отдели, за да роди, нали така?

— Ако се случи в неподходящо време, ще е лошо, но пак можем да се справим. Ако Сузана се върне. В нея обаче расте истинско зло. Почти съм сигурен, че първата му работа ще е да убие майката.

— Разпадането на тета — измърмори Калахан. — Не смъртта на приятелката ти. Чудя се дали приятелите ти знаят що за човек си, Роланд.

— Знаят — отсече Стрелеца.

— Какво искаш от мен?

— Първо да ми отговориш на един въпрос. Разбирам, че Росалита знае някои знахарски тайни. Дали може да изроди дете, преди да му дойде времето? И ще има ли куража да направи такова нещо?

Всички трябваше да присъстват на това — двамата с Еди, също Джейк, което никак не му харесваше. Защото онова, което растеше в нея, вече бе доста голямо и дори преждевременно родено, можеше да е опасно. „А времето за раждане вероятно е близо — помисли си. — Не съм съвсем сигурен, но го чувствам. Чувствам…“

Мислите му бяха прекъснати от изражението на Калахан: на ужас, отвращение и гняв.

— Росалита никога не би сторила такова нещо! Помни добре думите ми. По-скоро би умряла.

— Защо? — попита объркано Роланд.

— Защото е католичка!

— Не разбирам.

Калахан видя, че Стрелеца наистина не разбира, и яростта му попремина.

— Това е аборт.

— Да, и какво?

— Роланд… Роланд!

Калахан наведе глава. Когато след минута я вдигна, изражението му бе каменно.

— Моята вяра разделя греховете на два вида: простими, които са приемливи за Господ, и смъртни. Абортът е смъртен грях. Това е убийство.

— Отче, тук става дума за демон, не за човешко същество.

— Според теб. Това е работа на Господ, не моя.

— Ами ако я убие? Същото ли ще кажеш?

Роланд не беше чувал притчата за Пилат Понтийски и Калахан знаеше добре това. Отговорът му обаче бе твърд:

— Ти ли ще ме поучаваш? Който поставя целостта на ка — тета си над живота на приятелката си! Позор за теб. Позор.

— Моята мисия, мисията на ка-тета ми, е Тъмната кула. Спасението не само на този свят, не само на тази вселена, а на всички вселени. На цялото битие.

— Не ме интересува. Не може да ме интересува. Слушай сега, Роланд, син на Стивън, чуй ме много добре. Слушаш ли?

Роланд въздъхна:

— Казвам благодаря.

— Роза няма да направи аборт. В града има други, които могат, не се съмнявам — дори на място, където на всеки двайсет години чудовища отвличат половината деца, тези нечестиви умения са запазени, — но ако отидеш при някого от тях, можеш да се откажеш от борбата срещу Вълците. Кала Брин Стърджис ще се настрои срещу вас.

Роланд го изгледа удивено:

— Макар да знаеш, че можем да спасим стотици деца? Човешки деца, чиято първа задача на белия свят няма да е изяждането на майките им? Калахан продължи, сякаш не го бе чул:

— Искам от теб нещо повече, ако ти е угодно… и дори да не е. Искам да ми се закълнеш, да се закълнеш в името на баща си, че никога няма да предложиш аборт на жената.

Странна мисъл хрумна на Роланд: сега за отеца Сузана не беше просто Сузана. Тя бе жената. Хрумна му още нещо:

Колко чудовища беше убил Калахан?

Както често ставаше в тежки моменти, бащата на Роланд му заговори:

„Положението не е неспасяемо, но ако продължиш — ако изкажеш тези мисли, — ще бъде.“

— Закълни се, Роланд.

— Или ще предупредиш града.

— Да.

— А ако Сузана сама реши да направи аборт? Може да се случи, тя не е глупава. Съзнава опасностите.

— Мия — истинската майка на детето — ще го предотврати.

— Не бъди толкова сигурен. Сузана Дийн има силно чувство за самосъхранение. Мисля, че отдадеността и на нашата мисия е дори по-силна.

Калахан се замисли. Отмести поглед и стисна устни. Когато пак се обърна, отсече:

— Ти ще го предотвратиш. Като неин дин.

„Замъкът ми е превзет“ — помисли си Роланд.

— Добре. Ще и кажа за разговора ни, за да разбере в какво положение си ни поставил. И за нищо на света да не казва на Еди.

— Защо?

— Защото той ще те убие, отче. Ще те убие за тази непростима намеса.

Роланд изпита известно задоволство от смаяния поглед на Калахан. Напомни си, че не бива да храни омраза към този човек, който върши онова, което счита за правилно. Нали доброволно им беше споделил за смъртоносния капан, който носеше навсякъде?

— Чуй ме сега добре, както те изслушах аз, защото сега ти носиш отговорност към всички ни. Особено, към „жената“.

Калахан присви очи, но кимна:

— Говори.

— Първо, ще я наблюдаваш винаги, когато можеш. Като сокол! Ще следиш особено внимателно дали се докосва тук. — Роланд потърка челото над лявата си вежда. — Или тук. — Потърка лявото си слепоочие. — Ще слушаш как говори. Внимавай, когато речта и стане насечена. Ще следиш дали ще започне да се движи на малки тласъци.

Роланд рязко вдигна ръка към главата си, почеса се, отново свали ръка. Рязко наклони главата си надясно и погледна Калахан:

— Разбра ли?

— Да. Това ли са признаците за появата на Мия?

Стрелеца кимна:

— Не искам да остава сама, когато стане Мия. Нито за миг.

— Ясно. Само че, Роланд, не мога да повярвам, че едно новородено, независимо кой е бащата, може…

— Мълчи. Млъквай. — Когато Калахан замълча, Роланд продължи: — Не ме интересува в какво вярваш и в какво — не. Това е твоя работа. Но ако Мия или отрочето и нарани Росалита, отче, ще държа теб отговорен за това. И лично ще поискам възмездие. Разбра ли ме?

— Да, Роланд — отрони Калахан.

— Добре. Искам да направиш още едно нещо за мен. Когато Вълците се появят, ще се нуждая от шестима жители на града, на които мога да имам пълно доверие. Трима мъже и три жени.

— Има ли значение, ако някои от тях са родители на застрашени деца?

— Не. Но да не са всичките. И никоя от жените, които могат да хвърлят чиния, да не е сред тях — Сейъри, Заля, Маргарет Айзенхарт и Росалита. Те имат друга задача.

— За какво са ти тези шестимата?

Роланд не отговори.

Калахан изчака малко, после въздъхна:

— Ройбен Кавера. Той никога няма да забрави сестра си, обичаше я повече от всичко на света. Даян Кавера, жена му… или не искаш и двамата съпрузи?

Не, нямаше проблем. Роланд му даде знак да продължава.

— Кантаб от манихейците; децата го следват като вълшебния свирач.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш. Те го следват и това е важното. Бъки Хавиер и жена му… и какво ще кажеш за твоето момче, Джейк? Децата от града го Гледат като герой, дори подозирам, че доста момичета са влюбени в него.

— Не, той ми трябва.

„Или не искаш да го изпускаш от поглед?“ — каза си Калахан. Беше подложил Роланд на твърде силен натиск.

— Анди? Децата го обожават. И е готов да ги защитава с цената на живота си.

— Нима? От Вълците ли?

Калахан го изгледа тревожно. Беше си мислил за скалните котки. И за вълци, но четирикраки. Колкото до онези от Тъндърклап…

— Не — отсече Роланд. — Анди — не.

— Защо? Тези шестимата нали не ти трябват, за да се бият срещу Вълците?

— Анди не става — натърти Роланд; имаше само предчувствие, но то му беше достатъчно. — Ще ти дам време да по мислиш, отче. Ние също ще мислим.

— Пак ли ще ходите в града?

— Да. Няколко дни поред.

Калахан се усмихна:

— Твоите приятели могат да го нарекат „яафеве“. Това е жаргонна дума. Тук му викат „комала“. Използват тази дума почти за всичко. — Калахан осъзна, че отчаяно се стреми да си възвърне уважението на Стрелеца; това го караше да се отвращава от самия себе си. — Във всеки случай — желая ви успех.

Роланд кимна. Калахан погледна към къщата, където Росалита вече бе подготвила каручката и го чакаше нетърпеливо. Отецът тръгна към нея, но на средата на пътя спря и се обърна:

— Не се извинявам за поведението си, но ако така съм затруднил работата ти в Кала, съжалявам.

— Твоят Исус Човека е костелив орех, когато стане дума за жени. Бил ли е женен?

Устните на Калахан потрепнаха.

— Не — отвърна, — но приятелката му е била курва.

— Е, това все пак е напредък.

Роланд се върна при оградата и се облегна. Нямаше търпение да започне, но искаше Калахан да тръгне. Нямаше причина да откаже помощта на Анди; само предчувствие. Еди го завари там, докато свиваше цигара.

— Хайл, Еди.

— Хайл, шефе. Видях те да говориш с Калахан. Този ден Уилма и Фред ни оставят сами, а? Роланд вдигна вежди.

— Няма значение — добави Еди. — Роланд, в цялата суматоха не успях да ти предам разказа на Дядото. Важен е.

— Сузана стана ли?

— Да. Къпе се. Джейк яде грамадански омлет.

Роланд кимна:

— Нахраних конете. Можеш да ми разкажеш историята на стареца, докато ги оседлаваме.

— Не вярвам да отнеме толкова.

Разказът наистина беше кратък. Когато влизаха в конюшнята, Еди стигна до онова, което Дядото бе прошепнал на ухото му. Роланд се обърна, изведнъж забрави конете и всичко останало. Очите му заблестяха. Стисна раменете на Еди.

— Повтори!

— Каза ми да се наведа. Подчиних се. Каза, че не е споделял това с никого освен със сина си. Тян и Заля знаят, че е станал свидетел на убийството, но не и какво е видял, когато е свалил маската. Не съм сигурен дали им е известно, че всъщност Червената Моли е убила Вълка. И тогава прошепна… Еди отново каза на Роланд какво твърдеше, че е видял, старецът.

Очите на Стрелеца заблестяха триумфално:

— Сиви коне! Всичките в един тон на сивото! Разбираш ли сега, Еди? Разбираш ли?

— Да. — Еди се засмя зловещо. — Това май вече ни е познато.

В литературния американски английски думата с най-много значения вероятно е „run“. В тълковния речник на „Рандъм хаус“ са изброени сто седемдесет и осем възможности, като се започне с „движа се бързо, тичам“ и се свърши с „разтопен или втечнен“. В граничните земи на Полумесеца между Средния свят и Тъндърклап първенството държеше „комала“. Ако беше вписана в речника на „Рандъм хаус“, основното значение щеше да е „сорт ориз, който се отглежда в най-източните части на мултивселената“. Следващото по честота на употреба щеше да е „полово сношение“. Третото — „оргазъм“, като в изречението „Получи ли комала?“ (Отговорът, който всеки се надяваше да чуе, бе: „Да, благодаря, сай, комала много, много.“ „Намокрям комала“ означаваше „поливам ориза“, но и „мастурбирам“. Комала бе началото на голямо и весело пиршество (не самото пиршество, а моментът, в който започва яденето). За мъж, който започва да оплешивява (като Гарет Стронг), се казваше, че става комала. Когато водеха кравите си на бик, селяните правеха мокро комала. Скопените мъжкари бяха „сухо комала“, макар че никой не знаеше защо. Девствениците бяха „зелени комала“, жените, навлезли в цикъла си — „червени комала“, старците, които вече не могат да коват желязото, бяха (моля за извинение) „меко комала“. „Заставам комала“ означаваше „заставам очи в очи“, а също и „споделям тайни“. Сексуалните значения на думата бяха ясни, но защо каменистите дерета на север от града се наричаха „комала бразди“? В този ход на мисли, защо вилиците понякога се наричаха комала, а лъжиците или ножовете — не? Значенията на думата не бяха сто седемдесет и осем, но сигурно имаше седемдесет. Два пъти по толкова, ако се прибавят отделните нюанси. Едно от значенията (и то със сигурност можеше да влезе в челната десетка) бе използваното от отец Калахан като синоним на „лафене“. Пълният израз беше „отивам Стърджис комала“ или „отивам Брин-а комала“. Буквалното значение на тези изрази бе „заставам очи в очи с цялото общество“.

През следващите пет дни Роланд и неговият ка-тет продължиха този процес, започнат от чужденците в магазина на Тук. Отначало беше трудно („Все едно да палиш огън с мокри съчки“ — се беше изразила Сузана), но малко по малко местните започнаха да им се доверяват. Или поне отношението им стана по-искрено. Всяка вечер Роланд и семейство Дийн се прибираха в дома на отеца, а Джейк — в ранчото „Рокинг Б“, Анди го посрещаше на разклона на Източния път, покланяше се и казваше: „Добър вечер, сой! Искаш ли да чуеш хороскопа си? Този сезон се нарича Чарю жътва! Ще срещнеш стар приятел! Едно младо момиче въздиша по теб!“, и така нататък.

Джейк попита Роланд защо прекарва толкова много време с Бени Слайтман.

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми, Роланд, но ако трябва да правя друго, освен да скачам в сеното, да уча Ко да се премята през глава или да правя жабки върху водата с плоски камъни, мисля, че не е зле да ми кажеш.

— Не искам друго от теб — отвърна Роланд; после, сякаш сега му беше хрумнало, добави: — И да се наспиваш. Сега растеш, имаш нужда от много сън.

— Защо въобще съм там?

— Защото имам предчувствие, че там ти е мястото. Искам само да си държиш очите отворени и да ми казваш, ако забележиш нещо особено.

— Освен това, хлапе, не стоим ли достатъчно заедно денем? — попита Еди.

През следващите пет дни те наистина не се разделяха. Новината, че са яздили конете на сай Овърхолсър, бързо остаря. Също и вестта за изтръпнали мускули и натъртени задници. При една такава езда, когато наближаваха мястото, където чакаше Анди, Роланд попита Сузана направо дали не е обмисляла аборт.

— Ами, не бих казала, че не ми е хрумвала такава мисъл.

— Изобщо не си помисляй. Никакъв аборт.

— Има ли причина?

— Ка.

— Кака ти — бързо се намеси Еди.

Това беше стара шега, но всички се засмяха. Повече не засегнаха тази тема. На Роланд не му се вярваше, че е минало толкова леко, но беше доволен. Наистина се радваше, че Сузана не настоява да обсъждат темата за Мия и бебето. Вероятно тя си даваше сметка, че е по-добре да не знае някои неща.

Все пак не и липсваше кураж. Роланд знаеше, че въпросите рано или късно ще излязат наяве, но след петия ден започна да я праща във фермата на Джафърдс, за да се упражнява в хвърлянето на чиния.

Осем дни след дългия им разговор на верандата на отеца Сузана ги покани у Джафърдсови, за да им се похвали с напредъка си.

— Идеята е на Заля — обясни. — Иска да чуе мнението ви.

Роланд се досещаше, че всъщност самата Сузана иска отговор на този въпрос.

Когато пристигнаха, завариха цялото семейство Джафърдс, събрано на верандата, а също неколцина от съседите им: Хорхе Естрада с жена си, Диего Адамс (с кожени каубойски панталони), семейство Хавиер. Приличаха на кибици около играчи на табла. Залман и Тия, тъпоумните близнаци, стояха встрани и зяпаха гостите ококорени. Анди също беше тук и бебето Арон спеше в ръцете му.

— Дотук с тайните, Роланд — измърмори Еди.

Роланд не издаде безпокойството си, въпреки че виждаше пълната безсмисленост на заплахата си към пастирите, които бяха видели как госпожа Айзенхарт хвърля чинията. Селяните обичаха да си чешат езиците, това беше; дали в баронствата, или в граничните земи, клюките бяха любимо занимание.

„Поне ще се разчуе, че Роланд е достатъчно решителен, корав комала — помисли си той. — Че с него шега не бива.“

— Няма какво да се направи — отбеляза той. — Жителите на Кала добре знаят за чинията и Сестрите на Оризия. Може да е за добро, ако научат, че и Сузана е усвоила това умение.

— Дано… такова… не се издъни — измърмори Джейк.

Тримата бяха посрещнати с уважение.

Анди каза на Джейк, че млада жена копнее за него. Момчето се изчерви и отвърна на робота, че предпочита да не научава повече подробности за това, ако му е угодно.

— Както искаш, сой.

Джейк се втренчи в надписа на металните му гърди и се запита дали наистина е попаднал в свят на каубои и роботи, или просто сънува.

— Дано това бебе скоро да се събуди, моля. И да се разплаче! Защото знам няколко успокоителни детски песнички.

— Млъквай, ръждива тенекийо! — измърмори Дядото и Анди помоли за прошка в обичайния си арогантен стил.

„Вестоносец, многофункционален — помисли си Джейк. — Дали една от другите ти функции не е да дразниш хората, Анди?“

Сузана беше влязла в къщата със Заля. Когато излязоха, носеше две торбички, увиснали на ремъци на кръста и като кобури.

— Хитро приспособление — отбеляза Диего Адамс.

— Изобретение на Сузана — обясни Заля. — Нещо като манерки са.

„Не съвсем“ — помисли си Еди и се усмихна. Забеляза, че другите му двама приятели също се усмихват. За Бога, дори Ко.

— Дали ще задържат водата? — попита Бъки Хавиер.

Този въпрос само подчертаваше разликата между стрелците и селяните от Кала, помисли си Еди. Членовете на катета веднага се бяха досетили за предназначението на импровизираните кобури. Хавиер обаче беше земеделец и гледаше на света със съвсем други очи.

„Вие имате нужда от нас — помисли си Еди, докато изучаваше групичката мъже на верандата. — Иначе никога няма да се справите.“

Сузана изкара количката си пред верандата и сви остатъците от краката си, така че изглеждаше сякаш стои. Еди добре знаеше колко я боли, но лицето и не издаваше нищо. В същото време Роланд гледаше торбичките. Във всяка имаше по четири чинии, бели, без рисунки. Учебни чинии.

Заля отиде при обора. Макар че Роланд и Еди бяха забелязали одеялото, закачено високо на стената, още с идването си, останалите го видяха едва сега. Заля го свали и отдолу се показаха очертани с тебешир човешки контури (с усмивка на лицето и наметало). Не беше произведение на изкуството, но селяните на верандата веднага разпознаха силуета на Вълк. По-големите деца ахнаха. Семейство Естрада и Хавиер плахо изръкопляскаха като хора, които се боят, че дърпат дявола за опашката. Анди похвали художника и Дядото го смъмри да си затваря плювалника. После извика, че Вълците били съвсем малко по-едри. Звучеше възбудено.

— Начертах го с човешки ръст — обясни Заля (всъщност го беше начертала със „съпружески ръст“). — Ако истинските Вълци са по-едри, толкова по-добре. Така ще са по-лесна мишена. Чуйте ме, моля.

— Казваме благодаря — успокои я Роланд.

Заля го погледна с благодарност и се отдръпна от мишената. Обърна се към Сузана:

— Давай, когато си готова.

За миг Сузана остана неподвижна, на шейсетина метра от обора. Държеше ръцете си върху гърдите. Стоеше с наведена глава, ка-другарите и се досещаха какво си мисли:

„Прицелвам се с окото си, стрелям с ръката си, убивам със сърцето си.“

Те от душа я подкрепяха, окуражаваха я, споделяха възбудата и. Роланд я гледаше жадно. Щеше ли още една ръка, умееща да хвърля чинията, да наклони везните в тяхна полза? Вероятно не, но той и желаеше с цялото си сърце успех.

Тя вдигна глава. Вгледа се в силуета на стената. Изкрещя остро като Маргарет Айзенхарт при демонстрацията си в „Рокинг Б“. В този момент Роланд ясно си спомни сокола си Давид, присвил крила и спускащ се като камък върху жертвата си.

— Оризия!

Сузана свали ръце толкова бързо, че погледът не бе в състояние да ги проследи. Само Роланд, Еди и Джейк видяха как посегна към кръста си и с всяка ръка извади по една чиния.

Сай Айзенхарт бе хвърляла високо над рамото си, жертвайки време за по-голяма точност. Сузана кръстоса ръце пред гърдите си, малко над облегалките на инвалидната количка. Хвърли чиниите едновременно, те полетяха заедно и след миг се забиха с глух звук в стената на обора.

Сузана застина с протегнати напред ръце; напомняше конферансие, който току-що е представил артист. Сетне отново посегна надолу, извади следващите две чинии. Хвърли ги, взе нови, метна и тях. Първите две още трептяха, когато последните се забиха в стената.

За миг в двора на Джафърдсови се възцари пълна тишина. Осемте чинии стърчаха, подредени като по конец, от гърлото на тебеширения силует до корема му. Бяха раздалечени на около пет сантиметра една от друга, равномерно, като копчета на риза. Беше ги хвърлила за не повече от три секунди.

— Смятате да използвате чиниите срещу Вълците? — попита задъхано Бъки Хавиер. — Това ли е?

— Още нищо не е решено — отвърна хладно Роланд.

Дийли Естрада прошепна:

— Ако това бе човек, щеше да е на парчета, чуйте ме добре.

Дядото изрече заключителните думи, които може би по право се падат на дядовците:

— Да, дявол да го вземе!

На връщане (Анди крачеше отпред със сгънатата количка и свиреше някаква мелодия на гайда) Сузана замислено отбеляза:

— Мога съвсем да се откажа от револвера и да се съсредоточа върху хвърлянето на чиния, Роланд. Този боен вик носи голямо удовлетворение.

— Напомняш ми за сокола ми — призна Роланд.

Сузана се усмихна широко:

— Чувствах се като сокол. Оризия! О-ризия! От самата дума ми се приисква да хвърлям.

Джейк си спомни Гашър („Старата ти дружка Гашър“, както се изразяваше този господин) и потрепери.

— Наистина ли искаш да се откажеш от револвера? — попита Роланд; не знаеше да се радва ли, или да се възмущава.

— Ти щеше ли да си свиваш сам цигарите, ако можеше да си купиш готови? Не, може би сравнението не е подходящо, но все пак чинията е хубаво оръжие. Когато Вълците се появят, се надявам, че ще мога да хвърля двайсетина. И да взема доста жертви.

— Ще ти стигнат ли чиниите? — попита Еди.

— О, да. Няма много от луксозните — като онази, която ти е показала сай Айзенхарт, Роланд, — но учебните са стотици. Росалита и Сейъри Адамс вече ги преглеждат и отделят онези, които не летят добре. — Тя замълча, след това прошепна: — Видях ги, Роланд, и макар че Сейъри е храбра като лъв и е готова да се изправи срещу торнадо…

— Не я бива, а? — попита Еди.

— Не съвсем. Добра е, но не като останалите. И не е толкова надъхана.

— Може да и измисля друго занимание — съгласи се Роланд.

— Добре ще е, сладурче.

— При охраната на децата, може би. Вдругиден ще ги видим как хвърлят. Едно малко състезание ще повдигне духа им. В пет часа, Сузана, известно ли им е?

— Да. Повечето жители на Кала ще се появят, ако им разрешим.

Това беше обезкуражаващо…, но можеше да се очаква.

„Твърде дълго не съм бил сред хора — помисли си Стрелеца. — Забравил съм някои неща.“

— Ще бъдем само ние и жените — отсече.

— Ако гражданите видят, че жените им са добри в хвърлянето, много от тях може да застанат на наша страна.

Роланд поклати глава. Не искаше никой да знае колко са добри жените им в хвърлянето, това бе може би най-важното. Градът обаче знаеше, че хвърлят… и това може би не беше чак толкова лошо.

— Колко са способни, Сузана? Кажи ми.

Тя се замисли и отговори:

— Истински убийци.

— Можеш ли да ги научиш на двойното хвърляне?

Сузана се замисли. Всеки можеше да се научи на всичко, ако има достатъчно време. Оставаха само тринайсет дни, а когато Сестрите на Оризия (включително най-новият им член, Сузана от Ню Йорк) се срещнат у отец Калахан, за да покажат уменията си, щяха да имат само седмица и половина. Долното хвърляне и се удаваше лесно, като стрелбата, но останалите…

— Росалита ще го научи — отвърна накрая. — Маргарет Айзенхарт може би, но има опасност да се обърка в най-неподходящия момент. А Заля? Не. Тя винаги хвърля с дясната ръка, не може по две наведнъж. Малко е бавна, но мога да гарантирам, че всяка нейна чиния ще попада в целта.

— Да — намеси се Еди, — докато някой прехващач не я превърне във фонтан от кръв.

Сузана продължи, без да му обръща внимание:

— Заради нас може да пострадат, Роланд. Знаеш го.

Той кимна. Видяното го беше изпълнило с увереност, особено в светлината на казаното от Еди. Сега Сузана и Джейк също знаеха тайната на Дядото. А като стана дума за Джейк…

— Днес си много мълчалив — обърна се Роланд съм момчето. — Има ли нещо?

— Всичко е наред — отвърна Джейк.

Гледаше Анди. Мислеше си как роботът бе люлял бебето. Ако Тян, Заля и другите им деца загинеха и Анди трябваше да се грижи за Арон, момченцето щеше да умре след по-малко от шест месеца. Да умре или да се превърне в най-халтавото хлапе във вселената. Анди щеше да го повива, Анди щеше да го храни винаги с най-полезните неща, Анди щеше да го кара да се оригва, когато трябва, и да му пее приспивни песнички. Всяка щеше да бъде изпята съвършено правилно и лишена дори от капка майчина нежност. Или бащина. Анди щеше винаги да си остане роботът-вестоносец, многофункционален. Бебето Арон щеше да расте по-добре, ако го отглеждат… вълци.

Тази мисъл го накара да си спомни пак нощта, когато с Бени бяха спали на палатка (това им беше последният път, защото времето бе захладняло). Нощта на разговора между Анди и бащата на Бени. Таткото на приятеля му беше прекосил реката и бе тръгнал на изток. Към Тъндърклап.

— Джейк, сигурен ли си, че си добре? — попита Сузана.

— Да, госпожо.

Тя се засмя. Джейк също, но още си мислеше за бащата на Бени. За очилата му. Джейк бе почти сигурен, че той е единственият в града, който носи очила. Един ден, докато яздеха, го беше попитал за тях. Бащата на Бени му беше разказал как ги разменил за красиво расово жребче — взел ги от един от плаващите пазари, когато сестрата на Бени още била жива, Оризия да бди над душата и. Взел ги, макар че всички, включително Вон Айзенхарт, му повтаряли, че са безполезни като хороскопите на Анди. Бен Слайтман обаче ги пробвал и всичко се променило. За пръв път виждал света ясно.

Той бе свалил очилата, беше ги почистил с ризата си и ги бе вдигнал към светлината.

— Не знам какво ще правя, ако ги изгубя или се счупят — сподели. — Живял съм без такова нещо двайсетина години, но човек бързо свиква с хубавото.

На Джейк този разказ му хареса. Беше сигурен, че Сузана ще му повярва (като се имаше предвид, че очилата бяха направили впечатление първо на нея). Роланд сигурно също щеше да повярва. Слайтман го разказваше по най-подходящия начин: като човек, който се радва на късмета си и с готовност се хвали как се е оказал прав, когато никой не му е вярвал. Еди вероятно също щеше да налапа въдицата. Жалко, че историята на Слайтман бе пълна лъжа. Джейк не знаеше каква е била истинската сделка (не можеше да проникне толкова дълбоко в мислите на Слайтман), но това поне му беше известно. И го тревожеше.

„Вероятно не е важно — мислеше си. — Вероятно просто ги е получил по друг начин, който няма да звучи толкова ефектно. Може би някой манихеец ги е донесъл от друг свят и таткото на Бени просто ги е свил.“

Това беше една възможност; ако се напъне, Джейк можеше да измисли десетина други. Той имаше богата фантазия.

В комбинация с видяното край реката обаче тази история го тревожеше. Каква работа имаше главният пастир на Айзенхарт от другата страна на Уай? Джейк не знаеше. Въпреки това всеки път, когато искаше да повдигне въпроса пред Роланд, нещо го възпираше.

„И то след като аз го упреквах, че пази тайни от нас!“ Да, да, да, но… „Но какво, малък негоднико?“

Бени, ето какво. Проблемът беше в Бени. А може би в самия Джейк. Той никога не се беше сприятелявал толкова, а сега имаше добър приятел. При мисълта, че може да навлече неприятности на бащата на Бени, сърцето му се свиваше.

След два дни Росалита, Заля, Маргарет Айзенхарт, Сейъри Адамс и Сузана Дийн се събраха в пет часа в двора до нужника на Роса. Всички се кискаха нервно. Роланд, Еди и Джейк стояха настрана. Чакаха жените да се успокоят.

До оградата бяха наредени чучела с глави от остър корен. Главите бяха увити с чували, за да изглеждат, сякаш са с качулки. До всяко чучело имаше три кофи. Една бе пълна с остър корен, друга — с картофи. Съдържанието на третите възбуди недоволни възгласи. Вътре имаше репички. Роланд каза на жените да престанат да се оплакват; бил мислил да сложи грах. Така и не се разбра дали се шегуваше, или говореше сериозно.

Калахан, с дънки и елек с много джобове, излезе на верандата при Роланд, който пушеше и чакаше жените да се успокоят. До него Джейк и Еди играеха на дама.

— Вон Айзенхарт е отпред — съобщи отецът. — Каза, че отива при Тук да пие бира, но преди това иска да говори с теб.

Роланд въздъхна, стана и излезе пред къщата. Айзенхарт седеше в двуколката си и току поглеждаше нервно към църквата на Калахан.

— Добър ти ден, Роланд.

Преди няколко дни Уейн Овърхолсър бе подарил на Стрелеца широкопола шапка. Сега той мълчаливо я вдигна за поздрав.

— Предполагам, че скоро ще изпратиш перото — продължи Айзенхарт. — Ще свикаш събрание, с други думи.

Роланд премълча. Не смяташе да приема нареждания от селяните как наследниците на Елд да изпълняват задълженията си, но възнамеряваше да им съобщи решението си. Поне това им дължеше.

— Искам да ти кажа, че когато получа перото, ще го докосна и ще го изпратя към следващите. После ще дойда на събранието и ще кажа да.

— Благодаря.

Всъщност Роланд се трогна от това обещание.

— Тук обаче няма да го направи.

— Няма — съгласи се Роланд. — Стига бизнесът да върви, Тук няма да докосне перото. Няма да каже да.

— Овърхолсър го подкрепя.

Това беше лоша изненада. Не че не можеше да го очаква, но все пак се беше надявал Овърхолсър да се съгласи. Роланд обаче разполагаше с достатъчна подкрепа и предполагаше, че Овърхолсър го знае. Ако беше умен, крупният земевладелец просто щеше да мирува и да чака всичко да свърши. Ако реши да се меси, вероятно нямаше да види следващата реколта в хамбарите си.

— Искам да знаеш едно — продължи Айзенхарт. — Подкрепям те заради жена си, а тя е с теб, защото и се е приходило на лов. Така става винаги с тази чиния: жената започва да командва. Това не е нормално. Мъжът е този, който трябва да управлява. Освен когато стане дума за деца, разбира се.

— Тя е жертвала всичко, когато се е омъжила за теб. Сега е твой ред.

— Мислиш ли, че не го знам? Ако обаче загине заради теб, ще те прокълна, когато си тръгваш. Ако напуснеш това място. Независимо колко деца ще спасите.

Роланд, който носеше много проклятия, кимна:

— Ако ка го иска, жена ти ще оцелее, Вон.

— Да. Но не забравяй думите ми.

— Няма. Айзенхарт плесна коня с юздите и двуколката потегли.

Всяка от жените разполови главата на чучелото си от четирийсет, петдесет и шейсет метра.

— Целете се колкото се може по-високо в главите — посъветва ги Роланд. — От ниските удари няма полза. — Предполагам, заради броните — отбеляза Росалита.

— Да — отвърна Роланд, макар че това не беше цялата истина. Нямаше да им каже цялата истина, докато не се наложи.

Дойде ред на картофите. Сейъри Адамс улучи своя от четирийсет метра, само го одраска от петдесет и пропусна от шейсет. Изруга съвсем неподобаващо за една дама и се оттегли с наведена глава до нужника. Там седна и се зае да наблюдава останалите. Роланд се приближи и седна до нея. Видя сълза в ъгълчето на едното и око.

— Аз не оправдах доверието ти, чужденецо. Моля за прошка.

Роланд хвана ръката и и я стисна.

— Не, не си. За теб също ще има важна работа. Само няма да е заедно с останалите. И пак може да се наложи да хвърляш чиния.

Тя се усмихна вяло и кимна.

Еди сложи нови „глави“ от остър корен и върху всяка от тях — по една репичка.

— Късмет, дами — пожела им и се отдръпна.

— Започнете от десет метра! — извика Роланд.

От десет всички улучиха. Също от двайсет. На трийсет Сузана хвърли чинията си твърде високо, както я беше инструктирал. Искаше в този рунд някоя от жените от Кала да спечели. От четирийсет Заля Джафърдс хвърли твърде ниско и разцепи главата от остър корен вместо репичката върху нея.

— Шибан-комала! — изкрещя, после бързо закри устата си с ръце и виновно погледна Калахан.

Той само се усмихна и и махна весело. Тя се приближи до Еди и Джейк, беше се изчервила до уши.

— Кажи му да ми даде още една възможност, моля те — каза на Еди. — Мога да се справя, сигурна съм…

Еди постави ръка на рамото и:

— Знае, Зи. Одобрена си.

Тя сви устни.

— Сигурен ли си? — поиска да се увери.

— Да. Можеш да хвърляш за „Метс“, скъпа.

Останаха Маргарет и Росалита. И двете улучиха репичките от петдесет метра.

Еди измърмори на Джейк:

— Ако не бях видял със собствените си очи, щях да се закълна, че не е възможно.

От шейсет метра Маргарет Айзенхарт пропусна. Росалита вдигна чинията над дясното си рамо (беше левичарка), поколеба си. После изкрещя „Оризия!“ и хвърли. Въпреки острото си зрение Роланд не успя да види дали чинията одраска репичката, или тя падна от течението. Във всеки случай Росалита се ухили до уши, вдигна весело юмруци и ги размаха.

— Ура за победителката! Ура! — закрещя Маргарет и останалите се присъединиха към възгласите и, дори Калахан.

Роланд се приближи до победителката и я прегърна кратко, но силно. Използва този кратък миг, за да и прошепне, че истинската и награда ще я чака довечера в леглото.

— Е — усмихна се тя, — когато остареем, се радваме на всичко.

Заля и Маргарет се спогледаха:

— Какво и каза, знаеш ли? — попита Заля.

Маргарет Айзенхарт се усмихна:

— Нищо, което не си чувала.

След това жените си тръгнаха. Отецът също отиде да свърши някаква работа. Роланд седна на горното стъпало на верандата и се загледа към мястото на състезанието. Сузана го попита дали е доволен и той кимна:

— Да, мисля, че тук всичко е наред. Да се надяваме, защото моментът наближава. Всичко ще стане много бързо.

Истината бе, че никога не му се беше случвало събитията да текат с такава скорост…, но след като Сузана бе признала, че е бременна, все пак се беше успокоил.

„Ти си спомни истината за ка, защото тази жена показа храброст, на която никой от нас не е способен“ — помисли си.

— Роланд, ще ходя ли в „Рокинг Б“ тази вечер? — попита Джейк.

Роланд се замисли, вдигна рамене:

— Ти искаш ли?

— Да, но този път, нека взема пистолета. — Джейк се изчерви; беше се събудил с тази мисъл, сякаш богът на сънищата, когото Роланд наричаше Ние, му я беше донесъл през нощта. — Ще го сложа на дъното на торбата си и ще го увия в резервната си риза. Никой няма да разбере, че го нося. — Замълча, после добави: — Нямам намерение да се фукам с него пред Бени, ако това си мислиш.

Подобно нещо никога не би хрумнало на Роланд. Какво обаче бе намислил Джейк? Зададе му този въпрос и момчето отговори, сякаш добре бе планирало развоя на този разговор:

— Като дин ли ме питаш?

Роланд понечи да отвърне „да“, но видя колко внимателно го наблюдават Еди и Сузана и размисли. Имаше разлика между пазенето на тайни (както тази за бременността на Сузана) и действията по предчувствие. Сега трябваше да даде малко повече свобода на Джейк. Това не беше същото момче, което бе попаднало в Средния свят треперещо, уплашено до смърт и полуголо.

— Не като дин — отвърна той. — Колкото до оръжието, можеш да го взимаш, където и когато си поискаш. Нали ти го донесе в тета?

— Откраднах го — прошепна Джейк с поглед, сведен към земята.

— Взел си го, за да се спасиш — намеси се Сузана. — Има голяма разлика. Слушай, сладурче, нали не възнамеряваш да застреляш някого?

— Не, не възнамерявам.

— Внимавай. Не знам какво си намислил, но внимавай.

— И каквото и да е, гледай да го разрешиш до една седмица — заръча Еди.

Джейк кимна. Обърна се към Роланд:

— Кога мислиш да свикаш градското събрание?

— Според робота до идването на Вълците има десет дни. Значи… — Роланд направи кратка сметка. — Нека събранието да е след шест. Приемаш ли?

Джейк отново кимна.

— Сигурен ли си, че не искаш да ни кажеш какво си намислил?

— Не, освен, ако не ме попиташ като дин. Може само да си въобразявам, Роланд. Наистина.

Роланд кимна неуверено и се зае да свива нова цигара. Този пресен тютюн беше чудесен.

— Има ли още нещо? Защото, ако няма…

— Има — каза Еди.

— Какво?

— Трябва да отида в Ню Йорк — обяви младежът небрежно, сякаш предлагаше да отскочи до магазина в града, но очите му играеха възбудено. — Този път трябва да отида наистина. Това означава да използваме сферата по-директно. Черната тринайсетица. Надявам се, че знаеш как се използва, Роланд.

— Защо ще ходиш в Ню Йорк? Този път питам като дан!

— Ще ти кажа. Защото времето наистина лети. И защото Вълците от Кала не са единственият ни проблем.

— Искаш да видиш коя дата е там — досети се Джейк. — Така ли?

— Да. От последния ни тодаш знаем, че в онази версия на Ню Йорк, през 1977 година, времето тече по-бързо. Помните ли вестника, който намерих?

— Втори юни — измърмори Сузана.

— Точно така. Освен това сме почти сигурни, че в онзи свят не можем да се връщаме във времето, защото всеки път, когато отидем, е по-късна дата. Прав ли съм?

Джейк кимна:

— Да, защото онзи свят не е като останалите… освен може би, ако при онзи тодаш не сме се почувствали така заради Черната тринайсетица.

— Не мисля. Онази малка отсечка на Второ Авеню между парцела и Шейсета улица е много важна. Мисля, че е портал. Голям портал.

Джейк Чеймбърс изглеждаше все по-възбуден:

— Не чак до Шейсета. Не толкова голяма отсечка. Второ Авеню между Четирийсет и шеста и Четирийсет и четвърта, така мисля аз. В деня, когато напуснах „Пайпър“, почувствах, че нещо се промени, когато стигнах Четирийсет и четвърта улица. Важни са само онези шест преки. Отсечката с музикалния магазин, „Пуф-паф“ и „Ресторант за мисълта“. И празният парцел, разбира се. Това е другият край. Той… не знам…

— Там сякаш попадаш в друг свят — добави Еди. — В някакъв ключов свят. Затова мисля, че времето там винаги тече малко…

Роланд вдигна ръка:

— Млъкнете.

Еди замълча; взря се в него с очакване, по устните му плъзна лека усмивка. Роланд не се усмихна. Вече не беше толкова безгрижен. Твърде много неща имаха за вършене, по дяволите. И твърде малко време.

— Искаш да видиш колко дни остават до дата, на която изтича договорът, така ли?

— Да.

— Не се налага да ходиш лично. В тодаш също ще ти свърши работа.

— Тодаш е добре за проверка на дата, но има и още нещо. Много глупаво се отнесохме с този празен парцел, момчета. Наистина глупаво.

Еди смяташе, че могат да получат собствеността над запустелия парцел, без дори да докоснат наследството на Сузана; смяташе, че Калахан ясно им е показал начина. Не розата; нея не можеха да притежават, но да я пазят — да. Може би.

Уплашен или не, Калвин Тауър бе чакал в изоставената перачница, за да спаси живота на отец Калахан. И уплашен или не, Калвин Тауър беше отказал (поне на 31 май 1977 година) да продаде парцела на „Сомбра“. С други думи, Еди смяташе, че Калвин Тауър е истински герой.

Еди бе мислил и за начина, по който Калахан бе закрил лицето си при първото споменаване на Черната тринайсетица. Той бе готов на всичко, само тя да се махне от църквата му…, но досега я беше запазил. Също като книжаря, отецът се държеше геройски. Какви глупаци бяха да си помислят, че Калвин Тауър ще иска милиони за парцела! Той искаше да се отърве от него. Но бе готов да го предаде само на подходящия човек. Или на подходящия ка-тет.

— Суз, ти не можеш да отидеш, защото си бременна. Джейк, ти си дете. Сигурен съм, че не можеш да подпишеш договора, за който си мисля, откакто чухме разказа на Калахан. Бих те взел, но ти май искаш да провериш нещо тук. Прав ли съм?

— Прав си. Но съм почти готов да дойда.

Еди се усмихна:

— „Почти“ тук не върви, хлапе. Колкото до изпращането на Роланд, не се обиждай, шефе, но ти не си много вещ по въпросите на нашия свят. Ти… така да се каже… губиш нишката.

Сузана избухна в смях.

— Колко смяташ да му предложиш? — попита Джейк. — Така де, не може съвсем без нищо, нали?

— Един долар. Вероятно ще се наложи да му го поискам на заем, но…

— Не, има по-добро решение. В раницата си имам пет шест кинта. — Джейк се усмихна. — По-късно можем да му предложим още. Когато нещата тук се поуталожат.

— Ако още сме живи — добави Сузана, но тя също изглеждаше възбудена. — Знаеш ли какво, Еди? Ти може би си гений.

— Балазар и хората му няма да са много доволни, ако сай Тауър ни продаде парцела — отбеляза Роланд.

— Да, но може би ще успеем да убедим Балазар да го остави на мира — каза Еди и по устните му заигра мрачна усмивка. — Честно да си кажа, Роланд, нямам нищо против да убия човек като Енрико Балазар два пъти.

— Кога искаш да отидеш? — попита Сузана.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Най-малкото защото нямаме представа коя дата е там. Роланд? Какво мислиш?

— Предлагам утре. Ще занесем сферата в пещерата и ще пробваме да отидем във времето на Калвин Тауър. Идеята ти е добра, Еди, казвам благодаря.

— Ами ако сферата те изпрати на друго място? — попита Джейк. — В друга версия на 1977-а или… или другаде?

Той си спомни колко тънко изглеждаше всичко, когато Тринайсетицата ги изпращаше в тодаш, и колко близко им се струваше мракът.

— В такъв случай ще ви изпратя пощенска картичка — вдигна рамене Еди и се засмя.

За момент обаче Джейк видя колко се страхува. Сузана сигурно също разбра, защото стисна ръката му.

— Всичко ще е наред — успокои я Еди.

— Надявам се — отвърна тя. — Много се надявам.

ВТОРА ГЛАВА Коганът, първа част

Когато на следващата сутрин Роланд и Еди влязоха в „Пресвета Богородица“, хоризонтът на североизток едва бе започнал да просветлява. Еди, със силно стиснати устни, осветяваше пътя им със свещ. Онова, за което бяха дошли, бучеше. Сънливо, но той мразеше този шум. В църквата беше зловещо. Празна, тя изглеждаше някак си твърде голяма. Еди очакваше всеки миг да зърне призрачни силуети (скитащи мъртъвци), седнали на пейките и наблюдаващи ги с безплътно неодобрение. Бученето обаче беше най-мъчителното.

Когато стигнаха дъното на помещението, Роланд отвори торбата си и извади боулинг-калъфа, който до вчера бе стоял в раницата на Джейк. Стрелеца го задържа за миг, докато и двамата прочетат надписа: УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ.

— Отсега нататък нито дума, докато не ти кажа, че е безопасно — предупреди. — Ясно ли е?

— Да.

Роланд натисна браздата между две дъски и скривалището на отеца се отвори. Той вдигна капака. Веднъж Еди бе гледал един филм за обезвреждането на бомби по време на Лондонския блиц и движенията на Роланд сега силно му напомняха за него. И защо не? Ако бяха прави за това, което се криеше в тази дупка (а Еди беше сигурен, че са), то наистина бе невзривила се бомба. Роланд отметна бялата ленена стола, с която беше покрита кутията. Бученето се усили. Еди затаи дъх. Полазиха го студени тръпки. Съвсем наблизо едно чудовище с невъобразима зла мощ сънливо бе отворило едното си око. Бученето отново намаля и Еди си отдъхна.

Роланд му подаде боулинг-торбата и му направи знак да я държи отворена. С огромно нежелание (вече му се искаше да прошепне на Стрелеца, че е по-добре да се откажат) Еди я отвори. Роланд вдигна кутията и бученето отново се усили. На светлината на свещта Еди видя капчици пот по челото му. Чувстваше, че и неговото е мокро. Ако Черната тринайсетица се събуди и ги изпрати някъде в небитието…

„Няма да отида — помисли си Еди. — Ще се съпротивлявам с всички сили, за да остана при Сузана.“

Разбира се, че щеше да го направи. Но пак изпита огромно облекчение, когато Роланд пъхна богато украсената с дърворезби кутия в странната торба от метални нишки. Бученето не заглъхна напълно, но намаля до леко бръмчене. Когато Роланд внимателно стегна връвчиците на отвора, то премина в едва доловим шепот. Като шума на морска раковина.

Еди се прекръсти; Роланд се усмихна леко и последва примера му.

Когато излязоха, небето значително бе просветляло — явно все пак щяха да видят дневната светлина.

— Роланд.

Стрелеца се обърна към него, вдигна вежди. Стискаше торбата около отвора; явно не смееше да остави тежестта само на връвчицата.

— Ако сме били в тодаш, когато намерихме тази торба, как успяхме да я вземем? Роланд се замисли и отговори: — Може би и торбата е била в тодаш.

— Така неподвижно?

Роланд кимна:

— Да, така мисля. Неподвижно.

— О…, Това ме плаши.

— Да не се отказа от посещението в Ню Йорк, Еди?

Еди поклати глава. Но беше уплашен. Може би по-уплашен от всеки друг път, откакто бе задал гатанката на Блейн.

В десет часът бяха едва на средата на пътя към Портала („Малко е нанагорно“, бе казал Хенчик и наистина беше така). Беше много горещо. Еди спря, избърса врата си и се загледа в разкривените сухи дерета на север. На места се виждаха черни дупки и той попита Роланд дали са гранатови мини. Стрелеца потвърди.

— В коя си решил да скриеш децата? Вижда ли се оттук?

— Да. — Роланд извади револвера си и посочи. — Погледни през мерника.

Еди видя дълбока падина с формата на двойно S. Дъното и бе в сянка. Предположи, че слънцето ще го огрее едва по обяд. На север стигаше до голяма скална стена. Вероятно входът на мината беше там. На югоизток от падината излизаше черен път, виещ се към Източния. От другата страна на Източния път започваха оризови ниви, а отвъд тях течеше реката.

— Напомня ми за твоя разказ — отбеляза Еди. — За Айболт Каньон.

— Разбира се.

— Тук обаче няма изтъняване, което да свърши мръсната работа.

— Не. Няма.

— Наистина ли смяташ да завреш всички деца в това задънено дере?

— Не.

— Жителите на Кала мислят, че си решил…, че ние сме решили да направим точно това. Дори жените с чиниите.

— Знам. Точно това е целта ми.

— Защо?

— Защото не вярвам, че в начина, по който Вълците намират децата, има нещо свръхестествено. След като чух разказа на Тяновия дядо, вече не мисля, че у Вълците има каквото и да било свръхестествено. Не, в хамбара има мишка. Някой шпионира за негодниците в Тъндърклап.

— Всеки път трябва да е различен човек. На всеки двайсет и пет години.

— Да.

— Кой? Кой може да е?

— Не съм сигурен, но имам предположение.

— Тук ли? Може да се предава по наследство.

— Ако си си починал, Еди, да продължаваме.

— Овърхолсър? Може би онзи Телфорд или другият, който прилича на каубой от уестърн.

Роланд закрачи мълчаливо, камъчетата заскърцаха под новите му обувки. Розовата торба в здравата му ръка се поклащаше. Нещото вътре шепнеше зловещите си тайни.

— Бъбрив както винаги — измърмори Еди и го последва.

Първият глас, който се издигна от бездната, бе на голям мъдрец и непоправим наркоман.

— Глей го, маминото синче! — стенеше Хенри; звучеше на Ебънизър Скрудж от „Коледна песен“, едновременно смешно и страшно. — Маминото синче май е тръгнало за Ню Йорк. Много ще загазиш, брато. Я си стой тук… дялкай си с чекийката… бъди добро педалче… Мъртвият брат се закиска. Живият потрепери.

— Еди?

— Слушай брат си, Еди! — проплака майка му от тъмната паст на бездната; на пода белите костици проблеснаха. — Той жертва живота си за теб, целия си живот. Послушай го!

— Еди, добре ли си?

Сега прозвуча гласът на Чаба Драбник, известен в бандата на Еди като Шибания луд унгарец. Чаба заплашваше, че ако не му даде цигара, ще му смъкне шибаните гащи. Еди с мъка се принуди да не слуша ужасяващото му, но хипнотизиращо бръщолевене.

— Да — отвърна. — Мисля, че съм добре.

— Гласовете идват от собствената ти глава. Пещерата ги долавя и ги усилва. Малко страшничко звучи, но е пълна безсмислица.

— Защо ги остави да ме убият, братле? — хлипаше Хенри. — Чаках да ме спасиш, но ти не дойде!

— Безсмислица — измърмори Еди. — Добре, ясно. Какво ще правим сега.

— Според двата разказа, които чух за това място — на Калахан и на Хенчик, — вратата ще се отвори, когато отворя кутията.

Еди се изсмя нервно:

— Дори не искам да пипаш кутията.

— Ако си се отказал…

Еди поклати глава:

— Не. Искам да го направя. — Неочаквано се усмихна широко. — Нали не се тревожиш, че ще се надрусам? Че ще намеря някой пласьор и ще си взема дрога? От бездната прозвуча гласът на Хенри:

— Това е китайски бял прах, брато! Тия негри продават най-доброто.

— Не — отвърна Роланд. — Имам достатъчно тревоги, но старите ти навици не са сред тях.

— Добре.

Еди влезе малко по-навътре и погледна самотно стърчащата врата. Освен с йероглифите и кристалната топка с гравираната роза тази не се отличаваше от трите на плажа.

— Ако я заобиколиш…

— Ако я заобиколиш, изчезва. Има обаче опасност да пропаднеш в пропастта… чак в На’ар, както твърди Хенчик. За това внимавай.

— Добър съвет и Еди Бързака казва благодаря.

Той пробва кристалната топка и установи, че не помръдва. Беше го очаквал.

— Трябва да си представиш Ню Йорк — каза Роланд. — По-специално Второ Авеню. И онази година. Хиляда деветстотин седемдесет и седма.

— Как можеш да си представиш година!

— Представи си деня, в който с Джейк последвахте предишното му аз — обясни с нетърпение Роланд.

Еди понечи да каже, че това не е подходящ ден, че е твърде рано, но замълча. Ако предположенията им бяха правилни, той не можеше да се върне в същия ден, нито в тодаш, нито наистина. Ако бяха прави, времето там бе свързано по някакъв начин с времето тук, само вървеше малко по-бързо. Ако бяха прави за правилата… ако имаше правила… „Е, иди и ще видиш“ — помисли си.

— Еди? Искаш ли да се опитам да те хипнотизирам? — Роланд беше извадил един куршум. — Може така да ти помогна да видиш по-ясно миналото.

— Не, предпочитам да съм буден.

Еди стисна и отпусна юмруци, пое си дълбоко въздух и силно издиша. Сърцето му не биеше твърде бързо, но с всеки удар тялото му потреперваше. За Бога, нещата щяха да бъдат много по-лесни, ако имаше копчета, като машината на времето на професор Пибоди или в онзи филм за Морлокови!

— Добре ли изглеждам? — попита той. — Ако се появя на Второ Авеню посред бял ден, ще направя ли впечатление?

— Ако се появиш изведнъж пред хората, вероятно ще направиш. Съветвам те да не обръщаш внимание на никого, който иска да разговаря по този въпрос, и да се ометеш веднага.

— Това ми е ясно. Имах предвид как са дрехите ми.

Роланд вдигна рамене:

— Не знам, Еди. Това е твоят град, не моят.

Еди можеше да каже: „Бруклин е моят град.“ Така беше. По принцип ходеше в Манхатън най-много веднъж месечно, мислеше за него като за друга страна. Все пак разбираше какво има предвид Роланд. Огледа се: носеше фланелена блуза и тъмни дънки с копчета (от Луд не беше виждал цип). Предположи, че може да мине за нормално облечен. Поне за Ню Йорк. Ако някой го загледа по-внимателно, щеше да си помисли: „сервитьор или неуспял артист, който се прави на хипи в почивния си ден“. Не вярваше много хора да го загледат и това беше добре. Сети се още нещо.

— Имаш ли ремъче?

От дълбините на пещерата гласът на господин Тъбтър, учителя му от пети клас, зловещо изкрещя:

— Имаше възможности! Беше отличен ученик, а виж какво стана от теб! Защо позволи на брат си да те развали?

Хенри му отговори възмутено през плач:

— Той ме остави да умра! Той ме уби.

Роланд свали торбата си, остави я на земята, отвори я и започна да рови в нея. Еди не знаеше колко неща има вътре, изглеждаше му бездънна. Накрая Стрелеца намери онова, което търсеше.

Докато Еди връзваше косата си на опашка (това му придаде напълно завършен вид на хипи), Роланд извади малката си торбичка и я изсипа на земята. Имаше кесийка с тютюна от Калахан, няколко вида монети и банкноти, шивашки принадлежности, чашката, която бе превърнал в импровизиран компас недалеч от поляната на Шардик, стара карта и новата, начертана от близнаците Тавъри. После свали големия си револвер, отвори цилиндъра, провери дали е пълен, кимна и пак го затвори. Прибра оръжието в торбичката, завърза я и я подаде на Еди. Отначало Еди не искаше да го вземе:

— Не, човече, това е твое.

— През последните седмици ти го носи, колкото и аз. Може би и повече.

— Да, ама сега отивам в Ню Йорк. Там всеки краде.

— Никой няма да посмее да открадне от теб. Вземи го.

Еди погледна Роланд в очите, замисли се, после взе торбичката и я преметна през рамо.

— Имаш предчувствие, така ли?

— Да. — Ка отново действа.

Роланд вдигна рамене:

— То винаги действа.

— Добре. Слушай, Роланд…, ако не успея да се върна, погрижи се за Сюз.

— Твоят дълг е да не оставяш тази работа на мен.

„Не — помисли си Еди. — Моят дълг е да пазя розата.“

Той се обърна към вратата. Имаше още хиляди въпроси, но Роланд беше прав; нямаше време.

— Еди, ако си се отказал…

— Не. Искам да отида. — Той вдигна палец. — Когато ти дам този знак, отвори кутията.

— Добре.

Еди вече виждаше само вратата пред себе си. Вратата с надпис „НЕОТКРИТА“ на някакъв странен и прекрасен език. Веднъж бе прочел един роман, наречен „Врата към лятото“. Вече не си спомняше от кого. От някой от добрите фантасти, на които винаги можеше да разчита, че са написали нещо увлекателно, подходящо за дългите летни следобеди, Мъри Лейнстър, Пол Андерсън, Гордън Диксън, Айзък Азимов, Харлън Елисън… Робърт Хайнлан. „Врата към лятото“ май беше от Хайнлан. Хенри винаги го бъзикаше за тези книги, наричаше го мамино синче и книжен плъх и го питаше дали може да си бие чекия, докато чете, недоумяваше как може да седи с часове, забол нос в някаква скапана измишльотина за ракети и машини на времето. Големият Хенри, чиито пъпки блестяха от мехлемите, с които ги мажеше. Хенри, който се готвеше да иде в армията. Малкият Еди не преставаше да носи книги от библиотеката. Тогава Еди бе на тринайсет, почти колкото Джейк сега. Годината е 1977-а и той е на тринайсет, на Второ Авеню, а жълтите таксита блестят на слънцето. Един чернокож с уокмен минава покрай „Пуф-паф“. Еди знае, че слуша „Някой спаси живота ми тази нощ“ на Елтън Джон — какво друго? Тротоарът гъмжи от народ. Вечер е и хората се прибират вкъщи след поредния ден в стоманените дерета на Кала Ню Йорк, където жънат не ориз, а пари, първокачествена реколта. Жените изглеждат странни, но приветливи със скъпите костюмчета и маратонките си (носят обувките си с високи токчета в чантичките си, защото работният ден е свършил и те се прибират у дома). Всички сякаш се усмихват, защото е толкова топло и светло, лято е и някъде кънти пневматичен чук като стара песен на „Лъвин спуунфул“. Пред него стои вратата към лято 1977-а, такситата вземат начална такса от долар и двайсет и пет и по долар на километър. Преди тарифата е била по-ниска, а по-късно ще се покачва, но в този момент е точно толкова. Космическата совалка с учителка на борда още не е катастрофирала. Джон Ленън е жив, но не му остава още дълго, ако не спре с този хероин, китайския бял прашец. Колкото до Еди Дийн, Едуард Кантър Дийн, той не е близвал хероин. Единственият му грях са по няколко цигари на ден (освен опитите да мастурбира, които ще останат неуспешни още близо година). Той е на тринайсет. Годината е 1977-а и той има точно четири косъмчета на гърдите, всяка сутрин ги брои с почти религиозна боязън и с надеждата скоро да достигнат свещеното число пет. Това е лятото след Лятото на високите кораби. Вечер е, юни, отнякъде весела музичка дъни. Музиката идва от магазина „Кулите на килата“, песента е „Лято“ на Мънго Джери и…

Изведнъж всичко стана реално или поне му се стори достатъчно реално. Еди вдигна палец. Роланд беше седнал на земята и бе извадил кутията от розовата торба. Сега я отвори.

Еди изведнъж чу силен камбанен звън. Очите му се насълзиха. Пред него вратата се отвори и пещерата внезапно се озари от ярка слънчева светлина. Чуха се клаксони и кънтенето на пневматичен чук. Неотдавна толкова бе копнял за такава врата, че едва не беше убил Роланд. Сега, изправен пред нея, бе уплашен до смърт.

Звънът заплашваше да пръсне главата му. Ако го послуша още малко, сигурно щеше да полудее. „Влизай, ако ще влизаш“ — помисли си. Пристъпи напред и протегна ръка; видя му се, сякаш три ръце се пресягат и хващат четири дръжки на брави. Отвори вратата и ярката слънчева светлина го заслепи. Долови миризма на бензинови газове, горещ градски въздух, афтършейв. Еди прекрачи слепешката прага на неоткритата врата и се озова в света, от който сега бе фангон, изгнаник.

Озова се на Второ Авеню; пред него беше „Блимпис“, а отзад се чуваше веселата песен на Мънго Джери. Хората се носеха край него като река — напред, назад, напред-назад. Не му обърнаха внимание отчасти, защото повечето вървяха с единствената цел да се махнат от града и защото в Ню Йорк незабелязването на околните бе просто начин на живот.

Еди повдигна дясното си рамо, за да нагласи презрамката на Роландовата торбичка, и се огледа. Вратата за Кала Брин Стърджис беше зад него, Роланд още седеше край входа на пещерата с отворена кутия в скута.

„Този проклет звън сигурно го влудява“ — помисли си Еди. В този момент видя как Стрелеца изважда два куршума и ги напъхва в ушите си: Еди се ухили: „Хитро, човече.“ Този номер бе проработил, за да не чуват бученето на изтъняването край магистрала 70. Дали сега щеше да му помогне, проблемът беше на Роланд. Еди имаше работа.

Той бавно се завъртя на място. Погледна назад и видя, че вратата също се е извъртяла. Ако беше като останалите, щеше да го следва навсякъде. Дори да останеше на място, Еди нямаше много да се отдалечава. Забеляза още нещо: вече не изпитваше усещането за дебнещ мрак. Вероятно защото наистина беше тук, не просто в тодаш. Ако наоколо скитаха ходещи мъртъвци, нямаше да ги забележи.

Еди отново нагласи презрамката на торбичката и тръгна към „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.

Хората му правеха път, но това не беше достатъчно доказателство, че наистина е тук; така постъпваха и когато бе в тодаш. Накрая Еди нарочно се сблъска с млад мъж, носещ не едно, а две дипломатически куфарчета — велик ловец на ковчези в бизнеса.

— Ей, чш, гледай си в краката! — извика бизнесменчето.

— Извинявай, пич, извинявай. Абе, би ли ми казал кой ден…

Бизнесменчето го отмина, преследвайки вероятно ранен инфаркт, ако се съди по вида му. Еди си спомни един стар нюйоркски виц: „Извинете, господине, бихте ли ми казали как да стигна до кметството, или да си го начукам?“ Не се сдържа и избухна в смях.

Когато се съвзе, отново тръгна. На ъгъла на Второ и Четирийсет и четвърта някакъв мъж зяпаше витрината на магазин за обувки.

— Моля за прошка, бихте ли ми казали кой ден е? — попита Еди.

— Четвъртък. Двайсет и трети юни.

— 1977-а ли?

Мъжът се усмихна едновременно озадачено и насмешливо и вдигна вежди:

— 1977-а, самата тя. Ще е така още… олеле, цели шест месеца. Гледай ти.

— Благодаря, сай.

— Благодаря какво!

— Нищо — отвърна Еди и отмина.

„Само три седмици до петнайсети юли — помисли си. — Прекалено бързо тече това време.“

Да, но ако убеди Калвин Тауър да продаде парцела сега, времето нямаше да е от значение. Навремето Хенри се беше хвалил пред приятелите си, че ако си науми, малкото му братле може да убеди дори дявола да се самозапали. Еди се надяваше да е запазил част от тази способност. Можеше да сключи сделката с Калвин Тауър, да инвестира в недвижима собственост, а после може би да се порадва още известно време на задъханото нюйоркско ежедневие. Да празнува. Може би с шоколадов крем или…

Мислите му бяха прекъснати, когато някой се блъсна в него и изруга. Еди не му обърна внимание. Тъмносивият линкълн отново беше там — този път не до пожарния кран, а през две къщи от книжарницата. Колата на Балазар.

Еди отново пое по тротоара. Вече се радваше, че Роланд го бе склонил да вземе револвера. И че барабанът е пълен.

Менюто отново беше там (специалитет на деня беше ню-ингландско варено, състоящо се от Натаниъл Хотърн, Хенри Дейвид Тороу и Робърт Фрост; десерт по избор — Мери Маккарти или Грейс Металиъс), но на вратата висеше табелка: СЪЖАЛЯВАМЕ, ЗАТВОРЕНО Е.

Според електронния часовник на „Кулите на килата“ часът бе едва 15.14. Кой затваря в три и четвърт в работен ден?

Някой, който има специален клиент, предположи Еди. Ето кой.

Той заслони лицето си с длани и надникна в „Ресторант за мисълта“. Видя кръглата масичка с детските книжки. Отдясно беше барът, пренесен сякаш от края на миналия век, но сега на него не седеше никой, дори Арон Дипно. Касата също бе празна и на нея се мъдреше оранжева табелка: НЕ РАБОТИ.

Книжарницата беше празна. Калвин Тауър бе извикан някъде, може би имаше семейни проблеми…

„Да, има проблеми — прозвуча хладният глас на Стрелеца в ушите на Еди. — И причината е тази сива автокаляска. Погледни пак щанда, Еди. Поне веднъж използвай очите си за гледане, вместо просто да пропускаш светлината през тях.“

Когато мислеше, Еди често си представяше гласовете на хората. Предполагаше, че и други имат този навик — това бе начин леко да промениш гледната си точка, да погледнеш под друг ъгъл на нещата. Сега обаче случаят не беше такъв. Старият грозник наистина му говореше.

Еди отново огледа барплота. Този път видя разпилени шахматни фигурки и преобърната чашка за кафе. Между два стола лежаха чифт счупени очила.

Обхвана го гняв. Яростта му избухна у него с такава сила, че тежко на всеки, който в този момент се озовеше на мушката на оръжието му. Веднъж бе попитал Стрелеца дали някога е изпитвал такъв безумен гняв. Роланд му отговори: „На всички ни се случва.“ Еди поклати глава и каза, че той не е като Роланд — нито като Сузана или Джейк, — но Стрелеца не отвърна нищо.

Тауър и специалните му посетители явно бяха отзад, в склада, който служеше и за офис. Този път вероятно не бяха дошли да разговарят. Сигурно джентълмените на Балазар провеждаха кратък опреснителен курс на Тауър, за да му припомнят, че петнайсети юли наближава.

Думата „джентълмени“ разпали още повече гнева на Еди. Това определение бе дяволски подходящо за хора, които счупват очилата на един пълен, безобиден продавач на книги и го завличат в склада, за да го тормозят. Джентълмени! Шибан комала!

Той опита вратата на магазина. Беше заключена, но това не представляваше голяма пречка — клатеше се на пантите като гнил зъб. Свит в дълбокия вход с вид на човек, който проявява особен интерес към някоя книга, Еди увеличи натиска, първо само с ръка, после — като опря рамо на вратата. Надяваше се да не изглежда подозрително.

„Почти сигурно е, че никой не те гледа — помисли си. — Това е Ню Йорк. Бихте ли ми казали къде е кметството, или да си го начукам?“ Отново натисна. Още не беше използвал цялата си сила, но вратата изведнъж изщрака и се отвори. Еди влезе без колебание, сякаш магазинът беше негов, и затвори. Бравата заяде. Той взе „Как Гринч открадна Коледа“ от масичката с детски книжки и откъсна последната страница („И без това никога не съм харесвал как свършва“, каза си). Сгъна я на три и я пъхна в пролуката между вратата и касата. Така поне щеше да остане затворена. Еди се огледа.

Книжарницата беше празна и мрачна. Не се чуваше нищо…

Не. Не, чуваше се. От склада долетя сподавен стон.

„Внимание, джентълмените работят“ — помисли си с гняв.

С едно движение развърза торбичката на Роланд и се насочи към вратата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД. Наложи се да заобиколи купчина разпилени по земята книги и преобърната етажерка, от онези старомодните, дето можеш да ги въртиш безспир. Калвин Тауър се беше опитал да се задържи за нея, докато хората на Балазар са го влачили към склада. Еди ясно си го представяше.

Вратата в дъното не беше заключена. Еди извади револвера и отмести торбичката на гърба си, за да не му пречи. Бавно открехна вратата на склада, след като си припомни къде е бюрото на Тауър. Ако го видят, щеше да се нахвърли върху тях с крясъци. Според Роланд човек винаги трябвало да крещи с цяло гърло, когато го разкрият. Така врагът се стьписвал за секунда-две, а понякога точно тези секунди били решаващи. Не се наложи да крещи. Всички бяха в дъното на склада, сенките им се кривяха зловещо на стената зад тях. Тауър седеше на стола си, но не беше зад бюрото, Бяха го сложили отпред между два-три шкафа. Без очилата добродушното му лице изглеждаше голо. Двамата му посетители стояха с гръб към Еди. Тауър можеше да го види, но цялото му внимание бе насочено към Джак Андолини и Джордж Бионди. При вида на ужасеното лице на книжаря Еди изпита нов пристъп на гняв. Усещаше се лек мирис на бензин, който вероятно би ужасил и най-хладнокръвния собственик на магазин, особено ако е заобиколен с планини от хартия. До по-високия от двамата биячи — Андолини — имаше шкафче с отворени остъклени врати. Четирите или пет рафта бяха пълни с книги с прозрачни пластмасови подвързии. Андолини държеше една, сякаш бе водещ рекламно предаване. По-ниският — Бионди — бе вдигнал също толкова демонстративно стъклена кана, пълна с жълтеникава течност. Еди веднага се досети какво има вътре.

— Моля ви, господин Андолини — плахо говореше Тауър. — Моля ви, това е много ценна книга.

— Много добре знам. Всички в това шкафче са ценни. Научих, че имаш личен екземпляр на „Одисея“, който струва двайсет и шест хиляди долара.

— Защо е толкова ценна, Джак? — със страхопочитание попита Джордж Бионди. Каква е тая книга, та струва двайсет и шест бона?

— Де да знам? Можете ли да ни обясните, господин Тауър? Всъщност може ли да ви наричам Кал?

— Моята „Одисея“ се пази в специален сейф — каза Тауър. — Не се продава.

— Тези обаче се продават — отбеляза Андолини. — Нали? Тук виждам листче с числото „7500“ с молив. Не е двайсет и шест бона, но стигат за нова кола. Ето сега какво ще направя, Кал. Слушаш ли добре?

Еди се приближи и макар че се стараеше да не вдига шум, не правеше опити да се крие. Все още никой не го забелязваше. И той ли е бил толкова глупав, когато е живял в този свят? Толкова уязвим? Предполагаше, че да, и не се учудваше, че отначало Роланд го гледаше с презрение.

— Слу… слушам.

— Ти притежаваш нещо, което е толкова ценно за господин Балазар, колкото за теб — онзи екземпляр на „Одисея“. И макар че тези книги в шкафа са за продажба, предполагам, че не продаваш много от тях, защото… просто… не можеш… да понесеш… раздялата. Също както не можеш да се разделиш със запустелия парцел. Ето сега какво ще стане. Джордж хубаво ще накваси с бензин тази книга с надпис „7500“, а аз ще я запаля. После ще взема друга книга от малкото ковчеже със съкровища и ще поискам устно обещание, че на 15 юли ще продадеш този парцел на „Сомбра“. Ясно ли е?

— Аз…

— Ако ми дадеш това обещание, веднага ще си тръгнем. Ако ли пък не, ще изгоря и втората книга. После трета. Четвърта. След четвъртата, опасявам се, колегата ми ще загуби търпение.

— И още как — измърмори Джордж Бионди.

Еди се беше приближил на такова разстояние, че можеше да потупа Големия нос по рамото, но те още не го забелязваха.

— Когато му писне, той ще залее цялото остъклено шкафче с бензин и всичките ти скъпоценни книги ще…

Джак Андолини най-после забеляза някакво движение. Погледна през лявото рамо на партньора си и видя млад мъж със силно загоряло лице и огромен револвер, приличащ на изключително стар театрален реквизит. Просто не можеше да е истински.

— Кой си ти, бе, шиб…

Преди да завърши, лицето на Еди се озари от радостна усмивка.

— Джордж! — изкрещя той, сякаш поздравяваше най-стария си и най-добър приятел след дълга раздяла. — Джордж Бионди! Човече, ти май още имаш най-големия нос от тази страна на Хъдсън! Радвам се да те вида, друже!

Ние, хората, притежаваме силен вроден рефлекс да поздравяваме онези, които се обръщат към нас по име. Когато обръщението е приятелско, ние сме склонни да отговорим по същия начин, независимо от ситуацията. Джордж Бионди Големия нос се обърна към гласа, който го бе поздравил толкова фамилиарно, и понечи да се усмихне. В този момент Еди го удари с револвера. Андолини имаше остър поглед, но не успя да преброи трите удара с ръкохватката: първо между очите на Бионди, после над дясното око и накрая в дясното слепоочие. При първите два се чу глухо изкънтяване, при последния — само леко, зловещо пляскане. Бионди обели очи и се свлече като чувал с картофи, с нацупени устни, които му придаваха вид на кърмаче, което иска да бозае. Каната падна и се разби на пода. Миризмата на бензин изведнъж се усили, стана натрапчива, задушлива.

Еди не даде възможност на Андолини да реагира. Още преди Бионди да престане да се гърчи в локва бензин и стъкла, той се нахвърли върху едрия мафиот.

Калвин Тауър (който бе носил името Калвин Торън) не изпита внезапно облекчение. Не си помисли: „Слава Богу, спасен съм.“ Първата му мисъл бе:

„Тези са мръсници, но сега яко загазих.“

В оскъдната светлина на склада новодошлият сякаш се сля със собствената си сянка и се превърна в триметрово привидение. Очите му сякаш искаха да изскочат от орбитите си, святкаха диво, зъбите му изглеждаха остри като тесли. Държеше револвер колкото топ, такова оръжие има само в приказките. Той сграбчи Андолини за яката и го блъсна в стената. При падането си мафиотът закачи остъкленото шкафче и то се прекатури. Тауър изкрещя ужасено, но никой от двамата мъже не му обърна внимание.

Биячът на Балазар се опита да се отскубне, ала новодошлият, онзи със страшните зъби и черната коса, вързана на опашка, скочи отгоре му и притисна гърдите му с коляно. Допря огромния патлак в гърлото му. Мафиотът изви глава, опитвайки се да се отдръпне от оръжието. Нападателят натисна дулото още по-силно. Андолини изхъмка глухо като герой от анимационен филм:

— Не ме занасяй, пич… това не е истински револвер.

Новодошлият — онзи, който сякаш се беше слял със собствената си сянка и се беше превърнал във великан — вдигна оръжието, дръпна цевта и насочи оръжието към вътрешността на склада. Тауър отвори уста да каже нещо. Само Господ знаеше какво, защото преди да издаде звук, прокънтя изстрел като топовен гърмеж. Револверът избълва оранжев огън. След миг дулото отново бе допряно до гърлото на Андолини.

— Какво мислиш сега, Джак? Още ли твърдиш, че не е истински? Ако искаш още едно доказателство, мога да пръсна мозъка ти по цялата стая.

Еди видя страх в очите на Джак Андолини, но не и паника. Това не го изненада. Нали точно той го беше хванал след провала на пратката от Насау? Тази версия на Андолини — с десет години по-млад — не се различаваше много от онази. Онзи Андолини, когото великият мислител и неспасяем наркоман Хенри Дийн бе нарекъл Стария грозник, имаше изпъкнало чело и долна челюст като на неандерталец. Ръцете му бяха несъразмерно големи, с косми между пръстите. Имаше вид на тъпак, но изобщо не беше глупав. Малоумник не би могъл да се издигне до заместник на човек като Енрико Балазар. Еди се беше убедил в това в един друг свят, когато през 1986 година бе кацнал на летище „Кенеди“ с наркотик за двеста хиляди долара под ризата. В онзи свят Андолини беше станал дясната ръка на Ил Роче. В този вероятно щеше да се пенсионира преждевременно. По всичко личеше. Освен, ако изиграеше картите си по някакъв гениален начин.

Еди силно притисна револвера към гърлото на Андолини. Миризмата на бензин и барут бе силна и вече надделяваше над мириса на книги. Някъде в мрака Серджо, котаракът, който живееше в магазина, изсъска. Очевидно не одобряваше силните шумове във владенията му. Андолини присви очи и изви глава:

— Стига, бе, човек… горещо е!

— И по-горещо ще ти стане, ако не ме чуеш внимателно, Джак. Шансовете ти да се измъкнеш жив оттук са малки, но все пак ги има. Слушаш ли ме?

— Никога не съм те виждал. Откъде ни познаваш?

Еди отдръпна револвера и видя червено петно на шията на Стария грозник. „Дали да не ти кажа, че ка пак ще ни срещне след десет години? И че ще бъдеш изяден от чудовищни раци? Че ще започнат от краката и обувките ти «Гучи» и ще продължат нагоре?“ Андолини, разбира се, нямаше да му повярва. Освен това в тази последователност от вероятности на това ниво на Кулата — той може би нямаше да бъде изяден от омарите. Защото този свят бе различен от всички останали. Това беше деветнайсетото ниво на Тъмната кула. Еди го чувстваше. По-късно щеше да размишлява върху това. Сега имаше друга работа. Сега най-много от всичко му се искаше да убие тези мъже и да изпрати главите им на Балазар. Той потупа влажното слепоочие на Андолини с револвера. Едва се сдържаше и мафиотът виждаше това. Примигна и навлажни устни. Еди още притискаше гърдите му с коляно. Чувстваше как се движат като ковашки мех.

— Не ми отговори на въпроса — отбеляза, — Вместо това ми зададе нов. Ако пак го направиш, Джак, ще ти размажа мутрата с този револвер. После ще прострелям едното ти коляно и до края на живота си ще трябва да скачаш на куц крак. Мога да те прострелям на доста места, без да загубиш способността да говориш. Затова не се прави на глупак. Ти не допускаш грешки — ако не броим може би избора ти на шеф — и аз много добре го знам. Затова нека повторя: Слушаш ли внимателно?

— Какъв избор имам?

Еди замахна мълниеносно. Чу се изпукване и от едната ноздра на Андолини рукна кръв. Мафиотьт изпищя от болка, Тауър — от ужас.

Еди отново притисна револвера в гърлото на Андолини. Без да отмества поглед, каза:

— Дръжте под око другия, господин Тауър. Ако се размърда, кажете ми.

— Кой сте вие? — промълви книжарят.

— Приятел. Единственият, който може да ви спаси кожата. Сега наблюдавайте другия и ме оставете да действам.

— Д-добре.

Еди отново насочи цялото си внимание към Андолини:

— Зашеметих Джордж, защото той е глупак. Дори да може да предаде посланието ми, той няма да ми повярва. А как може човек да убеди другите, ако сам не вярва в това, което казва?

— Има логика — измърмори мафиотът.

Гледаше Еди като хипнотизиран, с изпълнени с ужас очи; може би най-после бе разбрал, че с този човек шега не бива. Джак Андолини виждаше в него стрелец — какъвто Роланд бе видял още в сополивия наркоман, треперещ от абстиненцията.

— Има, и още как. Искам да предадеш едно просто съобщение на шефа си: Не закачайте Тауър.

Джак поклати глава:

— Ти нищо не разбираш. Тауър има нещо, което е необходимо на други хора. Шефът ми се съгласи да го вземе. Даде дума. Шефът ми винаги… — Винаги изпълнява обещанията си, знам. Само че този път няма да може, и не по своя вина. Защото господин Тауър е решил да не продава запустелия парцел на „Сомбра“. Ще го продаде на… хммм… на компанията „Тет“. Ясно ли е?

— Човече, не те познавам, но познавам добре шефа си. Той няма да се откаже.

— Ще се откаже. Защото Тауър няма да има вече какво да продава. Парцелът вече няма да е негов. Слушай ме сега, Джак, слушай много внимателно. Чуй ме ка-ми, не ка-май. Тоест умно, не глупаво.

Еди се наведе. Джак се втренчи в него като хипнотизиран — от кафявите му, изцъклени очи, от зловещо хилещата се уста, сега на една целувка разстояние от устата на мафиота.

— Господин Калвин Тауър има нови покровители, по-могъщи и по-жестоки, отколкото можеш да си представиш. Пред тях Ил Роче е като облечено в розово хипи на фестивала „Удсток“. Трябва да го убедиш, че с издевателства върху Тауър нищо няма да спечели, а ще загуби много.

— Не мога…

— Колкото до теб, знай, че този човек е белязан със знака на Гилеад. Само да го докоснеш — ако кракът ти стъпи отново в тази книжарница, — ще дойда в Бруклин и ще убия жена ти и децата ти. После ще намеря майка ти и баща ти и ще заколя и тях. Ще убия сестрите на майка ти и братята на баща ти. Ще убия бабите и дядовците ти, ако са още живи. Накрая ще се разправя с теб. Вярваш ли ми?

Джак Андолини се втренчи в лицето над него — в кръвясалите очи и хилещата се, озъбена уста. Зениците му се разшириха от ужас. Той вярваше. Освен това със сигурност знаеше доста неща за Балазар и за тази сделка. Може би повече, отколкото подозираше.

— Ние сме много — продължи Еди — и имаме една задача: да защитаваме… — Едва не изтърси „да защитаваме розата“. — …да защитаваме Калвин Тауър. Ще наблюдаваме това място, ще наблюдаваме Тауър и неговите приятели, хора като Дипно. При тези думи клепачите на Андолини трепнаха.

— Ако някой посмее да дойде тук и дори само да повиши тон на Тауър, ще избием всичките му близки и най-накрая него. Това важи за Джордж, за Чими Дрето, за Трикс Постино… и за брат ти Клаудио.

Андолини се ококорваше все повече при всяко име; при споменаването на брат му за миг затвори очи. Еди си помисли, че може би е постигнал своето. Дали Андолини щеше да убеди Балазар, беше друг въпрос. „Всъщност няма голямо значение — помисли си хладно. — Когато Тауър ни продаде парцела, неговата съдба вече не ни интересува.“

— Откъде знаеш толкова много? — попита Андолини.

— Няма значение. Само предай съобщението ми. Нека Балазар да каже на приятелите си в „Сомбра“, че парцелът вече не се продава. Да им каже, че Тауър вече е под закрилата на хората от Гилеад, които носят твърд калибър.

— Твърд?…

— Имам предвид, че са по-опасни от всеки, с когото Балазар някога се е срещал, в това число от хората в „Сомбра“. Кажи му, че ако се инати, Бруклин ще бъде заринат с трупове. И много от тях ще са на жени и деца. Искам да го убедиш.

— Аз… ох, ще опитам.

Еди се изправи и се отдръпна. Сред локвата бензин и парченцата стъкло Джордж Бионди се размърда и изстена. Еди даде знак на Джак да се изправи.

— Вложи цялото си старание — завърши.

Тауър наля две чаши кафе, но не можа да отпие от своето. Ръцете му трепереха твърде силно. След като го погледна няколко пъти (като си мислеше за един герой от филма за обезвреждането на бомби, който бе загубил самообладание), на Еди му стана жал за него и преля половината от кафето му в своята чаша.

— Опитай сега — предложи и побутна чашата към книжаря.

Тауър отново бе сложил очилата си, но те бяха деформирани и му стояха накриво. Лявото стъкло бе напукано. Двамата седяха от двете страни на мраморния барплот. Книжарят бе взел книгата, която Андолини заплашваше да изгори, и я беше сложил до кафеварката. Сякаш се боеше да я изгуби от поглед.

Тауър взе чашата с трепереща ръка (не носеше пръстен, забеляза Еди) и я изпи наведнъж. Еди не разбираше защо предпочита да пие такова лошо кафе чисто. Той лично го обичаше със сметана. Сега обаче, след толкова месеци с Роланд (а може би дори година), това му се струваше най-прекрасното кафе на света.

— По-добре ли е? — попита той.

— Да.

Тауър погледна през витрината, сякаш очакваше връщането на сивия линкълн, който преди десет минути бе изчезнал яко дим. После се обърна към Еди. Все още се боеше от младежа, но паническият му страх беше понамалял, след като Еди прибра огромния револвер в износената кожена торбичка. На Калвин Тауър му се струваше, че заедно с оръжието младежът е прибрал и най-свирепите черти на характера си. Това беше добре, защото книжарят започваше да си мисли, че заплахите за убийство на мафиотите и целите им семейства са били блъф.

— Къде е приятелят ти Дипно днес? — попита Еди.

— На онколог. Преди две години Арон започна да вижда кръв в тоалетната чиния, когато облекчаваше червата си. Ако беше по-млад, щеше да си каже: „Шибани хемороиди“, и да си купи мехлем. Като мине седемдесетте, човек си мисли най-лошото. Случаят му е сериозен, но не е неспасяем. Като си стар, ракът се разпространява по-бавно; дори той едва крета. Забавна мисъл, а? Както и да е, опекоха го с радиация и го разкараха, но Арон казва, че от рака отърване няма. На всеки три месеца ходи на преглед. Добре, че не е тук. Може да е дъртофелник, но е луда глава.

„Трябва да запозная Арон Дипно с Джейми Джафърдс — помисли си Еди. — Могат да играят на замъци вместо на шах и да си дрънкат колкото искат врели-некипели.“

Тауър се усмихна тъжно. Намести очилата си; за момент те останаха в правилно положение, после пак се килнаха. Изкривени, по незнайна причина му придаваха леко чалнат и уязвим вид.

— Той е луда глава, а аз съм страхливец. Може би затова сме приятели — допълваме се.

— Не си ли твърде строг към себе си?

— Не мисля. Психоаналитикът ми казва, че ако искаш да разбереш какви ще бъдат децата на дадени мъж и жена, просто трябва да погледнеш родословното дърво. Също казва…

— Моля за прошка, Калвин, но изобщо не ми дреме за психоаналитика ти. Ти си запазил онзи парцел и това ми е достатъчно.

— Не ми приписвай заслуга за това. То е като тази… — Тауър посочи книгата до кафеварката — …и останалите, които онези негодници заплашваха да изгорят. Просто не обичам да се разделям с вещите. Когато първата ми жена поиска развод и я попитах защо, тя отвърна: „Защото не знаех какво ме чака. Мислех, че взимам мъж, а ти се оказа вехтошар.“

— С парцела е друго.

— Така ли? Наистина ли смяташ така?

Тауър го изгледа удивено. Когато вдигна чашата си, ръката му вече не трепереше толкова неудържимо.

— А ти как мислиш?

— Понякога го сънувам. Всъщност не съм стъпвал там, откакто закусвалнята на Томи Греъм фалира и платих да съборят постройката. И за оградата, разбира се, която ми струваше цяло състояние. Сънувам, че там има поляна с цветя. Розова градина. И че не свършва на Първо Авеню, а продължава в безкрайността. Странен сън, а?

Еди беше сигурен, че Калвин Тауър наистина сънува такива неща, но му се стори, че вижда и друго в очите, скрити зад напуканите и изкривени очила. Тауър криеше много други сънища.

— Да, странно — съгласи се Еди. — Сега ми сипи още кафе, моля. Трябва да направим малко споразумение.

Тауър се усмихна и отново вдигна книгата, която Андолини бе заплашвал да запали: — Споразумение. Това е от тази книга.

— Така ли?

— Да.

Еди протегна ръка:

— Дай да видя.

Тауър се подвоуми, по лицето му се четяха смесени чувства.

— Хайде, Кал, няма да си избърша задника с нея.

— Не, разбира се. Извинявай. — За момент Тауър наистина изглеждаше, че съжалява като алкохолик след някое особено тежко напиване. — Просто… някои книги са много важни за мен. А тази е истинска рядкост.

Подаде я на Еди. Той погледна найлоновата обложка и дъхът му спря.

— Какво? — попита Тауър; с трясък остави чашата. — Какво има?

Еди не отговори. Илюстрацията на корицата показваше малка кръгла колиба от дървени колове и с покрив от борови клони. От едната и страна стоеше индиански воин с кожени панталони. Беше гол до кръста и държеше томахавка пред гърдите си. На заден план старомоден парен локомотив прекосяваше прерията, бълвайки черен дим в синьото небе.

Заглавието на книгата бе „Коганът“. От Бенджамин Слайтман Мл.

Калвин Тауър го питаше дали му е лошо, но гласът му звучеше сякаш от километри. Еди му отговори като в сън, че нищо му няма. Бенджамин Слайтман Мл. с други думи, Бен Слайтман Младши. И…

Еди отблъсна пълната ръка на Тауър, който се опита да си вземе книгата. Бавно преброи буквите в името на автора. Разбира се, деветнайсет.

Той изгълта нова чаша кафе, този път без сметана. После отново взе книгата.

— Какво и е специалното? Така де, за мен е специална, защото наскоро се запознах с един човек, чието име звучи като името на автора, но…

Изведнъж му хрумна нещо. Еди отвори на първата страница с надежда да намери снимка на автора. Там имаше само два реда: „БЕНДЖАМИН СЛАЙТМАН МЛ. е собственик на ранчо в Монтана. Това е вторият му роман.“ Отдолу имаше рисунка на орел и призив: КУПУВАЙТЕ ВОЕННИ ОБЛИГАЦИИ!

— Какво я прави специална за теб! Защо струва седем хиляди и петстотин кинта?

По лицето на Тауър се изписа безгранична нежност. Преди четвърт час бе уплашен до смърт, но сега от страха не бе останал и помен. Сега той бе в плен на манията си. Роланд имаше Тъмната кула; този човек — книгите. Той пак показа на Еди корицата: — „Коганът“, нали?

— Да.

Тауър отвори книгата и посочи вътрешната страна на обложката, където бе резюмето на романа:

— А тук?

— „Коганът“ — прочете Еди. — „Вълнуващ разказ за Дивия запад и героичните усилия на един индиански воин да оцелее.“ Е, и какво?

— Гледай сега това! — заяви триумфално Тауър и отвори на титулната страница. Тук пишеше: Хоганът Бенджамин Слайтман Мл.

— Не разбирам — призна Еди. — Кое му е толкова важно?

Тауър извъртя очи:

— Погледни пак.

— Защо просто не ми кажеш какво…

— Не, гледай. Изпитай радостта от откривателството. Всеки колекционер търси точно това. Марки, монети или книги, тръпката е в откривателството. Той отново показа корицата и Еди най-после разбра:

— На корицата има печатна грешка, нали? „Коганът“ вместо „Хоганът“. Тауър кимна радостно:

— Хоган е вид индианска къща, като тази на илюстрацията. Коган не означава нищо. Печатната грешка на корицата носи известна ценност на книгата, но виж сега тук.

Той обърна на страницата с авторските права и подаде книгата на Еди. Годината на запазената марка бе 1943, което, разбира се, обясняваше орела и призива за военните облигации. Заглавието на романа бе „Хоганът“. Еди тъкмо смяташе да попита какво е особеното, когато го видя сам: — Пропуснали са „Мл.“ от името на автора, това ли е?

— Да! Да! — Тауър едва не заподскача от радост. — Все едно, че книгата е написана от бащата на автора! Веднъж бях на библиографски симпозиум във Филаделфия и обясних този случай на един адвокат по авторско право. Той ми каза, че заради тази печатна грешка бащата на Слайтман Младши би могъл да предяви претенции за собственост! Удивително, не мислиш ли?

— Абсолютно.

Еди си мислеше за Слайтман Старши и Младши в Кала. Замисли се как Джейк се беше сприятелил с втория и се зачуди защо това го изпълва с такова лошо предчувствие, докато си пие кафето тук, в стария Кала Ню Йорк. „Добре поне, че взех рюгера“ — помисли си.

— Искаш да ми кажеш, че такива дреболии могат да направят една книга много ценна, така ли? — обърна се той към Тауър. — Една-две печатни грешки и тая купчина хартия вече струва седем бона и половина?

— Не! — възкликна възмутено Тауър. — Господин Слайтман обаче е написал три превъзходни романа за Дивия запад, всичките от индианска гледна точка. След войната станал голяма клечка в Монтана — покрай правата за експлоатация на водите и полезните изкопаеми. После, и точно тук е иронията, бил убит от индианци. Всъщност го скалпирали. Пиели си уискито пред един селски магазин… „чийто собственик се е казвал Тук — помисли си Еди. — Готов съм да заложа всичките си ценности, че е така.“

— …господин Слайтман казал нещо, дето не им харесало, и… ето как става белята.

— Всички ли ценни книги са свързани с такива случки? Тъй де, тези съвпадения ли ги правят ценни, не просто съдържанието им?

Тауър се засмя:

— Младежо, повечето колекционери на редки книги дори не отварят покупките си. При разлистване книгата се поврежда и това се отразява на цената и при повторна продажба.

— Не ти ли се струва малко извратено това нещо?

— В никакъв случай — отвърна Тауър, но леко се изчерви; явно все пак разбираше гледната точка на Еди. — Ако някой е дал осем бона за подписано първо издание на „Тес Дърбървил“ на Томас Харди, напълно логично е да я постави във витрина с алармена инсталация, където може само да и се възхищава, но не и да я пипа. Ако толкова иска да прочете романа, може да си купи евтино копие с меки корици.

— Ти си маниак! — възхити се Еди. — Истински маниак.

— Ами… да. Книгите могат да са много ценни. Стойността им се определя по различни начини. Понякога само подписът на автора е достатъчен. Понякога, както в този случай, това е печатна грешка. Понякога това е първият тираж, ако е бил много малък. Това свързано ли е с идването ти тук, млади човече? За това ли искаше… споразумение с мен?

— Не, предполагам, че не.

Но за какво точно искаше да прави споразумение? Беше дошъл с ясна представа — нямаше никакво съмнение, докато извеждаше Андолини и Бионди от склада и те се качваха в колата си подкрепяйки се един друг. Дори в циничния, бездушен Ню Йорк бяха привлекли доста погледи. И двамата бяха разкървавени и имаха вид, сякаш не осъзнават какво им се е случило. Да, тогава му беше ясно. Книгата — и името на автора — отново бяха размътили мислите му. Той я взе от Тауър и я остави с предната корица надолу върху плота, за да не я гледа. Така отново успя да събере мислите си.

— Първото и най-важно е да се махнеш от Ню Йорк до петнайсети юли. Защото те ще се върнат. Може би не точно тези двамата, но някои от горилите на Балазар. И ще са бесни. Балазар е деспот. — Тази дума бе научил от Сузана, която я беше употребявала за Тик Так. — Такъв е начинът му на работа. Ако го удариш, той иска да те удари два пъти по-силно. Смачкваш му носа, а той иска да ти счупи челюстта. Хвърляш му граната, а той ти изпраща бомба.

Тауър изстена. Прозвуча престорено, като в театрална пиеса, и при други обстоятелства Еди сигурно щеше да се засмее. Вече всичко, което искаше да каже на Тауър, му се изясняваше. Щеше да се справи, да, щеше да изпълни задачата си.

— Мен вероятно няма да намерят. Живея в далечна страна, ако мога така да се изразя. Ти трябва да се погрижиш да не успеят да открият и теб.

— Добре, но… след това, което направи… и дори да не са ти повярвали за жените и децата…

Очите на Тауър изглеждаха огромни зад очилата, сякаш молеше Еди да го увери, че не е говорил сериозно, когато обещаваше да зарине Ню Йорк с трупове. Тук Еди не можеше да му помогне.

— Слушай, Кал. При хората като Балазар няма значение какво вярват или не вярват. Те не се отказват, докато не ги напъхаш в миша дупка. Уплаших ли Големия нос? Не, само го зашеметих. Уплаших ли Джак? Да. Това ще им държи влага, защото Джак има въображение. Мислиш ли обаче, че Балазар ще се впечатли от думите на Грозника? Да… но само колкото да внимава. Еди се облегна на плота и сериозно се вгледа в Тауър.

— Аз нямам намерение да убивам деца. Искам добре да се разберем. На… да кажем, на друго място аз и приятелите ми ще рискуваме живота си за спасяването на деца. Това обаче са човешки деца. Хората като Джак, Трикс Постино и самия Балазар са зверове. Двукраки вълци. Нима са способни да отгледат човешки деца? Не, те отглеждат други вълци. Нима вълците се сношават с човешки жени? Не, те си намират вълчици. Затова, ако се наложи да се заема с тях — кълна се, че ще го направя, — ще си представя, че разчиствам вълча бърлога, и ще изтребя хищниците до крак.

— Господи, той говори сериозно! — изхриптя Тауър.

— Напълно сериозно, но това не е важно. Мисълта ми беше, че те ще се върнат. Не да те убият, а да те принудят да направиш онова, което искат. Ако останеш, Кал, мисля, че най-малкото можеш да очакваш сериозен пердах. Има ли къде да се скриеш до петнайсети юли? Имаш ли достатъчно пари? Аз нямам, но мога да намеря.

Мислено Еди вече се беше пренесъл в Бруклин. Балазар организираше покер в задната стаичка на бръснарницата на Бърни! В работен ден вероятно никой не играеше, но все трябваше да има някакви пари. Достатъчно за…

— Арон има пари — неохотно каза Тауър. — Много пъти ми е предлагал. Винаги съм му отказвал. Той все повтаря, че имам нужда от почивка. Вероятно има предвид да се скрия от хората, с които току-що се срещна. Любопитно му е какво искат от мен, но никога не ме е питал. Може да е луда глава, но е „джентълмен“. — Тауър леко се усмихна. — Може заедно да отидем на почивка. Друг път надали ще ни се отвори възможност.

Еди бе почти сигурен, че хемо — и лъчетерапията ще поддържат живота на Арон Дипно поне още четири години, но реши да премълчи. Погледна към входа на книжарницата и видя другата врата. Зад нея беше гърлото на пещерата. Стрелеца се виждаше като силует на йога. Еди се почуди колко време е минало там, колко време Роланд слушаше приглушения, ала влудяващ звън на камбаните.

— Атлантик Сити добре ли е? — попита Тауър.

Еди Дийн едва не потрепери при тази мисъл. За кратко си представи две овце, застарели, но още сочни, шляещи се не просто сред глутница вълци, а в цял град, населен с хищници.

— Не. Навсякъде другаде, само не там!

— Ами Мейн или Ню Хепмшър? Можем да наемем бунгало край някое езеро.

Еди кимна. Той бе градско момче. Трудно му бе да си представи мафиотите в Северна Нова Англия.

— Там е по-добре — отбеляза. — А докато сте там, можеш да потърсиш адвокат.

Тауър избухна в смях. Еди се учуди. Харесваше му, когато караше хората да се смеят, но какво, по дяволите, беше смешното сега?

— Извинявай — каза Тауър след малко. — Просто Арон беше адвокат. Сестра му и двамата му братя, всичките по-млади, още са адвокати. Все се хвалят, че имат най-простото име за адвокатска кантора в цял Ню Йорк, ако не в цялата страна. Казва се „ДИПНО“.

— Това ще улесни нещата. Нека господин Дипно състави договор, докато сте на почивка в Нова Англия.

— Докато се крием в Нова Англия. Докато сме се сврели в миша дупка в Нова Англия.

— Наричай го както искаш, само подготви документа. Ще продадеш парцела на мен и приятелите ми. На корпорация „Тет“. За начало ще получиш един долар предплата, но почти мога да ти гарантирам, че накрая ще вземеш добра пазарна цена.

Можеше да говори много, цял ден, но замълча. Когато протегна ръка за „Коганът“ или „Хоганът“, по лицето на Тауър се изписа неохота. Неприятното на това изражение бе леко глуповатият му вид, говорещ, че книжарят още нищо не разбира. „О, Господи, той няма да се съгласи. След всичко, което стана, пак ще се противи. Защо? Защото наистина е един стар вехтошар.“

— Можеш да ми имаш доверие, Кал. Ще ти оставя часовника си като гаранция. Чуй ме сега. Чуй ме, моля.

— Не те познавам. Просто влизаш от улицата… — …и ти спасявам живота, не забравяй това.

Тауър си придаде упорито изражение:

— Те нямаше да ме убият. Сам го каза.

— Щяха да изгорят любимите ти книги. Най-ценните.

— Не са най-ценните. Освен това може би блъфираха.

Еди си пое дълбоко въздух и издиша силно в опит да преодолее огромното си желание да се наведе над плота и да сграбчи Тауър за дебелата гуша. Припомни си, че ако книжарят не беше толкова упорит, вероятно отдавна щеше да е продал празния парцел на „Сомбра“. Розата щеше да е изкоренена. А Тъмната кула? Еди подозираше, че ако розата умре, Тъмната кула просто ще рухне като Вавилонската. Машините, поддържащи Лъчите, щяха внезапно да спрат и всичко щеше да се разпадне. И тогава? Хайл на Пурпурния крал, господаря на тодашния мрак.

— Кал, ако продадеш мястото на мен и приятелите ми, парцелът ще е в безопасност. Освен това ще имаш предостатъчно пари да поддържащ малката си книжарница до края на живота си. — Изведнъж му хрумна нещо. — Хей, знаеш ли зъболекарска фирма на име „Холмс дентал“? Тауър се усмихна:

— Кой не я знае? Използвам конците им за почистване на зъби. И пастата им. Веднъж опитах разтвора за промиване иа уста, но е твърде силен. Защо?

— Защото Одета Холмс е моя жена. Може да съм пълен дрипльо, но иначе съм голям сваляч.

Тауър мълчеше. Еди обузда нетърпението си и го остави да размисли. Накрая книжарят каза:

— Мислиш ме за глупак. Мислиш ме за Сайлъс Марнър или по-лошо, за Ебънизър Скрудж.

Еди не знаеше кой е Сайлъс Марнър, но разбра какво има предвид Тауър.

— Да го кажем по този начин. Дори след всичко, което стана, ти си достатъчно хитър, за да усетиш от какво имаш изгода.

— Искам да знаеш, че проблемът не е само в парите. Знам, че този парцел е скъп, всяко парче земя в Манхатън е скъпо. В склада имам сейф. В него пазя едно нещо, което е може би по-ценно от моята „Одисея“.

— Защо не е в банковия ти сейф?

— Защото трябва да е тук. Винаги е било тук. Може би чака теб или някого като теб. Навремето, младежо, семейството ми е притежавало почти целия Търтьл Бей и… я изчакай. Ще почакаш ли?

— Да — отвърна Еди.

Какъв избор имаше?

Когато Тауър излезе, Еди стана и се приближи до вратата, която само той можеше да види. Погледна през нея. Долови далечния камбанен звън. Гласът на майка му прозвуча по-ясно:

— Защо не се махнеш оттам? Само ще влошиш нещата, Еди… винаги оплескваш всичко!

„Типично за мама“ — помисли си той и извика Стрелеца.

Роланд извади куршума от едното си ухо. Движенията му бяха странно непохватни, сякаш пръстите му бяха изтръпнали, но на Еди не му беше до това.

— Добре ли си? — извика той.

— Да. А ти?

— Да, но… Роланд, можеш ли да дойдеш тук? Нужна ми е малко помощ.

Роланд се замисли и поклати глава:

— Кутията може да се затвори, докато съм там. Със сигурност ще стане така. Така вратата също ще се затвори и ще останем отвъд.

— Не можеш ли да подпреш проклетия капак с камък или с кокал?

— Не. Няма да стане. Сферата е силна.

„И е на път да те подлуди“ — помисли си Еди. Лицето на Роланд изглеждаше изпито, както от отровата на гигантските раци.

— Добре — склони Еди.

— Побързай.

— Ще се опитам.

Когато се обърна, Тауър го наблюдаваше изпитателно.

— С кого говореше?

Еди се изправи и посочи вратата:

— Виждаш ли нещо там, сай?

Калвин Тауър погледна, понечи да поклати глава, после се взря по-внимателно.

— Виждам трептене. Като горещ въздух. Кой е там? Какво има там?

— Да си представим, че няма никого. Дай да видя сега какво си донесъл.

Тауър му подаде стар пощенски плик. Отгоре пишеше: „Стефан Торен“ и „Завещание“. Отдолу внимателно бяха изрисувани древните символи, които стояха на вратата и на кутията: „Това вече е напредък“ — помисли си Еди.

— Едно време в този плик беше завещанието на прапрапрадядо ми — обясни Калвин Тауър. — Носеше датата 19 март 1846 година. Сега вътре има само едно листче, на което е написано едно име. Ако ми кажеш кое е името, младежо, ще направя каквото искаш.

„Поредната загадка“ — рече си Еди. Само че този път от правилния отговор зависеха не четири живота, а съществуването на цялата мултивселена. „Слава Богу, че е лесна.“

— Дисчейн — каза на глас. — Първото име е или Роланд, както се казва моят дин, или Стивън, което е името на баща му.

Калвин Тауър пребледня. Еди се почуди как се задържа на краката си.

— Боже Всемогъщи! — възкликна книжарят.

С треперещи пръсти извади от плика старо, пожълтяло листче; разгъна го на плота, за да могат и двамата да прочетат написаното с изящния почерк на Стефан Торен:

Разговаряха още петнайсетина минути и вероятно си казаха важни неща, но истинската развръзка бе дошла, когато Еди спомена името, написано от прапрапрадядото на книжаря четиринайсет години преди Гражданската война.

По време на този разговор Еди узна удивителни неща за Тауър. Изпитваше уважение към този човек (уважаваше всеки, способен да издържи повече от двайсет секунди срещу горилите на Балазар), но не го харесваше много. Книжарят му се струваше леко глуповат. Може би нарочно се правеше на такъв, а може би мозъкът му бе промит от психоаналитика му — с приказки как трябва сам да се грижи за себе си, как трябва да бъде капитан на собствения си кораб, да кове собствената си съдба и подобни. С други думи, всичко, с което да оправдае факта, че е един егоистичен негодник. Че дори е благородно. Когато Тауър му каза, че Дипно е единственият му приятел, Еди не се изненада. Изненадващо бе това, че изобщо има приятел. Този човек никога не можеше да бъде част от ка-тет и на Еди никак не му хареса, че съдбите им са толкова тясно свързани. „Довери се на ка — помисли си. — Нали това му е работата?“

Да, такава беше работата на ка, но това не означаваше, че трябва да му харесва.

Еди попита Тауър дали има пръстен с надпис „Екс ливерис“. Книжарят го изгледа недоумяващо, после се засмя и каза, че сигурно има предвид „Екс либрис“. Порови из една полица, взе някаква книга и показа на Еди металната плочка на корицата. Еди кимна.

— Не — каза Тауър, — но би било много подходящ подарък за човек като мен, нали? — Изгледа изпитателно Еди.

— Защо питаш?

На Еди обаче не му се обсъждаше спасението на един човек, който в момента кръстосваше тайните пътища на Америка. Бе постигнал вече своето и трябваше да се върне през неоткритата врата, преди Черната тринайсетица съвсем да побърка Роланд.

— Няма значение — отвърна, — но ако ти попадне такъв пръстен, вземи го. Има още нещо, преди да си тръгна.

— Казвай.

— Искам да ми обещаеш, че веднага щом напусна това място, и ти ще се махнеш.

Тауър отново; се намуси. Това бе може би най-противната му черта.

— Ами… честно да си призная, не съм сигурен, че ще мога. Вечерно време е най-натоварено… хората обичат да преглеждат книгите в края на работния ден… и господин Брайс ще мине да види първото издание на „Неспокоен въздух“, романа на Ървин Шоу за радиото и епохата Маккарти… трябва да видя дали нямам ангажименти и…

Продължи да дърдори в същия дух, докато Еди не го прекъсна с изключително любезен тон:

— Обичаш ли топките си, Калвин? Привързан ли си към тях, както те към теб?

Тауър, който тъкмо се чудеше на глас кой ще храни Серджо, ако той се изнесе така ненадейно, замълча и го погледна озадачено, сякаш тази дума не му беше позната. Еди се опита да му помогне:

— Топки. Ташаци. Тестиси.

— Не разбирам…

В чашата на Еди вече нямаше кафе. Той наля малко сметана и я изпи. Беше много вкусна.

— Споменах, че ако останеш, съществува опасност да изядеш голям пердах. Вероятно точно оттам ще започнат — от топките ти. Колкото до момента, когато това ще се случи, основното, от което зависи, е движението.

— Движение — измънка Тауър.

— Да — потвърди Еди и отпи нова глътка сметана, сякаш беше бренди. — Зависи от времето, за което Джак Андолини ще стигне до Бруклин и Балазар ще напълни някой микробус с биячи и ще го изпрати насам. Надявам се Джак да е бил твърде шокиран, за да се сети да телефонира. Да не си мислеше, че Балазар ще чака до утре? Че ще потърси умния съвет на доверени служители като Кевин Блейк и Чими Дрето? — Еди вдигна един след друг два пръста; под ноктите му имаше прах от друг свят. — Първо, те нямат капка ум. И, второ, той не приема съвети от никого. Чуй ме, Кал. Балазар ще реагира като всеки мафиотски деспот: ще действа мигновено. Задръстванията малко ще ги забавят, но ако си още тук в шест, най-късно шест и половина, можеш да целунеш топките си за последно сбогом. Ще ти ги клъцнат като едното нищо и ще обгорят раната с някоя запалка, като онези…

— Стига! — промълви Тауър; беше позеленял. — Ще отида на хотел във Вилидж. Има два, които подслоняват изпаднали писатели и артисти. Стаите са грозни, но не са лоши. Ще се обадя на Арон и утре сутринта заминаваме на север.

— Чудесно. Но първо кажи в кой град ще отидете. Защото трябва да поддържаме връзка.

— Как да избера? Не знам нито един град в Нова Англия на север от Уестпорт, Кънектикът!

— Можеш да избереш, когато се настаниш в хотела. Утре сутрин, преди да тръгнете, прати Арон при запустелия парцел. Нека да напише пощенския код на града върху оградата. — Изведнъж на Еди му хрумна неприятна мисъл:

— Нали имате пощенски кодове? Въведени са вече, нали? Тауър го изгледа като ненормален:

— Разбира се, че има!

— Добре. Да напише кода от страната на Четирийсет и шеста. На самия ъгъл. Ясно ли е?

— Да, но…

— Утре вероятно няма да наблюдават книжарницата, защото ще решат, че си се уплашил и си се чупил. Ако все пак я наблюдават, няма да се сетят да поставят човек при парцела. Ако изпратят някого там, ще го накарат да наблюдава Второ Авеню, а ако все пак наблюдава Четирийсет и шеста, ще очаква теб, не Дипно.

Тауър се усмихна; Еди си отдъхна и му отвърна със същото.

— Ами…, ако все пак очакват Арон?

— Накарай го да облече дрехи, които не носи обикновено. Ако ходи с дьнки, да сложи костюм. Ако предпочита костюми…

— Да носи дънки.

— Точно така. Не е зле да сложи и черни очила, стига да не е твърде облачно. Накарай го да вземе черен флумастер. Да не се старае да пише красиво. Просто да мине, да се престори, че чете някой афиш, да надраска цифрите и да се маха. И да гледа да не оплеска всичко, за Бога!

— Как ще ни откриете, когато пристигнете в града?

Еди си спомни за магазина на Тук и разговора им с хората от града, когато бяха дали възможност на всеки да им задава въпроси.

— Отидете в местната бакалия. Разговорете се с местните. Разправяйте на всеки, че пишете книга или ще рисувате кошовете за лов на омари. Така ще ви открием.

— Добре. Хитър план. Браво, младежо.

„Това е призванието ми“ — помисли си Еди, но каза само: — Сега трябва да вървя. Твърде дълго се застоях.

— Преди да си тръгнеш, можеш да ми помогнеш за още нещо? — спря го Тауър и обясни какво иска.

Еди се ококори. Когато Тауър свърши (не му отне много време), той избухна:

— Това са пълни глупости!

Тауър кимна към вратата на магазина, където се виждаше леко трептене. То караше минувачите да изглеждат като привидения.

— Там има врата. Ти сам го каза и аз ти вярвам. Не я виждам, но забелязвам, че има нещо.

— Ти си луд! Пълна откачалка!

Еди не искаше да го обижда, но как можеше съдбата му да е толкова тясно свързана с човек, способен да поиска такова нещо?

— Може да съм, може и да не съм. — Тауър скръсти ръце на широките си, но отпуснати гърди; говореше тихо, но погледът му бе твърд. — И в двата случая това е условието ми да изпълня онова, което искаш от мен. С други думи, да се поддам на твоята лудост.

— О, Кал, за Бога! В името на Господ и Исус Човека! Аз само искам да изпълниш волята на Стефан Торен. Тауър продължи да го гледа неумолимо:

— Стефан Торен отдавна е мъртъв, а аз съм жив. Казах ти условието си. Единственият въпрос е дали…

— Да, да, ДА! — изкрещя Еди и допи бялата течност в чашата си; после надигна цялата кутия и я изпразни в гърлото си. — Добре. Хайде.

Роланд виждаше книжарницата като на забързан кадър. Искаше му се Еди да приключва вече. Въпреки куршумите в ушите си той чуваше камбанния звън, а и нищо не можеше да спре вонята: ту на нагорещен метал, ту на разложено месо ту на вкиснал кашкавал, ту на загорял лук. Очите му сълзяха и това вероятно бе една от причините да вижда размазано през вратата.

Много по-отвратителен от звъна и вонята бе начинът, по който сферата измъчваше болните му стави, прорязваше ги сякаш с парченца стъкло. Засега лявата му ръка бе прищракала само два пъти, но той не си правеше илюзии; болките щяха да се усилват, докато кутията оставаше отворена, а Тринайсетицата — непокрита. Щяха да поотслабнат, когато отново прибере сферата, но не му се вярваше съвсем да изчезнат. А това може би бе само началото.

Сякаш за потвърждение силна болка проряза дясната му бедрена става. Имаше чувството, че е пълна с разтопено олово. Започна да я разтрива, макар да знаеше, че няма смисъл.

— Роланд!

Гласът прозвуча приглушено, но определено беше на Еди. Роланд вдигна поглед и видя, че приятелят му и Тауър носят някакво шкафче, пълно с книги.

— Роланд, би ли ни помогнал?

Болката така се бе загнездила в коленете и хълбоците му, та не беше сигурен, че ще може да се изправи…, но стана, и то с лекота. Не знаеше какво е забелязал Еди, но не искаше да му дава повече поводи за тревога. Поне докато не изпълнят задачата си в Кала Брин Стърджис.

— Ние ще бутаме, а ти дърпай!

Роланд кимна и шкафчето мина през вратата. За миг се задържа наполовина в пещерата, наполовина в „Ресторант за мисълта“. После Роланд го хвана и го издърпа. То се потътри по пода на пещерата, като разместваше камъчета и кости.

След като мина, капакът на кутията започна да се затваря. Вратата също.

— Не, няма да стане — изръмжа Роланд. — Няма да се затвориш, гадино.

Пъхна двата си здрави пръста под капака на кутията. Вратата остана открехната. Толкова стигаше. Сега дори зъбите му бръмчаха.

Еди бе останал за последен кратък разговор с Тауър, но Роланд вече не се интересуваше, дори да си споделяха най-важните тайни за вселената.

— Еди! Еди, идвай бързо!

Еди грабна торбичката и прекрачи прага. В момента, в който премина през вратата, Роланд затвори кутията. След секунда вратата се затвори с леко изщракване. Звънът секна. Болката, разкъсваща ставите на Роланд, също. Облекчението бе така огромно, че той изкрещя. После затвори очи, сведе глава и остана неподвижен няколко секунди.

— Благодаря — промърмори накрая. — Благодаря, Еди.

— Няма защо. Да се махаме от тази пещера, как смяташ?

— Съгласен съм. В името на боговете, съгласен съм.

— Не го харесваш много, а? — попита Роланд.

От връщането на Еди бяха минали десет минути. Бяха се отдалечили малко от пещерата и бяха спрели зад малка скална издатина на пътеката. Беше се разразила буря, но тук се намираха сравнително на завет. Въпреки това единични пориви развяваха косите им и караха дрехите им да плющят. Роланд се радваше на вятъра. Надяваше се да го използва като оправдание, че толкова бавно свива цигарата си. Въпреки това чувстваше погледа на Еди върху себе си; бруклинският младеж (някога тъп и ненаблюдателен почти колкото Андолини и Бионди) разбираше много неща.

— Тауър ли имаш предвид?

Роланд го изгледа насмешливо:

— Кого другиго? Котарака?

Еди изръмжа. Поемаше дълбоко чистия въздух. Хубаво беше тук. Да се пренесе наистина в Ню Йорк, бе по-добре от тодаша — не беше изпитал онова чувство за дебнещ мрак и изтъняване, — но, за Бога, този град така вонеше] Най-вече на коли (дизеловите газове бяха най-отвратителни), но имаше хиляди други миризми. Не на последно място сред тях бе мирисът на хиляди човешки тела, неприкрит от разнообразните дезодоранти и парфюми. Нима хората не осъзнаваха колко отвратително смърдят, когато са наблъскани така? Еди предполагаше, че не. Самият той някога бе сред тях. Някога беше готов да убие човек, за да се върне там.

— Еди? Върна ли се от Ние?

Роланд щракна с пръсти пред лицето му.

— Извинявай. Колкото до Тауър… не, не го харесвам. Боже мили, да изпрати книгите си така! Да обвърже спасяването на шибаната вселена със скапаните си първи издания!

— Той не гледа на нещата така… освен може би в сънищата си. Знаеш, че ще изгорят магазина му, когато установят, че е избягал. Почти сигурно е. Не ми казвай само, че не ти е хрумнало. Разбира се, че му беше хрумнало.

— Е, може би.

Роланд изръмжа:

— Никакво „може би“. Така той спасява най-ценните си книги. Сега, след като са вече в пещерата, имаме зад какво да скрием съкровището на отеца. Макар че вече надали можем да го наречем така.

— Мислех го за храбър човек, а се оказа, че съм сгрешил. Той просто е алчен.

— Не всички са достойни да държат меч, но всички служим на ка.

— Нима? Ами Пурпурният края? Или подлеците на Калахан?

Роланд не отговори.

— Да се оправя. Тауър имам предвид. Не котарака — уточни Еди.

— Много забавно — изсумтя Роланд.

Драсна клечка кибрит, събра шепи около пламъка и запали цигарата.

— Благодаря, Роланд. Чувството ти за хумор явно отбелязва напредък. Попитай ме сега дали смятам, че Тауър и Дипно могат да се измъкнат чисти от Ню Йорк.

— Смяташ ли?

— Не, мисля, че ще оставят дири. Ние ще можем да ги проследим, но се надявам, че хората на Балазар няма да са в състояние. Само Джак Андолини ме тревожи. Голяма лисица е. Колкото до Балазар, той е сключил договор със „Сомбра“.

— Сложил си е главата в торбата.

— Да, така мисля. Балазар знае, че при такива договори трябва да изпълниш задълженията си или да измислиш дяволски основателна причина да не го сториш. Ако не удържиш на думата си, веднага се разчува. Плъзват слухове как си омекнал, как вече за нищо не ставаш. Ще има три седмици да намери Тауър и да го принуди да продаде парцела на „Сомбра“. И няма да си губи времето. Балазар не е ФБР, но има достатъчно връзки и… най-лошото е, че Тауър изобщо не схваща сериозността на проблема. Сигурно си въобразява, че чете приключенски роман. Мисли си, че всичко ще мине благополучно, защото приказките винаги имат щастлив край.

— Мислиш, че няма да внимава достатъчно.

Еди се изсмя:

— О, сигурен съм, че няма да внимава. Въпросът е дали Балазар ще го надуши.

— Трябва да наблюдаваме господин Тауър. Да го пазим. Така мислиш, нали?

— И още как, дявол да го вземе!

След малко и двамата избухнаха в смях. Когато се успокоиха, Еди каза:

— Мисля, че трябва да изпратим Калахан, ако се съгласи. Може би ще ти се стори глупаво, но…

— Изобщо не е глупаво. Той е един от нас… или би могъл да бъде. От самото начало го чувствам. Свикнал е да пътува из странни места. Още днес ще му го предложа. Утре ще го доведа и ще го пусна през вратата…

— Нека аз да го направя. Веднъж ти стига. Поне за известно време.

Роланд го изгледа изпитателно, после хвърли фаса си в пропастта и попита:

— Защо го казваш, Еди?

— Косата ти е побеляла повече. Освен това ходиш някак си сковано. Сега изглеждаш по-добре, но подозирам, че старият ти ревматизъм пак се обажда. Признай.

— Добре, признавам — отвърна Роланд; ако Еди мислеше, че е само ревматизъм, добре.

— Мога да го доведа още тази нощ — каза Еди. — Кодът сигурно ще е написан на оградата. Обзалагам се, че там вече ще е ден.

— Да не се трепем на тази пътека по тъмниците.

Еди погледна стръмния склон под падналия камък.

— Добре.

Роланд понечи да се изправи.

Еди го хвана за ръката:

— Изчакай малко, Роланд, моля те.

Роланд го погледна.

Еди си пое дълбоко въздух:

— На Бен Слайтман не му е чиста работата. Той е шпионин, почти съм сигурен.

— Да, знам.

Еди го погледна изненадано:

— Знаеш? Откъде…

— Да кажем, че подозирах.

— Как?

— Заради очилата. Бен Слайтман Старши е единственият жител на Кала Брин Стърджис с очила. Хайде, Еди, чака ни работа. Можем да говорим, докато вървим.

Не можеха, поне отначало, защото пътеката бе твърде тясна. По-късно обаче, в подножието на планината, теренът стана по-лек. Когато пътеката се разшири достатъчно, Еди разказа на Роланд за книгата, „Коганът“ или „Хоганът“, и името на автора. Обясни му странностите в страницата с авторските права (не беше много сигурен, че Роланд разбира всичко) и сподели, че го е накарала да се замисли за ролята на сина. Идеята беше безумна, но…

— Мисля, че ако Бени Слайтман помага на баща си да ни шпионира, Джейк ще разбере.

— Сигурен ли си, че не знае?

Роланд се замисли, после поклати глава:

— Джейк подозира бащата.

— Той ли ти го каза?

— Не е нужно. Стигнаха при конете; животните извиха шии радостно.

— Сега е в „Рокинг Б“ — каза Еди. — Дали да не отидем? Да измислим някаква причина и да го вземем… — Замълча и се вгледа в Роланд. — Не?

— Не.

— Защо?

— Защото с това Джейк трябва да се справи сам.

— Трудно е, Роланд. С Бени Слайтман са приятели. Ако Джейк трябва да изобличи бащата… — Джейк ще направи, каквото трябва. Ние също.

— Той е само едно момче, Роланд. Не разбираш ли?

— Няма да е задълго — отсече Роланд и възседна коня си. Надяваше се, че Еди не е забелязал болезненото присвиване на очите му, когато премяташе левия си крак през седлото, но Еди, разбира се, го видя.

ТРЕТА ГЛАВА Коганът, втора част

Джейк и Бени Слайтман прекараха сутринта в местене на сеното от горните етажи на трите главни сеновала на ранчото в долните. Следобедът бе посветен на плуване и боричкане в Уай; водата бе все още топла, само в дълбоките вирове бе хладна.

Междувременно обядваха обилно с десетина от ратаите (Слайтман Старши беше по работа в Телфордовото ранчо „Бъкхед“).

— Никога не бях виждал синчето на Слайтман да работи — сподели готвачът, докато слагаше големи пържоли на момчетата. — Много ще го изтощиш, Джейк.

Това беше целта. След пренасянето на бали, плуването и вечерните скокове в сеното Бени щеше да спи като заклан. Проблемът бе, че и Джейк щеше доста да се измори. След залез слънце, когато последните розови отблясъци се разтваряха в тъмнеещото небе, той взе Ко и отиде да се измие на чешмата в двора. Наплиска лицето си и изпръска животинчето, което весело се зае да лови водните капки във въздуха. Джейк коленичи и взе главичката на зверчето в двете си ръце.

— Слушай ме, Ко.

— Ко!

— Ще си легна, но когато луната се вдигне, искам да ме събудиш. Разбираш ли ме добре?

— Бре!

Това можеше да означава всичко. Джейк обаче бе почти сигурен, че скунксът го е разбрал. Имаше голямо доверие на Ко. А може би го обичаше. Може би двете неща бяха едно и също.

— Когато луната изгрее. Кажи луна, Ко.

— Луна!

Звучеше добре. Джейк можеше да нагласи биологичния си часовник да го събуди при изгрева на луната. Искаше да отиде там, където бе видял бащата на Бени и Анди. Мисълта за тази странна среща все повече го тревожеше. Не искаше да мисли, че бащата на приятеля му може да е свързан с Вълците, Анди също, но трябваше да се увери. Защото на негово място Роланд би постъпил така. Това бе най-малката причина.

Двете момчета легнаха в стаята на Бени. Имаше един креват, който Бени, разбира се, предложи на госта си, но Джейк отказа. Споразумяха се да се редуват; Бени щеше да спи в леглото през „четните нощи“, а Джейк — през „нечетните“. Сега се падаше Джейк да спи на пода и той бе доволен. Дюшекът с гъши пух на Бени беше твърде мек. Подът бе доста по-подходящ за среднощно събуждане. И по-безопасен.

Бени сложи ръцете си зад тила и се загледа в тавана. Беше взел Ко в леглото и скунксът спеше, свит на кълбо.

— Джейк? Спиш ли?

— Не.

— И аз съм буден. — Последва кратка пауза. — Страхотно е, че си тук.

— И аз много се радвам.

— Понякога човек се чувства много самотен, когато е единствено дете.

— На мен ли го разправяш? Аз винаги съм бил самичък. — Джейк замълча, после добави: — Сигурно много си се натъжил, когато сестричката ти е умряла.

— Понякога още ми става тъжно. Ще останеш ли, след като победите Вълците?

— Вероятно не задълго.

— Имате мисия, нали?

— Да.

— Каква?

Мисията им бе да спасят Тъмната кула в този свят и розата в Ню Йорк, но Джейк не сподели това с приятеля си, колкото и да го обичаше. Кулата и розата бяха тайна. Тайна на ка-тета. Той обаче не искаше да излъже.

— Роланд не говори много за това — отвърна.

— Твоят дин малко ме плаши.

Джейк се замисли над това и призна:

— Мен също.

— Татко също се плаши от него.

Джейк застана нащрек:

— Така ли?

— Да. Казва, че не би се изненадал, ако след като се разправите с Вълците, се обърнете срещу нас. После каза, че се шегувал, но че старият каубой със суровото лице го плашел. Предполагам, че имаше предвид твоя дин, не мислиш ли?

— Да.

Джейк вече мислеше, че другото момче е заспало, когато Бени попита:

— Как изглеждаше стаята ти там, откъдето идваш?

Джейк се замисли за стаята си и установи, че е изненадващо трудно да си я представи. Отдавна не си беше мислил за нея. Сега го бе срам да я опише твърде подробно на Бени. Приятелят му живееше охолно за стандартите на Ка, а — вероятно малко селски деца можеха да се похвалят със собствени стаи, — но стаята на Джейк сигурно щеше да му се стори като покоите на приказен принц. Телевизорът? Уредбата с всички касети и слушалките? Плакатите на Стиви Уондър и „Джаксън файв“? Микроскопът? Как да опише на това момче чудесата на техниката?

— Приличаше на тази, но имах бюро — отвърна накрая Джейк.

Бени се надигна на лакът:

— Бюро за писане?

— Ами да.

Искаше му се да попита: „За какво друго?“

— Хартия? Писалки? Писалки с пера?

— Да, имах хартия. — Това поне Бени можеше да си го представи. — Само че писалките ми не бяха с пера, а с топчета. Наричаме ги химикалки.

— Химикалки? Не разбирам.

Джейк заобяснява, но още не беше свършил, когато чу похъркване. Погледна към леглото и видя, че Бени още лежи с лице към него, но със затворени очи.

Ко отвори своите очи (блестяха в тъмното) и му намигна. След това отново се престори на заспал.

Джейк остана известно време загледан в Бени; изпитваше неразбираема тревога (а може би отказваше да я разбере). Накрая и той заспа.

След известно време в просъница усети, че нещо го дърпа за ръката. Нещо остро. Зъби. Ко.

— Ко, не, стига.

Зверчето обаче не се отказваше. Беше захапало внимателно китката му и я тръскаше. Отказа се едва когато Джейк седна и се загледа сънено в мрака.

— Луна — каза Ко. Седеше на пода с ухилена муцуна и блестящи очи.

— Луна!

— Да — прошепна Джейк и го хвана леко за муцуната. — Тихо.

Пусна зверчето и погледна Бени, който се беше обърнал към стената и похъркваше. Сигурно дори топ не би го събудил.

— Луна — повтори Ко, вече по-тихо. — Луна, луна, луна.

Джейк можеше да язди и без седло, но искаше да вземе и Ко, а със зверчето без седло щеше да е мъчително, ако не и невъзможно. За щастие понито, дадено му от сай Овърхолсър, бе кротко като овчица и в конюшнята имаше старо учебно седло, с което дори дете можеше да се справи.

Джейк оседла коня и върза постелката си отзад. Напипа револвера, увит в нея. Пончото с големия джоб висеше на един пирон. Той го свали, нави го и го върза като пояс на кръста си. В училището му момчетата понякога носеха така ризите си, когато беше топло. Тези спомени, също като онези от стаята му, изглеждаха много далечни, почти забравени.

„Онзи живот беше по-интересен“ — нашепваше му някакъв вътрешен глас. „Този тук е по-истински“ — възрази друг.

Джейк вярваше повече на втория, но сърцето му още се свиваше от тъга и тревога. Той поведе коня за юздите и Ко тръгна до него, като от време на време поглеждаше небето и измърморваше: „Луна, луна“, но главно душеше земята. Тази среднощна екскурзия беше опасна. Самото прекосяване на Девар-тет Уай бе опасно. Джейк обаче се измъчваше най-много от болката в сърцето си. Бени бе споделил, че компанията му тук е страхотна. Дали щеше да мисли така и след седмица?

— Няма значение — въздъхна Джейк. — Това е ка.

— Ка — каза Ко и вдигна глава. — Луна. Ка, луна. Луна, ка.

— Млъквай.

— Ъквай ка. Ъквай луна. Ъквай Ейк. Ъквай Ко.

Скунксът не беше говорил толкова от месеци. Изведнъж млъкна. Джейк мина покрай общото помещение на ратаите, откъдето се носеше хорово хъркане, ръмжене и пръцкане; скоро превали близкия хълм и ранчото се изгуби от поглед. Източният път вече се виждаше и той реши, че е безопасно да се качи на седлото. Сложи Ко в дисагите и възседна коня.

Беше почти сигурен, че може направо да намери мястото, където Анди и Слайтман бяха прекосили реката, но нямаше смисъл да рискува. Затова отиде най-напред там, където бяха спали на палатка, и откри първо гранитната канара, напомняща наполовина заровен кораб. Отново легна зад скалата и отново Ко дишаше във врата му. Лесно забеляза лъскавия кръгъл камък. Гнилият дънер също беше там, защото реката не бе прииждала, за да го отнесе. Не беше валяло и това бе добре.

Джейк се върна на равното място, където бяха лагерували с Бени. Беше завързал понито за един храст. Отведе го до реката, взе Ко и възседна коня. Понито не беше високо, но водата едва стигаше до глезените му. За по-малко от минута преминаха на другия бряг.

От тази страна пейзажът изглеждаше същият, но не беше. Джейк веднага го усети. Със или без луна, тук някак си бе по-тъмно. Не както при тодаша — в Ню Йорк бе друг вид мрак и се чуваше камбанен звън, но все пак имаше някаква прилика. Усещане за дебнеща заплаха. Беше стигнал до края на Крайния свят. Джейк настръхна и потрепери. Ко го погледна тревожно.

— Няма нищо — прошепна Джейк. — Просто трябваше да се отърся от страха.

Той слезе от седлото, остави Ко на земята и пусна пончото до кръглия камък. Не вярваше да има нужда от връхна дреха при тази малка екскурзия; беше плувнал в пот. Реката ромолеше силно и Джейк постоянно хвърляше нервни погледи към другия бряг, за да се увери, че никой не идва. Не искаше да го изненадат. Усещането за чуждо присъствие бе натрапчиво и неприятно. Сигурен беше, че от тази страна на Девар-тет Уай не може да живее нищо добро. Почувства се по-спокоен, когато си сложи кобура с револвера. Рюгерът го правеше друг човек и това не винаги му харесваше. Тук обаче, от тази страна на реката, с радост усещаше тежестта му на хълбока си; чувстваше се като истински стрелец.

От изток долетя писък като на умираща жена. Джейк знаеше, че е скална котка — беше ги чувал при предишните си идвания на реката с Бени, — но въпреки това се сепна и стисна приклада. Ко наведе глава и вирна опашка. Обикновено това означаваше, че иска да си играе, но сега муцуната му бе озъбена.

— Няма нищо — успокои го Джейк.

Отново бръкна в навитата си на руло постелка и извади парче плат на червени карета. Беше кърпичката на Слайтман Старши, която бе откраднал преди четири дни от общата трапезария.

„Какъв съм крадец — помисли си. — Първо оръжието на татко, сега носната кърпичка на бащата на Бени. Не знам дали е напредък, или падение.“

В главата му прозвуча гласът на Роланд: „Правиш онова, за което си призван. Стига си се вайкал и се хващай на работа.“ Джейк стисна кърпичката и погледна Ко.

— Във филмите винаги действа. Не знам дали става и в реалния живот… особено без тренировка.

Поднесе кърпичката на Ко, който протегна врат и предпазливо я подуши.

— Търси, Ко. Търси.

— Си! — отвърна скунксът, но не помръдна. — Търси тази миризма. Хайде! Търси!

Ко се изправи, завъртя се два пъти, после заприпка на север покрай брега. От време на време навеждаше нос към земята, но изглеждаше по-заинтригуван от откъслечните писъци на скалните котки. Джейк го наблюдаваше със свито сърце. Все пак беше видял в коя посока бе тръгнал Слайтман. Можеше да продължи малко натам, да се помотае, да потърси.

Ко се завъртя, върна се при него и спря. Подуши внимателно земята на едно място. Там, където Слайтман бе излязъл от водата? Може би. После изсумтя замислено… и тръгна на изток. Промуши се между два камъка. С възобновена надежда Джейк се метна на седлото и го последва.

След известно време Джейк осъзна, че Ко следва отъпкана пътека през каменистия терен. Започна да вижда следи от човешка дейност: кабел, полузаровена ръждясала метална кутия, парчета стъкло. В сянката на голям камък зърна бутилка. Слезе от коня, вдигна я, издуха събирания Бог знае от колко десетилетия (или века) пясък и я разгледа. На стъклото пишеше „Ноз-а-ла“.

— Любимото питие на всички гъзари — измърмори и остави бутилката на земята. До нея имаше смачкана цигарена кутия. Той я изпъна и видя рисунка на жена с червени устни и крещящожълта шапка. Между дългите си пръсти държеше цигара. Марката беше „Парти“. Ко бе спрял на десетина метра и го гледаше.

— Добре. Идвам.

В пътеката, по която вървяха, се вливаха още пътечки и Джейк си даде сметка, че това е продължение на Източния път. Виждаше отделни следи от обувки и други — по-малки и по-дълбоки отпечатъци. Те се намираха на места, защитени от вятъра. Джейк предположи, че следите от обувки са от Слайтман, а по-дълбоките — от Анди. Други нямаше. След няколко дни обаче щеше да има. Отпечатъците от сивите коне на Вълците. Те също щяха да са дълбоки като стъпките на Анди.

Пътеката преваляше едно възвишение. Отстрани се издигаха два огромни кактуса с разклонения като ръце, сочещи сякаш във всички посоки. Ко беше спрял и наблюдаваше нещо с муцуна, изкривена като в усмивка. Джейк се приближи; долавяше миризмата на кактусите, остра и натрапчива. Напомняше му за мартинито на баща му.

Джейк спря понито до Ко и сведе поглед. В подножието на възвишението имаше разбита бетонна алея. В края и стоеше плъзгаща се врата, застинала отворена преди векове, вероятно много преди Вълците да започнат да отвличат децата на Кала. Отзад се издигаше постройка с изкривен ламаринен покрив. От малките и прозорчета струеше бледо сияние. Сърцето на Джейк затуптя силно. Това не бяха свещи, нито електрически крушки. Само флуоресцентните лампи хвърляха такава бяла светлина. В Ню Йорк флуоресцентната светлина винаги го караше да мисли за тъжни и досадни неща: огромни магазини, в които се продава всичко и никога не можеш да намериш, каквото търсиш; лениви следобеди в училище, когато учителката монотонно нарежда за търговските пътища на древен Китай или полезните изкопаеми в Перу, навън вали, а звънецът сякаш никога няма да иззвъни; за лекарски кабинети, където трябва да седиш на кушетката за прегледи по долни гащи, премръзнал, засрамен и сигурен, че ще ти бият инжекция.

Тази нощ обаче флуоресцентната светлина го зарадва.

— Браво! — похвали той зверчето.

Вместо да отговори по обичайния начин, като повтори името си, Ко се загледа в нещо зад Джейк и заръмжа. В същото време понито изцвили тревожно. Джейк дръпна юздите и си даде сметка, че острата (но не неприятна) миризма на джин и хвойна се е усилила. Огледа се и видя, че двете разклонения на най-близкия кактус бавно се насочват към него. Чу се тихо стъргане и по стеблото на кактуса потече бял сок. Иглите на разклоненията, които се насочваха към него, изглеждаха заплашително. Това нещо го бе надушило и беше гладно.

— Да вървим — рече той и подкара понито.

Заслизаха към постройката. Ко хвърли на движещия се кактус последен, неодобрителен поглед и ги последва.

Джейк спря на алеята. На двайсетина метра от тях през пътя (защото това определено беше път) преминаваха железопътни релси и продължаваха към Девар-тет Уай. Пресичаха реката по нисък мост, наречен от местните „Насипа“. Калахан им беше казал, че по-старите му викат „Дяволския насип“.

— По тези релси влаковете докарват тъпоумните от Тъндърклап — измърмори Джейк.

Нима чувстваше привличането на Лъча? Да, сигурен беше. Обхвана го предчувствие, че когато напуснат Кала Брин Стърджис — ако я напуснат, — ще тръгнат именно по тези релси.

Джейк остана неподвижен за момент, с крака в стремената, после подкара понито към сградата. Приличаше му на военна постройка. Ко, с късите си крака, трудно се придвижваше по напукания бетон. Дупките бяха опасни и за коня. Когато минаха през портата, Джейк слезе от седлото и се огледа къде да върже понито. Наблизо имаше храсти, но нещо му подсказа, че са прекалено близо. Той изведе понито встрани от алеята, спря и се обърна към Ко:

— Стой!

— Стой! Окей! Ейк!

Джейк намери още храсти зад купчина камъни, напомнящи огромни детски кубчета. Мястото му се стори подходящо. Завърза понито и го погали по пухкавата муцуна:

— Няма да се бавя. Ще мируваш ли?

Кончето изпръхтя и поклати глава. Това не означаваше абсолютно нищо. А и вероятно нямаше нужда от толкова предпазни мерки. Все пак по-добре да вземеш мерки, отколкото да съжаляваш после. Джейк се върна на алеята и вдигна скункса. Когато се изправи, го обля ярко сияние, освети го като бацил върху микроскопско стъкло. Без да пуска Ко, Джейк закри очи с едната си ръка. Зверчето изскимтя и примигна.

Не се чу предупредителен вик, нито строго нареждане да се идентифицира, само вятърът тихо свистеше. Лампите се включваха от сензори за движение. Какво щеше да последва? Картечен огън, задействан от биполярни компютри? Отряд малки, но смъртоносни роботи като онези, които Роланд, Еди и Сузана бяха унищожили на поляната, от която следваха Лъча? Може би върху главата му щеше да се изсипе един тон фъшкии, както в един филм за джунглата, който бе гледал по телевизията?

Джейк вдигна поглед. Не видя мрежа. Не чу изстрели. Отново тръгна напред, като избягваше дупките, прескочи една пукнатина. След нея алеята бе наклонена и леко напукана, но, общо взето, здрава.

— Вече можеш да вървиш сам — каза той на Ко. — Леле, колко си тежък. Май трябва да те оставя на диета.

Погледна напред и закри очи. Светлината идваше от ред прожектори непосредствено под покрива на постройката. Тялото му хвърляше дълга сянка назад. Видя трупове на скални котки, две отляво и две отдясно. Три от тях бяха само скелети. Четвъртата бе в процес на разлагане, но Джейк забеляза дупка, твърде голяма, за да е от обикновен куршум. Предположи, че е направена от стрела за ба. Тази мисъл го поуспокои. Тук нямаше супероръжия. Въпреки това идването му бе истинско безумие.

— Безумие — измърмори.

— Зумие — повтори Ко.

След малко стигнаха вратата. Над нея висеше ръждясала табелка:

НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС, ООД

Североизточен Коридор Дъгов Квадрант

ПОСТ 16

Ниво на защита — средно ЗВУКОВ КОД ЗА ДОСТЪП ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН

Очакваше да чуе някакъв глас, но не зловещ като на Блейн Моно. Почти очакваше да имитира Джон Уейн и да го нарече „малко машинистче“.

— ТОВА Е ПОСТ СЪС СРЕДНО НИВО НА ЗАЩИТА. МОЛЯ ДАЙТЕ ЗВУКОВИЯ КОД ЗА ДОСТЪП. ИМАТЕ ДЕСЕТ СЕКУНДИ. ДЕВЕТ… ОСЕМ…

— Деветнайсет.

— ГРЕШЕН КОД. ИМАТЕ ПРАВО НА ОЩЕ ЕДИН ОПИТ. ПЕТ… ЧЕТИРИ… ТРИ…

— Деветдесет и девет.

— БЛАГОДАРЯ. Вратата се отвори.

На самата врата, леко накриво, висеше друг надпис. Някаква шега ли беше? Кодово име? Джейк предположи, че по малко от двете. Буквите бяха проядени от ръжда и почти заличени от носения от вятъра пясък, но още се четяха:

ДОБРЕ ДОШЛИ В КОГАНА

Джейк очакваше вратата да е затворена и позна. Бравата се помести съвсем леко. При обикновени обстоятелства би трябвало съвсем да е заяла. Отляво имаше ръждясало табло с копче и решетка на високоговорител. Отдолу пишеше ЗВУКОВ КОД. Джейк посегна към копчето и внезапно лампите под покрива угаснаха. Отначало мракът му се стори непрогледен. „С часовников механизъм са — помисли си, докато изчакваше очите му да свикнат с тъмнината. — Нагласен на доста кратък период. А може би вече е износен като всичко, оставено от Старците.“

Зрението му се нагоди към лунната светлина и той отново видя таблото. Имаше вече идея какъв може да е звуковият код. Джейк натисна копчето.

— ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЪГОВ КВАДРАНТ ПОСТ 16 — прозвуча силен глас от високоговорителя. Джейк отскочи назад, и едва сдържа вика си на изненада.

Джейк и Ко влязоха в помещение, напомнящо голямата контролна зала под град Луд, през която бяха минали на път за гарата на влака Блейн. Тази стая бе по-малка, разбира се, но много от таблата и циферблатите изглеждаха по същия начин. Пред някои компютри имаше столове на колелца. Чувстваше се постоянно течение, но от време на време Джейк чуваше тракането от климатичните инсталации. И макар че три четвърти от контролните табла светеха, останалите бяха тъмни. Стари и изтощени. В един ъгъл се хилеше скелет с остатъци от камуфлажни панталони.

От едната страна имаше стена с монитори, напомнящи на Джейк кабинета на баща му. Татко му обаче имаше само три (по един за всяка програма), а тук бяха… Той ги преброи. Трийсет. На три от тях картината бе размазана. На два образът подскачаше нагоре-надолу. Четири бяха тъмни. Образът на останалите двайсет и един бе ясен и Джейк удивено се втренчи в тях. Половин дузина показваха различни участъци от пустинята, включително възвишението, охранявано от разкривените кактуси. На други два се виждаше постът — Коганът — отзад и откъм алеята. Три монитора под тях показваха вътрешността му: стая, напомняща кухня, малко спално помещение с осем легла (на едно от горните лежеше друг скелет) и самата контролна зала. Джейк виждаше себе си и Ко. Един монитор показваше участък от железопътната линия, друг — Малки Уай, блестящ под лунната светлина. Назад се виждаше насипът с линията.

Осем монитора показваха образи, които удивиха Джейк. На единия се виждаше магазинът на Тук, сега тъмен и затворен. На друг — Павилионът. Два показваха главната улица на Кала, един — църквата, и един — хола на Калахан, вътрешността на дома му! Джейк дори видя котката на отеца, Снъгълбът, задрямала върху камината. Други два показваха нещо, за което Джейк предположи, че е селото на манихейците (не беше ходил там).

„Къде, по дяволите, са камерите? — зачуди се. — Как може никой да не ги вижда?“ „Усмихнете се, това е «Скрита камера».“

Добре, но църквата… къщата на отеца… допреди няколко години тези сгради дори не бяха съществували. И то вътре. Вътре в къщата! Кой бе сложил камерата там и кога?

Джейк нямаше представа кога, но имаше ужасно предчувствие за онзи, който бе сложил камерата. Слава Богу, че бяха провели по-голямата част от разговора си на верандата и на двора. И все пак каква част от разговорите им бяха стигнали до Вълците — или техните господари? Каква част бяха записали тези шибани машини? Каква част бяха предали?

Джейк почувства болка в ръцете си и осъзна, че е стиснал юмруци и ноктите му се забиват в дланите. С усилие ги отпусна. Почти очакваше гласът, толкова наподобяващ Блейн Моно, да го попита какво прави тук. В залата обаче бе тихо, само мониторите леко бръмчаха и климатичните системи от време на време се задавяха. Погледна вратата и видя, че се е затворила. Това не го разтревожи — от тази страна вероятно лесно можеше да се отвори. Ако ли не, доброто старо число деветдесет и девет щеше да го изкара навън. Той си спомни как се беше представил пред хората от Кала в Павилиона: „Аз съм Джейк Чеймбърс, син на Елмър, наследник на Елд. От ка-тет деветдесет и девет.“ Защо го бе казал? Не знаеше. Госпожица Ейвъри им беше чела едно стихотворение, наречено „Завръщане“, от Уилям Бътлър Ийтс. Разправяше се за някакъв сокол, който се въртял в разширяваща се спирала. Точно така се въртеше всичко тук. За ка-тет деветнайсет (или деветдесет и девет, Джейк подозираше, че са едно и също) обаче спиралата постоянно се стесняваше, въпреки че светът около тях остаряваше, отпускаше се, разпадаше се. Сякаш бяха в торнадото, подхванало Дороти, за да я отнесе в страната на Оз. Джейк имаше силно предчувствие, че всичко ще се повтори и те ще виждат едни и същи неща все по-често, защото…

На един от мониторите нещо се раздвижи. Той го погледна и видя бащата на Бени и Анди, робота-вестоносец, на охраняваното от кактуси възвишение. Бодливите клони се извъртяха, за да препречат пътя им — и може би да набучат жертвата на шиповете си. Анди обаче нямаше от какво да се бои. Замахна и счупи единия клон наполовина. Той падна в прахта и изпусна бял сок. Може би не беше сок, замисли се Джейк. Може би бе кръв. Във всеки случай кактусът бързо се отдръпна. Анди и Бен Слайтман спряха за момент, може би, за да обсъдят станалото. Мониторите нямаха достатъчна разделителна способност, за да покажат дали устата на човека се движи. Паника скова Джейк. Тялото му като че изведнъж натежа, сякаш бе попаднало в обсега на гравитацията на някоя голяма планета, като Юпитер или Сатурн. Дъхът му секна, гърдите му отказваха да се движат. „Сигурно така се е почувствала Златокоска, когато се събудила в креватчето и чула завръщането на трите мечки.“ Той не беше изял кашата и не бе счупил столчето на малкото мече, но знаеше твърде много тайни. Всъщност всички те водеха до една по-голяма тайна, една чудовищна тайна. Те идваха. Идваха в Когана.

Ко го гледаше тревожно, изпънал до скъсване дългия си врат, но Джейк почти не го забелязваше. Пред очите му плаваха черни петна. Сигурно щеше да припадне. Щяха да го намерят проснат на пода. Ко вероятно щеше да го защити, но ако Анди не се разправи със зверчето, Бен Слайтман щеше да го стори. Навън имаше поне четири мъртви скални котки и таткото на Бени бе убил поне една от тях с верния си, ба. Един малък, лаещ скункс нямаше да е проблем за него.

„Толкова ли си бил страхлив? — прозвуча в главата му гласът на Роланд. — Защо им е да те убиват? Защо просто не те изпратят на запад с ония нещастници, които са забравили лицата на бащите си?“

Той се окопити. Пое дълбоко въздух, докато белите дробове го заболяха. Издиша силно. Удари си плесница.

— Ейк! — изкрещя укорително Ко.

— Добре съм.

Джейк погледна мониторите, показващи кухнята и спалното помещение, и реши, че второто е по-подходящо. В кухнята нямаше къде да се скрие. Можеше да има килер, но какво щеше да стане, ако нямаше? Щеше да се провали.

— Ко, при мен — извика Джейк и прекоси бръмчащата зала под ярката флуоресцентна светлина.

Спалното помещение ухаеше леко на стари подправки: канела и карамфил. Джейк разсеяно се замисли дали гробниците на египетските фараони също са миришели така, когато откривателите им са прониквали в тях. От горната койка облегнатият на лакът скелет сякаш му се усмихваше за добре дошъл. „Спи ли ти се? Аз съм си дал дълга почивка!“ Гръдният му кош бе оплетен с прашни паяжини и Джейк се почуди колко поколения паяци са се излюпили в това гнездо. На възглавницата на друго легло почиваше самотна долна челюст; тя извика стари спомени у момчето. Веднъж в света, където бе умрял, беше попаднал на такава кост. И я бе използвал.

Хрумнаха му два въпроса и той взе хладнокръвно решение. Въпросите бяха — колко време ще им е нужно, за да влязат тук, и дали ще открият понито му. Ако Слайтман яздеше, общителното пони със сигурност щеше да изцвили за поздрав. За щастие Слайтман вървеше пеша. Джейк също би дошъл така, ако знаеше, че целта му е на по-малко от километър от реката. Разбира се, когато се измъкваше от „Рокинг Б“, той дори не подозираше, че има цел.

Решението бе да убие робота и човека, ако го открият. Ако можеше. Анди беше як, но изпъкналите му святкащи очи изглеждаха слабото му място. Ако успее да го ослепи…

„Ако даде Господ, ще има дъжд — отново прозвуча гласът на Стрелеца, който сякаш се беше загнездил в главата му. — Сега просто се постарай да се скриеш.“ Къде?

Не върху леглата, защото всичките се виждаха на монитора в контролната зала. Под двата вързопа чаршафи в дъното? Рисковано бе, но щяха да му послужат… освен ако…

Джейк забеляза друга врата. Изтича, хвана дръжката и отвори. Беше килер, а килерите са добри скривалища, само че този бе претъпкан с електроника. Няколко уреда паднаха.

— Мамка му!

Джейк вдигна падналите неща, нахвърля ги вътре и пак затвори вратата. Добре, оставаше да се скрие под някое легло.

— ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЪГОВ КВАДРАНТ ПОСТ 16 — изгърмя гласът от високоговорителя.

Джейк се сепна и видя друга врата, леко открехната. Дали да пробва там, или да се вмъкне под някое легло? Имаше време само за един опит.

— ТОВА Е ПОСТ СЪС СРЕДНО НИВО НА ЗАЩИТА. Джейк се втурна към вратата. Нямаше никакво време, защото Слайтман не изчака записът да свърши.

— Деветдесет и девет — прозвуча гласът му; компютърът му благодари.

Зад вратата имаше друг килер, с две-три полуразпаднали се ризи в единия ъгъл и прашно пончо на една закачалка. При влизането им се вдигна прах и Ко кихна тихо. Джейк коленичи и сложи ръка на врата му.

— Повече нито звук, ако не искаш да ни убият. Пази тишина, Ко.

— Чина Ко — прошепна скунксът и му намигна.

Джейк отново притвори вратата. Надяваше се всичко да мине добре.

Чуваше ги съвсем ясно — твърде ясно. Джейк си даде сметка, че в цялата сграда има микрофони и високоговорители. Това никак не го успокои. Защото, ако двамата с Ко ги чуваха…

Говореха за кактусите, по-скоро Слайтман говореше. Наричаше ги „бодливци“ и недоумяваше какво ги е раздразнило.

— Сигурно някоя скална котка, сай — отбеляза Анди със снизходителния си, леко превзет тон.

Еди бе споделил, че Анди му прилича на робота Трипио от „Междузвездни войни“, филм, който Джейк бе очаквал с нетърпение. Беше го пропуснал за по-малко от месец.

— Сега им е размножителният сезон — добави Анди.

— Майната му на сезона. Само не ми разправяй, че бодливците не могат да различат скална котка от нещо, което наистина могат да хванат. Някой е идвал, казвам ти. И то съвсем скоро.

На Джейк му мина ужасяваща мисъл: беше ли прашен подът на Когана? Вниманието му бе твърде заето с мониторите, за да забележи. Ако двамата с Ко бяха оставили следи, роботът и Слайтман вече ги бяха забелязали. Може би само се преструваха, че говорят за кактусите, а всъщност се промъкваха към вратата на килера.

Джейк извади револвера и постави палец на предпазителя.

— Гузната съвест прави всички ни страхливци — поучително рече Анди. — Това е моя интерпретация на…

— Млъквай, тенекийо — изръмжа Слайтман. — Ще…

Той изпищя. Джейк почувства как до него Ко настръхва. Понечи да изръмжи, но момчето стисна муцуната му.

— Пусни ме! — изкрещя Слайтман. — Пусни ме!

— Разбира се, сай Слайтман. Само натиснах едно малко нервче на лакътя ти. Няма да имаш никакви поражения, освен, ако не упражня натиск от повече от три килограма на квадратен метър.

— Защо го направи? — проплака Слайтман. — Не върша ли каквото искаш и дори повече? Не рискувам ли живота на момчето си?

— Да не споменаваме малките екстри. Очилата… музикалната машина, която криеш в дисагите си… и, разбира се…

— Знаеш защо правя това и какво ще стане с мен, ако ме разкрият! — прекъсна го Слайтман; Джейк слушаше удивено, бащата на Бени явно наистина беше негодник. — Да, взех няколко подаръка и казвам благодаря. Очила, за да виждам по-добре хората, които познавам цял живот, а сега трябва да предам. Музикална машина, за да заглуша крясъците на гузната ми съвест, за която с такава лекота дрънкаш, и да мога да спя нощем. Когато стисна нерва ми, имах чувството, че очите ми ще изпаднат от главата.

— Иска ми се да го направя с всички останали — измърмори Анди и гласът му се промени.

Джейк сякаш отново слушаше влака Блейн. Какво щеше да си помисли Тян Джафърдс, ако чуеше този глас? Ами Вон Айзенхарт? Овърхолсър? Останалите жители на Кала?

— Писна ми всеки да ми нарежда, а аз дори не мога глас да вдигна срещу тях, камо ли ръка. „Ела тук, Анди. Иди там, Анди. Престани с тези глупави песнички, Анди. Стига си бръщолевил. Не ни казвай бъдещето, защото не ни интересува.“ Затова си мълча и им съобщавам за Вълците, защото тази новина ги разстройва; всяка тяхна сълза за мен е като късче злато. „Ти си само една глупава тенекия — така ми говорят. — Кажи какво ще е времето, приспи бебето ни, а после се пръждосвай.“ И аз търпя. Аз съм глупавият Анди, една безполезна играчка, върху която всеки може да си изкарва яда. Ти се надяваш да поживееш щастливо в Кала, след като Вълците вземат своето и се оттеглят за още двайсетина години, нали?

— Добре знаеш, че е така — прошепна Слайтман толкова тихо, че Джейк едва го чу. — И го заслужавам.

— Двамата със сина ти трябва да казвате благодаря, ако изживеете дните си в Кала, да казвате комала! Това е напълно възможно, но зависи от смъртта на чужденците. Зависи от моето мълчание. Ако искаш да си трая, прояви поне малко уважение.

— Това е абсурдно — измънка Слайтман след кратка пауза.

Джейк не можеше да не се съгласи. Робот да иска уважение, това наистина беше абсурд. Но абсурд бяха и мечокът пазител на необитаема гора, морлок, опитващ се да разгадае тайните на биполярните компютри, или влак, чийто единствен смисъл на живота е решаването на гатанки.

— Освен това чуй ме, моля, как мога да те уважавам, когато съм загубил всякакво самоуважение?

В отговор последва механично изщракване, много силно. Джейк бе чул същия звук от Блейн, когато абсурдният отговор на загадката заплашваше да стопи жиците на логическата му платка. После Анди каза:

— Не коментирам, деветнайсет. Свържи се и докладвай, сай Слайтман. Да приключваме с тази работа.

— Добре.

В продължение на трийсет-четирийсет секунди се чуваше само тракане на клавиши; последва пронизително пищене, което накара Джейк да присвие очи, а Ко да изскимти приглушено. Момчето никога не беше чувало такъв звук; идваше от Ню Йорк през 1977 година, когато модемите още не бяха изобретени.

Пищенето рязко спря. След кратко мълчание прозвуча друг глас:

— ТУК АЛГЪЛ СИЕНТО. ФИНЛИ ОТЕГО СЛУША.

МОЛЯ ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА. ИМАТЕ ДЕСЕТ СЕКУНДИ…

— Събота — отвърна Слайтман и Джейк се намръщи.

За пръв път чуваше названието на някой ден от седмицата в този свят.

— БЛАГОДАРЯ. ПАРОЛАТА Е ПРИЕТА. ВЕЧЕ СТЕ ОНЛАИН. — След още едно кратко изсвирване се чу: — ДОКЛАДВАЙ, СЪБОТА.

Слайтман разказа как Роланд и „по-младият“ отишли в Пещерата на гласовете, където имало някаква врата, най-вероятно създадена от манихейците. Обясни, че използвал далекогледа и много добре видял…

— Телескоп — поправи го Анди снизходително. — Тези уреди се казват телескопи.

— Защо ти не докладваш, Анди? — сряза го Слайтман.

— Моля за прошка. Моля за прошка, моля за прошка, продължавай, продължавай, моля.

Последва пауза. Джейк си представи как Слайтман гледа строго робота. След малко мъжът продължи:

— Оставиха конете си долу и продължиха пеша. Бяха взели розова торба и я носеха на смени; явно бе твърде тежка. Вътре имаше нещо четвъртито, поне така видях с телескопа-далекоглед. Може ли да направя две предположения?

— ДА.

— Първо, може да са сложили две-три от най-ценните книги на отеца, за да ги скрият на безопасно място. В такъв случай някой Вълк трябва да бъде изпратен, за да ги унищожи след завършване на мисията.

— ЗАЩО?

Гласът беше хладен. Не принадлежеше на човешко същество, Джейк бе сигурен в това. Побиваха го тръпки само като го чуеше.

— Ами, за да се даде урок на свещеника — отвърна Слайтман, сякаш беше очевидно. — За назидание!

— КАЛАХАН СКОРО НЯМА ДА СЕ НУЖДАЕ ОТ НАЗИДАНИЕ. КАКВО Е ДРУГОТО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ?

Когато заговори отново, Слайтман звучеше уплашено. Джейк искрено се надяваше негодникът да трепери от страх. Наистина той искаше да спаси сина си, но защо си мислеше, че това му дава право…

— Може да са били карти. Отдавна ми беше хрумнало, че човек, който притежава книги, може да има и карти. Може да им е дал карти на Източните земи, водещи към Тъндърклап — те не крият, че следващата им цел е именно там. Дори да имат карти, те няма да им послужат много. Догодина северът ще се смени с изток, а по-догодина най-вероятно с юг.

От прашния килер Джейк изведнъж си представи как Анди наблюдава Слайтман. Сините очи на робота проблесваха. Слайтман сигурно не знаеше — никой в Кала не знаеше, — но бързото мигане на електрическите крушки бе начинът, по който DNF-44821-V-63 изразяваше веселото си настроение. Сега той се присмиваше на Слайтман.

„Защото знае истината-помисли си Джейк. — Защото знае какво всъщност е имало в торбата, Залагам кутия бонбони, че знае.“

Можеше ли да е сигурен? Възможно ли бе да проникне в мислите на робота?

„Ако е способен да мисли, можеш“ — прозвуча в съзнанието му гласът на Стрелеца. Ами… тогава…

— Каквото и да е имало вътре, това е ясно доказателство, че възнамеряват да скрият децата в някое дере — продължи Слайтман. — Не в онази пещера…

— Не, не, не в онази пещера — намеси се Анди. — Там има прекалено много гласове. Ще изплашат децата! И още как!

DNF-44821-V-63, робот-вестоносец. Вестоносец. Джейк можеше да обвини Слайтман в предателство, но как би могъл някой да обвинява Анди? Той правеше онова, за което бе предназначен, и то беше щамповано на гърдите му. Отговорът бе под носа им. О, богове!

Междувременно бащата на Бени продължаваше да докладва на Финли О’Тего, който се намираше в Алгъл Сиенто, където и да беше това.

— Мината, която ни показа на картата на Тавъри, е „Глория“ и се намира само на два километра от Пещерата на гласовете. Този негодник обаче е триг. Може ли още едно предположение?

— ДА.

— Дерето, което води към мина „Глория“, се разклонява на юг на около половин километър преди нея. Това разклонение води до друга мина — „Редбърд две“. Техният дин разправя на всички, че смята да скрие децата в „Глория“, и мисля, че ще каже така и на събранието в края на тази седмица. Там смята да посрещне Вълците. Аз обаче подозирам, че ще ги скрие в „Редбърд“. Ще сложи Сестрите на Оризия да ги пазят и изобщо не подценявайте тези жени.

— КОЛКО?

— Мисля, че пет, ако вземе и Сейъри Адамс. Освен това неколцина мъже с ба. Ще прати и мургавелката да хвърля чиния, да знаете; чух, че била добра. Може би най-добра от всички. И в двата случая обаче вече знаем къде ще бъдат децата. Голяма грешка е да ги скрие на такова място, но той не подозира. Опасен е, но е остарял и мисленето му е закостеняло. Вероятно тази стратегия му е помогнала вече веднъж.

Да, разбира се. В Айболт Каньон срещу войниците на Латиго.

— Важното е да разберем къде ще бъдат той, младежът и момчето, когато дойдат Вълците. Може да съобщи на събранието, но дори да не го направи, по-късно ще каже на Айзенхарт.

— ИЛИ НА ОВЪРХОЛСЪР?

— Не. Айзенхарт е на негова страна. Овърхолсър — не.

— ТРЯБВА ДА РАЗБЕРЕШ КЪДЕ ЩЕ БЪДАТ.

— Знам. С Анди ще разберем и тогава пак ще дойдем на това прокълнато място. С това, кълна се в Исус Човека и Господарката Оризия, ще съм изпълнил дълга си. Може ли сега да се махаме?

— Един момент, сай — каза Анди. — Аз също трябва да докладвам.

Последва ново пронизително пищене. Джейк стисна зъби и накрая то спря. Финли О’Тего се изключи.

— Свършихме ли? — попита Слайтман. — Освен, ако не искаш да останеш.

— Нещо не ти ли се струва променено тук? — попита внезапно бащата на Бени и Джейк застина.

— Не — отвърна Анди, — но много уважавам човешката интуиция. Имаш ли някакво предчувствие, сай?

Последва кратка пауза. На Джейк тя му се стори цяла вечност. Докато чакаше, силно притискаше главата на Ко до крака си.

— Не — каза накрая Слайтман. — Сигурно съм прекалено нервен. Господи, как искам това да свърши! Отвратително е!

— Постъпваш правилно, сай — успокои го Анди и съчувственият му тон накара Джейк да стисне зъби. — Всъщност нямаш избор. Не си виновен, че си баща на единствения самотен близнак в Кала Брин Стърджис. Знам една песен, в която се разправя точно за това. Ако искаш, мога…

— Млъквай! — изписка задавено Слайтман. — Млъквай, дяволска тенекийо! Продадох ти проклетата си душа, това не ти ли стига? Трябва ли да ми досаждаш с глупостите си?

— Ако съм те обидил, моля за прошка от дълбините на хипотетичното си сърце.

Анди звучеше искрено. Смирено. Джейк обаче не се съмняваше, че очите му проблесват в безмълвен синкав кикот.

Заговорниците излязоха. Последва странна, безсмислена мелодия от високоговорителите (безсмислена поне за Джейк), после настъпи тишина. Той изчака достатъчно, за да им даде време да открият понито му, да се върнат, да го намерят и да го убият. След като преброи до сто и двайсет и Коганът остана празен, той се изправи (притокът на адреналин в тялото му го караше да се чувства като старец) и се върна в контролната зала. В този момент активираните със сензор за движение лампи навън изгаснаха. На монитора, показващ върха на възвишението, двамата скорошни посетители на Когана тъкмо минаваха между бодливците. Този път кактусите не помръднаха. Явно се бяха поучили. Джейк загледа отдалечаващите се Слайтман и Анди и разликата в ръста им го накара да се усмихне мрачно. Когато видеше такива Крачун и Малчо на улицата, баща му казваше: „Вкарайте ги в някой водевил.“ Това бе най-близкото подобие на шега, на което Елмър Чеймбърс беше способен.

Когато двамата посетители изчезнаха от екрана, Джейк огледа пода. Нямаше прах, разбира се. Нито прах, нито следи. Трябваше да провери това със самото си идване. Роланд със сигурност щеше да постъпи така. Роланд щеше да види всичко.

Джейк искаше да си тръгва, но реши да остане още малко. Ако видят прожекторите на Когана да се включват, Слайтман и Анди може би щяха да помислят, че е заради някоя скална котка (или може би онова, което Бени наричаше „бронебоец“), но можеше и да се усъмнят. Докато чакаше, той заразглежда различните контролни табла, много от които носеха марката „Ламерк индъстрис“. Видя също познатите емблеми на Джи И и Ай Би Ем, а също една непозната — на „Майкрософт“. Всички апарати носеха щампа „Произведено в САЩ“. Продуктите на „Ламерк“ нямаха такава.

Джейк бе почти сигурен, че някои от клавиатурите (бяха поне двайсетина) са свързани с компютри. Какви други джаджи имаше тук? Каква част още работеха? Имаше ли скрити оръжия? Нещо го караше да мисли, че отговорът на последния въпрос е „не“. Ако имаше някакви оръжия, най-вероятно щяха да бъдат изнесени и присвоени от Анди робота-вестоносец (многофункционален).

Накрая Джейк реши, че е безопасно да тръгне…, ако внимава и се върне в ранчото по заобиколен път. Почти бе стигнал до вратата, когато му хрумна още нещо. Имаше ли запис от посещението му с Ко в Когана? Пазеше ли се някъде? Той погледна работещите монитори, спря поглед върху онзи, който показваше контролната зала. Двамата с животинчето отново се виждаха. Камерата заснемаше цялото помещение.

„Зарежи тази работа, Джейк — посъветва го гласът на Стрелеца. — Няма как да го предотвратиш, затова се откажи. Ако започнеш да ровиш, има опасност да оставиш следи. Дори може да задействаш аларма.“

Мисълта за алармата го накара да побърза. Джейк вдигна Ко (повече за да му вдъхне кураж, отколкото за друго) и излезе. Понито чакаше, където го беше оставил, и сънливо подръпваше с уста клонките на храста. По земята нямаше следи… но Джейк забеляза, че и от него не остават дири. Под краката на Анди твърдата почва със сигурност щеше да се раздроби, но не и под неговите. Той не беше достатъчно тежък. Вероятно таткото на Бени също не беше.

„Стига си умувал. Ако те бяха надушили, щяха да се върнат.“

Сигурно беше така, но Джейк пак се чувстваше като Златокоска, измъкваща се на пръсти от къщата на трите мечки. Поведе понито по черния път към реката, после облече пончото и пъхна Ко в предния джоб. Когато яхваше кончето, животинчето се удари в седлото.

— Ох, Ейк!

— Стига си циврил — смъмри го Джейк, докато насочваше кончето към реката. — Пази тишина.

— Чина — съгласи се Ко и му намигна.

Джейк зарови пръсти в меката козина на скункса и го почеса там, където животинчето най-много обичаше. Ко затвори очи, проточи врат и се усмихна.

Когато стигнаха брега, Джейк слезе от коня, качи се на един голям камък и се огледа. Не видя нищо, но докато пресичаха, почти не смееше да си поеме въздух. През цялото време се опитваше да измисли какво ще каже, ако бащата на Бени го поздрави и го попита какво прави тук посред нощ. Нищо не му идваше наум. В часовете по английски език и литература почти винаги бе получавал отлични оценки за находчивите си съчинения. Сега обаче установи, че страх и находчивост никак не се връзват. Ако бащата на Бени го хванеше, Джейк нямаше да има никакво оправдание.

Никой не се появи. Той благополучно стигна ранчото и върна понито в конюшнята. Наоколо беше тихо.

Когато Джейк легна на рогозката на пода и се зави, Ко скочи в леглото при Бени и пак се сви на кълбо. Бени измърмори сънливо, протегна ръка и погали зверчето.

Джейк се вгледа тревожно в спящия си приятел. Харесваше Бени — той бе открит, обожаваше приключенията и с готовност изпълняваше задълженията си. Гръмкият му смях бе толкова забавен, двамата така си пасваха и… И до тази нощ Джейк бе харесвал и баща му.

Опита се да си представи как ще реагира Бени, когато разбере, че баща му е предател и приятелят му го е разобличил. Джейк можеше да приеме гнева му. Трудно щеше да понесе болката.

„Мислиш си, че ще изпитва болка? Само това? Много си наивен. Ти ще сринеш целия му свят.“ „Не съм виновен, че баща му е шпионин и предател.“

Само че и Бени не беше виновен. Ако попита Слайтман, той вероятно щеше да каже, че и той не е виновен, че са го принудили. Това сигурно отчасти беше вярно. Абсолютно вярно, ако погледнеш през очите на бащата. Какво толкова имаше в близнаците на Кала, което да е така необходимо за Вълците? Нещо в мозъка им най-вероятно. Някакво вещество, отсъстващо при единичните деца; вещество, което определяше телепатичната връзка между близнаците. Каквото и да беше, те можеха да го вземат и от Бени Слайтман, защото той само изглеждаше като единично дете. Сестра му беше умряла. Това бе тежък удар на бащата. Кой на негово място не би страдал? „Ами ако Роланд го убие? Как ще те погледне Бени тогава?“

Преди време, в един друг живот, Роланд беше обещал да се грижи за Джейк Чеймбърс, но го бе оставил да падне в пропастта. Джейк си беше мислил, че няма по-тежко предателство от това. Сега не беше сигурен. Такива мрачни мисли дълго го държаха буден. Накрая, близо половин час преди небето над хоризонта да просветлее, той най-после се унесе в неспокоен сън.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Вълшебният свирач

— Ние сме ка-тет. Ние сме един от многото. — Стрелеца забеляза скептичния поглед на Калахан и кимна: — Да, отче, ти си един от нас. Не знам откога, но съм убеден, че е така. Моите приятели също.

Джейк кимна. Също Еди и Сузана. Бяха в Павилиона; след като чу разказа на Джейк, Роланд вече не искаше да се съвещават в къщата на свещеника, нито дори в задния двор. Подозираше, че Слайтман и Анди — а може би някой друг, неизвестен засега приятел на Вълците — са поставили микрофони навсякъде. Небето беше сиво, като пред дъжд, но времето оставаше изненадващо топло за късната есен. Някой съвестен гражданин бе почистил падналите листа около сцената и тревата бе зелена като през лятото. Неколцина пускаха хвърчила, влюбени двойки се разхождаха хванати за ръце, двама-трима амбулантни търговци дебнеха клиенти и хвърляха плахи погледи към облачното небе. На платформата за оркестъра музикантите, които ги бяха поздравили с идването им в Кала Брин Стърджис, репетираха някаква нова мелодия. На няколко пъти отделни граждани понечваха да се приближат към Стрелеца и приятелите му, но Роланд поклащаше глава и те бързо се отказваха. Дните за разяснения бяха минали.

— След четири дни целият град ще се събере — рече Роланд, — не само мъжете.

— Лесно ти е да кажеш целия град — измърмори Сузана. — Как ще се съберат в Залата?

— Няма да е в Залата — обясни Калахан. — За да има място, трябва да е тук. Ще запалим факлите и ще съберем всички в Павилиона.

— Ами ако вали? — попита Еди.

Калахан вдигна рамене:

— Ако вали, ще се намокрят.

— Четири дни до събранието и девет до идването на Вълците — отбеляза Роланд. — Това вероятно е последният ни спокоен разговор. Нямаме много време, затова да обсъдим добре всичко.

Той протегна ръце. Джейк и Сузана поеха дланите му. След малко петимата се държаха за ръце.

— Виждаме ли се един друг?

— Виждам те много добре — каза Джейк.

— Много добре, Роланд — потвърди Еди.

— Ясно като бял ден, сладурче — усмихна се Сузана.

Ко, който душеше тревата наблизо, не каза нищо, но намигна.

— Отче? — попита Роланд.

— Виждам те и те чувам много добре — отговори Калахан. — И се радвам, че се включих. Поне засега.

Роланд, Еди и Сузана бяха чули по-голямата част от разказа на Джейк; Джейк и Сузана знаеха основното за случилото се с Еди в Ню Йорк. Сега Калахан научи и двете истории. Слушаше с ококорени очи и час по час зяпваше изумено. Когато Джейк му каза как се беше скрил в килера, той се прекръсти. По едно време се обърна към Еди:

— Нали не говореше сериозно за убийството на жените и децата? Нали е било само блъф?

Еди вдигна поглед към мрачното небе, замисли се и се усмихна. После се обърна към Калахан:

— Роланд ми разказа, че за човек, който не обича да го наричат „отче“, си приел доста бащинска позиция по един определен въпрос.

— Ако говориш за аборта.!.

Еди вдигна ръка:

— Не говоря за нищо конкретно. Просто имаме работа за вършене и се нуждаем от помощта ти. Изобщо не ни трябва да ни проваляш с католическите си глупости. Затова да кажем, че съм блъфирал, и да продължаваме. Приемаш ли? Отче!

В усмивката на Еди имаше напрежение и раздразнение. Страните му бяха поруменели. Калахан се замисли, после кимна:

— Да. Значи си блъфирал. Да не се занимаваме с това, продължавайте.

— Добре. Еди погледна Роланд.

— Първият ми въпрос е към Сузана — каза Стрелеца. — И е прост: как се чувстваш?

— Отлично.

— Наистина ли?

Тя кимна:

— Самата истина, благодаря, сай.

— Не те ли боли тук? — попита Роланд и потърка лявото си слепоочие.

— Не. И безпокойството, което изпитвах точно след залез слънце, също изчезна. И я ме погледни! — Тя прокара ръка по гърдите, ханша и бедрата си. — Леко съм отслабнала. Роланд… веднъж четох, че някои диви животни — хищници като дивите котки и тревопасни като елените и зайците — смилат зародишите си, ако условията не са подходящи за развитието им. Не мислиш ли…

Тя замълча и впи в него поглед, пълен с надежда. На Роланд му се искаше да приеме тази хубава идея, но не можеше.

Поклати глава.

Сузана посърна.

— Напоследък спи спокойно — сподели Еди. — Мия не се е проявявала.

— Росалита твърди същото — добави Калахан.

— Накарал си тази бабетка да ме следи? — изсумтя Сузана с пискливия глас на Дета, но се усмихна.

— От време на време — призна Калахан.

— Да не се занимаваме повече с въпроса за мъничето предложи Роланд. — Трябва да обсъдим проблема с Вълците. Него и още нещо.

— Роланд… — започна Еди, но Стрелеца го спря.

— Знам колко много други въпроси има пред нас. Знам колко са спешни. Също така обаче знам, че ако позволим нещо да ни разсее, можем да загинем тук, в Кала Брин Стърджис, а мъртвите стрелци не могат да помогнат на никого. Нито да продължат мисията си. Съгласни ли сте?

Той ги огледа. Никой не отговори. В далечината звучеше детски хор. Пееха силно, весело и невинно. Нещо за комала.

— Има все пак една малка подробност, която трябва да обсъдим — добави Роланд. — Тя засяга теб, отче. И Пещера та на портала. Съгласен ли си да минеш през вратата и да се върнеш в своя свят?

— Шегуваш ли се? Възможност да се върна, дори съвсем за малко? Иска ли питане!

Роланд кимна:

— По-късно днес двамата можем да се разходим до пещерата и да те изпратя в Ню Йорк. Нали знаеш къде е парцелът?

— Да, минавал съм хиляди пъти покрай него.

— И знаеш какво е пощенски код? — осведоми се Еди.

— Ако господин Тауър е изпълнил нарежданията ти, трябва да е написан на ъгъла на оградата от страната на Четирийсет и шеста улица. Това между другото е гениална идея.

— Записваш номера… а също и датата — продължи Роланд. — Трябва да следим как тече времето там. Тук Еди е прав. Записваш ги и се връщаш. После, след събранието в Павилиона, трябва пак да отидеш. — Този път в градчето, където са се скрили Тауър и Дипно — досети се Калахан.

— Да.

— Ако ги намериш, искам да говориш главно с господин Дипно — намеси се Джейк; изчерви се, когато всички се обърнаха към него, но продължи: — Тауър е малко упорит… — Това е най-крещящото омаловажаване, което съм чувал — възкликна Еди. — Когато го намериш, вероятно ще е обиколил дузина стари книжарници и ще е накупил бог знае колко първи издания на „Деветнайсетият нервен срив на Индиана Джоунс“.

— …но господин Дипно ще те изслуша — завърши мисълта си Джейк.

— Слуша, Ейк — извика Ко и се претърколи. — Слуша, чина!

Джейк почеса животинчето по корема и добави:

— Ако някой може да убеди господин Тауър да направи, каквото му кажем, това е Дипно.

Калахан кимна:

— Добре. Чувам те добре.

Пеещите деца се приближаваха. Сузана се обърна, но още не се виждаха; предположи, че вървят по Речната улица. Ако беше така, щеше да ги види, когато излязат на главната при магазина на Тук. Неколцина от клиентите на стълбището вече проточваха вратове, за да ги наблюдават. Роланд погледна Еди с лека усмивка:

— Навремето, когато използвах думата „предполагам“, ти ми каза една мъдрост от твоя свят. Бих искал пак да я чуя, ако си я спомняш. Еди се ухили:

— „Една патка предполагала, предполагала, па взела, че се удавила“, това ли имаш предвид?

Роланд кимна:

— Умна приказка. Въпреки това сега ще направя едно предположение и нека то да е нашата надежда, че ще оцелеем след всичко това. Не ми харесва, но няма друг избор. Предположението ми е, че само Бен Слайтман и Анди работят срещу нас. Че ако ги отстраним, когато дойде време, никой няма да издава ходовете ни на врага.

— Не го убивайте — прошепна Джейк.

Беше притиснал Ко до себе си и нервно чешеше главата и дългата му шия. Животинчето търпеше безропотно.

— Моля за прошка, Джейк — каза Сузана и се наведе към него. — Не съм…

— Не го убивайте! — Този път гласът му прозвуча хрипкаво, сякаш след миг момчето щеше да избухне в сълзи. — Не убивайте таткото на Бени. Моля ви.

Еди нежно го потупа по главата:

— Джейк, таткото на Бени Слайтман иска да изпрати десетки деца в Тъндърклап само за да спаси своето. Добре знаеш как ги връщат. — Да, но той е убеден, че няма друг избор, защото…

— Можеше да избере да ни подкрепи — каза хладно Роланд.

— Да, но…

Но какво? Джейк не знаеше. Беше мислил много по този въпрос и не знаеше. Внезапно по страните му се застинаха сълзи. Калахан понечи да го докосне, но той отблъсна ръката му.

Роланд въздъхна:

— Ще направим всичко възможно да не го убиваме. Обещавам ти. Не знам дали така е по-добре, защото Слайтманови ще бъдат прогонени, но може би ще се преместят в някой друг град от Полумесеца и ще започнат нов живот. И слушай, Джейк — Бени Слайтман не бива да научава, че си подслушал баща му и Анди.

Момчето го гледаше с невярващ поглед. Пукната пара не даваше за Слайтман Старши, но за нищо на света не искаше Бени да научи, че Джейк го е разкрил. Вероятно това бе постъпка на страхливец, но въпреки това не искаше Бени да знае.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

— Нищо не е сигурно, но…

Преди Роланд да довърши, пеещите деца излязоха зад ъгъла. Пред тях, със сребристи крайници и златисто тяло, крачеше Анди, роботът-вестоносец. Вървеше на заден ход. В едната си ръка държеше стрела за ба, увита в разноцветни копринени панделки. На Сузана и заприлича на предводител на парада за Четвърти юли. Той размахваше енергично импровизираната си палка, дирижираше децата и им акомпанираше с мелодия на гайда, излизаща от високоговорителите на гърдите и главата му.

— Мамка му — измърмори Еди. — Вълшебният свирач от Хамелин.

Анди изпя този куплет сам, после посочи децата с пръчката. Те запяха гръмогласно:

Последва весел смях. Децата не бяха толкова много, колкото си бе представяла Сузана, съдейки по шума, който вдигаха. След разказа на Джейк присъствието на Анди смрази кръвта и. В същото време пулсът и затупка гневно в гърлото и лявото и слепоочие. Как бе възможно да ги води така? Също като Вълшебния свирач — Вълшебния свирач от Хамелин.

Роботът насочи импровизираната си диригентска палка към едно тринайсет — или четиринайсетгодишно момиче. Сузана мислеше, че е от Анселмови, които имаха ферма на юг от Тян Джафърдс. Момичето запя:

Когато останалите се включиха, Сузана си даде сметка, че децата са повече, отколкото и се беше сторило отначало, когато се бяха появили иззад ъгъла. Малко повече. Ушите и бяха преценили по-добре от очите и за това имаше обяснима причина.

На пръв поглед групичката изглеждаше по-малка, защото много от детските лица бяха еднакви — момичето на Анселмови например бе досущ като момчето, вървящо до нея. Братът и близнак. Всички деца в групичката бяха близнаци. Сузана изведнъж осъзна колко зловещо изглежда това, като всички странни повторения, на които се бяха натъкнали. Започна да и се повдига. Тогава почувства първата болка над лявото си око. Понечи да потърка челото си, но помисли: „Не, това е илюзия“, и свали ръка. Нямаше нужда да се разтрива. Това бе само илюзия, болка нямаше.

Анди посочи с палката си едно пълно момченце на не повече от седем години. То запя пискливо и останалите деца се разсмяха.

Хорът отговори:

Анди видя ка-тета на Роланд и весело помаха с палката. Децата също… половината щяха да се върнат о лигавени и малоумни, ако роботът постигнеше своето. Щяха да израснат като великани, ревейки от болка, и да умрат преждевременно.

— Махайте — каза Роланд и вдигна ръка. — Махайте, в името на бащите ви.

Еди се ухили до уши на робота и изсъска през зъби:

— Как си, развален грамофоне? Как я караш, превъртял роботе? Чудничко, а? Благодаря! Да ти го начукам в тенекиения задник!

Джейк избухна в смях. Петимата продължаваха да махат и да се усмихват. Децата също. Анди им помаха за последно и поведе веселия хор по главната улица, като запя:

— Комала девет, десет…

— Обожават го — отбеляза Калахан; по лицето му се изписа странно изражение на отвращение. — Децата на Кала винаги са обожавали Анди.

— Това скоро ще се промени — отбеляза Роланд.

— Други въпроси? — попита Стрелеца, когато Анди и децата отминаха. — Казвайте. Това е последна възможност.

— Джафърдс? — рече Калахан. — И известен смисъл той започна всичко това. Трябва да участва в решенията.

Роланд кимна:

— Имам работа за него. Ще я свършат заедно с Еди. Отче, този нужник под къщата на Росалита. Висок е и е стабилен.

Калахан вдигна вежди:

— Да, казвам благодаря. Тян и съседът му Хю Анселм го построиха.

— Можеш ли да му сложиш ново резе отвън?

— Да, но…

— Ако всичко върви по план, няма да е нужно да се заключва, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Не, не може, но ще направя както желаеш.

— Какво си намислил, сладурче? — попита Сузана със странно нежен глас.

— Имам малък план. Както винаги. Най-важното отсега нататък е да не вярвате на нито една моя дума, след като станем оттук, изтърсим прахта от задниците си и се присъединим към жителите на Кала. Особено на онова, което ще кажа на събранието. — Той ги изгледа с усмивка; сините му очи обаче бяха хладни като ледени кубчета. — Баща ми и бащата на Кътбърт си бяха измислили едно правило: първо са усмивките, после са лъжите. Накрая идва стрелбата.

— Тя почти е дошла — отбеляза Сузана.

Роланд кимна:

— Всичко ще стане толкова бързо, че после ще се чудите за какво са били всички тези планове и разговори. Всичко ще се реши за пет минути, изпълнени с кръв, болка и глупост. — Замисли се, сетне добави: — После винаги чувствам вина. Както когато с Бърт отидохме да видим обесения.

— Имам един въпрос — каза Джейк.

— Слушам те.

— Ще победим ли?

Роланд мълча толкова дълго, че Сузана се разтревожи. Накрая отвърна:

— Ние знаем повече, отколкото те предполагат. Много повече. Самоуверени са. Ако Анди и Слайтман са единствените мишки в хамбара и ако Вълците не изпратят твърде голям отряд — ако използваме добре чиниите и патроните си, — тогава да, Джейк, сине на Елмър. Ще победим.

— Колко трябва да брои отрядът, за да е твърде голям?

Роланд се замисли, загледа се на изток и отвърна:

— Повече, отколкото подозираш. И надявам се, повече, отколкото ще изпратят.

В късния следобед Доналд Калахан се изправи пред неоткритата врата и се опита да си представи Второ Авеню през 1977 година. Най-ясни бяха спомените му от „Пуф-паф“, където с Джордж и Лупе Делгадо често ходеха да обядват.

— Поръчвах си телешки гърди винаги, когато имаше — каза той, като се опитваше да не слуша писъците на майка си от черната бездна.

Когато двамата с Роланд дойдоха, той веднага спря поглед върху книгите на Калвин Тауър. Толкова много книги! Алчност обхвана иначе щедрия Калахан. Интересът му обаче не трая дълго — само колкото да вземе първата, която му попадна, и да установи, че е „Вирджинката“ от Оуен Уистър. Трудно е да прелистваш книги, когато мъртвите ти близки и приятели те обвиняват и сипят обиди по твой адрес.

Майка му искаше обяснение защо е позволил на вампира, на този кирлив кръвопиец, да счупи кръста, който му беше подарила.

— Винаги ти е липсвала вяра — викаше разочаровано тя. — И винаги си бил пияница. Обзалагам се, че и сега ти се иска да надигнеш чашката.

Мили Боже, и още как. Уиски. „Еншънт ейдж“. Калахан почувства капчици пот по челото си. Сърцето му туптеше лудешки.

— Телешки гърди — промърмори. — Залети с кафява горчица. Дори си представяше пластмасовата бутилка и си спомни марката на горчицата. „Плочманс“.

— Какво? — попита Роланд зад него.

— Казах, че съм готов. Ако ще го направим, сега е моментът.

Роланд открехна кутията. Камбанният звън прокънтя в ушите на Калахан и той си спомни подлеците с мощните им коли. Стомахът му се сви и очите му се насълзиха.

Вратата обаче се отвори и в мрачната пещера проникна ярка дневна светлина.

Калахан си пое дълбоко въздух и си помисли: „О, Света Дево, непорочно заченала, моли се за Твоите слуги.“ И прекрачи в лятото на 1977 година.

По обяд, разбира се. Пладне. И, разбира се, стоеше пред „Пуф-паф“. Никой не беше забелязал появата му. Пред ресторанта имаше табло с изписано с тебешир меню:

ХЕЙ ТИ, В „ПУФ-ПАФ“, МИНИ!

СПЕЦИАЛИТЕТИ ЗА 24 ЮНИ

БЬОФ СТРОГАНОФ ТЕЛЕШКИ ГЪРДИ (СЪС ЗЕЛЕ)

МЕГАТАКОС ПО СЕЛСКИ ПИЛЕШКА СУПА

ОПИТАЙТЕ НАШИЯ ХОЛАНДСКИ ЩРУДЕЛ!

Добре, на единия от въпросите имаше отговор.

Беше денят след идването на Еди. Колкото до другото…

Засега Калахан загърби Четирийсет и шеста улица и тръгна по Второ Авеню. Когато погледна зад себе си, видя вратата към пещерата, която го следваше неотлъчно, както скунксът вървеше след момчето. Роланд седеше на пода и тъкмо пъхаше нещо в ушите си, за да не слуша влудяващия камбанен звън.

На втората пряка Калахан спря и очите му се разшириха. Бяха му казали, че може да го очаква, но някак си не му се искаше да повярва. Бе очаквал да намери „Ресторант за мисълта «Манхатън»“ невредим в този прекрасен летен ден, толкова различен от облачната есен в Кала. О, на витрината можеше да има табелка „ВАКАНЦИЯ, ЗАТВОРЕНО ДО АВГУСТ“, но книжарницата трябваше да е там. Със сигурност.

Ала не беше. Поне голямата част от нея. Магазинът бе опожарен и ограден с жълта лента с надписи „ПОЛИЦИЯ“. Когато се приближи, той долови миризма на овъглена дървесина, изгорена хартия и… много слабо… бензин.

Стар ваксаджия, поставил сандъчето си пред магазина за обувки, се обърна към Калахан:

— Жалко, нали? Добре, че нямаше никого.

— Да, благодаря, сай. Кога се случи?

— През нощта, кога иначе? Да не мислиш, че бандюгите ще хвърлят молотовки посред бял ден? Може да не са гении, но поне толкова им сече пипето.

— Не е ли възможно да е било късо съединение? Или самозапалване?

Възрастният мъж го изгледа насмешливо. Сякаш казваше: „Ох, недей, моля те!“ Посочи опожарената сграда с омазания си с боя за обувки пръст:

— Видиш ли жълтата лента? Да не мислиш, че ще я слагат, ако е било самозапалване? Няма начин, приятел. Ъпсурт! Кал Тауър яко беше затънал. До уши. Всички в квартала го знаят. — Старецът сключи белите си вежди. — Не ми се мисли какво е загубил. Пазеше някои много ценни книжки. Мнооого ценни.

Калахан благодари за информацията и тръгна обратно. От време на време се пощипваше, за да се увери, че това наистина се случва. Жадно вдишваше наситения с отровни въглеводороди въздух и се наслаждаваше на всеки шум: от пърденето на автобусите (някои с реклами на „Ангелите на Чарли“) до думкащите пневматични чукове и непрестанно свирещите клаксони. Когато наближи музикалния магазин, той спря за момент, хипнотизиран от музиката, изливаща се от тонколоните на входа. Беше старо парче, което не бе чувал от години, но много популярно по времето на Лоуъл. Пееше се нещо за вълшебния свирач.

— „Криспин Сейнт Питърс“ — промърмори. — Така се казваше. Мили Боже, Исусе, аз наистина съм тук. Аз наистина съм в Ню Йорк.

Сякаш за потвърждение една раздразнена жена изсъска до него:

— Някои могат да стърчат на едно място цял ден, но други имаме работа. Мръдни, бе, серсем!

Калахан се извини, но се съмняваше да го е чула (или да го оцени), и продължи. Чувството, че сънува, не го напусна до Четирийсет и шеста улица. Там чу песента на розата и всичко се промени.

Отначало долови само шепот, но когато се приближи, започна да чува много гласове, ангелски гласове, пеещи псалми в прослава на Господ. Никога не беше чувал нещо толкова прекрасно и чак се затича. Приближи се до оградата и се опря на нея. Заплака, не можеше да се сдържи. Хората вероятно го гледаха, но не го беше грижа. Изведнъж разбра много за Роланд и приятелите му и за пръв път се почувства един от тях. Нищо чудно, че имаха такова желание да продължат! Нищо чудно, щом трябваше да спасят това. От другата страна на тази облепена с афиши ограда имаше нещо… нещо толкова прекрасно…

Един младеж с вързана на опашка дълга коса и каубойска шапка се приближи и го потупа по рамото:

— Хубаво е тук, нали? Не знам защо, но е прекрасно. Идвам веднъж на ден. И знаеш ли какво? Калахан се обърна с насълзени очи:

— Какво?

Младежът прокара ръка по лицето си:

— Имах най-тежкия случай на акне в света. Бях по-пъпчив от жаба. Лицето ми приличаше на червива пица. Когато за почнах да идвам в края на март или началото на април… всичко се изчисти. — Той се изсмя. — Докторът, при когото ме пращаше баща ми, каза, че било от цинковия оксид, но мисля, че е заради мястото. Има нещо в това място. Чуваш ли го?

Макар че в главата на Калахан звучаха хиляди прекрасни гласове (чувстваше се като сред огромен катедрален хор), той поклати глава. Предположи, че е просто защитна реакция.

— Не, и аз не го не чувам — призна хипито. — Но понякога ми се струва, че чувам. — Вдигна два пръста.

— Мир, братко.

— Мир — отговори Калахан и му върна жеста.

Когато хипито с каубойските дрехи се махна, Калахан прокара пръсти по една грапава дъска и плакат с реклама за „Войната на зомбитата“. От всичко на света най-много му се искаше да прескочи оградата и да види розата… да коленичи пред нея и да и се възхищава. Улицата обаче гъмжеше от хора и много от тях вече го гледаха подозрително. Някои, като хипито каубой, без съмнение усещаха силата на това място. По-добре бе да изпълни задължението си към тази ангелогласна мощ (възможно ли бе да е просто една роза?), като я защитава. А това означаваше да защити Калвин Тауьр от онези, които бяха опожарили магазина му.

Като плъзгаше ръка по оградата, той зави по Четирийсет и шеста. Малко по-нататък по тази улица се намираше огромното зелено здание на хотел „Плаза“. „Кала, Калахан — помисли си той. — Кала, Калахан, Калвин. Комала едно, две, три! Роза в тоз парцел стои! Времето си не губи, бързо Калвин намери!“

Достигна края на оградата. Отначало не забеляза нищо и сърцето му се сви. Когато се вгледа на височината на коляното си, видя пет цифри, надраскани с черен флумастер. Бръкна в джоба си и извади моливчето, което винаги носеше. Откъсна ъгълчето на афиш за някаква булевардна пиеса и ги записа.

Не искаше да си тръгва, но трябваше; толкова близо до розата бе невъзможно да мисли трезво.

„Ще се върна“ — обеща в съзнанието си. Изведнъж за негово огромно учудване в главата му прозвуча нежен глас:

„Да, отче, когато поискаш. Идвай, комала.“

На ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста Калахан се озърна. Вратата още беше там, носеше се във въздуха на пет сантиметра от тротоара. Една възрастна двойка, туристи, ако се съди по пътеводителите в ръцете им, се приближи откъм хотела. Стигнаха до вратата и я заобиколиха. „Не я виждат, но я чувстват“ — помисли си Калахан. Ами ако имаше прекалено много хора и беше невъзможно да я заобиколят? Вероятно щяха да минат право през нея, без да почувстват нищо. Може би щяха да дочуят далечен звън и слаба миризма на прегорял лук или месо. И през нощта може би щяха да сънуват места, далеч по-странни от Града на забавленията.

Той можеше да се върне, когато поиска; може би трябваше да го направи още сега, но Нюйоркската държавна библиотека беше съвсем наблизо. Там, зад каменните лъвове, дори човек без пукната пара можеше да получи някаква информация. Например за града с определен пощенски код. И честно да си признаеше, изобщо не му се тръгваше.

Калахан размаха ръце, докато привлече вниманието на Стрелеца. Без да се интересува от околните, отецът три пъти вдигна разперените пръсти на двете си ръце. Не беше сигурен, че Роланд го е разбрал, но той му даде знак, че всичко е наред.

Калахан почти се затича. Нямаше намерение да се мотае излишно, независимо колко му беше приятно. На Роланд сигурно никак не му бе хубаво. Според Еди можеше дори да е опасно.

Стрелеца разбра какво искаше да му каже Калахан. Трийсет пръста, трийсет минути. Отецът искаше да остане още половин час. Роланд предположи, че отива да научи на кой град отговаря числото, написано на оградата. Ако успее, много щеше да помогне. Информацията беше сила. И понякога, когато времето не стигаше, можеше да ускори нещата.

Куршумите в ушите му не позволяваха да чува гласовете. Звънът също беше приглушен. Това бе добре, защото той звучеше много по-ужасно от бученето на изтъняването. След два дни слушане сигурно щеше да е готов за лудницата, но трийсет минути щеше да оцелее някак. Ако положението станеше неспасяемо, щеше да хвърли нещо през вратата, да привлече вниманието на отеца и да го извика. Калахан продължи по улицата. Вратите на плажа оставяха у Роланд усещането, сякаш гледа през очите на Еди, Одета и Джак Морт. Сега бе малко по-различно. Постоянно виждаше гърба на Калахан или лицето му, когато се обърнеше, а той се обръщаше често.

За да запълва времето, Роланд стана и се зае да разглежда книгите, които бяха толкова ценни за Калвин Тауър, че бе обвързал съдействието си със спасяването им. Първата, която взе, имаше очертания на човешка глава върху корицата. Човекът пушеше лула и носеше треньорска шапка. Корт имаше такава и като малък Роланд често си беше мислил, че е доста по-елегантна от старата капа на баща си, с петна от пот и износени краища. Думите в книгата бяха от света на Ню Йорк. Роланд бе сигурен, че лесно ще ги прочете, когато е в собствения си свят, но грешеше. Да, успя да прочете нещо, но то го влудяваше почти колкото камбаните.

— Сър-лук Хомес — прочете на глас. — Не, Холмс. Както се казваше бащата на Одета. Четири… къси… нофели. Нофели? — Не, това беше В. — Четири къси новели от сър Лук Холмс.

Той отвори книгата; плахо прокара пръсти по титулната страница, после ги помириса. Усети наситена миризма на стара хартия. Успя да прочете името на едната от четирите къси новели: „Знакът на четиримата“. Освен „Куче“ и „Кабинет“ заглавията на останалите бяха пълна безсмислица за него.

— Знак означава сигул — рече на глас.

Неволно се зае да брои буквите в името на новелата и се изсмя. Бяха само осемнайсет. Върна книгата в шкафчето и взе друга, с рисунка на войник върху корицата. Заглавието беше лесно, само от една дума: „Мъртвецът“. Погледна друга. На корицата мъж и жена се целуваха. Да, в разказите винаги има мъже и жени, които се целуват. Той остави книгата и погледна докъде е стигнал Калахан. Отецът беше влязъл в огромна зала, пълна с книги и онова, което Еди наричаше спи-се-ние…, макар че Роланд още не можеше да разбере на кои им се спи и защо трябва да се изпише толкова много за това.

Взе друга книга и се усмихна на рисунката върху корицата. Имаше църква и слънцето залязваше зад нея. Църквата приличаше на „Пресвета Богородица“. Той разлисти книгата. Вътре бе пълно с думи, но той успяваше да прочете само една на, всеки три. Нямаше картинки. Тъкмо смяташе да я затваря, когато погледът му спря върху нещо. Скочи върху нещо. Роланд затаи дъх.

Изправи се, вече не чуваше камбаните, не се интересуваше от залата, в която беше Калахан. Започна да чете книгата с църква върху корицата. Или поне да се опитва. Думите сякаш плаваха пред очите му и той не беше сигурен, че разбира нещо. Изобщо не беше сигурен. Но, богове! Ако наистина виждаше онова, което си мислеше, че вижда…

Интуицията му подсказваше, че това е ключ. Но към каква врата?

Не знаеше, защото не можеше да прочете достатъчно думи. Книгата в ръцете му обаче сякаш пулсираше. Роланд си помисли, че тя може би е като розата…

…но имаше и черни рози, нали?

— Роланд, открих го! Малко градче в Централен Мейн. Казва се Ийст Стоунхам и е на шейсетина километра на север от Портланд… — Калахан тревожно изгледа Стрелеца. — Какво има?

— Звънът — задъхано обясни Роланд. — Въпреки куршумите, с които си бях запушил ушите, пак го чувах.

Вратата беше затворена и звънът на камбаните вече не долиташе до тях, но гласовете още звучаха. Бащата на Калахан се интересуваше дали според Дони онези списания, които бил намерил под леглото му, подхождали за добро християнско момче и какво щяла да каже майка му, ако разбере. Когато Роланд предложи да излязат от пещерата, отецът на драго сърце се съгласи. Твърде ясно си спомняше този разговор със стареца си. В крайна сметка бяха произнесли дълга молитва край леглото му и трите плейбоя отидоха в печката.

Роланд прибра кутията в розовата торба и отново я скри зад шкафа с ценните книги на Тауър. Беше върнал онази с църквата, но я обърна със заглавието надолу, за да може да я намери лесно. Когато излязоха, Роланд жадно пое свеж въздух.

— Сигурен ли си, че е само от звъна? — попита Калахан. — Човече, изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Тодашните камбани са по-страшни от призрак.

Това обяснение може би бе вярно, а може би не, но във всеки случай задоволи Калахан. Когато заслизаха по пътеката, Роланд си спомни обещанието, което бе дал на останалите и най-вече на себе си: никакви тайни повече в тета. Колко бързо бе нарушил думата си! Чувстваше обаче, че така е правилно. Поне бе прочел някои от имената в книгата. Другите сигурно също ги знаеха. По-късно щеше да им разправи, ако книгата се окажеше важна, както подозираше. Сега обаче само щеше да смути подготовката им за посрещане на Вълците. Ако победят, може би тогава…

— Роланд, наистина ли си добре?

— Да.

Той потупа Калахан по рамото. Другите щяха да прочетат книгата и така да разберат какво значение има. Може би сюжетът на романа бе просто измислица… но как бе възможно, когато…

— Отче?

— Да, Роланд?

— Новелата е вид приказка, нали? Измислена приказка?

— Да, но по-дълга. — И измислена.

— Да, това е художествената литература. Измислени истории.

Роланд се замисли на това. „Чарли Пуф-паф“ също бе измислена история, но в много отношения, в жизненоважни отношения не беше. И името на автора се беше променило. Имаше много светове, крепящи се на Кулата. Може би… Не, не сега. Не трябваше да мисли за това сега.

— Разкажи ми за града, в който са отишли Тауър и приятелят му.

— Не мога. Просто го открих в един телефонен указател на щата Мейн. Също и една опростена карта, на която се виж да къде е.

— Добре. Много добре.

— Роланд, сигурен ли си, че нищо ти няма?

„Кала — помисли си Роланд. — Калахан.“ Положи усилие и се усмихна. Положи усилие и потупа небрежно Калахан по рамото.

— Нищо ми няма. Да се връщаме по-бързо в града.

ПЕТА ГЛАВА Събранието

Тян Джафърдс никога не се беше страхувал както сега, застанал на сцената в Павилиона пред цялото население на Кала Брин Стърджис. Знаеше, че вероятно не са повече от петстотин — най-много шестстотин, но напрегнатото им мълчание го тревожеше. Той погледна жена си за малко увереност, но не намери. Лицето на Заля изглеждаше слабо, мрачно и съсухрено, като на старица.

Времето също не предразполагаше към спокойствие. Небето бе ясносиньо и чисто, но изглеждаше твърде тъмно за пет часа. На югозапад се събираха големи черни облаци и слънцето се беше скрило зад тях точно когато Тян се качваше на сцената. Дядо му би нарекъл това време съдбоносно, предзнаменователно. Мълния разцепи постоянния мрак на Тъндърклап.

„Ако знаех, че ще се стигне до това, никога нямаше да започвам — помисли си той. — Този път Татко Калахан няма да го има, за да ме вади от водата.“ Макар че Калахан присъстваше, той стоеше при Роланд и приятелите му със скръстени ръце и кръстчето на Исус Човека върху черната си риза.

Тян си каза да престане с тези глупости. Калахан щеше да му помогне; чужденците също. Бяха дошли за това. Призванието им бе да помагат, дори да трябва да убиват, и да завършат мисията си. От тях се искаше само да представи Роланд и Стрелеца щеше да поеме нещата в свои ръце. Чужденецът бе танцувал комала на същата тази сцена и беше спечелил сърцата им. Тян не се съмняваше, че може пак да го направи. Само че този път щеше да е с танца на смъртта.

Защото именно смъртта бе най-важното за тези хора; тя беше като въздух и вода за тях. На онова първо събрание (възможно ли бе да е било преди по-малко от месец?) Тян беше говорил гневно и отчаяно, но един месец бе достатъчен, за да прецени залозите. Ами ако грешеше? Ако Вълците опожарят Кала с огнепръчките си, ако направят на кайма всички оцелели — млади и стари — с бръмчащите си смъртоносни топки?

Те го чакаха да заговори. Айзенхарт и Овърхолсър, Хавиер и Тук с целите си многобройни фамилии (макар че Тук нямаше близнаци в предпочитаната от Вълците възраст; какъв късметлия беше този търговец); Телфорд стоеше сред мъжете, а дебеличката му, но решителна съпруга — при жените; Стронг, Роситьр, Слайтман, Ханд, Росарио, Посела; манихейците, отново скупчени като тъмно мастилено петно, начело с Хенчик и младия Кантаб, когото децата толкова обичаха; Анди, още един любимец на хлапетата, с хилавите си метални ръце и тъмни очи; Сестрите на Оризия, наредени като лястовички върху жица (между тях и жената на Тян); и пастирите, ратаите, дори старият Бернардо, селският идиот.

Отдясно на Тян онези, които бяха разнасяли перото, се размърдаха тревожно. При обичайни обстоятелства двама близнаци бяха достатъчни за тази задача. В повечето случаи хората знаеха предварително за събранието и разнасянето на опопанаксовото перо бе само формалност. Сега (по идея на Маргарет Айзенхарт) за тази цел бяха изпратени шестима близнаци. Бяха обиколили града, малките стопанства и големите ферми с каруца, карана от Кантаб. Най-големи от вестоносците бяха близнаците Хагънгуд, на двайсет и три, родени в годината на последното нашествие на Вълците (и грозни като смъртта според разбирането на повечето местни, макар че бяха дяволски добри работници). С тях бяха близнаците Тавъри, тези малко смотани, но красиви и талантливи хлапета. Най-малки (макар и най-големи в семейството на Тян) бяха Хедон и Хеда. Именно Хеда го накара да се опомни. Тян срещна погледа и и по просълзеното и лице осъзна, че дъщеричката му е усетила каква вътрешна борба води баща и.

Еди и Джейк не бяха единствените, които чуваха гласовете на други хора в главите си. Сега в съзнанието на Тян звучаха думите на дядо му. Не на сегашния Джейми, пелтечещ и почти беззъб, а такъв, какъвто е бил преди двайсет години: стар, но все още способен да те изхвърли от пътя си, ако му се изпречиш. Навремето Джейми Джафърдс се беше изправил срещу Вълците. Тян се беше съмнявал в това, но сега вече не се съмняваше. Защото Роланд му вярваше.

„По дяволите! — изръмжа старецът в съзнанието му. — Какво се мотаеш? Просто кажи името му! За добро или за лошо той ще свърши всичко вместо теб!“

Тян обаче остана загледан в тълпата още малко; тази вечер факлите не меняха цвета си — горяха с постоянен оранжев пламък. Той искаше да каже нищо повече, нуждаеше се да изрече нещо. Ако ще само да покаже на всички, че дотук се е стигнало отчасти благодарение на него. За добро или за лошо. Мракът на изток отново бе разцепен от мълния.

Роланд стоеше със скръстени ръце; срещна погледа на Тян и леко му кимна. Дори на топлата светлина на факлите очите на Стрелеца бяха хладни. Почти като на Анди. Тян обаче не се нуждаеше от повече окуражаване.

Той вдигна перото. Тълпата затаи дъх. Някъде над града изкряка ръждивче, сякаш искаше да прогони нощта.

— Неотдавна аз пак се изправих пред вас и споделих убежденията си. Казах ви, че когато Вълците дойдат, те отнасят не само децата ни, а и частица от сърцата и душите ни. Ние бездействаме, а те забиват все по-дълбоко брадвите си. Ако проникнат твърде дълбоко в ствола на дървото, то ще изсъхне. Това дърво е нашият град.

Гласът на Росалита Муньос, която никога не бе имала деца, прозвуча силно в сумрака:

— Истина е, благодаря! Чуйте го, хора! Чуйте го добре!

— Чуйте го, чуйте го, чуйте го добре — отговори хор от гласове.

— В онази нощ Татко Калахан се изправи и каза за стрелците, вървящи през гората по Пътя на Лъча. Някои не вярваха, но той говореше истината.

— Благодаря — чуха се възгласи. — Отецът каза истината.

Една жена добави:

— Хвала на Исус! Хвала на Мария Богородица!

— Те дойдоха при нас и останаха много дни. Който искаше, разговаря с тях. Те обещаха да помогнат…

— И ще продължат по пътя си, оставяйки трупове и разва лини след себе си, ако сме достатъчно глупави, за да го до пуснем! — изрева Ибън Тук.

Сред тълпата преминаха възмутени възгласи. Когато настъпи мълчание, Уейн Овърхолсър избоботи:

— Затваряй си плювалника.

Тук се обърна към него, към най-богатия фермер на Кала, към най-добрия си клиент, със зинала от удивление уста. Тян продължи:

— Техният дин е Роланд Дисчейн от Гилеад. — Те го знаеха, но споменаването на легендарното име предизвика тих ропот. — От Вътрешния свят. Ще го чуете ли добре? Какво ще кажете, хора?

Отговорът беше гръмогласен:

— Слушаме го! Слушаме го! Ще го чуем добре! Добре ще го чуем и казваме благодаря!

Последва приглушено тропане от десетки крака по земята; не кънтеше като по дървения под на залата, но Тян се усмихна.

Сетне вдигна ръка. Роланд излезе напред. Тропането се усили. Жените се присъединиха, доколкото можеха, с меките си градски обувки. Роланд се качи на сцената. Тян му даде перото и слезе, като хвана Хеда за ръка и кимна на останалите близнаци да го последват. Роланд вдигна перото с две ръце, с всичките си осем пръста. Тропането заглъхна. Факлите съскаха и пращяха, осветяваха лицата на хората, изпълнени с надежда и страх. Ръждивчето пак изкряка. На изток голяма мълния проряза мрака.

Стрелеца остана неподвижен дълго време. В погледа на всеки се четеше едно. Беше го виждал много пъти и лесно познаваше това чувство. Тези хора бяха гладни. Очакваха нещо, с което да се заситят. Той си спомни продавача на кифли, който обикаляше улиците на Гилеад дори в най-горещите летни дни, и как майка му го наричаше сепе-сай, защото от закуските му хората се разболявали. „Сепе-сай“ означаваше „продавач на смърт“. „Да — помисли си той, — само че аз, приятели мои, ви я предлагам безплатно.“

При това лицето му се озари от усмивка и той сякаш се подмлади. През тълпата премина въздишка на облекчение. — Благословена да е срещата ни в Кала, чуйте ме, моля.

Мълчание.

— Вие се отворихте за нас и ние се отворихме за вас. Така ли е?

— Да, Стрелецо — извика Вон Айзенхарт. — Така е!

— Виждате ли какви сме и приемате ли онова, което правим? Този път отговорът дойде от Хенчик манихееца:

— Да, Роланд, точно според Великата книга и казваме благодаря. Ти си наследник на Елд, на Бялото, което се изправя срещу Мрака.

Този път въздишката на тълпата бе по-продължителна.

Някъде отзад една жена захлипа.

— Народе на Кала, искате ли помощ от нас?

Еди застина. Бяха задавали този въпрос на много хора по време на престоя си в Кала Брин Стърджис, но поставянето му тук бе изключително опасно. Ами ако откажат?

След миг Еди видя, че опасенията му са напразни; както винаги, Роланд бе преценил добре слушателите си. Имаше, разбира се, такива, които казаха „не“: Хейкоксови, Тукови и Телфордови водеха тази групичка, но повечето жители на Кала изкрещяха, без да се замислят:

„ДА, КАЗВАМЕ БЛАГОДАРЯ!“

Други — начело с Овърхолсър — останаха безмълвни. В повечето случаи това може би бе най-разумният ход. Най-правилният политически ход. Но не в този случай. Ако катет деветнайсет победи Вълците, градът щеше да си спомни онези, които бяха казали „не“ или бяха замълчали. Еди се почуди дали след година Уейн Овърхолсър ще продължава да е най-уважаваният и богат фермер.

Роланд обаче започна разговора си и Еди насочи цялото си внимание към него. И цялото си възхищение. В живота си бе чул твърде много лъжи. Самият той често беше лъгал, понякога благородно. Сега обаче си даде сметка, че никога досега не е виждал такъв гений на заблудата. И… Еди се огледа и кимна доволно. И те жадно попиваха всяка негова дума.

— Последния път, когато се изправих пред вас на тази сцена, аз танцувах комала — започна Роланд. — Тази вечер…

Джордж Телфорд го прекъсна. За Еди това бе твърде груба постъпка — израз на лош вкус, но не можеше да отрече смелостта на този човек.

— Да, спомням си, че танцува добре! Как танцуваш мортала, Роланд, кажи ни, моля.

От тълпата се чу неодобрително мърморене.

— Не е важно как я танцувам — отговори Роланд, без да се впечатли, — защото времето ми за танци в Кала приключи. С приятелите ми имаме работа да вършим в този град. Вие ни приехте добре и затова казваме благодаря. Поканихте ни, потърсихте помощ от нас, затова сега ви моля да ме слушате много добре. След по-малко от седмица идват Вълците.

Последва въздишка. Времето наистина летеше, но все пак им оставаха пет спокойни дни.

— През нощта преди идването им искам всички близнаци под седемнайсет години тук.

Роланд посочи една палатка, издигната от Сестрите на Оризия. Там вече имаше много деца, но далеч не всичките стотина, които бяха застрашени. По-големите се грижеха за малките, а от време на време някоя от Сестрите ги проверяваше дали всичко е добре.

— Тази палатка няма да ги побере, Роланд — извика Бен Слайтман.

Стрелеца се усмихна:

— Но някоя по-голяма ще свърши работа. Сигурен съм, че Сестрите ще намерят такава.

— Да, и ще им приготвим незабравима гощавка! — провикна се Маргарет Айзенхарт.

Думите и бяха посрещнати с весел смях, който бързо заглъхна. Жителите на Кала добре си даваха сметка, че ако Вълците победят, поне половината деца няма да си спомнят дори имената си, камо ли какво са яли на Вълчата вечер.

— Ще преспят тук, за да можем да тръгнем рано — продължи Роланд. — От разказите ви става ясно, че няма начин да разберем по кое време на деня ще дойдат Вълците. Ще бъдем големи глупаци, ако се появят сутринта и заварят децата тук.

— Какво им пречи да дойдат един ден по-рано? — извика злобно Ибън Тук. — Или в полунощ след онова, което наричаш Вълча вечер?

— Не могат — отвърна простичко Роланд.

След свидетелствата на Джейми Джафърдс смяташе, че може да е сигурен в това. Разказът на стареца бе основната причина да остави Анди и Бен Слайтман необезпокоявани през следващите пет дни.

— Идват отдалеч и не всички имат коне. Денят на пристигането им е предопределен.

— Откъде знаеш? — попита Луис Хейкокс.

— По-добре да премълча. Вълците може би имат дълги уши. Последва мълчание.

— Същата нощ, през Вълчата вечер, искам дузина големи фургони, които ще закарат децата на север от града. Аз ще определя кой ще ги кара. Ще назнача и хора, които ще се грижат за децата, когато се скрият. И по-добре не ме разпитвайте каква ще е задачата им. По-добре да не говорим за това.

Разбира се, повечето си мислеха, че вече знаят къде ще бъдат скрити децата: в старата „Глория“. Слухът се беше разпространил. Бен Слайтман имаше друго предположение — „Редбърд две“ на юг от „Глория“ — и това също беше добре. Джордж Телфорд се провикна:

— Не го слушайте, хора, моля! Дори да го слушате, в името на душите и бъдещето на този град, не правете каквото ви казва! Това е лудост! И преди е имало опити за скриване на децата, но никога не са успявали] Те ще опожарят града за отмъщение, ще го изравнят със земята…

— Млъквай, страхливецо — изръмжа заплашително Хенчик.

Телфорд сигурно щеше да продължи, но големият му син го хвана за ръката и го накара да замълчи. И по-добре. Отново прозвуча тропане на десетки крака. Телфорд погледна Айзенхарт с невярващи очи, сякаш искаше да изкрещи: „Не е възможно и ти да участваш в тази лудост!“ Скотовъдецът поклати глава:

— Не ме гледай така, Джордж. Аз подкрепям жена си, а тя е на страната на Елд.

Последваха ръкопляскания. Роланд изчака да настъпи тишина.

— Телфорд е прав. Вълците вероятно ще научат къде са скрити децата. Когато дойдат, нашият ка-тет ще ги посрещне. Няма да ни е за пръв път да се изправяме срещу такива като тях.

Последваха одобрителни крясъци. Тропане на крака. Аплодисменти. Телфорд и Тук се заоглеждаха ококорени, сякаш ненадейно се бяха озовали в лудница. Когато Павилионът отново се успокои, Роланд каза:

— Някои от вас се съгласиха да ни помагат. Хора с добри оръжия. Това също не искам да обсъждам.

Хората обаче вече знаеха за Сестрите на Оризия. Еди отново се възхити от Роланд. Погледна Сузана, която завъртя очи и се усмихна. Той хвана ръката и, но тя бе хладна. Сузана искаше най-после да се свършва. Еди много добре знаеше как се чувства. Телфорд направи последен опит:

— Хора, чуйте ме! Всичко това е пробвало вече.

— Не от стрелци, сай Телфорд — намеси се Джейк Чеймбърс.

Тези думи бяха приветствани с гръмки одобрителни възгласи, още тропане и ръкопляскания, докато Роланд не вдигна ръце за тишина:

— Повечето Вълци ще отидат там, където си мислят, че са децата, и ние ще ги посрещнем. По-малки групи наистина ще нападнат фермите. Някои може да се появят в града. Наистина има опасност да подпалят нещо.

Хората слушаха, кимаха и сами се досетиха за следващите му думи, точно както бе възнамерявал.

— Изгореното може да се възстанови; тъпоумните деца — не.

— Да — извика някой. — Съвършено вярно.

Последваха тихи възгласи на съгласие, главно от страна на жените. В Кала Брин Стьрджис, както навсякъде, мъжете ценяха труда си.

— Чуйте ме сега, защото поне това мога да ви кажа. Ние много добре знаем какво са тези Вълци. Джейми Джафърдс потвърди подозренията ни.

Последва удивен шепот. Хората започнаха да се обръщат. Джейми, застанал до внук си, успя да изправи прегърбената си снага и дори да изпъчи старческите си гърди. Еди се надяваше старецът да приеме спокойно следващите думи на Роланд. Ако се ядоса и започне да противоречи, работата щеше много да се усложни. Най-малкото щеше да се наложи Анди и Слайтман да бъдат разобличени по-рано. А ако Финли О’Тего — онзи, на когото Слайтман докладваше в Когана — не получеше вест от двамата преди идването на Вълците, сигурно щеше да заподозре нещо. Сузана стисна силно ръката на Еди.

— Под маските не се крият живи същества — обясни Роланд. — Вълците са ходещи мъртъвци, слуги на вампирите, които властват в Тъндърклап.

Тази безочлива лъжа бе последвана от шепот на страхопочитание.

— Моите приятели Еди, Сузана и Джейк ги наричат „зомбита“. Те не могат да бъдат убити с лък, ба или куршум, освен, ако не бъдат улучени в главата или сърцето. — Роланд се потупа отляво по гърдите, за да наблегне на думите си. — И, разбира се, носят яки брони под дрехите си.

Хенчик закима, неколцина други старци, които помнеха не едно, а две идвания на Вълците — също.

— Това обяснява много неща — отбеляза Хенчик. — Сега как…

— За нас е невъзможно да ги улучим в мозъка, защото под качулките си носят шлемове — продължи Роланд. — Ние обаче сме срещали такива същества в Луд. Слабостта им е тук. — Той отново се потупа по гърдите. — Ходещите мъртъвци не дишат, но над сърцето им има отвор. Ако го покрият с броня, умират. Точно там ще ги целим.

Последва приглушено мърморене. Дядото на Тян се провикна:

— Вярно е, вярно е! Моли Дулин улучи един там с чинията си и въпреки че не го рани сериозно, той умря!

Сузана отново стисна ръката на Еди, но се усмихваше. По лицето на Джейк се бе изписало подобно изражение. „Стара лисица си ти, дядко — помисли си Еди. — Извинявай, ако съм се съмнявал в теб. Нека Слайтман и Анди отидат на другия бряг на реката и да докладват за тази глупост!“ По-рано бе попитал Роланд дали мисли, че те (непознатите врагове, криещи се зад гласа на Финли О’Тего) ще се хванат на тази въдица. „Нападат земите от тази страна на Уай от повече от сто години и са загубили само един боец — беше отвърнал Роланд. — Мисля, че ще повярват на всичко. Най-голямата им слабост сега е самонадеяността им.“

— Доведете близнаците си в седем часа на Вълчата вечер — заръча Роланд. — Ще има жени — от Сестрите на Оризия — със списъци. Те ще отмятат всяко дете при идването му. Надявам се, че до девет часа всички имена ще бъдат зачертани.

— Не и моите! — обади се гневен глас от задните редици. Онзи, който бе извикал, разбута околните и излезе напред. Застана редом с Джейк. Беше нисък и набит. Роланд се разрови в наскорошните си спомени и се сети кой е човекът — Нийл Фарадей, собственик на дребно стопанство. Един от малкото, който не ги беше приел при обиколката им по къщите. Добър работник според Тян, но и голям пияница. Второто си личеше и сега по тъмните кръгове под очите му и синкавите капиляри, прозиращи през кожата на лицето му. С други думи, отрепка. Въпреки това Телфорд и Тук го погледнаха с благодарност. „Още един със здрав разум — сякаш искаха да кажат. — Слава на боговете.“

— Швлекат вшки и ш’згорят шибания ви град — зафъфли Нийл. — Ама аз ш’дам три от моите и пак ш’ми останат. — Презрително огледа останалите. — ’Згорете и да сте прокле ти. Глупаци!

Той отново се оттегли и остави удивително много хора разтревожени и замислени. С тази презрителна и (поне за Еди) неразбираема тирада бе разколебал съгражданите си повече от Телфорд и Тук, взети заедно.

„Може да е най-големият бедняк, но следващата година надали ще срещне трудности да взема на кредит от Тук — помисли си Еди. — Ако магазина още го има, разбира се.“ — Сай Фарадей има право на собствено мнение, но се на дявам да го промени през следващите няколко дни — каза Роланд. — Надявам се вие, уважаеми граждани, да му помогнете да го промени. Защото, ако продължава да държи на своето, вероятно ще се прости с всичките си деца. — Той повиши глас и се загледа заплашително в мястото, където бе стоял Фарадей. — А после да видим как ще обработва земята само с две мулета и без никаква помощ освен от жена си.

Телфорд се приближи до сцената; лицето му гореше от гняв:

— Какво още ще кажеш, за да постигнеш своето? Какви още лъжи ще измислиш?

— Аз не лъжа и не обещавам нищо. Ако някой се заблуждава, че знам какво ще стане, нека ви кажа, че преди месец дори не подозирах за съществуването на Вълците. Нека обаче ви разкажа нещо, преди да ви пожелая лека нощ. Когато бях малък, в Гилеад, още преди идването на Добрия човек и големия пожар след това, в източната част на баронството имаше една ферма за дървета.

— Къде се е чуло и видяло ферма за дървета? — подигравателно извика някой.

Роланд кимна и се усмихна:

— Не става дума за обикновени дървета, нито дори за железни, а за цветоносни, с прекрасна лека, но яка дървесина. Най-добрият материал за плавателни съдове. Гредите от това дърво сякаш се носят във въздуха. Фермата бе огромна, с десетки хиляди цветоносни дървета в прави редици, пазени от лесничея на баронството. Основното правило там, което всеки стриктно спазваше, бе: ако вземеш две, посади три.

— Да — обади се Айзенхарт. — Така е и при добитъка. При нескопените животни съветваме на всяко заклано или продадено да се запазват четири. Друг въпрос е дали можем да си го позволим. Роланд огледа тълпата и продължи:

— През лятото, когато навърших десет години, цветоносните дървета се разболяха. Вредители оплитаха горните клонки с бели паяжини и дърветата умираха, изгниваха и падаха под собствената си тежест, преди още заразата да достигне корените. Лесничеят нареди всички здрави дървета да бъдат отсечени веднага. За да спаси материала, преди да бъде похабен, разбирате ли? Правилото „отсечи две, посади едно“ вече не се спазваше, защото нямаше смисъл. На следващото лято на изток от Гилеад нямаше нито едно цветоносно дърво.

Настъпи гробна тишина. Беше се възцарил сумрак. Факлите съскаха. Всички погледи бяха приковани към лицето на Стрелеца.

— Тук в Кала Вълците жънат деца. Дори не им се налага да ги садят, защото, чуйте ме, това е нормалният живот за мъжете и жените. Дори децата го знаят: „Татко не е глупав, когато сади комала, мама знае какво да прави.“ През тълпата премина шепот.

— Вълците взимат, после чакат. Взимат… и чакат. Тази система действа добре за тях, защото мъжете и жените винаги правят бебета, независимо какво ще ги сполети. Сега обаче идва нещо ново. Идва зараза.

— Да, вярно е, зараза, която вие… — започна Тук, но някой неочаквано събори шапката от главата му.

Търговецът се извъртя, готов да се бие, и се озова срещу петдесетина недобронамерени лица. Вдигна шапката, притисна я до гърдите си и стисна устни.

— Ако са решили, че отглеждането на деца тук вече няма смисъл — продължи Роланд, — този път ще вземат не по един от близнаците, а всички. Затова доведете всичките си деца в седем часа. Това е съветът ми.

— Какъв избор им даваш? — изкрещя Телфорд, пребледнял от страх и гняв.

На Роланд му беше дотегнало от него. Сините му очи засвяткаха.

— Ти няма за какво да се кахъриш, сай — повиши глас той, — защото твоите деца са пораснали, както всички в града добре знаят. Ти вече каза каквото искаше. Сега млъквай!

Тези думи бяха посрещнати с гръмки ръкопляскания и тропане. Телфорд наведе глава като бик, който се кани да нападне. След малко се обърна и започна да си проправя път сред тълпата. Тук го последва. Скоро се изгубиха от поглед. Нямаше гласуване. Роланд не им бе оставил избор.

Не, помисли си Еди, докато буташе количката на Сузана към масата с напитките, нямаше какво да се обсъжда.

Роланд се приближи до Бен Слайтман. Главният пастир на Айзенхарт стоеше под една факла с чаша кафе и парче сладкиш в една чинийка. Роланд също си беше взел сладкиш и кафе. В палатката за децата изведнъж се бе появила богата трапеза. Хората се редяха на дълга опашка. Разговаряха, но не се чуваше смях. Наблизо Бени и Джейк си подхвърляха топка, като от време на време оставяха и Ко да се включи. Зверчето лаеше радостно, но момчетата изглеждаха угрижени като хората на опашката.

— Добра реч — каза Слайтман и чукна чашката на Роланд със своята.

— Така ли мислиш?

— Да. Разбира се, те бяха готови, както си знаел, но Фарадей сигурно те е изненадал и ти добре се справи с него.

— Просто казах истината. Ако Вълците загубят твърде голяма част от отряда си, ще вземат каквото могат, за да по пълнят загубите си. Хората имат голяма фантазия, а двайсет и три години са достатъчно за превръщането на един слух в легенда. Жителите на Кала си мислят, че в Тъндърклап има хиляди Вълци, може би милиони, но според мен не е вярно. Слайтман го гледаше с възхищение.

— Защо мислиш така?

— Защото всичко се разпада — отвърна Роланд; после добави: — Искам да ми обещаеш нещо.

Слайтман го погледна тревожно; очилата му проблеснаха на светлината на факлите.

— След пет дни доведи момчето си тук. Сестра му може да е мъртва, но за Вълците той си остава близнак. Много е вероятно да поискат да го отвлекат.

Слайтман не скри облекчението си:

— Разбира се, ще го доведа. Не съм мислил да правя друго.

— Добре, имам и една задача за теб, ако си съгласен.

Изражението на Слайтман отново стана тревожно:

— Каква задача?

— Мислех си, че шестима ще са достатъчни да се грижат за децата, докато се разправим с Вълците, но Росалита ме попита какво ще предприемем, ако се уплашат.

— Нали ще ги скриеш в някоя пещера? Няма да могат да избягат далеч.

— Могат да се наранят сериозно в стените или да паднат в някоя дупка. Ще има крясъци, огън, пушек, може да настъпи паника. Реших да взема десет души, които да се грижат за тях. Искам ти да си сред тях.

— Роланд, поласкан съм.

— Това означава ли, че си съгласен?

Слайтман кимна.

— Нали знаеш, че ако загубим, онези, които пазят децата, най-вероятно ще загинат?

— Ако мислех, че ще загубим, нямаше да се съглася да отида с децата. Нито да ти изпратя моето.

— Благодаря, Бен. Ти си добър човек.

Слайтман прошепна:

— В коя от мините ще бъдат? В „Глория“ или в „Редбърд“? — Тъй като Роланд не отговори веднага, добави: — Е, ако не искаш да кажеш…

— Не е това. Просто не сме решили.

— Но ще е в една от двете, нали?

— О, да, къде другаде? — отвърна разсеяно Роланд и за почна да свива цигара.

— И ще ги нападнете отгоре?

— Няма да стане. Ъгълът не е подходящ. — Роланд се потупа по гърдите. — Трябва да ги целим тук, нали казах. На други места… няма да стане. Дори бронебоен куршум няма да навреди много на едно зомби.

— Това е голям проблем, нали?

— Това е една възможност. Нали знаеш сипея под входовете на двете мини? Прилича на бебешки лигавник.

— Да, и?

— Ще се скрием там. Отдолу. Когато се приближат, ще изскочим и…

Роланд насочи показалец срещу събеседника си. Слайтман се засмя:

— Блестяща идея!

— Не, това е проста идея. Обикновено най-простият план е най-добър. Мисля, че ще ги изненадаме. Ще ги обградим и ще ги избием. Преди съм прилагал успешно тази тактика. Защо не и сега?

— Сигурно ще проработи. Роланд се огледа:

— Да не говорим за това тук, Бен. Знам, че мога да ти имам доверие, но…

Бен кимна:

— Добре, Роланд, разбирам.

Топката се търколи в краката на Слайтман.

Синът му вдигна ръце и се усмихна:

— Татко! Мятай!

Бен хвърли силно топката. Тя полетя като чинията на Моли в разказа на Дядото. Бени скочи и я хвана с една ръка. Баща му се усмихна и пак се обърна към Роланд:

— Като братя са, нали? Твоят и моят.

— Да. Почти като братя.

Ка-тетът тръгна към дома на Калахан. Чувстваха всички погледи върху себе си.

— Доволен ли си как мина, сладурче? — попита Сузана.

— Добре беше — уклончиво отвърна Роланд и се зае да свива цигара.

— Дай да пробвам една от тези — неочаквано каза Джейк. Сузана го изгледа едновременно удивено и развеселено:

— Къде се буташ, дребосък? Още нямаш тринайсет.

— Баща ми започнал на десет.

— И няма да доживее петдесет.

— Няма да е голяма загуба — измърмори Джейк, но престана да настоява.

— Какво става с Мия? — попита Роланд, докато палеше клечка кибрит. — Кротува ли?

— Ако не бяхте вие, момчета, сигурно изобщо нямаше да ми хрумне, че съществува такава откачалка.

— Коремът ти също ли е добре?

— Да.

Сузана предполагаше, че всеки си има някакви правила, когато лъже. Нейното бе да лъже колкото се може по-кратко. С готовност щеше да сподели тревогите си за мъничето — за чудовището, — но след една седмица. Ако още бе в състояние да се тревожи за каквото и да било. Засега нямаше нужда да занимава приятелите си с леките колики, които чувстваше.

— Значи всичко е наред — заключи Стрелеца.

Продължиха мълчаливо; по едно време Роланд каза:

— Надявам се, че ви бива в копаенето, момчета. Ще се наложи да се поизпотим.

— Гробове ли? — попита Еди; дали на шега, или сериозно, сам не знаеше.

— Гробовете по-късно. — Роланд вдигна очи към небето, но облаците от запад се бяха сгъстили и закриваха звездите. — Тях ги копаят победителите.

ШЕСТА ГЛАВА Преди бурята

От мрака, изпълнен с болка и упрек, се издигна гласът на Хенри Дийн, великия мъдрец и непоправим наркоман:

— Аз съм в ада, брато! В ада съм, не мога да се надрусам и всичко само заради теб.

— Колко трябва да стоим тук? — обърна се Еди към Калахан.

Току-що бяха дошли в Пещерата на портала и братлето на великия мъдрец вече приготвяше два куршума за ушите си. Беше денят след решаващото събрание и когато двамата тръгваха от града, главната улица бе необичайно тиха. Сякаш хората се криеха сами от себе си, уплашени от собственото си решение.

— Боя се, че дълго — призна Калахан.

Беше спретнато облечен (и се надяваше, че няма да се набива на очи). В горното джобче на ризата му бяха всички американски пари, които успяха да съберат: единайсет намачкани долара и две монети по двайсет и пет цента. Хрумна му, че би било лоша шега, ако попадне във версия на света с Линкълн на еднодоларовите банкноти и Вашингтон на петдесетачките.

— Но сигурно можем да го направим на етапи — добави.

— Моля се на Господ — измърмори Еди и извади розовата торба иззад шкафа на Тауър. Вдигна я и понечи да я завърти, но спря и се намръщи.

— Какво има? — попита Калахан.

— Вътре има нещо.

— Да, кутията.

— Не, има нещо в торбата. Зашито в подплатата. Прилича на камъче. Може би — таен джоб.

— А може би не е сега времето да го изследваме.

Въпреки това Еди стисна леко предмета. На пипане не приличаше много на камък. Калахан обаче вероятно беше прав. Имаха предостатъчно загадки. Тази можеше да почака.

Когато извади кутията от призрачно дърво, Еди изпита страх.

— Мразя това нещо. Имам чувството, че ще се обърне и ще ме лапне като… фъстък.

— Вероятно може. Ако почувстваш опасност, затвори кутията.

— Ако го направя, ще останеш от онази страна.

— Не бих казал, че ще се чувствам на чуждо място.

Калахан се втренчи във вратата. Еди чуваше брат си; отецът — майка си. Тя постоянно нареждаше, наричаше го Дони. Той винаги бе мразил това име.

— Просто ще изчакам пак да се отвори — добави той.

Еди напъха куршумите в ушите си.

— Защо му позволяваш да го прави, Дони? — застена майката на Калахан. — Куршуми в ушите, това е опасно.

— Хайде, Еди. Давай.

Еди отвори кутията.

Камбанният звън нахлу в ушите на Калахан. В сърцето му. Вратата завсякъде се отвори.

Той прекрачи прага, като си мислеше за две неща: за годината 1977-а и за мъжката тоалетна в Нюйоркската държавна библиотека. Озова се в кабинка с надписи по стените (БАНГО СТАНК бе разтоварвал там); отляво се чу шуртене на писоар. Калахан изчака другият мъж да излезе и тогава се показа от кабинката.

За десетина минути намери каквото търсеше. Когато отново влезе в пещерата, държеше някаква книга. Помоли Еди да излезе навън с него и не се наложи да настоява. На чист въздух и под яркото слънце (облаците се бяха разкарали) Еди извади куршумите от ушите си и заразглежда книгата. Заглавието беше; „Американски пътища“.

— Отчето било крадец на книги — отбеляза Еди.

— Благодарение на такива отрепки се чувствам по-добър човек.

— Ще я върна някой ден — оправда се искрено Калахан. — Важното е, че улучих от втория път. Виж на сто и деветнайсета страница.

Еди отвори. Имаше снимка със скромна бяла църква върху малко възвишение край черен път. Отдолу пишеше: „Методисткият център в Ийст Стоунхам. Построен през 1819 г.“

Еди си помисли: „Сборът на цифрите естествено е деветнайсет.“ Сподели това с Калахан, който се усмихна и каза:

— Забелязваш ли нещо друго?

Разбира се, че забелязваше.

— Прилича на Градското събрание в Кала.

— Така е. Почти същата сграда. — Калахан си пое дълбоко въздух.

— Готов ли си за втори тур?

— Вероятно.

— Сега може би ще се забавя по-дълго, но има с какво да си запълниш времето. Цял шкаф с книги.

— Не вярвам да съм в състояние да чета. Сере ми се от страх, ако ме извиниш за израза. По-скоро ще проверя какво има в подплатата на торбата.

Еди обаче забрави за предмета в подплатата.

В крайна сметка Сузана го откри, а тогава вече не беше тя.

Калахан се замисли пак за 1977 година, отвори на снимката на Методисткия център в Ийст Стоунхам и отново мина през вратата. Озова се под яркото утринно слънце на Нова Англия. Църквата беше там, но вече пребоядисана. До нея се намираше друга постройка, която отсъстваше на снимката: смесеният магазин на Ийст Стоунхам. Добре.

Той тръгна по улицата, следван от призрачната врата, като си напомни да не харчи една от двайсет и пет центовите си монети, освен ако не е абсолютно необходимо Онази на Джейк бе от 1969 година и вършеше работа. Неговата обаче бе от емисия 1981 и не ставаше. Когато минаваше покрай бензиностанцията на „Мобайл“ (където литър нормален бензин струваше шестнайсет цента), Калахан я прехвърли в задния си джоб.

Когато влезе в магазина (миришеше съвсем като в дюкяна на Тук), прозвуча звънче. Отляво имаше купчина от портландския „Прес хералд“ и датата го изненада неприятно. Когато беше взел книгата от нюйорската библиотека преди по-малко от половин час, беше 26 юни. Датата на вестниците бе 27-и.

Той взе един, зачете заглавията (наводнение в Ню Орлиънс и обичайните вълнения сред малоумниците в източните щати) и погледна цената: пет цента. Това беше добре. Дори нямаше да изхарчи всичките двайсет и пет от 1969-а. Можеше дори да си купи парче хубав американски салам. Когато се приближи до касата, продавачът го погледна весело:

— Това ли ще е?

— Ами, вижте, бихте ли ме насочили към пощата, ако ви е угодно?

Продавачът вдигна рамене и се усмихна:

— Вие май не сте от тоя край.

— Щом така мислите.

— Ъхъ. Както и да е, пощата лесно се намира. На километър и нещо по тази улица, вляво.

Произнесе „улица“ като „у’ца“, точно както би го казал Джейми Джафърдс.

— Хубаво. Продавате ли салам на парче?

— Продавам го по всички възможни начини. Кажете, от летовниците ли сте?

Говореше поразително като хората от Кала; отецът почти очакваше да чуе „кажете, моля“.

— Може да се каже — отвърна.

В пещерата Еди слушаше слабия, но влудяващ звън на камбаните и се взираше през полуотворената врата. Калахан се разхождаше по улицата. Нека да се забавлява. Междувременно малкото синче на госпожа Дийн можеше да почете. Със студена (и леко трепереща) ръка той посегна към шкафа и издърпа книгата, стояща през една от единствената, която бе сложена с гърба назад — онази, която наистина би променила живота му, ако я беше взел. Сега обаче държеше „Четири кратки новели за Шерлок Холмс“. А, Холмс, още един велик мъдрец и непоправим наркоман. Еди отгърна на „Аленият кабинет“. От време на време поглеждаше кутията, откъдето Черната тринайсетица излъчваше зловещата си сила. Стъклената сфера едва се показваше. След малко се отказа да чете; остана втренчен в сферата като хипнотизиран. Камбанният звън обаче отслабваше и това беше добре, нали? Не мина много — и почти не го чуваше. След известно време въпреки куршумите в ушите той чу глас. И се заслуша в него.

— Извинете, госпожо.

— Ъхъ?

Пощаджийката беше около шейсетте, с наситеносиня коса.

— Бих искал да оставя писмо за едни приятели — обясни Калахан. — Нюйоркчани са и вероятно ползват услугата „писма до поискване“.

Беше спорил с Еди, че Калвин Тауър няма да остави името си в пощата при тази заплаха от главорези, които искаха кожата му. Еди му бе напомнил за твърдоглавието на Тауър по отношение на скъпоценните книги и Калахан се беше съгласил да опита.

— Летовници ли са?

— Да — потвърди Калахан, но това не му прозвуча съвсем на място. — Искам да кажа, ъхъ. Калвин Тауър и Арон Дипно. Предполагам, че не давате такава информация на случайни, но…

— О, по тия краища не спазваме тези глупави разпоредби. Само да проверя в списъка… толкова много дойдоха между Деня на загиналите и Деня на труда… Жената взе една подложка, на която бяха защипани три четири листа. Имаше много имена. Тя прегледа първия, после втория; когато стигна до третия, обяви:

— Дипно! Ъхъ, ей го на. Как… я да видим дру…

— Не си правете труда.

Калахан внезапно изпита тревога, сякаш от другата страна нещо не беше наред. Погледна назад и видя вратата, пещерата и Еди, седнал с кръстосани крака и книга в скута.

— Някой да не ви преследва? — попита с усмивка пощаджийката.

Калахан се захили. Смехът му прозвуча пресилено и глупаво, но жената явно не забеляза нищо нередно.

— Ако напиша писмо на Арон и го сложа в плик с марка, ще му го предадете ли? Или на господин Тауър, ако се появи?

— О, няма нужда да давате пари за марка. С удоволствие ще ви услужа.

Да, тук наистина беше като в Кала. Отецът изведнъж изпита голяма симпатия към жената. Харесваше му много, много.

Калахан отиде на гишето при прозореца (вратата послушно се извъртя заедно с него) и се зае да пише; представи се като приятел на човека, който бе помогнал на Тауър срещу Джак Андолини. Молеше Дипно и Тауър да паркират колата си със запалени фарове така, че да осветяват къщата, където бяха отседнали, и после да се преместят някъде наблизо — в плевня, изоставена барака или нещо подобно. Незабавно да го направят. „Оставете бележка къде сте под постелката при седалката на шофьора или под стъпалото на верандата — завърши. — Ще ви открием.“ Надяваше се, че го прави както трябва; не искаше да се провали накрая. Подписа се, както му бе казал Роланд: Калахан, наследник на Елд. После, въпреки нарастващата си тревога, добави още един ред: „И нека тази разходка до пощата да ви е ПОСЛЕДНА. Как може да сте толкова глупави.“

Пъхна бележката в плик, запечата го и го адресира: „До поискване, Арон Дипно или Калвин Тауър“. Занесе го на гишето.

— Все пак да купя марка — настоя.

— Не, само два цента за плика — усмихна се жената. Даде и монета от пет и получи три цента ресто. Насочи се към вратата. Обикновената.

— Късмет — пожела му чиновничката.

Калахан се обърна да я погледне и да благодари. Зърна неоткритата врата, която още бе отворена. Еди обаче не се виждаше. Беше изчезнал.

Щом излезе от пощата, Калахан се обърна към вратата между световете. Обикновено не можеше да го направи така. Обикновено тя се въртеше, за да бъде винаги зад гърба му. Сега явно бе прочела мислите му. Беше разбрала, че иска да мине през нея.

Веднага щом се озова от другата страна, камбанният звън отекна в главата му. Майка му крещеше от бездната:

— Видя ли сега, Дони? Остави хубавото момче и то се самоуби! Ще стои вечно в чистилището, и само заради теб!

Калахан не я слушаше. Втурна се към изхода на пещерата, все още с „Прес хералд“ под мишница. За момент хвърли поглед към кутията и видя защо не се е затворила (при което той завинаги щеше да остане затворник в Ийст Стоунхам, Мейн, лето 1977-о) — капакът бе подпрян с дебела книга. Калахан дори се опита да прочете заглавието: „Четири кратки новели за Шерлок Холмс“. В следващия миг изскочи навън.

Отначало видя само канарата, паднала напреко на пътеката, и го обзе непоколебимо убеждение, че гласът на майка му е бил прав. После погледна наляво и видя Еди на три метра от себе си на ръба на пропастта. Ризата му се развяваше около големия револвер на Роланд. Иначе острото му лице изглеждаше подпухнало и безизразно. Като на боксьор, който се съвзема от нокаут. Косата му се вееше пред очите. Залитна напред… но стисна устни. Хвана се за една скална издатина и пак запази равновесие.

„Той се съпротивлява — помисли си Калахан. — Сигурен съм, че се съпротивлява, но ще загуби.“

Ако го извика, можеше да го стресне и да причини падането му; интуицията на стрелец, винаги остра и безпогрешна, му го подсказваше. Калахан не изкрещя, а се втурна по полусрутената пътека и хвана Еди за ризата, когато младежът отново залитна — този път пусна скалната издатина, за която се държеше, и закри очи. При други обстоятелства жестът му би изглеждал смешно: „Сбогом, жесток свят.“

Ако ризата се беше скъсала, Еди Дийн несъмнено щеше да излезе от голямата игра, но може би домашно тъканото платно от Кала Брин Стърджис служеше на ка. Във всеки случай дрехата не се раздра и Калахан го задържа. Дръпна Еди и го хвана, но преди това се погрижи главата на младежа да се удари силно в скалната издатина, за която се беше държал. Клепачите му потрепнаха и той глуповато се втренчи в Калахан. Изломоти нещо несвързано: „Ткач млетя дклата.“

Калахан го стисна за раменете и го разтърси:

— Какво? Не те разбирам!

Никак не му се искаше, но трябваше да установи някакъв контакт, отново да върне Еди към действителността, където и да го беше пратила проклетата кутия.

— Не те… разбирам.

Този път отговорът бе по-ясен:

— Тя каза, че мога да долетя до Кулата. Пусни ме. Искам да отида!

— Не можеш да летиш, Еди.

Калахан не беше сигурен, че младежът е схванал думите му, затова наведе глава. Сега двамата стояха лице в лице, сякаш се готвеха да се целунат.

— Опитва се да те убие.

— Не… — започна Еди, но очите му бавно се проясниха.

— Да.

Калахан вдигна глава, но продължи предпазливо да стиска Еди за раменете.

— Добре ли си вече?

— Да. Предполагам. Всичко беше наред, отче. Кълна се. Звънът ме дразнеше, но иначе бях добре. После взех една книга и се зачетох. — Еди се огледа. — Господи, надявам се, че не съм я изгубил. Тауър ще ме скалпира.

— Не си я загубил. Подпрял си с нея кутията. Иначе вратата щеше да се затвори и вече да си станал на кайма.

Еди погледна над ръба на пропастта и пребледня. Калахан веднага съжали за искреността си, защото в този миг младежът повърна върху новите си обувки.

— Тя ме издебна, отче. Подмами ме.

— Да.

— Ти успя ли да свършиш нещо?

— Ако получат писмото ми и направят каквото съм заръчал, да. Ти беше прав. Дипно е оставил името си в пощата. За Тауър не знам. Калахан гневно поклати глава.

— Мисля, че Тауър е убедил Дипно да го направи — отбеляза Еди. — Този твърдоглавец още не чатка в какво се е забъркал, а след като замалко не се размазах, изобщо не съм склонен да търпя такива малоумници. — Кимна към вестника под мишницата на Калахан. — Какво е това?

— Вестник — отвърна отецът и му го подаде. — Искаш ли да прочетеш за положението в Израел?

Вечерта Роланд внимателно изслуша разказа на Еди и Калахан. Случката, при която Еди едва не се бе простил с живота си, го заинтересува доста по-малко от приликите между Кала Брин Стърджис и Ийст Стоунхам. Дори накара Калахан да имитира говора на продавача и чиновничката. Това се удаде доста лесно на Калахан (все пак той дълго бе живял в Мейн).

— Дааъ — имитира Роланд, после: — Ъъхъ. Дааъ, ъъхъ. Замисли се.

— Мислиш ли, че засега са в безопасност? — попита Еди.

— Надявам се. Ако някой е застрашен, това е Дипно. Ако Балазар не се е отказал от запустелия парцел, Тауър му трябва жив. Дипно е досадна пречка.

— Можем ли да ги оставим и да се заемем с тях след идването на Вълците?

— Не виждам друг начин.

— Можем да се откажем и да отидем там да ги пазим! — възбудено предложи Еди. — Какво ще кажеш? Слушай, Роланд, ще ти кажа защо Тауър е накарал приятеля си да се регистрира в пощата: хвърлил е око на някоя книга, която иска да притежава. Когато се появих и го убедих да си плюе на петите, преговорите са били стигнали до деликатен етап. Тауър обаче… човече, колко е алчен! Не се отказва. Ако Балазар научи, а вероятно вече знае, няма да има нужда от пощенски код, за да го намери, само от списък на хората, с които Тауър търгува. Силно се надявам, ако е имало такъв списък, да е изгорял с магазина.

Роланд кимна:

— Разбирам, но не можем да се откажем от работата си тук. Дали сме дума.

Еди се замисли, въздъхна и поклати глава:

— Какво пък? Тук ни остават още три дни и половина. Там — седемнайсет, преди договорът на Тауър да изтече. Може би ще успеем навреме. — Замълча и прехапа устни.

— Може би.

— Това „може би“ ли ни остава? — попита Калахан.

— Да. За момента мисля, че да.

На следващата сутрин уплашената до смърт Сузана Дийн седеше превита в тоалетната и чакаше контракциите и да преминат. Получаваше ги вече от малко повече от седмица, но сега бяха много по-силни от всеки друг път. Тя опипа корема си. Беше обезпокояващо твърд. „Мили Боже, ами ако се роди сега? Ако е тръгнало?“

Опита се да се самоуспокои, че не може да бъде, че водите и не са изтекли, а без това не може да настъпи раждане. Но какво разбираше тя от раждания? Твърде малко. Дори Росалита Муньос с богатия си опит на акушерка не можеше да и помогне много, а и тя бе израждала само човешки бебета от майки с нормална бременност. Сузана изобщо не приличаше на бременна. И ако Роланд беше прав за това бебе…

„Това не е бебе. Това е мъниче и не е мое. То е на Мия, която и да е тя. Мия, ничията дъщеря.“

Болките престанаха. Коремът и се отпусна. Тя опипа отвора на влагалището си. Изглеждаше нормално. Сигурно можеше да издържи още няколко дни. Трябваше. И макар че беше съгласна с Роланд, че между членовете на ка-тета не бива да има повече тайни, чувстваше, че тази трябва да запази за себе си. Когато боят започне, силите щяха да са седем срещу четирийсет или петдесет. Може би дори седемдесет, ако Вълците не се разделят. Трябваше да дадат най-доброто от себе си, да не се разсейват с нищо. Тя трябваше да заеме своето място.

Сузана вдигна дънките си, закопча ги и излезе на яркото слънце, като разсеяно потъркваше лявото си слепоочие. Видя ново резе на нужника (точно както бе поръчал Роланд) и понечи да се усмихне. Погледна обаче сянката си и усмивката и помръкна. Когато беше влязла в тоалетната, тъмната и двойница бе издължена както обикновено в девет часа. Сега се беше скъсила, сигурно наближаваше обяд.

„Невъзможно — помисли си. — Стоях там само няколко минути. Само колкото да пишкам.“

Може би. Може би останалото време в тоалетната бе седяла Мия.

— Не — изрече тя на глас. — Не може да бъде.

Знаеше обаче, че може. Мия още не беше поела нещата в свои ръце, но се надигаше. Готвеше се да установи контрол.

„Моля Те, Господи — помисли си тя, като се облегна с една ръка на дървената барака. — Само още три дни. Дай ми три дни, нека изпълним дълга си към тези деца. После прави, каквото искаш. Каквото искаш. Но, моля Те…“

— Само три дни — прошепна. — Ако ще, да загинем тук. Само три дни, Боже. Чуй ме, моля аз.

На следващия ден Еди и Тян Джафърдс тръгнаха да търсят Анди и го откриха сам на прашния кръстопът на Източния и Речния път. Роботът пееше с пълно…

— Не — измърмори Еди, — не може да се каже гърло, той няма гърло.

— Моля? — попита Тян.

— Нищо. Няма значение. Изведнъж му хрумна нещо.

— Тян, има ли лекар в Кала? — попита. Фермерът го изгледа изненадано и леко развеселено:

— Не и за нас, Еди. Лечителите са за богаташите. Когато някой от нас се разболее, отиваме при Сестрите.

— Сестрите на Оризия?

— Да. Ако улучат лекарството — а обикновено улучват, — оздравяваме. Ако не, състоянието се влошава. Накрая земята лекува всички, нали знаеш?

— Да.

Еди се замисли как вместваха тъпоумните деца в тази философия. Тъпоумните също умираха, но с години просто… крееха.

— Всеки човек си има три кутии — каза Тян, докато се приближаваха към пеещия робот.

На изток, между Кала Брин Стърджис и Тъндърклап, се издигаха колони от прах, макар че нямаше никакъв вятър.

— Кутии ли?

— Да, истина е. — Тян докосна челото, гърдите и седалището си. — Кратунокутия, цицокутия и лайнокутия. Засмя се весело.

— Тъй ли казваш?

— Е… между нас върви, но никоя дама няма да одобри, ако ги назовеш така на масата. — Тян отново докосна главата, гърдите и седалището си. — Кутия на мисълта, кутия на сърцето икю’кутия.

Еди чу „ключ-кутия“.

— Какво означава това последното? Кой ключ отключва задникът ти?

Тян спря. Анди вече ги виждаше, но не им обръщаше внимание; продължаваше да пее нещо като оперна ария на неразбираем за Еди език. От време на време вдигаше ръце и ги кръстосваше; този жест изглеждаше част от песента.

— Чуй ме — каза Тян. — Мъжът е зареден, ако разбираш. Най-отгоре са мислите му, те са най-хубавата част на мъжа.

— Или на жената — усмихна се Еди.

Тян кимна сериозно:

— Да, или жена, но казваме „мъж“ за двете, защото жената се е родила от неговия дъх, да знаеш.

— Така ли казваш? Еди се замисли за властните жени, които бе познавал в Ню Йорк, преди да се прехвърли в Средния свят. Надали щяха да обърнат на тази теория повече внимание, отколкото на онзи пасаж в Библията, според който Ева била направена от реброто на Адам.

— Както ще да е — съгласи се Тян, — но във всеки случай Господарката Оризия създала първия човек, така разправят старите хора. Те казват: Кан-а, кан-та, анна, Оризия. „Дъхът идва от жената.“

— Разкажи сега за тези кутии.

— Най-хубава и най-високо е главата с всички мисли и сънища. След това е сърцето с всички чувства: любов, тъга, радост, щастие…

— Емоциите.

Тян го изгледа озадачено:

— Така ли казваш?

— Ами… там, откъдето идвам, се казва така.

— Аха.

Тян кимна, сякаш предложението му се е сторило интересно, но доста неразбираемо. Този път не докосна седалището, а слабините си:

— В последната кутия е всичко, което наричаме ниско-комала: сношаване, ходене по нужда, може би желание без причина да навредиш подло на някого.

— Ами ако има причина?

— О, тогава няма да е подло, нали? В този случай ще идва от главата или от сърцето.

— Странно — измърмори Еди.

Представи си три добре подредени кашона: глава и сърце над всички животински нужди, над безпочвената злоба, която понякога ни обхваща. Особено впечатление му направи употребата на думата „подлост“, сякаш беше някакъв модел на поведение. Имаше ли логика, или не? Трябваше да помисли внимателно, а сега не беше моментът.

Анди още стоеше неподвижно и пееше. Еди си спомни едни хлапета в стария му квартал, които се бяха драли с цяло гърло: „Аз съм Севилският бръснар, духай ми, бе, тъпанар“, после се хилеха като побъркани и бягаха.

— Анди! — извика Еди и роботът млъкна.

— Хайл, Еди, добра среща! Дълги дни и спокойни нощи.

— Същото и на теб. Как си?

— Отлично, Еди! — отвърна разпалено Анди. — Много обичам да пея преди първия семинон.

— Семинон?

— Така наричаме силните бури преди същинската зима — обясни Тян и посочи прашните облаци отвъд Уай. — Това е първата; доколкото мога да преценя, ще ни стигне в деня, когато дойдат Вълците, или на следващия.

— В деня на Вълците, сай — уточни Анди. — „Щом дойде семинонът, знай, на топлите дни идва край.“ Такава е приказката. — Наведе се към Еди, изщрака и очите му проблеснаха. — Еди, направил съм ти страшен хороскоп, много дълъг и пълен. Показва победа над Вълците! Блестяща победа! Ще убиеш враговете си и ще срещнеш хубава жена!

— Аз вече имам хубава жена — отвърна Еди, като се стараеше да придаде на гласа си добронамерено звучене.

Прекрасно знаеше какво означава това бързо святкане на сините лампички; негодникът му се присмиваше.

„Е — помисли си, — ще видим кой ще се смее след два дни, Анди.“

— Така е, но много женени мъже си имат тайно цуни-гуни, както казах на сай Тян преди известно време.

— Не и онези, които обичат жените си — обади се Тян, — както ти отвърнах тогава.

— Анди, стари приятелю — обърна се към робота Еди, — дойдохме да те помолим за една услуга вечерта преди идва нето на Вълците. Да ни помогнеш малко, нали се сещаш.

От гърдите на Анди се чуха няколко изщраквания и този път, когато очите му проблеснаха, в тях пролича нещо като тревога.

— Ще ви помогна, ако мога, сай. О, да, повече от всичко на света обичам да помагам да приятелите си, но много неща не ми се удават, колкото и да искам.

— Защото така си програмиран ли?

— Да.

Самодоволният тон съвсем бе изчезнал от гласа на робота. Сега звучеше като обикновена машина.

„Аха, хванах ли те натясно? — помисли си Еди. — Хитра лисица си ти. Виждаш как се раждат и умират, нали, Анди? Някои те наричат стара тенекия и те гледат с пренебрежение, но в крайна сметка ти оставаш и пееш над гробовете им. Този път обаче няма да е така. Не, този път ще е различно.“

— Кога си конструиран, Анди? Любопитно ми е да разбера. Кога излезе от поточната линия на старата „Ламерк“?

— Много отдавна, сай. Сините очи на робота святкаха много бавно, той вече не се смееше. — Преди две хиляди години?

— По-отдавна, струва ми се. Сай, знам една песен за маса, която сигурно ще ти хареса…

— Друг път. Слушай, приятелю, ако си на хиляди години, как са те програмирали за Вълците?

От вътрешността на Анди се чу силно кънтене, сякаш нещо се беше счупило. Когато отново заговори, гласът му бе монотонен и зловещ, какъвто Еди го беше чул в гората. Като гласа на Боско Боб, когато старото ченге се кани да се нахвърли върху теб.

— Каква е паролата ти, сай Еди?

— Вече сме минавали през този етап, нали?

— Парола. Имаш десет секунди. Девет… осем… седем…

— Тези глупости с паролата много те устройват, нали?

— Невярна парола, сай Еди.

— Винаги се измъкваш така.

— Две… едно… нула. Имаш право на още един опит. Ще опиташ ли?

Еди се усмихна лъчезарно:

— Семинонът духа ли през лятото, стари приятелю?

Последваха още изщраквания и кънтене. Главата на Анди, която досега бе наклонена на една страна, се наклони на другата.

— Не те разбирам, Еди от Ню Йорк.

— Извинявай. Аз съм просто едно глупаво човешко същество. Не ща да опитвам. Поне не сега. Нека ти обясня с какво искам да ни помогнеш, а ти ще кажеш дали програмата ти го позволява. Звучи ли ти справедливо?

— Напълно, Еди.

— Добре.

Еди хвана робота за тънката метална ръка. Беше гладка и някак неприятна на пипане. Мазна. Въпреки това Еди я задържа и прошепна доверително:

— Казвам на теб, защото знам, че можеш да пазиш тайна.

— О, да, сай Еди! Никой не пази тайна по-добре от Анди!

Роботът отново се чувстваше в свои води; говореше с обичайния си самодоволен и надменен глас.

— Ами… — Еди се изправи на пръсти. — Наведи се малко. Някакво двигателче забръмча в Анди — в гръдния му кош, ако не беше една купчина ламарина. Той се наведе. Еди се надигна още, почувства се като малко момченце, споделящо някаква детска тайна.

— Отецът има няколко оръжия от нашето ниво на Кулата — прошепна. — Добри оръжия.

Главата на Анди се завъртя. Очите му заблестяха ярко, което можеше да изразява само удивление. Еди запази спокойно изражение, макар да му идеше да се разсмее.

— Истина ли е, Еди?

— Истина, и още как.

— Отецът твърди, че са много мощни — добави Тян. — Ако действат, можем да ги използваме срещу Вълците. Трябва обаче да ги пренесем на север от града… а са тежки. Можеш ли да ни помогнеш да ги натоварим на една каруца във Вълчата вечер?

Последва мълчание. После тракане и щракане.

— Обзалагам се, че програмата му не позволява — тъжно измърмори Еди. — Е, ако се напънем…

— Мога да помогна — каза Анди. — Къде са тези оръжия, сайове?

— По-добре да не ти казвам засега — отвърна Еди. — Ела в къщата на отеца рано на Вълчата вечер, разбрахме ли се?

— В колко часа? — Шест добре ли е?

— Шест часа. Колко оръжия ще има? Кажете ми поне количеството, за да изчисля необходимото ниво на енергията.

„Ех, приятелю, на стар краставичар краставици ли ще продаваш?“ — помисли си весело Еди, но запази сериозно изражение и отвърна:

— Дузина, може би петнайсет. Всяко тежи по около двеста фунта. Знаеш ли какво е фунт, Анди?

— Да, благодаря, сай. Един фунт е около четиристотин и петдесет грама. Шестнайсет унции. „Пинтата цял фунт тежи, ти за туй не се грижи.“ Това е голямо нещо, Еди, истина е! Могат ли да стрелят?

— Още не знаем. Нали, Тян?

Тян кимна:

— Ще ни помогнеш ли?

— Да, с удоволствие. В шест часа при отеца.

— Благодаря, Анди — завърши Еди; понечи да си тръгне, но спря и се обърна:

— Нали на никого няма да кажеш?

— Не, сай, разчитай на мен.

— Затова само на теб казвам. Не искаме Вълците да научат отнякъде, че имаме тежка артилерия.

— Разбира се. Това е чудесна новина. Приятен ден, сайове.

— На теб също, Анди. На теб също.

На връщане към дома на Джафърдс (беше на малко повече от километър от мястото, където бяха намерили Анди) Тян каза:

— Дали повярва?

— Не знам. Но дяволски го стреснах, почувства ли?

— Да, усетих.

— Ще дойде да види с очите си, гарантирам.

Тян кимна и се усмихна:

— Вашият дин е хитрец.

— Да, така е — съгласи се Еди.

Джейк лежеше загледан в тавана на стаята. Ко се бе сгушил при Бени. Утре вечер Джейк щеше да отиде у отец Калахан и отново да се събере с ка-тета си; с нетърпение очакваше този момент. Утре бе Вълчата вечер, а днес — в навечерието и — Роланд беше решил, че е по-добре Джейк да остане в „Рокинг Б“.

— За да не възбуждаме подозрения преди самия край бе обяснил.

Джейк го разбираше, но, Божичко, колко гадно се чувстваше. Самото очакване на Вълците бе достатъчно. Мисълта как би могло да се промени отношението на Бени само след два дни го измъчваше още повече.

„Може би всички ще загинем — мислеше си Джейк. — В такъв случай няма от какво да се опасявам.“

В сегашното му състояние тази идея изглеждаше дори примамлива.

— Джейк? Спиш ли?

За момент Джейк се изкуши да се престори на заспал, но нещо го накара да се откаже от тази страхлива постъпка.

— Не, но трябва да опитам, Бени. Утре няма да имам време за сън.

— Сигурно — прошепна със страхопочитание приятелят му. — Уплашен ли си?

— Разбира се. За побъркан ли ме смяташ?

Бени се надигна на лакът:

— Колко очакваш да убиеш?

Неочаквано Джейк си спомни учителката по английски, госпожица Ейвъри. Висящите от тавана жълти мухоловки с полепнали по тях мъртви мухи. Лукас Хансън, който винаги се опитваше да го спъне, когато излизаше на дъската. Написаните с тебешир изречения: попълни липсващия определителен член. Петра Джесърлинг, която винаги носеше широки пуловери и го харесваше (поне според Майк Янко). Монотонният глас на госпожица Ейвъри. Обедната почивка — безвкусен обяд в едно безлично държавно училище. Следобедните занимания, когато с мъка оставаше буден. Нима същото това момче, същият този прилежен ученик от „Пайпър“, бе дошло на север в земеделското градче Кала Брин Стърджис, за да се сражава срещу чудовища, отвличащи деца? Нима само след трийсет и шест часа същото това момче щеше да лежи мъртво, с разпилени вътрешности, изкормено от устройство, наречено „прехващач“? Не беше възможно, нали? Икономката, госпожа Шоу, бе махала коричките от сандвичите му и понякога го наричаше Бама. Баща му го беше научил да изчислява петнайсетпроцентовите бакшиши. Такова момче не можеше да загине с револвер в ръка. Нали?

— Обзалагам се, че ще тръшнеш поне двайсет! — продължи Бени. — Как ми се иска да те видя! Пат! Пат! Пат! Презареждане!

Джейк седна и изгледа приятеля си с любопитство.

— Би ли дошъл? Ако можеше?

Бени се замисли. Изражението му се промени, лицето му изведнъж придоби по-разумен вид. Той поклати глава:

— Не. Много ще се уплаша. Ти наистина ли се страхуваш?

— До смърт.

— Боиш се, че ще умреш?

— Да, но повече ме е страх, че ще се проваля.

— Няма.

„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Джейк.

— Добре, че татко идва с децата. Ще си вземе ба. Виждал ли си го да стреля?

— Не.

— Е, много е точен. Ако изпуснете някой Вълк, той ще го убие. Ще се прицели в онзи отвор в гърдите му и праас…

Ами ако каже на Бени, че няма никакви отвори? Че това е просто измислица, която баща му трябва да предаде? Ако Джейк му каже…

В главата му прозвуча гласът на Еди с грубия акцент на бруклински хулиган: „Да, бе, ако рибите можеха да карат колело, по реките щяха да се организират колоездачни състезания.“

— Бени, наистина трябва да поспя.

Бени легна. Джейк отново се втренчи в тавана. Изведнъж се почувства гадно, че Ко е при другото момче, че толкова лесно се е сприятелил с Бени. Неочаквано всичко на света му се стори гадно. Часовете до момента, когато щеше да си вдигне багажа, да яхне понито и да се махне оттук, му се струваха безкрайни.

— Джейк?

— Какво, Бени, какво!

— Извинявай. Искам само да ти кажа, че много се радвам, че си тук. Много се забавлявахме, нали?

— Да — отвърна Джейк.

Помисли си: „Направо да не повярваш, че е по-голям от мен. Звучи като… не знам… петгодишен може би.“ Това беше сурова мисъл, но Джейк осъзна, че ако сдържи злобата си, ще заплаче. Мразеше Роланд, че го беше осъдил да прекара тази последна нощ в „Рокинг Б“.

— Да, много, много се забавлявахме.

— Ще ми липсваш. Но съм сигурен, че ще ви издигнат статуи в Павилиона.

— Ти също ще ми липсваш.

— Голям късметлия си, че следваш Лъча и виждаш толкова нови места. Аз вероятно ще остана в този скапан град до края на живота си.

„Не, няма — помисли си Джейк. — С татко ти ще скитате доста… ако имате късмет, ще ви пуснат да си ходите. Според мен до края на живота си ще мечтаеш за това скапано градче. За дома си. И всичко това заради мен. Аз видях… и разказах. Но какво друго можех да направя?“

— Джейк?

Това вече не се издържаше. Влудяваше го.

— Заспивай, Бени. И ме остави да спя!

— Добре.

Бени се обърна към стената. След малко дишането му стана равномерно, после леко захърка. Джейк остана буден почти до полунощ, после също заспа. В съня му Роланд бе коленичил насред прашния Източен път срещу настъпваща армия от Вълци, проточваща се от възвишенията до реката. Опитваше се да презареди, но ръцете му бяха схванати, а едната — и с два пръста по-малко. Куршумите падаха в прахта. Още не беше успял да презареди големия си револвер, когато Вълците го прегазиха.

На сутринта Еди и Сузана се показаха на прозореца на спалнята и се загледаха към къщата на Росалита.

— Той получи нещо от тази жена — отбеляза Сузана. — Радвам се за него.

Еди кимна:

— Как си?

Тя се усмихна:

— Добре. А ти, сладурче?

— Ще ми липсват нощите в истинско легло и с истински покрив над главата. Освен това изгарям от нетърпение, но иначе съм добре.

— Ако се прецакаме, няма какво да се тюхкаш за леглото.

— Вярно е, но не мисля, че ще се прецакаме. А ти?

Преди Сузана да отговори, силен порив на вятъра разтърси прозорците и изсвири под стряхата. Семинонът идваше.

— Този вятър никак не ми харесва — сподели Сузана. — Може да обърка нещата.

Еди отвори уста, но тя добави бързо:

— Ако пак кажеш нещо за ка, ще те фрасна.

Еди замълча и направи знак, сякаш затваря устата си с цип. Въпреки това Сузана леко докосна носа му с юмрук.

— Имаме голям шанс за победа — отбеляза. — Те винаги са получавали онова, което искат, и това притъпява бдителността им. Също като Блейн.

— Да. Като Блейн.

Тя го подхвана през кръста и го накара да се обърне към нея.

— Има обаче възможност да се провалим, затова искам да ти кажа нещо насаме, Еди. Искам да знаеш колко много те обичам.

— Знам, но проклет да съм, ако разбирам защо!

— Защото ме караш да се чувствам цяла. Когато бях по-млада, не знаех дали любовта наистина е такова велико и прекрасно тайнство, или просто някаква измислица на холивудските продуценти, за да продават повече билети по време на Депресията.

Еди се засмя.

— Сега мисля, че всеки от нас е роден с празнота в сърцето и трябва да намери човека, който да я запълни. Ти, Еди, запълваш тази празнота. — Тя го хвана за ръката и го поведе към леглото. — Както запълваш и нещо друго в мен.

— Сюз, безопасно ли е?

— Не знам. И не ме интересува.

Любиха се дълго. Тя леко изстена под него миг преди собствения му оргазъм. „Ще я загубя, ако не внимавам — помисли си Еди. — Не знам защо го чувствам… но е така. Тя просто ще изчезне.“

— И аз те обичам — прошепна той, когато вече лежаха един до друг.

— Да. — Тя стисна дланта му. — Знам.

— Хубаво е да направиш някого щастлив. Не бях предполагал, че е тъй.

— Няма значение — успокои го тя и го целуна по устните. — Все пак си го разбрал.

В малкия хол на Роса имаше люлеещ се стол. Стрелеца седеше в него гол и с глинена чинийка в едната ръка. Пушеше и гледаше изгрева. Не знаеше дали отново ще стане свидетел на тази гледка от това място.

Роса, също гола, излезе от спалнята, спря на вратата и го загледа.

— Как са старите ти кости, кажи ми, моля аз?

Роланд кимна:

— Този твой мехлем прави чудеса.

— Няма да е задълго.

— Не, но има друг свят, света на приятелите ми, и там може би има средство, което да ми помогне. Изпитвам предчувствие, че скоро ще ида там.

— Пак ли за битка?

— Да, така мисля.

— Няма ли да се върнеш тук?

Роланд я погледна:

— Не.

— Уморен ли си, Роланд?

— До смърт.

— Ела тогава да си легнеш, хайде.

Той смачка фаса си и стана. Усмихна се и сякаш се подмлади.

— Благодаря, сай.

— Ти си добър човек, Роланд от Гилеад.

Той се замисли и поклати глава:

— Реакциите ми винаги са били бързи, но когато правя едно хубаво нещо, винаги съм бил бавен.

Тя вдигна приканващо ръка:

— Ела, Роланд. Ела комала.

Стрелеца я последва.

След обяд Роланд, Еди, Джейк и Татко Калахан тръгнаха по Източния път — всъщност в този участък той вървеше на север покрай криволичещия Девар-тет Уай. В постелките им отзад на седлата бяха увити лопати. Сузана бе освободена от това занимание заради бременността си. Беше отишла в Павилиона при Сестрите на Оризия, където бе издигната голяма палатка и се приготвяше богата гощавка. Когато тръгваха от Кала Брин Стърджис, в градчето вече прииждаха хора като за празник. Никой обаче не викаше весело и не се смееше, не гърмяха бомбички и не се организираха състезания. Анди и Бен Слайтман не се виждаха наоколо и това беше добре.

Роланд наруши тягостното мълчание, като се обърна към Еди:

— Тян?

— Ще дойде у отеца в пет часа.

— Добре. Ако до четири не свършим работата, трябва да отидеш сам.

— Мога да дойда с теб, ако искаш — предложи Калахан. Според китайците, ако спасиш някого, поемаш отговорност за живота му до края на дните си. Калахан не се беше замислял, но след като бе задържал Еди над пропастта при пещерата, му се струваше, че в това схващане има много истина.

— По-добре остани с нас — каза Роланд. — Еди ще се справи и сам. За теб имам друга задача. Освен копаенето.

— Нима? И каква е тя?

Роланд посочи прашните вихри, издигащи се към небето пред тях:

— Моли се на бога си да спре този проклет вятър.

— За окопа ли се тревожиш? — попита Джейк.

— С окопа няма проблем. Тревожа се за Сестрите на Оризия. Хвърлянето на чинии е трудна работа при такива условия. Ако се разрази буря точно когато Вълците се появят, вероятността за провал… — Стрелеца вдигна ръка към хоризонта и я изви в характерен за Кала (и суеверен) жест. — Делах.

Калахан се усмихна:

— С радост ще отправя молитва към Господ, но погледни на изток и тревогата ти ще се разсее. Погледни, моля.

Те се обърнаха. По склоновете, спускащи се към оризовите ниви, растеше царевица — изсъхналите стебла стърчаха на равни редове. Зад оризовите насаждания беше реката, очертаваща края на граничните земи. Прашни вихри се виеха над пустинята.

— Семинонът обикновено стига до Уай и се връща. Според старите хора, когато достигне водата, Господарят Семинон моли Господарката Оризия да го посрещне, но тя не го пуска, защото ревнува. Причината е…

— Семинон се оженил за сестра и — прекъсна го Джейк. — Господарката Оризия искала тя да му стане жена, да сключат брак между вятър и ориз. Още не може да му прости.

— Откъде знаеш това? — изненада се Калахан.

— Бени ми каза.

Джейк се замисли за дългите им разговори (понякога в плевнята, понякога край реката), за приказките, които си бяха разправяли, и го обзе тъга.

Калахан кимна:

— Да, така гласи легендата. Предполагам, че става дума за метеорологично явление, предизвикано от топлия въздух, издигащ се над реката, но каквато и да е причината, този семинон дава всички признаци, че ще се върне откъдето е дошъл.

Един порив на вятъра го лъхна в лицето, сякаш да докаже, че греши, и Калахан се усмихна:

— Утре призори вече ще е спрял, почти съм сигурен. Но…

— „Почти“ не е достатъчно, отче.

— Исках да кажа, Роланд, че понеже „почти“ наистина не е достатъчно, все пак ще отправя молитва към Бог.

— Благодарен съм ти. — Стрелеца се обърна към Еди и вдигна два пръста към лицето си. — Очите, нали?

— Очите. И паролата. Не е деветнайсет, затова сигурно е деветдесет и девет.

— Не можем да сме сигурни.

— Знам.

— Все пак… внимавай.

— Ще внимавам.

След няколко минути достигнаха изоставения път към мините „Глория“ и „Редбърд“ 1 и 2. Жителите на Кала смятаха, че каруците ще бъдат оставени там, и бяха прави. Освен това мислеха, че децата и пазачите им ще продължат пеша до една от двете мини. Тук грешаха.

Скоро тримата вече копаеха от западната страна на пътя, четвъртият пазеше. Никой не се появи — жителите на близките ферми бяха отишли в града — и работата вървеше бързо. В четири часа Еди ги остави да довършат и потегли към града, за да се срещне с Тян Джафърдс. Носеше един от револверите на Роланд.

Тян бе взел своя ба. Еди му каза да го остави на верандата на отеца и фермерът го изгледа недоволно и тревожно.

— Той няма да се усъмни, ако ме види въоръжен, но това нещо ще събуди подозренията му — обясни Еди.

Това бе истинското начало и нюйоркчанинът се чувстваше напълно спокоен. Сърцето му биеше бавно и равномерно. Зрението му се беше прояснило; струваше му се, че може да види сянката на всяка тревичка в двора на пасторския дом.

— Както разбирам, той е доста силен. И много бърз, когато се наложи. Затова ме остави да действам.

— Защо съм ти тогава?

„Защото дори най-хитрият робот няма да ме заподозре, ако съм довел такъв некадърник като теб“ — помисли си Еди, но отговорът му бе доста по-дипломатичен:

— За всеки случай. Хайде, ела.

Слязоха при нужника. Еди го беше използвал многократно през последните няколко седмици и все с удоволствие — вътре винаги имаше купчина меки листа за бърсане и той не се опасяваше от отровни растения, — но едва сега огледа по-внимателно бараката. Беше дървена, висока и солидна, но Еди не се съмняваше, че Анди може да я събори. Ако му дадат възможност.

Роса се появи на задния вход на къщата си и ги погледна, като закри очите си от слънцето.

— Как си, Еди?

— Засега добре, Роузи, но ти се прибери все пак. Ще има малка схватка.

— Истина ли? Приготвила съм няколко чинии…

— В този случай чиниите няма да помогнат. Ала няма да навреди, ако си нащрек.

Тя кимна и се прибра. Двамата мъже седнаха на земята от двете страни на отворената врата на тоалетната. Тян се опита да свие цигара. Първата се изплъзна от треперещите му пръсти и той опита пак.

— Тези неща не ми се удават много — сподели и Еди разбра, че не говори за свиването на цигари.

— Няма нищо.

— Така ли казваш? — обнадеждено попита Тян.

— Да, затова нека така да бъде.

Анди се появи точно в шест часа („Негодникът сигурно има вграден часовник, точен до милионната частица на секундата“ — помисли си Еди); дългата му сянка бавно се плъзгаше по тревата. Видя ги и сините му очи проблеснаха. Вдигна ръка за поздрав. Под лъчите на залязващото слънце ръцете му изглеждаха омазани с кръв. Еди отвърна на поздрава с усмивка и се изправи. Запита се дали всички мислещи машини в този разпадащ се свят са се обърнали против господарите си и ако е така — защо.

— Стой мирно и ме остави да говоря — прошепна на Тян.

— Да, добре.

— Еди! — извика Анди. — Тян Джафърдс! Колко се радвам да ви видя! И оръжията, които ще използвате срещу Вълците! Уха! Къде са?

— Скрити са в кенефа — отвърна Еди. — Когато ги извадим, ще докараме каруца, но са тежки… и тук няма достатъчно място…

Той се отдръпна встрани. Анди се приближи. Очите му проблясваха, но не в израз на насмешка. Бяха толкова ярки, че Еди присви своите — сякаш гледаше светкавица на фотоапарат.

— Аз ще ги извадя — предложи Анди. — Обичам да помагам! Много често съжалявам, че програмата ми не позволява… Беше стигнал до вратата на тоалетната, наведе се, за да мине. Еди извади револвера на Роланд. Прикладът от сандалово дърво легна в дланта му; сякаш го подканваше да действа.

— Моля за прошка, Еди от Ню Йорк, но не виждам никакво оръжие.

— Не, и аз не виждам. Виждам само един шибан предател, който учи децата на песнички, докато ги обрича…

Анди се извъртя неочаквано бързо. Сглобките на врата му изщракаха силно. Двамата с Еди бяха на по-малко от метър един от друг. — На ти, тенекиен негоднико!

Еди стреля два пъти. Гърмежите отекнаха във вечерната тишина. Очите на робота се пръснаха и изгаснаха. Тян изкрещя от изненада.

— НЕ! — изрева Анди толкова гръмко, че в сравнение с вика му гърмежите бяха като отпушване на бутилка шампанско. — НЕ, ОЧИТЕ МИ, НЕ ВИЖДАМ, О, НЕ, ВИДИМОСТ НУЛА, ОЧИТЕ МИ, ОЧИТЕ МИ…

Вдигна хилавите си стоманени ръце към счупените крушки, където проблесваха сини искри. Изправи се рязко и главата му проби касата на вратата; разхвърчаха се трески.

— НЕ, НЕ, НЕ, НЕ ВИЖДАМ, ВИДИМОСТ НУЛА, КАКВО НАПРАВИ, ЗАСАДА, НАПАДЕНИЕ, АЗ СЪМ СЛЯП, КОД 7, КОД 7, КОД 71.

— Помогни ми, Тян! — извика Еди и прибра револвера в кобура.

Тян обаче бе застинал, гледаше като хипнотизиран робота (чиято глава вече бе изчезнала в тоалетната), а време за губене нямаше. Еди блъсна с все сила Анди в гърдите — там, където се намираше плочката, обявяваща името, предназначението и серийния му номер. Роботът бе удивително тежък (първата асоциация на Еди беше с бутане на метална стена), но беше сляп, изненадан и извън равновесие. Залитна назад и изведнъж млъкна. От вътрешността му зазвуча пронизителна сирена. На Еди му се струваше, че тъпанчетата му ще се спукат. Той затръшна вратата. Отгоре в касата имаше голяма дупка, но вратата се затвори добре. Той дръпна новото резе, дебело почти колкото китката му. Сирената не спираше.

Роса изскочи с чиния в ръка. Очите и бяха огромни.

— Какво става? В името на Господ и Исус Човека, какво става! Преди Еди да отговори, нужникът се разтресе из основи.

— Анди има проблеми с хороскопа. Май не му…

— НЕГОДНИЦИ — прокънтя гласът, толкова нехарактерен за самодоволния Анди. — МРЪСНИЦИ! ИЗМАМНИЦИ! ЩЕ ВИ УБИЯ! ОСЛЕПЯХ, ОХ, СЛЯП СЪМ, КОД 7! КОД 7!

Сирената отново зави. Роса остави чинията и запуши ушите си.

Бараката отново се разтресе, две от дъските и се извиха навън. Следващият удар ги счупи. Ръката на Анди се показа през дупката, четирите му пръста отчаяно се свиваха и отпускаха. В далечината прозвуча силен лай.

— Ще се измъкне, Еди! — изкрещя Тян и хвана нюйоркчанина за рамото. — Ще се освободи!

Еди поклати глава и се приближи до вратата. Последва нов трус. Още няколко дъски се счупиха. Разхвърчаха се трески. Еди обаче не можеше да надвика сирената; беше твърде силна. Той изчака следващия удар, когато Анди отново закрещя:

— МРЪСНИЦИ! ЩЕ ВИ УБИЯ! УКАЗАНИЕ 20, КОД 7! ВИДИМОСТ НУЛА, СТРАХЛИВИ…

— Анди, робот-вестоносец! — изкрещя Еди; беше си записал серийния номер на листче и сега го прочете:

— ОКР-44821 У-63! Парола!

Ударите и крясъците секнаха, но ушите на Еди продължаваха да пищят от сирената. Чу се щракане. После:

— Тук ОКР-44821-У-63. Моля, дайте парола. — Последва пауза, след това монотонен глас: — Подъл негоднико Еди Дийн от Ню Йорк. Имаш десет секунди. Девет…

— Деветнайсет.

— Грешна парола. — В гласа на Анди ясно прозвуча задоволство. — Осем… седем…

— Деветдесет и девет.

— Грешна парола.

Сега в гласа на робота звучеше истински триумф. Еди мигом съжали за безумната си самоувереност. Роса и Тян се спогледаха уплашено. Кучетата още лаеха.

— Пет… четири… Не беше нито деветнайсет, нито деветдесет и девет. Какво друго? Какво, за Бога, изключваше този негодник? — …три…

В съзнанието му сякаш проблесна мълния, по-ярка от очите на Анди, преди да ги простреля. Той изведнъж си представи оградата на пустия парцел и надписа:

„О, СУЗАНА МИА, психарката проклета, в «ДИКСИ» се паркира през 1999-а.“

— …две…

Не беше едно от двете, а и двете. Затова проклетият робот не прекъсваше броенето след всеки неправилен отговор. Защото те не бяха съвсем неправилни.

— Деветнайсет деветдесет и девет — изкрещя с цяло гърло Еди.

Последва мълчание. Еди очакваше отново да чуе сирената, очакваше Анди да продължи с опитите си да се измъкне. Бе готов да извика на Тян и Роса да бягат, да се скрият…

От полуразбитата барака прозвуча монотонен глас, гласът на машина. Фалшивото угодничество и искрения гняв ги нямаше. Анди, познат от поколения на жителите на Кала, бе изчезнал завинаги.

— Благодаря. Аз съм Анди, робот-вестоносец, многофункционален. Сериен номер ОКР-44821-У-63. Как мога да ви помогна?

— Като се изключиш.

Настъпи тишина.

— Разбираш ли какво искам от теб?

От нужника се чу тънък, уплашен гласец:

— Моля те, не ме карай да го правя. Лош човек. О, лош човек.

— Изключи се веднага.

Отново последва мълчание. Роса бе притиснала ръка до гърлото си. Иззад къщата на отеца се появиха неколцина мъже, грабнали импровизирани оръжия. Роса им махна да се отдръпнат.

— Да, Еди от Ню Йорк. Ще се самоизключа. — В новия тънък гласец на Анди звучеше ужасна мъка. — Анди е сляп и ще се самоизключи. Даваш ли си сметка, че с главна батерия, изтощена на деветдесет и осем процента, може никога повече да не се включа?

Еди си спомни големите тъпоумци в стопанството на Джафърдс — Тия и Залман, — после се замисли за всички останали в този злощастен град от поколения насам. Замисли се за близнаците Тавъри, толкова умни и добри. И красиви.

— Остани изключен завинаги, Анди. Край на разговора. Изключвай се.

Отново настъпи мълчание. Тян и Роса се приближиха от двете страни на Еди. Роса го хвана за ръката, но той веднага се дръпна. Искаше ръката му да е свободна, в случай че се наложи да стреля. Макар че нямаше представа къде да се цели сега, когато очите на Анди ги нямаше.

Роботът отново заговори. Тян и Роса подскочиха. Еди остана на мястото си. Беше чувал вече такъв глас, на поляната на великия мечок.

— ОКР-44821-У-63 СЕ ИЗКЛЮЧВА! ВСИЧКИ СУБНУКЛЕАРНИ БАТЕРИИ И ЕЛЕКТРОННАТА ПАМЕТ СА В ПРОЦЕС НА ИЗКЛЮЧВАНЕ! 13 ПРОЦЕНТА ОТ МОЩНОСТИТЕ СА ИЗКЛЮЧЕНИ! АЗ СЪМ АНДИ, РОБОТ-ВЕСТОНОСЕЦ, МНОГОФУНКЦИОНАЛЕН! МОЛЯ, СЪОБЩЕТЕ МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО МИНА „ЛАМЕРК ИНДЪСТРИС“ ИЛИ „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС ООД“! ТЕЛЕФОН 1-900-54! ПРЕДЛАГА СЕ ПАРИЧНА НАГРАДА! ПОВТАРЯМ, ПАРИЧНА НАГРАДА! — Последва изтракване и съобщение то се повтори:

— Ти беше Анди — тихо каза Еди; обърна се към Роса и Тян и не можа да не се усмихне на уплашените им физиономии. — Всичко е наред. Свърши. Ще бърбори така известно време, после ще се изключи. Можете да го използвате за… де да знам… за саксия или нещо подобно.

— По-добре да го заровим тук — каза Роса и кимна към тоалетната.

Еди се усмихна широко. Идеята да заровят Анди сред изпражнения му хареса. Много му хареса.

Когато се спусна нощта, Роланд седна на мястото на оркестъра и заоглежда жителите на Кала, готвещи се за пиршеството. Всички съзнаваха, че това може би е последната им вечеря заедно, че утре хубавото им градче може да представлява обгорени руини. Въпреки това се веселяха. И не само заради децата, помисли си Роланд. Той усещаше огромното им облекчение, че най-после са взели правилно решение. Въпреки че съзнаваха каква може да с цената, те се радваха. Повечето от тези хора щяха да прекарат нощта на открито до палатката с децата и внуците им; тук щяха да чакат началото на битката. Щяха да чуят изстрели (звук, който може би бе непознат на много от тях), после големият прашен облак, показващ приближаването на Вълците, щеше или да се разсее, или да се върне откъдето е дошъл, или да се насочи към тях. В последния случай хората щяха да се разпръснат и да чакат опожаряването. Когато то свърши, щяха да се окажат бежанци в родния си град. Щяха ли да го възстановят, ако бъде сринат? Роланд се съмняваше. Нямаше смисъл, ако нямаше деца, които да живеят в него — защото, ако победят, Вълците щяха да отвлекат всички, нямаше съмнение. Когато дойде време за следваща им поява, тук щеше да се простира един призрачен град.

— Моля за прошка, сай.

Роланд се обърна. Зад него стоеше сай Овърхолсър с шапка в ръце. Така приличаше по-скоро на скитник, отколкото на богат фермер. Очите му бяха големи и изпълнени с тъга.

— Няма защо да молиш за прошка, докато още нося шапката, която ми подари — каза тихо Стрелеца.

— Да, но… — Овърхолсър замълча, замисли се, после явно реши да говори направо. — Мислеше да вземеш Ройбен Кавера, за да пази децата, нали?

— Да.

— Червото му се спука отзарана. — Овърхолсър докосна корема си около мястото на апендикса. — Има треска и бъл нува. Сигурно ще умре от отравяне на кръвта. Някои оздравяват, но рядко.

— Съжалявам.

Роланд се замисли с кого да замени Кавера, едър мъж, който сякаш никога не изпитваше страх.

— Защо не вземеш мен на негово място?

Роланд го изгледа изненадано.

— Моля те, Стрелецо. Не мога да стоя и да гледам. Мислех, че мога… че трябва…, но не мога. Сърцето ми се свива.

Да, помисли си Роланд, явно тази мисъл наистина не му даваше мира.

— Жена ти знае ли, Уейн?

— Да.

— Съгласна ли е?

— Да.

Роланд кимна:

— Ела половин час преди зазоряване.

На лицето на Овърхолсър се изписа благодарност и той сякаш изведнъж се подмлади.

— Благодаря, Роланд! Благодаря! Много, много!

— Радвам се, че си с нас. Ще ме изслушаш ли за минутка?

— Да?

— Нещата няма да станат така, както обявих на голямото събрание.

— Заради Анди ли?

— Да, отчасти.

— Какво още? Да няма друг предател? Само не ми казвай, че е така.

— Искам само да ти кажа, че ако ще дойдеш с нас, трябва да ни подкрепяш във всичко. Ясно ли е?

— Да, Роланд, напълно.

Овърхолсър отново му благодари за шанса да загине и се отдалечи все още с шапка в ръце. Може би се опасяваше, че Роланд ще си промени решението.

— Да не би Овърхолсър да идва на купона? — приближи Еди.

— Така изглежда. Имаше ли проблеми с Анди?

— Всичко мина добре.

Еди не искаше да признае, че тримата с Тян и Роса може би на косъм се бяха разминали с опичането. В далечината още се чуваше високият глас на робота, но вероятно не задълго. Вече седемдесет и девет процента от мощностите бяха изключени.

— Мисля, че много добре се справи.

Комплиментите на Роланд винаги го изпълваха с огромна гордост, но той се опита да не го показва: — Дано се справим добре и утре.

— А Сузана?

— Изглежда добре.

— Не е ли?… Роланд се потърка над лявата вежда.

— Не, поне не съм я виждал.

— И не говори рязко?

— Не, добре е. Докато копаехте, непрекъснато се е упражнявала с чиниите. — Еди посочи Джейк, седнал с Ко. — За него се тревожа повече. Ще съм доволен, когато си тръгнем. Много тежко го преживява.

— За другото момче ще е по-тежко — каза Роланд и се изправи. — Връщам се у отеца. Трябва да поспя.

— Можеш ли да заспиш?

— И още как. С котешкото масло на Роса ще спя като заклан. Вие със Сузана и Джейк също трябва да опитате.

— Добре.

Роланд кимна мрачно:

— Ще ви събудя утре сутринта. Ще дойдем тук заедно.

— И ще се бием.

— Да. — Роланд се втренчи в лицето на Еди; сините му очи заблестяха на светлината на факлите. — Ще се бием. Докато избием всичките или загинем.

СЕДМА ГЛАВА Вълците

Вижте това, добре го вижте.

Широк път и добре поддържан като всяко второкласно шосе в Америка, но настилката е отъпкана пръст, която жителите на Кала наричат „оган“. От двете страни има канавки, а под огана има дървени канали за отвеждане на водата. Под слабата светлина непосредствено преди разсъмване дузина покрити фургони пътуват по пътя. Брезентовите им платнища са снежнобели, за да отразяват слънчевите лъчи през лятото и да пазят хлад; приличат на странни ниски облаци. Всеки фургон се дърпа от впряг от шест мулета или четири коня. Отпред седят по двама бойци или от онези, които ще се грижат за децата. Овърхолсър кара челния фургон и Маргарет Айзенхарт седи до него. Следват Роланд от Гилеад и Бен Слайтман. На петия фургон са Тян и Заля Джафърдс. На седмия — Еди и Сузана Дийн. Инвалидната количка е сгъната зад Сузана. Бъки и Анабел Хавиер се грижат за десетия. На седалката на последния фургон седят Татко Доналд Калахан и Росалита Муньос.

В каруците има деветдесет и девет деца. Самотният близнак — този, заради когото броят е нечетен — е Бени Слайтман. Той се вози в последния фургон (стеснява се да пътува с баща си). Децата мълчат. Някои от по-малките са заспали; ще бъдат събудени, когато фургоните стигнат целта си. На по-малко от километър и половина напред е разклонът за насечения от сухи дерета планински склон. Всички от време на време поглеждат на изток към вечния мрак на Тъндърклап. Очакват да зърнат приближаващ се прашен облак. Такъв не се вижда. Дори семинонът вече не духа. Поне в това отношение молитвите на Калахан са зачетени.

Бен Слайтман заговори едва чуто:

— Какво ще правиш с мен?

Ако преди тръгването на фургоните го бяха попитали за шансовете на Слайтман да оцелее, Роланд би казал пет на сто. Не повече. Имаше два ключови въпроса, на които трябваше да получи подходящи отговори. Първият бе зададен от самия Слайтман. Роланд не го беше очаквал, но се оказа, че греши. Той погледна спътника си.

Главният пастир на Вон Айзенхарт бе бял като платно, но свали очилата си и срещна погледа на Стрелеца. В това Роланд не видя израз на смелост. Слайтман Старши със сигурност го бе преценил добре и знаеше, че трябва да го гледа в очите, ако се надява да бъде пожален.

— Да, знам — продължи Слайтман. — Какво ли? Знам това, което и ти.

— Предполагам, че си се досетил още когато те взех, нещастнико.

Роланд нарочно говореше с подигравателен тон (сарказмът бе неговото разбиране за хумор) и Слайтман присви очи, но кимна.

— Предположих, че щом знаете за Анди, знаете и за мен. Макар че той никога не би ме издал. Програмата му не го позволяваше. — Накрая не издържа и отмести поглед. — Досетих се най-вече заради Джейк.

Роланд не успя да скрие изненадата си.

— Той се промени. Не го искаше, твърде е умен и смел, но се промени. Не в отношението си към мен, а към сина ми. През последната седмица и половина. Бени… недоумяваше. Чувстваше, че става нещо, но не знаеше какво. Аз знаех. Твоето момче сякаш вече не искаше да дружи с него. Запитах се каква може да е причината. Отговорът изглеждаше ясен. Като бял ден.

Роланд изостана от фургона на Овърхолсър. Шибна животните с юздите и те ускориха ход. Отзад се чуваше детски шепот, леко похъркване и звън на сбруи. Роланд бе накарал Джейк да събере в една кутия дребни вещи от децата и той го беше направил. Беше работливо момче и никога не бягаше от задълженията си. Тази сутрин носеше шапка срещу слънцето и пистолета на баща си. Седеше на единайсетия фургон с един от хората на Естрада. Слайтман сигурно също бе добър човек, но се беше забъркал в твърде сериозна каша.

— Джейк ви е видял в Когана, когато сте докладвали — каза Роланд.

Слайтман присви очи, сякаш изпита болка.

— Ето какво било. Да, усещах, че има нещо… или поне ми се струваше… Мамка му.

Роланд погледна на изток. Небето беше просветляло, но още не се виждаше прах. Това беше добре. Вълците щяха да се появят скоро след прашния облак. Роланд зададе втория въпрос. Ако отговори отрицателно, Слайтман щеше да доживее идването на Вълците, независимо колко бързо препускаха сивите им коне.

— Ако го беше открил, Слайтман, ако беше намерил моето момче, щеше ли да го убиеш?

Слайтман отново си сложи очилата и се замисли; Роланд не знаеше дали разбира важността на въпроса. От отговора зависеше животът на този човек. Трябваше да реши бързо, защото наближаваха мястото, където щяха да спрат и да свалят децата.

Най-после Слайтман вдигна глава и срещна погледа на Роланд. Отвори уста, но не успя да заговори. Всичко беше ясно: той можеше да отговори на въпроса или да гледа Стрелеца в очите, но не и двете едновременно.

Слайтман отново сведе поглед към дъсчения под на фургона и каза:

— Да, предполагам, че щяхме да го убием. — Замълча; кимна; когато вдигна глава, една сълза капна върху дъските.

— Да, какво иначе? — Отново вдигна очи. — Направи го бързо и не позволявай момчето ми да види. Моля те.

Роланд отново шляпна конете с юздите. — Няма да съм аз този, който ще прекрати жалкия ти живот.

Дъхът на Слайтман секна. Когато бе отговорил, че е бил готов да убие едно дванайсетгодишно момче, за да запази тайната си, по лицето му се четеше известна гордост. Сега имаше и надежда и тя го правеше да изглежда грозно. Почти зловещо. Той издиша силно и каза:

— Разиграваш ме. Подиграваш ми се. Решил си да ме убиеш. Защо ще ме оставиш жив?

— Страхливецът преценява всичко през своя поглед. Нямам намерение да те убивам, ако не се наложи, Слайтман, защото обичам момчето си. Това поне трябва да разбираш. Любовта към едно дете.

— Да.

Слайтман наведе глава и се зае да търка загорелия си от слънцето врат. Сигурно вече си представяше как лежи покрит с пръст.

— Знай обаче едно. Както за наше добро, така и за твое и на Бени. Ако Вълците победят, ти ще умреш. Не се съмнявай в това.

Слайтман отново присви очи.

— Чуй ме добре, Слайтман, добре ме чуй. Ние няма да бъдем там, където Вълците очакват да ни намерят. Нито децата. Независимо дали ще победят, или ще загубят, те ще дадат жертви. Независимо дали ще победят, или ще загубят, те ще разберат, че са ги заблудили. Кой в Кала Брин Стьрджис ги заблуди? Само двама. Анди и Бен Слайтман. Анди е изключен и не могат да му отмъстят. — Роланд се усмихна хладно на спътника си. — Ти обаче си жив. И няма как да се оправдаеш.

Слайтман се замисли. Това очевидно не му беше хрумвало, но той разбираше логиката.

— Ще си помислят, че си преминал в нашия лагер — продължи Роланд, — но дори да ги убедиш, че е било случайно, пак ще те убият. Сина ти също. За отмъщение.

Слайтман се изчерви от срам, но докато обмисляше вероятността синът му да загине, отново пребледня. А може би си представи как Вълците отвличат Бени на изток и го връщат тьпоумен.

— Съжалявам — промълви.

— Пикая на съжалението ти. Ка командва.

Слайтман мълчеше.

— Склонен съм да те изпратя с децата — продължи Роланд. — Ако нещата вървят по план, няма да изпуснеш нито миг от събитията. Ако нещо се промени, ще се подчиняваш безпрекословно на Сейъри Адамс, която е началник на отряда, и тежко ти, ако не изпълниш дори едно нейно нареждане. — Тъй като Слайтман продължаваше да мълчи, Роланд повиши глас: — Кажи ми, че ти е ясно. Искам да чуя, че разбираш.

— Да, Роланд, много добре разбирам. — След кратка пауза Слайтман добави: — Ако победим, другите ще научат ли? Ще научат ли… за мен?

— Анди няма как да им каже, той вече е изключен. Ако правиш каквото ти наредя, няма да научат и от мен. Нито от ка-тета. Не го правя заради теб, а заради Джейк Чеймбърс. Ако Вълците паднат в капана, който сме им приготвили, кой ще предположи, че има и друг предател? — Роланд изгледа спътника си изпитателно. — Това са прости хора. Доверчиви. Както сигурно знаеш. Ти добре използва наивността им.

Слайтман пламна и сведе поглед. Роланд погледна напред и видя мястото, където отиваха, на около триста метра. Добре. На хоризонта не се виждаше прашен облак, но той чувстваше, че ще се появи всеки момент. Да, Вълците идваха. Някъде отвъд реката бяха слезли от влака, бяха яхнали конете си и препускаха като адски изчадия. Каквито бяха.

— Направих го заради сина си — промълви Слайтман. — Анди дойде и каза, че със сигурност ще го отвлекат. Някъде там, Роланд… — Посочи на изток към Тъндърклап. — Някъде там живеят нещастни същества, наречени прекъсвачи. Затворници. Анди каза, че владеят телепатия и психокинеза и макар че никоя от тези думи не ми беше позната, аз се досетих, че правят нещо с разума си. Прекъсвачите са човеци и ядат като всички нас, за да поддържат телата си, но се нуждаят и от друга, специална храна, за да подхранват специалните си умения. — За подхранване на мозъка.

Майката на Роланд бе наричала рибата храна за мозъка. Роланд изведнъж се сети за нощните угощения на Сузана. Само че не Сузана посещаваше отрупаната с храна зала; там ходеше Мия, ничията дъщеря.

— Да, предполагам — съгласи се Слайтман. — Както и да е, те се нуждаят от нещо, което присъства само в организма на близнаците, нещо, което свързва умовете им. И онези хора — не Вълците, а тези, които ги пращат — го извличат. Когато им го вземат, децата стават идиоти. Тъпоумни. Това е храна, Роланд, разбираш ли? Затова ги отвличат! За да хранят проклетите си прекъсвачи. Не коремите или телата, а умовете им! Дори нямам представа какво трябва да прекъснат!

— Двата Лъча, които още поддържат Кулата — отвърна Роланд. Слайтман го изгледа сащисано:

— Тъмната кула? Истина ли е?

— Самата истина. Кой е Финли? Финли ОТего?

— Не знам. Гласът, който приема докладите ми. Тахин, струва ми се… знаеш ли какво е това?

— А ти?

Слайтман поклати глава.

— Да не го обсъждаме тогава. Може би някой ден ще се срещнем и ще му поискам отговори и на това.

Слайтман остана безмълвен, но Роланд почувства съмнението му. Какво от това? Почти бяха свършили и неприятното чувство, което потискаше Стрелеца досега, почти изчезна. Той погледна спътника си в очите.

— Анди винаги е намирал някого като теб, когото да сплаши, Слайтман. Не се съмнявам, че е оставен тук точно с тази цел, както не се съмнявам, че дъщеря ти, сестричката на Бени, не е умряла случайно. Те винаги са се нуждаели от един жив близнак и един слаб родител.

— Не можеш…

— Млъквай. Вече каза, каквото имаше да казваш.

Слайтман замълча.

— Разбирам предателите. Аз също съм предавал, веднъж дори самия Джейк. Това обаче не те оправдава; разбери ме добре. Ти си един лешояд.

— Направих го заради момчето си — отчаяно извика Слайтман.

Роланд плю в ръцете си и погали мъжа по лицето, свали очилата му и ги заклати пред носа на селянина.

— Никога няма да измиеш позора. Заради тези очила. Те са твоето клеймо, Слайтман. Все си повтаряш, че го правиш заради момчето си, защото иначе няма да можеш, да спиш. Аз си повтарям, че съм причинил онова на Джейк, за да не изпусна шанса си да спася кулата… и това ми помага да заспя. Единствената разлика между нас е, че аз никога не съм получавал чифт очила. — Роланд избърса ръце в панталона си. — Ти си се продал, Слайтман. И си забравил лицето на баща си.

— Остави ме — прошепна Слайтман и изтри плюнката на Стрелеца; на нейно място потекоха сълзи. — Заради момчето ми.

— Всичко е заради момчето ти! Влачиш го след себе си като мъртво коте. Е, няма значение. Ако всичко мине по плана ми, ще живееш дълго с него в Кала и ще се радваш на уважението на съседите си. Ти ще си от героите, които са се опълчили срещу Вълците, когато стрелците са дошли по Пътя на Лъча. Когато грохнеш, той ще те подкрепя. Предвиждам такова бъдеще, но не знам какво друго да очаквам. Защото човек, който е продал душата си за чифт очила, отново ще я продаде за някоя друга дрънкулка, дори по-евтино, и синът ти скоро ще разбере какъв си. Най-хубавото за момчето ти е да загинеш като герой днес. Преди Слайтман да отговори, Роланд извика:

— Хей, Овърхолсър! Спри там! Стигнахме!

— Роланд… — започна Слайтман.

— Стига — спря го Стрелеца, докато връзваше юздите. — Дотук с разговора. Помни само какво казах, сай: ако загинеш като герой днес, синът ти ще се гордее с теб.

Отначало всичко вървеше по плана и те го наричаха ка. Когато започнаха провалите и потече кръв, пак го нарекоха ка. Човек не може да стои над ка, така твърдеше Стрелеца.

Роланд бе обяснил на децата какво иска от тях още в града. Сега, в сумрака преди изгрева, те се наредиха точно както им беше казал, от най-големите до най-малките; близнаците се държаха за ръце. Каруците бяха спрени от лявата страна на пътя, досами канавката. Единствената пролука между тях бе при началото на пътя за мините. До децата в редица застанаха пазачите им, вече повече от дузина след присъединяването на Тян, Татко Калахан, Слайтман и Уейн Овърхолсър. Срещу тях, покрай дясната канавка, се строиха Еди, Сузана, Роса, Маргарет Айзенхарт и Заля Джафърдс. Жените носеха по една торба с чинии. В канавката отзад имаше сандъци с още. Чиниите бяха общо около двеста.

Еди погледна отвъд реката. Още не се виждаше прах. Сузана му се усмихна нервно. Трудното започваше. Страшното започваше. Той знаеше, че по-късно червената мъгла ще го обгърне и ще го замае. Сега сетивата му бяха твърде изострени. Чувстваше се безпомощен и уязвим като костенурка без коруба.

Джейк се приближи с кутията дрънкулки: панделки, биберони, една тръстикова свирка, стара обувка, чорапче. Имаше трийсетина дребни вещи.

— Бени Слайтман! — извика Роланд.

— Франк Тавъри! Франсин Тавъри! При мен.

— Чакай! — намеси се тревожно Бен Слайтман. — Защо викаш сина ми…

— За да изпълни дълга си, както ти ще изпълниш своя. Млъквай сега и нито дума повече.

Четирите деца се наредиха пред него. Близнаците Тавъри още се държаха за ръце; бяха зачервени, задъхани, очите им блестяха.

— Слушайте добре и не ме карайте да повтарям.

Трите деца се наклониха тревожно напред. Джейк изглеждаше по-спокоен; той знаеше какво да прави и какво ще последва. Онова, което Роланд се надяваше, че ще последва.

Стрелеца заговори, но не толкова силно, че другите да го чуят:

— Ще продължите по този път и на всеки няколко крачки се оставяте по някоя дреболия, сякаш са изпуснати неволно. Не се бавете. Не е нужно да тичате, но вървете бързо. Внимавайте къде стъпвате. Идете до разклона на пътя, на по малко от километър оттук, но не по-далеч. Ясно ли е? Нито крачка по-натам.

Те закимаха енергично. Роланд премести погледа си върху възрастните, застанали зад тях.

— Четирите деца ще тръгнат след две минути. След тях идва ред на останалите, първо по-големите, накрая — най-малките. Няма да стигнат далеч; последните едва ще са тръгнали по пътя. — Повиши заповедно глас.

— Деца! Когато чуете това, искам да се върнете! Върнете се бързо! Той пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова пронизително, че децата запушиха ушите си.

Анабел Хавиер се обади:

— Сай, ако искаш да скриеш децата в някоя от пещерите, защо ще ги викаш обратно?

— Защото няма да ги крия в пещерите. Ще отидат там. — Роланд посочи на изток. — Господарката Оризия ще се гри жи за тях. Ще се скрият в оризовите ниви от тази страна на реката. Всички погледнаха, накъдето сочеше и тогава забелязаха и прашния облак. Вълците идваха.

— Нашите приятели идват, сладурче — отбеляза Сузана. Роланд кимна, после се обърна към Джейк:

— Тръгвай. Изпълнявайте каквото ви казах.

Джейк извади няколко предмета от кутията и ги подаде на близнаците Тавъри, после чевръсто прескочи канавката и тръгна по пътчето за мините, преминаващо по дъното на сухо дере. Бен и двамата близнаци го последваха. След малко Франсин Тавъри пусна една шапчица на земята.

— Добре — каза Овърхолсър. — Отчасти разбирам. Вълците ще видят джунджуриите и ще си помислят, че децата са тръгнали на север. Защо обаче ги изпращаш натам, а не направо в оризищата?

— Защото трябва да приемем, че Вълците надушват следите на плячката си като истински хищници — отвърна Роланд, после повиши глас: — Тръгвайте, деца! Първо големите! Дръжте се за ръце и вървете! Когато чуете изсвирването ми, веднага се връщайте!

Децата тръгнаха; Калахан, Сейъри Адамс, семейство Хавиер и Бен Слайтман им помагаха да се прехвърлят през канавката. Всички възрастни вършеха с готовност работата си; само бащата на Бени изглеждаше неуверен.

— Вълците ще тръгнат натам, защото имат причина да смятат, че децата са там — обясни Роланд, — но те не са глупави, Уейн. Ще търсят следи и ние ще им оставим. Ако могат да надушат плячката (а съм готов да заложа цялата оризова реколта на този град, че могат), „изпуснатите“ вещи ще ги убедят допълнително. След миризмата на основната група следите на другите четирима ще ги подмамят малко по-надалеч. Може да се подлъжат по тях, а може и да не ги заблудим. Това обаче няма значение.

— Да, но…

Без да обръща внимание на Овърхолсър, Роланд се обърна към бойците. Бяха общо седем. „Хубаво число — помисли си той. — Силно число.“ Погледна зад тях към прашния облак. Той се издигаше по-високо от вихрите на семинона и се приближаваше с ужасяваща бързина. Засега обаче нещата вървяха според плана.

— Слушайте добре — обърна се той към Заля, Маргарет и Роса; членовете на ка-тета му вече знаеха тази тайна, спо делена от Джейми на верандата на Джафърдсови. — Вълците не са нито хора, нито зверове, те са роботи.

— Роботи! — удивено възкликна Овърхолсър.

— Да, и нашият ка-тет вече се е срещал с такива. — Роланд си спомни една поляна, където последните стражи на големия мечок ги бяха нападнали. — Носят качулки, за да крият малките въртящи се предмети, които носят на главите си. Те вероятно са толкова широки и толкова високи. — Роланд показа размери от около пет на десет сантиметра. — Точно това Моли Дулин е улучила и отсякла с чинията си. Уцелила го с случайно. Ние ще се целим съзнателно.

— Мислещи шапчици — вметна Еди. — Те са тяхната връзка с околния свят. Без тях са мъртви.

— Целете се тук — заръча Роланд и вдигна ръка на два пръста над главата си.

— Ами гърдите… отворите на гърдите им… — заекна Маргарет.

— Това беше опашата лъжа. Целете се във върха на качулките им.

— Иска ми се да знам защо онзи ден наговори толкова много глупости — измърмори Тян.

— Надявам се, че ще доживееш да научиш.

Последните деца, най-малките, вече тръгваха по пътя през дерето, послушно хванали се за ръце. Най-големите сигурно се бяха отдалечили на около двеста метра. Толкова стигаше. Роланд се обърна към пазачите на децата:

— Сега ще ги извикам. Прехвърлете ги през канавката и ги водете между царевицата в два успоредни реда. — Посочи зад гърба си, без да се обръща. — Не е нужно да обяснявам колко е важно царевичните стъбла да останат непокътнати. Особено тези покрай пътя, които Вълците могат да видят.

Те кимнаха.

— Когато стигнете оризищата, влезте в един от каналите. Заведете ги до самата река и ги накарайте да залегнат неподвижно сред ориза. — Роланд разпери ръце. — Накарайте ги да се разпръснат. Вие застанете откъм реката. Ако има още Вълци, ще дойдат оттам.

Без да им даде възможност за въпроси, Роланд пъхна пръсти в устата си и изсвири.

Еди се озърна и с тревога забеляза колко се е приближил прашният облак. Това бе съвсем логично, когато човек знаеше тайната; сивите коне не бяха живи същества, а машини, направени като коне.

„Като конвой държавни шевролети“ — помисли си той.

— Роланд, бързи са! Дяволски бързи!

— Ще успеем.

— Сигурен ли си? — попита Роса.

— Да.

Най-малките деца вече се прехвърляха през канавката, хванати за ръце и с разширени от страх и възбуда очи. Манихеецът Кантаб и жена му Ара ги водеха. Тя ги насочваше през царевицата, като заръчваше дори да не докосват стеблата.

— Защо, сай? — попита едно хлапе на не повече от четири с подозрително тъмно петно отпред на панталона. — Царевицата вече е обрана.

— Такава е играта — обясни Кантаб. — Казва се „не докосвай царевицата“.

Той запя. Някои деца последваха примера му, но повечето бяха твърде уплашени, за да пеят.

Роланд погледна на изток. Доколкото можеше да прецени, на Вълците им оставаха още десетина минути, докато стигнат Уай. Десет минути, богове, колко бяха бързи. Вече му бе минало през ума, че ще се наложи да оставят Слайтман Младши и близнаците Тавъри при себе си. Не беше планирано така, но при такъв бърз развой на събитията плановете винаги се променят. Трябва да се променят.

Последните деца се върнаха и на пътя останаха само Овърхолсър, Калахан, Слайтман Старши и Сейъри Адамс.

— Тръгвайте — нареди Роланд.

— Искам да изчакам сина си! — възрази Слайтман.

— Върви.

Слайтман изглеждаше готов да спори, но Сейъри Адамс го потупа по ръката, а Овърхолсър го хвана за ръкава.

— Хайде — нареди богатият фермер. — Той ще се грижи за твоето така, както за своето.

Слайтман изгледа с недоверие Стрелеца, но се прехвьрли през канавката и тръгна след децата заедно с Овърхолсър и Сейъри.

— Сузана, покажи им скривалището.

Погрижиха се децата да прекосят канавката далеч от мястото на изкопа им. Сузана разрита с отрязания си до коляното крак листата и клонките, с които бяха покрили дупката.

— Плитко е — обясни почти като извинение. — Отгоре е покрито с дъски. Леки са и лесно могат да се избутат. Тук ще се скрием. Роланд е направил… о, не знам как се нарича тук… при нас се казва перископ, има огледала и се използва за гледане над земята. Когато дойде моментът, ще изскочим. Дъските ще паднат настрани.

— Къде са Джейк и останалите трима? — попита Еди. — Трябваше да са се върнали вече.

— Рано е още. Успокой се, Еди.

— Не, няма да се успокоя. Не е рано. Трябва поне да мо жем да ги видим. Ще отида…

— Не, стой тук — нареди Роланд. — Трябва да убием колкото се може повече, преди да разберат какво става. Това означава непрекъснат огън в гърба им.

— Роланд, нещо не е наред.

Роланд не му обърна внимание.

— Госпожи-сай, пъхнете се тук, ако обичате. Сандъците с допълнителните чинии ще са до вас, само ще ги покрием малко с листа.

Заля, Роса и Маргарет започнаха да се провират през дупката; Роланд погледна от другата страна на пътя. Пътеката към мините бе безлюдна. Джейк и другите три деца не се виждаха никакви. Той започна да си мисли, че Еди е прав, че има нещо гнило.

Джейк и спътниците му бързо и благополучно стигнаха до разклона. Джейк бе запазил две джунджурийки и захвърли една счупена дрънкалка към „Глория“ и една плетена гривничка към „Редбърд“. „Избирайте — помисли си. — И в двата случая сте обречени.“

Когато се обърна, близнаците Тавъри вече бяха тръгнали назад. Бени го чакаше, пребледнял и с грейнали очи. Джейк му кимна и с мъка се усмихна:

— Да тръгваме.

Когато чуха изсвирването на Роланд, близнаците се затичаха въпреки нестабилните камъни по дъното на дерето. Още се държаха за ръце и заобикаляха онези препятствия, които не можеха да прескочат.

— Хей, не тичайте! — изкрещя Джейк. — Той каза да не тичаме и да внима…

В този миг Франк Тавъри стъпи в дупка. Джейк чу изпращяването от счупване на глезен и по ужасеното изражение на Бени разбра, че и на неговото лице се е изписало такова. Франк изпищя и падна. Франсин понечи да го задържи, но момчето бе твърде тежко. Главата му издумка силно върху един камък. От раната рукна искряща под утринното слънце кръв. „Проблеми — помисли си Джейк. — И точно на нас.“ Бени гледаше с отворена уста, беше блед като платно. Франсин коленичи до брат си, свит под невъзможен ъгъл и с крак още в дупката. Момичето захленчи. Изведнъж млъкна. Завъртя очи и се свлече в безсъзнание върху неподвижния си брат.

— Хайде — извика Джейк, но Бени стоеше като закован; Джейк го ощипа. — В името на баща ти! Това накара Бени да се размърда.

Джейк виждаше всичко през хладнокръвния поглед на стрелец. Камъка, облян с кръв. Кичурче косми, залепнало за него. Крака в дупката. Пяната на устните на Франк Тавъри. Започваха да се подуват като напъпилите гърди на сестра му, просната върху него. Вълците бяха близо. Усещаше ги. „Еди — помисли си. — Еди иска да дойде.“

Джейк никога не се беше опитвал да предава мислите си, но сега го направи: „Стойте там! Ако не успеем да се върнем навреме, ще се опитаме да се скрием тук. ЗА НИЩО НА СВЕТА НЕ ИДВАЙТЕ ТУК! НЕ ПРЕЦАКВАЙТЕ ВСИЧКО!“ Нямаше представа дали посланието му е достигнало до някого, но осъзнаваше, че друго не може да стори. Междувременно Бени… какво? Каква бе точната дума? Госпожица Ейвъри в „Пайпър“ винаги ги караше да търсят точната дума. Сега тя изведнъж му хрумна. Бени се вайкаше.

— Какво ще правим, Джейк? Исусе, и двамата. Всичко беше наред! Те просто тичаха и изведнъж… ами ако Вълците дойдат? Ако дойдат и сме още тук? Дали да не ги оставим?

— Няма да ги оставим.

Джейк се наведе и хвана Франсин Тавъри за раменете. Сложи я да седне, за да позволи на брат и да диша. Главата и се отметна назад; косата и се разпиля като коприна. Клепачите и потрепнаха, отдолу очите и бяха бели. Без да се замисля, Джейк и удари плесница. Силно.

— Ох! Ох! Тя отвори очи, сини, красиви и уплашени.

— Ставай! — изкрещя Джейк. — Стани от него!

Колко време беше минало? Всичко бе толкова тихо, след като децата се бяха върнали на пътя! Не се чуваха дори птички, дори ръждивче не се обаждаше. Той очакваше да чуе ново изсвирване, но Роланд не изсвири. А и защо да го прави? Вече бяха сами. Франсин се отмести и с мъка се изправи.

— Помогни му… моля те, сай… — Бени. Трябва да извадим крака му от дупката.

Бени коленичи до проснатото на земята момче. Франк още беше блед, но стискаше устни и това се стори окуражително на Джейк.

— Хвани го за рамото.

Бени хвана Франк Тавъри за едното рамо. Джейк стисна другото. Погледите им се срещнаха над тялото на припадналото момче. Джейк кимна:

— Хайде.

Дръпнаха го заедно. Франк Тавъри отвори очи — бяха сини и красиви като очите на сестра му — и изпищя толкова високо, че почти не се чу.

Кракът му обаче не излизаше. Беше пропаднал твърде дълбоко.

Сивкавозеленикавият облак се очертаваше ясно и те чуваха тропота на много копита. Трите жени бяха в скривалището. Само Роланд, Еди и Сузана оставаха в канавката. Взираха се към пътя за мините. Още не се виждаше никой.

— Чух нещо — каза Сузана. — Мисля, че някой от тях е пострадал.

— Майната му, Роланд, отивам при тях — изръмжа Еди.

— Това желанието на Джейк ли е, или твоето?

Еди се изчерви. Беше чул гласа на Джейк в съзнанието си — макар и не точните думи, но схващаше смисъла — и предполагаше, че и Роланд го е доловил.

— Там има сто деца, а там — само четири — изтъкна Ро ланд. — Влизай в окопа, Еди. Ти също, Сузана.

— А ти? — попита Еди.

Роланд издиша силно:

— Ще помогна, ако мога.

— Няма да отидеш там, нали? — Еди го изгледа с невярва щи очи. — Не можеш да го направиш!

Роланд погледна към прашния облак и сиво-зелената сянка отдолу, в която само след минута щяха да се очертаят отделни силуети. Ездачи с маски на озъбени вълци и зелени качулки. Те не просто яздеха към реката, а по-скоро се изливаха в нея.

— Не — отсече Роланд. — Не мога. Влизай в окопа.

Еди се забави още за миг, с ръка върху приклада на револвера, с напрегнато лице. После мълчаливо се обърна и хвана Сузана за лакътя. Коленичи до нея и се пъхна в дупката. Навън остана Роланд, загледан към празния път в дерето.

Бени Слайтман беше яко момче, но не можеше да помести камъка, заклещил крака на Франк. Джейк го разбра още при първия опит. Опита се да прецени теглото на момчето и на камъка. Камъкът може би бе по-тежък. — Франсин. Тя го погледна с влажни и почти заслепени от страх очи. — Обичаш ли го? — попита Джейк. — Да, с цялото си сърце! „Той е твоето сърце — помисли си Джейк.“ — Тогава ни помогни да го издърпаме. Когато ти кажа, дърпай колкото сила имаш. Нищо, че ще пищи, ти дърпай. Тя кимна, сякаш разбираше. Джейк се надяваше да е така.

— Ако не успеем да го измъкнем, ще трябва да го оста вим.

— Не! — изкрещя тя.

Нямаше време за спорове. Джейк се приближи до Бени при плоския бял камък. От едната му страна глезенът на Франк изчезваше под назъбения ръб. Момчето беше в пълно съзнание и дишаше на пресекулки. Лявото му око се въртеше ужасено. Дясното бе покрито с кръв. Парче кожа висеше над ухото му.

— Ще повдигнем камъка, а ти ще издърпаш Франк — обърна се Джейк към Франсин. — На „три“. Готова ли си?

Момичето кимна и косата и падна върху лицето като завеса. Тя не се опита да я отметне, само хвана брат си под мишниците.

— Франсин, боли — изстена той.

— Млъквай.

— Едно — започна Джейк. — Дърпай този проклет камък, дори да ти се пръснат топките. Чуваш ли?

— И още как. Брой.

— Две. Три.

Двамата дръпнаха с крясък. Камъкът се помръдна. Франсин също извика и с всички сили дръпна брат си.

Писъкът на Франк Тавъри заглуши всички.

Роланд чу викове на напрежение и писък от болка. Нещо се беше случило и Джейк бе направил нещо. Въпросът беше дали бе достатъчно, за да оправи положението.

Вълците скочиха в Уай и на утринната светлина около сивите им коне се разхвърчаха пръски. Роланд ги виждаше ясно, по петима-шестима в редица. Бяха към шейсет на брой. Прекосиха реката и се скриха зад едно тревисто възвишение. Когато пак се появиха, бяха на по-малко от два километра. Щяха да се скрият още веднъж, зад близкия хълм, и това бе последният шанс на Джейк и другите деца да дойдат и да се скрият.

Роланд се загледа към страничния път, искаше децата да се появят — искаше Джейк да се появи, — но отново не видя никого.

Вълците препускаха покрай западния бряг на реката, от конете им се ръсеше дъжд от позлатени от слънцето капчици, под копитата им се вдигаха облаци от пръст и пясък. Тропотът прерасна в тътен.

Джейк бе прихванал Франк под мишницата, Бени го подкрепяше от другата страна. Трескаво го влачеха по пътя, без да обръщат внимание на острите камъни. Франсин ги следваше неотлъчно.

Минаха последния завой и Джейк с облекчение видя Роланд в канавката от другата страна на главния път. Стрелеца стоеше с ръка на спусъка и нахлупена над очите шапка.

— Брат ми! — изкрещя Франсин. — Падна! Счупи си крака!

Роланд изведнъж се скри от поглед. Франсин се огледа, не уплашено, но неразбиращо:

— Какво…

— Стой — сряза я Джейк, защото не се сещаше какво да каже.

Нямаше никаква идея. Ако и Стрелеца не беше измислил нищо, сега щяха да умрат.

— Кракът ми… боли — прошепна Франк.

— Млък.

Бени се изсмя безумно. Джейк го погледна над хлипащия, окървавен Франк… и му намигна. Бени също му намигна. Така изведнъж те отново бяха старите добри приятеля.

Легнала в мрака, сред миризмата на гнили листа, Сузана изведнъж почувства болките. В този миг остра болка прониза лявото и слепоочие и цялото и лице и вратът и сякаш се вдървиха. В същото време пред очите и се появи огромна трапезария: изпускащи пара печени меса, риба, пържоли, огромни бутилки шампанско, купи със сосове, реки от червено вино. Чу звуците на пиано. Някой пееше с ужасно тъжен глас:

— Някой спаси живота ми тази нощ, някой спаси живоо-отааа ми…

„Не!“ — понечи да извика на онова, което искаше да я обладае. Как му беше името? А, да. Името означаваше Майка. Ръката на това същество бе създадена да люлее бебешка люлка, а който люлее люлката, управлява све…

„Не! Остави ме да довърша това! Сетне, ако толкова искаш да го родиш, ще ти помогна! Ще ти съдействам! Ако обаче се опиташ да ме принудиш сега, ще се съпротивлявам със зъби и нокти! А ако бъда убита, скъпоценното ти мъниче също ще умре! Чуваш ли, кучко?“

За момент не последва нищо, тя усещаше само докосването на Еди, скованото си лице, острата миризма на гнило, чуваше тътена от приближаващите Вълци и дишането на Сестрите, които се готвеха за битка. После някъде отляво над окото и Мия заговори за пръв път; думите прозвучаха кристално ясно в съзнанието и:

„Сражавай се, щом искаш, жено. Дори ще ти помогна, ако мога. После ти ще изпълниш обещанието си.“

— Сузана? — прошепна Еди. — Добре ли си?

— Да — отвърна тя.

И наистина беше добре. Болката секна. Гласът се загуби. С него изчезна и ужасното вдървяване.

Някъде наблизо обаче Мия чакаше.

Роланд лежеше по корем в канавката; наблюдаваше Вълците с взора на въображението и интуицията, не с очите си. Те бяха между двете възвишения, яздеха с развети наметала. Щяха да са скрити зад последния хълм около десетина секунди. Ако останат в група и водачите им не избързат напред. Ако беше преценил правилно скоростта им. Ако беше прав, може би имаше пет секунди, през които да махне на децата да идват. Или седем. Ако не грешеше, те имаха пет секунди да прекосят пътя. Ако грешеше (или ако децата се забавят), Вълците щяха да видят човека в канавката или децата на пътя, а може би и двете. Разстоянието нямаше да е достатъчно за врага да използва оръжията си, но толкова внимателно устроената засада щеше да се провали. Най-разумното бе да остане залегнал и да остави децата на произвола на съдбата. По дяволите, четирите деца на пътя за мините щяха допълнително да убедят Вълците, че останалите се крият там. „Стига размишления — прозвуча гласът на Корт в главата му. — Ако ще действаш, нещастнико, сега е единственият ти шанс.“

Роланд скочи на крака. Точно срещу него, скрити зад купчина камъни, бяха Джейк и Бени Слайтман, хванали от двете страни Франк. Момчето бе цялото в кръв, боговете само знаеха какво му се беше случило. Сестричката му надничаше над рамото му. В този момент приличаха на сиамски близнаци.

Роланд размаха ръце в знак да тичат към него. В същото време погледна на изток. Вълците не се виждаха. За момент се бяха скрили от поглед зад хълма.

Джейк и Бени се втурнаха през пътя, влачейки Франк. Роланд само се надяваше Вълците да не забележат пресните следи от обувките му. Момиченцето дотича последно.

— Долу! — извика Роланд. — Долу, долу, долу!

Скочи върху нея, Джейк се приземи върху него. Роланд чувстваше лудото биене на сърцето му и изпита моментно облекчение.

Тропотът се приближаваше, усилваше се с всяка секунда. Дали предните ездачи ги бяха забелязали? Скоро щяха да разберат. Засега оставаше само да се придържат към плана. В окопа щеше да е тясно, но ако Вълците ги бяха забелязали, всичко щеше да се реши без изстрелването на нито един куршум и без хвърлянето на нито една чиния. Имаха най-много минута, може би само четирийсет секунди и времето летеше.

— Мушкай се в скривалището — прошепна той на Джейк. — Веднага!

Джейк се изхлузи от него и изчезна под земята.

— Хайде, Франк. И тихо. След две минути можеш да крещиш колкото си искаш, но засега си дръж устата затворена. Това важи за всички ви.

— Ще мълча — изстена момчето.

Бени и сестричката на Франк кимнаха.

— По някое време ще изскочим и ще започнем да стреляме. Вие тримата — Франк, Франсин и Бени — ще кротувате. Не се показвайте. Ако ви е мил животът, стойте долу.

Роланд лежеше в мрака; усещаше миризмата на пръст и слушаше задъханото дишане на децата. Скоро този шум бе заглушен от приближаващия се тропот. Той отново гледаше през очите на въображението и интуицията. След по-малко от трийсет секунди, може би петнайсет, червеният гняв на битката щеше да го заслепи, но засега той виждаше всичко и то бе точно както го искаше. И защо не? Каква полза имаше да си представя провала?

Видя близнаците на Кала, проснати в най-гъстата и влажна част на оризищата, с омазани от тиня дрехи. Видя възрастните, наредени край брега. Видя Сейъри Адамс с чиниите и и Ара — жената на Кантаб — също с няколко, защото Ара също хвърляше (макар че като манихейка не можеше да дружи с другите жени). Видя неколцина мъже — Естрада, Адамс, Овърхолсър — въоръжени с ба. Вон Айзенхарт държеше пушката, която Роланд му бе почистил. На пътя видя приближаващата орда на сиво-зелените ездачи и сивите им коне. Вече забавяха ход. Металните им маски проблеснаха на слънцето. Иронията на тези маски бе, че под тях имаше още много метал. Роланд насочи окото на въображението си в търсене на друга група ездачи — които да отиват на юг към града. Не видя такива. В неговото въображение поне всички Вълци идваха насам. Така трябваше да бъде, ако бяха налапали примамката. Той видя фургоните покрай пътя и съжали, че не са разпрегнали животните, но, разбира се, така изглеждаше по-добре, сякаш бяха избягали панически. Видя пътя към мините, изоставени и действащи, и към пещерите зад тях. Видя как първите ездачи дърпат юздите си и как конете им гневно се озъбват. Видя през очите им не живи образи като през човешки очи, а застинали картини като в спи-се-ние. Видя детската шапчица, която Франсин Тавъри бе хвърлила. Освен образи той си представяше и миризми. Подуши нещо силно и апетитно — онова, което Вълците отнемаха от отвлечените деца. Във въображението си той имаше и уши и чу (много слабо) познатото щракане като от Анди, същото тихо бръмчене на релета, двигателчета, хидравлични помпи и боговете знаеха какви други устройства. Представи си как Вълците изучават обърканите следи на пътя (надяваше се да са объркани), после поглеждат към дерето. Защото нямаше никаква полза да си ги представя как гледат в другата посока, готови да изпекат десетимата като в тенджера. Не, те гледаха пътя през дерето. Трябваше да гледат натам. Те надушваха децата — може би не само веществото, съдържащо се в мозъка им, а и страха им, — виждаха няколкото дреболийки, изпуснати от плячката им. Седяха на железните си коне. И гледаха. „Хайде, вървете — мълчаливо ги подкани Роланд. — Вървете. Идете да ги потърсите. Вземете онова, за което сте дошли.“

Чу се силно изщракване от един от Вълците. То бе последвано от кратко изсвирване на сирена. След това прозвуча пронизително изсвирване, каквото Джейк бе чул в Когана. После те отново тръгнаха. Копитата на конете им прокънтяха върху огана, после по по-каменистия път към мините. Това бе единственият шум; конете не цвилеха уплашено като впрегнатите във фургоните. За Роланд това беше достатъчно. Те бяха налапали въдицата. Той извади револвера си. До него Джейк се размърда и Роланд се досети, че и момчето вади оръжието си.

Беше им казал какво да очакват, когато изскочат от скривалището: една четвърт от Вълците — обърнати към реката; друга четвърт — към Кала Брин Стърджис. А може би повече щяха да гледат към града, защото точно оттам очакваха да дойдат неприятности. А останалите? Трийсетина или повече? Вече трябваше да са тръгнали през дерето към мините.

Роланд започна да брои до двайсет, но когато стигна до деветнайсет, реши, че толкова стига. Той сви краката си — сега не изпитваше никаква болка в ставите — и стисна бащиния си револвер.

— За Гилеад и Кала! — изкрещя. — Напред, стрелци! Напред, Сестри на Оризия! Напред! Убийте ги! Без милост! Избийте ги до крак!

Те изскочиха от земята като възкръснали мъртъвци. Разхвърчаха се дъски, бурени и листа. Роланд и Еди държаха револвери с приклади от сандалово дърво. Джейк бе въоръжен с пистолета на баща си. Маргарет, Роса и Заля стискаха по една чиния. Сузана бе хванала две.

Вълците се бяха разположили точно както Роланд ги беше видял през хладнокръвните очи на убиец; за миг той изпита триумфиращо чувство, преди червената завеса на гнева да се спусне пред очите му. Както винаги когато започваше да сее смърт, той се чувстваше на върха на щастието. „Пет минути на кръвопролитие и глупост“ — беше им казал и сега това време бе дошло. Беше им разказал също, че след това винаги се чувства зле, но сега, в този начален момент, радостта му бе огромна, защото виждаше смисъл в живота си. Нямаше значение, че това бяха роботи; о, не! Важното бе, че те издевателстваха в продължение на поколения над безпомощните жители на тази страна и най-после на това щеше да се сложи край.

— Целете качулките! — изкрещя Еди и револверът му започна да сее олово; мулетата и конете от фургоните се подплашиха и се задърпаха във впряговете. — Качулките! Целете мислещите шапчици!

Локаторните устройства от главите на трима ездачи отхвърчаха като бирени капачки. Трите Вълка се свлякоха безжизнени от седлата. Според разказа на Дядото за подвига на Моли Дулин убитият от нея робот се беше гърчил, но тези се проснаха на земята неподвижни като камъни. Моли може би не беше улучила добре локатора, но Еди си го биваше в стрелбата. Роланд също започна да стреля, от нивото на хълбока си, почти небрежно, но всеки негов куршум попадаше в целта. Целеше се само в онези в началото на дерето, за да създаде барикада от трупове там.

— За Оризия! — изкрещя Росалита Муньос. Чинията и със свистене прелетя Източния път и преряза качулката на един ездач, който отчаяно се опитваше да извърти коня си. Той се свлече от седлото и падна надолу с главата.

— Оризия! — изкрещя Маргарет Айзенхарт.

— За брат ми! — прозвуча викът на Заля.

— Оризия ще ви подпали задниците! — провикна се Сузана.

Замахна и хвърли двете чинии. Те се кръстосаха във въздуха и поразиха целите си. Две зелени парцалчета отхвърчаха от качулките на поразените Вълци и те паднаха тежко.

Сред обърканите ездачи проблеснаха яркочервени лазерни мечове. Джейк простреля локатора на един, той падна и наметалото му се запали от собственото му оръжие. Конят му се отдръпна настрани и се допря до огнепръчката на съседния ездач. Главата му отхвърча и отдолу се показаха кабели, изпускащи искри. Вече звучеше постоянен вой на сирени.

Роланд беше очаквал Вълците, разположени откъм града, да побягнат към Кала. Деветте останали обаче (Еди бе поразил вече шест) пришпориха конете си към тях. Двама или трима хвърлиха бръмчащи сребристи топки.

— Еди! Джейк! Прехващачи! Отдясно!

Двамата веднага се извъртяха, като оставиха жените да хвърлят чинии. Джейк стоеше разкрачен, с пистолет в дясната ръка; с лявата стискаше дясната си китка. Косата му се вееше, лицето му изглеждаше още по-красиво; усмихваше се. Стреля три пъти. Смътно си спомни дните, когато се беше упражнявал с глинени панички в гората. Сега мишените му бяха далеч по-опасни и той се радваше. Радваше се. Първите три блестящи топки се взривиха със синя светлина. Четвъртата продължи право към него. Джейк се наведе и чу как преминава точно над главата му, бръмчейки като развален тостер. Щеше да се върне.

Преди да успее, Сузана хвърли чиния срещу прехващача. Когато се сблъскаха, топчицата избухна. В царевицата се посипаха отломки и няколко растения пламнаха.

Роланд презареди, свел за миг пушещото дуло на револвера между краката си. Зад Джейк Еди правеше също.

Един Вълк прескочи купчината трупове в началото на дерето. Чинията на Роса посече качулката му и отдолу за момент се показа радарна антена. Локаторите на роботите при мечока се бяха движили бавно; този тук се въртеше с бясна скорост. В следващия миг отхвърча и Вълкът се блъсна в конете, впрегнати във фургона на Овърхолсър. Те уплашено се изправиха на задните си крака и блъснаха каруцата в четирите животни отзад. Те се опитаха да отстъпят, но нямаше накъде. Фургонът на Овърхолсър се заклати, после се прекатури. Поразеният Вълк падна върху трупа на друг и остана проснат в прахта с изкривени на една страна крака.

Роланд беше презаредил. Вълците в началото на дерето оставаха зад преградата от трупове, точно както бе предвиждал. От петнайсетте, които бяха наблюдавали града, оставаха само двама. Онези от другата страна се опитваха да заобиколят канавката, но трите Сестри на Оризия и Сузана успешно ги държаха на разстояние. Роланд остави двата Вълка от своята страна на Еди и Джейк, прехвърли се зад Сузана и започна да стреля по десетимата противници от този край. Един понечи да хвърли прехващач, но куршумът на Стрелеца отнесе антената му. Роса порази втори, Маргарет Айзенхарт — трети.

Маргарет бръкна в торбата си за друга чиния. Когато се изправи една огнепръчка я обезглави; косата и пламна и главата и падна в канавката. Реакцията на Бени беше предвидима; тя бе като втора майка за него. Когато горящата глава падна до него, той изскочи панически от канавката и запищя от ужас. — Бени, не, върни се — изкрещя Джейк.

Двама от оцелелите Вълци хвърлиха сребристите си смъртоносни топчета към уплашеното момче. Джейк улучи едното във въздуха, но не му остана време за другото. То улучи Бени Слайтман в гърдите и тялото му избухна; едната му ръка се откъсна и отхвърча встрани.

Сузана отсече локатора на Вълка, който беше убил Маргарет, после порази убиеца на момчето. Извади две нови чинии и се обърна към настъпващите Вълци точно когато първият скачаше в канавката; конят му повали Роланд. Той замахна с лазерния си меч към Стрелеца; оръжието приличаше на ярка неонова тръба.

— Няма да стане, мръснико! — изкрещя Сузана и хвърли едната от чиниите.

Тя премина през искрящата пръчка и мечът избухна, откъсвайки ръката на Вълка. В следващия момент чинията на Роса отсече локатора му и той се стовари на земята на сантиметри от вцепенените от страх близнаци Тавъри. След миг разкривената в зловеща усмивка маска започна да пуши и да се топи.

Джейк закрещя името на Бени и прекоси Източния път, като зареждаше пистолета; без да осъзнава, газеше в кръвта на приятеля си.

От лявата му страна Роланд, Сузана и Роса довършваха останалите пет Вълка.

— Искаш ли помощ, хлапе? — попита го Еди.

От дясната им страна всички Вълци, оставени да наблюдават града, бяха мъртви. Само един от тях бе успял да стигне до канавката и сега лежеше с глава, забита в прясно изкопаната пръст. Тялото му беше увито в зеленото наметало като насекомо, умряло в пашкула си.

— Да — отвърна Джейк, който вече не знаеше дали говори, или само мисли. — Както искаш. Те убиха Бени.

— Знам. Гадно е.

— Това трябваше да е шибаният му баща — добави Джейк. Плачеше ли? Сам не знаеше.

— Съгласен съм. Ето ти един подарък.

Еди пусна в ръката му две топки около седем сантиметра в диаметър. Повърхността им беше като от метал, по когато стисна едната, тя се огъна като гумена. От едната страна имаше малка табелка:

ПРЕХВАЩАЧ ТИП „СНИЧ“ МОДЕЛ „ХАРИ ПОТЪР“

сериен

465-11-АА НРЖК

ВНИМАНИЕ ВЗРИВООПАСНО

До табелката имаше копче. Джейк разсеяно се почуди кой е Хари Потър. Вероятно създателят на прехващача.

Достигнаха купчината мъртви Вълци. Може би не е възможно машина да е мъртва, но Джейк не се сещаше за друго определение за безжизнените роботи. Мъртви, да. Това му доставяше огромно удоволствие. Отзад се чу експлозия, последвана от крясък, изразяващ или огромна болка, или огромна радост. Джейк обаче не се интересуваше от причината. Цялото му внимание бе насочено към Вълците, оставащи на пътя към мините. Бяха двайсетина.

Точно пред него един нападател бе вдигнал пращящата си пръчка. Беше се обърнал наполовина към другарите си и размаха оръжието към пътя. „Само че това не е никаква пръчка — помисли си момчето. — Това е лазерен меч също като онези в «Междузвездни войни». Тези обаче не са специални ефекти, а наистина убиват. Какво, по дяволите, става тук?“ Е, роботът отпред се опитваше да организира войниците си, това беше ясно. Еди реши да ускори нещата. Натисна копчето на един от трите прехващача, които бе запазил за себе си, и топчето започна да вибрира в ръката му.

— Ехо, приятел! — извика той.

Вълкът не реагира и затова Еди просто го замери с прехващача. При тази сила на хвърляне топчето би трябвало да падне на двайсетина метра напред и да се изтърколи в краката на Вълците. То обаче се вдигна, набра скорост и удари Вълка в озъбената маска. Главата му се пръсна на парченца.

— Давай! — извика Еди. — Пробвай. С техните камъни по техните глави!

Джейк не му обърна внимание. Пусна прехващачите, дадени му от Еди, на земята, прескочи купчината трупове и навлезе в дерето.

— Джейк? Джейк, това не е много добра идея…

Някой хвана Еди за ръката. Той се извъртя, вдигна револвера, но видя Роланд и отново го смъкна.

— Не те чува — каза Стрелеца. — Хайде, да го последваме.

— Чакай, Роланд, чакай — извика Роса; беше омазана с кръв и Еди предположи, че е от бедната сай Айзенхарт. — И аз искам.

Достигнаха Джейк точно когато останалите Вълци предприеха последната си атака. Неколцина хвърлиха прехващачи. Роланд и Еди лесно ги свалиха. Джейк изстреля девет куршума на равни интервали и всеки път поваляше по един Вълк. Когато пълнителят му се изпразни, Росалита уби десети с чиния, викайки името на Господарката Оризия. Заля Джафърдс също ги беше последвала и сега порази единайсети.

Докато Джейк зареждаше, Роланд и Еди, застанали един до друг, се захванаха за работа. Те със сигурност можеха да убият оставащите осем (Еди не се изненадваше, че в последната групичка в крайна сметка се бяха оказали деветнайсет), но преотстъпиха двама на Джейк. Те се приближаваха, въртейки лазерните мечове и главите си по начин, който несъмнено би ужасил някой селяк, но момчето хладнокръвно уби единия. После се отдръпна и се наведе, когато другият вяло замахна към него.

Конят му прескочи труповете в началото на пътя. Сузана седеше от другата страна, при канавката, сред купчина метал и разлагащи се маски. Тя също бе покрита с кръвта на Маргарет Айзенхарт.

Роланд разбра, че Джейк отстъпва последния на Сузана, която не можеше да се присъедини към тях в дерето. Стрелеца кимна. Момчето бе видяло ужасни неща тази сутрин, беше преживяло ужасен шок, но щеше да се оправи. Ко — който ги чакаше в дома на отеца — със сигурност щеше да му помогне.

— О-РИЗИЯ1 — изкрещя Сузана и хвърли последната чиния, когато Вълкът насочваше коня си на изток, към онова, което бе негов дом.

Чинията изсвистя и посече върха на зелената качулка. За миг този последен крадец на деца остана на седлото, потрепери и алармата му зазвуча, викайки помощ, която нямаше да получи. После се преобърна назад, направи кълбо и падна с главата надолу. Сирената му секна.

„Така нашите пет минути свършиха“ — помисли си Роланд. Погледна пушещото дуло на револвера си и го прибра в кобура. Една по една алармите на повалените роботи започнаха да се изключват.

Заля го гледаше замаяно и с невярващи очи.

— Роланд!

— Да, Заля?

— Това ли е краят? Възможно ли е вече да ги няма? Наистина ли?

— Избихме ги до един. Преброих шейсет и един и сега всичките лежат на пътя или в канавката.

Съпругата на Тян остана неподвижно за миг, сякаш още осмисляше тази информация. После направи нещо, което изненада дори Роланд. Хвърли се върху него, притисна го в обятията си и обсипа лицето му със страстни целувки. Стрелеца потърпя известно време, после я отблъсна. Отвратителното чувство вече го обхващаше. Усещането за пълна безполезност. Чувството, че ще води тази битка или други като нея во веки веков, на едно място изгубвайки два пръста в щипките на чудовищни раци, на друго — може би око в ноктите на хитра вещица и че след всяка битка Тъмната кула ще му се струва малко по-далеч, вместо да се приближава. Всеки път болестта щеше да прониква все по-дълбоко в тялото му. „Стига — рече си. — Това са глупости.“

— Ще изпратят ли още? — попита Роса.

— Вероятно нямат какво повече да изпращат. Ако го направят, почти съм сигурен, че ще са по-малко. А вие вече знаете как да ги убивате, нали?

— Да.

Тя се усмихна зловещо. Очите и обещаваха още целувки за него, но по-късно, ако той иска.

— Идете в оризищата, двете със Заля. Извикайте останалите и им кажете, че вече е безопасно. Днес Господарката Оризия беше благосклонна към Кала. Също и към наследниците на Елд.

— Вие няма ли да дойдете? — попита Заля; беше се отдръпнала от него и страните и горяха. — Няма ли да дойдете, за да ви приветстват?

— Може би по-късно ще приемем приветствията им, но сега трябва да говорим ан-тет. Момчето преживя голям шок.

— Да — каза Роса. — Добре. Хайде, Зи. — Хвана Заля за ръката. — Ела да съобщим добрата вест.

Двете жени пресякоха пътя, като заобиколиха отдалеч мъртвия Бени. Останките му се държаха само благодарение на дрехите. Заля потрепери при мисълта за скръбта на баща му.

Сузана оглеждаше разпръснатите около канавката трупове. Откри един робот, чиято антена не беше съвсем откъсната и още се опитваше да се върти. Ръката на Вълка се свиваше и отпускаше неконтролируемо в прахта. Сузана взе голям камък и хладнокръвно премаза локатора. Вълкът веднага застина. Тихото бръмчене, което се чуваше от него, секна.

— Отиваме да извикаме останалите, Сузана — каза Роса, — но преди това искаме да те поздравим. Обичаме те като истинска приятелка!

Заля кимна:

— Казваме благодаря, Сузана от Ню Йорк. Много, много благодаря.

Сузана вдигна очи и се усмихна. За момент Росалита я изгледа смутено, сякаш бе видяла нещо странно в мургавото и лице. Сякаш се досещаше, че Сузана Дийн вече не е сред тях. После изражението и на съмнение изчезна и тя повтори:

— Отиваме да съобщим добрата вест, Сузана.

— Вървете и ги зарадвайте — отвърна Мия, ничията дъщеря. — Кажете им да идват. Кажете им, че опасността е преминала и който не вярва, да дойде да преброи мъртвите.

— Крачолите ти са мокри — отбеляза Заля.

Мия кимна замислено. Коремът и бе станал твърд като камък от контракциите, но тя не го издаваше с нищо.

— Това е кръв. — Тя кимна към обезглавения труп на Маргарет. — От нея.

Двете жени се хванаха за ръце и тръгнаха сред царевицата. Роланд, Еди и Джейк пресякоха пътя и се приближиха до Мия. Ставаше опасно. Е, може би не чак толкова; приятелите на Сузана изглеждаха замаяни от битката. Ако им се стореше малко странна, вероятно щяха да си помислят същото за нея.

Оставаше само да чака възможност. Да чака… и когато дойде моментът, да се измъкне. Междувременно през корема и преминаваха вълни като в бурно море.

„Ще разберат къде си се скрила“ — нашепваше и вътрешен глас. Той не беше в главата, а в корема и. Гласът на мъничето. И казваше истината.

„Вземи сферата — нашепваше гласът. — Вземи я със себе си. Така няма да могат да те последват.“ Да, така щеше да стори.

Рюгерът изгърмя и един кон умря.

От оризищата проехтяха радостни викове. Заля и Роса бяха предали добрата вест. Сетне над хора от щастливи възгласи прозвуча писък на скръб. Бяха предали и лошата.

Джейк Чеймбърс седеше на колелото на преобърнатия фургон. Беше разпрегнал трите коня, които не бяха пострадали. Четвъртият бе със счупен крак и беше лежал с разпенена муцуна и жални очи. Момчето бе прекратило мъките му. Сега седеше и гледаше втренчено мъртвия си приятел. Кръвта на Бени бе напоила пътя. Откъснатата му ръка лежеше с разперени пръсти, сякаш Бени искаше да се здрависа с Господ. Кой Господ? Според последните слухове стаята на върха на Тъмната кула беше празна.

От оризището прозвуча втори вик на болка. От кого, Слайтман или Айзенхарт? От това разстояние Джейк не можеше да различи гласовете им. Имаше ли някаква поука тук, или само онова, което госпожица Ейвъри в „Пайпър“ наричаше ГТНР — грешни тълкувания, наподобяващи реалността?

Дланта на откъснатата ръка, обърната към небето, със сигурност беше реалност.

Децата запяха. Джейк познаваше песента. Беше нова версия на изпятата от Роланд през първата им нощ в Кала Брин Стърджис.

Ком-ком-комал а, ориза ще сади-ла.

Днес в ориза скри-ли, Вълци победи-ли.

Всички живи, здра-ви, О-ризия ни па-зи…

Оризът се поклащаше, сякаш танцуваше от радост. Някои от хората носеха бебета в ръце, но също се люлееха в такт с мелодията. „Ние всички танцувахме тази сутрин — помисли си Джейк; не знаеше какво означава това, само — че е вярно. — Танцувахме единствения танц, който знаем. Бени Слайтман ли? Загина, танцувайки. Сай Айзенхарт — и тя.“

Роланд и Еди се приближиха; Сузана също, но тя остана малко назад, сякаш бе решила, че е по-добре момчето да поговори с мъжете. Роланд пушеше и Джейк кимна към цигарата:

— Ще ми свиеш ли една?

Роланд се обърна към Сузана и вдигна вежди. Тя кимна. Роланд сви цигара, подаде я на Джейк и му я запали с клечка кибрит. Джейк пак седна на колелото на фургона и започна да пуши, задържаше дима в устата си, преди да го изпусне. Устата му се напълни със слюнка. Това не му беше неприятно. За разлика от други неща, човек лесно се освобождава от слюнката. Не правеше опити да вдиша дима.

Роланд погледна към реката, когато първите двама мъже навлизаха тичешком в царевицата.

— Това е Слайтман — каза той.

— Добре.

— Кое му е добрето, Роланд? — попита Еди.

— Защото сай Слайтман ще ме обвинява. В скръбта си не се интересува кой ще го чуе и какво може да издаде.

— Танцувай — подкани го Джейк.

Обърнаха се към него. Той замислено се изплю върху колелото на фургона и добави: — Тази сутрин е за танци. Роланд се замисли и кимна:

— Това е неговата партия в танците. Ако дойде навреме, може би ще успеем да му запушим устата. Ако не, смъртта на сина му ще е само началото на неговата комала.

Слайтман бе с петнайсетина години по-млад от собственика на ранчото, в което работеше, и дотича много преди него. За момент остана като вцепенен до канавката, втренчен в обезобразеното тяло на сина си. Нямаше толкова кръв, бързо бе попила в земята, но откъснатата ръка лежеше на пътя и говореше красноречиво. Роланд за нищо на света не би я поместил преди идването на Слайтман. Бени почти бе успял да изпълзи на пътя. Баща му имаше право да види къде и как е станало.

Слайтман остана неподвижно няколко секунди, после си пое дълбоко въздух и изкрещя. Викът му смрази кръвта на Еди. Той се огледа за Сузана, но не я видя. Не можеше да я обвинява, че се е скрила. Сцената беше неприятна. Най-лошата възможна.

Слайтман се огледа и забеляза Роланд със скръстени ръце до преобърнатия фургон. Джейк седеше до него на колелото и пушеше първата си цигара.

— ТИ! — изкрещя Слайтман; носеше ба и сега го свали. — ТИ СИ ГО НАПРАВИЛ! ТИ!

Еди издърпа оръжието от ръцете му.

— Не си и помисляй — измърмори. — Това сега няма да ти трябва. Дай да ти го пазя.

Слайтман сякаш не го забеляза. Вдигна ръка като че се канеше да стреля.

— ТИ УБИ СИНА МИ! ЗА ОТМЪЩЕНИЕ! МРЪСНИК! УБИЕЦ…

С удивителна скорост, която не преставаше да учудва Еди, Роланд стисна Слайтман за врата и го дръпна към себе си.

— Слушай сега и ме чуй добре — изсъска Стрелеца. — Не давам пукната пара за живота или честта ти, но синът ти за гина и неговата чест ми е много скъпа. Ако не млъкнеш веднага, жалко нищожество, аз лично ще ти запуша устата. Какво предпочиташ? На мен ми е все едно. Ще им кажа, че си загубил ума си, измъкнал си револвера ми и си се застрелял. Какво избираш? Решавай.

Чу се вик. Айзенхарт, задъхан, тичаше и крещеше името на жена си.

— Маргарет! Маргарет! Отговори ми! Обади се, моля те!

Роланд пусна Слайтман и се втренчи строго в лицето му. Селянинът се обърна към Джейк:

— Твоят дин ли уби момчето ми за да ми отмъсти? Кажи ми истината.

Джейк дръпна за последен път от цигарата, хвърли я и попита:

— Ти погледна ли го изобщо? Никой куршум не може да причини такова нещо. Главата на сай Айзенхарт падна до него. Бени се уплаши и изпълзя от канавката. Хвърлиха два прехващача. Аз свалих единия, но… другия… не успях… опитах, но…

Лицето му се беше изкривило в ужасна гримаса. Гласът му изневеряваше. Очите му бяха сухи и не по-малко ужасени от очите на Слайтман.

— Не можах да сваля другия — завърши момчето, сведе глава и заплака. Роланд погледна Слайтман и вдигна вежди.

— Добре — каза селянинът. — Разбирам. Да. Кажи ми, държа ли се смело? Кажи, моля.

— С Джейк донесоха един от близнаците — обясни Еди и махна към двамата Тавъри. — Момчето. Беше си счупил крака. Джейк и Бени го довлякоха. Голям храбрец бе твоето момче.

Слайтман кимна. Свали очилата си и ги погледна, сякаш никога не ги беше виждал. Задържа ги така няколко секунди, после ги пусна на земята и ги стъпка. Погледна виновно Роланд и Джейк.

— Вече нямам нужда от тях. След тези думи отиде при сина си.

Вон Айзенхарт изскочи от царевицата. Видя жена си и изрева. Разкъса ризата си и започна да се удря в гърдите, като не преставаше да крещи името и.

— Роланд, трябва да го спреш — прошепна Еди. — Не аз.

Слайтман вдигна откъснатата ръка на сина си и я целуна с такава нежност, че сърцето на Еди се сви. Постави ръката върху гърдите на момчето и се приближи до стрелците. Без очилата лицето му изглеждаше голо и някак незавършено.

— Джейк, би ли дошъл да вземем одеяло?

Джейк стана от колелото. В канавката Айзенхарт притискаше главата на жена си до гърдите си и леко я полюляваше. От царевицата все по-силно звучеше преиначената Оризова песен. Отначало Еди си мислеше, че откъм града се чува само ехо, но после си даде сметка, че останалите жители на Кала също пеят.

Те бяха разбрали. Бяха чули песента. И идваха.

Татко Калахан излезе от царевицата; носеше Лия Джафърдс. Въпреки шума момиченцето спеше. Калахан погледна труповете на Вълците, извади едната си ръка изпод детето и бавно се прекръсти.

— Слава на Господ.

Роланд го хвана за ръката.

— Прекръсти и мен, отче.

Калахан го изгледа неразбиращо.

Роланд кимна към Вон Айзенхарт:

— Този мъж обеща да ме прокълне, ако нещо стане с жена му.

Можеше да говори още, но нямаше нужда. Калахан разбра и очерта кръст върху челото му. Роланд дълго щеше да чувства топлината на пръстите му. И макар че Айзенхарт така и не изпълни заканата си, Стрелеца никога нямаше да съжалява за тази допълнителна защита срещу злото.

На Източния път започна спонтанно празненство. Дори в оплакването на двамата загинали имаше радост. Никой не смяташе, че загубата им е била напразна. Еди предполагаше, че е вярно. Щом човек не е загубил своите жена и дете, всичко изглежда оправдано.

Песента откъм града приближаваше. В далечината се виждаше облак прах. На пътя хората се прегръщаха. Някой се опита да отнеме главата на Маргарет Айзенхарт от съпруга и който досега отказваше да се раздели с нея. Еди се приближи до Джейк и го попита:

— Не си гледал „Междузвездни войни“, нали?

— Не, нали ти казах. Исках да ги гледам, но…

— Но си напуснал света твърде скоро. Знам. Тези неща, които размахваха… Джейк, те са от филма.

— Сигурен ли си?

— Да. И Вълците… Джейк, самите Вълци… Джейк кимна бавно. Вече виждаха хората от града. Новодошлите забелязаха децата — всички деца, живи и здрави — и нададоха радостни възгласи. Онези, които вървяха най-отпред, се затичаха.

— Знам.

— Така ли? — изненада се Еди. — Наистина ли? Защото… човече, толкова е безумно…

Джейк погледна натрупаните на купчини Вълци. Зелените качулки. Сивите панталони. Черните обувки. Озъбените, разлагащи се лица. Еди бе смъкнал една от тези маски и бе погледнал отдолу. Имаше само метал с две лещи за очи, метална решетка на мястото на носа и два микрофона за уши. Не, единствените им отличителни черти бяха в маските и дрехите.

— Безумно или не, аз знам какво са, Еди. Или поне откъде са дошли. От „Марвъл комикс“.

По лицето на Еди се изписа върховно облекчение. Той се наведе и целуна Джейк по бузата. Момчето леко се усмихна. Не беше много, но бе добро начало.

— Да, „Човекът паяк“ — възкликна Еди. — Като дете не можех да се наситя на тези комикси.

— Аз не съм ги купувал, но Тими Мучи в боулинг-залата имаше огромна колекция: „Човекът паяк“, „Вълшебната четворка“, „Капитан Америка“, всички. Тези тук… — …са като от „Доктор Гибел“.

— Да. Ако не са точни копия, вероятно маските им са преработени, за да приличат повече на вълци, но иначе… същите зелени качулки, същите зелени наметала. Да, Доктор Гибел.

— А прехващачите „Снич“? Чувал ли си за този Хари Потър?

— Не. А ти?

— Не, но веднага ще ти кажа защо. Защото „сничовете“ са от бъдещето. Може би от някой комикс, който ще излезе през 1990-а или 1995-а. Разбираш ли ме?

Джейк кимна.

— Всичко е деветнайсет, нали?

— Да — съгласи се момчето.

Еди се огледа:

— Къде е Сюз?

Преди обаче да се заемат с търсене на Сузана Дийн (а тогава вероятно вече бе твърде късно), първите празнуващи хора от града се появиха. Еди и Джейк бяха подхванати от тълпата — всеки искаше да ги прегърне, целуне, да им стисне ръката, да се смее с тях, да плаче на рамото им, да им благодари, благодари и така до безкрай.

Десетина минути след идването на основната група от града Росалита плахо се приближи до Роланд. Стрелеца много се радваше да я види. Ибън Тук го беше хванал за ръцете и не спираше да повтаря колко са сгрешили двамата с Телфорд, колко ужасно и жестоко са се излъгали и как, когато дойдело време да си тръгват, той щял да ги екипира от глава до пети с всичко необходимо, без да им вземе дори стотинка.

— Роланд!

Стрелеца се извини, хвана Росалита за ръцете и двамата се отдалечиха. Вълците бяха разпръснати навсякъде и радостните хора безмилостно ограбваха труповете им. Всяка минута прииждаха нови граждани.

— Роса, какво има?

— Вашата приятелка. Сузана.

— Какво?

Роланд се намръщи и се огледа. Не видя Сузана, дори не си спомняше кога за последно я е зърнал. Когато даваше на Джейк цигарата ли? Толкова отдавна? Така му се струваше.

— Къде е тя?

— Точно това е проблемът. Не знам. Затова погледнах във фургона, с който дойде, като си мислех, че е влязла да си почине. Или че може би е припаднала. Но я нямаше. Освен това… количката е изчезнала.

— Богове! — изръмжа Роланд и се плесна по бедрото. — О, богове!

Росалита уплашено се отдръпна.

— Къде е Еди? — попита Стрелеца.

Тя посочи. Еди бе заобиколен от ликуващи хора и Роланд надали щеше да го забележи, ако не беше качил едно момченце на раменете си — Хедон Джафърдс, усмихнат до уши.

— Дали да го тревожим? — несигурно попита Росалита. — Може би се е оттеглила за малко, за да се съвземе.

„Оттеглила се е, и още как“ — помисли си Роланд. Сърцето му се свиваше. Сякаш го обгръщаше мрак. Да, беше се оттеглила. И той знаеше коя е заела мястото и. Бяха се разсеяли след битката… покрай скръбта на Джейк… поздравленията… объркването и радостта…, но това не беше оправдание.

— Стрелци! — изкрещя той и ликуващата тълпа бързо утихна.

Ако се беше загледал по-внимателно, Роланд щеше да съзре страха в очите им. Това нямаше да го учуди; хората винаги се боят от онези, които носят големи патлаци. Сега, след края на битката, те бяха готови да им осигурят едно последно пиршество, може би една последна вечер на любовни ласки, а после да ги изпратят по пътя им и отново да се заемат с работите си.

„Е — помисли си Роланд, — скоро ще се махаме. Всъщност един от нас вече си тръгна. О, богове!“

— Стрелци, при мен! При мен!

Еди дотича пръв.

Огледа се и попита:

— Къде е Сузана?

Роланд посочи скалистите, насечени от сухи дерета склонове, после нагоре към тъмната дупка под самия връх на планината.

Еди Дийн пребледня.

— Това е Пещерата на портала. Нали?

Роланд кимна.

— Топката… Черната тринайсетица… Сузана не искаше да се приближава до нея, когато беше в църквата на Калахан.

— Не. Но сега Сузана няма думата.

— Мия? — попита Джейк.

— Да. — Роланд се загледа в далечната пещера. — Мия е отишла да роди детето си. Мъничето.

— Не! — възкликна Еди. Хвана Роланд за ризата; около тях хората стояха смълчани. — Роланд, кажи, че не е истина.

— Да тръгваме и да се надяваме, че не сме закъснели — нареди Стрелеца.

Чувстваше обаче, че с твърде късно.