Вълците от Кала

СЪПРОТИВА 19 ПРОЛОГ Тъпоумните

Тян бе благословен (макар че малко фермери биха използвали тази дума) с три ниви: Крайречната, където родът му от незапомнени времена отглеждаше ориз, Крайпътната, където от също толкова отдавна Джафърдсови садяха остър корен, тикви и царевица от също толкова отдавна, и Крива нива, откъдето се сдобиваха предимно с камъни, мехури по дланите и разбити надежди. Тян не беше първият Джафърдс, решил да извлече полза от осемдесетте декара зад родната му къща; дядо му, съвършено нормален във всички други отношения, бе живял с убеждението, че там има злато. Майката на Тян пък си беше наумила, че може да отглежда порин, една изключително ценна подправка. Самият Тян бе вманиачен по мадригала. Без съмнение на Крива нива можеше да вирее мадригал. Трябваше да вирее. Беше се сдобил с хиляда семена (които струваха цяло състояние) и сега ги криеше под дъските в стаята си. Оставаше само следващата година да ги засее — което бе много по-лесно на думи, отколкото на дела.

Родът Джафърдс беше благословен с домашни животни, в това число три мулета, но само луд би използвал муле на Крива нива; още първия ден до пладне злощастното добиче я крак щеше да си счупи, я да бъде нажилено до смърт от стършели. Преди няколко години подобна участ едва не сполетя един от чичовците на Тян. Той бе дотичал у дома с отчаяни вопли, преследван от рояк огромни оси-мутанти с жила като пирони.

После откриха гнездото (е, Анди го откри — той не се боеше от оси, дори и гигантски), поляха го с керосин и го запалиха, но сигурно имаше още. Освен това бе пълно с дупки, а дупките не можеш да ги изгориш, нали? Старите хора наричаха терени като Крива нива „хлабава земя“. Бе осеяна с почти толкова дупки колкото с камъни, имаше и няколко пещери, които бълваха гнусен, вонящ на разложение въздух. Кой знае какви духове и таласъми витаеха в непрогледните им дълбини.

Отгоре на всичко най-опасните дупки никога не бяха там, където човек (или муле) би могъл да ги очаква. О, не, изобщо. Криеха се в най-безобидните туфи. Мулето ти си стъпва най-спокойно, изведнъж чуваш глухо изпращяване като от счупена клонка, и в следващия момент то вече лежи озъбено, с изцъклени очи и реве от болка. И така, докато не сложиш край на мъките му, а домашните животни бяха твърде ценни в Кала Брин Стьрджис, дори най-опърничавите.

Затова Тян впрягаше сестра си. Нямаше причина да не го прави. Тия беше тъпоумна и затова не можеше да послужи за нещо по-полезно. Бе едро момиче — тъпоумните винаги израстваха повече от нормалните хора — и се подчиняваше с готовност, Христос да и е на помощ. Стареца и беше направил Исусово дърво, което наричаше „разпятие“, и тя не се разделяше с него. Сега го беше окачила на шията си и като теглеше ралото, украшението се поклащаше.

Ралото бе прикрепено за раменете и с кожени ремъци. Тян стискаше железните ръкохватки на сечивото и направляваше сестра си с юздите. Пъхтеше и енергично дърпаше и разклащаше ралото, когато то се забиеше твърде дълбоко или запреше в някой камък. Беше краят на Пълноземие, но на Крива нива бе горещо като посред лято. Дрехите на Тия бяха подгизнали от пот и прилепнали към едрите и бедра. Всеки път, когато Тян тръскаше глава, за да отметне косата от очите си, се разхвърчаваха капчици пот.

— Пррр, кучко! Ще строшиш ралото. Сляпа ли си?

Не, не беше нито сляпа, нито няма, просто тъпоумна. Тя свърна рязко встрани. Тян политна напред; едва не си строши врата и си удари крака в друг камък — поредния, който Тия не беше видяла, а ралото като по чудо бе пропуснало. Когато почувства топлата струйка кръв по глезена си, той се запита (не за пръв път) каква лудост бе карала Джафърдсови винаги да се връщат тук. Дълбоко в себе си подозираше, че мадригалът не ще вирее по-успешно от порина, макар че дяволската трева щеше да намери добра почва — да, ако поиска, можеше да засади всичките осемдесет декара с този гнусен плевел. Трудното беше да не му позволява да расте, основна задача за всички жители на Нова земя. Буренът…

Ралото се наклони надясно, сетне рязко дръпна напред и едва не извади ръцете му от раменните стави.

— Прр! Спокойно, момиче! Ще ми откъснеш ръцете!

Тия вдигна широкото си, потно, безизразно лице към осеяното с ниски облаци небе и се разкикоти. Исусе, дори смехът и звучеше като магарешки рев. Ала все пак си оставаше смях, човешки смях. За кой ли път Тян се почуди, дали този звук не означава нещо. Дали тя разбираше думите му, или просто реагираше на тона му? Дали някои тьпоумни все пак…

— Добър ден, сай — прозвуча висок, почти безизразен глас зад гърба му. — Тян се стресна и изкрещя, но това не направи впечатление на новодошлия. — Благословени и дълги дни — добави той. — Тук съм след дълго скитане, изцяло на твоите услуги.

Тян се обърна, за да погледне новодошлия, в този момент сестра му направи голяма крачка напред и едва не го повали. Юздите се изтръгнаха от ръцете му, изплющяха и се увиха около гърлото му. Без да подозира какво е причинила, Тия се втурна напред. Ремъците стегнаха гърлото на Тян. Той захриптя и отчаяно задърпа юздите. Анди го наблюдаваше безучастно, както обикновено се хилеше глуповато.

Тия направи още една крачка, Тян загуби равновесие. Стовари се на земята и удари хълбока си на един камък, но поне освободи гърлото си и успя да си поеме въздух. Ала само за миг. Проклета нива! Винаги бе носила нещастие! И вечно щеше да носи! Стисна здраво юздите, преди отново да се затегнат около гърлото му, и изкрещя:

— Стооой, кучко! Не мърдай, иначе ще ти увия големите и безполезни цици около врата!

Тя покорно спря и погледна любопитно назад. Устните и се разтегнаха в широка усмивка. Вдигна мускулестата си ръка и посочи:

— Анди! Анди дошъл!

— Не съм сляп — изръмжа Тян и се изправи, като разтриваше задника си. И там ли се беше разранил? Исусе, и още как.

— Добър ден, сай — поздрави я Анди и три пъти почука по металната си шия с трите си метални пръста. — Желая ти дълги дни и спокойни нощи.

Макар че поне хиляда пъти бе чувала официалния отговор на този поздрав, който гласеше: „А на теб два пъти повече“, Тия отново вдигна към небето широкото си безизразно лице и се закиска. Тян почувства изненадваща болка, не в ръцете, гърлото или натъртения си задник, а в сърцето. Смътно помнеше сестра си като малка — стройна и чевръста като водно конче, с ум като бръснач. После…

Изведнъж го обзе предчувствие. Сърцето му се сви. „Новината може да дойде всеки момент — помисли си. — Докато си губя времето в обработване на това проклето безполезно парче земя, което носи само лош късмет.“ Беше време. Крайно време.

— Анди.

— Да! Анди, твой верен приятел! Пред теб и на твоите услуги. Искаш ли да научиш хороскопа си, сай Тян? Пълноземие е. Луната е червена — в Средния свят я наричат Ловджийска луна. Ще те посети приятел! Делата ти ще са плодотворни! Ще ти хрумнат две идеи, една добра и една лоша…

— Лошата беше да дойда на тази нива — тросна се Тян. — Не ме интересува проклетият хороскоп, Анди. Защо си дошъл?

Вероятно нищо не можеше да помрачи усмивката на Анди — нали беше робот, последният в Кала Брин Стърджис и на стотици километри наоколо, но на Тян му се стори, че изражението му е тревожно. Роботът приличаше на човек, нарисуван от несръчна детска ръка, беше неестествено висок и неестествено хилав. Крайниците му бяха сребърни. Главата му представляваше кутия от неръждаема стомана, вместо очи имаше електрически крушки. Тялото му беше цилиндър от злато. По средата, където при един нормален човек се намират гърдите, бе щамповано:

ПРОИЗВЕДЕНО ОТ 

НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС ООД 

И 

ЛАМЕРИК ИНДЪСТРИС 

АНДИ 

Предназначение: ВЕСТОНОСЕЦ (многофункционален) 

Сериен номер: DNF-44821-V-63 

Защо и как бе оцеляла тази глупава машина няколко поколения след гибелта на всички роботи, Тян нито знаеше, нито се интересуваше. Анди скиташе из цяла Кала (никога не напускаше границите и), крачеше на невъзможно тънките си сребърни крака, надничаше навсякъде, от време на време цъкаше тихо, докато запаметяваше (а може би и отсяваше — кой знае?) информация. Той пееше, предаваше клюки и слухове от единия до другия край на града (неуморим беше този робот-вестоносец), но най-голямо удоволствие явно му доставяше съставянето на хороскопи, макар всички в Кала да твърдяха, че предсказанията му не се сбъдват. Анди обаче имаше още една функция и тя бе най-важна.

— Защо си тук, торба с болтове и гайки? Казвай! Заради Вълците ли? Да не би да идват от Тъндърклап?

Тян се втренчи в глуповатото, усмихнато лице на Анди. Обля го студена пот. Молеше се глупавата железария да отговори „не“ и отново да предложи да му каже хороскопа или дори да изпее „Зелени царевични поля“, всичките трийсетина куплета.

С непомръкваща усмивка Анди отговори:

— Да, сай.

— Христосе и Исусе! — промълви Тян (подозираше, че Стареца използва двете имена за един и същ човек, но така и не си направи труда да си изясни въпроса). — Колко време остава?

— Една луна, докато дойдат.

— Между две пълнолуния ли?

— Приблизително, сай.

Значи трийсетина дни. Трийсет дни, докато Вълците се появят. Нямаше надежда Анди да греши. Бог знае откъде роботът бе научил за идването им от Тъндърклап толкова време преди да се появят, но той разбираше. И никога не грешеше.

— Проклет да си за тази зла вест! — изкрещя Тян и долови гняв към Твореца в собствения си глас. — Каква полза има от теб?

— Съжалявам, че вестта е лоша — каза Анди; от вътрешността му се чу чегъртане, очите му заблестяха с ярка синя светлина, той отстъпи една крачка назад. — Не искаш ли да ти кажа хороскопа? В края на Пълноземие сме. Моментът е изключително благоприятен за довършване на започнати дела и за нови запознанства…

— Върви по дяволите с лъжливите ти пророчества!

Тян се наведе, взе буца пръст и замери робота. Едно камъче издрънча по металната обшивка на Анди. Тия издаде тих писък и заплака. Анди отстъпи още една крачка, дългата му сянка потрепна върху безплодната почва. Омразната му глуповата усмивка обаче остана непроменена.

— Не искаш ли да ти изпея нещо? Научих една забавна песничка от манихейците в северния край на града. Казва се „Във време на беди на Бог се довери“. — От дълбините на металното тяло на Анди прозвуча камертон, последван от пиано. — Започва така…

По бузите на Тян се стичаше пот, тестисите го сърбяха и залепваха за бедрата му. Долавяше миризмата на собствения си страх. Сестра му зяпаше небето. А на този малоумен робот, носещ винаги лоши вести, му се приискало да пее манихейски химни.

— Млъквай, Анди — сряза го, като се стараеше да говори спокойно, макар че стискаше зъби.

— Сай. — Роботът най-сетне млъкна.

Тян се приближи до разплаканата си сестра и я прегърна. Усети миризмата и — натрапчива, не и неприятна. Не надушваше страх, само миризма на усилен труд. Въздъхна и погали треперещата и ръка:

— Стига си ревала, тъпа кучко.

Думите бяха груби, но изречени с изключителна нежност. Тия се поуспокои. Хълбокът и докосваше корема му (тя беше с цели трийсет сантиметра по-висока) и всеки, който ги видеше, вероятно би се удивил от приликата в чертите им и голямата разлика в ръста. Приликата бе обяснима — бяха близнаци.

Тян успокои сестра си със смесица от нежни думи и обиди (след като се беше върнала от Изток тъпоумна, той използваше и двете в еднаква степен), дори се засмя, накрая тя престана да плаче, посочвайки ръждивчето, което кръжеше в небето и грозно грачеше.

В Тян се надигна чувство, толкова чуждо за природата му, че дори не успя да определи какво е.

— Не е справедливо — измърмори. — Не. В името на Човека Исус и всички богове, не е справедливо.

Загледа се на изток, където хълмовете се губеха сред сгъстяващия се мрак, напомнящ пелена от облаци. Това бе границата на Тъндърклап.

— Не е справедливо да ни го причиняват!

— Сигурен ли си, че не искаш да чуеш хороскопа си, сай? Виждам бляскави монети и красива смугла девойка.

— Смуглите девойки ще минат без мен — заяви Тян и се зае да снеме каишите от широките рамене на сестра си. — Аз съм женен мъж, както сигурно знаеш.

— Много женени мъже си имат цуни-гуни — самодоволно отбеляза Анди.

— Не и онези, които обичат жените си. — Тян нарами юздите и ремъците (беше ги изработил сам, тъй като в града не се предлагаха сбруи за хора) и тръгна към дома си, но преди това добави: — А за фермерите е немислимо. Покажи ми един земеделец, който може да си позволи любовница, и ще те целуна по лъскавия задник. Дииий, Тия. Тръгваме.

— В къщи?

— Да.

— Обяд в къщи? — Тя го изгледа с надежда. — Картофи? Мазен сос?

— Разбира се. Защо не, мамка му?

Тия нададе радостен възглас и се втурна към къщата. Когато тичаше, нещо в нея навяваше страхопочитание. Както баща им бе отбелязал веднъж, малко преди фаталното си падане, „може да няма акъл, но е като планина от плът“.

Тян сведе глава и тръгна бавно след нея, внимаваше да не стъпи в някоя от многобройните дупки, чието разположение сестра му сякаш знаеше с най-малки подробности. Странното непознато чувство се усилваше. Той познаваше гнева — всеки фермер, загубил кравите си при епидемията от млечна болест, или наблюдавал как лятната градушка изравнява посевите му със земята, го бе изпитвал, но това, което усещаше сега, беше много по-дълбоко. Това бе бяс, непознато ново измерение на гнева. Пристъпваше бавно, с наведена глава, със стиснати юмруци. Не забеляза, че Анди го следва по петите, докато не чу гласа на робота:

— Има още една новина, сай. На северозапад от града по Пътя на Лъча пришълци от Външния свят…

— По дяволите Лъча, по дяволите пришълците, и ти върви по дяволите. Остави ме на мира, Анди.

Анди спря за миг сред камъните, бурените и буците безполезна пръст на Крива нива, това неблагодарно парче земя на Джафърдсови. Машинарията във вътрешността му защрака. Очите му проблеснаха. Накрая реши да отиде при Стареца. Стареца никога нямаше да го прати по дяволите. Стареца винаги се интересуваше от хороскопа си.

И винаги се интересуваше от пришълците.

Анди се запъти към града и „Пресвета Богородица“.

Заля Джафърдс не видя кога са се прибрали съпругът и и сестра му; не чу как Тия потопи няколко пъти глава във варела с дъждовна вода пред обора, след което изпръхтя като кон, за да издуха течността от ноздрите си. Заля беше от южната страна на къщата, простираше и наглеждаше децата. Разбра, че Тян се е върнал, едва когато го видя да я гледа от кухненския прозорец. Тя се изненада, че се е прибрал толкова рано, но изражението му я удиви още повече. Лицето му беше бледо, само на бузите му имаше червени петна, а трето, ярко като жигосано, се открояваше на челото му.

Тя остави кошничката с щипките и тръгна към къщата.

— Къде отиваш, мами? — изкрещя Хедон.

— Къде отиваш, мам-мами? — повтори като папагал Хеда.

— Не е важно. Вие само наглеждайте братчетата и сестричетата си.

— Защоооо! — проплака Хеда.

Тя бе истинска артистка, що се отнасяше до писъците. Някой ден така щеше да вбеси майка си, че щеше да и опита ръката.

— Защото вие сте най-големите.

— Ама… — Затваряй си устата, Хеда Джафърдс.

— Ще ги наглеждаме, мами — успокои я Хедон; той винаги слушаше. Може би не беше умен като сестричката си, но това не е най-важното в живота, нали? — Искаш ли да довършим простирането?

— Хед-доннн… — предупреди го сестра му и отново нададе противния си вой.

Заля обаче нямаше време да се разправя с тях. Хвърли бърз поглед на Лиман и Лия, които бяха на пет, и на двегодишния Арон. Най-малкият седеше гол-голеничък в калта и радостно удряше два камъка. Рядка случайност бе да се роди само едно дете. Как и завиждаха жените от селището! Защото Арон винаги щеше да е в безопасност. Другите обаче, Хедон и Хеда… Лиман и Лия…

Изведнъж и хрумна какво би могло да означава неочакваното връщане на съпруга и в този ясен ден. Отправи мълчалива молба към боговете да не е така, но когато влезе в кухнята и забеляза как той гледа децата, всяко съмнение изчезна.

— Само не Вълците — изхриптя. — Кажи ми, че не е вярно.

— Вярно е — промърмори той. — Трийсет дни според Анди. Една луна. В подобни случаи Анди никога…

Не довърши фразата, защото Заля Джафърдс се хвана за главата и запищя. Навън Хеда подскочи стреснато. Понечи да се втурне към къщата, но Хедон я спря.

— Не взимат толкова малки деца като Лиман и Лия, нали? — изплака Заля. — Хеда и Хедон може би, не и мъничетата ми, нали? Ами че те ще навършат шест едва след половин година!

— Вълците са взимали деца и на три години, знаеш го.

Тян стискаше и отпускаше юмруци. Непознатото чувство в него продължаваше да расте — чувството, по-силно от обикновен гняв. Тя го погледна, обляна в сълзи.

— Време е да се противопоставим — рече той. Гласът му бе така променен, че сам не го позна.

— Как да го сторим? Как, в името на боговете, да го сторим?

— Не знам. Ела тук, жено, моля аз.

Тя се приближи, като хвърли последен поглед към децата си в задния двор, сякаш да се увери, че още са там, че Вълците още не са ги взели. Дядо седеше в ъгъла край студеното огнище, задрямал с наведена глава и олигавена беззъба уста. От тази стая се виждаше оборът. Тян заведе жена си до прозореца и посочи:

— Ето там. Виж ги, жено! Виж ги добре!

Сестрата на Тян, два метра и половина висока, плискаше огромните си гърди с вода от варела. На вратата на обора стоеше Залман, братът на Заля, едър двуметров мъжага, висок колкото Анди и с безизразно лице като Тия. Млад мъж в разцвета на силите си, наблюдаващ една хубава млада жена, показваща голите си гърди. При такава гледка на панталона на всеки като него би се появила значителна подутина, но не и при Зал. Той никога нямаше да се възбуди при вида на гола жена. Беше тъпоумен.

Заля се обърна към Тян. Двамата се спогледаха — мъж и жена, запазили разсъдъка си, но по чиста случайност. Със същата вероятност сега на прозореца можеше да стоят Зал и Тия и да наблюдават несъразмерните и празноглави Тян и Заля.

— Виждам ги. Не съм сляпа.

— Понякога не ти ли се ще да беше? За да не ги гледаш такива?

Заля мълчеше.

— Не е справедливо, жено. Не е справедливо. Изобщо не е!

— Да, но от незапомнени времена…

— По дяволите тези незапомнени времена! — изкрещя Тян. — Те са деца! Нашите деца!

— Да не би да предпочиташ Вълците да опожарят Кала? Да ни прережат гърлата, да изгорят очите ни ли? Защото вече се е случвало. Знаеш го, нали?

Да, знаеше го. Само че кой друг можеше да прекрати това страдание, ако не мъжете от Кала Брин Стърджис? По тези земи нямаше защитници на реда, само един шериф. Те бяха сами. Дори в дълбока древност, когато Вътрешните баронства бяха процъфтявали в светлина и ред, тукашните жители не бяха вкусили много от онова блаженство. В пограничните земи животът винаги бе необичаен. С идването на Вълците беше станал още по-странен. Преди колко време бе започнало? Преди колко поколения? Тян не знаеше, но смяташе, че е било доста след „незапомнените времена“. Вълците бяха безчинствали в пограничните селища в младежките години на Дядо — собственият му близнак бе отвлечен, докато двамата играели на дама. „Взе’а го, зашот’ беше по-близо до пъта — казваше Дядо (неведнъж). — Ако бях изля’л пръв от къщата в онзи ден, щя’а да взе’ат мен, на Бога благодарност!“ — Целуваше дървеното кръстче, дадено му от Стареца, вдигаше го към небето и се закискваше. Дядото на Дядо обаче бил разказвал, че по негово време — което според изчисленията на Тян би трябвало да е било преди пет-шест поколения — нямало никакви Вълци, които да излизат от Тъндърклап със сивите си коне. Веднъж Тян попита стареца: „А бебетата и тогава ли се раждали предимно по две? Някой от старите споменавал ли е за това?“ Дядо се замисли дълбоко, сетне поклати глава. Не, не си спомняше някой от старите да е споменавал такова нещо.

Заля го наблюдаваше тревожно:

— Тази мисъл ти е щукнала само заради онази камениста нива. Ще ти мине.

— Няма да ми мине.

— Няма да направиш някоя глупост, нали, Тян? Някоя глупост на своя глава?

— Не — увери я той.

Без капка колебание.

„Вече си е наумил да направи нещо“ — помисли си тя, в сърцето и заблещука искрица надежда. Тян не бе в състояние да попречи с нищо на Вълците — никой не можеше да им попречи, но не беше глупав. В земеделско селище, където повечето мъже не бяха способни да мислят за по-далечни събития от засаждането на следващата леха (или топването на „чушките“ си идната събота), Тян бе необичайно явление. Умееше да пише името си, дори думи като „ОБИЧАМ ТЕ ЗАЛИ“ (именно с тях беше спечелил сърцето и макар че тя не можеше да ги прочете в прахта); можеше да събира и да брои наобратно, което както твърдеше, било още по-трудно. Възможно ли беше?…

Нещо я караше да се отърси от тази мисъл. Въпреки това, когато се замислеше за Хеда и Хедон, за Лия и Лиман, в майчиното и сърце се зараждаше надежда.

— Какво си наумил?

— Ще свикам градския съвет. Ще изпратя перото.

— Дали ще дойдат?

— Когато чуят вестта, всеки мъж от Кала ще се появи. Нека обсъдим всичко. Може този път да решат да се бият. Може да поискат да спасят децата си. Зад тях прозвуча познат хриплив глас:

— Глупав килин.

Хванати за ръце, Тян и Заля се обърнаха към стареца. „Килин“ беше груба дума, но в изражението на Дядо се четеше нежност.

— Защо говориш така, Дядо?

— Мъжете няма да взе’ат таквоз решение, дори да са фиркани до козирката. Камо ли трезви… — Старецът поклати глава. — Нивга няма да ги убедиш.

— Според мен този път не си прав — заупорства Тян.

Сърцето на Заля се сви от страх, ала някъде в дълбините му гореше искрица надежда.

Вероятно нямаше да роптаят толкова, ако им беше дал една нощ за размишление, но Тян не възнамеряваше да го прави. Не им остави дори миг да съберат мислите си. Когато изпрати Хедон и Хеда с перото, всички дойдоха. Точно както бе очаквал.

Залата за събрания на Кала се намираше в края на главната улица до смесения магазин на Тук и по диагонал от градския Павилион, прашасал и тъмен в този сезон. Скоро жените щяха да го украсят за Жътва, обаче в Кала този празник не се отбелязваше много тържествено. Децата, разбира се, винаги с интерес наблюдаваха изгарянето на чучелата и получаваха безброй целувки, но само толкова. Панаирите и карнавалите може би имаха място в Средния и Вътрешния свят, ала тук беше различно. Тук имаха много по-сериозни грижи, отколкото да си устройват празненства.

Например Вълците.

Някои от мъжете — от плодородните ферми на запад и трите чифлика — дойдоха на коне. Айзенхарт от „Рокинг Б“ дори носеше пушка и беше препасал патрондаши. (Тян Джафърдс не вярваше патроните да действат, а дори да имаше някои добри, старото пушкало надали бе в състояние да ги изстреля.) Манихейците дойдоха наблъскани в каруца, теглена от две изродени кобилки — едната с три очи, а другата с голям розов израстък на гърба. Повечето яздеха магарета или мулета, носеха характерните бели панталони и разноцветни ризи. Спираха пред Събранието, бутаха широкополите си шапки, така че да увиснат на връвчиците през вратовете им, и се споглеждаха смутено. Помещението бе обзаведено с деветдесет прости чамови пейки — тъй като жените и тъпоумните не присъстваха, мъжете се побраха на по-малко от трийсет. Някои разговаряха, но никой не се смееше.

Тян стоеше пред входа с перото в ръка. Съзерцаваше слънцето, спускащо се към хоризонта, преминаващо от златисто в кървавочервено. Когато то докосна земята, Тян хвърли последен поглед към главната улица. Беше празна, само трима-четирима тъпоумни седяха на стълбите пред магазина на Тук. Всичките бяха необичайно едри и не ставаха за никаква друга работа, освен да чистят нивите от камънак. Не се виждаха други мъже, нито яздитни животни. Той си пое въздух, издиша, отново изпълни белите си дробове, вдигна очи към тъмнеещото небе:

— Исусе, Богочовече, не вярвам в теб, но ако те има, помогни ми. Кажи на Господ благодарност-сай.

След тези думи влезе и затвори вратите на Залата малко по-шумно от необходимото. Разговорите секнаха. Пред очите на сто и четирийсетте мъже, повечето земеделци, Тян прекоси помещението. Шумоленето на белите му панталони и тропането на подметките му по дървения под се чуваха ясно. Очакваше да изпита страх, да загуби способността си да говори. Беше земеделец, не актьор или политик. Сетне се замисли за децата си и когато вдигна очи към събраните мъже, смело срещна погледите им. Перото в ръката му не потрепваше. Заговори спокойно, гладко. Може би мъжете нямаше да приемат предложението му, както бе предсказал Дядо, но изглеждаха готови да го изслушат.

— Всички ме познавате — рече той, стиснал с две ръце древното перо. — Тян Джафърдс, син на Люк, съпруг на Заля Хуник. Имаме пет деца, две двойки и едно самичко.

През залата премина тих шепот, вероятно коментари какъв късмет имаха Тян и Заля със своя Арон. Той изчака отново да се възцари тишина и продължи:

— Живея в Кала, откак съм се родил. Споделял съм с вас мъки и радости, вие — също с мен. Затова ме изслушайте, моля.

— Говори, сай — отговориха в хор присъстващите.

— Вълците идат. Научих тази вест от Анди. След трийсет дни ще бъдат тук.

Последва нов шепот. Тян долови възгласи на възмущение и гняв, не и на изненада. Като вестоносец Анди си вършеше удивително добре работата.

— Дори онези от нас, които можем малко да четем и пишем, не разполагаме с почти никаква хартия, за да си водим записки — продължи той. — Затова не мога да кажа със сигурност кога са идвали за последен път. Няма архиви, както знаете, всичко се предава от уста на уста. Бил съм дете, затова ще да е било преди повече от двайсет години…

— Преди двайсет и четири — обади се някой от дъното на залата.

— Не, двайсет и три — провикна се друг от по-предните редици.

Ройбен Кавера се изправи. Беше пълен мъж, вечно се усмихваше. Сега обаче в изражението му се четеше само тревога.

— Те взеха Рут, сестра ми, чуйте.

От седналите плътно един до друг мъже се чу тих ропот — всъщност по-скоро дружна въздишка на скръб. Можеха да се настанят по-удобно, но бяха предпочели да останат притиснати един до друг.

„Понякога неудобството създава чувство за уют“ — каза си Тян.

— Когато дойдоха, играехме под големия бор в двора — продължи Ройбен. — Оттогава всяка година оставям чертичка върху ствола му. Продължих, дори след като я върнаха. Двайсет и три години са минали, защото има двайсет и три нареза. Той отново седна на мястото си.

— Двайсет и три или двайсет и четири, няма значение — отбеляза Тян. — Онези, които са били деца при последното идване на вълците, вече са големи, имат собствени чеда. Имаме добра реколта за онези мръсници. Реколта от собствените ни деца. — Замълча, за да им даде възможност да се досетят сами за следващата му мисъл, преди да я изкаже гласно: — И ако им позволим… ако допуснем Вълците да отведат децата ни в Тъндърклап, пак ще ни ги върнат тъпоумни.

— Какво, по дяволите, можем да сторим? — провикна се един мъж от средните редове. — Те не са хора!

Последваха дружни възгласи на съгласие (и съжаление).

Един от манихейците се изправи и се загърна плътно с тъмносиньото си наметало. Огледа се плахо. Не приличаше на слабоумен, но погледът му не беше на човек със здрав разум.

— Чуйте ме, моля.

— Говори, сай — дойде учтивият, но сдържан отговор.

Манихейците рядко се мяркаха в града, а сега бяха осмина на куп. Тян бе поласкан, че са дошли. Появата им ясно говореше за съдбовната важност на проблема.

Вратата на Залата се отвори, влезе някакъв човек с дълго черно наметало. Дълъг белег прорязваше челото му. Никой не му обърна внимание, дори Тян. Всички погледи бяха съсредоточени върху манихееца.

— Чуйте какво пише в Свещената книга на манихейството: „Когато Ангелът на смъртта мина над Айджип, той уби първороденото във всеки дом, чийто праг не бе наквасен с кръвта на жертвено агне.“ Така пише в Книгата.

— Слава на Книгата — възкликнаха в хор другите манихейци.

— Може би трябва да сторим същото — продължи спокойно говорителят им. — Може би трябва да превърнем тези трийсет дни в празник на радостта за чедата си, после да ги приспим навеки и да напоим с кръвта им земята. Нека Вълците отнесат труповете им на изток, щом искат.

— Ти си луд — възкликна възмутено Бенито Каш, като едва сподавяше смеха си. — Всички сте луди. За нищо на света няма да убием децата си!

— Не е ли за предпочитане, ако онези, които се връщат, умрат? — отвърна манихеецът. — Те са само огромни безполезни туловища! Кухи кратуни!

— Какво ще кажеш за братята и сестрите им? — обади се Вон Ейзенхарт. — Защото Вълците взимат само по един от близнаците, както знаете.

Втори манихеец се изправи — старец с дълга бяла брада, спускаща се върху гърдите му. Мъдрият Хенчик огледа присъстващите, сетне се обърна към Тян:

— Ти държиш перото, млади момко. Мога ли да говоря?

Тян кимна. Началото изобщо не беше лошо. Нека обсъдят с подробности положението, в което се намираха, нека добре си дадат сметка за всичко. В крайна сметка ще осъзнаят, че им остават две възможности: или да позволят на Вълците да вземат по един от всичките им близнаци, невстъпили в пубертета, или да се опълчат и да се бият. Важното беше да разберат, че друг изход няма. Старецът заговори търпеливо, дори с лека тъга:

— Идеята наистина е ужасна. Ала помислете над това: ако Вълците дойдат и не открият никакви деца, може да ни оставят на мира веднъж завинаги.

— Да, може — измърмори един от по-бедните селяни на име Хорхе Естрада. — А може и да не ни оставят. Манихей-сай, наистина ли сте готови да избиете всички деца в града заради това „може би“?

Старият манихеец не изглеждаше смутен от този въпрос, нито пък съмишлениците му със сини наметала.

— Това е една възможност — заяви. — Ние сме готови да го направим.

С тези думи той седна.

— Не и аз — обади се Гарет Стронг. — Все едно да си отрежеш главата, за да не се бръснеш всеки ден, чуйте, ако обичате.

Последва смях, неколцина възкликнаха:

— Чуваме те много добре.

Гарет като че си отдъхна; седна и зашушука с Вон Айзенхарт. Един собственик на ранчо, Диего Адамс, напрегнато се вслушваше в разговора им.

Изправи се още един от дребните земеделци — Бъки Хавиер. Той имаше будни сини очи и малка глава, която сякаш израстваше от козята му брадичка.

— Ами ако напуснем града за известно време? — попита той. — Ако отведем децата си на запад? До западния ръкав на Великата река?

Последва кратко мълчание, докато останалите обмисляха тази смела идея. Западният ръкав на Уай бе почти в другия край на Средния свят… според Анди край него по едно време се бил появил огромен дворец от зелено стъкло, който наскоро бил изчезнал. Тян тъкмо се канеше да отговори, когато Ибън Тук, собственикът на магазина, взе думата. Тян си отдъхна. Искаше да остави другите да говорят колкото се може по-дълго. Когато изчерпеха идеите си, щеше да им представи единствените две възможности.

— Да не си луд? — попита Ибън. — Вълците ще дойдат, ще видят, че сме избягали и ще опожарят всичко: ферми, посеви, магазини. Какво ще правим после?

— Има опасност да ни последват — обади се Хорхе Естрада. — Да не мислиш, че ще им е трудно? Ще опожарят домовете ни, както каза Тук, после ще ни догонят и пак ще ни отнемат децата!

Последваха гръмки възгласи на съгласие, тропане на крака, чуха се крясъци: „Истина е, истина е!“

— Освен това — рече Нийл Фарадей, като се изправи и притисна до корема си широкополата шапка — никога не отвличат всички деца.

Говореше плахо, с „гласа на разума“, който изправи Тян на нокти. Тъкмо от такова изказване се страхуваше. От измамния повик към въздържаност. Един манихеец, млад и голобрад, се изсмя презрително:

— О, да, само половината! Колко успокоително! Бог да те благослови!

Вероятно се канеше да каже още нещо, обаче Хенчик вкопчи в ръката му кривите си пръсти. Младежът замълча, но не сведе покорно глава, както можеше да се очаква. Очите му святкаха, така стискаше устни, че приличаха на бяла чертичка.

— Не твърдя, че е справедливо. — Нийл взе да върти шапката си толкова бързо, че на Тян му се зави свят. — Трябва обаче да погледнем действителността в очите, нали? Да. Те все пак не вземат всички. Ето, дъщеря ми Джорджина е умна и способна…

— Да, а синът ти Джордж е един голям празноглавец — прекъсна го Бен Слайтман.

Слайтман бе главен пастир на Айзенхарт и не понасяше глупаците. Той свали очилата си, избърса ги с кърпичка, сложи ги отново и продължи:

— Като идвах, го видях на стълбището на Туки. Много добре го видях. Него и неколцина други малоумници.

— Ама…

— Знам. Трудно е да се вземе такова решение. По-добре е няколко празноглави, отколкото всички да са мъртви. — Замълча за миг, сетне добави: — Или да вземат само половината вместо всички.

Последваха възгласи като „Истина е“ и „Така е, сай“, Бен Слайтман доволно седна на мястото си.

— Винаги ни оставят толкова, колкото да преживеем, нали? — обади се дребен земеделец, чиито ниви бяха до тези на Тян в края на Кала.

Казваше се Луис Хейкокс и говореше с печален тон. Под мустачките му устните се разтегнаха в подобие на усмивка.

— Няма да избием децата си — заяви, като гледаше манихейците. — С цялото си уважение към вас, господа, не вярвам дори вие да сте способни на такова нещо. Или поне не всички от вас. Не можем да си вдигнем багажа и да избягаме на запад, нито където и да е другаде, защото сме земеделци. Те ще изгорят къщите, ще опожарят нивите, ще ни последват и пак ще ни вземат децата. Нуждаят се от тях, един Господ знае защо. И пак се връщаме на същото: ние сме земеделци. Силни сме, когато ръцете ни са заровени в пръстта, слаби сме, когато сме отделени от нея. Имам две деца по на четири години и много ги обичам. Не искам да ги загубя. Готов съм обаче да се разделя с едното, за да запазя другото. В стопанството си. — Последваха възгласи на съгласие. — Какъв друг избор имаме? Едно ще ви кажа: ще допуснем огромна грешка, ако разгневим Вълците. Освен, разбира се, ако се опълчим срещу тях. Ако беше възможно, аз щях да се вдигна. Само че не виждам как ще стане.

При всяка дума на Хейкокс сърцето на Тян се свиваше. Как само сломяваше устрема му този човек! Господи Исусе!

Уейн Овърхолсър се изправи. Беше шишко с голямо шкембе — красноречиво доказателство, че е най-преуспяващият фермер в Кала Брин Стърджис.

— Чуйте ме, моля.

— Благодарност-сай — промърмориха всички.

— Ето какво трябва да направим — рече той, като се огледа. — Онова, което винаги сме правили! Нима някой предлага да се опълчим срещу Вълците? Има ли такъв луд? С какво ще се бием? С копия и камъни, с няколко лъка ли? Или със стари ръждясали пушкала като това?

Той посочи пушката на Айзенхарт.

— Не се подигравай с моята огнена пръчка, синко — измърмори Айзенхарт, но се усмихна.

— Ще дойдат и ще вземат децата — продължи Овърхолсър и пак се огледа. — Част от тях. Сетне ще ни оставят на мира за поколения напред, а може би и за по-дълго. Така е било винаги, затова казвам да не правим нищо.

Няколко души запротестираха, Овърхолсър изчака да млъкнат.

— Двайсет и три или двайсет и четири години, няма значение — рече, след като отново се възцари тишина. — Това е дълъг период. Дълъг период на спокоен живот. Вероятно забравяте туй-онуй. Първо, че децата са като плодовете. Господ винаги ни изпраща още. Знам, че е жестоко, но така сме живели, така ще бъде и занапред.

Тян не изчака да чуе други подобни изказвания. Ако продължаваха в този дух, нищо нямаше да постигнат. Той вдигна опопанаксовото перо:

— Чуйте какво ще ви кажа! Чуйте, моля!

— Говори, сай — отвърнаха останалите, а Овърхолсър го изгледа накриво.

„Гледай ме, колкото щеш! — помисли си Тян. — Защото ми писна от такива страхливци, които все слушат «здравия разум».“

— Уейн Овърхолсър е умен и преуспяващ човек — подхвана — и поради това не искам да му противореча. Освен това е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща.

— Имаш късмет, че не ти е баща — обади се Ротисър, единственият ратай на Гарет Стронг.

Избухна дружен смях. Дори Овърхолсър също се засмя, но подхвърли:

— Синко, ако не искаш да ми противоречиш, не го прави.

— Налага се.

Тян закрачи бавно пред скамейките, ръждивочервеното опопанаксово перо в ръцете му се полюшваше. Той леко повиши глас, за да им даде да разберат, че не се обръща само към богатия фермер:

— Налага се, защото сай Овърхолсър е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща. Неговите деца вече са пораснали и доколкото ми е известно, са само едно момче и едно момиче. — Замълча за миг, сетне нанесе решаващия удар: — Родени през две години!

С други думи, сами деца. И двете защитени от Вълците, макар че не се налагаше да го напомня. През залата премина шепот.

Лицето на Овърхолсър придоби заплашително яркочервен цвят.

— Не е честно, Джафърдс! Щях да съм на същото мнение, дори да бяха близнаци! Дай ми това перо. Искам да кажа още нещо.

Присъстващите обаче затропаха с крака, отначало бавно, сетне по-бързо, докато звукът премина в ожесточено барабанене като от градушка. Овърхолсър се огледа от гняв, лицето му бе станало почти пурпурно.

— Искам да говоря! — изкрещя. — Чуйте ме, моля.

Заляха го възгласи „Не, не“, „Не сега“, „Джафърдс държи перото“ и „Сядай и слушай“. Тян си каза, че сай Овърхолсър най-после ще научи — макар и твърде късно, че хората винаги таят дълбока омраза към най-богатия си и преуспял съгражданин. По-бедните и по-посредствените (двете най-често бяха свързани) докосваха почтително шапките си за поздрав при преминаването на богаташите, седнали в каруци и файтони, подаряваха им прасенца или телета за благодарност, задето са изпратили работниците си да им помогнат при строежа на къща или хамбар, приветстваха ги, че са отпуснали средства за закупуването на пианото, съхраняващо се в музикалния салон на Павилиона, но сега с огромно задоволство тропаха с крака, за да отнемат думата на Овърхолсър.

Овърхолсър, несвикнал на такова отношение, се опита още веднъж:

— Дай ми перото, моля!

— Не — отсече Тян. — По-късно.

Последваха възгласи на одобрение, главно от дребните земевладелци и ратаите. Манихейците мълчаха. Бяха се скупчили толкова близко един до друг, че приличаха на тъмносиньо мастилено петно по средата на залата. Явно развоят на нещата не им се нравеше. Вон Айзенхарт и Диего Адамс пък се приближиха до Овърхолсър и му зашепнаха нещо.

„Дадоха ти възможност — помисли си Тян, — не я пропускай.“

Вдигна перото, гласовете стихнаха.

— Всеки ще има възможност да се изкаже — заяви той. — Чуйте какво мисля: можем да оставим нещата така, да се примирим, докато Вълците отвеждат децата ни. Те…

— Те винаги ни ги връщат — обади се плахо един ратай на име Фарън Посела.

— Връщат буци плът! — изкрещя Тян.

Последваха няколко възгласа „чуйте го“, но не бяха достатъчно, доколкото можеше да прецени. Далеч не достатъчно. Все още.

Той понижи глас. Не искаше да ги сплашва. Овърхолсър се бе опитал и не беше успял, въпреки авторитета си на човек, притежаващ стотици декари земя.

— Връщат буци плът. И какво? Какво означава това за нас? Някои биха казали „нищо“ — Вълците са били винаги част от живота в Кала Брин Стърджис като бурите или земетресенията. Само че това не е вярно. Появили са се преди шест поколения, не по-рано. А Кала е създаден преди повече от хиляда години.

Старият кльощав манихеец със злобните очички се надигна:

— Право казва, хора. По тези земи са живели земеделци и сред тях манихейци много преди настъпването на мрака в Тъндърклап и появата на Вълците.

Присъстващите учудено се спогледаха. Старецът явно остана доволен от реакцията им, кимна и седна.

— Значи от гледна точка на историческото време Вълците са се появили сравнително скоро — продължи Тян. — Идвали са около шест пъти за сто и двайсет или сто и четирийсет години. Кой знае? Защото, както знаете, времето е някак изкривено. — Хората замърмориха. Някои кимнаха. — Във всеки случай идват веднъж на едно поколение.

Около Овърхолсър, Айзенхарт и Адамс се събираше враждебна групичка. Бен Слайтман вероятно също ги подкрепяше. Тян не можеше да убеди тези мъже в правотата си, дори да беше сладкодумен като ангел. Е, ще мине и без тях… — може би. Ако спечели останалите.

— Идват веднъж на всяко поколение и колко деца отвличат? Трийсетина? Четирийсет? Сай Овърхолсър може да няма малки деца, но аз имам. Не една двойка близнаци, а две. Хедон и Хеда, Лиман и Лия. Обичам и четирите, обаче след месец две ще ми бъдат отнети. А когато се върнат, ще бъдат тъпоумни. Каквато и искрица да определя човешкото в нас, тя ще е изгаснала завинаги.

— Истина е, истина е — отекна из цялата зала.

— Колко от вас имат близнаци, които нямат косми на другите места, освен на главите им? — попита Тян. — Вдигнете ръце!

Шестима мъже вдигнаха ръце. После осем. Дузина. Всеки път, когато си казваше, че няма повече, още нечия ръка сякаш изникваше от тълпата. Преброи двайсет и две, което беше отличен резултат предвид факта, че присъстваха и хора без деца. Овърхолсър очевидно остана удивен от големия брой. Диего Адамс също гласува, Тян със задоволство забеляза, че леко се е отдръпнал от Овърхолсър, Айзенхарт и Слайтман. Трима манихейци също бяха вдигнали ръце. Хорхе Естрада. Луис Хейкокс. И много други, което не беше никак учудващо; той познаваше всички. Или почти всички с изключение на неколцина ратаи, които обикаляха дребните стопанства и се хващаха на работа временно срещу скромно възнаграждение и храна.

— Всеки път, когато дойдат и ни отнемат децата, те взимат частица от сърцата и душите ни! — натърти.

— О, стига, синко — обади се Айзенхарт. — Ако го представяш така…

— Млъквай, селяко — сряза го някой. Беше мъжът, който бе закъснял, онзи с белега на челото. В гласа му звучаха гняв и презрение: — Той държи перото. Оставете го да говори.

Айзенхарт се извърна рязко, за да провери кой го е прекъснал така грубо, но като го видя, преглътна гнева си. Тян не се изненада.

— Благодаря, отче — рече спокойно. — Почти свърших. Мисля си за дърветата. Обрули листата на едно силно дърво, но то ще оцелее. Изсечи по кората му много, много имена, тя пак ще се възстанови. Дори да издълбаеш част от сърцевина а на ствола, то ще преживее. Ако обаче постоянно издълбаваш по малко от сърцевината, след известно време и най-силното дърво ще изсъхне. Виждал съм го в стопанството си и е грозна гледка. Сякаш нещо ги разяжда отвътре. Листата пожълтяват най-напред близо до ствола, после по клоните, та чак до върха. Точно това причиняват Вълците на нашето малко градче. Това причиняват на Кала.

— Чуйте го! — изкрещя съседът му Фреди Росарио. — Чуйте го добре!

Фреди също имаше близнаци, макар че още бяха кърмачета и вероятно не бяха застрашени.

— Казваш, че ако се опълчим, те ще ни избият и ще изравнят Кала със земята — продължи Тян.

— Да — обади се Овърхолсър. — Така казвам. И не съм единствен. Около него зазвучаха възгласи на съгласие.

— Добре, но всеки път, когато оставаме със сведени глави, докато Вълците ни отнемат онова, което е по-ценно от нивите и домовете ни, те издълбават по малко от сърцевината на дървото, което представлява нашето градче! — Тян говореше разпалено, вдигнал високо перото. — Ако не се опълчим, скоро ще сме мъртви! Това казвам аз, Тян Джафърдс, син на Люк! Ако не се опълчим, скоро самите ние ще сме тъпоумни!

Хората въодушевено затропаха с крака. Някои дори заръкопляскаха.

Джордж Телфорд, един от животновъдите, прошепна нещо на Айзенхарт и Овърхолсър. Те го изслушаха, сетне кимнаха. Телфорд се изправи. Бе с прошарена коса, загорял от слънцето и с хубаво лице.

— Изказа ли се, синко? — попита тихо, както би попитал някое дете дали се е наиграло и е готово за следобедния си сън.

— Да, така мисля. — Тян изведнъж се почувства обезкуражен. Телфорд не беше едър земевладелец като Айзенхарт, но имаше меден глас. Може би все пак нямаше да успее да ги убеди.

— Може ли тогава да получа перото?

Тян се замисли дали да не му откаже, но каква полза? Използвал бе най-убедителните си доводи. Беше опитал. Може би двамата със Заля трябваше да вземат децата си и да избягат сами към вътрешността. Една луна според Анди. За трийсет дни човек можеше да си навлече един куп неприятности.

Той отстъпи перото.

— Всички оценяваме пламенността на младия сай Джафърдс и най-вече храбростта му — започна Джордж Телфорд.

Държеше перото отляво над сърцето. Погледът му обхождаше лицата на събраните мъже, сякаш искаше да срещне очите на всеки поотделно, да им покаже, че са приятели.

— Ние обаче трябва да мислим не само за отведените ни деца, а и за онези, които ще останат, нали? Всъщност трябва да се грижим за всички деца, независимо дали са близнаци, тризнаци или самички като Арон Джафърдс например. — Замълча за миг, после се обърна към Тян: — Какво ще кажеш на децата си, ако Вълците убият майка им или запалят Дядо с огнепръчките си? Как ще оправдаеш всички писъци на болка, които ще последват? Как ще заличиш миризмата на изгоряла плът? Като им кажеш, че спасяваме душите ли? Или ще го обясниш с дървесината на някакво глупаво дърво? Пак замълча, за да даде на опонента си възможност да отговори, но Тян запази мълчание. Почти ги бе спечелил на своя страна… но Телфорд щеше да провали всичко. Сладкогласият негодник, отдавна преминал възрастта, на която би се тревожил от нахълтването на Вълците с големите им сиви коне в двора му.

Телфорд кимна, сякаш мълчанието на Тян бе повече от очаквано, и се обърна към задните редици:

— Когато Вълците дойдат, те ще носят огнепръчки и пушки, и онези летящи метални парчета, вече не помня как се казваха…

— Топчета-убийци — провикна се някой.

— Метални оси — извика друг.

— Прехващачи — обади се трети.

Телфорд кимна и се усмихна добродушно. Като учител на учениците си.

— Както и да ги наречете, все ще бъде вярно. Те летят, търсят жертвите си и ги поразяват с остриета като бръсначи. Могат да накълцат човек за пет секунди, да го превърнат в каша от кръв и косми. Вярвайте ми, защото съм виждал]

— Истина е, истина! — закрещяха мъжете в залата, очите им се разшириха от ужас.

— Самите Вълци са ужасни същества — продължи Телфорд, преминавайки плавно от една обаятелна приказка към друга. — Изглеждат като хора, но не са. Те са по-едри и много по-страшни. А онези, на които служат в далечния Тъндърклап, са още по-ужасни. Вампири, както знам. Може би даже хора с глави на птици и зверове. Ходещи мъртъвци. Воини на Аленото око.

Мъжете в залата зашушукаха. Дори Тян го побиха тръпки при споменаването на Окото.

— Вълците съм ги виждал; за останалите само съм чувал — продължи Телфорд. — И макар не на всичко, вярвам на повечето сказания. Да не говорим за Тъндърклап и онова, което може да се изсипе тук. Да се ограничим с Вълците. Те са нашият проблем, който е достатъчно сериозен. Особено при положение, че са въоръжени до зъби! — Той поклати глава и се усмихна мрачно. — Какво можем да направим? Да ги събаряме от конете с мотики, а, сай, Джафърдс?

Думите му бяха посрещнати с подигравателен смях.

— Нямаме оръжия, с които да им се противопоставим. — Телфорд вече говореше сдържано и делово, като човек, излагащ горчивата истина. — Дори да имахме, ние сме земеделци, не бойци. Ние…

— Стига с тези сълзливи глупости, Телфорд. Засрами се — прозвуча глас, студен като стомана.

Присъстващите възмутено възкликнаха и се заобръщаха да видят кой се е намесил. Беловласият с дългото черно палто, който бе дошъл по-късно, бавно се изправи. Белегът с формата на кръст на челото му се открояваше на светлината на газените лампи.

Това беше Стареца.

Телфорд се окопити сравнително бързо, но когато заговори, Тян долови в гласа му колебание:

— Моля за извинение, татко Калахан, но перото е у мен…

— Върви по дяволите с проклетото си перо и малодушните си съвети.

Отец Калахан, когото всички наричаха „татко“, накуцвайки, застана в средата на залата. Не беше възрастен колкото старейшината на манихейците, камо ли колкото Тяновия Дядо (който твърдеше, че е най-старият човек не само тук, а и в Кала Локуд на юг), но въпреки това изглеждаше по-стар и от двамата. По-стар от самото време. Отчасти това впечатление се създаваше от зловещите му очи, святкащи под белега (Заля твърдеше, че сам е разрязал челото си). Ала по-скоро се дължеше на гласа му. Макар че бе в градчето достатъчно дълго, за да построи странната си църква на Исус Човека и да накара половината жители на Кала да приемат неговата вяра, дори чужденец не би се заблудил, че татко Калахан е местен жител. Личеше, че е чужденец от носовия му говор и неразбираемите думи, които често използваше (наричаше ги „уличен жаргон“). Без съмнение идваше от някой от другите светове, за които манихейците не спираха да бърборят, макар че никога не говореше за това и твърдеше, че сега Кала Брин Стърджис е неговият дом. Излъчваше неоспорим авторитет, затова човек трудно можеше да му откаже правото да говори, със или без перо.

Може би беше по-млад от Тяновия Дядо, но въпреки това си оставаше Стареца.

Той огледа мъжете от Кала Брин Стърджис, без да удостои с поглед Джордж Телфорд. Перото клюмна в ръката на Телфорд. Той седна на първата скамейка, като още го стискаше.

Калахан започна с един от жаргонните си изрази, който обаче бе достатъчно ясен:

— Шубета такива!

Отново ги заоглежда. Повечето сведоха очи. Овърхолсър остана с вдигната глава, но под погледа на Калахан изглеждаше жалък.

— Шубета! — повтори човекът с черното палто, като натъртваше на всяка сричка.

Малък златен кръст проблясваше под вдигнатата му яка. На челото му другият кръст — който Заля смяташе, че е издълбал сам с нокти като покаяние за някакъв ужасен грях се открояваше като татуировка.

— Този младеж не е от моето стадо, обаче е прав и мисля, че всички го съзнавате. Чувствате го в сърцата си. Дори ти, господин Овърхолсър. И ти, Джордж Телфорд.

— Няма такова нещо — възрази Телфорд, но гласът му звучеше глухо и без предишната самоувереност.

— Лъжата е белязала очите ти, така би рекла майка ми.

Калахан удостои Телфорд с тънка усмивка, която Тян за нищо на света не би искал да е отправена към него. Сетне Стареца се обърна към него:

— Никога не бях чувал някой да излага нещата, както ти направи тази вечер, момче. Благодарност-сай.

Тян вдигна ръка и се усмихна смутено. Чувстваше се като герой в глупава панаирджийска пиеса, който в последния момент е спасен от свръхестествена сила.

— Познавам добре малодушието — обърна се Калахан към насядалите мъже; вдигна дясната си ръка, обезобразена от някогашно изгаряне, втренчи се в нея, сетне пак я отпусна. — Знам го от личен опит, повярвайте. Знам как едно малодушно решение води до друго… и до друго… и до друго… докато стане твърде късно да се върнеш, твърде късно за промяна. Господин Телфорд, уверявам те, дървото, за което говори господин Джафърдс, не е плод на въображението. Кала е в смъртна опасност. Вашите души са в опасност.

— Света Богородице — обади се някой, — Господ е с теб. Благословен да е плодът на утробата ти, И…

— Затваряй си устата — сопна се Калахан. — Запази си думите за неделя. — Очите му бяха като сини искрици. — Защото тази нощ няма да се занимаваме с Господ, Богородица и Исус Човека. Няма да се занимаваме и с огнепръчките и прехващачите на Вълците. Трябва да се съпротивлявате. Вие сте мъжете на Кала, нали? Тогава се дръжте като мъже. Не като кучета, които пълзят по корем и лижат обувките на жестокия си господар.

Овърхолсър почервеня като рак и понечи да се изправи. Диего Адамс го хвана за ръката и му прошепна нещо. За миг Овърхолсър остана приклекнал, сетне си седна. Адамс се изправи.

— Добре звучи, падре — заговори с изразен акцент. — Храбро. Но все пак остават няколко въпроса. Хейкокс зададе един от тях. Как земеделци като нас ще се изправят срещу въоръжени до зъби убийци?

— Като наемем бойци — отвърна Калахан.

Последва миг на неловко мълчание. Сякаш Стареца бе проговорил на неразбираем език. Накрая Диего Адамс рече предпазливо:

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбереш. Затова млъквай и слушай по-умните от теб. Селяко Адамс и всички останали, слушайте внимателно. На по-малко от шест дни езда на северозапад оттук по Пътя на Лъча идват трима стрелци и един чирак. Движат се на югоизток. — Той се усмихна на удивлението им и се обърна към Слайтман. — Чиракът не е много по-голям от твоя Бен, но вече е бърз като змия и сее смърт като скорпион. Другите са още по-бързи и смъртоносни. Научих го от Анди, който ги е видял. Искате тежка артилерия ли? Ето ви я. Гарантирам ви, че няма да сгрешите с тях.

Овърхолсър не издържа и скочи на крака. Лицето му гореше, като че ли беше трескав. Огромното му шкембе се тресеше.

— Що за бабини деветини са това? — тросна се. — Ако изобщо са съществували такива мъже, те са изчезнали с Гилеад. А Гилеад не съществува от хиляда години.

Никой не се обади, за да го подкрепи или обори. Присъстващите още бяха като хипнотизирани от звученето на тази митична дума: стрелци.

— Грешиш — каза Калахан, — но няма да спорим. Предлагам да отидем и сами да се уверим. Достатъчен е малък отряд. Джафърдс… аз… и какво ще кажеш да вземем и теб, Овърхолсър? Искаш ли да дойдеш?

— Стрелци не съществуват. — изрева Овърхолсър.

Зад него Хорхе Естрада се изправи:

— Татко Калахан, Господ да ти даде милостта си… — … и на теб, Хорхе.

— … но дори тези хора наистина да са стрелци, как трима ще се изправят срещу четирийсет или шейсет? Не четирийсет или шейсет нормални мъже, а четирийсет или шейсет Вълка!

— Чуйте го, това е разумно! — провикна се Ибън Тук.

— И откъде-накъде ще се съгласят да се бият на наша страна? — продължи Естрада. — Изкарваме колкото да преживеем годината, не повече. Какво можем да им предложим освен топла храна? Кой ще рискува живота си за една гощавка?

— Истина е, истина е! — в един глас извикаха Телфорд, Овърхолсър и Айзенхарт.

Други затропаха равномерно по пода. Стареца изчака шумът да утихне и отвърна:

— У нас имам книги. Половин дузина.

Макар че това бе известно на повечето, споменаването на книги — толкова много хартия — извика възклицания на страхопочитание.

— Според една от тях на стрелците е забранено да взимат възнаграждение за услугите си. Вероятно защото са потомци на Артур Елд.

— Елд! Елд! — зашепнаха манихейците, неколцина вдигнаха юмруци, изпъвайки показалците и кутретата си.

„Хващай бика за рогата — помисли си Стареца. — Напред, Тексас.“ Успя обаче да сдържи смеха си, по устните му се изписа само лека усмивка.

— За юнаци, които обикалят земята и вършат добрини ли говорим? — попита с насмешка Телфорд. — Прекалено си стар, за да вярваш на такива приказки, татко.

— Не юнаци — поправи го търпеливо Стареца. — Стрелци.

— Как трима мъже ще се изправят срещу Вълците? — п пита Тян.

Според Анди един от стрелците беше жена, но Калахан реши да не разбунва допълнително духовете (макар че от чисто злорадство му се искаше да го направи).

— Този въпрос ще зададем на техния дин, Тян. Освен това те няма да се бият само за една топла вечеря. Не.

— За какво друго? — поинтересува се Бъки Хавиер.

Калахан смяташе, че стрелците много ще се заинтересуват от онова, което лежеше под дъските на църквата му. Стареца, който преди много време бе избягал от един град на име Джерусалемс Лот в един друг свят, искаше да се отърве от него. Ако не го стореше скоро, то щеше да го погуби.

Ка бе дошло в Кала Брин Стърджис. Ка като вятъра.

— Всяко нещо с времето си. Всяко нещо с времето си, сай.

Мъжете зашушукаха. Шепотът им преминаваше през залата като бриз на надеждата.

Стрелци.

Стрелци на запад, дошли от Средния свят.

И беше истина, слава Богу! Последните деца на Артур Елд приближаваха Кала Брин Стърджис по Пътя на Лъча. Ка като вятъра.

— Време е да докажете, че сте мъже — продължи Калахан; очите му святкаха като искри под яркия белег, ала гласът му бе изпълнен със състрадание. — Време е да се опълчите, приятели. Време е да окажете съпротива и да покажете на какво сте способни.