Вълците от Кала

ПЪРВА ГЛАВА Павилионът

Ако нещо изненада Еди по пътя към Кала Брин Стърджис, бе лекотата, с която се държеше на седлото. За разлика от Сузана и Джейк, които бяха яздили, той дори не беше доближавал кон. Когато чу тропота на копита на сутринта след тодаш номер две, той изпита силен страх. Не се боеше от самото яздене или от животните; тревожеше го възможността — дявол да го вземе, голямата вероятност — да стане за смях. Какъв стрелец беше, ако никога не се беше качвал на седло?

Преди да тръгнат, сподели с Роланд:

— Снощи не беше същото.

Роланд вдигна вежди.

— Снощи не беше деветнайсет.

— В какъв смисъл?

— Не знам.

— И аз не знам — намеси се Джейк, — но той е прав. Снощи в Ню Йорк изглеждаше съвсем истинско. Знам, че бяхме тодаш, но въпреки това…

— Истинско — измърмори замислено Роланд.

— Истинско като роза — добави с усмивка момчето.

Този път Слайтманови се движеха напред; всеки водеше по две животни за юздите. Конете от Кала Брин Стърджис не бяха буйни; и със сигурност нямаха нищо общо с онези, които Еди си представяше с развети гриви покрай пропастта от Роландовия разказ за стария Меджис. Тези бяха ниски, с яки крака, дълга козина и големи, умни очи. Бяха по-едри от шотландски понита, но далеч от необузданите жребци, които беше очаквал. Имаха не само седла, а и удобни кечета, навити на гърбовете им.

Еди се приближи до своя (не се налагаше да му го посочват: дорестият) и всичките му съмнения и страхове изчезнаха. Зададе само един въпрос — на Бен Слайтман Младши, — след като огледа стремената:

— Тези ще са ми къси, Бен. Би ли ми показал как да ги удължа?

Когато момчето слезе от седлото, за да му помогне, Еди поклати глава:

— По-добре да се науча как става.

Момчето му показа; не беше трудно. Еди разбра как се прави още щом Бен обърна стремето и показа ремъчето от задната страна. Не беше като някакво скрито, подсъзнателно знание, нито като свръхестествено прозрение. Просто конят бе топъл и ухаещ на реалност и Еди разбираше как действа всичко. От попадането си в Средния свят бе имал само един подобен случай — когато за пръв път взе един от револверите на Роланд.

— Да ти помогна, сладурче? — попита Сузана.

— Само ми помогни да стана, ако се стоваря от другата страна — изръмжа Еди, но, разбира се, това не се случи.

Конят стоеше мирно и само леко потрепна, когато Еди стъпи в стремето и се метна чевръсто върху черното седло.

Джейк попита Бени дали има пончо. Другото момче подозрително погледна облачното небе:

— Не вярвам да вали. Тук често е такова с дни…

— Трябва ми за Ко.

Гласът на момчето бе съвършено спокоен, напълно уверен. „Той се чувства като мен — помисли си Еди. — Сякаш е вършил това хиляди пъти.“

Бен извади навита кожа от дисагите си и я подаде на Джейк, който му благодари, нахлузи пончото и сложи Ко в големия джоб отпред, подобен на торба на кенгуру. Зверчето влезе без протести. Еди се замисли: „Ако бях рекъл на Джейк, че съм очаквал Ко да припка след нас като куче, дали нямаше да заяви: «Той винаги язди с мен»? Не… но щеше да си го помисли.“

Когато тръгнаха, Еди си каза, че това му напомня различни случаи на въплъщение, за които бе слушал. Опита се да прогони тези мисли, да размишлява като реалист, като бруклинско хлапе, израсло на улицата под сянката на Хенри Дийн, но не му се удаде. Може би мисълта за превъплъщението нямаше да го тревожи толкова, ако му беше хрумнала изведнъж. Не беше възможно той да има някакво родство с Роланд; освен ако Артур Елд не се беше отбивал по някое време през Кооп Сити. Например, за да хапне сандвич с лют кетчуп или от мекиците на Дали Лъндгрен. Какви глупави мисли, родени от способността да язди този очевидно кротък кон без предварителни уроци. Въпреки това идеята го преследваше през целия ден, а го беше измъчвала и в съня му през изминалата нощ: Елд, наследството на Елд.

Обядваха, без да слизат от седлата, и докато ядяха сандвичи и пиеха студено кафе, Джейк се приближи с коня си до Роланд. Ко се втренчи в Стрелеца с широко отворени очи от джоба на пончото. Джейк беше дал на животинчето от своя сандвич и по мустаците на Ко имаше трохи.

— Роланд, може ли да говоря с теб като с дин? — попита смутено момчето.

— Разбира се.

Роланд отпи глътка кафе и го изгледа любопитно.

— Бен… всъщност и двамата Слайтманови, но най-вече хлапето, ме попита дали искам да отседна при тях. В „Рокинг Б“.

— Искаш ли?

Момчето се изчерви:

— Ами, помислих си, че ако вие сте в града при Стареца, а аз отида в покрайнините… на юг, нали се сещаш, така ще разучим района от два различни ъгъла. Татко ми казва, че човек не може да получи добра представа за нещо, ако го види само от една гледна точка.

— Вярно е.

Роланд се надяваше гласът и изражението му да не са издали съжалението, което внезапно изпита. Сега момчето се срамуваше, че е момче. Той се бе сприятелил със свой връстник и новият му приятел го беше поканил на гости, както често се случва. Бени несъмнено бе обещал на Джейк да му покаже как храни животните и може би да му даде да изпробва лъка му (или ба, ако стреляше с къси стрели). Бени искаше да го заведе в тайните си скривалища, където при други обстоятелства би отишъл с брат си. В дървената къщичка на някое дърво или в тръстиките около някое езеро, или на брега на реката, където се говореше, че е заровено пиратско съкровище. На такива места скитат момчетата. Сега обаче Джейк Чеймбърс се срамуваше, че му се правят такива неща. Тази част от детството му бе отнета от пазача в Дъч Хил, от Гашър, от Тик Так. И от самия Роланд, разбира се. Ако откажеше на Джейк сега, момчето може би никога вече нямаше да го помоли за такова нещо. И нямаше да го намрази, че го е спрял, което беше още по-лошо. Ако каже „да“ по неподходящ начин — ако в гласа му прозвучи дори малко неохота, — Джейк щеше да се разколебае.

Момчето. Стрелеца си даде сметка колко би искал да можеше да нарече Джейк така и колко малко още това определение щеше да е уместно. Имаше лошо предчувствие за Кала Брин Стърджис.

— Иди с тях след гощавката в Павилиона довечера. Отивай и се забавлявай.

— Сигурен ли си? Защото, ако мислиш, че може да имате нужда от мен…

— Баща ти казва мъдро нещо. Старият ми учител…

— Корт или Ваней?

— Корт. Той обичаше да казва, че еднооките виждат всичко плоско. За да видиш нещата, както са, трябва да имаш две очи, раздалечени малко едно от друго. Затова — давай. Иди с тях. Сприятели се с това хлапе, щом искаш. Изглежда добро момче.

— Да — измърмори Джейк; за радост на Роланд руменината му премина.

— Прекарай утрешния ден с него и приятелите му, ако има тайфа, с която излиза.

Джейк поклати глава:

— Живеят далеч в полето. Бен казва, че Айзенхарт има много ратаи и няколко момчета са на неговата възраст, но не му е разрешено да играе с тях. Предполагам, защото е син на главния пастир.

Роланд кимна. Не се изненадваше.

— Довечера в Павилиона ще ни предложат графа. Има ли нужда да ти напомням, че след първия тост преминаваш на сок?

Джейк поклати глава. Роланд докосна слепоочието, устните, ъгълчето на едното си око, сетне пак устните си:

— Трезва глава, затворена уста. Гледай добре, пести си думите.

Джейк се усмихна широко и вдигна палец.

— Ами вие?

— Тази нощ ще спим у свещеника. Надявам се утре да чуем, каквото има да ни казва.

— И ще видите… — Бяха изостанали малко от останалите, но въпреки това Джейк понижи глас: — Ще видите онова, за което ни спомена?

— Не знам. Вдругиден тримата ще дойдем в „Рокинг Б“. Може би ще обядваме със сай Айзенхарт и ще останем за малък разговор. През следващите няколко дни четиримата трябва да огледаме града и околността. Ако нещата вървят добре, можеш да прекараш в чифлика колкото време искаш.

— Наистина ли?

Макар че лицето му остана безизразно, по гласа на Джейк личеше, че е много доволен.

— Да. Доколкото разбирам, в Кала Брин Стърджис има три големи клечки: Овърхолсър, Тук магазинера и Айзенхарт. Много ще ми е интересно какво ще научиш за домакина си.

— Ще слушам внимателно и благодарност-сай.

Джейк се потупа три пъти по врата. По лицето му се разля широка усмивка. Подкара коня си в тръс и се изравни с новия си приятел, у когото му бяха разрешили да отседне и с когото го чакаха щури забавления.

— Ухааа! — възкликна тихо и проточено Еди. След почти два месеца скитане из гората гледката, която се разкри пред тях, заслужаваше такава реакция. Освен това имаше и елемент на изненада. Както яздеха по горската пътека по двойки (Овърхолсър се движеше сам най-отпред, а Роланд — в края), изведнъж дърветата свършиха и пред очите им се откри необятна равнина. Пред тях сякаш от нищото изникна градът, чиито деца трябваше да спасят.

Еди обаче не спря поглед върху онова, което лежеше точно пред него. Забеляза, че Сузана и Джейк също са вперили очи в хоризонта зад Кала. Не се налагаше да проверява дали и Роланд гледа натам. „Определение за пътешественик — помисли си Еди. — Човек, който винаги гледа към хоризонта.“

— Да, хубава гледка, слава на боговете — каза равнодушно Овърхолсър, погледна Калахан и добави: — На Исус Човека също, разбира се, всички богове са като един, когато се стигне до благодарности, така съм чул да говорят старите хора.

Продължи да бъбри, защото когато е богат чифликчия, човек свиква думата му да се слуша, но Еди престана да му обръща внимание. Отново насочи поглед към равнината.

Отвъд селището на юг преминаваше сивкава ивица. Ръкавът на Великата река, известен като Девар-тет Уай, спомни си Еди. След излизането си от леса Девар-тет течеше между стръмни брегове, но те се снижаваха, когато навлезеше сред обработваемите земи, и ставаха съвсем плоски. Той видя няколко палмови горички, зелени и невероятно екзотични. Около средно голямото градче, на запад от реката, равнината бе яркозелена с оттенъци на сиво. Еди беше сигурен, че при ярко слънце сивото изглежда бляскаво синьо и че когато слънцето свети директно отгоре, блясъкът е твърде силен, за да го гледа човек. Насажденията пред тях бяха оризища.

На изток от реката равнината бе пуста в продължение на десетки километри. Еди видя две успоредни метални линии и се досети, че това е железницата. А зад пустинята — или над останалата и част — имаше само мрак. Издигаше се към небето като стена и сякаш пронизваше ниските облаци.

— Това е Тъндърклап, сай — обясни Заля Джафърдс.

Еди кимна:

— Страната на Вълците. И Бог знае още какво.

— Дявол ги взел — възкликна Слайтман Младши.

Стараеше се да звучи спокойно и наперено, но на Еди му изглеждаше страшно уплашен, готов да заплаче. Вълците не би трябвало да го отвлекат, нали? Ако близнакът ти е умрял, това те прави само дете, не е ли така? Е, така поне беше с Елвис Пресли, но Краля на рока, разбира се, не беше идвал в Кала Брин Стърджис. Нито дори в Кала Локуд на юг.

— Не, Краля беше хлапе от Мисисипи — тихо измърмори Еди.

Тян се обърна:

— Моля, сай?

Еди не беше осъзнал, че говори на глас.

— А, нищо, говоря си.

Анди, роботът-вестоносец (многофункционален), се приближи навреме, за да го чуе.

— Онези, които си говорят сами, не са добра компания. Това е поговорка от Кала, сай Еди, не го приемай лично, моля аз.

— Нека сега аз да ти кажа нещо. Лайното, и с рози да го затрупаш, пак ще вони. Стара поговорка от Кала Брин Бруклин.

Вътрешностите на Анди затракаха. Сините му очи проблеснаха.

— „Лайно“, физиологичен секрет. Също: противен и недостоен човек. „Роза“, вид цвете, което…

— Не е важно, Анди — прекъсна го Сузана. — Приятелят ми просто говори глупости. Често му се случва.

— О, да — разпали се роботът. — Той е зимно дете. Искаш ли да ти направя хороскоп, Сузана-сай? Ще срещнеш красив мъж! Ще ти хрумнат две мисли, една лоша и една добра! Ще имаш тъмнокосо…

— Изчезвай, глупако — сряза го Овърхолсър. — Тичай в града. Провери дали всичко е готово в Павилиона. Никой не се интересува от проклетите ти хороскопи, за извинение моля аз, Старче.

Калахан не отговори. Анди се поклони, потупа се три пъти по металното гърло и заслиза по стръмния, но широк път. Сузана с облекчение го изпрати с поглед.

— Доста грубо от твоя страна — отбеляза Еди.

— Той е само една ма-ши-на — отвърна Овърхолсър, като разчлени думата на срички, сякаш говореше на дете.

— И понякога наистина досажда — добави Тян. — Кажете ми сега, сайове, какво мислите за Кала?

Роланд се вмъкна с коня си между Еди и Калахан и отговори:

— Много е красива. Каквито и да са боговете, несъмнено са дарили това място с благосклонността си. Виждам царевица, остър корен, боб и… картофи? Това картофи ли са?

— Да, картофи — потвърди Слайтман, явно впечатлен от наблюдателността на Роланд.

— И какъв хубав ориз.

— Отглеждат го във всички малки стопанства край реката, където водата е топла и бавна — обясни Тян. — Съзнаваме какъв късмет имаме. Когато дойде време за сеитба или жътва, всички жени излизат на нивите и пеят. Дори танцуват.

— Ком-ком-комала — изрецитира Роланд, или поне така чу Еди.

Тян и Заля грейнаха от радостна изненада. Слайтманови се спогледаха и се засмяха.

— Откъде знаеш Оризовата песен? — попита старият. — Кога си я чувал?

— У дома. Много отдавна. Ком-ком-комала, ориза я садила. — Роланд посочи на запад, далеч от реката. — Там е най-голямото стопанство, пшеницата е избуяла. Твоето ли е, сай Овърхолсър?

— Да, благодарност-сай.

— А отзад, на юг, още ферми… после чифлиците с добитък. В онзи гледат крави… там овце… там крави… пак крави… пак овце…

— Как ги различаваш толкова отдалеч? — поинтересува се Сузана.

— Овцете пасат тревата по-ниско, мадам-сай — обясни Овърхолсър. — Затова, където има кафяви петна по пасищата, там са пасли овце. На останалите отглеждат говеда. Еди се замисли за каубойските филми, които беше гледал в „Маджестик“: Клинт Истууд, Пол Нюман, Робърт Редфорд, Лий ван Клийф.

— В моята страна се разказват легенди за войни между говедовъдите и овчарите — сподели той. — Защото едните твърдели, че овцете пасат прекалено ниско тревата. Дори изтръгнали корените, та не можела да поникне.

— Пълни глупости, за извинение моля аз — изсумтя Овърхолсър. — Овцете наистина пасат тревата ниско, но когато прекараме кравите през пасището, в тора има достатъчно семенца.

— Аха.

Еди не се сети да каже друго, но като се замисли за войните между животновъдите, цялата идея му се стори наистина изключително глупава.

— Хайде — подкани ги Овърхолсър. — Скоро ще се стъмни, а в Павилиона е организирано пиршество във ваша чест. Целият град се е събрал да ви приветства.

„И добре да ни огледа“ — помисли си Еди.

— Да тръгваме — съгласи се Роланд. — До здрач ще сме там. Или греша?

— Напълно си прав.

Овърхолсър заби пети в хълбоците на коня и дръпна рязко юздите (толкова грубо, че Еди присви очи). Заслиза към града, останалите го последваха.

Еди никога нямаше да забрави първата им среща с жителите на Кала. Предполагаше, че е така заради изненадите; всичко тук го удивляваше. Винаги щеше да си спомня начина, по който се промени светлината на факлите, когато свършиха изказванията — странното, разноцветно сияние. Винаги щеше да си спомня неочаквания поздрав на Ко към тълпата. Изпълнените с очакване лица, собствения си безумен страх, гнева си към Роланд. Изпълнението на Сузана на пианото в малката беседка, наричана от местните „Музиката“. О, да, незаличими спомени. Още по-ярък бе споменът за Стрелеца.

Роланд танцуваше.

Най-ярък обаче бе споменът за язденето им по пустата главна улица и усещането му за обреченост. Предчувствието за наближаваща катастрофа.

Стигнаха града точно преди залез. Облаците се разкъсаха пред последните слънчеви лъчи. Улицата беше пуста и прашна. Копитата на конете тропаха глухо по коравата земя. Еди видя голяма конюшня, комбинация от странноприемница и гостилница на име „Почивка“ и голяма двуетажна постройка в дъното на улицата, което вероятно бе Градското събрание на Кала. Вдясно от тази сграда светеха факли. Вероятно там ги чакаха всички жители на градчето, но на северния му край, откъдето бяха влезли, нямаше никого.

От зловещата тишина между празните дървени тротоари го побиха тръпки. Той си спомни разказа на Роланд за последното пътуване на Сюзан в Меджис, върху открита каруца, с вързани отпред ръце и примка на врата. Там улицата също била празна. Отначало. Сетне, недалеч от кръстовището на Големия път и Пътя на Коприненото ранчо, Сюзан и мъчителите и минали покрай самотен селянин с очи на касапин, както се беше изразил Роланд. По-късно тълпата я замервала с гнили зеленчуци и пръчки, дори с камъни, но този човек бил първият — ли не с известна нежност, когато го подминала на път за чарю-трий, древния празник на Жътвата.

Когато влизаха в Кала Брин Стърджис, Еди очакваше да види този човек, тези очи на касапин, и наръч царевични кочани. Защото този град му носеше лошо предчувствие. Не за стаено зло — както Меджис в последната нощ от живота на Сюзан Делгадо, — а за нещо лошо в най-обикновения смисъл. Лош късмет, лош избор, лошо предзнаменование. Лошо ка, може би. Той се наведе към Слайтман Старши:

— Къде, по дяволите, са всички, Бен?

— Там — отвърна фермерът и посочи светлината от факлите.

— Защо са толкова тихи? — попита Джейк.

— Не знаят какво да очакват — обясни Калахан. — Тук сме изолирани от света. Малкото чужденци, които ни посещават, са предимно скитници, разбойници, комарджии… о, през лятото понякога спира някой плаващ пазар.

— Какво е плаващ пазар? — поинтересува се Сузана.

Калахан обясни, че това са големи плоскодънни кораби, боядисани в ярки цветове и с много магазинчета на борда. Бавно плавали по Девар-тет Уай и спирали да търгуват във всяка Кала от Централния полукръг, докато свършели стоката. Всичко било боклук според Калахан, но Еди не беше склонен да приеме мнението му като чиста монета, поне по отношение на плаващите пазари; пасторът говореше почти за всичко с пренебрежението, характерно за старите свещеници.

— А другите чужденци идват да откраднат децата им — заключи Калахан.

Посочи наляво, където дълга дървена постройка заемаше почти половината от главната улица. Еди преброи не два коневръза или четири, а осем. Дълги.

— Магазинът на Тук, с ваше позволение — с лек сарказъм обяви Калахан.

Стигнаха Павилиона. По-късно Еди оценяваше броя на присъстващите на седемстотин-осемстотин, но отначало морето от шапки, високи обувки и загрубели от работа ръце под червените лъчи на залеза му се стори огромно, необятно.

„Те са готови да ни замерят — помисли си. — Да ни замерят и да крещят: «Чарю трий».“ Тези мисли бяха глупави, но не можеше да се отърси от тях.

Жителите на Кала се разделиха на две, за да образуват проход към дървена платформа. По стените на Павилиона имаше факли, затворени в метални кафези. За момента всички горяха с обичайни жълти пламъци. Еди надуши силна миризма на растително масло.

Овърхолсър слезе от коня. Останалите от отряда му го последваха. Еди, Сузана и Джейк погледнаха Роланд. Стрелеца остана за миг на седлото, леко приведен, сякаш потънал в мисли. Сетне свали шапката си и протегна ръка към тълпата. Потупа се три пъти по гърлото. Тълпата зашумя. Доволно или изненадано? Еди не можеше да определи. Във всеки случай не гневно и това беше добре. Стрелеца вдигна единия си крак над седлото и чевръсто скочи на земята. Еди слезе по-предпазливо; съзнаваше, че всички погледи са съсредоточени върху него. Беше поел сбруята на Сузана преди, сега застана с гръб към коня и. Тя с лекота се спусна между ремъците. При вида на отрязаните и крака тълпата забуча.

Овърхолсър тръгна бързо през прохода сред тълпата, като стисна няколко ръце по пътя си. Калахан го последва, от време на време прекръстваше някого. Неколцина поеха конете им. Роланд, Еди и Джейк тръгнаха един до друг. Ко още стоеше в широкия джоб на пончото и се оглеждаше любопитно.

Еди надуши миризмата на тълпата — пот, коса, загоряла от слънцето кожа, дори урина. Надуши също храна: печено месо, пресен хляб, пържен лук, кафе и графа. Стомахът му закъркори, въпреки че не беше гладен. Не, изобщо не чувстваше глад. Мисълта, че проходът може да се затвори и тълпата да ги стъпче, не му даваше мира. Бяха толкова тихи. Наблизо се чу песента на подранил козодой.

Овърхолсър и Калахан се качиха на платформата. Еди с тревога забеляза, че никой от другите им спътници не се присъедини към тях. Роланд без колебание изкачи трите широки дървени стъпала. Еди го последва, въпреки че коленете му бяха омекнали.

— Добре ли си? — прошепна Сузана в ухото му.

— Засега.

От едната страна на платформата имаше кръгла сцена, върху която стояха седмина мъже — всичките с бели ризи, сини дънки и черни колани. Еди разпозна инструментите им и макар че мандолината и банджото го наведоха на мисълта, че музиката ще е леко посредствена, гледката все пак го окуражи. Никой не вика оркестър за човешко жертвоприношение, нали? Може би най-много някой барабанчик, за подгряване на публиката.

Еди се обърна към тълпата. С ужас забеляза, че прохода, през който бяха минали, вече го нямаше. Всички го гледаха. Мъже и жени, млади и стари. Безизразни лица. И нито едно дете сред тях. Лица, прекарващи по-голямата част от деня на слънце, напуканата им кожа го доказваше. Лошото предчувствие не го напускаше.

Овърхолсър застана до простата дървена маса на платформата. Върху нея лежеше голямо пухкаво перо. Фермерът го вдигна. Възцари се такава дълбока тишина, че Еди чу хрипливото дишане на някакъв старец.

— Свали ме, Еди — нареди тихо Сузана.

Той неохотно се подчини.

Овърхолсър излезе на ръба на платформата, вдигна перото и заговори:

— Аз съм Уейн Овърхолсър от фермата „Седем мили“. Чуйте ме сега, моля аз.

— Казваме благодарност-сай — измърмориха всички в един глас.

Овърхолсър посочи Роланд и неговия тет, застанали един до друг с прашните си дрехи (Сузана не стоеше в истинския смисъл на думата; крепеше се изправена между Еди и Джейк). На Еди не му се бе случвало да го оглеждат толкова изпитателно.

— Ние, мъжете от Кала, чухме Тян Джафърдс, Джордж Телфорд, Диего Адамс и останалите, които се изказаха на Събранието. Там говорих и аз, като казах: „Те идват да вземат децата ни“, имайки предвид Вълците, разбира се, „после ни оставят на мира за поколение или повече. Така стоят нещата и нека не се опитваме да ги променяме.“ Сега смятам, че думите ми са били малко прибързани. Тълпата леко зашумя.

— На същото събрание отец Калахан ни извести, че от север идва отряд стрелци.

Последва нов шепот, този път малко по-силен. „Стрелци… Среден свят… Гилеад.“

— Избрахме представители, които да отидат и да ги видят. Ето ги тези хора. Те твърдят, че са… каквито отец Калахан ги определи.

Овърхолсър смутено се заозърта. Сякаш се сдържаше да не пръдне. Еди беше виждал такова изражение и преди, главно по телевизията, когато някой политик не може да отрече неудобен факт.

— Твърдят, че са от изгубения свят. Тоест…

„Хайде, Уейн — помисли си Еди. — Изплюй камъчето. Можеш.“

— …тоест от наследниците на Елд.

— Слава вам, богове! — провикна се някаква жена. — Боговете ги изпращат да спасят децата ни, истина е!

Някой и изшътка.

Овърхолсър изчака да настъпи тишина, сетне продължи:

— Те ще говорят от свое име, но аз видях достатъчно, за да се уверя, че са способни да ни помогнат. Носят добри оръжия, сами виждате, и могат да ги използват. Приемете думата ми за това и ще кажа благодарност-сай.

Тълпата зашумя по-силно и Еди долови добронамереност във възгласите и. Това го поуспокои.

— Добре, нека тогава се изправят пред вас един по един, за да чуете гласовете им, както виждате лицата им. Това е техният дин.

Овърхолсър посочи Роланд. Стрелеца пристъпи напред. Залязващото слънце обагри лявата част на лицето му в червено; дясната изглеждаше жълта от блясъка на факлите. Той тропна с крак и звукът отекна в тишината. На Еди по незнайна причина му заприлича на удар с юмрук върху капака на ковчег. Стрелеца се поклони, разперил широко ръце.

— Аз съм Роланд от Гилеад, син на Стивън. От наследниците на Елд.

През тълпата премина въздишка.

— Да е благословена срещата ни.

Роланд се отдръпна и погледна Еди. Представянето беше лесно:

— Аз съм Еди Дийн от Ню Йорк. Син на Уендъл. „Поне така твърдеше мама“ — добави наум. Сетне, без да се замисля, завърши: — От наследниците на Елд. Ка-тет Деветнайсет.

Той се отдръпна.

Сузана излезе напред, към ръба на платформата. Спокойно огледа тълпата и заговори:

— Аз съм Сузана Дийн, съпруга на Еди, дъщеря на Дан, наследница на Елд от ка-тет Деветнайсет. Благословена да е срещата ни и боговете да ви закрилят.

Направи реверанс, като повдигна въображаемата си пола.

Последваха смях и аплодисменти.

Докато тя говореше, Роланд се наведе до ухото на Джейк и му прошепна нещо. Джейк кимна и пристъпи напред. Изглеждаше много млад и красив под лъчите на залязващото слънце. Постави единия си крак напред и се поклони. Пончото се залюля смешно от тежестта на Ко.

— Аз съм Джейк Чеймбърс, син на Елмър, наследник на Елд от ка-тет Деветдесет и девет.

Деветдесет и девет ли? Еди погледна озадачено Сузана, която едва забележимо вдигна рамене. Какви бяха тези глупости? Е, какво пък? — помисли си той. Ка-тет Деветнайсет също не съществуваше.

Джейк обаче още не беше свършил. Той извади Ко от джоба на пончото и го остави на земята. Тълпата зашепна при вида му. Джейк погледна Роланд, сякаш питаше: „Сигурен ли си?“ Стрелеца кимна.

Отначало Еди не очакваше мъхнатият приятел на Джейк да направи нещо. Жителите на Кала отново бяха замлъкнали. Беше толкова тихо, че вечерните песни на птиците се чуваха ясно.

Сетне Ко се изправи на два крака, пристъпи с единия напред и дори се поклони. Олюля се, но запази равновесие. Разпери предните си лапи, както бе сторил Роланд. От тълпата се чуха удивени възклицания, ръкопляскане, смях. Джейк стоеше като сащисан.

— Ко! — избърбори зверчето. — Елд! Благодарност!

Изговори ясно всяка дума. Остана прав за миг, после се отпусна на четири крака и бързо избяга зад Джейк. Последваха гръмки аплодисменти. С един-единствен блестящ ход Роланд (защото кой друг би могъл да научи скункса на това?) бе превърнал тези хора в техни приятели и почитатели. Поне за тази нощ.

Това беше първата изненада: как Ко се поклони пред жителите на Кала и се представи за ан-тет с четиримата пътешественици. Втората дойде като гръм от ясно небе.

— Аз не съм добър в речите — обяви Роланд, след като отново излезе напред. — Езикът ми се преплита по-зле от езика на пияница в Жътвената нощ. Еди ще говори от името на всички ни.

Еди изстина. Под тях тълпата ръкопляскаше и тропаше с крака. Чуха се възгласи: „Благодарност-сай“, „Говори, слушаме те“ и „Чуйте го, чуйте го.“ Дори оркестърът се включи с няколко нестройни, но гръмки акорда.

Еди имаше време само колкото да прониже Роланд с убийствен поглед. „Какво, по дяволите, си намислил?“ — искаше му се да изкрещи. Стрелеца го изгледа безстрастно и скръсти ръце.

Аплодисментите заглъхнаха. А с тях и гневът му. На негово място дойде ужас. Овърхолсър го наблюдаваше любопитно, със скръстени ръце в подражание на Роланд, съзнателно или не. В тълпата Еди различи няколко познати лица: Слайтманови, Джафърдсови. От другата му страна стоеше Калахан, присвил очи; на челото му белегът във формата на кръст сякаш светеше.

„Какво очакват да им кажа?“

„По-добре кажи нещо, Еди — заговори в съзнанието му гласът на Хенри. — Чакат.“

— За извинение моля аз, ако започвам малко бавно. Много километри и колела сме изминали и вие сте първите хора, на които попадаме от много… От много какво? Седмици, месеци, години, десетилетия?

Еди се засмя. В своите уши звучеше като абсолютен глупак; човек, който не може да държи собствения си член, за да се изпикае, камо ли да стреля с револвер.

— От много сини луни.

Те се разсмяха при тези думи, и то силно. Някои дори изръкопляскаха. Бе успял да възбуди чувството им за хумор, без дори да го осъзнава. Това го накара да се отпусне и да заговори малко по-естествено. Хрумна му, че до неотдавна стрелецът, когото тези хора гледаха с такава надежда, бе седял по пожълтели гащи пред телевизора, бе хрупал „Нитос“, беше смъркал хероин и бе гледал „Мечока Йоги“.

— Идваме отдалеч и ни чака дълъг път. Времето лети, но ще сторим всичко, което е по силите ни, чуйте ме, моля аз.

— Продължавай, чужденецо! — изкрещя някой. — Добри слова казваш!

„Нима? — помисли си Еди. — Това е нещо ново.“

Последваха няколко възгласа: „Да“ и „Давай.“

— Лечителите в моето баронство имат една поговорка: „Първо, внимавай да не навредиш.“ — Не беше сигурен дали това бе девиз на адвокатите, или на лекарите, но го беше чувал няколко пъти по телевизията и му звучеше добре. — Ние няма да навредим тук, имайте ми вяра, но никой не може да изстреля куршум или дори да извади треска изпод нокътя на дете, без да пролее поне капка кръв.

Последваха възгласи на съгласие. Лицето на Овърхолсър обаче остана безизразно. В очите на неколцина Еди зърна съмнение. Нямаше право да се гневи на тези хора, които не им бяха сторили нищо лошо и не им бяха отказали нищо, но въпреки това им се ядосваше.

— В баронството Ню Йорк имаме и друга поговорка: „Няма нищо безплатно.“ Знаем, че положението ви е сериозно. Опълчването срещу тези Вълци ще е опасно. Понякога обаче бездействието кара хората да се чувстват гладни и болни.

— Чуйте го, чуйте го! — провикна се същият глас от задните редици.

Еди погледна натам и видя робота Анди, а до него — голям фургон, пълен с мъже с големи тъмни наметала. Това вероятно бяха манихейците.

— Ще огледаме — продължи той — и когато разберем всички страни на проблема ви, ще видим какво може да се направи. Ако решим, че не можем да ви помогнем, ще свалим шапките си пред вас и ще си тръгнем.

На втория или третия ред стоеше мъж с износена каубойска шапка. Рунтавите му бели вежди и мустаци бяха в тон с нея. На Еди му приличаше на Татко Картрайт в старото телевизионно предаване „Бонанса“. Този двойник на достолепния старец далеч не изглеждаше впечатлен от речта му.

— Ако можем, ще помогнем — продължи Еди. — Но няма да го сторим сами, мили хора. Чуйте ме, моля аз. Добре ме чуйте. Гответе се да се вдигнете на оръжие, за да постигнете своето. Гответе се да извоювате онова, което искате.

След тези думи той тропна с крак — мокасинът му не предизвика толкова ефектен шум като обувката на Роланд, но това не го притесни — и се поклони.

Последва мъртвешко мълчание. После Тян Джафърдс заръкопляска. Заля се присъедини към него. Бени също. Баща му го побутна, но момчето продължи; след малко Слайтман Старши също заръкопляска.

Еди изгледа свирепо Роланд. Стрелеца остана с непроницаемо изражение. Сузана дръпна съпруга си за крачола и той се наведе.

— Отлично се справи, сладурче.

— Проклет да е! — Еди кимна към Роланд.

След като всичко свърши обаче, той се чувстваше изненадващо добре. Освен това Роланд наистина не беше по речите. Ако му се наложеше, можеше да се справи, но иначе избягваше да говори.

„Е, сега поне знаеш какъв си — помисли си Еди. — Говорителят на Роланд от Гилеад.“

Толкова ли беше лошо? Нали Кътбърт Алгууд бе изпълнявал тази функция преди него?

Калахан излезе напред:

— Можем да ги приветстваме малко по-топло, приятели мои. Поздравете ги, както подобава на Кала Брин Стърджис.

Заръкопляска и хората от тълпата моментално последваха примера му. Аплодисментите бяха възторжени и продължителни. Имаше весели възгласи, подсвиркване, тропане с крака (макар и не толкова гръмко без дървен под, който да усилва звука). Оркестърът изсвири няколко откъса от тържествени мелодии. Сузана хвана Еди за ръката. Джейк го стисна за другата. Четиримата се поклониха като рокмузиканти след някое особено ефектно парче и аплодисментите удвоиха силата си. Накрая Калахан вдигна ръце, за да въдвори тишина:

— Чака ни сериозна работа, хора. Сериозни планове, сериозни дела. Сега обаче да сядаме и да пируваме. После ще пеем, ще танцуваме и ще се веселим! — Те отново заръкопляскаха, но той пак даде знак да мълчат. — Достатъчно! — извика със смях. — И вие, манихейци, отзад. Знам, че носите собствено ядене, но не виждам причина да не хапнете и пийнете от общата трапеза. Елате сред нас, хайде! Забавлявайте се!

„Дано не е пир по време на чума“ — помисли си Еди, който още не можеше да се отърси от лошото предчувствие. Сякаш някакъв зловещ гостенин ги наблюдаваше извън светлината на факлите. Сякаш предчувствието кънтеше в ушите му. Като тропане на крак по дървен под. Като удар с юмрук върху капака на ковчег.

Макар че имаше пейки и дълги маси, само старците се хранеха седнали. Беше паметно пиршество със стотици вкусни ястия. Вечерята започна с тост за Кала, вдигнат от Вон Айзенхарт с пълна чаша в едната ръка и перото в другата. Това вероятно беше местният герб.

— Нека вечно да добрува! — извика фермерът и изпразни чашата си на един дъх.

Еди се възхити — местната графа бе толкова силна, че само да я помиришеш, очите ти се насълзяваха.

— ДА БЪДЕ! — отвърнаха в един глас останалите и отпиха.

В този момент пламъкът на факлите стана яркочервен като залязлото слънце. Тълпата заохка, заахка и заръкопляска. За Еди това не беше голямо чудо — особено след Блейн Моно или биполярните компютри, управляващи Луд, но гледката беше хубава и безвредна за здравето. Той заръкопляска с останалите. Сузана също. Анди бе донесъл инвалидната и количка и и я разпъна, като и направи комплимент (също предложи да и разкаже за красивия чужденец, когото скоро щяла да срещне). Сега тя се разхождаше сред хората с пълна чиния в скута си, заговаряше се с едни, спираше при други и пак се преместваше. Еди предполагаше, че е присъствала на доста подобни приеми, и малко и завидя за небрежното държание.

В тълпата започнаха да се появяват и деца. Очевидно местните се убедиха, че гостите им няма да извадят огнените си железа и да започнат да стрелят наред. Най-големите момчета и момичета се разхождаха сами. Движеха се на групички като уличните банди, които Еди помнеше от детството си, и поглъщаха огромни количества храна (макар че дори вълчият апетит на подрастващите не се отразяваше чувствително на претрупаните маси). Наблюдаваха чужденците, но се държаха на почетно разстояние.

Малките не се отделяха от родителите си. Децата в трудната междинна възраст се бяха скупчили около пързалката, люлките и сложната катерушка в самия край на Павилиона. Някои използваха съоръженията, но повечето само ги гледаха разсеяно. Еди се замисли за тях. Виждаше колко много са близнаците (от това го побиха тръпки) и се досети, че именно тези деца, вече твърде пораснали, за да използват спокойно съоръженията за игра, са предпочитаната плячка за Вълците… ако негодниците се измъкнат безнаказано. Наоколо не се виждаше никой от „тъпоумните“ и Еди се досети, че предвидливо не са ги довели, за да не развалят празненството. Това беше разбираемо, но той се надяваше и за тях да е организирано скромно пиршество някъде. (По-късно се увери, че е така — със сладкиши и сладолед зад църквата на Калахан.)

Джейк би се вписал чудесно в компанията на средно големите деца, ако бе от Кала, но, разбира се, не беше. Беше си намерил приятел, който напълно му подхождаше — по-голям на години, по-малък като опит. Двамата обикаляха масите и хапваха оттук-оттам. Ко, както винаги, следваше Джейк по петите, като постоянно се озърташе. Еди не се съмняваше, че ако някой постъпи враждебно към Джейк от Ню Йорк (или приятеля му Бени от Кала), бързо ще се раздели с някой и друг пръст. По едно време двете момчета се спогледаха и без да разменят дума, избухнаха в смях. Това толкова напомни на Еди за собственото му детство, че го заболя.

Нямаше много време за спомени. От разказите на Роланд (и от наблюденията си върху него) той знаеше, че стрелците от Гилеад не са просто рицари на справедливостта. Те бяха и вестоносци, счетоводители, понякога шпиони, дори дипломати. Еди, отгледан от брат си и неговата тайфа с такива мъдри сентенции като „Защо не ми го издухаш като сестра си?“ или „Ще шибам майка ти и ще моли за още“, да не говорим за много популярното „Ако не млъкнеш, ще ти пикая в плювалника“, не беше уверен в дипломатическите си способности, но засега се справяше сравнително добре. Само Телфорд бе костелив орех, но останалите го накараха да замълчи, благодарност-сай.

Положението бе деликатно — жителите на Кала можеше и да се боят от Вълците, но не се стесняваха да питат как Еди и останалите от тета възнамеряват да се справят с тях. Еди осъзна, че Роланд му е направил огромна услуга, като го накара да говори пред всички. Така го бе подготвил за онова, което го очакваше сега. Той повтаряше все едно и също. Невъзможно беше да обсъждат стратегията, докато не огледат добре градчето. Невъзможно бе да се каже колко мъже от Кала трябваше да се присъединят към тях. Времето щеше да покаже. Щяха да огледат на светло. Ако даде Господ, щеше да има дъжд. И всякакви други клишета, за които се сетеше. (Дори му мина през ума да обещае кокошка във всяка тенджера, след като Вълците бъдат победени, но навреме прехапа език, за да не изтърси тази канска глупост.) Един дребен фермер на име Хорхе Естрада се поинтересува какво ще правят, ако Вълците решат да запалят градчето. Друг, Гарет Стронг, искаше да знае къде ще скрият децата, докато опасността премине.

— Защото не можем да ги оставим тук, добре да знаеш — добави той и Еди, който съзнаваше, че знае твърде малко, важно отпи глътка графа.

Някой си Нийл Фарадей (Еди не можеше да определи дали е фермер, или ратай) се приближи, за да му каже, че нещата са отишли твърде далеч.

— Те никога не взимат всички деца, да знаеш — измънка.

На Еди му идваше да го попита какво би си помислил за човек, който казва: „Е, само двама изнасилиха жена ми“, но реши да запази този коментар за себе си. Един мургав мустакат мъж на име Луис Хейкокс се представи и заяви, че Тян Джафърдс е прав. Бил прекарал много безсънни нощи след събранието, много премислил и решил да се бие. Ако имали нужда от него, разбира се. Смесицата от искреност и страх в лицето му трогна Еди. Това не беше възбудено дете, което не знае какво иска, а възрастен мъж, преценяващ всички рискове.

Така жителите на Кала идваха да му зададат въпросите си и се отдръпваха без ясен отговор, но с по-доволен вид. Еди говори, докато му пресъхна устата, сетне остави дървената чаша с графа и си наля студен чай, защото не искаше да се напива. Не му се ядеше повече; вече му се повдигаше от преяждане. Но те продължаваха да идват. Каш и Естрада. Стронг и Ечеверия. Уинклър и Спалтьр (братовчеди на Овърхолсър). Фреди Росарио и Фарън Посела… или бяха Фреди Посела и Фарън Росарио?

На всеки десет-петнайсет минути факлите сменяха цвета си. От червен на зелен, от зелен на оранжев, от оранжев на син. Графата се лееше като вода. Пируващите говореха все по-разпалено. Смееха се все по-гръмогласно. Еди чуваше все по-често възгласи като „Дявол да ги вземе“ и нещо, звучащо като „Ще ги гмурнем!“, винаги последвано от силен кикот.

Роланд говореше с възрастен мъж със синьо наметало. Старецът имаше най-дългата, гъста и бяла брада, която Еди бе виждал, ако се изключат филми с библейски сюжет. Той говореше сериозно, без да сваля очи от лицето на Роланд. По едно време хвана Стрелеца за ръката и леко я дръпна. Роланд слушаше мълчаливо и кимаше. „Това, което чува, му е интересно — помисли си Еди. — Да, старият негодник изгаря от любопитство.“

Музикантите тъкмо се връщаха на малката сцена, когато поредният жител на Кала се приближи до Еди. Беше онзи, който му напомняше за Татко Картрайт.

— Джордж Телфорд — представи се той. — Дълги да са дните ти, Еди от Ню Йорк.

Почука се по челото с юмрук, сетне протегна ръка и разтвори длан. Носеше каубойска шапка като скотовъдец, но кожата на дланите му бе изненадващо гладка, имаше неголеми мазоли само в основата на пръстите. „От стискане на юздите“ — помисли си Еди, после се поклони:

— Дълги дни и спокойни нощи, сай Телфорд.

Мина му през ума да попита дали Адам, Хос и малкият Джо са се върнали от Пондероса, но реши да си държи бъбривата уста затворена.

— Два пъти повече за теб, синко, два пъти повече. — Телфорд погледна револвера на Еди с изпитателно и не особено приятелско изражение. — Вашият дин има подобен, предполагам.

Еди се усмихна, но запази мълчание.

— Уейн Овърхолсър разказа, че вашето ка-момче показало завидни способности с подобен патлак. Предполагам, че и жена ти има такъв.

— И аз предполагам.

Еди много добре знаеше, че рюгерът е у Сузана. Роланд беше решил, че не е разумно Джейк да отиде въоръжен в „Рокинг Б“.

— Четирима срещу четирийсет е доста лошо съотношение, не мислиш ли? — попита Телфорд. — Да, лошо съотношение. А може сега да дойдат шейсет. Никой не им помни точната бройка, а и защо да помним? Двайсет и три години е дълъг период. През цялото това време сме живели спокойно, благодарност на Господ и Исус Човека.

Еди се усмихна и не коментира с надеждата Телфорд да смени темата. Всъщност се надяваше другият мъж да се махне.

Де такъв късмет? Досадниците никога не се отказват, нали затова са досадници?

— Разбира се, четирима въоръжени срещу четирийсет… или шейсет… е малко по-добре от трима въоръжени и един кибик. Особено четирима, въоръжени с големи пищаци, добре ме чуй.

— Чувам те много добре — измърмори Еди.

Близо до платформата, от която се бяха представили, Заля Джафърдс разказваше нещо на Сузана. „Тя поема жената на фермера, Роланд се занимава с Властелина на шибаните пръстени, Джейк си намери приятел, а за мен какво остава? Двойник на Татко Картрайт, който ме разпитва като Пери Мейсън“ — помисли си Еди.

— Имате ли още оръжия? — попита Телфорд. — Не може да нямате, ако смятате да се изправите срещу Вълците. Аз лично смятам, че това е лудост, не го крия. Вон Айзенхарт е на същото мнение…

— Овърхолсър смяташе така, но си промени мнението — прекъсна го Еди кротко.

Отпи глътка чай и погледна Телфорд над ръба на чашата си с надежда да види колебание в очите на другия мъж. Може би леко раздразнение. Не се получи.

— Уейн Ветропоказателя — подсмихва се Телфорд. — Да, да, върти се ту насам, ту натам. Не бъди толкова сигурен за него, млади сай.

На Еди му идеше да каже: „Абе това да не са ти шибани избори“, но запази мълчание. Дръж си устата, гледай добре, говори малко.

— Имате ли например бързострели? Или гранати? — продължи да разпитва Телфорд.

— Ами, може и да имаме.

— Никога не съм чувал за жена стрелец.

— Нима?

— Нито за момче, като стана дума. Дори чирак. Откъде да сме сигурни, че сте такива, за каквито се представяте? Кажи, моля аз.

— Ами… това е труден въпрос — отвърна Еди. Изпитваше силна антипатия към Телфорд, който изглеждаше твърде възрастен, за да има застрашени деца.

— Все пак хората ще искат да са сигурни. Преди да докарате бурята.

Еди си спомни думите на Роланд: „Можете да ни призовете, но никой не може да ни отзове.“ Ясно бе, че жителите на Кала още не го осъзнаваха. Поне Телфорд не го осъзнаваше. Разбира се, имаше въпроси, на които трябваше да се отговори, и то утвърдително; Калахан го беше споменал и Роланд го бе потвърдил. Три въпроса. Първият беше свързан с помощта. Еди не беше чул някой да задава тези въпроси и не очакваше да стане сега. Не смяташе, че ще им ги зададат и на събранието. Отговорите щяха да бъдат дадени от незначителни хорица като Посела, които дори нямаше да осъзнават какво ги питат. От хора, чиито деца бяха застрашени.

— Кой си ти всъщност? — попита Телфорд. — Кажи ми, моля аз.

— Еди Дийн от Ню Йорк. Надявам се, че не се съмняваш в честността ми. Моля се на Христос да не е така.

Телфорд отстъпи плахо крачка назад. Еди изпита мрачно удоволствие от реакцията му. Страхът не беше за предпочитане пред унижението, но все пак бе по-добре от нищо.

— Не, изобщо не се съмнявам, приятелю! Моля аз! Но кажи ми, използвал ли си някога револвера, който носиш? Кажи ми, моля аз.

По очите на Телфорд личеше, че не му вярва. Може би у Еди бе останало твърде много от нюйоркския неудачник, за да убеди този фермер-сай, но той не мислеше, че това е причината. Поне не основната. Този човек вече бе решил да гледа безучастно как Вълците отвличат децата на съседите му и просто не вярваше в лесното разрешение на проблема със силата на оръжието. Еди обаче вярваше в револвера си. Дори го обичаше. Спомни си единствения си, ужасен ден в Луд, когато отчаяно тикаше Сузана с инвалидната и количка под сивото небе и тътена на божествените барабани. Спомни си Франк, Лъстьр и Топси Моряка; спомни си жената на име Мод, коленичила, за да целуне един от безумците, когото бе застрелял. Какво беше казала? „Не трябваше да убиваш Уинстьн; днес е рожденият му ден.“ Нещо подобно.

— Използвал съм този и другия, а също и рюгера. И не смей да говориш друг път така на мен и на приятелите ми, сякаш сме жалки палячовци.

— Ако съм те обидил по някакъв начин, стрелецо, крещя за прошка.

Еди малко си отдъхна. Стрелецо. Белокосият негодник поне бе проявил здрав разум да го нарече така, дори да не му вярваше.

Оркестърът изсвири няколко акорда. Главният музикант преметна ремъка на китарата през врата си и извика:

— Хайде, всички! Стига сте се тъпкали! Време е да се поизпотим!

Тълпата му отвърна с весели възгласи. Проехтяха и няколко експлозии, които накараха Еди да посегне към револвера.

— Спокойно, приятелю — рече Телфорд. — Това са само бомбички. Децата хвърлят пиратки, нали се сещаш?

— Ясно. За извинение моля аз.

— Няма защо — усмихна се Телфорд.

Беше чаровна усмивка като на Татко Картрайт и от нея Еди ясно разбра, че този човек никога няма да застане на тяхна страна. Освен ако всички Вълци от Тъндърклап не бъдат проснати мъртви пред погледа му в този Павилион. Ако това се случи, той щеше да твърди, че ги е подкрепял от самото начало.

Танците продължиха до изгряването на луната и тази нощ тя се виждаше ясно. Еди танцува с няколко местни дами. Два пъти игра валс със Сузана в ръце, а през останалото време тя го съпровождаше с количката си, като се обръщаше ту наляво, ту надясно в такт с музиката. На постоянно променящата се светлина от факлите лицето и бе влажно и радостно. Роланд също танцува, грациозно, но не особено въодушевено, помисли си Еди. Във всеки случай по нищо в програмата не личеше какъв завършек ги очаква. Джейк и Бени Слайтман се бяха отделили от тълпата, но по едно време Еди ги видя коленичили до едно дърво и залисани в игра, подозрително наподобяваща „Забиване на ножка“.

След края на танците имаше песни. Оркестърът започна с тъжна любовна балада. Продължи с по-бърза песен, толкова наситена с местния жаргон, че Еди не успяваше да следи текста. Не се налагаше, за да разбере, че е леко циничен; мъжете се кикотеха, жените надаваха възторжени писъци, а някои старци запушваха уши.

След встъплението неколцина души се качиха на сцената при оркестъра, за да изпълнят по някоя песен. Не бяха особено надарени (освен една пищна дама, но с друго), но публиката изпращаше всеки с възторжени овации. Две момичета на около девет години, очевидно близначки, изпълниха балада, наречена „Улиците на Кампара“ под съпровода на китарата в ръцете на едното. Еди се удиви от пълната тишина, която настъпи сред публиката. Макар че повечето мъже бяха много пияни, никой не наруши мълчанието. Никой не хвърляше бомбички. Мнозина, сред тях и Хейкокс, слушаха с просълзени очи. Еди си беше мислил, че разбира емоционалното напрежение, в което живееше градът, но се оказа, че се е лъгал. Сега си даваше истинска сметка за това.

Когато песента за отвлечената жена и загиващия каубой свърши, последваха няколко секунди на пълна тишина-дори нощните птици бяха замлъкнали. След това тълпата избухна в бурни аплодисменти. „Ако гласуват сега за опълчването си срещу Вълците, дори Татко Картрайт няма да посмее да се противопостави“ — помисли си Еди.

Момичетата се поклониха и скочиха сковано на тревата. Еди си помисли, че с това програмата е свършила, но за негова изненада Калахан се качи на сцената и заговори:

— Знам една още по-тъжна песен, на която ме е научила майка ми.

Запя весела ирландска песничка, наречена „Налейте ми едно, нещастници“. Текстът и беше не по-малко неприличен от изсвирената по-рано от оркестъра, но този път Еди разбираше повечето думи. Заедно с останалите слушатели той весело заприпява последното стихче на всеки куплет: „Преди да легна под земята, налейте ми едно в устата, нещастници!“ След песента на Стареца Сузана се приближи до сцената и околните и помогнаха да се качи. Тя размени няколко думи с тримата китаристи и им показа нещо на грифа на единия инструмент. Те кимнаха. Еди предположи, че знаеха песента или поне някоя версия.

Тълпата тръпнеше в очакване. Еди беше любопитен, но не се изненада, когато тя запя „Нещастното момиче“, която бе изпълнявала по време на пътуването им. Вярно, не пееше като Джоан Бейс, но гласът и бе наситен с емоции и изразителен. И защо не? В песента се разказваше за жена, напуснала дома си. След края на изпълнението и не последва мълчание като след песента на момичетата, но имаше искрени аплодисменти. Прозвучаха възгласи: „Да!“, „Още!“, „Хайде пак!“ Сузана не изпя друго (защото само тази песен знаеше), но направи дълбок реверанс. Еди ръкопляска, докато го заболяха дланите, накрая пъхна пръсти в устата си и изсвири.

Сетне (чудесата на тази вечер сякаш нямаха край) самият Роланд се качи на сцената, докато неколцина мъже внимателно сваляха Сузана.

Джейк и новият му приятел дойдоха при Еди. Бени Слайтман носеше Ко. До тази вечер Еди бе готов да се закълне, че зверчето би ухапало всеки, който се опита да го вземе, ако не е от ка-тета.

— Може ли да пее? — попита Джейк.

— Бих се учудил. Да видим.

Еди не знаеше какво да очаква и леко се удиви от възбуденото туптене на сърцето си.

Роланд свали револвера и патрондаша си. Подаде ги на Сузана, която ги взе и ги закачи на кръста си. При това ризата и прилепна плътно към тялото и на Еди за миг му се стори, че гърдите и изглеждат по-големи. Реши, че само му се струва заради светлината.

Факлите бяха оранжеви. Роланд стоеше сред тях, строен като момче. За миг огледа мълчаливите, любопитни лица и Еди почувства дланта на Джейк, малка и студена, в своята. Нямаше нужда да пита момчето какво си мисли, защото същото минаваше и през неговата глава. Никога не беше виждал човек, който да изглежда толкова самотен, толкова лишен от радостите на живота, от приятелство и топлина. Видът му сред това весело множество само караше истината за него да изпъква: той бе последният. Нямаше други. Ако Еди, Сузана, Джейк и Ко се представяха за наследници като него, това бе много далеч от реалността. Илюзия, едва ли не. Роланд обаче… Роланд…

„Стига — помисли си Еди. — Не мисли за това. Не и тази нощ.“

Роланд бавно скръсти ръце, притисна дясната си длан до лявата си буза и лявата длан до дясната. За Еди това не означаваше нищо, но седемстотинте жители на Кала нададоха възторжен рев, надминаващ обикновените аплодисменти. Еди си спомни един концерт на „Ролинг стоунс“. Тълпата бе издала същия шум, когато барабанисгьт на групата, Чарли Уотс, заудря по инструментите си първите тактове на „Хонки тонк уман“.

Роланд остана така, със скръстени ръце и длани на бузите, докато настъпи тишина; сетне заговори:

— Радваме се на гостоприемството на Кала. Чуйте ме, моля аз.

— Казваме благодарност-сай! — закрещя тълпата. — Чуваме те много добре! Роланд кимна и се усмихна:

— Аз и приятелите ми идваме отдалеч и имаме още много да направим и видим. Затова ще се откриете ли за нас, ако ние се открием за вас?

Еди почувства, че го побиват тръпки. „Това е първият въпрос“ — помисли си.

Джейк стисна ръката му.

Преди да завърши мисълта си, тълпата закрещя:

— Да, и благодарност-сай!

— Вярвате ли, че сме такива, за каквито се представяме, и приемате ли онова, което правим?

„Това е вторият“ — рече си Еди и сега той стисна ръката на Джейк.

Видя как Телфорд и Диего Адамс се споглеждат изненадано. Явно разбираха, че решението се взима пред очите им и те с нищо не могат да го предотвратят.

„Твърде късно, момчета“ — помисли си Еди.

— Стрелци! — изкрещя някой. — Истински стрелци, благодарност-сай! Благодарност в името Господне!

Последва одобрителен рев. Крясъци и ръкопляскане. Възгласи: „Благодарност!“, „Да“ и дори „Дявол го взел, истина е.“

Когато утихнаха, Еди зачака последния въпрос, най-важния: „Искате ли помощ от нас?“ Роланд не го зададе; просто каза:

— Сега ще се оттеглим и ще положим глави, защото сме уморени. Но преди това ще ви изпея една песничка, която съм сигурен, че знаете. Думите му бяха посрещнати с радостен рев; те наистина я знаеха.

— Знам я и я обичам — продължи Роланд от Гилеад. — Знам я от древни времена, но не бях очаквал да чуя „Оризовата песен“ от нечия уста, най-малкото от моята. Стар съм вече и гласът ми не е добър като преди, затова за прошка моля аз, ако пея фалшиво…

— Стрелецо, казваме благодарност-сай! — извика една жена. — Радост ще е за нас, да!

— А нима аз не чувствам същото? — попита тихо Стрелеца. — Не давам ли радост от моята радост и вода, която съм донесъл със собствените си ръце и сърце?

— Дай я на зелените нивя — изпяха в хор жителите на Кала и Еди почувства как в очите му напират сълзи.

— О, Боже — въздъхна Джейк. — Той знае толкова много…

— Радвайте се на ориза — завърши Роланд.

Остана неподвижен за миг, сякаш събираше сили от оранжевото сияние на факлите, после затанцува нещо средно между жига и степ. Отначало бавно, много бавно, на пети и на пръсти, на пети и на пръсти. Подметките му издадоха отново онзи звук като от удари върху ковчег, но този път в ритъм; все по-бързо и по-бързо.

Сузана се приближи до Еди и Джейк. Очите и бяха широко отворени, в усмивката и се четеше удивление. Тя силно притисна ръце до гърдите си.

— О, Еди! Подозирал ли си, че е способен на това? Имал ли си дори най-малка представа?

— Не — отвърна той. — Ни най-малка.

Краката на Стрелеца се движеха все по-бързо и по-бързо. Ритъмът ставаше все по-отчетлив и Джейк изведнъж осъзна, че тази мелодия му е позната. Знаеше я от първия си тодаш в Ню Йорк. Преди да срещне Еди, един млад чернокож с уокмен го беше подминал, потропвайки със сандалите си и тананикайки: „Да-да-ба, ча-да-боу!“ Сега Роланд изпълняваше същия ритъм, като на всяко „Боу!“ удряше силно с пета по дъските.

Хората наоколо заръкопляскаха в такт. Залюляха се. Жените, които носеха поли, ги вдигнаха и развяха. На лицата на млади и стари се четеше неподправена радост.

„Не само — помисли си Джейк и си спомни израза, използван веднъж от учителката му по английски. — Възторгът на познанието.“

Лицето на Роланд заблестя от пот. Той отпусна ръце и запляска. В този момент жителите на Кала запяха:

— Ком!… Ком!… Ком!… Ком!…

На Джейк му хрумна, че много деца използват тази дума за броене при криеница; съмняваше се да е съвпадение.

„Разбира се, че не е. Също като чернокожия, който си тананика тази мелодия. Това е Лъчът, това е деветнайсет.“

— Ком!… Ком!… Ком!…

Еди също запя. Джейк реши да не мисли повече за това и също затананика.

Еди не успя да разбере цялата „Оризова песен“. Не заради диалекта, а защото се пееше твърде бързо, за да следи текста. Веднъж по телевизията бе чул един брокер на тютюн от Южна Каролина. Сега беше същото. Имаше непълни рими, идеални рими, звучни рими, дори груби рими — думи, които не се римуваха с нищо, но бяха вкарани сякаш насила в песента. Дори не можеше да се нарече песен в истинския смисъл на думата; приличаше по-скоро на речитатив, на безумно дърдорене. Роланд не спираше да тропа, а жителите на Кала нареждаха безспир:

Все пак успя да разбере част от текста:

Освен тези два куплета имаше поне още три. Еди загуби нишката, но вече имаше представа за какво се пее: младеж и девойка сеят ориз и деца през пролетта. Темпото, безумно бързо от самото начало, се ускоряваше все повече и повече, докато думите се сляха в неразбираемо бучене. Хората пляскаха толкова бързо, че ръцете им се виждаха размазано. Краката на Роланд също сякаш бяха изчезнали. Еди не можеше да повярва, че някой е способен да танцува с такава скорост, още по-малко след толкова обилна вечеря.

„По-бавно, Роланд — помисли си. — Тук няма Бърза помощ, ако получиш удар.“

Сетне, сякаш по сигнал, непонятен за Еди, Сузана и Джейк, Роланд и всички жители на Кала спряха рязко, изпънаха ръце към небето и издадоха устни като за страстна целувка.

— КОМАЛА! — изкрещяха в хор и това беше краят на песента.

Роланд се олюля, облян в пот… и падна от сцената в тълпата.

Сърцето на Еди подскочи.

Сузана изпищя и забърза с инвалидната количка към сцената.

Джейк я спря: — Мисля, че това е част от изпълнението!

— Да, и аз мисля така — потвърди Бени Слайтман.

Тълпата избухна в овации. Вдигнаха Роланд на ръце. Той държеше своите изпънати към звездите. Гърдите му се издуваха като ковашки мях.

Еди го наблюдаваше възторжено, но още не вярваше на очите си.

— Роланд пее, Роланд танцува и за капак на всичко скача сред почитателите си като Джоуи Рамон — измърмори.

— Какво приказваш, скъпи? — попита Сузана.

Еди поклати глава:

— Няма значение. Това беше върхът. Надявам се, че празненството най-сетне свърши.

Това наистина беше краят.

След половин час четирима конници бавно яздеха по главната улица на Кала Брин Стърджис. Единият бе загърнат с дебел салид. Облачета пара излизаха от ноздрите на конете им и от устата на ездачите. Небето сякаш бе осеяно с хладни парченца диаманти, Стара звезда и Стара майка бяха най-ярки. Джейк вече бе тръгнал със Слайтман за имението на Айзенхарт. Калахан водеше другите трима пътешественици. Преди да тръгнат обаче, настоя Роланд да се увие с дебелото одеяло.

— Нали каза, че до къщата ти има по-малко от два километра… — започна Стрелеца.

— Няма значение. Облаците се разсеяха, толкова е студено, че нищо чудно да се образува скреж, а ти танцува комала, каквато не съм виждал никога през живота си.

— Колко години прави това? — поинтересува се Роланд.

Калахан поклати глава:

— Не знам. Наистина, Стрелецо, нямам представа. Помня много добре кога дойдох тук — през зимата на 1983, девет години след като напуснах Джерусалемс Лот. Девет години след като се сдобих с това.

Той вдигна осеяната си с белези ръка, сетне рязко я отпусна.

— Прилича на изгаряне — отбеляза Еди.

Калахан кимна, но смени темата:

— Във всеки случай тук времето тече различно, както сигурно вече знаете.

— Объркано е — съгласи се Сузана. — Също и стрелката на компаса.

Роланд, вече увит с одеялото, бе изпратил Джейк с няколко напътствени думи… и още нещо. Еди чу дрънкане на метал, когато Стрелеца му предаде нещо. Малко пари може би.

Джейк и Бени Слайтман изравниха конете си. Когато Джейк се обърна да им помаха, Еди изпита внезапна тревога. „За Бога, ти не си му баща“ — помисли си. Вярно беше, но това не го накара да се почувства по-спокоен.

— Ще се справи ли, Роланд?

Еди не очакваше друг отговор освен „да“, искаше само да се увери.

Дългото мълчание на Стрелеца го уплаши. Накрая Роланд отговори:

— Да се надяваме.

Повече не обсъждаха темата за Джейк Чеймбърс.

Църквата на Калахан беше ниска дървена постройка с кръст на вратата.

— Как си я нарекъл, отче? — попита Роланд.

— „Пресвета Богородица“.

Роланд кимна:

— Добре е…

— Чувстваш ли го? — попита Калахан. — Някой от вас чувства ли го?

Не се налагаше да уточнява какво има предвид.

Роланд, Еди и Сузана мълчаха.

Накрая Роланд поклати глава.

Калахан кимна доволно:

— Спи. — Замълча, после добави: — Слава Богу.

— Все пак чувствам нещо — каза Еди и кимна към църквата. — Като… не знам, някаква тежест.

— Да. Тежест. Ужасно е. Тази нощ обаче спи. Слава тебе, Господи.

Калахан се прекръсти. В дъното на добре отъпкана и обградена с грижливо оформени храстчета алея имаше друга дървена сграда. Къщата на Калахан.

— Тази ли нощ ще ни разкажеш историята си? — попита Роланд.

Калахан погледна слабото, изтощено лице на Стрелеца и поклати глава:

— Нито дума, сай. Дори да не бяхте уморени. Това не е разказ за през нощта. Утре на закуска, преди с приятелите ти да тръгнете по задачите си. Приемаш ли?

— Да.

— Ами ако се събуди през нощта? — попита Сузана и кимна към църквата. — Ако се събуди и ни изпрати в тодаш?

— Ще отидем — отвърна Роланд.

— Ти вече знаеш какво да правиш с него, нали? — осведоми се Еди.

— Може би.

Четиримата тръгнаха по алеята към къщата.

— Има ли нещо общо със стария манихеец, с когото разговаряше? — попита Еди.

— Може би — повтори Роланд; обърна се към Калахан: — Кажи ми, отче, теб изпращало ли те е в тодаш! Думата ти е позната, нали?

— Позната ми с. Да, два пъти. Веднъж в Мексико. В едно градче на име Лос Сапатос. И веднъж… мисля… в Кралския замък. Голям късметлия съм, че се върнах втория път.

— За кой крал става дума? — попита Сузана. — Артур Елд ли?

Калахан поклати глава.

Белегът на челото му проблесна на звездната светлина.

— По-добре да не говорим за това сега. Не е за през нощта. — Погледна Еди. — Вълците идват. Това е достатъчен проблем. Сега този млад човек ми съобщава, че „Ред сокс“ отново изгубили световната купа… от „Метс“?

— За съжаление.

Еди заразказва за последния мач (за който Роланд не знаеше нищо) и така неусетно стигнаха къщата. Калахан имаше домашна прислужница. Тя не беше тук, но бе оставила кана с горещ шоколад на огнището. Докато отпиваха, Сузана се обади:

— Заля Джафърдс ми разказа нещо, което може да те заинтересува, Роланд.

Стрелеца вдигна вежди.

— Дядото на съпруга и живее у тях. Известен е като най-стария жител на Кала Брин Стърджис. Тян и старецът от години не се погаждат. Заля дори не знае за какво са си сърдити, толкова отдавна се е случило, но тя се разбира добре с него. Казва, че през последните две години доста оглупял, но още имал проблясъци. Той твърдял, че веднъж видял един от тези Вълци. Мъртъв. Твърди, че лично го убил.

— Мили Боже! — възкликна Калахан. — Не може да бъде!

— Това са думите на Заля.

— Струва си да го изслушаме — рече Роланд. — При последното идване на Вълците ли е станало?

— Не. И не при предпоследното, когато Овърхолсър едва е бил роден. Станало е още по-преди.

— Ако се появяват през двайсет и три години, трябва да е било преди около седемдесет — изчисли Еди.

Сузана кимна:

— Той е бил възрастен мъж още тогава. Разказал на Заля, че с един мойт местни младежи направили клопка на Вълците край Западния път. Не знам колко е един мойт, но…

— Пет-шест души. — Както и да е, дядото на Тян бил с тях. И убили един от Вълците.

— И какво после? — заинтересува се Еди. — Как е изглеждал, когато свалили маската му? — Заля не каза. Подозирам, че не и е разправил. Ние обаче трябва…

Чу се силно хъркане. Еди и Сузана се обърнаха изненадано.

Стрелецът беше заспал, отпуснал глава на гърдите си. Бе скръстил ръце, сякаш сънуваше танца. И ориза.

Имаше само една допълнителна спалня, затова Роланд бе настанен на леглото на Калахан. Така Еди и Сузана можеха да се насладят на нещо като импровизиран меден месец: това бе първата им нощ заедно в едно легло и под един покрив. Не бяха прекалено изморени, за да се възползват. След това Сузана веднага заспа. Еди остана буден още малко. Колебливо насочи мислите си към църквицата на Калахан и се опита да почувства нещото, което лежеше вътре. Идеята вероятно не беше добра, но той не издържа на изкушението. Не усети нищо. Или поне нищо обезпокоително. „Мога да го събудя — помисли си. — Наистина мога.“ „Да и ако имаш развален зъб, можеш да го избиеш с чук, но защо да го правиш?“ „Рано или късно трябва да го събудим. Ще имаме нужда от него.“ „Може би, но когато му дойде времето. Не сега.“ Не му се искаше да се откаже. През съзнанието му преминаваха образи като стъкълца от счупено огледало под яркото слънце. Кала, простираща се пред очите им под облачното небе; сивата лента на Девар-тет Уай. Зелените нивя: ориза я сади-ла. Джейк и Бени Слайтман, които се споглеждат и избухват в смях, без да разменят дори дума. Проходът сред тълпата между главната улица и Павилиона. Факлите, променящи цвета си. Ко, който се покланя и говори („Елд! Благодарност!“) кристално ясно. Сузана, която пее „Страдам аз, откак съм се родила“.

Най-ясно обаче си представяше стройния Роланд, застанал невъоръжен, със скръстени ръце и длани на бузите; как оглеждаше жителите на Кала със сините си очи. Как задаваше въпросите, два от трите. Сетне тропането на обувките му по дъските, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато очите изгубеха способност да следят нозете. Как пляскаше. Потеше се. Усмихваше се, макар че очите му оставаха хладни. Какъв танц само! Мили Боже, как само играеше на светлината на факлите. „Ком-ком-комала, ориза я сади-ла.“ Сузана изстена в съня си.

Еди се обърна към нея. Нежно погали гърдите и. Последната му мисъл беше за Джейк. Дано се грижат добре за него в това ранчо. Иначе тежко им.

Еди заспа. Не сънува нищо. А под тях граничната земя се вьртеше като развален часовник малко преди да спре.

ВТОРА ГЛАВА Сухо разкривяване

Роланд се събуди малко преди съмване от поредния кошмар за Джерико Хил. Рогът. Нещо, свързано с рога на Артур Елд. До него в голямото легло Стареца спеше намръщен, сякаш и той сънуваше нещо мъчително. По челото му се бяха образували дълбоки бръчки, прорязващи кръстовидния белег.

Роланд се беше събудил от болка, не от видението как рогът пада от ръката на Кътбърт. Краката му се разкъсваха от болка. Пред очите му затанцуваха ярки кръгове. Това бе цената за изтощението от предната вечер. Ако се разминеше така, щеше да е добре, но той знаеше, че причината за страданията му не бе само лудешката комала. Не беше и ревматизмът, който му напомняше за себе си през последните седмици, докато тялото му се нагаждаше към влажния климат. Той добре си даваше сметка за причината, поради която глезените му, особено десният, бяха започнали да се подуват. Подобно подуване наблюдаваше и в коленете си и макар че бедрата му не проявяваха такива признаци, когато поставеше ръка върху дясното, усещаше, че и то претърпява някаква промяна. Не, не беше виновен ревматизмът, който така мъчеше Корт в последните му дни и го парализираше край огнището у дома при дъждовно време. Това беше нещо по-лошо. Артрит, и то от най-лошия вид, сух артрит. Скоро щеше да стигне и ръцете му. Роланд с радост би отстъпил дясната на болестта, ако това щеше да я задоволи. Беше се научил да върши много неща с нея, откакто гигантските раци бяха изяли първите му два пръста, но никога нямаше да може да я използва пълноценно. Само че болестите не се отказват толкова лесно, нали? Човек не може да ги омилостиви с жертвоприношения. Артритът идваше, когато си поиска, и го отпускаше, когато си реши.

„Остава ми може би година — мислеше си Роланд, легнал до свещеника от света на Еди, Джейк и Сузана. — Дори може би две.“

Не, не две. Вероятно нямаше дори една. Какво казваше Еди? „Не се самозалъгвай.“ Еди знаеше много поговорки от своя свят, но тази бе особено сполучлива. Особено подходяща за случая.

Не, нямаше да се откаже от Кулата, дори да изгуби способността да стреля, да язди, да реже кожени ремъци, да цепи дърва за огъня; щеше да преследва целта си докрай. Никак обаче не харесваше мисълта да се влачи след останалите, да зависи от тях, може би да язди вързан за седлото, защото нямаше да е в състояние да се държи сам. Стара котва, която нямаше да могат да изтеглят, ако се наложеше бързо отплаване. „Ако се стигне до това, ще се самоубия.“

Не, нямаше да се самоубие. Това бе горчивата истина. „Не се самозалъгвай.“

Това насочи мислите му отново към Еди. Трябваше да го предупреди за Сузана, веднага. С тази мисъл се беше събудил и може би болката бе добре дошла в този случай. Разговорът нямаше да е приятен, но трябваше да го проведе. Време беше Еди да научи за Мия. Сега, когато бяха в града — в къща, — беше по-трудно да се измъква незабелязано, но въпреки това щеше да и се налага. Не можеше да пренебрегва нуждите на бебето и собствените си копнежи; също както Роланд не можеше да не обръща внимание на изгарящата болка в краката, която все още не беше достигнала ловките му ръце. Ако не бъде предупреден, Еди можеше жестоко да загази. А точно в момента нямаха нужда от повече неприятности.

Небето постепенно просветля. За изненада на Роланд зората не дойде от изток, а леко от юг. Тук дори слънцето бе объркано.

Икономката беше симпатична жена около четирийсетте. Казваше се Росалита Муньос и още щом видя Роланд, каза:

— Изпий едно кафе и ела с мен.

После се зае да шета около печката.

Калахан погледна любопитно Стрелеца.

Еди и Сузана още не бяха станали. Двамата мъже бяха сами в кухнята.

— Сериозно ли е? — попита свещеникът.

— Само ревматизъм. Наследствено е. Ако е слънчево и сухо, до обяд ще се оправя.

— Знам какво е. Благодари на Господ, ако не е по-лошо.

— Благодарен съм му. — Роланд се обърна към Росалита, която донесе големи чаши с горещо кафе: — И на теб казвам благодарност-сай.

Тя остави чашите и се поклони, после го изгледа сериозно:

— Никога не съм виждала по-хубав оризов танц, сай.

Роланд се усмихна мрачно:

— Затова тази сутрин страдам.

— Аз ще ти помогна. Имам специално котешко масло. Първо ще ти излекува болката, после куцането. Питай отеца.

Калахан кимна.

— Ще пробвам — склони Роланд.

— Благодарност-сай.

Тя отново се поклони и излезе.

Трябва ми карта на Кала — рече Стрелеца. — Не искам да е произведение на изкуството, само да е точна и с верен мащаб. Можеш ли да ми начертаеш?

— Не. Опитвам се да рисувам, но не мога да чертая, дори да ми опреш пистолет в челото. Нямам талант. Познавам обаче двама, които ще ти помогнат. — Калахан повиши глас: — Росалита! Роузи! Ела за минутка, моля аз!

След двайсет минути Росалита хвана Роланд за ръката, заведе го в килера и затвори вратата.

— Свали си панталоните, моля аз. Не се срамувай, защото се съмнявам да имаш нещо, което не съм виждала, освен, ако в Гилеад и Вътрешния свят на мъжете не им расте нещо друго.

— Не вярвам да е така — отвърна Роланд и се подчини.

Слънцето отдавна се беше вдигнало, но Еди и Сузана още спяха.

Роланд не бързаше да ги буди. Очакваха ги много ранни ставания (и безсънни нощи), но тази сутрин той реши да ги остави да се насладят на покрива над главите си и пухения дюшек; на усамотението, осигурено им от вратата, която скриваше личния им живот от околния свят.

Росалита извади шишенце с бледа, гъста течност. Огледа дясното коляно на Роланд и опипа бедрото му. Той присви очи, въпреки че докосването и бе съвсем леко. Росалита вдигна черните си очи към него:

— Това не е ревматизъм. Това е артрит. От онзи вид, който се разпространява бързо.

— Да, там, откъдето идвам, го наричат сухо разкривяване. Не споменавай за това пред отеца и приятелите ми.

— Няма да запазиш тайната задълго.

— Чувам те много добре. Все пак предпочитам да остане в тайна, докато може. И ти ще ми помогнеш.

— Добре, не се бой. Няма да кажа на никого.

— Благодарност-сай. Това мазило ще помогне ли?

Тя погледна шишенцето и се усмихна:

— Да. Тук има мента и блатна папрат. Тайната съставка обаче е котешката жлъчка. Само по три капки на бутилка, да знаеш. От скалните котки, които идват през пустинята от големия мрак.

Тя изсипа няколко капки върху дланта си. Силният аромат на мента бе примесен и с друга лека миризма, доста по-неприятна. Да, това можеше да е жлъчка от пума или каквото тук наричаха „скална котка“.

Щом Росалита втри мазилото в коленете му, той веднага почувства сгряване, почти нетърпимо. Когато обаче попремина, болката му се облекчи повече, отколкото се бе надявал. Когато приключи с мазането, Росалита попита:

— Как си сега, Стрелец-сай?

Вместо да и отговори, той я притисна силно към стройното си, голо тяло. Тя го прегърна без свян и прошепна:

— Ако наистина си такъв, за какъвто се представяш, не позволявай да отвлекат децата. Нито едно. Независимо какво мислят големите клечки като Айзенхарт и Телфорд.

— Ще направим, каквото можем.

— Добре, благодарност. — Тя се отдръпна и го огледа. — Една част от тялото ти няма артрит, нито ревматизъм. Изглежда съвсем здрава. Може би някоя жена трябва да гледа луната довечера, Стрелецо, и да моли за компанията ти.

— Може би ще я намери — отвърна Роланд. — Би ли ми дала шишенце с тази течност за пътуванията ни из Кала, или е прекалено скъпа?

— Не, не е прекалено скъпа. — Тя се бе усмихнала лукаво, докато флиртуваше; сега изражението и отново стана сериозно. — Но ще ти помогне само за кратко.

— Знам. Няма значение. Ние разпределяме времето си както намерим за добре, но накрая светът взима онова, което му се полага.

— Да. Така е.

Когато излезе от килера, като си закопчаваше колана, Роланд най-сетне чу раздвижване в съседната стая. Еди измърмори нещо, последвано от женски смях. Калахан беше при печката и си наливаше ново кафе. Роланд отиде при него и заговори бързо:

— Видях боровинки покрай алеята в двора.

— Да, и са узрели. Остро зрение имаш.

— Няма значение. Ще отида да набера една шапка. Искам Еди да дойде да ми помогне, докато жена му се занимава с нещо, например пържи яйца. Ще го уредиш ли?

— Предполагам, но…

— Добре.

Роланд излезе, без да го изчака да довърши.

Когато Еди излезе, Роланд бе напълнил наполовина шапката си с оранжевите плодове и беше изял няколко шепи. Болките в краката му бяха отслабнали удивително бързо. Докато береше, се запита колко ли би дал Корт за котешкото масло на Росалита Муньос.

— Човече, приличат на восъчните плодове, с които майка ми украсяваше масата в Деня на благодарността — отбеляза Еди. — Ядат ли се?

Роланд взе една оранжева боровинка с големината на нокътя му и я пъхна в устата на Еди.

— Прилича ли ти на восък?

Еди се ококори изненадано. Преглътна, усмихна се и посегна за още.

— Като червени боровинки, но сладки. Чудя се дали Сюз не може да направи сладкиш с тях. Дори да не знае рецепта, сигурен съм, че икономката на Калахан…

— Чуй ме, Еди. Слушай добре и обуздай емоциите си. В името на баща ти.

Еди тъкмо посягаше към един отрупан с плодове храст. Изведнъж спря и погледна Роланд. На бледата утринна светлина изглеждаше невероятно състарен.

— Какво има?

Роланд, пазил тази тайна толкова дълго, че проблемът вече му се струваше почти неразрешим, се изненада от лекотата и бързината, с която разказа всичко. Еди не изглеждаше много изненадан.

— От колко време знаеш?

Роланд очакваше да долови упрек в този въпрос, но упрек липсваше.

— Откога знам със сигурност ли? Откакто за пръв път я видях да се промъква в гората. Когато я видях да яде…, когато видях какво яде. Когато я чух да говори с несъществуващи хора. Подозирам го обаче от по-отдавна. От Луд.

— И не ми каза.

— Не.

Време беше за упреците, облечени в характерния сарказъм на Еди. Те обаче не дойдоха.

— Искаш да разбереш дали съм ядосан, нали?

— Ядосан ли си?

— Не. Не съм ядосан, Роланд. Раздразнен — може би. И съм уплашен до смърт за Сюз. Защо да ти се сърдя? Нали си нашият дин? — Еди замълча, после добави: — Моят дин.

— Да.

Роланд докосна ръката му. Изненадваше се от желанието си — от нуждата си — да обясни. Не му се поддаде. Щом Еди го наричаше не просто дин, а свой дин, той трябваше да се държи като такъв. Затова каза:

— Не изглеждаш особено изненадан.

— О, изненадан съм. Може би не смаян, но… е… — Еди откъсна няколко плодчета и ги пусна в шапката на Роланд. — Някои неща ми правеха впечатление. Понякога беше прекалено бледа. Понякога присвиваше очи и притискаше ръце до тялото си, но когато я питах, твърдеше, че просто имала газове. Освен това гърдите и са пораснали. Сигурен съм. Но Роланд, тя все още има кръвотечения! Преди около месец я видях да заравя няколко парцала и по тях имаше кръв. Бяха наквасени. Как е възможно? Ако е забременяла, докато измъквахме Джейк — докато отвличаше вниманието на демона от кръга, — оттогава минаха четири, може би дори пет месеца. Дори при това забавено време. Роланд кимна:

— Знам, че получава месечните си кръвотечения и това е ясно доказателство, че детето не е от теб. Плодът, който носи, ненавижда човешката и кръв.

Роланд си спомни как бе смачкала жабата, как бе изпила черната и кръв, как беше облизала пръстите си, сякаш бяха омазани с мед.

— Дали…

Еди понечи да лапне една боровинка, но се замисли и я хвърли в шапката. Вероятно дълго време нямаше да има апетит.

— Роланд, дали ще прилича на човешко дете?

— Почти съм сигурен, че няма.

— Какво тогава?

Думите сами излязоха от устата на Стрелеца:

— По-добре да не призоваваме дявола.

Еди присви очи; бе пребледнял като платно.

— Еди? Добре ли си?

— Не. Не съм добре. Но и няма да припадна като момиче на концерт на Анди Гиб. Какво ще правим?

— Засега нищо. Имаме прекалено много други грижи.

— Съвсем вярно. Вълците ще се появят след двайсет и четири дни, ако правилно съм разбрал. В Ню Йорк… кой знае кой ден е? Шести юни? Десети? С всеки изминал ден се приближаваме към петнайсети юли. Само че, Роланд, ако онова в нея не е човек, не можем да сме сигурни, че бременността и ще продължи девет месеца. Може да го изтърси след шест. Може би дори утре.

Роланд кимна и зачака. Еди бе стигнал дотук, нека сам да си направи основния извод. И той го направи:

— В безизходица сме, нали?

— Да. Можем да я наблюдаваме, но няма какво друго да сторим, защото е много вероятно да се досети защо постъпваме така. А имаме нужда от нея. Да стреля, когато му дойде времето, но преди това трябва да обучим тези хора да си служат с някакво оръжие. Най-вероятно с лъкове.

Роланд се намръщи. При последното изпитание бе улучил мишената на Северното поле с достатъчно стрели, за да задоволи Корт, но никога не си беше падал по стрелбата с лък или ба. Това бяха любимите оръжия на Джейми Декъри, не неговите.

— Значи ще се заемем с тази работа, така ли да разбирам?

— О, да.

Еди се усмихна. Въпреки тревогата си. Личеше си, че се радва.

На връщане към дома на Калахан Еди попита:

— Ти изясни проблема с мен, Роланд, защо не го изясниш и с нея?

— Не те разбирам.

— О, разбираш ме, и още как.

— Добре, но отговорът няма да ти хареса.

— Чул съм доста отговори от теб и не бих казал, че съм харесал повече от един на всеки пет. — След кратко замисляне добави: — Не, това е твърде много. Един на петдесет.

— Онази, която нарича себе си Мия, което на свещения език означава „майка“, знае, че е бременна, макар че се съмнявам да е наясно какво е детето.

Еди запази мълчание.

— Каквото и да е то, Мия го смята за свое дете и е готова да го защитава с цената на живота си. Ако това означава обсебване на тялото на Сузана, както Дета Уокър понякога обсебваше тялото на Одета Холмс, тя ще го стори, ако може.

— И вероятно може — мрачно допълни Еди; обърна се и погледна Роланд в очите. — Поправи ме, ако греша. Не искаш да кажеш на Сюз за чудовището, растящо в корема и защото това може да навреди на способностите и като стрелец, така ли?

Роланд можеше да отрече, но предпочете да не го прави. В общи линии Еди беше прав.

Както винаги, когато се ядосаше, Еди заговори с по-изразен носов акцент:

— И ако следващия месец нещо се промени, ако бременността се окаже по-къса и тя роди, да речем, чудовището от Черната лагуна, това ще я свари напълно неподготвена. Ще и дойде като гръм от ясно небе.

Роланд спря на двайсетина крачки от къщата. През прозореца виждаше Калахан, който разговаряше с едно момче и едно момиче. Дори оттук се виждаше, че са близнаци.

— Роланд?

— Вярно казваш, Еди. Има ли смисъл? Ако да, ти ще го видиш. Времето вече не е просто отражение върху водата, както обичаш да казваш. То се превърна в лукс.

Отново очакваше някой от типичните за Еди Дийн изблици на ярост, пълен с изрази като „цуни ми задника“ или „яж лайна и умри“. И отново не позна. Еди просто го гледаше. Спокойно и малко тъжно. Скръбта му беше за Сузана, разбира се, но също и за тях двамата. Двамата заговорници, кроящи таен план срещу един член на тета.

— Ще се съобразя с теб, но не, защото си дин и не защото има опасност един от онези двамата да се върне с празна глава от Тъндърклап. — Еди посочи двете деца в стаята на Стареца. — Бих жертвал всяко дете в този град за онова, което расте в корема на Сюз. Ако беше дете. Моето дете.

— Не се съмнявам.

— Най-важна за мен е розата. Това е единственото, за което си струва да рискувам живота и. Въпреки това искам да ми обещаеш, че ако нещата се скапят, ако тя започне да ражда или тази Мия се опита да обладае тялото и, ще направим всичко, за да я спасим.

— На всяка цена ще се опитам да я спася — отвърна Роланд.

Пред очите му за миг (само за миг) се появи един образ — Джейк, увиснал над пропастта.

— Закълни се.

— Кълна се.

Роланд срещна погледа на Еди. Пред очите му обаче Джейк падаше в бездната.

Стигнаха вратата на къщата точно когато Калахан изпращаше децата. Те бяха може би най-красивите, които Роланд бе виждал. С катраненочерна коса, стигаща до раменете на момчето, а пък на момичето бе вързана с бяла панделка и се спускаше чак до кръста. Очите им бяха тъмносини. Кожата им — бледокремава, а устните — яркочервени. По страните им имаше ситни лунички. Децата погледнаха Роланд, после Еди и накрая Сузана, облегнала се на кухненската врата с парцал в едната ръка и чашка за кафе в другата. По лицата им се изписа еднакво изражение на любопитство. В очите им личеше предпазливост, но не страх.

— Роланд, Еди, запознайте се с близнаците Тавъри — Франк и Франсин. Росалита ги извика; Тавъри живеят на по-малко от половин миля, истина е. Ще имате картата до вечерта и съм почти сигурен, че няма да сте виждали по-хубава. Те са много талантливи.

Близнаците се поклониха подобаващо.

— Много ни помагате, затова благодарност-сай — каза Роланд.

Двете деца се изчервиха по съвсем еднакъв начин; благодариха смутено и понечиха да се измъкнат. Преди да се шмугнат през вратата, Роланд постави ръце на раменете им и тръгна с тях по алеята. Интелигентността, личаща в пронизителните им сини очи, го удиви дори повече от невероятната им детска красота. Не се съмняваше, че ще начертаят картата; не се съмняваше и че Калахан ги е извикал, за да напомни едно нещо на онези, които се правеха, че не ги интересува — ако никой не се намеси, след месец едно от тези хубави деца щеше да се върне като пълен идиот.

— Сай? — попита с лека тревога Франк.

— Не се бойте от мен — рече Роланд, — но ме чуйте добре.

Калахан и Еди наблюдаваха Роланд и двамата близнаци, докато тримата бавно се отдалечиха по алеята. Хрумна им едно и също нещо: Роланд приличаше на добродушен дядо.

Сузана се приближи, погледа известно време, после дръпна Еди за ризата:

— Ела за малко.

Той я последва в кухнята. Росалита я нямаше и така останаха сами. Очите на Сузана изглеждаха огромни, блестяха.

— Какво има? — попита той.

— Вдигни ме.

Той се подчини.

— Сега бързо ме целуни, докато още имаш възможност.

— Това ли било?

— Не е ли достатъчно? Дано да ти стигне, господин Дийн.

Той я целуна страстно; не му убягна колко бяха наедрели гърдите и. Когато устните им се разделиха, той не се сдържа и потърси в очите и признаци за присъствието на другата. На онази, която наричаше себе си „майка“. Видя само своята Сузана, но си даде сметка, че отсега нататък все ще търси другата. И очите му като че ли сами се насочваха все към корема и. Опита се да ги отмести, но те не се подчиняваха. Еди се запита доколко ще се променят отношенията им от този момент. Мисълта не беше особено приятна.

— Така по-добре ли е? — попита.

— Много. — Тя леко се усмихна, но изражението и бързо стана сериозно. — Еди? Има ли нещо?

Той се усмихна и пак я целуна:

— Имаш предвид друго, освен, че всички можем да умрем тук? Не. Нищо особено.

Беше ли я лъгал досега? Не си спомняше. Но дори да беше, никога не го бе правил така безочливо. С такава лекота.

Това беше лошо.

След десет минути, понесли нови чаши кафе (и купа с боровинки), четиримата излязоха в малкия заден двор на къщата. Стрелеца вдигна лице към слънцето, за да се наслади на топлината му. После се обърна към Калахан:

— Готови сме да чуем разказа ти, отче. После може да влезем в църквата ти и да видим какво има там.

— Искам да го вземете. То не е осквернило църквата, защото „Пресвета Богородица“ никога не е била освещавана, но въпреки това и вреди. Когато я построих, чувствах присъствието Господне в нея. Сега вече не. Това нещо прогони Божия дух. Искам да ме избавите от него.

Роланд понечи да отговори нещо уклончиво, но Сузана го прекъсна:

— Роланд? Добре ли си?

Той се обърна към нея:

— Да, защо?

— Все потриваш бедрото си.

Нима? Да, наистина. Болката вече се връщаше — въпреки топлото слънце, въпреки мазилото на Росалита. Сухото разкривяване.

— Нищо ми няма. Ревматизмът ми се обажда.

Тя го изгледа със съмнение, но се примири. „Страхотно начало, няма що — помисли си Роланд. — Вече двамина от нас имат тайни от другите. Не може да продължава така. Поне не много.“ Обърна се към Калахан:

— Разказвай. Откъде са тези белези, как си дошъл тук и как се е озовала при теб Черната тринайсетица. Слушаме те внимателно.

— Да — измърмори Еди.

— Всяка дума — добави Сузана.

Тримата се втренчиха в Калахан — Стареца, свещеника, който позволяваше на хората да го наричат „отец“, но не и пастор. Той вдигна разкривената си дясна ръка и потърка белега на челото си. Накрая заговори:

— Всичко дойде от алкохола. Така смятам сега. Не от Господ, от дявола, от съдбата или от някой светец. Всичко дойде от алкохола.

Замълча, замисли се и се усмихна. Роланд си спомни Норт, човека от Тул, ядящ трева, който бе възкресен от един мъж в черно. Норт имаше такава усмивка.

— Ако обаче Господ е сътворил света, значи той е създал и алкохола. Значи все пак е било по Неговата воля.

„Ка“ — помисли си Роланд.

Калахан замълча отново, продължи да глади замислено белега във формата на кръст, сякаш събираше мислите си. След малко заразказва.

ТРЕТА ГЛАВА Разказът на отеца (Ню Йорк)

Всичко идвало от алкохола, до такъв извод бе стигнал, когато спрял да пие и най-сетне мислите му се избистрили. Не от Господ, не от Сатаната или от някаква психосексуална битка между благословената му майка и благословения му баща. Просто от алкохола. А нима беше странна тази силна привързаност към уискито? Той беше ирландец, свещеник, какво по-логично?

От семинарията в Бостън поел енорията в Лоуъл, Масачузетс. Енориашите го обожавали, но след седем години в градчето Калахан започнал да се чувства неспокоен. Пред епископ Дъган използвал всички подходящи думи, за да опише източника на безпокойството си: неспособност да се съсредоточава, неприязън към градската тълпа, липса на връзка с вярващите, отчуждение от духовния живот. Преди разговора сръбнал една чашка в тоалетната (последвана от два ментови бонбона — не бил глупак нашият отец) и бил особено красноречив. Красноречието не винаги идва от убедеността, често се корени в бутилката. Той не лъжел. Наистина вярвал в онова, което говорил в кабинета на Дъган. Във всяка своя дума. Също както вярвал във Фройд, богослуженията на английски, войната на Линдън Джонсън срещу бедността и обречеността на Виетнамската кампания. Вярвал, защото тези идеи (ако наистина бяха идеи, а не празни приказки) се търгували с най-голям успех по онова време: „Социално самосъзнание“ — покачване две и половина; „Дом и семейство“ — спад една четвърт, но още носи дивиденти. След време станало по-лесно. След време разбрал, че не пие заради душевното си разстройство, а е душевно разстроен заради прекаленото пиене. Може би изглежда твърде просто, но така стояли нещата. „Гласът Божи е тих и далечен, а гласът на врабчето гърми като буря“, така рекъл пророкът Исая и всички казваме благодарност-сай. Трудно е да чуеш тихия глас, ако през повечето време си пиян като талпа. Калахан напуснал Америка и се прехвърлил в света на Роланд, преди компютърната революция да роди съкращението GIGO („боклук вкарваш, боклук изкарваш“), но достатъчно късно, за да чуе как на едно събрание на „Анонимни алкохолици“ някой заявил, че ако в Сан Франциско качиш един задник на самолета за Източното крайбрежие, той най-вероятно ще се озове в Бостън. Обикновено с четири-пет бутилки по джобовете. За това обаче по-късно. През 1964 година Калахан имал своите убеждения и много хора били готови да му помогнат да намери пътя си. От Лоуъл се прехвърлил в Спофорд, предградие на Дейтън, Охайо. Там останал пет години и отново започнал да чувства безпокойство. Впоследствие езикът му отново се развързал. Местният епископ пак го изслушал внимателно. Все същите обяснения. Неспособност да се съсредоточава. Отчужденост (този път от енориашите в предградието). Да, те го харесвали (и той ги харесвал), но пак нещо куцало. Проблемът бил най-вече в тихия бар на ъгъла (където също всички го харесвали) и барчето в хола му. Освен в малки количества, алкохолът е отрова, а Калахан системно се тровел. Именно отровата в кръвта му, не тази в световния ред или душата му, го провалила. Винаги ли било толкова ясно? След време (на друга среща на „Анонимни алкохолици“) чул някой да сравнява пристрастяването към алкохола със слон в хола: как може да не го забележиш? Калахан имал обяснение, но си го спестил — още не бил преминал първите си деветдесет дни на трезвеност и нямал право да се обажда („Извади си бананите от ушите и си дръж залепена устата“, съветвали ветераните и всички казваме благодарност-сай). Човек може да не забележи слона, ако слонът е вълшебен, ако притежава магическата способност да размътва човешкия разум. Да те накара да вярваш, че проблемите ти са душевни или умствени, но в никакъв случай не алкохолни. Мили Боже, дори само свързаната с алкохола загуба на бързия сън може да те скапе тотално, но човек никога не се замисля за това, когато е буден. Пиячката превръща целия ти мисловен процес в нещо като онзи цирков номер, когато всички клоуни се изсипват от невъзможно малка бричка. Когато се замислиш на трезва глава за онова, което си казал или направил, направо те побиват тръпки („Седях на бара и бях готов да разреша всички световни проблеми, а не можех да намеря колата си на паркинга“, бе споделил друг анонимен алкохолик и всички казваме благодарност-сай). Нещата, които си си помислил, са несравнимо по-ужасни. Как е възможно цяла сутрин да драйфаш, а след обяд да си мислиш, че имаш душевно разстройство? При все това точно така стояли нещата с него. Началниците му вярвали, може би защото повечето от тях също имали проблеми с вълшебни слонове. Калахан си помислил, че в по-малка църква, в някоя селска енория отново ще почувства Божието присъствие. И така през пролетта на 1969 година той пак се озовал в Нова Англия. Този път на север. Стоварил се с целия си багаж — разпятия, кадилници и тем подобни — в хубавото градче Джерусалемс Лот, щата Мейн. Там най-накрая се сблъскал с истинското зло. Срещнал го лице в лице. И това никак не му харесало.

— При мен дойде един писател. Казваше се Бен Миърс.

— Мисля, че съм чел негова книга — обади се Еди. — „Въздушен танц“. За един човек, когото обесват за убийство, извършено от брат му.

Калахан кимна:

— Същият. Имаше и един учител на име Матю Бърк. Двамата смятаха, че в Сейлъмс Лот върлува вампир. От онези, които карат хората да вампирясват.

— Има ли други? — попита Еди, като си спомни десетки филми от „Маджестик“ и стотици книжки с комикси, купени (а някои и откраднати) от „Далис“.

— Има. Ще стигна и дотам, но всичко по реда си. И така, имаше едно момче, което също бе на това мнение. Беше приблизително на възрастта на вашия Джейк. Не успяха да ме убедят — поне не в началото. Бяха сигурни и на мен ми беше трудно да ги разубеждавам. В Лот обаче определено се случваше нещо. Изчезваха хора. В градчето цареше страх. Невъзможно е да предам това усещане сега, докато седим на слънце, но то беше там. Трябваше да извърша опело на друго момче, Даниел Глик. Подозирам, че той бе първата жертва на вампира в Лот и със сигурност не последната, но във всеки случай беше първият явен случай. В деня на погребението му животът ми се промени. Не говоря за бутилката уиски, която изпивах всеки ден. Нещо се промени в главата ми. Сякаш някакъв ключ се беше завъртял. И макар че не съм пил алкохол от години, той е все още в онова положение.

„Тогава си преминал в тодаш, отче Калахан“ — помисли си Сузана.

Мислите на Еди бяха подобни:

„Тогава си станал деветнайсет, брато. А може би деветдесет и девет. Или и двете едновременно.“

Роланд само слушаше. Разумът му беше освободен от мисли, беше се превърнал в съвършен приемник.

— Писателят, Миърс, беше влюбен в едно момиче на име Сюзан Нортьн. Вампирът я уби. Вероятно отчасти, защото я е харесал, отчасти, за да накаже Миърс за основаването на отряд — ка-тет, който да го преследва. Отидохме в къщата, купена от вампира — стара развалина на име Марстън Хаус. Обитателят и се представяше като Барлоу.

Калахан се замисли, огледа слушателите си, после отново се потопи в миналото:

— Барлоу беше изчезнал, но бе оставил жената. И едно писмо. Беше адресирано до всички ни, но основно до мен. В мига, когато я видях просната в мазето, разбрах, че всичко е истина. С нас имаше лекар. Той я преслуша и измери кръвното и налягане, просто, за да сме сигурни. Нямаше пулс. Кръвното налягане беше нула. Когато обаче Бен заби кола си в нея, тя се съживи. Потече кръв. Тя пищеше. Ръцете и… спомням си сенките на ръцете и върху стената…

Еди стисна Сузана за ръката. Слушаха с ужас. Това не беше разказ за говорещ влак, задвижван от развален компютър, или за група подивели старци. Тук се разказваше за нещо, подобно на невидимия демон, който се беше появил, когато измъкваха Джейк. Или на пазача в Дъч Хил.

— Какво пишеше в това писмо? — попита Роланд.

— Че вярата ми била слаба и съм щял сам да се погубя. Прав беше, разбира се. Тогава единственото, в което вярвах, беше уискито. Просто не го съзнавах. Той обаче го знаеше. Алкохолът също е вампир и те вероятно се надушват. И така, момчето, което беше с нас, бе убедено, че вампирският принц е решил да убие родителите му или да ги превърне във вампири. За отмъщение. Момчето бе отвлечено, но успяло да избяга, като убило съучастника на Барлоу, получовек на име Стрейкър. Роланд кимна; това момче все повече му напомняше за Джейк.

— Как се казваше?

— Марк Петри. Отидох в дома му с всички могъщи оръжия на църквата: кръста, епитрахила, светената вода и, разбира се, Библията. Бях започнал обаче да гледам на тези неща като на прости символи и това бе ахилесовата ми пета. Барлоу беше там. Бе убил родителите на Петри. После хвана момчето. Вдигнах кръста и той заблестя. Отблъсна го. Той закрещя. — Калахан се усмихна при спомена за писъците на вампира; изражението му смрази Калахан. — Казах му, че ако нарани Марк, ще го унищожа, и в този момент наистина можех да го сторя. Той също го знаеше. Отвърна, че преди да посегна, ще разкъса гърлото на момчето. И това не бяха само заплахи.

— Патова ситуация — измърмори Еди, като си спомни онзи ден край Западното море, когато Роланд се беше озовал в подобно положение. — Патова ситуация, брато.

— Какво стана? — попита Сузана.

Усмивката на Калахан помръкна. Несъзнателно потърка белязаната си дясна ръка.

— Вампирът направи предложение. Да пусне момчето, ако оставя кръста. Да се изправим един срещу друг невъоръжени. Неговата вяра срещу моята. Съгласих се. Господ да ми е на помощ, съгласих се. Момчето…

Момчето изчезва като в мътен водовъртеж.

Барлоу като че ли е станал по-висок. Косата му, пригладена назад по европейски маниер, стои като ореол. Носи черен костюм и яркочервена вратовръзка с безупречен възел и изглежда като част от мрака, който го заобикаля. Родителите на Марк Петри лежат мъртви в краката му, с разбити черепи.

— Изпълни своята част от сделката, шамане.

Защо да го прави? Защо не го прогони? Или направо да го убие? Нещо не е наред в тази идея, нещо наистина не е наред, но той не може да разбере какво. А и сложните думички, помагали му в трудни моменти досега, не могат да му послужат. Това не е неспособност да се съсредоточи, липса на душевна връзка или екзистенциалната криза на двайсети век; това е вампир. И…

И кръстът му, който досега искреше ослепително, вече не свети.

Страхът закипява в корема му като нажежени въглени. Барлоу се приближава към него и Калахан добре вижда острите му зъби, защото вампирът се усмихва. Усмихва се победоносно.

Калахан отстъпва крачка назад. Две. Опира се в ръба на масата, а тя е долепена до стената; няма къде повече да бяга.

— Тъжно е да видиш как вярата изоставя някого — казва Барлоу и се пресяга.

Какво може да го спре? Кръстът на Калахан е съвсем тъмен. Сега той е проста гипсова отливка, купена от майка му в един дъблински магазин за сувенири, вероятно на космическа цена. Силата, способна да събаря стени и раздробява канари, я няма.

Барлоу изтръгва кръста от ръката му. Калахан изстенва жално, като дете, което е осъзнало, че Торбалан съществува и търпеливо е дебнал в прашния долап. И тук той чува звука, който ще го преследва до края на живота му, от Ню Йорк и потайните пътища на Америка през събранията на „Анонимни алкохолици“ в Топека, където най-после ще зареже алкохола, до последната му спирка в Детройт и живота му тук, в Кала Брин Стърджис. Ще си спомни този звук, когато получи белега на челото си и очаква смъртта. Ще го помни, когато наистина умре. Две глухи изпращявания, когато Барлоу счупва кръста, и изтропването на отломките, хвърлени на пода. Ще помни също така невероятно абсурдната мисъл, която му хрумна, докато вампирът протяга ръцете си към него: „Боже, трябва да пийна нещо.“

Отчето погледна Роланд, Еди и Сузана с очите на човек, който си спомня най-ужасните моменти от живота си.

— Всякакви мисли и девизи съм чул на срещите на „Анонимни алкохолици“. За една от тях се замислям винаги, когато си спомня онази нощ. Когато Барлоу ме стисна за раменете.

— Коя? — попита Еди.

— Внимавай за какво молиш Господ. Защото може да го получиш.

— Получил си нещо за пиене? — изненада се Роланд.

— О, да. Получих нещо за пиене.

Ръцете на Барлоу са силни и непоклатими. Той дръпва пастора към себе си и Калахан изведнъж: разбира какво ще се случи. Той няма да умре. Смъртта би била избавление.

„Не, само това не“ — опитва се да извика, но от устата му се изтръгва само немощен, жалък стон.

— Хайде, отче — прошепва вампирът.

Той притиска устата на Калахан до вонящата плът на хладното си гърло. Тук няма неспособност за съсредоточаване, социално отчуждение, етични или расови противоречия. Само вонята на смърт и една вена, разкъсана и пулсираща с гнилата, заразна кръв на Барлоу. Няма чувство за екзистенциална загуба, постмодернистичен стремеж към смъртта на американската ценностна система, дори не религио-психологичната вина на западното общество. Само усилие да спре да диша завинаги, да извие глава или и двете. Не му се удава. Той задържа дъха си сякаш цяла вечност, кръвта се размазва по бузата и челото му като цветовете на войната по лицето на индианец. Напразно. Накрая Калахан постъпва като всеки пленник на алкохола — отпива.

Това е краят.

— Момчето се измъкна. Поне то. Барлоу ме пусна. Нямаше да е интересно, ако ме убие, нали? Скитах из умиращия град повече от час. Вампирите от първи тип не са много и слава Богу, защото първи тип могат да причинят дяволска бъркотия за много кратко време. Градът вече бе наполовина заразен, но аз бях твърде сляп, твърде шокиран, за да го осъзная. Никой от новите вампири не ме доближаваше. Барлоу ме беше белязал, както Господ белязал Каин, преди да го остави да се скита в пустинята. Белязан като негова собственост.

На улицата до аптеката на Спенсър имаше чешмичка, от онези, които след няколко години бяха затворени от Обществената служба по хигиена, но по онова време във всяко градче имаше по една-две такива. Измих лицето и врата си от кръвта на Барлоу. Опитах се да изплакна и косата си. След това отидох в „Сейнт Андрюс“, моята църква. Бях решил да помоля за втори шанс. Не Господа на теолозите, които вярват, че всичко свято и покварено идва от нас самите, а стария Бог. Онзи, който напътствал Мойсей и възкресил сина си. Втори шанс, само това исках. Бях готов да дам живота си за него.

Когато стигнах до „Сейнт Андрюс“, почти тичах. Църквата имаше три врати. Насочих се към средната. Отнякъде се чу изгърмяване на ауспух и някой се разсмя. Ясно си спомням тези звуци. Сякаш известяваха края на живота ми като служител на Светата римокатолическа църква.

— Какво стана после, сладурче? — попита Сузана.

— Вратата ме отблъсна. Дръжката беше желязна и когато я докоснах, тя ме порази като с токов удар. Изтърколих се по стълбите на циментовата алея. Това ми е оттогава. Калахан вдигна белязаната си ръка.

— И това ли? — поинтересува се Еди и посочи челото му.

— Не. То е от по-късно. Изправих се. Дълго се лутах. Върнах се при аптеката. Влязох и си купих бинт. Когато плащах, видях табелка: „Яхни голямото сиво куче.“

— Става дума за „Грейхаунд“ — обясни Сузана на Роланд. — Най-голямата автобусна фирма в страната.

Роланд кимна и направи знак на Калахан да продължава.

— Госпожица Куган ми каза, че следващият автобус бил за Ню Йорк, затова си купих билет за него. Дори рейсът да беше за най-затънтеното селце в страната, пак щях да се кача. Исках само да се махна от този прокълнат град. Не ми дремеше, че хората умират, дори по-лошо. Някои ми бяха приятели, някои бяха от паството ми. Исках само да се махна. Разбирате ли?

— Да — отвърна без колебание Роланд. — Много добре те разбирам.

Калахан се вгледа в лицето му и сякаш почерпи кураж от него. Когато продължи, гласът му беше по-спокоен:

— Лорета Куган беше стара мома. Сигурно съм я уплашил, защото ме накара да изчакам автобуса навън. Излязох. Накрая автобусът дойде. Качих се и дадох билета си на шофьора. Той го скъса и ми върна половината. Седнах. Автобусът тръгна. Минахме под мигащия жълт светофар в центъра на градчето и това беше първият ми километър. Първият километър по пътя, който ме доведе тук. По-късно — може би в четири и половина сутринта — автобусът спря.

— Хартфорд — обявява шофьорът. — Това е Хартфорд. Имаме двайсет минути престой. Някой иска ли сандвич или нещо друго?

Калахан изважда портфейла с бинтованата си ръка и почти го изпуска. В устата си чувства вкуса на смъртта, гаден и блудкав като от гнила ябълка. Трябва да прогони този вкус с нещо, а ако не може да го прогони, поне да го промени, ако не може да го промени, поне да го поприкрие с нещо, като грозна дупка в разсъхнал се паркет, покрита с евтино чердже. Калахан подава двайсет долара на шофьора и казва:

— Бихте ли ми взели една бутилка?

— Не може, правилата… — И задръжте рестото. Половин литър стига.

— Не ми трябват пияни в автобуса. След два часа пристигаме в Ню Йорк. Там пий, каквото искаш. — Шофьорът се опитва да се усмихне. — Това е градът на забавленията, нали знаеш?

Калахан добавя десет долара. Отново казва на шофьора, че половин литър му стига и не очаква да получи ресто. Шофьорът явно не е глупав, защото взима парите.

— Само да не драйфаш — предупреждава. — Не искам да ми драйфат в автобуса.

Калахан кимва. Няма да драйфа. Шофьорът влиза в комбинирания магазин за хранителни стоки, алкохол и закуски на изхода на Хартфорд в последния час преди зазоряване под неоновите светлини. В Америка има тайни шосета, шосета скривалища. Това магазинче стои на входа към пътната мрежа на тъмната страна и Калахан го чувства. Усеща го по начина, по който празните пластмасови чашки и фасовете се търкалят по асфалта, носени от утринния вятър. Вижда го върху табелката над бензиновите колонки, на която пише: „ЗА НОЩНО ЗАРЕЖДАНЕ ПРЕДПЛАТЕТЕ“. В момчето от другата страна на улицата, седнало на прага на една къща, хванало глава с двете си ръце — мълчаливо олицетворение на болка. Тайните шосета са близо и му шепнат:

— Хайде, приятел. Тук ще забравиш всичко, дори името, което си получил, когато си бил голо, лигаво бебе, все още омазано с кръвта на майка си. Привързали са ти това име като консервена кутия за опашката на куче. Тук обаче не се налага да го влачиш. Ела. Хайде. Той обаче не помръдва. Чака и скоро шофьорът се връща с половин литър „Олд лог кабин“ в кафяв хартиен плик. Тази марка е добре позната на Калахан. Половин литър сигурно струва два долара и четвърт, което означава, че шофьорът е спечелил бакшиш от около двайсет и осем кинта. Не е зле. Но това е Америка, нали? Даваш много, а получаваш малко. А и ако уискито премахне ужасния вкус от устата му — несравнимо по-мъчителен от болката в обгорената му ръка, — ще си струва трийсетте долара до последния цент. По дяволите, ще си струва, дори да даде стотачка.

— Без драйфане — предупреждава шофьорът. — Ако започнеш да драйфаш, ще те сваля насред магистралата, кълна се в Господ, ще го направя.

Когато автобусът спира на Порт Оторити, Дон Калахан вече е пиян. Но не повръща; просто седи кротко и чака да дойде времето за слизане, за да се влее в ранната утринна тълпа под хладните флуоресцентни лампи: наркомани, таксиметраджии, ваксаджии, момичета, готови да ти духат за десет кинта, ченгета с палки, наркопласьори с транзисторчета, чиновници, идващи на работа от Ню Джърси. Калахан се смесва с тях, пиян, но кротък; ченгетата с палките не проявяват особен интерес към него. На автогарата мирише на цигари, пот и изгорели газове. Автобусите ръмжат. Всички тук изглеждат свободни. Под хладната бяла неонова светлина всички изглеждат мъртви.

„Не — мисли си той, докато върви към табелката с надпис ИЗХОД. — Не мъртви. Вампирясали.“

— Човече! — възкликна Еди. — Гледал си войните, нали? Гръцки, римски, Виетнамската.

Когато Стареца започна разказа си, Еди се беше надявал да претупа набързо историята и скоро да отидат в църквата и да разгледат онова, което бе скрито там. Не беше очаквал да се трогне, камо ли да се разчувства. Калахан бе изпитал неща, които Еди мислеше, че само той познава: тъгата на празните пластмасови чашки, търкалящи се по шосето, безнадеждността на ръждясалите табелки над бензиновите колонки, празния поглед на човешките очи в последния час преди зазоряване.

И най-вече непреодолимата жажда, която те мъчи понякога.

— Войните ли? Не знам. — Калахан въздъхна, после кимна: — Да, предполагам. Този първи ден прекарах по кината, след това спах в Уошинггън Скуеър Парк. Видях, че другите бездомници се завиват със стари вестници, затова и аз направих като тях. Ето пример как животът ми — самата ми същност — се беше променил в деня на погребението на Дани Глик. Няма да разберете веднага, но все пак следете мисълта ми. — Той погледна Еди и се усмихна. — И не се тревожи, синко, няма да говоря цял ден. Дори не цяла сутрин.

— Продължавай, разказвай, както ти е угодно, моля аз — подкани го Еди.

Калахан се засмя:

— Казвам благодарност-сай! Да, голяма благодарност-сай! Та мисълта ми беше, че се завих криво-ляво с „Дейли нюз“ и видях заглавната статия, която гласеше: „Братята Хитлер удрят в Куинс“.

— Мили Боже, братята Хитлер! Помня ги. Какви негодници. Обикаляха и пребиваха… кои? Евреите? Негрите?

— Всички. Издълбаваха свастики на челата им. Моята не успяха да довършат. Това е добре, защото след обезобразяването ми имаха намерение да продължат с нещо повече от побой. Но това беше няколко години по-късно, когато се върнах в Ню Йорк.

— Свастика — намеси се Роланд. — Сигула на самолета, който намерихме край Ривър Кросинг?

— Да — потвърди Еди и с крака си начерта пречупен кръст в тревата.

Тревата се изправи почти веднага, но Роланд се увери, че точно това трябваше да стои на челото на Калахан; ако го бяха довършили.

— През онзи късен октомврийски ден на 1975 братята Хитлер присъстваха само на заглавната страница, с която се бях завил — продължи Калахан. — По-голямата част от втория си ден в Ню Йорк прекарах в скитане и вътрешна борба с желанието да надигна някоя бутилка. Дълбоко в себе си не исках да се предам. Исках да се покая. В същото време чувствах кръвта на Барлоу, която ме изгаряше, все по-дълбоко и по-дълбоко. Всичко около мен миришеше различно, и не по-добре отпреди. Всичко изглеждаше различно, и не по-добре отпреди. Вкусът на кръвта му постоянно се връщаше в устата ми, вкус на развалена риба и вкиснало вино.

Не се надявах на избавление. Никога не съм си го помислял. Покаянието обаче не е избавление, нали? То не се прави, за да умилостивиш Господ. Правим го, за да очистим съвестта си тук, на земята. А човек не може да се покае, ако е пиян. Тогава още не смятах, че съм алкохолик, но се чудех дали не съм вампирясал. Ако слънцето започнеше да ме изгаря и изпитах влечение към вратовете на жените, щях да имам отговор. — Калахан вдигна рамене и се засмя. — А може би към вратовете на мъжете. Нали знаете какво разправят за свещениците: че сме банда обратни, които знаят само да клатят кръстове пред очите на хората.

— Само че не си се превърнал във вампир — отбеляза Еди.

— Дори не във вампир от трети тип. Бях само покварен. Отритнат. Прокуден. Вонята му не ми даваше мира; виждах света сякаш през неговите очи — в различни оттенъци на сиво и червено. Червеното бе единственият ярък цвят, който бях в състояние да виждам години наред. Всичко друго бе сиво.

Тръгнах да търся кантора на „Ман пауър“; нали се сещате, фирмата за набиране на работници на надница. По онова време бях доста як и, разбира се, все още млад. Не открих „Ман пауър“. Намерих обаче едно място, наречено „Дом“. На Първо Авеню и Четирийсет и седма улица, недалеч от сградата на ООН.

Роланд, Еди и Сузана се спогледаха. Каквото и да беше „Дом“, то се намираше само на две преки от запустелия парцел. „Само че тогава не е бил запустял — помисли си Еди. — През 1975 там още се е намирала Артистична закусвалня «Том и Джери», специалисти в организирането на забави.“ Изведнъж съжали, че Джейк не беше сред тях. Момчето сигурно щеше да заподскача от възбуда.

— Какъв магазин беше този „Дом“? — попита Роланд.

— Не беше магазин, а приют. Мокър приют — с разрешена консумация на алкохол. Не знам дали беше единственият в Манхатън, но съм сигурен, че е бил един от малкото. Тогава не знаех много за приютите, но постепенно научих много. Запознах се и с двете страни на медала. Понякога аз раздавах супата в шест следобед и одеялата в девет; понякога бях сред онези, които сърбаха супата и спяха под одеялата. След щателен преглед за въшки, разбира се.

В някои приюти не те пускат, ако миришеш на алкохол. В други те приемат, ако кажеш, че от последната ти чашка са минали поне два часа. В трети — и те са най-малко — можеш да влезеш дори да си мъртвопиян, стига да позволиш да те претърсят за бутилки. След това те заключват в специално помещение с другите отрепки. Така не можеш да се измъкнеш за пиячка, ако ти се прииска, и никой няма да се притесни, ако започнеш да бълнуваш и да ти се привиждат разни работи по стените. В тези отрезвители не се допускат жени; опасността да бъдат изнасилени е твърде голяма. Това е една от причините по улиците да измират повече бездомни жени, отколкото мъже. Така казваше Лупе.

— Кой е Лупе? — обади се Еди.

— Ще стигна и до него, но засега само ще кажа, че той беше архитектът на алкохолната политика в „Дом“. Там алкохолът стоеше заключен, не пияниците. Човек можеше да получи чашка уиски, ако обещае да мирува. Даваха ни и успокоителни. Това не е особено препоръчителна процедура — не съм сигурен дори че беше законно, тъй като нито Лупе, нито Роуан Магръдър бяха лекари, — но явно действаше добре. Когато отидех трезвен в някоя напрегната нощ, Лупе ме впрягаше на работа. Първите два дни работих безплатно, после Роуан ме повика в кабинета си, който бе приблизително с размерите на килерче. Попита ме дали съм алкохолик. Отвърнах му, че не съм. Попита ме дали полицията ме издирва. Отговорих отрицателно. Попита ме дали се крия от някого. Казах: „Да, от себе си.“ Накрая попита дали искам да работя и аз заплаках. Той прие това за положителен отговор.

Прекарах девет месеца — до юни 1976 — в „Дома“. Оправях леглата, готвех, участвах в акции за набиране на дарения с Лупе или Роуан, водех алкохолици на събирания с микробуса на приюта, наливах алкохол в устата на хора, треперещи твърде силно, за да държат сами чашата. Грижех се за счетоводството, защото бях по-способен в това от Магръдър, Лупе или който и да е друг от персонала. Това не бяха най-радостните дни в живота ми и вкусът на вампирска кръв постоянно стоеше в устата ми, но все пак бяха спокойни дни. Не се измъчвах с много мисли. Просто стоях със сведена глава и правех каквото искаха от мен. Започнах да оздравявам.

По някое време през зимата си дадох сметка, че в мен настъпва обрат. Сякаш развивах шесто чувство. Понякога чувах камбанен звън. Ужасен и в същото време галещ ушите. Понякога, докато вървях по улицата, ми се струваше, че се спуска мрак, макар че слънцето грееше. Спомням си, че често поглеждах към земята, за да се уверя, че сянката ми още ме следва. Можех да се закълна, че няма да я видя, но тя винаги беше там. Слушателите му се спогледаха.

— Понякога надушвах нещо особено. Задушлива миризма като прегорял лук върху разтопено желязо. Усъмних се, че развивам някаква форма на епилепсия.

— Посъветва ли се с лекар? — попита Сузана.

— Не. Страхувах се, че може да открие нещо много ужасно. Например тумор в мозъка. Затова стоях с наведена глава и работех. Една вечер отидох на кино на Таймс Скуеър. Гледах два възстановени уестърна с Клинт Истууд. Наричаха ги „спагетени уестърни“.

— Знам ги — вметна Еди.

— Чух камбанен звън. И усетих онази миризма, по-силна от всякога. Идваше отпред и малко отляво. Погледнах натам и видях двама мъже, един възрастен и един млад. Лесно ги забелязах, защото салонът беше полупразен. Младият се беше навел към възрастния. Старият бе положил длан върху рамото му, без да отмества поглед от екрана. Ако ги бях видял при други обстоятелства, положението щеше да ми е ясно, но не и тази нощ. Продължих да ги наблюдавам. Видях тъмносиньо сияние, първо около младия, после около двамата. Не приличаше на никоя друга светлина, която бях виждал. Напомняше ми за мрака, който чувствах на улицата, когато чуех камбанния звън. За миризмата. Знаех, че тези неща съществуват само във въображението ми, но в същото време бяха реални. Тогава разбрах. Не можех да го приема — това дойде по-късно, — но разбрах. Младият мъж беше вампир.

Калахан замълча; мислеше как да продължи.

— Според мен съществуват поне три типа вампири. Наричам ги тип едно, две и три. Първият тип се среща рядко. Такъв беше Барлоу. Те живеят дълго и могат да прекарват големи периоди — петдесет, сто, дори двеста години — в дълбок сън. Когато са будни, са способни да превръщат хората във вампири. Ухапаните от тях спадат към втория тип. Те също могат да превръщат хора във вампири, но не са толкова хитри. — Калахан погледна Еди и Сузана. — Гледали ли сте „Нощта на живите мъртви“?

Сузана поклати глава.

Еди кимна.

— Вампирите в този филм са зомбита, напълно безмозъчни същества. Вампирите от тип две са по-умни от тях, но не много. Те не могат да излизат на открито през деня. Ако се опитат, ослепяват, обгарят или умират. Макар да нямам доказателства, почти съм сигурен, че живеят кратко. Не защото превръщането на живия човек във вампир скъсява живота му, а понеже водят изключително опасно съществувание.

В повечето случаи — това е само предположение, не доказан факт — вампирите от тип две създават други подобни на тях в ограничен радиус. На този етап на болестта — защото това е истинска епидемия — вампирът от първи тип, вампирският крал, вече се е преместил. В Сейлъмс Лот хората успяха да убият негодника, който беше може би един от десетимата като него в целия свят.

В други случаи вампирите от втори тип създават вампири от трети тип. Те са като комарите. Не са способни да превръщат хората във вампири, но могат да се хранят. И са ненаситни.

— Заразяват ли се със СПИН? — попита Еди. — Нали знаеш какво е това?

— Знам, макар че чух този термин за първи път през пролетта на 1983-та когато работех в приюта „Лайтхауз“ в Детройт и дните ми в Америка бяха преброени. Разбира се, от десетина години се знаеше, че има нещо. Наричаха го ХПИН — хомосексуално-придобита имунна недостатъчност. През 1982 се появиха статии за новата болест, наречена „хомосексуален рак“, с предположения, че може да е заразна. На улицата я наричаха „петниста болест“, заради характерните петна по кожата. Не вярвам вампирите да умират от нея, но могат да я пренасят. А, да. Имам основания да смятам така. Устните на Калахан потрепнаха за миг.

— Когато вампирският демон те е принудил да пиеш от кръвта му, той ти е дал способност да виждаш тези неща — досети се Роланд.

— Да.

— Всички или само тип три? Най-малките?

— Само малките. — След кратко замисляне Калахан се изсмя кратко. — Да, харесва ми този израз. Във всеки случай, откакто съм напуснал Джерусалемс Лот, съм виждал само тип три. Първи тип обаче са много редки, а тип две живеят твърде кратко. Собственият им апетит ги погубва. Те винаги са гладни. Тип три обаче могат да излизат на светло. И да поемат нормална храна като живите хора.

— Какво направи през онази нощ? — поинтересува се Сузана. — В театъра?

— Нищо. През първото си пребиваване в Ню Йорк не правех нищо, до април. Разберете, още не бях сигурен. В сърцето си знаех, но разумът ми отказваше да приеме. И през цялото време имаше едно нещо, което ми пречеше — бях алкохолик. Алкохоликът е като вампир и тази част от организма ми изпитваше все по-непреодолима жажда, докато другата се опитваше да отрече изконната ми същност. Затова се помъчих да се убедя, че съм видял просто двама обратни. Колкото до останалото — камбаните, миризмата, тъмносиньото сияние около младия — бях сигурен, че е от епилепсията или отзвук от онова, което ми беше сторил Барлоу. Разбира се, за Барлоу бях прав. Кръвта му живееше в мен. Тя виждаше.

— Било е нещо повече — намеси се Роланд.

Калахан го погледна изненадано.

— Бил си в тодаш, отче. Нещо от този свят те е извикало. Онова, което е скрито в църквата ти, предполагам, макар че когато си го намерил, не е било там.

— Така е — потвърди Калахан. — Не беше. Откъде знаеш? Кажи ми, моля аз.

— Продължавай — подкани го Роланд, без да отговори на въпроса. Какво се случи после?

— Лупе, това се случи.

Фамилното му име било Делгадо.

Роланд само примигна изненадано, но Еди и Сузана го познаваха достатъчно, за да разберат, че това е израз на голямо удивление. В същото време толкова бяха свикнали с тези невъзможни съвпадения, че едно в повече не им направи голямо впечатление.

Лупе Делгадо бил на трийсет и две, бивш алкохолик, зарязал чашката преди около пет години, и служител в „Дом“ от 1974. Основател на приюта бил Магръдър, но Лупе Делгадо вдъхнал живот на идеята. През деня работел в поддръжката на хотел „Плаза“ на Пето Авеню. През нощта се занимавал с приюта. Той изковал „алкохолната“ политика на „Дом“ и бил първият, който посрещнал Калахан при пристигането му.

— Когато попаднах там, бях стоял около година в Ню Йорк, но през март 1976…

Калахан замълча и въпреки колебанието му тримата разбраха добре какво ще каже по изражението му. Той се изчерви, само белегът му запази цвета си. Сякаш блестеше като бяла звезда.

— О, добре. Може да се каже, че през март вече бях влюбен в него. Това прави ли ме обратен? Педераст? Не знам. Говори се, че всички сме такива, нали? Поне някои така твърдят. И не без основание. На всеки един-два месеца излизаше статия как някой пастор се гаврил с момченце от църковния хор. Колкото до мен, аз нямам причина да се смятам за обратен. Господ ми е свидетел, че видът на красив женски крак не ме оставя равнодушен, а и никога не ми е минавало през ума да блудствам с момче. Между нас с Лупе не е имало физическа близост. Аз обаче го обичах не само заради интелигентността, отдадеността и амбициите му за „Дом“. Не само защото бе избрал да посвети живота си на работа за бедните. Той ме привличаше физически.

Калахан замълча, вдигна рамене и избухна:

— Господи, колко беше красив. Красив!

— Какво се случи с него? — попита Роланд.

— Беше снежна мартенска нощ. Приютът бе пълен и питомците ни нервничеха. Имаше вече една схватка и едва се справяхме, след като бяхме разтървали побойниците. Един бе получил припадък и Магръдър го беше взел в кабинета си и му даваше кафе с малко уиски. Както вече ви казах, в „Дома“ нямаше изолатор. Беше време за вечеря, всъщност бяхме закъснели с час и половина и трима от доброволците не бяха дошли заради времето. Радиото свиреше и две жени танцуваха. „Време за хранене на животните“ — обичаше да казва Лупе.

Свалих палтото си и се запътих към кухнята… един мъж на име Франк Спинели ме хвана за яката… искаше да знае кога ще му дам препоръчителното писмо, което бях обещал да му напиша… после една жена, Лиза не знам си коя, искаше да и помогна за една от срещите на „Анонимни алкохолици“, направила списък на „онези, на които сме навредили“… един младеж искаше помощ да попълни молбата си за работа; можеше малко да чете, но не да пише… нещо загаряше на печката… пълен хаос! Но ми харесваше. Така се унасях, прогонвах мрачните мисли. Изведнъж обаче спрях. Нямаше камбанен звън и единствената миризма бе на пияници и загоряло… но онова сияние стоеше около врата на Лупе като нашийник. Видях белезите. Едва забележими. Като убождания от карфици.

Спрях рязко и сигурно съм залитнал, защото Лупе се приближи бързо. Тогава го подуших, съвсем слаб мирис: на лук и нагорещено желязо. Няколко секунди явно ми се губят, защото се опомних, седнал до шкафа с протоколите от „Анонимни алкохолици“. Лупе ме питаше кога за последно съм ял. Знаеше, че понякога забравям да се храня.

Миризмата беше изчезнала. Синьото сияние около врата му — също. Малките дупчици, където нещо го беше ухапало, също ги нямаше. Ако вампирът не е истински гладен, раничките бързо заздравяват. Аз обаче вече знаех. Нямаше смисъл да го питам с кого е бил, нито кога или къде. Вампирите, дори тип три — особено те — имат защитни похвати. Пиявиците отделят ензими, пречещи на кръвта да се съсирва. Слюнката им има и обезболяващ ефект, затова ако не видиш самото животно, не можеш да разбереш какво става. Вампирите от тип три явно причиняват кратка загуба на паметта.

Смотолевих нещо за оправдание. Казах му, че ми е прилошало, като го отдадох на горещината и суматохата. Той ми повярва, но каза да не го приемам толкова навътре. „Твърде си ценен за нас“ — рече и ме целуна. Тук. Калахан докосна дясната си буза с белязаната си ръка.

— Може би излъгах, като казах, че между нас не е имало физическа близост. Имаше една целувка. Още помня как се почувствах. Дори лекото боцкане на наболата му брада… тук.

— Съчувствам ти — обади се Сузана.

— Благодаря, скъпа. Питам се дали разбираш колко много означава това за мен. Да получиш състрадание от жител на собствения ти свят. То е като вести от дома за изгнаник. Или прясна изворна вода след години, през които си пил само застояла бутилирана помия.

Той хвана ръката и и я притисна между дланите си. На Еди усмивката му изглеждаше малко пресилена, дори престорена. Изведнъж му хрумна нещо ужасно. Ами ако в момента отец Калахан надушваше миризма на лук и нагорещено желязо? Ако виждаше синьо сияние не около врата на Сузана, а около корема и?

Еди погледна Роланд, но лицето на Стрелеца беше безизразно.

— Имал е СПИН, нали? — попита Еди. — Някой гей вампир от трети тип е ухапал приятеля ти и го е заразил.

— Гей. Би ли ми казал какво означава тази глупава дума…

Калахан млъкна и поклати глава.

— Да, точно това означава — отвърна Еди. — „Ред Сокс“ още не са спечелили купата, а на обратните вече им викаме „гейове“.

— Еди! — предупреди го Сузана.

— Какво? Мислиш ли, че е лесно да си напуснал последен Ню Йорк и да си забравил да изгасиш лампите? Защото не е. И нека ти кажа нещо. Аз също чувствам, че губя връзка с действителността. — Еди пак се обърна към Калахан: — Както и да е, точно това се е случило, нали?

— Мисля, че да. Не забравяйте, че по онова време много неща не ми бяха известни, а онова, което знаех, отказвах да приема. Ожесточено, както казваше президентът Кенеди. Видях първия — първия „малък“ — в онова кино между Коледа и Нова година през 1975. — Калахан се изсмя кратко. — И сега, като се замисля, киното се наричаше „Гейти“. Не е ли удивително? — Той замълча и огледа лицата им с лека изненада. — Явно не е. Не изглеждате изненадани.

— Съвпаденията вече не съществуват, сладурче — обясни Сузана. — Напоследък живеем като в роман на Чарлз Дикенс.

— Не разбирам.

— Не е нужно. Продължавай. Разказвай.

Старецът се замисли за момент, докато намери нишката за мисълта си, и поде:

— Бях видял първия си тип три в края на декември, но през онази нощ три месеца по-късно, когато забелязах синьото сияние около врата на Лупе, бях срещнал още пет-шест. Само един, докато се хранеше. Беше в една уличка на Ийст Вилидж с друг мъж. Той — вампирът — стоеше така. — Калахан се изправи и показа, с изпънати ръце, опрени на невидима стена. — Другият — жертвата — стоеше между изпънатите му ръце, с лице към него. Можеше да разговарят, можеше да се целуват, но аз знаех — знаех, — че е различно. Другите двама видях в различни ресторанти, хранеха се сами. Сиянието струеше от ръцете и лицата им — беше размазано по устните им като… електриков боровинков сок — миризмата на прегорял лук се носеше като парфюм. — Калахан се усмихна. — Странно как всеки път, когато говоря за тях, се опитвам да направя някакво сравнение. Защото не се старая да ги опиша, а да ги разбера. Още се опитвам да ги разбера. Да си обясня как е възможно онзи друг, таен свят да е съществувал през цялото време успоредно на този, който съм познавал.

„Роланд е прав — помисли си Еди. — Това е тодаш. Няма какво друго. Той не го съзнава, но е това. Не става ли така един от нас? Част от ка-тета.“

— Друга видях на опашка в банката „Марин мидланд“, с която работеше „Дом“. Беше посред бял ден. Редях се на гишето за внасяне, а жената беше на гишето за теглене. Излъчваше същото сияние. Видя, че я гледам, и ми се усмихна. Безстрашно. Безсрамно… Похотливо.

— Разпознавал си ги заради вампирската кръв в теб — отбеляза Роланд.

— Те разпознаваха ли те?

— Не. Ако можеха, нямаше да оцелея дълго. По-късно обаче научиха за мен. Мисълта ми беше, че ги виждах. Знаех, че съществуват. После видях какво се случи с Лупе. Те виждат същото като мен. Долавят същата миризма. Може би чуват камбаните. Жертвите им са белязани и след първото ухапване други вампири започват да се навъртат около тях, като насекоми около лампа. Като кучета, които маркират един и същ телеграфен стълб.

Сигурен съм, че през онази мартенска нощ Лупе бе ухапан за първи път, защото никога преди не бях виждал сиянието… нито раничките на врата му. След това обаче често го хапеха. Естеството на работата ни ги улесняваше, защото при нас хората идваха и си отиваха. Може би кръвта, примесена с алкохол, им носи евтино удоволствие. Кой знае?

Във всеки случай точно заради Лупе извърших първото си убийство. Първото от много. Беше през април…

Април е и въздухът вече ухае на пролет. Калахан е в „Дом“ от пет часа, първо пише чекове за нескончаемите месечни сметки, после забърква кулинарния си специалитет — „супа от жаби с галушки“. Месото всъщност е говеждо, но шантавото име му звучи забавно.

Заема се да мие големите тенджери — не защото е необходимо (в „Дом“ съдове не липсват), а защото майка му го е научила да поддържа така кухнята — винаги чиста.

Взима една тенджера и отива на задния вход; държи съда с една ръка, а отваря вратата с другата. Излиза на тясната улица с намерение да излее сапунената вода в покрития с решетка канал, но изведнъж: спира. Виждал е подобна гледка и преди, във Вилидж, но тогава двамата мъже — единият опрян с длани на стената, другият с лице към него и с долепен до тухлите гръб — бяха само силуети. Тези двамата се виждат ясно на светлината от кухнята и онзи с гръб към стената и с вид на заспал е познат на Калахан.

Лупе.

Въпреки че този участък на улицата е ярко осветен и Калахан не се е старал да пази тишина (дори пееше „Да направим нещо щуро“ на Лу Рийд), никой от двамата не го забелязва. Унесени са в транс. Мъжът пред Лупе е около петдесетте, с официален костюм. До него на паважа стои скъпо кожено куфарче. Главата му е приведена и наклонена леко встрани. Впил е устни във врата на Лупе. Какво има под тях? Яремната вена? Сънната артерия? Калахан не се интересува. Този път не чува камбаните, но вонята е толкова силна, че очите му се насълзяват и носът му потича. Двамата мъже са обгърнати от тъмносиньо пулсиращо сияние. „Пулсира в такт с дишането им — мисли си Калахан. — Това означава, че е реално.“

Той чува лек шум от засмукване. Като звука от страстните целувки на влюбените в някой сълзлив филм.

Калахан действа, без да се замисля. Оставя тенджерата с мръсната, мазна вода. Тя издрънчава силно върху каменното стъпало, но двамата мъже не помръдват. Калахан се връща в кухнята. Сатърът, с който е насякъл говеждото, още стои на плота. Острието му блести. Той вижда отражението на лицето си в него и си мисли: „Е, поне аз не съм от тях. Още имам отражение.“ После стиска пластмасовата дръжка. Пак излиза на улицата. Прекрачва тенджерата. Въздухът е топъл и влажен. Някъде се чуват капки. Другаде звучи музика: „Някой спаси живота ми тази нощ“. От влагата около близката улична лампа се образува ореол. Април е, а на десет крачки от Калахан — доскоро ръкоположен католически свещеник — един вампир смуче кръвта на жертвата си. Смуче кръвта на мъжа, в когото Доналд Калахан е влюбен.

„Замалко да ме хванеш в ноктите си“ — пее Елтън Джон и Калахан пристъпва напред, вдигнал сатъра. Замахва и го забива дълбоко в главата на вампира. Лицето на вампира се разполовява. Той рязко изпружва глава нагоре като хищник, доловил стъпките на нещо по-голямо и опасно от него самия. След миг се отпуска на колене, сякаш се кани да вдигне куфарчето си, но като че ли решава да мине без него. Изправя се, обръща се и бавно се отдалечава към края на уличката. Към гласа на Елтън Джон, който пее: „Някой спаси живота ми тази нощ, някой спаси жииивооотааа ми…“. Сатърът още стърчи от главата на вампира. Дръжката се поклаща при всяка стъпка като изпъната опашчица. Калахан вижда малко кръв, но не фонтана, който е очаквал. Прекалено е шокиран, за да мисли, но по-късно ще стигне до извода, че тези същества имат твърде малко от тази течност. Каквото и да ги поддържа, трябва да е доста по-неестествено от обикновената човешка кръв. Онова, което е текло във вените им приживе, се е пресякло като варен жълтък.

Вампирът прави още една крачка и спира. Раменете му увисват. Навежда глава и Калахан вече не я вижда. Изведнъж дрехите му се свличат празни върху мокрия паваж:.

Като в сън Калахан се приближава, за да ги огледа. Лупе Делгадо стои облегнат на стената, с извита назад глава, със затворени очи, все още е упоен. По врата му струят ситни капчици кръв.

Калахан се втренчва в дрехите. Възелът на вратовръзката е непокътнат. Ризата още е под сакото и пъхната в панталоните. Калахан знае, че ако разкопчее ципа, ще види бельото отдолу. Той повдига единия ръкав на сакото, най-вече за да се увери, че е празно, не само с поглед, а и с пипане. Часовникът на вампира се изтъркулва и пада със звън до друго украшение, приличащо на пръстен.

Има останки от коса. Има зъби, някои с пломби. Само това е останало от господина с куфарчето.

Калахан събира дрехите. Елтън Джон още пее „Някой спаси живота ми тази нощ“, но в това може би няма нищо чудно. Песента е доста дълга, сигурно има четири минути. Калахан слага часовника на китката си и пръстена на пръста си, само временно. Внася дрехите в приюта, като минава покрай все още упоения Лупе. Дупчиците на врата му, не по-големи от убождания от карфици, вече зарастват.

Кухнята сякаш по чудо е празна. От едната и страна има врата с надпис „СКЛАД“. Зад нея започва къс коридор с килерчета от двете страни. Те са заключени и преградени с дебела тел срещу крадци. От едната страна има консерви, от другата — сухи продукти. Следват дрехите. Ризите са в едно килерче, панталоните — в друго. В трето има поли и рокли. В четвърто — палта. В края на коридора има очукан стар гардероб с надпис „РАЗНИ“. Калахан намира портфейла на вампира и го пъха при своя. Джобът му се издува. Той отключва гардероба и хвърля вътре вампирските дрехи. По-добре, отколкото да се опитва да ги сортира, макар че когато някой намери гащите в панталона, ще има недоволни. В „Дом“ не приемат използвано бельо.

— Може да приютяваме всякакви отрепки, но и ние си имаме стандарти — беше му казал веднъж Роуан Магръдър.

По дяволите, стандартите. Трябва да се погрижи за косата и зъбите на вампира. За часовника, пръстена, портфейла… и, Господи, за куфарчето и обувките! Те сигурно още са навън!

„Не се жалвай — смъмря се Калахан. — Нали деветдесет и пет процента от него изчезнаха; съвсем навреме се изпариха. Досега Господ ти помага (мисля, че е той), затова не роптай, а действай.“ И той действа. Събира косата, зъбите и куфарчето, занася ги в края на уличката, като джапа през локвите, и ги хвърля през близката ограда. След кратко замисляне хвърля и часовника, портфейла и пръстена. Пръстенът отказва да излезе от пръста му за миг и това почти го хвърля в паника, но накрая се изхлузва — пльок. Някой ще се погрижи за тези вещи вместо него. Това е Ню Йорк. Калахан се връща при Лупе и вижда обувките. Твърде хубави са, за да ги хвърли; имат още поне година носене. Той ги хваща с два пръста и ги внася в кухнята. Спира до печката и в този момент Лупе влиза.

— Дон?

Гласът му звучи малко замаяно, като на човек, който се е събудил от дълбок сън. Също и леко развеселено. Лупе посочва обувките:

— Да не ги сложиш в супата?

— Може да подобрят вкуса и но не, смятам да ги прибера в склада.

Калахан се изненадва от спокойния, си глас. И от спокойния си пулс! Сърцето му бие с обичайните шейсет-седемдесет удара в минута.

— Някой ги беше оставил отзад. Ти как я караш?

Лупе се усмихва; изглежда по-красив отвсякога.

— Бях спрял да изпуша един фас — отвръща. — Времето беше хубаво и исках да постоя навън. Не ме ли видя?

— Видях те. Изглеждаше като замаян, затова не исках да те прекъсвам. Би ли отворил склада?

Лупе отваря вратата.

— Хубави обувки. „Бали“. Кой ще остави такава скъпа марка на някакви си пияндета?

— Сигурно на собственика не са му харесвали.

Калахан чува камбаните, този зловещо примамлив звън, и стиска зъби. Причернява му за миг. „Само не сега — помисля си. — Само не сега.“

Това не е молитва (напоследък Калахан рядко се моли), но някой отгоре явно го чува, защото звънът заглъхва. Световъртежът му преминава. От другата стая някой се интересува какво става с вечерята. Друг ругае. Всичко тече постарому. На Калахан зверски му се пие. Както обикновено, но сега по-силно от всякога. Той си спомня чувството от докосването на пластмасовата дръжка. Тежестта на сатъра. Звука от забиването. И усеща отново онзи вкус. Вкуса на смъртта от кръвта на Барлоу. Какво бе казал вампирът в кухнята на Петри, след като счупи кръста от майка му? Че било тъжно да гледаш как някой губи вярата си.

„Тази нощ ще присъствам на срещата на анонимните алкохолици“ — мисли си Калахан, докато стяга обувките с ластик и ги хвърля в съответното килерче. Понякога срещите помагат. Той никога няма да каже: „Аз съм Дон и съм алкохолик“, но все пак помагат. Лупе е застанал непосредствено зад него. Когато се обръща, Калахан се стряска.

— Спокойно — засмива се Лупе.

Почесва се небрежно по врата. Раничките още се виждат, но до сутринта ще са изчезнали. Въпреки това Калахан знае, че вампирите виждат нещо. Или надушват. Или усещат по друг начин.

— Слушай — казва Калахан. — Мислех си да се измъкна града за седмица-две. Малко разпускане. Защо не дойдеш? Можем да попътуваме из щата. Да отидем за риба.

— Не мога. От хотела не ми дават отпуска преди юни. Освен това тук имаме доста работа. Но ако искаш, ще го уредя с Роуан. Няма проблем. — Лупе се вглежда изпитателно в лицето му. — Май наистина имаш нужда от почивка. Изглеждаш уморен. И нервен.

— Не, просто ми хрумна.

Калахан няма намерение да ходи никъде. Ако остане, може да бди над Лупе. И вече знае нещо. Можеш да ги убиеш със същата лекота, с която размазваш хлебарка. И от тях не остава много. Чиста работа. Лупе ще бъде добре. Тип три като господинчото с куфарчето явно не убиват жертвите си, дори не ги променят. Поне засега. Той обаче ще бди. Това ще е едно малко изкупление за случилото се в Джерусалемс Лот. И Лупе ще е в безопасност.

— Само че не е бил в безопасност — прекъсна го Роланд. Зае се внимателно да свива цигара с някакви остатъци от тютюн и стара хартийка.

— Не беше — потвърди Калахан. — Не. Роланд, нямам хартийки за цигари, но мога да ти предложа по-добър тютюн. Аз не пуша, но Росалита понякога запалва лула.

— По-късно ще се възползвам и ще кажа благодарност-сай — отвърна Стрелеца. — Не ми липсва като кафето, но все пак. Сега е важно да чуем разказа ти, защото…

— Знам. Времето лети.

— Да. Времето лети.

— Тогава накратко; приятелят ми се зарази с онази болест, СПИН, както явно я наричат сега.

Калахан погледна Еди, който кимна.

— Добре — продължи свещеникът. — Името е без значение. Сигурно знаете, че тя не винаги се проявява веднага, но в случая с Лупе се разпространи като огън в слама. В средата на май 1976 Лупе Делгадо беше вече тежко болен. Изгуби цвета си. Често вдигаше температура. Понякога повръщаше по цяла нощ. Роуан смяташе да му забрани да работи в кухнята, но не се наложи, Лупе сам престана. Накрая се появиха петната.

— Наричат се саркома на Капоши — обясни Еди. — Кожно заболяване. Израждане.

Калахан кимна:

— Същата седмица след появата на петната Лупе отиде в Нюйоркската многопрофилна болница. С Магръдър го посетихме една нощ в края на юни. Дотогава се залъгвахме, че ще оздравее; той беше млад и силен. Но още когато влязохме, разбрахме, че това е краят. Той беше на командно дишане. Целите му ръце бяха надупчени от системи. Изпитваше ужасни болки. Не искаше да се приближаваме. Опасяваше се, че е заразно. Тогава почти нищо не се знаеше за болестта.

— Затова е било още по-страшно — вметна Сузана.

— Да. Лекарите смятали, че има болест на кръвта, разпространяваща се между хомосексуалисти или с общи игли. Все повтаряше, че е чист, че всичките му изследвания за наркотици са отрицателни. „От деветнайсетгодишен не съм взимал. Дори едно джойнтче, кълна се в Бога.“ Успокоихме го, че знаем, че не взима наркотици. Седнахме до леглото му и той ни хвана за ръцете. Калахан преглътна шумно.

— Ръцете ни… накара ни да ги измием, преди да излезем. За всеки случай. Благодари ни, че сме дошли. Каза на Роуан, че „Дом“ е най-хубавото нещо в живота му. Че това е истинският му дом.

Не съм изпитвал по-силна нужда от алкохол, както през тази нощ. Останах обаче с Роуан и минах покрай всички барове, без да ги погледна. Легнах си съвсем трезвен, но знаех, че не е за дълго. Първата глътка е тази, която те напива, казват анонимните алкохолици, и аз скоро щях да отпия своята. Някой барман вече чакаше да ми я налее. Две нощи по-късно Лупе умря.

На погребението сигурно е имало повече от триста души, почти всички бяха пребивавали в „Дом“. Видях много сълзи и чух много красиви думи, някои от хора, които вероятно не можеха да вървят по права линия. Когато свърши, Роуан Магръдър ме хвана за ръката и каза: „Не знам кой си, Дон, но знам какъв си — дяволски добър човек и дяволски тежък пияница, който не е близвал алкохол… от колко?“

Очаквах да започне с безкрайни поучения, но въпреки това отговорих: „От миналия октомври.“ „Сега ти се пие, та две не виждаш. Личи ти по очичките. Затова ето какво ще ти кажа: ако мислиш, че алкохолът ще върне Лупе, натряскай се. Даже ме повикай и аз ще ти правя компания. Става ли?“ „Става“ — отвърнах. „Само че, ако се напиеш сега, това ще е най-лошият помен за Лупе. Все едно да се изпикаеш на мъртвото му лице.“ Беше прав, прекарах остатъка от деня в обикаляне на града, в борба с натрапчивия вкус в устата си и желанието да взема една бутилка и да се напия до безпаметност. Минах по Бродуей, по Десето Авеню, после по Парк Авеню и Трийсета. Започна да се смрачава и по Парк колите запалиха фаровете си. На запад небето беше оранжево и розово, улиците сияеха от прекрасна светлина.

Обхвана ме невероятно спокойствие. Помислих си: „Ще победя. Поне тази нощ.“ И тогава чух камбаните. По-силно отвсякога. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Светът затрептя пред очите ми. „Тук нищо не е реално — рекох си. — Нито Парк Авеню, нито нещо друго. Всичко е декор. Ню Йорк е само една театрална завеса, но какво има зад нея? Ами нищо. Абсолютно нищо. Само мрак.“

Тогава престана да ми се вие свят. Камбанният звън заглъхваше… заглъхваше… и накрая изчезна. Тръгнах, много бавно. Сякаш стъпвах по лед. Страхувах се, че ако вървя прекалено бързо, ще се изпързалям от този свят и ще пропадна в мрака отвъд. Знам, че звучи налудничаво — по дяволите, дори тогава го съзнавах, — но понякога знанието не помага, нали?

— Не — съгласи се Еди, който си спомни дните, когато смъркаше хероин с Хенри.

— Не — обади се Сузана.

— Не — рече Роланд и си спомни за Джерико Хил и падналия рог.

— Извървях една пряка, втора, трета. Започвах да си мисля, че всичко е наред. Наистина усещах вонята и виждах няколко вампира от трети тип, но в това нямаше нищо обезпокоително. Особено когато вампирите не подозираха за мен. Като ги наблюдавах, имах чувството, че гледам през еднопосочно стъкло на полицейска стая за разпити. Скоро видях нещо много по-зловещо от няколко вампира.

— Видял си някого, който е бил наистина мъртъв — досети се Сузана.

Калахан се втренчи в нея:

— Откъде… откъде знаеш?

— Защото и аз съм била тодаш в Ню Йорк. Всички бяхме. Роланд обясни, че това са хора, които или още не знаят, че са умрели, или отказват да го приемат. Те са… как ги нарече, Роланд? — Скитащи мъртви. Не се срещат много често.

— Имаше достатъчно — измърмори Калахан — и ме разпознаваха. Един мъж без очи и обгоряла жена без десни ръка и крак ме гледаха… сякаш се надяваха, че мога някак си да ги поправя.

Побягнах. Сигурно съм тичал страшно дълго, защото когато възвърнах част от здравия си разум, седях на тротоара на Второ Авеню и Деветнайсета улица, с наведена глава, и пухтях като парен локомотив.

Някакъв старец се приближи и ме попита дали съм добре. Бях нормализирал достатъчно дишането си, за да му отвърна, че да. Той ме посъветва да се омитам, защото някаква полицейска кола се приближавала към нас. Със сигурност щели да ме пребарат, дори може би да ме приберат. Погледнах го в очите и казах: „Виждам вампири. Убих един от тях. А преди малко видях ходещи мъртъвци. Мислиш ли, че две ченгета ще ме уплашат?“ Той се отдръпна. Викна да стоя настрана от него. Изглеждал съм бил нормално и затова решил да ми помогне. Каза: „В Ню Йорк никое добро дело не остава ненаказано“, тропна ядосано с крак и се отдалечи.

Разсмях се. Изправих се и се погледнах. Ризата ми беше разгащена. Бях си скъсал панталона, макар че не си спомнях да съм се блъскал в нещо. Огледах се и в името на всички светци и грешници, видях един бар „Американо“. По-късно установих, че в Ню Йорк има още няколко такива, но тогава ги помислих, че специално този е останал само за мен от четирийсетте. Влязох, седнах на бара и изчаках бармана. „Запазил си ми нещо“ — казах. „Така ли?“ „Да, така.“ „Ами… ако ми кажеш какво е, ще ти го донеса.“

„Един «Бушмилс». И тъй като го пазиш от миналия октомври, защо не прибавиш лихвата и не го направиш двоен?“

Еди присви очи: — Лоша идея.

— Тогава ми се струваше най-гениалната, минавала през главата на смъртен. Така щях да забравя Лупе, да престана да виждам ходещи мъртъвци, може би дори вампири… комарите, както вече ги наричах. В осем часа вече бях пиян. В девет — много пиян. В десет — колосално пиян. Смътно си спомням как барманът ме изхвърли на улицата. Малко по-ясно — как на следващата сутрин се събудих завит с вестници.

— Върнал си се в самото начало — измърмори Сузана.

— Да, точно така, в самото начало и казвам благодарност-сай. Седнах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Подпрях я на коленете си и след като не се пръсна, отново я вдигнах. На една пейка на двайсетина метра от мен седеше възрастна жена с кърпа на главата; хранеше катеричките с орехи от една хартиена кесийка. Само че бузите и челото и бяха обгърнати от синкаво сияние, при всяко издишване сияние излизаше и от устата и. Тя беше една от тях. Комар. Ходещите мъртви бяха изчезнали, но все още виждах вампирите.

Най-логичното решение в този момент ми се стори пак да се напия, но имаше един малък проблем: нямах пари. Някой очевидно ме беше пребъркал, докато съм спял. Този ден все пак намерих „Ман пауър“. На следващия пак отидох, на по-следващия също. След това се напих. Стана ми навик: три дни оставах трезвен и работех, обикновено на някой строителен обект или в склад, на третата нощ се напивах, а на следващия ден се възстановявах. И така без прекъсване. Неделите почивах. Така протичаше животът ми в Ню Йорк през онова лято. И навсякъде ми се струваше, че чувам песента на Елтън Джон „Някой спаси живота ми тази нощ“. Не знам дали е била на върха на класациите. Просто я чувах навсякъде. Веднъж работих пет дни поред за „Ковей мувърс“, една хамалска фирма. Тогава се наричаха „Брадър аутфит“. Това бе рекордът ми по трезвеност през онзи юли. Отговорникът за персонала дойде на петия ден и ме попита дали не искам да остана за постоянно.

„Не мога — отвърнах. — В договора с фирмата за временно наемане изрично е забранено да се приема постоянна работа извън компанията в течение на един месец.“

„На кого му дреме? — отвърна той. — Всеки си затваря очите пред тази клауза. Какво ще кажеш, Дони? Ти си работяга. И съм сигурен, че можеш да вършиш и нещо по-полезно от пренасяне на мебели. Защо не премислиш?“

Помислих и мисленето ме върна към пиенето, както винаги през това лято. Както винаги се случва с изповядващите алкохолната вяра. Вечерта ме завари в малък бар срещу Емпайър Стейт Билдинг; джубоксът свиреше: „Замалко да попадна в ноктите ти, скъпа“. Когато пак си потърсих работа, отидох при друга фирма за временна заетост, където не бяха чували за шибаната „Брадър аутфит“.

Калахан изсъска думата „шибана“ с чувство, както често правят мъжете, когато вулгаризмите се превърнат в последно средство за изразяване.

— Пиел си, бездействал си, хващал си се на работа — заключи Роланд. — Но това лято си имал да свършиш и още нещо.

— Да. Нужно ми беше известно време, за да се реша. Видях неколцина от тях — жената, хранеща катеричките, бе първата, — но те не правеха нищо. Знаех какви са, но все пак ми беше трудно да ги убивам хладнокръвно. Веднъж в Батъри Парк видях един да яде. Имах джобно ножче, носех го навсякъде. Приближих се зад вампира и го наръгах четири пъти: в бъбреците, между ребрата, високо в гърба и във врата. Последния удар нанесох с всички сили. Ножът излезе от другата страна, през адамовата ябълка на съществото, сякаш я бях набучил на шиш. Издаде лек звук от разкъсване.

Калахан говореше спокойно, но лицето му ставаше все по-бледо.

— Случи се същото като в уличката зад „Дом“ — вампирът изчезна и от него останаха само дрехите. Бях го очаквал, но, разбира се, не бях сигурен, докато не го видях отново.

— Една лястовичка пролет не прави — отбеляза Сузана.

Калахан кимна:

— Жертвата беше петнайсетгодишно хлапе, пуерториканче или доминиканче. Между краката си държеше касетофон. Не си спомням какво е свирил, но вероятно не е било „Някой спаси живота ми тази нощ“, защото щях да го запомня. Минаха пет минути. Тъкмо ми идеше да защракам с пръсти пред носа му или да го потупам по бузата, когато той примигна, олюля се и тръсна глава. Видя ме и първата му реакция бе да грабне касетофона. Притисна го до гърдите си като бебе. „К’во искаш, бе, пич?“ — попита. Казах му, че нищо не искам, че няма да му направя нищо, но се чудя какви са тези дрехи до него. Момчето ги погледна, коленичи и се зае да пребърква джобовете. Реших, че това достатъчно ще отвлече вниманието му (повече от достатъчно), и се отдалечих. Това беше вторият. С третия бе по-лесно. С четвъртия — още повече. В края на август вече бях убил шестима. Шестата беше жената, която бях видял в банката. Светът е малък, нали?

Често отивах на Първо и Четирийсет и седма и спирах пред „Дом“. Понякога наблюдавах как пияниците и бездомните се събират за вечеря. Понякога Роуан излизаше и разговаряше с тях. Беше непушач, но винаги носеше цигари в джобовете си, два пакета, и ги раздаваше, докато свършат. Никога не съм се крил, но дори да ме е забелязал, не го показваше.

— Сигурно си се бил променил — отбеляза Еди.

Калахан кимна:

— Бях си пуснал коса до раменете и започваше да посивява. Също и брада. И, разбира се, вече не полагах грижа за дрехите си. Половината взимах от убитите вампири. Единият бе пощальон с мотоциклет; имаше страхотни обувки. Не „Бали“, но почти нови и съвсем по моята мярка. Оказаха се вечни. Още ги използвам. — Калахан кимна към къщата. — Не мисля обаче, че заради това не ме познаваше. С професия като на Роуан Магръдър — когато се занимаваш с пияници, хипита и скитници, хората с един крак в реалността, а с другия — в Зоната на здрача — човек свиква с големите промени, и то не към по-добро. Научаваш се да виждаш зад новите синини и кирливи петна. Мисля по-скоро, че се бях превърнал в нещо като скитащите мъртъвци, Роланд. Невидим за живите. Само дето, струва ми се, тези хора — тези бивши хора — са привързани към Ню Йорк…

— Никога не се отдалечават много — съгласи се Роланд. Цигарата беше готова. Сухата хартийка и ситният тютюн изчезнаха от пръстите му след две дръпвания. — Призраците винаги остават в една и съща къща.

— Разбира се, че остават, бедните. А аз исках да се махна. Всеки ден слънцето залязваше малко по-рано от предния, а аз чувствах повика на онези пътища, на онези тайни шосета, малко по-силно. Може би отчасти се дължеше на географското лекарство, за което, струва ми се, вече намекнах. Противно на логиката ние се заблуждаваме, че ако се преместим на ново място, нещата ще потръгнат по-добре; че стремежът ни към саморазрушение ще изчезне. Несъмнено при мен това бе породено от надеждата, че на друго място няма да има вампири или ходещи мъртви. Но имаше и нещо друго… Нещо по-сериозно. — Калахан се усмихна мрачно. — Някой ме преследваше.

— Вампирите ли? — обади се Еди.

— Дааа… — Калахан прехапа устни, сетне повтори малко по-убедено: — Да. Но не само вампирите. Въпреки че това беше най-логично, не бях съвсем убеден. Сигурен бях, че не са мъртвите; те ме виждаха, но не проявяваха особен интерес към мен освен може би с надеждата, че ще ги поправя или избавя от мъките им. Вампирите от трети тип обаче не можеха да ме видят, както вече ви казах — поне не съзнаваха, че съм си поставил за цел да ги избивам. А и тяхната памет не е особено добра; забравят всичко, когато тръгнат да преследват поредната си жертва.

За първи път осъзнах, че съм загазил, една нощ в Уошингтън Скуеър Парк наскоро след като убих жената от банката. Паркът беше станал мое обичайно жилище и Господ ми е свидетел, не бях единствен. През лятото той се превръщаше в истински хан под открито небе. Имах си дори любима пейка, макар че не успявах да се доредя до нея всяка нощ… дори не ходех там всяка нощ.

През онази странна вечер — знойна и облачна — отидох в парка към осем часа. Носех бутилка в кафяво пликче и книжка от Езра Паунд. Приближих се до пейката си и на облегалката на съседната видях надпис:

„ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“

— Мили Боже — възкликна Сузана.

— Веднага излязох от парка и спах в една уличка на двайсетина преки оттам. Нямах никакво съмнение, че в надписа става дума за мен. След две нощи видях подобен на тротоара пред бар „Леке“, където обичах да се отбивам. Беше написано с тебешир и се беше изтрило от краката на минувачите, но още се четеше: „ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“ Около надписа бяха изрисувани звезди и комети, сякаш някой се е опитал да го замаскира. На една пряка встрани върху знак за забранено паркиране бе изписано със спрей: „СЕГА КОСАТА МУ Е ПОЧТИ БЯЛА“. На следващата сутрин на един автобус прочетох: „ИМЕТО МУ Е НЕЩО КАТО КОЛИНГУД“. След два-три дни започнах да намирам обяви за загубени кучета на много места, които имах навик да посещавам: Нийдъл Парк, „Рамбъл“, бара „Сити лайте“ на „Леке“, няколко клуба във Вилидж.

— Загубени кучета — измърмори Еди. — Добро попадение.

— Гласяха почти едно и също.

„ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ НАШИЯ ИРЛАНДСКИ СЕТЕР? ТОЙ Е ГЛУПАВ И СТАР, НО НИЕ ГО ОБИЧАМЕ. ИЗГОРЕНА ДЯСНА ЛАПА. ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО КЕЛИ, КОЛИНС ИЛИ КОЛИНГУД. ГОЛЯМА НАГРАДА.“

Имаше споменати и суми.

— Кой ще разлепи такива обяви? — недоумяваше Сузана.

Калахан вдигна рамене:

— Не знам. Вампирите може би.

Еди потърка уморено лице:

— Добре, да видим сега. Имаме вампирите от трети тип… скитащите мъртъвци…, а сега и тези с обявите за изгубени животни. Кои са те?

— Подлеците — отвърна Калахан. — Така се наричат, макар че сред тях има и жени. Понякога се наричат „регулатори“. Много от тях носят дълги жълти палта… но не всички. И много от тях имат татуирани сини ковчези на ръцете…, но не всички.

— Това са Великите ловци на ковчези — измърмори Еди.

Стрелеца кимна, но без да отмества очи от Калахан.

— Остави го да говори, Еди.

— Всъщност това са войниците на Пурпурния крал — каза Калахан и се прекръсти.

Еди подскочи. Сузана свали ръка и потърка корема си. Роланд си спомни разходката им в Гейдж Парк, след бягството им от Блейн. Мъртвите животни в зоопарка. Избуялата розова градина. Въртележката и влакчето. После металното шосе, водещо към още по-широк метален път, който Еди, Сузана и Джейк наричаха „магистрала“. На един пътен знак някой бе надраскал: ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВЪРВЯЩОТО КОНТЕ. На друг, украсен с груба рисунка на око, пишеше: ХАЙЛ НА ПУРПУРНИЯ КРАЛ!

— Виждам, че сте чували за този господин — хладно отбеляза Калахан.

— Да речем, че беше оставил подписа си на видно място — отвърна Сузана.

Калахан кимна към Тъндърклап:

— Ако пътят ви води натам, ще видите доста повече от надписи със спрей по стените.

— А ти? — попита Еди. — Какво направи?

— Първо седнах и обмислих положението. Реших, че независимо колко невероятно и параноично може да прозвучи, някой наистина ме преследва и не е задължително това да са третият тип. Все пак ми беше ясно, че онези, които пишат надписите и оставят обявите за загубени кучета, не биха се посвенили да използват вампирите срещу мен.

Не забравяйте, че още нямах представа каква може да е тази тайнствена група. В Джерусалемс Лот Барлоу се беше настанил в къща, която бе свързана с ужасни жестокости и се славеше като прокълната. Писателят, Миърс, твърдеше, че проклятието на сградата е привлякло слуга на злото. Същата идея ми хрумна в Ню Йорк. Помислих си, че съм привлякъл друг вампирски крал, друг тип първи, както Марстън Хаус бе привлякла Барлоу. Вярно или не (оказа се, че не е), фактът, че мозъкът ми все още е способен на някаква логична мисъл, ме поуспокои. Първо трябваше да реша дали да остана в Ню Йорк, или да избягам. Осъзнавах, че ако не избягам, те скоро ще ме открият. Имаха описанието ми, а това беше добра отличителна черта. — Калахан вдигна обгорената си ръка. — Почти бяха налучкали името ми и със сигурност щяха да го научат до една-две седмици. Щяха да надушат местата, които посещавах най-често. Щяха да издирят хора, с които бях говорил, дружил, играл дама и крибидж. Хора, с които бях работил в „Ман пауър“ и „Брауни ман“. Това ме наведе на една мисъл, която трябваше да ми хрумне доста по-рано, дори след един месец на почти постоянно пиянство. Досетих се, че скоро ще открият Роуан Магръдър, „Дом“ и всички, които ме познаваха там. Персонал, доброволци, десетки клиенти. По дяволите, след девет месеца — стотици клиенти. На всичкото отгоре онези пътища ме викаха. — Калахан се обърна към Еди и Сузана. — Знаете ли, че има пешеходен мост над река Хъдсън до Ню Джърси? На практика е напълно засенчен от „Джордж Вашингтон“. Това е дървен мост, покрай който още има няколко корита за водопой на добитък.

Еди се засмя неловко:

— Извинявай, отче, но това е невъзможно. Минавал съм по моста „Джордж Вашингтон“ поне петстотин пъти. С Хенри често го използвахме на път за Палисейдс Парк. Няма никакъв дървен мост.

— Има. Останал е от началото на деветнайсети век, макар че оттогава е поправян няколко пъти. Дори по средата му има табелка, която гласи: „РЕМОНТ ЗА ДВЕСТАГОДИШНИНАТА, ЗАВЪРШЕН ПРЕЗ 1975 Г. ОТ ЛАМЕРК ИНДЪСТРИС“. Спомних си това име, когато видях робота Анди. Според табелката на гърдите му тази фирма го е произвела.

— Срещали сме това име — отбеляза Еди. — В Луд. Само че там беше „Ламерк фаундри“.

— Различни подразделения на една и съща компания, предполагам — намеси се Сузана.

Роланд не каза нищо. Само направи онзи нетърпелив жест с двата пръста на дясната си ръка: по-бързо, по-бързо.

— Мостът е там, но трудно се забелязва — продължи Калахан. — Скрит е. И това е едва първият от тайните пътища. Те тръгват от Ню Йорк и се разпростират като паяжина.

— Тодаш магистрали — измърмори Еди.

— Не знам дали е така. Знам само, че при скитанията си през следващите няколко години видях много невероятни неща и срещнах много добри хора. Обидно ще е, ако ги нарека нормални или обикновени хора, но те бяха такива. И със сигурност, когато са употребени за тях, думи като „нормален“ и „обикновен“ придобиват ново, величествено звучене.

Не исках да напусна Ню Йорк, без да се сбогувам с Роуан Магръдър. Исках да научи, че може да се бях изпикал върху мъртвото лице на Лупе — бях се напил, наистина, — но не бях свалил гащите, за да свърша още нещо отгоре му. Това бе моят нескопосан начин да му кажа, че не съм се предал напълно. И че не смятам да се свия като заек в лъча от фаровете на приближаваща кола.

Очите на Калахан отново се насълзиха. Той ги избърса с ръкава си и продължи:

— Освен това предполагам, че исках да си взема сбогом с някого и някой да ми каже сбогом. Едно от онези сбогувания, с които се убеждаваме, че сме още живи. Исках да го прегърна, да му предам целувката на Лупе. И думите му: „Прекалено ценен си, за да те загубим.“ Исках…

Калахан видя Росалита, която се приближаваше с развети поли, и замълча. Тя му подаде малка плочка, върху която беше написано нещо с тебешир. За миг Еди си помисли, че посланието е обградено със звезди и полумесеци и гласи: „ЗАГУБЕН! КУЧЕ С ОСАКАТЕНА ПРЕДНА ЛАПА! ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО РОЛАНД! С ЛОШ НРАВ, ЧЕСТО ХАПЕ, НО НИЕ ГО ОБИЧАМЕ!“

— От Айзенхарт — вдигна очи Калахан. — Ако Овърхолсър е най-богатият земеделец по тези места, а Ибън Тук — богатият магазинер, Вон Айзенхарт е най-крупният скотовъдец. Казва, че със Слайтман Старши и Младши и вашия Джейк ще дойдат в „Пресвета Богородица“ по обяд, ако ви е угодно. Трудно ми е да разбера почерка му, но доколкото разбирам, ще посетите няколко ферми на път за „Рокинг Б“, където ще нощувате. Угодно ли ви е?

— Не съвсем — отвърна Роланд. — Преди това бих искал да имам картата.

Калахан погледна Росалита. Еди реши, че тази жена е доста повече от обикновена икономка. Тя се беше оттеглила на почетно разстояние, но чакаше. „Като добре школувана секретарка“ — помисли си той. Не се наложи Стареца дори да и кимне; тя се приближи веднага щом я погледна. Размениха няколко думи и Росалита тръгна.

— Ще обядваме на моравата пред църквата — обяви Калахан. — Има едно голямо дърво с дебела сянка. Сигурен съм, че докато свършим, близнаците Тавъри ще са готови с картата.

Роланд кимна доволно.

Калахан се изправи; присви очи и разтърка кръста си. — Сега искам да ви покажа нещо.

— Не довърши разказа си — напомни Сузана.

— Не, но времето лети. Ще разказвам, докато вървим, ако ще ви е удобно да слушате.

— Ще ни е удобно — каза Роланд и също се изправи. Изпита само лека болка; котешкото масло на Росалита бе свършило добра работа. — Кажи ми само две неща, преди да тръгнем.

— Ако мога, Стрелецо, с удоволствие.

— Онези, които оставяха обявите; срещна ли ги при скитанията си?

Калахан кимна замислено:

— Да, Стрелецо. — Погледна Еди и Сузана. — Виждали ли сте цветни снимки от онези, правени със светкавица, когато очите на хората излизат червени?

— Да — отвърна Еди.

— Техните очи са такива. Яркочервени. Какъв е вторият ти въпрос, Роланд?

— Те ли са Вълците, отче? Тези подлеци? Войниците на Пурпурния крал? Те ли са Вълците?

Калахан се замисли дълбоко, преди да отговори:

— Не съм убеден. Не мога да кажа със сто процента сигурност, ако разбираш. Но не мисля. Наистина те отвличат хора, и не само деца. — Той отново замълча. — Може да се каже, че са един вид Вълци. — Пак се поколеба, сетне повтори: — Да, един вид Вълци.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Разказът на свещеника, продължение (Тайните пътища на Америка)

Разстоянието от къщата до църквата бе късо, отне им не повече от пет минути. Това несъмнено не беше достатъчно, за да може Стареца да разкаже за годините си на скитане, преди да прочете статията в сакраментския „Бий“, която го накарала да се върне в Ню Йорк през 1981 година. Въпреки това тримата стрелци чуха цялата история. Роланд подозираше, че Еди и Сузана също като него знаеха значението на този разказ: че когато си тръгнат от Кала Брин Стърджис (ако изобщо се измъкнат живи оттук), Доналд Калахан най-вероятно щеше да тръгне с тях. Това не беше прост разказ, а кеф, споделяне на водата.. Кеф можеше да има само между хора, чиято съдба ги е събрала заедно, за добро или за зло. От хора, образуващи един ка-тет.

— Знаете ли я тая? — попита Калахан. — „Вече не сме в Канзас, Тото.“

— Звучи познато, сладурче — отвърна Сузана. — Да.

— Аха. Виждам, че ви е познато. Може би някой ден ще чуя и вашите разкази. Подозирам, че в сравнение с тях моят ще изглежда като детска приказка. Във всеки случай, когато наближих края на моста, осъзнах, че вече не съм в Канзас. И както изглеждаше, не бях и в Ню Джърси. Поне не в града, който очаквах да намеря от другата страна на Хъдсън. До парапета на моста имаше…

…един смачкан вестник и Калахан се навежда да го вземе. Наоколо няма жива душа, макар че движението по големия висящ мост от лявата му страна е натоварено. Хладният вятър от реката развява дългата му прошарена коса.

Има само един лист със заглавната страница; вестникът е „Реджистър“ от Лийбрук. Калахан никога не е чувал за град с такова име. Няма откъде да е чувал, защото не е много вещ в географията на Ню Джърси. Дори не е стъпвал там, но винаги си е мислил, че първият град от другата страна на „Джордж Вашингтон“ е Форт Лий.

Зачита заглавията. Най-горното звучи съвсем нормално: „РАСОВИ ВЪЛНЕНИЯ В МАЯМИ ИЙЗ“. В последно време нюйоркските вестници са пълни с подобни материали. Какво обаче означава „ВОЙНАТА НА ХВЪРЧИЛАТА В ТИЙНЕК, ХАКЕНСАК, ПРОДЪЛЖАВА“, придружено от снимка на горяща сграда? На снимката се виждат пожарникари, но всичките се смеят! Какво означава „ПРЕЗИДЕНТЪТ АГНЮ ПОДКРЕПЯ ПЛАНА НА НАСА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗЕМЯТА“? Какво означава най-долното заглавие, написано на кирилица?

„Какво ми става?“ — пита се Калахан. През цялото време, докато се занимава с вампири и ходещи мъртъвци — дори след появата на обявите за загубени кучета, — той не се е съмнявал в нормалността си. Сега, застанал от страната на Ню Джърси на този паянтов (но забележителен) мост над река Хъдсън — мост, на който няма другиго освен него, — той за пръв път се усъмнява. Мисълта, че Спиро Агню може да бъде президент, е достатъчна, за да се усъмниш в здравия си разум, размишлява той. Нещастникът бе изхвърлен от политиката още преди години, дори преди шефа си.

„Какво ми става?“ — недоумява той, но дори да се е побъркал, сега никак не му се мисли за това. — Зарежи тая работа — казва си и хвърля остатъците от лийбрукския „Реджистър“ от моста. Вятърът подхваща вестника и го понася към „Джордж Вашингтон“. „Към действителността — мисли си Калахан. — Тя е там. Тези коли, тези камиони, тези автобуси.“ Изведнъж обаче забелязва червена кола с няколко кръгли вериги вместо гуми. Над каросерията на машината — тя е с големината на среден училищен автобус — има въртящ се ален цилиндър. БАНДИ пише от едната страна, от другата — БРУКС. БАНДИ БРУКС. Или БАНДИБРУКС. Какво, по дяволите, е Банди Брукс? Калахан няма представа. А и никога през живота си не е виждал подобна кола; дори не си е представял, че такова чудо — виж: само тези вериги, за Бога! — може да получи разрешително за движение по националната пътна мрежа.

Значи и мостът „Джордж Вашингтон“ вече не е безопасно място.

На Калахан му се завива свят и той се хваща за парапета на пешеходния мост; чувства, че залита. Парапетът изглежда достатъчно реален, загрят от слънцето и изпъстрен с хиляди припокриващи се инициали и надписи: „ДК О МБ“ в малко сърце, „ФРЕДИ И ХЕЛЕНА = ВЕЧНА ЛЮБОВ“, „СМЪРТ НА ЦИГАНИТЕ И ЧЕРНИЛКИТЕ“, обградено от свастики. Надписи на омраза и любов, и всичките до един — истински като тупкането на сърцето му или тежестта на няколко монети и банкноти в предния джоб на дънките му. Той си поема дълбоко въздух, също реален, примесен с миризма на автомобилни газове.

„Това наистина се случва — мисли си Калахан. — Не се намирам в изолатора на някоя лудница. Аз съм аз, тук съм и дори съм трезвен — поне засега. Ню Йорк е зад гърба ми. Също Джерусалемс Лот, в щата Мейн, с неговите неспокойни мъртъвци. Пред мен е цялата Америка, страната на неограничените възможности.“

Тази мисъл повдига духа му. Хрумва му още нещо, което го окрилява още повече: не просто една Америка, а може би десетина… или хиляда… или милион. Ако тук лежи Лийбрук вместо Форт Лий, може би има и друга версия на Ню Джърси, където градчето от тази страна на Хъдсън е Лийман или Лейман, или Лий Блъфс, или Лий Палисейдс, или дори Легхорн Вилидж. Може би от другата страна на реката има не четирийсет и два континентални щата, а четири хиляди и двеста, или четирийсет и две хиляди, подредени един над друг в плетеницата на вероятностите.

Калахан интуитивно разбира, че това е много близо до истината. Натъкнал се е на огромно, може би безкрайно скупчване от светове. Всички те са Америка, но са различни. Свързани са с пътища и той ги вижда.

Бързо отива до лийбрукския край на моста и там спира. „Ами ако не намеря пътя за връщане? — запитва се. — Ако се загубя и никога не успея да се върна в онази Америка, в която на западния край на моста «Джордж Вашингтон» се намира Форт Лий и където президент на САЩ е не друг, а Джералд Форд?“ Сетне си казва: „И какво от това? Майната му.“ Калахан слиза от моста в Ню Джърси и се усмихва за пръв път след деня на погребението на Дани Глик в Джерусалемс Лот. Две момчета с въдици вървят към него.

— Някой от вас няма ли да ме поздрави с добре дошъл в щата Ню Джърси? — пита с усмивка той.

— Добре дошъл в щата Ен Джей, човече — казва с готовност едното, но и двете го гледат подозрително.

Разбираемо е, но това не помрачава настроението му. Чувства се, сякаш е излязъл след излежаването на дълга присъда зад решетките и вижда слънцето за пръв път от много години. Ускорява крачка, без да се обърне нито за миг за последно сбогом на Манхатън. Защо да го прави? Манхатън е минало. Пред него лежат много Америки, в тях е бъдещето му.

Той е в Лийбрук. Не чува камбани. По-късно ще чуе, по-късно ще види нови вампири и нови надписи с тебешир и спрей по тротоарите и стените (не всички обаче за него). Ще срещне подлеците с крещящочервените им кадилаци, със зелени линкълни и пурпурни мерцедеси, подлеци с червени очи, но не днес. Днес той върви под слънцето на една нова Америка, от западната страна на възстановения пешеходен мост над река Хъдсън. На главната улица на Лийбрук спира пред закусвалнята „Хоумстайл“; на вратата виси табела: „ТЪРСИМ ГОТВАЧ НА АЛАМИНУТИ“. Дон Калахан има голям опит с аламинутите още от семинарията, да не говорим за „Дом“ в Източен Манхатън. Хрумва му, че тук, в „Лийбрук Хоумстайл“, може би няма да му е зле. Оказва се, че е прав, макар че са му нужни три смени, докато възвърне умението си да чупи яйца с една ръка. Собственикът, дългуч на име Дики Рюдбекър, го пита дали има здравословни проблеми — „нещо заразно“, както се изразява — и кимва доволно, когато Калахан го уверява, че няма. Не му иска никакви документи, дори не го пита за социално-осигурителния номер. Предпочита да не осчетоводява плащанията, ако няма проблем. Калахан го уверява, че няма.

— И още нещо — казва Дики Рюдбекър.

Калахан си мисли, че нищо не може да го изненада, но следващата реплика на Рюдбекър му идва като гръм от ясно небе:

— Ти си алкохолик.

Калахан го пита откъде е разбрал.

— Аз също съм такъв — отвръща Рюдбекър. — В този бизнес човек трябва да е с всичкия си. Няма да мириша дъха ти…, ако идваш навреме на работа. Ако два пъти закъснееш, можеш да си хващаш пътя. Няма да те предупреждавам повече.

Калахан готви аламинути в „Лийбрук Хоумстайл“ три седмици и спи на две преки от закусвалнята в мотел „Сънсет“. Само че тези имена не са постоянни. На четвъртия си ден в града той установява, че мотелът вече е „Съкрайз“, а закусвалнята — „Форт Лий Хоумстайл“. „Лийбрук Реджистър“, който клиентите често оставят по масите, вече е „Форт Лий Реджистър“. Фактът, че Джералд Форд отново е президент, не го успокоява много.

Когато Рюдбекър му плаща в края на първата седмица (във Форт Лий), Грант е на петдесетачките, Джаксън — на двайсетачките, а Алигзандър Хамилтън — на десетдоларовите банкноти. В края на втората седмица (в Лийбрук) на петдесетачките е Ейбрахам Линкълн, а на десетдоларовите банкноти — някой си Чадбърн. На двайсетачките все ще се куми Андрю Джаксън и това му носи известно облекчение. В мотела на Калахан покривката на леглото е розова в Лийбрук и оранжева във Форт Лий. Това е много удобно. Още щом се събуди, той разбира в коя версия на Ню Джърси се намира.

На два пъти се напива. Втория път, след затваряне, Дики Рюдбекър му прави компания и не изостава с чашите.

— Това беше велика страна — жалва се лийбрукският Рюдбекър.

Калахан се замисля колко е хубаво, че някои неща никога не се променят; например вечното оплакване на дребните ресторантъори.

В един прекрасен ден обаче той вижда първия си вампир от трети тип на опашка за билети пред кино „Туин“ и веднага известява собственика, че напуска.

— Нали каза, че нямаш нищо заразно — укорява го Рюдбекър.

— Моля?

— Имаш тежка форма на кракосърбеж, приятелю. Това често върви с другото — Рюдбекър вдига ръка, сякаш, пие от бутилка. — Когато човек хване кракосърбеж: на стари години, често е неизлечимо. Да ти кажа, ако нямах жена, която още е доста добра в леглото, и две деца в колеж: и аз щях да си вдигна шапката и да те последвам.

— Така ли? — удивлява се Калахан.

— През септември и октомври е най-зле. Просто го чуваш как те зове. Птиците също го чуват и отлитат.

— Кое?

Рюдбекър го стрелка с поглед, който сякаш му казва да не се прави на глупак.

— За тях това е небето. За хора като нас — пътят. Шибаният път ни зове. Хората като мен, с деца и жена, която още обича да го прави по-често от веднъж: седмично, просто усилват радиото, за да не слушат повика му. Ти няма да го сториш. — Той замълчава, изпитателно поглежда Калахан. — Защо не останеш още една седмица? Ще ти увелича надницата с двайсет и пет кинта. Правиш страхотен „Монте Кристо“.

Калахан се замисля и поклаща глава. Ако Рюдбекър е прав, ако беше само един път, може би щеше да остане още една седмица… и още една… и още. Ала не е само един. Скритите пътища са много. Той си спомня заглавието на едно свое съчинение от трети клас и избухва в смях. То се казваше „Пътища завсякъде“.

— Кое му е смешното? — пита Рюдбекър.

— Нищо. Всичко. — Калахан потупва шефа си по рамото. — Ти си добър човек, Дики. Ако се върна някой път оттук, задължително ще се отбия.

— Няма да се върнеш оттук — казва Рюдбекър и, разбира се, е прав.

— Скитах около пет години — рече Калахан, докато вървяха към църквата, и в известен смисъл това бяха единствените му думи на тази тема.

Другите обаче чуха още много. И никак не се изненадаха, че Джейк, на път към града заедно с Айзенхарт и двамата Слайтман, също е чул част от разказа. Все пак това беше Джейк, който притежаваше най-силна интуиция от четиримата.

„Пет години скитах“, само толкова. Какво се криеше зад това?

Хиляди изгубени думи на розата.

Калахан скита пет години, само че пътищата не са само един, а може би, при определени обстоятелства, пет години могат да са цяла вечност.

Той минава по шосе 71 през Делауер и бере ябълки. Среща едно момче на име Ларс със счупен транзистор. Калахан поправя радиото и майката на Ларс му приготвя богат обяд, който не може да изяде с дни. Минава по шосе 317 през земеделските райони на Кентъки и постъпва на работа като гробокопач с мъж на име Пит Петарки, който нито за миг не си затваря устата. Едно момиче идва да ги гледа, красиво момиче на седемнайсет. Тя сяда на един каменен зид и есенните листа се сипят около нея като жълти снежинки; а Пит Петарки започва да размишлява какво ли ще е, ако тези дълги бедра се лишат от панталоните и се увият около врата ти, какво ли ще е да впиеш устни в този забранен плод. Пит Петарки не вижда синьото сияние около нея, нито, разбира се, как дрехите и се свличат празни на земята — след като Калахан сяда до нея, тя прокарва ръка по крака му и доближава устни до врата му, а той забива ножа си в тила и. Вече добре се е специализирал в този удар.

Минава по шосе 19 през Западна Вирджиния и се натъква на малък пътуващ цирк, където търсят някого да им оправя фургоните и да храни животните. „Или обратното — казва Грег Чъм, собственикът на цирка. — Да храниш фургоните и да оправяш животните. Както ти хареса.“ За известно време, когато стрептококова инфекция поваля на легло част от персонала, той играе ролята на Менсо, Екстрасенса чудо, и то с удивителен успех. Точно докато играе Менсо, ги вижда за първи път — не вампири или объркани ходещи мъртъвци, а високи мъже с издължени, бдителни лица, които обикновено се крият под старомодни широкополи шапки или модерни спортни шапки със свръхдълги козирки. В сянката очите им блестят яркочервено, като очите на миещите мечки или дивите котки, когато ги осветиш нощем с фенерче край кофите за боклук. Дали го виждат? Вампирите (поне тези от трети тип) не го различават. Мъртъвците го виждат. А тези мъже с ръце, пъхнати в джобовете на дългите жълти палта, и сурови лица, скрити под големите им шапки? Виждат ли го? Калахан не е сигурен, но решава да не рискува. След три дни в град Язу, Мисисипи, той оставя черната шапка на Менсо на закачалката, хвърля мазния гащеризон на пода в един фургон и напуска завинаги трупата на Чъм, без да си направи труда да вземе чека за последната си надница. На излизане от града вижда по телеграфните стълбове няколко от онези обяви за загубени животни. Една от най-показателните гласи:

ИЗГУБЕНА СИАМСКА КОТКА НА 2 ГОДИНИ

ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО РУТА

МАЛКО Е БУЙНА, НО Е МНОГО ЗАБАВНА

ГОЛЯМА НАГРАДА

$ $ $ $ $ $

НАБЕРЕТЕ 764, ИЗЧАКАЙТЕ СИГНАЛА И ОСТАВЕТЕ НОМЕРА СИ

ХИЛЯДИ БЛАГОДАРНОСТИ

Коя е Рута? Калахан няма представа. Знае само, че е малко БУЙНА, но много ЗАБАВНА. Дали ще е толкова буйна, когато подлеците я хванат? Ще бъде ли все така забавна?

Калахан се съмнява.

Той обаче има свои проблеми и единственото, с което може да и помогне, е да се моли на Господ, в когото вече не вярва особено, да не позволява мъжете с жълтите палта да я хванат.

По-късно същия ден, докато се тътри по шосе З през окръг Исакена под палещото слънце, което не ще да чуе, че е декември и скоро ще дойде Коледа, той отново чува камбаните. Те прокънтяват в главата му и заплашват да пръснат тъпанчетата и мозъка му. Когато звънът заглъхва, Калахан получава ужасно прозрение: те идват. Мъжете с червените очи, големите шапки и дългите жълти палта са по петите му.

Калахан се дръпва от пътя като подплашен заек и преодолява жабясалата канавка с лъвски скок. Покрай шосето има ограда, обрасла с диви лози и нещо, приличащо на отровна смрадлика. Той не се интересува дали е отровна, или не. Прескача оградата, изтъркулва се в тревата и наднича към пътя през храсталака.

Отначало не се случва нищо. После по шосе 3 откъм Язу профучава бяло-червен кадилак. Движи се с над сто километра в час и въпреки че шпионката на Калахан е малка, той със свръхестествена яснота вижда трима мъже. Двамата носят жълти палта, третият — яке. И тримата пушат; затвореното купе на кадилака е пълно с дим. „Ще ме видят, ще ме чуят, ще ме усетят“ — трескаво си мисли Калахан и с мъка се опитва да прогони паниката, да я изтръгне от съзнанието си. Старае се да мисли за песента на Елтън Джон „Някой спаси, някой спаси, някой спаси жииивооотааа ми…“ и това явно действа. В миг на ужас му се струва, че кадилакът забавя ход — достатъчно дълго, за да си представи как го преследват през буренясалите нивя, настигат го и го завличат в някоя изоставена барака, — но колата отминава и изчезва зад следващия хълм, на път за Начес може би. Или към Копая. Калахан изчаква десетина минути. „Внимавай да не те метнат, човече“ — би казал Лупе. Още докато чака обаче, той знае, че това е само формалност. Те не се опитват да го метнат, просто са го пропуснали. Как? Защо? Отговорът бавно се очертава в съзнанието му — някакъв отговор поне, но той е готов да се закълне, че той е верният. Те са го пропуснали, защото се е вмъкнал в друга версия на Америка зад обраслата с диви лози ограда и смрадликите. Може би различна по отношение на някои съвсем незначителни подробности — например с Линкълн на еднодоларовите банкноти и Вашингтон върху десетачките вместо обратното, — но достатъчно. Достатъчно, за да се скрие. И това е хубаво, защото тези хора не са заблудени като ходещите мъртъвци или слепи за него като кръвопийците. Тези каквито и да са, са много по-опасни.

Накрая Калахан се връща на шосето. След известно време се приближава стар очукан форд, каран от негър със сламена шапка и работен гащеризон. Той толкова прилича на черен фермер във филм от трийсетте, че Калахан почти очаква да се захили, да се удари по коляното и да закрещи: „Уха, шефе! Голяма работа!“ Вместо това чернокожият подхваща сложна политическа тема, обсъждана по Нешънал Пъблик Рейдио, което слуша в момента, а когато оставя Калахан в Шейди Гроув, му дава петачка и стара бейзболна шапка.

— Имам пари — казва Калахан и се опитва да му върне банкнотата.

— Когато човек бяга, парите никога не стигат. И моля те, не ме убеждавай, че не си беглец. Не обиждай интелигентността ми.

— Благодаря — казва Калахан.

— Моля. Та накъде си тръгнал? Приблизително?

— Ни най-малка представа си нямам — отвръща Калахан и се усмихва. — Съвсем приблизително.

Берач на портокали във Флорида. Метач в Ню Орлиънс. Чистач на конюшни в Лъфкин, Тексас. Разпространител на рекламни брошури за недвижими имоти във Финикс, Аризона. Все занимания, които се заплашат в брой. Лицата върху банкнотите непрестанно се сменят. Имената на вестниците също. Джими Картър става президент, но заедно с него Ърнест Холингс — Фрица, и Роналд Рейгън. Джордж Буш също става президент. Джералд Форд решава пак да се кандидатира и също е избран. Имената във вестниците (знаменитостите постоянно се променят и за много от тях той никога не е чувал) нямат значение. Образите върху банкнотите нямат значение. Важни са силуетът на ветропоказател на фона на тъмнорозовия залез, стъпките му по пустите пътища на Юта, воят на вятъра в пустинята на Ню Мексико, детето, което скача на въже до излязъл от движение шевролет „Каприс“ във Фосил, Орегон. Важни са бученето на електропроводите покрай шосе 50 западно от Елко, Невада, и мъртвата врана край пътя за Рейнбаръл Спрингс. Понякога Калахан е трезвен, понякога — пиян. Веднъж се настанява в една изоставена барака — на самата граница между Калифорния и Невада — и пие без прекъсване цели четири дни. След това в продължение на седем часа повръща. През първия час стомашният му секрет извира толкова постоянно и с такава сила от устата му, та той е убеден, че това ще го убие. По-късно съжалява, че не е умрял. Когато се съвзема, Калахан се заклева, че това е краят, че повече няма да близне алкохол, че това ще му е обеца на ухото, но само след седмица пак е пиян и лежи, загледан в странните звезди, на уличката зад ресторантчето, където е постъпил като мияч. Той е като звяр на верига, но не го е грижа. Понякога среща вампири и понякога убива някой от тях. Повечето не закача, защото се бои да не се набива на очи — на очите на подлеците. Понякога се пита какво си мисли, че прави, къде, по дяволите, отива и други подобни, които го карат бързо да посегне към бутилката. Защото той наистина не отива никъде. Просто следва скритите шосета на Америка и влачи веригата си; слуша зова на тези пътища и се прехвърля от един на друг. С верига или не, понякога е щастлив; понякога пее. Иска да види следващия ветропоказател на фона на поредния розов залез. Иска да види следващия порутен силоз сред поредната запустяла нива и следващия раздрънкан камион на някоя строителна компания. Той е в рая на скитниците, загубен в поредната шизофренична самоличност на Америка. Иска да слуша вятъра в някой каньон и да знае, че е единственият, който го чува. Иска да крещи и да чува ехото на собствения си глас. Когато вкусът на вампирската кръв стане твърде нетърпим, Калахан се напива. И, разбира се, когато види обяви за изгубени животни или надписи с тебешир по тротоара, бърза да се махне. На запад намира все по-малко от тях и никога с неговото име или описание. От време на време среща вампири, но не ги закача. Те са само комари, безобидни твари.

През пролетта на 1981 година Калахан влиза в Сакраменто може би с най-стария камион „Интърнешънал харвестър“, циркулиращ по пътищата на Калифорния. Наблъскан е заедно с трийсетина нелегални имигранти от Мексико. В каросерията има мескал, текила, уиски и няколко бутилки вино; всички са пияни, но Калахан може би най-много. Имената на спътниците му ще се върнат в спомените му след години като бълнуване на болен: Ескобар… Естрада… Хавиер… Естебан… Росарио… Ечеверия… Кавера. Дали наистина са същите имена, които по-късно ще срещне в Кала, или е било халюцинация? Като стана дума за това, как ще разтълкува собственото си име, което е толкова близко до названието на града, в който най-накрая ще го отведат митарствата му? Кала, Калахан. Кала, Калахан. Понякога в съня му двете имена се гонят едно друго като коте, което се опитва да хване опашката си.

Понякога му хрумва едно стихче, перифраза от (поне така си мисли) „Заровено послание“ на Арчибалд Маклийш: „Не беше глас Божи, а просто гръм.“ Не е точен цитат, но той така си го спомня. „Не Господ, а гръм.“ Или така му се иска да вярва? Колко пъти съществуването на Господ е било отричано по този начин?

Във всеки случай това става по-късно. Когато влиза в Сакраменто, той е пиян и щастлив. Нищо не измъчва съзнанието му. Дори на следващия ден Калахан е почти толкова щастлив въпреки махмурлука. Лесно си намира работа — свободни работни места с лопата да ги ринеш, като ябълки в овощна градина, изпопадали след буря. Стига да не се боиш, че ще си изцапаш ръцете, или че ще се опариш с горещата вода, или че ще ти излязат мехури от дръжката на брадвата или лопатата (през годините му на скитане из Америка никой не му предлага да работи като брокер на ценни книжа).

В Сакраменто се хваща като хамалин в един магазин за легла и дюшеци на име „Сънения Джон“. Магазинът се радва на небивал приток на клиенти и Калахан и колегите му по цял ден товарят и разтоварват единични легла, двойни и персон и половина. В сравнение с някои от предишните му занимания това тук е блага работа.

На обяд Калахан и останалите хамали седят на сянка край рампата. Доколкото вижда, сред колегите му няма никой от пътниците в камиона „Интърнешънал харвестър“, но не може да бъде сигурен; тогава беше безпаметно пиян. Знае само, че е единственият бял. Всички ядат тортиля с лют сос от „Щурата Мери“ на няколко преки от магазина. Един очукан транзистор върху купчина сандъци свири салса. Двама младежи заиграват танго, а останалите — включително Калахан — оставят храната и почват да ръкопляскат.

Приближава се млада жена с пола и блуза, поглежда неодобрително танцуващите, после се обръща към Калахан:

— Бял ли си?

— Бял като този прекрасен ден.

— Това може би ще ти хареса. На тях със сигурност не им говори нищо.

Тя му подава вестник — „Сакраменто Бий“ — поглежда мексиканците и изсумтява:

— Малоумници.

На Калахан му иде да стане и да я изрита по глупавия бял задник, но вече е обяд, прекалено късно, за да си търси друга работа. Дори да не го опандизят за хулиганство, няма да му платят. Задоволява се да и покаже среден пръст зад гърба и се засмива, когато неколцина от другарите му го аплодират. Младата жена рязко се обръща, поглежда ги подозрително, после се прибира в магазина. Все още усмихнат, Калахан разгръща вестника. Усмивката му помръква, когато отваря на страницата за вътрешни новини. Между две статии за дерайлирал влак във Върмонт и банков обир в Мисури се мъдри следното:

Калахан препрочита статията, чуди се дали това е „неговият“ Роуан Магръдър, или е друг — Магръдър от свят, където на някои банкноти стои ликът на някой си Чадбърн например. Нещо го кара да бъде сигурен, че е неговият и че по някакъв начин той е трябвало да прочете тази статия. Очевидно в момента се намира в света, който нарича „реален“, и това личи не само от няколкото банкноти в джоба му. Чувства, че е така. Ако е вярно (а той е убеден в това), колко ли важни събития е пропуснал, докато се е скитал по тайните шосета на Америка? Майка Тереза посетила приюта! Сервирала супа! По дяволите, може би дори е забъркала голяма тенджера „жабешка супа с галушки“. Напълно възможно — рецептата сигурно още стоеше там, залепена с тиксо до печката. Ами наградата! Сензация в „Нюзуик“! Калахан се ядосва, че не е научил за това, но човек не чете много често вестници и списания, когато играе в пътуващи циркове, поправя транзистори или рине тор след родеото в Енид, Охайо.

Толкова е засрамен, че дори не съзнава срама си. Усеща се едва когато Хуан Кастилъо го пита:

— Засто плачес, Дони?

— Плача ли?

Той избърсва очите си и пръстите му се намокрят. Наистина плаче. Само дето още не съзнава, че е от срам. Предполага, че е от шока; вероятно е прав, поне донякъде.

— Да, май наистина плача.

— Къде отивас? — пита Хуан. — Почивка вече почти свърси, омбре.

— Трябва да вървя. Трябва да се върна на изток.

— Ако тръгнес, няма да ти платят.

— Знам. Всичко е наред.

Каква лъжа! Защото нищо не е наред.

Нищичко.

— Имах двеста долара, зашити в подплатата на раницата ми — продължи Калахан; четиримата седяха на слънце пред църквата. — Купих си самолетен билет за Ню Йорк. Бързината бе от голяма важност, разбира се, но това не беше единствената причина. Трябваше да се измъкна от скритите пътища. — Той кимна на Еди: — Тодаш магистралите. Лепят ти се като мухи.

— Меко казано — съгласи се Роланд.

Към тях се приближаваха трима души: Росалита водеше двамата близнаци, Франк и Франсин. Момичето носеше голям лист хартия, с изпънати напред ръце, почти със страхопочитание.

— Скитането е най-силният наркотик и всеки таен път води към дузина други.

— Право казваш, благодарност-сай — отвърна Калахан. Изглеждаше угрижен и тъжен, потънал в мисли.

— Отче, бихме искали да чуем останалата част от разказа ти, но предпочитам да изчакаме до вечерта. Или до утре вечер, ако не се върнем довечера. Младият ни приятел Джейк скоро ще дойде…

— Усещате ли го вече? — попита изненадано Калахан, но не удивено.

— Да — отговори Сузана.

— Бих искал да видим онова нещо в църквата, преди да дойде — обясни Роланд. — Разказът как си се натъкнал на него, е част от историята ти и мисля…

— Да. Това е смисълът на историята ми.

— …мисля, че трябва да дойде с времето си. Сега обаче то лети.

— Точно така става — разпали се Калахан. — С месеци, понякога дори с години времето сякаш е спряло. После всичко се струпва наведнъж.

— Право казваш — съгласи се Роланд. — Ела с мен да видим какво ни носят близнаците, Еди. Струва ми се, че младата госпожица ти е хвърлила око.

— Да гледа колкото си иска — обади се добронамерено Сузана. — За гледане не се плаща. Аз предпочитам да остана тук на слънце, Роланд, ако не ти трябвам. Прекалено дълго яздихме и сигурно не е нужно да ти казвам, че задникът ми е натъртен. Тъй като нямам крака, цялата ми тежест се поема от него.

— Добре, стой тук.

Роланд имаше предвид не само прекия смисъл и знаеше, че Еди го разбира. Надяваше се само Сузана да не е схванала подтекста в думите му. Когато тръгнаха към Росалита и децата, Стрелеца бързо заговори на Еди:

— Ще вляза сам с него в църквата. Искам просто да знаеш, че не е, защото не ща да виждате онова, което е вътре. Ако това наистина е Черната тринайсетица, по-добре Сузана да не се приближава.

— Заради деликатното и положение ли? Роланд, мислех си, че най-много от всичко на света искаш Сюз да пометне.

— Не става дума за помятане. Опасявам се, че Черната тринайсетица ще даде сила на онова нещо в нея. Може би и на двете неща: на бебето и на пазителката.

— На Мия.

— Да, на нея.

Роланд се усмихна на близнаците. Франсин го удостои с лека усмивка, после сякаш изля цялата си топлина към Еди.

— Да видим сега какво сте направили, ако ви е угодно — каза Роланд.

Франк Тавъри отвърна:

— Надявам се, че е добре. Може да не е. Беше ни страх, наистина. Госпожата ни даде толкова прекрасен лист хартия, че ни беше страх.

— Първо я начертахме в пръстта — обясни Франсин. — После съвсем леко върху листа. Това го направи Франк, защото моите ръце трепереха.

— Няма от какво да се страхувате — успокои ги Роланд.

Еди се приближи и надникна над рамото му. Картата беше удивително грижливо изработена, със Събранието и града в средата и Великата река от лявата страна. Листът изглеждаше съвсем обикновена хартия. От онази, която може да се намери във всяка книжарница за канцеларски материали в Америка.

— Прекрасна е — похвали ги Еди и за момент му се стори, че Франсин Тавъри ще припадне.

— Да — съгласи се Роланд. — Отлична работа сте свършили. А сега аз ще направя нещо, което може би ще ви се стори като светотатство. Нали знаете думата?

— Да — отвърна Франк. — Християни сме. „Не споменавай напразно името Господне и на Сина Му, Исус Човека.“ Но светотатство се нарича и когато похабиш нещо красиво.

Момчето говореше със сериозен глас, но явно изгаряше от любопитство да види какво светотатство ще извърши чужденецът. Сестра му също.

Роланд сгъна наполовина листа — който те едва се осмеляваха да докоснат, въпреки че очевидно бяха изключително сръчни. Децата възкликнаха ужасено. Росалита Муньос също, макар и едва чуто.

— Не е светотатство, защото това вече не е обикновен лист хартия — обясни Роланд. — Това е инструмент, а сечивата са създадени да ни служат. Разбирате ли?

— Да — неубедено отвърнаха те.

Леко се поуспокоиха, когато видяха с какво внимание Роланд прибира картата в торбата си.

— Много, много благодаря — каза той и ги хвана за ръцете. — Благодарение на ръцете и очите ви ще бъде спасен животът на много хора.

Франсин избухна в сълзи. Франк се сдържа за миг, после сълзите му рукнаха.

Докато се връщаха към църквата, Еди отбеляза:

— Добри деца. Талантливи.

Роланд кимна.

— Можеш ли да си представиш един от тях да се върне от Тъндърклап като пълен идиот?

Роланд не отговори; много добре си го представяше.

Сузана се съгласи с решението на Роланд двамата с Еди да останат пред църквата и Стрелеца си спомни нежеланието и да влезе в запустелия парцел. Почуди се дали някаква част от нея се опасяваше от същото, от което се боеше и той. Ако случаят беше такъв, битката — нейната битка — вече бе започнала.

— Колко да изчакам, преди да вляза и да те измъкна навън? — попита Еди.

— Преди да влезем и да те измъкнем? — добави Сузана.

Роланд се замисли. Това бе уместен въпрос. Погледна Калахан застанал на последното стъпало, в дънки, с навити до лактите ръкави, скръстил ръце. Имаше яки мускули.

Стареца вдигна рамене:

— Тя спи. Не би трябвало да има проблеми. Но… — Посочи револвера на хълбока на Роланд. — По-добре да оставиш това. Може да спи само с едно око.

Роланд разкопча колана с кобура и го подаде на Еди. После свали торбичката си от кръста и я даде на Сузана.

— Пет минути. Ако има проблеми, може би ще успея да извикам. „А може и да не успея“ — помисли си.

— Джейк вече ще е дошъл — отбеляза Еди.

— Ако дойдат, задръжте ги.

— Айзенхарт и Слайтман няма да посмеят да влязат — отбеляза Калахан. — Те боготворят Оризия, оризовата богиня.

Направи физиономия, красноречиво показваща мнението му за оризовата богиня и останалите второкласни божества на Кала.

— Да влизаме тогава — подкани го Роланд.

Роланд Дисчейн отдавна не изпитваше религиозна боязън. Може би от детството си. Когато обаче отец Калахан отвори скромната дървена врата и му даде знак да влезе, той изпита страх.

Влязоха във фоайе с избеляла черга на пода. Насреща имаше отворена двойна врата, водеща към голяма стая с пейки и възглавнички за коленичене. В дъното се виждаше издигната над пода платформа и аналой с вази с бели цветя от двете страни. Лекият им аромат се носеше в застоялия въздух. По стените имаше прозорчета с прозрачни стъкла. На стената зад аналоя висеше голям железен кръст.

Роланд чуваше скритото съкровище на Стареца не с ушите, а с костите си. Като непрестанно тихо бучене. Като розата, но това тук нямаше нищо общо с розата. Това бучене говореше за всепоглъщаща празнота. Вакуум, какъвто всички чувстваха зад повърхностната реалност на тодашния Ню Йорк. Нищо, което можеше да се превърне в звук.

„Да, това е нещото, което ни пренасяше — помисли си Роланд. — Пренесе ни в Ню Йорк — един от многото, ако съдим по разказа на Калахан, — но може да ни прехвърли навсякъде и във всяко време. Може да ни прехвърли… а може и да ни скрие.“

Спомни си заключението от дългия си разговор с Уолтър в костницата. Тогава също бе изпаднал в тодаш, сега го съзнаваше. Беше се почувствал, сякаш расте, сякаш се раздува, за да стане по-голям от земята, от звездите, от цялата вселена. Силата беше там, в онази стая, и той се боеше от нея.

„Боговете да и дадат здрав сън“ — рече си, но веднага му хрумна по-обезпокоителна мисъл: рано или късно трябваше да я събудят. Рано или късно щяха да я използват, за да се върнат в Ню Йорк в нужното време.

На една стойка до вратата имаше купичка със светена вода. Калахан топна пръсти в нея и се прекръсти.

— Можеш ли да го правиш сега? — прошепна Роланд.

— Да. Господ ме прие отново в лоното си, Стрелецо, макар да ми се струва, че още съм на „изпитателен срок“, ако ме разбираш.

Роланд кимна. Влезе след Калахан, без да топне пръсти в купичката.

Отецът тръгна през средата на помещението и макар че стъпваше уверено, Роланд долови страх в движенията му; може би подобно на собствената му тревога. Свещеникът, разбира се, искаше да се отърве от нещото, но трябваше да му се признае, че имаше немалко кураж.

В дъното на нишата на свещеника имаше три стъпала. Калахан ги изкачи.

— Няма нужда да идваш, Роланд; ще я видиш достатъчно добре от мястото, където си сега. Нали не искаш да я вземеш веднага?

— Не — отвърна Роланд; и двамата шепнеха.

— Добре. — Калахан коленичи; чу се леко изщракване на ключалка и двамата мъже се сепнаха. — Дори не докосвам кутията, ако не ми се налага. Не съм я пипал, откакто съм я оставил тук, в това скривалище, което направих, като помолих Господ за прошка, че използвам Неговия дом.

— Вдигни я.

Роланд бе нащрек, готов да реагира на най-леката промяна на безграничното бучене на нищото. Тежестта на револвера на хълбока му липсваше. Нима хората, които идваха да изразят вярата си, не усещаха ужасното присъствие на това нещо? Сигурно не, иначе нямаше да идват. Тук може би бе най-подходящото място за съхранение на такава вещ: чистата вяра на молещите се вероятно донякъде я неутрализираше. Може би дори я успокояваше и приспиваше.

„Тя обаче може да се събуди — помисли си Роланд. — Да се събуди и за миг да ги изпрати всички на деветнайсет стъпки от небитието.“ Тази мисъл му се стори особено жестока и той се опита да я прогони от главата си. Идеята да използва този предмет, за да защити розата, му изглеждаше все по-абсурдна. Беше се изправял пред хора и чудовища, но никога пред нещо подобно. Усещането за близостта на злото бе ужасно. Усещането за злокобната празнота — още по-страшно.

Калахан натисна с палец браздата между две дъски. Чу се леко изщракване и част от пода се повдигна. Калахан махна дъските и отдолу се откри квадратна дупка със страни по петдесетина сантиметра. Той се отдръпна назад, като притискаше дъските до гърдите си. Бученето се усили. За миг Роланд си представи гигантски кошер с пчели колкото вагони, тромаво пълзящи наоколо. Наведе се напред и погледна в скривалището на Стареца. Нещото вътре бе увито във фино бяло ленено платно.

— Столата на едно момче от хора — обясни Калахан; после, след като видя, че думата не е позната на Роланд, добави: — Вид църковна дреха. — Вдигна рамене. — Сърцето ми подсказа, че трябва да я увия, и така направих.

— Сърцето ти е подсказало правилно — прошепна Роланд.

Замисли се за торбата, която Джейк бе взел от запустелия парцел, онази с надпис „Удряй само в Средния свят“. Да, тя щеше да им послужи, но сега не му се мислеше за прехвърлянето.

Постара се да пропъди и тази мисъл — и страха също — и отметна плата. В дрехата бе увита дървена кутия.

Макар че се боеше, Роланд докосна тъмното, плътно дърво. „Все едно пипаш леко омазнен метал“ — помисли си. Почти еротична тръпка премина през тялото му; тя сякаш целуна страха му, сетне изчезна.

— Черно желязно дърво — прошепна Роланд. — Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— В моите „Сказания за крал Артур“ го наричат призрачно дърво.

— Така ли? Истина ли е?

Кутията наистина имаше призрачен вид, като дух, спрял да си почине, макар и временно, след дълго скитане. На Стрелеца много му се искаше да я погали отново — тъмното, плътно дърво мамеше ръката му, — но долови съвсем леко усилване на бученето отвътре. „Не буди зло куче“ — рече си той. Наистина не беше разумно, но това не го спря. Той все пак докосна още веднъж кутията, само с връхчетата на пръстите си, после ги подуши. Миришеха на камфор, дим и — можеше да се закълне в това — на цветя от далечна северна страна, които цъфтят в снега. На капака на кутията бяха гравирани три предмета: роза, камък и врата. Под вратата стоеше гравюра на роза.

Роланд отново посегна. Калахан се наведе напред, сякаш да го спре, после застина. Стрелеца докосна гравюрата под вратата и бученето отново се усили — бученето на черната топка в кутията.

— Не?… — прошепна и прокара връхчето на палеца си по символа. — Не… открита?

Не го прочете, а сякаш го чу с палеца си.

— Да, сигурен съм, че това пише. — Калахан изглеждаше доволен, но въпреки това хвана Роланд за китката и дръпна ръката му; по челото и по дланите му бяха избили капчици пот. — Има логика. Листо, камък, врата. Споменати са като символи в една от книгите ми. „Погледни към дома, ангеле“, така се нарича.

„Листо, камък и врата — помисли си Роланд. — Само смени листото с роза. Да. Изглежда логично.“

— Ще я вземеш ли? — попита Калахан малко по-силно и Стрелеца долови умолителна нотка. — Виждал си я, нали, отче?

— Да. Веднъж. Неописуемо ужасна е. Като гладкото око на чудовище, израсло в сянката на Господ. Ще я вземеш ли, Стрелецо?

— Да.

— Кога?

Роланд чу едва доловим камбанен звън — толкова красиво ужасен, че стисна зъби. За миг стените на църквата потрепериха. Сякаш нещото в кутията им говореше: „Вижте колко сте жалки. Вижте колко бързо и лесно мога да ви отнема всичко, ако поискам. Внимавай, Стрелецо! Внимавай, шамане! Бездната е навсякъде около вас. Ако поискам, ще изплувате или ще пропаднете.“

После камменът заглъхна.

— Кога? — Калахан се пресегна над кутията в дупката и хвана Роланд за ризата. — Кога?

— Скоро — отвърна Стрелеца. „Твърде скоро“ — му идваше да добави.

ПЕТА ГЛАВА Легендата за Сивия Дик

„Само двайсет и три“ — мислеше си Роланд, седнал зад къщата на Айзенхарт, заслушан във виковете на момчетата и лая на Ко. В Гилеад на мястото на тази веранда, обърната към оборите и нивите зад главната постройка, би имало работилница. „Двайсет и три дни до появата на Вълците. А колко ни остава до раждането на Сузана?“

Хрумна му нещо ужасно. Какво щеше да стане, ако Мия, новата самоличност на Сузана, роди чудовищното си дете в деня, когато се появят Вълците? Не изглеждаше много вероятно, но според Еди съвпадения вече не съществуваха. Може би беше прав. Със сигурност нямаше начин да предскажат периода на развитие на чудовищния плод. Дори да беше човешко дете, бременността можеше да не продължи девет месеца. Времето тук бе изкривено.

— Момчета! — провикна се Айзенхарт. — Какво, в името на Исус Човека, ще кажа на жена си, ако се претрепете?

— Няма страшно! — извика Бени Слайтман. — Анди ни пази! — Момчето, по гащеризон и босо, се показа от горния отвор на плевнята точно над гравираните букви „РОКИНГ Б“. — Освен ако… наистина ли искаш да престанем, сай?

Айзенхарт погледна Роланд. Джейк стоеше непосредствено зад Бени и нетърпеливо чакаше своя ред да рискува живота си със скок от високата плевня. Той също носеше гащеризон — несъмнено един от тези на новия му приятел — и видът му накара Роланд да се усмихне. Някак не си беше представял Джейк в такива дрехи.

— Не виждам нищо страшно, ако се интересуваш от мнението ми — каза Стрелеца.

— Вървете по дяволите тогава! — провикна се собственикът на фермата и отново насочи вниманието си към оръжията, наредени на дъските пред тях. — Какво мислиш? Някое от тези може ли да стреля?

Айзенхарт бе изнесъл всичките си три огнестрелни оръжия, за да ги покаже на Роланд. Най-хубава бе карабината му, с която беше отишъл на събранието, свикано от Тян Джафърдс. Останалите бяха револвери, които Роланд и приятелите му като деца наричаха „барабанени пищови“. Роланд бе разглобил и трите. Беше излял малко смазка в една купичка.

— Попитах…

— Чух те, сай. Пушката ти е добра. Револверите… — Роланд поклати глава. — Никелираният може и да стреля. За другия не е сигурно. Може да успея да го оправя.

— Не ми харесват думите ти. Имам тези оръжия от баща си, а той — от своя баща, и така много поколения назад. — Айзенхарт вдигна седем пръста. — Още преди появата на Вълците, ако разбираш. Така се предават от поколение на поколение, като се завещават на най-големия син. Когато ги получих вместо по-големия си брат, бях много поласкан.

— Имал ли си близнак?

— Да, Верна. — Айзенхарт се усмихна, но смутено, като човек, който има кървяща рана някъде под дрехите, но не иска другите да научават. — Беше хубава като зорница, истина е. Почина преди десетина години. Твърде рано, както често става с тъпоумните.

— Моите съболезнования.

— Благодарност-сай.

Слънцето се спускаше на югоизток и обагряше двора в кървавочервено. На верандата имаше двоен люлеещ се стол. Айзенхарт се беше настанил на едната половина. Роланд седеше с кръстосани крака на пода и се занимаваше със семейното наследство на фермера. Нищо, че револверите може би нямаше да могат да стрелят; Стрелеца прилежно ги почистваше и смазваше, занимание, което бе усвоил преди много години и което го успокояваше.

Роланд мълниеносно сглоби оръжията с няколко изщраквания. Остави ги върху квадратно парче овча кожа, избърса ръцете си в един парцал и се настани до Айзенхарт. Вечер собственикът на ранчото и жена му сигурно често седяха така и наблюдаваха спускането на слънцето зад хоризонта.

Роланд извади малка кесийка и си сви цигара с пресния тютюн на Калахан. Росалита бе добавила купчинка фини люспи от царевични кочани, които наричаше „свивалки“. Те бяха не по-лоши от която и да е хартия за цигари и Роланд за миг се полюбува на творението си, преди да го поднесе към кибритената клечка, която Айзенхарт бе запалил с грапавия си нокът. Стрелеца вдиша дълбоко и избълва голям облак дим, който бавно се издигна в топлия вечерен въздух.

— Блаженство.

— Така ли? Да ти е сладко. Аз лично никога не съм опитвал това зло.

Плевнята беше много по-голяма от самата къща, поне петдесет метра дълга и петнайсетина висока. Отпред бе украсена с талисмани за богата реколта; отстрани като стражи стояха плашила с глави от остър корен. Над главната врата стърчеше част от носещата греда. На нея бе окачено въже. В двора момчетата бяха натрупали копа сено. Ко стоеше от едната и страна, Анди — от другата. Внимателно гледаха Бени Слайтман, който хвана въжето, опъна го и отстъпи няколко крачки назад, докато изчезна от поглед. Ко залая възбудено. След секунда Бени се затича напред, стиснал здраво въжето, с развяна коса.

— За Гилеад и Елд! — изкрещя и скочи от горния етаж на плевнята. Залюля се на фона на червеното слънце.

— Бен-Бен! — излая Ко. — Бен-Бен-Бен!

Момчето пусна въжето, падна в копата, изчезна за миг и отново се показа, заливайки се от смях. Анди му подаде металната си ръка, но Бени не я пое, изтърколи се от сеното на твърдата земя. Ко заподскача около него, без да спира да лае.

— Винаги ли викат така, когато играят? — попита Роланд.

Айзенхарт се засмя:

— Не! Обикновено крещят името на Оризия, Исус Човека, „да живее Кала“ или и трите. Момчето на Слайтман много се е запалило от разказите на вашето, мисля аз. Роланд не обърна внимание на леко неодобрителния му тон и отново погледна момчетата. Джейк беше хванал въжето и се готвеше за скок. Бени лежеше като мъртъв на земята и Ко ближеше лицето му. После Слайтман Младши се изправи и се закиска. Роланд не се съмняваше, че ако някое от децата не уцели копата, Анди ще го улови.

От едната страна на плевнята стояха двайсетина коня. Трима пастири с изтъркани работни обувки водеха още десетина при тях. От другата страна на двора имаше заграждение, пълно с кастрирани бичета. В близките седмици те щяха да бъдат заклани, а месото — изпратено по реката с търговските корабчета.

Джейк отстъпи назад в плевнята, след миг изскочи, като крещеше:

— Ню Йорк! Таймс Скуеър! Емпайър Стейт Билдинг! Близнаците! Статуята на свободата! Залюля се на въжето и изчезна с кикот в сеното.

— Има ли специална причина да оставиш другите двама у Джафърдсови? — попита Айзенхарт; говореше спокойно, но в гласа му личеше изгарящо любопитство.

— Реших да се разпръснем, за да могат повече хора да ни огледат добре — отвърна Роланд. — Времето лети. Скоро трябва да вземем решение.

Това беше вярно, но имаше и друга причина и Айзенхарт вероятно се досещаше. Той беше по-умен от Овърхолсър. Освен това бе твърдо против опълчването срещу Вълците — поне засега. Това не пречеше на Роланд да го харесва — Айзенхарт беше едър, честен и притежаваше добро чувство за хумор. Може би щеше да ги подкрепи, ако Роланд му докаже, че имат шанс да победят.

По пътя към „Рокинг Б“ бяха посетили десетина малки ферми около реката, където се отглеждаше главно ориз. Айзенхарт добронамерено представяше собствениците на Роланд. Във всяка ферма Стрелеца задаваше двата въпроса от предната нощ в Павилиона: „Ще разтворите ли сърцата си за нас, ако ние разтворим нашите за вас? Приемате ли, че сме такива, за каквито се представяме?“ Всички му бяха отговорили с „да“, включително Айзенхарт. Роланд обаче не бързаше с третия въпрос. Все още не беше нужно. Имаха още три седмици.

— Ние винаги оцеляваме, Стрелецо — заговори Айзенхарт. — Въпреки Вълците продължаваме да съществуваме. Едно време е имало Гилеад, но сега вече не съществува; а ние сме оцелели. Ако се опълчим срещу Вълците, това може да се промени. За теб и твоите другари онова, което се случва в Полукръга, може би няма по-голямо значение от пръдня на силен вятър. Ако победите и оцелеете, ще продължите по пътя си. Ако бъдете победени и загинете, ние ще сме в безизходица. — Но… Айзенхарт вдигна ръка: — Чуй ме, моля аз. Ще ме чуеш ли?

Роланд кимна. Може би беше по-добре да остави фермера да говори. Зад тях момчетата вече тичаха към плевнята за нов скок. Скоро мракът щеше да сложи край на играта им. Стрелеца се запита какво ли правят Еди и Сузана. Бяха ли говорили вече с дядото на Тян? И ако да, бяха ли научили нещо важно?

— Да предположим, че изпратят петдесет или шейсет. И да предположим, че ги избием. Какво ще стане, ако след седмица или месец, когато вас вече ви няма, изпратят сто срещу нас?

Роланд се замисли. През това време Маргарет Айзенхарт излезе при тях. Беше слаба жена около четирийсетте, с малки гърди, носеше дънки и сива копринена риза. Косата и, събрана на тила и, беше черна, няколко бели нишки я пресичаха. Държеше едната си ръка под престилката.

— Уместен въпрос, но може би е рано да му го задаваш — заговори тя. — Дай им време да огледат.

Айзенхарт погледна своята сай едновременно с обич и раздразнение:

— Аз меся ли ти се в кухненската работа, жено? Уча ли те как да готвиш и миеш?

— Само четири пъти седмично — отвърна тя; после се обърна към Роланд, който понечи да стане. — Не ставай, моля аз. Един час седях и белих остър корен с Една, леля му. — Кимна към Бени. — Добре е да постоя. — Загледа с усмивка играта на децата. — С Вон не сме изпитали този ужас, Роланд. Имаме шест, всичките близнаци, но вече са пораснали. Затова може би не разбираме достатъчно проблема, за да вземем правилното решение.

— Да си късметлия, не означава, че си глупав — измърмори Айзенхарт. — Точно обратното, мисля аз. Спокойните очи виждат по-ясно.

— Може би — съгласи се тя, като гледаше как момчетата тичат към плевнята; бутаха се и се смееха, всеки се стремеше пръв да се добере до стълбата. — Може би. Но сърцето също говори и който не го слуша, е глупак. Понякога е по-добре да скочиш, дори да е прекалено тъмно и да не виждаш сеното отдолу. Роланд докосна ръката и:

— Сам не бих могъл да се изразя по-мъдро.

Тя се усмихна разсеяно. Бързо насочи вниманието си отново към момчетата, но Роланд добре видя страха в очите и. Дори ужас.

— Бен, Джейк! — извика тя. — Стига! Измийте се и се прибирайте! Направила съм пай със сметана!

Бени се показа от горния етаж на плевнята:

— Татко позволи да спим в палатката ми на скалите, сай, ако ти е угодно. Маргарет Айзенхарт погледна съпруга си и той кимна.

— Добре — извика тя. — Спете там и се забавлявайте, но ако искате да ядете пай, побързайте. Последно предупреждение! И първо да се измиете! Ръцете и лицата!

— Добре, благодарност-сай. Може ли и Ко да яде пай?

Маргарет Айзенхарт потърка челото си с лявата ръка, сякаш я болеше глава. Все още държеше дясната под престилката.

— Да — извика тя, — има и за скункса, защото може би той е самият Артур Елд и ще ме възнагради със скъпоценности и злато, и изцелителното си докосване.

— Благодарност-сай — изкрещя Джейк. — Може ли да скочим по още веднъж? Това е най-бързият начин за слизане.

— Аз ще ги хвана, ако падат встрани, Маргарет-сай — увери я Анди.

Сините му очи проблеснаха, после потъмняха. Той сякаш се усмихваше. На Роланд му се струваше, че роботът има две самоличности — сприхава стара мома и на безобиден измамник. На Стрелеца не му харесваше нито една от двете и добре разбираше защо. Той се отнасяше подозрително към всякакви машини, особено към онези, които се движат и говорят.

— Говори се, че стомната се чупи на последния път, но давайте, щом толкова искате — рече Айзенхарт.

Те скочиха и нямаше нищо счупено. И двете момчета се приземиха точно в средата на копата сено, скочиха на земята, като се заливаха от смях, после се втурнаха в кухнята, следвани от Ко.

— Прекрасно е колко бързо се сприятеляват децата — отбеляза Маргарет Айзенхарт, но не изглеждаше като човек, който е видял нещо прекрасно; беше тъжна.

— Да — съгласи се Роланд, — прекрасно е. — Канеше се да завърже връвчиците на торбата си, но неочаквано се разколеба и се обърна към Айзенхарт: — С какво умеят да стрелят хората ти? С лък или ба? Защото съм сигурен, че не е с карабина или револвер.

— Предпочитаме ба. Слагаш стрелата, навиваш, целиш се и стреляш, лесна работа.

Роланд кимна. Това беше очаквал. Не вършеше голяма работа, защото ба рядко бе точен на повече от двайсет и пет метра, и то при тихо време. Стрелите лесно се отклоняваха дори при лек ветрец… да не говорим за буря.

Айзенхарт гледаше жена си. В очите му се четеше обожание. Тя вдигна вежди. Какво имаше? Със сигурност беше свързано със скритата и под престилката ръка.

— По дяволите, кажи му — измърмори Айзенхарт.

— Това не променя нищо. Нищо! Благодарност-сай! — изкриви устни злобно.

Роланд бе объркан, но в него трепна надежда. Може би не беше оправдана, но по-добре празна надежда, отколкото тревогата и объркването — и болката, — които го измъчваха напоследък.

— Не — прошепна сконфузено Маргарет. — Мястото не е подходящо. За показване — може би, но не и за разказване.

Айзенхарт въздъхна, след кратко замисляне се обърна към Роланд:

— Ти танцува танца на ориза; значи знаеш за Великата Оризия?

Роланд кимна. Господарката на ориза, на места почитана като богиня, другаде — като героиня, на трети — и двете.

— И знаеш как отмъстила на Сивия Дик, който убил баща и?

Роланд отново кимна.

Според легендата (много поучителна — трябваше да я разкаже на Еди, Сузана и Джейк) Господарката Оризия поканила Сивия Дик, известен принц престъпник, в Уейдън, замъка си край река Сенд. Искала да му прости за убийството на баща и, защото приела Исус Човека в сърцето си, а така повелявал Той.

— Ще ме подмамиш и ще ме убиеш, ако имам глупостта да дойда — казал Сивия Дик.

— Не, не — уверила го Господарката Оризия, — нищо подобно. Всички оръжия ще бъдат оставени пред замъка. Когато седнем в голямата трапезария, ще сме само двамата: аз на единия край на масата, ти — на другия.

— Ще скриеш кама в ръкава си или бола под роклята си, а ако не ти, аз ще го направя.

— Не, не, изобщо не си мисли, защото ще бъдем чисто голи.

Сивия Дик се поблазнил от тези думи, защото Оризия била много красива. Възбудил се при самата мисъл за голите и гърди и венерин хълм и за голия си член пред невинните и девически очи. Нищо чудно, че му направила такова предложение. „Алчността му ще го погуби“ — обяснила Оризия на прислужницата си (която се казвала Мериан и също имала доста интересни приключения).

Господарката била права. „Аз убих господаря Гренфал, най-могъщия владетел от всички крайречни баронства — рекъл си Сивия Дик. — И кой остана да отмъщава за смъртта му? Слабата му дъщеря. (О, колко е красива!) Затова е решила да моли за мир. А може би да ми предложи да се оженя за нея, ако освен че е красива, има кураж и въображение.“

Затова приел поканата. Хората му претърсили трапезарията преди идването му и не открили оръжия — нито на масата, нито под нея, нито зад гоблените. Никой не подозирал, че седмици преди пиршеството Господарката Оризия се упражнявала в хвърляне на един специално изработен поднос. Тя била сръчна и имала остър поглед. Освен това ненавиждала Сивия Дик с цялото си сърце и била решена на всяка цена да го накаже.

Подносът бил масивен, а ръбът му — много остър. Хората на Дик не го забелязали, както двете с Мериан и очаквали. Така пиршеството започнало и много странно било то: хубавият престъпник се заливал от смях от едната страна на масата, от другата не по-малко красивата девойка се усмихвала кокетно, и двамата били чисто голи. Пиели най-ароматното вино на господаря Гренфал. Девойката побеснявала да гледа как гостът се налива с божествената течност като с вода, как разлива алени капки по брадичката и косматите си гърди, но не издавала чувствата си; само се усмихвала и отпивала по малко. Чувствала погледа му върху гърдите си, сякаш гадни хлебарки пълзели по кожата и.

Колко продължило това охолство? Някои разказвачи твърдят, че убила Сивия Дик след втория тост. (Неговият: „Нека ставаш все по-красива.“ Нейният: „Нека първият ти ден в Ада да е дълъг десет хиляди години и той да е най-краткият.“) Други — онези, които обичат дългите истории — описват вечеря с десетина ястия; чак след това Господарката Оризия взела специалния поднос, погледнала Сивия Дик в очите и се усмихнала, докато напипвала специалната вдлъбнатина за хващане.

Независимо как я разказват, легендата завършва по един начин: Оризия хвърлила подноса. От долната страна, под заострения ръб, били издълбани плитки улейчета, за да стабилизират полета му. Той прелетял над масата с леко свистене и сянката му преминала над печеното свинско и пуйката, над препълнените купички с варени зеленчуци и плодовете.

Един миг след като хвърлила подноса — още стояла с протегната ръка и палец и показалец, насочени към убиеца на баща и, — главата на Сивия Дик изхвърчала през отворената врата и се изтъркаляла във фоайето отзад. За момент тялото му останало седнало, с изправен пенис като обвинителен пръст. Сетне членът му се отпуснал и трупът се стоварил върху купчина говежди пържоли и планина от варен ориз с подправки.

Господарката Оризия, наричана от някои още Господарката на подноса, вдигнала чашата и отпила тържествено. Казала…

— „Нека първият ти ден в Ада да продължи десет хиляди години“ — измърмори Роланд.

Маргарет кимна:

— Да „и нека той да е най-краткият“. Ужасен тост, но аз съм готова да вдигна такъв за Вълците! — Беше стиснала юмрук; на фона на тъмнеещото небе лицето и изглеждаше трескаво. — Шест деца. Половин дузина. Той разказа ли ти защо никое от тях не е тук сега, за да ни помага за събирането и клането на добитъка? Разказа ли ти, Стрелецо?

— Маргарет, няма нужда — смутено се размърда Айзенхарт.

— Но може би има. Свързано е с онова, което говорихме преди малко. Може би човек плаща, защото се е опълчил, но понякога, ако само гледаш отстрани, цената е по-висока. Децата ни израснаха свободни и спокойни, без да се опасяваме от Вълците. Родих първите две, Том и Теса, по-малко от месец след последното нашествие. Скоро се появиха и другите, леко, като грахчета от шушулка. Най-малките са само на петнайсет.

— Маргарет…

— Но те нямаше да имат такъв късмет със своите деца и го знаеха. Затова избягаха. Някои отидоха далеч на север по Дъгата, други — далеч на юг. Да търсят място, където Вълците не се появяват.

Тя изви глава и макар че говореше на Роланд, произнесе следващите си думи, вперила поглед в съпруга си:

— Едно от всеки две, това са жертвите на Вълците. Толкова отвличат на всеки двайсет и няколко години от много, много семейства. Освен от нас. На нас те отнеха всички деца. Всички. — Тя се наведе към Роланд и го потупа по коляното. — Разбери!

Настъпи мълчание. Обречените на смърт бичета в заграждението мучаха лениво. От кухнята се чу детски смях, последван от някаква реплика на Анди.

Айзенхарт бе свел глава. Роланд виждаше само рунтавите му мустаци, но не се нуждаеше от друго, за да се досети, че фермерът с мъка сдържа сълзите си.

— Не исках да те натъжавам. — Маргарет нежно погали съпруга си по рамото. — Освен това те понякога ни посещават, което мъртвите не правят, освен в сънищата. Не са пораснали толкова, че да не им е тъжно за майка им и да не се интересуват от баща си. Но все пак не са тук. Това е цената на сигурността, ако разбираш. Кажи сега много ли ми се сърдиш.

Айзенхарт поклати глава.

— Не ти се сърдя — изрече едва чуто.

— Промени ли си мнението?

Той отново поклати глава.

— Стар инат — гальовно рече тя. — Упорит си като магаре.

— Добре съм премислил. Все още съм способен да мисля, колкото и странно да изглежда това на стари години. Когато реша нещо, държа на него и точка… Роланд, доколкото разбрах, младият Джейк е показал на Овърхолсър и останалите доста впечатляваща стрелба. Маги, иди да вземеш твоята Оризия.

— Взела съм я — отвърна тя и измъкна ръката си изпод престилката.

Извади синя чиния с изящна рисунка, изобразяваща млад оризов стрък. Когато сай Айзенхарт почука съда с кокалчетата си, той издаде странен лек звън. Изглеждаше от порцелан, но не беше. По-скоро стъкло. Някакво особено стъкло.

Роланд протегна ръка с тържествен жест на човек, който уважава всички видове оръжия. Маргарет се поколеба, прехапа устни. Роланд извади револвера си от кобура и и го подаде с ръкохватката напред.

— Не — въздъхна я. — Няма нужда да даваш револвера си за заложник, Роланд. Щом Вон те е поканил у дома, сигурно мога да ти поверя моята Оризия. Внимавай обаче как я пипаш, защото може да загубиш още някой пръст..

Един поглед към синята чиния му бе достатъчен да разбере, че предупреждението е съвсем уместно. Роланд изпита възхищение. Отдавна не беше виждал ново оръжие и никога не бе срещал нещо, подобно на това.

Чинията беше метална, не стъклена — от някаква лека и твърда сплав — и с нормални размери, трийсетина сантиметра в диаметър. Три четвърти от ръба бе остър като бръснач.

— Никога не се колебаеш къде да я хванеш — обясни Маргарет, — защото както виждаш тук…

— Да — отвърна възхитен Роланд.

Два от оризовите стръкове се пресичаха и образуваха великите букви „Зс“, които означаваха „зи“ (вечност) и „сега“. На мястото на пресичането им (само изключително остро око би забелязало) ръбът от тази страна бе по-тъп и леко удебелен. Удобен за хващане.

Роланд обърна чинията. Отдолу в средата имаше малко метално удебеление. На Джейк може би щеше да му заприлича на пластмасовата острилка, която като първокласник беше занесъл в училище. На Роланд, който никога не бе виждал острилка, му напомняше изоставен пашкул от насекомо.

— Това издава свирене, когато чинията лети — обясни Маргарет.

Бе забелязала възхищението на Роланд и се беше изчервила от удоволствие. Роланд бе чувал много пъти подобни разпалени обяснения, но от последния път беше минало дълго време.

— Няма ли друго приложение?

— Не — отвърна тя. — Трябва да свири, защото това е част от легендата, нали?

Роланд кимна. Разбира се, че трябваше. Маргарет обясни, че имало група жени, наричащи себе си „Сестрите на Оризия“, които обичали да помагат на хората…

— И да сплетничат — шеговито изръмжа Айзенхарт.

— Да, също и това — призна тя.

Те готвели за погребения и празненства (именно „Сестрите“ бяха организирали пиршеството в Павилиона). Понякога се събирали да шият дрехи и завивки за семейства, изгубили покъщнината си при пожар или при наводненията, периодично заливащи фермите покрай Девар-тет Уай. Те поддържали и чистели Павилиона и Градското събрание. Организирали танцови забави за младежите и ги закриляли. Понякога богаташите (Тук и други като него) ги наемали да подготвят сватбени тържества, които винаги били чудесни и с месеци били главна тема за разговор из цяла Кала. Когато се събирали, наистина клюкарели, не можеше да се отрече, и играели на карти, точки и замъци.

— И хвърляте чинията — досети се Роланд.

— Да, но само за удоволствие. Ловът е мъжка работа и те добре се справят със своите ба.

Ръката и, почиваща на рамото на съпруга и, трепна. Роланд си помисли, че ако мъжете наистина се справяха добре със своите ба, тя никога нямаше да му покаже тази красива и смъртоносна чиния. И Айзенхарт нямаше да я накара да я изнесе.

Роланд отвори кесийката си за тютюн, извади една от хартийките на Росалита и я допря до ръба на подноса. Царевичната обвивка се разполови за миг. „Само за удоволствие, а?“ — помисли си той; едва сдържа усмивката си.

— От какъв метал е? — поинтересува се. — Знаеш ли, благонравна?

Тя вдигна вежди при това обръщение, но отговори:

— Анди го нарича титан. Произвежда се в един голям стар завод далеч на север, в Кала Ден Кре. Там има много развалини. Никога не съм ходила, но са ми разказвали. Било много зловещо.

Роланд кимна:

— А чиниите, как се правят? Анди може ли?

Тя поклати глава:

— Не може или не иска, не съм сигурна. Жените в Кала Ден Кре ги правят и ги изпращат в останалите градове. Струва ми се, че ги продават чак в Дивайн.

— Жени ли ги изработват? Жени!

— Сигурно имат машина — обясни Айзенхарт. — Не вярвам да е по-сложно от натискането на някое копче.

Маргарет се усмихна, но нито потвърди, нито отрече. Може би нямаше представа, но със сигурност знаеше как да запази доброто си семейство.

— Значи по цялата Дъга на север и юг има „Сестри“ — предположи Роланд. — И всичките умеят да хвърлят чинии.

— Да, от Кала Ден Кре до Кала Дивайн. Дали има по на север или по на юг, не знам. Обичаме да помагаме и да приказваме. Упражняваме се в хвърляне на чиния веднъж месечно в памет на Господарката Оризия, но малко от нас са точни.

— Ти точна ли си в хвърлянето, сай?

Маргарет прехапа устни.

— Покажи му — измърмори Айзенхарт. — Нека сам да види.

Слязоха на двора. Зад тях вратата на кухнята се отвори и се затръшва.

— Божке, госпожа Айзенхарт ще хвърля чинията! — весело извика Бени Слайтман. — Джейк! Няма да повярваш!

— Накарай ги да се приберат, Вон — помоли тя. — Не е нужно да ме зяпат.

— Не, нека гледат. Няма да навреди да видят една способна жена.

— Не, да се прибират. Какво ще кажеш, Роланд?

Тя го погледна. Беше се изчервила и изглеждаше подмладена с десет години.

— Съгласен съм със съпруга ти. Нека да гледат.

— Както искате — примири се тя.

Всъщност явно и харесваше, че някой ще я гледа, тя искаше да има публика. Нова надежда обхвана Роланд. Може би тази женица с малки гърди и прошарена коса носеше сърце на боец. Може би не на стрелец, но той не би се отказал от помощта на неколцина ловци — на неколцина убийци, — мъже или жени.

Тя тръгна към плевнята. Когато се приближиха на петдесетина метра от плашилата от двете страни на постройката, Роланд я докосна по рамото и тя спря.

— Не — възрази, — твърде е далеч.

— Виждал съм те да хвърляш и от по-далече — намеси се леко раздразнено съпругът и.

— Истина е. — Не и в компанията на стрелец от наследниците на Елд.

Роланд се приближи до плевнята и свали ухилената глава на едното плашило. Влезе. Вътре имаше два големи сандъка, единият — с картофи, другият — с прясно изваден остър корен. Той взе един картоф и го сложи на мястото на главата на плашилото. Грудката беше едра, но въпреки това чучелото изглеждаше смешно, с твърде малка глава за такова тяло.

— О, Роланд, не! — възкликна Маргарет. — Никога не бих могла!

— Не ти вярвам. Хвърляй.

За момент Роланд си помисли, че тя ще се откаже. Маргарет погледна съпруга си. Ако той беше близо до нея, сигурно щеше да хвърли чинията в ръцете му и да избяга в къщата, без да се интересува дали ще го пореже. Вон Айзенхарт обаче се бе оттеглил при стълбището на верандата. Момчетата стояха над него. Бени Слайтман наблюдаваше с интерес, Джейк — напрегнато, със сключени вежди.

— Роланд, аз…

— Стига оправдания, моля аз. Искам да видя какво умееш. Хвърляй.

Тя леко отстъпи и очите и се разшириха, сякаш и беше ударил плесница. После се обърна към плевнята и вдигна дясната ръка над лявото си рамо. Чинията проблесна на оскъдната светлина. Маргарет стисна устни и застина неподвижно за миг.

— Оризия! — изкрещя и замахна.

Разпери пръсти, показалецът следваше посоката на чинията. От всички зрители в двора (пастирите също наблюдаваха с интерес) само очите на Роланд бяха достатъчно остри, за да проследят чинията през целия и път.

„Вярно е! — помисли си. — Наистина е способна!“

Чу се леко свистене. След миг картофът отхвръкна разполовен на земята. Чинията стърчеше забита до вратата на плевнята и още трептеше.

Момчетата нададоха радостни викове. Бени вдигна ръце, както го бе научил новият му приятел, и Джейк удари с все сила дланите си в неговите.

— Отлично попадение, сай Айзенхарт! — извика.

— Добър удар! Благодарност-сай! — добави Бени.

При тази похвала Маргарет оголи зъби като кон, който е видял змия.

— Момчета, на ваше място бих се прибрал в къщата — посъветва ги Роланд.

Бени недоумяваше, но Джейк погледна Маргарет Айзенхарт и разбра.

— Хайде, Бен — подкани приятеля си.

— Но…

— Хайде.

Джейк хвана Бени за ризата и го дръпна към вратата на кухнята.

Роланд остана на мястото си за момент. Жената стоеше, свела глава, и леко трепереше. Лицето и бе порцеланово бледо, на бузите и грееха яркочервени петна. Изглеждаше, сякаш се мъчеше да не повърне.

Роланд се приближи до вратата на плевнята, хвана чинията за тъпия край и я издърпа. Изненада се какво усилие бе нужно, за да я извади. Върна я на Маргарет:

— Ето сечивото ти, благонравна.

Очите и засвяткаха гневно:

— Защо ми се подиграваш, Роланд? Откъде знаеш, че съм от манихейците? Кажи, моля аз.

Знаеше го от розата, разбира се — докосването и бе засилило интуицията му, — а също и от лицето и което бе просто по-млада версия на стария Хенчик.

Той обаче поклати глава:

— Ще премълча. Но знай, че това не е подигравка.

Маргарет неочаквано хвана Роланд за врата. Ръцете и горяха. Тя наклони главата му към устните си. Стори му се, че усеща цялото и страдание, след като бе напуснала дома си, за да се омъжи за този богат фермер.

— Снощи те видях да говориш с Хенчик. Ще се срещаш ли още с него? Сигурна съм, че ще говорите пак.

Роланд кимна. Удивляваше се от силата на ръцете и. У всяка жена ли се крие такава неизчерпаема енергия?

— Добре, казвам благодарност. Предай му, че Маргарет от клана Редпат е добре със съпруга си, да, истина е. — Тя стисна по-силно. — Кажи му, че не съжалявам за нищо. Ще го направиш ли?

— Да, благонравна, както искаш.

Тя взе чинията, без да се бои от острия ръб. Оръжието като че и вдъхна увереност. С насълзени очи погледна Роланд:

— За пещерата ли говори с татко? За Пещерата на прохода?

Роланд кимна.

— Какво искаш от нас, Стрелецо?

Айзенхарт се приближи, плахо погледна жена си, която бе изоставила близките си заради него. За миг тя се втренчи в него, сякаш не го познаваше.

— Правя онова, което ми нареди ка — отвърна Роланд.

— Ка! — озъби се тя; гримасата и сигурно би уплашила момчетата. — Всеки, който носи неприятности, се оправдава с това! Не ме баламосвай!

— Правя онова, което ми нареди ка, и вие също ще му се подчините.

Тя го гледаше неразбиращо. Роланд хвана горещата и ръка и я стисна. — Вие също ще му се подчините.

Тя срещна погледа му, сетне сведе очи.

— Да — измърмори. — Да, ще му се подчиним. — Отново го погледна. — Ще предадеш ли думите ми на Хенчик?

— Да, както обещах.

Настъпи тишина, само в далечината крякаше ръждивче. Пастирите още стояха край заграждението с конете. Роланд се приближи към тях.

— Добър вечер, господа.

— Добра да е и твоята — отвърна единият и докосна челото си.

— Вашата да е сто пъти по-добра. Госпожата хвърли чинията, хвърли я добре, ако сте съгласни.

— Благодарност-сай — съгласи се друг. — Добра е госпожата.

— Добра е, да. Знаете ли какво ще ви кажа, господа? Една дума, която да разчовърка мозъците ви, както се казва.

Те го изгледаха тревожно. Роланд вдигна очи към небето и се усмихна. После отново ги погледна:

— Не се съмнявайте в думите ми. Може би ще ви се прииска да разкажете на някого за това, което видяхте.

Те продължиха да го гледат предпазливо.

— Само някой да продума, и ще го убия — добави Роланд. — Разбрахте ли ме?

Айзенхарт докосна рамото му:

— Роланд, наистина…

Стрелеца отблъсна ръката му, без да го погледне.

— Разбрахте ли ме? — повтори.

Те кимнаха.

— Вярвате ли ми?

Те отново кимнаха. Изглеждаха уплашени. Роланд остана доволен. Имаше защо да се страхуват.

— Казвам благодарност-сай.

— Благодарност-сай — престраши се единият.

— Да — потвърди друг.

— Благодарност, много, много — обади се трети и нервно изплю сдъвкания си тютюн.

Айзенхарт отново се опита:

— Роланд, чуй ме, моля аз…

Роланд обаче не искаше да го чуе. Мислите препускаха в главата му. Внезапно осъзна, че съзира пътя със съвършена яснота. Поне от тази страна.

— Къде е роботът? — попита.

— Анди ли? В кухнята с момчетата, предполагам.

— Добре. Имаш ли нещо като кабинет тук?

Роланд кимна към плевнята.

— Да.

— Да отидем там. Само аз, ти и жена ти.

— Бих искал да я заведа малко в къщата — рече Айзенхарт.

„Искам да я заведа където и да е, само да се махне от очите ти“ — се четеше в погледа му.

— Разговорът ни няма да е дълъг — увери го Роланд; вече знаеше какво му трябва.

В така наречения кабинет имаше един-единствен стол зад бюрото и Маргарет седна на него. Айзенхарт се настани на една табуретка, а Роланд клекна и се опря на стената; отвори торбата си. Беше им показал вече картата на близнаците. Отначало Айзенхарт не се беше досетил какво е изобразено на нея, но на жената и беше ясно. Роланд вече разбираше защо не е могла да остане с манихейците. Те бяха миролюбиви хора. Маргарет Айзенхарт беше борбена жена.

— Искам това да остане между нас — започна Роланд.

— Иначе ще ни убиеш ли? — попита тя.

Роланд я изгледа спокойно.

— Съжалявам, Роланд, разстроена съм. Заради хвърлянето е — изрече Маргарет; беше пламнала.

Айзенхарт я прегърна. Тя склони глава на рамото му.

— Коя друга от групата може да хвърля толкова добре? — попита Роланд.

— Заля Джафърдс.

— Истина ли?

Тя кимна енергично:

— Заля щеше да улучи от двайсет крачки повече.

— Има ли други?

— Сейри Адамс, жената на Диего. И Росалита Муньос.

Роланд вдигна вежди.

— Да — увери го Маргарет. — Заля и Роузи са най-добрите. — Замълча, после добави: — И аз вероятно.

Роланд се почувства, сякаш огромен товар падна от плещите му. Беше убеден, че по някакъв начин ще се наложи да донесе оръжия от Ню Йорк или от източния бряг на реката. Сега се оказваше, че не е необходимо. Добре. Имаха друга работа в Ню Йорк — свързана с Калвин Тауър. Не искаше да смесва двете, освен, ако не е неизбежно. — Искам четирите да дойдете у Стареца. Само четирите. — Той погледна Айзенхарт. — Без мъжете.

— Хей, я чакай! — възнегодува Айзенхарт.

Роланд вдигна ръка:

— Още нищо не е решено.

— Не ми харесва начинът, по който не е решено.

— Замълчи за минутка — сряза го Маргарет.

— Кога искаш да дойдем?

Роланд се зае да пресмята. Оставаха двайсет и четири дни, може би само двайсет и три, а имаше още много да се види. Трябваше да се заемат с нещото, скрито в църквата. И със стария манихеец, Хенчик… Съзнаваше обаче, че когато дойде време, събитията ще се развият с главозамайваща бързина. Винаги ставаше така. За пет-десет минути всичко щеше да е решено. Въпросът беше кога ще настъпят тези пет минути.

— След десет дни — отсече той. — Вечерта. Искам четирите да премерите силите си.

— Добре. Ще го направим. Само че, Роланд… аз няма да хвърля дори една чиния или да вдигна дори един пръст срещу Вълците, ако съпругът ми е против.

— Разбирам — съгласи се Роланд, макар да знаеше, че тя ще стори онова, което той и каже; всички щяха да постъпят според волята му.

На стената имаше малко прозорче, мръсно и покрито с паяжини, но достатъчно прозрачно, за да видят Анди, който крачеше из двора със святкащи сини очи. Тананикаше си.

— Еди казва, че роботите са програмирани да извършват определени дейности — отбеляза Роланд. — Анди върши ли онова, което му възложите?

— В повечето случаи — отвърна Айзенхарт. — Не винаги. И не винаги е наблизо, ако разбираш.

— Трудно ми е да приема, че е създаден с единствената задача да пее глупави песни и да прави хороскопи.

— Може би Старците са го програмирали да има хобита — предположи Маргарет. — Сега, след като е свършил основните си задачи, му остават само те.

— Мислиш, че Старците са го направили?

— Кой друг? — намеси се Вон Айзенхарт; Анди си беше отишъл и задният двор бе празен.

— Да, кой друг? — продължи да размишлява на глас Роланд. — Кой друг би могъл да има достатъчно знания и средства? Старците са измрели две хиляди години преди появата на Вълците в Кала. Две хиляди или дори повече. Иска ми се да знам кой или какво е програмирало Анди да не говори за тях, освен да предупреждава за идването им. Има и друг въпрос, не толкова интересен, но също доста любопитен: защо ви дава тази информация, ако не може — или не иска — да каже нищо повече?

Айзенхарт и жена му се спогледаха. Не бяха разбрали втория въпрос. Роланд не се изненадваше, но остана малко разочарован. Наистина тук имаше очевидни неща. Ако човек разсъждава трезво. Жителите на Кала вероятно нямаха желание да се замислят, докато децата им са застрашени. На вратата се потропа. Айзенхарт извика:

— Влез!

Беше Бен Слайтман Старши.

— Добитъкът е прибран, шефе. — Той свали очилата си и ги избърса с ризата. — Момчетата са в палатката на Бени. Анди ги пази, така че няма страшно. — Погледна Роланд. — Рано е за скални котки, но ако се появи някоя, Анди ще остави сина ми да стреля веднъж по нея с ба, както му е заповядано. Ако Бени пропусне, роботът ще застане между него и котката. Той е програмиран само за отбрана и това не може да се промени, но ако котката не се откаже…

— Ще я разкъса на парчета — със задоволство довърши Айзенхарт.

— Бърз ли е? — попита Роланд.

— И още как — отвърна Слайтман. — Не го гледай какъв е голям и непохватен. Ако иска, може да се движи като мълния. По-бързо от всяка скална котка. Предполагаме, че се захранва с ант-номика.

— Много е вероятно — съгласи се разсеяно Роланд.

— Да оставим това — намеси се Айзенхарт. — Слушай, Бен, защо мислиш, че Анди отказва да говори за Вълците?

— Програмиран е…

— Да, но както Роланд изтъкна преди малко (и трябваше да сме се сетили за това отдавна), ако Старците са го програмирали и после са измрели или са се преселили… много преди идването на Вълците… разбираш ли къде е проблемът?

Слайтман кимна и сложи очилата си:

— В древността може би е имало нещо подобно на Вълците. Достатъчно подобно, та Анди да не забележи разликата. Само това обяснение ми хрумва.

„Наистина ли само това?“ — помисли си Роланд.

Той извади картата и посочи едно дере на североизток от града. То криволичеше, дълбоко врязано, през хълмовете и излизаше в изоставената мина. Тя представляваше десетметрова шахта. Мястото не приличаше много на каньона Айболт в Меджис (най-малкото защото тук нямаше изтъняване), но имаше една обща черта с него — и от двете страни беше без изход. Както Роланд добре знаеше, човек често използва неща, които веднъж са му послужили добре. Нямаше причина да не избере дерето за засада срещу Вълците. Еди, Сузана, Айзенхартови и Слайтман щяха да разберат логиката му. Сейъри Адамс и Роузи Муньос също. И Стареца, разбира се. Той щеше да изложи плана си и пред други и те също щяха да видят логиката. И ако бъде пуснат слух; лъжлив слух… Ако Вълците научат този лъжлив слух и повярват…

Това щеше да е добре. Щеше да е добре, ако се втурнат в атака, но изведнъж се окажат на неподходящо място.

„Да — помисли си, — но ще трябва да разкрия цялата истина пред някого. Пред кого?“

Не пред Сузана, защото сега тя отново беше раздвоена и той нямаше доверие на втората и самоличност.

Не пред Еди, защото той можеше да изпусне някоя жизненоважна подробност пред Сузана и Мия да научи.

Не пред Джейк, защото той се беше сприятелил с Бени Слайтман.

Роланд отново беше сам.

— Вижте — рече той и посочи дерето. — Ето подходящото място, Слайтман. Лесно се достига, но трудно се излиза от там. Не можем ли да съберем всички деца на определена възраст и да ги скрием в тази малка мина?

В очите на Слайтман пролича разбиране. Може би и надежда.

— Ако скрием децата, те ще разберат мястото — отбеляза Айзенхарт. — Те ги надушват.

— Знам. Затова предлагам да го използваме.

— За примамка, това ли имаш предвид, Стрелецо? Трудно ще стане.

Роланд нямаше никакво намерение да крие децата на Кала в изоставената мина, нито някъде наблизо.

— Много неща стават трудно, Айзенхарт.

— Истина е — отвърна сериозно фермерът и посочи картата. — Може да стане. Да, може… ако набуташ всички Вълци вътре.

„Където и да скрием децата, някой трябва да ми помогне да ги заведем там — помисли си Роланд. — Трябват ми доверени хора. И план. Само че сега е рано. Колко още мога да играя тази игра? Прилича на «Замъци». Защото един от играчите трябва да се крие.“

Сигурен ли беше в това? Не.

Чувстваше ли го? Да.

„Двайсет и четири — помисли си. — Двайсет и четири дни до появата на Вълците.“

Имаше достатъчно време.

ШЕСТА ГЛАВА Разказът на Дядо

Макар че беше градско момче до мозъка на костите си, Еди с удивление установи колко много му харесва къщата на Джафърдсови на Крайречния път. „Цял живот мога да остана на това място“ — помисли си.

Къщата беше дървена и издължена, масивна, пригодена да издържа на зимните вихрушки. На едната стена имаше дълъг прозорец, от който се откриваше гледка надолу към оризовите ниви и реката. От другата страна бяха хамбарът и дворът, разкрасен с кръгли островчета трева и цветя и малка зеленчукова градина отляво на верандата. Половината от нея бе засадена с някаква жълта трева, наречена мадригал, която Тян се надяваше да отглежда в големи количества догодина.

Сузана попита Заля как го пази от кокошките и домакинята се засмя смутено, отметна един кичур коса от челото си и отвърна:

— Трудно. Все пак мадригалът расте, а където има растеж, има и надежда.

На Еди най-много му харесваше чувството за уют, макар че не можеше да си обясни кое го създава, защото не беше само едно нещо, но…

„Да, има едно нещо. И то няма нищо общо с дългата дървена барака, градинката, кокошките или цветята.“

Семейният уют се създаваше от децата. Отначало Еди малко се изненада от броя им. Стояха строени мирно пред него и Сюз като взвод войници на парад. За Бога, те наистина изглеждаха достатъчно, за да попълнят цял взвод… или поне отделение.

— Тук в края са Хедон и Хеда — посочи Заля двете тъмноруси хлапета. — На десет години са. Поздравете прилично, вие двамата.

Хедон се поклони, като в същото време потупа мръсното си чело с още по-мръсния си юмрук. „По всички правила на етикета“ — помисли си Еди. Момичето направи реверанс.

— Дълги нощи и приятни дни — каза Хедон.

— Казва се „приятни дни и дълъг живот“, глупчо — суфлира му Хеда, после се поклони и повтори поздрава както смяташе за правилно.

Хедон изглеждаше твърде впечатлен от чуждоземците, за да смъмри всезнаещата си сестра или дори да я забележи.

— Двамата по-малки са Лиман и Лия — продължи Заля.

Лиман съзерцаваше гостите с големите си очи, широко отворил уста, и се поклони толкова ниско, че едва не падна. Лия обаче не успя да запази равновесие при реверанса си. Еди с мъка остана сериозен, докато Хеда вдигаше сестричката си от прахта.

— А този мъник е Арон, моето малко съкровище — завърши домакинята и целуна пухкавото бебе в прегръдките си.

— Той няма близнак — забеляза Сузана.

— Точно така. Самичък е.

Арон започна да рита и да се гърчи. Заля го остави на земята. Той се изправи несигурно и с олюляваща се походка се насочи към къщата, викайки татко си.

— Хедон, погрижи се за него — нареди Заля.

— Мамо, не!

Момчето отчаяно завъртя очи в знак, че страшно иска да остане да слуша какво приказват чужденците и да ги изпива с поглед.

— Мамо, да! Тичай да се погрижиш за брат си, Хедон.

Момчето сигурно щеше да продължи да спори, но в този момент Тян Джафърдс се появи от къщата и вдигна мъничето. Арон изпищя радостно, събори сламената шапка на баща си и задърпа мократа му от пот коса.

Еди и Сузана се втренчиха в двамата облечени с гащеризони великани, които се появиха зад Джафърдс. При обиколката си из малките стопанства бяха видели може би десетина неестествено едри хора, но само от разстояние. („Повечето се страхуват от непознати, ако разбирате“ — беше обяснил Айзенхарт.) Тези двамата бяха на не повече от десетина крачки.

Мъж и жена или момче и момиче? „И двете едновременно — помисли си Еди. — Защото те нямат възраст.“

Жената, запотена и ухилена, сигурно надвишаваше метър и деветдесет и пет на ръст; гърдите и изглеждаха два пъти по-големи от главата на Еди. На врата и висеше дървено разпятие. Мъжът бе поне с петнайсет сантиметра по-висок от снаха си. Той изгледа смутено непознатите и започна да смуче палеца на едната си ръка и да се чеше между краката. За Еди най-удивително бяха не размерите им, а потресаващата им прилика с Тян и Заля. Все едно гледаше черновата на някое изключително сполучливо произведение на изкуството. Очевидно и двамата бяха малоумни, но толкова приличаха на разумните си двойници. Зловещи, това бе първото, което му хрумна за тях.

„Не — помисли си. — Тъпоумни“

— Това е брат ми Залман — обясни Заля с официален тон.

— И сестра ми Тия — добави Тян. — Поздравете гостите, малоумници.

Залман продължи да смуче пръста си и да се чеше. Тия обаче направи дълбок и непохватен реверанс.

— Дълги дни, дълги нощи, дълъг път! — изкрещя. — ЩЕ ЯДЕМ КАРТОФИ-С-СОС!

— Хубаво — тихо каза Сузана. — Картофите със сос са вкусни.

— КАРТОФИ-С-СОС ВКУСНО!

Хеда колебливо докосна ръката на Сузана:

— Ще го повтаря цял ден, ако не и кажеш да млъква, госпожо-сай.

— Шът, Тия — нареди Сузана.

Тия се ухили, скръсти ръце върху огромните си гърди и замълча.

— Зал — обърна се Тян към едрия мъж. — Не трябва ли да пишкаш?

Братът на Заля продължи да се чеше между краката, без да продума.

— Отивай да пишкаш — заповяда Тян. — Иди зад хамбара. Полей острия корен и казвам благодарност.

За момент Залман остана на мястото си. После се отдалечи с големи крачки.

— Като деца… — започна Сузана.

— Бяха умни, и двамата — отвърна Заля. — Сега при нея е зле, а при него — още повече.

Тя рязко закри лицето си с ръце. Арон се засмя и я имитира („Бу-гу-бу!“, изгука през пръсти), но четиримата близнаци останаха сериозни. Дори разтревожени.

— Какво и има на мама? — попита Лиман и подръпна крачола на баща си.

Залман продължаваше да крачи безгрижно към хамбара, все още с палец в уста и ръка между краката.

— Нищо, сине. Майка ти е добре. — Тян остави бебето на земята и разтърка очи. — Всичко е наред, нали, Зи?

— Да — отвърна тя и отпусна ръце; очите и бяха зачервени. — И по волята на боговете, ако нещо не е наред, скоро ще се оправи.

— От твоите уста в Божиите уши — намеси се Еди, гледайки отдалечаващия се към хамбара великан. — От твоята уста в Божиите уши.

— Дядо ти в просветление ли е днес? — обърна се Еди към Тян след няколко минути.

Бяха отишли да видят така наречената Крива нива, оставяйки Заля и Сузана с всички деца, малки и големи.

— Няма как да знам — мрачно измърмори Тян. — В последните няколко години почти не възприема, а и без туй не ми говори. С нея, да, защото го храни в устата, бърше му лигите и му казва благодарност. Не ми ли стига, че имам двама тъпоумци да храня, ами и този опак старец? Дъската вече му хлопа. През повечето време дори не знае къде се намира!

Крачеха един до друг през високата трева. На два пъти Еди се препъна в камъни и едва запази равновесие, а веднъж Тян го хвана за ръката и го дръпна да заобиколи невидима на пръв поглед дупка, в която можеше да си счупи крака. „Нищо чудно, че я нарича Крива нива“ — помисли си нюйоркчанинът. Въпреки това личеше, че някой е правил опити за облагородяване на тази земя. Трудно бе да си представи, че е възможно да се оре тук, но Джафърдс явно беше упорит.

— Ако жена ти е права, трябва да говорим с него — каза Еди. — Искам да чуя разказа му.

— Дядо ми бръщолеви какво ли не! Проблемът е, че повечето му истории са пълни измислици, а сега в главата му е пълна каша. Винаги е говорил неясно, а преди три години изгуби последните си три зъба. Цяло чудо ще е, ако разбереш дърдоренето му. Дано да не останеш много разочарован, Еди от Ню Йорк.

— Какво, по дяволите, ти е направил, Тян?

— Не е заради мен, а заради онова, което причини на баща ми. Това е дълга история и няма нищо общо с проблема. Не се впрягай.

— Не, ти не се впрягай.

Еди рязко спря. Тян го погледна изненадано. Еди кимна сериозно. Той беше на двайсет и пет, вече с една година по-голям от Кътбърт Алгууд през последния му ден на Джерико Хил, но сега, под лъчите на залязващото слънце, изглеждаше поне на петдесет.

— Ако наистина е видял мъртъв Вълк, трябва да го изслушаме.

— Не знам, Еди.

— Добре, но знаеш много добре какво имам предвид. Забрави онова, за което го мразиш. Когато се разправим с Вълците, прави каквото си искаш, но засега трябва да го търпиш. Става ли?

Тян кимна. Загледа се мрачно в неравната нива.

— Наистина ли смяташ, че тази история за убития Вълк е въздух под налягане? Ако да, да не си губя времето.

— Склонен съм да му вярвам — неохотно отвърги Тян.

— Защо?

— Ами защото, откак се помня, все я повтаря и не я е променил много. Освен това… — Тян продължи през зъби: — На Дядо никога не му е липсвал кураж. Ако някой се е престрашил да направи засада на Вълците на Източния път и още повече, да е бил достатъчно трум, за да накара и други да го последват, не виждам по-подходящ от Джейми Джафърдс.

— Какво е „трум“?

Тян се замисли как да го обясни:

— Ако не те е страх да пъхнеш главата си в устата на скална котка, значи си смел.

„Безразсъдно смел“ — помисли си Еди и кимна.

— Ако успееш да убедиш друг да пъхне глава в устата на скална котка, тогава си трум. Вашият дин е трум, нали?

Еди си спомни нещата, които Роланд го бе карал да прави, и отново кимна. Роланд наистина беше трум. Дяволски трум. Еди беше сигурен, че и старите приятели на Стрелеца биха го потвърдили.

— Да — продължи замислено Тян и отново се загледа в нивата. — Във всеки случай, ако искаме да измъкнем нещо смислено от дъртия, трябва да изчакаме да се навечеря. Когато си напълни корема и излочи половин литър графа, разумът му се прояснява. И нека жена ми да седне така, че да я вижда. Подозирам, че като по-млад и беше хвърлил око. Лицето на Тян отново помръкна.

Еди го потупа по рамото:

— Е, вече не е млад. Ти си млад. Хайде, по-весело!

— Добре. — Тян положи видимо усилие да се усмихне. — Какво мислиш за нивата ми, стрелецо? Догодина смятам да я засадя с мадригал. Жълтото растение, което видя при къщата.

На Еди нивата му приличаше на пущинак. Предполагаше, че и Тян има същото мнение за нея; човек не нарича нивата си Крива нива, ако очаква нещо хубаво от нея. Изражението на Тян обаче бе красноречиво. Беше виждал такова върху лицето на Хенри, когато двамата отиваха да си купуват дрога. Този път щяха да си набавят най-доброто, най-най-доброто. Китайски бял прах или мексикански кафяв, който кара главата ти да се върти и карантиите ти да се бунтуват. Щяха да се надрусат за една седмица, ама хубаво да се надрусат, направо да омекнат, пък после — майната и на дрогата, край! Така говореше Хенри и Еди си го представи сега на мястото на Тян, застанал до него и разправящ каква хубава реколта от мадригал ще излезе и как ще забучи по един стрък в задника на всички, които са му се присмивали, че растението не вирее толкова на север. После щял да купи нивата на Хю Анселм от другата страна на оня баир… да наеме още двама работници и цялата му земя да се покрие с големи златисти цветове… дори можел да зареже ориза и да стане мадригалов монополист.

Еди кимна към недоизораната нива:

— Изглежда, трудно се обработва. Сигурно дяволски внимаваш с мулетата.

Тян се изсмя: — Не бих пуснал мулето си тук, Еди.

— Как тогава…

— Впрягам сестра си.

Еди зина от удивление:

— Будалкаш ме.

— Не. Със Зал също съм опитвал; той е по-едър и по-силен, но не е толкова интелигентен. Създава ми повече главоболия, отколкото помага.

Еди поклати глава. Дългите им сенки се плъзнаха по буренясалата земя.

— Ама… човече… тя ти е сестра!

— Какво друго занимание има? Да седи пред плевнята и да зяпа кокошките? Да спи по цял ден и да става само да се тъпче с картофи? Така е по-добре, повярвай ми. А тя няма нищо против. Страшно е трудно да я накараш да върви по права линия; дори ралото да не се закачи, на десетина крачки почва да криви. Ама дърпа като вол и се хили като побъркана.

Еди бе потресен от искреността на селянина. В гласа му нямаше и следа от чувство за вина.

— Освен това след десетина години ще пукне. Дотогава може да помага. Заля също е на това мнение.

— Защо не накараш Анди да ти помага? Обзалагам се, че с него ще стане по-бързо. Помисли само колко ще се улесните, ако си го прехвърляте по фермите. Може да ви оре нивите, да копае кладенци, да строи хамбари. И няма да изяде нито един картоф. — Еди отново потупа Тян по рамото. — Много ще ви улесни.

Устата на Тян потрепна презрително:

— Хубаво щеше да е.

— Не иска ли да работи?

— Прави някои неща, но да оре и да копае… Ако го помолиш, ще ти поиска парола. Когато паролата ти е грешна, дава възможност за втори опит, а после…

— После ти казва, че нямаш късмет. Заради параграф деветнайсет.

— Като знаеш, защо питаш?

— Мислех, че е само по въпроса за Вълците, защото го питах за тях. Не знаех, че се отнася за всичко.

Тян кимна:

— Всъщност не помага много и е доста досаден. Ако не си го разбрал, скоро ще го усетиш. Но винаги ни предупреждава за идването на Вълците и затова всички му казваме благодарност.

Еди прехапа устни, за да не зададе внезапно хрумналия му въпрос. Защо му благодаряха, като нямаха никаква полза от тази новина? Поне този път предупреждението на Анди можеше да им донесе промяна. Това ли беше целта на господин Хороскоп? Да накара хората от Кала да се изправят срещу опасността и да се бият? Еди си представи самодоволната усмивка на Анди и реши, че такова човеколюбив надали му е присъщо. Не беше справедливо да преценява хората (а може би и роботите) по начина, по който се усмихват, но всеки го правеше.

„Като се сетих за това, какво да кажа за гласа му? — помисли си. — Или за самонадеяното му поведение на всезнайко? Въобразявам ли си?“

За жалост нямаше представа.

Песента на Сузана, съпроводена от веселия смях на децата (малки и големи), привлече Еди и Тян отново при къщата.

Залман стискаше единия край на дълго въже. Тия държеше другия. Хилеха се до уши и го въртяха бавно, а Сузана, седнала на земята, пееше песничката за скачане на въже, която Еди почти бе забравил. Заля и другите и четири деца скачаха едновременно, косите им се развяваха над главите и пак се спускаха на раменете им. Бебето Арон стоеше наблизо и наквасените пелени висяха почти до коленете му. Той също се смееше радостно. Въртеше юмруче, сякаш и той държеше въже.

— Пинки Попър тича бърже, връзките ми да развърже! Пипнах го, едно-две-три, и дупето го боли! По-бързо, Залман! Побързо, Тия! Да видим колко могат да скачат!

Тия завъртя по-бързо своя край, след малко Залман навакса със скоростта. Явно поне това му се удаваше. Засмяна, Сузана запя по-бързо:

— Пинки Попър се промъкна, чантичката ми отмъкна. Ще го хвана, четири-пет, ще му дам добър съвет. Хей, Заля, виждам коленете ти! По-бързо, момчета! По-бързо!

Четиримата близнаци се движеха като совалки; Хедон размахваше ръце като криле на птица. Преодолели първоначалното смущение от непознатите, двете по-малки деца скачаха в пълен синхрон. Дори косата им се вдигаше и спускаше в същия ритъм. Еди си спомни близнаците Тавъри, чиито лунички дори бяха еднакви.

— Пинки… Пинки Попър… — Сузана изведнъж замълча. — Уф, Еди, не си спомням нататък! Ти знаеш ли я!

— По-бързо, момчета и момичета — извика Еди на великаните.

Те се подчиниха; Тия вдигна глава към небето и изцвили въодушевено. Еди се вгледа във въртящото се въже, прецени ритъма му; постави ръка на револвера на Роланд, за да се увери, че няма да падне.

— Еди Дийн, не можеш, абсурд! — закиска се Сузана. При следващото спускане на въжето обаче той се включи между Хеда и майка и. Обърна се към Заля, чието лице бе почервеняло и потно, и запя следващото стихче, внезапно изплуло в съзнанието му. За да спазва темпото, трябваше да рецитира бързо, като водещ панаирджийски търг. Едва по-късно си даде сметка, че е преиначил името на лошото момче в типичен бруклински стил:

— Свинки Пекър в джоба бръкна, пръстенчето ми отмъкна! Шест-и-седем-осем, стой! Този пръстен си е мой! Хайде! По-бързо!

Залман и Тия се засилиха и въжето се превърна в размазана сянка. Пред очите на Еди всичко се вдигаше и спускаше с главозамайваща скорост. Неочаквано от верандата се появи беловлас старец с коси като бодли на таралеж. Подпираше се на дълъг метален бастун. „Добър ден, дядка“ — помисли си бегло Еди, съсредоточен върху настоящото си занимание. В момента единствената му цел бе да продължи да скача и да не стане първият, който ще закачи въжето. Като дете много обичаше да скача на въже и много бе страдал, когато тръгна на училище и се наложи да се откаже от тази игра, за да не го обявят за женчо. По-късно, в гимназията, за кратко преоткри удоволствието от скачането на въже, но никога не бе скачал като сега. Имаше чувството, че е открил някаква магическа връзка между живота в Ню Йорк и тукашния свят, но без помощта на вълшебства, магически сфери или тодаш. Той се разсмя като обезумял и заскача с разкрачени крака, ту с единия напред, ту с другия. След малко Заля Джафърдс се зае да му подражава. Напомняше му на оризовия танц, дори повече му харесваше, защото го правеха в един ритъм.

За Сузана това изживяване също беше като магия и при всички чудеса, които им предстоеше да видят, миговете в двора на Джафърдсови завинаги щяха да запазят незабравим чар. На въжето скачаха не двама, не четирима, а шестима и двамата огромни ухилени идиоти въртяха, та свят да ти се завие.

Тян се засмя, затропа с крака и закрещя:

— Голям майтап! Хайде, хоп! Дявол да го вземеее!

Издаде прегракнал смях като скърцане на ръждясала врата и Сузана се запита от колко време този звук не е излизал от гърлото му.

Магията се запази още няколко минути. Въжето вече се въртеше толкова бързо, че окото не бе в състояние да го забележи; чуваше се само леко бръмчене. Шестимата по средата — от Еди, който беше най-високият, до пълничкия Лиман — се издигаха и спускаха като бутала на двигател.

Когато въжето закачи нечий крак — крака на Хедон според Сузана, макар че всички поеха вината, за да не се чувства никой виновен — и шестимата се проснаха в прахта, задъхани и заливащи се от смях. Еди, с ръце на гърдите, срещна погледа на Сузана:

— Ще получа удар, слънчице, повикай линейка!

Тя се приближи до него и се наведе, за да го целуне.

— Не, няма да получиш удар, но моето сърце се разтуптя да те гледам, Еди Дийн. Обичам те.

Той я погледна сериозно. Знаеше, че колкото и да го обичаше тя, той щеше да я обича повече. И както винаги при тази мисъл, изпита предчувствие, че това ка няма да им донесе нищо добро, че връзката им е обречена на провал.

„Ако е така, трябва да направиш всичко, за да я запазиш колкото може по-дълго. Ще се справиш ли с тази задача, Еди?“

— С огромно удоволствие.

Тя вдигна вежди:

— Моля?

— И аз те обичам. Повярвай ми, много те обичам.

Той я прегърна, притисна я до себе си, целуна я по челото, по носа и най-сетне по устните. Близнаците се разсмяха и заръкопляскаха. Бебето загука. Изправен на верандата, старият Джейми Джафърдс му заприглася.

Всички бяха огладнели. Сузана, с инвалидната си количка, и Заля Джафърдс наредиха голямо угощение на дългата маса в двора. Гледката беше прекрасна. В подножието на хълма избуяваше висок колкото човешки бой ориз, реката блестеше.

— Кажи свещените си думи, Зи, ако ти е угодно — подкани жена си Тян.

Тя изглеждаше поласкана. По-късно Сузана обясни на Еди, че Тян не уважавал много религията на жена си, но това се било променило след подкрепата на отец Калахан на градското събрание.

— Наведете глави, деца.

Четиримата се подчиниха — шестима, ако броим двамата големи празноглавци. Лиман и Лия стиснаха очи, сякаш изпитваха непоносимо главоболие. Събраха чистите си розови ръчички върху златистата покривка.

— Благослови тази храна, Господи, и приеми нашата признателност. Благодарим, че ни изпрати тези гости и че благослови срещата ни. Пази ни от ужасите на деня и нощта. Всички казваме благодарност.

— Благодарност! — извикаха в един глас децата; Тия изкрещя толкова силно, че прозорците потрепериха.

— В името на Отца Господа и Сина му, Исус Човека.

— Исус Човека! — викнаха децата.

За забавление на Еди старецът, увесил на гърдите си огромно разпятие, блажено си бъркаше в носа.

— Амин.

— Амин!

— КАРТОФИ! — провикна се Тия.

Тян седеше на единия край на дългата маса, Заля — на другия. Близнаците не бяха заточени на някоя „детска маса“ (както Сузана и братовчедите и на семейните събирания, които тя ненавиждаше), но седяха в редица от едната страна, по-малките — оградени от батко си и кака си. Хедон помагаше на Лия, Хеда — на Лиман. Сузана и Еди седяха срещу децата, между двамата великани. Отначало бебето беше в скута на майка си, а когато започна да се отегчава, се прехвърли у баща си. Старецът седеше до Заля, която му сервираше, кълцаше му месото на малки хапки и наистина бършеше лигите му. Тян ги наблюдаваше мрачно, но иначе мълчеше; само веднъж попита дядо си дали иска още хляб.

— Ръцете ми още ги бива, за да си зема сам — сопна се старецът и посегна към панерчето с хляба, за да го докаже; добре се справи, ако не се брои прекатурването на шишенцето с оцет. — Мамичката му! — изкрещя.

Четирите деца се спогледаха с ококорени очи, закриха уста и се закискаха. Тия вдигна глава и се захили. Изръга с лакът Еди в ребрата, като едва не го събори.

— Не говори така пред децата — предупреди Заля, докато вдигаше шишенцето.

— За прошка моля аз — извини се старецът.

Еди се запита дали щеше да реагира толкова смирено, ако беше получил упрек от сина си.

— Дай да ти помогна, дядо — предложи Сузана и взе шишенцето от Заля; старецът се втренчи в нея с влажни, почти боготворящи очи.

— Не съм виждал истинска черна жена от четирийсе години. Навремето идваха на плаващите пазари.

— Дано не си разочарован, че още ни има — засмя се Сузана и старецът и отвърна с широка, беззъба усмивка.

Месото беше жилаво, но вкусно, царевицата — хубава почти колкото приготвената от Анди в гората. Купата с картофите, макар че беше почти колкото леген, трябваше да бъде допълвана два пъти, а паничките със соса — по три пъти. Най-впечатляващ за Еди обаче бе оризът. Заля донесе три ястия от него и всяко беше по-вкусно от предишното. Джафърдсови обаче го ядяха равнодушно, както хората пият вода. Вечерята приключи с ябълков сладкиш, после децата отидоха да играят. Старецът сложи подобаващ завършек с гръмко оригване. Обърна се към Заля и се потупа три пъти по врата:

— Благодарност. Вкусно както винаги, Зи.

— Радвам се да те виждам с такъв апетит, Стар татко.

Тян изръмжа, после каза:

— Стар татко, тези двамата искат да им разкажеш за Вълците.

— Само Еди, ако ви е угодно — побърза да уточни Сузана. — Аз ще помогна за раздигането на масата и измиването на чиниите.

— Няма нужда — каза Заля.

В погледа и Еди прочете предупреждение: „Остани, той те харесва“, но Сузана не го забеляза или се направи, че не разбира.

— Не, не, няма проблем. — Тя сръчно се премести в количката. — Ще говориш с мъжа ми, нали, сай Джафърдс?

— Беше много отдавна — отвърна старецът, но не направи опит да откаже. — Не знам дали ще си спомня всичко, умът ми вече не е тъй ясен.

— Искам да чуя всичко, което си спомняш — подкани го Еди. — Всяка думичка.

Тия се закикоти, сякаш това бе най-смешното нещо, което е чувала. Зал последва примера и после загреба остатъците от варените картофи с огромната си ръка.

Тян го плесна рязко:

— Не така, бе, глупако! Колко пъти ще ти казвам?

— Добре — измърмори дядото. — Ще ти разправя, щом се интересуваш, момко. Какво остава на стария човек, освен да бъбри? Помогни ми да се върна на верандата, щото по-лесно слизам, отколкот се качвам. И ако ми донесеш лулата, дъще, добре ще направиш, щото лулата помага на мисленето, вярвайте.

— Разбира се — отвърна Заля, без да обръща внимание на гневния поглед на мъжа си. — Веднага.

— Много отдавна беше, тъй да знайш — започна старецът, щом се настани на стола си с мека възглавница зад гърба и лула в ръка. — Не помня вече дали оттогава Вълците са идва ли два, или три пъти, щото тогава съм бил на деветнайсет и вече съм спрял да броя летата.

На северозапад хоризонтът бе обагрен с прекрасни розово-червени краски. Тян беше отишъл да се погрижи за животните заедно с Хедон и Хеда. Великаните Тия и Залман стояха в края на двора, мълчаливо загледани на изток. Приличаха на огромните каменни статуи на Великденските острови от една снимка в „Нешънал джеографик“. Тръпки полазиха Еди. Все пак имаше късмет. Дядото изглеждаше с всичкия си, говореше разбираемо, макар да фъфлеше.

— Не е важно колко отдавна е било, господине.

Старецът вдигна вежди. Изсмя се хрипливо:

— Гос’ин, а! Отдавна не съм чувал тва! Сигур си от северния народ!

— Може да се каже.

Старецът замълча и се загледа към залеза. После се обърна изненадано към Еди:

— Ядохме ли вече? Мина ли вечерята?

Сърцето на Еди се сви.

— Да, вечеряхме. На масата от другата страна на къщата.

— Питам, щото след вечеря обикновено ме изкарва. А сега не ми се ходи, затуй попитах.

— Вечеряхме.

— Аха. Как се казваш?

— Еди Дийн.

— Аха. — Старецът дръпна от лулата и от ноздрите му заизлиза дим. — А твойта мургавелка? — Еди не го разбра, но дядото добави: — Жената.

— Сузана. Да, тя ми е съпруга.

— Аха.

— Господине… Стар татко… Вълците?

Еди вече не се надяваше да научи нещо смислено от стареца. Може би Сюз щеше…

— Доколкот си спомням, бяхме четирма.

— Не бяхте ли петима?

— Не не макар че и тъй може да се каже. Бяхме млади, луди глави, не ни беше грижа дали ще пукнем, или ще живеем, ако разбираш. Бяхме достатъчно луди, та да не се интересуваме от мнението на останалите. Бяхме аз… Поуки Слайдъл, най-добрият ми приятел… после Емън Дулин и жена му, оназ червенокоска, Моли. Беше истински демон в хвърлянето на чиния.

— Чиния ли?

— Да, Сестрите на Оризия ги хвърлят. Зи е от тях. Ще я накарам да ти покаже. Имат метални чинии със заострен ръб освен на едно място, дето се хваща, ако разбираш. Страшно оръжие, да знайш! Пред тях мъжете с ба са кат деца. Трябва да видиш.

Еди реши, че това е важно за Роланд. Не знаеше какви са тези чинии, но ясно съзнаваше, че всяко оръжие им е ценно.

— Тъкмо Моли уби Вълка…

— Не го ли уби ти? — изненада се Еди. Колко лесно се „пренаписват“ легендите.

— Не, не, въпреки че… — Очите на стареца заблестяха. — …може някога да съм казал, че съм бил аз, за да накарам някое девойче да си разтвори краката, ако разбираш.

— Мисля, че разбирам.

— Та значи, Червената Моли го утрепа с чинията, таз е истината, ама туй камъче преобърна колата. Видяхме прашния им облак да се приближава, после, може би на шест колела от града се раздели трой.

— Какво е това? Не разбирам.

Старецът вдигна три пръста, за да покаже, че Вълците са се разделили на три.

— Най-голямата група, ако се съди по праха, влязоха в града и в магазина на Тук, което имаше логика, щото неколцина бяха скрили децата си в склада. Туки имаше тайна стаичка отзад, дето криеше пари, скъпоценности, няколко стари пушки и други ценни неща, които е взимал. Ненапразно ги наричат Тукови! — Дядото отново се изкиска хрипливо. — Беше тайно местенце и дори работниците му не знаеха за него, но когат дойдоха, Вълците отишли право там, взели децата и убили всеки, който дръзнал да им се изпречи или дори само да ги моли. После запалиха магазина с огнепръчките си и той изгоря. Изгоря до основи, истина е, и добре че не се запали целият град, млади сай, щото огънят от пръчките на Вълците не е като обикновения. Него не мож го изгаси с колкот и вода да го обливаш. Водата само го разпалва! Разпалва го и туйто! Дявол го зел!

Той се изплю надалеч, за да наблегне на думите си, и се вгледа настойчиво в Еди:

— Думата ми е, че колкот и да го убеждавате със сина ми и твойта мургавелка, Ибън Тук нивга няма да се дигне. Неговото семейство държи магазина, откак свят светува и няма да рискуват пак да бъде опожарен. Веднъж им е достатъчно на тез жалки пъзльовци, ако разбираш.

— Ясно.

— По-големият от другите два прашни облака се насочи към скотовъдните ферми, а най-малкият дойде по Източния път към земеделските. Там ги чакахме ние.

Лицето на стареца просветна. Еди не си го представи като младеж (Дядо беше твърде грохнал), но видя възбудата, решителността и страха от това отдавна минало време, отразени в очите му. Еди изпита жажда да чуе още, както човек, изгубен в пустинята, умира за капчица вода. Старецът явно го прочете по лицето му, защото се понадигна и сякаш го изпълниха нови сили. Очевидно не беше преживял такива моменти с внука си; Тян не страдаше от липса на кураж, истина беше, но си оставаше прост селяк. Този човек обаче, този Еди от Ню Йорк… можеше да не доживее дълбока старост и да умре с лице в калта, но — в името на Оризия — беше много по-интересен слушател.

— Продължавай — подкани го Еди.

— Да. Така ще сторя. Част от Вълците дойдоха към нас и се разделиха на две по Речния път към оризовите ниви, които са там…, а други продължиха по Боровинковия път. Спомням си, че Поуки Слайдъл се обърна към мен, ухили се, протегна ръка, в която държеше ба, и каза…

Под обагреното в червено есенно небе и песента на последните щурци Поуки Слайдъл казва:

— Радвам се, че те познавам, Джейми Джафърдс, истина е.

Джейми никога не е виждал такава усмивка, но тъй като е едва на деветнайсет и цял живот не е напускал това затънтено място, наречено от едни Ръба, а от други — Полукръга, вероятно има твърде много неща, които не е виждал. И които никога няма да види, както се очертава. Това е безумна усмивка, но в нея няма страх. Джейми предполага, че и на неговото лице е изписана такава. Те стоят под слънцето на техните бащи и скоро ще ги обгърне мрак. Наближава сетният им час.

Въпреки това той силно стиска ръката на Поуки и казва:

— Още не ме познаваш, Поуки.

— Дано да е така.

Прашният облак се приближава. След минута ще видят и ездачите. И нещо повече, ездачите също ще ги забележат. Емън Дулин казва:

— Я да се скрием в тази канавка! — Посочва отстрани на пътя. — Щом минат, скачаме и ги пипваме.

Моли Дулин носи тесни копринени панталони и бяла блуза с деколте, на което виси мъничък сребърен талисман: Оризия с вдигнат юмрук. Моли стиска заострения поднос от синкава титанова сплав, с изящни рисунки на млади оризови стръкове. На рамото си е преметнала червена торбичка. Вътре има още пет метални чинии, две нейни и три от майка и. Косата и е толкова ярка, че под слънчевите лъчи изглежда така, сякаш главата и гори. Скоро тя наистина ще гори.

— Каквото щеш прави, Емън Дулин — казва тя. — Колкото до мен, аз ще остана тук и ще изкрещя името на сестра си, та хубаво да го чуят. Може да ме премажат, но преди това ще убия поне един или ще прережа краката на някой от проклетите им коне.

Няма време за повече приказки. Вълците излизат от долчинката, служеща за граница на фермата на Ара, и четиримата младежи от Кола ги виждат ясно. Късно е да се крият. Джейми очаква Емън Дулин, който е мекушав и вече оплешивява, въпреки че е едва на двайсет и три, да хвърли своя ба и да вдигне ръце, че се предава. Той обаче застава до жена си и приготвя една стрела. Тетивата тихо бръмва.

Стоят на средата на пътя, здраво стъпили в прахта. Никой не може да мине покрай тях. Джейми се чувства окрилен. Това е праведно дело. Може да умрат тук, но така трябва. По-добре да загубят живота си, отколкото да гледат безучастно как отвличат децата. Всеки от тях е изгубил по един близнак, а Поуки — който е доста по-възрастен от останалите — и брат си, и един от синовете си. Това е справедливо дело. Те разбират, че Вълците могат да накажат останалите заради тях, но са готови да поемат този риск.

— Хайде! — изкрещява Джейми и навива тетивата на своя ба; веднъж, два пъти, изщракване. — Хайде, негодници! Жалки страхливци, елате да си го получите! Да живее Кала! Да живее Кала Брин Стърджис!

Вълците сякаш са застинали на едно място. Изведнъж тропотът на конете им, досега приглушен и далечен, се усилва. Те сякаш правят огромен скок в трептящия от жега въздух. Панталоните им са сиви като козината на конете им. Тъмносивите наметала се развяват зад тях. Маските им (защото не е възможно да не са маски) са забулени със зелени качулки и главите им напомнят главите на вълци.

— Четирима срещу четирима! — изкрещява Джейми. — Честен двубой! Стойте, мръсници! Нито крачка повече!

Четиримата Вълци препускат към тях със сивите си коне. Мъжете вдигат трите си ба. Моли — понякога наричана Червената Моли колкото заради ярката и коса, толкова и заради сприхавия и нрав — вдига чинията над лявото си рамо. Изглежда абсолютно спокойна.

Двама Вълци имат огнепръчки. Вдигат ги. Другите двама, в средата, вдигат ръце в зелени ръкавици, за да хвърлят нещо. „Прехващачи — помисля си мрачно Джейми. — Това държат.“

— Чакайте, момчета… — казва Поуки. — Раз… два… сега!

Стрелата му полита и замалко пропуска главата на втория Вълк отляво. Емън улучва врата на коня на най-левия. Животното изцвилва ужасено и се препъва. Вълците са на четирийсет метра от тях. Раненият кон се блъска в съседния точно когато ездачът хвърля оръжието си. Наистина е прехващач, но отлита далеч и насочващата система не прехваща никого.

Стрелата на Джейми се забива в гърдите на третия ездач. Джейми понечва да изкрещи победоносно, но радостният вик заглъхва в гърлото му. Стрелата отскача от гърдите на Вълка, както би се отклонила от Анди или от някой камък в Крива нива. „Носи броня проклетникът, броня, мамичката му…“

Вторият прехващач улучва Емън Дулин в лицето. Главата му се пръска във фонтан от кръв, раздробени кости и сиво вещество. Прехващачът продължава още трийсетина гропа и се връща. Джейми се навежда и оръжието прелита над главата му с едва доловимо бръмчене.

Моли стои неподвижно, въпреки че е опръскана от глава до пети с кръвта и мозъка на съпруга си. Изведнъж: изкрещява:

— ЕТО ВИ ЗА МИНИ, КУЧИ СИНОВЕ!

И хвърля чинията.

„Твърде силно, скъпа — мисли си Джейми и се навежда, за да избегне огнепръчката, която издава онова зловещо съскане. — Твърде силно, дявол го взел.“

Вълкът, в който се е прицелила Моли обаче, сам се блъска в летящата чиния. Тя го улучва там, където зелената качулка е вързана под вълчата маска. Чува се странен, приглушен звук — шуфф! — и ездачът пада назад с разперени ръце.

Поуки и Джейми надават победоносни възгласи, но Моли хладнокръвно бърка в торбата си, където петте останали чинии са наредени с тъпите краища нагоре. Точно когато изважда една от тях, огнепръчката откъсва ръката и. Тя залита, озъбва се и опира коляно на земята. В този момент блузата и пламва. За удивление на Джейми тя посяга с обгорената си ръка към падналата чиния.

Тримата оцелели Вълци ги подминават. Улученият от Моли лежи на земята и отчаяно се гърчи, размахва безпомощно ръце към слънцето, сякаш иска да попита: „Какво направиха? Какво направиха тези проклети селяци?“

Другите трима като един обръщат конете и се понасят към тях. Моли изпуска чинията, пада по гръб, пламъците я обгръщат.

— Скачай, Поуки! — крещи истерично Джейми пред неумолимо приближаващата се смърт. — Бягай, дяволи те взели!

Отново го изпълва онова усещане за справедливост. Те са постъпили правилно — да, защото Вълците могат да бъдат победени, макар че вероятно никой от четиримата смелчаци няма да оцелее, за да разказва, а ездачите ще отнесат мъртвия си другар и никой няма да разбере.

Чува се свистене на тетива и Поуки изпраща нова стрела. После един прехващач го удря в гърдите и тялото му избухва; от ръкавите, крачолите и между копчетата на издутия му панталон извират фонтани от кръв. Джейми е облян от горещата каша, в която се е превърнал приятелят му. Изстрелва втора стрела и тя се забива в сивия кон. Знае, че е безсмислено, но въпреки това се навежда, когато чува бръмчене над главата си. Един от конете го блъска и той се изтъркулва в канавката, където Емън бе предложил да се скрият. Безполезният ба излита от ръцете му. Той се просва на земята. Знае, че когато се върнат, единствената му надежда е да лежи неподвижно и да се прави на мъртъв. Те няма да го оставят така, разбира се, че няма, но единственото, което му остава, е да лежи и да се опита да придаде на очите си мътния поглед на мъртвец. Подушва прах, чува песента на щурците и се съсредоточава върху тези неща, съзнавайки, че последното, което ще види, ще са озъбените ласки на Вълците, когато се надвесят над него. Те се връщат с тропот.

Единият се обръща, докато го подминават, и хвърля прехващач. В този момент обаче конят му подскача, за да не се спъне в трупа на поваления Вълк, гърчещ се в предсмъртна агония. Прехващачът прелита над Джейми, пропуска го на сантиметри. Оръжието блуждае, търси жертви. После отлита в полето.

Вълците продължават на изток в облак прах. Прехващачът се връща и пак прелита над Джейми, този път по-високо и по-бавно. Сивите коне се изгубват от поглед зад завоя на петдесетина метра от него. Последното, което вижда, са три развети зелени наметала.

Джейми се изправя в канавката; краката му са омекнали. Прехващачът се връща, този път право към него, но вече се движи бавно, сякаш силите, които го движат, го напускат. Джейми се връща на пътя, отпуска се на колене до обгорените останки на Поуки и взима падналия си ба. Стиска го здраво като удавник сламка. Прехващачът се приближава. Джейми вдига оръжието и когато зловещото нещо идва, го удря с все сила. Прехващачът пада в прахта до едната обувка на Поуки и остава там, като гневно забръмчава при опита да се вдигне отново.

— На ти, мръснико! — кресва Джейми и започва да го засипва с прах; от очите му рукват сълзи. — На ти, мръснико! На! На!

Накрая прехващачът е напълно заровен в прахта, побръмчава още малко, потреперва и застива.

Джейми Джафърдс пропълзява на колене (няма сили да се изправи и още не може да повярва, че е жив) до чудовището, убито от Моли. То е мъртво, или поне лежи неподвижно. Джейми иска да свали маската му, да види лицето му. Изритва го. Вълкът се поклаща и отново застива. От трупа се разнася отвратителна воня. Маската сякаш се топи, от нея се издига пушек; мирише на мърша.

„Мъртъв е — мисли си момчето, което след много години ще се нарича Дядо и ще е най-възрастният човек в Кала — Да, мъртъв е, няма съмнение. Хайде, страхливецо! Хайде, махни му маската!“

Той хваща маската, която на пипане напомня фина метална мрежа, издърпва я и вижда…

За момент Еди не осъзна, че старецът е замълчал. Още беше опиянен от разказа, хипнотизиран. Представяше си всичко толкова ярко, та имаше чувството, че сам е коленичил с вдигнат като бухалка ба на Източния път и се готви да унищожи прехващача.

Сузана се появи с количката си и се насочи към хамбара с купичка жито в скута. Хвърли им любопитен поглед, когато минаваше. Еди се сепна. Не беше дошъл да се забавлява. Замисли се как може такъв разказ да му се стори развлекателен.

— И? — попита той стареца, когато Сузана отмина. — Какво видя? — А? Дядо го изгледа разсеяно; сърцето на Еди се сви. — Какво видя! Когато свали маската?

За момент старецът впи в него празен поглед. После (с огромно усилие на волята, както се стори на Еди) отново дойде на себе си. Погледна назад към къщата. Извърна очи към черния силует на хамбара, в който се виждаше бледо сияние. Огледа двора.

„Уплашен е — досети се Еди. — Уплашен е до смърт.“ Побиха го тръпки.

— Наведи се насам — прошепна дядото и когато Еди се подчини, продължи: — Казвал съм го само на сина си Люк… бащата на Тян, да знаеш. Бяха минали много години. Той ми рече никога да не споменавам пред друг. Аз му казах: „Люк, може да помогне. Следващия път може да ни помогне.“

Устните на Дядо едва помръдваха, но той говореше съвършено ясно, Еди го разбираше идеално.

— А той ми рече: „Тате, ако наистина вярваш, че може да помогне, защо не си го разказал на никого досега?“ Не можах да му отговоря, млади човече, щото някакво предчувствие ме караше да си държа устата. Освен тва каква полза може да има? Какво може да промени!

— Не знам — отвърна Еди; лицата им бяха толкова близко, че долавяше миризма на печено в дъха на стареца. — Как да знам, като не си ми казал какво си видял.

— „Пурпурният крал винаги намира противниците си“, така каза момчето ми. „Никой не трябва да научава, че си бил там, никой не бива да разбере какво си видял, още по-малко там, в Тъндърклап.“ А аз видях нещо много тъжно, млади човече.

Макар че кипеше от нетърпение, Еди реши да остави стареца сам да разкрие тайната си.

— Какво беше то, Стари татко?

— Люк не ми повярва съвсем. Помисли си, че старият му баща си измисля, че разправя врели-некипели, та да се покаже герой. Само че и най-големият идиот ще разбере, че ако исках да се покажа, щях да разправям, че аз съм убил Вълка, не жената на Емън Дулин.

Имаше логика, но Еди си спомни как старецът бе признал, че неведнъж се е самоизтъквал с тази история, и се усмихна.

— Люки се боеше, че друг може да чуе разказа и да ми повярва. Че може да стигне до Вълците и да ме затрият за една обикновена измислица. А то не е измислица. — В насълзените очи на стареца се четеше молба. — Ти ми вярваш, нали?

Еди кимна:

— Знам, че казваш истината, Стари татко, но кой…

„Кой ще те изтропа“ — щеше да попита, но старецът нямаше да го разбере.

— Кой може да им каже? Кого подозирахте?

Старецът се загледа в тъмнеещия двор, отвори уста, но не изрече и дума.

— Кажи ми. Кажи какво…

Голяма съсухрена ръка, трепереща от старост, но все още силна, го хвана за врата и придърпа главата му. Груби бакенбарди погъделичкаха ухото му и го накараха да потрепери. Дядо му прошепна деветнайсет думи, последният светлик на деня угасна и над Кала се спусна нощ.

Еди Дийн се ококори. Първата му мисъл беше, че сега разбира за конете — за сивите коне. Сетне си каза: „Напълно логично е. Трябваше да се досетим.“

След като прошепна деветнайсетте думи, Дядо отпусна ръка в скута си. Еди се втренчи в лицето му:

— Не може да бъде.

— Истина е, стрелецо. Самата истина. Не мога да говоря за останалите, защото еднаквите маски може да крият различни лица, но…

— Не.

Еди се замисли за сивите коне. За сивите панталони. За зелените наметала. Беше напълно логично. Каква песничка обичаше да пее майка му? „Вече си войник и не вървиш зад ралото. Никога не ще забогатееш, Кучи сине, това е само началото.“

— Трябва да разкажа това на моя дин — каза Еди.

Дядо бавно кимна:

— Да, трябва. Не се имам много с момчето, ако разбираш. Люки се опита да изкопае кладенец дето Тян посочи с пръчката, да знайш.

Еди кимна.

— Пръчка за търсене на вода ли? — попита Сузана, като излезе от мрака.

Старецът я погледна изненадано и кимна:

— Да, имаше суша. Бях против, но след като Вълците взеха сестра му Тия, Люк изпълняваше всяко желание на момчето. Можете ли да си представите, да оставиш дете на седемнайсе да търси място за кладенец? Люки обаче го направи и наистина излезе вода, всички я видяхме, преди калта да поддаде и да затрупа момчето ми живо. Извадихме го, но гърло, дробове и всичко се беше напълнило, с кал. Старецът бавно извади кърпичката си и избърса очи.

— Оттогава с момчето сме във война; между нас зее пропаст, разбирате ли? Сега той иска да се изправи срещу Вълците и ако говорите с него, кажете му, че Дядо го поздравява и е страшно горд с него; голям, голям поздрав, дявол го взел! Той носи кръвта на Джафърдс, да! Ние сме непокорни и сега кръвта си проличава. — Възрастният мъж закима бавно. — Ти разправи всичко на вашия дин, да! Всяка дума! И ако се разчуе… ако Вълците дойдат от Тъндърклап, преди да пукна… Той показа голите си венци в отвратитена гримаса.

— Аз още мога да държа ба, а сигурно твойта мургавелка може да се научи да хвърля чиния, нищо, че са и къси краката.

Старецът се загледа разсеяно в мрака.

— Нека дойдат — завърши тихо. — Нека всичко се реши. Да се реши веднъж завинаги.

СЕДМА ГЛАВА Среднощен глад

Мия отново бе в замъка, но този път беше по-различно. Сега не пристъпваше бавно, спокойна, че тя и мъничето ще бъдат напълно заситени. Този път изпитваше зверски глад, сякаш в корема и бе затворен свиреп хищник. В сравнение с този глад онова, което беше чувствала предишните пъти, изглеждаше здравословен апетит. Сега беше различно.

„Моментът наближава — помисли си. — Той се нуждае от повече храна, за да събере сили. Аз също.“

Въпреки това тя се страхуваше — изпитваше ужас, — че тук не става въпрос просто за повече храна. Трябваше да изяде нещо определено, нещо специално. Мъничето се нуждаеше от това, за да… за да… „За да се развие пълноценно.“

Да! Точно така, да се развие! Тя трябваше да намери това специално нещо в залата за пиршества, защото там имаше всичко — стотици блюда, кое от кое по-вкусни. Мия щеше да опита от всичките и когато попадне на специалното ястие-на нужния зеленчук, подправка, месо или риба, — коремът и нервите и щяха да го пожелаят и тя да го изяде… о, щеше да се натъпче…

Тя забърза, затича се. Носеше панталони. Дънки, като каубой. Обувките и също бяха високи и здрави.

„Каубойски обувки, стабилни каубойски обувки, благодаря.“

Това обаче нямаше значение. Важно бе само яденето, плюскането (ох, какъв глад само!) и търсенето на специалната храна за мъничето. Онова, което щеше да му даде сили и да ускори раждането.

Тя слезе по стълбището. Скритите под земята машини бучаха глухо. Вече трябваше да усеща прекрасните аромати — на печено месо, птици, риба, — но не надушваше нищо.

„Сигурно имам хрема — помисли си, докато тътреше солидните си обувки по стъпалата. — Само това трябва да е, хрема. Носът ми е запушен и затова не подушвам нищо.“ Да, но тя усещаше миризми. Подушваше прахта и мухъла, влагата, лекия мирис на машинно масло и плесента, безжалостно разяждаща скъпите гоблени и завеси. Всичко това, но не и храната.

Тя се втурна по черния мраморен под към двойната врата на залата, без да подозира, че я следят — не Стрелеца, а рошаво момче с големи очи, памучна фланелка и къси панталони. Мия прекоси преддверието с под на черни и червени карета и статуя от мрамор и метал по средата. Не спря за реверанс, нито дори да кимне за поздрав. Тя можеше да гладува. Но не и мъничето.

Онова, което я накара да спре (само за миг), бе собственото и неясно отражение в хромираната стомана на статуята. Над дънките носеше бяла фланелка с някакъв надпис и рисунка. Рисунката изобразяваше прасе.

„Не се заплесвай с тази фланелка, жено. Мъничето е по-важно. Трябва да го нахраниш!“

Тя нахълта в залата и застина. Помещението беше тъмно. Няколко електрически факли още светеха, но повечето бяха изгаснали. Пред погледа и една в края на залата примигна и угасна. Белите чинии бяха сменени със сини, украсени с рисунки на зелени оризови растения. Стъблата им се пресичаха във формата на Великата буква Зс, която означаваше „вечност“ и „сега“, а също и „ком“ като в „ком-комала“. Чиниите обаче не бяха от значение. Украсата не я интересуваше. Същественото бе, че подносите и красивите кристални купи бяха празни и покрити с прах.

Не, не бяха съвсем празни. В една чаша лежеше мъртъв паяк със сгърчени космати крака. Мия видя една винена бутилка, стърчаща от сребърна кофичка, и стомахът и изкъркори. Тя грабна шишето, без да обърне внимание, че в кофичката нямаше дори вода, камо ли лед. В бутилката поне имаше достатъчно течност…

Но щом доближи гърлото към устните си, Мия усети острия мирис на оцет, толкова силен, че очите и се насълзиха.

— Мамка му! — изкрещя и захвърли бутилката. — Мамка му!

Бутилката се разби върху каменния под. Под масата с уплашено цвърчене се разбягаха разни същества.

— Да, бягайте! — изкрещя тя. — Пръждосвайте се, каквито и да сте! Аз съм Мия, ничия дъщеря, и съм бясна! Аз ще се нахраня! Да! Ще се нахраня!

Смели думи, но на масата не се виждаше нищо, което да става за ядене. Единственият къшей хляб се превърна в камък, когато посегна към него. Имаше някакви остатъци от риба, но бяха разложени и покрити с белезникави червеи.

Стомахът и къркореше. Още по-лошо, нещо под стомаха и се въртеше неуморно, риташе и искаше храна. Не и говореше, но изразяваше желанието си с помощта на някакви примитивни механизми на нервната и система. Гърлото и пресъхна, устата и изтръпна, сякаш бе отпила от вкиснатото вино. Зрението и се изостри, очите и се разшириха и се изцъклиха. Всяка нейна мисъл, всяко сетиво, всеки инстинкт се насочи към едно-единствено нещо: храната.

Зад масата имаше параван. Рисунката изобразяваше Артур Елд с високо вдигнат меч, препускащ сред някакво блато, следван от трима от рицарите му. Около врата му висеше Сайта, великата змия, която явно тъкмо беше убил. Поредната успешна мисия! Благодаря! Мъжете и техните мисии! Пфу! Какво и дремеше за убийството на някаква вълшебна змия? Тя носеше мъничето в корема си и то беше гладно.

„Гладну — помисли си тя с чужд глас. — То е гладну.“

Зад паравана имаше двойна врата. Мия я блъсна и влезе, без да забележи Джейк, застанал по бельо в другия край на залата, който я наблюдаваше с ужас.

Кухнята също беше празна и прашна. Плотовете бяха напукани. Тенджерите, тиганите и приборите бяха разхвърляни по пода. Отзад имаше четири мивки, едната — пълна със застояла, зеленясала вода. Стаята бе осветена с флуоресцентни тръби. Повечето от тях примигваха и хвърляха кошмарни сенки.

Мия прекоси кухнята, като разритваше тенджерите и тиганите. Изправи се пред четирите огромни пещи. Вратата на третата беше открехната. Излъчваше лека топлина и едва доловим мирис на печено, който отново накара стомаха и да закъркори. Мия я отвори. Вътре наистина имаше някакво печено. Един плъх с размерите на котка го гризеше. Гризачът я погледна. Размърда мазните си мустаци. После невъзмутимо се зае с печеното. Тя ясно чу мляскането и скърцането на зъбите му. „Не, господин Плъх, това не е за теб. Това е за мен и мъничето ми.“

— Омитай се, друже! — извика напевно и се обърна към плотовете и кухненските шкафове. — Спасявай се, докато не е станало късно! Последно предупреждение!

Нямаше голям ефект, разбира се. Господин Плъх също беше гладен.

Тя отвори едно чекмедже, но намери само дъски за рязане и една точилка. Посегна към точилката; не и се искаше да наквасва вечерята си с плъша кръв. В един долап откри форми за кейкове и луксозни десерти. Премести се, отвори друго чекмедже и там откри онова, което търсеше.

Мия огледа ножовете, но предпочете дълга двузъба вилица. Върна се при пещите, спря и провери другите три. Бяха празни, точно както бе очаквала. Нещо — съдбата, провидението, ка — бе оставило храна, но само за един. Господин Плъх си мислеше, че е за него. Голяма грешка. Щеше да му е последната. Е, поне на този свят.

Тя отново се наведе и миризмата на печено свинско изпълни носа и. Потекоха и лиги. Този път господин Плъх не я удостои с поглед. Беше решил, че не е опасна. Хубаво. Тя се наведе още, пое си въздух и го набучи с вилицата. Плъхкебап! Измъкна го от пещта и го вдигна пред лицето си. Той цвърчеше от болка, риташе, гърчеше се и кръвта му течеше по дръжката на вилицата и капеше по пръстите и. Тя го занесе при мивката със застояла вода и го изтърси вътре. Той падна с плискане и изчезна в мътната течност. За миг връхчето на гърчещата му се опашка се показа, после бързо потъна.

Мия се зае да пробва чешмите. От последната потече тънка струйка вода. Изплакна кървавата си ръка и се върна при пещта, като се бършеше в панталона си. Джейк стоеше на вратата на кухнята, но тя не го видя, въпреки че той не се криеше; миризмата на месото сякаш я хипнотизираше. Не беше достатъчно, нито бе онова специално нещо, от което се нуждаеше мъничето, но засега стигаше.

Тя бръкна в пещта и хвана тавата, но бързо дръпна ръце, като болезнено тръскаше пръсти. Господин Плъх или не усещаше горещината, или беше по-гладен от нея. Макар да не и се вярваше, че някой или нещо може да е по-гладен от нея.

— Гладна съм! — изкрещя през смях и се втурна да тършува из близките чекмеджета. — Мия е гладна, да! Не е била в „Морхаус“, не е била в „Мор и хаос“, но е гладна! И мъничету същу е гладну!

В последното чекмедже (не става ли винаги така?) намери ръкохватките, които търсеше. Бързо се върна при пещта и с тяхна помощ извади тавата. Смехът и секна и тя издаде писък на ужас… но после отново избухна в кикот, по-силен отвсякога. Каква гъска беше! Тъпа патка! За миг и се беше сторило, че месото (с препечена коричка, съвсем леко нагризана от господин Плъх) е бебешко трупче. Да, наистина прасенцата приличаха малко на деца… на бебета… на мъничета… но сега, когато го извади на светло, тя ясно виждаше опърлените му свински уши и ябълката в отворената му зурла.

Когато се настани в ъгъла, тя отново се замисли за отражението, което беше видяла в преддверието. Сега обаче нямаше значение. Червата и къркореха. Тя извади голям нож от чекмеджето с вилицата и отряза нагризаното от плъха, сякаш почистваше червива ябълка. Хвърли парчето зад гърба си, наведе се и захапа месото. Джейк продължаваше да я наблюдава.

Когато поуталожи глада си, Мия огледа кухнята със смесица от надежда и отчаяние. Какво щеше да прави, когато печеното свърши? Какво щеше да яде, когато пак огладнее? И как щеше да намери онова, от което се нуждаеше мъничето? Беше готова на всичко, за да осигури тази специална храна, напитка или витамин. Свинското почти уталожи глада му (достатъчно бе да го приспи, слава на всички богове и Исус Човека), но не съвсем.

Тя върна сай Свинчо в тавата, съблече фланелката си и я обърна, за да види какво е нарисувано отпред. Прасето беше изпечено до зачервяване, но явно нямаше нищо, против защото се хилеше до уши. Над него с букви като издялкани на дърво пишеше: „ДИКСИ ПИГ“ НА ЛЕКС И 61-ВА, а отдолу: НАЙ-ВКУСНИТЕ РЕБЪРЦА В НЮ ЙОРК.

„«Дикси пиг» — помисли си тя. — «Дикси». Откъде ми е познато това име?“

Не знаеше, но беше убедена, че може да намери Лекс, ако се наложи.

— Намира се някъде между Трето и Парк — каза на глас. — Там е, нали?

Момчето, което се беше измъкнало, но бе оставило вратата открехната, чу думите и и кимна мрачно. Там се намираше, точно така.

„Виж ти, виж ти — помисли си Мия. — Засега всичко върви добре и както се казва, и утре е ден. Тогава ще му мислим. Нали така?“

Точно така. Тя отново вдигна печеното и продължи да ръфа. Мляскането и не се различаваше много от мляскането на плъха. Изобщо не се различаваше.

Тян и Заля искаха да отстъпят на Еди и Сузана своята стая. Трудно бе да ги убедят, че това не е нужно, че всъщност така гостите ще се почувстват неудобно. Накрая Сузана изтърси (колебливо и съзаклятнически), че в Луд им се било случило нещо ужасно, нещо толкова травмиращо, че вече не можели да спят спокойно на закрито. Много по-добре било в плевнята, където винаги можеш да видиш външния свят през отворената врата.

Обяснението беше правдоподобно и убедително представено. Тян и Заля я изслушаха с разбиране и съчувствие, от които Еди се почувства гузно. В Луд наистина им се бяха случили много лоши неща, но нищо чак толкова ужасно, че да смути съня им.

Сега той седеше с кръстосани крака върху едно от одеялата, дадени им от Заля, другите две бяха отметнати встрани. Гледаше навън към верандата и реката. Луната ту излизаше иззад облаците, ту се скриваше и околността ту се окъпваше в сребристо, ту потъваше в сянка. Еди не виждаше почти нищо. Стоеше заслушан в шумовете на долния етаж, където се намираха конюшнята и кошарите. Тя беше някъде там, но, за Бога, толкова тихо се движеше.

„Коя всъщност е тя? Роланд твърди, че се нарича Мия, но това е само едно име. Коя е всъщност?“

Не, не беше само име. Според Стрелеца на свещения език това означаваше „майка“. Майка. „Да, но не майка на детето ми. Мъничето не е мой син.“

Отдолу се чу тихо подрънкване, после изпращяване на дъска. Еди застина. Тя наистина беше там. Бе започнал да се съмнява, но сега беше сигурен.

Когато се събуди от може би шестчасов дълбок и безпаметен сън, Еди установи, че Сузана я няма. Той се приближи до горната врата на сеновала, която бяха оставили отворена, и погледна навън. Тогава я видя. Дори на бледата слънчева светлина си даде сметка, че в инвалидната количка не седи Сузана. Не, това не беше неговата Сюз, нито Одета Холмс или дори Дета Уокър. Това бе напълно непозната жена. Тя…

„Видях я в Ню Йорк, само че тогава имаше крака и знаеше как да ги използва. Имаше крака и не искаше да се приближава твърде много до розата. Изтъкна достатъчно основателни причини, но коя беше истинската? Според мен се боеше, че розата ще навреди на онова, което расте в корема и.“

Въпреки това той изпитваше жалост към жената. Независимо коя беше и какво носеше, тя се беше забъркала в това, за да спаси Джейк Чеймбърс. Беше задържала демона в себе си, за да даде възможност на Еди да използва ключа, който бе изработил.

„Ако го бях направил по-бързо, ако не бях такъв мухльо, може би това нямаше да и се случи.“

Еди пропъди тази мисъл. Имаше известна истина, разбира се — той наистина се беше колебал твърде много, докато дялкаше ключа и затова закъсня за измъкването на Джейк, — но с такива мисли нямаше да постигне нищо. Все едно да се самобичува.

Която и да беше, сърцето му принадлежеше на тази жена. В тишината на нощта, в редуващите се светли и тъмни петна на лунната светлина тя обикаляше двора с количката на Сузана… напред… назад… наляво… надясно. Малко му напомняше за старите роботи на поляната на Шардик, които Роланд го беше накарал да застреля. И нищо чудно. Преди да се събуди, бе сънувал точно тях и думите на Роланд: „Това са едни нещастни същества. Еди ще ги избави от мъките им.“ И той го беше направил, макар и след известно убеждаване от страна на Стрелеца. Бе убил робота с вид на змия; онзи, който приличаше на тракторчето играчка, което бе получил за един рожден ден; и злонравния стоманен плъх. Беше застрелял всичките с изключение на последния, някакъв механичен летателен апарат. Той бе останал за Роланд.

Също като старите роботи, жената в двора искаше да отиде някъде, но не знаеше къде. Искаше нещо, но не знаеше какво. Въпросът бе какво трябваше да направи той?

„Гледай и чакай. Измисли някое глупаво оправдание, ако някой се събуди и я види да обикаля с количката. Може пак да го обясниш със стреса от Луд.“

— Е, може и да повярват — измърмори, но в този момент Сузана се обърна и целенасочено тръгна към обора.

Еди легна, готов да се престори на заспал, но не чу тропането и по стълбите, а леко дрънчене, пъшкане и скърцане на дъски в задната част на конюшнята. Представи си как е слязла от количката и е пропълзяла… за какво ли? За няколко минути се възцари тишина. Той тъкмо започваше да се притеснява, когато чу кратък писък. Толкова му заприлича на детски плач, че го побиха тръпки. Погледна към стълбата за долния етаж, но реши да изчака още. „Това беше прасе. Някое от малките. Сукалче.“ Може би, но това не му попречи да си представи малките близнаци. Особено момичето. Лия, римуваше се с Мия. Невръстни дечица. Безумно бе да си помисли, че Сузана може да пререже гърлото на някое от тях, напълно безумно, но… „Но това не е Сузана. Ако допуснеш грешката да си помислиш, че е тя, има голяма опасност да пострадаш, както замалко ти се размина предния път.“

Да пострада ли? Мамка му, едва не умря. Замалко да бъде разкъсан от чудовищните раци. „Тогава Дета ме хвърли на гадините. Това не е тя.“

Да, тази можеше да е много по-добра от Дета, но той не бе готов да заложи живота си на това. Нито живота на децата. Децата на Тян и Заля. Потеше се, не знаеше какво да прави.

След безкрайно чакане чу ново квичене и скърцане. Последното дойде от самата стълба към сеновала. Еди отново затвори очи, но не съвсем. През притворените си клепки видя как тя се качва при него. В този момент луната излезе иззад облак и освети сеновала. Той видя кръв около устата и, като размазан шоколад, и си напомни да я избърше добре на сутринта. Не искаше Джафърдсови да я видят.

„Искам да зърна близнаците — помисли си. — И четиримата, да се уверя, че са живи и здрави. Особено Лия. Какво друго? Искам на сутринта Тян да се качи намръщен и да попита дали не сме чули нещо, може би лисица или дори скална котка. Защото едно от прасенцата му ще липсва. Дано да е заличила добре следите си. Дано добре да ги е скрила.“

Тя се приближи, легна, обърна се веднъж и заспа — познаваше се по дишането и. Еди се понадигна и погледна към притихналата къща. „Не, през цялото време беше далеч от къщата.“

Освен ако не се беше приближила незабелязано. Лесно можеше да отиде с количката… да се промъкне през прозореца… да отмъкне някой от малките близнаци… момиченцето например… да го завлече в обора… и… „Не го е направила. Нямаше време, ако не друго.“

Може би, но той щеше да се почувства много по-добре на сутринта, когато види децата на закуска. Включително Арон, бебето с пухкави крачета и издуто тумбаче. Спомни си как веднъж майка му бе възкликнала за едно такова бебе на улицата: „Колко е сладък! Направо да го схрускаш!“

„Стига глупости. Заспивай!“

Дълго време обаче му беше нужно, за да заспи.

Джейк се събуди от кошмар, не знаеше къде се намира. Седна, потрепери, притисна ръце до тялото си. Носеше само широка памучна фланелка и шорти, които също му бяха големи. Какво?…

Чу ръмжене, после приглушено пръцкане. Погледна към Бени Слайтман, завит през глава, и всичко си дойде на мястото. Той носеше една от фланелките и чифт от шортите на Бени. Намираха се в палатката на новия му приятел на едно възвишение над реката. Тук бреговете бяха каменисти и не ставаха за отглеждане на ориз, но бяха идеални за риболов, така обясни Бени. Ако имаха късмет, на сутринта щяха сами да си уловят закуската в Девар-тет Уай. И макар че след ден-два Джейк трябваше да се върне у Стареца при своя дин и ка-другарите си, Бени се надяваше приятелят му отново да го посети. Тук имаше добри места за риболов, хубави вирове за къпане и пещери със светещи стени, обитавани от флуоресциращи гущери. Джейк беше заспал с надеждата скоро да види тези чудеса. Не се чувстваше много спокоен без револвер тук (беше видял и преживял твърде много), но бе уверен, че Анди бди над тях, затова заспа спокойно.

После дойде сънят. Ужасен кошмар. Сузана в огромната, мръсна кухня на изоставения замък. Сузана, която държи гърчещия се плъх, набучен на голяма вилица. Кръвта, стичаща се по дървената дръжка към ръката и. „Това не е сън, знаеш го. Трябва да кажеш на Роланд.“

Следващата му мисъл бе още по-обезпокоителна: „Роланд вече знае. Еди също.“

Джейк седна, притисна колене до гърдите си и обгърна прасците си с ръце. Не се беше чувствал по-ужасно от деня, когато бе погледнал есето си за края на годината в часа по английски на госпожица Ейвъри. „Как разбирам истината“, бе озаглавено съчинението му и макар че сега той я разбираше много по-добре — съзнателно или подсъзнателно, — тогава беше изпитал истински ужас. Сега не чувстваше същото, по-скоро… по-скоро…

„Мъка“ — помисли си.

Да. Те бяха ка-тет, но сега единството им беше нарушено. Сузана бе обладана от друга и Роланд не искаше тя да научи, защото Вълците скоро щяха да се появят, тук и в другия свят. Вълците на Кала, Вълците на Ню Йорк.

Искаше му се да се ядоса, но нямаше на кого. Сузана беше забременяла, докато му помагаше, и ако Роланд и Еди не искаха да и кажат какво става с нея, то беше, за да я защитят.

„Да, бе, как не — обади се едно злобно вътрешно гласче. — Искат също да е способна да се сражава, когато Вълците се появят. Ако пометне или получи някаква нервна криза, ще сме с един човек по-малко.“

Знаеше, че не е справедливо да мисли така, но кошмарът го беше разтърсил. Все си представяше този плъх, гърчещ се на върха на вилицата. А тя стискаше дръжката. И се хилеше. Не, не можеше да го забрави. Тази усмивка. В този момент беше прочел мислите и: плъхкебап.

— Божичко — прошепна Джейк.

Струваше му, се разбира защо Роланд не казва на Сузана за Мия — и за бебето, което Мия наричаше „мъничето“, — но нима Стрелеца не разбираше, че така с всеки изминал ден губи нещо друго?

„Възрастните знаят по-добре от теб“ — помисли си Джейк.

Глупости. Ако възрастните знаеха по-добре, защо баща му пушеше по три кутии цигари без филтър и смъркаше кокаин, докато му потече кръв от носа? Ако да си възрастен, означаваше да знаеш винаги какво е най-разумно, защо майка му спеше с масажиста си, който имаше огромни мускули, но нито капка мозък? Защо никой от двамата не беше забелязал, че през пролетта на 1977 година детето им (чийто прякор Бама беше известен само на икономката) се побърква?

„Това не е същото.“

А дали? Ами ако Роланд и Еди бяха толкова затънали в проблема, че не виждаха истината?

„Какво е истина? Как разбираш истината?“

Те вече не бяха ка-тет — така я разбираше.

Какво беше казал Роланд на Калахан на онзи първи разговор? „Ние сме едно цяло.“ Тогава беше вярно, но според Джейк вече не. Спомни си една стара шега, използвана от шофьорите, когато им се спука гума: „Е, спаднала е само отдолу.“ Такива бяха те сега, спаднали отдолу. Вече не бяха ка-тет — как да бъдат, като криеха тайни един от друг? И дали Мия и детето в корема на Сузана бяха единствената? Не му се вярваше. Имаше още нещо. Нещо, което Роланд държеше в тайна не само от Сузана, а и от тримата.

„Можем да победим Вълците само ако се държим заедно — помисли си Джейк. — Само ако сме ка-тет. Не както сега. Нито тук, нито в Ню Йорк. Просто няма да стане.“

Хрумна му друга мисъл, толкова ужасна, че отначало той се опита да я пропъди, само че тя беше твърде натрапчива. Колкото и да не му се искаше, налагаше се да реши. „Трябва да поема нещата в свои ръце. Трябва да и кажа.“

И тогава какво? Какво щеше да каже на Роланд? Как да се оправдае?

„Не мога. Няма с какво да се оправдая, а и той няма да иска да ме чуе. Мога само…“

Спомни си разказа на Роланд за деня, когато се изправил срещу Корт. Опитният стар воин с тоягата му и момчето със сокола. Ако той, Джейк, тръгнеше срещу решението на Роланд да не казва нищо на Сузана, щеше да се наложи да доказва мъжествеността си.

„Не съм готов. Може би Роланд е бил, но аз не съм той. Никой не е като него. Ще ме победи и ще ме изпрати сам на изток в Тъндърклап. Ко ще поиска да дойде, но няма да го взема. Защото там дебне смъртта. Може би не за целия катет, но със сигурност за само хлапе като мен.“

Въпреки това Роланд грешеше, че криеше тези тайни. Тогава какво? Скоро щяха да се съберат, за да чуят края на разказа на Калахан и (може би) да се заемат с онова нещо в църквата му. Какво трябваше да направи тогава?

„Говори с него. Опитай се да го убедиш, че греши.“

Добре. Това можеше да направи. Щеше да е трудно, но можеше да го направи. Трябваше ли да говори и с Еди? Не мислеше. Така само щеше да усложни нещата. Нека Роланд да реши дали да каже на Еди. Все пак той беше техният дин.

Платното на палатката се разклати и Джейк посегна към хълбока си, където щеше да стои рюгерът, ако го беше взел. Не беше там, разбира се, но този път нямаше нищо обезпокоително. Ко вмъкна глава в палатката.

Джейк го погали. Ко леко хвана ръката му със зъби и го подръпна. Джейк с готовност го последва; чувстваше, че няма да може да мигне цяла нощ.

Навън светът изглеждаше чернобял. Каменистият бряг се спускаше към реката, която на това място беше широка и плитка. Луната светеше като лампа. Джейк видя два силуета на каменистия плаж и застина. В този момент луната се скри зад облак и притъмня. Ко отново го хвана със зъби за ръката и го подръпна. Джейк приклекна и го последва. Главата му се изравни с главата на Ко, дишането на зверчето звучеше в ухото му като малък мотор.

Луната отново се показа и пак стана светло. Джейк видя, че Ко го е завел до голям гранитен блок, стърчащ от земята като носа на заровен кораб. Добро скривалище. Джейк надникна иззад камъка.

За единия нямаше съмнение; ръстът и блестящата му метална обшивка бяха достатъчни, за да разпознае Анди, робота-вестоносец (многофункционален). Другият обаче… кой беше? Джейк присви очи, но отначало не го позна. Намираха се поне на двеста метра от скривалището му и макар че имаше светлина, видимостта не беше добра. Мъжът бе вдигнал лице към робота и луната го огряваше, но чертите му изглеждаха размазани. Само шапката му… да, шапката беше позната на Джейк.

„Може и да не е.“

Мъжът извъртя глава и две светли кръгчета проблеснаха над очите му. Сега Джейк беше сигурен. В Кала имаше много пастири с големи кръгли шапки, но само един носеше очила.

„Добре, това е бащата на Бени. Какво от това? Не всички родители са като моите; някои се тревожат за децата си, особено, ако са загубили някое, както господин Слайтман — сестричката на Бени. Умряла от горещ дъх, което вероятно означава пневмония. Преди шест години. Логично, ние идваме да спим на палатка и господин Слайтман изпраща Анди да ни пази, но през нощта се събужда и решава да ни нагледа лично. Може би и той е сънувал кошмари.“ Може би, но това не обясняваше защо господин Слайтман и Анди разговаряха до реката, нали?

„Е, може би не иска да ни събуди. Може би ще дойде да провери палатката, така че по-добре да се прибирам, а може би ще приеме на доверие думите на Анди, че всичко е наред, и ще се върне в «Рокинг Б».“

Луната се скри зад облак и Джейк реши да остане на мястото си, докато отново се появи. Когато стана светло, онова, което видя, го изпълни със същия ужас, както сънят за Сузана в изоставения замък. За миг си помисли, че може да е сън, да се е пренесъл направо от единия в другия, но боцкането на камъчетата в коленете му и дишането на Ко в ухото му бяха съвсем реални. Това наистина се случваше.

Господин Слайтман не се качи да нагледа палатката, нито тръгна към ранчото (макар че Анди се запъти с дълги крачки натам). Не, бащата на Бени нагази в реката и се насочи на изток. „Сигурно има причина за това. Основателна причина.“ Нима? Каква можеше да е тази основателна причина? От другата страна вече не беше Кала, Джейк го знаеше. Там имаше само пустиня, неутралната зона между граничните земи и царството на мъртвите, Тъндърклап.

Първо, нещо не е наред със Сузана — с приятелката му Сузана. После излиза, че и около бащата на новия му приятел има нещо нередно. Джейк забеляза, че отново е започнал да гризе ноктите си, което му беше станало навик в последните седмици в училище „Пайпър“, и се застави да спре.

— Не е честно, да знаеш. Изобщо не е честно.

Ко го близна по ухото. Джейк се обърна, прегърна зверчето и притисна лице до меката му козина. Скунксът остана неподвижно. След малко Джейк се измъкна на по-равното мястото, където бе застанал Ко. Почувства се малко по-добре, по-спокоен. Луната се скри зад друг облак. Джейк не помръдна. Ко леко изскимтя.

— Потрай малко.

Луната отново изплува иззад облака. Джейк се вгледа в мястото, където бяха разговаряли Анди и Бен Слайтман, помъчи се да го запомни. Имаше голям кръгъл камък с гладка повърхност. До него бе изхвърлен гнил клон. Джейк беше почти сигурен, че може да намери мястото, дори палатката на Бени да я няма.

„Ще кажеш ли на Роланд?“

— Нямам идея — измърмори.

— Не-дея — каза Ко до крака му и го стресна.

Или може би „недей“? Това ли искаше да каже скунксът?

„Луд ли си?“

Не беше. Имаше период, когато си бе мислил, че е луд — или че полудява, — но вече не смяташе така. Понякога Ко наистина четеше мислите му.

Джейк се върна в палатката. Бени спеше дълбоко. Джейк погледна другото момче — по-голямо на години, но по-малко в много по-важни отношения — и прехапа устни. Не искаше да навлича на баща му неприятности. Освен, ако не се наложи.

Легна си и се зави с одеялото. Никога не се беше чувствал толкова несигурен за толкова много неща и му се плачеше. До сутринта не можа да мигне.

ОСМА ГЛАВА Магазинът на Тук; неоткритата врата

През първия половин час, след като тръгнаха от „Рокинг Б“, Роланд и Джейк яздиха в мълчание на изток към малките стопанства. Роланд се досещаше, че момчето е намислило нещо важно; личеше от изражението му. Въпреки това Стрелеца се изненада, когато Джейк стисна юмрук, допря го до гърдите си над сърцето и каза:

— Роланд, преди да се съберем с Еди и Сузана, може ли да поговоря с теб дан-дин?

„Мога ли да открия сърцето си пред теб?“ — това означаваше изразът, но подтекстът бе още по-сложен. Думите бяха останали от времето преди Артур Елд, или поне така твърдеше Ваней. Означаваха да споделиш пред своя дин някакъв нерешим емоционален проблем, обикновено свързан с любов. Когато го направи, човек приемаше безпрекословно и незабавно да стори онова, което му каже динът. Джейк Чеймбърс със сигурност нямаше любовен проблем — освен ако не се беше влюбил ненадейно в красивата Франсин Тавъри, — а и откъде всъщност беше научил този израз?

Момчето го гледаше с големи очи и тържествено изражение, което никак не му харесваше.

— Дан-дин… откъде си чул това, Джейк?

— Отникъде. Предполагам, че съм го научил телепатично от теб. Не се опитвам да проникна в съзнанието ти, но понякога хващам такива неща. През повечето време не е нищо съществено, но научавам някои изрази.

— Както гаргите и ръждивчетата събират лъскави предмети от земята.

— Може да се каже.

— Какво друго си научил? Кажи ми няколко израза.

Джейк го погледна смутено:

— Не си спомням много. Дан-дин означава да отворя сърцето си пред теб и да постъпя както ми кажеш.

Беше по-сложно, но момчето бе схванало същността.

Роланд кимна. Слънцето галеше лицето му. Показаното от Маргарет Айзенхарт го беше успокоило, по-късно бе провел плодотворна среща с баща и и беше спал добре за пръв път от доста време.

— Да.

— Да видим… Има каж-и-ми, което означава, струва ми се, да клюкариш някого. Лесно съм го запомнил, защото звучи познато.

Роланд се засмя. Всъщност изразът беше „каземей“, но Джейк го бе запомнил по звучене. Това го изненада. Напомни му да пази най-съкровените си мисли. Имаше как да се постигне, слава на боговете.

— Има даш-дин, което е някакъв религиозен водач. Тази сутрин си го помисли… мисля, че за онзи стар манихеец. Той даш-дин ли е?

Роланд кимна:

— В много отношения. А името му, Джейк? — Стрелеца съсредоточи мислите си върху думата. — Можеш ли да го прочетеш в ума ми?

— Разбира се, Хенчик. Разговарял си с него… кога? Късно снощи?

— Да.

Роланд не се беше съсредоточил върху тази информация и щеше да му е по-спокойно, ако Джейк не беше научил за това. Момчето обаче имаше силна интуиция и Роланд му вярваше, че не го прави нарочно.

— Госпожа Айзенхарт мисли, че го мрази, но ти смяташ, че просто се бои от него.

— Да. Имаш силна интуиция, по-силна от интуицията на Алан, напоследък дори е нараснала. Заради розата е, нали?

Джейк кимна. Да, заради розата. Продължиха в мълчание, копитата на конете им вдигаха лек прах. Въпреки че слънцето грееше, беше хладно, истинска есен. — Добре, Джейк. Говори ми дан-дин, ако искаш. Благодаря ти, че се доверяваш на мъдростта ми.

Джейк мълчеше. Роланд се опита да проникне в мислите му, както той беше проникнал в неговите (с такава лекота), но не успя. Не намери нищо. Нищо… Не, имаше. Един плъх… гърчещ се, набучен на нещо…

— Къде е замъкът, в който ходи? — попита момчето. — Знаеш ли?

Роланд не успя да скрие изненадата си. Удивлението си. Изпита и малко вина. Изведнъж разбра… е, не всичко, но много.

— Няма никакъв замък и никога не е имало. Това е въображаемо място, вероятно изградено въз основа на приказките, които е чела, и разказите около лагерния огън. Пренася се там, за да не вижда онова, което яде в действителност. Онова, от което се нуждае бебето.

— Видях я да яде печено прасенце. Преди това един плъх го гризеше. Тя го набучи с вилица.

— Къде го видя?

— В някакъв замък. В съня и. Бях в съня и.

— Тя видя ли те?

Сините очи на Стрелеца заблестяха. Конят му усети нещо и спря. Конят на Джейк също спря. Останаха неподвижно насред Източния път, по-малко от километър от мястото, където Червената Моли Дулин някога бе убила един от Вълците от Тъндърклап. Гледаха се в очите.

— Не — отвърна Джейк, — не ме видя.

Роланд се замисли за нощта, когато я беше последвал в блатото. Тогава бе усетил, че тя си представя, че се намира на друго място, но само толкова. Беше доловил само неясни образи от съзнанието и. Сега знаеше. Разбра и още нещо: Джейк не приемаше решението на своя дин да остави Сузана на спокойствие. Може би имаше право. Но…

— Тази, която си видял, не е Сузана, Джейк.

— Знам. Това е онази, която все още има крака. Нарича се Мия. Бременна е и е уплашена до смърт.

— Ако ще ми говориш дан-дин, разкажи ми всичко, което си видял в съня си и което те е накарало да се събудиш. Тогава ще ти дам мъдростта на сърцето си, докато имам такава.

— Няма ли… няма ли да ме упрекваш?

Роланд не успя да скрие изненадата си:

— Не, Джейк. В никакъв случай. Може би аз трябва да те моля да не ме упрекваш.

Момчето се усмихна вяло. Конете отново тръгнаха, по-бързо отпреди, сякаш бяха почувствали опасност и искаха да се махнат от нея.

Джейк не знаеше какво ще сподели с Роланд, докато не заговори. Когато се събуди, още се колебаеше дали да му разкаже за Анди и Слайтман Старши. Накрая думите на Роланд му подсказаха правилното решение. „Разкажи ми всичко, което си видял в съня си и което те е накарало да се събудиш.“ Реши да не споменава нищо за видяното край реката; всъщност тази сутрин това не му се струваше толкова важно.

Той разказа как Мия беше изтичала по стълбите и за страха и когато видя празната зала за угощения. После за кухнята. Как беше намерила печеното и плъха. Как бе отстранила конкуренцията. Как се беше тъпкала. После как се бе събудил, разтреперан и с желание да закрещи.

Замълча и погледна Роланд. Стрелеца му даде нетърпелив знак: продължавай, по-бързо, да чуем края.

„Е — помисли си момчето, — той обеща да не ме упреква и ще удържи на думата си.“

Вярно беше, но Джейк още не смееше да му признае, че е обмислял да каже истината на Сузана. Все пак сподели основното си опасение: че докато тримата пазят тази тайна от четвъртия, връзките им в ка-тета се разклащат точно когато трябва да са най-здрави. Дори каза на Роланд старата шофьорска шега: „Гумата е спаднала само отдолу.“ Не очакваше Стрелеца да се засмее, но чувстваше, че Роланд изпитва известен срам, и това го разтревожи. Беше си мислил, че срамът е характерен за хората, които не знаят какво правят.

— До вчера беше още по-лошо — заключи Джейк. — Защото искаше и мен да държиш в неведение.

— Не.

— Нима?

— Просто реших да не предприемам нищо. Споделих само с Еди, защото се боях, че когато останат в една стая, той ще научи за среднощните и скитания и ще се опита да я събуди. Страхувам се какво може да се случи, ако го направи.

— Защо просто не и кажеш?

Роланд въздъхна:

— Чуй ме, Джейк. Когато бях дете, Корт се грижеше за физическата ни подготовка. Ваней ни даваше други знания. И двамата се опитваха да ни предадат моралните си ценности. В Гилеад обаче бащите ни бяха тези, които трябваше да ни научат за ка. И тъй като всеки мъж има различни схващания, всеки от нас получи различна представа за ка. Разбираш ли?

„Разбирам, че искаш да избегнеш отговора на един много прост въпрос“ — помисли си Джейк, но кимна.

— Баща ми ми е разказвал много на тази тема и повечето от това се е запечатало в съзнанието ми, но едно нещо се откроява най-ярко. Той ме учеше, че когато не знаеш какво да правиш, трябва да оставиш ка да разреши проблема.

— Значи оставяме всичко на ка — разочаровано измърмори Джейк. — Роланд, това не ни помага много.

Стрелеца долови тревога в гласа на момчето, но разочарованието го порази. Той се обърна на седлото, отвори уста, но си даде сметка, че оправданията му ще прозвучат смешно, и пак я затвори. Вместо да се оправдава, реши да каже истината:

— Не знам какво да правя. Ако знаеш, ти ми кажи.

Момчето силно се изчерви и Роланд осъзна, че е приело думите му за подигравка. Че му се сърди. Тази липса на разбиране го плашеше.

„Той е прав — помисли си Стрелеца. — Ка-тетът наистина се разпада. Боговете да са ни на помощ.“

— Не се цупи. Чуй ме, моля — чуй ме добре. В Кала Брин Стърджис Вълците скоро ще дойдат. В Ню Йорк Балазар и неговите „джентълмени“ скоро ще се появят. Дали бебето на Сузана ще изчака, докато разрешим тези проблеми? Не знам.

— Дори не и личи, че е бременна — промълви Джейк; руменината му понамаля, но той не вдигаше глава.

— Наистина не личи. Гърдите и са леко наедрели, може би и бедрата и, но това са единствените признаци. Затова имам надежда. Трябва да се надявам, ти също. Защото освен Вълците и проблемите в твоя свят остава въпросът с Черната тринайсетица. Мисля, че знам какво да правя с нея, но трябва пак да говоря с Хенчик. И да изслушаме края на историята на отец Калахан. Да не възнамеряваше да съобщиш истината на Сузана?

— Ами…

— Виждам, че си го помислил. Откажи се. Ако друго освен смъртта може да разтури ка-тета ни, то е това. Ако и кажеш без мое позволение. Аз съм твоят дин, Джейк.

— Знам! — изкрещя момчето. — Мислиш ли, че не го разбирам?

— Мислиш ли, че ми харесва? Знаеш ли колко беше лесно преди…

Роланд замълча, ужасен от онова, което замалко щеше да каже.

— Преди ние да се появим — завърши мисълта му Джейк. — Знаеш ли какво? Никой от нас не е дошъл тук доброволно.

„Никой от нас не е умрял доброволно“ — искаше му се да добави.

— Джейк…

Стрелеца въздъхна, вдигна ръце и отново ги отпусна. Вече приближаваха завоя, зад който се намираше стопанството на Джафърдс.

— Мога само да повторя, каквото казах: когато не си сигурен какво да правиш, остави всичко на ка. То ще нареди всичко. Когато човек не е сигурен, почти винаги взема грешното решение.

— На това в Ню Йорк му викаме кръшкане. Решение, което не дава отговор на въпроса, а само оправдава каквото си си наумил.

Роланд се замисли. Стисна устни:

— Ти ме помоли да разреша проблема ти.

Джейк кимна плахо.

— Ето какво ще ти кажа дан-дин. Първо: тримата, аз, ти и Еди, ще поговорим ан-тет със Сузана преди появата на Вълците и ще и разкажем всичко. Че е бременна, че почти със сигурност носи демонично дете в утробата си, а в главата — друга жена, наречена Мия, която е негова майка. Второ: забранявам да засягащ този въпрос, докато не дойде време да и кажем.

Джейк се замисли. Лицето му просветна.

— Наистина ли?

— Да! — Роланд прикри обидата си от този въпрос; все пак добре разбираше момчето. — Обещавам и се кълна, че така ще направя. Приемаш ли?

— Да! Приемам!

Роланд кимна:

— Взимам това решение не защото съм убеден в правотата му, а защото ти си убеден, Джейк. Аз…

— Чакай малко — прекъсна го Джейк и усмивката му помръкна. — Не се опитвай да хвърлиш цялата отговорност върху мен. Аз никога…

— Стига глупости — сряза го Роланд с хладния тон, който рядко използваше. — Ти поиска да вземеш участие в решението. Допуснах го, трябваше да го допусна, защото ка повелява да зачета мнението ти. Ти ме принуди, като постави под съмнение решението ми. Ще отречеш ли?

Джейк пребледня, изчерви се и пак пребледня. Изглеждаше уплашен. Мълчаливо поклати глава.

„О, богове — помисли си Роланд. — Мразя тези разговори. Отвратително е.“

Той продължи по-тихо:

— Не, ти наистина не дойде доброволно. И аз не съм искал да ти отнемам детството. При все това вече сме стигнали дотук и ка ни гледа и ни се присмива. Трябва да изпълним волята му или да загинем. Джейк сведе глава и прошепна:

— Знам.

— Според теб Сузана трябва да знае. Аз, от друга страна, не знам какво да правя. Когато един знае, а друг — не, онзи, който не знае, трябва да се подчини, а другият — да поеме отговорността. Разбираш ли ме, Джейк?

— Да — прошепна момчето и докосна челото си с юмрук.

— Добре. Да оставим сега тази тема. Ти имаш силна интуиция, момче.

— Иска ми се да нямах!

— Както и да е. Можеш ли да проникнеш в нейните мисли?

— Да. Не го правя нарочно, но понякога се случва. Долавям откъси от песни, които си тананика наум, или мисли за апартамента и в Ню Йорк. Той и липсва. Веднъж си помисли: „Да можех да прочета онзи роман от Алън Дръри в библиотеката.“ Този Алън Дръри сигурно е бил известен писател по нейно време.

— Повърхностни неща, с други думи.

— Да.

— Можеш обаче да проникнеш и по-дълбоко.

— Вероятно мога да разголя душата и, но няма да е оправдано.

— При тези обстоятелства ще бъде, Джейк. Представи си, че е кладенец, от който всеки ден трябва да отпиваш по няколко глътки, за да си сигурен, че водата още е хубава. Искам да ми кажеш, когато нещо в нея се промени. Особено ако замисля алейо.

Джейк го погледна удивено:

— Бягство? Къде ще бяга?

Роланд поклати глава:

— Не знам. Къде се крият котките, когато раждат? В някой шкаф? В плевнята?

— Ами ако и кажем и другата вземе нещата в свои ръце? Ако Мия замисли алейо и завлече Сузана със себе си?

Роланд не отговори. Точно от това се опасяваше и Джейк бе достатъчно умен, за да се досети.

Джейк го погледна с известно отвращение…, но и с примирение.

— Веднъж на ден. Не повече — каза.

— По-често, ако усетиш, че нещо се е променило.

— Добре. Отвратително е, но аз поисках да говорим дан-дин. Ти ме надви.

— Това не е канадска борба, Джейк. Не е игра.

— Знам. — Момчето поклати глава. — Имам чувството, сякаш си обърнал нещата срещу мен.

„Не съм обръщал нищо срещу теб, Джейк“ — помисли си Стрелеца. Радваше се, че никой от другите не подозира колко объркан се чувства, колко му липсва интуицията, помагала му в толкова трудни ситуации досега. „Обърнах го… но само защото ме принуди.“

— Сега ще мълчим, но ще и кажем преди идването на Вълците — заключи Джейк. — Преди да влезем в битка. Разбрахме ли се?

Роланд кимна.

— Ако се наложи първо да се бием с Балазар, в другия свят, ще трябва да и кажем. Ясно?

— Става. Добре.

— Отвратително е — измърмори Джейк.

— И за мен.

Еди седеше на верандата на Джафърдсови и дялкаше; слушаше някакъв объркан разказа на Дядото и кимаше с надеждата, че го прави на подходящите места. Когато Роланд и Джейк се появиха, остави ножа и скочи да ги посрещне, като извика Сюз.

Тази сутрин беше в изненадващо добро настроение. Среднощните му страхове се бяха разсеяли, както почти винаги става — като вампирите от първи и втори тип на отец Калахан тези страхове са алергични към дневната светлина. Най-важното бе, че на закуска всички деца на Джафърдсови бяха налице. От обора наистина беше изчезнало едно прасенце сукалче. Тян бе попитал Еди и Сузана дали не са чули нещо през нощта и кимна мрачно, когато поклатиха глави.

— Да. Мутантните породи са почти изчезнали от другите части на света, но не и на север. Всяка есен ни посещават глутници подивели кучета. Преди две седмици бяха в Кала Амити, следващата вече ще досаждат на Кала Локуд. Тихи са. Не че не вдигат шум, просто са неми. Тук нямат нищо. — Тян посочи гърлото си. — Е, поне ми направиха една услуга. Намерих огромен плъх в обора. С откъсната глава.

— Гаднооо — измърмори Хеда, бутна купичката си и направи красноречива гримаса.

— Яж си кашата, госпожичке — предупреди я Заля. — Трябват ти сили, когато простираш.

— Ма-мооо, защооо аааз!

Еди погледна Сузана и и намигна. Тя му отвърна със същото; всичко беше наред.

Е, беше поскитала през нощта. Беше похапнала. Бе заровила остатъците. Да, трябваше да направят нещо за тази бременност. Без съмнение. Само че — когато му дойде времето. През деня мисълта, че Сузана би могла да нарани дете, му се струваше абсурдна.

— Хайл, Роланд, Джейк — поздрави Заля от верандата и Еди се обърна към нея.

Тя направи реверанс.

Роланд свали учтиво шапката си, после си я сложи и попита:

— Сай, подкрепяш ли съпруга си за противопоставянето срещу Вълците?

Тя въздъхна, но в очите и се четеше увереност:

— Да, Стрелецо.

— Искаш ли помощ от нас?

Роланд зададе въпроса с нормален тон, почти между другото, но сърцето на Еди подскочи, а Сузана стисна силно ръката му. Това беше третият въпрос, най-важният, и той не го задаваше на едрите земевладелци в Кала или на богатия търговец. Задаваше го на тази обикновена селянка със скромно вързана коса, напукани и загрубели ръце и избеляла престилка. И така трябваше да бъде. Защото душата на Кала Брин Стърджис беше в петдесетината дребни стопанства като това. Нека Заля Джафърдс да говори от името на всички. Защо не, по дяволите?

— Искам и благодаря — простичко отвърна тя. — Светият Господ и Исус Човека да ви благословят.

Роланд кимна небрежно:

— Маргарет Айзенхарт ми показа нещо.

— Така ли? — попита Заля и се усмихна леко.

Тян излезе иззад ъгъла; изглеждаше уморен и потен, макар че беше едва девет часът. През рамо носеше изтъркана конска сбруя. Той поздрави Роланд и Джейк и прегърна жена си през кръста.

— Да, и ми разказа легендата за Господарката Оризия и Сивия Дик.

— Хубава приказка — отбеляза Заля.

— Така е. Ще говоря направо, сай. Готова ли си да се присъединиш към нас с чинията си, когато му дойде времето?

Тян се ококори. Отвори уста и пак я затвори. Погледна жена си, сякаш е получил велико прозрение.

— Да — отвърна Заля.

Тян пусна сбруята на земята и прегърна жена си. Тя се притисна до него за момент, после пак се обърна към Роланд и приятелите му. Стрелеца се засмя. Еди почувства леко замайване, както винаги в такива случаи.

— Добре. Ще научиш ли Сузана да хвърля?

Заля замислено погледна гостенката:

— Ще се справиш ли?

— Не знам — отвърна Сузана. — Толкова ли е наложително, Роланд?

— Да.

— Кога, Стрелецо? — попита Заля.

Роланд се замисли:

— След три-четири дни, ако всичко върви добре. Ако не и се удава, ще ти изпратя Джейк.

Момчето подскочи.

— Мисля, че ще се справи — продължи Роланд. — Не съм виждал стрелец, който не може да усвои ново оръжие за няколко дни. Трябва да имам поне един, който може или да хвърля чиния, или да стреля с ба, защото четиримата имаме само два револвера и един пистолет. Освен това чинията ми харесва. Много ми харесва.

— Ще я науча на каквото мога — обеща Заля и смутено погледна Сузана.

— Тогава след девет дни ти, Маргарет, Росалита Муньос и Сейъри Адамс ще дойдете у Стареца и ще покажете на какво сте способни.

— Имаш ли план? — попита с надежда Тян.

— Тогава вече ще имам.

Тръгнаха към града в редица, един до друг, но когато Източният път пресече друг, опънал се от север на юг, Роланд се отдели от спътниците си.

— Тук ще ви оставя за малко. — Посочи на север към хълмовете. — На два часа оттук е селището, наречено от скитащите хора Манихейска Кала. Там ще се срещна с Хенчик.

— Техния дин — отбеляза Еди.

Роланд кимна:

— В планината на около час от манихейското селище има няколко изоставени мини и много пещери.

— Мястото, което посочи на картата на близнаците Тавъри, това ли? — попита Сузана.

— Не но и то е наблизо. Сега ме интересува една пещера, която наричат Портала. Ще чуем за нея довечера, когато Калахан довърши разказа си.

— Той ли ти го каза, или е предчувствие? — поинтересува се Сузана.

— Знам от Хенчик. Говорихме за нея снощи. Разказа ми и за отеца. Мога да ви предам какво ми каза, но по-добре да го чуем лично от Калахан. Във всеки случай пещерата е много важна за нас.

— Това е пътят за връщане, нали? — обади се Джейк. — Мислиш, че през нея ще можем да се върнем в Ню Йорк.

— Нещо повече. Мисля, че с Черната тринайсетица ще можем да отидем, където и когато си поискаме.

— И в Тъмната кула ли? — прошепна Еди.

— Не знам, но се надявам, когато Хенчик ми покаже пещерата, да разбера повече. През това време вие тримата имате малко работа в магазина на Тук.

— Така ли?

— Да.

Роланд бръкна в торбичката си и извади кожена кесия, която останалите не бяха виждали досега.

— Имам това от баща ми — обясни разсеяно. — То е единственото, което пазя от времето, когато с другарите ми отидохме в Меджис.

Останалите погледнаха кесийката със страхопочитание. Този предмет трябваше да е на повече от сто години. Роланд я отвори, погледна вътре и кимна:

— Сузана, дай си ръцете.

Тя събра длани и Стрелеца изсипа в тях десетина сребърни монети.

Кесийката се изпразни.

— Еди, дай си ръцете.

— Ъ… Роланд, вътре май не остана нищо.

— Дай си ръцете.

Еди вдигна рамене и се подчини. Роланд вдигна кесийката и изсипа в дланите му дузина жълтици.

— Джейк?

Джейк протегна ръце.

Ко наблюдаваше с интерес от джоба на пончото. Този път от кесийката изпаднаха половин дузина бляскави скъпоценни камъни.

Сузана ахна.

— Обикновени гранати — обясни Роланд; звучеше почти виновно. — Доколкото ми е известно, тук са законно платежно средство. Не е кой знае какво, но мисля, че ще задоволят нуждите на едно момче.

— Страхотно! — възкликна Джейк. — Благодаря! Много, много!

Тримата се втренчиха удивено в празната кесийка; Роланд се усмихна:

— Повечето магии, които владеех, вече са се изгубили, но пак ми остава нещо. Като утаени листа на дъното на чайник.

— Има ли още нещо? — поинтересува се момчето.

— Не. След време може пак да се появи. Това е растяща кесия.

Роланд я прибра в торбата си, извади малко от тютюна на Калахан и сви цигара.

— Идете в магазина. Купете каквото ви хареса. Нови ризи например; и една за мен, ако ви е угодно. После излезте и седнете отпред като обикновените граждани. Сай Тук с удоволствие би видял гърбовете ви, докато се отдалечавате на изток към Тъндърклап, но няма да ви изгони.

— Нека само да посмее — измърмори Еди и докосна револвера си.

— Няма да имаш нужда от това — успокои го Роланд. — Традицията ще го принуди да остане зад щанда си. Както и настроенията в града.

— Те са на наша страна, нали? — попита Сузана.

— Да. Ако ги попитаме направо, както попитах сай Джафърдс, няма да ни отговорят, затова по-добре да изчакаме. Те обаче са готови да се бият. Или да ни позволят да се бием за тях. Това е нашата работа, да се бием за онези, които не могат сами.

Еди отвори уста да изрече онова, което беше чул от Дядото, но остана безмълвен. Роланд не го бе попитал, макар че затова ги беше изпратил у Джафърдсови. Сега си даде сметка, че Сузана също не се интересуваше. Дори не беше споменала за разговора със стария Джейми.

— Ще зададеш ли на Хенчик въпроса, който зададе на госпожа Джафърдс? — поинтересува се Джейк.

— Да, на него ще му го задам.

— Защото знаеш как ще ти отговори.

Роланд кимна и се усмихна хладно:

— Един стрелец никога не задава въпрос, ако не знае какъв ще е отговорът. Ще се срещнем на вечеря у отеца. Ако всичко е наред, ще съм там, когато слънцето докосне хоризонта. Добре ли сте всички? Еди? Джейк?… Сузана?

Те кимнаха. Ко също.

— Тогава до довечера. Бъдете благословени и нека слънцето никога да не залезе в очите ви.

Той пришпори коня си и потегли по занемареното пътче на север. Тримата изчакаха да се изгуби от поглед. Изпитаха едно и също сложно чувство — страх, самота и странна гордост. После продължиха, като още повече приближиха конете си.

— Марш, марш, веднага да махнеш този звяр оттук! — закрещя Ибън Тук иззад щанда.

Гласът му беше писклив, почти като на жена; кънтеше като звъна на счупени стъкла. Търговецът сочеше Ко, който надничаше от джоба на пончото. Няколко клиентки се обърнаха да видят какво става.

Двама ратаи с работни дрехи плахо отстъпиха от тезгяха, сякаш очакваха двамата въоръжени чужденци да извадят оръжията си и на мига да пръснат черепа на сай Тук.

— Разбира се — отвърна смирено Джейк. — Извинявайте. — Извади Ко от джоба и го остави на огрятата от слънцето площадка пред магазина. — Стой тук, момче.

— Ко, стой — повтори скунксът и се сви на кълбо.

Джейк се присъедини към приятелите си в магазина. Миризмата в помещението напомни на Сузана за дюкянчетата от детството и в Мисисипи: смесица от мирис на сушено месо, кожа, подправки, кафе, нафталин и дребно мошеничество. Зад щанда имаше полуотхлупено буре, от което се разнасяше остра миризма на туршия; до него на стената висяха метални щипци.

— Не давам на вересия! — продължи да крещи Тук със същия противен глас. — Никаква вересия на чужденци! Истина казвам! И благодаря!

Сузана предупредително докосна ръката на Еди. Той се отдръпна, но когато заговори, гласът му беше смирен като на Джейк преди това:

— Благодаря, сай Тук. Ние не искаме нищо на вересия. — Спомни си един израз от Татко Калахан и реши да го използва: — Да пази Господ.

В магазина се чу одобрителен шепот. Вече никой от клиентите не се преструваше, че се интересува от стоките. Тук се изчерви. Сузана пак хвана мъжа си за ръката и този път му се усмихна.

Отначало мълчаливо огледаха магазина, но преди да свършат с покупките, неколцина — всичките бяха присъствали на празненството в Павилиона — ги поздравиха и ги попитаха (смутено) как са. Тримата отвръщаха, че са добре. Взеха няколко ризи (включително две за Роланд), дънкови панталони, бельо и три чифта високи обувки, груби, но практични. Джейк си избра пакетче бонбони и мълчаливо ги посочи на Тук. Търговецът неохотно и изнервящо бавно ги сложи в торбичка от оплетени блатни треви. Когато поиска пакет тютюн и цигарени хартийки, Тук му отказа с явно задоволство:

— Неее, неее, не продавам тютюн на деца, за нищо на света.

— Хубаво — одобри Еди. — Трябва да се пазим от дяволската трева, чичо доктор казва благодаря. На мен обаче ще ми продадеш, нали, сай? Нашият дин обича да пуши вечер, докато прави планове как да помогне на градчето.

Тези думи бяха последвани от изненадано цъкане. Магазинът вече гъмжеше от хора. Имаха значителна публика и Еди нямаше нищо против. Тук се държеше като задник и нищо чудно. Той си беше задник.

— Никога не сме виждали някой да танцува толкова хубаво комала! — обади се някой от вътрешността на магазина и околните зашумяха одобрително.

— Казвам благодаря — отвърна Еди. — Ще му предам.

— И твоята госпожа пее добре — отбеляза друг.

Сузана направи реверанс. Завърши избора си на покупки, като отмести още малко капака на бурето и извади огромен зеленчук с щипците.

Еди се наведе към нея и прошепна:

— Веднъж извадих такова зелено нещо от носа си.

— Не бъди гаден, скъпи.

Еди и Джейк я оставиха да води пазарлъка и тя с удоволствие се зае. Тук направи всичко възможно да ги одруса, но Еди предполагаше, че в това няма нищо лично, а е, обичайна практика на търговеца (или може би свещено призвание). Явно все пак умееше да преценява настроението на клиентите си, защото когато свършиха с покупките, се беше отказал да им натяква за щяло и нещяло. Това не му попречи да измери монетите им на специална везна и внимателно да огледа гранатите на Джейк на светлината и да откаже единия (който изглеждаше досущ като останалите).

— Колко още ще останете тук? — попита небрежно, след като прибра парите.

Наблюдаваше ги изпитателно и Еди не изпита дори капка съмнение, че каквото и да кажат, още преди мръкване ще достигне до ушите на Айзенхарт, Овърхолсър и другите важни клечки.

— Ами, зависи какво ще видим — отвърна Еди. — А пък то зависи от онова, което хората ни покажат, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Тук, но явно нищо не разбираше.

В магазина се бяха събрали вече петдесетина души и повечето просто зяпаха. Усещаше се напрежение. На Еди това много му харесваше. Не знаеше дали така трябва, но му харесваше.

— Зависи и от желанието на хората — добави Сузана.

— Аз ще ти кажа какво искат, мургавелке! — пискливо заяви Тук. — Искат спокойствие, това искат! Искат градът да продължи да съществува и след като вие четиримата…

Сузана хвана търговеца за палеца и го изви. Направи го изключително чевръсто. Джейк се съмняваше дори двама трима от най-близките посетители да са забелязали, но Тук пребледня като платно и очите му се изцъклиха.

— Мога да приема такова обръщение от някой изкуфял дъртак — изсъска тя, — но не и от теб. Ако още веднъж ме наречеш мургавелка, тлъста свиньо, ще ти изтръгна езика и ще ти го завра в задника.

— Моля за прошка! — промълви Тук; по лицето му избиха едри капки пот. — Моля за прошка, наистина!

— Добре — каза Сузана и го пусна. — Сега ще излезем да поседнем пред магазина, защото пазаруването е уморителна работа.

Пред магазина на Тук нямаше статуетки на пазители на Лъча, както в Меджис според разказите на Роланд, но на верандата бяха наредени двайсетина стола. По стъпалата имаше чучела в съответствие с традицията за този сезон. Тримата ка-другари на Роланд излязоха и седнаха. Ко легна в краката на Джейк, покри муцуната си с лапи и заспа. Еди посочи с палец над рамото си към Ибън Тук:

— Жалко, че Дета Уокър я няма да свие туй-онуй от този задник.

— Не си мисли, че не се изкушавах — отбеляза Сузана.

— Идват някакви хора — предупреди Джейк. — Май ще искат да разговарят с нас.

— Разбира се, че ще искат — отвърна Еди. — Нали затова сме тук. — Усмихна се чаровно и добави шепнешком: — Запознайте се със стрелците, почтени граждани. Ком-ком-комала, стрелба ще има-ла.

— Затваряй си плювалника, бе, зевзек — засмя се Сузана.

„Тия са луди“ — помисли си Джейк. Но ако той правеше изключение, защо също се смееше?

Хенчик Манихееца и Роланд от Гилеад обядваха в сянката на висока скала; ядяха студено пилешко и ориз, завити в плоски питки, и пиеха ябълково вино. Хенчик бе произнесъл кратка молитва към Силата и Отвъдното, после и двамата се умълчаха. Това се понрави на Роланд. Старецът беше отговорил утвърдително на най-важния въпрос.

Когато приключиха обяда, слънцето вече се беше скрило зад високите скали. Те тръгнаха по сенчеста пътека, прекалено тясна за конете, които бяха оставили в една горичка по-надолу. Пред тях се стрелкаха гущерчета и се шмугваха между камъните.

Сенчесто или не, тук бе горещо като в ада. След малко повече от километър постоянно изкачване Роланд вече се задъхваше и често бършеше потта с кърпичката си. Хенчик, който изглеждаше около осемдесетте, вървеше напред, без да спира. Дишаше леко, сякаш се разхождаше в градската градина. Беше оставил наметалото си, но по ризата му не личаха петна от пот.

Излязоха зад един завой на пътеката и за миг пред тях се откри гледка на север и запад. Роланд видя големите сивкави петна на пасищата. Кравите, пръснали се по тях, приличаха на играчки. На юг и изток зеленината се дължеше на близостта на реката. Роланд видя Кала и дори големия лес, от който бяха дошли, далеч на запад. Тук ги лъхна лек бриз, толкова хладен, че Стрелеца затаи дъх. Въпреки това той жадно вдиша свежия въздух, ухаещ на добитък, ниви, река и ориз, ориз, много ориз.

Хенчик свали широкополата си плоска шапка и затвори очи, сякаш унесен в мълчалива молитва. Вятърът развя косата му и игриво раздвои дългата до кръста брада. Останаха така няколко минути. После старецът отново сложи шапката си и се обърна към Роланд:

— Как мислиш, че ще дойде краят на света, Стрелецо? С огън или с лед?

След кратко замисляне Роланд отговори:

— Нито с едното, нито с другото. По-скоро с мрак.

— Така ли казваш?.

— Да.

Хенчик се замисли за миг, после се обърна и продължи по пътеката.

Роланд изгаряше от нетърпение да стигнат целта на пътуването си, но докосна манихееца по рамото. Беше дал обещание.

— Снощи преспах у една от блудните. Нали така наричате онези, които са напуснали ка-тета ви?

— Да, говорим за блудни, но не и за ка-тет. Думата ни е позната, Стрелецо, но не означава нищо за нас.

— Във всеки случай, трябва…

— Във всеки случай, си спал в „Рокинг Б“ у Вон Айзенхарт и нашата дъщеря Маргарет. И тя ти е показала как хвърля чинията. Не засегнах тази тема при разговора ни снощи, защото знаех много добре какво е станало. Освен това имахме други, по-важни въпроси за обсъждане. Пещерите например.

— Така е.

Роланд се опита да скрие изненадата си. Явно не успя, защото Хенчик кимна и устните му, едва видими в брадата, се изкривиха в лека усмивка.

— Манихейците имат начини да научават такива неща, Стрелецо. Винаги са имали.

— Можеш да ме наричаш Роланд.

— Не.

— Тя ме помоли да ти предам, че Маргарет от клана Редпат е щастлива със съпруга си.

Хенчик кимна. Не издаде чувствата си, дори да изпитваше мъка.

— Тя е прокълната — заяви.

Прозвуча, сякаш просто обсъждаше времето.

— Да и го кажа ли? — попита Роланд; беше му едновременно любопитно и страшно.

Сините очи на Хенчик се бяха замъглили от възрастта, но въпреки това в тях пролича изненада. Той вдигна рунтавите си вежди:

— Не си прави труда. Тя много добре го знае. Ще дойде време и ще се кае, че е отишла при този мъж. В На’ар ще плаща за греховете си. Добре го знае. Хайде, Стрелецо. Още четвърт колело и стигаме. Става обаче доста нанагорно.

Нанагорно, и още как. След половин час стигнаха голяма канара, препречваща пътеката. Хенчик се зае да я заобиколи, с плющящи панталони, развята брада и дълги нокти, вкопчени в скалата. Роланд го последва. Камъкът бе нагрят от слънцето, но вятърът бе толкова студен, че го пронизваше. Той чувстваше как токовете на обувките му стърчат на стотици метри над урвата. Ако старецът бе решил да го убие, сега беше най-подходящият момент.

„Дори така няма да постигне нищо — помисли си. — Еди ще заеме мястото ми и другите двама ще го следват, докато имат сили.“

От другата страна на канарата пътеката свършваше с голям тъмен вход. Отвътре полъхваше леко течение. За разлика от планинския бриз то носеше неприятна миризма. Също и крясъци, човешки крясъци.

— Това писъците на клетниците в На’ар ли са?

— Престани с подигравките си поне тук — смъмри го сериозно старецът. — Защото сме изправени пред безкрая.

Роланд му вярваше. Предпазливо пристъпи напред, камъчетата под краката му изскърцаха и той постави лявата си ръка на кобура.

Вонята от зиналата паст на пещерата се усили. Задушлива, ако не направо отровна. Роланд притисна кърпичката до устата и носа си с осакатената си дясна ръка. Взря се в мрака. Кости, да, видя кости на гущери и други дребни животинки, но и нещо друго, силуета на нещо познато…

— Внимавай, Стрелецо — предупреди Хенчик, но се отдръпна, за да му даде път да влезе, ако иска.

„Желанието ми не е важно — помисли си Роланд. — Аз трябва да го направя. Вероятно това улеснява нещата.“

Силуетът в мрака се открои по-ясно. Роланд не се изненада да открие врата, същата като онези на брега на морето; защо иначе ще наричат пещерата Портала? Вратата бе от желязно дърво (а може би от призрачно) и стоеше на пет-шест метра навътре. Беше висока около два метра, също като онези на брега. И по същия начин стоеше самотно, пантите и не бяха закрепени никъде.

„При все това тя свободно се отваря и затваря на тези панти — помисли си той. — Ще се отвори, когато дойде време.“

Нямаше ключалка. Топчестата брава изглеждаше от кристал. На нея беше гравирана роза. На брега на Западното море трите врати бяха написани на свещения език: ЗАТВОРНИКЪТ, ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ и СМЪРТТА. Върху тази стояха йероглифите, които беше видял върху капака на кутията в църквата на Калахан:

— Означава „неоткрита“ — отбеляза Роланд.

Хенчик кимна, но когато Стрелеца понечи да заобиколи вратата, старецът го хвана за ръката.

— Внимавай да не се срещнеш лично с онези, на които принадлежат тези гласове.

Роланд видя какво имаше предвид. На три-четири метра зад вратата наклонът рязко се увеличаваше. Нямаше за какво да се задържи, скалата беше гладка като стъкло. След десетина метра подът изчезваше в пропаст. От нея долиташе хор от стонове. Сред тях се открои един глас. На Габриел Дисчейн.

— Роланд, недей! — крещеше духът на майка му от бездната. — Не стреляй, това съм аз! Аз съм ма…

Но преди да довърши, силен гърмеж прекъсна виковете и. Болка раздра главата на Роланд. Той притискаше кърпичката толкова силно до лицето си, че можеше да счупи носа си. Опита се да отпусне ръка, но не беше в състояние. От бездната прозвуча разочарованият глас на баща му:

— Откакто си се родил, знам, че не си гений, но никога не съм подозирал, че си пълен идиот. Така да го оставиш да те изработи! О, богове!

„Не им обръщай внимание. Това дори не са духове. Струва ми се, че е само ехо, отразено някак си от собствените ми мисли.“

Когато заобиколи вратата, внимавайки да не се подхлъзне в пропастта отдясно, тя изчезна. Остана само силуетът на Хенчик като изрязан от черна хартия на входа на пещерата.

„Вратата още е там, но се вижда само от едната страна. И в това отношение е като другите.“

— Страшничко, а? — долетя гласът на Уолтър от бездната. — Откажи се, Роланд! По-добре да се откажеш и да умреш, отколкото да откриеш, че стаята на върха на Тъмната кула е празна.

Последва тревожният зов на Рога на Елд и Роланд настръхна. Това беше последният боен призив на Кътбърт Алгууд, преди да намери смъртта си от ръцете на диваците с омазаните в синьо лица.

Роланд смъкна кърпичката от лицето си и заотстъпва. Една крачка, втора, трета. Костите пращяха под краката му. На третата крачка вратата пак се появи, отначало странично, с езиче, сякаш закачено във въздуха. Той спря за момент, загледа се с възхищение в нея, както бе гледал другите три. Ако мръднеше главата си напред, вратата изчезваше. Ако я дръпнеше назад, тя отново се появяваше. Вратата не трептеше и контурите и не се размазваха. Тя или беше там, или я нямаше.

На връщане той се опря на желязното дърво. Почувства леки вибрации като от мощен двигател. От тъмната бездна Рия от Кьос крещеше, наричаше го копеле, което никога не е видяло истинския си баща, после от гърлото и се изтръгнаха писъци на агония, както когато изгаряше на кладата. Роланд не и обърна внимание и хвана кристалната топка на бравата.

— Не, Стрелецо, не смей! — тревожно извика Хенчик.

— Ще посмея.

Роланд понечи да завърти топката, но тя не помръдна. Той отново се отдръпна.

— Вратата е била отворена, когато сте намерили свещеника, нали?

Бяха говорили за това предишната нощ, но Роланд искаше да научи повече.

— Да. Двамата с Джемин го открихме. Нали знаеш, че ние, старите манихейци, винаги търсим други светове? Не за съкровища, а за просветление.

Роланд кимна. Знаеше също, че някои се връщаха от странстванията побъркани. Други никога не се връщаха.

— Тези планини са магнетични и прорязани с безброй проходи към други светове. Бяхме отишли в пещерата при старата гранатова мина и получихме послание.

— Какво послание?

— На входа на пещерата имаше някаква машина. Натиснахме копчето и тя заговори. Каза ни да дойдем.

— Знаехте ли за пещерата?

— Да, но преди да намерим отеца, я наричахме Пещерата на гласовете. Вече знаеш защо. Роланд кимна и даде знак на Хенчик да продължава.

— Гласът от машината говореше с акцент като твоите ка-другари, Стрелецо. Каза двамата с Джемин да дойдем тук и че ще намерим една врата, един човек и едно чудо. Така и стана.

— Някой ви е дал инструкции.

Роланд се замисли за Уолтър. Мъжа в черно, който им беше оставил бисквитите, наречени от Еди „Киблърс“. Уолтър беше Флаг, Флаг беше Мартен, а Мартен… беше Мерлин, старият престъпен магьосник от легендите, но дали? По този въпрос Роланд не беше сигурен.

— По име ли се обърна към вас?

— Не, не знаеше имената ни. Само ни нарече манихейци.

— Как е знаел този човек къде да остави говорещата машина?

Хенчик стисна устни:

— Защо мислиш, че е човек? Не може ли да е бил бог с човешки глас? Защо не някой пратеник от Отвъдното?

— Боговете оставят сигули. Хората оставят машини. Ако съдя от собствен опит, разбира се.

Хенчик махна пренебрежително.

— Просто от любопитство ли изследвахте пещерата с говорещата машина? — поинтересува се Роланд.

Хенчик вдигна рамене:

— Хората ни шпионират. Някои може би ни наблюдават с далекогледи и бинокли. Освен това и този железен човек се вре навсякъде. Не спира да дърдори.

Роланд прие този отговор за „да“. Явно някой е знаел предварително за идването на Татко Калахан. И че ще има нужда от помощ, когато се появи в покрайнините на Кала.

— Колко широко беше отворена вратата?

— Питай Калахан. Аз обещах само да ти покажа мястото и го направих. Това трябва да ти е достатъчно.

— Беше ли в съзнание, когато го открихте?

След кратко замисляне старецът отвърна неохотно:

— Не. Само бълнуваше.

— Значи не може да ми отговори, нали? Не и за това. Хенчик, ти поиска помощ от мен. Поиска я от името на целия си клан. Помогни ми сега! Помогни ми, за да ти помогна и аз!

— Не виждам с какво може да ти помогне това.

Можеше да не помогне по въпроса с Вълците, който тревожеше манихейците и всички жители на Кала Брин Стърджис, но Роланд имаше други тревоги и нужди; друга риба да лови, както би се изразила Сузана. Той се втренчи в Хенчик, без да сваля ръка от кристалната топка.

— Беше открехната — каза накрая манихеецът. — Също и кутията. Съвсем малко. Старецът лежеше по очи ето тук. — Той посочи покрития с кости под в краката на Стрелеца. — Кутията беше до дясната му ръка, открехната ето толкова. — Раздалечи палеца и показалеца си на около два сантиметра. — Отвътре се чуваше каммен. Чувал съм го и преди, но никога толкова силно. От този звук очите ме заболяха и се просълзих. Джемин заплака и тръгна към вратата. Ръцете на Стареца бяха разперени и Джемин настъпи едната, но не забеляза. Вратата беше съвсем леко открехната, като кутията, но от процепа идваше ужасна светлина. Много съм пътувал, Стрелецо, бил съм в много „къде“ и „кога“, виждал съм много други врати, виждал съм тодаш отвори и дупки в действителността, но никога такава светлина. Беше черна като абсолютното нищо, но в нея имаше и нещо червено.

— Окото — възкликна Роланд.

Хенчик го изгледа изпитателно:

— Око ли казваш?

— Така мисля. Мракът е идвал от Черната тринайсетица. Червеното трябва да е било от Окото на Пурпурния крал.

— Кой е той?

— Не знам. Знам, че живее далеч на изток, в Тъндърклап или отвъд него. Според мен той е един от пазителите на Тъмната кула. Дори може би си мисли, че я притежава.

При споменаването на Кулата манихеецът закри очите си с две ръце, знак за дълбок религиозен страх.

— Какво стана после, Хенчик? Кажи ми, моля.

— Посегнах към Джемин, после си спомних как бе настъпил ръката на Стареца и се отказах. Помислих си: „Ако се опиташ да го спреш, той ще те повлече със себе си.“ — Старият манихеец погледна изпитателно Роланд. — Ние се скитаме, знаеш го добре, и рядко изпитваме страх, защото имаме вяра в Отвъдното. Въпреки това аз се побоях от светлината и звъна. Изпълваха ме с ужас. Никога досега не съм разказвал за онзи ден.

— Дори на Татко Калахан?

Хенчик поклати глава.

— Той не разговаря ли с теб, когато дойде на себе си?

— Попита дали е умрял. Казах му, че ако е мъртъв, трябва всички да сме призраци.

— А Джемин?

— Умря след две години. От сърце.

— Колко години минаха оттогава?

Хенчик бавно поклати глава — един от обичайните манихейски жестове:

— Не знам, Стрелецо. Защото времето…

— Да, в застой е. Колко мислиш, че е минало?

— Повече от пет години, защото за това време успя да построи църквата си и да събере достатъчно суеверни глупаци, за да я напълни.

— Какво направихте? Как успя да спасиш Джемин?

— Коленичих и затворих кутията. Само това се сещах да направя. Ако се бях поколебал дори за миг, сигурно щеше да погуби и мен, защото от нея излизаше същата черна светлина. Караше ме да се чувствам слаб… и неясен.

— Не се съмнявам.

— Обаче реагирах бързо и когато затворих кутията, вратата също се затръшна. Джемин започна да думка с юмрук по нея, да крещи и да се моли да го пуснат да влезе. После припадна. Извлякох го навън. Извлякох и двамата. След малко се свестиха.

Хенчик вдигна ръце и отново ги отпусна, сякаш да каже:

„Ето, това е всичко.“

Роланд за последен път се опита да завърти топката. Тя не помръдна. Със сферата обаче…

— Да се връщаме. Искам да съм у отеца преди мръкване. Това означава, че трябва бързо да слезем при конете и още по-бързо да яздим.

Хенчик кимна. Брадата добре скриваше изражението му, но на Роланд му се струваше, че изпитва облекчение, че си тръгват. На кого му е приятно да чува обвинителните крясъци на нечии мъртви майка и баща? Да не говорим за мъртвите приятели.

— Какво стана с говорещата машина? — попита Роланд по пътя за връщане.

Хенчик вдигна рамене:

— Нали знаеш байдерите? Батерии.

Роланд кимна.

— Докато работеха, машината повтаряше същото послание: да отидем в Пещерата на гласовете и да намерим вратата, човека и чудото. Имаше и една песен. Веднъж я пуснахме на отеца и той се разплака. Питай го за нея, защото това е част от разказа.

Роланд пак кимна.

— След известно време байдерите се изтощиха. — Хенчик вдигна рамене с презрение; към машините, към изчезналия свят или и към двете. — Извадих ги. Бяха „Дурасел“. Ти знаеш ли „Дурасел“, Стрелецо?

Роланд поклати глава.

— Занесохме ги на Анди и го попитахме дали може да ги презареди. Той ги пъхна в себе си, но когато ги извади, пак не вършеха работа. Анди се извини, а ние му казахме благодаря. — Хенчик отново вдигна рамене. — Отворихме машината с помощта на друго копче и извадихме езика и. Беше толкова дълъг. — Той раздалечи пръстите си на десет сантиметра. — Имаше две дупки. Вътре имаше нещо блестящо и кафяво като плоска връвчица. Отецът го нарече „касета“.

Роланд кимна:

— Благодаря ти, че ме доведе, Хенчик и че ми разказа всичко това.

— Трябваше да го направя. Ти също ще изпълниш обещанието си, нали?

Роланд кимна:

— Нека Господ избере победителя.

— Да, и ние така казваме. Говориш като един от нас. — Старецът замълча и го изгледа изпитателно. — Или така ми се струва? Защото всеки, който е чел Светото писание, може да говори така.

— Надявам се, не допускаш, че се преструвам. Защото в такъв случай си глупак.

Хенчик се замисли, после протегна разкривената си ръка: — Бъди благословен, Роланд. Слава на името ти.

Роланд протегна десница и когато старецът я стисна, за пръв път изпита силна болка там, където най-малко му се искаше.

„Не, още не. Най-малко искам да я почувствам в другата ръка. Онази, която още е цяла.“

— Може Вълците да ни избият — отбеляза Хенчик.

— Може.

— Въпреки това срещата ни може би е за добро.

— Може би.

ДЕВЕТА ГЛАВА Завършекът на разказа на отеца

— Леглата са готови — обяви Росалита Муньос, когато се върнаха.

Еди беше толкова уморен, че отначало не повярва на ушите си. Стори му се, че по-скоро е казала: „Трябва да се оплеви градината“ или „Още петдесетина души искат да разговарят с вас в църквата.“ Все пак кой говори за легло в три часа следобед?

— А? — попита разсеяно Сузана. — Какво каза, скъпа? Не те разбрах добре.

— Леглата са готови — повтори икономката. — Ще получите стаята си от онзи ден. Момчето ще спи в леглото на отеца. Скунксът може да легне при теб, Джейк, ако искаш; отецът разреши. Щеше да ви го каже сам, но този следобед трябваше да посети неколцина болни. Да им даде причастие. Тя изрече последните думи с нескрита гордост.

— Легло — измърмори Еди, сякаш не схващаше значението на тази дума; погледна яркото слънце. — Легло ли?

— Отецът ви видял в магазина — обясни Росалита. — Помислил си, че ще поискате да дремнете след толкова много срещи.

Еди най-после разбра. Не си спомняше някога да се е чувствал по-благодарен за нещо. Отначало онези, които искаха да говорят с тях, се приближаваха плахо, на малки групички, но когато видяха, че чужденците няма да застрелят никого, а разговаряха оживено и дори се смееха, започнаха да прииждат все повече и повече. Когато потокът се превърна в наводнение, Еди най-после разбра какво е да си известна личност. С удивление установи колко е изтощително, съсипващо. Те очакваха прости отговори на хиляди трудни въпроси — първите два бяха откъде идват стрелците и къде отиват. На някои въпроси можеше да се отговори искрено, но Еди все по-често започна да дава изтъркани политически клишета и чуваше същото от устата на приятелите си. Не бяха лъжи, просто кратки неясни обяснения, звучащи като отговори. Всички искаха да ги погледнат право в очите и да се уверят, че говорят със сърцата си. Дори Ко не бе оставен на мира: постоянно го галеха и го караха да говори. Накрая Джейк влезе в магазина и помоли за купичка вода. Тук му подхвърли празна консервена кутия и му каза да я напълни от коритото отпред. Дори докато изпълняваше тази проста задача, Джейк бе заобиколен от граждани, обсипващи го с въпроси. Ко бързо излочи водата и отново бе оставен на милостта на любопитните, когато Джейк се върна да напълни пак кутията.

Това бяха най-дългите пет часа, които Еди беше преживявал; представата му за знаменитост се промени коренно. Все пак постигнаха нещо — когато си тръгваха, вече бяха говорили с всеки жител на града и с голяма част от фермерите от покрайнините. Слухът се разпространяваше бързо: чужденците седяха пред магазина и бяха готови да изслушат всекиго.

А сега, слава на Бога, тази жена — този ангел — говореше за легла.

— Колко време имаме? — попита той.

— Отецът ще се прибере към два часа, но вечерята е едва в шест, и то, ако вашият дин се върне навреме. Мога да ви събудя в пет и половина. Така ще имате време да се измиете. Съгласни ли сте?

— Да — отвърна Джейк с усмивка. — Не съм подозирал, че говоренето е толкова измерително. И че така се ожаднява от него. Тя кимна:

— В килера има кана със студена вода.

— Не трябва ли да ти помогна за вечерята? — попита Сузана и се прозина.

— Сейъри Адамс ще ми помогне, освен това няма да готвя нищо особено. Хайде, вървете. Починете си. Личи си, че сте съсипани.

Джейк влезе в килера, напи се добре, сипа вода в една паничка за Ко и отиде в спалнята на Калахан. Чувстваше се неудобно да спи тук със скункса си, но пухкавите завивки сякаш го викаха. Той остави паничката на пода и Ко започна тихо да лочи. Джейк се съблече по бельо, легна и затвори очи.

„Сигурно няма да мога да заспя — помисли си. — Още като малък ненавиждах следобедния сън.“

След по-малко от минута вече леко похъркваше. Ко също бе заспал на пода с муцуна, заровена под лапите.

Еди и Сузана седнаха един до друг на леглото в спалнята за гости. На Еди още не му се вярваше: не само щеше да спи, ами щеше да спи в истинско легло. Невиждан разкош. Не искаше нищо друго, освен да легне, да прегърне Сузана и да затвори очи, но преди това поне трябваше да се съблекат. През целия ден го беше глождила една мисъл.

— Сюз, дядото на Тян…

— Не ме интересува — сряза го тя.

Той изненадано вдигна вежди, макар че трябваше да се досети.

— И до това ще стигнем, но сега съм уморена. Спи ми се. Разкажи на Роланд или на Джейк, но мен не ме занимавай. Засега. — Тя се вгледа в очите му. — Чуваш ли?

— Чувам те много добре.

— Казвам благодаря, много, много.

Той се засмя, прегърна я и я целуна.

Скоро спяха дълбоко, прегърнати и допрели чела. Светъл четириъгълник бавно пълзеше по телата им, докато слънцето клонеше към залез. Спускаше се към истинския запад, поне засега. Роланд също го забеляза, докато яздеше бавно към дома на Стареца, отпуснал нозе край хълбоците на коня, за да облекчи болката.

Росалита излезе да го посрещне.

— Хайл, Роланд. Дълги дни и спокойни нощи.

Той кимна:

— Двойно повече за теб.

— Чух, че може би ще поискаш някои от нас да хвърлят чиния срещу Вълците, когато дойде времето.

— Кой ти каза?

— О…, едно птиченце.

— Аха. Ти съгласна ли си? Ако те помоля?

Тя се озъби:

— Няма нищо по-приятно за мен. — Гримасата и премина в нормална усмивка. — Макар че с теб може би мога да изживея удоволствие, което се доближава. Искаш ли да видиш малката ми къщурка, Роланд?

— Да. А ти ще ме разтъркаш ли пак с вълшебния си мехлем?

— Да те търкам ли искаш?

— Да.

— Силно или леко?

— Чувал съм, че по малко от двете помага при болки в ставите.

Тя се замисли, после избухна в смях и го хвана за ръката:

— Хайде. Докато слънцето свети и това малко кътче от света още спи.

Той се подчини с готовност. Намери скрито изворче сред нежен мъх и там се ободри.

Калахан се прибра около пет и половина точно когато Еди, Сузана и Джейк се събуждаха. В шест часа Росалита и Сейъри Адамс сервираха зеленчуци и студено пилешко на верандата. Роланд и приятелите му ядоха лакомо; Стрелеца си досипа не два, а три пъти. Калахан, от друга страна, само ровеше храната в чинията си. Тенът му придаваше вид на здрав човек, но не можеше да скрие тъмните кръгове под очите му.

Когато Сейъри — весела, червендалеста жена, дебела, но пъргава — донесе десерта, отецът само поклати глава.

Когато на масата останаха чашите и кафеникът, Роланд извади тютюна си и вдигна вежди.

— Давай — подкани го Калахан. — Роузи, донеси му нещо, в което да тръска!

— Хайде, отче, мога да те слушам цял ден — каза Еди.

— Аз също — добави Джейк.

Калахан се усмихна:

— Готов съм, момчета.

Наля си половин чаша кафе. Росалита донесе на Роланд глинена паничка за пепелта. Когато тя се отдалечи, Стареца започна:

— Трябваше да довърша разказа си вчера. Цяла нощ се мятах в леглото, докато обмислях как да ви представя останалото.

— Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че вече отчасти го знам? — попита Роланд.

— Вероятно не. Хенчик те е завел при Пещерата на портала, нали?

— Да. Каза, че на говорещата машина имало някаква песен и ти си се просълзил, когато си я чул. За тази, за която ни спомена вече, ли става дума?

— „Някой спаси живота ми тази нощ“, да. Казвам ви, ужасно странно ми беше да седя в бараката на манихейците в Кала Брин Стърджис, да гледам към мрака на Тъндърклап и да слушам Елтън Джон.

— Чакай, чакай — прекъсна го Сузана. — Давай подред, отче. Бяхме стигнали до Сакраменто през 1981, когато си прочел във вестника, че така наречените Братя Хитлер накълцали приятеля ти. — Обърна се към Еди и Джейк: — Трябва да отбележа, господа, че нямате голям напредък срещу престъпността от последното ми пребиваване в Америка.

— Не обвинявай мен — оправда се Джейк. — Аз бях още ученик.

— Аз пък бях друсан до козирката — измънка Еди.

— Добре, аз приемам упрека — каза Калахан и всички се засмяха.

— Да чуем края на разказа ти — подкани го Роланд. — Може би тази нощ ще спиш по-спокойно.

— Може би. — След кратка пауза Калахан поде: — Спомените ми от болницата (каквито може би остават у всеки) са свързани главно с миризмата на белина и шума на апаратите. Най-вече с апаратите. Постоянното пиукане. Такъв шум издават само уредите в пилотската кабина на самолетите. Веднъж питах един пилот и той ми каза, че е от навигационните устройства. Онази нощ си помислих, че в едно интензивно отделение се извършва дяволски много навигация.

Докато работех в „Дом“, Роуан Магръдър беше ерген, но предположих, че това се е променило, защото в стаята му имаше някаква жена, която четеше вестник. Добре облечена, с хубав костюм, панталон и ниски обувки. Не се притеснявах да и се покажа; бях се измил, сресал и не бях близвал алкохол от Сакраменто. Когато обаче се изправихме лице в лице, всичко се провали. Блъснах се в касата на вратата, жената се обърна и цялото ми самообладание се изпари. Отстъпих крачка и се прекръстих. За пръв път, откакто с Роуан бяхме посетили Лупе в същото отделение. Досещате ли се защо?

— Разбира се — отвърна Сузана. — Защото пъзелът се е подредил. Пъзелът винаги се подрежда. Едно и също нещо се повтаря до безкрай. Просто не знаем какви ще са рисунките.

— Или не ги разбираме — добави Еди.

Калахан кимна:

— Сякаш гледах Роуан, но с руса коса и цици. Негова близначка. Засмя се. Попита ме дали съм си помислил, че виждам призрак. Почувствах се… неестествено. Като че бях по паднал в поредния от онези други светове, почти като реалния (ако има такъв), но не съвсем. Изпитах безумното желание да извадя портфейла си и да проверя кой е на банкнотите. Не беше само заради приликата, а и заради смеха и. Да седи до мъжа, който имаше нейното лице (ако му беше останало някакво под тези превръзки), и да се смее.

— Добре дошъл в стая 19 на болница „Тодаш“ — измърмори Еди.

— Моля?

— Искам само да кажа, че чувството ми е познато, Дон. На всички ни е познато. Продължавай.

— Представих се и попитах дали мога да вляза. В този момент си помислих за Барлоу, вампира. Помислих си: „Трябва да ги поканиш само първия път. После започват сами да идват.“ Тя ме покани да вляза. Каза, че дошла от Чикаго, за да бъде с него в „последните му мигове“, както сама се изрази. После: „Познах ви веднага щом ви видях. Заради белега на ръката ви. В писмата си Роуан твърдеше, че сте били свещеник в другия си живот. Постоянно говореше за другия живот на хората, тоест преди да започнат да пият, да взимат наркотици, да се побъркат или и трите едновременно. Този бил дърводелец в другия си живот. Онази била фотомодел. Прав ли е бил за вас?“ И всичко това с такъв любезен глас. Сякаш си бъбрехме на чашка. А Роуан лежеше там, целият бинтован. Ако носеше тъмни очила, щеше да прилича на Клод Рейнс в „Невидимия“.

Влязох, Казах, че някога съм бил свещеник, но че това вече е минало. Тя протегна ръка. Аз и подадох моята. Защото, разбирате ли, помислих си…

Той и подава ръка, защото си мисли, че тя иска да се ръкува с него. Любезният глас го е подлъгал. Не осъзнава, че Роуена Магръдър Роулингс всъщност вдига ръка, не я подава. Отначало дори не усеща плесницата, толкова силна, че кара ухото му да звъни, а лявото му око се насълзява. Помисля си, че внезапната топлина, която усеща в лявата си буза, се дължи на алергична реакция или на стрес. Тя се нахвърля върху него и лицето и, толкова поразително напомнящо Роуановото, се облива със сълзи.

— Хайде, погледни го. Защото знаеш ли какво? Това е другият живот на брат ми! Единственият, който му остава! Приближи се и го разгледай добре. Те са изболи очите му, отрязали са едната му буза — можеш да видиш зъбите му през нея, отрепка! Полицията ми показа снимки. Не искаха, но аз ги принудих, Проболи са го в сърцето, но с това лекарите се справиха. Той умира заради черния дроб. Проболи са и него и той умира.

— Госпожице Магръдър, аз…

— Госпожа Роулингс, не че има някакво значение. Хайде! Хубаво го разгледай! Виж: какво му причини!

— Бях в Калифорния… прочетох във вестника…

— О, не се съмнявам. Не се съмнявам. Само че сега ти си ми паднал, не разбираш ли? Единственият, който е бил близък с него. Другият му приятел умря от педерастката чума, а останалите ги няма. Сърбат безплатна чорба в онзи коптор, предполагам, или обсъждат какво се е случило на събранията им. Как се чувстват. Е, преподобни Калахан… отче? Видях да се прекръстваш — нека да ти кажа как се чувствам аз. Чув… ствам… се… БЯСНА! Тя още говори учтиво, но когато той отваря уста да отвърне, пъха пръст между устните му и натиска с такава сила, че той се отказва. Нека говори, защо не? Той от години не е слушал изповед, но някои неща никога не се забравят, като карането на колело.

— Той завърши Нюйоркския университет с отличие — продължи тя. — Знаеше ли? Спечели втора награда на поетичния фестивал в Белойт през 1949 година, знаеше ли това? Като ученик! Написа роман… прекрасен роман…, който събира прахта на тавана ми.

Калахан чувства топли капчици по лицето си. Идват от нейната уста.

— Помолих го — не, умолявах го — да продължи да пише, но той ми се изсмя. Каза, че нямало смисъл. „Остави това на Мейлъровците, О’Харовците и Ъруиншоувците, на хора, които наистина ги бива. Аз ще свърша в някой луксозен кабинет с лула в уста“ — така ми каза. Нямаше да имам нищо против, но се забърка с „Анонимни алкохолици“ и се захвана с този вертеп. Отдаде се на „приятелите“ си. На такива като теб.

Калахан изпитва ужас. Никога не е чувал думата „приятели“, изговорена с такава омраза.

— Къде са те сега, когато умира? А? Къде са всички хора, на които е помогнал, всички репортери, които го наричаха гений? Къде е Джейн Поли, която го интервюира за „Тудей“? Два пъти! Къде е шибаната Майка Тереза? В едно от писмата си я наричаше светица. Е, точно такава му трябва сега, светица, но къде е тя?

Сълзите и текат като река. Тя изглежда едновременно прекрасно и ужасно. Калахан се замисля за една статуя, която е виждал навремето — Шива, индуския бог на разрушението. „Тази няма достатъчно ръце“ — мисли си и едва устоява на безумното желание да се изсмее.

— Няма ги. Тук сме само ти и аз, нали? И той. Можеше да спечели Нобелова награда за литература. Или в продължение на трийсет години да обучава по четиристотин студенти на година. Така можеше да остави отпечатъка си в съзнанието на дванайсет хиляди души. Вместо това лежи в тази болница с обезобразено лице и трябва да разчита на пари от шибания си вертеп, за да плати лечението на това последно заболяване — ако да бъдеш накълцан на парчета, може да се нарече заболяване, — ковчега и погребението си.

Тя го поглежда с усмивка, с обляно със сълзи лице и един сопол, висящ от носа и.

— В предишния си друг живот, отче Калахан, той беше Уличния ангел. Това тук обаче е последният му друг живот. Къде е блясъкът? Сега слизам в стола да си взема кафе и бисквити. Ще се бавя десетина минути. Достатъчно за малкото ви свиждане. Направи ми услуга и изчезни, преди да се върна. Повръща ми се от теб и от останалите му „приятели“.

Тя излиза. Тракането на токчетата и заглъхва в коридора. Накрая остава само непрекъснатото пиукане на апаратите и той осъзнава, че целият трепери. Чувства се, сякаш има треска.

Когато Роуан проговаря изпод плътния слой бинтове, Калахан едва не изкрещява. Гласът на стария му приятел е леко приглушен, но той не среща трудности да го разбере.

— Изнася тази малка проповед вече за шести път днес и на никого не споменава, че когато взех втората награда в Белойт, имаше само четирима участници. Предполагам, че войната е убила любовта на хората към поезията. Как я караш, Дон? Говори завалено, пресипнало, но това е старият Роуан. Калахан го хваща за ръцете и те стискат неговата с удивителна сила.

— Колкото до романа… човече, беше по-зле от третокласен Джеймс Джоунс, пълна боза.

— Как си, Роуан? — пита Калахан.

Той плаче. Скоро ще вижда проклетата стая съвсем размазано.

— О, ами доста кофти. Благодаря, че се отби.

— Няма защо. Какво мога да направя за теб, Роуан? Как да ти помогна?

— Стой далеч от „Дом“ — предупреждава Роуан; гласът му отслабва, но мъжът продължава да стиска ръцете му. — Те не бяха дошли за мен. Търсеха теб. Разбираш, ли, Дон? Търсеха теб. През цялото време питаха къде си и накрая, ако знаех, щях да им кажа, кълна се. Но, разбира се, не знаех.

Един от апаратите започва да пиука по-бързо, звукът преминава в постоянно пищене, което всеки момент ще задейства аларма. Калахан няма откъде да го знае, но някак му е известно.

— Роуан… бяха ли очите им червени? Носеха ли… не знам… дълги палта? Шлифери? Имаха ли големи, луксозни коли?

— Не — прошепва Роуан. — Бяха около трийсетте, но облечени като тийнейджъри. Имаха вид на деца. Сигурно още двайсетина години ще бъдат така младолики — ако доживеят до толкова, — после изведнъж ще грохнат.

Калахан си мисли: „Просто двама улични негодници. Това ли иска да ми каже?“ Почти със сигурност е така, но това не означава, че Братята Хитлер не са наети от подлеците. Има логика. Дори във вестника пишеше, че Роуан Магръдър не е като обичайните жертви на Братята.

— Стой далеч от „Дом“ — прошепва Роуан, но преди Калахан да му отговори, алармата се включва.

За момент той стиска ръката му по-силно и това напомня на Калахан за неизчерпаемата енергия на Магръдър, благодарение на която вратите на „Дом“ бяха стояли винаги отворени дори в най-трудни времена; енергията, която бе привличала доброволци, вършещи онова, което Роуан Магръдър не можеше.

Изведнъж стаята се изпълва със сестри; един лекар с надменна физиономия крещи някой да докара количка и скоро красивата сестра на Роуан също ще се появи и този път ще сипе огън и жупел. Калахан решава, че е време да се омита от този цирк и още по-големия цирк, наречен Ню Йорк. Подлеците явно се интересуват от него, живо се интересуват и ако имат някаква централа, това вероятно е Градът на забавленията. Най-добрата идея му се струва да се върне на Западното крайбрежие. Той не може да си позволи пак да лети със самолет, но има достатъчно пари, за да яхне „Голямото сиво куче“. Няма да му е за пръв път. Да се върне на запад, защо не? Вече си представя как седи в автобуса с нова, неотворена кутия цигари в джоба, нова, неразпечатана бутилка уиски в кафяв хартиен плик и новия, неразгърнат роман на Джон Д. Макдоналд в скута. Може би вече ще е на края на първа глава и ще отминава Форт Лий, когато апаратите в стая 577 най-после бъдат изключени и старият му приятел се гмурне в мрака, за да попадне в онова, което ни чака от другата страна.

— Петстотин седемдесет и седем — промърмори Еди.

— Деветнайсет — отбеляза Джейк.

— Моля? — не разбра Калахан.

— Пет плюс седем плюс седем — обясни Сузана. — Равно на деветнайсет.

— Има ли някакво значение?

— Огромно — усмихна се Еди. — Колосално.

Сузана не му обърна внимание:

— Нямаме представа. Ти не успя да избягаш от Ню Йорк, нали? Иначе нямаше да получиш това на челото.

— О, успях. Но не достатъчно бързо. Когато напуснах болницата, имах доброто желание да отида на Порт Оторити и да се метна на рейс четирийсет.

— Какво е това? — поинтересува се Джейк.

— Жаргонен израз за най-далечното място, до което можеш да стигнеш. Ако си вземеш билет за Феърбанкс, Аляска, значи ще пътуваш с автобус четирийсет. — При нас е автобус деветнайсет — отбеляза Еди.

— Докато вървях, ме обзеха спомени. Някои бяха смешни, например когато момчетата в „Дом“ си направиха цирк. Някои бяха страшни, да речем, на вечеря някой казва на друг: „Стига си бърка в носа, Джефи, че ми се повдига“, а Джефи вади огромен нож и преди който и да било да реагира, прерязва гърлото на другия мъж. Лупе скача и закрещява „Боже! Мили Боже!“, а кръвта шурти… Роуан дотичва от кенефа, придържайки гащите си с една ръка, стиснал руло тоалетна хартия, и знаете ли какво прави?

— Използва хартията — досети се Сузана.

Калахан се ухили. Това сякаш го подмлади.

— Дявол да го вземе, да! Набута цялото руло в дупката и изкрещя на Лупе да се обади на 211, което по онова време беше телефонът на Бърза помощ. Аз стоях безучастно и гледах как рулото се напоява с кръв, как почервенява от периферията към картонената сърцевина. Изведнъж Роуан изтърси: „Приемете го като най-дълбокото порязване при бръснене на света“, и всички се заляхме от смях.

Много такива случки минаваха през главата ми. Хубави, лоши и ужасяващи. Смътно си спомням как се отбих в едно магазинче и си купих две кутии бира в хартиено пликче. Отворих едната и започнах да пия, докато крачех през града. Не мислех къде отивам, но краката ми явно бяха поели командването, защото по едно време, когато се огледах, установих, че съм стигнал ресторантчето, където понякога ходехме да вечеряме, ако бяхме, така да се каже, паралии. На Второ и Четирийсет и втора. — „При Пуф-паф“ — възкликна Джейк.

Калахан го изгледа с искрено удивление, после се обърна към Роланд:

— Стрелецо, това момче започва да ме плаши.

Роланд само кимна: „Давай, давай.“

— Реших да вляза и да си взема хамбургер заради добрите стари времена. Докато похапнах, реших, че не мога да напусна Ню Йорк, без да хвърля поне един прощален поглед на „Дом“. Щях да мина по отсрещния тротоар, както след смъртта на Лупе. Защо не? Докато бях там, никой не ме беше закачал, нито вампирите, нито подлеците. — Калахан погледна за миг слушателите си. — Не знам дали наистина вярвах в това, или беше самоубийствена заблуда. Мога да обясня много от мислите и действията си през онази нощ, но не и това.

Във всеки случай изобщо не стигнах до „Дом“. Взех хамбургера и тръгнах по Второ Авеню. „Дом“ беше на Първо и Четирийсет и седма, но не исках да отида направо. Реших да стигна първо до пресечката на Първо и Четирийсет и шеста и оттам да се приближа.

— Защо не Четирийсет и осма? — тихо попита Еди. — През Четирийсет и осма щеше да е по-бързо. Щеше да ти спести връщането през една пряка.

Калахан се замисли и поклати глава:

— И да е имало причина, не помня.

— Имало е причина — намеси се Сузана. — Искал си да минеш покрай запустелия парцел.

— Защо…

— По същата причина, по която хората се отбиват покрай хлебарницата, когато се вадят пресните кифли — обясни Еди. — Някои неща просто са приятни.

Калахан го изгледа със съмнение и вдигна рамене:

— Щом казваш. — Истина е, сай.

— Във всеки случай, вървях си аз по Второ и надигах бирата, стигнах почти до Четирийсет и шеста, когато…

— Какво е имало тогава? — попита разпалено Джейк. — Какво е имало на ъгъла през 1981-ва?

— Не знам… Ограда. Висока ограда. Три-четири метра.

— Не онази, през която се прехвърлихме, Роланд — отбеляза Еди. — Освен ако после не е пораснала сама.

— Имаше нещо нарисувано на нея. Добре си го спомням. Един вид улична стенопис, но не видях какво, защото лампите на ъгъла бяха развалени. Изведнъж ми хрумна, че допускам голяма грешка. Сякаш в главата ми зави аларма. Звучеше почти като онази, която привлече толкова много хора в болничната стая на Роуан. Не можех да повярвам, че съм отишъл там. Това беше безумие. В същото време обаче си мисля…

В също време си мисли: „Добре де, просто няколко лампи са изгорели. Ако има вампири, ще ги видиш, ако има подлеци, ще чуеш звъна и ще подушиш миризмата на гнил лук и нагорещен метал.“ Въпреки това решава да се омита, незабавно. Със или без камбани всяко нервче в тялото му сякаш хвърля искри и го изгаря.

Обръща се и вижда двама мъже. За секунда те толкова се стряскат от рязката промяна на посоката му, че сигурно може да се шмугне между двамата и да избяга, но той също е изненадан и се заковава на място.

Братята Хитлер са като Крачун и Малчо. Дребосъкът едва надвишава метър и петдесет, носи широка риза, черни панталони и спортна шапка с обърната козирка. Очите му са като две капки катран, а изражението му не предвещава нищо хубаво. Калахан веднага го кръщава Лени. Големият е над метър и деветдесет, с фланелка на „Янките“, дънки и маратонки, има рижави мустаци. Носи раница, но отпред, над корема си. Калахан веднага решава, че този се казва Джордж.

Калахан се обръща с намерение да побегне по Второ Авеню, ако случи зелен светофар или успее да се промъкне между колите. Ако не, ще се втурне по Четирийсет и шеста към хотел „Плаза“, ще се скрие във фоа…

Едрият, Джордж, го хваща за яката и го дърпа. Яката се разкъсва, но за нещастие не достатъчно, за да се освободи.

— Никъде няма да ходиш, друже! — изсъсква дребосъкът. — Никъде няма да ходиш.

Бързо се стрелва напред като насекомо и преди Калахан да разбере какво става, посяга между краката му и стиска тестисите му. Болката е неописуема.

— Кефши ли се, педал? — пита го Лени с тон на искрена загриженост, сякаш иска да каже: „Този момент е страшно важен за нас и искаме да го споделим с теб.“

Дърпа още по-жестоко тестисите му и разкъсващата болка обхваща корема на Калахан. „Ще ги откъсне — мисли си той, — вече ги направи на каша, а сега ще ги откъсне, те се държат само на ивица мека кожа и тя ще се скъса…“ Запищява и Джордж запушва устата му с ръка.

— Стига! — изръмжава на партньора си. — На улицата сме, мамка му!

Въпреки че болката го раздира, Калахан се замисля за абсурдността на ситуацията: оказва се, че Джордж е шефът, не Лени. Джордж е по-умният от двамата. Изобщо не е по Стайнбек.

Изведнъж, отдясно, се чува тананикане. Отначало той си мисли, че камбаните звънят, но тананикането е приятно. И силно. Джордж и Лени го чуват. И не им харесва.

— К’во е туй? — пита Лени. — Чу ли нещо?

— Не знам. Да се чупим. И не му барай топките. После можеш да ги мачкаш колкото си искаш, но сега ми помогни.

Те го хващат за двете ръце и го повличат по Второ Авеню. Високата дървена ограда остава от дясната им страна. Мелодичното тананикане идва от другата страна.

„Ако успея да се прехвърля през оградата, всичко ще се оправи“ — мисли си Калахан. Там има нещо, могъщо и прекрасно. Те няма да посмеят да се приближат.

Това е много хубаво, но той се съмнява, че ще успее да прескочи триметровата ограда, дори тестисите му да не изпращаха раздиращи морзови сигнали от болка и да не се подуваха. Неочаквано той се навежда и повръща гореща струя полусмляна храна върху ризата и панталоните си. Чувства как се стича по тялото му, топла като урина.

Насреща вървят две млади двойки. Двамата мъже са едри, вероятно могат да пометат улицата с Лени и да пребият Джордж, но изглеждат отвратени и бързат да дръпнат любимите си далеч от Калахан.

— Просто е пийнал повече от необходимото — обяснява с добронамерена усмивка Джордж. — Случва се и в най-добрите семейства.

„Това са Братята Хитлер! — иска да изкрещи Калахан. — Това са Братята Хитлер! Извикайте полиция!“ Разбира се, нищо не излиза от устата му, както във всички подобни кошмари, и скоро двете двойки ги отминават. Джордж и Лени отново помъкват Калахан по Второ Авеню между Четирийсет и шеста и Четирийсет и седма улица. Краката му едва докосват бетона. Хамбургерът от „Пуф-паф“ е размазан по ризата му и изпуска пара. Той дори надушва миризмата на горчицата.

— Дай да видя ръката му — казва Джордж малко преди следващата пресечка и когато Лени хваща лявата ръка на Калахан, изръмжава: — Не тази, бе, тъпако, другата.

Лени вдига дясната ръка на Калахан, който не може да му се противопостави. Коремът му е като пълен с нагорещен асфалт. Стомахът му сякаш се е вдигнал в гърлото му и трепери като уплашено животинче. Джордж, поглежда белега на ръката му и кимва:

— Този е. Никога не пречи да провериш. Хайде, мърдай, отче. Алилуя!

Стигат Четирийсет и седма. Отпред се виждат ярки светлини: „Дом“. Калахан дори зърва няколко прегърбени силуета, мъже, които стоят на ъгъла, разговарят и пушат.

„Някои може би дори ме познават — мисли си объркано. — По дяволите, сигурно ме познават.“

Те обаче не продължават натам. Малко след Второ по посока на Първо Авеню Джордж завлича Калахан във входа на един изоставен магазин с табелка: ПРОДАВА СЕ/ ДАВА СЕ ПОД НАЕМ. Лени се суети след тях като кученце.

— Ще те шибам, педалче! — нарежда той. — Заклали сме хиляди като теб и ще капичнем още милион, преди да ни пипнат, можем да накълцаме всеки негър, дори да е як като горила, както се пее в песента, която съчинявам, наречена „Убийте всички негри и педали“, когато я свърша, ще я пратя на Мърл Хагард, той е върхът, точно той каза на всички хипита да му цунат задника, шибаният Мърл е истински американец, знаеш ли, че имам, „Мустанг 380“ и пищака на Херман Гьоринг, а, педалче?

— Млъквай, бе, малоумник — срязва го Джордж, но звучи разсеяно.

Извадил е голяма връзка ключове и се е съсредоточил в търсенето на ключ за празния магазин.

Калахан си мисли: „За него бръщолевенето на Лени е като радио, което постоянно свири в някой магазин или ресторант. Той дори не осмисля думите му, пропуска ги покрай ушите си.“

— Така е, Норт! — не се отказва Лени. — Имам шибания пищак на шибания Гьоринг, истина е, и с него мога да ти прасна шибаните топки, защото много добре знаем какво искат да направят педалите като теб и негрите с тази страна, нали така, Норт?

— Нали ти казах да не споменаваме имена — изръмжава Джордж/Норт, но го казва просто, за да се заяде и Калахан знае защо: той никога няма да може да каже имената им на полицията, не и ако направят с него онова, което са замислили.

— Извинявай, Норт, но точно педалите, негрите и шибаните еврейски ентелегенти прецакват страната ни, мисли си за това, когато изтръгвам шибаните ти топки от шибания ти скротум, педалче…

— Топките и скротумът са едно и също, празноглавецо! — поучително казва Джордж/Норт. — Бинго!

Вратата се отваря. Джордж/Норт блъска Калахан вътре. Помещението е празно и мирише на белина, сапун и нишесте. От стените стърчат дебели кабели и тръби. На места личат по-светли петна, където са стояли перални машини и сушилни. На пода е захвърлена табелка, чийто надпис едва се чете: ПЕРАЧНИЦА „ТЪРТЪЛ БЕЙ“, СЪС ИЛИ БЕЗ НАША ПОМОЩ, ТУК ВСИЧКО СЕ ОЧИСТВА!

„Да, и мен ще очистят“ — мисли си Калахан. Обръща се към престъпниците и с изненада вижда, че Джордж/ Норт е насочил пистолет срещу него. Това не е пищакът на Херман Гъоринг, а евтин 32-калибров, какъвто може да се купи от всеки оръжеен магазин, но пак върши работа. Джордж/Норт разкопчава раницата си, без да сваля очи от Калахан — движенията му говорят за дългогодишен опит, — и изважда руло тиксо. Калахан си спомня една мисъл на Лупе, че без тиксо Америка ще загине за броени дни. Беше го нарекъл „тайното оръжие“. Джордж/Норт подава рулото на Лени, който доприпква до Калахан със същата насекомска походка.

— Сложи си ръцете зад гърба, педалче — нарежда дребосъкът.

Калахан не се подчинява.

Джордж/Норт размахва пистолета:

— Хайде, или ще ти изпратя един куршум в корема, отче. Не си чувствал такава болка, гарантирам ти.

Калахан се подчинява. Няма избор.

Лени отива зад гърба му и заповядва:

— Събери ги, педалче. Не знаеш ли как се прави? Не си ли гледал филми?

Закисква се като обезумял.

Калахан събира китките си. Лени изръмжава от усилие, докато развива тиксото, и започва да омотава ръцете му зад гърба. Калахан стои неподвижно и вдишва миризмата на прах, белина и по някаква причина успокоителния аромат на омекотител за дрехи.

— Кой ви нае? — пита той. — Подлеците ли?

Джордж/Норт мълчи, но на Калахан му се струва, че вижда леко потрепване на очите му. По улицата навън се стрелкат коли. Минават неколцина пешеходци. Какво ще стане, ако закрещи? Отговорът му е известен. В Библията пише, че жрецът и левитът отминали ранения, без да чуят стоновете му, „но един самарянин… се смилил над него“. Калахан има нужда точно от такъв добър самарянин, но в Ню Йорк те не са в изобилие.

— Очите им червени ли бяха, Норт?

Клепачите на Норт отново потрепват, но пистолетът продължава да сочи корема на Калахан.

— Луксозни коли ли караха? Познах, нали? Колко мислите, че ще оцелеете, след като…

Лени отново го хваща за топките, стиска ги, извива ги, дърпа ги.

Калахан изкрещява, причернява му. Краката му омекват и той се свлича на колене.

— И той ПАДА! — възторжено крещи Лени. — Муха без-глава Али ПАДА! БЕЛИЯТ ВЕЛИКАН РАЗМАЗВА МАЗНАТА ЧЕРНИЛКА КАТО МУХА! НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!

Имитира спортния коментатор Хауард Коузъл, и то толкова сполучливо, че въпреки болката на Калахан му става смешно. Той чува ново скърцане и дребосъкът започва да омотава глезените му.

Джордж/Норт изважда голяма раница от ъгъла. Отваря я и измъква фотоапарат за моментни снимки. Навежда се над Калахан, блесва ослепителна светлина. След това Калахан вижда само огромно синьо петно и неясни сенки около него. Оттам чува гласа на Джордж/Норт:

— Напомни ми да го снимам след това. Искат да видят как сме се справили.

— Да, Норт, добре!

Дребосъкът сякаш е полудял от възбуда и Калахан разбира, че истинската болка тепърва ще започне. Спомня си една стара песен на Дилън, „Наближава страшна буря“, и си мисли, че много добре пасва на ситуацията, по-добре от „Някой спаси живота ми тази нощ“.

Усеща миризма на доматен сос и чесън. Някой е вечерял италианска храна, вероятно докато Калахан е бил в болницата. Над него се надвесва неясен силует.

— Няма значение кой ни е наел — казва Джордж/Норт. — Важното е, че ни е наел, а ти си същият педал и защитник на чернилките като Магръдър. Братята Хитлер се разправят точно с такива нищожества като теб. През повечето време работим за чест и слава, но не се отказваме и от някой и друг кинт, като всеки истински американец. — След кратко замисляне добавя абсурдното: — Ние сме много популярни в Куинс, да знаеш.

— Майната ви — изсъсква Калахан и дясната половина на лицето му се раздира от болка.

Лени го е изритал с подкованата си обувка и по-късно ще се окаже, че му е строшил челюстта на четири места.

— Хубава работа! — долита гласът на Лени сякаш от някаква безумна вселена, където Господ е пукнал и лежи вмирисан на пода на опустошения Рай. — Така ли говори един свещеник? — После гласът му става писклив като на разглезено дете: — Дай на мен, Норт! Хайде, дай на мен! Искам аз да го направя!

— Не — отсича Джордж/Норт. — Аз издълбавам свастиките на челата, ти винаги ги прецакваш. Мога да ти оставя онези на ръцете, става ли?

— Той е вързан! Ръцете му са покрити с това шибано…

— След като го убием — обясни Джордж/Норт с ужасяващо търпелив глас. — Когато умре, ще развием тиксото от ръцете му и…

— Норт, моля те/ Ще правя както кажеш. И слушай! — В гласа на Лени прозвучава радост като при внезапно гениално хрумване. — Слушай какво! Ако видиш, че ще го прецакам, просто ми казваш и аз спирам! Моля те, Норт! Моля!

— Е… — Калахан е чувал този тон и преди; грижовен баща, който не може да откаже нищо на любимото си, макар и бавно развиващо се дете. — Добре.

Зрението му се прояснява и той горчиво съжалява за това. Лени изважда фенерче от раницата. Двамата си предават инструментите. Джордж насочва фенерчето към бързо подуващото се лице на жертвата си. Калахан присвива очи. Погледът му е достатъчно ясен, за да види как Лени размахва скалпел.

— Супер! — възбудено крещи дребосъкът. — Супер ще стане!

— Гледай да не го оплескаш — предупреждава Джордж.

Калахан се замисля: „Ако беше филм, кавалерията щеше да се появи сега. Или ченгетата. Или шибаният Шерлок Холмс с машината на времето на Х. Г. Уелс.“

Лени коленичва пред него (възбуденият му член личи през панталоните) и кавалерията не идва. Той се навежда със скалпел в ръка и ченгетата не се появяват. Той не мирише на доматен сос и чесън, а на пот и цигари:

— Чакай малко, Бил — казва Джордж/Норт. — Хрумна ми нещо. Нека първо ти го начертая. Имам химикалка в джоба.

— Зарежи това — прошепва Лени/Бил.

Посяга със скалпела. Калахан вижда треперещото Острие, отразяващо възбудата на дребосъка, после то изчезва от погледа му. Нещо студено се допира до челото му, после става горещо, но Шерлок Холмс не се появява. В очите му потича кръв и го заслепява, но на помощ не му се притичва нито Джеймс Бонд, нито Пери Мейсън, Травис Макги, Еркюл Поаро или шибаната мис Марпъл.

Издълженото бледо лице на Барлоу изниква в съзнанието му. Косата на вампира прилича на ореол. Барлоу се пресяга към него: — Ела, лъжлив свещенико, познай истинската вяра. Той чува глухия звук от счупването на кръстчето от майка му.

— Ти си малоумен, бе! — изръмжава Джордж/Норт. — Това не е свастика, а кръст/ Дай на мен!

— Стига, бе, Норт, остави ме, още не съм свършил! Те се сборичкват над него като деца, тестисите му горят от болка, челюстта му пулсира, зрението му е замъглено от кръв. По дяволите всички безумни спорове дали има Бог! Исусе, виж: го само! Виж го! Как може да има съмнение? В този момент се появява кавалерията.

— Какво точно имаш предвид? — попита Роланд. — Искам да чуя тази част много добре, отче.

Още седяха на верандата, но вечерята беше свършила, слънцето бе залязло и Росалита беше донесла свещи. Калахан бе прекъснал разказа, за да я покани да седне при тях. По прозореца на верандата пърхаха насекоми, привлечени от светлината.

Джейк прочете мислите на Стрелеца. Не се сдържа и сам зададе въпроса:

— Ние ли бяхме кавалерията, отче?

Роланд се стресна, после се усмихна.

Калахан ги изгледа изненадано:

— Не. Не мисля.

— Не си ги видял, нали? — попита Роланд. — Не си видял кой те е спасил.

— Както ви казах, Братята Хитлер имаха фенерче. Истина е. Но другите, кавалерията…

Които и да са, те носят прожектор. Изоставената перачница се изпълва със светлина, по-ярка от светкавицата на евтиния фотоапарат и за разлика от нея тя е постоянна. Джордж/Норт и Лени/Бил закриват очи. Калахан би сторил същото, ако ръцете му не бяха омотани с тиксо зад гърба.

— Норт, хвърли пистолета! Бил, хвърли скалпела!

Гласът, идващ откъм яркото сияние, е страшен, защото говорещият е уплашен. Това е глас на човек, готов на всичко.

— Ще броя до пет и ако не се подчините, ще ви застрелям като кучета.

Започва да брои, но не бавно, а с главозамайваща скорост:

— Днодветричетри…

Притежателят на гласа иска да стреля, той бърза за нещо и иска да приключва вече с тези формалности. Джордж/Норт и Лени/Бил нямат време за мислене. Те хвърлят оръжията и при падането си пистолетът изгърмява. Калахан няма представа къде отива куршумът. Може дори да го е улучил. Нямаше ли да го усети в този случай? Съмняваше се.

— Не стреляй, не стреляй! — пищи Лени/Бил. — Ние не сме, ние не сме, ние не сме…

Не са какво? Дребосъкът явно не знае.

— Горе ръцете! — заповядва друг глас от ярката светлина. — Горе ръцете, гадове!

Те вдигат ръце.

— Не, не така — казва първият. Тези момчета са страхотни и Калахан с радост ще им изпраща поздравителни картички за всяка Коледа, но очевидно сега за първи път правят нещо такова. — Събуйте си обувките! И гащите! Хайде! Живо!

— Какви са тези глупости? — измърморва Джордж/ Норт. — Ченгета ли сте? Ако да, трябваше да ни прочетете правата, шибаните…

Откъм светлината проехтява гърмеж. Калахан вижда оранжев проблясък. Вероятно е пистолет, но в сравнение с играчката на Братята Хитлер е като топ. Върху главите им се посипват мазилка и прах. Джордж/Норт и Лени/Вил изпищяват в един глас. На Калахан му се струва, че единият от спасителите му (вероятно другарят на онзи, който беше стрелял) също изкрещява.

— Сваляй обувките и гащите! Живо! Живо! Ако докато преброя до трийсет, не сте готови, ще ви пръсна черепи те. Днодветричетрипе…

Бързината на броенето отново не оставя време за замисляне. Джордж/Норт понечва да седне и Глас номер две предупреждава:

— Стой прав, иначе ще ти пръсна черепа. Братята Хитлер започват да подскачат на един крак като щъркели около раницата, фотоапарата, пистолета и фенерчето, а Глас номер едно продължава да брои с главозамайваща скорост. Бързо свалят обувките и панталоните си. Джордж носи боксерки, а Лени — слипове. Членът на дребосъка вече е спаднал, скрил се е в миша дупка.

— Сега вън — заповядва Глас номер едно.

Джордж се обръща към светлината. Тениската му с емблема на „Янките“ виси над гащетата, стигащи почти до коленете му. Прасците му са мускулести, но треперят силно. Изведнъж лицето му се издължава — той е осъзнал нещо ужасно:

— Слушайте, пичове. Ако си тръгнем, без да очистим този тип, ще ни убият. С онези шега не бива…

— Ако сте още тук, след като преброя до десет, аз ще ви убия — предупреждава Глас номер едно. Глас номер две презрително добавя:

— Гей кокниф ен йом, жалки пъзльовци! И да ви пречукат, не ни пука!

По-късно, след като повтаря израза пред десетина евреи, които възмутено поклащат глави, Калахан ще попадне на един старец в Топека, който най-после ще му преведе „гей кокниф ен йом“. Означава „ходи да сереш в океана“. Глас номер едно пак започва да брои:

— Днодветричетри…

Джордж/Норт и Лени/Бил се споглеждат плахо като герои от анимационен филм и изскачат на улицата по гащи. Изкачат и изчезват.

— Тръгвай след тях — нарежда Глас номер едно на партньора си. — Ако решат да се върнат…

— Да, да — измърморва Глас номер две и излиза.

Ярката светлина изгасва.

— Легни по корем — заповядва Глас номер едно.

Калахан се опитва да му каже, че надали ще успее, защото има чувството, че тестисите му са станали колкото баскетболни топки, но от устата му се изтръгва само неразбираемо мучене, защото челюстта му е счупена. Затова се обръща на една страна.

— Не мърдай да не те порежа — предупреждава Глас номер едно.

Не звучи много убеден, че ще се справи. Калахан го долавя въпреки тежкото си състояние. Дъхът на спасителя му е хриплив и от време на време обезпокоително пресеква. Калахан иска да му благодари. Едно е да спасиш някой непознат, ако си полицай, пожарникар или воден спасител, мисли си той. Съвсем друго е, ако си обикновен гражданин. Точно такъв е спасителят му, и двамата му спасители, макар че още не може да разбере как са се озовали тук толкова добре подготвени. Откъде знаеха имената на Братята Хитлер? И къде са се крили? Отвън ли са влезли, или през цялото време са били в изоставената перачница? Калахан няма представа. А и не го интересува. Защото някой спаси, някой спаси, някой спаси живота му тази нощ и само това има значение. Джордж и Лени замалко да го убият, но кавалерията му се притече на помощ като в стар филм с Джон Уейн.

Сега Калахан иска да благодари на този човек. Иска колкото се може по-скоро да го натоварят на някоя линейка, преди убийците да издебнат собственика на Глас номер две на улицата или собственикът на Глас номер едно да получи сърдечен удар от превъзбуда. Той се опитва да заговори, но отново издава само мучене. Като пиянско бръщолевене. Прозвучава като „буа-гя“.

Ръцете и краката му вече са свободни. Спасителят му не получава удар. Калахан отново се извърта по гръб и вижда дебела бяла ръка, която държи скалпела. На безименния и пръст има пръстен. Той представлява отворена книга с думите „Екс либрис“ отдолу. Прожекторът отново светва и Калахан закрива очи.

„Защо го правиш?“ — пита той, но от устата му излиза: — Заугу паш?

Собственикът на Глас номер едно обаче явно го разбира, защото отговаря:

— За да не ме познаеш, ако се срещнем пак. Така е по-безопасно. Проехтяват стъпки, светлината се отдалечава.

— Ще извикаме линейка от уличния телефон отсреща…

— Не! Недейте! Ами ако се върнат?

В този искрен изблик на ужас думите на Калахан прозвучават кристално ясно.

— Ще наблюдаваме — успокоява го Глас номер едно; дишането му вече не е толкова хрипливо, явно се е поуспокоил. — Предполагам, че може да се върнат, едрият звучеше доста уплашен, но ако китайците са прави, сега аз съм отговорен за живота ти. Възнамерявам да изпълня съвестно задълженията си. Ако пак се появят, ще им пръсна мозъците. — Силуетът спира, спасителят също е едър мъж и явно не му липсва кураж: — Това бяха Братята Хитлер, приятелю. Нали знаеш за кого говоря?

— Да — прошепва Калахан. — А ти кой си?

— По-добре да не знаеш — отвръща господин Екслибрис.

— Познаваш ли ме?

Кратка пауза. Стъпки. Господин Екслибрис вече стои на вратата на изоставената перачница.

— Не — отговаря, после добавя: — Свещеник си. Няма значение.

— Откъде разбрахте, че съм тук?

— Линейката скоро ще дойде — казва Глас номер едно.

— Не се опитвай да ставаш. Загубил си много кръв и може да имаш вътрешни наранявания.

И излиза. Калахан остава легнал сред миризмата на белина, прах за пране и омекотител за дрехи. Мисли си: „Със или без наша помощ, тук всичко се очиства.“ Тестисите му пулсират от болка и се подуват. Челюстта му пулсира и се подува. Кожата на лицето му се опъва. Лежи, чака линейката и живота или Братята Хитлер и смъртта. Девойката или тигъра. Съкровището на Дияна или отровната змия. След неопределено, неоценимо време помещението се изпълва с пулсираща червена светлина и той разбира, че този път ще е девойката. Този път е съкровището. Този път е животът.

— Така се озовах в стая 577 на същата болница.

— Не може да бъде! — възкликна Сузана.

— Може, и още как. Роуан Магръдър беше починал и ме настаниха на същото легло. Сигурно току-що бяха сменили чаршафите. Оставиха ме там и аз се замислих, че може би сестрата на Магръдър ще дойде да довърши работата на Братята Хитлер. Нямаше да ме изненада. Вече бях свикнал със съвпаденията. Не ви ли направи впечатление съвпадението в наименованието на Кала Брин Стърджис и моето фамилно име например?

— Разбира се, че ни направи — отвърна Еди.

— Какво стана после? — нетърпеливо попита Роланд.

Калахан се усмихна и в този момент Стрелеца забеляза, че двете половини на лицето му не са съвсем симетрични. Заради счупената челюст.

— Това е любимият въпрос на разказвача, Роланд, но мисля, че трябва да ускоря разказа си, ако не искаме да стоим тук цяла нощ. Важната част, онази, от която най-много се интересувате, е краят.

„Само така си мислиш“ — рече си Роланд и нямаше да се изненада, ако научеше, че през главите и на тримата му другари е минала подобна мисъл.

— Останах в болницата една седмица. Когато ме изписаха, ме изпратиха в една рехабилитационна клиника в Куинс. Отначало ми предложиха друга, в Манхатън, но тя беше свързана с „Дома“ — понякога изпращахме там клиентите си. Боях се, че ако отида там, Братята Хитлер може пак да ме посетят.

— Посетиха ли те? — поинтересува се Сузана.

— Не. Когато отидох на свиждане на Роуан в стая 577 в болница „Ривърсайд“, датата беше 19 май 1981 година. Закараха ме в Куинс заедно с още трима-четирима ранени на 25 май. След шест дни, точно преди да ме изпишат и да възобновя скитанията си, видях статията в „Поуст“. Беше на една от първите страници, но не на първата. Заглавието гласеше:

ДВАМА ЗАСТРЕЛЯНИ НА КОНИ АЙЛЪНД. СПОРЕД ПОЛИЦИЯТА — РАБОТА НА МАФИЯТА.

Така смятаха, защото лицата и ръцете им били изгорени с киселина. Въпреки това полицията успяла да ги идентифицира: Нортън Рандолф и Уилям Гартън, и двамата от Бруклин. Имаше публикувани снимки, от предишно арестуване. И двамата имали дебели досиета. Това бяха те, Джордж и Лени.

— Мислиш, че подлеците са ги очистили, нали? — попита Джейк.

— Да. Сами си го бяха изпросили.

— Във вестника споменаваше ли се, че това са Братята Хитлер? — попита Еди. — Защото, човече, по мое време още се плашехме едни други с тях.

— Споменаваше се тази възможност и мога да се обзаложа, че репортерите, отразяващи престъпленията на Братята, са подозирали, че това са Рандолф и Гартън — последваха само няколко случая, жалки опити за подражание — но никой в жълтата преса не иска да убива големите престъпници, защото благодарение на тях се харчат тиражите.

— Човече! Ти наистина разбираш от кино!

— Още не сте чули последното действие. То е голямата сензация. Роланд му даде знак да продължава, но вече не така нетърпеливо. Беше си свил цигара и изглеждаше спокоен. Само Ко, заспал в краката на Джейк, имаше по-безгрижен вид.

— Когато минавах по моста „Джордж Вашингтон“ при второто ми напускане на Ню Йорк с книжка и бутилка в скута, потърсих пешеходния мост. Беше изчезнал. През следващите два месеца виждах следи от скритите шосета — и на два пъти ми попадаха десетдоларови банкноти с лика на Чадбърн, но през повечето време оставах в реалния свят. Срещнах много вампири от трети тип и веднъж си помислих, че се размножават. Гледах обаче да не ги закачам. Може да се каже, че бях загубил хъс, както Томас Харди е загубил хъс да пише романи, а Томас Харт Бентън — да рисува стенописи. „Комари — мислех си. — Нека живуркат.“ Отново се хващах на надница, отново пиех. Предпочитах барове, напомнящи за „Американо“ и „Бларни Стоун“ в Ню Йорк.

— С други думи, места, където можеш да се уединиш на собствена масичка с пиячката си — отбеляза Еди.

— Точно така. — Калахан погледна Еди като сродна душа. — Истина е! Гледах да се държа прилично в тези заведения, докато дойдеше време да се местя. Напивах се в любимия си бар, после излизах и довършвах останалото — пълзене, крещене, драйфане — другаде. Обикновено ал фреска.

— Какво… — понечи да попита Джейк.

— Означава, че е драйфал на открито, сладурче — преведе Сузана; разроши косата му, но присви очи и се хвана за корема.

— Добре ли си, сай? — попита Росалита.

— Да, но бих пийнала нещо газирано.

Росалита се изправи и леко докосна Калахан по рамото:

— Продължавай, отче. Така ще осъмнем.

— Добре. С една дума, пиех. Пиех всяка нощ и ако някой проявеше търпение да ме слуша, бърборех без прекъсване за Лупе, Роуан, Роуена, за чернокожия, който ме беше качил в окръг Исакена, и за Рута, която може би бе много забавна, но със сигурност не беше сиамска котка. Накрая губех съзнание. Така продължи, докато не се озовах в Топека. През зимата на 1982 година. Там достигнах дъното. Знаете ли какво е да достигнеш дъното?

Последва дълго мълчание и всички един по един кимнаха. Джейк си мислеше за часа по английски и есето за края на годината. Сузана си спомни Оксфорд, Мисисипи, а Еди — брега на Западното море, когато се беше надвесил над мъжа, превърнал се по-късно в негов дин, с намерение да пререже гърлото му.

— Аз достигнах дъното в една затворническа килия — каза Калахан. — Беше ранна утрин и бях сравнително трезвен. Освен това се намирах не в обикновен изтрезвител, а в килия с одеяло на койката и истинска тоалетна чиния. В сравнение с други места, където бях попадал, това беше страхотен лукс. Единственото, което ме тревожеше, беше човекът с имената… и онази песен.

Под бледата светлина, проникваща през прозорчето от армирано стъкло, кожата му изглежда сива. Ръцете му са мръсни и покрити с драскотини. Мръсотията под някои от ноктите му е черна (от кал), под други — тъмнокафява (от засъхнала кръв). Той смътно си спомня как се беше нахвърлил върху някого, който упорито го наричаше „господине“, затова предположи, че са го прибрали по член 48: „Нападение на длъжностно лице“. Беше поискал само да пробва шапката на хлапето (това си го спомня удивително ясно), която изглеждаше много готина. Спомня си как се опитваше да обясни на младия полицай (ако се съди по външния му вид, скоро в полицията щяха да наемат пеленачета, поне в Топека), че винаги си е падал по шантави нови капи, че винаги носи шапка заради знака на Каин на челото му. „Зглежда каткръс — беше казал (или се бе опитал да каже), — но фшнос е на-акайкай“, което трябваше да означава „знакът на Каин“.

Снощи беше яко фиркан, но сега не се чувства толкова зле. Сяда на койката и разрошва щръкналата си коса. Вкусът в устата му е отврат (мирише, сякаш някой като Рута Сиамската котка се е изпикал вътре), но главата не го боли много. Само гласовете да можеха да млъкнат! В коридора някой чете с монотонен глас безкраен списък от имена по азбучен ред. По-близо друг пее най-омразната му песен:

— Някой спаси, някой спаси, някой спаси живооотааа ми тази нощ… — Нейлър!… Нотън!… О’Конър!… Осковски!… Осмър!… О’Шонеси!

Започва да осъзнава, че той е този, който пее, когато краката му затреперват. Вижда как мускулите му пулсират, отначало прасците, после бедрата. Какво му става?

— Палмгрен!… Палмър!…

Треперенето се пренася в слабините и корема му. Гащетата му потъмняват от урина. В същото време краката му започват да се мятат, сякаш се опитват да ритнат невидима топка. „Гърчове — мисли си той. — Това трябва да е. Сбогом, живот.“ Опитва се да извика за помощ, но от устата му се изтръгва само приглушен стон. Ръцете му започват да се мятат. Сега краката му ритат невидими топки, ръцете му викат „алилуя“, а онзи в коридора явно е решил да продължава до Второ пришествие.

— Пешиър!… Питърс!… Половик!… Ранкърт!… Ранс!

Тялото на Калахан започва да се клати напред-назад. При всяко залюляване напред му се струва, че всеки момент ще загуби равновесие и ще падне. Ръцете му се вдигат. Краката му се раздалечават. Под него се разлива нещо топло и той осъзнава, че е напълнил гащите.

— Рикуперо!… Робилар!… Роси!

Залита назад и се обляга във варосаната стена, на която някой е надраскал „БАНГО СКАНК“ и „Току-що получих деветнайсетата си нервна криза!“, после напред, този път като дълбоко вярващ мюсюлманин при молитва. За момент се втренчва в бетонния под между голите си колене, после губи равновесие и се пльосва по лице. Челюстта му, която е зараснала криво-ляво, пак се счупва на три от предишните четири места. Но за попълване на бройката — четири се оказва магическо число — този път носът му също се счупва. Калахан продължава да се гърчи като риба на сухо, пръстите му размазват кръв, изпражнения и урина по пода.

„Да, сега вече ще се мре“ — мисли си той.

— Раян!… Сайър!… Санели!

Постепенно „цунамите“ в мускулите му се превръщат в обикновени вълни и накрая почти затихват. Минава му мисълта, че сега вече някой трябва да дойде, но няма никого, поне отначало. Гърчовете престават и Калахан остава проснат на пода, а онзи в коридора продължава да чете:

— Сейви!… Сейрън!… Сейцър!

Изведнъж, за първи път от месеци, той си спомня как кавалерията дойде да го спаси точно когато Братята Хитлер се канеха да го разфасоват в изоставената перачница на източна Четирийсет и седма. Щяха да го направят и след няколко дни някой може би щеше да открие Доналд Франк Калахан вкочанясал и вероятно със собствените си топки вместо обеци. Кавалерията обаче се появи и…

„Това не беше никаква кавалерия — мисли си той, докато лежи на пода и лицето му се подува. — Това бяха Глас номер едно и Глас номер две.“ Не, и това не е правилно. Това бяха двама мъже, вероятно на средна възраст или малко по-стари. Господин Екс-либрис и господин Гей-кокниф-ен-йом, каквото и да означава това. Бяха изплашени до смърт. И с право. Братята Хитлер може би не бяха убили хиляди, както се хвалеше Лени, но със сигурност имаха достатъчно опит. Затова господин Екс-либрис и господин Гей-кокниф-ен-йом имаха основателна причина да се страхуват. Всичко бе минало добре, но можеше да не стане така. Какво щеше да се случи, ако картите се бяха обърнали в полза на Джордж и Лени? Ами много просто — вместо един в изоставената перачница щяха да намерят три трупа. Това със сигурност щеше да излезе на заглавната страница на „Поуст“! И така, за какво бяха рискували живота си тези хора? За един обезобразен пияница, изпоцапан със собствените си изпражнения. Непоправим пияница.

Тогава настъпва съдбовният пократ. В коридора монотонният глас е стигнал до Спранг, Стюарт и Сътби; в килията един мъж лежи на мръсния под и лъчът дневна светлина от прозорчето най-после достига дъното му — това място, под което не може повече да пропадне, освен, ако не вземе лопата и не се закопае.

Той извърта глава и поглежда пода, фъндъците приличат на призрачни горички, купчинките прах — на хълмове в безплоден рудодобивен район. Калахан си мисли: „Кой месец е, февруари? Февруари 1982-ра? Май да. Ето какво. Давам си една година, за да се поправя. Една година, за да направя нещо — каквото и да е, — за да оправдая риска, който поеха онези двама души. Ако успея, ще продължа да водя достоен живот. Ако не, през февруари 1983 година ще се самоубия.“ Гласът в коридора най-после стига до Таргънфийлд.

Калахан замълча за момент. Отпи глътка кафе, намръщи се и си наля чаша сладко ябълково вино.

— Знаех вече обратния път. Бях завел достатъчно отрепки на срещите на „Анонимни алкохолици“, Господ ми е свидетел. Затова, когато ме пуснаха от затвора, намерих „Анонимни алкохолици“ в Топека и започнах да посещавам срещите им всеки ден. Никога не се интересувах какво ме чака, никога не поглеждах назад. „Миналото е история, а бъдещето е мистерия“, така казват. Само че сега, вместо да седя мълчаливо на последния ред, сядах най-отпред и по време на представянето казвах: „Аз съм Дон К. и вече не искам да пия.“ Всъщност исках, ах, как исках, но анонимните алкохолици имат поговорки за всичко и една от тях гласи: „Преструвай се, докато стане истина.“ Малко по малко се получи. Една сутрин през есента на 1982-ра се събудих и установих, че вече не ми се пие. Влечението, както казват, беше изчезнало. Така започнах нов живот. През първите си трезви години човек обикновено не постига големи успехи, но един ден се озовах в парка „Гейдж“, по-точно в розовата градина „Рейниш“… — Калахан замълча и изненадано огледа слушателите си. — Какво? Знаете ли я? Не ми казвайте, че сте били в „Рейниш“!

— Бяхме — потвърди Сузана. — Видяхме влакчето.

— Удивително!

— Часът е деветнайсет и всички птички пеят — усмихна се Еди.

— Както и да е, в розовата градина забелязах първата обява: ТЪРСИ СЕ КАЛАХАН, ИРЛАНДСКИ СЕТЕР, С БЕЛЕЗИ НА ЛАПАТА И ЧЕЛОТО. ГОЛЯМА НАГРАДА. И така нататък, и така нататък. Най-после бяха научили името ми. Реших да се махам, докато не е станало късно. Затова отидох в Детройт и там попаднах в един приют, наречен „Фар“. „Мокър“ приют. Беше същият като „Дом“, само че без Роуан Магръдър. Имаха ентусиазъм, но едва се справяха. Постъпих на работа. И точно там, през декември 1983 година, се случи.

— Какво се случи? — не разбра Сузана.

Джейк Чеймбърс и отговори. Той знаеше, може би единствен от тях имаше откъде да знае. Все пак на него също му се беше случвало.

— Тогава си умрял — каза той.

— Да, точно така. — Калахан не издаде никаква изненада, сякаш обсъждаха условията за отглеждане на ориз или възможността Анди да се захранва с ант-номика. — Тогава умрях. Роланд, би ли ми свил цигара? Явно имам нужда от нещо малко по-силно от ябълково вино.

Във „Фар“ има стара традиция, от… Божке, сигурно от цели четири години (приютът съществува едва от пет). Денят на благодарността е и те празнуват във физкултурния салон на гимназията „Холи нейм“ на Конгрес Стрийт. Неколцина украсяват стените с оранжева и кафява гланцова хартия, картонени пуйки и пластмасови плодове и зеленчуци. С други думи, американски талисмани за богата реколта. За да участва, човек трябва да е бил трезвен в продължение на поне две седмици. Освен това — както Уорд Хъкман, Ал Маккоуан и Дон Калахан единодушно са приели — в украсяването не могат да участват побъркани, независимо от колко време не са пили.

На Пуешки ден стотина от най-изтъкнатите пияндета, скитници и полуоткачени клошари се събират в „Холи нейм“ на галавечеря с пуйка, картофи и всички полагащи се мурафети. Настаняват се на десетина дълги маси в средата на салона (краката на масите са увити с филц и гостите се хранят прави). Преди да започне кльопачката — такава е традицията, — всеки трябва да назове едно нещо, за което е благодарен („Ако някой се замисли повече от десет секунди, ще го отрежа“ — предупредил е Ал). Това е заради Деня на благодарността, но и защото в принципите на „Анонимни алкохолици“ е залегнало, че благодарният пияница не мисли за алкохол и благодарният наркоман не мисли за друсане.

Изказванията вървят бързо и тъй като мислите на Калахан витаят някъде, когато идва редът му, той едва не изтърсва нещо, което може да му навлече големи неприятности. Или поне да го обявят за човек с извратено чувство за хумор.

— Благодарен съм… — започва той, но бързо се усеща какво е на път да изтърси и прехапва език.

Те го гледат в очакване: брадясали мъже и разрошени жени, носещи характерната застояла миризма на непочистена метростанция, миризмата на улицата. Някои вече го наричат „отче“; откъде са разбрали? Как е възможно да са разбрали? И какво биха си помислили, ако знаеха какви тръпки го побиват при тази дума? Тя му навява спомени за Братята Хитлер и сладникавия аромат на омекотител за дрехи. Те обаче го гледат. „Клиентите“. Уорд и Ал също.

— Благодарен съм, че днес не съм пил и не съм взел наркотик.

Винаги има с какво да се измъкнеш. Съседът му казва, че е благодарен, дето сестра му го е поканила за Коледа. Никой не подозира, че Калахан едва се бе сдържал да не каже: „Благодарен съм, че наскоро не съм виждал вампири от трети тип и обяви за загубени кучета.“ Подозира, че е така, защото Господ отново го е приел в лоното си, макар и на изпитателен срок, и заразата от кръвта на Барлоу най-после е неутрализирана. Струва му се, че е загубил и зловещата дарба да вижда другите светове. Все още обаче не се осмелява да провери това, като отиде на църква. Нито за миг не му хрумва, че този път може би са решили да изчакат, докато падне невъзвратимо в мрежите им. Може бавно да се учат, ще си даде сметка със закъснение Калахан, но все пак се учат.

В началото на декември Уорд Хъкмаи получава писмо, за което не е и сънувал.

— Тази година Коледа подрани, Дон! Само погледни това, Ал! — обявява и триумфално размахва писмото. — Ако изиграем правилно козовете си, грижите ни за следващата година са минало.

Ал Маккоуан взима писмото и докато чете, резервираното му изражение бавно се разтапя в доволна усмивка. Когато подава листа на Дон, вече се хили до уши.

Писмото е от крупна фирма с клонове в Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Денвър, Лос Анджелес и Сан Франциско. Написано е на толкова луксозна хартия, че на човек му иде да я разкрои и да си ушие риза от нея. В него се казва, че корпорацията решила да раздаде двайсет милиона долара на двайсет благотворителни организации на цялата територия на САЩ, по милион на всяка. Това трябвало да стане преди края на календарната 1983 година. Възможни кандидати били кухни за безплатна храна, приюти за бездомни, две безплатни клиники и програма за разработване на тестове за СПИН в Спокейн. Сред приютите е и „Фар“. Подписът е на Ричард П. Сейър, заместник изпълнителен директор на детройтския клон. Всичко изглежда тип-топ и поканата към тримата да посетят детройтската кантора на корпорацията, за да обсъдят условията на дарението, също изглежда в реда на нещата. Датата на срещата — а също на смъртта на Доналд Калахан — е 19 декември 1983 година. Понеделник. Името на корпорацията е „Сомбра“.

— Ти си отишъл — досети се Роланд.

— И тримата отидохме. Ако поканата беше само за мен, никога нямаше да го направя. Но тъй като канеха и трима ни… и искаха да ни дадат един милион долара… имате ли представа какво означаваха един милион за приют като „Дом“ или „Фар“? Особено по времето на Рейгън.

Сузана подскочи. Еди я изгледа победоносно. Калахан явно се почуди какво означава това, но Роланд му даде знак да продължава и вече наистина беше късно. Не че на някого му се спеше; всички гледаха съсредоточено отеца, попиваха всяка негова дума.

— Ето до какъв извод съм стигнал — сподели той, като се наведе напред. — Между вампирите и подлеците има някакво сътрудничество. Мисля, че ако проследите връзките им, ще намерите корените му в царството на мрака. В Тъндърклап.

— Не се съмнявам — отвърна Роланд; сините му очи заблестяха.

— Вампирите, освен тези от първи тип, са глупави. Подлеците са по-умни, но не много. Иначе нямаше да мога да им бягам толкова дълго време. Накрая обаче някой друг се беше намесил. Агент на Пурпурния крал, какъвто или каквото представлява. Подлеците вече не се занимаваха с мен. Вампирите също. През последните месеци не бях виждал нито обяви за загубени животни, нито надписи с тебешир по тротоарите. Мисля, че някой друг е поел командването. Някой доста по-умен. Един милион долара! — Той поклати глава и се усмихна мрачно. — С това най-после успяха да ме заслепят. С едни прости пари. „О, да — казах си, — но са за добро!“ и тримата си мислехме: „Така ще сме независими поне за пет години! Няма вече да просим от Градския съвет!“ Вярно беше. Едва по-късно ми хрумна една друга истина, много проста: алчността и само алчността ме подлъга.

— Какво стана? — попита Еди.

— Ами… отидохме на срещата. В сградата „Тишман“, една от най-луксозните в града, на булевард „Мичигън“ 982; в 16.20 часа на 19 декември.

— Странно време за срещи — отбеляза Сузана.

— И ние така си помислихме, но кой обръща внимание на такива подробности, когато са му обещали един милион? След кратко обсъждане всички се съгласихме с Ал… или по-скоро с майка му. Според нея трябваше да се появим на тази изключително важна среща пет минути по-рано, нито повече, нито по-малко. Затова облякохме най-официалните си дрехи и в 16.10 влязохме във фоайето на „Тишман“. Намерихме „Сомбра“ в указателя и се качихме на трийсет и третия етаж.

— Проверихте ли преди това фирмата? — попита Еди.

Калахан го изгледа, сякаш се подразбираше:

— Според данните, които намерихме в градската библиотека, „Сомбра“ беше затворено дружество — тоест не продаваше акции на външни лица — с основен предмет на дейност закупуване на други фирми. Занимаваха се с нови технологии, недвижими имоти и строителство. Това бе всичко, което се знаеше за тях. Активите им се пазеха в строга тайна.

— Седалището им в САЩ ли беше? — поинтересува се Сузана.

— Не, в Насау на Бахамските острови.

Еди си спомни годините си като кокаинов куриер и жалката отрепка, от която бе купил последната си пратка.

— Ходил съм там — обясни, — но не съм срещал никого от „Сомбра“.

Можеше ли обаче да бъде сигурен? Възможно ли бе жалката отрепка с британски акцент да е работила за „Сомбра“? Толкова ли невероятно беше да са свързани с търговията с наркотици покрай всичко, с което се занимаваха? Вероятно не. Ако не друго, това сочеше връзка с Енрико Балазар.

— Както и да е, фирмата фигурираше във всички видове картотеки и регистри. Нямаше много информация, но фигурираше. И беше богата. Не знам точно какво представлява тази „Сомбра“ и съм почти сигурен, че повечето хора, които видяхме на трийсет и третия етаж, са били само статисти, но вероятно фирма с такова име наистина съществува.

Качихме се с асансьора. Чакалнята беше хубава — с картини от френски импресионисти по стените; секретарката също. Една от онези жени — ще ме извиниш, Сузана, — които карат всеки мъж да си въобрази, че ако само докосне гърдите и, ще живее вечно. Еди избухна в смях, погледна Сузана и бързо спря. — Беше 16.17. Поканиха ни да седнем. Бяхме страшно нервни. Постоянно влизаха и излизаха хора. От време на време една врата отляво се отваряше и зад нея виждахме голямо помещение, пълно с бюра, разделени с временни прегради. Звъняха телефони, секретарки сновяха насам-натам с папки ръце, чуваше се бръмчене на голяма копирна машина. Ако беше нагласено — а мисля, че беше, — декорът бе правдоподобен като в холивудски филм. Бях нервен, но нищо повече. Доста странно, като се замислиш. Вече осем години след бягството си от Сейлъмс Лот постоянно се криех и бях развил доста добра предупредителна система, но в този ден тя така и не се задейства. Предполагам, че ако се свържете по някакъв начин с духа на Джон Дилинджър, той би ви казал същото за нощта му с Ан Сейдж.

В 16.19 един младеж със скъпи и елегантни риза и вратовръзка дойде да ни вземе. Поведе ни покрай луксозни кабинети, в които, доколкото можехме да видим, пребиваваха много важни шефове. Стигнахме до двойна врата в дъното на коридора, над която пишеше „ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА“. Придружителят ни отвори вратата. Каза ни „сбогом, господа“, това си го спомням ясно. Не ми прозвуча на място. Тогава предупредителната ми система се включи, но твърде късно. Всичко стана много бързо. Те не…

Случва се много бързо. Те преследват Калахан твърде дълго, но не си хабят времето да се фукат, че са го пипнали. Вратите се затръшват зад тях, прекалено шумно, стените чак затреперват. Човек би очаквал от бизнес-асистент, получаващ по осемнайсет хиляди на година, да затваря вратата по определен начин — с уважение към парите и властта, — а не като този. Така затварят вратите разгневените пияници и наркомани, когато излизат от кенефа. Лудите също. Да, ненормалните често тряскат вратите.

Предупредителната система на Калахан се включва, не пиука, а вие и когато оглежда заседателната зала с един голям прозорец, от който се разкрива страхотна гледка към езерото Мичиган, той не без основание си мисли: „Исусе Христе и Света Майко Богородице, как може да съм такъв глупак?“ В стаята има тринайсет души. Трима от тях са подлеци и той за първи път вижда отблизо подпухналите им, болнави лица със святкащи червени очи и плътни, женствени устни. И тримата пушат. Други девет са вампири от трети тип. Тринайсетият носи крещящи риза и вратовръзка напълно в стила на подлеците, но лицето му е хилаво и издължено, излъчва интелигентност и черен хумор. На средата на челото му има кръгло петно от кръв, която не изглежда нито да тече, нито да се съсирва.

Чува се силно изпращяване. Калахан се обръща и вижда как Ал и Уорд се свличат на земята. От двете страни на вратата стоят още двама подлеци, мъж и жена, с електрически палки.

— На приятелите ти няма да им се случи нищо лошо, отче Калахан.

Той отново се обръща напред. Това е мъжът с червеното петно на челото. Изглежда около шейсетте, но е трудно да се определи със сигурност. Ризата му е яркожълта, а вратовръзката — червена. Усмихва, се и показва острите си зъби. „Това е Сейър — мисли си Калахан. — Сейър или каквото там е истинското име на този, който е подписал писмото. Онзи, който е замислил всичко това.“

— За теб обаче не гарантирам — добавя домакинът.

Подлеците гледат Калахан с жадни очи: ето го най-после загубеното им кученце с изгорената лапичка и белега на челото. Вампирите изглеждат още по-заинтригувани. Едва се сдържат да не заподскачат в сините си сияния. Изведнъж: Калахан чува камбанния звън. Слаб, далечен, но звучи. Вика го.

Сейър, ако това е истинското му име, се обръща към вампирите и обявява делово:

— Този е виновникът. Той уби стотици от вас в десетина версии на Америка. Моите приятели… — Посочва подлеците. — …не успяха да го уловят, но те са се специализирали в рутинно преследване на друга, нищо неподозираща плячка. Както и да е, той вече е тук. Хайде, действайте. Но не го убивайте!

Обръща се към Калахан. Дупката на челото му се изпълва с кръв и блести, но не изпуска нито капчица. „Това е око — мисли си Калахан. — Кърваво око.“ Кой гледа през него? Какво наблюдава и откъде?

— Всички тези приятели на Краля носят вируса на СПИН — обяснява Сейър. — Сигурно знаеш какво е това. Те ще оставят той да те убие. Така завинаги ще те отстраним от играта, от този свят и от всички останали. Тази лъжица и без това е твърде голяма за твоята уста. За такъв лъжлив свещеник като теб.

Калахан не се колебае нито за миг. Ако се забави дори секунда, е обречен. Не се страхува от СПИН, а от гнусните устни на вампирите, от целувката им, като оня, който бе целувал Лупе Делгадо в тъмната уличка. Не може да позволи да го победят. След целия път, който е изминал, след всички временни работни места, след всички отрезвители, след като завинаги се отказа от алкохола в Канзас — не може да им позволи!

Той не се старае да ги убеждава. Не прави опит за споразумение. Просто се втурва отчаяно покрай масивната махагонова маса. Мъжът с жълтата риза закрещява тревожно:

— Дръжте го! Дръжте го!

Някой закача сакото му — специално купено за случая, — но го изпуска. Калахан има няколко секунди, колкото да си помисли: „Прозорецът няма да се счупи, направен е от някакво дебело стъкло, антисамоубийствено стъкло, и няма да се счупи…“, и да отправи молитва към Господ за първи път, откакто Барлоу го принуди да отпие от заразената му кръв.

— Помогни ми! Моля те, помогни ми! — изкрещява той и се блъска с всички сили в прозореца.

Още една ръка успява да го достигне, хваща го за косата, но също го изпуска. Прозорецът се разбива и той изведнъж се озовава в студения въздух, сред падащи снежинки. Поглежда надолу, под черните обувки, купени специално за случая, и вижда булевард „Мичигън“, изпълнен с коли като играчки и хора като мравки.

Чувства как те — Сейър, подлеците и вампирите, които трябваше да го заразят, за да го извадят завинаги от играта — са се скупчили на прозореца и го гледат с невярващи очи.

И си мисли: „Така няма да изпадна от играта завинаги… Пали?“

После с детско удивление си казва: „Това е последната ми мисъл. Това е краят.“ И започва да пада.

Калахан млъкна и някак свенливо погледна Джейк:

— Спомняш ли си? Същинския… момент на смъртта?

Джейк кимна сериозно:

— А ти не го ли помниш?

— Спомням си как видях улицата под новите си обувки. Спомням си чувството, че съм застинал във въздуха, сред снежинките — сякаш щях да стоя така цяла вечност. Спомням си Сейър зад мен, крещящ на някакъв друг език. Ругаеше. Гласът му звучеше гневно, затова предполагам, че е изговарял ругатни. И помня, че си помислих: „Страх го е.“ Всъщност това беше последната ми мисъл: че Сейър е уплашен. За известно време ме обгърна мрак. Понесох се в нищото. Чувах камбаните, но бяха далече. После започнаха да се приближават. Сякаш бяха монтирани на влак, който летеше към мен с убийствена скорост.

Имаше светлина. Видях светлина в мрака. Помислих си, че имам видение като при клинична смърт, и се насочих към светлината. Не ме интересуваше къде ще се озова, стига да не е на булевард „Мичигън“, размазан в локва кръв и заобиколен от тълпата. Не виждах обаче как може да стане другояче. Човек не оцелява току-така след падане от трийсет и третия етаж. Исках да се махна от камбаните. Звънът им се усилваше. Очите ми се насълзиха. Ушите ми кънтяха. Радвах се, че още имам очи и уши, но звънът ме караше и малко да съжалявам. Помислих си: „Трябва да се добера до светлината“, и се затичах към нея. Тогава…

Той отваря очи, по още преди това усеща миризмата. Ухае на сено, но много слабо. Призрачен аромат. Ами той? Призрак ли е вече?

Сяда и се оглежда. Ако това е задгробният живот, значи всички свещени писания грешат. Защото той не е нито в рая, нито в ада; намира се в някакъв обор. Подът е покрит с гнили сламки. През процепите в дървените стени прозира дневна светлина. Това е светлината, към която беше вървял в мрака, мисли си той. А също: „Това е пустинна светлина.“ Има ли причина да смята така? Може би. Въздухът е сух. Той има чувството, че диша въздуха на друга планета.

„Може би е друга планета — мисли си. — Планетата Задгробна.“

Камбаните още звънят, едновременно прекрасно и ужасно, но звънът отслабва… отслабва… и престава. Калахан чува лекия шепот на горещ вятър. Той прониква през пролуките между дъските и няколко сламки се вдигат от пода, завъртат се вяло и пак се спускат на земята.

Чува се и друг шум. Неритмично бучене. Идва от някаква машина, която не е в най-завидната си форма, ако се съди по звука. Калахан се изправя. Горещо е и лицето и ръцете му веднага се изпотяват. Той свежда поглед към тялото си и установява, че новите му дрехи са изчезнали. Носи дънки и синя работна риза, изтънели от многократно пране. Също чифт високи обувки. Изглеждат, сякаш са изминали много, много километри. Той се навежда и опипва краката си за счупвания. Не открива фрактури. Проверява ръцете си. Те също са здрави. Опитва се да разкърши пръстите си. Те леко изпращяват като чупещи се сухи съчки.

„Нима целият ми живот е бил сън? — мисли си Калахан. — Това ли е действителността? Ако да, кой съм аз и какво правя тук?“

Непрестанното бучене звучи от сумрака зад него: туф-ТУФ, туф-ТУФ-туф-ТУФ.

Той се обръща и дъхът му спира от онова, което вижда. Зад него, в средата на изоставения обор, има врата. Тя не е закрепена за стената, а стърчи сам-самичка. Има панти, но те не я държат за нищо, стоят свободно във въздуха. На вратата са издълбани йероглифи. Той не може да ги прочете. Приближава се, сякаш те ще му помогнат да разбере какво става. В известен смисъл разбира. Защото вижда, че топчето на бравата е от кристал и на него е гравирана роза. Той е чел Томас Улф: камък, роза и неоткрита врата; камък, роза и врата. Той не вижда камък, но може би това е значението на йероглифа.

„Не — мисли си. — Не, йероглифът означава «НЕОТКРИТА». Може би аз съм камъкът.“ Той докосва кристалното топче. Сякаш по сигнал. „сигул“ — мисли си той) бученето на машините спира. Той отново чува далечния звън на камбаните. Опитва да завърти топчето, но то не помръдва. Ни на йота. Сякаш е бетонирано. Когато Калахан отдръпва ръката си, звънът престава.

Той заобикаля вратата и тя изчезва. Връща се и тя пак се появява. Той описва три кръга около нея и на всеки от тях вратата изчезва през половината от обиколката му и се появява през другата. Тръгва в обратната посока на заден ход. Същата работа. Е, и какво от това?

За известно време Калахан остава загледан във вратата, после влиза навътре в помещението, защото е любопитен какви са тези машини. Не изпитва болка, сякаш тялото му още не е разбрало, че е паднало от трийсет и третия етаж, но, Исусе, каква жега само!

В обора има отделения за коне, отдавна изоставени. Има купчина старо сено, а до нея добре сгънато одеяло и нещо, което прилича на дъска за рязане. Върху нея е останало парче спаружено месо. Той го вдига и го помирисва. Мирише на осолено. Той го лапва. Не се страхува, че ще се отрови. Как можеш да се отровиш, ако вече си мъртъв?

Докато дъвче, продължава да разглежда. В дъното на голямото помещение има стаичка, достроена сякаш след внезапно хрумване. В стените и също има пролуки, пропускащи достатъчно светлина, за да види ниска машина, поставена върху бетонна платформа. Всичко в обора навява мисли за безстопанственост и забрава, но тази машина, която прилича на доилен апарат, изглежда чисто нова. Няма ръжда, няма прах. Той се приближава. От едната и страна стърчи хромирана тръба. Под нея има канал. Металната яка около него изглежда влажна. Върху машината има малка метална плочка. До нея — червено копче. На плочката пише:

ЛАМЕРК ИНДЪСТРИС

384789-АА-45-776019

НЕ ВАДИ САЧМАТА

ОБЪРНЕТЕ СЕ ЗА ПОМОЩ

КЪМ КОМПЕТЕНТНО ЛИЦЕ

На червеното копче пише ВКЛ. Калахан го натиска. Машината пак започва да бучи и след малко от тръбата потича вода. Той слага ръце под струята. Водата е ледена, чак дъхът му секва. Той отпива. Водата не е нито сладка, нито горчива и Калахан си мисли: „Сигурно съм си загубил вкуса. Това…“

— Добър ден, отче.

Калахан изкрещява от изненада. Рязко вдига ръце и по прашния под се посипват капчици като перли. Извърта се на изтърканите си токове. Пред вратата на стаичката стои мъж с дълга роба и качулка.

„Сейър — мисли си Калахан. — Последвал ме е, минал е през проклетата врата…“

— Успокой се. „Успокой топката“, както би казал новият приятел на Стрелеца — изрича забуленият и добавя с поверителен тон:

— Казва се Джейк, но икономката го нарича Бама. — После продължава весело, сякаш току-що му е хрумнало нещо смешно:

— Ще ти го покажа! И двамата ще ти покажа! Може би не е твърде късно! Ела!

Той протяга ръка. Пръстите му, едва показващи се от ръкава, са дълги и бледи, неприятни на вид. Като восъчни. Калахан стои като закован и непознатият настоява:

— Хайде. Не можеш да останеш тук. Това е единствената разпределителна станция и никой не се задържа тук задълго. Ела.

— Кой си ти?

Забуленият изцъква нетърпеливо:

— Нямаме време за глупости, отче. Име, име, какво е едно име, както е казал някой. Шекспир ли беше? Вирджиния Улф ли? Вече не помня. Хайде, ела и ще ти покажа едно чудо. Нищо няма да ти направя; ще вървя пред теб, за да си спокоен. Хайде, идвай.

Забуленият се обръща. Робата му се развява като полите на вечерна рокля. Връща се в конюшнята и след малко Калахан тръгва след него. И без това няма какво да прави в помпената стая; тя е задънена улица за него. Навън може да избяга. „Къде ще избягам?“ Е, не може да знае, докато не види, нали?

Когато минава покрай вратата, забуленият почуква по нея.

— Да чукам на дърво, да спи под камък зло! — изрецитирва весело и стъпва в светлия правоъгълник при отворената врата на конюшнята.

Калахан вижда, че държи нещо в лявата си ръка. Квадратна кутия със стени по трийсетина сантиметра. Изглежда направена от същото дърво като вратата. А може би от нещо по-плътно. Във всеки случай материалът на кутията е по-тъмен. Калахан предпазливо следва забуления, готов е да спре, ако и той спре. Навън жегата е непоносима, като в пещ. Когато излиза, той вижда, че наистина са сред пустинята. От едната страна вижда някаква съборетина с основи от напукан пясъчник. Може би някога е била странноприемница. Или изоставен декор от филм за Дивия запад. От другата страна има заграждение, повечето му колове са паднали. Назад се простират десетки километри камениста пустиня. Няма нищо друго освен…

Не! Има още нещо! Две неща! На хоризонта се движат две малки точки!

— Ето, че ги видя! Добро зрение имаш, отче!

Мъжът в черно спира на двайсетина крачки от него. Започва да си тананика. На Калахан този звук никак не му харесва. Звучи като шумолене на мишки, които гризат стари кокали. В това няма голяма логика, но…

— Кои са това? — хладно пита Калахан. — Кой си ти? Къде сме?

Мъжът в черно разперва театрално ръце:

— Това е дълга история, а времето лети. Наричай ме Уолтър, ако искаш. Колкото до това място, то е разпределителна станция, както вече ти казах. Малко тихо местенце между данданията на твоя свят и шумотевицата на следващия. Мислеше се за голям пътешественик, а? Докато обикаляше по всички тези скрити шосета? Да, ама не, отче, истинското ти скитане тепърва започва.

— Не ме наричай така! — изкрещява Калахан.

Гърлото му е пресъхнало. Горещината сякаш натиска темето му като наковалня.

— Отче, отче, отче! — дразни го мъжът в черно.

Звучи злобно, но Калахан подозира, че оня се забавлява вътрешно. Този човек (ако изобщо е човек) явно често се надсмива над другите.

— Добре де, да не се караме за глупости. Ще те наричам Дон. Така повече ли ти харесва?

Черните точки в далечината потрепват; издигащите се потоци нагорещен въздух ги скриват и пак ги откриват. Скоро ще изчезнат.

— Кои са това? — повтаря Калахан.

— Хора, които най-вероятно никога няма да срещнеш — отвръща мъжът в черно; качулката му се размества и Калахан за миг зърва восъчноблед нос и контурите на око, като чашка, пълна с тъмна течност. — Ще умрат под планините. Ако не умрат под планините, в Западното море живеят гадини, които ще ги изпапкат живи. Хрус-хрус, страхотен вкус!

Той отново се засмива, но…

„Но не ми звучиш много убедено, друже“ — мисли си Калахан.

— Ако не друго, това ще ги убие. — Уолтър вдига кутията и Калахан отново дочува слабо неприятния звън на камбаните. — И кой мислиш, че ще им го занесе? Ка, разбира се, но дори ка се нуждае от помощник, кай-май. Това си ти.

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбираш, а аз нямам време да ти обяснявам. Като Белия заек в „Алиса“, закъснявам, закъснявам, имам много важна среща. Виж сега, те ме преследваха, но ги измамих, и се върнах, за да си похортувам с теб. Бързам, бързам, бързам! Сега пак трябва да ги изпреваря, защото как иначе ще ги подмамя в капана? Затова, Дон, трябва да прекратяваме малкия си разговор, колкото и да не ни се иска. Хайде, бързо да се връщаме в обора. Тичай!

— Ами ако не искам?

Само че тук няма никакво „ако“. Калахан за нищо на света не иска да се връща в обора. Защо просто не помоли мъжа в черно да го пусне и не се опита да догони черните точки? Какво ще стане, ако му каже: „Аз трябва да отида с тях. Там ме зове моето ка“? Досеща се какво ще последва. Все едно да спориш с радиото. Сякаш да потвърди това, Уолтър казва:

— Няма значение какво искаш. Ще отидеш, където ти нареди Кралят, и там ще чакаш. Ако тези двамата умрат, както съм почти сигурен, че ще стане, ще живееш дълги години в спокойно пасторално блаженство и с лъжливо, но без съмнение приятно чувство за изкупление. Ще достигнеш своето ниво на Кулата дълго след като съм се превърнал в прах и пепел на моето. Това ти гарантирам, отче, защото съм го видял във вълшебното стъкло, истина казвам! Ако обаче оцелеят? Ако се озоват там, където ще те изпратя? Тогава ще им помогнеш по всеки възможен начин и така ще ги погубиш. Заплетена история, не мислиш ли?

Мъжът в черно тръгва към Калахан. Калахан отстъпва към обора, където го чака неоткритата врата. Не иска да ходи там, но няма къде другаде.

— Остави ме.

— Не. Няма да стане.

Мъжът в черно вдига кутията към Калахан и хваща капака.

— Не! — изкрещява Калахан.

Защото мъжът в черно не трябва да отваря кутията. Вътре има нещо ужасно, което би уплашило дори Барлоу.

— Върви и може би няма да я отворя — дразни го Уолтър.

Калахан отстъпва под сянката на обора. Скоро отново ще е вътре. Няма как да го избегне. Чувства как странната еднопосочна врата го чака.

— Безжалостен мръсник! — избухва той. Зениците на Уолтър се разширяват и за момент по лицето му се изписва обидено изражение. Може да е абсурдно, но в очите му Калахан съзира, че чувството е искрено. Това разбива всичките му надежди, че може би сънува, че това е последният проблясък преди смъртта. В сънищата — поне в неговите — лошите герои, злите герои никога не изпитват обикновени човешки емоции.

— Правя само онова, което ми заповядат ка, Кралят и Кулата. Всички го правим. Ние сме техни роби.

Калахан си спомня съня, в който бе пътувал: изоставените силози, мрачните залези и дългите сенки, радостта си, докато бе влачил оковите, чийто звън му се струваше като прекрасна музика.

— Знам — казва той.

— Виждам. Хайде, движение.

Калахан отстъпва в обора. Отново усеща леката, почти недоловима миризма на старо сено. Детройт му изглежда далечен сън, халюцинация. Спомените за Америка — също.

— Само не отваряй кутията — моли той. — Ще направя каквото искаш.

— Добро отче си ти, Дон.

— Нали обеща да не ме наричаш така?

— Обещанията са, за да бъдат нарушавани, отче.

— Съмнявам се, че ще успееш да го убиеш — казва Калахан.

Уолтър се намусва:

— Това е работа на ка, не моя.

— Може би не е и на ка. Представи си, че той стои над ка.

Уолтър отстъпва, сякаш е получил плесница.

„Това бяха богохулни думи — мисли си Калахан. — А на този човек такива не му минават.“

— Никой не е над ка, лъжлив свещенико! — изсъсква мъжът в черно. — И стаята на върха на Кулата е празна. Знам го със сигурност.

Макар че няма представа за какво приказва мъжът в черно, Калахан отговаря, без да се замисли:

— Грешиш. Бог съществува. Той стои и наблюдава всички ни от небето. Той…

В този момент едновременно се случват няколко неща. Водната помпа в задното помещение се включва и започва да бучи. Калахан се блъска гърбом в твърдото, гладко дърво на вратата. Мъжът в черно вдига кутията и я отваря. Качулката му се отмята и разкрива острите черти на бледото му лице с озъбена уста. (Това не е Сейър, но по средата на челото му също има червена дупка, която нито кърви, нито се съсирва.) Калахан вижда какво има в кутията: вижда Черната тринайсетица, увита в червено кадифе и напомняща изцъкленото око на адско изчадие. Той закрещява, защото чувства безграничната и мощ: тя може да го изпрати където си поиска, дори в небитието. Вратата се отваря. И въпреки безумната си паника Калахан си помисля: „Когато отваряш кутията, вратата също се отваря.“ Залита назад и попада в някакъв друг свят. Чува крясъци и вопли. Един от тях е на Лупе, който го пита защо го е оставил да умре. Друг принадлежи на Роуена Магръдър, която му обяснява, че това е другият му живот, и го пита дали му харесва. Той понечва да запуши ушите си, започва да пада назад и в този момент си помисля, че мъжът в черно го е изблъскал в истинския ад. Когато вдига ръце, Уолтър пъха кутията с ужасната стъклена топка в тях. Топката се движи. Върти се като истинско око в невидима очна кухина. Калахан си мисли: „Жива е, това е истинско око, откраднато от някакво ужасно чудовище, и о, Боже, Божичко, то ме гледа!“

Той обаче взима кутията. Не иска да го прави, но не може да го предотврати.

„Затвори я, затвори я“ — мисли си, но пада, препънал се е (или мъжът в черно го е спънал, а може би неговото ка), и падайки, се извърта. Някъде отдолу всички гласове от миналото му го зоват, упрекват го (майка му иска обяснение защо е позволил нечистият Барлоу да счупи кръстчето, което му е донесла чак от Ирландия), а мъжът в черно изкрещява весело:

— Бон воаяж, отче!

Калахан се строполява на каменната земя, покрита с костите на дребни животни. Капакът на кутията се затваря и той чувства моментно облекчение…, но после пак се отваря, много бавно, и окото пак се показва.

— Не — прошепва Калахан. — Само това не.

Той обаче не е в състояние да затвори кутията — силите му сякаш са го напуснали, — а тя не се затваря сама. Сякаш във вътрешността на черното око се появява червено петно, което бавно расте… и блести. Паника обзема Калахан, стиска гърлото му, заплашва да спре сърцето му.

„Това е Кралят — мисли си. — Това е Окото на Пурпурния крал, който гледа от леговището си в Тъмната кула. И ме вижда.“

— НЕ! — изкрещява Калахан от пода на пещерата край Кала Брин Стърджис. — НЕ! НЕ! НЕ МЕ ГЛЕДАЙ! В ИМЕТО НА ГОСПОД, НЕ МЕ ГЛЕДАЙ!

Окото обаче продължава да го гледа и Калахан не може да издържи този безумен поглед. Тогава изгубва съзнание. Три дни ще минат, преди отново да отвори очи, и тогава ще се озове при манихейците.

Калахан ги изгледа тревожно. Нощта преваляше, до идването на Вълците оставаха двайсет и два дни. Той допи сайдера си, намръщи се, сякаш е отпил силно уиски, и остави чашата.

— Другото ви е известно. Хенчик и Джемин ме бяха намерили. Хенчик затворил кутията и вратата също се затворила. И сега Пещерата на гласовете вече се нарича Пещерата на портала.

— А ти, отче? — попита Сузана. — Какво направиха с теб?

— Занесли ме в бараката на Хенчик, в неговата кра. Там дойдох на себе си. Докато съм бил в безсъзнание, жените и дъщерите му ми давали вода и пилешки бульон, като изстисквали капки в устата ми.

— Само от любопитство да попитам, колко жени има? — поинтересува се Еди.

— Три, но може да има сношения само с една на нощ. Зависи от звездите или нещо подобно. Гледаха ме добре. Започнах да се разхождам из града и така ме кръстиха Скитащия старец. Не можех добре да осъзная къде съм попаднал, но в известна степен предишните ми митарства ме бяха подготвили. Бяха калили волята ми. Понякога, Господ ми е свидетел, си мислех, че това още се случва в двете секунди, докато летя от трийсет и третия етаж към улица „Мичигън“ — че така умът ми се приготвя за смъртта, като ми представя една прекрасна последна халюцинация за дълъг и спокоен живот. Друг път се опасявах, че се е случило онова, от което най-много се страхувах в „Дом“ и „Фар“ — че мозъкът ми е омекнал от алкохола. Представях си, че лежа в някоя лудница и си въобразявам всичко. През повечето време обаче приемах онова, което се беше случило. Радвах се, че най-после съм се озовал на това спокойно място, било то реално или въображаемо.

Когато се съвзех, отново се заех да изкарвам прехраната си както при скитанията ми из Америка. Тук няма фирми за временна заетост, но ако има желание, човек винаги може да си намери работа — има богати оризови реколти, но също и други насаждения и много добитък. Накрая отново започнах да проповядвам. Не го взех като съзнателно решение, просто един ден започнах. Открих, че тези хора знаят всичко за Исус Човека. — Калахан се засмя. — Наред с Отвъдното, Оризия и Биволската звезда… знаеш ли за Биволската звезда, Роланд?

— О, да — отвърна Стрелеца и си спомни проповедта на биволския жрец, когото веднъж се беше принудил да убие.

— Много от тях слушаха проповедите ми и когато предложиха да ми построят църква, аз им казах благодаря. Това е историята на Стареца. Както видяхте, вие също участвахте в нея… поне двамата. След като умря ли беше това, Джейк?

Момчето сведе глава. Ко почувства объркването му и изскимтя. Джейк обаче отговори спокойно:

— След първата ми смърт. И преди втората.

Калахан се сепна и бързо се прекръсти:

— Искаш да кажеш, че може да се случи няколко пъти? Света Богородица да ни е на помощ!

Росалита се приближи с нова свещ. Старите бяха почти догорели и верандата бе потънала в сумрак.

— Леглата са готови — обяви икономката. — Тази нощ момчето ще спи с отеца, а Еди и Сузана — както предишната.

— Ами Роланд? — вдигна рунтавите си вежди Калахан.

— Приготвила съм му легло на друго място. Вече му го показах.

— Нима? Показала си му го? Ами тогава да си лягаме. — Калахан се изправи. — Не си спомням кога за последно съм се чувствал толкова изморен.

— Ще останем още няколко минути, ако ти е угодно — каза Роланд. — Само ние четиримата.

— Както искате.

Сузана хвана ръката му и я целуна; — Благодаря за разказа, отче.

— И на мен ми олекна, щом най-после го разказах, сай.

— Кутията в пещерата ли остана, докато построите църквата? — попита Роланд.

— Да. Не знам колко време е стояла там. Може би осем години, може би по-малко. Трудно е да се каже със сигурност. По едно време обаче започна да ме зове. Колкото и да мразех и да се страхувах от това око, нещо в мен ме караше да го видя отново.

Роланд кимна:

— Всички части от Магьосническата дъга привличат хората, но за Черната тринайсетица се говори, че е най-лошата. Сега май разбирам защо. Защото тя е Окото на Пурпурния крал.

— Каквото и да е, почувствах, че ме зове в пещерата… и по далеч. Нашепваше ми, че трябва да възобновя скитанията си до безкрай. Знаех, че мога да отворя вратата с помощта на кутията. През нея можех да отида където пожелаех. И в което си поискам „кога“! Трябваше само да се съсредоточа.

Калахан се замисли и отново седна. Приведе се и плъзна изпитателен поглед по лицата им.

— Чуйте ме, моля. Имахме един президент, Кенеди. Беше убит тринайсет години преди да попадна в Сейлъмс Лот… беше убит на запад…

— Да — потвърди Сузана. — Джак Кенеди. Мир на праха му. — Обърна се към Роланд. — Беше стрелец.

Роланд вдигна вежди:

— Така ли казваш?

— Да. И е истина.

— Във всеки случай — продължи Калахан — никога не стана ясно дали убиецът му е действал на своя глава, или е имало заговор. Понякога се събуждам посред нощ и си мисля: „Защо не отидеш да видиш? Защо не застанеш пред вратата с кутията в ръце и не си кажеш: «Далас, 22 ноември 1963 година»? Така вратата ще се отвори и ти ще попаднеш там, също както в романа за машината на времето. Може би дори ще успееш да промениш случилото се. Защото, ако в историята на Америка е имало повратни моменти, това е един от тях. Ако промениш това, ще промениш всичко, което следва. Виетнам… расовите вълнения… всичко!“

— Господи — с уважение възкликна Еди; ако не друго, дързостта на тези мисли заслужаваше почит. — Обаче, отче… не е ли възможно да влошиш нещата?

— Джак Кенеди не беше лош човек — намеси се хладно Сузана. — Той беше добър човек. Велик човек.

— Може би, но знаеш ли какво? Мисля, че великите хора допускат най-съдбовните грешки. Освен това наследникът му можеше да е голям злосторник. Някой велик ловец на ковчези, който не е получил възможност благодарение на Харви Осуалд.

— Топката не допуска такива мисли — обясни Калахан. — Тя само мами хората да вършат зло, като им обещава, че ще направят добро. Нашепва им, че с действията си ще турят в ред не само едно нещо, а всичко.

— Да.

Гласът на Роланд прозвуча сухо, като изпращяването на клонка в огъня.

— Мислиш ли, че такова пренасяне във времето и пространството е възможно? — попита Калахан. — Или е само лъжа? Примамка?

— Мисля, че да. И вярвам, че когато напуснем Кала, ще минем през тази врата.

— Може ли да дойда с вас! — попита Калахан с изненадваща енергичност.

— Може би. И така, в крайна сметка ти прибра кутията със сферата в църквата. За да я накараш да млъкне.

— Да. И през повечето време действа. През повечето време тя спи.

— Въпреки това каза, че на два пъти те е изпращала в тодаш.

Калахан кимна. Възбудата му бе преминала. Изглеждаше уморен. И много стар.

— Първия път се пренесох в Мексико. Спомняте ли си началото на разказа ми? За писателя и момчето, които подозираха за вампирите. Те кимнаха.

— Една нощ, докато спях, сферата ме пренесе в Лос Сапатос в Мексико. На едно погребение. Погребението на писателя.

— На Бен Миърс? Автора на „Въздушен танц“? — попита Еди.

— Да.

— Някой видя ли те? — поинтересува се Джейк. — Защото нас никой не ни виждаше.

Калахан поклати глава:

— Не. Но чувстваха присъствието ми. Когато се приближавах до някого, той се отдръпваше. Сякаш се бях превърнал в студено течение. Във всеки случай, момчето беше там, Марк Петри. Само че вече не беше момче. Бе пораснал. От това и от надгробното му слово за Бен („Преди време петдесет и девет години ми се струваха…“ — така започна) предположих, че е средата на деветдесетте. Както и да е, не останах дълго… но достатъчно, за да се уверя, че младият ми приятел е добре. Може би в Сейлъмс Лот все пак бях извършил едно добро дело. — Той замълча за миг, после добави: — В това надгробно слово Марк наричаше Бен свой баща. Това много ме трогна, много.

— Къде попадна при втория си тодаш! — попита Роланд. — Когато попадна в замъка?

— Имаше птици. Големи черни птици. Друго не мога да ви кажа. Поне не посред нощ. — Калахан отново се изправи. — Може би друг път.

Роланд се поклони смирено:

— Благодаря, сай.

— Няма ли вече да си лягате?

— След малко.

Благодариха на отеца за разказа (Ко излая сънливо) и му пожелаха лека нощ. Изчакаха го да се прибере и постояха в мълчание още известно време.

Джейк наруши мълчанието:

— Този Уолтър е бил зад нас, Роланд! На станцията е бил зад нас! Отец Калахан също!

— Да. Калахан ни е видял. Стомахът ми се свива при тази мисъл.

Еди докосна ъгълчето на окото си:

— Когато видя да се разчувстваш така, направо ми идва да зарева, Роланд. — Стрелеца го погледна безизразно и той бързо добави: — Майтап, бе, майтап. Знам, че нямаш чувство за хумор, но това малко ме дразни.

— Моля за прошка — подсмихна се леко Роланд. — Чувството ми за хумор си ляга рано.

— Моето не мигва цяла нощ. Държи ме буден. Разказва ми вицове. Чук-чук, кой е тук, нося мокри сънища за малкия палавник.

— Свърши ли за днес? — попита Роланд, когато Еди престана да бръщолеви.

— Засега да, но както знаеш, разполагам с неизчерпаем запас от глупости. Може ли да ти задам един въпрос?

— Глупав ли?

— Надявам се, не.

— Питай тогава.

— Онези двама мъже, които са спасили Калахан в перачницата. Кои са били?

— А ти как смяташ?

Еди се обърна към Джейк:

— Ами ти, сине на Елмър, имаш ли някакво предположение?

— Разбира се — отвърна момчето. — Били са Калвин Тауър и другият мъж от книжарницата, приятелят му. Онзи, който ми каза гатанката на Самсон и гатанката за реката. — Той щракна с пръсти и се ухили. — Арон Дипно.

— Ами пръстенът? Онзи с надписа „екс либрис“? Не видях някой от тях да носи такъв.

— А добре ли си гледал? — попита Джейк.

— Не, но…

— Имай предвид, че го видяхме през 1977-а. Тези хора са спасили отеца през 1981-ва. Може някой да е подарил пръстена на господин Тауър през тези четири години. А може сам да си го е купил.

— Налучкваш.

— Да. Но Тауър има книжарница. Затова не е чудно, че има пръстен с надпис „екс либрис“. Не си ли съгласен с мен?

— Съгласен съм. Вероятността е голяма. Но как са разбрали, че Калахан… — Еди замълча, замисли се, сетне тръсна глава. — Не, няма да го измисля тази нощ. Още малко — и ще обсъждаме атентата срещу Кенеди. Прекалено съм уморен, за да мисля.

— Всички сме уморени — каза Роланд — и ни чака много работа. Разказът на отеца обаче доста ме обърква. Не знам дали дава повече отговори, или повдига повече въпроси.

Събеседниците му мълчаха.

— Ние сме ка-тет и сега разговаряме ан-тет — продължи Стрелеца. — Съветваме се. Макар че е късно, има ли нещо друго, което трябва да обсъдим? Ако да, кажете. — Никой не се обади, затова Роланд бутна стола си назад и стана. — Добре, в такъв случай ви пожелавам лека…

— Чакай.

Това беше Сузана. Толкова отдавна не се беше обаждала, че почти я бяха забравили. Заговори тихо, с необичаен за нея глас. Със сигурност не звучеше като същата жена, която бе казала на Ибън Тук, че ако отново я нарече мургавелка, ще му изтръгне езика и ще му го завре в задника.

— Може би има още нещо… за обсъждане… Аз…

Тя огледа лицата им и накрая спря поглед върху Стрелеца. В очите и той видя жалост, укор и тревога. Но не гняв.

„Ако бе разгневена, нямаше толкова да ме е срам“ — помисли си.

— Мисля, че имам малък проблем — каза тя. — Не знам как може да е станало… как е възможно…, но, момчета, мисля, че съм бременна.

След тези думи Сузана Дийн (или Одета Холмс, Дета Уокър, Мия ничията дъщеря) закри лицето си с ръце и заплака.