Врагът отвътре

Глава първа

В оптимистично настроение обмислях план, който да подреди нещата още по-добре.

Нощите ми бяха доста самотни и нещастни без Утанч. Със сигурност знаех нещо, което щеше да й допадне.

Планирах чудесна, тиха екскурзийка с лов. Бях купил луксозна автоматична пушка „Франчи“ при последното ми идване тук — дванайсеткалиброва, трийсет и два инчова цев, заглушител, триинчови пълнители „Магнум“, затвор за пет патрона. Никога не бях стрелял с нея. Като й се сложат сачми № 00, трийсет и три стотни от инча в диаметър, ставаше страхотна за пойни птички.

Че да стреляш по пойни птички е нелегално в Турция, е неписан закон. Те имат странни приумици. Но през цялата година е разрешен ловът на вълци, рисове и диви прасета. А сезонът сега беше разрешен и за диви котки, лисици, питомни и диви зайци, патици, яребици, бекаси и пъдпъдъци. Номерът е да се правиш, че си на лов за някои от тях, а после да се обърнеш бързо, да застреляш някоя пойна птичка и да кажеш, че ти се е препречила.

Разрешителното ми беше наред.

Големият „Форд“ комби вървеше, макар и малко странно.

Щеше да има искрящи лагерни огньове из дивите места. А къде се вместваше Утанч във всичко това? Като диво момиче от пустинята Каракум тя, разбира се, много ще се възхищава от един мъж, койш може да излезе, да улучи и донесе вкъщи дивеч, докато тя си седи край лaгерния огън. Просто можех да си представя как възхищение грейва в очите й, когато се прибирам натоварен с диви канарчета или нещо такова.

Примитивният инстинкт. В учебниците ми по психология го наричат атавизъм. Всеки е пещерен човек, нищо че Фройд издаде закон срещу това, и примитивните инстинкти го теглят назад като всеки друг звяр или животно. Така че разбирате, че надеждите ми си имаха основанията.

В Турция могат да се ловят и мечки, но дори и да ми изглеждаше привлекателно да замъкна някои мечка в лагера, да стоя до нея и да се бия в гърди какъв велик ловец съм, мечките са коварни, когато стреляш по тях. Само да ги одраскаш и ще си навлечеш белята. Помислих си, че е по-добре да се при държам към това да я впечатля с диви канарчета може би трябваше да застрелям голямо количество, за да стане истинско зрелище.

Така както си го представях, всичко изглеждаше добре обмислено. Бях си заслужил почивката. Апаратът не дава публично медали, така че си помислих, че е по-добре да си закарфича тази екскурзийка като заместител за добре свършена работа. Прекарах два чудесни дни в планове за нея.

Без съмнение Утанч досега вече ми беше простила за малкото момче. Той все още беше в стаята и, както и другият. Но откровено казано, кой го е грижа за едно леко перване по носа? Не можеш вечно да плачеш заради такова нещо.

Проверих чрез Карагьоз. Не, Утанч не беше излизала от стаята си вече два дни. Тоест откакто Силва беше заминал. Ослушах се от външната страна на стената на градината й. Оттам не се чуваше никакъв смях.

Е, добре. Тя наистина трябваше да бъде развеселена.

Написах една бележка. В нея пишеше: „Утанч, обожаемо, красиво същество мое. Каня те на приятно, дълго ловно пътешествие. Аз ще убивам пойни птички, а ти можеш да ги готвиш из дивите места.“ Мислех, че това ще допадне на атавизма й.

Промуших я под вратата.

Аха! Крайчето му изчезна мигновено!

Ослушах се със затаен дъх. След няколко минути чух, че се дръпва металното резе.

Успех! Знаех си, че атавизмът ще се пробуди. Напред към пещерното време! Винаги върши работа.

Топката на бравата защрака.

Вратата се отвори широко.

И внезапно един поток от всичко дамско, което можеш да си представиш, започна да блика през вратата към мен! Обувки! Чаши! Цвете в саксия! Едно огледалце се понесе из въздуха и се разби в отсрещната стена на двора!

Тя стоеше там, ноздрите й се разширяваха, дланите й се свиваха и отваряха, сякаш искаха да се докопат до нечия коса.

Думите й се заредиха с открита злоба:

— Ти, мръсен „бибипец“! Не ти стига да съсипеш завинаги едно красиво момче! Сега, да ти го „биби-пам“, искаш да убиваш ПОЙНИ ПТИЧКИ!

Една малка ръчичка побутна към нея нещо отзад. Беше един стол!

Тя го запрати към мен като топовен изстрел. Столът се разби на трески.

Хванах само крайчето му. Вмъкнах се в стаята Си.

Бях пробудил атавизма, добре. Обаче неподходящия вид!

Добре залостих вратата си. Седнах и се замислих над всичко това.

Колкото и учудващо да изглежда, тя все още бе разстроена заради момченцето. Представяте ли си!

Е, жените са странни. Човек наистина никога не знае. Мислех си, че ще може да го превъзмогне.

Да, ама не беше го превъзмогнала. Първото ми заключение беше правилно.

Тя никога нямаше да ми прости. И всичко заради едно „бибипано“, безполезно, малко момче.

Налегна ме тъга. Всъщност Утанч беше единственото нещо, което беше мотивирало желанието ми за ловно пътешествие.

Глава втора

Довлякох се до тайния си кабинет. Отпуснах се на стола. Екранът стоеше пред мен, недокосван дни наред. Може пък Хелър да има някакви неприятности, които да ме развеселят. Включих го без особен ентусиазъм.

Беше някак замъглен. Настроих картината.

Катедрала!

Ужасно голяма катедрала!

Нещо ставаше.

Погребение!

Имаше голяма навалица. Облечени в черни раса свещеници правеха най-разнообразни жестове. Ня какъв хор пееше приятно.

Толкова странно пасваше на настроението ми. Каква задушевна музика! Толкова тъжна. Толкова красиво тъжна!

Хелър седеше на една пейка. Държеше нечия ръка. На някого с черен воал. Бейб Корлеоне! Тя подсмърчаше! Ридаеше! Хелър я галеше по ръката.

Нещо като ковчег беше изложено за поклонение. Очевидно опелото вече беше минало.

Тогава разбрах. Джими Канавката Тавилотврат. Това беше неговото погребение! Във възможно най-голямата катедрала на Америка? На Св. Йоан Божествения? На Св. Патрик? Беше ужасно голяма. Цялата в злато, искрящи свещи и високи, внушителни сводове.

Музиката се извиси величествено.

На по-ниския олтар или амвон се появи някой. Някакво момче от хора. Настъпи тишина. То заговори в голямата сводеста зала, а ясният му тенор трепереше от чувство.

То каза:

— Ако не беше скъпият ни, покоен Джими, никога нямаше да се науча да позволявам на другите момчета да ме обичат!

След тези думи извиси глас в най-тъжната песен, която някога бях чувал. Хорът подхвана тържествено красиво зад него.

Латинската музика затихна. Към малкия амвон се приближи друг, възрастен мъж, прегърбен от старост.

— Като глава на реформаторското училище имах Джими като свой приятел. Най-хубавите ми спомени от него са дните, когато организира съвсем сам, като благотворителен жест, най-големите бунтове, които беше виждал младежкият затвор. И днес, без неговото ръководство, едва ли можем да очакваме приток на нови затворници. Велик човек, идол на хиляди улични гангстери. Ще ни липсва.

Хорът възвиси глас в божествени акорди, които потънаха в сводестото кубе към небето.

Ето че към амвона се бе запътил още някой. Наведе смирено глава, а гласът му се задави от сълзи, като заговори:

— Аз бях негов психолог в затвора. Джими Тавилотврат беше пациент за пример. Никога не съм виждал някой да възприема така добре терапията за поправяне на поведението. Той вървеше от лошо към по-лошо и накрая, под вещото ми ръководство, стана самото въплъщение на американската престъпност — гласът му се загуби от вълнение. — Той беше всеамериканското момче, станало наемният убиец, който никога няма да забравим.

Хорът подхвана смирено и със страхопочитание. О-о, беше красиво.

Погребението напредваше. Осем души понесоха ковчега. Бяха облечени в черно. Всички бяха сицилианци. Всички имаха издутини там, където оръжията им висяха под палтата.

И тогава разбрах защо екранът ми беше замъглен. Всички носеха тъмни очила, включително и Хелър. Забелязах това, защото екранът стана дори по-тъмен, отколкото беше и отново трябваше да засиля яркостта. Мрачен, мрачен ден! Валеше!

Ковчегът бе понесен под шпалир от автоматични джобни ножчета, образуван от двайсетина улични гангстери.

На гробището имаше венци и венци, и цветя навсякъде. На един от тях, сплетен от лилии под формата на подкова, имаше лента, на която пишеше:

Друга купчина цветя беше под формата на кама, а на лентата пишеше:

Лентата падна и бе стъпкана под опечалените крака.

Пет хористки във вдовишки траур стояха плачещи до гроба и притискаха черни носни кърпички към ридаещите си устни.

Причината за тъмните очила се появи. Цялото погребение се следеше от телевизионни екипи, които бяха получили върховно благоволение да носят черни ленти върху ръкавите си за последно сбогом. Лентите се раздаваха от един гангстер, който държеше оръжие в другата си ръка.

Дългата процесия се изви към една крипта. Отпред имаше надпис:

Пъхнаха ковчега на Джими в една гробница. Ридаенето се усили многократно.

Пръстите на Бейб се плъзгаха по камък, на който пишеше:

Тя рухна. Хелър я поведе към една лимузина. Внимателно я пазеше от хората, които се опитваха да докоснат ръката й или да я целунат в знак на съчувствие. Тя наистина плачеше силно.

Хелър я сложи да седне отзад. Затвори вратата. Тя се притискаше към него.

— Губя всичките си момчета — подсмърчаше тя.

Той я поглади нежно и й даде друга кърпичка. Тя се облегна назад поуспокоена. Телохранители внимателно избутваха с рязани пушки тълпата настрани от колата. Най-сетне лимузината потегли.

Бейб кършеше ръце. Минаваха по някакъв мост.

— Джером — каза тя унило, — чувам, че се учиш да караш състезателни коли. Джером, обещай ми, моля те да ми обещаеш, че няма да вършиш нищо опасно.

На Хелър изглежда не му се говореше. После каза:

— Животът е въпрос на случайности, мисис Корлеоне. Не мога да обещая такова нещо.

Тя го погледна внезапно.

— Добре — каза. — Тогава, ако някога срещнеш „бибипания“ Силва, обещай ми, че ще затриеш тоя „бибипец“.

Той обеща.

Мен обаче ме преследваше катедралната музика, хористите, религиозната тържественост и трагедията на всичко това. Изключих екрана.

Музиката продължаваше да ме преследва. Колко прекрасно. Какво страхотно погребение.

В мозъка ми припълзя гледката на собственото ми погребение. Там Утанч беше коленичила до гроба ми с увехнали цветя в ръка, под дъжда. Тя плачеше, че е била толкова подла към мен. О, каква приятна гледка. На мен самия ми се доплака.

Със замъглен поглед стигнах, залитайки, до спалнята си. Рухнах в леглото.

Под главата ми имаше нещо. Операцията още не беше заздравяла, но се оставих да ме боли. Представата за коленичилата до гроба ми Утанч беше още с мен.

Болката се усили и прокарах ръка под главата си, защото пречеше на настроението ми.

Нещо изхвърча към другата възглавница. Обърнах глава.

Точно срещу лицето си видях бележка. На нея пишеше:

„Само да ти припомня, че за шляене не се плаииг. Ломбар беше сигурен, че ще се отпуснеш. Така че с това отбелязвам, че ако не си се справил с Хелър, мое задължение ще бъде да те унищожа.“

За подпис имаше само една кървава кама.

А-а, значи видението ми щеше да се осъществи в крайна сметка.

След малко седнах в леглото. Красивата музика в катедралата още ме преследваше.

Вдигнах бележката. Страницата отзад беше празна.

Намерих една писалка. Написах на нея „Давай!“ Подписах се с името си. Оставих я на възглавницата.

Изглеждаше ми най-правилният ход за момента.

Утанч ще коленичи в дъжда. Ще съжалява. Поне щях да имам скъпоценните й сълзи като кални точки на гроба си.

Уверих се, че нямам оръжия по джобовете си.

Минах през бъркотията от разбити предмети в двора — колко приличаше тя на разбития ми живот.

С катедралната музика, звучаща в ушите ми, вървях сам в здрача и се надявах някой фатален изстрел да сложи край на един живот, който повече не си заслужаваше да се живее.

Може би докато плаче, тя ще изпее някоя тъжна песен и ще осъзнае, че е трябвало да бъде малко помила с мен, докато бях жив.

Колко красиво.

Глава трета

Разхождах се цяла нощ и никой не ме застреля.

В студената утрин се върнах разочарован в спал нята си.

Бележката, която бях оставил, липсваше. Който и да беше получил нареждането на Ломбар да ме убие, трябваше да е доста умел във влизането и излизането от разни места, но това ми беше безразлично.

Изтощен, смъкнах дрехите си и се мушнах в леглото. Може би имаше още надежда. Може би щях да умра, докато спя.

Събудих се в късния следобед. Разочаровах се, като видях, че съм все още жив.

Някак ядосано се обърнах, за да стана. И там, на другата възглавница, на по-малко от петнайсет сантиметра от очите ми, имаше нова бележка!

Вероятно беше извинение за това, че не са ме убили миналата нощ.

Седнах. Без особен интерес я обърнах към себе си. На нея пишеше:

„Дори да е удоволствие за мен да те убия, последователността не е такава. Ако Хелър не бъде спрян, първо ще умре Утанч.“

Обля ме гореща вълна от шока! Вик на протест се бореше да изскочи от стегнатото ми гърло!

Без дори да се загърна с хавлия, се втурнах в градината и залепих ухо на вратата на Утанч.

Тишина!

Може би вече я бяха убили!

Втурнах се към двора.

Мелахат подрязваше някакви цветя. Обърна поглед.

— Убиха ли Утанч? — запитах.

Тя се вторачи в мен. После отново обърна поглед.

— Тя беше добре преди малко, когато й занесох няколко кърпи.

Въздъхнах с облекчение. После си помислих, че е по-добре да взема предпазни мерки. Вдигнах глава и извиках много силно:

— Работя!

Може би това щеше да ги задържи!

Мелахат сякаш се стресна. Но нямаше време за салонна етикеция. Хукнах обратно към стаята. С мъка се вмъкнах в някакви дрехи. Опитвах се да мисля. Беше ми трудно. Каква беше причината за такава внезапна атака?

Те вероятно знаеха нещо, което аз не знаех!

Хелър. Хелър беше намислил нещо!

Изтичах в тайната стая. Включих екрана.

Подпрях се и останах прав, но не можех да виждам добре от такъв ъгъл и седнах.

Само някакви стари части върху маса.

В този момент той вдигна поглед. Беше в офиса си в Емпайър Стейт Билдинг. Там имаше някакви хора. Декорът беше различен.

А-а, стените. Големи стенописи с петролни рафинерии украсяваха стените. Бяха цветни. От тях струеше дим. Широки гледки на високи комини, които обличаха небето в черно.

Не. Не всичко беше рафинерии. На едната стена имаше монтаж. Беше трудно да се види с периферното зрение, но изглежда имаше птици, които се давеха в петролни басейни, цветя, които вехнеха, умиращи дървета.

Я чакай. Това не беше всичко. Когато Хелър обърна глава, видях една друга рисунка. Май беше някаква планета, опустошена от експлозии на водородни бомби.

Той отново обърна глава. Имаше още една! Бе ше нещо като рисунка по въображение. Смътно виждащи се космически кораби бомбардираха някаква планета, която приличаше на Земя. Може би първо образ на някоя корица на списание?

Хората. Струваше ми се, че има доста хора в огромния офис. Спрях записващата лента, за да видя колко и кои бяха те. Хората могат да бъдат опасни.

В дъното, зад плота, имаше барман с бяло сако. Той просто си седеше там и четеше „Ежедневен състезателен бюлетин“.

Някакво момиче седеше на едно от столчетата на бара. Беше облечена в рокля от пайети с много гол гръб. Очите й бяха много тъмни и съблазняващи. Въртеше разсеяно в ръцете си една айс сода. Неговата секретарка?

От дясната страна на Хелър стояха три момичета. Полите им едва покриваха бедрата. На главите си носеха малки капачки за кутии от хапчета, кривнати под определен ъгъл. Бяха обути в ниски боти. Облеклото им — доколкото го имаше — беше цялото в ослепително бяло и подхождаше на мъхестото килимче. Те всички изглежда държаха писалки. Неговите секретарки?

От нерви бях изключил звука. Усилих го. В дъното можеше да се чуе как някакъв много темпераментен оркестър свири музика за настроение. Множество литаври и силен и дрезгав тромпет, който се издигаше над останалите.

Започнах да се отпускам. Страховете ми нямаха достатъчни основания. Никой не би могъл да работи и такава голяма шумотевица. Хелър просто флиртуваше наоколо, както винаги.

Май си играеше с два метални предмета.

Под тях беше разпънато дебело платно. Хелър извърна глава. Изи седеше от лявата му страна.

Лукавият Изи. Беше в костюма си от Армията на спасението, а на коленете държеше очукано куфарче. Очилата му с рогови рамки блещукаха от двете страни на клюнестия му нос.

— Ти ме обърка, г-н Джет — говореше Изи. — Аз просто нямам достатъчно ум за инженер. Знам, че вчера го обясни, но с толкова много неща, които ме притесняват, не можах да го запаметя. Имах главоболие цялата нощ. Не съм много добре със здравето.

Хелър подаде отвертка на едно от трите момичета. Тя я завъртя майсторски с диригентски жест и и пусна в една чантичка.

Хелър даде някакъв таен сигнал. Наблюдавах мнимателно. Нещо като код. Барманът остави „Ежедневния състезателен бюлетин“, взе една висока чаша — кристална? — и сръчно започна да изхвърля съскащ поток в друга, приличаща на първата, напред-назад дъгообразно.

Постави я на сребърен поднос и я поднесе на Изи. Да не би Хелър да държи Изи на наркотици?

Изи я изпи, а върху горната му устна остана бял пенест мустак. Барманът любезно взе кристала.

— Беше ли „Бромо Зелцер“-ът достатъчно силен, сър?

Изи кимна и му благодари.

Междувременно момичето с голия гръб на бара беше изпило содата и си тръгна. Влезе друго момиче, което носеше почти абсолютно нищо в ярко червено. Седна на едно столче. Когато се върна, барманът се захвана да й приготвя сладолед. Друга секретарка?

О-о, никой не би могъл да работи на място като това. Нямаше реална опасност. Инженерната работа е много взискателна и напрегната. Една инженерна лаборатория е празна и от стомана. Един инженер не работи но този начин. Напразно се бях притеснил.

— По-добре ли е главоболието ти? — попита Хелър Изи.

— Боя се, че изчезна — каза Изи.

— Добре — каза Хелър. — Сега ще го обясня отново. Всичко се свежда до това дали едно общество може да се справя със силата или не. Това общество изглежда не може… Сега, обърни внимание. Трябва да можеш да превръщаш материята в енергия. Тогава ще можеш да използваш енергията, за да движиш материята… Политически, финансово и по всякакъв друг начин трябва да знаеш как да се справиш със силата. Ако не знаеш, можеш да взривиш цялото общество… Значи, по някаква налудничава причина обществото тук счита, че животът е по-низш от силата. Това е една побъркана философия, която се казва материализъм или механицизъм. Фалшива е… Ако това общество не се пробуди от тази философия, която е само една примитивна глупост, и не се отърси от нея, то никога няма да съумее да оцелее… Истината е, че точно животът се справя със силата! Само животът дава посока на нещата. Материята не може да управлява материя — тя няма намерения. Животът НЕ е продукт на материята. Той е нейният шеф!… Искаш това общество да отиде в космоса? Започни да се съобразяваш с това, че животът може да се справи със силата. Ако искаш тази култура да оцелее, осъзнай, че животът е този, който се справя със силата… Всеки, който ти казва нещо друго, не само се опитва да те върже за тази планета, а и се опитва на я разруши.

— О, Боже — каза Изи. — Да не искаш да кажеш, че е по-добре да застреляме всички психолози и други материалисти?

— Не казвам да стреляме по някого, но идеята не е много лоша. Те са те вързали за тази планета!

— Аз ненавиждам насилието — каза Изи. — Извини ме, г-н Джет, но каза, че си искал да ме видиш заради превръщането на енергията.

Хелър погледна назад към огромното си бюро и махна с ръка към него.

— Добре, като начало тук има два уреда за превръщане на материя.

На бюрото лежаха два еднакви метални предмета. Имаха много части и сложни извивки. О, това бяха точно онези две машинки за демонстрация в основното училище, които той беше извадил от кутията в Кънектикът — моделите за обучение. Всички бяха там. Включително шините за електрическо разреждане и торбичките за улавяне на газ. Хелър взе една. Трите момичета подканващо махнаха като с диригентски палки с три отвертки и ги подадоха. Той взе една. Другате две прибраха своите обратно в чантите със същия жест.

Той започна да разглобява предмета. Протегна ръка, няколко диригентски завъртания и той получи още инструменти.

Започна да пуска безразборно части пред Изи.

— Имам две — каза Хелър, докато работеше. — Така че мога да разглобя едната.

Изи се взираше в около четирдесет части, разхвърляни пред него. Хелър взе неразглобената машинка.

— Сега погледни тук — той посочи върха й. — Поставяш пръчка чист въглерод отгоре. Машинката го редуцира чрез атомно превръщане. От тази страна излиза кислород, а от другата — водород. Електрическият заряд излиза по тези две жици.

— О, Боже — каза Изи.

Хелър протегна ръка и след диригентско завъртане получи писалка.

— Това е елементарна химия — каза той и започна да пише. — Въглеродът има шест електрона. Кислородът има осем електрона. Водородът има един електрон. Машината просто сменя местата на електроните между атомите. Въглеродът губи идентичността си като такъв. Електроните му се местят нагоре и надолу по периодичната таблица и получаваш кислород и водород. Така получаваш формулата C2H4 + O. — бутна хартията към Изи. — Кислородът и водородът горят, когато се съединят. Схващаш ли?

— Но… но… — обърка се Изи.

— Всъщност — каза Хелър, — количеството налична енергия е по-голямо, що се отнася до електрическия потенциал, а планетата се нуждае от електрически двигатели. Но почти всичко в този момент се задвижва от двигатели с вътрешно горене — колите и всичко останало. Това е глупав двигател. Слагаш в него гориво, за да получиш топлина, а после имаш охлаждаща система, която да отнема и прахосва топлината. Но хората, изглежда, са пристрастени към него, така че ние ще го използваме. Тази машинка произвежда кислород и водород от въглерод, а на тази планета има почти неограничени количества въглерод, така че започваме.

— Какъвто и да е въглерод? — зяпна Изи.

— Разбира се. Петрол, асфалт, стари плевели, парцали. По обем количеството газ — имам предвид газ, а не газолин — което получаваш от твърда материя, е приблизително милиард към едно. В газа има страшно много пространство. Така че можеш да поставиш тук отгоре голямо парче въглерод. Монтираш по един контейнер под налягане от двете страни на машината, за да улавят газа. Поставяш една ръчка, която да контролира количеството въглерод отгоре, слагаш една клапа като акселератор, който да регулира газовия поток към самия двигател и това е всичко.

— Не разбрах — оплака се Изи. — Ще ми трябват и ваши технически чертежи, които показват всяка част.

Хелър въздъхна. Той протегна ръка, направи нещо като знак с пръст. С темпераментен жест едно от момичетата нагласи чертожна дъска. Второто развя като знаме лист хартия за чертане и я закарфичи на дъската. Третото поднесе две писалки с диригентски жест.

Хелър се захвана на работа плавно и бързо. С толкова бързи движения, че ръката му се виждаше замъглена, той започна да рисува идеални технически чертежи, като използваше земни символи.

Развя се още хартия, която беше поставена на дъската, още писалки бяха завъртени и предложени.

Не след дълго пред него имаше петнайсет завършени технически чертежа. Всичките основни и специфични части на съоръжението.

Изи изведнъж сякаш се затрупа с работа. Той попиваше чертежите.

— Мога ли да взема един от тези модели?

Завъртяха се отвертки и гаечни ключове. Частите се уголемяваха и машинката бе сглобена наново.

Изи я взе и внимателно я сложи в една кутия.

— Ще патентовам всичко това — каза той. — Ще го припиша на анонимен екип от инженери. Не искам името ти да се свързва с каквото и да било тук — заради Бери, нали разбираш. — Направи пауза. — Мисля, че патентите могат да бъдат на името на „Мултинешънъл“.

— Да оставим настрана патента — каза Хелър. Не разбираше ли, че Изи му краде патента? Глупак. Трябва да работя над другото. Трябва да направя контейнерите и да ги приспособя към колата, след като я изпробвам със собственото й гориво.

— Действай направо, г-н Джет — каза Изи. — Но не свързвай никой етап от тази дейност с компаниите тук или с „Мултинешънъл“.

— Обещавам — каза Хелър.

Трите момичета изиграха нещо като танц и едното от тях каза:

— Сега можем ли да получим по една айс сода? Трябва да се връщаме в Училището за мажоретки.

— Дай им сода — каза Хелър и барманът се захвана за работа.

— Ей, не е ли готин? — каза едно от момичетата и седна на столче. Ами, те въобще не бяха негови секретарки, а просто някакви ученички от училището на същия етаж. А полуголите момичета, които преди седяха на бара, трябва просто да са били от училището за модели. Идваха да се молят за айс соди. Типично за Ню Йорк. Декадентско.

Барманът донесе на Хелър безалкохолна швейцарска бира.

Тъкмо когато Хелър възнамеряваше да я изпие, един човек влезе с трясък през вратата, последван от няколко други с куфарчета.

Шивачът!

— Толкова съжалявам, сър — каза шивачът. — Щях да почакам, докато се върнете в апартамента, но цяла производствена линия спря.

Хелър пийна малко от безалкохолната бира.

Появи се един помощник на шивача. Носеше униформа в синьо. Беше като гащеризон, но горният ревер беше стегнат много здраво отпред. Появи а още един. Държеше незавършен костюм, същия като първия.

— Цветът — каза шивачът. — Влязохме в спор за него. Синьото е по-божествено. Но после внезапно помислихме за кръвта.

— Кръв? — каза Хелър.

— Да, виждате ли, надбягването е опасен спорт. И трябва да си много подходящо облечен. Телевизионните камери са винаги около катастрофиралите, а ако носиш червено, кръвта няма да се вижда. Затова фибваше да разберем вашето мнение. Не мислите ли, че червеното е по-подходящо?

Хелър сякаш изпусна въздух в бирата си. Сигурно му беше много силна.

— Може би е по-добре да поставите някаква подплънка под предния ревер. Тя по-добре ще попива кръвта.

— А-а — каза шивачът. — Отбележете това, Тред-нийдъл5. По-голяма подплънка отпред. Тогава червеното става ли?

— Колата е червена — каза Хелър.

— А-а, това е голямо облекчение. Простете, че ви обезпокоихме. — Всички изчезнаха бързо.

Изи не си беше тръгнал. Той нервно кършеше ръце.

— Мистър Джет. Той спомена кръв. Сигурен ли си, че не е по-добре да ти наема телохранители двайсет и четири часа в денонощието?

— Глупости — каза Хелър. — Очакват ме седмици работа. Никой няма и да разбере за това.

— Обърни внимание на думите ми, г-н Джет — каза Изи. — Аз нося отговорност за теб, дори компаниите да нямат никакво отношение. Роксентър веднага ще излезе от бизнеса, ако популяризираш този карбуратор. Това би могло да бъде краят на петролната Индустрия.

— Не, не — каза Хелър. — Той може да работи С петрол, но просто няма да гълта толкова много. А и ще бъде напълно чист.

— Това би могло да го разори точно по същия на чин — каза Изи.

Замръзнах. Изведнъж разбрах какво има намериние да направи Хелър. Онези „бибипани“ детски комплектчета за демонстрация. Той ги използва като карбуратор! За която и да било кола или двигател!

О, Небеса! Случваше се най-лошото! Ако Дел бърт Джон Роксентър загуби цяло състояние, той би могъл да загуби и влиянието си във Фармацевтичната компания „И. Г. Барбен“! Ломбар беше прав! Споразуменията ни с „И. Г. Барбен“ щяха да отпаднат! А това щеше да бъде краят на най-големите мечти на Ломбар за Волтар!

Случаят БЕШЕ спешен!

А аз не бях разбрал!

Това нямаше да чака пристигането на Крек! Имах само няколко седмици!

Трябваше да ДЕЙСТВАМ!

Глава четвърта

Трябваше веднага да задействам нещо ефикасно срещу плана. Досега, дадох си сметка, не бях вземал Хелър много насериозно.

С летящи крачки спринтирах по дългия, дългия тунел към кабинета на Фахт бей.

Влязох с гръм и трясък.

— Нареди на Рат и Търб веднага да се захванат с работа!

Той не беше зад бюрото си.

Наахълтах в жилищните му помещения. Тъпчеше се на масата. Жена му тъкмо се канеше да му подаде едно плато с „кадън буду“ — „женско бедро“, ястие с кюфтета и ориз. Сграбчих го за ръката. Жена му отстъпи назад и платото се разсипа по целия под.

Замъкнах го към кабинета му.

— Има неприятности в Ню Йорк! — изкрещях. — трябват ми Рат и Търб, за да се захванат веднага с проблема!

Той изтриваше устата си със салфетка. Не изглеждаше много отзивчив.

— Аз работя по това! — креснах му.

Фахт бей каза:

— Рат и Търб са все още в болницата благодарение на предишната задача. До две седмици няма да излязат и ти знаеш това.

Божичко! Имаше право.

— Офисът в Ню Йорк! — извиках. — Трябва да изпратиш нещо до офиса в Ню Йорк. Могат да започнат работа веднага! — После вдишах глава и изкрещях: — Работя упорито!

Фахт бей чу жена си да плаче, докато се опитваше да събере храната от пода в другата стая. Това го вкисна.

— Няма никого в офиса в Ню Йорк. Всички летят някъде по света, за да намерят хората от онзи списък ни престъпници, който ти изпрати. Ти направо ги изцеди от действие!

Вдигнах глава и изкрещях колкото ми позволяваха белите дробове:

— Ще измисля нещо!

— Защо крещиш така на вятъра? — каза Фахт бей.

— В случай, че някой слуша — казах аз. Глупав тъпанар, не разбираше ли, че това беше национално извънредно положение?

Не изчаках отговора му. Той беше безполезен. Беше оплескал цялата работа — оставил е офиса в Ню Йорк без хора. Грешката е негова!

Понесох се обратно по тунела.

Летях из стаята си на кръгове.

Карагъоз беше в двора. Изтичах навън и го попитах дали Утанч все още е жива.

Той се опита да ми отговори, но не можах да изчакам. Вдигнах глава и извиках:

— Всичко ще се оправи!

Карагьоз ме гледаше много странно. Каза:

— Прислужникът току-що изнесе чиниите от обяда й и тя беше добре.

— Не се гърчеше от отрова на пода? — запитах го. Той ме погледна и поклати глава. Някак тъжно, стори ми се. Никаква помощ от него.

Хукнах към стаята си.

Не можех да мисля. Крачех. И тогава поумнях. Взех една чанта с ръчни гранати от шкафчето си и излязох на двора. Седнах в един плетен стол. Ще седя там цяла нош и ако чуя и най-малкия шум от някого, който се опитва да се вмъкне при Утанч, ще му дам да разбере.

Ставна доста студено с напредването на нощта във въздуха се усещаше дъхът на идващата зима.

Това ме охлади.

Освен това си дадох сметка, че не бих могъл да седя там всяка нощ месеци наред. Беше твърде студено.

Тъкмо бях задрямал, когато с проблясък ми хрумна, напълно и изцяло, как да спра Хелър. Цял план!

Липсваха няколко маловажни подробности, но те можеха да бъдат запълнени с времето.

Ще отида в Ню Йорк, лично, самият аз.

Ще разваля работата на Хелър, като мобилизирам възможно най-мощните му опоненти.

Я чакай!

Не смеех да оставя Утанч тук!

Ще я взема със себе си!

Още един час треперене.

Задрямах отново.

Събудих се с проблясък на вдъхновение!

Знаех как точно да накарам Утанч да дойде с мен.

Големите извънредни положения могат да измъкнат някои обемни идеи!

Глава пета

На дневна светлина и с персонала наоколо имаше по-малък риск да бъде нападната. Легнах на пода в стаята си, като оставих вратата леко открехната, така че да виждам вътрешния двор и външната врата.

Очертаваше ми се дълго чакане и трябва да съм шдрямал. Шумът от потегляща кола ме събуди.

Утанч! Както и предполагах, страхът й се беше и изпарил и тя отиваше в града. Съдейки по слънцето, Трябваше да е около десет часа. Обикновено тя от-състваше около два часа. Сега беше моментът!

Онези две „бибип“ момченца ще са сами! И аз ще се оправя с тях веднъж завинаги.

Знаех, че са опасни. Едното от тях можеше да има оръжие. Този път не ги подцених. Не трябваше да се провалям.

При предишното си посещение на Земя от една заложна къща бях купил „Колт Магнум Миротворец 44“ за единична стрелба. Беше огромен пистолет, способен да ти счупи китката. Заредих го.

Бях се сдобил и с „Манлихер Сафари 458“. Беше за лов на слонове, с двойна цев, като цевите бяха една под друга. Бяха толкова широки, че когато човек погледнеше в тях, имаше усещането, че може да падне вътре, без да се докосва до стените им. Заредих я.

Мелахат береше цветя в двора. Приближих се до нея откъм гърба и пъхнах дулото на пушката за слонове под брадичката й. Когато се свести, й изсъсках:

— Ще отвориш онази врата и ще ме вкараш в стаята на Утанч.

Беше бяла като платно. Не помръдваше, очите й — фиксирани върху дулото. Кръстосани.

— Ако не го направиш — скръцнах със зъби, — ще гръмна целия персонал.

Тя достойно се справи с положението, макар и леко треперейки. С мен съвсем наблизо и пушката за слонове до брадичката си, след два опита тя намери гласа си.

Провикна се:

— Момчета! На тръгване Утанч каза, че трябва да получите подаръка си, за да се забавлявате, докато я няма.

Тишина.

После мъничък, писклив гласец:

— Какъв е той?

Ръгване с пушката за слонове.

— Отворете вратите, за да видите.

Любопитството победи. Звук от вдигане на вътрешното резе. Завъртане в ключалката. Скърцане на панти при открехването на вратата. ТРЯС! Проникнах в онази стая като Нюйоркската тактическа полиция!

Момченцето на вратата се търколи като топка през стаята. Другото седеше в леглото, а лицето му беше опаковано в превръзки. Започна да пищи.

Държах слонската пушка срещу това, което беше на пода. Измъкнах 44-калибровия „Колт Магнум“ и го насочих към другото в леглото.

— Застани до онази стена! — заповядах. — С гръб. Сложи дланите на стената!

Потърсиха помощ от Мелахат. Тя се беше просна на на прага в смъртен припадък.

Двете момчета правеха каквото им се каже, макар и да трепереха и плачеха, а едното беше започнало да хълца.

Обискирах ги. Бях готов да ги ритна с крак, ако се опитат да направят нещо грубо. Бяха чисти. Това не беше странно, тъй като бяха само по панталонки. Поех дъх на облекчение. Дотук добре.

Огледах стаята. Утанч беше поставяла килимчета върху килимчета с декоративна цел. Имаше музикални инструменти, поставени на стойки. Тя имаше куп снимки в рамки.

Като следях с едното око момченцата, се приближих до снимките. Не бяха истински фотографии. Бяха изрезки от списания, които тя беше поставила в позлатени рамки. Филмови звезди! Мъже — филмови юезди! Актьори от всички поколения.

Някакви книги. Често я бях виждал да внася книги. Нащрек дали момчетата не измъкват нещо, прокарах ръка по томчетата.

Ненужни вехтории. Но цяла поредица томове с твърди корици под заглавие: „Илюстровани биографии на известни звезди“.

Внезапно плановете ми станаха още по-добри.

Обърнах се към момченцата. Те се олюляваха и феисреха. Вече и двете хълцаха. Добре. Ще съдействат. Размахах заплашително „Колт Магнум 44“ и свалих предпазителя.

— Кого от тия филмови звезди обича тя най-много?

Този, който не повръщаше, спря да хълца, колко то да успее да каже с тънък писък:

— Онези двамата в края!

Той посочи, загуби равновесие и си удари глава и в стената.

Отидох и погледнах. Както можеше да се очаква, двата крайни фотоса бяха наплескани с червило от целувки!

Рудолф Валентино и Джеймз Кагни!

Отидох и грабнах често разлистваните им томчета от „Илюстровани биографии“.

Извадих от джоба си ролка лейкопласт, широк около два инча. Сграбчих китките на едното момченце и ги залепих една за друга. С ритник събрах глезените му и също ги облепих. Лепнах лейкопласт през устата му.

Грабнах другото момченце и направих същото. С ритник вдигнах Мелахат на крака.

— Намери ми две одеяла!

Тя тръгна нанякъде, олюлявайки се, и се върна с тях. Разстлах ги на пода. Увих по едно момченце а одеяло. Вдигнах краищата и ги хвърлих на рамо, два вързопа, които дори не се гърчеха.

— Мелахат, камилска тор такава — казах с убийствен глас. — Ще почистиш тази стая. Когато Утанч се върне, ще й кажеш, че бабите на двете момченца са болни и искат да ги видят, и че няма да ги има дълго време.

Тя продължаваше да отваря и затваря уста, вероятно опитвайки се да заговори.

— Ако не го направиш и Утанч заподозре или чуе една дума за това, ще изколя целия персонал!

Тя се срина на пода и започна да удря глава в него. Аха, не се нуждаех от хипношлемове. Трябваше ми само една пушка за слонове!

Затъкнах „Колт“-а в пояса си. Излязох до комбито и напъхах вързопите отзад.

Трябваше да се получи!

Глава шеста

Стигнах до болницата. Метнах вързопите на рамо. Влязох през тайния вход, който водеше към подземието.

По вътрешния телефон извиках Прахд.

Той дойде долу тичешком, малко разтревожен. Още не бяха настанили никого в подземието.

Бях стоварил вързопите на една маса.

— Донесох първите двама престъпника — казах аз.

— О, чакай! — каза Прахд. — Не съм се приготвил! Поне не тук долу. Работя по един микроорганизъм, Който използва заразения с трахома организъм, за да си снася яйцата в него. После изяжда трахомата, стана плодороден и снабдява жертвата с витамини. Освен това е заразен. Когато свърша с това, ще се захвана с туберкулозния бацил.

— Това е по-важно! — казах сурово.

— О-о! Ами, имам цял проект за детската смъртност. Мисля, че мога да я намаля до нула.

Бога ми, тоя Прахд нямаше акъл. Фахт бей би умрял, ако пресъхне изворът му на свидетелства за раждане на мъртви бебета.

— Я се вразуми — казах му.

— О! Добре, имам и един нахвърлян проект. Мисля, че мога да накарам всички жени да имат по три близнака. Това не е ли важно?

Божичко, правителството ще полудее! Вече имаше огромно изобилие от хора, които бяха принудени да емигрират, за да работят!

— Ще изтощиш хранителните им запаси — казал брутално.

— Не, не, мислил съм за това! Скицирах модел за нов чревен организъм, който позволява на тялото да оползотвори деветдесет и четири процента от погъл-натата храна. Това ще задържи изразходването на хранителни запаси за много дълго. А освен това има и начин зърнените им култури да се променят така, че реколтата да се увеличи петкратно!

— Прахд! — казах гръмко, за да го разтърся. — Ела на себе си! Това е Земя! Снабдителите на храна ще ни убият, ако направим това! А Щатите няма да могат да изнасят излишното си зърно! Големите клечки там трупат състояния от това! Бъди практичен! Престъпниците са твоят най-добър продукт!

Той не изглеждате убеден. Едно от одеялата беше започнало да се гърчи и той го погледна притеснено. Разтвори го. После разтвори и второто. Двете момчета го гледаха над лентите през устата си с широко отворени от ужас очи.

— Внимавай с тях — казах. — Проклети са. Постави ги поотделно, в две килии. Дръж ги под ключ и не сваляй очи от тях. Присъствието им тук е абсолютно тайно!

— Но аз нямам никакви тъмничари!

— Теб те бива по наемането. Наеми на работа половин дузина глухонеми, за да населиш това място Оправи я тая работа! Направи една напълно оборудвана целулогична операционна.

— И тогава започва заплащането ми — каза той с надежда.

— Прахд, ако свършиш работата перфектно, много сериозно ще зе замислим за това.

Подадох му двете „Илюстровани биографии“.

— Искам да преработиш едното от тези момченца така, че да прилича на Рудолф Валентино, а другото — на Джеймз Кагни!

— Почакай — каза той. — Те са твърде малки, за да им поставяме лица на възрастни.

Направих компромис:

— Направи ги да изглеждат така, сякаш когато пораснат, ще приличат на тези двама мъже.

Той разгръщаше „Илюстрованите биографии“, те внезапно породиха интерес у него.

— А-а, тук има снимки, които показват как са изглеждали на млади години.

— Сега вече го схвана — казах аз.

Той слагаше превръзки на нараненото момче.

— Трябваше да го доведеш тук по-рано. Някой го е фраснал.

— Блъсна се в едно дърво — казах.

— Няма значение — каза Прахд. — Така или иначе, структурата на костта трябвала бъде променена.

— Можеш ли да го направиш?

— О, да. Може би ще е необходима някаква генетична промяна, някаква реорганизация на пигментите. Малко е дълго, но не е никак трудно.

— Колко време? — запитах.

— Докато започне заплащането ми?

— Докато бъдат готови и оздравели — поправих го.

Той обмисли много внимателно. После каза:

— Ще трае, докато започне заплащането ми.

— Целулогически! — прогърмях към него. — Колко време?

Той се почеса по бузата. Изглежда правеше някакви изчисления.

— Една седмица, ако заплащането ми започне веднага след това.

— Една седмица! — изръмжах аз.

— По-бързо от това не може да стане. Проваляха се плановете ми. Как можех да удържам атаките една седмица? Трябваше да измисля нещо.

— Добре. Една седмица.

— И заплащането ми започва?

— Свърши перфектно тая работа и заплащане т ти ще започне!

— А-а — каза той. Отиде и вдигна двете момченца. Постави ги в отделни килии с максимални мерки за сигурност. Започна да отлепя лепенката на едното.

Тръгнах си.

Пищенето проглуши ушите ми. По някакъв начин трябваше да мина над тази пропаст. Една седмица отлагане! Нещо. Щях да измисля нещо!

Глава седма

Самоувереността ми се връщаше след толкова много жестоки удари.

Моят ид6 беше смачкан до много ниска степен на егото ми. Точният момент на съживяване беше настъпил с онази велика идея за момченцата.

Първоначалната ми идея беше просто да се излекува момчето и да се възстанови в ново състояние. Но тази банална и лишена от въображение идея бе отстъпила пред яростната атака на истинското Вдъхновение. В момента, в който бях видял онези снимки, целите нацапани с червило, истинският ми гений се беше проявил.

Какъв подарък! Едното момче прилича на Рудолф Валентино, а другото — на Джеймз Кагни! Иместо плоски, безинтересни, двуизмерни фотографии, тя можеше да си има тия двамата и да си ги сложи на етажерката така, както се прави с всяка друга дрънкулка. Човек можеше да им се възхищава ш време на време, да ги почиства от праха и иначе да забрави за тях.

Как ще се възхити тя от мен! И вече ще прави каквото кажа!

Забавянето беше, разбира се, малко рисковано. По при условие, че моят ид преследваше егото ми към нови върховни постижения, това изглеждаше детска играчка.

Планирах всичко внимателно. Невидимият убиец беше част от екипажа на базата — това беше сигурно. Следователно трябваше да постигна голям обхват, така че който и да е той, да знае, че действам.

Където и да ходех, щях да повишавам глас от време на време и да изкрещявам колко усилено действам. Но това можеше да продължи само известно впеме: гърлото ми започваше да преграква.

На другия ден се събудих със страхотен план. Облякох се и направих списък на всички от базата. После преминах към разследване на всеки един от тях.

Конспирацията беше да ги разпитвам но такъв начин, че всеки един да разбере колко съм активен и отдаден на работата си. Знаех, че хората споделят помежду си и мълвата ще се разпространи. Така можех да запълня поне три дни с работа.

Акцията се състоеше в това да разпитвам всеки човек щателно и продължително за отрова. Нямах намерение да тровя Хелър — не разполагах с кодовата пластина — но поне на всички ще стане ясно, че полагам усилия.

Исках да разбера какво знае всеки един за отровите, особено за рядко срещаните, силни и недоловими видове. Не трябваше да казвам кого ще тровя, важното беше този, на когото е възложена задачата да убие мен — а сега и Утанч — да разбере, че наистина се отнасям сериозно към работата си.

Странно, но не получих кой знае колко отговори. Получих много извърнати очи и отдалечаващи се стъпки. И до третия ден насъбрах доста странни погледи върху себе си.

На четвъртия ден вече нямах възможност да продължавам с проекта. Всички бързо се изпаряваха, само да се появях някъде. Освен това започнах да подозирам всичко, което ядях или пиех. Но планът си вършеше работата. Утанч бе все още жива.

Когато дойде петият ден, си дадох сметка, че ако не се правя на усърден, можеха да се появят лоши последствия. Така че ми дойде друга велика идея.

Отидох в тайната стая. Точно по обедно време — така че Фахт бей да не може да ме обвини в прекъсване на жизнено важна работа — сложих крак върху тайната плочка на пода до вратата към тунела и завъртях крак по необходимия начин.

Незабавно, разбира се, алармени сигнали, които не се чуваха в кабинета, но бяха страшно силни и ясни навсякъде другаде, задрънчаха и замигаха из цялата база.

Дадох им време. Когато бях напълно сигурен, че всеки е реагирал, тръгнах спокойно през тунела.

Всички се бяха събрали в центъра, свити зад торби с пясък, а наоколо нервно просветваха оръжейни дула. За малко да ме застрелят.

Обясних им, че това е просто тренировка. Казах, че наоколо стават някои много важни неща, че трябва да се погрижа за един „определен човек“ и че ще отсъствам няколко седмици.

Моментални радостни възгласи!

С огромна сила! Някои от тях дори истерични! Даже размахваха кепетата си и крещяха, крещяха от радост.

Не бях си дал сметка, че съм толкова популярен. Много затрогващо наистина. Докара ме до сълзи.

Най-важното от всичко бе, че спечелих време. Сега вече мога да направя нужната подготовка, за да се погрижа за Хелър веднъж завинаги, без да бъда наръган в гърба междувременно.

Прегледах няколко паспорта. Избрах един от Уединената арабска лига. Паспортът ще ми даде ипломатически статут, ще пропусне багажа ми непроверен и ще ми позволи да си назнача какъвто антураж поискам. Тъй като се изискваше пътуване до Истанбул, което направих много скоростно, отидоха два дни. Крайният срок почти свършваше и трябваше да бързам.

Сетих се, че ще ми трябват скрити микрофони. Имаше много такива от „Очите и ушите на Спърк“ сред волтарианските материали, така че хукнах към болницата.

Прахд беше долу в подземието, а аз не исках да бъда завлечен в някой безсмислен разговор за излекуването на всички болести по света и разбиването на капиталистическата система, така че реших да търся сам. Складовите помещения не бяха готови и материалите все още бяха струпани в отделенията. Намерих ключове и започнах. Никога не сте виждали толкова много кутии, струпани така, че да не мо-еш да се добереш до нищо.

Макар че материалите на Спърк със сигурност бяха там, успях да намеря само една малка кутия, която беше достъпна, без да се вдигат разни неща.

В нея имаше сгъваем телескоп. Изглежда с него можеше да се вижда през стени. Очевидно използваше отдалечена твърда стена за разширение на прел ната си леща. Като оползотворяваше разстоянието между молекулите, той можеше да получава вълни за образ и звук през твърди неща. Човек трябваше да е поне на хиляда стъпки от твърдото тяло. А-ха! Това е, което ми трябва! Можех да го използвам, за да гледам в апартамента на Хелър! Без никакви смущения! Знаех, че наблизо има покриви. Това беше начин да го наблюдавам какво прави в стаите си и къде крие разни неща! Взех го.

Имаше и общ микрофон, който улавяше звук. Беше с размерите на прашинка. Вероятно можех да го вградя в стаята на Утанч. Взех го.

Самата мисъл, че трябва да вдигам нещо, ме изтощаваше, така че излязох оттам.

Сега, пари.

Открил съм, че когато някой пътува, парите са много необходими. Ако плановете ми се развиваха добре, парите щяха да са ми от голяма полза.

Отидох в ъгъла на тайната ми стая при сандъците, маркирани със знак за радиация. Всъщност не бях проверил златото си. Още вдигане.

Кюлче по кюлче го подредих. Пробвах всяко с нокътя на палеца си, дори със зъби. Хубаво и меко. Красиво злато. Осемнайсет чудесни 25-килограмови кюлчета! Лежеше си там искрящо.

Неочаквано усетих, че ми е непоносимо да се разделя с което и да е от тях! Ще намеря други начини да финансирам пътуването си! С благоговение сложих всичките настрана.

Тръгнах по тунела, за да видя Фахт бей. Обясних му колко наложително беше това пътуване и че можеше и щеше да се окаже много скъпо.

Фахт бей седеше зад бюрото си и държеше главата си в ръце. Колкото и упорито да опитвах, не успях да го накарам да се изръси с ни един долар. Успях обаче да получа някакво смутолевяне, че ливанеца бил в болницата.

Е, време беше да си разкрием картите с този ливанец! Той беше помогнал да се разруши банковият бизнес в Бейрут, а сега разрушаваше и моя!

Той беше в подземието!

Имаше един малък кабинет точно встрани от главния вход — с големи резета, а през стените минаваха телени мрежи — нещо ново! Там и с взрив не можеше да се влезе! Лабиринт от армирано стъкло, през който се вкарват нещата, голяма кошница с макара за тежки предмети. Трябваше да влезеш в кошницата и да викаш през стъкления лабиринт, за да се свържеш с касиера! Помислих си, че сигурно е почерпил опит от ливанското въстание!

— Искам малко пари! — изкрещях през лабиринта.

Той не помръдна, видът му беше убийствен. Светложълт, без коса и само с два-три останали зъба.

— Няма пари!

Върху бюрото му, най-отпред, където ги беше броил, имаше купчини, купчини нари! Никога не съм пиждал толкова много пари накуп. Американски долари, британски лири. Дори няколко диаманта!

— Пристигнали са някакви гангстери! — изкрещях към него. — Виждам доказателството!

Той хвърли малко празни счетоводни листове върху купчините.

— Само десет засега!

— Бяха двеста в онзи списък! — провикнах се през лабиринта аз.

— Имат си график, разпределени са за доста време напред. Някои от тях трябваше да ограбят банки, преди да пристигнат!

— Но десет — извиках през лабиринта, — трябва да означава, че сте събрали един милион досега! Цената беше 100 000 щатски долара.

— Това място струва един милион! — озъби се той през лабиринта. — Още не сме започнали да покриваме текущите разходи!

Чух нещо вдясно и вляво от себе си. Вдигнах поглед. Две дула на автоматични пушки се показваха от оръдейни кули с дистанционно управление. Сочеха право към мен. Ливанецът беше сложил пръста си върху някакъв бутон, който очевидно управляваше оръдията.

Тръгнах си.

Седнах отвън в разнебитения голям „Форд“. Каква отявлена несправедливост. Печелех купища пари за базата! Бях им осигурил още сто и деветдесет гангстера! Очертаваха се деветнайсет милиони щатски долара в близките седмици или месеци, а и вече имаха цял милион!

А-ха! Строителна компания „Мудлик“!

Тръгнах с огромна скорост към офиса им. Казах на управителя им да се бръкне.

— Те имат ли пари? — попита той.

— Могат да ви платят в брой на секундата за първата работа!

Той замина с голяма скорост към болницата.

Върна се.

Подаде ми четвърт милион!

Пъхнах ги обезумял в една кесия. Голяма. Беше само половината от онова, което ми дължаха, но му бяха платили само наполовина.

Стиснахме ръце сияещи.

Подкарах към къщи.

Глава осма

Утанч беше излязла. Мелахат чистеше стаята й. Очевидно Утанч беше повярвала на историята за бабите. Отношението й към мен през последната седмица беше както обикновено — несъществуващо. А-а, мсичко това щеше да се промени!

Мелахат се навърташе наоколо, чакаше да изляза, за да заключи стаята и аз нямах възможност да скрия добре микрофона. Направих се, че проверявам как е почистено и го сритах под килима.

Отидох в стаята си и настроих аудио приемник-предавателя към микрофона. Почовърках малко телескопа, но направленията бяха добре. Можех да виждам през стена от около стотина стъпки, но не от по-близо. Е, добре, ставаше за Ню Йорк.

Обадих се по телефона на Прахд. Утре сутринта, но светло и рано, каза той. Беше се получило малко забавяне, защото беше пристигнала друга работа. Но ако отидех там около осем, щял да ми връчи „двата пакета“. Каза, че превръзките били готови за сваляне. Казах му да не ги маха.

Отклоних въпросите му за заплащането. По-късно, ако работата беше свършена идеално.

Онази нощ сънувах как Хелър пада от високи места, как се разплесква между два влака, които се блъскат челно или как дяволите от Манко го пържат в нефт. Прекрасни сънища!

И тогава, точно преди зазоряване, дойде най-красивият сън: прекрасната Утанч се промъква в леглото ми. Беше сън, който имах намерение да превърна в реалност!

Точно в осем бях при страничния вход на болницата, Двете момчета бяха изнесени от двама глухонеми, които Прахд беше наел.

Доста се изненадах. Момчетата просто седнаха на предната седалка, където един пръст им бе показал да седнат. Целите бяха увити с превръзки. Изглеждаха много тихи.

Бях се подготвил. Спрях в едно тихо местенце надолу по пътя.

— Кой е Руди? — попитах.

Те не отговориха, така че направих „онче-бонче“. Носех снимките от „Илюстрованите биографии“, които Прахд беше използвал. Сложих снимката на Ру-долф Валентино върху едното, а тази на Джеймз Кагни — върху другото.

Имах малко цветни панделки и няколко етикетчета. Написах „На любимата ми Утанч. Разопаковай внимателно. От Султан бей“ на всяко етикетче.

Макар че бях взел със себе си „Колт Магнум 44“, изглежда нямаше нужда от него. Двете момчета просто седяха с превръзките си, много тихи.

Вкарах колата в двора. Там стоеше БМВ-то на Утанч — тя си беше вкъщи.

Внесох двете момчета тихо във вътрешния двор. Изправих ги до фонтана! Нагласих за последен път веселите панделки. После ритнах момчетата.

Те изпищяха.

Аз се оттеглих.

Резетата на Утанч се вдигнаха с дрънчене.

Вратата й се отвори!

Двете момчета се втурнаха към нея като стрели.

Отправих се ликуващ към аудиоактивиращия се уред. Включих го.

Тишина!

Не, някакъв тих далечен шум. Помислих си, че устройството не работи. Припряно извадих упътването — не бях го прочел преди това.

Устройството беше проектирано да се поставя отгоре върху рамки на картини! Пишеше да не се поставя никога под мъхести предмети. Боже, бях го поставил под килим!

Увеличих приемането на звука докрай. Само някакъв звук от време на време, когато някой рязко повишаваше глас.

Не можех да разбера каква е реакцията й!

Тя не дотърча до стаята ми, за да ми благодари. През устройството не идваше достатъчно информация, за да бъде ясно каквото и да било.

Мина почти час и то какъв напрегнат час!

И после, какъв беше тоя шум? Течаща вода? Да, течаща вода.

После изведнъж песен. Утанч пееше! Тя изпя:

Почти се разридах от облекчение. Очевидно те имаха някаква младежка прилика с филмовите звезди. Всичко беше наред! Бях преминал през такова напрежение, че не бях ял почти нищо през цялата седмица. Поръчах да ми донесат един чудесен ранен обяд. Плата схункар бегенди („Нейно Величество го обичаше“), задушено агнешко с накълцани патладжани, кадън гьобеги („Женски пън“) за десерт. Преглъщах всичко това е помощта на стомни с шира, а после се отпуснах, за да си пия кайвето. Великолепно.

Към два следобед устройството отново се оживи. Вдишах слушалката. Звън от цимбал? Да, и още един, и още, и още един. Някакъв танц!

А носле гласът на Утанч се чу много силно. Тя БЕШЕ доволна. Пееше:

Нямах представа как да разбирам това. Може би устройството беше дефектно. Никога преди това не бях чувал тази приспивна песен.

Трябваше да приготвям много неща като костюми, да броя пари и така си убивах времето, докато очаквах Утанч да връхлети в стаята всеки момент, за да ми благодари.

Вечерта настъпи. Е, каквато беше срамежлива, сигурно щеше да изчака нощта. Взех вана. Направих си вечеря. После я ядох сам продължително. Не беше много вкусна.

Проверявах устройството от време на време. Внезапно някакъв звук от сблъскване. Саби? Танц със саби? Трябва да е от ударите с крак и дрънченето.

А после започна да долита гласът й, извисен в някаква песен:

Какво, по дяволите, ставаше там? Да не бяха умрели момчетата? Да не би тя да танцуваше погребален танц?

Не. Чувах някакви леки писъци. Смях? Удоволствие? Със сигурност не бяха писъци от болка! Твърде радостни. Повече като екстаз? Удоволствие. Това беше удоволствие.

Отказах се. Беше девет часа. Имах тежък ден. Загасих светлината и без много надежда оставих вратата отворена. Легнах си.

Трябва да беше около половин час по-късно. Стреснах се от някакво шумолене.

Леглото ми се движеше бавно.

Ръце.

Беше Утанч!

Беше напълно облечена, но устните й бяха топли, Когато докоснаха бузата ми. После запариха от зной и се впиха в устата ми!

Ръцете й се движеха по цялото ми тяло. Тя отметна чаршафите, за да ме стига по-лесно.

— Утанч — прошепнах аз.

— Ш-ш-ш. Всичко това е за теб. Устата е всичко!

Нейните ръце!

Започнах да изгарям от страст. Всичко продължаваше и продължаваше! След много време се отпуснах, задъхан и изтощен.

Ръката й лежеше върху голите ми гърди. Радост започна да се надига в мен. Бях СПЕЧЕЛИЛ!

— Толкова се радвам, че дойде — прошепнах аз.

Тя също прошепна:

— Така се бях възбудила — А после продължи: — Тук не са особено издръжливи. А ти си единственият мъж наоколо, и то какъв!

— Те приличат ли на Рудолф Валентино и Джеймз Кагни?

Тя въздъхна потрепващо.

— О-о, да. В началото си мислех, че всичко това е грим, обаче не се изми. Приличат на тях като малки момчета. — Тя въздъхна отново. После: — С течение на годините ще станат точно като тях! Сравних снимките. — Въздъхна отново и потръпна.

Пак ме облада. А устата й прогаряше плътта ми в красив екстаз. Това продължаваше и продължаваше. И тогава се почувствах така, сякаш целият свят бе избухнал!

Тя лежеше задъхана. Постепенно притихна и тъмнината.

След малко станах много смел. Взех моментално решение. Реших да бъда откровен с нея поне този път.

— Утанч — казах аз, — трябва да замина. Никакъв отговор.

— Утанч, тук си в опасност.

Леко стягане на крайниците?

— Набавих си дипломатически паспорт. Искам да дойдеш с мен и да се правиш, че си ми съпруга. Вече съм извадил снимка — просто една жена с фередже. И ти можеш да тръгнеш с фередже.

— Имаш ли пари?

— Да.

— Ще ми позволиш ли да се грижа за парите и сметките по време на пътуването?

— Ами… — Дали щеше да стане и да си отиде? Бързо прибавих: — Да.

— И къде ще ходиш?

— Ню Йорк.

Тя бързо попита:

— Нямам дрехи. Можеш ли да поспреш в Рим, Париж и Лондон по пътя?

Започнах да обмислям.

— Да — казах бързо.

— И мога да взема двайсет куфара с дипломатически печат?

Леле! При цената на въздушните полети?

— Един куфар.

— Пет куфара.

— Пет куфара?

Беше непреклонна:

— Пет куфара.

Знаех кога да отстъпя.

— Пет куфара — казах.

— Добре — каза тя. — И по хотелите ще имаме отделни стаи, нали?

Е, тя естествено щеше да иска отделни стаи, беше толкова срамежлива. Кимнах, а после осъзнах, че може да ме види в тъмното.

— Съгласен — казах аз.

— И обещаваш да ме върнеш на тези мили сладки момченца след няколко седмици?

Момчетата? Тя изведнъж изцяло се съсредоточи върху онези две малки момченца! Дадох си сметка, че няма да ги постави върху рафта като някакви црънкулки, както си мислех! Но отвърнах тихо:

— Да.

— Добре. Тогава ще дойда с теб.

Радостта ми се надигаше на големи вълни!

— Като заговорихме за момчетата, май е по-добре да се връщам сега, за да се убедя, че си спят мирно в леглото ми. — Тя стана доста рязко и изчезна тичешком. Отпуснах се назад. Внезапно се сетих, че с течение на времето, както тя беше казала, ония две „бибип“ момчета ще заприличват все повече и повече на Рудолф Валентино и Джеймз Капни. Малко бях объркал сметките. Имах две малки момчета за съперници и от този момент нататък щеше да става все по-лошо.

Но после се изтегнах с наслаждение. Наистина бях спечелил. Тя беше дошла в леглото ми и щеше да идва отново и отново!

Сега нямаше нищо между мен и окончателиии крах и смърт на Хелър.

Колко сладък беше животът!

Колко сладък!